Пратеникът

10. Ейн Керем, Йерусалим

Животът на Геула Шамрон беше низ от напрегнати нощни бдения. Бе изтърпяла тайните мисии в опасни страни, войните и терора, кризите и заседанията на кабинета по сигурността, които сякаш никога не свършваха преди полунощ. Винаги се страхуваше, че един ден ще се появи някой от старите врагове на Шамрон и ще си отмъсти. Знаеше, че някой ден ще й се наложи да очаква известие дали Ари ще живее, или ще умре.

Габриел я завари да седи спокойно в частната чакалня на интензивното отделение на медицинския център „Хадаса“. Прословутото пилотско яке на Ари лежеше в скута й и тя разсеяно подръпваше скъсаното място от дясната страна на гърдите, което Шамрон никога не счете за необходимо да бъде закърпено. Габриел винаги намираше в тъжния поглед и в буйната побеляла коса на Геула някаква прилика с Голда Мейер. Не можеше да я погледне, без да си спомни за деня, в който Голда тайно закачи медала на гърдите му и със сълзи в очите му благодари, че е отмъстил за единайсетимата израелци, убити в Мюнхен.

— Какво се случи, Габриел? Как се добраха до Ари в центъра на Йерусалим?

— Вероятно е бил под наблюдение от дълго време. Снощи, когато тръгна от дома ми, каза, че ще се върне в кабинета на министър-председателя, за да свърши малко работа. — Алон седна и хвана ръката на Геула. — Ударили са го на светофара на улица „Крал Джордж“.

— Някой атентатор самоубиец?

— Смятаме, че са били двама мъже. Били са в камион и дегизирани като харедими. Бомбата е неимоверно голяма.

Тя погледна към телевизора, сложен на поставка високо на стената.

— Виждам това и на екрана. Не е за вярване, че някой е оцелял.

— Очевидец е видял колата на Ари внезапно да форсира миг преди бомбата да експлодира. Сигурно Рами или шофьорът са забелязали нещо съмнително. Бронираното купе е устояло на ударната вълна, но колата е изхвърчала във въздуха. Очевидно се е завъртяла поне два пъти.

— Кой го е извършил? Хамас? Ислямски джихад? Бригадите на мъчениците от Ал Акса?

— Отговорност са поели от Мюсюлманско братство.

— Същите хора, които извършиха атентата във Ватикана?

— Да, Геула.

— Вярваш ли им?

— Рано е да се каже — отвърна Габриел. — Какво казаха лекарите?

— Ще остане в операционната поне още три часа. Казаха, че ще можем да го видим, когато излезе, но само за минута-две. Предупредиха ме, че няма да изглежда добре.

Тя задържа погледа си за миг върху него, после вдигна очи към телевизора.

— Притесняваш се, че няма да оживее, нали, Габриел?

— Разбира се.

— Не се притеснявай. Той не може да загине. Шамрон е вечен.

— Какво казаха за раните му?

Възрастната жена спокойно повтори думите на лекарите. От описанието на засегнатите органи, травмите по главата и счупените кости на Алон му стана ясно, че оцеляването на Шамрон не е напълно сигурно.

— Ари е в най-добро състояние от тримата — допълни Геула. — Както изглежда, Рами и шофьорът са пострадали по-сериозно. Горкият Рами. Той охранява Ари от години. А сега да го сполети това.

— Къде е Йонатан?

— Тази нощ беше дежурен на север. Пътува за насам.

Синът на Шамрон беше полковник в израелската армия. Своенравната му дъщеря — Ронит, се беше преместила в Нова Зеландия, за да се махне от властния си баща. Там тя живееше в птицеферма с приятеля си неевреин. Двамата с Шамрон не си говореха от години.

— Ронит също е на път — обади се Геула. — Кой знае? Може би от всичко това ще излезе нещо добро. Отсъствието й много му тежеше. Обвиняваше себе си за това — и с основание. Ари е много суров към децата си. Но ти го знаеш от собствен опит, нали, Габриел?

За момент тя се взря в очите на Алон, после внезапно отвърна поглед. Години наред Геула го мислеше за журналист, който знае много за изкуството и е прекарал дълго време в Европа. Както и останалата част от хората в страната, научи за истинското естество на работата му от вестниците. След разкриването му държанието й към него се промени. Беше мълчалива в негово присъствие, внимаваше да не го разстрои и не можеше да го гледа дълго в очите. Габриел бе виждал подобно поведение и преди, в детството си, когато хората посещаваха дома му. Смъртта бе оставила своя отпечатък върху лицето му — точно както Биркенау върху лицето на майка му. Геула не можеше да го гледа дълго в очите, защото се страхуваше от това, което щеше да види в тях.

— Той не беше добре и преди това. Криеше го, разбира се, дори от министър-председателя.

Алон не се изненада. Знаеше, че Шамрон от години се бори скришом с различни болести. Здравето на Стареца, както и почти всички останали аспекти от живота му, бе строго пазена тайна.

— Бъбреците ли?

Геула поклати глава.

— Ракът се върна.

— Мислех, че са го изрязали напълно.

— Така смяташе и Ари. Но това не е всичко. Дробовете му са съсипани от цигарите. Кажи му да не пуши толкова много.

— Никога не ме слуша.

— Ти си единственият, когото слуша. Той те обича като свой син, Габриел. Понякога си мисля, че те обича повече от Йонатан.

— Не ставай глупава, Геула.

— Ари е най-щастлив, когато седите заедно на терасата ни в Тиберия.

— Обикновено спорим.

— Той обича да спори с теб, Габриел.

— Това и аз го разбрах.

На телевизионния екран министрите и шефовете по сигурността пристигаха в кабинета на премиера за спешно заседание. При нормални обстоятелства Шамрон щеше да е сред тях. Габриел хвърли дискретен поглед към Геула. Тя пак бе взела да подръпва скъсаното парче на якето на съпруга си.

— Беше Ари, нали? — попита възрастната жена. — Той те въвлече в този начин на живот… след Мюнхен.

Габриел погледна към светлините на линейките, които проблясваха на телевизионния екран, и кимна разсеяно.

— В армията ли беше?

— Не, бях я напуснал. По онова време следвах в Художествената академия „Бетсал’ел“. Ари дойде да ме види няколко дни след като заложниците бяха убити.

Тогава никой не го знаеше, но Голда вече бе издала заповед да се ликвидират всички участници в атентата.

— Защо е избрал теб?

— Говорех чужди езици, а и бе видял нещо в армейските доклади за физическата ми годност… качества, за които е сметнал, че ме правят подходящ за работата.

— Да убиваш от близко разстояние, лице в лице. Така си го направил, нали?

— Да, Геула.

— Колко пъти?

— Геула!

— Колко пъти, Габриел?

— Шест — отвърна той. — Убих шест души.

Тя докосна прошарените му слепоочия.

— Но ти беше още момче.

— По-лесно е, когато си момче. С възрастта става по-трудно.

— Но все пак си го направил. Теб изпратиха да убиеш Абу Джихад, нали? Влязъл си във вилата му в Тунис и си го застрелял пред съпругата и децата му. И те си отмъстиха — не на страната, а на теб. Сложиха бомба под колата ти във Виена.

Старата жена дърпаше все по-силно скъсаното парче на якето. Габриел хвана ръката й.

— Всичко е наред, Геула. Това беше много отдавна.

— Спомням си, когато се обадиха. Ари ми каза, че бомба е избухнала под наша дипломатическа кола във Виена. Спомням си, че отивах към кухнята да му направя кафе, а когато се върнах в спалнята, го заварих да плаче. Каза ми: „Аз съм виновен. Аз убих жена му и детето му“. Това е единственият път, когато съм го виждала да плаче. После изчезна за цяла седмица. Когато най-сетне се прибра вкъщи, го попитах какво се е случило. Естествено не ми отговори. Дотогава беше възвърнал самообладанието си. Но аз знам, че това го яде отвътре през всичките тези години. Обвинява се за случилото се.

— А не е трябвало — рече Габриел.

— Не ти разрешиха дори да скърбиш подобаващо, нали? Правителството каза пред света, че съпругата и детето на израелски дипломат са мъртви. Ти погреба сина си тайно на Маслиновия хълм29 — само ти, Ари и равинът — и скри жена си под фалшиво име далеч в Англия. Обаче Халед я намери. Той отвлече съпругата ти и я използва, за да те примами на Лионската гара. — Една сълза се търкулна по бузата на Геула. Габриел я избърса нежно, откривайки с изненада, че набръчканата й кожа все още е мека като кадифе. — И всичко това, защото моят мъж е дошъл да те види в един септемврийски ден преди много години. Можеше да имаш толкова по-различен живот. Можеше да станеш велик художник. Вместо това, ние те превърнахме в убиец. Защо не си сърдит, Габриел? Защо не мразиш Ари, както го мразят децата му?

— Пътят на живота ми е бил предначертан в деня, когато германците са избрали дребния австрийски ефрейтор за свой канцлер. Ари беше просто кормчията на нощна вахта.

— Толкова фаталистично ли си настроен?

— Повярвай ми, Геула, минах през период, в който не можех да погледна Ари. Обаче в крайна сметка осъзнах, че приличам на него много повече, отколкото съм подозирал.

— Може би това е качеството, което той е видял в армейските доклади за теб.

Габриел се усмихна леко.

— Може би.

Старата жена пак зачопли скъсаното място на якето на Шамрон.

— Знаеш ли как се получи това?

— То е една от големите мистерии в Службата — отвърна Алон. — Ширят се какви ли не невероятни теории за това какво се е случило, но той винаги е отказвал да ни разкрие истината.

— Беше в нощта на бомбения атентат във Виена. Ари бързаше да отиде на булевард „Цар Саул“. Като се качваше в колата, якето се закачи на вратата и се скъса. — Тя прокара пръсти по ръба на дупката. — Опитвах се многократно да го зашия, но той не ми позволи. Каза ми, че е заради Леа и Дани. Носи съдраното яке през всичките тези години заради случилото се с твоята съпруга и сина ти.

Мобилният му телефон иззвъня. Габриел вдигна слушалката до ухото си и се заслуша за момент.

— Ще бъда там — каза след малко и затвори телефона. — Беше министър-председателят. Иска веднага да ме види. Ще се върна, като свършим.

— Не се притеснявай, Габриел. Йонатан скоро ще пристигне.

— Ще дойда пак, Геула.

Тонът му беше много твърд. Той я целуна извинително по бузата и се изправи. Като се насочи към вратата, старата жена го хвана за ръката.

— Вземи това — каза и му подаде якето на Шамрон. — Той би искал да го дам на теб.

— Не говори така, сякаш Ари няма да оцелее.

— Просто вземи якето и върви. — Геула му отправи тъжна усмивка. — Не трябва да караш премиера да те чака.

Габриел излезе в коридора и забърза към асансьора. Не трябва да караш премиера да те чака. Така Геула винаги казваше на Шамрон, когато той тръгваше от къщи.

Една кола и охранителен отряд чакаха на автомобилната алея. Отне им само пет минути да стигнат до кабинета на министър-председателя на улица „Каплан“ 3. Охранителите въведоха Габриел в сградата през един таен вход и го придружиха по стълбите до просторен и неочаквано семпло обзаведен кабинет на най-горния етаж. Стаята тънеше в полумрак, министър-председателят седеше зад бюрото си в кръг от светлина и изглеждаше някак смален под огромния портрет на ционисткия идеолог Теодор Херцел30, който висеше на стената зад гърба му. Габриел не беше го виждал повече от година. За това време косата му бе напълно побеляла, а кафявите му очи бяха придобили влажния блясък на стар човек. Министрите, участвали в заседанието по сигурността, се бяха разотишли и премиерът беше сам, с изключение на Амос Шарет — новия генерален директор на Службата, който седеше напрегнато на един кожен фотьойл. Габриел се ръкува с него за първи път.

— Радвам се най-сетне да се запознаем — каза Амос. — Искаше ми се обаче обстоятелствата да бяха други.

Алон се настани на един стол.

— Облечен си с якето на Шамрон — отбеляза министър-председателят.

— Геула настоя да го взема.

— Отива ти — усмихна се сдържано премиерът. — Знаеш ли, дори започваш малко да приличаш на него.

— Това комплимент ли е?

— На младини той беше много красив.

— Ари никога не е бил млад, господин премиер.

— Никой от нас не е бил. Състарихме се преждевременно. Дадохме младостта си да построим тази страна. Шамрон не е ползвал нито ден отпуск от 1947 година. И така ли ще свърши? — Министър-председателят поклати глава. — Не, той ще живее. Повярвай ми, Габриел, познавам го по-дълго даже от теб.

— Шамрон е вечен. Така каза Геула.

— Може би не е вечен, но няма да бъде убит от банда терористи.

Премиерът погледна намръщено часовника си.

— Искахте да обсъдите нещо с мен, сър?

— Твоето назначение за шеф на отдел „Специални операции“.

— Аз се съгласих да заема този пост, сър.

— Знам, но сега вероятно не е най-подходящото време да поемеш ръководството на отдела.

— Може ли да ви попитам защо?

— Защото цялото ти внимание трябва да се насочи върху откриването и наказването на хората, които причиниха това на Шамрон.

Премиерът внезапно потъна в мълчание, сякаш даваше възможност на Алон да изкаже някакво възражение. Габриел обаче остана неподвижен, забил поглед в ръцете си.

— Изненадваш ме — каза министър-председателят.

— И защо?

— Опасявах се, че ще ми кажеш да намеря някой друг за тази работа.

— Човек не може да откаже на премиера.

— Със сигурност има и нещо повече от това.

— Бях в Рим, когато терористите атакуваха Ватикана, и изпратих Ари до колата му тази вечер. Чух избухването на бомбата. — Той замълча. — Тази терористична мрежа — които и да са те и каквито и цели да преследват — трябва да бъде разбита, и то бързо.

— Звучиш така, сякаш търсиш отмъщение.

Габриел вдигна поглед от ръцете си.

— Така е, господин премиер. Вероятно при тези обстоятелства не съм подходящият човек за работата.

— Всъщност при дадените обстоятелства ти си точно правилният човек.

Думите бяха произнесени от Амос. Габриел се обърна и за първи път го огледа внимателно. Беше нисък, широкоплещест, с почти квадратна фигура, тъмнокос, с прическа като на монах и ниско, свъсено чело. По чин все още беше генерал от израелската армия, но сега носеше бледосив костюм. Неговата прямота бе освежаваща промяна. Лев беше мнителен човек, който винаги търсеше някаква слабост или порок. Амос беше повече като чук. Габриел трябваше да внимава, когато е около него, за да не се стовари чукът върху главата му.

