10 .


понеделник, 29 август

- О, Алекс! - проплака Джули и се спусна в обятията на брат си с насълзени очи.

Алекс сведе поглед към малката си сестра. От началото на всичко бяха изминали три месеца и той никога не я беше виждал да плаче. Тя хленчеше, оплакваше се, цупеше се, пищеше и продължаваше напред, никога не плачеше. Не заплака дори когато вече беше ясно, че мами и папи едва ли ще се върнат. Нито когато Бри замина. Нито когато научи за заминаването на чичо Джими. Нито в безбройните пъти, в които беше гладна, самотна или уплашена. Ала сега ридаеше без видима причина.

- Какво се е случило? - попита той, докато внимателно я извеждаше от „Холи Ейнджълс“. - Да не е починал някой?

Джули поклати глава, но продължи да плаче и сълзите ѝ се забиваха в сърцето на Алекс по-мъчително, отколкото го бяха правили тези на Бри.

- Градината - изплю най-сетне тя. - През уикенда сме загубили всичко. Цялата е съсипана - всички зеленчуци. Нашите зеленчуци. Моите бобчета. Исках да си хапнеш от моите бобчета, а сега всички са мъртви.

Алекс си представи редици зелен фасул, положени безжизнени на „Янки Стейдиъм“.

- Плачеш заради някакви бобчета? - попита той. -Нали ни дадоха консерва с боб миналия петък?

- Мразя те! - изрева тя. - Нищо не разбираш.

- Доста работи разбирам - отговори той. - Разбирам, че си разстроена, и не те виня. Цяло лято работеше усърдно в градината. - Спря за момент, но шумът от плъхове го накара да продължи напред. - Все пак ще ви дават обяд, нали? Не е ваша вината, че не можете да работите. - Опита се да овладее паниката си, докато премисляше какво да прави, ако Джули спре да получава обяд.

- Не знам - подсмръкна Джули. - Не ми пука. Ще ми се да бях умряла.

- Не е вярно. Не говори така. Не смей дори да си го помисляш.

- Не можеш да ми нареждаш какво да си мисля -възпротиви се Джули, но поне спря да плаче. - Обичах градината. А тя е мъртва заради студа. Август е, а аз нося зимното си палто и ръкавици и градината ми замръзна до смърт. И мразя трупове! Ненавиждам ги!

Алекс не я винеше. Двамата тъкмо бяха подминали труп, който вече от седмица се разлагаше пред една пицария, докато плъхове оглозгваха плътта му. Първоначално санитарните екипи събираха телата ежедневно. Ала сега вече го правеха без някаква логика или закономерност. Тъй като умираха все повече хора, а курсовете до крематориума оредяваха, труповете се бяха превърнали в част от градския пейзаж. Това беше добре за търговията с Харви, но друг плюс нямаше.

-Ако сега е толкова студено, какво ли ще бъде през декември? - попита Джули.

Алекс поклати глава.

- Не знам - призна той. - Може би дотогава ще са намерили начин да прочистят небето от пепелта. Учените сигурно работят над това.

- Мислех, че търсят начин да върнат луната на мястото ѝ - каза Джули.

- Всичко по реда си.

- Мразя учените - заяви Джули. - Мразя студа и вулканите, и луната. Мразя всичко.

Алекс не си направи труда да я смъмри, защото в този момент и той самият мразеше всичко.


вторник, 30 август

Тази сутрин Алекс изпрати Джули до „Холи Ейнджълс“, но вместо да се отбие да провери петимата души от списъка си, отиде да потърси сестра Рита.

Тя, подобно на всички останали, изглеждаше много по-стара от последния път, в който я беше видял. В очите ѝ имаше тъга и момчето осъзна, че и тя скърби за градината не по-малко от Джули.

- Извинете, че ви безпокоя, сестро - каза той. - Но трябва да знам дали училището ще продължи да сервира обяд за момичетата.

- Доколкото знам, да - отговори сестра Рита. - Поне за момента.

Алекс се усмихна.

- Това е добра новина. Благодаря ви.

Сестра Рита го огледа бавно и внимателно.

- Родителите ви така и не са се върнали, нали? -попита тя. - Джули не говори за това, но сега ти отговаряш за нея.

Алекс кимна притеснено.

- Справяме се - каза той. - Бриана е в манастир извън града, а аз и Джули имаме достатъчно храна. А обядвам във „Винсент де Пол“ и сме добре.

- Не се меся - обясни сестра Рита. - Дори и да смятах, че е по-добре Джули да отиде другаде, просто вече няма къде да я пратя. Няма приемни семейства, няма групови домове. Поне не в града. А Джули cе справя възможно най-добре, предвид обстоятелствата. Тя е много умно момиче и много работливо. Сигурно се гордееш с нея.

