Последна сделка

13.

Онази нощ почти не спах. Едва издържах в апартамента, така че на сутринта отидох в „Ревиър“ колкото можах по-рано и се зарових в документите на „Тетраком“, без да вниквам в съдържанието им. Почти не обръщах внимание на Джон и Даниел. Изчаках да стане девет и четвърт, когато Лиза вече трябваше да е отишла на работа. Даниел бе запрашил нанякъде, а Джон говореше по телефона.

— Излизам за малко — казах му. — Връщам се след четвърт час.

Джон ми махна с ръка да покаже, че ме е чул, без да прекъсва разговора си.

Облякох си сакото, взех асансьора до партера и излязох на Федерал стрийт. Навън беше тихо, ако не се броеше шумът откъм „Голямата дупка“ — героичния опит на градските власти да погребат под земята магистралата, разсичаща града на две. Отворих клетъчния си телефон, набрах централата на „Бостън пептидс“ и ме свързаха.

— Телефонът на Лиза Кук.

Гласът обаче не беше нейният.

— Мога ли да говоря с нея, ако обичате?

— Ще видя дали е наблизо. Кой я търси?

— Саймън.

При нормални обстоятелства реакцията би била: „Да, ей сега ви я давам“. Но този път не се изненадах, когато гласът ме уведоми, че Лиза я няма.

Изчаках пет минути с ръце в джобовете, като нетърпеливо пристъпвах от крак на крак. После повторих опита.

— Телефонът на Лиза Кук.

Различен глас. Добре. Този път реших да използвам американски акцент:

— О, здрасти, мога ли да говоря с Лиза? Брат й се обажда — Еди.

— Един момент.

Няколко секунди и чух в слушалката гласа на Лиза:

— Еди! Много рано си станал.

— Не е Еди — казах. — Аз съм.

— Слушай, Саймън, не смей повече да се преструваш…

— Не, Лиза. Изслушай ме. Снощи, когато си тръгна, и двамата бяхме разстроени. Мисля, че трябва да поговорим сега, когато, предполагам, сме по-спокойни.

Миг мълчание. Молех се да не ми затвори. След това я чух да въздиша.

— Изчакай да се прехвърля на друг телефон. — Щракване, тишина, после отново чух гласа й: — Добре, сега вече мога да говоря.

— Струва ми се, че е по-добре да се срещнем някъде, където да поговорим на спокойствие.

— Не е нужно, Саймън. Мислих върху ситуацията цяла нощ. И вече взех решение.

— Но ти не можеш да ме напуснеш, Лиза!

— Не, Саймън. Просто не мога да остана при теб. Не и след като допускам, че може да си убил баща ми.

— Ти сама казваш „може“. Значи не си сигурна, нали?

Пауза в слушалката.

— Виж, объркана съм, толкова ли не можеш да разбереш? Чувствам се отвратително. Наистина. И бих искала да бъдем разделени поне за известно време.

— Разбирам как се чувстваш. Но не разбирам защо. Защо, за бога, не се опиташ да видиш по изключение как стоят нещата от моя страна! Имам правото да знам защо правиш всичко това. Защо не се срещнем на чаша кафе, за да ми обясниш?

— Не съм сигурна, че ще мога да ти го обясня.

— Опитай. Заслужавам поне това.

Отново къса пауза.

— Добре — неохотно се съгласи накрая тя. — Мисля, че имаш право. Можеш ли да дойдеш тук сега?

— Да — бързо отговорих аз. — Тръгвам веднага.

Взех такси.

Въпреки името си „Бостън пептидс“ се помещаваше в стара едноетажна сграда на Кеймбридж — в ничията земя между Масачузетския технологически и Харвард. От едната й страна имаше малка фабрика за отливки, а от другата — разчистено поле, използвано временно като футболно игрище. Малки багери бяха захапали поляната в близкия й край.

Лиза ме чакаше на стълбището пред входа. На лицето й трайно се бе настанило вече добре познатото ми изражение на искрено нещастие.

— Да се поразходим — предложи тя и тръгнахме към футболното игрище. Там ритаха два детски отбора — едните в зелени, другите в червени екипи. Играеха доста добре за осемгодишни дечурлига. Мина ми през ума, че някой ден Съединените щати може и да отидат с добър отбор на финалите на Световното първенство.

Седнахме на оградата и ги погледахме няколко минути. Мисля, че и двамата се колебаехме как да започнем един разговор, който можеше и най-вероятно щеше да завърши с пълен разрив. Багерите зад нас ръмжаха и се давеха със земята.