— Само гледай гневът да не замъгли преценките ти — добави Шарет.

— Досега никога не съм го допускал — отговори Габриел, издържайки тежкия поглед на Амос.

Шарет се усмихна мрачно, сякаш искаше да каже: Докато аз командвам, няма да има стрелба по френски гари, независимо какви са обстоятелствата. Министър-председателят се наведе напред, подпирайки се на лакти.

— Вярваш ли, че саудитците стоят зад това?

— Разполагаме с известни доказателства, които сочат за връзка със саудитското „Мюсюлманско братство“ — отговори благоразумно Алон, — но ни трябват още сведения, преди да започнем да търсим конкретен човек.

— Ахмед бен Шафик например.

— Да, господин премиер.

— А ако е той?

— Според мен си имаме работа с група, а не с движение. Група, която е създадена и поддържана със саудитски пари. Ако я обезглавим, тя ще умре. Обаче няма да е лесно, господин премиер. Знаем много малко за него. Не знаем дори как точно изглежда. Освен това ще е и политически сложно заради американците.

— Изобщо не е сложно. Ахмед бен Шафик се опита да убие най-близкия ми съветник. Значи Шафик трябва да умре.

— А ако действа по заповед на принц Набил или някой друг от кралското семейство, което исторически и икономически е свързано с нашия най-важен съюзник?

— Скоро ще узнаем това.

Министър-председателят погледна изкосо Амос.

— Ейдриън Картър от ЦРУ иска да си поговорите — каза Шарет.

— Трябваше да летя за Вашингтон утре сутринта, за да го запозная накратко с това, което знаем за атентата във Ватикана.

— Картър поиска да променим мястото.

— Къде иска да се срещнем?

— В Лондон.

— Защо там?

— Предложението беше на Картър — отговори Амос. — Искаше удобно неутрално място.

— Откога безопасната квартира на ЦРУ в Лондон е неутрална територия? — Габриел погледна към премиера, после към Шарет. — Не искам да напускам Йерусалим, не и преди да разберем дали Шамрон ще оживее.

— Картър каза, че е спешно — вметна Амос. — Иска да се видите утре вечер.

— Тогава изпратете някой друг.

— Не можем — каза министър-председателят. — Само ти си поканен.

11. Лондон

— Как е Стареца? — попита Ейдриън Картър.

Двамата вървяха един до друг на площад „Итън“, криейки се от слабия нощен дъжд под чадъра на Габриел. Бяха се срещнали преди пет минути, уж случайно, на Белгрейв Скуеър. Картър бе облечен с шлифер и държеше в ръка вестник Индипендънт. Ейдриън беше праволинеен последовател на установените норми в занаята. Според шегаджиите в службата в Лангли, той дори оставял тебеширени знаци на таблата на леглото, когато искал да прави любов с жена си.

— Все още е в безсъзнание — отвърна Габриел, — но изкара нощта и вече не кърви.

— Дали ще прескочи трапа?

— Снощи щях да ти отговоря с „не“.

— А сега?

— Повече се притеснявам как ще е след това. Ако има мозъчни поражения или е прикован в тяло, което не му се подчинява… — Гласът изневери на Габриел. — Шамрон има само едно нещо в живота и това е работата му. Ако не може да работи, ще е нещастен, както и всички хора около него.

— Каква друга новост има? — Картър погледна към входа на една къща в стил „крал Джордж“, на която имаше табелка с номер 24. — Апартаментът е в нея. Да направим една обиколка на квартала, а? Държа да върша нещата по правилата.

— Не си ли чул, Ейдриън? Съветският съюз се разпадна преди няколко години, КГБ е извън бизнеса. Сега вие и руснаците сте приятели.

— Човек трябва винаги да е предпазлив, Габриел.

— Твоите момчета от охраната не са ли поставили маршрута под наблюдение?

— Те не са момчета, Габриел.

— Това безопасна квартира на Управлението ли е?

— Не точно — отговори Ейдриън. — Апартаментът е на един приятел.

— Приятел на Управлението?

— Всъщност приятел на президента.

Картър дръпна леко Габриел за ръкава на палтото и го поведе по тъмната улица. Те направиха бавно една обиколка на площад „Итън“, който тънеше в тишина, нарушавана единствено от уличния трафик по Кингс Роуд. Ейдриън крачеше тежко, като човек, който има определена среща, на която предпочита да не отиде. Габриел си блъскаше главата над една мисъл: Защо заместник-директорът на Оперативния отдел на ЦРУ иска да разговарят на място, където неговото собствено правителство нямаше да може да го чуе?

Двамата се върнаха отново на площад „Итън“. Този път Картър поведе Габриел надолу по стълбите към входа на сутерена. Докато Ейдриън пъхаше ключа си в ключалката, Алон леко повдигна капака на кофата за боклук и видя, че е празна. Картър отвори вратата и влязоха в нещо като кухня, която в брошурите на фирмите за недвижими имоти обикновено се описваше като gourmet31. Плотовете бяха от гранитогрес и приятно осветени от халогенни лампи, скрити под направените по поръчка кухненски шкафове. Подът беше покрит с йерусалимски камък, така харесван от английските и американските сноби, които търсеха връзка със средиземноморските си корени. Ейдриън отиде до печката от неръждаема стомана и напълни електрическия чайник с вода. Не си направи труда да попита госта си дали иска нещо по-силно. Знаеше, че Габриел не пие друго, освен чаша вино при специален повод, и никога не смесва алкохола и работата, освен за прикритие.

— Това е мезонет — поясни Картър. — Спалните и гостната са на горния етаж. Иди и се настани удобно.

— Разрешаваш ли да поогледам наоколо, Ейдриън?

Картър тъкмо отваряше и затваряше вратичките на шкафа с объркано изражение. Габриел отиде до кухненския килер, намери кутия чай „Ърл Грей“ и я хвърли на Ейдриън, преди да се насочи към стълбата. Гостната беше обзаведена с удобни мебели, но изглеждаше някак безлична, като във всяко жилище за временно ползване. Габриел изпита чувството, че никой не бе обичал, не се бе скарвал и не бе тъжил тук. Той взе от малка масичка до стената снимка в рамка, на която се виждаше грубоват, но явно проспериращ американец с три пълнички деца и жена, претърпяла твърде много пластични операции. Две други снимки показваха американеца, застанал сковано до президента. И двете бяха с автограф: На Били с благодарност.

Картър се качи след минута, носейки в ръце поднос за чай. Имаше оредяваща къдрава коса и широки мустаци като на някогашните професори в американските колежи. Почти нищо в държането му не подсказваше, че е един от най-могъщите членове на огромната вашингтонска разузнавателна институция или че преди издигането му до префинената атмосфера на седмия етаж в Лангли е бил най-известният действащ агент. Естествената му склонност повече да слуша, отколкото да говори, караше хората да заключат, че е някакъв лекар. Когато си помислеше за Ейдриън Картър, човек си го представяше като душеприказчик на любовни интриги и разочарования или като Дикенсов персонаж, приведен над дебели книги с дълги латински писания. Хората имаха склонност да подценяват Картър. Това беше едно от най-силните му оръжия.

— Кой стои зад това, Ейдриън? — попита Габриел.

— Ти ми кажи, Габриел. — Картър сложи подноса за чай в средата на масата и съблече шлифера си, сякаш беше уморен от дългото пътуване. — Това е твоят район.

— Това е нашият район, но нещо ми подсказва, че е твой проблем. Иначе нямаше да си тук, в Лондон… — Габриел огледа стаята. — … във взет назаем безопасен апартамент, без микрофони и подкрепление от местната централа.

— Не си пропуснал много, нали, Габриел? Съжали се над мен. Кажи ми името му.

— Той е бивш саудитски агент от ГРД и се казва Ахмед бен Шафик.

— Браво, Габриел! Добра работа. — Ейдриън метна шлифера си на облегалката на един стол. — Наистина добра работа.

Картър повдигна капачето на чайника, вдъхна аромата и реши, че чаят има нужда още да се запари.

— Откъде знаете?

— Ние не само знаем — натъртено отвърна Габриел. — Това е логично заключение, основаващо се на поредица от доказателства.

— Например?

Алон му разказа всичко, което знаеше: за злополучно завършилото следене на професор Али Масуди, за снимките и информацията за банковата сметка в Цюрих, намерени в лаптопа на Масуди, за връзките между Ибрахим ал Бана и саудитския агент, представящ се като Халил, както и за докладите за саудитец със същото име, обикалящ бежанските лагери в Южен Ливан, за да набира бойци. През цялото време Ейдриън се суетеше с чая. Той наля първата чаша и я подаде на Габриел. Неговият чай обаче изискваше по-сложна подготовка: прецизно измерено количество мляко, после чай, сетне бучка захар. Следователите прибягваха до такива очебийни трикове за печелене на време и отклоняване на вниманието. Картър пушеше лула. Алон се опасяваше, че и тя скоро ще се появи.

— А ти? — попита го той. — Кога разбра, че е бил Бен Шафик?

Ейдриън взе втора бучка с щипките за захар и за момент се поколеба дали да я добави в чая, преди безцеремонно да я пусне обратно в захарницата.

— Може би съм разбрал още в деня, когато Негово величество закри Група 205 — отговори той. — Или може би в деня, в който Бен Шафик сякаш изчезна от лицето на земята. Знаеш ли, Габриел, ако съм научил нещо в този бизнес, то е, че всяко действие, което ние предприемаме, води до негативна реакция. Ние прогонихме Руската мечка от Афганистан и през това време създадохме хидра32. Унищожихме главната квартира на Ал Кайда и сега щабквартирите на нейните клонове развиват собствена дейност. Затворихме „офиса“ на Бен Шафик в ГРД и сега той явно е минал на частна практика.

— Защо?

— Питаш ме какво го е подтикнало да мине от другата страна? — Картър сви рамене и с мрачно изражение разбърка чая си. — Не му е трябвало много. Ахмед бен Шафик е правоверен уахабит.

— Внук на воин ихван — вметна Габриел, което му спечели изпълнено с възхищение кимване от страна на Ейдриън.

— Може да се поспори защо саудитците поддържат терористите — продължи Картър. — Може да се поспори дали те наистина подкрепят целите на убийците, които въоръжават и финансират, или са се захванали с хитрата и цинична политика да контролират района около тях и така да осигурят собственото си оцеляване. Обаче не може да се спори за човека, избран от ГРД за провеждането на тази политика. Ахмед бен Шафик е правоверен. Той мрази Съединените щати, Запада и християнството и ще бъде много щастлив, ако твоята държава престане да съществува. Ето защо ние настояхме кралят да закрие неговата малка „работилница за терор“.

— Значи, когато сте принудили Негово величество да закрие Група 205, Шафик е побеснял? Решил е да използва връзките, които е създал през годините, и сам да предизвика вълна от терористични действия? Сигурно има много повече от това, Ейдриън.

— Опасявам се, че ние може да сме го побутнали малко — каза Картър. — Нахлухме в Ирак против желанието на кралството и повечето негови жители. Заловихме членове на Ал Кайда и ги хвърлихме в тайни затвори, където им е мястото. Това не се хареса на мюсюлманския свят и подкладе огъня на джихада. Вие също имате пръст в това. Саудитците възприемат вашата разделителна стена като едностранна граница, каквато е всъщност, и не са доволни.

— Може да ти се стори шокиращо, Ейдриън, но нас не ни е грижа какво мислят саудитците за нея. Ако не бяха изсипали милиони в хазните на „Хамас“ и „Ислямски джихад“, тя нямаше да ни трябва.

— Връщам се на първоначалната си мисъл — рече Картър, като замълча, за да отпие от чая си. — Ислямският свят кипи от гняв, а Ахмед бен Шафик, правоверният уахабит, излезе напред, за да развее знамето на джихад срещу неверниците. Той използва връзките си от времето на Група 205, за да изгради нова мрежа. Прави това, което Бен Ладен вече не може: планира и провежда широкомащабни терористични зрелища — като атентата във Ватикана. Мрежата му е малка, изключително професионална и както убедително го доказа, много смъртоносна.

— И е финансирана от саудитците.

— Със сигурност — съгласи се Картър.

— Колко високо стига това, Ейдриън?

— Много нависоко — отговори американецът. — Дяволски близо до върха.

— Къде действа той? Кой плаща сметките? Откъде идват парите?

— От „Ей Ей Би Холдингс“ в Рияд, Женева и градовете между тях — отговори без колебание Ейдриън. — Ахмед бен Шафик е една от най-успешните инвестиции на Ей Ей Би. Да ти сипя ли още чай?

Разговорът бе прекъснат отново, този път, докато Картър се опитваше да отгатне как да запали газовата камина. Той постоя озадачено известно време пред решетката, после, като хвърли смутен поглед към Габриел, помоли за помощ. Алон намери копчето на полицата, завъртя го, за да осигури приток на газ, и я запали с клечка кибрит.

— Колко години им даваш, Габриел? Колко време остава, преди династията Сауд да бъде свалена и мястото й да заеме Ислямска република Арабия? Пет години? Десет? Или е по-вероятно да са двайсет? Никога не ни е бивало много в правенето на подобни предвиждания. Мислехме, че Съветската империя ще трае вечно.

— А пък ние, че „Хамас“ никога няма да спечели избори.

Картър се изхили тъжно.

— Нашите най-големи умове им дават най-много седем години. Негово величество е готов да прекара тези седем години, като играе по старите правила: предоставя ни евтин петрол и псевдоприятелство, докато в същото време тихомълком плаща на ислямските въоръжени отряди и така ги подкупва да не го нападат. А когато всичко приключи, ще избяга в многобройните си палати край Ривиерата и ще изживее остатъка от живота си в лукс, който е твърде гротесков дори да се съзерцава.

Ейдриън протегна ръце към огъня.

— Не е много топло — вметна той.

— „Цепениците“ са от керамика. Дай им минутка да се загреят.

Картър направи скептична гримаса. Габриел се насочи към прозореца и погледна към улицата тъкмо когато една кола бавно мина по нея и се скри зад следващия ъгъл. Американецът се отказа от идеята да се стопли и се върна на стола си.

