Последната заповед

ГЛАВА 11

Едрият мъж зави по големия коридор с изражение на много бързащ човек, при това в отвратително настроение. Но нямаше значение, Хан също не беше в особено добро състояние на духа.

— Полковник Бремен — извика той и тръгна в крачка с него. Минаха покрай първото от лилаво-зелените дървета хахала, изпънали се от двете страни на големия коридор. — Иска ми се да поговоря с вас за минута.

Бремен го погледна раздразнено.

— Ако става въпрос за Мара Джейд, Соло, не искам и да чувам.

— Тя все още е под домашен арест — отвърна Хан. — Искам да разбера защо.

— Майко Космос! Дали няма връзка с имперското нападение отпреди два дни? — възкликна подигравателно Бремен. — Не мислите ли?

— Възможно е — кимна Хан и докосна едно клонче хахала, което стърчеше доста далеч от ствола. Вихърът от цветове под прозрачната кора избухна в ядно червено там, където клончето се свързваше с дървото, разпростря се на вълнички по ствола и избледня. — Зависи дали даваме ухо на слуховете от Империята.

Бремен спря рязко и се обърна с лице към него.

— Какво искаш от мен, Соло? — изрева той. Нова вълна бледочервено се разля по докоснатото от Хан дърво хахала. В другия край на коридора група дипломати, събрали се на приказки, се обърнаха и ги изгледаха с любопитство. — Виж фактите! Джейд знае за тайната задна врата и проходите, призна си го веднага. Била е на мястото, преди да бъде обявена тревога — и това призна.

— И какво от това? Там бяха също Ландо и генерал Бел Иблис — отвърна Хан, усещайки как тънката коричка от дипломатичност, която Лея с толкова труд беше изградила у него, започва да се пропуква. — А тях не сте ги затворили.

— Това няма нищо общо — изстреля Бремен. — Калризиан и Бел Иблис са свързани отдавна с Новата република и има хора, които гарантират за тях. А Джейд няма нищо подобно.

— Двамата с Лея гарантираме за нея — отвърна Хан, опитвайки се да забрави поне за момент заканата на Мара да убие Люк. — Това не е ли достатъчно? Ти просто си й ядосан, че ти свърши работата!

Не биваше да казва това. Бремен почервеня като дървото хахала и лицето му се втвърди толкова, че можеше да се използва вместо метал за обшивка на корабен корпус.

— Тя ни помогна, като застреля няколко предполагаеми имперски агенти — изсъска той студено. — Това не доказва абсолютно нищо. След като начело на флотата е върховен адмирал, нападението може да се окаже само част от сложен план, за да ни убедят, че тя е на наша страна. Това няма да мине. Ще се наложи да изтърпи цялата процедура: преглед на досиетата в архивите, изследване на миналото и връзките, очни ставки с наши хора.

— Чудесно! — изсумтя Хан. — Ако не е на наша страна, това със сигурност ще я прати в обятията на Империята.

Бремен се изпъчи.

— Не го правим, за да печелим любовта на народа, Соло. Ние си вършим работата, за да защитаваме живота на гражданите на Новата република — в това число твоя и на децата ти. Предполагам, че съветник Органа Соло ще бъде на срещата с Мон Мотма, и ако има някакви оплаквания или предложения, може да ги представи там. Дотогава не искам да чувам нищо повече за тази история с Джейд. Особено от теб. Ясен ли съм, капитан Соло?

Хан въздъхна:

— Да, пределно ясен.

— Добре — Бремен се извърна и продължи надолу по коридора. Хан го изпрати с кръвнишки поглед.

— Наистина имаш подход към хората — обади се подигравателен познат глас.

Хан изненадано се обърна.

— Люк! Кога се върна?

— Преди десетина минути — отвърна Люк и кимна надолу по коридора. — Обадих се в стаята ви и Уинтър ми каза, че двамата с Лея сте тръгнали насам за някаква извънредна среща. Надявах се, че ще мога да ви хвана, преди да започне.

— Всъщност аз не съм поканен — каза Хан и хвърли последен поглед към отдалечаващия се Бремен. — А Лея мина през стаята на Мара.

— Аха. Мара.

Хан го погледна изпитателно.

— Тя беше тук, когато имахме нужда от нея.

