Последна сделка

27.

Вечерта си тръгнах пеша за дома. Беше ясно, студено и на всичко отгоре ветровито. Закопчах сакото си и сгуших рамене. Всички други по улиците бяха с палта. Сутринта се бях поколебал как да изляза, но сега ставаше ясно — до края на зимата само с палто. А краят беше далеко.

Запитах се дали следващата пролет ще имам удоволствието да се разхождам из Комън, или ще надничам иззад решетките на някакъв затвор в очакване на делото. И дали Лиза ще ме чака наблизо, или ще си стои на хиляди мили в далечната Калифорния, в сладки грижи как да устрои новия си живот.

Беше казала, че в „Био-уан“ има нещо гнило. Но какво бе то? И как можех да разбера кое е?

Дълбоко замислен завих от Чарлз стрийт към плетеницата малки живописни улички, съставляващи основата на Бийкън Хил. Стигнах до моята улица и тръгнах по нея. Около мен бе тихо и спокойно. Чакаше ме празен апартамент. Спомних си с каква сладка тръпка се бях прибирал след работа у дома, надеждата, че Лиза може да ме е изпреварила, предвкусването на уюта на вечерта заедно, който щеше да разсее напреженията от десетте часа в офиса.

Край на това.

Поспрях да бръкна в джоба си за ключовете. Извадих ги непохватно и ги изпуснах. Наведох се да ги взема.

В следващия миг чух три остри изпуквания вдясно от мен и по главата ми се посипа прах от разбита тухла. Малки парченца се забиха в лицето ми. Извъртях се и без замисляне се хвърлих на паважа зад един паркиран джип. Последваха още няколко изстрела и звук на куршуми, забиващи се в металната броня на джипа. Чу се пръсване на разбито стъкло.

Заврях се пълзейки под колата, притиснал тяло в опит да се слея с уличната настилка. Лицето ми пареше. Тишина. Ако в този момент стрелецът излезеше от скривалището си, за да ме довърши, щях да съм абсолютно безпомощен. Напрегнах слух, но оглушителните удари на сърцето ми ми пречеха да чуя каквото и да било. След това чух бързи леки стъпки от другата страна на улицата. Дявол да го вземе!…

Измъкнах се изпод колата, приклекнах и се стрелнах по улицата, използвайки заслона на другите паркирани коли. Недалеч изрева форсиран двигател. Автоматен откос се заби в прозорците над главата ми. Посипаха се стъкла. Близко, опасно близко…

Колата рязко ускори по улицата. Нови изстрели — този път от пистолет. Изсвистяване на спирачки, затръшване на врата на кола, крачки на бягащ човек. Спрях и надникнах иззад мотоциклета, зад който се бях скрил. Видях кола — беше спряла по средата на улицата с широко разтворени врати.

След няколко секунди от всички посоки завиха сирените на полицейски коли и минута по-късно улицата представляваше стълпотворение от бляскащи светлини и хора в униформи. Младеж по джинси и черно спортно сако изтича към мен.

— Добре ли сте?

Веднага го познах. Беше латиноамериканецът — онзи, който ме бе следил в Комън преди няколко седмици.

Изправих се.

— Да, мисля, че съм добре.

Чувствах лицето си топло и влажно. Докоснах го с пръсти. Кръв.

— Улучиха ли ви?

Поклатих глава:

— Не, това е мазилка. Благодаря. — Насилих се да се усмихна.

— Няма защо. За нещастие онзи май се измъкна. Беше професионалист, а вие извадихте голям късмет.

Нямах никакви съмнения в това. Бях извадил късмет, точно както се бе случило и в Армаг, когато куршумът бе пръснал лицето на Бинс вместо моето. Този път поне никой не бе пострадал заради мен.

Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва вдигнах изпуснатите ключове. Изправих се и направих няколко дълбоки вдишвания, за да усмиря сърцето си, което биеше лудо. Влязох в апартамента и си налях щедра доза уиски. Предложих и на спасителя си, който естествено отказа.

