Портретът на един шпионин

48.

ПЛЕЙПС, ВИРДЖИНИЯ

Къщата се намираше на най-високото място на хълма сред горичка от дъбове и брястове. Имаше потъмнял меден покрив и две веранди, които гледаха към зелено пасище. Сред съседите се бе разпространил слух, че собственикът е заможен вашингтонски лобист на име Хюит. В действителност вашингтонски лобист на име Хюит не съществуваше - или поне не такъв, който да притежава ферма на площ четиридесет акра, разположена на три километра източно от град Плейнс по шосе 601. Името бе избрано на случаен принцип от компютрите в Централното разузнавателно управление, което притежаваше и управляваше фермата с помощта на фирма фантом. Управлението притежаваше и трактора, Джон Диър“, пикала „Форд“, косачката „Буш Хог“ и двата дорести коня. Единият от тях се казваше Колби, а другият - Хелмс. Според зевзеци от Управлението, и двата коня, подобно на всички служители, ежегодно бяха подлагани на полиграф, за да бъде проверено дали не са станали изменници.

През следващия следобед двата коня пасяха свежата трева в далечния край на пасището, когато кадилакът с Габриел и Киара се появи по чакъления път. Охранител от ЦРУ ги въведе в къщата и след като пое връхните им дрехи и мобилните телефони, им даде знак да влязат в една просторна стая. Вътре те завариха Узи Навот, който с копнеж се взираше в бюфета, и Дри Шамрон, който водеше отчаяна битка с един термос за кафе с помпичка. До незапалената камина седеше Греъм Сиймор, облечен като за дълъг уикенд в английската провинция. До него бе седнал Ейдриън Картър и сключил вежди, слушаше Джеймс Маккена, който шепнеше в ухото му.

Събраните в помещението мъже формираха своето рода тайно братство. След атентатите от 11 септември те си бяха сътрудничили в множество операции, за повечето от които широката общественост нямаше представа. Бяха воювали един за друг, бяха убивали един за друг, а в отделни случаи дори бяха проливали кръвта си един за друг. Независимо от разногласията им, тяхната връзка бе устояла на времето и прищевките на техните политически господари. Те приемаха мисията си като нещо ясно и недвусмислено. В определен смисъл те бяха еквивалент на ислямския съвет шура. Те се нагърбваха с неприятните задачи, с които никой друг не желаеше да се захваща, и се тревожеха за последствията по-късно - особено когато ставаше дума за живота на невинни хора. Джеймс Маккена не беше член на този съвет, което по презумпция означаваше, че е част от проблема. Присъствието му се очертаваше като усложняващ фактор, особено ако възнамеряваше през цялото време да шепти в ухото на Картър.

Тъй като за Маккена бе най-удобно да са около право-ъгълна маса, всички приеха предложението му и се преместиха в трапезарията. Беше очевидно защо Картър не го харесва. Маккена беше неговата пълна противоположност. Беше млад. Беше в добра физическа форма. Изглеждаше добре на трибуна. Освен това бе изключително уверен в себе си, независимо дали тази самоувереност бе подплатена. Маккена никога не бе цапал ръцете си с кръв, не носеше тежестта на никакви професионални грехове от миналото. Никога не се бе изправял срещу дулото на неприятеля, нито пък го бе разпитвал. Не владееше нито един от неговите езици. Но пък беше изчел множество книги за него и се бе изказвал неведнъж с особена проницателност на най-различни контратерористични срещи. Основният му принос към литературата по този проблем бе една статия, която навремето бе публикувал в списание „Форин Афеърс“. В материала си той защитаваше тезата, че Съединените щати биха могли да поемат още един терористичен удар и да се съвземат дори по-силни от него.

Статията бе привлякла вниманието на един харизматичен сенатор. А когато впоследствие този сенатор се бе издигнал до президент, той бе решил да възложи основната отговорност за сигурността на държавата на този политически драскач, който навремето бе прекарал в Лангли една-единствена седмица, носейки кафе на директора.

Настъпи неловък момент, когато трябваше да се реши кой да седне на централното място на масата - Картър или Маккена. Според неписаните правила на братството, председателството на събранията им се сменяше според географското местоположение. Не беше уточнено обаче какво да се прави, в случай че на срещата присъства политически натрапник. В крайна сметка Маккена отстъпи мястото на Картър и седна до Греъм Сиймор, който сякаш го плашеше по-малко от четиримата израелци. Картър постави лулата и кесийката си с тютюн на масата и отвори лаптопа си. На харддиска имаше записан от Агенцията за национална сигурност разговор, проведен в 10,36 ч. предишния ден между цюрихския клон на Трансарабска банка и парижкия офис на Ей Ей Би. Събеседниците бяха Самир Абас, банкерът, свързан със съмнителни ислямски благотворителни дружества, и неговият нов клиент Надия ал Бакари. Двамата бяха разговаряли на арабски две минути и дванайсет секунди. Картър раздаде копия от транскрипцията на записа. После пусна аудиофайла.

Първият глас принадлежеше на асистентката на Надия, която помоли Абас да остане на линия, докато прехвърли обаждането. Точно шест секунди по-късно Надия вдигна слушалката. След задължителния ислямски поздрав с пожелание за мир Абас каза, че току-що е разговарял със „сподвижник на йеменеца“. Изглежда, делата на йеменеца напоследък били възпрепятствани от финансови неудачи и той отчаяно се нуждаел от финансово подпомагане. Сподвижникът желаел да отправи молбата към Надия лично и бил готов да обсъди някои бъдещи планове, сред които и предстоящи сделки в Америка. Сподвижникът, който Абас твърдеше, че е „изключително близък“ на йеменеца, бе предложил за място на срещата Дубай. Очевидно той бе редовен посетител на богатото емирство и дори си беше закупил малък апартамент в район„Джу-мейра Бийч“. Абас подчертаваше, че сподвижникът на йеменеца бил напълно наясно с необходимостта госпожица Ал Бакари да спазва строги мерки за сигурност и затова бил готов да се срещне с нея на място, където тя ще се чувства удобно и в безопасност.

- Къде?

- В „ Бурж ал Араб

- Кога?

- Следващия четвъртък.

- По това време съм в Истанбул на бизнес среща.

- Програмата на сподвижника е много натоварена. Това ще бъде единственият ви шанс да се срещнете лично с него в обозримо бъдеще.

- Кога трябва да дам отговор?

- Боя се, че веднага.

- По кое време би искал да е срещата?

- В девет вечерта.

- Имайте предвид, че моите охранители няма да допуснат никакви промени.

- Сподвижникът уверява, че няма да има промени.

- В такъв случай, ако обичате, уведомете го, че ще бъда в „Бурж" следващия четвъртък в девет вечерта. И му кажете да не закъснява - аз никога не инвестирам пари в хора, които закъсняват за срещи.

- Уверявам ви, че няма да закъснее.

- Ще има ли други присъстващи?

- Само аз. Освен ако, разбира се, не бихте искали да отидете сама.

- Всъщност предпочитам да сте там.

- В такъв случай за мен ще е чест да ви придружа. Ще ви очаквам във фоайето. Имате мобилния ми телефон.

- Ще се видим идния четвъртък. Иншаллах.

- Иншаллах, госпожице Ал Бакари.

Картър спря записа.

- Следващият запис е на обаждане до дома на Самир шест часа по-рано. По това време той спеше дълбоко и не бе никак доволен, когато телефонът иззвъня. Но настроението му се промени мигновено, щом чу гласа от другия край. Събеседникът му въобще не си даде труда да се представя. Обаждаше се от Джида в Саудитска Арабия, използваше нов телефон и карта, които вече не са активни. От време на време връзката се влошава, има и силен фонов шум. Слушайте.

Картър пусна записа.

- Кажи й, че ни трябват още пари. Кажи й, че сме готови да обсъждаме бъдещи планове. Дай й да разбере, че й уреждаш среща с важен човек.

Пауза.

- И кой по-точно е близкият сподвижник на йеменеца, който желае да се срещне с Надия? - попита с риторичен тон Картър. - Именно това телефонно обаждане предлага отговора. Наложи се доста да поработим по него заради лошото качество, но в АНС успяха да подобрят качеството и да направят гласов анализ. Направиха сравнение с всички налични данни, включително тези от радио-и клетъчните комуникации, събирани в Ирак по време на кулминацията на бунтовете. И преди час успяха да открият отговора. Някой иска ли да се опита да отгатне самоличността на човека, за когото говори Самир Абас?

- Изкушавам се да предположа, че е Малик ал Зубаир - обади се Габриел, - но това не е възможно. Понеже, Ейдриън, Малик е само слух. Малик е догадка на Дина.

- Напротив - възрази Картър. - Дина беше права. Малик е реална личност. Преди два дни е бил в Джида. И има вероятност другия четвъртък вечерта да се появи в дубайския хотел „Бурж ал Араб“, за да разговаря с новия си покровител - Надия ал Бакари. Въпросът пред нас сега е какво ще предприемем.

Картър почука с лулата си по ръба на пепелника. Обсъжданията на шурата бяха започнали.

49.

ПЛЕЙНС, ВИРДЖИНИЯ

Операцията беше американска, което означаваше, че решението трябваше да бъде взето от американците. Маккена очевидно нямаше намерение да излага становището си пръв, за да не изгуби внезапно почва под краката си, затова ловко прехвърли думата на Картър, който в характерния си стил започна отдалеч. Той заговори за Предна оперативна база „Чапман“ - отдалечен пункт на ЦРУ в Източен Афганистан, - където през декември 2009 г. един вербуван от Управлението местен на име Хумам Халил Абу Мулал ал Балауи бе отишъл, за да предаде доклада си на своите вербовчици. До този момент йорданският лекар д-р Ал Балауи имал изградени връзки с джихадисткото движение и редовно предоставял на ЦРУ актуална информация, е чиято помощ Управлението идентифицирало бойци на Ал Кайда в Пакистан. Реалната му мисия обаче била да проникне в ЦРУ и в йорданското разузнаване - мисия, която той съумял да доведе до смъртоносен завършек, детонирайки скрита под връхната си дреха бомба в присъствието на седмина агенти на Управлението. Случаят се беше превърнал в един от най-пагубните атентати в цялата история на ЦРУ и определено бе най-тежкият в дългата кариера на Картър като директор на оперативния отдел.

Този атентат бе свидетелство, че Ал Кайда е готова да вложи изключително много време и усилия, за да отмъсти на разузнавателните служби. Също така бе доказателство, че пренебрегването на основни професионални правила може да доведе до смъртта на служители.

- Да не намеквате, че Надия ал Бакари работи с Ал Кайда? - попита Маккена.

- Нищо подобно не намеквам. Тъкмо обратното. Мисля, че когато тайната история на глобалната война срещу тероризма най-сетне бъде записана, Надия ще бъде посочена там като един от най-ценните кадри, работили някога за Запада. И именно по тази причина не бих искал да я изгубим само защото от алчност сме решили да я запратим, където не трябва.

- Все пак Малик не я кани в Южен Вазиристан - възрази Маккена. - Той иска да се срещне с нея в един от най-известните хотели на планетата.

- Истината е - отвърна Картър, - че всъщност нямаме представа дали там ще бъде Малик ал Зубаир или Някой ал Никой. Но въпросът не е в това.

- А в какво е въпросът?

- Че ще бъдат нарушени правилата на бранша. Нали знаеш за кой бранш говоря, Джим? Правило номер едно гласи, че трябва да контролираме колкото е възможно повече фактори от обстановката. Да изберем времето, мястото. Да подберем мебелировката. Да поръчаме напитките, ако е възможно - дори да ги сервираме. И при абсолютно никакви обстоятелства да не изпращаме човек като Надия ал Бакари да приближи дори на километър човек като Малик.

- Но когато в ръцете ни попадне коз, трябва да го изиграем - възпротиви се Маккена. - Нали тъкмо в това самият ти уверяваше президента ден след като изгубихме седмината служители на ЦРУ?

Габриел забеляза искрица гняв в очите на Картър -нещо необичайно за заместник-директора на ЦРУ, - но когато той заговори, гласът му бе спокоен, както винаги:

- Баща ми беше епископален свещеник, Джим. Аз не играя на карти.

- Тогава какво предлагаш?

- Тази операция досега се развива далеч по-добре, отколкото някой от нас си е представял - каза Картър. - Може би не бива да подлагаме на изпитание късмета си с рискован пас в самия край на мача.

Шамрон видимо се подразни. Той винаги бе смятал за неуместни аналогиите между важна дейност като шпионажа и американските спортове. По негово мнение служителите на разузнаването не подаваха пасове в края на мача, не бележеха тъчдауни и въобще не боравеха с топка. В тяхната професионална сфера имаше успех или провал. А цената на провала в Близкия изток обикновено се плащаше с кръв.

- Тоест да се откажем, така ли? - попита Шамрон. -Това ли предлагаш, Ейдриън?

- А защо не? Президентът получи своята победа. Управлението също. А най-хубавото е, че всички оцеляхме и ще можем да продължим войната някой друг ден.

- Картър събра длани и добави: - Халас!

Маккена бе озадачен. Габриел му обясни:

- Халас е арабска дума и означава „свърши“. Ала Ейдриън твърде добре знае, че тази война никога няма да свърши. Тя е вечна. И се опасява, че ще стане още по-кървава, щом оставим опитен стратег като Малик да се изплъзне.

- Никой не желае главата на Малик повече от мен -съгласи се Картър. - Особено след суматохата, която причини в Ирак. Премахването му от лицето на земята ще осигури безопасност. Атентатори самоубийци се намират лесно. Но идеолозите, стратезите на тероризма се заместват изключително трудно. Ако елиминираме стратега Малик, цялата пасмина самозвани джихадисти няма да знае дори как да прави пероксидните бомби в мазетата си.

- Тогава защо не оставим Надия да отиде на срещата?

- поинтересува се Маккена. - Защо да не изслуша бъдещите планове на Малик?

- Защото имам странно предчувствие.

- Но те й вярват. И с основание. Тя е дъщеря на Зизи. Потомка е на самия Уахаб!

- Съгласен съм, че й се довериха веднъж — възрази Картър, - но е спорен въпрос дали продължават да й вярват сега, след като цялата им мрежа се разпада.

- Плашиш се от призраци - каза Маккена. - Но това е обяснимо. В края на краищата през последните десет години непрекъснато четеш имейлите на терористите и подслушваш телефонните им разговори, търсейки скрити послания. Но понякога просто няма такива. Понякога „сватба“ означава просто сватба, а срещата в някой хотел не е нищо друго, освен среща в хотел. Освен това, ако не можем безопасно да вкараме и изкараме от „Бурж ал Араб“ строго охранявана бизнесдама като Надия ал Бакари, тогава вероятно сме си сбъркали професията.

Картър помълча известно време.

- Има ли някакъв шанс да се придържаш към професионалния разговор, Джим?

- Смятах, че тъкмо това правя.

- Тоест да разбирам, че говориш от името на Белия дом?

- Не - каза Маккена. - Разбирай, че говоря от името на президента.

- След като си толкова наясно с мнението на президента, защо не ни подскажеш какво всъщност желае той?

- Желае онова, което искат всички президенти. Втори мандат. В противен случай лудите отново ще превземат лудницата и всичко, което сме постигнали в борбата срещу тероризма, ще бъде затрито.

- Искаш да кажеш, в борбата срещу екстремизма -поправи го Картър. - Но кажи по-конкретно за срещата в Дубай.

- И президентът, и самият аз бихме искали тя да отиде на срещата. С уговорката, че добрите ще ги държат под око непрекъснато, разбира се. Чуйте го какво има да казва. Снимайте го. Снемете отпечатъците му. Запишете гласа му. Проверете дали наистина е Малик, или е някой друг висш кадър на групировката.

- А какво да кажем на приятелите ни от службите за сигурност в Обединените арабски емирства?

- Нашите приятели в Емирствата се оказаха нелоялни партньори в много сфери - от борбата с тероризма до прането на пари от незаконна търговия с оръжие. Освен това от опит знам, че в Емирствата човек никога не знае с кого всъщност разговаря. Събеседникът му може да е отявлен противник на джихадистите, но и подставена фигура.

- Значи, няма да им казваме нищо? - попита Картър.

- Нищо - потвърди Маккена.

- А ако докажем, че е Малик?

- В такъв случай президентът би искал той да бъде изваден от обращение.

- Какво означава това?

- Използвай въображението си, Ейдриън.

- Тъкмо така постъпих след атентатите от 11 септември, Джим. И тогава публично ме порица и каза, че заради това трябва да бъда хвърлен в затвора. Затова, ако не възразяваш, бих искал да науча какво точно иска от мен президентът.

Отговор даде не Маккена, а Шамрон:

- От теб президентът не иска нищо, Ейдриън. - Погледна Маккена. - Нали така?

- Предупреждаваха ме да внимавам с теб.

- И на мен ми препоръчваха същото.

Размяната на реплики достави видимо удоволствие на Маккена.

- Президентът не е склонен да подкрепи американска тайна операция в квазиприятелска арабска държава в деликатен момент като този - каза той. - Според него това би смутило режима и би го направило уязвим за силите на промяната, които вилнеят в Близкия изток.

- Но пък операция, проведена от израелци в Дубай, би била нещо съвсем различно.

- Би съответствала на фактите.

- За кои факти става дума?

- Ръцете на Малик са изцапани с доста израелска кръв. А това означава, че имате основания да искате смъртта му.

- Добре изиграно, господин Маккена - каза Шамрон. - Но какво ще получим ние в замяна?

- Признателността на най-значимия и прогресивен американски президент.

- Тоест справедливост? - запита Шамрон.

Маккена се усмихна и кимна:

- Справедливост.

50.

ПЛЕЙНС, ВИРДЖИНИЯ

В този момент от обсъждането Джеймс А. Маккена, специален съветник на президента по въпросите на вътрешната сигурност и контратероризма, за радост на всички реши да си тръгне. Картър първо предложи на събратята си от тайните служби да се преместят в другата стая, после ги попита дали някой си спомня къде се бе укривал през вечерта на залавянето му Халид Шейх Мохамед - стратегът, чието дело бяха атентатите от 11 септември. Всички си спомняха, разбира се, но отговори Киара:

- Бил е в къща в Равалпинди, съвсем близо до щаба на пакистанската армия.

- Представяте ли си! - каза Картър, клатейки глава.

- А случайно да си спомняте как точно го заловихме? ?

- Изпратили сте информатор, за да провери дали наистина е той. След като се е уверил, информаторът отишъл до тоалетната и ви изпратил съобщение от мобилния си телефон.

- Само няколко часа по-късно човекът, планирал най-ужасяващия терористичен акт в човешката история, беше с белезници. Приличаше поразително на монтьора, който оправя волвото на жена ми. Онова, на което подложихме Халид Шейх Мохамед, и местата, на които го държахме, ни костваха немалко главоболия. Но онази снимка, на която е с белезници, оправда всичките ни усилия. Беше ни необходим единствено човек с мобилен телефон. Толкова беше просто.

- Ако решим да осъществим срещата - каза Габриел,

- можете да сте сигурни, че Надия няма да тича до тоалетната, за да изпраща текстови съобщения.

