Последната заповед

ГЛАВА 16

Планетата приличаше на шарена топка — зелена, синя и изпъстрена с бели петънца — и по нищо не се различаваше от другите, на които Хан беше кацал досега. Само че тази си нямаше име. Нямаше и космодрум, орбитални станции, градове, електроцентрали или други кораби. Абсолютно нищо.

— Това ли е? — попита той Мара.

Тя не отговори. Хан се обърна и видя, че тя се взира напрегнато в планетата пред тях.

— Е, тя ли е, или не е тя? — повтори въпроса си той.

— Тя е — отвърна Мара с някак кух глас. — Пристигнахме.

— Добре — кимна Хан, без да откъсва погледа си от нея. — Чудесно. Ще ни кажеш ли къде е планината, или трябва да обиколим всичко и да видим откъде ще почнат да стрелят по нас?

Мара сякаш се посъвзе.

— Някъде по средата между екватора и северния полюс. В източния край на големия континент. Огромен масив, издигащ се над горския пояс и тревистите равнини.

— Добре — кимна Хан и вкара данните в компютъра.

Надяваше се, че радарите няма да се скапят точно сега.

И без това Мара вече беше подхвърлила доста подигравателни забележки за „Сокол“. Вратата зад него се отвори и в пилотската кабина влязоха Ландо и Чубака.

— Какво става? — попита Ландо. — Пристигнахме ли?

— Да — отвърна Мара, преди Хан да се обади.

Чубака изръмжа въпросително.

— Май наистина е доста западнало местенце — поклати глава Хан. — Никакви източници на енергия, никакви следи от предаватели.

— А военни бази? — обади се Ландо.

— Ако изобщо ги има, не мога да ги засека — отвърна приятелят му.

— Интересно — измърмори Ландо и надникна над рамото на Мара. — Върховният адмирал не е от най-доверчивите.

— Идеята е планината да бъде тайна съкровищница — напомни му хапливо Мара. — А не рекламен павилион на имперските оръжия. Нямаше гарнизони, нито командни центрове, които Траун да използва.

— Значи оставили са само войниците в планината, така ли? — попита Хан.

— Плюс няколко патрула на повърхността — отвърна Мара. — Но едва ли разполагат с големи бойни сили и тежки оръжия.

— Ще ми се отрази добре поне веднъж да се изправим срещу равностоен противник — подхвърли кисело Ландо.

— Освен ако Траун не е решил да разположи тук постоянен гарнизон — изтъкна Хан. — За всеки случай пригответе с Чуй оръдията.

— Добре.

Двамата излязоха. Хан превключи кораба на автопилот за кацането и се зае да претърсва с радарите.

— Някакви проблеми? — попита Мара.

— Май не — отвърна Хан, загледан в екраните. Не се виждаше нищо. — Докато се спускахме, на няколко пъти ми се стори, че мярнах нещо да обикаля около нас.

— Калризиан каза, че е видял нещо, преди да се прехвърлим от хиперпространството на Оброа скай — подхвърли Мара и надникна в екраните. — Може да е някакъв кораб с усъвършенствана система за избягване на радарната проверка.

— Или просто имаме повреда — отвърна Хан. — Външните системи ни създаваха доста проблеми напоследък.

Джейд погледна надясно.

— Възможно ли е някой да ни е проследил от Корускант?

— Никой не знаеше, че тръгваме — възрази Хан. Не, навън нямаше никой. Сигурно само си въобразяваше. — Каква част от тайната съкровищница си видяла?

Мара бавно се извърна. Изобщо не изглеждаше убедена, че не ги преследва никой.

— Само пътя между входа и тронната зала. Но знам къде е помещението с цилиндрите „Спаарти“.

— А енергийните генератори?

— Тях не съм ги виждала — отвърна тя. — Но си спомням, някой казваше, че системите за охлаждане черпят вода от реката, която се спуска по североизточния склон на планината. Сигурно са от тази страна.