Казваше се Мартинес. Зададе ми стандартните въпроси дали знам нещо и известно ли ми е кой би могъл да стреля по мен, но се виждаше, че го прави проформа. През следващия час се изсипаха маса хора: Коул — бостънският партньор на Махони, лекар от бърза помощ, който се погрижи за лицето ми, и още няколко. Накрая се появи и самият Махони.

— Значи са стреляли по вас? — жизнерадостно се осведоми той.

— Мисля, че може да се нарече така — изморено отговорих аз.

— Колко хубаво, че бяхте под наблюдение.

— Не знаех, че разполагам с личен бодигард. И от колко време продължава този цирк?

— О, към три седмици. Но не непрекъснато. Следенето на хора е скъпо занимание.

— Е, радвам се, че тази вечер не сте решили да правите икономии.

Махони седна. Мартинес без подкана извади бележник.

— Някаква идея кой може да е стрелял по вас?

— Приятелят ви каза, че бил професионалист. Лично аз не познавам професионални убийци. Всъщност, като се замисля, не мога да си спомня нито един мой познат с полуавтоматично оръжие. — „С изключение на Арт Алтшуле“ — проблесна в съзнанието ми, докато отговарях.

Махони почувства моментното ми поколебаване.

— Какво има?

Разказах му за интереса на Арт към оръжията.

— Ще проверим това — обеща той. — Има ли нещо друго, което би трябвало да знаем за господин Алтшуле?

— Не, не мога да се сетя. Освен че не ме харесва.

Махони повдигна вежди.

— И защо така?

— Защото задавам неудобни въпроси.

— Относно?

— „Био-уан“ например.

— „Био-уан“ значи? — Махони ме изгледа втренчено. — Сделката, за която Джон Чалфонт е искал да говорите.

— Именно.

— И какъв е проблемът с „Био-уан“?

— Не знам. Точно за това разпитвах Арт. А вие не знаете ли?

Разпитът на Махони започваше да ми омръзва. Раздразних се. Току-що бяха стреляли по мен, нервите ми още бяха опънати до скъсване и макар на пръв поглед да ми задаваше правилните въпроси, някак не можех да се отърся от усещането, че се опитва да разбере по какъв начин съм успял да организирам това нападение над себе си.

— Както ви е известно, водим разследване — засегна се от тона ми Махони. — Ако допуснем, че сте били обект на атака от страна на наемен убиец — продължи той, — кой мислите, че може да го е наел?

— Нямам ни най-малка представа. Може би все пак това е човекът, който е убил Франк и Джон, не мислите ли?

— Но това е човек, с когото и двамата са се познавали. Защото и двамата са убити в гръб. Сега сме изправени пред съвсем друг стил на действие.

Свих рамене. Бях капнал.

— Добре, вие сте детективът. Аз съм само жалкият нещастник, по когото са стреляли.

— Не сте ли свикнали вече? — попита ме Махони с влудяващата си полуусмивчица.

Без съмнение намекваше за службата ми в Северна Ирландия. Кипнах вътрешно, но се овладях. Изгледах го на свой ред, без да казвам нищо.

Махони стана.

— Е, няма никакво съмнение, че пак ще говорим — отбеляза той и си тръгна.

Мартинес обезпокоено ме погледна и го последва.

Въртях се дълго в леглото. Когато накрая се унесох, сънят ме пренесе по улиците на Западен Белфаст. Стените на къщите наоколо бяха буквално скрити под надписи. В действителността службата ми там се бе състояла в опъващо нервите очакване на изстрела, който така и не идваше, в свикването с това очакване и в смъртта на ефрейтор Бинс. В съня ми улиците бяха по-широки, не предлагаха никакво прикритие и аз знаех, че снайперистът лежи зад прозореца на изоставената къща на петдесетина метра от мен. Кой знае защо, трябваше да продължа нататък, към къщата, а краката ми ставаха все по-тежки и по-тежки. Естествено, не можех да се обърна и да избягам, но крачките ми ставаха все по-къси и по-къси. Накрая ми се прииска да стигна най-сетне до проклетата къща и да става каквото ще става.