- Ако решите ли? - Картър наведе глава към Шамрон и Шврт, които седяха един до друг на канапето. И двамата стояха скръстили ръце, а лицата им бяха непроницаеми. Изключително добре умеят да прикриват мислите си - фтбеляза Ейдриън, - но сега мога да ти кажа точно какво» се върти из хитрите им умове. Те искат Малик ужасцо много. Повече от американския президент или Джеймс Маккена. И в никакъв случай няма да изпуснат подобен шанс да го пипнат. Затова нека да пропуснем надлъгването тази вечер и директно да преминем към планирането.

Габриел погледна към ръководителите си. Навот раз-търкваше носа си там, където се захващаха неговите модерни очила. Шамрон също не взе отношение. Той гпедаше към Киара, сякаш предлагайки й възможност да се намеси. Тя не го направи.

- За протокола - каза Габриел, - ние не отиваме в Дубай, за да арестуваме някого. Ако на срещата наистина дойде Малик, той няма да си тръгне жив.

- Сигурен съм, че не чух Маккена да споменава думата „арест“.

- Исках да сме наясно.

- Наясно сме - каза Картър. - Приеми, че ще бъдеш нашата бойна ракета, но без косвените щети и невинните жертви.

- Бойните ракети не се нуждаят от паспорти, хотелски стаи и самолетни билети. Освен това нямат проблем да действат в арабски държави. А ние имаме такъв проблем. - Габриел направи пауза. - Нали осъзнавате, че Дубай е арабска държава, Ейдриън?

- Струва ми се, че съм чел нещо подобно.

Алон се поколеба. Предстоеше им да навлязат в деликатната тема за възможности и оперативни тенденции. Разузнавателните агенции ревниво пазеха тайните си и ги споделяха със свои съюзници единствено в краен случай. В Службата това бе почти равносилно на ерес. С кратко кимване Габриел възложи тази задача на Узи На-вот, който отново си сложи очилата и продължително изгледа Картър, преди да заговори.

- Живеем в сложен свят, Ейдриън - най-сетне каза той. - Затова понякога е добре нещата да се опростяват. От наша гледна точка има два вида държави. Едните, в които можем да оперираме безнаказано, и другите, където това не е възможно. Първата категория наричаме базисни държави.

- Като Съединените щати например - вметна Картър с широка усмивка.

- Или Обединеното кралство - добави Навот, хвърляйки поглед към заместник-директора на МИ5. - Въпреки цялото ви старание, ние влизаме и си излизаме, когато пожелаем. Ако изпаднем в затруднение, прибягваме до мрежа от тайни квартири и убежища, уредени от човека вдясно от мен. Ако се случи някоя катастрофа, не дай боже, нашите агенти могат да потърсят подслон и закрила в някое посолство или да помолят за помощ някой добронамерен полицай от тайните служби като Греъм.

Шамрон хвърли убийствен поглед към Навот, но той продължи, сякаш не го бе забелязал:

- Втората категория държави наричаме мишени. Те са враждебни. Там няма посолства. Няма тайни квартири. Полицаите не са добронамерени. Тъкмо напротив, ако успеят да ни заловят, ще ни изтезават и разстрелват, ще ни бесят на публични места и пред телевизионни камери или ще ни оставят да гнием в затвора.

- От какво имате нужда? - попита Картър.

- От паспорти - отговори Габриел, отнемайки думата от Навот. - От онези паспорти, с които ще можем да влизаме в Дубай без предварителна виза.

- Какви точно?

- Американски, британски, канадски, австралийски.

- Защо канадски и австралийски? - поинтересува се Греъм Сиймор.

- Защото ще ни е необходим голям екип. Искам да съм ги разпрострял географски.

- А защо не използвате собствени фалшиви паспорти?

Този път отговори Шамрон:

- Защото ще ни костват прекалено много време и усилия. А ние предпочитаме да не ги пилеем за операция, която извършваме в името на американската справедливост.

Картър не успя да сдържи усмивката си при препратката към Джеймс Маккена.

- Ще ви набавим необходимите паспорти - каза той.

- И кредитни карти - добави Габриел. - Не дебитни. Искам истински кредитни карти от истински банки.

Картър и Греъм Сиймор кимнаха заедно.

- Друго? - попита Ейдриън.

- Географията на Дубай крие някои трудности - каза Навот. - Има само един вход и един изход.

- Летището - поясни Картър.

- Точно така - кимна Габриел. - Но ние не можем да се оставим да бъдем заложници на пътническите линии. Имаме нужда от собствен самолет, и то с американска регистрация.

- Ще ви дам един G-5.

- „Гълфстрийм“-ът не е достатъчно голям.

- А какъв искате?

Габриел му отговори. Картър вдигна поглед към тавана, сякаш изчисляваше как ще се отрази това изискване на оперативния бюджет.

- Сега сигурно ще ми кажете, че искате и американски екипаж.

- Да - отвърна Габриел. - Освен това ни трябват и оръжия.

- Марка и модел?

Алон уточни. Картър кимна.

- Ще ги внесем през посолството. С това всичко ли е уредено?

- Всичко, освен звездата на представлението - каза Г абриел.

- Ако съдим по гласа й на този запис, няма да имате никакви трудности да я убедите.

- Радвам се, че смятате така, защото тя заслужава да знае, че зад гърба си има американските власти. - Габриел направи пауза и добави: - Ние също.

- Обещах ви паспорти, пари, оръжия и „Боинг“ с американски екипаж. С какво още да засвидетелстваме своята подкрепа?

- Бих искал да разговарям с вашия шеф.

- С директора ли?

Габриел поклати глава отрицателно. Картър отиде до обезопасения телефон и набра номер.

Към десет часа вечерта кадилакът влезе в двора на Белия дом през портала откъм Петнайсета улица. Униформен служител на тайните служби на САЩ набързо прегледа документите на Габриел, а след това помоли шофьора да отбие встрани, за да може да бъдат подушени от Оскар - всеядната немска овчарка, която се бе опитала да отхапе парче от крака на Габриел при последното му посещение. Звярът не откри нищо подозрително в официалния автомобил на Картър, с изключение на дясната му предна гума, върху която надигна крак да уринира, преди да се върне в колибката си. Щом проверката приключи, автомобилът пое през лабиринта от подсилен бетон и стомана към паркинга, който се намираше в близост до Източната алея на комплекса. Картър и Киара останаха в колата, докато Габриел пое сам по алеята към президентската резиденция. Под навеса на Дипломатическия вход го очакваше висок елегантен мъж в тъмен костюм и бяла риза без вратовръзка. Поздравът му беше любезен, но сдържан - кратко ръкостискане, последвано от жест, с който го прикани да се разходят из най-строго охраняваните осемнайсет акра на земята. Габриел кимна и когато президентът на Съединените американски щати тръгна надясно към една стара магно-лия, Габриел пое след него.

Картър внимателно следеше с поглед двамата мъже, които вървяха по алеята - единият отривист и прецизен в движенията си, а другият - грациозен и с отпуснати крайници. Когато наближиха пътеката, водеща към Овалния кабинет, те внезапно спряха и в унисон се обърнаха с лице един към друг. Въпреки голямото разстояние и сумрака, Ейдриън можеше да познае, че разговорът им не е особено приятен. След малко очевидно стигнаха до съгласие, защото отново поеха покрай ниско окосената поляна и неголямото игрище, построено за децата на президента. После се изгубиха от поглед. Професионалният инстинкт на Картър му подсказа да отбележи часа на своя обезопасен телефон „Моторола“. Същото стори и малко по-късно, когато президентът и Габриел отново се появиха. Този път ръцете на президента бяха в джобовете на панталона му, а той се бе навел леко напред, сякаш насреща му духаше силен вятър. Изглежда, говореше предимно Габриел. Той размахваше пръст във въздуха, като че стараейки се да подчертае някаква особено значима мисъл.

След като приключиха обиколката си по Южната поляна, двамата се върнаха пред Дипломатическия вход, където размениха последни думи. Габриел изглеждаше особено решителен към края на разговора. Същото можеше да се каже и за президента. Той постави ръка на рамото на Алон и след като кимна за последен път, влезе в Белия дом. Габриел остана отпред още известно време, напълно сам. После се обърна и заслиза по алеята към паркирания „Ескалейд“. Картър не каза нищо, докато се движеха по лабиринта от бетонни препятствия, докато не излязоха на Петнайсета улица.

- Как беше?

- Определено знае името ти - отвърна Габриел. - И говори за теб с изключително възхищение.

- Няма да е зле да каже добра дума за мен и пред царя на контратероризма.

- Работя по въпроса.

- Има ли друго, което трябва да знам?

- Разговорът ни беше поверителен, Ейдриън. Такъв и ще си остане.

Картър се усмихна.

- Какъв добър човек.

51.

СИТИ, ЛОНДОН

Фирмата за рисков капитал „Роджърс и Креси“ заемаше деветия етаж на една стьклено-стоманена архитектурна недомислица, разположена на Кенън Стрийт, недалеч от катедралата „Свети Павел“. В лондонските финансови кръгове „Роджърс и Креси“ се ползваше със заслужената репутация за действаща с потайност и коварство. Ето защо не бе никаква изненада, че придобиването на дружество „Томас Фаулър“ бе извършено с дискретност, която граничеше с държавна тайна. За събитието в пресата бе публикувано кратко съобщение, на което никой не обърна внимание, а на скучната уебстраница на „Роджърс и Креси“ се появи само разфокусирана снимка. Тя беше композирана от човек, вещ във визуалните изкуства, и бе заснета от фотограф, който прекарваше работните си дни в микробуси за наблюдение със затъмнени стъкла.

Както можеше да се очаква, Томас Фаулър и неговите дванайсетима съдружници трябваше незабавно да продължат дейността си в новите условия. Във вторник сутринта те бяха настанени в няколко от крайните офиси, а към края на същия ден вече приключваха първата си сделка като част от екипа на „Роджърс и Креси“. Сделката беше изключително сложна и рискована, с много променливи и множество противоречащи си интереси. Ала в крайна сметка ставаше въпрос за имоти по бреговата линия на Дубай и саудитски милиардер инвеститор на име Надия ал Бакари. Фаулър и неговият екип добре познаваха госпожица Ал Бакари, тъй като бяха организирали поредица от свръхсекретни срещи в един замък северно от Париж. Те размениха няколко имейла с наследницата на Зизи в сряда, а само ден по-късно, в четвъртък, нейният частен самолет кацна на лондонското летище Станстед. „Роджърс и Креси“ бяха организирали автомобилния транспорт с помощта на МИ5. Наемът за двете бронирани бентлита предизвика недоволството на счетоводителите на Теме Хаус, където бюджетът се следеше не по-малко стриктно, отколкото във всяко друго ведомство на страдащото от недостиг на пари правителство на Нейно Величество. Недоволството обаче се разсея, когато Греъм Сиймор препрати сметката към Лангли. От Лангли промърмориха нещо за споделена отговорност и специални отношения, но все пак изплатиха сумата, изтегляйки пари от една от своите сякаш неизчерпаеми сметки, и въпросът повече не бе повдигнат.

Не бе необичайно човек да види лимузини „Бентли“ на Кенън Стрийт, но въпреки това, Надия ал Бакари привлече погледите на немалко минувачи, когато излезе от бронирания автомобил, заобиколена от охранители в черни костюми. Те я съпроводиха до фоайето на сградата на „Роджърс и Креси“, където я очакваше млад мъж с лице на енорийски свещеник. Дори да се представи, никой не успя да чуе името му. Той всъщност бе Найджъл Уитком, млад офицер в МИ5, който бе направил първите си стъпки в професията, оказвайки съдействие на Габриел Алон срещу руския търговец на оръжие Иван Харков.

Уитком поведе Надия и нейните охранители към асансьора и след като се качиха в него, с натискане на един бутон поеха към деветия етаж. Там пред вратата ги очакваше целият ръководен състав на „Роджърс и Креси“. Сред посрещачите бе и най-новото попълнение на екииа - Томас Фаулър, който в определени среди бе известен като Йоси Гавиш. Той носеше сив костюм на бели райета на Антъни Синклер от „Севил Роу“ и имаше широка усмивка, която обещаваше щедри облаги. Двамата с Надия се поздравиха като стари приятели. След това с бавна крачка той я поведе към разкошната конферентна зала на компанията. Уитком покани нейните охранители да се настанят на местата в коридора, което те сториха без никакво възражение. След това той влезе след Иоси и Надия в конферентната зала и затвори вратите.

Щорите на помещението бяха спуснати, а осветлението - приглушено. В средата имаше лакирана махагонова маса, около която се бяха разположили членовете на екипа на Габриел, безупречно издокарани. Дори и Габриел бе облечен подобаващо. Той беше седнал до прозорците, като от едната му страна се бяха настанили Ейдриън Картър и Греъм Сиймор, а от другата - Ари Шамрон и Узи Навот. Шамрон изгледа Надия съсредоточено, докато тя се настаняваше на стола до Сара, която бе почти неразпознаваема заради тъмната перука и очилата.

Все още в ролята на Томас Фаулър, Йоси представи един по един всички присъстващи с псевдонимите им. Всичко това бе формалност. Стаята бе звукоизолирана и непроницаема за разузнавателни средства. Затова Габриел без притеснение пусна на всички записан от Агенцията за национална сигурност разговор. Той бе проведен пет дни по-рано, точно в 10,36 ч. централноевропейско време. Първият глас принадлежеше на Самир Абас от Трансарабска банка.

- Програмата на сподвижника е много натоварена. Това ще бъде единственият ви шанс да се срещнете лично с него в обозримо бъдеще.

- Кога трябва да дам отговор?

- Боя се, че веднага.

- По кое време би искал да е срещата?

- В девет вечерта.

- Имайте предвид, че моите охранители няма да допуснат никакви промени.

- Сподвижникът уверява, че няма да има промени.

- В такъв случай, ако обичате, уведомете го, че ще бъда в „Бурж“ следващия четвъртък в девет вечерта. И му кажете да не закъснява - аз никога не инвестирам пари в хора, които закъсняват за срещи.

Габриел натисна бутона за пауза на дистанционното и погледна Надия.

- Бих желал в началото на тази среща да ви благодаря. Казвайки „да“ на Самир, вие ни осигурихте така необходимото време, за да обмислим следващия си ход. Всички сме впечатлени, Надия. Държахте се изумително добре за непрофесионалист.

- От доста време водя два различни живота, господин Алон. Аз не съм непрофесионалист. - Очите й пробягаха по присъстващите около масата и се спряха на Шамрон. - Виждам, че броят ви е нараснал от последната ни среща.

- Опасявам се, че това е само пътуващата трупа.

- Нима има и други?

- И то немалко - отвърна Габриел. - Дори в този момент мнозина от тях си блъскат главите над един-единствен въпрос.

- Какъв?

- Дали трябва да заминете за Дубай, или да се обадите на Самир и да му кажете, че сте прекалено ангажирана за това пътуване.

- Защо да му казвам това?

- Ще отговоря на този въпрос след малко - каза Габриел. - Нека най-напред чуем още един запис.

Той взе дистанционното и натисна бутона за възпроизвеждане.

52.

СИТИ, ЛОНДОН

- Как е името му?

- Няма да ви кажа.

- Защо?

- Защото няма значение. А дори да го узнаете, това само ще ви постави в още по-голяма опасност.

- Обмисляте всичко до най-малката подробност.

- Опитваме се, но понякога дори ние допускаме грешки.

Тя поиска отново да изслуша записа. Габриел натисна бутона за възпроизвеждане.

- Говори като йорданец - каза Надия съсредоточено.

- Наистина е йорданец. - Габриел спря записа. - Освен това е един от най-безмилостните терористи, с които някога сме се сблъсквали. Известно време подозирахме, че има нещо общо с мрежата на Рашид. Сега вече сме сигурни.

- Как разбрахте?

- Както вие разбрахте, че е йорданец.

- По говора му ли?

Габриел кимна утвърдително.

- За съжаление, слушали сме този говор твърде често. Чувахме го да изпраща шахиди, за да взривяват кафенета и автобуси в Тел Авив и Йерусалим. А нашите американски колеги го подслушваха, докато действаше в Сунитския триъгълник, разпалвайки хаоса в Ирак. Отдавна не го бяхме чували. Толкова отдавна, че някои членове на нашето братство повярваха, че е мъртъв. За съжаление, това обаждане доказва, че е жив.

Надия сякаш нямаше повече въпроси за момента. Тя погледна Картър, после Греъм Сиймор и сключи вежди.

- Виждам, че сте довели и партньорите си.

- Преценихме, че е време да се запознаете.

- Кои са те?

- Достолепният господин с прошарени коси се казва Греъм. Британец е.

- Това е очевидно. - Погледът й се прехвърли върху Картър. - Ами той?

- Това е Ейдриън.

- Американец ли е?

- Опасявам се, че да.

Погледът й премина през Габриел и се спря отново на Шамрон.

- А този къде го намерихте?

- В най-дълбокия времеви кладенец.

- Има ли си име?

- Предпочита да го наричат хер Хелер.

- С какво се занимава хер Хелер?

- Предимно краде тайни. Понякога измисля оригинални начини за неутрализиране на терористични групировки. Именно благодарение на хер Хелер вие сте тук сега. Негова беше идеята да ви внедрим в мрежата на Рашид.

- Той смята ли, че трябва да отида на срещата в Дубай идната седмица?

- Според него това е възможност, която не бива да се изпуска. Но пък изпитва опасения за истинността на поканата. А в никакъв случай не би допуснал да се озовете в ситуация, в която не би могъл да гарантира безопасността ви.

- Отсядала съм в „Бурж ал Араб“ много пъти. Никога не ми се е струвал опасно място. Освен ако не е пълен с британци - добави тя, хвърляйки бърз поглед към Греъм Сиймор. - Вашите сънародници си позволяват прекалено много волности, когато идват в Дубай.

- И аз така съм чувал.

Тя отново погледна Габриел и каза:

- Прочетох във вестниците, че терористите са понесли значителни поражения миналата седмица. Американският президент звучеше особено доволен.

- С основание.

- Допускам, че моите пари имат нещо общо с това.

- Вашите пари са в основата на това.

- Следователно сте нанесли сериозен удар на мрежата на Рашид.

Габриел кимна бавно.

- Който обаче не е бил съкрушителен?

- В тази сфера нищо не е окончателно, Надия.

- Разполагате ли с достатъчно информация, за да откриете Рашид?

- В момента не.

- А за човека, чието име няма да ми кажете?

Габриел поклати глава отрицателно.

- Не знаем какво име използва, какъв паспорт притежава, нито как изглежда.

- Но знаете, че иска да се срещне с мен другия четвъртък в Дубай. - Надия бръкна в дамската си чантичка, извади оттам цигара и я запали. - Струва ми се, че решението е очевидно, господин Алон. След като сте парализирали мрежата, следва да отрежете главата й. В противен случай след някоя и друга година ще се озовете в същата ситуация, опитвайки се да разбиете нова мрежа.

