Портретът на един шпионин

67.

ПАРИЖ-ЛАНГЛИ-РИЯД

Повече от двайсет и четири часа изминаха, преди „Ей Ей Би Холдингс“ най-сетне да разкрие пред света, че собственичката на компанията - Надия ал Бакари - е в неизвестност, по всяка вероятност похитена. Според фирменото изявление, тя пътувала в лимузината си между прословутия дубайски хотел „Бурж ал Араб“ и градското летище. Две телефонни обаждания били направени от самата кола - и двете от номера на дългогодишния началник на нейната охрана. При първото той наредил на отдела, занимаващ се с пътуванията в Ей Ей Би, да изтегли часа на отлитане с петнайсет минути по-рано - от 23,00 на 22,45 ч. Седем минути по-късно той отново се обадил, за да съобщи, че госпожица Ал Бакари се чувства зле и смята да се върне обратно в хотела, за да пренощу-ва. Нейното желание било всички останали представители на компанията да се качат на самолета и да се приберат в Париж. Както можеше да се очаква, органите на реда в емирството смятаха второто обаждане за твърде подозрително, макар че все още не можеха да определят дали охранителят съзнателно е участвал в заговора, или е бил друга негова жертва. Той също беше в неизвестност, както и шофьорът на автомобила.

Скоро новината предизвика шокови вълни в и без това нестабилните финансови пазари. Цените на акциите на „Ей Ей Би Холдингс“ в Европа паднаха драстично, същото беше положението и на Уолстрийт. Най-сериозния удар обаче понесе Дубай. След като бе вложило милиарди доларц, за да си изгради имиджа на оазис на безопасността в един размирен регион, емирството се сдоби със славата на място, където дори най-охраняваните милиардери не бяха в безопасност. Емирът се появи в телевизионния ефир, за да обяви, че неговият град държава е безопасен и отворен за бизнес, но не успя да убеди инвеститорите. Последва безмилостна вълна от закриване на фирми и продажба на акции, която отново тласна златния град към ръба на банкрута.

След още двайсет и четири часа без никакви сведения за съдбата на Надия, пресата нямаше друг избор, освен да започне да гадае какво се е случило. Според една от теориите, Надия ал Бакари беше убита от руски мафиот, изгубил милиони, инвестирани в „Ей Ей Би Холдингс“. Според друга версия, Надия бе нарушила нечии интереси в Дубай с призива си за по-добро отношение към мигриращите работници в емирството. Трета пък твърдеше, че отвличането й е само прах в очите на обществеността, а Надия, една от най-влиятелните жени в света, просто се е уединила някъде по причини, за които единствено можеше да се гадае.

За съжаление, именно третата теория стана най-попу-лярна в определени медийни кръгове и не след дълго последва цяла поредица твърдения, че Надия е била забелязана на светски събития в различни краища на света. Според най-късните очевидци тя живееше на отдалечен остров в Балтийско море заедно със сина на най-заможния човек в Швеция.

Това „свидетелство“ се появи в пресата в същия ден, когато Кралство Саудитска Арабия най-после обяви, че тялото на Надия ал Бакари е открито в пустинята Руб ел Хали заедно с труповете на неколцина мъже, сред които и личният й телохранител. Всички те били убити с огнестрелно оръжие. На този етап нямаше конкретни заподозрени.

Съобразно медийните традиции в условията на саудитския режим, това изявление разкриваше само част от истината. В него например не се посочваше, че саудитското разузнаване вече знае точните обстоятелства около кончината на госпожица Ал Бакари. Не се уточняваше също, че саудитски военен патрул е намерил тялото й броени часове след нейната смърт, заедно с единствения оцелял след стрелбата. Сериозно ранен, в момента този оцелял бе обект на интензивни секретни преговори между Централното разузнавателно управление на САЩ и дружелюбно настроени представители на фамилия Сауд. До този момент нямаше резултат от преговорите. Що се отнасяше до правителството на Саудитска Арабия, въпросният човек изобщо не съществуваше. Те поеха ангажимент да изпратят запитване, но не хранеха особени надежди. Руб ел Хали, казваха негови представители, не приемаше благосклонно натрапниците. Иншаллах, можеше и да открият трупа му, но само ако бедуините не се натъкнеха на него първи.

Миниатюрният предавател в тялото на Габриел очертаваше една съвсем различна версия. Според нея той беше намерен жив, превозен с хеликоптер до Рияд и оставен в голяма база на Мабахит - тайната полиция към Министерството на вътрешните работи на Саудитска Арабия. Седмица след пристигането му беше изведен в пустинята източно от града. През следващите няколко тревожни часа служителите в Рашидистан очакваха най-лошото - да бъде екзекутиран и погребан според уахабистката традиция в необозначен гроб. Впоследствие анализаторите на Управлението установиха с облекчение, че неговото ново местоположение всъщност е най-голямата станция за пречистване на отпадъчни води на Рияд. Това означаваше, че Габриел най-сетне бе изхвърлил предавателя от стомашно-чревния си тракт. А освен това, че вече бе извън полезрението на Лангли.

Куршумът бе счупил две от ребрата на Габриел и засегнал десния му бял дроб. Саудитците изчакаха да се възстанови достатъчно, преди да започнат с разпита. Той се водеше от висок кокалест мъж с лице на сокол. Сивата му униформа беше добре изгладена, но не издаваше какъв е чинът му. Представи се с името Халид. Бе учил в Англия и имаше дикцията на говорител от Би Би Си.

В началото той пита Габриел за името му и как се е озовал в Руб ел Хали, прегърнал трупа на саудитска жена. Габриел му обясни, че се казва Ролан Девро и е от канадския град Квебек. Твърдеше, че е дошъл в Дубай по работа, но е бил отвлечен от ислямски екстремисти, които са го пребили до безсъзнание, а после са го откарали в пустинята, за да го убият. Там терористите се скарали помежду си и започнали престрелка. Не знаеше каква е била причината за препирнята им, понеже не говореше арабски.

- Изобщо ли?

- Е, мога да си поръчам кафе.

- Как го предпочитате?

- С малко захар.

- По каква работа сте били в Дубай?

- Работя за спедиторска фирма.

- А мъртвата жена, която беше в ръцете ви?

- Не съм я виждал преди това.

- Научихте ли как се казва?

Габриел поклати глава отрицателно, а после попита дали посолството му е уведомено къде се намира.

- Кое посолство имате предвид? - поиска уточнение саудитецът.

- Канадското, разбира се.

- О, да - отвърна Халид с усмивка. - Ама че съм разсеян.

- Свързахте ли се с тях?

- Опитваме се.

Офицерът драсна няколко думи в бележника си и си тръгна. Габриел отново бе окован в белезници и върнат в килията. Никой не дойде да разговаря с него в продължение на много дни.