И изведнъж се събудих и мозъкът ми направи салтомортале по границата между съня и действителността. Времето се разтегли, минутите се превърнаха в часове, а нощта се разтегли във вечността. После пак трябва да съм заспал, защото отново се озовах на онази улица. Това се потрети и към пет и половина най-сетне отказах да се измъчвам повече. Измъкнах се недоспал от леглото. Главата ми бучеше. Съзнанието ми бе размътено. Погледнах през прозореца на дневната. Долу, пред блока, имаше паркирана синя кола, а единият от двамата мъже в нея бе толкова наблюдателен, че дори забеляза помръдването на пердетата. Махнах му с ръка и той вежливо ми кимна. Махони бе имал добрината да ме остави под наблюдение поне за през нощта.

Знаех, че ситуацията е сложна. Някой искаше да ме убие. Някой с възможности и контакти, достатъчно добри, за да наеме човек, разполагащ с автоматично оръжие. Нямаше съмнение, че пак щяха да опитат. Съмнително беше дали щях да оживея до края на седмицата.

Надявах се Махони да се залови с „Био-уан“. Макар да ме мразеше и да умираше от желание да ми предяви обвинение в убийство, той не беше глупав. Но можех ли да разчитам на него да оправи тази каша, преди да съм получил куршум в мозъка? С тръпка си спомних какви поражения нанася подобен изстрел.

Не бях сигурен и колко дълго ще мога да разчитам на охраната на полицията, както и дали тя е достатъчна гаранция срещу достатъчно мотивиран убиец.

Пристигнах на работа рано, към седем часа. Обикновено никой не се появяваше преди осем без четвърт. Първи идваха по правило Даниел и Даян, а повечето от останалите се точеха между осем и осем и половина. Но аз исках да съм свършил преди да ме е забелязал някой.

Така че отидох направо в офиса на Арт. Масивен дървен шкаф за документация с пет чекмеджета, носещи надпис „Био-уан“. Заключени. Проклятие!

Огледах се за ключ. Не можах да го намеря.

Всички останали шкафове, кантонерки и чекмеджета бяха отключени, но в тях нямаше нищо интересно.

Опитах писалището му. И неговите чекмеджета бяха заключени. Много странно. Хората в „Ревиър“ обикновено не си заключваха бюрата. Дръпнах няколко пъти безрезултатно. Виждаше се, че ключалката нищо не струва, и бях сигурен, че ако имах малко опит, можех да я отключа за секунди. Само че бях пълен лаик.

Хрумна ми нещо. Върнах се при моето бюро, проверявайки по пътя колко е часът. Осем без двайсет. Още никой не бе дошъл. Отворих горното чекмедже. В задния ъгъл, където криех резервните ключове от дома, беше и комплектът ключове за моето бюро. Никога не го бях използвал. Взех ги и бързо се върнах в кабинета на Арт.

Нито един от ключовете не стана.

Седнах на стола му и се загледах в бюрото. Синът му злорадо се хилеше срещу мен. До поставената в рамка фотография имаше кутийка с кламери.

Извадих един, изправих го и зачовърках с него в ключалката. Цели две минути въртях насам-натам, без идея какво трябва да правя. Естествено и без резултат.

Погледнах тревожно часовника си. Осем без петнайсет. Вече не трябваше да съм тук, трябваше да седя зад моето бюро. Огледах се, за да се убедя, че оставям всичко както го бях заварил, и се измъкнах.

И точно навреме. Разминахме се с Арт в коридора.

— Добро утро! — поздравих го аз с предизвикателна жизнерадостност.

Както му беше навик, той просто изсумтя.

Седнах на работното си място и се замислих какво да направя. Не можех да разбия бюрото му, за да се добера до папките — това беше повече от ясно. Но исках да знам какво крие в тях.

Единственият човек с ключ беше Арт. И не виждах как мога да го убедя да ми го даде „за малко“.

Освен ако…

Проверих за кой ли път колко е часът. Осем без пет. Стори ми се, че чух идването на Даян, но никой друг още не бе дошъл.

Върнах се при офиса на Арт и почуках.

— Да? — Пиеше кафе и преглеждаше „Уолстрийт Джърнал“.

— Би ли ми дал назаем ключовете за склада? — „Складът“ беше големият шкаф зад бюрото на пропуска, където съхранявахме най-ценното ни офис оборудване: компютърни аксесоари и така нататък.