Габриел се вгледа в Шамрон, без да казва нищо. След малко, с почти незабележимо кимване, Ари го подкани да продължи.

- Нашата професия е основана на лъжата - каза Габриел, поглеждайки отново Надия, - но въпреки това ние се смятаме за хора, които държат на думата си. В този ред на мисли ние ви дадохме обещание и сме решени да го спазим.

- Какво обещание?

- Помолихме ви да ни помогнете, финансирайки терористична групировка. Но не сме споменавали, че ще ви се наложи да идентифицирате масов убиец лице в лице.

- Обстановката се промени.

- Но нашият ангажимент към вас остава същият.

Тя издуха тънка струйка дим към тавана и се усмихна.

- Притесненията ви относно моята безопасност са похвални, но са напълно безпочвени. Както знаете, аз съм една от най-строго охраняваните личности в света. От самото кацане в Дубай до края ще бъда заобиколена по всяко време от многобройна охрана. Телохранителите ми ще претърсват всяка стая и всеки човек, с когото предстои да се срещна. Аз съм идеалният човек за подобна задача, понеже съм идеално защитена.

Габриел отново хвърли поглед към Шамрон. За пореден път Ари отвърна с едва забележимо кимване.

- Не физическата ви безопасност е това, което ни тревожи - каза Габриел. - Трябва да вземем предвид и вашето емоционално и психическо състояние. Има хора, които, без да им мигне окото, биха предали някого от своята собствена общност срещу пари, просто от завист или поради десетки други причини, които бих могъл да изредя. За други обаче това е изключително травмиращо преживяване, чиито последици продължават години след това.

- Аз не възприемам джихадистите като членове на моята общност, нито на моята вяра. Те също не ме считат за една от своите. Освен това не използвахте ли вече моите пари, за да идентифицирате и арестувате повече от шейсетима заподозрени терористи? - Тя направи пауза, след което добави: - Простете ми, господин Алон, но ми се струва, че не за това трябва да мислите в момента.

Габриел се приведе към своята агентка. Не искаше да има никакви недоразумения, да остават неясноти.

- Осъзнавате ли какво ще се случи с този човек, ако се окаже, че е същият, когото търсим?

- Въпросът ви е безсмислен.

- Ще можете ли да продължите живота си с подобен спомен?

- Вече го правя. - Тя се усмихна насила. - Освен това, както сам знаете, господин Алон, нищо не трае вечно.

Габриел се облегна назад в стола си и известно време остана загледан в ръцете си. Този път не погледна Шамрон за напътствие. Решението зависеше само и единствено от него.

- Ще ни е необходимо време да ви подготвим.

Надия извади кожена папка от ръчната си чанта и

погледна в програмата си.

- Утре съм в Москва. Вдругиден съм в Прага, а след това - в Стокхолм.

- Какво сте планирали за почивните дни?

- Да отида до Казабланка за слънчеви бани.

- Ще се наложи да отмените това пътуване.

- Ще помисля по въпроса - не се отказваше тя. - Сво-бодна съм целия следобед днес.

Габриел пое папката, която му подаде Узи Навот. В нея беше последната снимка на Малик ал Зубаир, както и няколко компютърно генерирани фотоизображения. Той ги подреди едно до друго на масата.

- Това е човекът, когото може би ще видите идния четвъртък в хотел „Бурж ал Араб“ в Дубай - каза той, сочейки старата снимка. После ръката му се придвижи към другите изображения. - Тук е с десетина килограма по-пълен. А тук е с брада. Ето го и без брада. С мустаци. С белег от допира с молитвеното килимче. Без такъв белег. С очила. С къса коса. С дълга коса. Със сива коса. Без коса...

53.

СИТИ, ЛОНДОН

Лондонският вестник „Файненшъл Джърнъл“ бе изгубил голяма част от престижа си, откакто бе закупен от руския олигарх Виктор Орлов, но все пак успя да предизвика вълнение в Сити на следващата сутрин, когато оповести, че търговската къща „Роджърс и Креси“ се готви за значимо събитие в Дубай. Новината придоби допълнителна инерция, когато Зоуи Рийд от Си Ен Би Си съобщи, че начинанието се осъществява с финансовата подкрепа на „Ей Ей Би Холдингс“, саудитската инвестиционна компания на необщителната Надия ал Бакари. Когато бе потърсена за коментар в Париж, говорителката на компанията Ивет Дюбоа, която обикновено нямаше много работа, излезе с опровержение, което като по учебник не отричаше нищо по същество. Същата вечер обаче светлините в офисите на „Роджърс и Креси“ на Кенън Стрийт въобще не угаснаха. Онези, които познаваха фирмата добре, не останаха изненадани. Според тях „Роджърс и Креси“ винаги извършваше най-силните си удари по тъмно.

Ако някой от тях обаче имаше достъп до звукоизолираните конферентни зали или до защитените телефонни линии на компанията, със сигурност щеше да чуе един съвсем различен език от този, който обикновено се използваше в света на бизнеса. Неговата етимология можеше да се проследи до Мюнхенското клане* на Олимпийските игри през 1972 г. и последвалата свръхсекретна операция. Светът значително се бе променил оттогава, ала принципите, които бяха изковани след тези убийства, останаха неизменни. Алеф, бет, айн, коф: четири букви от азбуката на иврит. Четири оперативни правила, които бяха устояли на времето като човека, който ги бе формулирал.

В определени отдели на „Роджърс и Креси“ той бе познат под името хер Хелер. Ала влезеше ли в кабинетите на Габриел и екипа му, ставаше Ари, Стареца или мемунех, което на иврит означава „единственият шеф“. Заради един лист хартия с подписа на Узи Навот Шамрон беше формален командващ операцията. Но по практически съображения той бе прехвърлил цялата отговорност за планирането и изпълнението върху Габриел и неговия заместник Ели Лавон. За Шамрон не беше трудно да вземе това решение. Габриел и Лавон споделяха неговата методология, както и неговите инстинкти и дълбоки страхове. Заговореше ли някой от двамата, все едно се чуваше гласът на мемунех. А педантичният им план за отстраняването на чудовището Малик бе достоен за най-добрите времена на Шамрон.

По различни причини операцията щеше да се окаже най-трудната за Габриел и неговия екип, откакто работеха заедно. Враждебната обстановка бе само едно от утежняващите обстоятелства. Те не знаеха със сигурност дали мишената им изобщо ще иде на срещата, нито пък, ако се появеше, дали щяха да имат възможност да го убият, без да се разкрият. Подобно на Ейдриън Картър, и Габриел не одобряваше играта на сляпо. Ето защо още на първия ден от планирането той начерта една линия в пясъка - граница, която не биваше да се преминава. Трябваше да оставят самоубийствените мисии на своите врагове. Ако беше невъзможно дивечът да се отстреля без риск за ловците, тогава щяха само да го маркират и да се оттеглят в очакване на друга възможност. И при никакви обстоятелства нямаше да дърпат спусъка, докато не са с/иопро-центово сигурни, че срещу себе си имат именно Малик ал Зубаир.

Всички работеха денонощно, за да отстранят възможно най-много от променливите величини. Интендантството към Службата, което се занимаваше с настаняването, осигури три апартамента в Дубай. Транспортният отдел разположи половин дузина коли и мотоциклети на различни места из града държава. От булевард „Цар Саул“ дори успяха да измислят добър вариант за изход от ситуацията. Наричаше се Нептун и беше товарен плавателен съд, регистриран в Либерия, който всъщност представляваше плаваща радарна и подслушвателна станция, обслужвана от израелското военно разузнавателно управление АМАН. На борда имаше и екип командоси от специалните части на израелската армия Саярет Маткал, способен на експедитивни действия по вода. Осигуряването на този кораб за операцията бе коствало много на Навот и той на няколко пъти подчерта, че до него ще се прибягва единствено в краен случай. Нито американците, нито британците трябваше някога да разберат за неговото участие, тъй като „Нептун“ по принцип прекарваше по-голямата част от времето, поглъщайки целия трафик на англо-американски съобщения през Персийския залив.

Главният източник на притеснения за екипа през тези дни на трескава подготовка бе безопасността на техния основен кадър - Надия ал Бакари. За пореден път Габриел представи константите. Времето, което Надия щеше да прекара в Дубай, щеше да е кратко и разпределено до минута. Тя щеше непрекъснато да е обградена от два пръстена охрана: единият бе от нейните собствени охранители, а другият - от хора на Службата. След срещата в „Бурж ал Араб“ тя щеше незабавно да бъде откарана на летището и да се качи на своя самолет. В този момент невидимият за други пръстен от охранители на Службата щеше да се разпръсне, а Надия за пореден път да бъде оставена на грижите на своите хора.

Времето за нейната подготовка беше ограничено, това се знаеше предварително. След като в крайна сметка отмени пътуването си до Мароко, в събота тя се върна в

Лондон, за да присъства на обяд в тесен кръг в жилището на Фаулър в Мейфеър, на който всъщност не бе консумирана каквато и да било храна. В неделя тя отлетя за Милано за важно модно шоу, но успя да се върне на Кенън Стрийт за последното съвещание в понеделник. След него й подариха дамска чанта „Прада“, костюм „Шанел“ и ръчен часовник „Хари Уинстьн“. В дамската чанта бе вграден предавател, излъчващ кодиран сигнал с обсег пет километра. Още един резервен бе зашит в хастара на костюма, заедно с два миниатюрни предавателя, които излъчваха сигнал за проследяващата джипиес апаратура. В ръчния часовник бе монтиран трети такъв предавател. Това бе същият часовник, който бащата на Надия бе подарил на Сара пет години по-рано, за да я привлече да работи за него. Бижутер от отдел „Идентичност“ бе изтрил оригиналния надпис и го бе заменил с: Към бъдещето, Томас. Очите на Надия проблеснаха, когато го прочете. На излизане тя прегърна Габриел по начин, който накара Шамрон да се почувства неудобно.

- Има ли нещо, което не ми казваш относно нашето момиче? - попита той Габриел, докато двамата наблюдаваха през прозореца Надия да се качва в колата.

- Тя е една от най-забележителните жени, които някога съм познавал. И ако й се случи нещо, никога няма да си го простя.

- А сега ми кажи нещо, което не знам - каза Шамрон.

- Знае кой е убил баща й. И му прощава.

Екипът допускаше, че враговете ги наблюдават, а приятелите ги подслушват. Затова се държаха подобаващо. През по-голяма част от времето оставаха затворени в сградата на „Роджърс и Креси“, като всички външни поръчки се изпълняваха от британски персонал, който нямаше пряка връзка с операцията. Шамрон прекарваше времето си най-вече в апартамента на Службата на Бейз-уотър Роуд, който бе известен на МИ5. Габриел се отбиваше там веднъж дневно, за да се разходят и поговорят с него по алеите на Кенсингтън Гардънс. През последния им ден в Лондон британците ги следяха. Както и американците.

- Винаги съм предпочитал да извършвам убийствата сам - каза Шамрон, поглеждайки навъсено агентите, които ги следваха покрай брега на изкуственото езеро Лонг Уотър. - Изненадан съм, че твоят приятел президентът не е настоял да се обърнем към ООН за резолюция.

- Успях да го разубедя.

- За какво всъщност си говорихте?

- За Ейдриън Картър - отговори Габриел. - Казах на президента, че ще се погрижим за Малик само ако тях-ното правосъдно министерство прекрати разследването на методите на Ейдриън за водене на борба с тероризма.

- И се е съгласил?

- Завоалирано - каза Габриел, - но без съмнение. Освен това прие и второто ми искане.

- Което беше?

- Да уволни Джеймс Маккена, за да не погуби всички ни.

- Винаги сме смятали, че президентът и Маккена са неразделни.

- Във Вашингтон няма неразделни двойки.

Шамрон започваше да се уморява. Двамата навлязоха в Италианските градини и седнаха на пейка край един фонтан. Шамрон го изгледа с неприкрито раздразнение. Фонтаните, подобно на всички останали форми на развлечение, го отегчаваха.

- Трябва да знаеш, че благодарение на усилията ти вече разполагаме със солиден политически капитал в Съединените щати - каза той. - Снощи държавният секретар прие всичките ни условия за подновяване на мирните преговори с палестинците. Освен това тя намекна, че президентът би могъл да помисли за визита в Йерусалим в най-близко бъдеще. Според нас това ще стане преди следващите избори.

- Не го подценявай.

- Никога не съм го подценявал - отвърна Шамрон, - но и не му завиждам. Арабската пролет се състоя по време на неговия мандат, а от действията му оттук нататък зависи дали Близкият изток ще последва примера на хора като Надия ал Бакари или като джихадиста Рашид ал Хусейни. - Ари направи пауза. - Признавам, че дори аз нямам представа как ще се развият нещата. Знам само, че отстраняването на хора като Малик би улеснило значително прогреса и разбирателството.

- Да не би да искаш да кажеш, че цялото бъдеще на Близкия изток зависи от изхода на моята операция?

- Би било хиперболизирано твърдение - каза Шамрон. - А аз винаги съм избягвал хиперболите.

- Освен когато отговарят на целите ти.

Шамрон се подсмихна и запали от своите турски цигари.

- Мислил ли си кой точно ще изпълни присъдата на Малик?

- По всяка вероятност това ще определи самият Малик.

Ари мълчаливо дръпна няколко пъти от цигарата си.

- Знам, че винаги си бил привърженик на огнестрелното оръжие. В този случай обаче спринцовката е по-удачно решение. Едно шумно убийство само ще затрудни оттеглянето ви. По-скоро използвайте силна доза суксаметониев хлорид. Първо ще почувства леко неразположение. После ще му стане трудно да диша, защото ще започне да се парализира. Ще е мъртъв след няколко минути. А през това време вие вече ще се качвате на самолета.

- Суксаметоният си прилича по нещо с куршума -каза Габриел. - Остава в тялото на жертвата дълго след смъртта. Впоследствие съдебните лекари в Дубай ще го открият, а полицията ще успее да сглоби пъзела на случилото се.

- Такъв е рискът при провеждането на операции в съвременни хотели. Ти просто гледай камерите да не запечатат физиономията ти. Ако тя се появи още веднъж във вестниците, завръщането ти към цивилния живот ще е значително по-трудно. - Шамрон се вгледа в Габриел мълчаливо. - Нали това е твоето намерение?

Габриел не отговори. Шамрон пусна цигарата си на земята и я стъпка с пета.

- Не можеш да ме виниш, че пробвах - каза Ари.

- Щях да остана разочарован, ако не бе пробвал.

- Всъщност аз дори си позволих да се надявам, че този път може да отговориш друго.

- Защо?

- Защото позволяваш на жена си да отиде в Дубай.

- Нямах друг избор. Тя настоя.

- Успя да убедиш президента на Съединените щати да отстрани един от най-верните си съветници, а капитулираш пред ултиматума на жена си? - Шамрон поклати глава и добави: - Може би трябваше да избера нея за следващ шеф на Службата.

- Бела Навот щеше да е подходящ неин заместник.

- Бела? - Шамрон се усмихна. - Арабите ще умрат от ужас.

Двамата се разделиха десет минути по-късно при Лан-кастър Гейт. Шамрон се върна в безопасния апартамент на Службата, а Габриел се запъти към летище Хийтроу. Когато пристигна там, вече беше Ролан Девро, родом от Гренобъл, Франция, а понастоящем жител на Квебек, Канада. Имаше паспорт и вид на често пътуващ човек. След като премина през гишето за регистрация на багажа и паспортната проверка, той се отправи към салона за пътници първа класа на „Бритиш Еъруейс“, придружаван дискретно от охраната на МИ5. Там намери тихо място и се загледа в новините по телевизията. Отегчен от некомпетентната дискусия за нивото на терористична заплаха, той отвори тефтерчето си и по памет скицира образа на красива млада жена с гарвановочерни коси. Това е портрет на разбудена жена, помисли си Габриел. Портрет на един шпионин. Той скъса скицата на малки парчета, щом повикаха пасажерите за неговия полет, и ги пусна в три различни кошчета за боклук из чакалнята. Когато след малко зае мястото си в самолета, провери за последен път електронната си поща. Имаше няколко нови писма. Всички бяха фалшиви, освен едно от безименна жена, която пишеше, че го е обичала винаги. Когато изключи своето „Блекбъри“, той усети, че го обзема несвойствен за него пристъп на паника. После затвори очи и за последен път превъртя лентата на цялата операция в съзнанието си.

54.

ДУБАЙ

Листата на Палм Джумейра - най-големият създаден от човека остров на света - лежаха разпрострени върху тихите води на Персийския залив, бавно потъвайки под тежестта на непродадените луксозни вили. В огромния розов хотел в най-отдалечената от брега част на острова лек дъжд капеше по мраморния под на необятното фоайе. Подобно на всичко друго в Дубай, и дъждът беше изкуствен. В този случай обаче той не беше дизайнерски замисъл. Просто таванът бе протекъл. Вместо да извикат специалисти да го поправят, от управата бяха решили да поставят няколко жълти триъгълни знака, които да предупреждават малобройните посетители да внимават откъде минават.

Малко по-нагоре по бреговата линия, във финансовия квартал, имаше и други следи от злощастието, сполетяло града държава. Грамадните строителни кранове, някога символ на икономическото чудо на Дубай, сега се издигаха неподвижно над недовършени бизнес сгради и кули с апартаменти. Луксозните търговски центрове бяха безлюдни, а се носеха слухове, че из пустинните дюни спят немалко безработни чужденци, дошли да си търсят късмета от Европа. Мнозина бяха предпочели да избягат от емирството, за да не останат в този затвор за длъжници. В един момент около три хиляди изоставени автомобила бяха задръстили паркинга на летището. По прозорците им имаше залепени бележки с набързо надраскани извинения до кредиторите. В Дубай автомобилът втора ръка нямаше почти никаква стойност. Задръстванията, допреди няколко години голям проблем, вече бяха бук-вално нещо нечувано.

Емирът продължаваше да се взира в своите владения от безчет билбордове, ала напоследък изражението му бе станало сякаш по-мрачно. Намерението му да превърне едно лениво рибарско пристанище в център на световната търговия, финанси и туризъм, бе задушено под огромна камара от дългове. Дубайската мечта се бе оказала химера. Нещо повече, опитите за осъществяването й бяха предизвикали същинска екологична катастрофа в района. Обитателите на Дубай имаха най-големия въглероден отпечатък в целия свят. Те консумираха най-много вода, произвеждана в енергоемки заводи за обезсоляване, и изразходваха несметни количества електрическа енергия за охлаждането на своите домове, офиси, плувни басейни и изкуствени ски писти. Единствено чуждите работници се оправяха без климатици. Те се трудеха под безмилостното слънце - в някои случаи до шестнайсет часа дневно - и обитаваха мизерни, гъмжащи от мухи фургони, в които нямаше дори прост вентилатор. Дотолкова окаяно бе тяхното съществуване, че стотици ежегодно избираха самоубийството - факт, категорично отричан от емира и неговите бизнес съдружници.

