7 .


петък, 1 юли

Алекс прекара нощта на дивана, просто за всеки случай, за да е в близост до телефона.

В седем без петнайсет се отказа и отиде да се облече, преди да събуди Джули. Тя би спала до обяд, ако имаше тази възможност, и неизбежно се будеше в троснато настроение. Алекс се надяваше, че хранителните помощи ще включват и зърнени закуски. Запасите им бяха почти изчерпани, макар да не си позволяваха да ядат повече от половин чаша общо на ден.

Ала тази сутрин Джули беше особено развълнувана и въодушевлението й се оказа заразно. Алекс и бездруго не беше очаквал мами наистина да се обади. А храната беше важна. Набързо приключиха със сутрешните си приготовления и напуснаха жилището в седем и половина.Щяха да са пред „Море“ преди осем.

Нямаше да е особено приятно да чакат на опашка в продължение на час, но трябваше да са сред първите, тъй като после се налагаше да се върнат до къщи, да оставят храната, след това Алекс да изпрати Джули до Сентръл Парк, да извърши дневния обход за подписи и да пристигне в училище преди обяда.

Крачеха по Амстердам Авеню с намерение да свият по Осемдесет и четвърта. Джули се опитваше да познае какви продукти щяха да получат.

-Пресните зеленчуци са най-добрата храна - разсъждаваше тя. - Но за тях ще трябва да почакаме.

- Каквото и да ни дадат, все ще е хубаво - отговори Алекс. - Но да, вашите зеленчуци са възможно най-доброто.

-Чудя се какво ли отглежда Бри - каза Джули. -Утре е рожденият ѝ ден. Може ли да ѝ се обадим?

- Не би било редно. Не трябва да ѝ звъним през първия месец.

- Ако и тя беше тук, щяхме да вземем три чанти с продукти.

- Но едната от тях щеше да е за нея - отбеляза Алекс. - Тъй че нямаше да има повече храна за нас.

- Еха! - възкликна Джули. - Виж каква опашка!

Алекс нямаше как да не я види. От Осемдесет и четвърта до Осемдесет и трета се стелеше плътна редица от хора.

- Мислиш ли, че всички чакат за храна? - попита Джули.

- Там има един полицай. Да го попитаме.

Полицаят стоеше на ъгъла на Осемдесет и четвърта и „Амстердам“ с мегафон в ръка.

- Не нарушавайте редицата! Не нарушавайте редицата!

Алекс си спомни за „Янки Стейдиъм“ и потрепери. Напомни си, че ситуацията е напълно различна, и положи усилия да се успокои. Попита полицая къде е краят на опашката.

- На Осемдесет и втора - отговори полицаят. - Така чух преди петнайсетина минути.

- Хайде, побързай - обърна се Алекс към Джули. Дотичаха до Осемдесет и втора, но забелязаха, че опашката продължава надолу.

- Как е възможно да има толкова много хора? - попита Джули тъкмо когато най-после откриха края на опашката на ъгъла на Осемдесет и първа и „Колумб“.

- Явно всички от Горен Уест Сайт са тук - отвърна Алекс. Определено изглеждаше така. За разлика от „Янки Стейдиъм“, тук цели семейства стояха в колона по един, а някои майки стискаха малките си деца, за да не ги изгубят в навалицата. От време на време минаваше по някой полицай, за да провери дали всеки си спазва реда.

Джули веднага застана пред Алекс.

- Колко време ще отнеме това? - попита тя. - Ще ме чакат в градината.

- Откъде да знам? - отговори той. Изобщо не му беше хрумвало, че ще има толкова много хора. А същевременно опашката ставаше още по-дълга и вече се извиваше около Осемдесет и първа улица. Знанието, че вече не са последните, представляваше само лека утеха.

Повечето хора пазеха тишина, ала някои от децата крещяха и плачеха. Слънцето напичаше и Алекс прецени, че температурата надхвърляше трийсет градуса. Видя как една възрастна жена припадна и чу писъците на семейството ѝ. Впоследствие един мъж я отнесе някъде, а жена му и децата останаха на опашката.

В девет часа всички се развълнуваха в очакване опашката да се размърда, но не се случи нищо. Нямаше как да знаят дали раздаването е започнало на три пресечки северно от тях, а никой не искаше да си изостави реда само за да отиде напред и да провери какво става.

Най-сетне около десет часа се усети движение напред. След още един час Алекс и Джули достигнаха Осемдесет и втора. Дотогава тихата стройна опашка сс беше изнервила. Полицаите призоваваха за ред с мегафоните, което изнервяше тълпата още повече.