Когато следващия път отведоха Габриел в стаята за разпити, там имаше купчина папки, струпани в единия край на масата. Халид Сокола пушеше - нещо, от което се бе въздържал по време на първата им среща. Този път обаче той не задаваше въпроси. Вместо това се впусна в монолог, подобен на онзи, който Габриел бе изтърпял пред нозете на Рашид ал Хусейни. В този случай обаче темата не беше предстоящият триумф на салафисткия ислям, а дългата и противоречива кариера на един служител от израелското разузнаване на име Габриел Алон. Разказът на Халид бе изненадващо акуратен. Особено внимание обърна на ролята на Габриел в убийството на Абдул Азиз ал Бакари и последвалото вербуване на неговата дъщеря с цел проникване в мрежата на Рашид ал Хусейни и Малик ал Зубаир.

- Мъртвата жена в ръцете ви беше именно Надия ал Бакари - каза саудитецът. - Там беше и трупът на Малик. Искаме да ни опишете случилото се.

- Опасявам се, че не разбирам за какво говорите.

- Видеозаписът с вашите самопризнания може да бъде открит в интернет, а освен това се върти по всички телевизии, Алон. Ако не ни окажете съдействие, няма да ни оставите друг избор, освен да ви изправим на съд и да ви екзекутираме публично.

- Колко великодушно от ваша страна.

- Освен това, боя се, че саудитското правосъдие не е никак мудно.

- На ваше място бих посъветвал Негово Височество да преосмисли идеята за публичната екзекуция. Това може да му коства петролните полета.

- Петролните полета са собственост на народа на Саудитска Арабия.

- О, разбира се - каза Габриел. - Ама не съм разсеян.

През следващите няколко нощи до килията на Габриел достигаха виковете на хора, които бяха изтезавани. Неспособен да спи, той разви възпаление, което се нуждаеше от интравенозни антибиотици. Още няколко килограма от телесното му тегло се стопиха. Бе отслабнал толкова много, че когато го отведоха за следващия разпит, дори Сокола сякаш се разтревожи.

- Може би двамата с вас ще успеем да се сработим -предложи той.

- Какво имате предвид?

- Вие отговаряте на въпросите ми, а в замяна аз ще се погрижа да бъдете върнат на близките си с глава на раменете.

- Защо да ви вярвам?

- Защото в момента, драги, аз съм вашият единствен приятел.

Има една всеизвестна истина относно разпитите. Рано или късно всеки проговаря. Не само терористите, а дори служителите на разузнаването. Какво точно ще разкрият обаче - от това зависи дали ще могат след освобождаването си да погледнат своите колеги в очите. Габриел добре знаеше това. Знаеше го и Сокола. И през следващата седмица двамата се впуснаха в деликатния танц на взаимните заблуди. Халид задаваше множество внимателно подбрани въпроси, на които Габриел отговаряше с полуистини или откровени лъжи. Операциите, за които той направи „признания“, всъщност не съществуваха. Той си ги съчиняваше през дългите часове, които прекарваше сам в килията си. Имаше неща, които твърдеше, че не знае. И други, които отказваше да разкрие. Например, когато Халид поиска имената на всички разпределени в Европа агенти под прикритие, Габриел не каза нито едно. Освен това не пожела да разкрие имената на служителите, които бяха работили с него в операцията срещу Рашид и Малик. Непреклонността на Габриел не гневеше Сокола. Даже напротив, сякаш го караше да изпитва още по-силно уважение към него.

- Защо просто не ми подхвърлите няколко фалшиви имена, които да предам на началниците си? - попита го Халид.

- Защото вашите началници ме познават достатъчно добре, за да са наясно, че никога няма да предам най-близките си колеги - отговори Габриел. - И никога не биха повярвали, че тези имена са истински.

Относно разпитите съществува и друга всеизвестна истина. При тях понякога се разбира много повече за личността на разпитващия, отколкото за тази на разпитвания. Габриел вече бе установил, че Халид е по-скоро добър професионалист, отколкото сляпо вярващ. Беше разсъдлив. Имаше съвест. С него можеше да се водят преговори. Бавно и постепенно двамата съумяха да изградят нещо като връзка помежду си. Беше връзка, основана на лъжи и измами - единствената възможна в техния таен свят.

- През онази нощ синът ви е бил убит във Виена? -внезапно попита Халид един следобед. Или по-скоро късна вечер. Габриел имаше само смътна представа за изминаващото време.

- Синът ми няма нищо общо с това.

- Напротив - многозначително каза Халид. - Именно "вашият син е причината да последвате онзи шахид в Ковънт Гардън. Именно той е и причината да позволите Шамрон и американците да ви примамят отново в играта.

- Имате добри източници - отбеляза Габриел.

Халид прие комплимента с усмивка.

- Ала има едно нещо, което още не знам - каза той. - Как успяхте да убедите Надия да работи за вас.

- Аз съм професионалист като вас.

- Защо не поискахте помощ от нас?

- Щяхте ли да ни я окажете?

- Не, разбира се.

Саудитецът запрелиства страниците на бележника си, сключил вежди, сякаш се опитваше да реши как да продължи. Габриел, също вещ в разпитите, беше напълно наясно, че и това бе част от играта. Накрая, сякаш между другото, Сокола запита:

- Истина ли е, че е била болна?

Въпросът наистина свари Габриел неподготвен. Той нямаше причина да крие истината.

- Да - отговори след малко. - Не й оставаше много.

- Дочувахме подобни слухове - каза саудитецът. - Ала не бяхме сигурни.

- Пазеше го в тайна от всички, включително и от най-близките си приятели.

- Вие обаче сте знаели?

- Тя ми се довери заради операцията.

- А какво беше естеството на заболяването й? - попита саудитецът, готов да запише болестта на Надия, сякаш тя беше дребен детайл, който се налагаше да уточни за доклада.

- Страдаше от артерио-венозна малформация - с равен глас отговори Габриел. - Неправилно свързване между артериалните и венозните съдове в мозъка й. Лекарите й бяха казали, че е нелечима. Знаеше, че е въпрос на време да получи фатален хеморагичен инсулт. Можеше да умре буквално всеки момент.

- И затова се е самоубила в пустинята, заставайки на пътя на куршумите, предназначени за вас?

- Не - каза Габриел. - Тя пожертва себе си... - Направи пауза, а после добави: - ...заради всички нас.

Халид отново сведе поглед към записките си.

- За жалост, тя се превърна в мъченица за нашите по-прогресивно настроени жени. Сега се задават въпроси за нейните благотворителни дела. Излиза, че е била реформатор.

- Затова ли оставихте да я убият?

Лицето на Халид остана безизразно.

- Госпожица Ал Бакари беше убита от Рашид ал Хусейни и Малик ал Зубаир.

- Така е-каза Габриел,-но някой им е подсказал, че работи за нас.

- Може би са имали източник, който е знаел за вашата операция.

- Или пък сред вас - отвърна Габриел. - Може би Рашид и Малик са били само пионки. Удобно средство за елиминиране на голяма заплаха за фамилията Сауд.

- Това са ваши размишления.

- Така е - каза Габриел, - но пък са подкрепени от фактите. Всеки път, когато фамилия Ал Сауд е била заплашена от някого, те са се обръщали към брадатите.

- „Брадатите“, както ги наричате, са по-голяма заплаха за нас, отколкото за вас.

