Последните оцелели: Изгубени завинаги

15 .

четвъртък, 1 декември

Нямаше представа колко беше часът, когато се събуди - знаеше само, че му беше студено. Беше свикнал да му е студено, но сега беше различно.

Прокара пръсти по масичката, за да напипа фенерчето, и събори пълната с вода чаша, която винаги държеше до дивана си. Но не последва звук от разливаща се вода.

Освети чашата с фенерчето и видя, че нищо не се е разляло от нея. Там имаше само лед, не вода. Стайната печка явно беше останала без газ.

Беше знаел, че това, рано или късно, ще се случи, но беше посветил доста време в молитви да успеят да се изнесат, преди бедата да ги застигне.

- Не можа ли да почакаш две седмици? - попита той.

Явно не. Въпросът беше как щяха да се справят сестрите му, особено Бри.

Позволи на познатото усещане на паника да мине през него, след това започна да разсъждава. Оставаха само дванайсет дни и поне в някои от тях щеше да има ток. Бри можеше да включва електрическото одеяло и електрическата печка. Той и Джули щяха да са на училище, а нямаше причина да допусне, че газта щеше да свърши и там.

А през остатъка от деня, или от това, което минаваше за ден, нямаше да имат проблеми, ако стояха с пуловери, палта, шалове, ръкавици и няколко чифта чорапи. Сградата осигуряваше някаква защита от студа. Алекс не беше сигурен, но предполагаше, че температурата навън не падаше под минус пет градуса през деня, значи, и вътре беше толкова, или малко по-топло.

Нощите щяха да са по-тежки, но тримата все още имаха резервни одеяла. Момичетата спяха в спални чували. И двете бяха толкова слаби, че можеше да се вмъкнат заедно в един чувал, което би им помогнало, защото щяха да се топлят взаимно. Щеше да помогне и на него, тъй като и на него би му било по-топло в спален чувал. Джули нямаше да иска да си даде спалния чувал, но щеше да ѝ се наложи. Астмата не беше заразна.

Ако двете момичета спяха в общ чувал, затрупани с палта, шалове и одеяла, би трябвало всичко да е наред. Той щеше да се завие с одеяло в спалния чувал и това трябваше да му е достатъчно.

Налагаше се е тримата да покриват главите си възможно най-много по време на сън. Но ако в 11 Е имаше две маски за ски, момичетата можеха да ги носят ден и нощ. Той щеше да си обвие главата с пуловер и това щеше да му стигне.

Напомни си, че всичко е за по-малко от две седмици. После щяха да живеят в сграда с отопление и гореща вода. Трябваше да оцелеят още единайсет дни и нещата щяха да се оправят.

Той донесе двете допълнителни одеяла от спалнята и ги разстла върху спящите си сестри. Сутринта щеше да им разясни новите правила.

Освети ръчния си часовник с фенерчето и видя, че минава пет сутринта. Нямаше смисъл да се връща в леглото. Вместо това се облече, коленичи пред разпятието, което бяха донесли от собствения си апартамент, и се помоли той и сестрите му да имат силата да посрещнат бъдните дни.

петък, 2 декември

На опашката за храна нямаше почти никого, но движението не беше по-бързо. Джули стоеше неотменно до Алекс, както правеше всеки път когато излизаха навън. Кевин ѝ разказваше вицове и наистина слушаше какво му говори тя. Алекс виждаше, че това ѝ допада.

Всяка вечер, докато си казваше молитвите, Алекс благодареше на Бог за приятелството на Кевин. Не го казваше на самия Кевин и мислеше, че той не би искал да го знае.

- Как се справяш? - беше го попитал Алекс на обяд. - Как е семейството ти?

- Добре - отвърна другото момче. - Доколкото можем да сме добре, предвид обстоятелствата.

- Хубаво - кимна Алекс. - А студено ли е?

- Точно в този момент не се оплаквам.

Алекс се засмя.

- Имам предвид у вас. Сградата има ли отопление.

- Ми да - отвърна Кевин. - Преместиха ни в ОЖК преди Деня на благодарността, така че сме добре. Мама се оплаква, че температурата е едва осемнайсет градуса, ама никой не замръзва до смърт на осемнайсет градуса.

- Какво е ОЖК?

Кевин видимо се напрегна.

- Обособен жилищен комплекс - каза той. - Правят ги за семействата на най-важните служители, за да бъдат нещата поносими, докато се измъкнем.

- Предполагам, че трябва да си шесто ниво за подобен лукс - рече Алекс.

Кевин се засмя.