- Благодаря ви. Наистина се гордея - отговори Алекс, изумен от представата, че Джули е някой, с когото може да се гордее. Но сестра Рита имаше право. Джули беше корава и издръжлива, а в днешно време това бяха ценни добродетели.

- Много е лошо, че Ню Йорк е така студен през август - каза сестра Рита. - Струва ми се, че тази зима из страната ще плъзне глад. Всъщност из целия свят. А гладът води със себе си епидемии. Смятам, че ни предстоят ужасяващи времена.

Алекс си помисли за баща си, който най-вероятно беше отнесен от морето, за майка си, която най-вероятно се беше удавила в тунелите на метрото, за брат си, който може би беше или не беше достигнал до Тексас, за чичо си и леля си, които бяха или не бяха пристигнали в Оклахома, за сестра си, която живееше с чужди хора извън града, и за другата си сестра, която се хранеше само два пъти дневно. Реши, че гладът и епидемиите по света са му последна грижа.

- Ще гледам да не го забравя - отвърна той. - Благодаря ви,сестро.

- Алекс. - Сестра Рита улови ръката му. - Чуй ме. Лошото положение сега е нищо в сравнение с това, което предстои. Помисли за Йосиф и седемте гладни години. Хората успели да оцелеят, защото той ги е подготвил. За момента епархията ни осигурява храна, но ако реколтата из цялата страна загине, доставките ще спрат. Може би нещата ще бъдат по-добре на юг . Може би някъде по света има безопасно място. Но ако възнамеряваш да останеш в Ню Йорк, по-добре събери възможно най-много запаси, докато все още можеш, защото, ако спрат да доставят храна, оставаме без нищо. Опитахме сами да засадим и отгледаме реколта, но не успяхме.

Алекс си спомни за бунта за храна и премазаното бебе. Тази картина го преследваше. Щом нещата можеха да се влошат толкова бързо дори в ден, в който поне някои бяха получили храна, какво би станало, когато всички запаси се изчерпеха?

- Ще направя каквото мога - каза той. - Благодаря ви отново.


сряда, 31 август

Алекс заведе Джули на училище, направи си обиколките и отиде в „Сейнт Маргарет“. Пристигна малко след края на сутрешната литургия. Чакането пред кабинета на отец Франко беше доста по-кратко отпреди. По-малко хора, по-малко проблеми.

Въобще не попита свещеника дали има новини от Пуерто Рико. Беше престанал да набира номера на нана още преди да им спрат телефона в апартамента, което беше станало преди две седмици. Папи го нямаше, както и мами, както и Карлос, както и слънцето.

- Нямам вести от приятелите ми в манастира - каза извинително отец Франко. - Но съм убеден, че всичко с Бриана е наред.

- Не затова съм дошъл - отвърна Алекс. - Става дума за Джули. Тя е добре, и двамата сме добре. Все още имаме храна, а в училищата още сервират обяд. Но не знам докога ще продължи това и реших да попитам дали не сте чували за някое място извън града, на което приемат момичета на нейната възраст. След няколко седмици ще навърши тринайсет. Доста е силна и работлива.

- Имаш предвид някой манастир като този, в който е Бриана? - попита отец Франко. - Не съм чувал за друг.

- Имам предвид каквото и да било място - поясни Алекс. - Просто в случай че положението се влоши. Църквата трябва да разполага с някакво убежище за момичета - сиропиталище или приют, или нещо такова.

Отец Франко поклати глава.

- Трябва да има нещо - настоя Алекс. - Не можете ли да се свържете с епархията и да попитате?

- Ще ти кажа това, което знам - отвърна отец Франко. - През последните три месеца Църквата се занимаваше с починалите и умиращите. Само две католически болници в града останаха отворени. Повечето от малките черкви са затворени и бях уведомен, че и „Сейнт Маргарет“ ще затвори врати преди Нова година. Само се моля да е отворена по Коледа. Всички социални служби прекъснаха дейността си. Всички деца на приемна грижа бяха изпратени извън града през юли, нови деца не се приемат. Повечето от училищата ще затворят тази есен. Във вътрешността на страната има държавни евакуационни лагери. Най-близкият, за който знам, е в Бингхамптън. С Джули можете да отидете там, но не би било разумно да я изпратиш сама. А дори да останете временно там, после пак ще трябва да намерите безопасно място, на което да отидете.

- Няма ли манастири, които приемат момичета? -попита Алекс. - Знам, че е твърде млада за послушница, но все трябва да има манастир, където би могла да отиде.