- И затова ли ги подкрепяте? Вече изминаха десет години от атентатите на 11 септември. Цели десет години - натърти Габриел. - А Саудитска Арабия все още играе ролята на банкомат за терористите и сунитските екстре-мистки групировки. Има само едно възможно обяснение за това. Сделката с дявола е била подновена. Фамилията Сауд си затваря очите за ислямския тероризъм, стига свещената ярост да е насочена далеч от петролните полета.

- Не сме толкова слепи, колкото смятате.

- Аз насочих десетки милиони долари към една су-нитска терористична групировка, а сделката бе сключена на саудитска територия.

- И именно заради това сте се озовали тук.

- Това означава ли, че шейх Бин Тайиб също е задържан някъде в тази сграда?

Халид се усмихна кисело, но не отговори нищо. После зададе още няколко незначителни въпроса и с това разпитът приключи. После той изненадващо придружи Габриел до килията му. Преди да затвори и заключи вратата, саудитецът се поколеба.

- Доколкото разбирам, американският президент проявява силен интерес към вашия случай - каза той. - Вероятно престоят ви сред нас вече е към края си.

- Кога ще ме освободите?

- В полунощ.

- А сега колко е часът?

Сокола се усмихна.

- Пет минути след полунощ.

Чист костюм очакваше Габриел на леглото в килията му. Халид го остави да се преоблече. След това го поведе по поредица стълбища и излязоха във вътрешен двор. Един джип чакаше на лунната светлина. Беше американски, американци бяха и четиримата мъже около него.

- Оставих две неща в джоба на костюма ти - каза тихо Халид, докато прекосяваха двора. - Едното е куршумът, който е пронизал Надия ал Бакари и е останал в теб. Другото е бележка за Ейдриън Картър. Приеми го като подарък на раздяла, за да ти напомня за престоя сред нас.

- Какво съдържа тази бележка?

- Информация, която сигурно ще му е от полза. Ще ти бъда благодарен, ако не споменаваш моето име.

- Истинна ли е?

- Информацията ли? Ще трябва да ми имаш доверие.

- Боя се, че не знам какво означава тази дума.

- Нищо ли не си научил от нея? - каза Халид и кимна към джипа. - На твое място бих побързал да се кача. Негово Височество често променя мнението си.

Габриел стисна десницата на саудитеца и отиде при американците. Те бързо го откараха във военна база северно от Рияд, където го качиха на един „Гълфстрийм“. На борда имаше лекар от Управлението. През цялата нощ той вливаше различни течности в съсухреното тяло на Габриел и се тревожеше за състоянието на раната му. Най-накрая му позволи да заспи. Измъчен от кошмари за смъртта на Надия, Габриел се събуди със сепване, когато самолетът кацна на летище Лондон Сити. Когато вратата се отвори, той видя, че на пистата го очакват Киара и Шамрон. Сигурно бяха единствените хора на земята, които изглеждаха по-зле от него.

68.

ПОЛУОСТРОВ ЛИЗАРД, КОРНУОЛ

Шамрон се настани в спалнята за гости. Даде да се разбере, че смята да остане дълго. Кошмарът в Руб ел Хали, каза той на Киара, го бе тласнал да се посвети на една последна мисия.

Той се самоназначи за личен телохранител, лекар и психотерапевт на Габриел. Даваше съвети и търпеше депресията и промените в настроението на своя пациент със стоическо мълчание. Рядко изпускаше Габриел от поглед. Следваше го навсякъде из къщата, придружаваше го по време на разходките му по пясъчния бряг на залива и дори когато слизаше да пазарува в селцето. Габриел обясняваше на магазинерите, че Шамрон е негов чичо от Милано. Затова, когато бяха сред хора, той му говореше на италиански, макар Шамрон да не разбираше и думичка.

Броени дни след завръщането на Габриел в Корнуол времето стана дъжделиво, което отговаряше на настроенията им. Киара готвеше сложни ястия и с облекчение наблюдаваше как Габриел възвръща изгубеното в саудитския затвор тегло. Неговото емоционално състояние обаче не се променяше. Спеше малко и беше неспособен да говори за случилото се в пустинята. Узи Навот изпрати лекар, за да го прегледа.

- Вина - заключи специалистът, след като изкара цял час насаме с Габриел. - Огромна, необятна, неотслабваща вина. Дал е дума, че ще опази живота й, но не е успял да удържи на обещанието си. Никак не обича да разочарова жени.

- Какво да правим? - попита Киара.

- Дайте му време и лично пространство - отговори лекарят. - Засега не очаквайте много от него.

- Не съм сигурна, че присъствието на Ари помага особено.

- Няма да е лесно да се отървеш от него -ка^а лекарят.

- Габриел рано или късно ще се оправи, н-/*:е давам подобни гаранции за Стареца. Нека остане колкото иска. Той сам ще усети кога е дошъл моментът да си тръгне.

Габриел нямаше дневен режим. Неспособен да спи през нощта, той спеше денем, ако съвестта му го оставеше на мира. През повечето време унило се взираше в дъжда и морето и скиташе из залива. Понякога сядаше на верандата и рисуваше с въглен. Скиците, които излизаха изпод ръцете му, бяха все сюжети от операцията. Много от тях бяха портрети на Надия. Обезпокоена, Киара тайно правеше снимки на рисунките и ги изпращаше по електронната поща на лекаря. „Той сам е най-добрият терапевт за себе си - успокояваше я докторът.

- Нека сам да намери решението.“

Надия беше с тях непрестанно. Те не полагаха никакви усилия да я прогонят. Дори и да се опитваха, събитията в Близкия изток правеха това невъзможно. От Мароко до Обединените арабски емирства Арабският свят бе пламнал от нова вълна на обществено напрежение. Този път дори старите сунитски монархии се клатеха. Добили смелост след бруталното убийство на Надия ал Бакари, хиляди арабски жени излизаха по улиците. Надия беше мъченица, превърнала се в тяхна светица покровителка. Те скандираха името й и издигаха лика й. Някои дори желаеха да умрат мъченически като нея.

Поддръжниците на старите режими полагаха усилия да очернят Надия, обявявайки я за провокатор и шпионин на израелското разузнаване. Заради записа с признанията на Габриел в интернет, който арабските новинарски телевизии непрекъснато излъчваха, тези обвинения срещу Надия бързо изгубиха почва. Култът към нея нарасна още повече, когато Зоуи Рийд от Си Ен Би Си посвети цяло издание на своето високорейтингово предаване на пос-мъртната роля на Надия ал Бакари в Арабското пробуждане. В него Зоуи разкри, че е имала няколко лични срещи с Надия, по време на които саудитската наследница е признала, че тайно субсидира с милиони долари реформистки организации из целия мюсюлмански свят. В предаването също бе отправено обвинение срещу разузнавателните служби на Саудитска Арабия за съучастие в убийството й. Последва незабавно опровержение от името на фамилия Сауд, придружено от обичайните заплахи за спиране на износа на петрол за Запада. Този път обаче никой не им обърна особено внимание. Както всички други властелини в района, и Ал Сауд изпитваха сериозни страхове за живота си.