— Вземи си го от Кони.

— Още я няма.

— Заключен ли е?

— Да — излъгах аз.

— Нали никога не го заключваме?

Свих рамене.

Арт изсумтя недоволно и извади връзката от джоба си. Поигра си с един от ключовете, опитвайки се да го свали от ключодържателя. Дявол да го вземе! Трябваше ми цялата връзка.

— Ще ти ги върна веднага — казах аз.

— Добре. — И Арт ми хвърли ключовете.

Улових ги във въздуха, излязох и проверих склада. Беше си отключен. Взех асансьора, слязох долу, излязох на улицата и на бегом отидох до малкия железарски магазин зад ъгъла. На връзката имаше три ключа, които приличаха на ключове за шкаф. Поръчах да ми направят копие и от трите.

Стори ми се, че времето лети, но в крайна сметка се озовах отново горе, в офиса на „Ревиър“. Почуках на вратата на Арт и му върнах ключовете. Той, естествено, говореше по телефона. Сложи ръка на слушалката и попита:

— Къде изчезна? Нали каза, че ще ми ги върнеш веднага.

— Гил ме хвана да говорим — излъгах отново. — Извинявай.

Арт изсумтя и продължи разговора си.

Сутринта прекарах практически в коридора. Някъде към десет без четвърт видях Арт да взема асансьора. Беше по сако. Изчаках пет минути, вмъкнах се в кабинета му и затворих вратата.

Първото, което проверих, беше бележникът му за срещи, оставен разтворен на бюрото. Имаше записана среща в единайсет. Значи разполагах с около час. Трябваше да бързам. Можех да очаквам, че няма да го има поне петнайсет минути. Малко са нещата навън, които могат да се свършат за по-кратко от това.

Извадих моя комплект от ключове и започнах да ги изпробвам на шкафа с чекмеджетата, носещи надписа „Био-уан“. Вторият стана. Бяха пет на брой. Започнах да ги преглеждам. Нямаше много полезна информация: стари документи за ранните инвестиции на „Ревиър“, цяло чекмедже с папки за фирми, подготвящи се да станат акционерни, годишни отчети, месечни баланси, прогнози, резюмета на кандидати за работа, дебела папка с историята по изкупуването на „Бостън пептидс“.

Прелистих всичко. Ставаше бавно, времето напредваше, а аз още не бях намерил нищо интересно. Ако в „Био-уан“ имаха някакви опасения относно „Неуроксил-5“, едва ли щях да науча за тях в тези общодостъпни документи. Но къде можеха да бъдат в такъв случай? Или в копие на клиничните резултати, или в кореспонденция, при това кореспонденция от последно време.

Залових се да търся, но не намерих нищо наподобяващо клинични резултати. Не беше изненадващо. Човек като Иневър едва ли би позволил подобна информация да напусне офиса му, да не говорим за сградата. Но в най-долното чекмедже намерих папката с кореспонденцията с „Био-уан“.

Отворих я. Това вече беше по-интересно. По-голямата част от кореспонденцията бе между Арт и стария му приятел Джери Питърсън. Както бе предположил Даниел, основно ставаше дума за числа или за да бъда по-точен, за едно число — цената на акциите на „Био-уан“. Доколкото можех да схвана, Арт държеше Джери виновен за всяко нейно изменение. Последните му писма издаваха голямата му тревога по отношение тенденцията към спадане. Джери Питърсън, естествено, не можеше да направи нищо, макар Арт да бе искал от него благоприятни прогнози за резултатите от фаза три на клиничните изпитания на прословутия „Неуроксил-5“. Това, обясняваше Джери в отговор на искането, не било във възможностите на „Био-уан“. Изпитанията по стандарт се правели двойно анонимни, така че никой, нито лекарите, нито пациентите, а най-малко от всички „Био-уан“, можели да знаят на кои пациенти се дава „Неуроксил-5“ и на кои — плацебо6. Така че било невъзможно да се коментира изходът от изпитанията, докато не се разпечата кодът накрая и не се анализират данните. А това по план щеше да стане едва през март следващата година. Джери обаче бе склонен да окуражава с кимания и многозначителни намигания аналитиците, внушавайки им по този начин, че „Био-уан“ са оптимисти за крайния изход.