В единайсет часа един от полицаите извика по мегафона:

- Всички на юг от Осемдесет и четвърта улица да се приберат по домовете! Всички на юг от Осемдесет и четвърта да се приберат по домовете. Няма повече храна. Вървете си! Вървете си!

- Как така няма повече храна? - изрева един мъж и блъсна най-близкия полицай. Миг по-късно стотици хора запристъпваха напред и заразмахваха юмруци, без да се интересуват кого удрят в своя гняв и глад.

Алекс стисна Джули.

- Дръж се! - извика той, ужасен, че тълпата ще я отнесе.

Джули се вкопчи в ръката му.

- Бягай! - изкрещя Алекс. Двамата затичаха заедно, опитвайки се отчаяно да си проправят път през хаоса. Някой или нещо одраска лицето на Алекс и той почувства кръв в устата си. Притисна Джули и продължи напред. Видя как тълпата стъпква едно бебе. Противно на инстинктите си, се наведе в опит да спаси детето и щом го направи, изгуби Джули.

- Джули! - извика Алекс. Вече не можеше да я види. Помоли се тя да е там, където се надяваше, и се хвърли в тълпата.

- Хвани ръката ми! - изкрещя той.

Джули се протегна към него, но беше твърде ниска и не успя да го достигне. Алекс избута възрастен мъж на улицата. Усети как пръстите на мъжа изхрущяват под обувката му, докато улавяше Джули. Придърпа я към себе си възможно най-силно и я използва почти като стенобойна машина, за да си проправят път през навалицата и да излязат свободно на пътя за Сентръл Парк.

Джули трепереше.

- Всичко е наред - прошепна Алекс и я прегърна. -Вече сме в безопасност.

- Лицето ти - промълви тя. - Цялото е в кръв.

- Дребна работа - заяви той и прокара пръст по раната. - Добре ли си?

Джули кимна, но той усещаше, че е ужасена. На дясната й буза се оформяше грозна синина, явно някой я беше ударил с лакът. Алекс чу изстрели в далечината. Бяха имали късмета да се измъкнат навреме.

- Ще те отведа вкъщи - каза той. - Няма да имаме проблеми, ако минем по „Сентръл Парк Уест“.

- Не - възпротиви се Джули. - Заведи ме в градината. Ще ме чакат.

Алекс погледна часовника си. Все още имаше време да заведе там Джули и да се върне в училището. Ако не го направеше, тя нямаше да обядва, а сега вече нямаха въображаеми чанти с храни, с които да попълнят изчерпващите се запаси вкъщи.

- Добре - съгласи се той. - Но нека побързаме.

Закрачиха през парка. Когато откриха съученичките на Джули, момичетата усърдно се бореха с плевели. Джули отиде при сестра Рита, която обви ръце около нея и я притисна в обятията си.

- Трябва да потеглям към „Винсент де Пол“ - смотолеви Алекс, без да знае дали го казва на Джули, или на сестра Рита. Върна се на „Сентръл Парк Уест“, отправи се на юг към училището и пристигна точно преди обяда.

Ала отец Малруни го спря на път към столовата.

- Къде си мислиш, че отиваш, господин Моралес?

- Време е за обяд - отвърна Алекс. - О, да нямате предвид раната на лицето ми? Ще се погрижа за нея, когато се прибера. В момента искам само да хапна.

- Убеден съм, че е така. Но от два дни не си предоставял необходимите подписи. Какво те кара да мислиш, че ти се полага обяд?

- Може би не ми се полага - призна Алекс, - но съм гладен и искам да хапна.

- Знаеш правилата - заяви отец Малруни. - Който не работи, не трябва да яде. Щом си толкова гладен, ходи си вкъщи и обядвай там. И не се връщай във вторник, освен ако не си изпълнил възложената ти задача и не си събрал необходимите подписи. Върви си, господин Моралес, и използвай празничните дни, за да поразсъждаваш върху ценността на послушанието.

На Алекс му се прииска да вдигне свещеника и да го запрати в другия край на коридора. Усети как другите ученици се взират в него и се молят наистина да го направи.

- Тръгвай - каза отец Малруни.

За момент Алекс замръзна. Ако не напуснеше веднага, щяха да го изгонят от „Винсент де Пол“. Не му пукаше за колежа, който най-вероятно вече не съществуваше. Не му пукаше за дипломирането, което беше изгубило всякаква стойност. Изгонването от „Винсент де Пол“ означаваше лишаване от пет обяда седмично. Лишаването от пет обяда седмично означаваше сигурен глад.