Междувременно бе дошъл месец юни и американците настояваха за следоперативен анализ. Киара наложи строги ограничения за времето за разпити на Габриел - два часа сутрин, два часа в късния следобед, не повече от три дни общо. Представяйки се за туристи, разпитващите отсядаха в неприветлив хотел в близкото градче Хелстън, който лично Габриел бе избрал. Сесиите се провеждаха на масата в трапезарията. Шамрон присъстваше неизменно като адвокат на Габриел. Записи не се правеха.

Киара изпитваше опасения, че тези разпити ще отворят отново раните, които тъкмо бяха започнали да заздравяват. Оказа се обаче, че именно те бяха терапията, от която той отчаяно се нуждаеше. Строгият професионален тон, в който протичаха, изключваше ненужните емоции. Разпитващите поставяха своите въпроси като полицаи, разследващи незначително пътнотранспортно произшествие. Габриел отговаряше със същата неутралност. Едва когато агентите поискаха от него да опише как е била убита Надия, в гласа му се прокраднаха емоционални нотки. Тогава се намеси Шамрон и ги помоли да сменят темата. Те извадиха снимка на млад саудитец, който наскоро бе завършил програмата за превъзпитание на терористи, и я поставиха внимателно на масата.

- Познавате ли този човек?

- Да - отвърна Габриел. - Той уби Малик и останалите.

- Казва се Али ал Масри.

- Къде е сега?

- Живее мирно и тихо в Джида. Изоставил е шейх Бин Тайиб, а изглежда, и окончателно е напуснал джихадист-кото движение. Жена му наскоро е родила момиченце.

- Ханан - каза Габриел. - Момиченцето се казва Ха-нан.

Това бе последната сесия. Същата вечер Киара отмени забраната за гледане на телевизия по време на вечеря, за да проследят събитията в Арабския свят. Режимите в Сирия и Йордания бяха на път да паднат, а според различни източници саудитското правителство беше наредило на Националната гвардия да стреля по протестиращи в Рияд и Джида, вследствие на което имаше десетки жертви. Влиятелният саудитски вътрешен министър -принц Набил, хвърляше вината за вълненията върху ши-итския режим в Иран и върху последователите на Надия ал Бакари. Думите му обаче бяха предизвикали обратен ефект, разпалвайки обичта на протестиращите.

На следващата сутрин Надия посмъртно придоби ранга на героиня и в света на изкуството, когато Музеят на модерното изкуство в Ню Йорк оповести, че му е била поверена цялата й колекция. В замяна на творбите, които се оценяваха на поне пет милиарда щатски долара, музеят бе приел условието на Надия неин човек да е куратор на първата изложба. Когато тя застана на подиума пред нюйоркската преса, обитателите на света па изкуството въздъхнаха с облекчение. Те не знаеха много за Сара Банкрофт, но тя поне бе от тяхното съсловие.

Ден по-късно Сара телефонира на Киара. Беше научила от Ейдриън Картър, че възстановяването на Габриел не върви добре, и имаше идея как да му помогне. С предложение за работа. Конкретна поръчка. Киара се съгласи, без да си направи труда да пита Габриел. Поинтересува се единствено от размерите на картината и крайния срок. Размерите бяха големи. Крайният срок бе съвсем кратък - само два месеца. Киара обаче не се притесняваше. Съпругът й бе успявал да реставрира картина на Тициан за няколко дни. Два месеца си бяха цяла вечност. Габриел се захвана за работа още на следващата сутрин, като опъна платно на подрамка, която сам бе направил. После настани Киара в единия край на канапето и се зае да наглася крайниците й, докато не постигна позата в паметта си. Цяла седмица изпилваше композицията на хартия. Накрая, удовлетворен, се захвана да рисува.

Летните дни бяха дълги. Портретът им придаваше смисъл. Габриел работеше няколко часа сутрин, по обяд спираше, за да се нахрани и да се разходи из залива, след което продължаваше да рисува до залез-слънце. За негов ужас, Шамрон продължи да го наблюдава непрестанно. Киара също го държеше под око, но от дистанция. Точно както се бе надявала, работата се оказа избавление за Габриел. Някои хора се справяха с мъката, посещавайки психотерапевти, а други чувстваха потребност да я опишат на хартия. За Габриел най-добрият лек си оставаха маслените бои - в това отношение приличаше на майка си. Застанеше ли пред триножника, той имаше пълен контрол върху случващото се. На платното грешките можеха да се коригират с няколко мазки на четката или да бъдат заличени с пласт боя. На платното никой не кървеше. Никой не умираше. Никой не търсеше възмездие. Имаше само красота и истина - поне така виждаше нещата той.

Габриел работеше без предварителни очертания върху платното, а палитрата му бе повлияна от цветовете, които бе видял в пустинята Руб ел Хали. Комбинирайки педантичния рисунък на старите майстори със свободата на импресионистите, той постигаше настроение, което беше едновременно класическо и съвременно. На шията й той сложи наниз от перли, а ръцете й обкичи с диаманти и злато. Над рамото й сияеше - подобно на луна - циферблат. Около босите й крака бяха пръснати орхидеи. В продължение на няколко дни той се бори с фона. В крайна сметка реши да я изобрази в стила на Караваджо - изплуваща от мрака. Или по-скоро потъваща в мрака? Това щеше да определи развоят на бунтовете по улиците на Арабския свят.

Независимо от натоварената работа, външният вид на Габриел видимо се подобри. Наддаде, започна да спи повече, болката от раните започна да отшумява. Постепенно укрепна достатъчно, за да се изкачва отново до скалистия хребет. Всеки ден се разхождаше малко по-надалеч, като не оставяше на Шамрон друг избор, освен да го наблюдава от разстояние. Настроението на Стареца все повече помръкваше, докато Габриел постепенно се изплъзваше от ръцете му. Той знаеше, че настъпва моментът да си тръгне. Но не знаеше как точно да го направи. Киара започна тайно да замисля някаква криза, която да накара Шамрон да се върне на булевард „Цар Саул“. Като не успя да измисли нищо, тя се видя принудена да прибегне до помощта на Геула, която сякаш искрено се наслаждаваше на продължителното отсъствие на Ари. С неохота тя нареди на съпруга си да остане в Корнуол най-късно до завършването на картината. После трябваше да се прибере у дома.

И така, обзет от лошо предчувствие, Шамрон наблюдаваше как на платното бавно оживява образът на Надия ал Бакари. Колкото повече картината придобиваше завършен вид, толкова по-старателно работеше Г абриел. В същото време сякаш никак не му се искаше да я завърши. Обхванат от рядка за него нерешителност, той добавяше и заличаваше редица дребни детайли. Шамрон мълчаливо се наслаждаваше на неспособността на Габриел да завърши картината. Всеки ден, с който Габриел забавяше края на работата си, беше подарък за Ари.