— Да не пропуснем и онези членове на кралското семейство, които искат да играят по други правила. Наричаме ги Правоверните. Те смятат, че единственият начин да оцелее династията Сауд е, като поднови споразумението, сключено преди двеста години с Мохамед Абдул Уахаб в Нажд. Обаче това ново споразумение трябва да държи сметка за новите реалности. Чудовището, което династията Сауд е създала преди двеста години, сега е господар на положението и Правоверните са готови да му дадат каквото иска — кръвта на неверниците. Безкраен джихад. Някои от тези Правоверни искат да стигнат по-далеч — да прогонят всички неверници от Арабския полуостров, да наложат ембарго на търговията с петрол с Америка и другите държави, които правят бизнес с тях. Те смятат, че на петрола вече не трябва да се гледа само като на бездънен кладенец с течни пари, който изтича от терминалите на Рас Танура в цюрихските банкови сметки на Ал Сауд. Искат да го използват като оръжие, което да парализира американската икономика и да направи уахабитите господари на планетата — точно както е възнамерявал Аллах, когато е поставил петролното море под пясъците на Ал Хаса. А някои от тези Правоверни — като президента и главен изпълнителен директор на „Ей Ей Би Холдингс“, всъщност искат лично да пролеят малко неверническа кръв.

— Имаш предвид Абдул Азиз ал Бакари?

— Точно така — отвърна Ейдриън. — Знаеш ли нещо за него?

— По последни данни той е петнайсетият най-богат човек в света с лично богатство от около десет милиарда долара.

— Плюс-минус един-два милиарда.

— Той е президент, главен изпълнителен директор и лорд император на „Ей Ей Би Холдингс“ — първото А33 идва от Абдул, второто — от Азиз, а Б — от Бакари. Ей Ей Би притежават банки и инвестиционни компании, произвеждат кораби и стомана. Те секат горите в басейна на Амазонка и имат открити рудници в Андите в Перу и Боливия. Имат химическа компания в Белгия и фармацевтична — в Холандия. Недвижимото имущество и изследователските компании на Ей Ей Би са едни от най-големите в света. Абдул Азиз ал Бакари притежава и най-много хотели.

Картър продължи оттам, където бе свършил Габриел:

— Той има дворец в Рияд, който рядко посещава, и две бивши съпруги, живеещи там, които никога не вижда. Притежава имение в Ил дьо ла Сите, Париж, разкошно имение в английската провинция, къща в Мейфеър, вили на морското крайбрежие в Сен Тропе, Марбеля и Мауи, хижи в Цермат и Аспен, апартамент на Парк Авеню, който към момента струва четирийсет милиона долара, и обширен комплекс с изглед към река Потомак, край който минавам всеки ден, отивайки на работа.

Ейдриън сякаш смяташе комплекса край Потомак за най-тежкия от греховете на Ал Бакари. Бащата на Картър беше епископален свещеник от Ню Хемпшър и под хрисимата му външност биеше сърце на пуритан.

— Ал Бакари и неговият антураж пътуват по света с позлатен „Боинг-747“ — продължи той. — Два пъти в годината: през февруари и през август, операциите на Ей Ей Би се замислят в морето, когато управителният съвет заседава на борда на тристафутовата яхта на Ал Бакари „Александра“. Пропуснах ли нещо?

— Приятелите му го наричат Зизи — отвърна Габриел. — Той притежава една от най-големите колекции с произведения на френски импресионисти и ние от години ви повтаряме, че е изцяло ангажиран във финансирането на тероризма, особено срещу нас.

— Не съм знаел това.

— Какво не си знаел?

— Че Зизи е колекционер.

— И то много агресивен.

— Имал ли си удоволствието да го срещнеш?

— Опасявам се, че аз и Зизи имаме напълно противоположен бизнес — отговори Габриел и се намръщи. — Е, каква е връзката между Зизи ал Бакари и Ахмед бен Шафик?

Картър духна замислено чая си — знак, че още не е готов да отговори на въпроса му.

— Интересен тип е този Ал Бакари. Знаеш ли, че баща му беше личният банкер на крал Сауд? Както можеш да очакваш, татко Ал Бакари се е справил доста добре — достатъчно добре, че да даде на сина си десет милиона долара, за да основе собствена компания. Обаче това е нищо в сравнение с парите, които е взел от Ал Сауд, когато нещата започнаха да се разсъхват. Сто милиона, ако се вярва на слуховете. Ей Ей Би все още е любимата банка, където саудитското кралско семейство си влага парите, и това е една от причините Зизи да е така заинтересован да оцелее династията Сауд.

Сърцето на Габриел се сви, когато Ейдриън посегна за кесийката си с тютюн.

— Той е сред най-богатите хора в света — продължи Картър — и един от най-големите благотворители. Построил е джамии и ислямски центрове из цяла Европа. Финансирал е изследователски проекти за делтата на река Нил и за подпомагане на гладуващите в Судан. Дал е милиони на палестинските бежанци и още повече милиони за проекти за развитието на Западния бряг и ивицата Газа.

— И над трийсет милиона долара на саудитските телевизионни предавания за събиране на пари за атентатори самоубийци — допълни Алон. — Зизи е най-големият дарител. А сега отговори на въпроса ми, Ейдриън.

— На кой въпрос?

— Каква е връзката между Зизи и Бен Шафик?

— Ти бързо се учиш, Габриел. Ти ми кажи.

— Очевидно Зизи подпомага финансово мрежата на Шафик.

— Очевидно — съгласи се Ейдриън.

— Но Бен Шафик е саудитец. Той може да вземе пари навсякъде. Зизи притежава нещо по-ценно от парите. Той има глобална инфраструктура, чрез която Шафик може да придвижва хора и оръжие. Освен това Зизи притежава идеалното място, където голям конспиратор като Шафик може да се скрие.

— „Ей Ей Би Холдингс“ в Рияд, Женева и градовете между тях.

Докато Картър пълнеше лулата си, между тях настъпи мълчание, плътно като завеса. Габриел продължаваше да стои до прозореца, взирайки се в улицата. Изкушаваше се да остане там заради тютюна на Ейдриън, който, като се запалеше, миришеше на нещо средно между горящо сено и мокро куче. Все пак знаеше, че разговорът им е преминал етапа, в който може да се води от несигурно място като прозореца. Така че неохотно седна на стола срещу Картър и известно време двамата се взираха мълчаливо един в друг — Ейдриън пушеше, отдаден на съзерцание, а Габриел уморено махаше с ръка, за да прогони дима.

— Колко сигурен си в това?

— Много.

— Как разбрахте?

— Чрез източници и методи — отвърна механично Картър. — Чрез източници и методи.

— Как разбрахте, Ейдриън?

— Разбрахме, защото го подслушваме — каза Картър. — Националната агенция за сигурност е чудесно нещо. Имаме и източници в умереното крило на кралската фамилия Сауд и в ГРД, които са съгласни да ни докладват. Ахмед бен Шафик живее главно в Западна Европа под фалшива самоличност. Той се е окопал някъде във финансовата империя на Зизи и двамата регулярно се съвещават. В това сме сигурни.

В средата на масата, близо до чашата чай на Габриел, лежеше кафява картонена папка. В нея имаше само една снимка, която Ейдриън му подаде. На нея се виждаше мъж с вълнено палто и мека шапка, който стоеше пред врата от ковано желязо. Лицето бе заснето откъм левия профил и чертите бяха малко неясни. Като се съдеше по компресията на изображението, фотографът беше снимал от известно разстояние.

— Това той ли е?

— Така мислим — отвърна Картър.

— Къде е направена?

— Пред къщата на Зизи на остров Ил дьо ла Сите, в Париж. Снимащият е бил на другия бряг на Сена, на кея на Кметството, което е и причината за известната неяснота на изображението.

— Кога е направена?

— Преди шест месеца.

Ейдриън бавно се изправи и отиде към камината. Канеше се да почука лулата си върху решетката, за да я изпразни в огъня, когато Габриел му напомни, че той е фалшив. Седна и изпразни лулата си в голям кристален пепелник.

— Колко американци бяха убити във Ватикана? — поинтересува се Алон.

— Двайсет и осем, в това число и един кардинал от Курията.

— Колко пари е дал Зизи ал Бакари на терористите през годините?

— Стотици милиони.

— Повдигнете съдебно преследване срещу него — каза Габриел. — Образувайте дело и го изправете пред съда.

— Срещу Зизи ал Бакари?

— Ейдриън, чувал ли си за член 18, алинея 2339 (б) от Наказателния кодекс на САЩ?

— Цитираш ми американския закон?

— Даването на пари на дадена терористична група, независимо дали те са използвани за конкретно нападение, е нарушение на американския закон. Вероятно бихте могли да проведете съдебно преследване на дузина богати саудитци за материална подкрепа на вашите врагове, в това число и на Зизи ал Бакари.

— Разочароваш ме, Габриел. Винаги съм те смятал за изключително разумен човек — е, понякога с малко повече скрупули по отношение на правилното и грешното, но разумен. Не можем да преследваме Зизи ал Бакари.

— Защо?

— Заради парите — отговори Картър и добави: — И заради петрола, разбира се.

— Разбира се.

Ейдриън се заигра със запалката си.

— Саудитското кралско семейство има много приятели във Вашингтон — приятели, които само парите могат да купят. Зизи също има приятели. Той дарява пари на академични катедри и ги пълни със свои съмишленици и поддръжници. Организирал е откриването на факултети по арабистика в половин дузина от най-големите американски университети. Почти самостоятелно финансира реконструкцията на Кенеди Сентър. Дава пари на влиятелни сенатори за благотворителни проекти за домашните любимци и инвестира в бизнес авантюрите на техните приятели и роднини. Притежава контролния пакет в една от нашите най-престижни банки и акции в няколко други големи американски компании. Освен това е бил посредник в безброй саудитско-американски бизнес сделки. Сега изяснява ли ти се картината?

Така беше, но Габриел искаше да чуе още.

— Ако батальонът от вашингтонски адвокати на Зизи дори заподозре, че той е цел на криминално разследване, Зизи ще се обади на Негово кралско величество, Сауд ще се обади на посланика Башир, той пък ще се втурне към Белия дом, за да си побъбри с президента. Ще му припомни, че с едно-две завъртания на петролното кранче цената на петрола ще скочи над 5 долара на галон. Дори може да отбележи, че подобен ценови скок със сигурност ще бъде удар за хората от вътрешността на страната, на които се налага да пропътуват с кола дълги разстояния и които са склонни да гласуват за партията на президента.

— Значи Зизи буквално ще се измъкне безнаказано от убийство.

— Опасявам се, че е така.

— Да не говорим, че подобно нещо, ако правилно съм разбрал, може да ти създаде проблеми.

— Познаваш добре играта.

— Една от причините да не можеш да действаш срещу Зизи или да го разследваш е, че се страхуваш какво може да откриеш: бизнес обвързвания с видни американци, тъмни сделки с хора от Вашингтон. Представи си реакцията на американския народ, ако научи, че саудитски милиардер, свързан с видни личности във Вашингтон, в действителност финансира дейността на вашите врагове. Взаимоотношенията ви едва преодоляха първата атака от 11 септември. Съмнявам се, че ще преодолеят втора такава.

— Не, няма — поне не и в сегашната им форма. В Капитолия вече има движение за изолиране на Саудитска Арабия заради подкрепата й за глобалния ислямски екстремизъм. Скандал, в който е замесен Зизи ал Бакари, само ще подкладе огъня. Няколко светила по външната политика в Конгреса вече обмислят закони, с които да се окаже давление върху Саудитска Арабия. Те могат да си позволят този лукс. Няма да се сгромолясат, ако американската икономика зацикли заради по-високите цени на петрола. Президентът обаче ще се сгромоляса.

— Тогава какво искаш от нас, Ейдриън? Какво искаш да ми кажеш в тази стая, която никой не подслушва?

— Президентът на Съединените щати моли за услуга — каза Картър, загледан в огъня. — Вид услуга, в който по една случайност сте много добри. Той иска да внедрите агент във фирмата на Зизи. Да откриете кой влиза и излиза от нея. И ако се случи Ахмед бен Шафик да мине край нея, да го застреляте. Операцията ще е ваша, но ние ще ви окажем цялата подкрепа, от която се нуждаете. Ние ще бъдем извън полезрението — достатъчно далеч, за да сме сигурни, че ще можем правдоподобно да отричаме в Рияд.

— Разочароваш ме, Ейдриън. Винаги съм те мислил за разумен тип…

— Какво пък направих сега?

— Мислех, че ще поискаш да убием Зизи ал Бакари и да се приключи с това.

— Да убиете Зизи? — Картър поклати глава. — Той е недосегаем. Той е радиоактивен.

Габриел се върна при наблюдателницата си до прозореца и погледна към улицата точно когато двама влюбени минаха забързано по тротоара под проливния дъжд.

— Ние не сме наемни убийци — каза той. — Не може да ни наемете за мръсната работа, която не желаете да свършите сами. Искате Бен Шафик мъртъв, но не искате да приемете последствията. Насаждате нас на пачи яйца.

— Мога да ти припомня няколко очебийни факта — възрази Ейдриън. — Мога да ти припомня, че президентът остана непоколебимо на ваша страна, докато останалата част от света Ви третираше като евреите сред нациите. Мога да ти припомня, че той ви позволи да издигнете разделящата стена, докато останалите страни ви обвиниха, че постъпвате като южноафриканците. Мога да ти припомня, че той ви позволи да обсадите Арафат в „Муката“, докато останалият свят ви обвини, че се държите като нацистки наказателни части. Мога да спомена и още много други пъти, когато президентът ви е изпирал кирливите ризи, но няма да го направя, защото ще бъде аполитично. Освен това би намекнало за нещо като „танто за танто“, а случаят не е такъв.

— А какъв е?

— Признание — отговори Ейдриън. — Признание, че ние, американците, нямаме куража да свършим нещата, които трябва, за да спечелим тази битка. Опарихме си пръстите. Имиджът ни ужасно пострада. Погледнахме се в огледалото и това, което видяхме, не ни хареса. Нашите политици биха искали да си направим резервации за първия полет от Ирак, за да започнат да харчат пари за неща, които печелят гласовете на избирателите. Нашият народ иска да се върне към своя охолен и щастлив живот. Хората искат да заровят главите си в пясъка и да се преструват, че в живота им няма истинска организирана сила, която заговорничи и планира тяхното унищожение. Ние платихме страшна цена, задето скочихме в канавката с терористите, за да се борим с тях на тяхното ниво, но съм сигурен, че вие винаги сте знаели, че ще го направим. Никой не е платил по-висока цена от вас.

— Значи искате да го направим заради вас. Предполагам, на това му викат наемане на подизпълнител. Колко американско от твоя страна, Ейдриън.

— При сегашните обстоятелства САЩ не могат да обвинят в убийство бивш високопоставен офицер от саудитските разузнавателни служби, защото, ако го направят, ще развалят отношенията си с кралството. Не можем също да арестуваме и да изправим пред съда Зизи ал Бакари заради основанията, които ти изтъкнах.

— Обаче искате проблемът да изчезне?