Но за осемдесетте хиляди граждани на Дубай животът едва ли би могъл да бъде по-щастлив. Правителството плащаше за здравеопазването, жилищата и образованието им. Освен това им гарантираше доживотна заетост - при условие, разбира се, че се въздържаха да критикуват емира. Техните родители бяха преживявали с камилско мляко и фурми. А сега цяла армия от чуждестранни наемни работници движеше икономиката им и се грижеше за всяка тяхна прищявка и потребност. Местните мъже се движеха царствено из града в своите искрящо бели кандури и гутри. Малцина от чужденците имаха възможността да разговарят с тях. А когато това се случваше, разговорите не бяха никак приятни.

В общността на чужденците също съществуваше строга йерархия. Британците и другите по-заможни чужденци се бяха изолирали в по-приличните квартали на Сатва и Джумейра, докато черноработниците от развиващите се страни живееха от другата страна на залива Дубай Крийк, в стария квартал, известен като Дейра. Когато човек се разхождаше из неговите улици и площади, сякаш преминаваше през различни страни и култури - ту през индийска провинция или пакистанско село, ту през кътче от Техеран и дори Москва. Всяка от тези общности пришълци бе донесла със себе си по нещо от дома. От Русия бяха дошли гангстерите и проститутките, които обикновено посещаваха „Одеса“ - бар-дискотека, недалеч от Златния сук. Габриел седеше сам на едно канапе край вратата в дъното на заведението, а до лакътя му имаше чаша водка. На съседната маса червендалест британец галеше недохранена девойка от дълбоката руска провинция. Никое от момичетата не се присламчи към Габриел. Той имаше вид на човек, дошъл само да гледа.

Това обаче не се отнасяше за високия русоляв руснак, който влезе в „Одеса“ няколко минути след полунощ. Той бавно приближи бара, пусна ръка на няколко момичета с по-пищни форми, а след това си проправи път към масата на Габриел. Една от девойките незабавно се опита да се присъедини към тях, но върлинестият руснак я отпрати с едно движение на своята продълговата и бледа длан. Когато сервитьорката най-сетне се появи, той поръча водка за себе си и своя приятел.

- Пий - каза Михаил. - Иначе никой няма да повярва, че си руснак.

- Не държа да ме вземат за руснак.

- Нито пък аз. Затова заминах за Израел.

- Някой проследи ли ме от хотела?

Михаил поклати глава.

Габриел изля питието си между възглавниците на канапето и каза:

- Да се махаме оттук.

Михаил говори само на руски, докато двамата вървяха към апартамента близо до крайбрежния панорамен път. Той се намираше в типична за стила на Персийския залив сграда - четириетажна постройка с няколко гаража на приземното ниво. Стълбището миришеше на леблебия и кимион, както и апартаментът на последния етаж. Там имаше печка с два котлона в кухнята и разтегателен диван във всекидневната. Слой от фин пустинен пясък покриваше всичко.

- Съседите са от Бангладеш - каза Михаил. - Поне дванайсет души са. Спят на смени. Някой трябва да каже на света как третират тези хора тук.

- Остави това на някой друг, Михаил.

- Разбира се. Та аз съм само предприемчив млад човек от Москва, който си дири късмета в града на златото.

- Изглежда, си дошъл не когато трябва.

- Нима? - отвърна Михаил. - Само преди няколко години това място бе плувнало в пари. Руската мафия използваше тукашните недвижими имоти, за да си пере парите. Купуваха апартаменти и вили и ги продаваха след седмица. А сега даже и момичетата в „Одеса“ едва свързват двата края.

- Убеден съм, че ще се оправят някак.

Михаил извади куфарче от единствения шкаф в помещението и го отвори. Вътре имаше осем пистолета - четири берети и четири глока. За всеки от тях имаше заглу-шител.

- Беретите са деветки - каза Михаил. - Глоковете са четиридесет и петици. Сигурни оръжия. Но правят големи дупки и вдигат много шум даже със заглушител. Това оръжие обаче не произвежда абсолютно никакъв шум.

Той извади една козметична чантичка е цип. Вътре имаше спринцовки с игли и няколко шишенца с надпис „Инсулин“. Габриел взе две спринцовки и две шишенца от лекарството и ги пъхна в джоба на якето си.

- А пистолет? - запита Михаил.

- В „Бурж ал Араб“ не гледат с добро око на тях.

Михаил му подаде една берета заедно с резервен пълнител. Габриел пъхна оръжието в колана на панталона си и попита:

- Какви коли са ни уредили от Транспортния отдел?

- Няколко беемвета и тойоти „Ланд Крузър“, новите „кораби на пустинята“. Ако преценим, че сподвижникът на йеменеца е Малик ал Зубаир, не би трябвало да имаме затруднения да го проследим, след като излезе от хотела. Това не е нито Кайро, нито Газа. Пътищата тук са прави и широки. Ако се отправи към някое съседно емирство, няма да го изпуснем. Но ако тръгне за Саудитска Арабия, ще се наложи да го ударим още преди да е пресякъл границата. Може да стане грозна картинка.

- Ще ми се да избегнем престрелка в пустинята, ако е възможно.

- И на мен. Но кой знае? С мъничко късмет, може и да реши да изкара тази нощ в апартамента си на Джумейра Бийч. Ще му капнем малко сънотворно, за да спи по-добре, а после... - Михаил не довърши. - И как е в „Бурж“?

- Точно както човек би очаквал да е в единствения седемзвезден хотел в света.

- Надявам се, че се наслаждаваш на обстановката -завистливо рече Михаил.

- Ако ме бе послушал, сега щеше да живееш в Америка заедно със Сара.

- И какво щях да правя там?

Габриел не отговори на този въпрос.

- Още не е късно, Михаил — каза той. - По някаква причина тя все още е влюбена в теб. Дори глупак като теб би трябвало да го вижда.

- Нещата между нас няма да се получат.

- Защо? - Габриел огледа малкия мръсен апартамент. - Защото държиш да живееш така ли?

- Ха, кой го казва! - Михаил затвори куфарчето с хлопване и го върна в шкафа. - Тя ли те помоли да ми наговориш всичко това?

- Ако разбере, ще ме убие.

- И какво още ти каза?

- Че си се държал доста зле. - Габриел помълча и добави: - Нещо, което ти се кълнеше, че няма да се случи.

- Не съм се държал зле, Габриел. Просто...

- В Швейцария премина през самия ад.

Михаил не отвърна нищо.

- Когато приключим тук, искам да направиш нещо за самия себе си - каза Габриел. - Намери повод да отидеш до Щатите. Прекарай с нея известно време. Ако има някой на света, който разбира през какво си преминал, това е Сара Банкрофт. Не я изпускай. Тя е прекрасна жена.

Михаил се усмихна тъжно, както младите се усмихват на по-възрастните.

- Връщай се в хотела си - каза той. - Опитай се да поспиш. И скрий някъде тези шишенца, за да не ги намерят чистачките. Тук има огромен черен пазар за крадени лекарства. Никак няма да е добре впоследствие да научим за някой трагичен инцидент.

- Други заръки?

- Вземи си такси до „Бурж“. Тук карат по-зле и от руснаците. А по улиците се разхождат само бедняците и самоубийците.

Противно на препоръката на Михаил, Габриел тръгна пеш по гъмжащите от народ улички на Дейра към брега на Дубай Крийк. Недалеч от главния пазар имаше спирка за абра - дубайска разновидност на венецианското тра-гето - малко корабче, което превозваше пътници от единия бряг на тесния залив до другия. Докато го прекосяваха, Габриел завърза разговор с уморен на вид мъж, дошъл в Дубай от пограничните райони на Пакистан, за да избяга от талибаните и Ал Кайда и да припечели дос-татъчно, за да доведе жена си и четирите си деца. До този момент обаче той бе сменил няколко зле платени работни места, едва съумявайки да изхрани себе си, да не говорим за още пет гърла.

На слизане от корабчето Габриел пъхна петстотин дирхама в торбестите панталони на мъжа. После спря пред един денонощен павилион, за да си купи новия брой на „Халедж Таймс“ - единствения англоезичен всекидневник в Дубай. На заглавната страница имаше материал за предстоящата визита на Надия ал Бакари, председател на борда на директорите на „Ей Ей Би Холдингс“. Габриел пъхна вестника под мишница и повървя още малко, а после вдигна ръка и спря преминаващо такси. Михаил бе прав, помисли си той, сядайки на задната седалка. Единствено бедняците и самоубийците ходеха пеш в Дубай.

55.

МЕЖДУНАРОДНО ЛЕТИЩЕ ДУБАЙ

Негово кралско Височество, министърът на финансите, стоеше край огряната от слънцето самолетна писта, бляскав в своите обшити със злато и кристали одежди. От дясната му страна се бяха наредили десетима идентично облечени заместник-министри, а вдясно от тях скучаеха група репортери. Предстоеше министрите и репортерите да изпълнят познатия във всички сунитски кралства от Персийския залив ритуал - посрещане на важна особа. В Арабския свят - без традиции в независимата журналистика, отразяването на пристигания и заминавания на важни особи се считаше за връх в кариерата на всеки репортер. Да видиш как особата слиза от самолета. Да видиш как отново се качва в него след плодотворни преговори, преминали в атмосфера на взаимно уважение. Истината за тези събития рядко се изричаше, а и осакатената преса никога не дръзваше да я отрази. Днешната церемония щеше да е безпрецедентна, понеже след броени минути дори и принцовете щяха да бъдат измамени.

Първият самолет се появи малко след пладне като сребърна светкавица над един облак прах от Руб ел Хали. На борда му пътуваше английски магнат на име Томас Фаулър, който всъщност не беше англичанин и далеч не можеше да се нарече богаташ. По стълбата го следваше неговата съпруга, която не му бе съпруга, както и три асистентки, които знаеха повече за ислямския тероризъм, отколкото за бизнеса и финансите. Една от тях беше служител на Централното разузнавателно управление, докато другите две работеха за разузнавателната служба на Израел. Екипът от охранители, които подсигуряваха тази група, също работеше за израелското разузнаване, макар че според паспортите те бяха граждани на Австралия и Нова Зеландия.

Английският магнат тръгна към министъра с протегната като байонет напред ръка. Дланта на министъра се появи лениво изпод одеждите, последвана от дланите на неговите десетима заместници. След задължителните поздрави англичанинът бе придружен от охраната до представителите на пресата, за да направи кратко изявление. Той говори без помощта на записки, но с авторитет и чувство. Рецесията в Дубай бе приключила, обяви той. Бе настъпил моментът да бъде подновен походът към бъдещето. Арабският свят се изменяше с всяка изминала минута. И единствено Дубай - прогресивният, толерантен и стабилен Дубай - можеше да проправи пътя напред.

Последните му думи не успяха да предизвикат подобаваща реакция у представителите на пресата, тъй като вниманието им бе привлечено от пристигането на втори самолет. Този път беше „Боинг“ с логото на „Ей Ей Би Холдингс“. Неговите пасажери, които скоро започнаха да излизат, изцяло засенчиха английския магнат и неговата свита. Най-напред се появиха адвокатите Абдул и Абдул. След тях излезе швейцарският финансист хер Манфред Верли. После Дауд Хамза. Сетне неговата дъщеря Рахима, която бе дошла да се позабавлява. След Рахима се появиха двама охранители, следвани от Ман-сур, отговарящ за натоварения с доста работа транспортен отдел към „Ей Ей Би Холдингс“, и от Хасан, началник на отдела за високи технологии и комуникации.

Най-накрая, след няколко секунди забавяне, през вратата на самолета прекрачи и Надия ал Бакари, плътно следвана от началника на охраната си - Рафик ал Камал. Тя носеше неукрасена черна абая, която се спускаше около тялото й като вечерна рокля, и копринен черен шал, разкриващ цялото й лице и голяма част от красивите й коси. Този път министърът излезе напред. Той смяташе, че поздравът, който отправи към Надия, е личен, което бе далеч от истината. Думите му бяха доловени от предавателите в „Блекбъри“-то и стилната дамска чанта „Прада“ на Надия и незабавно излъчени посредством кодиран сигнал до четиридесет и втория етаж на хотел „Бурж ал Араб“, където Габриел и Ели Лавон седяха напрегнато пред компютрите си.

Когато приключи церемонията по посрещането, министърът направи жест към репортерите, но пословично саможивата саудитска наследница отклони поканата и се насочи към лимузината си. Министърът й предложи да се качи в неговия автомобил. След кратка консултация с Рафик ал Камал Надия прие и влезе в автомобила на министъра. Това беше заснето от телевизионните камери и видяно от всички зрители на Дубай ТВ в държавата. Габриел изпрати кодиран имейл до Ейдриън Картър в Рашидистан, уведомявайки го, че НАБ е достигнала дестинацията си. Този път обаче тя не беше сама. НАБ седеше до самия министър на финансите, а освен това беше основната новина в обедните емисии.

Въпросният имот не беше нищо особено - няколко неприветливи акра солени земи и пясъци, разположени на брега срещу Палм Джумейра. Някаква италианска компания бе започнала да строи непретенциозен курорт тук няколко години по-рано, но впоследствие бе прекъснала работа, тъй като финансите й бяха попити като вода от пустинния пясък. „Ей Ей Би Холдингс“ и неговият британски партньор - хищната инвестиционна компания „Роджърс и Креси“ - имаха желание да възобновят осъществяването на проекта, въпреки че техните планове бяха доста по-специални. Многоетажният хотел щеше да е по-луксозен от „Бурж ал Араб“, неговите фитнес центрове и тенис съоръжения щяха да са сред най-добрите в света, а плувните му басейни щяха да бъдат истинско архитектурно чудо. Най-добрите готвачи щяха да работят в неговите ресторанти, а световно признати стилисти -във фризьорските му салони. Цените на луксозните апартаменти щяха да започват от три милиона долара. В сравнение с търговската му част Молът на Емирствата щеше да изглежда като битпазар.

Ефектът от този проект върху нестабилната икономика на Дубай най-вероятно щеше да е значителен. Според изчисленията на „Ей Ей Би Холдингс“ обектът щеше ежегодно да влива повече от сто милиона долара в дър-жавната хазна. В съвсем близко бъдеще световната финансова общност щеше да разбере, че емирството отново е готово за сериозен бизнес. Именно по тази причина министърът сякаш попиваше всяка дума на Надия ал Бакари, докато тя обикаляше парцела с чертежи в ръка и каска на главата. Външният й вид бе продукт на внимателен и целенасочен замисъл. Мюсюлманският свят не можеше повече да потиска половината от населението си само заради неговия пол. Едва когато арабите започнеха да третират жените си като равни, щяха да възвърнат някогашната си слава.

След като напуснаха парцела, делегациите се насочиха към пищно обзаведеното министерство, за да обсъдят сделката. След края на срещата Надия беше откарана в двореца за частна аудиенция при емира, след което започна личната част на посещението й. Тя включваше чай с членовете на Женския бизнес форум на Дубай, посещение на ислямско девическо училище, както и обиколка из лагера за мигриращи работници в Сонапур. Потресена до сълзи от ужасяващите условия там, тя наруши дългото си публично мълчание, призовавайки правителството и бизнеса да въведат минимален праг на заплащането на мигриращите работници и подобряване на отношението към тях. Освен това обеща с двайсет милиона долара от собствените си средства да подпомогне изграждането на нов лагер в Сонапур, състоящ се от бунгала с климатици, течаща вода и съоръжения за спорт и забавления. Нито Дубай ТВ, нито „Халедж Таймс“ дръзнаха да дадат публичност на тези думи. Министърът ги бе предупредил да не го правят.

Наближаваше шест часът вечерта, когато Надия ал Бакари напусна лагера и се отправи обратно към града. Тъмнината вече се бе спуснала по времето, когато нейната автомобилна колона навлезе в района на Джумейра Бийч. „Корабното платно“ на „Бурж ал Араб“ бе обляно в магента. Главният мениджър и останалите членове на висшия ръководен състав ги очакваха пред входа на хотела, когато Надия излезе от задната врата на колата си. Крайчецът на нейната абая още носеше следа от мръсотията в Сонапур. Изморена от пътуването и срещите, започнали още сутринта в Париж, тя поздрави посреща-чите и после се отправи към апартамента си на четиридесет и втория етаж. Двама от охраната й вече бяха пред вратата. Рафик ал Камал направи бърз оглед на стаите, преди да позволи на Надия да влезе.

- Последната ми среща за деня ще бъде от девет до около десет часа - каза тя, хвърляйки дамската си чанта на една отоманка в салона. - Кажи на Мансур да уреди излитане в единайсет. И, моля те, предай на Рахима да е точна поне веднъж в живота си. В противен случай ще й се наложи да лети сама за Париж с „Ер Франс“.

- Може би е добре да й кажа да бъде на летището не по-късно от единайсет и трийсет?

- Примамлива идея - каза Надия с усмивка, - но се съмнявам, че баща й ще я намери за забавна.

Ал Камал тръгна да излиза, но се спря.

- Нещо не е наред ли? - попита тя.

Той се поколеба.

- В лагера днес...

- Какво има, Рафик?

- Никой никога не си помръдва пръста за клетниците. Време беше някой да го направи. Радвам се, че това бяхте вие. - Направи пауза и сетне добави: - И съм горд, че бях до вас.

Тя се усмихна.

- Девет часът. Не закъснявай.

- Правилата на Зизи - каза той.

Тя кимна.

- Правилата на Зизи.

Когато остана сама, Надия свали черната абая и кърпата от главата си и облече костюма „Шанел“. После си сложи шал с подходящ цвят и ръчния часовник „Хари Уинстън“. След това се погледна в огледалото. Когато е възможно, придържайте се към истината. Лъжете само в краен случай. Истината я гледаше от огледалото. А лъжата бе в съседната стая. Тя отиде до вратата на съседния апартамент и похлопа два пъти. Вратата незабавно се отвори със замах, а в рамката й се появи жена, която приличаше досущ на Сара Банкрофт. Тя постави пръст на устните си и тихо придърпа Надия вътре.

56.

ХОТЕЛ „БУРЖ АЛ АРАБ“, ДУБАЙ

Съседният апартамент бе регистриран на името на Томас Фаулър. Това обясняваше огромния букет от хотелската управа, платата с арабски сладки и запотената неотворена бутилка „Дом Периньон“ в кофичката с разтопен лед. Онзи, за когото бяха предназначени тези щедри дарове, сега крачеше из пищната всекидневна, уточнявайки последните детайли по сключването на сделка за закупуване на земя и строеж, които всъщност не смяташе да осъществява. На всеки няколко секунди неговите хора задаваха въпроси или цитираха обещаващи цифри заради микрофоните, инсталирани из апартамента по нареждане на емира. Никой от екипа сякаш не обърна внимание на Надия, нито пък сметна за странно, че Сара я отведе право в банята. Там беше разпъната палатка от непрозрачна сребриста материя. Сара пое телефона на Надия и повдигна края на палатката. Вътре вече бе Габриел. Той даде знак на Надия да седне на празния стол до него.

- Палатка в банята. Колко бедуинско - отбеляза Надия с усмивка.

- Не само вие идвате от пустинята.

Тя огледа вътрешността, видимо заинтригувана.

- Какво представлява?