В крайна сметка преработването и доизпипването приключиха и Габриел премина към последния етап, когато трябваше да приеме творбата си. Не само образа на Надия, а всичко останало. Шамрон виждаше как сянката на смъртта бавно се оттегля от лицето на Габриел. През една ясна августовска сутрин той влезе в импровизираното ателие на Габриел и завари вътре един мъж, който поразително приличаше на онзи талантлив младеж, когото бе забелязал в йерусалимската Художествена академия „Бецалел“ през ужасната есен на 1972 г. Само косата му сега беше различна. Навремето тя бе черна като тази на Надия. А сега бе прошарена на слепоочията.

Той бе застанал пред платното, подпрял с една ръка леко наведената си встрани глава. Образът на Надия сияеше на интензивната бяла светлина от халогенните лампи. Портрет на една разбудена жена. Портрет на една мъченица. Портрет на един шпионин.

Шамрон наблюдава Габриел в продължение на няколко минути, преди да го заговори:

- Готова ли е, синко?

- Да, абба - отвърна Габриел след известно време. -Мисля, че е готова.

На следващата сутрин дойдоха да вземат картината. Когато Габриел се прибра от разходката си по скалите, Шамрон вече си бе заминал. Така бе по-добре, каза той на Киара. Последното, от което се нуждаеше Габриел сега, бе още едно сбогуване.

69.

НЮ ЙОРК

Идеята официалното откриване на крилото „Надия ал Бакари“ в Музея на модерното изкуство да се проведе именно на 11 септември беше на Сара Банкрофт. Началникът на нюйоркското специално антитерористично звено обаче смяташе, че предвид настоящите вълнения в Близкия изток може би щеше да е по-разумно да се избере друга дата, ненатоварена с подобна символика. Сара обаче не се отказваше. Събитието щеше да се проведе вечерта на 11 септември. И ако антитерористичното звено не можеше да гарантира сигурността му, Сара познаваше хора, които можеха.

Демонстрантите пристигнаха за събитието рано, бяха хиляди и изпълниха цялата Петдесет и трета улица. Повечето бяха феминистки и защитници на човешките права, които подкрепяха каузата на Надия ал Бакари за коренни промени в Близкия изток. Имаше обаче и неколцина джихадисти с налудничави погледи, дошли от Бруклин, които бяха там, за да я заклеймят като еретичка. Никой не обръщаше внимание на Габриел и Киара, които дойдоха с черен „Ескалейд“ и тихомълком влязоха в музея. Един охранител ги придружи до офисите на Музея на модерното изкуство, където завариха Сара да се бори с ципа на вечерната си рокля. Навсякъде имаше пакети с официалното издание на Музея на модерното изкуство, посветено на колекцията. Нарисуваният от Габриел портрет на Надия ал Бакари беше на корицата.

- За малко да ни докараш до нервен срив - каза Сара и го целуна по бузата. - Вече бяхме започнали да обмисляме вариант за друга корица.

- Затрудниха ме някои детайли. - Габриел огледа просторния офис. - Никак не е зле за бивш уредник на „Филипс Кълекшън“. Надявам се, че твоите колеги никога няма да научат за отпуска, който си взе, след като напусна галерията „Ишърууд Файн Артс“ в Лондон.

- Смятат, че съм изкарала няколко години като част-на ученичка някъде в Европа. Липсата в досието определено допринася за моя имидж на загадъчна жена.

- Нещо ми подсказва, че и любовният ти живот ще се подобри значително. - Той огледа роклята й. - Особено след тази вечер.

- „Живанши“ е. И е скандално скъпа.

- Прекрасна е - каза Киара, помагайки на Сара с ципа. - Ти също.

- Интересно колко различен изглежда светът, когато не седиш в мрачна стаичка в Лангли и не следиш движението на терористи.

- Само не забравяй, че те още са на свобода - каза Габриел. - И че някой от тях може да знае името ти.

- Подозирам, че аз съм най-добре охраняваният музеен уредник в целия свят.

- Кой се грижи за охраната ти?

- Управлението - отговори Сара. - С помощта на антитерористичното звено. Боя се, че в момента са ми доста ядосани. Както и Ейдриън. Опитва се да измисли как да ме задържи на работа.

- Как е той?

- Много по-добре, след като Джеймс Маккена изхвърча от Белия дом.

- А той с какво се занимава?

- Според слуховете ще работи в Американския институт за мир.

- Със сигурност там ще му е много добре. - Габриел вдигна едно копие от изданието на музея и се загледа в корицата.

- Искаш ли да видиш оригинала, преди да са влезли тълпите?

Габриел погледна към Киара.

- Иди - каза тя. - Ще те чакам тук.

Сара поведе Габриел по стълбището надолу към входа на крилото „Надия ал Бакари“. Персоналът вече подготвяше масите и отваряше първите бутилки шампанско. Габриел се приближи до портрета на Надия и прочете табелката до него. Обстоятелствата около смъртта й бяха представени неистинно. В биографичната информация баща й почти не присъстваше.

- Още не е късно - каза Сара.

- За какво?

- Да сложиш подписа си на картината.

- Обмислях този въпрос.

- И какво реши?

- Не съм готов да бъда нормален човек. Все още не.

- Аз също не съм сигурна дали съм готова за тази промяна. Но в определен момент... - Не довърши. - Ела - каза след малко и го поведе към една врата, - трябва да видиш останалата част от колекцията. Нашият стар познайник Зизи е имал забележителен вкус за терорист.

Двамата се разходиха из помещенията, по чиито стени бяха окачени картините - Сара във вечерната си рокля, а Габриел - в смокинг. При други обстоятелства можеше да изпълняват роли в някоя от операциите на Габриел. Но не и сега. С помощта на Надия той бе успял да върне Сара в същия свят, където я бе открил. Поне засега.

- Има и други - каза тя, посочвайки към една от стените, където бяха окачени произведения на Моне, Рено-ар, Дега и Сисле. - Още много. Можем да изложим само една четвърт от онова, което ни е завещала Надия. Вече водим преговори части от тази колекция да бъдат изложени в други музеи по света. Струва ми се, че Надия би одобрила.

Преминаха в друга зала, където имаше картини на Егон Шиле. Сара доближи един портрет на млад мъж, който смътно приличаше на Михаил.

- Помолих те да не му казваш нищо - укори тя през рамо Габриел. - Не трябваше да го правиш.

- Не знам за какво говориш.

- Ти си един от най-талантливите лъжци, които познавам. Но никога не си можел да мамиш хората, които са скъпи за теб. Особено ако са жени.

- Защо не си го поканила тази вечер?

- И как бих могла да го представя? - попита Сара. -Позволете да ви запозная с моя приятел Михаил Абрамов, убиец от израелските тайни служби. Той помогна да бъде ликвидиран човекът, който някога е бил собственик на тези картини. Участвахме в няколко операции заедно. Беше забавно. - Погледна Габриел. - Разбираш ли какво искам да кажа?

- Винаги има възможности, Сара, но само ако човек е склонен да направи усилие.

- Аз съм склонна.

- А той знае ли го?

- Знае го. - Тя обърна гръб на платното и докосна Габриел по бузата. - Защо имам усещането, че повече никога няма да се срещнем?