- Извинете, отче - склони глава Алекс и покорно си тръгна.


събота, 2 юли

- Ще се обадя на Бри - заяви Алекс. - По дяволите правилата!

Джули го изгледа така, сякаш беше непознат. Може би заради белега на бузата му. С него приличаше на пират.

Вдигна слушалката само за да открие, че няма сигнал. Но пък Алекс и без това нямаше друга работа. През целия ден продължи да проверява телефона на всеки петнайсет минути.

Малко след четири следобед най-после дойде сигнал. Алекс набра внимателно номера и беше възнаграден със сигнал свободно.

- Ферми „Нотбърга“ - произнесе женски глас.

- Здравейте, обажда се Алекс Моралес - каза момчето. - Сестра ми Бриана Моралес живее при вас.

- Да- отвърна жената. Алекс си я представяше като сестра Рита - любезна и отзивчива.

- Днес е рожденият ден на Бри - обясни Алекс. -Със сестра ми Джули се обаждаме да ѝ честитим.

- Съжалявам, но на момичетата не им е позволено да приемат обаждания още една седмица. Ще получите по пощата график на дните, в които е удобно да позвъните.

- Но тя има рожден ден! - настоя Алекс. - Няма да я държим дълго. Само ще ѝ честитим и ще затворим, обещавам.

- Съжалявам - отвърна жената. - Но правилата важат за всички момичета. Не можем да направим изключение.

Алекс чу изщракване и връзката прекъсна. Джули се взря в него.

- Не ми позволи да говоря с нея - каза той. - Maldita monja!3

Ченето на Джули увисна. После момичето се засмя.

Алекс беше прекалено ядосан, за да се смее. Чуваше в главата си как отец Малруни го съветва да поразсъждава върху ценността на послушанието. Вдигна ръка, за да зашлеви Джули, и в мига, в който осъзна какво щеше да направи, изхвърча от апартамента и продължи тичешком чак до ъгъла на Осемдесет и осма и „Колумб“, където, изправен пред „Море“, закрещя проклятия към празната сграда.


неделя, 3 юли

По време на литургията отец Франко посъветва всички да преваряват цялата питейна вода. Из града са били забелязани случаи на холера.

-Това включва и водата, която ползвате при изплакване на зъбите след миене - напомни той. - А когатo излизате навън, не забравяйте да се напръскате с препарат против насекоми, за да прогоните западнонилската треска.

-Сестра Рита винаги ни кара да ползваме такъв препарат, преди да започнем работа в градината - обади се леко самодоволно Джули. - Задължително е.

- Добре - отвърна Алекс, прекалено гладен и прекалено изнервен, че да се впечатли.


вторник, 5 юли

Алекс пристига в училище с десетте подписа, които да докажат, че е направил сутрешния си обход. Почивните дни се бяха оказали дълги и тегави. Фактът, че Четвърти юли се беше паднал в понеделник, само бе влошил настроението на момчето.

Храната вкъщи беше почти изчерпана. Ако Алекс не получеше помощи в петък от „Морз“, имаше две възможности - или да не хапва нищо през целия уикенд, или да не вечеря през следващата седмица. В противен случай нямаше да има храна за Джули.

Не трябваше да дава онова обещание на Бри. Трябваше да позволи на чичо Джими да я вземе. Докато Алекс беше вързан за нея, той нямаше големи шансове да оцелее. А какво щеше да стане със сестра му, когато Алекс умреше?

Ала сега трябваше да се грижи за нея, поне докато не намереше къде да я изпрати. Може би сестрите от „Холи Ейнджълс“ можеха да му помогнат. Ако успееше да поговори с някоя от тях без знанието на Джули, щеше да попита.

Занесе листа с подписите в кабинета на отец Малруни.

- Здравейте, отче - каза Алекс.

Отец Малруни почти не го погледна.

- Много добре. Да разбирам ли, че си прекарал почивните дни в размисъл, господин Моралес?

- Размишлявах за доста неща - отговори Алекс, опитвайки се да прикрие гнева в гласа си. - Включително за ценността на състраданието.

- Смяташ, че не съм демонстрирал достатъчно състрадание? - попита отец Малруни.

„Да върви по дяволите - и той, и проклетите му вежди!“, помисли си Алекс.

- Да, отче, точно това смятам.