Люк се намръщи:

— А аз не бях.

— Не това имах предвид — възрази Хан.

— Знам. Но все пак трябваше да бъда тук.

— Е… — Хан сви рамене, не знаейки какво да каже. — Не можеш винаги да се навърташ наблизо, за да я защитаваш. Все пак това е мое задължение.

Люк се усмихна насмешливо:

— Прав си. Бях го забравил.

Хан погледна над рамото му. Започваха да пристигат дипломати и помощници на съветниците, но Лея още я нямаше.

— Ела, сигурно се е спряла на приказки. Ще я пресрещнем по коридора.

— Изненадан съм, че й позволяваш да се разхожда сама из двореца — подхвърли Люк.

Тръгнаха обратно покрай редичките дървета хахала.

— Не е сама — отвърна сухо Хан. — От нападението насам Чуй не я изпуска от поглед. Голямата космата топка дори спи пред вратата ни нощем.

— Сигурно се чувствате по-сигурни.

— Аха. Децата ще пораснат, алергични към уукска козина — той погледна въпросително Люк. — А ти къде беше? В последното си съобщение казваше, че ще се върнеш преди три дни.

— Това беше, преди да се… — Люк млъкна и изгледа хората, които бяха започнали да се тълпят в коридора. — Ще ти разкажа по-късно. Уинтър ми каза, че Мара е под домашен арест. Вярно ли е?

— Да, и като че ли няма да успеем да я измъкнем — изръмжа Хан. — Поне докато не убедим онези идиоти от службите за сигурност, че е на наша страна.

— Аха — кимна колебливо Люк. — Е, това няма да е толкова лесно.

Хан изненадано го погледна:

— Защо?

Люк сякаш се стегна:

— Защото е прекарала повечето години от войната като личен помощник на императора.

Приятелят му го зяпна изненадано:

— Шегуваш се!

— Не — поклати глава Люк. — Той я е изпращал със заповеди навред из Империята. Наричали са я Ръката на императора.

Точно така я беше нарекъл онзи майор в лекарското отделение.

— Великолепно! — измърмори той и отново погледна напред. — Просто великолепно. Можеше да ни кажеш.

— Не мислех, че е важно — отвърна Люк. — Сега вече не е с Империята — той погледна многозначително Хан. — А и повечето хора обикновено имат в миналото си неща, които не им се ще да излизат на бял свят.

— Някак не ми се вярва, че Бремен и другите тъпанари в службите за сигурност ще погледнат така на нещата — каза мрачно Хан.

— Е, тогава ще трябва да ги убедим… — Люк млъкна рязко.

— Какво става?

— Не знам — отвърна колебливо той. — Усетих трепване в Силата.

Стомахът на Хан се сви на студена топка.

— Какво трепване? Някакво предупреждение за опасност ли?

— Не — отговори Люк с набръчкано от усилието да се съсредоточи чело. — По-скоро изненада. Или шок — той погледна Хан. — Не съм сигурен, но мисля, че идва от Лея.

Хан инстинктивно посегна към бластера, погледът му бързо обиколи коридора. Лея беше с бивш агент на императора и беше толкова изненадана, че Люк бе доловил излъчването й.

— Трябва ли да тичаме дотам според теб?

— Не — Люк стисна лазерния меч. — Но можем да поускорим крачката.

От другата страна на вратата се чу приглушеният глас на дроида пазач, Мара въздъхна уморено и хвърли електронния бележник на масата. Предполагаше, че най-накрая на службите за сигурност ще им омръзнат постоянните кръстосани разпити, но поне засега нямаше признаци за прекратяването им. Присегна се със Силата, опитвайки се да разпознае посетителя, като се надяваше поне да не е отново Бремен. Не беше той. Мара едва успя да се съвземе от изненадата, когато вратата се отвори и вътре влезе Лея Органа Соло.

— Здравей Мара — кимна за поздрав тя. Пазачът дроид затвори вратата след нея, но Мара успя да зърне очевидно недоволния ууки отвън. — Отбивам се да видя как си.

— Чувствам се чудесно — изръмжа Мара. Не можеше да каже със сигурност дали идването на Органа Соло вместо Бремен е по-добре или напротив. — Какъв е този шум отвън?