- Шесто ниво ли? - попита той. - Шесто ниво означава, че можеш да изкачиш шест етажа стълби, без да получиш инфаркт. Откъде ти дойде на ума?

- Чух го някъде - отвърна Алекс. - Явно не съм разбрал.

- Явно - кимна Кевин. - Вие добре ли сте? Имате ли отопление?

- О, да, всичко е наред. Просто се чудех как е майка ти.

- Липсва ѝ старият ни апартамент. Когато е достатъчно трезвена, че да си го спомни.

- А на теб какво ти липсва? - попита Алекс. - Кое е това, което ти липсва най-много?

Кевин сви рамене.

- Може би телевизията. Читавата храна. Интернет. Слънцето не ми липсва чак толкова. Вече поне нямам лунички. А на теб?

Алекс се опита да намери отговор, който да е едновременно кратък и искрен.

- Семейството - промълви накрая той.

- Беше глупаво да питам - отвърна Кевин. - Липсва ми усещането, че съм умен. С това компенсирах за доста неща в живота.

- При мен също - призна Алекс.

- Мислиш ли си понякога, че това е просто кошмар и някой ден ще се събудиш и нещата ще бъдат като преди? - попита Кевин.

Алекс поклати глава.

- Нито пък аз - въздъхна Кевин. - Но майка ми си го мисли. Затова е все пияна. Когато изтрезнее, осъзнава, че всичко това е истина. Дано Харви има големи запаси от алкохол. Мисля, че мама би се самоубила, ако ѝ се наложи да остане трезвена.

- Съжалявам. Сигурно не ти е леко.

- Преживява се - отвърна Кевин. - И аз бих пил непрекъснато, ако не трябваше да се грижа за нея.

Опашката за храна най-сетне се раздвижи. Една жена на няколко крачки пред тях припадна. Алекс и Кевин просто я заобиколиха.

Когато най-после взеха торбите, Кевин подаде своята на Алекс.

- Този път не е особено много - отбеляза Кевин.

Алекс надникна вътре. Всяка торба съдържаше кутия ориз, консерва червен боб, консерва зеленчуци и две консерви доматена супа.

- Може би Харви ще има нещо - каза Алекс. - Остава ли уговорката за понеделник сутрин?

- Не бих го пропуснал - отговори Кевин. - Точно в седем, пред твоя блок.

- Добре. А сега ще ида до къщи. Ще се видим в училище.

- Задължително - кимна Кевин.

- А, и Кевин...

Кевин спря на място.

- .. .Нищо - довърши Алекс. - Просто исках да ти благодаря, че идваш с мен.

- Винаги - отвърна Кевин. - Ще се видим в училище.

събота, 3 декември

- Какъв е този звук? - попита Бри тази сутрин. -Звучи, сякаш от небето падат счупени стъкла.

- Чудесно - измърмори Алекс. - Точно това ни трябваше.

Бри се изкиска.

- Звучиш като Джули - отбеляза тя.

- Това да не е лошо? - попита Джули. - Алекс, може ли да погледнем през прозореца и да видим какво се случва?

Алекс веднага се сети за две причини да не го правят. Първата беше, че за да открият прозореца, трябваше да смъкнат от стената някои от пироните, които придържаха одеялата. Втората беше, че самият той не искаше да вижда какво се случва. Щраусите определено знаеха как да се справят с проблемите в живота. Все пак се освободи от увитите около тялото му одеяла и отиде в кухнята да потърси чук. Виждаше дъха си. „Още девет дни - помисли си. - Трябва да оцелеем само още девет дни.“

Джули и Бри се струпаха до прозореца, докато Алекс вдигаше одеялото.

Бри ахна:

- Всичко е бяло.

- По-скоро сиво - поправи я Джули. - Никога преди не бях виждала сив сняг.

Алекс си знаеше, че не трябваше да поглеждат. Западна Осемдесет и осма улица беше покрита със сняг. Беше трудно да определи точно колко се беше натрупал, но момчето предполагаше, че е поне петнайсет сантиметра. А сега валеше суграшица и снегът проблясваше като лед.

- Сигурно е започнало, след като сме се прибрали от училище - каза Джули. - Мислиш ли, че училището ще работи в понеделник.

- Не виждам причина да не отвори - отвърна Алекс и бързо пресметна колко храна имаха вкъщи и за колко дълго щеше да им стигне, ако той и Джули не ходеха на училище. - Нали не извозват учениците с автобус.

- Някога обичах снега - въздъхна Бри. - А сега май той само влошава положението.