-А с какво си толкова специален, че да заслужаваш състрадание? - контрира отец Малруни. - Имаш дом. Имаш храна. Имаш семейство и приятели. Нима трябва да ми е жал за теб само защото си си одраскал бузата?

- Нищо не разбирате - отвърна Алекс. - Имам дом само докато никой не ни обръща внимание. Ако някой забележи, че баща ми е изчезнал, ще ни изхвърлят на улицата. Имам храна само ако обядвам тук. Вкъщи не е останало почти нищо за ядене, а аз трябва да се погрижа за малката ми сестричка. Тя е единственото ми семейство, тъй като и двамата ми родители са изчезнали, по-големият ми брат е някъде с армията, а другата си сестра аз лично изпратих да живее в манастир с непознати. Бузата ми е порязана, защото със сестра ми се озовахме насред бунт за храна, ала в крайна сметка пак си тръгнахме без нищо. Не искам да ме съжалявате. Аз се самосъжалявам достатъчно. Но когато ученик ви помоли за храна, не е редно да отказвате и да се чувствате праведен. Не така би постъпил Христос, и вие го знаете.

- Времената са страшни - заяви отец Малруни. -Правилата са още по-необходими именно сега. Без тях ще настане анархия.

Алекс си помисли за бунта, за бебето, за мъжа, върху когото беше стъпил.

- Понякога правилата не действат. Понякога самите правила предизвикват анархия.

- Ако не се лъжа, беше в клуба по дебати? - попита отец Малруни.

- Да, отче.

Директорът кимна.

- Ами добре. Ще поразсъждавам върху казаното от теб.

- Благодаря ви, отче - отвърна Алекс. - И аз ще мисля върху изреченото от вас.

Излезе от кабинета и се озова срещу Кевин Дейли.

- Стилът ти ме кефи - подсмихна се Кевин.

- Благодаря. И мен ме кефи.


сряда, 6 юли

Алекс тъкмо тръгваше към училището на Джули, когато Кевин дотича до него.

- Имам нещо за теб - каза Кевин и му подаде кафяв хартиен плик.

Алекс надникна вътре и съзря кутии консервирана шунка.

- Откъде ги взе? - попита той.

- Не се безпокой - отговори Кевин. - Никой няма да забележи липсата.

- Не мога да ти ги платя - отговори Алекс и му подаде обратно торбата.

- Аз и не искам - отдръпна се назад Кевин. - Ще ми направиш услуга. Ненавиждам шунка.

Алекс не можеше дори да сметне за колко хранения щяха да им стигнат консервите.

- Благодаря ти - каза той. - Аз и сестра ми... наистина го оценяваме.

- De nada!4 - отвърна е усмивка Кевин и Алекс също се усмихна.


четвъртък, 7 юли

Алекс остави Джули в апартамента и отиде да провери четирите свободни жилища, за които имаше ключове. Отне му известно време, но в 11 Е откри работещ будилник. Някой път щеше да претърси апартаментите по-обстойно, но за момента това го устройваше перфектно.

Нагласи алармата за 5,00 сутринта, за да има време да се приготви. Знаеше, че вечерният час свършва в 6,00 сутринта. Не беше наясно дали властите следят стриктно за спазването на наложеното ограничение, но не искаше да рискува. Джули не би оцеляла, ако Алекс се окажеше зад решетките заради нарушение на забраната.

Знаеше, че и бездруго няма да се наспи добре -щеше да се притеснява дали будилникът ще звънне навреме. Алекс все още не можеше да му се довери. Но това беше възможно най-доброто в свят, лишен от постоянно електричество. А знанието, че е направил възможно най-доброто, го изпълваше с оптимизъм относно петъчния ден.


петък, 8 юли

Будилникът проработи. Алекс се облече и остави бележка на Джули, в която ѝ обясни, че отива на опашката за хранителни помощи и че тя трябва да го чака в апартамента. Беше сравнително убеден, че ще го послуша. Напоследък тя беше привикнала да изпълнява нарежданията му. Но пък и той избягваше да ѝ казва какво да прави.

Излезе от жилището точно в 6,00 и пробяга няколкото пресечки до ъгъла на Осемдесет и четвърта и „Колумб“. Когато пристигна, опашката вече се извиваше до „Амстердам“, но беше много по-къса от миналия път. Алекс се чудеше дали хората щяха да дойдат по-късно, или просто се бяха отказали. За него нямаше особено значение, стига той самият да успееше да вземе торба с храна. Щеше да е по-добре да получи две, ио след събитията от предишната седмица нямаше намерение да рискува живота на Джули. Надяваше се, че една торба щеше да им е достатъчна за уикенда, както и за вечеря за Джули през седмицата. Той можеше и да не яде, това вече нямаше особено значение. Беше привикнал с постоянния глад. Ставаха и по-лоши неща.