- Изпращай ми от време на време някоя картина за почистване.

- Твърде скъпо ми излизаш. - Тя погледна часовника си. Беше същият, който носеше Надия по време на отвличането. Все още бе настроен с три минути напред. - Трябва да си припомня речта, преди гостите да влязат. Би ли казал няколко думи и ти тази вечер?

- По-скоро бих се върнал в килията в Рияд.

- Все още не съм решила точно какво да говоря за нея.

- Говори истината - предложи Габриел. - Просто не я разкривай цялата.

Когато стана седем часът, художественият елит - с целия си блясък и суета - изпълни крилото „Надия ал Бакари“ в Музея на модерното изкуство. Габриел и Киара постояха на коктейла само няколко минути, а после се оттеглиха до един парапет над преддверието, за да изслушат словата. Сара говори последна. През цялото време тя съумя да остане на тънката граница между истината и измислицата. Речта й бе отчасти хвалебствена, отчасти призив за действие. Надия бе дарила на света не само своята колекция от картини, каза Сара. Тя бе дарила и живота си. Днес тленните й останки почиваха в необозначен гроб някъде на платото Неджд, но тази изложба щеше да стане неин мемориал. Докато елитът на художествените среди ръкопляскаше с одобрителни възгласи, телефонът на Габриел завибрира в джоба на сакото му. Той се отдалечи в един малко по-тих ъгъл, за да отговори на повикването, а после се върна до Киара.

- Кой беше? - попита тя.

- Ейдриън.

- Какво иска?

- Да отидем до Лангли.

- Кога?

- Сега.

70.

ЛАНГЛИ, ВИРДЖИНИЯ

Рашид ал Хусейни беше голямата грешка на Ейдриън Картър. Габриел бе успял в голяма степен да оправи забърканата от него каша. С прощалния си подарък Халид Сокола бе предоставил на Картър шанс да изчисти останалото.

Подаръкът беше млад саудитски екстремист на име Юсуф. Лангли и Агенцията за национална сигурност вече от няколко месеца подслушваха телефонните му разговори. Юсуф се бе превърнал в един от най-доверените куриери на Рашид. Юсуф предаваше закодираните съобщения на Рашид. Тази вечер той очакваше телефонно обаждане от човек в Германия. Юсуф смяташе, че човекът е водач на новосформирана клетка в Хамбург. В Хамбург обаче нямаше никаква новосформирана клетка. Тя бе измислица на Картър и екипа в Рашидистан.

- Седнал е на предната седалка на онова дайхацу - каза Картър и кимна към един от грамадните екрани в оперативния център. - В момента се придвижват по един уединен път в долината Рафад в Йемен. Преди около час взеха още двама души. Имаме основания да смятаме, че един от двамата е Рашид ал Хусейни. След десет минути нашият ръководител на клетка в Хамбург ще се обади на Юсуф. Инструктиран е възможно най-дълго да го задържи на линия. Ако имаме късмет, Рашид ще каже нещо по време на разговора. Както знаете, Рашид е от приказливите. Навремето направо подлудяваше агентите в Лангли, които се занимаваха с него. Никога не си затваря проклетата уста.

- Кой решава дали да се стреля? - попита Габриел.

- От АНС ще ми съобщят дали чуват и други гласове, както и дали са постигнали положителна идентификация. Ако компютрите потвърдят, че той е там, незабавно ще го ликвидираме. Ако обаче има дори капчица съмнение, заповедта е да не се стреля. Не забравяйте, че последното, което искаме да се случи сега, е да убием Юсуф, преди да ни е отвел до мишената.

- Искам да слушам - каза Габриел.

- Затова те повиках.

Габриел си сложи слушалки. Десетте минути изминаха бавно. После агентът от Хамбург се обади по телефона на Юсуф. Разговорът започна на арабски. Габриел се абстрахира от гласовете. За момента те не бяха от значение. Кажи ми нещо - мислеше той. - Кажи ми нещо важно, дори и да е поредната ти лъжа.

Юсуф и лъжливият ръководител на терористична клетка в Хамбург все още разговаряха, но диалогът им очевидно отиваше към края си. До този момент не се бе чул никакъв звук в задния план, с изключение на тракането на автомобила по разбития йеменски път. Накрая Габриел чу онова, което очакваше - непринуден коментар, нищо повече. Дори не си направи труда да си го преведе. Целта му бе да разпознае интонацията и тембъра на гласа. Да, това бе гласът, който го бе осъдил на смърт в Руб ел Хали.

Искаш ли да приемеш исляма и да станеш мюсюлманин?

Габриел се обърна към Ейдриън Картър. Той говореше напрегнато по телефона с някого от Агенцията за нацио-нална сигурност. Алон се изкуши да попита защо още чакат, но знаеше какво ще му отговорят. Чакаха компютрите да потвърдят онова, което той вече знаеше: че гласът от задната седалка е на Рашид ал Хусейни. Той гледаше как автомобилът лъкатуши по йеменския път и слушаше как двамата джихадисти - истинският и фалшивият -приключват разговора си. Картър тръшна със сила телефонната слушалка в изблик на нехарактерна за него ярост.

- Съжалявам, че те извиках за нищо - каза той. - Може би другия път.

- Друг път няма да има, Ейдриън.

- Защо?

- Защото всичко ще приключи сега.

Картър се поколеба.

- Ако дам нареждане безпилотният „Предътър“ да стреля - каза той, - четирима души ще загинат. Включително и Юсуф.

- Всичките са терористи - каза Габриел. - А един от тях е Рашид ал Хусейни.

- Убеден ли си? - за последен път запита Картър.

- Издай нареждането, Ейдриън.

Картър посегна към телефона, който го свързваше с оператора на безпилотния самолет, но Габриел го спря.

- Какво има? - учуди се Картър.

- Нищо - каза Габриел. - Просто изчакай минута.

Той се вгледа в часовника. След трийсет секунди кимна:

- Сега!

Картър предаде заповедта и дайхацуто изчезна в ослепително бял взрив. Неколцина от екипа в Рашидистан спонтанно заръкопляскаха, но Ейдриън седеше, закрил с ръце лицето си, без да казва нищо.

- Правил съм това стотици пъти - най-сетне рече той, - но всеки път ми призлява.

- Той заслужаваше да умре. Ако не за друго, заради Надия.

- Тогава защо се чувствам така зле?

- Защото в края на краищата това е мръсна работа. Дори и когато издаваш нареждане за убийство от другия край на планетата.

- А защо ме накара да изчакам?

- Виж колко часът е сега в Йемен.

Беше точно 10,03 сутринта - същият час, в който самолетът на полет 93 на „Юнайтед Еърлайнс“ бе паднал край Шанксвил, Пенсилвания, вместо да порази предполагаемата си мишена - сградата на Капитолия. Картър не каза нищо повече. Дясната му ръка трепереше.

