Последна сделка

34.

Беше прекрасно да се събудя с Лиза до мен в собственото ни легло. Позадържахме се преди да станем, но в крайна сметка аз се отправих към банята, а Лиза тръгна на лов за закуска. Двайсет минути по-късно чух входната врата да се хлопва. Излязох изпод душа и започнах да се бърша. Бях зверски гладен.

— Какво донесе, Лиза? Надявам се този път нещо топло?

Лиза винаги носеше последното нещо, извадено от фурната в близкото магазинче за закуски. Стига да не бяха ръжени хлебчета с кимион, на мен ми беше все едно.

Не получих отговор.

— Лиза?

Излязох от банята и отидох в кухнята. Лиза бе сложила плика с поничките на масата. Гледаше вестника. После, без да ми каже нито дума, ми го подаде.

„Бос на «Био-уан» намерен мъртъв“ крещеше заглавие с едри букви. Под него беше изкривената в гримаса физиономия на Иневър.

Прегледах набързо материала. Доктор Томас Иневър беше намерен обесен в апартамента си в Нютън. Полицията не бе направила никакъв коментар, но за нас бе повече от ясно какво се е случило.

— Самоубийство — казах аз. Лиза кимна. — Пише ли нещо, което да го свързва с баща ти?

— Засега нищо — отговори Лиза. — Но знам, че ще има.

Малко по-късно ми се обади Гил и ми каза на следващата сутрин да отида в „Ревиър“. Всичко бе простено, а работата не чакаше.

Предварителният анализ на Рави бе потвърдил мнението на Лиза. Имаше значителна вероятност „Неуроксил-5“ да е опасен за хората. Наблюдаваше се ясна тенденция към увеличаване на риска от инсулт с увеличаване продължителността на вземане на лекарството. Макар такива данни за дългосрочната му употреба да отсъстваха, поради едногодишния период на програмата можеше да се приеме, че в крайна сметка това „лекарство“ ще вкара в гроба всички, които са го вземали. Изпитанията бяха прекратени незабавно, анонимността на фаза три бе снета, Комисията по контрол над храните и лекарствените препарати бе информирана, както впрочем и всички клиники, ангажирани в програмата. Всичко това бе описано накратко в съобщение за пресата.

Реакцията на пазара бе предсказуема. Котировката се срина от петдесет и пет долара на долар и три осми и в резултат цената на компанията падна от близо два милиарда долара на около петдесет милиона. Делът на „Ревиър“ се редуцира от триста и четиридесет милиона на осем и половина. Никой не се изплъзна без ужилване, може би единствено с изключение на Даниел. Той се държеше като замаян от тежкия удар, но не беше много убедителен. Нямах никакво съмнение, че този мръсник беше продал каквото има на максимална цена.

Разбира се, песимистичното съобщение за пресата на „Био-уан“ относно вредните странични ефекти беше само една от причините за срива на котировката на фондовата борса. Около смъртта на Томас Иневър се разкриха достатъчно подробности, за да бъдат изплашени дори и най-оптимистично настроените акционери. Пресата задълба на широк фронт и скоро наяве излязоха нелицеприятни тайни: измамата с „Неуроксил-5“, открадването на идеите от австралийския изследователски институт, убийствата на Франк Кук и Джон Чалфонт.

Полицията правеше всичко по силите си да не се обвързва с конкретна хипотеза, но пресата не се поколеба да назове злосторника: Томас Иневър беше убил, за да опази лекарството, на което бе посветил живота си — същото, което бе откраднал от своята австралийска алма-матер. Светът на биотехнологиите бе разобличен като свят на зло, на тайни и на егоцентрични маниаци. Акциите на всички компании в тази сфера паднаха за пореден път.

Започнаха да прииждат журналисти и да искат интервюта с мен и Лиза, но по съвет на Гарднър Филипс ние не им казахме почти нищо съществено. Както впрочем и не признахме пред Махони и колегите му за намерения от Лиза револвер. Филипс смяташе, че можем да го направим само ако помощник областната прокурорка ни гарантира имунитет от съдебно преследване, а по някакви известни само на нея причини тя се колебаеше да го направи.