Опашката се понесе напред към девет и половина. Към десет и петнайсет Алекс влезе в сградата на училището, а двайсет минути по-късно излезе с голяма найлонова торба в ръка. „Бързо и лесно“, помисли си той, докато проверяваше съдържанието на плика. Кутия мляко на прах. Две бутилки вода. Консерва спанак, както и консерва бобени зърна. Буркан цвекло и консерва с плодова салата. Общо взето, същото, което получаваше за обяд. Достатъчно, за да изкарат уикенда и за леки вечери за Джули през седмицата. Тя ставаше все по-изобретателна в разпределянето на храната, така че можеше да успее да му задели някоя и друга порция.

Движеше се с ускорена крачка, за да се измъкне от тълпата чакащи хора, и пристигна вкъщи благополучно. Показа на Джули какво беше взел, после я изпрати до Сентръл Парк. На път за „Винсент де Пол“ събра нужните подписи.

- Виждаш ли - кимна одобрително отец Малруни, докато Алекс му подаваше листа. - Знаех, че можеш да се справиш.

На Алекс му се стори, че отец Малруни наистина се усмихва, но не можеше да бъде сигурен. Реши да рискува и се усмихна в отговор.

Кевин го чакаше в столовата.

- Къде беше тази сутрин? - попита той.

- На опашката за храна - отговори Алекс.

- О, да, чух за това. По една торба на човек, нали?

- Точно така - отвърна Алекс и вкуси обяда, състоящ се от ориз и боб.

- Що не дойда с теб другата седмица? - предложи Кевин. - Можеш да вземеш моята торба. Семейството ми няма нужда от нея.

- Сигурен ли си? - попита Алекс. - Трябва да тръгнем в шест и да пристигнем възможно най-рано, след това да чакаме близо четири часа на опашка. И може да е опасно. Бунтове. Престрелки. Няма да е забавно.

- Забавните неща са надценени - отвърна Кевин. -Не си ли забелязал?

Алекс се усмихна.

- Дори не си спомням кога за последен път се забавлявах. Но бихме били много благодарни за допълнителната торба другата седмица.

- Благодарността също е надценена - отбеляза Кевин. - Помниш ли препечените филийки с кашкавал?

Алекс кимна.

- Те не бяха надценени - въздъхна Кевин. - Те и еротичните списания. Само това имаше стойност. Но аз поне още си пазя еротичните списания.

- Ти си истински щастливец.

- Аз съм това, което съм - каза Кевин. — Все същият съм си, само дето имам много повече свободно време.

- Благодаря ти - отвърна Алекс.

И благодари на Бог, както и на Крие Флин за този особен дар, който представляваше приятелството на Кевин Дейли.


събота, 9 юли

- Джин! - обяви Алекс и показа на Джули картите си. - Дължиш ми 3870,12 долара!

- Скучно ми е - отвърна тя. - Какво става по света?

- Не знам - призна Алекс. - Има ли значение?

- Можеш да послушаш радиото - напомни му тя. -Не го чувам, когато използваш слушалките.

Алекс не беше включвал радиото от евакуацията на Куинс насам. Вече не му пукаше какво казваха астрономите, какво казваше президентът, какво казваше който и да било. Единственото, което го интересуваше, беше дали храната щеше да им стигне за още една седмица.

- Вече не го слушам. Батериите може да ни потрябват за нещо по-важно.

- Какво например? - попита Джули.

Алекс нямаше отговор.

- Искаш ли да поиграем шах? - предложи той. -Научих Бри, мога да науча и теб.

- Ама ще ме побеждаваш всеки път - отбеляза тя.

- Ще пожертвам един топ - обеща той. - Топ, офицер и няколко пешки поне докато свикнеш. Хайде. Така ще внесем малко разнообразие.

- Ще се ядосаш ли, ако те бия? - попита тя.

- Не, разбира се - отвърна той.

Знаеше, че трябва да я остави да печели от време на време, иначе сестра му щеше да спре да играе. А шахът би им помогнал да убият времето между оскъдните порции консервиран боб и консервирана царевица.


3 Проклета монахиня! (Исп.) - Б. пр.

4 Пак заповядай! (Исп.) - Б. пр.



Загрузка...