Лея поклати глава и Мара долови проблясък от раздразнението й.

— Някой от службите за сигурност е решил, че не можеш да имаш едновременно двама посетители, освен ако не са техни хора. Чуй трябваше да остане отвън, а това никак не му харесва.

— Значи ми няма вяра?

— Не го приемай лично — каза Лея. — Нали знаеш, че уукитата гледат на кръвния си дълг много сериозно. Все още е доста разстроен, че замалко не ни загуби при опита за отвличане. Всъщност за момента вярва на теб повече, отколкото на всеки друг в двореца.

— Добре, че поне някой ми вярва — отвърна Мара, усещайки горчивината в гласа си. — Може би трябва да го помоля да си поговори малко с полковник Бремен.

Органа Соло въздъхна.

— Съжалявам за всичко това, Мара. След няколко минути долу имаме среща и аз ще се опитам да ги убедя да те пуснат. Но не ми се вярва Мон Мотма и Акбар да се съгласят, преди службите да свършат с проверката.

И щом откриеха, че тя наистина е била Ръката на императора…

— Трябваше да продължа да настоявам пред Уинтър веднага да ми намери кораб.

— Ако беше заминала, аз и близнаците сега щяхме да бъдем в ръцете на Империята — каза тихо Органа Соло. — И вече щяха да са ни изпратили като подарък за майстора джедай Кбаот.

Мара стисна зъби. Едва ли имаше по-страшна съдба от тази.

— Вече ми благодари — измърмори тя. — Да кажем само, че си ми длъжник, и да спрем дотук.

Органа Соло се усмихна строго:

— Според мен ти дължим много повече.

Мара я погледна право в очите.

— Спомни си това, когато убия брат ти.

Лея не трепна.

— Все още ли си мислиш, че искаш да го убиеш?

— Не искам да говорим за това — отвърна Мара, стана от креслото и се приближи до прозореца. — Аз съм добре, ти ще се опиташ да ме измъкнеш от тук и всички ще сме щастливи, че ви спасих от Кбаот. Има ли нещо друго?

Усещаше тежкия поглед на Органа Соло върху себе си.

— Не — каза тя тихо. — Просто исках да те попитам защо го направи.

Мара плъзна поглед навън. Усещаше как непонятен вихър от чувства разклаща плътната преграда, която беше изградила между себе си и света.

— Не знам — каза бавно тя, леко изненадана, че изобщо го признава. — През тези два дни самота мислих много и още не съм намерила отговор. Може би… — тя сви рамене. — Май защото Траун се опита да открадне децата ти.

Органа Соло остана мълчалива за минута.

— Откъде си, Мара? — попита тя накрая. — Откъде те е довел императорът на Корускант?

Мара се замисли.

— Не знам. Спомням си първата среща с императора, пътуването дотук с личния му кораб. Но не помня нищо за света, където съм се родила.

— Знаеш ли на колко години си била тогава?

Мара поклати глава:

— Не. Бях достатъчно голяма, за да говоря с императора и да разбера, че ще напусна дома си и ще тръгна с него. Но не си спомням нищо друго.

— И родителите си ли?

— Съвсем смътно — отвърна Мара. — Само като неясни сенки — тя се поколеба. — Но имам усещането, че не искаха да ме пуснат с него.

— Не ми се вярва императорът да им е оставил възможност за избор — каза Органа Соло и гласът й изведнъж прозвуча почти нежно. — А какво ще кажеш за себе си, Мара? Ти имала ли си избор?

Мара се усмихна сурово през внезапно избилите на очите й сълзи.

— Значи натам биеш. Мислиш, че рискувах живота си за близнаците, защото и аз съм била отведена от къщи по същия начин.

— Така ли е?

— Не — отвърна безизразно Мара и се обърна към нея. — Нищо подобно. Просто не исках лудият Кбаот да ги вземе. Това е.

— Добре — кимна Органа Соло, като гласът й показваше, че не е напълно убедена. — Ако решиш да споделиш повече…

— Знам къде да те намеря — прекъсна я Мара.

Не можеше да повярва, че говори за такива неща с Органа Соло, но дълбоко в себе си трябваше да признае, че се чувства добре. Вероятно престоят на Корускант я бе размекнал.