— Точно така.

— Да го потулите? Да отложите уреждането на сметките за по-подходящ момент?

— Доста многословно казано.

— Мислите, че това е начинът да сразите вашата хидра? Да й отсечете главата и да се надявате, че нещата ще се оправят? Според мен трябва да я унищожите из корен, както е направил Херкулес. Трябва да обстрелвате звяра с отровни стрели.

— Ще се заемете ли с кралската фамилия Сауд?

— Не само с нея — отговори Габриел, — а и с уахабитските фанатици, с които те са сключили кърваво споразумение преди двеста години на голото плато Нажд. Те са истинските ви врагове, Ейдриън. Те са тези, които най-напред са създали хидра.

— Един мъдър принц избира времето и мястото на битката, а сега не е времето да се сваля династията Сауд.

Габриел потъна в мрачно мълчание. Картър се взираше в лулата си и побутваше оттук-оттам тютюна в нея като преподавател, очакващ отговор от слаб студент.

— Трябва ли да ти напомням, че те нападнаха Шамрон?

Алон хвърли на американеца печален поглед, който красноречиво му подсказа, че не е нужно.

— Тогава защо е това колебание? Мислех, че очакваш с нетърпение да станеш независим, за да докопаш Бен Шафик след това, което стори на Стареца.

— Искам го повече от всеки друг, Ейдриън, но никога не съм желал да бъда независим. Това е опасна операция, твърде опасна за вас — даже да опитате. Ако нещо се обърка или ни заловят на местопрестъплението, ще свърши зле и за трима ни.

— Трима ни?

— Аз, ти и президентът.

— Тогава се подчини на единадесетата заповед на Шамрон: Не се оставяй да те хванат! — и всичко ще бъде наред.

— Бен Шафик е призрак. Дори нямаме негова снимка.

— Това не е напълно вярно. — Картър отново бръкна в кафявата си папка и извади друга снимка, която хвърли на малката масичка пред Габриел. На нея се виждаше мъж с тесни черни очи, чието лице беше отчасти скрито под кефията. — Това е Бен Шафик, сниман преди почти двайсет години в Афганистан. Тогава той беше наш приятел. Бяхме от една и съща страна на барикадата. Ние доставяхме оръжието. Бен Шафик и неговите господари в Рияд даваха парите.

— И уахабитската идеология, която помогна да се родят талибаните — допълни Габриел.

— Лошите дела не остават ненаказани — каза с разкаян тон Картър. — Обаче ние разполагаме с нещо по-ценно от двайсетгодишната снимка. Притежаваме запис на неговия глас.

Американецът взе малко черно дистанционно, насочи го към радиокасетофона и натисна бутона „Старт“. След минута двама души започнаха да разговарят на английски — единият с американски, а другият с арабски акцент.

— Предполагам, че саудитецът е Бен Шафик.

Картър кимна утвърдително.

— Кога е направен записът?

— През 1988 година — отговори Ейдриън. — В една тайна квартира в Пешавар.

— Кой е американецът? — попита Алон, въпреки че вече знаеше отговора.

Картър натисна бутона „Стоп“ и се загледа в огъня.

— Аз — отговори сдържано. — Американецът в тайната квартира в Пешавар бях аз.

— Ще познаеш ли Бен Шафик, ако го видиш отново?

— Бих могъл, но нашите източници ни казаха, че той се е подложил на няколко пластични операции, преди да се заеме със сегашната си дейност. Обаче ще позная белега на дясната му ръка. Беше улучен от парче шрапнел по време на едно пътуване до Афганистан през 1985 година. Белегът започва над китката и стига до под лакътя. Никой пластичен хирург не може да направи каквото и да е, за да го заличи.

— Белегът от коя страна на ръката е — от вътрешната или от външната?

— От вътрешната — отговори Картър. — От раната мускулите на ръката му леко атрофираха. Той претърпя няколко операции, за да възстанови функциите й, но нищо не помогна. Обикновено гледа да я държи в джоба си. Не обича да се ръкува. Бен Шафик е горд бедуин и не уважава физическата недъгавост.

— Предполагам, източниците ви в Рияд не могат да ни кажат къде се крие той в империята на Зизи.

— За съжаление не могат. Ала ние знаем, че е там. Внедрете агент във фирмата на Зизи и рано или късно Бен Шафик ще влезе през задната врата.

— Да внедрим агент в обкръжението на Зизи ал Бакари? И как предлагаш да го направим, Ейдриън? Зизи разполага с по-голяма охрана от повечето държавни глави.

— Не съм си и помислял да се намесвам в оперативните работи — отговори дипломатично Картър. — Но бъди сигурен, че ние ще бъдем търпеливи и възнамеряваме да доведем нещата докрай.

— Търпението и постоянството не са типични американски добродетели. Вие обичате да забъркате кашата и да се прехвърлите на друг проблем.

Последва ново продължително мълчание, нарушавано от време на време от почукването на лулата на Картър върху ръба на пепелника.

— Какво искаш, Габриел?

— Гаранции.

— В нашата работа няма гаранции. Знаеш това.

— Искам всичко, което имате за Бен Шафик и Ал Бакари.

— По обясними причини няма да ти предоставя всички мръсотии за видните личности във Вашингтон.

— Искам протекция — настоя Габриел. — Когато работата бъде свършена, ние ще сме първите заподозрени. Всъщност ние винаги сме такива, дори и когато не сме отговорни. Ще имаме нужда от вашата помощ, за да издържим на бурята.

— Мога да говоря само от името на отдел „Операции“ — каза Картър — и мога да те уверя, че ще бъдем до вас.

— Ще премахнем Бен Шафик по време и на място, което ние изберем, без никаква намеса от страна на Лангли.

— Президентът ще ви бъде благодарен, ако това не стане на американска земя.

— В нашата работа няма гаранции, Ейдриън.

— Туше.34

— Може да ти е трудно да го повярваш, но не мога да взема сам това решение. Трябва да говоря с Амос и министър-председателя.

— Те ще направят каквото им кажеш.

— И с основание.

— Е, какво ще им кажеш?

— Че американският президент моли за услуга — отвърна Габриел. — И аз искам да му помогна.

12. Тел Мегидо, Израел

Следващия следобед, в два и половина, министър-председателят даде на Габриел правомощия за извършването на операцията. Алон се насочи направо към Армагедон. Смяташе, че е идеалното място, откъдето да започне.

Времето изглеждаше ненормално хубаво за такъв повод: прохладно, с бледосиньо небе и мек юдейски бриз, който издуваше ръкавите на ризата му, докато се носеше с пълна скорост по пътя за Яфа. Той включи радиото. Траурната музика, която изпълваше ефира в часовете след опита за покушение срещу Шамрон, вече я нямаше. Внезапно започнаха новините. Премиерът бе обещал да направи всичко по силите си за откриването и наказването на отговорните за атентата срещу Ари. Той не спомена факта, че вече знае кой е отговорен или че е дал правомощия на Габриел да го убие.

Алон се заспуска по улица „Баб ал Уад“ по посока на морето, криволичейки нетърпеливо през бавния уличен трафик, после се понесе с пълна скорост под лъчите на залязващото слънце на север през крайбрежната равнина. По радиото съобщиха, че близо до Хадера е вдигната тревога — заподозрян атентатор самоубиец бе успял да се промъкне през един проход в разделителната стена в Долината на Израил. На осем километра от Афула от лявата му страна се появи могила с кръгла форма. На иврит се наричаше Тел Мегидо, или хълмът Мегидо. На останалата част от света бе известен като Армагедон, който, според предсказанията в Откровението на свети Йоан, щеше да е мястото на последната битка между силите на доброто и злото. Битката още не беше започнала и паркингът бе празен, като се изключат три прашни пикапа, които показваха, че екипът археолози продължава работа.

Габриел слезе от колата и се закатери по стръмната пътека към върха. Тел Мегидо беше обект на периодични археологически разкопки в продължение на повече от век и върхът му бе прорязан от лабиринт от дълги и тесни канавки. Под почвата на хълма бяха открити останки от над двайсет града, за единия от които се смяташе, че е бил построен от цар Соломон.

Той спря в края на един изкоп и погледна надолу. Видя превита на четири крака дребна фигура, облечена в светлокафяво яке, която копаеше пръстта с малка лопатка. Алон си спомни за последния път, когато стоеше над мъж, намиращ се в яма на археологически обект, и изпита чувството, че внезапно на тила му са сложили буца лед. Археологът вдигна глава и го погледна с умните си кафяви очи, след това отново се наведе и продължи да копае.

— Очаквах те — каза Ели Лавон. — Защо се забави толкова?

Габриел седна на земята в края на изкопа и се загледа в работата на Лавон. Двамата се познаваха от операцията „Черният септември“. Ели беше айн — наблюдател. Работата му бе да проследява терористите и да изучава техните навици. В много отношения неговата задача бе по-опасна от тази на Алон, защото понякога дни и седмици наред бе изложен на риска да бъде разкрит от терористите без никакво подкрепление зад гърба си. След разгромяването на терористичната група той се установи във Виена и отвори там малко детективско бюро, наречено „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Ползвайки съвсем оскъден бюджет, успя да проследи милиони долари, плячкосани от авоарите на евреи, и изигра важна роля в разкриването на нацистки тайни сметки с милиарди долари в швейцарски банки. Понастоящем Лавон правеше разкопки на Мегидо и преподаваше археология на непълен работен ден в Еврейския университет.

— Какво откри тук, Ели?

— Парче от керамичен съд, предполагам. — Полъх на вятъра повдигна рехавата му рошава коса и я метна върху челото му. — А ти?

— Саудитски милиардер, който се опитва да разруши цивилизования свят.

— Не са ли го направили вече?

Габриел се усмихна.

— Нужен си ми, Ели. Знаеш да се оправяш със счетоводни баланси. Умееш да проследяваш движението на пари, без никой да разбере.

— Кой е саудитецът?

— Президентът и главен изпълнителен директор на Джихад Инкорпорейтед.

— Този президент има ли си име?

— Абдул Азиз ал Бакари.

— Зизи ал Бакари?

— Същият.

— Това има ли нещо общо с Шамрон?

— И с Ватикана.

— Каква е връзката със Зизи?

Габриел му разказа.

— Предполагам, няма нужда да питам какво възнамеряваш да правиш с Бен Шафик — рече Лавон. — Икономическата империя на Зизи е огромна. Бен Шафик би могъл да действа от всяка точка на света. Как ще го открием?

— Ще внедрим агент в близкото обкръжение на Зизи и ще чакаме да се появи Бен Шафик.

— Агент в лагера на Зизи? — Ели поклати невярващо глава. — Това не може да стане.

— Напротив, може.

— Как?

— Ще намеря нещо, което Зизи желае — отвърна Габриел. — После ще му го дам.

— Слушам те.

Алон седна в края на канавката, така че краката му се полюляваха над изкопа, и обясни как планира да проникне в Джихад Инкорпорейтед. От дъното на канавката се чуваше само шумът, издаван от работещия Лавон — чук-чук!, бръсване с четката, духване с уста, чук-чук!, бръсване с четката, духване с уста…

— Кой ще е агентът? — попита Ели, когато Габриел свърши разказа си.

— Още не съм го намерил.

Лавон остана мълчалив известно време. Чук-чук!, бръсване с четката, духване с уста, чук-чук!, бръсване с четката, духване с уста…

— Какво искаш от мен?

— Обърни наопаки Зизи ал Бакари и „Ей Ей Би Холдингс“. Искам да проникнеш във всяка компания, която той притежава или контролира. Биографична справка за всичките му ръководни кадри и за хората от най-близкото му обкръжение. Искам да разбера как всеки от тях е попаднал там и как е останал. Искам да знам повече за Зизи, отколкото той знае за себе си.

— А какво ще стане, когато трябва да се действа?

— Ти ще станеш действащ агент.

— Твърде стар съм за такива работи.

— Ти си истински виртуоз в проследяването, Ели — най-добрият в историята на Службата. Не мога да се справя с това без теб.

Лавон седна и избърса ръцете си в панталоните.

— Да внедриш агент в най-близкото обкръжение на Зизи ал Бакари? Това е лудост. — Той хвърли на Габриел малката си лопатка. — Слез тук и ми помогни. Скоро ще се стъмни.

Алон се спусна в канавката и коленичи до своя стар приятел. Двамата ровиха древния слой пръст, докато нощта се спусна като плътна завеса над долината.

Минаваше девет часът, когато пристигнаха на булевард „Цар Саул“. Лавон отдавна бе напуснал Службата, но все още изнасяше лекции в Академията и имаше акредитивите да влиза в сградата, когато си поиска. Габриел го въведе в архива на отдел „Проучване“, после слезе на третия сутеренен етаж и тръгна по един тъмен коридор. В края на коридора се намираше стая 456В. На лист, залепен с тиксо на вратата, бе написано на иврит с изящния почерк на Габриел: Временна комисия за проучване на терористичните заплахи в Западна Европа. Реши засега да не го маха.

Набра комбинацията за отключване на бравата, светна лампите и влезе. Стаята изглеждаше като застинала във времето. В Службата бе известна с няколко имена: Търбуха, Четириъгълника и Цистерната. Яков, сипаничав здравеняк от Отдела по арабските въпроси на Шабак35, я беше кръстил Дупката. Йоси от отдел „Проучване“ я бе нарекъл Селото на прокълнатите, но той бе изучавал древни езици и антична литература в Оксфордския университет и винаги влагаше ерудиция в работата си, дори когато темата не си заслужаваше.

Алон спря пред импровизираната маса, която бяха делили Дина и Римона. Техните постоянни пререкания за място на нея го бяха докарвали до лудост. Разделителната линия, която бе начертал по средата на масата, още си стоеше заедно с предупреждението, което Римона бе написала на своята част от плота: Пресичаш на собствен риск. Тя беше капитан от израелската армия и работеше за Аман — военното разузнаване. Освен това бе племенница на Геула Шамрон. Римона смяташе, че границите трябва да бъдат защитавани, и отвръщаше с ответни набези всеки път, щом Дина преминеше линията. Сега на мястото на Дина имаше кратка бележка, която тя бе оставила през последния ден на операцията: Дано никога не ни се налага да се върнем тук. „Колко наивно“ — помисли си Габриел. От всички хора Дина трябваше да знае най-добре невъзможността на пожеланието си.