- Наричаме я хупа. Позволява ни да говорим свободно в помещения, които знаем, че се подслушват.

- Може ли да я получа, когато свършим?

Той се усмихна.

- Боя се, че не.

Тя докосна материята. На допир беше металическа.

- Хупа не се ли използваше при еврейските венчавки?

- Даваме сватбените си обети под хупа. За нас тя има огромно значение.

- Значи, предстои двамата да се венчаем? - попита тя, прокарвайки ръка по материята.

- Аз вече съм вречен на друга. Освен това ви дадох тържествена клетва в едно имение край Париж.

Тя постави длан в скута си.

- Сценарият ви за днешния ден бе произведение на изкуството - каза тя. - Надявам се да даде резултат.

- Бяхте великолепна, Надия, но направихте доста скъпа добавка към него в Сонапур.

- Двайсетте милиона долара за нов лагер ли? Беше най-малкото, което можех да сторя за тях.

- Да се обадя ли на ЦРУ за сметката?

- Аз черпя - каза тя.

Габриел огледа нейния костюм „Шанел“.

- Отива ви.

- По-добре от костюмите, които ми шият по мярка.

- Ние сме шивачи по професия, високоспециализирани шивачи. Този костюм може да прави всичко, освен да отиде на среща с чудовище, чиито ръце са изцапани с много кръв. Затова имаме нужда от вас - Той направи пауза. - Последна възможност, Надия.

- Да се откажа?

- Не бихме го нарекли така. А и никой от нас няма да спре да ви уважава.

- Аз не нарушавам обещанията си, господин Алон. Вече не. Освен това и двамата знаем, че времето за колебания свърши. - Тя погледна часовника cji. - Впрочем всеки момент очаквам обаждане от моя банкер. Затова, ако имате някакви последни съвети...

- Просто не забравяйте коя сте, Надия. Вие сте дъщеря на Зизи ал Бакари, потомка на Уахаб. Никой не може да ви нарежда къде да ходите и какво да сторите, никой не може да променя плановете ви. Ако се опитат да го сторят, кажете им, че срещата се отменя. После заповядайте на Мансур да изтегли часа на излитане по-рано. Ясно ли е?

Тя кимна.

- Предполагаме, че срещата ще се състои в апартамент, а не на място в хотела, където има и други хора. От решаващо значение е да накарате Самир да произнесе номера на стаята още преди да излезете от фоайето. Настоявайте. И ако той го каже тихо, вие го повторете дос-татъчно силно, че да ви чуем. Разбрахте ли?

Тя кимна отново.

- Ще се постараем в асансьора да има наш човек, но ще се наложи той да слезе на друг етаж. След това ще излезете от нашия обсег и единствената ви защита ще бъде Рафик. При никакви обстоятелства не влизайте в апартамента без него. Това е друго ключово правило, което трябва да запомните. Опитат ли се да ви придумат, тръгнете си незабавно. Ако всичко се развива нормално, влезте и започнете преговорите. Това не е приятелска или политическа среща, а бизнес сделка. Изслушвате какво има да ви каже, а после му казвате каквото иска да чуе. След това тръгвате за летището. Самолетът е вашата спасителна лодка. А разрешителното за излитане за единайсет часа е вашето извинение да придвижвате разговора към края му. В десет часа вече трябва да сте...

- Вън от апартамента - довърши тя.

Габриел кимна.

- Не забравяйте церемонията с „Блекбъри“-то. Предложете да го изключите като знак, че имате добри намерения. После ги помолете да изключат и своите мобилни телефони и да извадят симкартите. Ако откажат, не настоявайте. Това не е от съществено значение.

- А микрофоните?

- Какви микрофони?

- Да не играем игрички, господин Алон.

Той потупа нейната дамска чанта, Прада“ и кимна към костюма „Шанел“.

- Възможно е да поискат от вас да оставите чантата в друго помещение. Съгласете се без колебание. Няма начин да открият микрофона в нея.

- А ако поискат да си сваля дрехите?

- Това са свещени воини. Няма да посмеят.

- Ще останете изненадан. - Надия сведе поглед към бюста си.

- Не се опитвайте да търсите микрофоните. Никога няма да ги откриете. Можехме да скрием и една камера в костюма, но се отказахме заради безопасността ви.

- Тоест няма да можете да виждате какво става в стаята?

- Изключите ли своя телефон, ще останем слепи. Това означава, че впоследствие единствено вие ще знаете как изглежда той. Ако е безопасно, само ако е безопасно, ми се обадете след срещата, за да ми кажете нещо за външността му. Просто някои отличителни белези. След това затворете и тръгнете към летището. Ще ви следваме, докъдето можем.

- А след това?

- Връщате се в Париж и забравяте, че съществуваме.

- Струва ми се, че едва ли ще е възможно.

- По-лесно ще е, отколкото очаквате. - Той хвана ръката й. - Беше истинска чест да работя с вас, Надия! Моля да ме разберете правилно, но се надявам с вас никога повече да не се видим след тази вечер.

- Аз Няма да си пожелая подобно нещо. - Тя погледна часовника си, същия часовник, който баща й беше подарил на Сара, и установи, че са минали три минути след девет часа. - Закъснява - отбеляза тя. - Прословутата арабска болест.

- Нарочно го настроихме да избързва, за да не се отпускате.

- А колко е часът всъщност? - попита тя, но преди Габриел да успее да отговори, нейното „Блекбъри“ започна да звъни. Беше точно девет. Надия трябваше да тръгва.

57.

ЛАНГЛИ, ВИРДЖИНИЯ

Една от любопитните особености на дългата и легендарна кариера на Ари Шамрон беше, че той не бе прекарал почти никакво време в Лангли - нещо, което самият той считаше за едно от най-големите си постижения. Ето защо Шамрон бе разбираемо възмутен, когато Узи Навот се бе съгласил да разположи командния си пост в оперативния център на Лангли, наречен Рашидистан. Според Шамрон бе проява на слабост да се приеме американската покана - смъртен грях в света на шпионажа. Решението на Навот обаче бе основано на доста по-прагматични съображения. Американците не бяха техен враг - поне не тази вечер, - а освен това разполагаха с технологични възможности, които бяха прекалено полезни, за да ги откаже човек единствено заради професионалната си гордост.

Като малък жест към Шамрон от Рашидистан бяха отстранени всички ненужни служители и бяха оставени само най-важните и калени в битки оперативни работници. Около 21 часа дубайско време повечето от тях се суетяха притеснено в средата на помещението, където Шамрон, Навот и Ейдриън Картър следяха данните, постъпващи от екипа в „Бурж ал Араб“. В момента Надия ал Бакари отиваше към фоайето, придружавана от предания си телохранител Рафик ал Камал. Тримата дългогодишни шпиони чуха как Надия и Ал Камал закрачиха през високото 180 метра преддверие на хотела. Източникът на аудиосигнала бе „Блекбъри“-то в чантата „Прада“.

Точно в 21,04 часа местно време микрофоните предадоха кратък разговор между Надия и нейния банкер Самир Абас. Тъй като той се проведе на разговорен арабски,

Картър не разбра и думичка. Различно обаче беше положението при Навот и Шамрон.

- Е? - поинтересува се Картър.

- Качва се нагоре да се срещне с някого - каза Навот.

- Дали е Малик ал Зубаир или Някой ал Никой, тепърва ще се разбере.

- Успяхте ли да чуете номера на стаята?

Узи кимна.

- Да го изпратим ли на Габриел?

- Няма нужда.

- И той ли го е чул?

- Съвсем ясно.

Вратите на асансьора се отвориха беззвучно. Надия позволи на Абас и Ал Камал да излязат първи в коридора, а после ги последва. Странно, но не изпитваше никакъв страх. Само решителност, с каквато бе провела първата си важна бизнес среща, след като бе утвърдила контрола си върху „Ей Ей Би Холдингс“. Немалко от хората в екипа на баща й тайно бяха хранили надеждата, че тя ще се провали - а имаше и такива, които дори бяха съзаклятничили срещу нея, - ала Надия бе изненадала абсолютно всички. В сферата на бизнеса тя се бе доказала като равна на баща си. А сега се налагаше да му бъде достоен заместник и в една друга област от неговия живот, за която никога не бяха се появявали материали на страниците на „Форбс“ или „Уолстрийт Джърнъл“. Всичко ще продължи няколко минути, напомни си тя. Само толкова. Няколко минути в един от най-сигурните хотели в света - и едно чудовище, оцапано с кръвта на хиляди жертви, щеше да си получи заслуженото.

Абас се спря пред апартамент 1437 и почука така деликатно, както Есмералда всяка сутрин почукваше по вратата на Надия в Париж. Съвсем неочаквано тя се сети за часовника „Томас Томпиън“ на масичката до леглото си и за многобройните фотографии със сребърни рамки на баща си. Докато очакваше да се отвори вратата, взе решение най-сетне да даде този часовник за поправка. Освен това се зарече да се отърве от всичките фотографии. След тази вечер, помисли си тя, щеше най-после да сложи край на преструвките. Времето й на земята бе ограничено, а тя нямаше никакво желание да прекарва остатъка от дните си с навъсения образ на един убиец.

Когато Абас почука за втори път, вратата се отвори наполовина, разкривайки широкоплещест мъж, облечен в белите кандура и гутра, характерни за поданиците на емирството. Носеше тъмни очила със златни рамки, а добре подрязаната му брада леко сивееше в долния край. В средата на плоското му чело ясно личеше молитвен белег зебиба. Лицето му никак не приличаше на образите, които Надия бе разглеждала в Лондон.

Той отвори вратата с още няколко сантиметра и само с движение на очите покани Надия да влезе. Позволи на Рафик ал Камал да я последва, но нареди на Абас да се върне във фоайето. Акцентът на мъжа беше на обитател на Горен Египет. Зад него стояха още двама мъже в безупречно бели роби и кърпи на главата. Те също носеха слънчеви очила с позлатени рамки и имаха добре оформени посивяващи бради. Когато вратата се затвори, египтянинът вдигна ръка към ухото си и тихо каза:

- Мобилния телефон, моля.

Надия извади своето „Блекбъри“ от чантата си и му го подаде. Египтянинът го предаде на единия от клонинги-те си, който го разглоби с вещината на човек, добре запознат с технологиите.

- А сега вашия - каза Надия с ясен глас. Кимна и към другите двама, добавяйки: - Както и техните.

Широкоплещестият египтянин очевидно не бе свикнал жена да се обръща към него по какъвто и да било друг начин, освен с пълно покорство. Той погледна двамата си колеги и с кимване им нареди да изключат мобилните си телефони. Те го сториха без възражения.

- Приключихме ли? - запита Надия.

- Телефона на вашия охранител - каза той. - И чантата ви.

- Какво за чантата ми?

- Ще се чувстваме по-спокойни, ако я оставите до вратата. Уверявам ви, че нищо няма да се случи с ценностите ви.

Надия остави дамската си чанта да се смъкне от рамото й по начин, който ясно показваше, че търпението й започва да се изчерпва.

- Не разполагаме с цяла вечер, братя. Ако искате да * преговаряте с мен за ново дарение, предлагам да започваме.

- Простете ни, госпожице Ал Бакари, но нашите врагове разполагат с огромни технически възможности. Със сигурност жена с вашето положение знае какво може да се случи, ако човек прояви небрежност.

Надия погледна Ал Камал, който изключи и своя телефон.

- Доколкото знам, предпочитате вашият охранител да присъства на срещата - каза египтянинът.

- Не предпочитам - отвърна Надия. - Настоявам да присъства.

- Доверявате ли му се? - запита той, поглеждайки Рафик ал Камал.

- Поверила съм живота си в неговите ръце.

- Много добре - отговори той. - Насам, ако обичате.

Тя последва тримата мъже в роби към салона на апартамента, където в сумрака ги очакваха още двама мъже в характерните за емирството одежди. Единият седеше на кушетка и гледаше новинарската емисия по „Ал Джа-зира“ за последните атентати в Пакистан. Другият се наслаждаваше на гледката с небостъргачите покрай булевард „Шейх Зайед Роуд“. Той се извърна бавно и изгледа Надия през тъмните си очила със златни рамки. Не каза нищо. Надия също. В този момент тя не бе сигурна, че въобще е способна да говори.

- Какво има, госпожице Ал Бакари? - попита я той на йордански арабски.

- Просто ми заприличахте на един човек, който работеше за баща ми - отвърна тя без колебание.

Известно време той остана мълчалив. Накрая погледна телевизионния екран и каза:

- Току-що изпуснахте репортажа за себе си във вечерната емисия. Днес сте имали доста натоварен ден. Моите комплименти, госпожице Ал Бакари. Баща ви щеше да го изиграе по същия начин. Доколкото съм чувал, той е умеел добре да съчетава законния бизнес със зекят.

- Научил ме е добре.

- Наистина ли смятате да го изградите?

- Комплекса ли? - Тя сви рамене неопределено. - Последното, от което се нуждае Дубай в момента, е още един хотел.

- Особено такъв, в който се поднася алкохол и се позволява на пияни чужденци да се разхождат по плажа полуголи.

Надия не отвърна, само изгледа другите мъже в стаята.

- Просто мерки за сигурност, госпожице Ал Бакари. Стените имат не само уши, а и очи.

- Мерките ви имат ефект - каза тя, взирайки се право в очите му. - Все още не сте ми казали името си.

- Можете да ме наричате господин Дарвиш.

- Времето ми е ограничено, господин Дарвиш.

- Един час, предадоха ми моите хора.

- Вече петдесет минути - рече Надия, поглеждайки часовника си.

- Нашето начинание понесе сериозни поражения.

- И аз така чух.

- Нуждаем се от допълнително финансиране, за да си стъпим на краката.

- Дадох ви няколко милиона лири.

- Опасявам се, че почти всички от тях бяха замразени или конфискувани. Ако искаме да възстановим организацията си, особено на Запад, ще се нуждаем от още средства.

- А защо трябва да възнаграждавам вашата некомпетентност?

- Уверявам ви, госпожице Ал Бакари, че се поучихме от грешките си.

- Какви промени сте замислили?

- Подсилена вътрешна сигурност, съчетана с агресивен план за обединяване на силите с нашите съперници.

- Разрастване? - попита тя.

- Ако не се разрастваш, госпожице Ал Бакари, загиваш.

- Слушам ви, господин Дарвиш.

След като телефонът на Надия бе изключен, а чантата й бе оставена на пода до входната врата, аудиопредаването от срещата в апартамент 1437 на „Бурж ал Араб“ буквално се осигуряваше от дрехите на гърба й. Макар че вплетеният в плата предавател имаше съвсем близък обхват, сигналът му стигаше до четиридесет и втория етаж на хотела. Там, зад вратата, заключена с две ключалки и барикадирана с мебели, Габриел и Ели Лавон очакваха компютрите им да установят истинското име на човека, който се бе представил като господин Дарвиш. За софтуера за гласова идентификация първите няколко секунди от срещата бяха недостатъчни. После обаче господин Дарвиш започна да говори за пари и програмата започна бързо да сравнява неговия глас със записите в базата данни. Габриел имаше доверие на компютрите, не изпитваше никакви съмнения. Убиецът вече бе разкрил името си - ако не с гласа си, то поне с четирите цифри на номера на стаята, в която се провеждаше срещата. Нямаше нужда Габриел да ги събира, изважда, умножава или пренарежда по какъвто и да било начин. Трябваше единствено да ги раздели на две групи - 14,37 - точният час, в който Фарид Хан бе взривил своята бомба в Ковънт Гардън Маркет.

Пет минути след като Надия влезе в апартамента, компютърът беше готов с резултата. Габриел вдигна кодираната радиостанция до устните си и инструктира членовете на своя екип да се подготвят за изпълнение на присъдата. Човекът на срещата наистина беше Малик, каза им той, и дано Господ бъде милостив към всички.

58.

ХОТЕЛ „БУРЖ АЛ АРАБ“, ДУБАЙ

Високият руснак се появи на рецепцията трийсет секунди по-късно. Имаше правилни черти, бледа кожа и очи с цвят на глетчер. Според американския си паспорт се казваше Антъни Колвин. Същото пишеше и на кредитната му карта „Америкън Експрес“. Той барабанеше с пръсти по плота, докато чакаше красивата филипинка да открие резервацията му. Притискаше мобилния телефон до ухото си, сякаш животът му зависеше от това.

- Готово - каза с напевен глас филипинката. - Открих резервацията ви. Ще ви настаним в луксозна стая на двайсет и деветия етаж, за три нощувки. Нали така, господин Колвин?

- Ако не възразявате - каза той, сваляйки мобилния телефон от ухото си, - бих желал апартамент на четиринайсетия етаж.

- Двайсет и деветият е по-предпочитан.

- Със съпругата ми прекарахме медения си месец на четиринайсетия. Сега бихме искали да отседнем пак там. По сантиментални причини - добави той. - Убеден съм, че ме разбирате.

Но филипинката не го разбираше. Тя работеше на дванайсетчасови смени и делеше едностайна квартира в Дейра с още осем момичета. Любовният й живот се състоеше в отблъскване на пияни опипвачи и изнасилвачи, които погрешно смятаха, че е дошла в Дубай, за да проституира. Тя натисна няколко клавиша на компютъра и го погледна с изкуствена усмивка.

- Всъщност - каза тя, - оказва се, че имаме няколко свободни стаи на четиринайсетия етаж. Спомняте ли си номера на стаята, в която сте прекарали медения месец с вашата съпруга?

- Струва ми се, че беше 1437 - отговори той.

Лицето на рецепционистката посърна.

- За жалост, тази стая в момента е заета, господин Колвин. Но апартаментът до нея е свободен, както и този срещу нея.

- Ще взема този срещу нея.

- Той е малко по-скъп.

- Няма проблем - каза руснакът.

- Ще ми трябва паспортът на съпругата ви.

- Тя ще пристигне утре.

- Моля, предайте й да мине оттук, когато пристигне.

- Непременно - увери я той.

- Желаете ли помощ за багажа?

- Ще се оправя сам, благодаря.

Тя му даде две карти за вратата и го насочи към подходящия асансьор. Действително апартаментът беше точно срещу 1437. Той влезе, веднага включи светещата табела „Моля, не безпокойте“ и заключи вратата два пъти. След това' отвори куфара си. Вътре имаше дрехи, които миришеха на леблебия и кимион, деветмилиметрова „Берета“ и „Глок“ 45-и калибър, две спринцовки, две шишенца със суксаметониев хлорид, малък лаптоп и камера с висока резолюция и гъвкав удължител. Той пъхна камерата под вратата и я свърза с компютъра. След като я настрои, напълни двете спринцовки със суксаметониев хлорид, а пълнителите на пистолетите зареди с патрони. После се настани пред лаптопа и зачака.