Нищо не подсказваше за каквито и да било проблеми с „Неуроксил-5“. Започнах да търся кореспонденция с Иневър. Имаше само няколко писма, предимно загадъчни бележки до Джери, които той по някаква причина бе копирал съвестно и бе препратил на Арт. Не научих нищо интересно от тях.

Прибрах папката, заключих шкафа и погледнах часовника си. Десет часът. Би трябвало да се изпарявам. Но исках да погледна и бюрото на Арт, а това — надявах се — нямаше да ми отнеме повече от няколко минути.

Опитах останалите два ключа. Единият от тях стана. Дръпнах долното чекмедже и ноздрите ми се изпълниха с острия аромат на уиски. Три бутилки „Джак Даниелс“ — една празна, една полупълна и една неразпечатана. Това може би обясняваше защо чекмеджетата бяха заключени. Жалък опит да се скрие тъжна истина. Вече не изпитвах никакви угризения, че ровя из кабинета на Арт — в края на краищата не принадлежеше ли цялата тази информация на „Ревиър“? Но не ми беше уютно. Нали все пак ровех из чуждо мръсно бельо — то омърсяваше и мен самия.

Блъснах чекмеджето обратно и отворих следващото. Трябваше да действам светкавично. Тук имаше канцеларски принадлежности и стари дневници.

Извадих последния и в същия миг замръзнах. Чух крачки в коридора. Даниел? Даян? Не, това бяха крачките на човек с цел. О, по дяволите!…

Арт отвори вратата на кабинета си и замръзна. Мозъкът ми предложи около хиляда възможни обяснения, но ги отхвърли до едно със същата бързина. Бяха ме хванали. И нямаше смисъл да лъжа.

След дълга пауза той си възвърна дар слово.

— Какво правиш тук, да ти еба майката?

Поизправих се на стола му и отговорих:

— Търся информация за „Био-уан“.

Лицето му почервеня. Късата му сива коса като че ли настръхна.

— И защо я търсиш в моя кабинет?

— Поисках от теб да ми я предоставиш. Но ти отказа.

— А ти реши, че имаш право да ровиш из нещата ми, за да провериш сам какво можеш да намериш, така ли? И как отвори бюрото ми?

Погледът му беше прикован в долното чекмедже. Поне част от гнева му се дължеше на страха и унижението, че съм намерил малката му колекция от бутилки уиски.

Погледнах неволно ключовете в ключалката.

Той бръкна за връзката в джоба си.

— Ах ти, кучи сине!

И внезапно се хвърли към мен с разперени ръце. Скочих мигом от стола, но той се стовари върху мен и ме повали на пода. Ударих главата си в бюрото и загубих координация само за момент, но за него това бе предостатъчно, за да ме притисне с масата на тялото си на пода. Изтегли назад юмрук и аз едва успях да отместя леко глава, но все пак ме удари по вече ударената страна.

Арт беше едър мъж, едър и силен. Гърчех се под него, но не можех да го изместя. Удари ме отново, този път през устата. Започнах да се извивам още по-енергично, защото нещата съвсем не отиваха на добре, и когато понечи да притисне раменете ми още по-силно, забих безмилостно зъби в ръката му.

— Ах, да те!… — изрева той и дръпна ръката си.

Огънах се под него, той загуби равновесие и аз се измъкнах. Изправихме се на крака горе-долу едновременно и той застана между мен и вратата. Дишаше тежко и държеше ухапаната си ръка.

— Успокой се, Арт — казах аз, като изплюх кръв и кожа от вътрешната страна на бузата си. — Съжалявам, че рових из нещата ти, окей? Пусни ме да изляза и обещавам, че ще забравя всичко, което съм видял.

Арт изръмжа и посегна към най-горното чекмедже — единственото, в което не бях имал време да надзърна. Дръпна го, извади малък пистолет и го насочи към мен.

Господи!

— Арт… недей. Не си струва. Ако ме застреляш, ще отидеш в затвора за…

— Млъкни!