— Можеш да ме потърсиш по всяко време — усмихна се Органа Соло и се изправи. — Най-добре да тръгвам за срещата. Да видим какво са направили днес клонингите на Траун.

Мара зяпна неразбиращо:

— Какви клонинги?

Сега Органа Соло се изненада.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Империята се е сдобила отнякъде с клониращи цилиндри „Спаарти“. Непрестанно произвеждат нови клонинги и ги изпращат срещу нас.

Мара не можеше да откъсне погледа си от нея. По гърба й полазиха ледени тръпки. Клонинги…

— Никой не ми е казал — прошепна тя.

— Съжалявам — каза Органа Соло. — Мислех си, че вече всички знаят. Това беше главната тема за разговори в двореца през последния месец.

— Аз бях в реанимацията — каза механично Мара.

Клонинги. С корабите от флотата „Катана“ и под командването на тактическия гений на върховния адмирал Траун. Войните на клонингите щяха да започнат отново.

— Права си, забравих — призна Органа Соло. — Случиха се толкова много неща — тя погледна изпитателно: — Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна Мара с глас, сякаш идващ отдалеч.

В съзнанието й нахлуха откъслечни спомени. В гората — в планината — скритата съкровищница с личните трофеи на императора… И огромна зала, пълна с клониращи резервоари.

— Добре — кимна Органа Соло без особена убеденост, но явно и без намерение да я притиска. — Е, ще се видим скоро — тя отново протегна ръка към дръжката на вратата…

— Почакай!

Органа Соло се обърна:

— Да?

Мара си пое дълбоко дъх. Императорът непрестанно беше повтарял, че съществуването на мястото е свещена тайна, доверена само на малцина. Но след като Траун притежаваше неограничена армия от клонинги и се канеше да я хвърли срещу галактиката…

— Мисля, че знам къде са цилиндрите „Спаарти“.

Въпреки неразвитите си джедайски сетива усети вълните изненада от Органа Соло.

— Къде са? — попита едва сдържано тя.

— Императорът имаше лична съкровищница — отвърна Мара. Думите излизаха трудно от устата й. Пред погледа й се появи съсухреното лице на императора, жълтите му очи се впиха в нея с мълчаливо и горчиво обвинение. — В планината на една планета, която той наричаше Затънтената земя. Не зная дали има официално име. Там държеше всичките си лични трофеи, сувенири и странни технологии, за които мислеше, че някой ден могат да му влязат в работа. В една от изкуствените пещери бяха монтирани клониращите резервоари, които бил взел от някакъв производител на клонинги.

— В какво състояние бяха устройствата?

— В чудесно — Мара потрепери. — Имаше автоматизирана система за подаване на храна, за развиване на лични качества и за обучение на клонингите в процес на растеж.

— Колко бяха цилиндрите?

Мара поклати глава:

— Не знам. Бяха подредени в концентрични кръгове, нещо като гладиаторска арена, която запълваше цялата пещера.

— Хиляда цилиндъра? — настоя Органа Соло. — Две хиляди? Десет хиляди?

— Май поне двайсет хиляди — отвърна Мара. — Може и повече.

— Двайсет хиляди! — прошепна Органа Соло. Лицето й замръзна ужасено. — И Траун изважда нов клонинг от всеки от тях през двайсет дни.

Мара я зяпна изненадано:

— През двайсет дни ли?! Не е възможно!

— И аз така мисля, но Траун го прави. Знаеш ли координатите на Затънтената земя?

Мара поклати глава:

— Била съм там само веднъж и императорът сам управляваше кораба. Но съм сигурна, че ако имам достъп до звездни карти и навигационен компютър, ще успея да я намеря.

Органа Соло кимна бавно. Излъчването й оставяше в Мара усещането за бурен вятър в клисура.

— Ще видя какво мога да направя. А междувременно… — погледът й рязко се впи в лицето на Мара. — Не бива да казваш на никого. Абсолютно на никого. Траун все още получава сведения направо от двореца и е готов да те убие, за да ти запуши устата.

Мара кимна.

— Така е — каза тя.

В стаята изведнъж сякаш стана по-студено.

— Добре, ще се опитам да ти осигуря допълнителна охрана, без да привлека нежелано внимание — Лея леко наклони глава, сякаш се ослушваше. — Трябва да тръгвам. Хан и Люк идват насам, а това не е най-подходящото място за военен съвет.