Докато се взираше през прозореца, Алекс осъзна, че сестра му беше права. И без това щеше да е достатъчно трудно да заведат Бри пеша до „Порт Ауторити“. Но сега улиците бяха блокирани от сняг и лед, а властите едва ли щяха да ги почистят.

Вгледа се в Бри, или по-точно в очите ѝ, тъй като останалата част от лицето и тялото ѝ беше покрита. Колко ли тежеше? Той безразсъдно се беше претеглил миналата седмица и бе установил, че е станал петдесет килограма. Бри сигурно тежеше около четиресет. Не би могъл да я носи на ръце в продължение на три километра.

Ами ако стъкмеше някаква носилка, която да вдигне с Джули? Погледна към сестричката си, взираща се през прозореца, вкаменена от гледката навън. Съмняваше се да има над трийсет и пет килограма. Тя изглеждаше достатъчно здрава и напоследък изкачваше стълбите по-безпроблемно от него. Но беше опасно да допусне, че тя би могла да носи толкова тежък товар на такова дълго разстояние.

Можеха ли да извлачат Бри на дюшек? Дори и да можеха, дюшекът щеше да се намокри, а за Бри не би било добре да лежи на мокър дюшек при температура под нулата в продължение на три часа или колкото там време щеше да им е необходимо. Освен това, когато дюшекът се навлажнеше, щеше да стане по-тежък и по-труден за дърпане.

Защо Бог им причиняваше това? С какво бяха заслужили подобно наказание?

- Няма значение, че снегът е сив - обади се Бри. -Пак е красиво. Вижте как скрива труповете.

- Страхотно - изпуфтя Джули. - Сега и проклетите плъхове ще освирепеят.

- Не употребявай такива думи - каза автоматично Алекс и противно на волята си, се засмя.

Скромност, напомни си той. Господ не наказваше само него. Ако Алекс се довереше на Иисус и използваше малкото си останали мозъчни клетки, щеше да намери решение. Защото все имаше такова. Просто трябваше да има. Трябваше.

неделя, 4 декември

- Хайде - каза Бри, когато дойде в хола и разтърси спящия Алекс. - Неделя е. Не бива да пропускаме литургията.

- Връщай се в леглото - отвърна Алекс. - Така ще замръзнеш.

- Не ми е толкова студено - заяви Бри. - Пък и в „Сейнт Маргарет“ е топло. Моля те, Алекс. Приготви се, а аз ще събудя Джули.

Алекс с нежелание изпълзя от спалния чувал и се приближи до прозореца. Дръпна одеялото и махна на Бри да дойде при него.

- Виж какво става навън. Сняг върху лед, върху още сняг. Как, по дяволите, си мислиш, че ще стигнем до черквата?

- Ще се справим - заяви Бри. - Няма да ви бавя, обещавам.

- Не. Може би другата неделя, ако снегът изчезне. Но не и днес.

Бри заплака.

- Какво? - попита Алекс, опитвайки се да скрие раздразнението в гласа си. - Само тези седмица. Бог ще разбере.

Бри поклати глава.

- Не е това. Знам, че Иисус ще ни прости, че не отиваме на църква днес. - Тя си пое дълбоко дъх. - Съжалявам. Знам, че всички страдат. Ала се чувствам като в капан. Неделя е единственият ден, в който излизам. Явно Бог се е досетил, че подбудите ми са нечисти. Ще се моля за прошка.

- Чуй какво ще ти кажа. Връщай се в леглото и поспи още малко. А следобед и тримата заедно ще се помолим за прошка.

Бри се засмя.

- Джули ще е много доволна - каза тя. - Но ти благодаря за разбирането, Алекс.

- Опитвам се. Сега върви. На теб може да не ти е студено, но аз замръзвам.

Бри леко целуна брат си по бузата.

- Ще се видим по-късно - прошепна тя и се върна в стаята си.

Алекс продължи да се взира през прозореца. Сигурно имаше трийсет сантиметра натрупал сняг, със слой лед по средата. Разбираше защо Бри се чувства като в капан.

Облече се бързо, остави бележка на сестрите си, в която казваше, че отива да провери какво е положението навън, после слезе по дванайсетте етажа. Спускането беше по-лесно от качването, но Алекс достигна партера задъхан.

Вратата на входа се отваряше навътре, така че успя да я разтвори без проблем. Но снегът беше дори по-дълбок, отколкото бе предполагал.

Проклинаше се, докато вървеше към кабинета на папи, за да потърси лопата и каменна сол. Трябваше да хапне нещо, преди да тръгне. Щеше да му е достатъчно трудно да изрине снега пред входната врата, но както не беше ял от близо двайсет часа, задачата ставаше почти непосилна.