През следващите четиридесет и пет минути пред погледа му се заредиха картини от живота в „Бурж ал Араб“, каквито не можеха да бъдат видени в нито една от гланцираните брошури на хотела. Изнервени сервитьори, разнасящи румсървиз. Изтощени камериерки. Етиопска детегледачка, водеща за ръка истерично дете. Австралийски бизнесмен, прегърнал украинска проститутка. Най-накрая, точно в десет часа, видя една изключително красива жена от арабски произход да излиза от апартамент 1437, придружавана от бдителен телохранител. Когато жената и телохранителят отминаха по коридора, от вратата се подаде широкоплещест мъж и се огледа в двете посоки. Беше облечен в бяла кандура, а на главата си имаше бяла гутра. Носеше тъмни очила със златни рамки. Брадата му бе добре оформена и прошарена в долния край. Руснакът вдигна глока и възможно най-тихо зареди патрон в цевта.

59.

ХОТЕЛ „БУРЖ АЛ АРАБ“, ДУБАЙ

Подробностите около заминаването на Надия ал Бакари от хотел „Бурж ал Араб“ бяха уредени не от екипа на Габриел, а от Мансур, който отговаряше за транспорта в „Ей Ей Би Холдингс“. Тя нямаше какво да взема от стаята си, понеже Мансур вече се бе погрижил за багажа й. Нямаше и сметки за плащане, тъй като всичките вече бяха изпратени до централата на „Ей Ей Би Холдингс“ в Париж. Надия трябваше единствено да се придвижи до кръговата алея пред главния вход на „Бурж ал Араб“, където я чакаше автомобилът й. Когато се настани на задната седалка, тя помоли шофьора и Рафик ал Камал да я оставят за момент насаме. Щом остана сама, Надия набра номер, запаметен в нейното „Блекбъри“. От другата страна на линията отговори Габриел на арабски:

- Опишете ми как изглежда.

- Бяла кандура. Бяла гутра. Тъмни очила със златни рамки. Подстригана брада, прошарена на върха.

- Чудесно се справихте, Надия. Тръгвайте към летището. Прибирайте се у дома.

- Изчакайте! - прекъсна го тя. - Трябва да ви кажа и още нещо.

Макар Надия да не знаеше, Габриел седеше във фоайето с вид на човек, който е дошъл в Дубай по-скоро по работа, отколкото за удоволствие. Което си беше истина. На масата пред него имаше лаптоп, а в ухото му - безжична слушалка за мобилен телефон, която в действителност беше предавател. По него той съобщи на многобройния си екип, че операцията току-що е ударила на камък.

Надия почука по прозореца с „Блекбъри“-то и даде знак, че е готова за тръгване. Няколко секунди по-късно, докато преминаваха по моста, който свързваше „Бурж ал Араб“ със сушата, Рафик ал Камал я попита:

- Има ли нещо, което трябва да знам?

- Тази среща не се е състояла.

- Коя среща? - попита охранителят.

Надия се усмихна уморено.

- Предай на Мансур, че пътуваме към летището. Да изтегли колкото може по-рано часа на излитане. Искам да се прибера в Париж колкото е възможно по-скоро.

Рафик ал Камал извади мобилния си телефон и набра номера на Мансур.

- Може би Аллах наистина е на негова страна - каза Ейдриън Картър.

Той не можеше да повярва на последната информация на Габриел от Дубай. Според нея Малик ал Зубаир, по-велителят на тероризма, всеки момент щеше да излезе от „Бурж ал Араб“, заобиколен от четирима свои напълно идентични двойници.

- Боя се, че Аллах няма пръст в това - рече Навот. -Малик мери сили с най-добрите разузнавателни служби в света вече няколко години. Знае много добре как се играе тази игра.

Навот погледна към Шамрон, който нервно въртеше старата си запалка „Зипо“ между пръстите.

- Имаме четири автомобила пред хотела - каза Навот. - Според нашите оперативни правила, с тях можем да проследим една кола. Най-много две. Ако петима идентични на външен вид мъже се качат в пет еднакви коли... - Той не довърши мисълта си. - Може би е време да помислим как да изтеглим хората си, шефе.

- Употребихме изключително много усилия, за да разположим екип в Дубай тази вечер, Узи. Може би е най-добре да ги оставим поне още малко там, в случай че на някого се удаде да зърне лицето на Малик. - Ари погледна редицата часовници по стените на Рашидистан и попита: - Какво е положението със самолета на Надия?

- Зареден е и е готов за отлитане. Хората й вече се качват на борда.

- А къде е самата звезда на представлението в момента?

- Пътува на североизток по Шейх Зайед Роуд със седемдесет и четири километра в час.

- Може ли да я видя?

Картър грабна един телефон. Няколко секунди по-късно на екраните на стената се появи мигаща червена светлинка, която се придвижваше на североизток по инфраструктурата на град Дубай. Шамрон продължи тревожно да върти запалката си, загледан в равномерното движение на светлинката.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво...

Първият „Рейндж Роувър“ спря на алеята пред „Бурж ал Араб“ две минути след заминаването на Надия. Веднага след него дойде и втори, последван от един „Мерцедес GL“ и два джипа „Денали“. Габриел посегна към радиостанцията си, но тъкмо в този момент чу гласа на Михаил:

- Излизат.

Габриел не попита колко са. И сам знаеше отговора. Отпред чакаха пет автомобила за петима мъже. Алон трябваше да разпознае Малик още преди петимата да са излезли от хотела. Имаше само един начин това да стане. Той издаде заповедта.

- Те са петима, а аз съм сам - отвърна Михаил.

- Колкото повече говориш, толкова повече нараства вероятността да го изпуснем.

Михаил не каза нищо повече. Габриел хвърли поглед към лаптопа си, за да провери местоположението на Надия.

Беше преполовила разстоянието до летището.

Михаил бързо прибра нещата си и излезе в коридора. Глокът беше със завинтен заглушител и втъкнат в колана на кръста му. Във външния джоб на якето му имаше пъл-на спринцовка. Той погледна надясно и видя петимата мъже в бели дрехи да свиват зад ъгъла към площадката пред асансьора. Тръгна след тях с нормална крачка, но забърза, когато чу приближаващата кабинка. Когато излезе на площадката, петимата мъже вече бяха влезли в асансьора, а лъскавите му врати започваха да се затварят. Той успя да се промъкне между тях и след като смотолеви някакво извинение, застана непосредствено пред вратите, които се затвориха за втори път. В отразяващата им повърхност виждаше зад себе си петима идентично изглеждащи мъже. Пет еднакви леко прошарени бради. Пет чифта еднакви очила със златни рамки. Пет белега от допира с молитвеното килимче. Имаше обаче една разлика. Четирима се взираха право в Михаил. Петият гледаше в обувките си.

Малик...

Двайсет и два етажа по-нагоре Самир Абас, човекът, който набираше средства за глобалното джихадистко движение, наваксваше с някои от задачите си за Транс-арабска банка, когато на вратата му се почука. Той очакваше това почукване. Египтянинът го бе предупредил, че ще изпрати някого след края на срещата с Надия. Оказа се, че е изпратил не един, а двама души. Бяха облечени като поданици на емирството, но акцентът им ги издаваше, че са йорданци. Абас ги покани вътре без колебание.

- Добре ли мина срещата? - запита той.

- Много добре - каза по-възрастният от двамата мъже. - Госпожица Ал Бакари се съгласи да направи дарение за нашата кауза. Има няколко подробности, които се налага да обсъдим с вас.

Абас се обърна, за да ги покани да се настанят. Едва когато усети гаротата да се врязва в шията му, той осъзна своята грешка. Неспособен да си поеме дъх или да издаде какъвто и да било звук, Самир отчаяно заопитва да хване с пръсти тънката метална жица, която вече бе дълбоко в плътта му. Недостигът на кислород бързо изсмукваше силите му и той не съумя да окаже почти никаква съпротива, докато мъжете го притискаха с лице към пода. В този момент Абас усети как още нещо се врязва в шията му и осъзна, че двамата възнамеряват да отрежат главата му. Такова беше наказанието за неверниците, изменниците и враговете на джихада. Самир Абас всъщност не беше нито едно от трите. Беше истински вярващ, таен воин в армията на Аллах. Само след броени секунди обаче, поради неясни за него причини, той щеше да стане шахид.

За свое облекчение Абас започна да губи съзнание. Помисли си за парите, които беше скрил в килера на своя апартамент в Цюрих, и изпита тайна надежда, че Джоха-ра или децата му някой ден ще ги открият. После се насили да стои неподвижен и да се предаде на волята на Аллах.

Ножът направи още няколко мощни движения. Пред очите на Самир сякаш избухна ярка бяла светлина и той си помисли, че вижда рая. После светлината угасна и не последва нищо.

60.

ХОТЕЛ „БУРЖ АЛ АРАБ“, ДУБАЙ

Асансьорът спря още два пъти, преди най-сетне да стигне до фоайето. Една изгоряла от слънцето британка се качи на единайсетия етаж, а на седмия влезе китайски бизнесмен. Михаил бе принуден да отстъпи. Сега той стоеше толкова близо до Малик, че долавяше мириса на кафе в дъха му. Усещаше на кръста си и насърчителния допир на глока, но мислите му бяха заети най-вече със спринцовката. Изкушаваше се да я забие в бедрото на Малик. Но се въздържаше и вместо това гледаше ту в тавана, ту часовника си или дисплея със сменящите се цифри на етажите - тоест всичко друго, освен лицето на убиеца. Когато вратите най-после се отвориха за последен път, британката и китаецът се отправиха към бара и той ги последва.

- Вторият отляво надясно е - каза той на скрития микрофон.

- Сигурен ли си?

- Дотолкова, че да го гръмна още тук, ако кажеш.

- Не тук.

- Не го оставяй да се изплъзне. Да го направим сега, докато имаме шанс.

Габриел изключи микрофона си. Михаил влезе в бара, преброи бавно до десет и пак излезе.

Габриел беше прибрал лаптопа си и се преструваше, че води телефонен разговор на френски език, когато Малик и четиримата му придружители в бели роби пресякоха фоайето. Навън те се спряха и започнаха да се ръко-стискат и целуват, а сетне се отправиха поединично към очакващите ги автомобили. Независимо от този последен подвеждащ ход, Габриел безпроблемно успя да проследи Малик, който се качи в един от двата огромни джипа „Денали“. Когато петте коли потеглиха, на тяхно място спряха две тойоти „Ланд Крузър“. Михаил си придаде отегчен вид, подмина хотелския служител и се качи отпред в първата. Габриел седна във втората тойота.

- Сложи си колана - каза Киара и натисна педала. -Тук карат като луди.

Новината, че Малик вече е под наблюдението на Службата, стигна до Рашидистан в 22,12 часа дубайско време. Тя предизвика кратък изблик на радост сред оперативните работници, но не и у тримата дългогодишни шпиони, събрани в центъра на помещението. Шамрон изглеждаше дълбоко умислен, докато наблюдаваше мигащата червена светлинка по Шейх Зайед Роуд.

- Току-що ми хрумна, че от известно време насам не сме получавали вест от нашия приятел Самир Абас - каза той, без да отделя очи от големия монитор. - Възможно ли е да му позвъним от познат за него номер?

- Например? - попита Картър.

- Нека е този на жена му - отговори Шамрон. - Самир винаги ми правеше впечатление на човек, който обича семейството си.

- Говориш за него в минало време.

- Така ли? - разсеяно отвърна Ари.

Картър погледна един от техниците и нареди:

- Действай.

Жителите на Дубай са не само сред най-заможните хора на света, но също така и измежду най-лошите шофьори. Транспортно произшествие в емирството се случваше на всеки две минути, а смъртните случаи бяха три на ден. Шофьорите правеха безразсъдни престроявания в тежкия трафик или караха на дистанция един метър от бронята на предния автомобил със сто и шейсет километра в час, докато през това време разговаряха по телефона. Ето защо малцина обърнаха внимание на високоскорост-ното преследване малко след десет вечерта на пътя към пристанищния град Джебел Али. За тях това беше просто поредната среднощна гонка.

Булевардът имаше четири платна във всяка посока, тревна ивица в средата и редица светофари, които повечето местни хора игнорираха. Габриел стискаше здраво дръжката на вратата, докато Киара умело маневрираше с грамадния „Ланд Крузър“ сред множеството подобни автомобили. Тъй като беше четвъртък вечер - началото на седмичните почивни дни в ислямския свят, - трафикът бе по-натоварен от обичайното. Огромните автомобили бяха най-многобройни. Повечето от тях бяха управлявани от брадати мъже с кандури и гутри.

Петте джипа на Малик се впуснаха в своеобразна игра. Те се задминаваха един друг, завиваха внезапно, присвят-каха с фарове, за да им дадат път, но всичко това бе съвсем обичайно за анархията по дубайските пътища. Киара и другите трима шофьори от преследващия екип правеха всичко по силите си, за да не изостават. Беше опасна задача. Независимо от беззаконието по пътищата, органите на реда в емирството бяха особено зле настроени към чужденците, предизвикали произшествия. Малик, разбира се, добре знаеше това. Габриел се питаше какво още знае Малик. Вече започваше да изпитва опасения, че сериозните мерки за сигурност, които бе взел, бяха нещо повече от проява на предпазливост. Дали, както и в други случаи, Малик не беше отново с една крачка пред своите неприятели?

Вече наближаваха пристанището на Джебел Али. Автомобилите профучаха покрай бляскавия тематичен парк с търговски център „Ибн Батута“, а след това покрай завод за обезсоляване на морска вода. Габриел почти не обърна внимание на тези най-характерни за Дубай забележителности. Той съсредоточено следеше сложната хореография на черните джипове пред тях. Четири от тях сега се бяха наредили един до друг в четирите платна на булеварда. Бяха намалили скоростта си и блокираха идващия зад тях трафик. Петата кола, в която се возеше Малик, бързо се отдалечаваше напред.

- Измъква се, Киара. Трябва да ги изпреварим.

- Как?

- Намери начин.

Киара зави рязко наляво. След това надясно. И при двата опита пътя й препречваше някой от черните автомобили.

- Натисни газта и мини между тях!

- Габриел!

- Давай!

Тя опита. Не беше възможно.

Вече наближаваха края на безмитната зона на Джебел Али. Зад нея се простираше пустинната територия, деляща Дубай и емирство Абу Даби. Габриел вече не виждаше автомобила на Малик. Беше се превърнал в далечна звездичка от цялата галактика автомобилни задни светлини. Отпред един светофар превключи от зелено на жълто. Четирите джипа забавиха ход и спряха - нещо несвойствено за Дубай. Шофьорите отзад започнаха да натискат клаксоните си нервно, а един от клонингите на Малик излезе от автомобила си, изгледа продължително Габриел и прокара пръст през гръкляна си, сякаш бе нож. Габриел бързо изреди по микрофона имената на хората от екипа си и установи, че всички са живи и здрави. После извади телефона си и набра номера на Надия. Никакъв отговор.

61.

ДУБАЙ

Боингьт, притежаван и поддържан от „Ей Ей Би Холдингс“, излетя от международно летище Дубай в 22,40 часа същата вечер. Според всички сведения управителят на компанията - Надия ал Бакари, не беше на борда му.

Нейното „Блекбъри“ престана да излъчва сигнал точно в 22,14 часа, когато колата й пресичаше Дубай Крийк. Секунди преди прекъсването тя бе разговаряла оживено с Рафик ал Камал. Последният звук, уловен от микрофона, беше приглушено тупване, което можеше да бъде всичко - от борба на живот и смърт до потупване по екрана на телефона с пръст, както тя имаше навик да прави. Скритите в нейния костюм и дамска чанта предаватели в момента бяха далеч извън обсега на приемниците в хотел „Бурж ал Араб“.

Продължаваха да функционират единствено джипиес предавателите. В един момент те спряха на някакъв празен паркинг край Дубай-Хата Роуд, недалеч от местен поло клуб. Габриел откри костюма „Шанел“ в 22,53 часа, а часовника - няколко минути по-късно. Той ги отнесе в тойотата си и ги огледа на светлината на таблото. Тъканта на костюма беше разкъсана на няколко места, а по ревера се виждаха петна кръв. Стъклото на часовника й беше счупено, но надписът на гърба все още се четеше ясно: Към бъдещето, Томас.

Той каза на Киара да кара обратно към хотела, а после изпрати от телефона си текстово съобщение до Лангли. Отговорът пристигна след две минути. След като го прочете, Габриел тихо изруга.

- Какво казват?

- Веднага да отидем на летището.

- Ами Надия?

- Няма Надия - отвърна той и пъхна телефона в джоба си. - Не и от гледна точка на Лангли и Шамрон. Няма я вече.

- И просто ще я зарежем? - гневно попита Киара, вперила очи в пътя. - Това ли искаха от нас? Да се възползваме от парите и името й, а после да я хвърлим на вълците? Знаеш ли какво ще й причинят?

- Ще я убият - каза Габриел. - И смъртта й няма да е никак достойна.

- Може вече да е мъртва - каза Киара. - Може би това искаше да ти каже със своя жест другарят на Малик.

- Възможно е - съгласи се Габриел, - но все пак се съмнявам. Нямаше да си правят труда да събличат дрехите и бижутата й, ако смятаха да я убият бързо. По-скоро са искали да разговарят с нея насаме, което е разбираемо. В края на краищата именно заради нея изгубиха цялата си мрежа.

Телефонът на Габриел получи ново съобщение. Отново от Лангли. Настояваха да потвърди, че е приел заповедта за изтегляне. Той го пренебрегна и мрачно се загледа през прозореца в светлините на финансовия квартал.

- Има ли нещо, което можем да сторим за нея? - попита го Киара.

- Това зависи изцяло от Малик.

- Малик е чудовище. И със сигурност е наясно, че си тук, в Дубай.

- Дори и с чудовищата може да се преговаря.

- Не и с джихадистите. Те не притежават здрав разум. - Тя продължи да шофира, като с едната ръка държеше волана, а с другата - кървавия костюм на Надия. - Знам, че си й дал дума - каза след известно време тя, - но и на мен си дал обещание.

- Да я оставя да умре ли, Киара?

- За бога, не!

- Тогава какво искаш да направя?

- Защо искаш от мен да взема това решение?

- Защото само ти можеш да го вземеш.

Киара продължаваше да стиска костюма на Надия, а по бузите й се стичаха сълзи. Габриел я попита дали иска той да кара колата. Тя сякаш не го чу.

Съобщението на Габриел се появи на стенните екрани в Рашидистан трийсет секунди по-късно. Шамрон съсредоточено го прочете. После запали цигара, нарушавайки строгата забрана в Лангли, и каза:

- Ето сега моментът е удачен да се изпратят самолети и пехотинци.

Картър и Навот реагираха едновременно, посягайки към телефоните си. Няколко минути по-късно от тайната база на ЦРУ в Бахрейн вече излитаха безпилотни самолети, а отряди от спецчасти се придвижваха безшумно по черните води на Персийския залив към брега на Джебел Али.

Когато Габриел и Киара се завърнаха в хотела, останалите от екипа им вече бързо и методично се евакуираха. Това ставаше със заповедта на Шамрон и под ръководството на Томас Фаулър, отскоро партньор на фирмата за рисков капитал „Роджърс и Креси“. На управата на хотела обясниха, че внезапното им напускане се дължало на ненадеен здравословен проблем на един от служителите на господин Фаулър. Същото обяснение бе представено и на дежурния наземен оператор на международно летище Дубай. Личният самолет на господин Фаулър трябваше спешно да бъде подготвен за излитане в два часа през нощта. Екипажът вече бе получил инструкции.