Хан прехапа устни.

— А главният вход е на южния склон.

— Единственият вход — поправи го тя. — Има само един начин да влезеш или да излезеш.

— Чувал съм го и преди.

— Този път е вярно — настоя Мара.

Соло сви рамене.

— Както кажеш.

Нямаше никакъв смисъл да спори, преди да види на място какво е положението. Вратата на пилотската кабина се отвори. Той погледна през рамо, беше Люк.

— Пристигнахме, хлапе — извика Хан.

— Знам — Люк застана зад Мара. — Мара вече ми каза.

Хан се обърна към нея. През цялото пътуване тя сякаш избягваше Люк, което не беше особено лесно на кораб с размерите на „Сокол“. Люк от своя страна се опитваше да не й се пречка, което също беше доста трудно.

— Казала ли ти е?

— Точно така — увери го Люк и погледна планетата пред тях. — Значи това е Затънтената земя.

— Да — сопна се Мара, свали предпазния колан и се шмугна край Люк. — Ще се върна след малко — извика тя през рамо и излезе.

— Двамата работите чудесно заедно — подхвърли Хан, когато вратата на пилотската кабина се затвори след нея.

— Вярно е — съгласи се Люк и се настани в току-що освободеното от Мара кресло. — Трябваше да ни видиш на борда на „Химера“, когато отидохме да спасим Карде. Радвам се, че е на наша страна.

Хан го изгледа озадачено.

— Само дето иска да забие нож в гърба ти.

— Ще рискувам — усмихна се Люк. — Сигурно е някоя от нелепите джедайски глупости.

— Не е смешно, Люк — изръмжа Хан. — Тя все още не се е отказала от намерението да те убие. Казала го е на Лея на Корускант.

— Това само доказва, че всъщност не иска да го направи — възрази Люк. — Обикновено човек не разправя на всеослушание плановете си да убие някого. Особено пред роднините на жертвата.

— Готов ли си да заложиш живота си на това?

Люк сви рамене:

— Вече съм го направил.

„Сокол“ се спускаше през горните слоеве на атмосферата, компютърът беше определил предполагаемото местоположение на планината Тантис.

— Е, ако питаш мен, сега не е време да рискуваш — каза Хан и набързо огледа картата на радарите. Най-добре беше още сега да завият на юг — така гората щеше да ги прикрива при спускането към повърхността и при кацането.

— Някакви предложения, как да решим проблема? — попита Люк.

— Едно-единствено — отвърна Хан и промени посоката към далечната планина. — Да я оставим в „Сокол“, когато кацнем.

— Жива ли?

Хан си помисли, че в други периоди от живота му този въпрос нямаше да изглежда толкова абсурден.

— Разбира се, че жива — отвърна той сковано. — Има много начини да я накараме да седи мирно.

— Наистина ли мислиш, че тя ще се съгласи да остане на кораба?

— Не е казано, че трябва да я питаме.

Люк поклати глава:

— Не можем да го направим, Хан. Тя трябва да премине през това.

— През кое? — изръмжа приятелят му. — Унищожаването на фабриката за клониране или убийството ти?

— Не знам — отвърна тихо Люк. — Може би и през двете.

Още преди да се присъедини към Бунтовническия съюз, Хан не обичаше много горите. Но това не означаваше, че ги мрази. Обикновеният контрабандист не се замисляше много за тях. През по-голямата част от времето само товариш и разтоварваш из схлупени мрачни космодруми, като на Мос Ейсли на Абрегадо, а в малкото случаи, когато срещата е в гората, оставяш клиента да разглежда дърветата, докато ти внимателно го държиш под око. Така у Хан се бе породило смътното усещане, че всяка гора е като всички останали.

Обвързването със съюза промени представите му. На Ендор, Корстрис, Федж и на още десетина планети беше научил от личен опит, че всяка гора е различна, със свои растения, животни и какви ли не главоболия за случайния посетител. Още един предмет, по който съюзът му беше дал повече уроци, отколкото беше искал да получи.