— Е? — проговори Лиза.

— Защо си тръгна снощи?

Тя не ми отговори веднага. Помълча и после каза:

— Трябва да се махна за известно време. Имам нужда от спокойствие, за да дойда на себе си.

— Разбирам. — Полагах съзнателни усилия да говоря бавно и спокойно. — Но защо е необходимо да ме напускаш, за да го направиш? Няма никакво съмнение, че ще се чувстваш по-добре, ако си край мен. А и така бих могъл да ти помогна да решиш проблемите си.

— Саймън… мисля, че проблемът ми си ти.

— Не, Лиза. Не съм аз. Баща ти умря. Безпокоиш се за работата си. Изморена си. Имаш нужда от помощ и аз мога да ти я дам.

Лиза ме погледна косо, после извърна глава и пак се загледа в малките футболисти. Изчаках я да ми каже нещо. Не го направи.

— Не трябва да слушаш Еди. Той ме мрази. Мрази дори себе си.

— А може би Еди вижда нещата по-ясно от мен.

Загубих спокойствието, което си бях наложил с такова усилие.

— Лиза, познаваш ме. Аз съм твой съпруг. Обичам те. Знаеш, че не съм способен да убия баща ти.

Лиза се обърна към мен. Очите й бяха влажни.

— Тогава какво правеше онзи револвер там?

— Не знам — отчаяно казах аз. Лиза се огледа. — Разсъждавай логично, Лиза. Знам, че напоследък много ти се събра, но трябва да се опиташ да гледаш на нещата трезво.

— О, аз гледам на нещата много трезво — отговори ми тя през стиснати зъби. — И много логично. Ти си прав, малко ми е трудно при толкова много неприятности. Но нека погледнем уликите, Саймън. — Сега вече говореше бързо. — Първо, ти си последният човек, видял баща ми жив. Бил си при него горе-долу по времето, когато той е бил убит. Второ, и ти, и той се държахте напоследък недобре един с друг. Скарали сте се. Трето, той е бил застрелян. А ти знаеш как да използваш огнестрелно оръжие. И четвърто — тя предизвикателно ме изгледа, — аз намерих револвера в нашия апартамент.

— Което не доказва нищо. Защо да го убивам?

— Това не знам. И все пак имаш нужда от петдесет хиляди лири, за да може сестра ти да обжалва решението по онова дело. Сега имаме парите.

— О, моля ти се…

— Добре, добре. Може да имаш любовна връзка с Даян. Може татко да е разбрал за нея. Може да си искал да му затвориш устата и едновременно с това да сложиш ръка на парите му.

— Но това е просто абсурдно! Нямам никаква любовна връзка. Толкова ли е трудно да ми повярваш?

— Не знам — прошепна тя.

— И освен това изглеждам ли ти наистина толкова глупав, че да оставя револвера, с който съм извършил приписваното ми убийство, в собствения ни апартамент, където полицията не би могла да не го намери?

— Мислих и за това — каза Лиза. — Той не беше там, когато миналата седмица полицията претърсва апартамента. Може би си го скрил за кратко на друго място и си го донесъл само за онази нощ, докато решиш как да се отървеш от него.

— Не говори глупости. Някой ми го е подхвърлил.

— Кой например? Полицията? Саймън, револверът беше в пластмасов пазарен плик от „Бутс“. Да не искаш да ми кажеш, че сержант Махони отскача до Англия, за да си купи оттам любимия дезодорант?

Наложих се да се овладея.

— Това не доказва нищо.

— Но е хипотеза. При това правдоподобна — каза Лиза. — И аз съм склонна да я приема за работна, докато не я опровергаеш.

— Виж, Лиза, това не е някакъв научен експеримент. Говорим за мен. За нас!

— Известно ми е — съгласи се тя. — Но ти ме призова да мисля логично. И аз се опитвам да го направя. С всичко това, което става около мен, с тъмнината, в която се движа опипом, при желанието ми да закрещя и да не спирам, това е най-доброто, на което съм способна. А именно да бъда рационална. Така че нека подложим хипотезата на проверка. Можеш ли да докажеш, че не си убил татко?

— Не. Но смисълът на това, което искам да ти кажа, е, че не би следвало да убеждавам теб. Защото ти ме познаваш най-добре от всички.

Лиза ме погледна с очи, в които напираха сълзи.