Той продължи бавно обиколката на стаята. В ъгъла стоеше същата остаряла компютърна конфигурация, която никой не си бе направил труда да премести. Преди да стане щабквартира на групата, работеща по случая „Халед“, стая 456В беше помещение, където се изхвърляха стари мебели и излезли от употреба компютри, и често се използваше от нощната смяна за любовни срещи. Черната дъска на Габриел също си стоеше на мястото. Той трудно разчете последните думи, които бе написал. Вдигна поглед към стените, които бяха покрити със снимки на млад палестинец. Една от тях привлече вниманието му. На нея се виждаше малко момче с барета и кефия, падаща на гънки върху раменете му, което седеше в скута на Ясер Арафат. Това беше Халед ал Халифа на погребението на баща си — Сабри. Габриел беше убил Сабри, както и Халед.

Той свали старите снимки от стените и на тяхно място залепи две нови. Едната бе на мъж с кефия в планините на Афганистан. Другата показваше същия мъж, с кашмирено палто и мека шапка, застанал пред къщата на милиардера в Париж.

Групата „Халед“ сега беше група „Бен Шафик“.

През първите четирийсет и осем часа Габриел и Лавон работиха сами. На третия ден към тях се присъедини Йоси — висок оплешивяващ мъж, който се държеше като английски интелектуалец. Римона дойде на четвъртия ден, както и Яков, който пристигна от главната квартира на Шабак с кашон, пълен с материали за терористите, които бяха взривили колата на Шамрон. Дина дойде последна. Дребна и тъмнокоса, на 19 октомври 1994 година тя бе стояла на телавивската улица „Дизенгоф“, когато атентатор самоубиец от „Хамас“ превърна автобус номер 5 в ковчег за двайсет и един пътници. Майка й и двете й сестри бяха сред загиналите, а самата Дина бе тежко ранена и сега леко накуцваше. Преодоля загубата, като стана експерт в областта на тероризма. И наистина Дина Сарид можеше да цитира времето, мястото и броя на жертвите на всеки терористичен акт, извършен срещу Израел. Веднъж каза на Габриел, че знае повече за терористите, отколкото те самите знаят за себе си. И той й повярва.

Те си поделиха работата. С Ахмед бен Шафик и „Мюсюлманско братство“ се занимаваха Дина, Яков и Римона, а Йоси се присъедини към ровенето на Лавон в делата на „Ей Ей Би Холдингс“. Поне за момента Габриел работеше съвсем сам, защото се бе нагърбил с незавидната задача да идентифицира всяка картина, която някога е била придобита или продадена от Зизи ал Бакари.

Докато дните минаваха, стените на стая 456В започнаха да отразяват уникалната същност на операцията. На едната от тях постепенно се появиха тъмните очертания на нова смъртоносна терористична мрежа, ръководена от мъж, който бе истински призрак. Доколкото им позволяваха силите, те проследиха дългото пътуване на Бен Шафик в кървавия поток на ислямския екстремизъм. Изглежда, той бе раздавал с шепи саудитски петродолари и уахабитска пропаганда навсякъде по света, където бе възниквал проблем: в Афганистан, Ливан, Египет, Алжир, Йордания, Пакистан, Чечения, Босна и разбира се, в Палестинската автономия. Все пак имаха някои важни ориентири, тъй като при провеждането на два големи атентата от Бен Шафик и Братството бяха разкрити повече от дузина имена, които можеха да бъдат разследвани за връзки и партньори. Освен това разполагаха с убития египетски имам Ибрахим ал Бана и с професор Али Масуди, който бе издирвал и вербувал способни млади хора.

На отсрещната стена се появи друга мрежа: „Ей Ей Би Холдингс“. Използвайки общодостъпни и някои недотам достъпни източници, Лавон усърдно проникваше в различните нива на финансовата империя на Зизи и събираше разпръснатите парченца като фрагменти от древен артефакт. На върха на структурата беше самият Абдул Азиз ал Бакари. Под него имаше заплетена финансова мрежа от по-малки компании и фиктивни корпоративни организации, които позволяваха на Зизи да разширява влиянието си до почти всяко кътче на земята в условията на перфектна секретност. Ели оприличи Зизи, повечето компании на когото бяха регистрирани в Швейцария и на Каймановите острови, на таен финансов изтребител, способен да удари, когато поиска, като в същото време не може да бъде засечен от противниковия радар. Въпреки непроницаемата същност на империята на Ал Бакари, Лавон стигна до заключението, че сметките не излизат. „Зизи определено не е успял да спечели достатъчно от по-ранните си инвестиции, за да оправдае по-късните си придобивки — обясни той на Габриел. — «Ей Ей Би Холдингс» е фасада на кралската фамилия Сауд. — Опита си да открие Ахмед бен Шафик във финансовия октопод на Ал Бакари Ели оприличи на откриването на игла в Арабската пустиня. — Не е невъзможно — каза той, — но е възможно да умреш от жажда, докато я търсиш“.

Йоси се занимаваше с персонала на Зизи. Той се концентрира върху относително малкия екип, който работеше в главната квартира на Ал Бакари в Женева, както и върху компаниите, които бяха изцяло притежавани и контролирани от Ей Ей Би. Все пак повечето си време посвещаваше на хората от многочисленото обкръжение на Зизи. Техните снимки скоро покриха стената над работното място на Йоси и бяха в пълен контраст с онези от мрежата на Бен Шафик. Всеки ден пристигаха нови снимки, докато Йоси следеше френетичното движение на Ал Бакари по целия свят. Зизи пристига на митинг в Лондон. Зизи се съветва с германски производители на автомобили в Щутгарт. Зизи се любува на гледката към Червено море от новия си хотел в Шарм ел Шейк. Зизи разговаря с йорданския крал за евентуална строителна сделка. Зизи открива завод за обезсоляване на морска вода в Йемен. Зизи получава хуманитарна награда от ислямска група в Монреал, чиято интернет страница, както отбеляза Йоси, съдържаше открит апел за унищожаването на Израел.

Кътчето на Габриел в стаята беше като убежище от царствата на терора и парите. Неговата стена беше покрита не с лицата на терористи или бизнес ръководители, а с десетки фотографии на картини от френски импресионисти. И докато Лавон и Йоси прекарваха дните си да се ровят в скучни счетоводни документи и компютърни разпечатки, той често можеше да бъде видян да прелиства стари каталози, монографии за импресионизма и изрезки от вестници, в които се описваха подвизите на Зизи на световната сцена на изкуството.

В края на десетия ден Алон вече бе решил как ще вмъкне агент в Джихад Инкорпорейтед. Той отиде до колажа от снимки на Йоси и се загледа в една-единствена фотография. На нея се виждаше мършав белокос англичанин, седящ до Зизи преди шест месеца на търг за импресионистично и модерно изкуство в аукционната къща „Кристис“, Ню Йорк. Габриел откачи снимката и я вдигна, така че да я видят и останалите.

— Този мъж трябва да бъде махнат — каза той. После позвъни на личния сигурен номер на Ейдриън Картър в Лангли и му обясни как планира да проникне във фирмата на Зизи.

— Единственото, от което се нуждаеш сега, е картина и момиче — отвърна Картър. — Открил си картината. Аз ще ти осигуря момичето.

Габриел напусна сградата на булевард „Цар Саул“ малко по-рано от обичайното и отиде с колата си до Ейн Керем. Пред интензивното отделение на медицинския център „Хадаса“ още стояха на пост охранители, но Шамрон беше сам, когато влезе в стаята.

— О, блудният син е решил да ми направи посещение — каза той с горчивина. — Добре че сме хора от пустинята. Иначе щеше да ме сложиш на някой плаващ леден къс и да ме пуснеш в открито море.

Габриел седна до леглото.

— Идвах тук поне половин дузина пъти.

— Кога?

— Късно през нощта, когато спеше.

— Бдял си над мен като Геула и лекарите? Не можеше ли да дойдеш през деня като нормалните хора?

— Бях зает.

— Министър-председателят не е твърде зает да ме посещава в приемливо време. — Шамрон, чийто ранен врат бе обездвижен с дебела пластмасова яка, хвърли на Габриел отмъстителен кос поглед. — Той ми каза, че е разрешил на Амос да намери свой човек за отдел „Специални операции“, за да можеш да изпълниш налудничавата поръчка на Ейдриън Картър и американците.

— Да разбирам ли, че не я одобряваш?

— Категорично не. — Шамрон затвори очи и остана така дълго време — толкова дълго, че Габриел погледна нервно към редицата монитори до леглото му. — Синьо и бяло — каза най-накрая Стареца. — Ние правим нещата сами. Не молим другите за помощ и не им помагаме да оправят бъркотиите, които сами са си създали. Освен това със сигурност не отиваме доброволно да станем изкупителна жертва за Ейдриън Картър.

— Лежиш в това болнично легло, вместо да седиш зад бюрото си в кабинета на премиера. Това превръща Зизи ал Бакари и Ахмед бен Шафик в мой проблем. Освен това светът се промени, Ари. Трябва да работим заедно, за да оцелеем. Старите правила вече са неприложими.

Шамрон повдигна ръката си с изпъкнали вени и посочи към пластмасовата чаша с вода на шкафчето до леглото му. Габриел я поднесе към устните му, за да може да си сръбне през сламката.

— По чие искане се нагърби с тази поръчка? — попита Стареца. — На Ейдриън или на някой по-високо в управленската йерархия? — Тъй като Алон остана мълчалив, той ядосано отблъсна чашата с вода. — Възнамеряваш да ме третираш като инвалид ли? Аз все още съм специалният съветник на министър-председателя по въпросите на сигурността и разузнаването. Все още съм… — Гласът му пресекна от връхлетялата го умора.

— Ти все още си мемунех — каза Габриел, довършвайки изречението му. На иврит това означаваше човек, който ръководи всички. В продължение на дълги години тази титла бе запазена за Шамрон.

— Не преследваш някое хлапе от Наблус, Габриел. На мушката ти са Ахмед бен Шафик и Зизи ал Бакари. Ако нещо се обърка, светът ще се стовари върху теб от много голяма височина и твоят приятел Ейдриън Картър няма да е там да помогне да те изстържат от паважа. Аз съм правил това един-два пъти.

Габриел подаде глава в коридора и поиска от агентите, които бяха на пост, да изключат всички средства за аудио- и визуално наблюдение в стаята на Шамрон. После отново седна на стола до леглото и като доближи уста до ухото на Ари, му разказа всичко. Погледът на Стареца поне за миг изглеждаше малко по-фокусиран. Когато зададе първия си въпрос, Габриел почти успя да извика във въображението си образа на железния мъж, който бе влязъл в живота му един септемврийски следобед на 1972 година.

— Решил си да използваш жена?

Алон кимна утвърдително.

— Ще ти трябва някоя, чиято история да издържи на щателното разследване на добре платения охранителен екип на Зизи. Не можеш да използваш някое от нашите момичета, нито еврейка, която не е израелска гражданка. Ако Ал Бакари се усъмни дори за миг, че пред него стои еврейска девойка, веднага ще се отърве от нея. Нужна ти е нееврейка.

— Всъщност ми трябва американка.

— Откъде ще я намериш?

Краткият отговор на Габриел накара Шамрон да се намръщи.

— Не ми харесва идеята да бъдем отговорни за тяхна агентка. Ами ако нещо се обърка?

— Какво може да се обърка?

— Всичко — отвърна Ари. — Знаеш го по-добре от всеки.

Шамрон сякаш внезапно бе обзет от умора. Габриел бутна надолу реостата на нощната лампа.

— Какво смяташ да правиш? — попита Ари. — Да ми четеш приказка за лека нощ?

— Ще поседя с теб, докато заспиш.

— Геула може да направи това. Върви си вкъщи и си почини. Ще ти са нужни сили.

— Ще постоя малко.

— Върви си у дома — настоя Шамрон. — Там има някой, който с нетърпение очаква да те види.

Двайсет минути по-късно, когато зави с колата по улица „Наркис“, Габриел видя, че прозорците на апартамента му светят. Той паркира шкодата си зад ъгъла, мина тихо по тъмната алея и влезе в сградата. Като се вмъкна в апартамента, въздухът бе изпълнен с мирис на ванилия. Киара седеше с кръстосани крака върху работната му маса под ярката светлина на насочващите се халогенни лампи. Щом влезе, тя го изгледа с присвити очи, после обърна взор към онова, което някога бе педантично обзаведена всекидневна.

— Харесва ми какво си направил тук, Габриел. Моля те, кажи ми, че не си махнал и леглото ни.

Той поклати отрицателно глава и я целуна.

— Докога ще си в града? — попита тя.

— Тръгвам утре сутринта.

— Както винаги, ориентацията ми във времето е отлична. Колко време ще отсъстваш?

— Трудно е да се каже.

— Може ли да ме вземеш с теб?

— Не и този път.

— Къде отиваш?

Габриел й помогна да слезе от масата и угаси лампата.

13. Лондон

— Трябва ми картина на Ван Гог, Джулиан.

— Та не ни ли трябва на всички, венчелистче?

Ишърууд дръпна ръкава на палтото си и погледна часовника си. Беше десет часът сутринта. Обикновено по това време той вече бе в галерията си, а не се разхождаше по брега на езерото в Сейнт Джеймсис Парк. Джулиан спря за момент да погледа флотилията от патици, които се носеха бавно по гладката повърхност на водата към острова. Габриел се възползва от възможността да огледа парка, за да види дали не ги следят. След това хвана Ишърууд за лакътя и го поведе към Хорс Гардс Роуд.

Двамата бяха пълна противоположност, образи от различни картини. Габриел носеше черни джинси и велурени обувки, които не издаваха никакъв шум, докато вървеше. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на коженото му яке, раменете — леко приведени напред, а зелените му очи неуморно оглеждаха парка. Ишърууд — петнайсет години по-възрастен от Алон и няколко сантиметра по-висок — носеше сив костюм на тесни бели райета и вълнено палто. Прошарената му коса покриваше яката на палтото му и се развяваше леко, докато вървеше пъргаво с широка крачка. Имаше нещо несигурно в Джулиан Ишърууд. Както винаги, Габриел трябваше да устои на порива си да се протегне и да го дръпне, за да забави темпото си.

Двамата се познаваха от трийсет години. Подчертано английското фамилно име на Джулиан и непохватните му английски обноски донякъде прикриваха факта, че той не е англичанин. Водеше се такъв по националност и паспорт, но беше немец по рождение, французин по възпитание и евреин по религия. Само шепа доверени приятели знаеха, че още невръстно дете, Ишърууд беше пристигнал в Лондон през 1942 година като бежанец, след като бил пренесен през заснежените Пиренеи от двама баски овчари. Или че баща му — прочутият берлински търговец на картини Самуел Исаковиц — бе убит заедно със съпругата си в концентрационния лагер Собибор. Всъщност имаше и още нещо, което Джулиан Ишърууд държеше в тайна от своите конкуренти в лондонския художествен свят, а и от почти всички останали. През годините той от време на време бе правил услуги на един господин от Тел Авив, наречен Шамрон. На жаргона, употребяван в Службата, Ишърууд беше саян — неплатен доброволен помощник. Джулиан бе вербуван от Ари Шамрон заради едно-единствено нещо: да помогне и да поддържа прикритието на един много специален агент.