Независимо от притискащите обстоятелства, екипът съумяваше да поддържа строга оперативна дисциплина в хотела. В стаите, които вероятно се подслушваха, те се обръщаха един към друг само с фалшивите си имена и разговаряха предимно за бизнес и финанси. Единствено покрусените им изражения разкриваха болката, която изпитваха, а истината се произнасяше само под защитно-то покривало на тяхната хупа. Там, скрит от подслушвателните устройства на емира, Габриел проведе напрегнат разговор с Шамрон и Навот в Рашидистан и се срещна лице в лице с всички членове на екипа си. Разговорите с повечето от тях бяха съвсем делови, но имаше и моменти на конфронтация. Последна при него влезе Киара. Насаме тя му припомни за следобеда, когато бяха правили любов в къщата край Цюрихското езеро и тялото й бе горяло сякаш в треска. После целуна устните му за последно, събра багажа си и се отправи към фоайето.

Шамрон винаги бе смятал, че кариерата на един професионалист се определя не толкова от успехите, които е пожънал, колкото от провалите, след които е оцелял. „Всеки глупак може да триумфира след победата - веднъж бе казал той по време на своя лекция в Академията, - но само наистина великият шпионин е способен да запази присъствие на духа и да поддържа прикритието си, когато провалът вътрешно го разяжда.“ В случай че беше прав, тази вечер Шамрон щеше да види самото въплъщение на величието в лицето на легендарния екип на Габриел, членовете на който в момента напускаха хотел „Бурж ал Араб“, за да се отправят към летището. Видимо разстроена беше само Киара - отчасти защото сърцето й се късаше, но и защото бе изявила желание да изиграе ролята на внезапно заболелия служител на господин Фаулър. Управата й пожела скорошно оздравяване и й предостави една от черните лимузини на хотела. Господин Фаулър даде щедър бакшиш на пиколата и седна до нея.

Минаха по същия маршрут, по който по-рано същата вечер бе минала и Надия. Само че успяха да стигнат до летището без инциденти. След паспортната проверка те предпочетоха да се качат на самолета, вместо да чакат в луксозната чакалня. Поради отменен полет техният самолет излетя по-рано от предвиденото и около един и трийсет часа вече набираха височина над безбрежната чернота на Руб ел Хали.

Двама от членовете на екипа не бяха на борда. Михаил се бе отправил към едно уединено място на брега за-падно от Джебел Али, а Габриел - към стария квартал на Дубай, познат като Дейра. След като остави тойотата си до крайбрежния път, отиде пеш до неугледния жилищен блок близо до Златния сук и се качи по стълбището, което миришеше на леблебия и кимион. В апартамента той седна до олющената кухненска маса и се взря в екрана на своето „Блекбъри“. За да минава по-бързо времето, още веднъж превъртя лентата на цялата операция през главата си. Някъде по веригата имаше изтичане на информация или предателство. Той беше решен да открие предателя. И после да го убие.

Изминаха още двайсетина минути и тогава Михаил чу глас в слушалката си. Изрече само една или две думи, но въпреки това го разпозна. Беше го чувал многократно преди - в пъкъла на Газа, по склоновете на Южен Ливан, из уличките на Йерихон, Наблус и Хеброн. Той присвет-на два пъти с фаровете, осветявайки за миг тебеширено-белия плаж, а после забарабани с пръсти по волана. След малко тъмна надуваема лодка „Зодиак“ докосна брега. От нея слязоха четирима мъже, всеки натоварен с найлонови чанти за оборудване, Приличаха на араби. Движеха се като араби. Но не бяха араби. Бяха членове на елитните специални части Саярет Маткал. А един от тях - Иоав Савир, беше бивш командващ офицер на Михаил.

- Отдавна не сме се срещали - каза Иоав, сядайки на пасажерската седалка. - Какво се е случило?

- Изгубихме важен човек.

- Как е името му?

- Името й - поправи го Михаил. - Надия.

- Кой я държи?

- Малик.

- Кой Малик?

- Единственият, който е от значение за нас.

- По дяволите!

Светлините на гигантското нефтодобивно съоръжение в Шайба пламтяха като зелени неонови въглени на стенните монитори в Рашидистан. Образът се предаваше на живо от безпилотен самолет „Предътър“, управляван чак от Лангли. По нареждане на Картър летателният апарат се насочи на изток - над поредицата оазиси по границата между Саудитска Арабия и Обединените арабски емирс-тва, а след това продължи над главната магистрала към град Дубай. Неговите инфрачервени и термовизионни камери търсеха из пустинните земи каквито и да било признаци на живот там, където не би трябвало да има такива.

Когато безпилотният самолет наближи пристанището на Джебел Али, камерите му за кратко се спряха на малка надуваема лодка, която плаваше към открити води с една-единствена фигура на кърмата. Никой в Рашидистан не обърна внимание на този образ, понеже всички слушаха съсредоточено разговора по телефона на Габриел. Компютрите проследиха номера на входящото повикване. Разпознаха гласа на обаждащия се. Беше Малик ал Зубаир.

62.

ДЕЙРА, ДУБАЙ

- Изненадвам се, че отговори. Може би е вярно онова, което разправят за теб.

- Какво разправят за мен, Малик?

- Че си смелчага. Че си човек, който държи на думата си. Лично аз се съмнявам в това. Просто никога не съм срещал евреин, който да не е страхливец и лъжец.

- Не знаех, че в Зарка има толкова голяма еврейска общност.

- За щастие в Зарка няма евреи. Има само жертви на евреите.

- Къде е тя, Малик?

- Коя?

- Надия - отговори Габриел. - Какво сте сторили с нея?

- Защо смяташ, че тя е при нас?

- Защото само от нейния телефон би могъл да вземеш този номер.

- Умен евреин.

- Пусни я.

- В момента въобще не си в позиция да даваш нареждания.

- Не ти нареждам - спокойно отвърна Габриел. - Моля те да я пуснеш.

- Призоваваш ме да проявя човечност?

- Както искаш го наричай. Просто постъпи почтено.

- Ти уби баща й пред собствените й очи, а молиш мен да постъпя почтено?

- Какво искаш, Малик?

- Да пуснете всички братя, които бяха арестувани от американците и техните съюзници след вашата малка измама. Освен това настояваме да освободите всички братя, които са незаконно задържани в Гуантанамо Бей.

- Без палестинските затворници? Разочароваш ме.

- Не искам да се меся в протичащите преговори между вас и братята от ,Дамас“.

- Поискай нещо смислено, Малик. Нещо, което действително бих могъл да направя.

- Ние не преговаряме с терористи. Пуснете нашите братя и тогава ние ще освободим вашия шпионин, без да страда повече.

- Какво сте й причинили?

- Мога да те уверя, че то не е нищо в сравнение с болката, която понасят ежедневно нашите братя в килиите за изтезания в Кайро, Аман и Рияд.

- Не четеш ли вестници, Малик? Арабският свят се променя. Фараонът си замина. Тронът на Сауд се клати. Малкият хашемитски крал на Йордания се страхува за живота си. Почтените хора в Арабския свят само за няколко месеца съумяха да постигнат онова, което Ал Кайда и нейната пасмина не успяха да осъществят с многогодишни безсмислени кланета. Твоето време отминава, Малик. Арабският свят не иска вече такива като теб. Пусни я.

- Страхувам се, че не мога, Алон. - Той направи кратка пауза, сякаш преценявайки как да се измъкне от задънената улица, в която бе попаднал. - Има обаче и една друга възможност.

Габриел изслуша Малик. Същото направиха и Шамрон, Навот и Ейдриън Картър.

- Какво ще последва, ако не приемем?

- Тя ще понесе традиционното наказание за отстъп-ничество. Но не се тревожи. Ще имаш възможност да видиш смъртта й на живо в интернет. Йеменецът планира да я използва като средство за вербуване на нови членове, които да заемат местата на онези, които загубихме по нейна вина.

- Трябва ми доказателство, че е жива.

- Боя се, че просто ще трябва да ми се довериш - каза Малик. После телефонната връзка прекъсна.

Секунди по-късно телефонът на Габриел иззвъня отново. Беше Ейдриън Картър.

- Определено се намира в емирството.

- Къде?

- От Агенцията за национална сигурност не успяха да установят местонахождението му, но смятат, че е възможно да е някъде в западната част на пустинята, близо до оазиса Лиуа. Наш самолет вече кръжи над района, а сега натам летят още два.

Габриел извади мъничко устройство от вътрешния джоб на чантата си. Беше с размерите на обикновено хапче. От едната страна имаше миниатюрен метален превключвател. Той го щракна и попита:

- Виждате ли сигнала?

- Да - отвърна Картър.

Габриел глътна устройството.

- Още ли го виждате?

-Да.

- На Рибния пазар след десет минути.

- Ясно.

Габриел още носеше костюма. За момент той се замисли дали да не облече нещо по-подходящо за нощта, която щеше да прекара в пустинята, но в крайна сметка реши, че не е необходимо. Със сигурност тези, който щяха да го пленят, щяха да се погрижат за това. Той остави ръчния си часовник в чантата заедно с телефона, портфейла, паспорта, оръжието и съдържанието на джобовете си. Вече не носеше спринцовки със суксаметониев хлорид, а само ибупрофен и медикамент против диария. Изпи достатъчно ибупрофен, за да притъпи временно болката от раните, които вероятно щеше да получи през следващите няколко часа, както и достатъчно хапчета срещу разстройство, за да се превърнат червата му в бетон за около месец. След това заключи чантата в килера и заслиза по стълбите към улицата.

Шест минути му оставаха, за да извърви краткото разстояние до Рибния пазар. Той се намираше надолу по крайбрежния път, близо до началото на Дубай Крийк. Въпреки късния час групи млади мъже се разхождаха покрай брега - пакистанци, бангладешци, филипинци. Сред тях имаше и четирима араби, които всъщност не бяха араби.

Габриел застана до една улична лампа, за да се вижда добре, и само няколко секунди по-късно огромен джип „Денали“ спря пред него. Зад волана беше един от кло-нингите на Малик. Друг седеше на задната седалка, а до него бе Рафик ал Камал, началникът на охраната на Надия ал Бакари.

Именно Ал Камал даде знак на Габриел да влезе вътре. Именно той трийсет секунди по-късно нанесе първия удар с лакът в гърдите на Габриел, с който едва не спря сърцето му. После го повалиха на пода между седалките и го удряха с юмруци, докато не се изтощиха. Жътвата беше към края си, помисли си Габриел, губейки съзнание. Идваше време за празненството.

Страховитото арабско наименование Руб ел Хали по географските карти означава буквално Карето на празнотата. Бедуините обаче са дали друго име на тази пустиня. Те я наричат Пясъците. С площ колкото Франция, Белгия и Нидерландия, взети заедно, тя заема огромни територии от Оман, Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия и Йемен. Дюни с размерите на малки планини блуждаят из пустинята, тласкани от страховити ветрове. Някои се издигат сами. Други се свързват във вериги, виещи се в протежение на стотици километри. През лятото температурите редовно надвишават шейсет градуса през деня и падат до четиридесет градуса през нощта. Дъжд почти не вали, растителност и животни рядко се срещат, а единствените хора, бродещи там, са бедуините, пустинните банди и терористите от Ал Кайда, които безпрепятствено преминават границите. Времето няма особено значение в Пясъците. Дори и днес то се измерва с разстоянието до следващия кладенец.

63.

Подобно на повечето саудитци, Надия ал Бакари никога не бе стъпвала в Руб ел Хали. Това се промени само три часа след отвличането й, макар че самата тя не си даваше сметка. С инжектиран в кръвта й кетамин, Надия се скиташе някъде из своето детство. За кратко й се яви баща й. Носеше традиционните бедуински одежди и имаше гневното изражение джухайман. Тялото му беше надупчено от куршуми. Той я накара да докосне раните му, а сетне я укори, че съзаклятничи със същите хора, които са му ги причинили. Каза й, че се налага сега тя да бъде наказана подобно на Рена, която бе обезчестила семейството си. Такава беше волята на Аллах. Нямаше друга възможност.

Тъкмо когато баща й произнасяше смъртната й присъда, Надия усети, че започва да се издига нагоре през пластовете на съзнанието си - бавно, както водолазите изплуваха от дълбините. Когато най-сетне стигна до повърхността, тя се насили да отвори очи и си пое дълбоко въздух. После огледа обстановката около себе си. Лежеше на една страна върху килим, миришещ на мъжка пот и камили. Китките й бяха завързани и бе облечена в тънка дреха от бял памук. Одеждата й бе осветена от луната, както и салафистката тоба на мъжа, който я пазеше. Той носеше малка шапчица такия без кърпа за главата и автомат с извит като банан пълнител. Очите му имаха необичайно благо изражение за арабин. Надия осъзна, че вече познаваше тези очи. Те бяха на Али - та-либа на шейх Марван бин Тайиб.

- Къде съм? - промълви тя.

Той й каза истината. Това не бе добър знак.

- Как е Сафия?

- Добре е - отвърна талибът, усмихвайки се въпреки ситуацията.

- Кога очаквате бебето?

- След три месеца - каза той.

- Иншаллах, ще бъде момче.

- Всъщност според лекарите ще е момиче.

- Сякаш не си недоволен.

- Не съм.

- Избрали ли сте име?

- Ще я наречем Ханан.

На арабски език това име означаваше „милост“. Може би все пак имаше някаква надежда.

Талибът започна тихо да рецитира стихове от Корана. Надия се завъртя по гръб и се загледа в звездите. Изглеждаха толкова близо, че сякаш можеше да ги докосне. Чуваше се само гласът на Али, произнасящ думите на Корана, и някакво далечно бръмчене. За миг тя допусна, че е поредната халюцинация, предизвикана от анестети-ка или може би от някаква контузия на мозъка й. После притвори очи и игнорирайки гласа на талиба, се заслуша съсредоточено в звука. Не беше халюцинация. Идваше от някакъв летателен апарат отгоре, който определено приближаваше.

Само един тесен път свързваше оазисния град Лиуа с нефтодобивното съоръжение в Шайба от другата страна на границата, в Саудитска Арабия. Надия беше прекарана през граничния пункт като спящата забулена съпруга на един от своите похитители. Габриел бе принуден да изтърпи същото унижение, макар че, за разлика от Надия, той беше в пълно съзнание през това време. Под женските дрехи бе облечен в синия комбинезон на дубайски общ работник. Дрехата му бе дадена в един производствен склад в Ал Хазна - пустинно градче в емирство Абу Даби, - след като бе напълно съблечен и щателно претърсен за подслушвателни и проследяващи устройства. Освен това го бяха пребили още веднъж, като най-деен отново беше Рафик ал Камал. Габриел знаеше, че саудитецът има основание да го мрази. Все пак Габриел бе убил неговия шеф, чиято дъщеря след това бе успял да завербува за таен агент. Ала каква точно бе ролята на Ал Камал в отвличането на Надия, това още бе загадка за Габриел. На чии заповеди, питаше се той, се подчиняваше сега саудитецът? На терористите? Или на фамилия Ал Сауд?

На този етап това нямаше значение. Важното бе да спаси живота на Надия. Затова се налагаше да изрече една последна лъжа. Беше я подготвил, докато пътуваше към Шайба, облечен в синия комбинезон и черното женско покривало. Не спря да си я повтаря, докато сам не повярва на всяка дума от нея.

На гигантските плазмени монитори в Лангли Габриел представляваше само малка премигваща зелена светлин-ка в Карето на празнотата. Още пет подобни светлинки премигваха в оазисното градче Лиуа. Те указваха местоположението на Михаил Абрамов и екипа от Саярет Маткал.

- Няма да успеят да преминат граничния пункт - каза Картър.

- В такъв случай ще го заобиколят - вметна Шамрон.

- По протежение на цялата граница има ограда.

- Никаква ограда няма да спре хората от Саярет.

- А как ще прекарат „Ланд Крузър“-а през нея?

- Всъщност те се придвижват с два „Ланд Крузър“-а - уточни Шамрон. - Но нямат намерение да прекосяват с тях границата.

- Какво искаш да кажеш?

- Ще изчакаме, докато Габриел спре да се движи.

- А после?

- После тръгват пеш.

- Пеш в Руб ел Хали? - невярващо попита Картър.

- За това са обучавани.

- Ами ако се натъкнат на саудитски граничен патрул?

- Тогава ще се наложи да произнесат кадиш за граничарите от патрула - отвърна Шамрон. - Защото след срещата си с Михаил Абрамов и Йоав Савир те ще престанат да съществуват.

Имаше една денонощна бензиностанция с магазин в Лиуа, която обслужваше чуждестранни работници и шофьори на камиони. Индиецът зад касата изглеждаше, сякаш не е спал от месец. Йоав - арабинът, който не беше арабин - накупи храна и вода, достатъчни за цял взвод, както и няколко евтини гутри и свободни памучни дрехи, каквито носеха пакистанците и бангладешците. Той сподели с индиеца, че с приятелите си планира да изкара ден-два сред дюните в общение с Бога и природата. Онзи му каза, че северно от Лиуа, непосредствено до саудитската граница, има особено красиво природно образувание.

- Само че бъдете внимателни - допълни той. - По тези места е пълно с контрабандисти и членове на Ал Кайда. Много е опасно.

Йоав благодари на индиеца за предупреждението. После плати сметката, без да се пазари, и излезе.

Групата се отправи на север, както им бе препоръчал индиецът, но щом излязоха от града, направиха остър завой на юг. Дюните имаха цвят на рози и бяха с височината на Юдейските хълмове. Двата „Ланд Крузър“-а се движиха близо час, избирайки твърдите пустинни участъци, и спряха чак когато стигнаха до оградата на саудитската граница. Тъй като скоро щеше да се съмне, те покриха джиповете с камуфлажни мрежи и облякоха дрехите, закупени в Лиуа. Иоав и другите от Саярет заприличаха отново на араби, докато Михаил изглеждаше като западен изследовател, пристигнал да търси някакъв древен град, изгубен под пясъците на Арабия. Неговата експедиция започна трийсет минути по-късно, когато зелената точица на Габриел Алон престана да се движи на около шейсет километра западно от местоположението на специалния екип. Те натъпкаха раниците си с колкото можеха повече оръжия и вода. След това прескочиха граничната ограда и поеха натам.

Палатката бе издигната на завет под грамадна дюна с формата на конска подкова. Беше направена според бедуинския обичай от черна козя вълна. Около нея бяха паркирани избелели от слънцето пикапи и джипове. На няколко метра от входа четири забулени жени с татуировки от къна по ръцете варяха кафе с кардамонови семена на неголям огън. Никоя от тях не обърна внимание на смазания от бой мъж в син работнически комбинезон, който слезе с олюляване от задната врата на черния джип „Денали“, зъзнещ на студения нощен въздух. Все още беше тъмно, но над хребета на дюната започваше да просветлява, а звездите бързо избледняваха. Ал Камал бутна грубо Габриел и той тръгна с несигурни крачки към палатката. Главата му пулсираше, но мисълта му беше бистра. Тя бе съсредоточена върху една лъжа. Щеше да им я поднася постепенно, хапка по хацка, подобно на вкусен сладкиш. Щеше да ги заинтригува и да печели време, докато Михаил и екипът на Саярет се придвижваха към него, водени от сигнала на предавателя във вътрешностите му. Той прогони мисълта за предавателя от съзнанието си. Не съществува никакъв предавател, напомни си той. Съществуваше само Надия ал Бакари - наследница на покровител на джихадистите, която Габриел бе склонил да изпълни шпионска мисия.