— Съгласна съм — Мара се обърна към прозореца. Зарът беше хвърлен, вече беше минала невъзвратимо на страната на Новата република.

На страната на Люк Скайуокър. Мъжът, когото ще убие.

Същата вечер свикаха военния съвет в кабинета на Лея, единственото място, до което имперският агент Делта нямаше достъп. Люк влезе, огледа стаята и се замисли за странните обстоятелства, които бяха довели тези хора — неговите приятели — в живота му. Хан и Лея седяха един до друг на дивана, споделяха кратък миг спокойствие, преди реалностите на бушуващата в галактиката война да ги разделят за пореден път. Чубака беше между тях и вратата, лъкът лежеше готов за стрелба на косматите му колене. Уукито изглеждаше решен да не допусне да се провали отново в самоналожените си задължения на кръвния дълг. Ландо се мръщеше пред компютъра на списък с пазарните цени на някакви стоки. Трипио и Арту си говореха в ъгъла, предаваха си последните новини и дроидски клюки. Уинтър седеше смирено в другия ъгъл и бдеше над заспалите близнаци.

Неговите приятели. Семейството му.

— Какво стана? — попита Хан.

— Обиколих целия район — отвърна Люк. — Няма никой наоколо, дори дроиди. Тук как е?

— Накарах лейтенант Пейдж да дойде лично и да провери за подслушвателни устройства — каза Лея. — Оттогава не е влизал никой. Би трябвало всичко да е обезопасено.

— Чудесно — кимна Хан. — Вече може ли да разберем за какво е всичко това?

— Да — отвърна Лея и Люк усети как сестра му се напрегна. — Мара смята, че знае къде се намират имперските съоръжения за клониране.

Хан се поизправи и хвърли бърз поглед към Ландо.

— И къде са?

— На планета, която императорът наричал Затънтената земя — отговори Лея. — Явно е някакво кодово название — не успях да го намеря в нито един от списъците, които прегледах.

— Какво представлява мястото? Стари съоръжения за производство на клонинги ли? — попита Люк.

— Мара каза, че е императорска съкровищница — отвърна Лея. — Останах с впечатлението, че е нещо средно между трофейна зала и склад за бойна техника.

— Скрита миша дупка — кимна Хан. — Точно като за него. И къде се намира?

— Не знае координатите — каза Лея. — Била е там само веднъж. Но е сигурна, че ще успее да намери планетата.

— Защо досега не е казала нищо? — попита Ландо.

Лея сви рамене:

— Не е знаела за клонингите, научи за тях от мен. Когато всички говореха за тях, тя беше на лечение за възстановяване на нервните клетки.

— Все пак ми е малко трудно да повярвам, че не е научила нищо — възрази Ландо.

— Трудно, но не и невъзможно. Клонингите не се споменават в нито един от предназначените за общо разпространение доклади. А и тя не общуваше с кой знае колко хора в двореца.

— Но все пак моментът е прекалено удобен — изтъкна Ландо. — Дори подозрително удобен. Докато може свободно да се разхожда из двореца, Мара мълчи. След това имперски командос я посочва като Ръката на императора, затварят я и тя изведнъж размахва пред нас Затънтената земя и очаква да я освободим.

— Кой казва, че ще я освободим? — попита Лея, сякаш дори стресната от подобна възможност.

— Нали това е целта? — попита Ландо. — Да ни заведе на Затънтената земя, ако я пуснем.

— Тя не иска нищо — възрази Лея. — А аз предлагам само да внесем навигационен компютър в стаята й, за да може да установи координатите на Затънтената земя.

— Едва ли ще свърши работа, скъпа — поклати глава Хан. — Координатите са добро начало, но съкровищницата може да се намира навсякъде на планетата.

— Особено ако императорът е искал да остане скрита — съгласи се Люк. — Ландо е прав. Ще трябва да я вземем с нас.

Хан и Ландо се обърнаха изненадани към него. Дори Лея изглеждаше ужасена от думите му.

— Не искаш да кажеш, че вярваш на тази история, нали?

— Според мен нямаме друг избор — отвърна Люк. — Колкото повече се бавим, толкова повече клонинги ще хвърли срещу нас Империята.