— Как е моят приятел Марио Делвекио? — попита Ишърууд.

— Изчезна безследно — отговори Габриел. — Надявам се, че моето разкриване не ти е причинило някакви проблеми.

— Не, никакви.

— Не са се разнесли слухове по улиците? Не са ти задавали въпроси на търговете? Не си имал посещения от хора от МИ5?

— Питаш дали лондончани не гледат на мен като на зъл израелски шпионин?

— Точно това те питам.

— Всичко е спокойно на този фронт, но пък и ние никога не сме афиширали нашите взаимоотношения, нали? Това не е в стила ти. Ти не афишираш нищо. Ти си един от двамата или тримата най-добри реставратори на картини в света и никой не те познава в действителност. Срамота!

Те стигнаха до ъгъла на Грейт Джордж Стрийт и Габриел зави надясно, в Бърдкейдж Уок.

— Кой знае за нас в Лондон, Джулиан? Кой знае, че имаш професионални отношения с Марио?

Ишърууд вдигна поглед към мокрите корони на дърветата, растящи по протежение на тротоара.

— Всъщност много малко хора. Единият естествено е Джеръми Краб от „Бонамс“. Той още ти е сърдит, задето му отмъкна под носа онзи Рубенс. — Джулиан сложи дългата си костелива ръка на рамото на Габриел. — Имам купувач за картината. Сега се нуждая единствено от нея.

— Положих лака вчера, преди да напусна Йерусалим — каза Алон. — Ще използвам един от най-добрите ни превозвачи да я докара тук колкото се може по-скоро. Може да я получиш в края на седмицата. Впрочем дължиш ми сто и петдесет хиляди паунда.

— Чекът вече е изпратен по пощата, венчелистче.

— Кой още? — настоя Габриел. — Кой друг знае за нас?

Ишърууд се замисли.

— Онова нищожество Оливър Димбълби — каза накрая. — Спомняш ли си Оливър? Запознах те с него в „Грийнс“ един следобед, когато обядвахме там. Тантурест дребен търговец от Кинг Стрийт. Веднъж се опита да купи галерията ми.

Габриел си спомни. Още държеше някъде претенциозната позлатена визитка, която Оливър му бе дал. Тогава Димбълби едва погледна към него. Той си бе такъв.

— През годините съм правил много услуги на Краб — каза Ишърууд. — От този вид услуги, за които не обичаме да говорим в нашата работа. Колкото до Оливър Димбълби, помогнах му да оправи ужасната бъркотия, която забърка с едно момиче, работещо в галерията му. Взех бездомното дете при мен. Дадох й работа. Тя ме изостави, за да отиде при друг търговец, както впрочем правят всичките ми момичета. Какво е това, което отблъсква жените от мен? Аз съм лесна плячка. Жените го разбират. Същото важи и за твоя малък отряд. Хер Хелер със сигурност го е разбрал.

Хер Рудолф Хелер — капиталист спекулант от Цюрих — беше един от любимите псевдоними на Шамрон. Тъкмо него бе използвал, когато вербува Джулиан.

— Впрочем как е той?

— Изпраща ти поздрави.

Алон сведе поглед към мокрия паваж на Бърдкейдж Уок. Откъм парка повя хладен вятър. Сухите листа се затъркаляха с шумолене пред краката им.

— Нужна ми е картина на Ван Гог — повтори Габриел.

— Да, вече го чух. Проблемът е, че аз не притежавам такава. В случай че си забравил, галерия „Ишърууд Файн Артс“ е специализирана за творби на стари майстори. Ако искаш импресионисти, трябва да потърсиш другаде.

— Обаче ти знаеш откъде мога да се сдобия с такава картина.

— Освен ако не възнамеряваш да откраднеш някоя, доколкото знам, в момента на пазара няма нищо.

— Но това не е вярно, нали, Джулиан? Ти знаеш за една. Разказа ми за нея преди сто години — за неизвестна дотогава картина, която баща ти е видял в Париж в периода между двете световни войни.

— Не само баща ми — отвърна Ишърууд. — И аз я видях. Винсент я е нарисувал в Овер сюр Оаз през последните дни на живота си. Носи се слух, че тя може да е причината за неговата гибел. Проблемът е, че картината не е за продан и вероятно никога няма да бъде. Семейството ми даде ясно да разбера, че никога няма да се раздели с нея. Те също така са твърдо решени да държат съществуването й в тайна.

— Разкажи ми пак историята.

— Сега нямам време, Габриел. В десет и половина имам среща в галерията.

— Отмени я, Джулиан. Разкажи ми за тази картина.

Ишърууд прекоси пешеходния мост, който минаваше над езерото, и се насочи към галерията си в Сейнт Джеймс. Габриел мушна още по-дълбоко ръцете си в джобовете на якето си и го последва.

— Почиствал ли си някога негова картина? — попита Джулиан.

— На Винсент? Никога.

— Какво знаеш за последните му дни?

— Предполагам, каквото знаят всички.

— Говориш глупости, Габриел. Не се опитвай да ме правиш на идиот. Мозъкът ти е като „Речник на изкуството“ на Гроув.

— Било е през лятото на 1890 година, нали?

Ишърууд кимна утвърдително:

— Моля, продължавай.

— След като напуснал приюта в Сен Реми, той отишъл в Париж да види брат си Тео и снаха си Йохана. Посетил няколко галерии и изложби и се отбил в магазина за художествени материали на Жулиен Пер Танги, за да провери няколко платна, които държал там на склад. След три дни взел да става неспокоен и хванал влака за Овер сюр Оаз, намиращ се на трийсет километра от Париж. Смятал, че тихото провинциално градче Овер ще е идеалното място за неговата работа, а и било близо до Тео — неговата финансова и емоционална опора в живота. Наел стая над кафене „Раву“, а за здравето му се грижел доктор Пол Гаше.

Габриел хвана Джулиан за ръката и двамата пресякоха бежешком „Мел“, възползвайки се от една пролука в уличното движение, после поеха по Марлборо Роуд.

— Веднага започнал да рисува. Стилът му, както и настроението, бил спокоен, а колоритът — по-приглушен. Нямало ги вълнението и агресивността, които характеризират повечето от работите му, рисувани в Сен Реми и Арл. Освен това бил изумително продуктивен. За двата месеца, прекарани в Овер, Винсент нарисувал повече от осемдесет картини. По картина на ден. Някои дни и по две.

Завиха по Кинг Стрийт. Габриел внезапно млъкна. Пред тях, поклащайки се по тротоара към входа на аукционната къща „Кристис“, вървеше Оливър Димбълби. Ишърууд рязко сви по Бъри Стрийт и продължи оттам, докъдето бе стигнал Алон:

— Когато не бил пред статива си, Винсент обикновено можел да бъде намерен в стаята му над кафене „Раву“ или в дома на Гаше. Докторът бил вдовец, с две деца — петнайсетгодишен син и дъщеря, която навършила двайсет и една години по време на престоя на Ван Гог в Овер.

— Маргьорит.

Джулиан кимна утвърдително.

— Тя била красива девойка и силно увлечена по Винсент. Съгласила се да му позира, но за съжаление, без позволението на баща си. Ван Гог я нарисувал облечена в бяла нощница в градината на нейния дом.

— „Маргьорит Гаше в градината“ — вметна Габриел.

— Когато разбрал това, баща й побеснял.

— Обаче тя отново му позирала.

— Точно така — съгласи се Ишърууд. — Втората картина е „Маргьорит Гаше пред пианото“. Тя се появява и в „Храсталак с две фигури“ — дълбоко символична творба, която някои от изкуствоведите считат за предсказание за смъртта на Винсент. Обаче аз мисля, че показва Винсент и Маргьорит, вървящи по централната църковна алея — предчувствието на художника за бъдеща сватба.

— Но е имало и четвърта картина с Маргьорит?

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ — отговори Джулиан. — Тя е най-хубавата от серията. Само шепа хора са имали щастието да я видят или изобщо знаят, че съществува. Винсент я е нарисувал няколко дни преди смъртта си. После тя изчезва.

Те стигнаха до Дюк Стрийт, минаха през тесен пасаж и влязоха в квадратен вътрешен двор с тухлена настилка, наречен Мейсънс Ярд. Галерията на Ишърууд се помещаваше в стара викторианска складова постройка, издигаща се в далечния край, която бе вклинена между офиса на малка гръцка транспортна компания и кръчма, пълна с красиви куриерки, придвижващи се с малки моторетки. Джулиан понечи да тръгне през двора към галерията си, но Габриел го хвана за ревера и го дръпна в противоположната посока. Докато вървяха бавно покрай сградите, хвърлящи хладна сянка, Ишърууд продължи разказа си за смъртта на Ван Гог:

— Вечерта на 27 юли Винсент, видимо измъчван от болки, се върнал в кафене „Раву“ и с мъка се заизкачвал по стълбите към стаята си. Госпожа Раву го последвала и открила, че е прострелян. Изпратила да извикат лекар. Лекарят естествено бил Гаше. Той решил, че е невъзможно да се извади куршумът от гърдите на Ван Гог, и извикал Тео в Овер. Когато Теодорус пристигнал на следващата сутрин, заварил брат си да пуши лула, седнал в леглото. Винсент починал по-късно същия ден.

Стигнаха до участък, огрян от ярките слънчеви лъчи. Джулиан засенчи очи с дългата си ръка.

— Има много неизяснени въпроси около смъртта на Ван Гог. Не се знае откъде е взел пистолета, нито точното място, където се е прострелял. Има много неясноти и относно мотива. Дали самоубийството му е било кулминация на дългата борба с депресията? Дали се е разстроил от току-що полученото от Тео писмо, в което брат му съобщавал, че имайки жена и дете, вече няма да може да го подкрепя финансово? Дали Винсент не е отнел живота си като част от план, целящ да предизвика интерес към творбите му — и така те да станат продаваеми? Аз мисля, че смъртта му има нещо общо с Гаше. Или по-точно с неговата дъщеря.

Те отново потънаха в сенките на двора. Ишърууд свали ръката си.

— В деня преди Винсент да се простреля, той отишъл в дома на доктора. Двамата се скарали ужасно и Ван Гог заплашил Гаше с пистолет. Каква е била причината за тази караница? По-късно доктор Гаше заявил, че е било заради рамката на една картина. Аз пък смятам, че е заради Маргьорит. Мисля, че вероятно има нещо общо с „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“. Това е прелестна картина, един от най-хубавите му портрети. Позата и обстановката ясно показват булка през първата й брачна нощ. Нейният смисъл не може да не е забелязан от човек като Пол Гаше. Ако е видял картината, а няма основание да се смята, че не е така, сигурно се е вбесил. Вероятно докторът е казал на Винсент, че не може да става и дума за брак с дъщеря му. Може да му е забранил да рисува Маргьорит. Може дори да му е забранил да я вижда. Това, което със сигурност знаем, е, че Маргьорит Гаше не е присъствала на погребението на Ван Гог, макар че на следващия ден са я забелязали, обляна в сълзи, да оставя слънчогледи на гроба му. Тя никога не се омъжила и живяла усамотено в Овер до смъртта си през 1949 година.

Подминаха входа за галерията на Джулиан и продължиха да вървят.

— След смъртта на Винсент картините му станали притежание на Тео. Той уредил да докарат творбите, рисувани от брат му в Овер, и ги оставил на склад в магазинчето на търговеца на художествени материали Жулиен Танга в Париж. Тео умрял скоро след Винсент и картините станали собственост на Йохана, съпругата му. Никой от останалите роднини на Ван Гог не поискал дори една негова творба. Братът на Йохана смятал, че те нямат никаква стойност, и предложил да ги изгорят. — Ишърууд спря. — Можеш ли да си представиш? — Отново закрачи напред. — Йохана обаче им направила опис и неуморно работила да изгради репутацията на Винсент. Благодарение на снаха си Ван Гог е считан за велик художник. Обаче има очебиен пропуск в списъка й с известните творби на Винсент.

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“.

— Точно така — съгласи се Джулиан. — Дали е било случайно, или е било нарочно? Естествено никога няма да узнаем, но аз имам теория. Вярвам, че Йохана е знаела, че картината може да е довела до смъртта на Ван Гог. Какъвто и да е бил случаят, тя е продадена евтино от склада на Танги година и нещо след смъртта на Винсент и никога не е видяна повече. Тук вече баща ми се появява в тази история.

Те завършиха първата си обиколка на двора и започнаха втората. Ишърууд забави крачка и заговори за баща си:

— Дълбоко в себе си той винаги е бил берлинчанин. Щеше да остане там завинаги. Разбира се, това не беше възможно. Баща ми видя задаващите се буреносни облаци и побърза да напусне града. В края на 1936 година ние напуснахме Берлин и се преместихме в Париж. — Джулиан погледна Габриел. — Много жалко, че дядо ти не направи същото. Той беше голям художник. Произхождаш от добър род, момчето ми.

Алон побърза да смени темата:

— Галерията на баща ти е била на Рю дьо ла Боети, нали?

— Разбира се — каза Ишърууд. — По онова време Рю дьо ла Боети беше средище на артистичния свят. Пол Розенберг имаше галерия на номер 21. Пикасо и Олга живееха от другата страна на двора, на номер 23. Жорж Вилденщайн, Пол Гийом, Йос Хесел, Етиен Биню — всички бяха там. Галерия „Исаковиц Файн Артс“ се помещаваше до тази на Пол Розенберг. Ние живеехме в апартамент над изложбените зали. Пикасо за мен беше „чичо Пабло“. Той ми разрешаваше да го гледам как рисува, а Олга ме черпеше с шоколади, докато ми прилошееше.

На устните на Джулиан се появи усмивка, която бързо угасна, когато продължи да разказва за баща си:

— Германците пристигнаха през май 1940 година и започнаха да плячкосват. Баща ми нае замък в Бордо — откъм линията на Виши, и пренесе повечето от ценните си картини там. Скоро и ние го последвахме. Германците навлязоха в неокупираната зона през 1942 година и започнаха патрулните им обиколки и депортирането. Бяхме хванати в капан. Баща ми плати на двама баски овчари да ме преведат през планината в Испания. Даде ми да нося някои документи, професионален каталог и два дневника. Тогава го видях за последен път.