64.

Малик застана пред отвора на палатката. Беше заменил чисто бялата си кандура със сива тоба. Краката му бяха боси, а около главата му бе увита гутра на червено-бели карета. Той изгледа Габриел застрашително, сякаш обмисляше къде да го удари най-напред, но отстъпи встрани. Ал Камал удари Габриел яростно между плешките, запращайки го с главата напред в палатката.

Лишеният от достойнство начин, по който той влетя в палатката, достави огромно удоволствие на събралите се вътре мъже. Осем на брой, те бяха насядали в полукръг и отпиваха от миниатюрни чашки кафе с аромат на кар-дамон. Неколцина бяха препасани с традиционните йеменски извити кинжали джамбия, а един се взираше в екрана на малък лаптоп. Лицето му се стори смътно познато на Габриел, както и гласът му, когато той заговори. Аллах го бе дарил с красив и изкусителен език... Това бе Рашид ал Хусейни.

За термовизионните камери на безпилотния „Предъ-тър“ събранието в бедуинската палатка от козя вълна се състоеше от единайсет светли петна, подобни на амеби. Близо до палатката имаше още няколко източника на телесна топлина - четири фигури, насядали около неголям огън. Наоколо из дюните имаше обръч от часови. Още две фигури се забелязваха на около хиляда метра южно от палатката - едната легнала възнак на земята, а другата - седнала с кръстосани крака. Утрото настъпваше бавно и Шамрон запита Картър дали не би било възможно да се погледнат тези два силуета посредством нормалната камера. Още пет минути изминаха, докато светлината стане достатъчно силна, но когато образът най-сетне се появи на екраните в Лангли, той беше необикновено ясен. Виждаше се жена с гарвановочерна коса, облечена в бяла дреха, пазена от брадат мъж с автомат, най-вероятно АК-47. На неголямо разстояние от тях, от другата страна на дюната, в пясъците бе издълбана цилиндрична дупка. Непосредствено до дупката имаше купчина камъни.

Когато екипът в Рашидистан се опомни от потресаващата гледка, Картър каза:

- Няма начин Михаил и момчетата от Саярет да стигнат там навреме. А дори и да успеят, със сигурност ще ги забележат.

- Да, Ейдриън - каза Шамрон. - Давам си сметка.

- Да се обадя ли на принц Набил от Вътрешно министерство?

- Защо да си губиш времето?

- Може би ще успее да предотврати по някакъв начин убийствата.

- Може би - рече Шамрон. - А може би това е именно негово дело.

- Смяташ, че Набил я е продал на Рашид и Малик?

- От гледна точка на Набил, тя е еретичка и дисидент. Какъв по-удачен начин да се отърве от нея? Просто я е подхвърлил на брадатите, за да я екзекутират.

Картър изруга тихо. Шамрон погледна картината от пустинята.

- Предполагам, че безпилотните самолети са напълно въоръжени?

- С ракети - отвърна Ейдриън.

- Досега стреляли лй сте в Саудитска Арабия?

- Не.

- Допускам, че ти е необходимо разрешение от президента, преди да го сториш.

- Правилно допускаш.

- Тогава би ли му позвънил, Ейдриън?

Рашид започна с дълга реч. Той беше отчасти поет, отчасти проповедник и идеолог на джихада. Предупреждаваше, че в Израел скоро събитията ще се развият както в Египет. Предричаше, че шериатът навлиза в Европа, независимо дали Европа го желаеше или не, а ерата на американците най-сетне е приключила, алхамдулиллах. Това беше една от малкото арабски фрази, които използва. Останалата част от речта си произнесе на безупречен разговорен американски. Все едно някое американско хлапе разясняваше принципите на салафизма.

Той говореше не на Габриел, а на една дигитална камера, поставена на триножник. От време на време размахваше дългия си показалец, за да подчертае някоя своя мисъл, или сочеше с него известния си пленник, който седеше на няколко крачки от него, леко примижал на ярката светлина на двете лампи. Габриел си представяше какъв образ предава към Рашидистан термовизионната камера на безпилотния самолет. Изпитваше чувството, че е в някакво джихадистко телевизионно студио, а Рашид играе ролята на предизвикателния водещ. Стратегът на тероризма Малик крачеше бавно зад камерата. Ето какво бе естеството на техните взаимоотношения, помисли си Габриел. Рашид беше харизматичната личност пред камерите. Малик бе скритият зад кадър продуцент, който се грижеше за неприятните подробности. Рашид вдъхновяваше. Малик осакатяваше и избиваше в името на Аллах.

65.

Когато Рашид най-сетне приключи встъплението си, дойде моментът да премине към основната част - интервюто. В началото той поиска от Габриел да каже името си и къде живее. Габриел отговори „Ролан Девро, от

Квебек, Канада“ и Ал Хусейни пламна от гняв. Реакцията му сигурно щеше да се стори забавна на Габриел, ако не бяха мъжете със страховитите кинжали джамбия. Идеите на Рашид бяха чудовищни, но при лична среща изглеждаше учудващо безобиден. Това се компенсираше от Малик.

- Истинското! - изкрещя Рашид. - Кажи ми рожденото си име.

- Знаеш истинското ми име.

- Тогава защо не го кажеш? - попита Рашид. - Да не се срамуваш от него?

- Не - отвърна Габриел. - Просто не го използвам често.

- Кажи го сега.

Габриел го каза.

- Откъде си?

- От Долината на Израил, в държавата Израел.

- А откъде са родителите ти?

- От Германия.

Ал Хусейни явно съзря доказателство за тежко историческо престъпление.

- Родителите ти са оцелели от така наречения холо-кост? - попита той.

- Не, оцелели са от действителния холокост.

- Работиш ли за разузнавателните служби на Израел?

- Понякога.

- Убиец ли си?

- Убивал съм при изпълнение на служебния си дълг.

- Считаш ли се за воин?

-Да

- Много палестинци ли си убил?

- Да, много.

- Гордееш ли се с работата си?

- Не - отговори Габриел.

- Тогава защо я вършиш?

- Заради хора като теб.

- Нашата кауза е справедлива.

- Вашата кауза е абсурдна.

Рашид внезапно доби смутен вид. Интервюто му не се развиваше според плана. Той реши да му даде насока, в която се чувстваше по-сигурен.

- Къде беше вечерта на 24 август 2006 година?

- Бях в Кан - без колебание отговори Габриел.

- Във Франция?

- Да, във Франция.

- И какво си правел там?

- Ръководех една операция.

- От какво естество?

- Планирано убийство.

- И коя беше мишената?

- Абдул Азиз ал Бакари.

- Кой е издал нареждане за неговото ликвидиране?

- Не знам.

Рашид не му повярва, но явно не искаше да губи ценно „ефирно“ време.

- Ти взе ли участие в самото убийство?

- Да.

- Видя ли Надия ал Бакари през онази вечер?

- Да, видях я.

- Кога беше следващият път, когато се срещнахте?

- През декември.

- Къде?

- В един замък северно от Париж.

- Каква беше целта на тази среща?

Целта на тази среща, обясни Габриел, бе да се принуди една от най-богатите жени в света да изпълни мисия, възложена от израелските и американските разузнавателни служби. От свой информатор ЦРУ бе научило, че новата терористична мрежа на Рашид ал Хусейни отчаяно се нуждае от пари. Управлението бе решило да осигури необходимите средства и да проследи движението им по различните терористични клетки и фирми, свързани с мрежата. Бяха се сблъскали само с един проблем. Да открият някого, на когото терористите биха повярвали безрезервно. От ЦРУ се бяха обърнали към израелското разузнаване за идеи. И те им бяха дали предложение. Надия ал Бакари. Човек на израелските разузнавателни служби бе посетил госпожица Ал Бакари в Париж под фалшив претекст и недвусмислено й бе дал да разбере, че компанията й „Ей Ей Би Холдингс“ ще бъде разорена, ако тя не се съгласи да им сътрудничи.

- Как щяхте да съсипете компанията? - попита Рашид.

- Посредством серия изобличаващи материали в пресата, написани от наши хора.

- Евреи, разбира се.

- Разбира се.

- Какво щеше да е съдържанието на тези материали?

- Че „Ей Ей Би Холдингс“ е джихадистка компания, каквато е била и под ръководството на баща й.

- Продължавай.

Габриел продължи. Лъжа след лъжа излизаха измежду подпухналите му устни. Говореше бавно и с подробности. Рашид попиваше всяка негова дума.

- Разказът ти е любопитен - каза накрая Ал Хусейни, - но ми се струва, че противоречи на онова, което вече ни разкри госпожица Ал Бакари. Тя призна, че добровол-но ви е съдействала.

- Така я инструктирахме.

- Заплашвали сте я?

- Многократно.

- Чии са парите за вашата операция?

- На Надия.

- Принудили сте я да използва собствени средства?

- Точно така.

- Защо не сте използвали държавни пари?

- Заради бюджетни ограничения.

- Не сте успели да намерите богат евреин дарител?

- Положението беше твърде деликатно.

Рашид погледна камерата замислено, а после отново насочи поглед към Габриел.

- Вчера госпожица Ал Бакари беше в Дубай - каза той. - Каква беше целта на това посещение?

- Да сключи голяма сделка за закупуване на земя, на която да строи.

- Истинската цел, Алон.

- Изпратихме я, за да идентифицира висш ръководител на мрежата ви.

- За да го арестувате ли?

- Не - отвърна Габривк - За да го убием.

Духовникът се усмихна. Току-що гостът му бе направил важно самопризнание.

- Това, което ми разказа, е така характерно за вашата така наречена война срещу тероризма. Не можете да ни победите, Алон. Всеки път, когато се опитвате, ни правите още по-силни.

- Не ставате по-силни - възрази Габриел. - Всъщност умирате. Арабският свят се променя. Вашето време отминава.

Усмивката на Рашид застина на лицето му. Той заговори с тона на строг учител, който се е ядосал на глупав ученик:

- Едва ли човек като теб, Алон, може да е толкова наивен, та да си въобразява, че великото Арабско пробуждане ще доведе до установяването на демокрация от западен тип в Близкия изток. Бунтът може и да беше започнат от студентите и секуларистите, но последната дума ще имат братята. Ние сме бъдещето. За съжаление, това бъдеще ти няма да доживееш. Ала преди да напуснеш тази земя, съм длъжен да ти задам един последен въпрос. Искаш ли да приемеш исляма и да станеш мюсюлманин?

- Само ако това ще предотврати убийството на Надия.

- За съжаление, това не е възможно. Нейното престъпление е по-тежко и от твоето.

- Тогава ще си остана юдаист.

- Така да бъде.

Рашид се изправи. Малик изключи камерата.

Руб ел Хали вече бе огряна от слънцето. Мъжете започнаха да излизат от палатката. Бяха общо десет - петима в бяло и петима в черно. Те бързо се качиха на джиповете и пикапите и обиколиха лагера, събирайки един по един часовите. Минути по-късно вече се движеха в колона през Пясъците на югоизток в посока Йемен.

- На какво би се обзаложил, че сред тези копелета е и Рашид? - безпомощно запита Ейдриън Картър.

- Имаш напълно основателна причина да изстреляш ракетата - каза Навот.

- Белият дом няма да позволи. Не и на саудитска земя. Не и без да се знае със сигурност кой точно е там долу.

- Това са все терористи и приятели на терористите -каза Шамрон. - Стреляйте по тях.

- А ако сред тях е и Габриел?

- Боя се, че това не е възможно - рече Шамрон.

- Защо си толкова сигурен?

Ари посочи безмълвно един от екраните.

- Сигурен ли си, че е той? - попита Картър.

- Тази походка бих я разпознал във всяка ситуация.

66.

Талибът крачеше в подножието на огромна дюна със звездовидна форма. В едната си ръка носеше автомата, а с другата беше хванал въжето около китките на Надия и я водеше. Когато заобиколиха дюната, тя видя дупката и пирамидата от камъни до нея. На светлината на яркото утринно слънце те изглеждаха бели като кости. Надия се опита да бъде смела, представяйки си куража, който Рена е проявила в последните мигове преди смъртта си. После почувства как пустинята се завърта около нея и се строполи на земята.

- Няма да е толкова зле, колкото си мислиш - каза талибът, помагайки и внимателно да се изправи на крака. - Първите няколко ще ти причинят силна болка. След това, иншаллах, ще изгубиш съзнание и няма да усещаш нищо.

- Моля те! - каза Надия. - Трябва да намериш начин да ме спасиш от това.

- Такава е волята на Аллах - отвърна талибът. - Нищо не може да се направи.

- Това не е волята на Аллах, Али. Това е волята на зли хора.

- Тръгвай - каза само той. - Трябва да вървиш.

- Би ли сторил същото на Сафия?

- Върви.

- Би ли й го сторил, Али?

- Ако измени на законите на Аллах, няма да имам друг избор.

- Ами Ханан? Би ли убил с камъни собственото си дете?

Този път талибът не отвърна нищо. След няколко крачки той започна да рецитира тихо стихове от Корана, но не продума повече на Надия.

От другата страна на грамадната дюна Габриел крачеше бос по пясъка, а до него вървеше Малик. Бяха ги наобиколили четирима други мъже. Трима от тях бяха съучастници на Малик от Дубай, а четвъртият беше Рафик ал Камал. Охранителят бе натоварен със задачата да носи ножа за екзекуцията на Габриел и видеокамерата, която щеше да я запише. Малик и останалите носеха стар модел автомати АК-47, каквито човек можеше да си купи за няколко риала дори из най-отдалечените селца на Йемен. Докато внимателно раздвижваше китките си под здравото тиксо, Габриел прецени какви са шансовете му да отнеме нечий автомат. Шансовете не бяха никак добри, но пък смъртта от автоматичен огън определено беше за предпочитане пред обезглавяването. Щом щеше да се умира тази сутрин в Руб ел Хали, предпочиташе сам да избере как да стане това. А и щеше да се постарае да вземе Малик ал Зубаир със себе си.

Когато излязоха от сянката на дюната, Габриел видя Надия за пръв път, откакто бе минала покрай него във фоайето на „Бурж ал Араб“. Загърната в смъртния си саван, тя изглеждаше парализирана от страх. Същия вид имаше и младият джихадист с рядка брада, който я охраняваше. Малик се приближи и тласна момчето настрана. После сграбчи Надия за косите и я задърпа към Габриел.

- Погледни какво си сторил! - изкрещя той, заглушавайки нейните викове. - Ето това се случва, когато под-лъгвате наши хора да се отричат от вярата си.

- Тя не се е отрекла от вярата си, Малик. Пусни я.

- Работи с теб срещу нас. И трябва да бъде наказана. А заради своите грехове ти ще хвърлиш първия камък.

- Няма да го направя. - Габриел очаквателно вдигна поглед към небето. Една последна измама. Една последна лъжа. - Не ще го сториш и ти, Малик.

Малик се усмихна. Беше искрен.

- Тук не ти е Пакистан или Йемен, Алон, а Саудитска Арабия. Американците в никакъв случай не биха използвали ракети на територията на своя голям съюзник Ал Сауд. Освен това никой не знае, че си тук. Напълно сам си.

- Убеден ли си в това, Малик?

Явно не беше. Все още стиснал косите на Надия, той вдигна поглед към небето. Същото сториха и останалите, включително и Ал Камал. Той стоеше на около три стъпки вляво от Габриел, в ръце с ножа и камерата.

- Слушайте внимателно - каза Габриел. - Чувате ли звука? Кръжи точно отгоре. И ни наблюдава с камерите си. Пусни я, Малик. В противен случай всички ще умрем в пламъци. Вие ще отидете при вашия бог, а ние с Надия - при нашия.

- Няма друг бог освен Аллах, Алон.

- Дано си прав, Малик, защото след малко ще се срещнеш лице в лице с него. Искаш ли да станеш мъченик? Или предпочиташ да оставиш мъченичеството,ш други?

Малик блъсна Надия настрани и яростно замахна с автомата към главата на Алон. Габриел с лекота избегна удара и нанесе силен удар с коляно в слабините на Малик, който се свлече на земята и се загьрчи от болка. След това Габриел се завъртя и със събрани длани смаза ларинкса на Рафик ал Камал. После погледна Надия и камарата бели камъни, сетне вдигна ръце към небето и\закрещя като безумец:

- Стреляйте! Стреляйте! Това е Малик, по дяволите! Стреляйте!

Приключвайки разговора с Белия дом, Ейдриън Картър зарови лице в дланите си. Узи Навот продължи да гледа още няколко секунди и после затвори очи. Единствено Шамрон отказа да отмести поглед. Всичко се случваше по негова вина. Най-малкото, което можеше да стори, бе да види самия край.

Малик се бе изправил на коляно и слепешката търсеше своя „Калашников“. Габриел все още крещеше към безмилостното небе. Той чу металическия звук от затвора на автомата и видя дулото да се вдига. След това с ъгълчето на окото си зърна призрачния силует на Надия в белия смъртен саван да се втурва към него. Докато преминаваше пред дулото на автомата, два алени цвята разцъфнаха на гърдите й. Когато падна върху Габриел, лицето й изглеждаше необичайно спокойно. Малик я сграбчи, захвърли я настрана и насочи автомата към лицето на Габриел, ала преди да успее да дръпне спусъка, една част от главата му експлодира в розов взрив. Последваха още няколко изстрела, докато жив остана единствено младият джихадист. Той погледна надолу към Габриел - лицето му закриваше слънчевия диск, а после към Надия.

- Божията воля беше тя да умре днес - каза с печален глас той. - Поне не изпита болка.

- Така е - кимна Габриел. - Не изпита никаква болка.

- Ти раней ли си? - запита младежът.

- Само с един куршум - отговори Габриел.

- Ще дойдат ли да те приберат?

- Рано или късно.

- Ще издържиш ли, докато пристигнат?

- Мисля, че ще издържа.

- Ще трябва да те оставя. Имам жена. Скоро ще имам и дете.

- Момче или момиче? - попита го Габриел. Силите го напускаха.

- Момиче.

- Избрали ли сте име?

- Ханан.

- Бъди добър с нея - каза Габриел. - Винаги я уважавай.

Младият мъж се отдалечи. Слънцето печеше право в лицето на Габриел. Той чу как двигателят на един от автомобилите заработи, а след това видя облак прах, който се придвижваше през пясъчното море. После отново се възцари абсолютната тишина на пустинята. Той помаха с ръце за последен път към небето, за да покаже, че още е жив. След това затвори очите на Надия и се разплака върху гръдта й, докато тялото й бавно се вкочаняваше.