- Манастирите бяха покосени - отговори отец Франко. - Тези по крайбрежието бяха наводнени, а тези във вътрешността трябваше да се справят със земетресения, вулканични изригвания и болести. Благодаря на Богородица, че успяхме да намерим безопасно място за Бриана. Може би всеопрощаващата Пресвета Дева ще намери място и за Джули.

Пресветата Дева беше намерила място за Джули, помисли си Алекс, докато излизаше от „Сейнт Маргарет“. При чичо Джими и леля Лорейн. Вината за случващото се с Джули беше негова. Заради него тя живееше в този ад и Алекс щеше да прекара вечността в пъкъла заради страданията, които ѝ беше причинил.


четвъртък, 1 септември

Алекс се събуди с мисълта за фенерчето за трийсет долара, без да знае защо. От всички решения, които беше взел, това, да не купи фенерчето, беше единственото, за което никога не съжаляваше.

После си спомни как продавачът му каза, че цената на фенерчето ще се покачи, и осъзна всичко. Стойността на това, което събираше от труповете, щеше да спадне с намаляването на хранителните запаси. Днес чифт обувки струваше две консерви боб и кутия макарони. След месец щеше да е късметлия, ако получеше само макарони.

Първо си помисли, че трябва веднага да излезе и да обиколи целия град в търсене на трупове, но после осъзна какво всъщност означаваше мисълта за фенерчето. Имаше достъп до четири апартамента, пълни с неща, които можеше да използва или размени. Четири сандъчета със съкровища, които беше пренебрегвал, защото дълбоко в себе си беше вярвал, че е грях да взема чужди неща без разрешение.

И без това щеше да отиде в ада. Можеше поне да вземе това, което успее да намери.

Състави плана, без да буди Джули. Трябваше да се направи днес. Не помнеше кога за последно беше имало ток през уикенда, така че не можеше да чака дотогава. В петък сутринта имаше опашка за храна и петък следобед беше най-подходящото време да се пазари, тъй като предполагаше, че запасите на Харви случайно изпадат от петъчните камиони с помощи.

Докато се обличаше, се зачуди дали да не помоли Кевин за помощ в претърсването на апартаментите, но реши да не го прави. Кевин се държеше страхотно, но Алекс не искаше да го поставя пред такова голямо изкушение.

И все пак се чувстваше виновен, докато двамата с Кевин претърсваха телата по-късно същата сутрин. Но вината се беше превърнала в постоянна част от живота му, подобно на студа, глада и скръбта. А Кевин, дори и да беше забелязал, че нещо тревожи Алекс, реши да не разпитва. Двамата намериха приличен брой обувки, часовници и палта и в замяна получиха супа, зеленчуков микс, черен боб и ориз за Алекс и водка за Кевин.

Джули се беше събудила, когато Алекс се върна.

- Няма да ходим на училище днес - обяви той, докато й подаваше продуктите. - През целия ден ще претърсваме апартаментите, ще събираме това, което можем да използваме, и ще го носим тук.

- А какво ще обядваме? - попита Джули.

- Не знам. Тази храна ще ни стигне ли до вторник?

Джули прегледа донесеното от Алекс и провери запасите в шкафовете.

- От ориза и боба можем да измъкнем по две яденета - каза тя. - И всеки от нас може да вечеря консерва супа утре. Имаме консерва зеленчуци, консерва моркови и консерва грах. Няма ли да вземеш храна утре?

- Надявам се да взема. Но не трябва да разчитаме на това.

- Значи, няма да обядваме - реши Джули. Намръщи се. - Преди харесвах празниците. А сега празник означава ден, в който няма обяд.

Изведнъж двамата доловиха безполезното бръмченe на хладилника, а лампата в хола, която Алекс винаги оставяше включена, грейна.

- Трябва да използваме електричеството, докато можем - каза Алекс. - Хайде да извадим количките за пазаруване и торбите. Ще рискуваме и ще хванем асансьора нагоре, но после трябва да сме внимателни, защото, щом токът спре, може да не дойде до вторник.

Джули изглеждаше замислена.

- Нека оставим всички неща в някой от горните апартаменти - предложи тя. - В противен случай всеки човек на улицата може да види през прозореца събраните вещи.

Алекс не се беше замислял за това. Огледа железните решетки на прозорците им, които предпазваха от крадци. Изглеждаха стабилни, но ако някой беше достатъчно отчаян, можеше просто да разбие вратата.

- Ще дръпнем пердетата - реши той. - И без това отвън не влиза много светлина. Щом вземем няколко допълнителни одеяла, ще покрием прозорците с тях. Така хем ще се предпазим донякъде от студа, хем ще се скрием от погледите на минувачите. Предпочитам да държа нещата тук и да са постоянно подръка.