Оставаше един последен въпрос за разрешаване. В крайна сметка всичко бе сведено до обикновена сделка: пет милиона долара за едно име. То беше осигурено от Файсал Кахтани - стария източник на Шамрон от саудитските разузнавателни служби. Както можеше да се очаква, петте милиона бяха депозирани в цюрихския клон на Трансарабска банка.

Те поставиха обекта под наблюдение и в продължение на няколко седмици дискутираха какво точно да предприемат. От своя престол в град Тиберия Шамрон нареди да бъде въздадено старозаветно правосъдие. Ала Узи Навот, чието влияние бе нараснало значително, успя да отмени заповедта му. Габриел насмалко не бе загинал в името на американската мания за справедливост и сега Навот при никакви обстоятелства не бе склонен да погуби всичко заради някаква прибързана тайна операция в столицата на Съединените щати. Освен това, изтъкна той, самият факт, че разкриваха на американците името на един предател, щеше да добави нови активи в сметката на булевард „Цар Саул“.

Узи изчака следващото си официално посещение във Вашингтон, преди да подшушне името на Ейдриън Картър. В замяна поиска само едно. Картър се съгласи с готовност. Това бе най-малкото, което можеха да сторят, каза той.

Наблюдението на обекта се пое от Бюрото. Те започнаха да анализират всичките му телефонни разговори, разплащанията с кредитни карти и съдържанието на компютрите му. Не след дълго вече разполагаха с необходимата информация, за да преминат към следващия етап - действията. Изпратиха самолет до Корнуол. После оставиха тебеширен знак в основата на една дървена табела край булевард „Макартьр“. И зачакаха.

Тебеширеният знак беше с формата на кръст. Това заинтригува Елис Койл, понеже виждаше такъв за първи път. Знакът означаваше, че връзката на Койл искаше да се срещнат лице в лице. Рискът беше голям - всяка лич-на среща между източник и надзорник криеше сериозни опасности, - но пък беше рядка възможност.

Койл изтри знака с върха на обувката си и навлезе в парка с Люси. Все още не бе откачил повода от нашийника на кучето. Не смееше да я пусне. Една свадлива стара вдовица от Спринг Вали наскоро му бе вдигнала скандал, че не събирал изпражненията на Люси. Заплашваше го глоба, а можеше дори да го призоват за обяснение в полицията. Последното, от което се нуждаеше Елис в момента, бяха разправии с органите на реда. Не и при положение че му оставаха броени седмици до заслужената почивка. Той си даде дума да изостави своите размирни навици и тайничко се зае да планира кончината на омразния малък мопс на вдовицата.

Вече минаваше девет часът, а полянката в края на алеята потъваше в сумрак. Койл хвърли поглед към масите за пикник и различи тъмния силует на мъж, който седеше сам. Той поведе Люси на кратък оглед за записващи устройства, а след това се запъти към масата с непознатия. Едва когато наближи на няколко крачки, осъзна, че това не е човекът от саудитското разузнаване, с когото поддържаше връзка. Този мъж имаше прошарена коса на слепоочията и зелени очи, които сякаш светеха в мрака. Те погледнаха кучето по начин, който предизвика у Койл тръпки.

- Извинете - рече Елис. - Взех ви за друг.

Той се обърна да си ходи, но чу зад себе си гласа на непознатия:

- За кого по-точно?

Койл отново се обърна. Човекът със зелените очи седеше на същото място.

- Кой сте вие? - попита го Койл.

- Аз съм този, когото ти продаде на саудитското разузнаване за трийсет сребърника, заедно с Надия ал Бакари. Ако зависеше от мен, бих те изпратил в ада заради постъпката ти. Но днес е твоята щастлива вечер, Елис.

- Какво искате?

- Исках да погледам лицето ти, докато ти поставят белезниците.

Койл отстъпи ужасен назад и трескаво се заоглежда. Мъжът на масата само се усмихна леко.

- Питах се дали ще посрещнеш съдбата си със същото достойнство, с каквото тя посрещна своята. Сега виждам отговора.

Койл пусна каишката на Люси и хукна да бяга, но миг по-късно бе обграден от агенти на ФБР. Габриел остана в парка, докато отведоха Койл, а после се отправи по алеята към булевард „Макартър“. По обяд на следващия ден вече беше в Корнуол.

71.

ПОЛУОСТРОВ ЛИЗАРД, КОРНУОЛ

Той бе съвсем различен човек, когато се завърна от Америка, това бе очевидно за всички. Раните му бяха зараснали, а налегналата го в последно време покруса сякаш най-сетне бе отминала. След като го срещна една дъждовна сутрин пред старата каменна църква, Вера Хобс обяви, че е напълно реставриран и готов за поставяне в рамка. Но кой бе способен да извърши тази задача?

- Нашият мистериозен приятел от залива не е от хо-, рата, дето ще се оставят на грижата на други - отбеляза Доти Кокс. - Сигурна съм, че сам себе си е поставил на триножника и се е реставрирал собственоръчно. Затова изглежда толкова добре.

Есента отново бе към средата си, а дните представляваха няколко часа бледосива светлина, накъсваща сякаш безкрайните нощи. Обитателите на селото го виждаха сутрин,, когато слизаше да пазарува, а после отново следобед, когато се разхождаше сам по скалистия хребет. Като че ли не работеше. От време на време го забелязваха в беседката със скицник в скута, но триножникът стърчеше празен в ателието му. Доти се опасяваше, че го е споходил пристъп на усещане за безсмислие, ала според Вера обяснението се криеше другаде.

- Щастлив е за първи път в живота си - твърдеше тя. - Сега му трябва само разкошната му съпруга да народи няколко дечица.

Странно, но сега съпругата му изглеждаше някак неспокойна. Към жителите на селцето тя се отнасяше все така вежливо, очевидно я притесняваше приближаващата зима. Готвеше сложни ястия, които изпълваха къщата с аромата на розмарин, чесън и домати. Понякога, когато прозорците бяха отворени, ако човек се поспреше наблизо, можеше да я чуе как пее на италиански със своя страстен глас. Песните й бяха винаги тъжни. Дънкан Рейнолдс предположи, че се чувства самотна, и предложи жените да я поканят на женско парти в „Годолфин Армс“. Те й предложиха. Тя им отказа. Разбира се, вежливо.

Ако реставраторът си даваше сметка за състоянието на жена си, това не личеше по нищо. Опасявайки се, че двойката върви към семейна криза, Доти Кокс реши да поговори с него следващия път, когато дойдеше да пазарува сам в бакалията й. Цяла седмица измина, преди да й се удаде удобна възможност. Той влезе по обичайното време, към десет и половина. Взе пластмасова кошница от купа до вратата и се зае да я пълни с ентусиазма на прегладнял войник. Доти го наблюдаваше развълнувано иззад щанда си и репетираше наум речта си. Ала когато реставраторът започна да нарежда покупките си на тезгяха, тя не успя да каже нищичко освен обичайното .Добро утро“.

Нещо в интонацията на Доти накара реставратора да я изгледа с подозрение. После сбърчи вежди и подаде смачкана банкнота от двайсет лири.

- Почакайте!-каза внезапно той, виждайки последния брой на „Таймс“ на стойката за вестници. - Това също.