Гората на Затънтената земя изцяло се вместваше в общия модел. Първият проблем бе как да прокарат „Сокол“ през клоните на дърветата, без да оставят след себе си дупка, която патрулиращ имперски изтребител би пропуснал само ако пилотът е заспал в креслото. Наложи се да намери някаква пролука — в случая едно паднало дърво — и след това буквално да обърне кораба на една страна. Заради гравитационното поле на планетата това се оказа много по-сложно, отколкото при някой астероид. Едва след това видя втория слой растителност и просто отнесе върховете на по-ниските дървета, преди да стабилизира „Сокол“ и да го спусне на повърхността, мачкайки доста храсти.

— Добро приземяване — подхвърли сухо Ландо, разтри рамото си там, където го беше притиснал коланът, а Хан изключи агравитаторите.

— Поне чинията на радарите си е на мястото — отвърна рязко той.

Ландо потрепери:

— Никога няма да го забравиш, нали?

Хан сви рамене и включи уредите за проверка на формите на живот наоколо. Време беше да разберат какво ги очакваше отвън.

— Ти обеща, че няма да получи и драскотина — напомни той.

— Добре — измърмори Ландо. — Следващия път ще счупя енергийните генератори, а ти ще вкараш кораба в „Звездата на смъртта“.

Изобщо не беше смешно. Ако Империята наистина си беше възвърнала достатъчно от старите ресурси, Траун като нищо можеше да се опита да построи още едно от проклетите неща.

— Ние сме готови — подаде главата си през вратата Люк. — Какво е положението?

— Не е много зле — отвърна Хан и прегледа данните на екрана. — Отвън има някаква група животни, но се държат на разстояние.

— Колко са големи? — попита Ландо и се надвеси над рамото му, за да погледне екрана.

— И колко са на брой? — добави Люк.

— Петнайсетина — отвърна Хан. — Ако се наложи, лесно ще се справим с тях. Да излезем да видим.

Мара и Чубака ги чакаха при люка заедно с Арту и Трипио, който за разнообразие бе решил да мълчи.

— С Чуй излизаме първи — каза Хан и извади бластера си. — Вие наблюдавайте оттук.

Натисна бутона, люкът се отвори, стълбичката се спусна и се опря в нападалите листа с приглушен шум. Хан тръгна пръв, като се опитваше да гледа във всички посоки наведнъж.

Забеляза първото животно още преди да стигне до последното стъпало — сиво, с малки бели петънца по гърба, дълго близо два метра от носа до опашката. Лежеше до ствола на едно дърво и внимателно следеше движението му с малките си очички. По зъбите и ноктите му недвусмислено личеше, че е хищник. Чубака изръмжа тихо.

— Да, забелязах го — прошепна Хан. — Наблизо има още четиринайсет.

Уукито изръмжа отново и вдигна ръка.

— Прав си — съгласи се замислено Хан, без да изпуска от поглед хищника. — Наистина ми изглежда познато. Нещо като онзи пантак на Мантеса, а?

Чубака помисли и изръмжа отрицателно.

— Е, после ще се сетим — реши Хан. — Люк?

— Тук съм.

— С Мара започнете да разтоварвате екипировката — заповяда Хан, като не изпускаше от очи хищника. Звукът от разговора сякаш не му правеше никакво впечатление. — Първо извадете въздушните шейни — Ландо, ти ще ни прикриваш. Бъди нащрек.

— Разбрано — извика Ландо.

От кораба се разнесоха неясни щраквания и тракания. Люк и Мара изваждаха от гнездата им първите две въздушни шейни. След няколко секунди се чу тихо бръмчене от включените агравитатори. Изведнъж долови шум от смачкани листа и клонки и хищникът скочи.