— Само че вече не съм сигурна, че те познавам, Саймън. Изобщо не съм сигурна, че знам кой си ти в действителност!

— Но ние сме женени, за бога!

— Да. И все пак аз те познавам от колко… някакви си две години. Не знам кой си, не познавам дори мястото, откъдето си дошъл. Била съм с теб само веднъж в твоята родина и никога няма да забравя какъв ужасен провал беше това. Знам със сигурност, че си израсъл в провалено семейство, но може ли това да ми служи за утеха? Знам още, че си умен, и много добре знам, че си способен да държиш в себе си неща, без да ти минава през ума да споменеш за тях, но нямам представа какво наистина се таи в теб.

— Това е нелепо!

— Не, не е нелепо — спокойно заяви Лиза. — Естествено, онзи Саймън, за когото се омъжих, никога не би завъртял любов с друга жена, а още по-малко би убил някого. Но съществувал ли е онзи Саймън някога? — Тя си избърса очите, а после и носа с ръкав.

Искаше ми се да я прегърна, но знаех, че няма смисъл да опитвам. Исках да споря с нея, но и това изглеждаше безсмислено, защото как бих могъл да й докажа, че съм онзи, който съм?

— Върни се — простичко я помолих аз. — Моля те.

Лиза дълбоко въздъхна и поклати глава:

— Не, Саймън. — После стана. — Трябва да се връщам на работа.

И ме остави там, край футболното игрище. Гледах леко прегърбената й фигура да се отдалечава и да се скрива в сградата на „Бостън пептидс“.

Извървях двете мили до службата: първо през Кеймбридж, после по моста Солт енд Пепър, след това през Комън. Беше унила студена сутрин, вятърът сякаш се откъсваше от водата и пронизваше пространството между високите сгради в центъра.

Прекарвах думите на разговора отново и отново през съзнанието си. Макар да не можех да почувствам като нея стреса, на който бе подложена в последно време, скръбта на Лиза, нещастието й, изтощението можеха да се видят на лицето й, да се чуят в думите й, да се доловят в атмосферата около нея. Беше повече от ясно, че за нея аз се бях превърнал в част от заплашителния мрак, който я заобикаляше от всички страни.

Камбаните на Парк стрийт Чърч отмериха дванайсет и аз забързах по оживените пазарни улици на Центъра към офиса.

Не забелязвах блъскащите се около мен хора. Гневът ми се отдръпна като море при отлив и остави в гърдите ми самотно чувство на празнота и провал. Крайниците ми тежаха, лицето ми се бе изопнало. Още не можех да повярвам, че Лиза ме е напуснала. Но тя бе направила точно това. Не можех да се примиря с мисълта, че вярва, че съм убил баща й. Любовта й към мен беше най-ценното нещо, което бях имал на този свят. Болеше ме, че тази любов се бе превърнала в омраза. Страшно ме болеше.

По някакъв начин, и сам не знаех как, бях оплескал нещата. Дори баща ми беше успял да удържи майка ми по-дълго от половин година!

Значи тя искаше да подложи хипотезата на проверка? Добре, аз щях да я подложа на проверка. И щях да й докажа, че съм невинен.

Може би трябваше да отида при Махони? В крайна сметка той бе онзи, който трябваше да намери истинския убиец на Франк. Не, тази идея никак не бе добра. За него в момента аз определено бях най-перспективният заподозрян и щеше да е много трудно да го накарам да погледне на нещата иначе. Освен това в никакъв случай не можех да му разкажа за револвера. Ако Лиза не бе загубила самообладание и не го бе изхвърлила, тогава можех да обмисля дали да не го занеса на полицията с надеждата, че ако не доблестната проява, то поне огледът на важната улика може да изчисти името ми. Но постъпката на Лиза всъщност ме уличаваше допълнително. Не, глупаво бе да разчитам Махони да разкрие убиеца на Франк.

Трябваше да го направя сам.

— Каза, че нямало да те има само четвърт час — напомни ми Джон, когато влязох.

— Съжалявам — извиних се аз с бърза усмивка.

— Няма да ти казвам колко съобщения имаш на секретаря. Машината направо прегря.

— Благодаря.

Седнах и без да обръщам внимание на мигащата светлина, показваща, че имам непрочетени съобщения, си зададох основния въпрос: след като не аз съм убил Франк, кой тогава може да го е направил?