— А какво стана с издирването, което започна? — попита Лея. — Онзи маршрут през Подерис и сектора Орус?

— Издирването ще отнеме време — отговори Люк. — Мара ще ни отведе на мястото много по-бързо.

— Ако казва истината — възрази мрачно Ландо. — Ако не, напразно ще си загубиш времето.

— Или по-лошо — добави Хан. — Траун вече се опита да те прати при оня негодник Кбаот. Нищо чудно това отново да се окаже капан.

Люк ги изгледа мълчаливо, чудейки се как да им обясни. Дълбоко в себе си знаеше, че точно това трябва да направи, натам го водеше пътят му на джедай. Също както и при последния сблъсък с Вейдър и императора, съдбата му се преплиташе със съдбата на Мара.

— Не е капан — каза той накрая. — Поне от страна на Мара.

— Съгласна съм — подкрепи го тихо Лея. — Мисля, че си прав. Ще трябва да я вземем с нас.

Хан рязко се извърна към съпругата си. Погледна намръщено Люк и отново се обърна към Лея.

— Остави ме да позная — изръмжа той. — Това е една от налудничавите джедайски глупости, нали?

— Отчасти — призна Лея. — Но основното е проста логика. Траун едва ли би правил опит да ни убеди, че Мара има участие в опита за отвличане, ако не искаше да пренебрегнем всичко, което би ни казала за Затънтената земя.

— Значи според теб Траун е предполагал, че опитът може и да се провали? — попита Ландо.

— Убедена съм, че Траун се е подготвил за всички възможни развития — отвърна Лея. На бузата й потрепери мускул. — И както вече каза, Хан, има и някакво джедайско прозрение. По време на нападението докоснах съзнанието на Мара на два пъти — веднъж, когато ме събуди, и втори път, когато излезе в гръб на командосите — тя погледна Люк и той усети, че Лея знае за клетвата на Мара да го убие. — Мара не ни харесва особено — добави тя, — но това няма голямо значение. Тя разбира какво би причинило на галактиката едно повторение на Войните на клонингите, и не иска това да се случи.

— Ако се съгласи да ме заведе на Затънтената земя, тръгвам — заяви твърдо Люк. — Не моля никого от вас да идва с мен. Искам само да ми помогнете да убедим Мон Мотма да я освободи — той се поколеба: — И благословията ви.

Настана тишина. Хан стоеше, впил поглед в пода с набръчкано чело, стискайки ръката на Лея. Ландо сучеше мустаци и мълчеше. Чубака галеше лъка си и си мърмореше тихо под нос, в другия ъгъл Арту пиукаше. Един от близнаците — според Люк беше Джейсън — изплака в съня си и Уинтър се пресегна да го помилва успокояващо.

— Не можем да говорим с Мон Мотма — заяви накрая Хан. — Тя ще организира нещата по обичайните канали и преди да сме готови да потеглим, всички в двореца ще знаят. Рече ли Траун да затвори устата на Мара, ще има достатъчно време да го направи.

— И каква е алтернативата? — попита Лея и погледът й проблесна разтревожено.

— Както Ландо вече предложи — каза откровено Хан, — ще я измъкнем сами.

Лея хвърли изненадан поглед към Люк.

— Хан! Не можем да го направим!

— Разбира се, че можем — увери я Хан. — Веднъж с Чуй измъкнахме едного от имперския затвор и всичко мина чудесно.

Чубака изръмжа.

— Така беше — възрази Хан и го погледна. — Не беше наша вината, че го заловиха отново след по-малко от две седмици.

— Не това имах предвид — намеси се Лея с болка в гласа. — Вие предлагате абсолютно незаконни действия, които граничат с измяна.

Хан я потупа по коляното.

— А нима бунтът беше нещо друго освен незаконни действия, граничещи с измяна, скъпа — напомни й той. — Когато правилата не вършат работа, човек ги нарушава.

Лея си пое дълбоко дъх.

— Прав си — призна тя накрая. — Прав си. Кога ще го направим?

— Ще го направим ние, не ти — отсече Хан. — Двамата с Люк. Вие двамата с Чуй оставате тук на сигурно място.