— Чуй! — успя да извика Хан, преди животното да се стовари върху него.

Стреля, улучи звяра право в гърдите и се хвърли на земята, а трупът падна до главата му. Чубака нададе бойния вик на уукитата, завъртя лъка си във всички посоки, стреляйки непрекъснато, тъй като от дърветата излизаха все повече животни. Някой извика откъм люка, проблесна втори изстрел на бластер.

С периферното си зрение Хан зърна как към него се стрелват остри нокти, но не можеше да направи нищо, за да ги избегне.

Вдигна ръка пред лицето и изви глава назад. Хищникът се стовари върху него и го повали на земята. Усещаше натиска върху себе си, ноктите раздраха връхната му дреха, прониза го остра болка…

Изведнъж натискът престана. Хан свали ръката си, животното беше застанало пред стълбичката и се готвешд да скочи в „Сокол“. Той се извърна и стреля, но в този момент друг изстрел от вътрешността на кораба уцели хищника.

Чубака изръмжа предупредително. Хан нямаше време да се изправи, извъртя се рязко настрани и видя още няколко животни, които се носеха към него. Повали едното с няколко бързи изстрела и тъкмо се опитваше да извърти бластера, за да вземе на мушка второто, когато пред лицето му се появиха крака в черни ботуши. Ослепителен зелен лъч улучи животните и те се строполиха на земята.

Хан се обърна по корем, изправи се с мъка и се огледа. Приведен пред него стоеше Люк, стиснал лазерния меч. От другата страна на стълбичката се бе изправил Чубака. В краката му се въргаляха три трупа.

Той обърна глава към безжизнените животни около себе си. Сега, когато можеше да ги разгледа отблизо…

— Внимавай, трябва да има още три — предупреди го Люк.

Хан се огледа и съзря две животни, приклекнали за скок в листата.

— Няма да ни нападнат. Успяха ли да се промъкнат в кораба?

— Не стигнаха много навътре — отвърна Люк. — Как ги раздразнихте толкова?

— Не ние — Хан прибра бластера си. — Вие с Мара включихте въздушните шейни.

Чубака изръмжа, беше разпознал животните.

— Прав си, приятелю — кимна Хан. — Наистина там вече се сблъскахме с тях.

— Какво представляват? — попита Люк.

— Наричат се гарали — отвърна Мара, застанала на стълбичката. Все още държеше бластер. Наведе се и внимателно огледа труповете около Чубака. — Империята ги използва като кучета пазачи, обикновено около гранични гарнизони в планините, където не могат да се разположат постове от дроиди. Ултразвуковото излъчване на агравитаторите им напомня рева на животните, с които се хранят. Привлича ги като магнит.

— Значи затова са се струпали тук — кимна Люк, изключи лазерния меч, но го задържа в ръката си.

— Чуват корабни агравитатори от километри — каза Мара. Скочи на земята, коленичи до един от убитите гарали и зарови ръка в козината около врата му. — Ако имат предаватели, в планината Тантис вече знаят, че сме тук.

— Чудесно — измърмори Хан и се наведе над трупа в краката си. — Какво търсим, каишка ли?

— Да — отвърна Мара. — Провери и по краката.

След няколко напрегнати минути се разбра, че нито един от мъртвите хищници няма предавател.

— Може да са наследниците на групата, която императорът е довел да защитава планината — подхвърли Ландо.

— Или това да е родната им планета — каза Мара. — Така и не разбрах откъде произлизат.

— И в двата случая срещата вещае само неприятности — заключи Хан и изрита последния труп от стълбичката на „Сокол“ на земята. — След като не можем да използваме въздушните шейни, ще трябва да вървим пеша.

Зад него се чу електронно подсвирване.

— Извинете, сър — обади се Трипио. — Това и за мен, и за Арту ли се отнася?

— Да, освен ако не сте се научили да летите — изръмжа Хан.