— Добре — казах аз и примирително вдигнах ръце. — Добре…

— Казах, млъкни!

Млъкнах. Не знаех на какво е способен. Мисля, и той не знаеше. Без да отмества пистолета от мен, той се наведе и извади започнатата бутилка уиски. Примижавайки от болката в наранената си ръка, успя някак да отвърти капачката и отпи дълга глътка.

Отстъпих към прозореца. Статуетката на „Био-уан“ от лусит ми се бе сторила най-подходящото оръжие.

— Не мърдай! — излая Арт и отпи нова глътка. — Какво ти стана, по дяволите? Защо се опитваш да унищожиш фирмата? Трябваше да се отървем от теб още преди месеци. А сега аз трябва да го направя…

— Какво става тук? — Беше Гил. Стоеше на прага и ни гледаше. — Арт, веднага остави оръжието! И бутилката!

Арт бавно се обърна, погледна Гил и остави пистолета на бюрото си. Разгледа изучаващо бутилката, сякаш преценяваше дали си заслужава да пийне още, после я остави до пистолета.

— А сега някой ще ми каже ли какво става?

Арт вдигна обвиняващо пръст към мен.

— Кучият му син ровеше из бюрото ми. Беше отключил с подправен ключ заключените ми чекмеджета и се опитваше да открадне поверителна информация. Улових го на местопрестъплението.

Гил премести поглед от окървавената ми уста към ухапаната ръка на Арт.

— Истина ли е, Саймън?

Поех дълбоко дъх и казах:

— Да.

— Върни се в офиса и чакай там. Арт, ела с мен в моя кабинет. И ми дай това проклето нещо. — Той кимна към пистолета.

Напуснах кабинета на Арт в момента, когато той подаваше пистолета си на Гил.

Даниел стоеше в коридора и само дето не беше зяпнал.

— Какво става?

— Дребно несъгласие между мен и Арт — обясних аз, без да навлизам в подробности.

Даниел ме изгледа внимателно.

— Арт е прав. Вратовръзката ти е отвратителна.

Минах покрай него, без да му обръщам внимание, влязох в нашия офис, свлякох се на стола си и зачаках обаждането на Гил.

Двайсет минути по-късно бях в кабинета му.

— Много съм разочарован от теб, Саймън — започна той. Гледаше ме втренчено от другата страна на необятното си писалище. — Тук в „Ревиър“ искаме да работим спокойно, без да се опасяваме, че някой от нашите колеги ще рови из личните ни принадлежности. Освен това ти си знаел, че здравето на Арт е доста… деликатно в момента. Защо беше всичко това?

— Продължавам да се опитвам да разбера кой е убил Франк и Джон — обясних аз. Бях решил да не навлизам в детайли относно „Био-уан“ пред Гил.

— Това не е ли работа на полицията?

— Така е, но те не я вършат както трябва.

— Това е твое мнение. Но предмет на моята загриженост са не те, а ти! — И той обвинително ме посочи с пръст. — Наложи се да изпратя Арт вкъщи — не мога да допусна тук да се навъртат хора, които размахват оръжие. Казах ти преди няколко дни колко важен си ти за тази фирма, обясних ти, че вече си ни по-нужен, отколкото досега, а ти какво направи? Душиш наоколо, влизаш в конфликт с един от партньорите и заплашваш бъдещето на фирмата! — Гил беше почервенял. Никога не го бях виждал толкова ядосан.

— Някой снощи се опита да ме убие — казах аз безизразно.

— Какво?!

— Някой стреля по мен, когато стоях на входа на блока. Не знам как не ме улучиха.

Гил замълча, явно останал без думи. После тихо, но решително заговори:

— Ти имаш своите проблеми, Саймън, аз имам своите. Прави каквото трябва да правиш, а аз ще направя нужното, за да оцелее фирмата. Но не мисля, че можеш да си ни от полза. От този момент нататък вече не си съдружник. Моля те, напусни сградата незабавно. Веднага!

— Гил…

— Казах веднага! — Гил заплашително се изправи и се наведе напред, опрял длани на плота. Цялото му тяло трепереше.

— Добре — въздъхнах аз. — Тръгвам си.