Можеше ли да бъде крадец, опитал се да влезе с взлом, както бях казал на Лиза? Може би Франк го бе изненадал и той го бе застрелял. Изкушаваща възможност. Но когато я обмислих по-внимателно, разбрах, че издиша. Полицията не бе споменала за никакви следи от опит за взлом, а и аз не бях забелязал. Франк беше застрелян в гърба и то във вътрешността на дома. Изглеждаше по-вероятно да е познавал убиеца и при всички положения бе почти сигурно, че доброволно го е пуснал вкъщи.

Осъзнах, че не знам почти нищо за живота на Франк извън „Ревиър“ — и извън отношенията му с Лиза. Лиза бе споменавала, че не е имал никакви приятелки след развода с майка й. Искаше й се да вярва според мен, че това е, защото майка й е била единствената жена, която Франк е обичал, макар че доколкото аз си спомнях, Франк не бе споменавал бившата си жена с нещо по-различно от пълно безразличие. По-голямата част от времето си той бе прекарвал в Марш Хаус. Но с какво се бе занимавал в тази къща нямах представа.

Замислих се за револвера. Нямаше съмнение, че някой се бе опитал да ме натопи. Но как го бе направил? Бях проверил апартамента за следи от опит за разбиване на ключалката. Не бях експерт, но според мен такива нямаше. Боята покрай рамката на прозореца на дневната беше олющена, но по напълно естествени причини. А и никой не ни бе посещавал в апартамента, откакто полицията го бе претърсвала.

Теоретично погледнато, можеше да бъде оставен точно от полицията. Но беше ли способна американската полиция да подхвърли по толкова безочлив начин уличаващо веществено доказателство? И защо? Не мислех, че съм любимец на Махони, но можеше ли това да бъде причина? А може би той държеше да поддържа стопроцентовата си разкриваемост? Дали за него един чужд гражданин в Америка не бе синоним на лесна жертва? Но дори да бе така, и дори ако той бе паднал толкова ниско, че да ми подхвърли револвера, не трябваше ли да го „открие“ веднага след това?

Едва сега разбрах, че пазарният плик на „Бутс“ не означава нищо. Той несъмнено бе мой — май бях държал в него някакви стари снимки от училище и университета. Онзи, който бе влязъл в дрешника, явно бе видял найлоновия плик и бе напъхал револвера в него.

Ан и Еди бяха на път за Сан Франциско, когато полицията бе дошла да претърсва апартамента и естествено не бе намерила нищо. Не че смятах Ан за способна да убие бившия си съпруг. Напротив, изглеждаше ми напълно преодоляла травмата от раздялата им и вторият й брак създаваше впечатление на доста успешен. А на погребението бе говорила за Франк повече с обич, отколкото с неприязън.

Но Еди… Еди беше доста съмнителен. Той така и не бе простил на баща си за изоставянето на семейството и дори не бе разговарял с него от години. Въпреки демонстративното пренебрежение към парите изобщо, перспективата да наследи нещо от Франк явно бе важна за него, както се бе разбрало от грозната сцена при адвоката. Освен това някак много му се искаше да стовари върху мен вината за убийството. Еди определено беше кандидат. Поне за мен.

Останалите членове на семейството бяхме Лиза и аз. Лиза… това беше абсурдно. Оставах аз.

В „Ревиър“ имаше съперничества. Франк и Арт не се обичаха много, понеже и двамата се бореха кой да бъде дясната ръка на Гил. Единственият друг конфликт на работа, който ми бе известен, беше между мен и Франк. Но „Ревиър“ си беше едно напълно цивилизовано място за работа. Обстановката тук изобщо не се връзваше с дебнене зад ъглите и удари с нож в гърба. А още по-малко стрелба.

Въздъхнах и направих извода, който несъмнено бе направил и Махони. Аз бях очевидният заподозрян.

Налагаше се да науча повече.

Първото място, където си заслужаваше да надникна, бе кабинетът на Франк. Отидох по коридора до него. Вратата беше заключена. Хм…

С ленива походка се приближих до края на коридора.

— Кони, бих искал да вляза в кабинета на Франк. Интересува ме дали при него няма едни документи за „Нет коп“. Да знаеш къде е ключът?

Кони седеше зад огромно бюро точно пред офиса на Гил. Беше стилно облечена жена, прехвърлила четиридесетте, секретарка на Гил от основаването на „Ревиър“.

Струваше ми се, че ме харесва, а това в няколко случая се бе оказало доста удобно.

— Мисля, че е у Гил, Саймън. Влез при него, в момента е свободен.