— Ммм, сър, Арту не е екипиран за придвижване през гората — изтъкна Трипио. — След като няма да бъдат използвани въздушните шейни, сигурно може да се измисли нещо друго.

— И то е много просто: ще вървите като всички останали — отсече Хан. Изобщо не му се разправяше с дроида.

— Справихте се на Ендор, ще се оправите и тук.

— Но на Ендор разстоянието бе съвсем малко — напомни му тихо Люк. — От тук до планината са най-малко две седмици път.

— Не си прав — възрази Хан и набързо пресметна. Не беше много зле, но достатъчно. — Най-много осем-девет дни. И още няколко, ако попаднем на неприятности.

— А не може да не попаднем на неприятности — обади се кисело Мара, седна до стълбичката и сложи бластера в скута си. — Повярвайте ми.

— Значи според теб местните жители няма да са особено гостоприемни? — попита Ландо.

— Очаквам да ни посрещнат с опънати лъкове — отвърна Мара. — Тук живеят две различни народности — псадианците и менеришите. И двете не са се отличавали с особена любов към хората още преди императорът да се настани в планината Тантис.

— Е, поне няма да са на страната на Империята — каза Ландо.

— Това не е кой знае какво успокоение — изръмжа Мара. — Ако не са хората, ще ни забавят хищниците. Ще сме истински късметлии, ако стигнем за дванайсет-тринайсет дни вместо за осем.

Хан вдигна глава и внимателно се огледа. Нещо не беше наред…

— Значи ще се спрем на дванайсет — каза той. Трябваше веднага да се махнат от тук. — Да тръгваме. Ландо, Мара, вие разпределете багажа. Чуй, извади всички провизии от неприкосновения запас, за всеки случай ще ги вземем с нас. Люк, тръгни с дроидите и се опитайте да намерите пътека. Може би ще попаднете на някое сухо дере — близо сме до планината, така че не може да няма.

— Абсолютно сте прав, сър — обади се ентусиазирано Трипио и тръгна надолу по стълбичката. — Хайде, Арту!

Чу се приглушено мърморене и всички се заловиха за работа. Хан тръгна към стълбичката, но Люк сложи ръка на рамото му.

— Какво става? — попита той тихо.

Хан посочи с пръст гората:

— Помниш ли онези гарали, които ни наблюдаваха? Сега ги няма.

Люк погледна назад:

— Заедно ли тръгнаха?

— Не знам. Не съм видял кога са изчезнали.

Приятелят му стисна лазерния меч.

— Предполагаш, че са били имперски патрул?

— Или пък са забелязали група от онези животни, които Мара спомена. Усещаш ли нещо?

Люк си пое дълбоко дъх, задържа го за момент и бавно издиша.

— Наблизо няма никой — каза той. — Сигурно вече доста са се отдалечили. Мислиш ли, че трябва да прекъснем операцията?

Хан поклати глава:

— Ако го направим, ще изгубим най-добрата си възможност. Веднага щом разбере, че знаем къде са устройствата за клониране, Империята няма защо да се преструва, че това е един изостанал свят. Когато се върнем с флотата, тук вече ще ни чакат няколко звездни разрушителя.

Люк се намръщи.

— Прав си. Ако наистина са забелязали „Сокол“, колкото по-бързо се махнем, толкова по-добре. Ще изпратиш ли координатите на Корускант, преди да тръгнем?

— Не знам — Хан погледна „Сокол“, опитвайки се да не мисли за възможността корабът отново да попадне в мръсните ръце на имперските войници. — Ако гаралите наистина са били патрул, няма да успеем да изпратим съобщението, без имперските войници да го засекат. Особено с тия проблеми на предавателя напоследък.

Люк също вдигна поглед.

— Доста е рисковано. Загазим ли, там няма да имат никаква представа, къде да изпратят флотата за подкрепа.

— А ако излъчим съобщението, със сигурност ще си имаме неприятности с имперските войници — изръмжа Хан. — Какво предлагаш?