На Дюк Стрийт прозвуча клаксон и ято гълъби изхвърча над сенчестия двор.

— Минаха години, преди да прочета дневниците. В единия от тях открих бележки за картина, която баща ми видял една вечер в Париж в дома на човек, наречен Исак Вайнберг.

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“.

— Вайнберг казал на баща ми, че е купил творбата от Йохана малко след смъртта на Винсент, за да я подари на съпругата си за рождения й ден. Както изглежда, госпожа Вайнберг е приличала на Маргьорит. Баща ми попитал Исак дали не би искал да я продаде, но той отговорил, че не желае. Освен това помолил баща ми да не споменава пред никого за картината и той с радост му обещал.

Мобилният телефон на Ишърууд иззвъня. Той не му обърна внимание.

— В началото на седемдесетте години, точно преди да те срещна, бях по работа в Париж. Трябваше да убия няколко часа между две срещи и реших да посетя Исак Вайнберг. Отидох на адреса в Маре, записан в дневника на баща ми, но Вайнберг го нямаше там. Не беше преживял войната. Обаче се видях със сина му — Марк, и му разказах за бележките в дневника на баща ми. Отначало той отрече историята, но накрая стана по-отстъпчив и ми позволи да видя картината, след като му се заклех, че ще мълча до гроб. Тя висеше в спалнята на дъщеря му. Попитах го дали не е склонен да се раздели с нея. Той естествено отказа.

— Сигурен ли си, че е на Ван Гог?

— Абсолютно.

— И оттогава не си се връщал там?

— Мосю Вайнберг ми даде ясно да разбера, че картината никога няма да бъде продадена, така че не виждах смисъл. — Ишърууд спря да върви и се обърна към Габриел: — Добре, венчелистче. Разказах ти историята. Сега би ли ми обяснил за какво е всичко това?

— Много се нуждая от тази картина на Ван Гог, Джулиан.

— За какво?

Алон го хвана за ръкава и го поведе към вратата на галерията.

До остъклената врата беше монтиран електронен домофонен панел с четири звънеца със съответните табелки. На едната се виждаше поизтрит на места надпис: Ишъ уу Файн Ар с: само с предварителна уговорка. Джулиан отключи вратата и поведе Габриел по стълбите, застлани с протрит кафяв килим. Към площадката гледаха две врати. Лявата беше на малка туристическа агенция. Собственичката й — стара мома, наречена госпожица Арчър — седеше зад бюрото си под постер, на който бе изобразена щастлива двойка, плискаща се в лазурна вода. Вратата на Ишърууд беше вдясно. Последната му секретарка Таня — същество с изражение, сякаш постоянно се извинява — погледна крадешком, когато Джулиан и Габриел влязоха.

— Това е господин Клайн — каза Ишърууд. — Той иска да види нещо на горния етаж. Никакви прекъсвания, скъпа Таня.

Те се качиха в асансьора с размери на телефонна кабинка и се заизкачваха, застанали толкова близо един до друг, че Алон подушваше снощното бордо в дъха на спътника си. След няколко секунди асансьорът спря със силно разтърсване и вратата се отвори със скърцане. Изложбената зала на Джулиан тънеше в полумрак, осветена единствено от късното сутрешно слънце, което проникваше през стъкления покрив. Ишърууд се настани на кадифения диван в средата на помещението, а Габриел направи малка обиколка. В мрака картините почти не се виждаха, но той ги познаваше много добре: „Венера“ на Бернардино Луини, „Рождество Христово“ на Перино дел Вага, „Кръщението на Исус“ на Бордоне и възхитителен пейзаж на Клод Лорен.

Джулиан понечи да заговори, но Алон вдигна предупредително пръст пред устните си и извади от джоба на якето си нещо, което приличаше на мобилен телефон „Нокия“. Наистина беше „Нокия“, но притежаваше някои допълнителни екстри, които не бяха достъпни за обикновените клиенти, като GPS и детектор за скрити подслушвателни устройства. Габриел направи втора обиколка на залата, този път с очи, приковани върху дисплея на телефона. След това седна до Ишърууд и тихичко му разказа защо му е необходима картина на Ван Гог.

— Зизи ал Бакари? — попита невярващо Джулиан. — Проклетият терорист? Сигурен ли си?

— Той не поставя бомбите. Дори не ги изработва. Обаче плаща сметките и използва бизнес империята си, за да улеснява придвижването на хора и оръжия по целия свят. В днешния свят, което е също толкова лошо. Дори по-лошо.

— Веднъж го срещнах, но той едва ли ме помни. Ходих на парти в неговото имение в Глостършър. Огромно парти. Море от хора. Зизи никъде не се виждаше. Появи се в края като проклетия Гетсби. Заобиколен от бодигардове даже в собствения си дом. Странен тип. Обаче е ненаситен колекционер, нали? Предмети на изкуството. Жени. Всичко, което може да се купи с пари. Хищен, доколкото съм чувал. Естествено никога не съм правил сделка с него. Вкусът на Зизи не е ориентиран към старите майстори. Той харесва импресионистите и някои художници модернисти. Всички саудитци са такива. Тях не ги привличат християнските образи на старите майстори.

— Той не притежава картина на Ван Гог, Джулиан. От време на време е намеквал, че търси творба на Винсент. Обаче не каква да е. Иска нещо специално.

— От това, което съм чувал, Зизи купува много внимателно. Харчи купища пари, но го прави умно. Притежава колекция като на най-престижните музеи, но не е осъзнал, че в нея няма творба на Ван Гог.

— Художественият му съветник е англичанин, някой си Андрю Малоун. Познаваш ли го?

— За съжаление, Андрю и аз се познаваме много добре. Той е бръкнал дълбоко в джобовете на Зизи. Прекарва уикендите на неговата яхта, която е голяма като „Титаник“, доколкото съм чувал. Андрю е хитър колкото тях. И голям мръсник.

— В какво отношение?

— Той смуче от две страни, венчелистче.

— Какво искаш да кажеш, Джулиан?

— Андрю е подписал ексклузивен договор със Зизи, което означава, че не трябва да изкарва пари от друг търговец или колекционер на картини. По този начин тузарите като Ал Бакари искат да са сигурни, че съветът, който получават, не е повлиян от конфликт на интереси.

— А какво прави Малоун?

— Изнудвания, двойни комисиони, наречи го както искаш.

— Сигурен ли си?

— Да, венчелистче. Всеки в града знае, че за да прави бизнес със Зизи, трябва да плати такса на Андрю Малоун.

Ишърууд внезапно стана от дивана и закрачи из изложбената зала.

— Е, какъв е планът ти? Да изкараш Зизи от дупката му с творба на Ван Гог? Да я развееш пред него с надеждата, че той ще захапе кукичката, кордата и тежестта? Обаче трябва да има нещо в другия край на въдицата, нали? Някой от твоите агенти?

— Нещо такова.

— И къде смяташ да се разиграе този фарс? Тук, нали?

Габриел огледа одобрително залата.

— Да — отговори той. — Мисля, че това ще свърши чудесна работа.

— Точно от това се боях.

— Нужен ми е търговец на картини — поясни Алон. — Някой известен в гилдията. Някой, на когото мога да се доверя.

— Аз съм се специализирал в старите майстори, не в импресионистите.

— Това няма значение за тайна сделка като тази.

Джулиан не оспори казаното. Знаеше, че Габриел е прав.

— Мислил ли си за последствията, които може да има за мен, ако малкият ти гамбит36 се провали? Аз ще бъда белязан. Мога да се справя с хора като Оливър Димбълби, но с всички скапани алкайдовци, взети заедно… това е съвсем друго нещо.

— Очевидно ще трябва да вземем някои постоперативни предпазни мерки за твоята сигурност.

— Харесвам евфемизмите ти, Габриел. Ти и Шамрон винаги прибягвате до тях, когато истината е твърде ужасна, за да се изрече на глас. Те ще обявят фетва37 за главата ми. Ще трябва да затворя галерията и да се крия.

Габриел, изглежда, не се трогна от протестите на галериста.

— Джулиан, няма да станеш по-млад. Наближаваш края на земния си път. Нямаш деца. Нямаш наследници. Кой ще поеме галерията? Освен това отдели малко време да изчислиш комисионата си при една частна продажба на неизвестна досега творба на Ван Гог. Прибави към това парите, които ще спечелиш при продажбата на складовата ти наличност.

— Представям си една прекрасна вила в Южна Франция. Ново име. Екип момчета от Службата, които се грижат за мен, като изкуфея напълно.

— Гледай да има свободна стая и за мен.

Ишърууд отново седна.

— Твоят план има един сериозен недостатък, венчелистче. Ще ти бъде по-лесно да хванеш в капана твоя терорист, отколкото да придобиеш тази творба на Ван Гог. Дори да приемем, че тя още е притежание на семейство Вайнберг, откъде си сигурен, че те ще ти я дадат?

— Кой е споменавал нещо за даване?

Джулиан се усмихна.

— Ще ти дам адреса.

14. Квартал Маре, Париж

— Трябва да хапнеш нещо — каза Узи Навот.

Габриел поклати глава. Беше обядвал във влака от Лондон.

— Вземи си от борша — настоя Навот. — Не можеш да дойдеш в ресторанта на Жо Голденберг и да не си поръчаш борш.

— Мога — отговори Алон. — Храните с лилав цвят ме изнервят.

Навот хвърли поглед към сервитьора и поръча още една голяма купа с борш и чаша червено вино кашер38. Габриел се намръщи и погледна през прозореца. Неспирен дъжд трополеше по паважа на Рю де Розие и беше почти тъмно. Беше поискал да се срещне с Навот на не толкова популярно с деликатесите си място в най-известния еврейски квартал на Париж, но Узи бе настоял да е при Жо Голденберг, основавайки се на дългогодишното си убеждение, че най-доброто място да скриеш бор е в гората.

— Това място ме изнервя — прошепна той. — Хайде да се поразходим.

— В това време? Забрави. Освен това никой няма да те разпознае с тази дегизировка. Дори и аз едва те познах, когато влезе.

Алон погледна към призрачното лице, отразено в прозореца. Носеше черен кадифен каскет, контактни лещи, които променяха зелените му очи в кафяви, и фалшива козя брадичка, подчертаваща и бездруго тясното му лице. До Париж бе пътувал с германски паспорт под името Хайнрих Кивер. След като пристигна на Гар дю Нор, се разхожда в продължение на два часа по бреговете на Сена, за да провери дали не е следен. В чантата на рамото му имаше овехтял том с произведения на Волтер, който купи от един букинист на кея Монтебело.

Той се извърна и погледна Навот. Беше широкоплещест, няколко години по-млад от Габриел, с къса червеникаворуса коса и бледосини очи. Според речника на Службата, Узи беше катса — старши агент под прикритие и наблюдаващ офицер. Владеещ няколко езика, притежаващ невероятен чар и ужасна арогантност, той бе проникнал в редица палестински терористични групи и вербувал агенти в арабските посолства из цяла Западна Европа. Имаше източници на информация в почти всички европейски разузнавателни служби и служби по сигурността и беше наблюдаващ офицер на широка мрежа от саяни. Навот винаги можеше да разчита да получи най-хубавата маса в ресторанта на хотел „Риц“ в Париж, защото салонният управител бе негов платен информатор, какъвто беше и началникът на камериерките. Сега беше облечен в сиво сако от туид и черен пуловер с поло яка, тъй като в Париж се подвизаваше под името Венсан Лафон — автор на пътеписи на свободна практика, родом от Бретан, който прекарва повечето време в пътуване. В Лондон беше известен като Клайд Бриджис — маркетингов директор за Европа на неизвестна канадска фирма за софтуер. В Мадрид беше финансово независим германец, който виси с часове по кафенета и барове и пътува, за да успокои неспокойната си и сложна натура.

Навот бръкна в чантата си за документи и извади кафява картонена папка, която сложи на масата пред Габриел.

— Това е собственичката на твоя Ван Гог — каза той. — Погледни я.

Алон дискретно отвори папката. На снимката, която беше вътре, се виждаше привлекателна жена на средна възраст с черна къдрава коса, мургаво лице с маслинен оттенък и дълъг орлов нос. Тя се криеше под чадър и слизаше по каменно стълбище в Монмартър.

— Хана Вайнберг — поясни Узи. — Четиридесет и четири годишна, неомъжена, бездетна. Еврейка по демографски данни. Единствено дете без деца. При това положение няма да ни бъдат нужни официалности. — Навот сведе очи и намръщено хапна малко от порцията пилешко задушено със зеленчуци. Той беше изпълнен с песимизъм по отношение бъдещето на еврейския народ. — Притежава малък бутик на Рю Льопик в Монмартър. Така се казва и магазинът й — „Бутик Льопик“. Направих тази снимка днес, в ранния следобед, когато отиваше да обядва. Останах с впечатлението, че бутикът е повече хоби, отколкото призвание. Видях банковите й сметки. Марк Вайнберг е оставил дъщеря си доста заможна.

Сервитьорът пристигна и постави пред Габриел купа с виолетов буламач. Той веднага я бутна към средата на масата. Не можеше да понася миризмата на борш. Навот пусна залък хляб в своята супа и го натисна с лъжицата си.

— Вайнберг е бил интересен човек. Бил е виден адвокат тук, в Париж. И нещо като борец за запазване на спомените. Допринесъл е много за оказване натиск на правителството за разкриване ролята на французите в холокоста. В резултат на това не е бил много популярен в някои парижки среди.

— А дъщерята? Каква е нейната политическа принадлежност?

— Умерена евросоциалистка, но това не е престъпление във Франция. Освен това е наследила малко от борбеността на баща си. Участва в група, която се опитва да се пребори с антисемитизма тук. Всъщност веднъж се е срещала с френския президент. Погледни под снимката.

Габриел откри изрезка от френско списание, в която се говореше за съществуващата напоследък антисемитска вълна във Франция. На снимката към статията се виждаха еврейски демонстранти, които вървят по един от мостовете на Сена. Начело на колоната беше Хана Вайнберг, носеща плакат с надпис СПРЕТЕ ОМРАЗАТА СЕГА!

— Посещавала ли е Израел?

— Поне четири пъти. От Шабак работят по този въпрос, за да се уверят, че не е заговорничила с терористите в Рамала. Сигурен съм, че няма да открият нищо за нея. Тази жена е златна, Габриел. Тя е дар от боговете на разузнаването.

— Какви са сексуалните й наклонности?

— Към мъжете, доколкото знаем. Има връзка с цивилен служител.

— Евреин?

— Да, слава богу.

— Влизал ли си в нейния апартамент?

— Влязох заедно с екипа невиоти.