Влязох. Гил говореше по телефона. Седнах и зачаках. След пет минути той приключи, усмихна ми се и попита:

— Какво има, Саймън?

— Нужен ми е ключът от кабинета на Франк. При него трябва да са останали едни документи относно „Нет коп“, които ми трябват.

Гил за момент ме изгледа малко подозрително. После, явно спомнил си за собственото си решение да ми има доверие, дръпна едно от чекмеджетата на писалището си и извади ключа.

— Ето го. Моля те, върни ми го веднага щом свършиш.

Взех го и отключих кабинета на Франк. Изглеждаше непроменен от последното ми влизане тук. Погледът ми бе незабавно привлечен от снимката на седемнайсетгодишната Лиза, която наистина изглеждаше трогателно непохватна, но на нея бе запечатана чаровната й усмивка, която обожавах. Имаше още една по-малка снимка на Еди от церемонията по дипломирането му. Никаква снимка на майка им. Офисът бе доста подреден, но на табличката за входяща поща имаше необработени документи, както и върху дървените кантонерки. Жълти самозалепващи се листчета напомняха за неща, които той вече нямаше да може да свърши. Изобщо офисът изглеждаше сякаш собственикът му всеки миг може да отвори вратата и да влезе.

Бяхме работили заедно достатъчно дълго, за да знам къде какво може да има. Първото нещо наистина бе да потърся папката за „Нет коп“ и да я извадя. Единствените документи в нея бяха изготвени от мен. Прескочих далеч по-дебелите папки за другите сделки и се съсредоточих върху задачата да намеря нещо от по-личен характер.

Този човек обаче, изглежда, нямаше тайни. Никакви подозрително заключени чекмеджета. Никакви зашифровани записки. Добре запълнен бележник за срещи, но нито една сред тях не привличаше внимание. Имаше една по-интересна папка, надписана „Кадри“. В нея намерих наръч резюмета, включително моето. Прегледах я само от любопитство. И попаднах на „Фонд IV“.

Прелистих анализите на досегашните три фонда. Разбрах — както и можеше да се очаква — че всичко дължим на „Био-уан“, разбира се. Документацията изглеждаше съставена, за да впечатли потенциалните инвеститори и да ги окуражи да вложат доларите си в новия фонд. В един момент в ръцете ми попадна единичен лист хартия.

Беше писмо от Гил до Линет Мауър с дата 9-и септември. Вторият абзац привлече вниманието ми:

Писмото бе подписано от Гилбърт С. Апълби, III.

Значи Гил се готвеше да се пенсионира! С двайсетина-трийсет милиона, полагащи му се като негов дял от „Био-уан“, несъмнено. Крайно интересно. И сега, когато Франк вече не бе сред нас, наследникът беше очевиден. Арт Алтшуле.

Нищо чудно, че Линет Мауър се бе разтревожила. Тя нямаше доверие в Арт. И бе прозряла истинската същност на „Био-уан“.

Арт Алтшуле начело на „Ревиър“! Потръпнах.

Напъхах писмото обратно в папката и продължих огледа. После включих компютъра на Франк и докато обмислях по коя система да прегледам файловете в него, вратата се отвори. Гузно вдигнах поглед, едва ли не очаквайки да видя самия Франк Кук. Не беше той. Беше Гил.

— Какво правиш, Саймън? — попита той със смръщено в недоумение лице. — Много се забави.

— Търся една паметна записка, написана от Франк по времето, когато правехме първоначалното проучване на „Нет коп“ — бързо обясних аз. — Точно се готвех да видя дали я няма на компютъра му.

Малките му кафяви очи безмилостно се забиха в мен през дебелите лещи на очилата. Не каза нищо. Стоях като парализиран и се опитвах да задържа върху лицето си невинното изражение, което ми се струваше подходящо за един може би младши, но горящ от трудов ентусиазъм сътрудник. Но коремът ми се бе свил на топка. Бях сигурен, че съм му напълно прозрачен.

— Не мисля, че е редно да ровиш из компютъра на Франк. Беше тук предостатъчно. Каквото си намерил досега, това е. — Той кимна към папката с надпис „Нет коп“, която бях оставил върху писалището на Франк. — Вземай я и излизай.

Изключих компютъра, сграбчих папката и се изнизах през вратата. Чувствах се мъничък като пигмей. В бъдеще трябваше да съм по-внимателен. Гил ми бе обещал доверието си. А то можеше да ми потрябва през идните седмици. Щеше да е безкрайно глупаво да го загубя.