Джули изрови торбите за боклук изпод мивката.

- Добре - съгласи се тя. - Какво точно ще търсим?

- Абсолютно всичко - отговори Алекс. - Храната вече сме я взели, но съм убеден, че има много палта, пуловери и обувки. Одеяла и юргани. Фенерчета, свещи, батерии, клечки. Чорапи. Алкохол. Всякакви медицински принадлежности. Ще разменя това, което не можем да използваме. Оглеждането ще трябва да бъде бързо, но обстойно.

- Влошава ли се положението? - попита Джули и Алекс усети прикритата паника в гласа ѝ.

- Да, струва ми се. А не вярвах, че е възможно.

- Не искам да ям плъхове или мъртви хора.

- Нито пък аз - кимна той. - Хайде да тръгваме, за да не ни се наложи.


понеделник, 5 септември

- Джули! - провикна се Алекс, без да успее да скрие раздразнението си. - Тениските ми са мръсни. Не успя ли да ги изпереш по-добре?

Напомни си, че вече никой не бе така спретнат, както някога, но тъй като учебната година официално започваше на следващия ден, Алекс искаше да изглежда възможно най-прилично.

- Защо сам не си изпереш проклетите дрехи? - озъби се тя.

Алекс стисна ръката ѝ.

- Забранявам ти да ми говориш така. Не го прави никога повече.

- Или какво?

- Или няма да ядеш - отвърна той.

Джули го изгледа стъписано.

- Не си сериозен, нали? - попита тя. - Би задържал цялата храна за себе си?

Алекс опита да си спомни кога за последно не беше усещал глад. Бри не гладуваше. Беше охранена като котенце. Ако той беше позволил на чичо Джими да вземе Джули, сигурно и тя щеше да е охранена.

- Не го казах сериозно - отговори той и пусна ръката на Джули. - Докато аз имам храна, и ти ще имаш храна.

- Трудно е да пера на ръка - обясни Джули. -Може би не трябва да ходя на училище, когато вкъщи има ток. Така ще мога да използвам пералнята и сушилнята.

Алекс поклати глава.

- Училището е по-важно - каза той. - Вече сам ще пера собствените си дрехи. И ако не съм достатъчно чист, ще мога да се сърдя единствено на себе си.

- Папи никога не се занимаваше с прането - отбеляза Джули.

- Е, да, ама аз не съм папи - отвърна Алекс. Папи никога не би заплашил дете с глад, независимо колко са мръсни дрехите му.


вторник, 6 септември

Алекс с облекчение видя, че поне някои от момчетата, с които беше ходил на училище миналата пролет, се бяха завърнали тази есен. Огледа присъстващите на литургията и пресметна, че поне една трета от местата в параклиса са заети - не беше зле, като се има предвид, че не бяха приели нови седмокласници, които да заменят завършващите.

Отец Малруни поздрави всички за началото на учебната година и им напомни, че присъствието на литургия е задължително. Бройката на учителите се беше увеличила с две - двама притеснени студенти от семинарията стояха до тримата възрастни свещеници, които бяха удържали фронта през лятото. Господин Ким щеше да преподава всички естествени науки, а господин Бело - всички видове математика. За обяд вече не се изискваше извънкласна работа -всеки, който дойдеше на училище, щеше да получи храна. За Алекс беше станало все по-трудно и отчайващо да проверява хората от списъка. Не искаше да го признае, но физическото изтощение му тежеше -може би защото почти не се хранеше или пък защото въздухът беше лош. И макар да не искаше да се замисля за това, лошият въздух и липсата на храна най-вероятно бяха сред причините, довели до смъртта на някои от хората, които беше задължен да посещава през лятото.

Обядва с Кевин, Тони Лорето и Джеймс Флахърти. Джеймс беше прекарал лятото при баба си и дядо си в Пенсилвания и на Алекс му се струваше странно да го види отново. Беше му трудно да проумее, че хората с пари могат да идват и да си отиват, когато пожелаят, че липсата на нечие лице не означава задължително смърт.

- Как беше там? — попита Алекс и погълна на три хапки обяда си от червено зеле и печен фасул.

- Зле - отговори Джеймс.

- И обядът е такъв - вметна Кевин, но Алекс забеляза, че и той изяде всичко светкавично.

- В какъв смисъл зле? - попита Тони. - Земетресения? Наводнения?

Джеймс поклати глава.