Не бях изненадан. И за мен случаят далеч не беше приключен.

Обадих се на Хелън и й съобщих, че ще можем да финансираме обжалването. Тя беше на седмото небе от радост. Явно нейният безбожно скъп адвокат бе успял да й внуши, че този път няма начин да не спечелят, стига да можем да му платим.

Само за леля Зои се оказа безнадеждно късно. Тя умря във вторник, една седмица след инсулта. За втори път в течение на един месец аз и Лиза бяхме на шива в малкия им дом в Бруклайн.

Когато се върнахме след погребението, настроението ни бе мрачно. Налях по чаша вино и седнахме един до друг в полутъмната дневна. Споделяхме тишината, всеки замислен за общите ни проблеми. Бяхме благодарни на съдбата, че сме заедно.

Накрая Лиза не издържа и проговори:

— Знаеш ли, Саймън… Все още не мога да разбера как е попаднал онзи револвер в дрешника. Няма начин да го е подхвърлил Иневър.

Тази мисъл отдавна не ми даваше покой.

— Защото няма следи от взлом, нали?

— Да. Но има и нещо друго. По онова време той не ни познаваше. Нали разбираш, защо ще избере точно теб? Или мен? Та той даже не е знаел къде живеем.

— Е, точно това едва ли е било трудно да се научи.

— Сигурно. Но все пак е трябвало да знае много неща за теб и за мен, за отношенията ни с татко, за да избере подходящи заподозрени и да набележи дрешника като добро място да „скрие“ револвера.

— Права си — замислено се съгласих аз.

Пак замълчахме. Този път около минута. По тихата улица отвън се разнесоха крачки, приближиха се и се отдалечиха в тишината. През пердетата се виждаше ниско дърво, осветено от лампата на стълба. Усетих тялото на Лиза неволно да потръпва. После тя се притисна по-силно до мен.

— Саймън?

— Да?

— Страх ме е.

Беше четвъртък вечерта. Разтрих очи, записах файла си на диска и изключих компютъра. Бях свършил предостатъчно за един ден. Облякох си палтото и понеже ключовете от дома не издрънчаха в джоба ми, разбрах, че съм ги забравил. Хенри Чан бе предложил на Лиза старата й работа и днес бе първият й ден в „Бостън пептидс“. Едва ли се бе прибрала толкова рано. Бях й казал, че имам уговорка с Киеран и момчетата да се видим за малко в „Ред Хет“. Сетих се за резервния комплект ключове, който държах в чекмеджето на бюрото си точно за случай като този.

Пуснах връзката в джоба си и изведнъж ме осени. Ето как ми бяха подхвърлили револвера! Някой беше влязъл в апартамента, използвайки тези ключове.

Само че кой?

Не Томас. Иневър. Беше някой от „Ревиър“.

Вечерта в „Ред Хет“ бе незабравима. Киеран бе дошъл естествено, бяха и петима-шестима други, все съвипускници от бизнес школата. Бях поканил и Даниел, но както можеше да се очаква, той бе отклонил поканата ми. Даниел не си падаше по груповите изпълнения.

Зададоха ми стотици въпроси и сигурно благодарение на бирата можах да им отговоря достатъчно гладко. Този път, по изключение, убийствата на Франк и Джон, самоубийството на Иневър и колапсът на „Био-уан“ се оказаха много по-интересни за всички от редовната дискусия на предложения за работа, борсови опции и котировки.

Останах център на интереса поне един час — и изведнъж се обади Грег Вилгрен. Беше американец, командирован в голяма лондонска банка, върнал се за кратко в Бостън.

— Ей, момчета, чухте ли за Сергей Делесов? — Въпросът му ни накара да се спогледаме недоумяващо. — Ама това е сензацията в Лондон. Бил е убит преди месец.

— Господи! Какво е станало? — попита Киеран.