Чубака изръмжа, но бързо млъкна. Лея погледна уукито, после — Люк…

— Не е нужно да идваш, Хан — каза Люк, прочел страховете на сестра си, които тя за нищо на света не би изрекла на глас. — Ще отидем само двамата с Мара.

— Как не, сами ще унищожите всичките устройства за клониране! — изсумтя Хан.

— Нямаме друг избор — отвърна Люк. — Делта продължава да предава информация на Империята, така че не са много хората, на които можем да имаме доверие. А онези, в които сме сигурни, като пилотите от Свирепия ескадрон, са на активна бойна служба — той махна с ръка из стаята. — Оставаме ние.

— Така е — кимна Хан. — Но все пак трима имат повече шансове, отколкото двама.

Люк се обърна към Лея. Погледът и беше пълен със страх за безопасността на съпруга й, но в излъчването й имаше само неохотно приемане на решението му. Тя съзнаваше изключителната важност на мисията и като опитен политик разбираше, че предложението на Хан е смислено. Или също като Хан не искаше да остави Люк да тръгне сам с жената, която се бе заклела да го убие.

— Добре, Хан — кимна той. — Ще направим група от трима души.

— А защо не от четирима? — въздъхна Ландо. — Както са тръгнали нещата с молбата ми за Пътуващия град, изглежда, скоро няма да има какво да правя. Няма да е зле да си върна малко на Империята за онова, което ми причини.

— Нямам нищо против, приятелю — кимна Хан. — Добре дошъл на борда — той се обърна се към Чубака. — Добре, Чуй. Какъв ти е проблемът?

Люк погледна изненадано Чубака. Не бе усетил нищо, а сега, като се съсредоточи, долови вихър от чувства в уукито.

— Какво става, Чуй?

Отначало уукито само ръмжеше недоволно, но след това неохотно проговори.

— С удоволствие бихме те взели с нас — отвърна Хан. — Но някой трябва да остане да се грижи за Лея. Освен ако не мислиш, че охраната в двореца ще се справи сама.

Чубака изръмжа ясното си и кратко мнение за охраната на двореца.

— Прав си — съгласи се Хан. — И точно затова ще останеш тук.

Люк се обърна към Лея. Тя също разбираше пред каква дилема се бяха изправили. Първоначалният кръвен дълг на Чубака беше към Хан и затова не искаше да го пусне да се включи в опасната мисия без него. Но Лея и близнаците също бяха под защитата на уукито и за Чубака беше немислимо да ги остави без охрана в двореца.

Люк се замисли, опитвайки се да намери разрешение на проблема, но изведнъж видя как очите на сестра му проблеснаха.

— Хрумна ми нещо — заяви тя предпазливо.

Всички я изслушаха и за огромна изненада на Хан Чубака веднага даде одобрението си.

— Сигурно се шегуваш — възкликна Хан. — Това е шега, нали? Да, шега е. Защото, ако си мислиш, че ще оставя Лея и близнаците под защитата на…

— Това е единственият начин, Хан — прекъсна го спокойно Лея. — Иначе Чуй ще се измъчва от угризения.

— Чуй и друг път е бил нещастен — изстреля Хан. — Ще му мине. Кажи й и ти, Люк.

Люк поклати глава:

— Съжалявам, Хан. Според мен идеята е добра — той се поколеба, но не успя да устои на изкушението. — Предполагам, че това е една от налудничавите джедайски глупости.

— Много смешно — изръмжа Хан. Отново плъзна поглед из стаята. — Ландо? Уинтър? Кажете нещо!

— Не гледай към мен, Хан — вдигна ръце Ландо. — Не участвам в тази част от обсъждането.

— Аз се доверявам на преценката на принцеса Лея — добави Уинтър. — Щом тя вярва, че с тях ще бъдем в безопасност, с готовност ще приема решението й.

— Имаш няколко дни, за да свикнеш с мисълта — обади се Лея, преди Хан да каже още нещо. — Вероятно ще успеем да променим отношението ти.

Изражението на лицето на Хан не будеше оптимизъм. Но въпреки това той кимна.

— Както кажеш.

Настана тишина.

— Това ли е всичко? — попита накрая Ландо.

— Да — потвърди Лея. — Трябва да планираме мисията. Да се хващаме за работа.