- Там е тотално мъртвило - отговори той. - Тук все още получаваме доставки с храна, а през повечето работни дни има и ток. Там няма нищо. Ако щете вярвайте, но тук е и малко по-топло. Градът задържа лошия въздух, но и топлия въздух. А там, без небостъргачи, въздухът е по-чист и по-студен. Но цялата земеделска реколта е загинала и много фермери обсъждаха как ще трябва да заколят животните си, тъй като няма да има с какво да ги хранят през зимата, дори ако ситуацията се подобри идната пролет.

- Което няма да се случи - отбеляза Кевин.

- И според мен не ни чака нищо добро - съгласи се Тони. - Особено тук.

- Но в провинцията поне няма трупове на всеки ъгъл - сви рамене Джеймс. - Ню Йорк не беше такъв, когато заминах. Как издържате въобще? С всички тези тела и плъхове...

- След известно време спира да ти прави впечатление - отвърна Тони. - Трябва да се пазиш от плъховете, но общо взето, и те не представляват особен проблем. Ядат само умрелите и не закачат другите хора.

- Учудвам се, че се върна - каза Кевин. - Мислех, че всеки, който замине, напуска града завинаги.

- Баща ми все още не може да замине - обясни Джеймс. - Той е кардиолог. Можех да остана с баба и дядо, но храната не стигаше за трима ни. Затова се върнах, докато позволят на татко да напусне.

-Какво ще стане с баба ти и дядо ти, знаеш ли? -попита Тони.

-Все още не сме сигурни. Всичко се променя непрекъснато, не е ясно дали ще намерят къде да отидат.

-Мислех, че евакуационните центрове са отворени зa всички - вметна Алекс.

-Да не си луд? - възкликна Джеймс. - Баща ми никога няма да изпрати родителите си в евакуационен център.

- Моралес живее в пещера, не му се връзвай - каза Кевин.

- Млъквай, Кевин - изсъска Алекс. - Какво им е лошото на евакуационните центрове?

- Какво им е хубавото?- попита на свой ред Джеймс. - Половината Ню Йорк е натъпкан в Бингхамптън. При това лошата половина.

- Никой не отива в евакуационните центрове, ако има друг избор - обясни Тони. - Не че и там не са натикани много свестни хора.

- Свестните нямат шанс - каза Джеймс. - Престъпност, болести, недостиг на храна.

- Значи, ще съм си като у дома - подметна Кевин, но никой не се засмя.

- Откъде знаеш? - настоя Алекс. - Бил ли си там?

- Майка ми беше - отговори Тони. - Преди две седмици отиде там по работа. Съпровождаха я двама въоръжени охранители и въпреки това тя каза, че никога през живота си не е изпитвала такъв страх. Центърът в Бингхамптън е устроен за трийсет хиляди души, а в момента съдържа сто хиляди. Националната гвардия отговоря за реда в центъра, но не им достига персонал. Ако излезеш от обекта да търсиш храна, хората от града ще те застрелят на място. Няма бани и тоалетни, а в момента хората замръзват до смърт. Радвай се, Джеймс, че не са пратили баща ти да работи там. Хората мрат като мухи, защото лекарите не достигат.

- Баща ми има твърде много влиятелни пациенти - отвърна Джеймс. - Където отидат те, той ще ги последва. И повярвай ми, Алекс, те няма да отидат в евакуационен център.

Тони кимна.

- Татко не би оставил мама - каза той. - А няма да изпратят мен и братята ми сами без тях, така че за момента и ние оставаме в града.

- Тук си ми харесва - въздъхна Кевин. - Трупове и така нататък.

- Тук е за предпочитане - съгласи се Джеймс. В Ню Йорк хората може да умират, но поне градът е жив. В провинцията всичко е мъртво.


сряда, 7 септември

За вечеря Алекс и Джули си поделиха консерва кисело зеле.

- Сестра Рита казва, че вегетарианците живеят по дълго - сподели Джули. - Казва, че е хубаво, че се храним така.

- Не ми трябват проповеди от света сестра Рита за това, колко ни е добре - отвърна Алекс. - Обзалагам се, че тя всяка вечер похапва пържоли, докато ние умираме от глад.

- Не е вярно! - настоя Джули. - А ние наистина ли умираме от глад?

- Не - въздъхна Алекс. - Съжалявам. Прекалено много ми се струпа напоследък.

- Мога ли да ти помогна с нещо? - попита Джули.

Алекс поклати глава.

- Просто имам проблем, който трябва да разреша сам.

Джули занесе съдовете и приборите до мивката.

Алекс я гледаше и се опитваше да измисли начин да я опази жива и здрава. Когато най-сетне си призна, че такъв няма, се прибра в своята стая и яростно запрати требника си в стената.

Загрузка...