— Платено убийство — поясни Грег. — Бях пропуснал този факт, но изглежда, Сергей бил най-младият управител на банка в Русия.

— Охо, я виж ти! — изненада се Киеран. — Да ви кажа, че винаги ми се е струвал доста затворен.

Започнахме да споделяме впечатленията си за Сергей. Оказа се, че никой не го бе познавал отблизо. Тогава се намеси Ким. Тя бе една от двете присъстващи жени — консултант по мениджмънта на работа в една от големите бостънски фирми.

— Даниел Хол го познаваше добре, доколкото си спомням. Знам, че още навремето се обръщаше към него за съвет относно избора на акции за купуване.

— Така ли? — Стана ми интересно. Спомних си, че Ким седеше на лекции до Даниел.

— Да. Всъщност дори мисля, че Даниел взе пари назаем от Сергей или може би от някакви хора, с които Сергей го запозна. За да играе на фондовата борса, разбира се — него друго не го интересуваше.

— Голяма ли беше сумата?

— Познаваш Даниел. Бих казала по-скоро сто, отколкото десет хиляди.

— Той вече направи ли милион? — попита ме Грег.

— Винаги когато наближи бленуваната цел, пропилява всичко — казах аз. — Но е умно момче, ще го направи.

— Ей, Кими, вие с него успяхте ли да легнете? — поинтересува се някой.

— С Даниел? Как ли не — отрече Ким и разговорът се отплесна в обичайното за късната вечер русло.

Седях и тайно наблюдавах Даниел в действие. Той говореше по телефона и се опитваше да каже „не“ на някакъв настойчив предприемач.

Човекът явно не се предаваше и търпението на Даниел започваше да се изчерпва.

— Казах „не“. Това значи не! Не! — Даниел тръшна слушалката. — Ама тия ще ме побъркат! Сигурно ни вземат за благотворителна организация.

— Ако е така, не знам как им хрумва — казах аз. — Защото ти специално не ми звучиш като склонен към благотворителност, Даниел.

— Благодаря ти за милите думи.

— Даниел?

— Да?

— Ти научи ли за Сергей?

— Кой Сергей?

— Сергей Делесов. Онзи, с когото учихме в Харвард.

— А, да. Сергей. Какво е станало?

— Убит е. В Русия. Грег Вилгрен ни каза снощи на сбирката.

— Господи! И него ли? Ей, ще ти кажа, че там става опасно да се живее. Започват да мрат като мухи. — Не ми изглеждаше особено разстроен, но можеше ли да очакваш това от Даниел?

— Вие се познавахте добре, нали?

— Ами! Побъркани руснаци. Евробоклуци. Помниш ли, че той винаги беше обут в мокасини на „Гучи“?

— Защо ми се струва, че ти зае някаква сума?

Даниел внезапно ме погледна съвсем сериозно.

— Кой ти каза това?

— Ким Смит.

Даниел изсумтя.

— Бях загубил няколко хиляди от акции на „Дел“, които купих уж изгодно. Оказа се, че познавал хора, които можеха да ми помогнат. Само че котировката се нормализира след по-малко от месец.

— „Хора“?

— Да, кредитна компания.

— И защо просто не се обърна към банка?

— Ей, Саймън, ти да не работиш за данъчните?

— Стори ми се странно, че си взел на заем няколко хиляди долара от приятели на руснак, вместо да получиш кредит от банката.

— Бях изчерпал лимита си в банката. А моите родители още в началото решиха, че представлявам кредитен риск, и ми спряха кранчето. Голяма работа… Отдавна съм се разплатил с онези.

Даниел се престори, че преглежда някакви документи на бюрото си, и аз го оставих на мира.

— Какво ще правиш през уикенда, Саймън? — попита ме той след няколко минути.

— О… Ще ходим с Лиза в Марш Хаус да прегледаме нещата на Франк. Трябва да се разчисти. А ти?

— Не съм решил — отговори ми той и точно тогава телефонът му иззвъня.