Но мисълта да изкачи отново дванайсетте етажа, за да напълни устата си със студен ориз и боб, беше още по-неприятна. Щеше да се справи. Нямаше избор.

Лопатата и торбата каменна сол бяха на обичайното си място. От всички задължения по поддръжката на сградата, папи най-малко харесваше разчистването на снега, затова Карлос и Алекс поемаха по-голямата част от работата. Предишната зима се беше натрупал много сняг, Алекс си спомняше няколко сутрини, в които папи го беше събудил преди изгрев-слънце, за да изринат снега, преди хората от блока да тръгнат на работа. Папи винаги му се караше, ако забележеше непочистен сняг на тротоара, независимо от това, че хората щяха да го стъпчат и изравнят до обед.

Опита се да вземе наведнъж лопатата и десеткилограмовата торба с каменна сол, но не успя. Затова остави торбата на стълбището и изнесе лопатата горе. Чуваше в съзнанието си как папи се надсмива над слабостта му и използва енергията, която му вдъхваха ядът и негодуванието, за да почисти площадката пред входната врата.

Работата беше зверска. Снегът беше тежък, а слоевете лед превръщаха всяко повдигане на лопатата в истинско мъчение. Докато трупаше снега върху куп разлагащи се тела, на два пъти забеляза, че хвърля и замръзнали в снега плъхове. След няколко минути осъзна, че трябва да спира и да си поема дъх след всяко движение с лопатата. Наистина беше blanducho⁸, както винаги беше казвал папи.

След половин час беше почистил достатъчно пространство пред вратата, за да може да стои навън и да прецени колко работа му остава. Реши, че не е особено много. Просто трябваше да изрине снега от блока до улицата, после да изрине Западна Осемдесет и осма улица до „Уест Енд“, после „Уест Енд“ до „Кълъмбъс Съркъл“ и до Осмо авеню, а после надолу по Осмо до Четиресет и втора улица и „Порт Ауторити“. А сигурно нямаше да е дори толкова. Ако могъщите хора бяха проявили благоразумие да задържат край себе си работници, които да им вършат черната работа, надолу от „Кълъмбъс Съркъл“ сигурно щеше да е почистено. Трябваше да почисти само около два километра и половина. Нищо работа за майстор като него.

Но все още нямаше идея как да прекара Бри от Осемдесет и осма улица нататък. Съмняваше се тя да има силата да стигне пеша дори до „Бродуей“.

Алекс се захвана с почистване на пътя от блока до улицата, тъй като не знаеше какво друго да прави. Беше свикнал с тишината, но с изключение на плющящия наоколо вятър, всичко изглеждаше дори още по-тихо, отколкото беше само преди два дни. Момчето осъзна, че целият квартал е изоставен. Той, Бри и Джули бяха единствените хора, които още живееха на Западна Осемдесет и осма улица. Когато и те заминеха, нямаше да остане никой.

Спря се за момент и се подпря на лопатата. Не трябваше да изпраща Бри в манастира. Това беше първата му грешка. Ако не я беше отпратил, тя можеше да замине с чичо Джими и леля Лорейн и най-вероятно изобщо нямаше да развие астма. Ако знаеше, че Бри е на сигурно място, щеше да потърси къде да прати Джули. Може би нямаше да е някой от семейството, но през юни нещата не бяха изглеждали толкова отчайващо и все щеше да се намери някой сигурен човек, който да я приеме и да я закриля.

А ако не беше вързан за сестрите си, самият Алекс щеше да напусне Ню Йорк и да си опита късмета другаде. Може би щеше да успее да открие Карлос и да се запише в Морската пехота. Карлос сигурно беше някъде на топло, ядеше по три пъти на ден и спеше в истинско легло. Живот си живееше.

Прииска му се да закрещи. Всяко негово решение се беше оказало погрешно и заради него животът на сестрите му беше в опасност.

Свлече се на колене, без да се притеснява, че снегът се просмуква през панталоните му, и помоли Бог да бъде милостив към сестрите му.

- Алекс?

Вдигна глава и видя Джули, застанала на прага.

- Какво? - озъби се той.

- Бри ми каза да те потърся. Притесняваше се за теб.

Той се изправи на крака. Чувстваше се като глупак.

- Кажи ѝ, че съм добре. Ще се кача след няколко минути. Трябва да довърша разчистването на тротоара.

- Няма нужда - настоя Джули. - Тук не е останал друг освен нас.

- Знам - отвърна Алекс. - Но папи би го очаквал от мен.

⁸ Слаб, слабохарактерен (исп.). - Б. пр.