— Може да остана няколко часа след вас — каза Люк. — Ако дотогава не се появи патрул, спокойно ще изпратя съобщението.

— В никакъв случай — поклати глава Хан. — Ще трябва да вървиш сам и шансовете да ни намериш са равни на нула.

— Готов съм да поема риска.

— А аз не — отсече Хан. — Освен това винаги когато те оставя сам, ме въвличаш в неприятности.

Люк се усмихна мрачно:

— Понякога наистина изглежда така.

— Не само изглежда, а си е така. Хайде, губим време. Изчезвай и се опитай да намериш пътека.

— Добре — въздъхна Люк. Гласът му не звучеше особено тревожно. Може би от самото начало знаеше, че идеята не е много добра. — Хайде Трипио, Арту. Да вървим.

Първият час беше най-труден. Едва различимата пътека, която Арту беше намерил, свърши в непроходим гъсталак от бодливи храсти след не повече от стотина метра и се принудиха да си проправят път през буйната растителност. Натъкнаха се на гнездо от шестокраки, дълги половин метра създания, които ги нападаха, хапеха и драскаха с нокти. За щастие ноктите и зъбите им бяха предназначени за доста по-малки жертви и ако не се брояха чудесните отпечатъци от челюсти по левия крак на Трипио, никой не пострада. Трипио хленчеше повече, отколкото инцидентът и повредата по крака му предполагаха, и вероятно именно звукът привлече някакво животно с кафява глава, което се нахвърли отгоре им няколко минути по-късно. Хан веднага стреля, но не улучи и се наложи Люк да използва лазерния си меч, за да го свали от ръката на Трипио. След тази случка дроидът изглеждаше още по-склонен да продължи с оплакванията, но Хан го заплаши, че ще го изключи и ще го остави на лешоядите. За щастие най-сетне попаднаха на сухото дере, каквото се надяваха да намерят. Без по-нататъшни нападения развиха много по-висока скорост и когато слънцето се скри и под дърветата започна да се смрачава, бяха изминали около десет километра.

— Събужда толкова чудесни спомени, нали? — подхвърли подигравателно Мара, свали раницата си и я остави до едно малко храстче в края на дерето.

— Да, съвсем като на Миркр — съгласи се Люк и отряза с лазерния меч поредния трънлив храст. — Знаеш ли, така и не разбрах какво се случи, след като заминахме.

— Точно каквото очакваше — отвърна Мара. — Изнесохме се няколко минути преди канонерките на Траун да нахлуят в базата. И след това замалко не ни хванаха, защото Карде настояваше да останем да погледаме.

— Затова ли ни помагаш сега? Защото Траун е обявил награда за главата на Карде?

— Нека да си изясним нещата още сега, Скайуокър — изръмжа тя. — Аз работя за Карде, а той вече каза, че ние няма да вземаме страна във войната. Единствената причина да съм тук е, че знам какво е било по време на Войните на клонингите и не искам да виждам как група клонинги с безизразни лица отново се опитват да управляват галактиката. А ти си тук само защото аз не мога сама да разруша устройствата за клониране.

— Разбирам — кимна Люк, отряза още един бодлив храст и прибра лазерния меч. Присегна се със Силата, повдигна двата храста от земята и ги пренесе в дъното на дерето.

— Е, едва ли ще спрат някой, който е твърдо решен да стигне до нас — реши той, оглеждайки преценяващо импровизираната ограда. — Но поне ще го забави малко.

— И какво от това? — измърмори Мара, извади пакет с храна и разкъса опаковката. — Да се надяваме, че Затънтената земя не е едно от благословените места, където големите хищници се появяват само нощем.

— За щастие сензорите на Арту ще ги открият, преди да дойдат твърде близо — отвърна Люк.