Доти пъхна вестника в чантата и изпрати с поглед реставратора. След това се наведе през тезгяха, за да погледне вестника. На първа страница имаше материал за предстоящото рухване на сирийския режим, а непосредствено под него бе поместена статия за наскоро дарена от анонимен благодетел картина на Тициан на Нацио-налната галерия в Лондон. Никой в Гънуолоу не допускаше, че между двете събития може да има връзка. На никого нямаше и да му хрумне.

Националната галерия публикува двусмислено изявление относно дарението, ала из британското разузнаване се разпространи неофициална версия, която в общи линии гласеше следното. Легендарният израелски разузнавач Габриел Алон, със знанието и одобрението на МИ5, хит-роумно успял да манипулира търг на аукционна къща „Кристис“ и да насочи няколко милиона лири към терористичната мрежа на Рашид ал Хусейни. След търга една наскоро открита творба на Тициан за кратко постъпила в колекцията на саудитската наследница Надия ал Бакари. След смъртта й картината била върната на предишния собственик - известния лондонски търговец на картини Джулиан Ишърууд. По разбираеми причини Ишърууд първоначално възнамерявал да задържи творбата, но променил решението си, след като Алон му предложил далеч по-изгодна алтернатива. Търговецът на картини се свързал със свой дългогодишен познат в Националната галерия - експерт по италианските стари майстори, който несъзнателно бил изиграл важна роля в измамата по-рано. Така Ишърууд спомогнал за реализирането на едно от най-важните дарения за британска държавна институция от много години.

- Между другото, хлапе, все още не съм получил и пени от ЦРУ.

- Нито пък аз, Джулиан.

- Не ти ли плащат хонорар за всичките поръчки, които изпълняваш за тях?

- Явно смятат, че върша работата си безвъзмездно за общественото благо.

- Така излиза.

Двамата крачеха по крайбрежната пътека. Ишърууд носеше спортен панталон от туид и обувки „Уелингтън“. Стъпваше неуверено. Габриел, както обикновено, се изкушаваше да го подкрепи.

- Още колко възнамеряваш да ме караш да вървя?

- Вървим едва от пет минути, Джулиан.

- Което означава, че вече два пъти сме изминали разстоянието, което два пъти дневно извървявам от галерията до „Грийнс“.

- Как е Оливър?

- Както обикновено.

- Държи ли се прилично?

- Разбира се, че не - отвърна Ишърууд. - Но не е казал и дума за участието си в твоята малка лудория.

- Нашата малка лудория, Джулиан. Ти също участваше.

- Но аз участвам от самото начало - каза Ишърууд. - А за Оливър това е нещо ново и вълнуващо. Той си има своите кусури, ала зад цялото му хленчене и фучене тупти сърцето на патриот. Ти не бери грижа за Оливър. Той няма да издаде твоите тайни.

- Ако се изпусне, ще го посетят от МИ5.

- Това бих платил да го видя. - Походката на Ишърууд ставаше още по-неуверена. - Дали наоколо няма да се намери някоя кръчма? Устата ми пресъхна.

- По-късно. Имаш нужда от движение, Джулиан.

- Какъв е смисълът?

- Да се почувстваш по-добре.

- И така се чувствам добре, хлапе.

- Затова ли искаш аз да поема галерията?

Ишърууд се спря и пъхна ръце в джобовете.

- Не идната седмица - каза той след малко. - Не и идния месец. Не и идната година. Някой ден.

- Продай я, Джулиан. Оттегли се. Порадвай се на живота.

- На кого да я продам? На Оливър? На Роди? Или на някой руски олигарх, който не отбира нищичко от култура? - Той поклати глава. - Вложил съм твърде много в нея, за да я оставя в ръцете на непознат. Искам, както се казва, тя да остане в семейството. Но тъй като нямам такова, ти си най-близкият ми човек, на когото мога да я поверя.

Габриел не отвърна нищо. Ишърууд неохотно тръгна отново.

- Никога няма да забравя деня, когато Шамрон те доведе в моята галерия за първи път. Беше толкова мълчалив, че се чудех дали изобщо можеш да говориш. Слепоочията ти бяха посивели като моите. Шамрон тогава нарече това...

- „Белезите на момче, извършило мъжки дела.“

Ишърууд се усмихна тъжно.

- Когато те видях с четка в ръката, направо проклинах Шамрон за това, което е сторил. Трябваше да те остави в „Бецалел“ да си довършиш образованието. Сега щеше да си сред най-големите художници от твоето поколение. Впрочем всички в Ню Йорк се опитват да разберат кой е нарисувал портрета на Надия ал Бакари. Как ми се иска да научат истината!

Ишърууд отново се спря, за да погледа вълните, които се разбиваха в черните скали в северната част на залива.

- Ела да работиш за мен - каза след малко той. - Ще те посветя в тайните на занаята, например как да изгубиш и ризата на гърба си в десет лесни стъпки. А когато реша, че е дошло времето да се посветя на градинарството, ще ти оставя предостатъчно ресурси, за да продължиш делото. Ето това искам, хлапе. А което е по-важното, това иска и жена ти.

- Много щедро от твоя страна, Джулиан, но не мога да приема.

- Защо?

- Защото един ден някой стар неприятел ще дойде уж да види картина на Бордоне или Луини и ще получа няколко куршума в главата. Както и Киара.

- Жена ти ще остане разочарована.

- По-добре разочарована, отколкото мъртва.

- Аз далеч не съм експерт по дълготрайните връзки - каза Ишърууд, - но имам усещането, че в скоро време жена ти ще се нуждае от промяна в обстановката.

- Така е - каза Габриел с усмивка, - вече ми го намекна недвусмислено.

- Тогава елате в Лондон, поне за през зимата. Така Киара ще се разсее, а аз ще спестя цяло състояние от куриерски услуги. Имам една картина на Пиеро ди Кози-мо, която отчаяно се нуждае от вниманието ти. Уверявам те, че няма да съжаляваш.

- Всъщност вече ме чака една поръчка в Рим.

- Така ли? - запита Ишърууд. - Държавна или частна?

- Частна - отговори Габриел. - Собственикът живее в доста голям дом в края на Виа дела Кончилиационе. Предлага ми да почистя едно от любимите ми произведения.

- Кое?

Габриел отговори.

- Опасявам се, че с това не мога да се конкурирам -каза с примирение Ишърууд. - Възнамерява ли да ти плати нещо?

- Почти нищо - отвърна Габриел. - Но все пак ще съм удовлетворен. Най-малкото заради Киара.

- Само гледай да не се замесваш в неприятности. Последния път, когато отиде там...

Ишърууд не довърши. По изражението на Габриел бе разбрал, че не желае да се връща към миналото.

Вятърът бе поразчистил облаците и сега слънцето бе увиснало над морето като бял диск. Двамата останаха на скалите, докато то залезе, а после се отправиха към къщата. На влизане чуха гласа на Киара, която пееше една от онези наивни италиански песнички, които си тананикаше винаги, когато бе щастлива.