Извади отново лазерния меч и за всеки случай отряза още два трънливи храста. Понечи да го прибере, но усети леката промяна в излъчването на Мара. Обърна се към нея. Тя беше впила поглед в лазерния меч, пакетът с храната висеше забравен в ръката й, на лицето й се беше изписало напрежение.

— Мара? Добре ли си?

Тя виновно отклони поглед настрани.

— Разбира се — прошепна тя. — Нищо ми няма.

Изгледа го кръвнишки и яростно задъвка.

— Както кажеш — Люк прибра лазерния меч и със Силата премести новите храсти върху останалите. Огледа ги и реши, че преградата още не е достатъчно голяма. Може би, ако добавеше някоя от лианите, които висяха от дърветата…

— Скайуокър!

Той се обърна:

— Да?

Мара го гледаше напрегнато:

— Трябва да те питам нещо. Никой друг не знае истината. Как загина императорът?

Люк я изгледа изучаващо. Въпреки сумрака виждаше болката в очите й, горчивите спомени за богатия живот и блестящото бъдеще, отнети й при Ендор. Но заедно с болката се четеше и силна решителност. Мара наистина искаше да научи истината независимо колко мъка щеше да й причини.

— Императорът се опита да ме обърне в тъмната страна на Силата — заразказва той. Отдавнашните спомени предизвикваха болка и у него. Едва не бе загинал тогава на Ендор. — Малко оставаше да успее. Искаше да го нападна, но в последния момент вместо него да ударя Вейдър. Предполагам, мислел е, че ако убия Вейдър в гнева си, ще може да докосне съзнанието ми с тъмната страна.

— И затова двамата се нахвърлихте върху императора — обвини го тя. В погледа й изведнъж блесна гняв. — Нападнахте го двамата…

— Чакай малко — прекъсна я Люк. — Дори не съм го докоснал. Спрях още след първата крачка.

— Какво говориш?! Видях те. Двамата се нахвърлихте срещу него с лазерните си мечове. Видях те…

Люк я гледаше изненадано, изведнъж осъзнавайки истината. Мара Джейд, Ръката на императора, можеше да чува гласа му от всяко кътче в галактиката. Тя беше поддържала контакт с господаря си в момента на смъртта му и беше видяла всичко.

Само че не бе видяла правилно.

— Аз не го нападнах, Мара — каза той. — Императорът замалко не ме уби, но Вейдър го сграбчи и го хвърли в отвора на шахтата. Не можех да направя нищо, дори и да исках. Лежах на пода парализиран от светкавиците, с които той ме удари.

— Какво искаш да кажеш с това „дори да исках“? — изсумтя презрително Мара. — Нали затова отиде на борда на „Звездата на смъртта“?

Люк поклати глава.

— Не, отидох, за да се опитам да върна Вейдър от тъмната страна на Силата.

Мара се извърна. Люк усещаше вихъра от объркани чувства в нея.

— Защо да ти вярвам? — попита тя накрая.

— Защо да те лъжа? Ако не бях там, Вейдър едва ли щеше да се хвърли отгоре му. В този смисъл съм отговорен за смъртта на императора.

— Точно така, виновен си — съгласи се отривисто Мара. Но преди да го каже, се долови секунда колебание. — И аз няма да го забравя.

Люк кимна мълчаливо, чакаше я да продължи. Но тя също мълчеше и след малко той отново се обърна към бодливите храсти.

— На твое място бих внимавала повече с тези неща — подхвърли Мара зад него, гласът й отново беше студен и овладян. — Не искаш да сме като хванати в капан, ако нещо голямо прескочи храстите, нали?

— Права си — кимна Люк, схващайки двоякия смисъл на думите й. Предстоеше им работа и докато не я свършеха, тя имаше нужда от него жив.

И след това тя трябваше да посрещне съдбата, която й беше приготвена. Или да си избере нова съдба. Той прибра лазерния меч и мина покрай нея към останалите, които бързо организираха лагера. Време беше да провери дроидите.