Невиотите бяха агенти, специализирани да събират информация от трудни цели — като апартаменти, офиси, хотелски стаи. Отделението използваше най-добрите специалисти по влизане с взлом и най-добрите крадци на света. Габриел имаше други планове за тях на по-късен етап от операцията, при условие че Хана Вайнберг се съгласи да се раздели със своя Ван Гог.

— Видя ли картината?

Узи кимна утвърдително:

— Държи я в своята детска стая.

— Как изглежда?

— Искаш моята преценка за творба на Ван Гог? — Навот сви широките си рамене. — Много красива картина, изобразяваща момиче, седнало пред тоалетка. Нямам артистични наклонности като теб. Разбирам от задушено пиле и от добър любовен филм. Не ядеш борша си.

— Не ми харесва, Узи. Казах ти, че не го обичам.

Навот взе лъжицата на Габриел и сипа малко кисела сметана, която веднага изсветли лилавия цвят на сместа.

— Надзърнах в книжата й — продължи Узи. — Претършувахме гардеробите и чекмеджетата й. Сложихме по един бръмбар на телефона и на компютъра й. Човек не може да е много сигурен в подобна ситуация.

— Пълен обхват на стаята?

Узи изглеждаше засегнат от този въпрос.

— Естествено — отвърна той.

— Какво използвате за подслушвателен пост?

— За момента един бус. Ако се съгласи да ни помогне, ще се нуждаем от нещо по-трайно. Един от невиотите вече проучва съседните сгради за подходящ апартамент.

Навот отмести настрана чинията с остатъците от задушеното пиле и започна да яде от борша на Габриел. Въпреки цялата си европейска изтънченост, дълбоко в себе си той си оставаше селянин от щетла39.

— Виждам накъде отиват нещата — каза той между две загребвания с лъжицата. — Ти ще трябва да откриеш лошия тип, а аз ще прекарам следващата година да наблюдавам момичето. Но винаги е било така, нали? Ти обираш цялата слава, докато редовите работяги като мен вършат мръсната работа. Боже, ти спаси самия папа! Как простосмъртен като мен може да се конкурира с теб?

— Млъкни и си яж супата, Узи.

Да бъдеш избраник на Шамрон си имаше цена. Габриел бе свикнал с професионалната завист на своите колеги.

— Утре трябва да замина — каза Навот. — Ще отсъствам само един ден.

— Къде отиваш?

— Амос иска да говори с мен. — Той замълча, а после добави: — Мисля, че е за работата в „Специални операции“. Тази, която ти отказа.

„Това е напълно разумно“ — помисли си Алон. Навот беше изключително способен действащ агент, взел участие в множество важни операции, в това число и няколко с Габриел.

— Това ли искаш, Узи? Работа на булевард „Цар Саул“?

Навот сви рамене.

— Доста дълго съм на огневата линия. Бела иска да се оженим. Трудно е да имаш стабилен семеен живот, когато живееш така. Понякога, когато се събудя сутрин, не знам къде ще ме отвее вятърът до края на деня. Може да закуся в Берлин, да обядвам в Амстердам и да присъствам на нощен брифинг с директора на булевард „Цар Саул“. — Узи съзаклятнически се усмихна на Алон. — Точно това американците не разбират за нас. Те поставят наблюдаващите си офицери в малка кутия и ги упрекват, когато прекрачат границите й. Службата не действа така. Никога не го е правила. Точно това я прави най-великата в света и затова нашето разузнаване е толкова по-добро от техните. Те няма да знаят какво да правят с мъж като теб.

Узи бе загубил интерес към борша. Премести го в другия край на масата, така че да изглежда, че Габриел е ял от него. Алон посегна към чашата с вино, но размисли. Болеше го глава от пътуването с влака и дъждовното парижко време, а виното кашер миришеше „привлекателно“ колкото разредител за боя.

— Обаче тя взема своята дан от браковете и любовните връзки, нали, Габриел? Колко от нас са разведени? Колко са имали връзки тук, на фронтовата линия? Ако работя в Тел Авив, поне по-често ще бъда у дома. При тази работа, разбира се, има доста пътувания, но все пак са по-малко, отколкото тук. Бела има жилище в Цезарея, близо до морето. Ще си живеем чудесно. — Той отново сви рамене. — Само ме чуй. Говоря така, сякаш Амос ми е предложил работата, а той не ми е предложил нищо. Доколкото знам, вика ме на булевард „Цар Саул“, за да ме уволни.

— Не ставай смешен. Ти си най-квалифицираният човек за тази работа. Ще ми бъдеш шеф, Узи.

— Твой шеф? Моля те! Никой не е твой шеф, Габриел. Само Стареца. — Лицето на Навот внезапно стана сериозно. — Как е той? Чух, че не е добре.

— Ще се оправи — увери го Алон.

Двамата замълчаха, тъй като сервитьорът дойде до масата и взе свободните купи. Когато се отдалечи, Габриел върна папката на Навот, който я мушна обратно в чантата си.

— Е, как ще действаш с Хана Вайнберг?

— Ще я помоля да даде картина, която струва осемдесет милиона долара. Трябва да й кажа истината — или поне някаква нейна версия. А после ще се оправяме с последствията по сигурността.

— А как ще подходиш? Ще й правиш известно време мили очи или направо ще минеш на въпроса?

— Не правя мили очи, Узи. Никога не съм имал време за това.

— Е, поне няма да имаш проблем да я убедиш кой си. Благодарение на френските служби за сигурност всеки в Париж знае името ти и познава лицето ти. Кога искаш да започнеш?

— Тази вечер.

— Тогава имаш късмет.

Навот погледна към прозореца. Габриел проследи погледа му и видя жена с черна коса да върви по Рю де Розие, пазейки се с чадър. Той се изправи, без да каже и дума, и се насочи към вратата.

— Не се притеснявай, Габриел — промърмори под носа си Узи. — Аз ще се погрижа за сметката.

В края на улицата тя зави наляво и се скри от погледа му. Габриел спря на ъгъла и видя облечени в черно ортодоксални евреи да влизат един по един в голяма синагога за вечерната служба. После погледна надолу по Рю Паве и зърна силуета на Хана Вайнберг да се отдалечава в мрака. Тя спря пред входа на жилищна сграда и бръкна в дамската си чанта за ключа. Габриел тръгна по тротоара и спря на няколко крачки от нея точно когато тя протегна ръка към ключалката.

— Мадмоазел Вайнберг?

Жената се обърна и погледна спокойно към него в тъмнината. Очите й излъчваха хладнокръвие и изтънчена интелигентност. Ако се бе изплашила от приближаването му, с нищо не го показваше.

— Вие сте Хана Вайнберг, нали?

— Какво обичате, мосю?

— Нуждая се от вашата помощ — отговори Габриел. — Чудя се дали не можем да поговорим на някое уединено място.

— Познаваме ли се, мосю?

— Не — отвърна Алон.

— Тогава как бих могла да ви помогна?

— Ще бъде по-добре да го обсъдим насаме, мадмоазел.

— Нямам навика да ходя на уединени места с непознати мъже, мосю. А сега ме извинете.

Тя се обърна и пак протегна ключа към вратата.

— Става дума за ваша картина, мадмоазел Вайнберг. Трябва да говоря с вас за вашия Ван Гог.

Жената застина и отново го погледна. Очите й още излъчваха спокойствие.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, мосю, но аз не притежавам картина на Ван Гог. Ако искате да видите някои от творбите на Винсент, предлагам ви да посетите музея „Д’Орсе“.

Тя пак извърна глава.

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ — каза тихо Габриел. — Била е купена от вашия дядо от вдовицата на Теодорус ван Гог — Йохана, и подарена на баба ви за рождения й ден. Тя е имала известна прилика с Маргьорит Гаше. Когато сте били дете, картината е висяла в стаята ви. Да продължавам ли?

Спокойствието я напусна. Когато заговори след краткото си изумление, гласът й беше неочаквано гневен:

— Откъде знаете за картината?

— Не мога да ви кажа.

— Разбира се, че не можете — каза тя презрително. — Баща ми винаги ме предупреждаваше, че един ден някой алчен френски търговец на картини ще се опита да ми отнеме платното. Тя не е за продан и ако изчезне в някой момент, ще дам описанието ви на полицията.

— Аз не съм търговец на картини, не съм и французин.

— Тогава кой сте? — попита жената. — И за какво ви е моята картина?

15. Квартал Маре, Париж

Вътрешният двор беше пуст и тъмен, осветяван единствено от светещите прозорци на апартаментите в сградата. Те го прекосиха мълчаливо и влязоха във фоайето, където ги очакваше старомоден асансьор. Вместо да се качи в него, Хана се заизкачва по широкото стълбище и го заведе на четвъртия етаж. На площадката имаше две великолепни махагонови врати. На дясната нямаше табелка. Жената я отключи и го въведе в жилището. Габриел си отбеляза наум, че тя набра кода на панела за алармената система, преди да светне лампата. Хана Вайнберг, реши той, умееше да пази тайни.

Апартаментът беше голям, с неприветлив вестибюл и библиотека в съседство с всекидневната. Мебелите бяха стари, с избеляла брокатена дамаска, прозорците — скрити зад дебели кадифени завеси, върху полицата на камината тихо тиктакаше позлатен часовник, който не беше точен. Професионалното око на Габриел веднага се насочи към шестте сносни маслени платна, които висяха на стените. Обстановката създаваше усещането за отминала епоха. В действителност Алон едва ли щеше да се изненада, ако видеше Пол Гаше да чете вечерните вестници под светлината на газена лампа.

Хана Вайнберг съблече палтото си и изчезна в кухнята. Габриел се възползва от възможността да надзърне в библиотеката. На лавиците зад стъклените витрини на строгата библиотека бяха наредени подвързани с кожа юридически издания. Тук имаше още картини — скучни пейзажи, мъж, яхнал кон, задължителната морска битка — но нищо, което да подсказва, че домакинята притежава и една изгубена картина на Ван Гог.

Той се върна във всекидневната точно когато Хана Вайнберг излезе от кухнята с бутилка „Сансер“ и две чаши. Тя му подаде бутилката и тирбушон и се загледа в ръцете му, докато той внимателно извади тапата. Не беше толкова привлекателна, колкото изглеждаше на снимката, показана му от Узи Навот. Може би там ефектът се бе получил от ярката парижка светлина или може би всички жени изглеждат привлекателни, когато слизат по стълби в Монмартър. Плисираната й вълнена пола и дебелият пуловер скриваха, както подозираше Габриел, малко набита фигура. Веждите й бяха много широки и придаваха дълбока сериозност на лицето й. Както беше седнала, заобиколена от старомодните мебели в стаята, тя изглеждаше по-възрастна от своите четирийсет и четири години.

— Изненадана съм да ви видя в Париж, мосю Алон. Последния път, когато прочетох името ви във вестника, парижката полиция все още ви издирваше за разпит.

— Опасявам се, че все още е така.

— И въпреки това сте дошли… просто да ме видите? Трябва да е нещо много важно.

— Така е, мадмоазел Вайнберг.

Габриел наля вино в двете чаши, подаде й едната и вдигна своята в мълчалив тост. Тя направи същото, после поднесе чашата до устните си.

— Имате ли представа какво се случи тук, в Маре, след бомбения атентат? — попита Хана и отговори на собствения си въпрос. — Обстановката стана много напрегната. Носеха се слухове, че е поръчан от Израел. Всички повярваха, че е истина, и за съжаление, френското правителство доста се забави да предприеме нещо — даже след като се разбра, че това е лъжа. Нашите деца бяха бити по улиците. По прозорците на домовете и по витрините на магазините ни хвърляха камъни. По стените в Маре и други еврейски квартали се появиха ужасяващи надписи. Страдахме заради случилото се в онази гара. — Жената му хвърли изпитателен поглед, сякаш да се увери, че той наистина е мъжът, когото е видяла във вестниците и по телевизията. — Но и вие сте страдали, нали? Вярно ли е, че жена ви е била замесена в това?

Прямотата на въпроса й изненада Алон. Първият му порив бе да я излъже, да замаже нещата, да насочи разговора към друга тема. Но това беше вербуване, а „перфектното вербуване — както винаги повтаряше Шамрон — по същество е едно отлично съблазняване“. „А когато съблазняваш — напомни си Габриел, — трябва да разкриеш нещо за себе си“.

— Примамиха ме в Лионската гара, като отвлякоха жена ми — отговори той. — Възнамеряваха да убият и двама ни, да дискредитират Израел, както и да направят непоносим живота на евреите във Франция.

— Успяха… поне за малко. Не ме разбирайте погрешно, мосю Алон, за нас нещата тук все още са зле. Не толкова зле, както в дните след атентата. — Тя отпи от виното си, кръстоса крака и приглади плисетата на полата си. — Въпросът ми може да ви прозвучи глупаво предвид факта за кого работите, но как открихте моя Ван Гог?

Габриел помълча известно време, след това й отговори искрено. При споменаване посещението на Ишърууд в същия този апартамент преди повече от трийсет години устните й се извиха в усмивка, подсказваща, че тя си го спомня.

— Мисля, че го помня — каза Хана. — Висок мъж, доста представителен, притежаващ чар и изисканост, но в същото време някак уязвим. — Тя замълча, после добави: — Като вас.

— Чар и изисканост са думи, които рядко съм чувал за себе си.

— А уязвимост? — Жената пак се усмихна леко и това смекчи строгите черти на лицето й. — До известна степен всички сме уязвими, нали? Дори и някой като вас? Терористите са открили слабото ви място и са се възползвали от него. Това го умеят най-добре. Те се възползват от нашето благоприличие, от уважението ни към живота. Преследват скъпите за нас неща.

„Навот беше прав — помисли си Габриел. — Тя е истински дар от боговете на разузнаването“. Той постави чашата си върху малката масичка. Очите на Хана следяха всяко негово движение.

— Какво е станало със Самуел Исаковиц? — попита тя. — Оцелял ли е?

Алон поклати глава.

— Той и съпругата му са били заловени в Бордо, когато германците са се придвижили на юг.

— Къде са ги изпратили?

— В Собибор.

Жената знаеше какво означава това. Нямаше нужда Габриел да казва нещо повече.

— А вашият дядо? — попита той.

Хана се взря за момент в своята чаша, преди да отговори.

— Jeudi Noir — каза тя. — Чували ли сте този израз?

Алон кимна мрачно. Жьоди Ноар. Черният четвъртък.

— Сутринта на 16 юли 1942 година четири хиляди френски полицаи нахлули в Маре и другите еврейски квартали със заповед да арестуват двайсет и седем хиляди еврейски имигранти от Германия, Австрия, Полша, Съветския съюз и Чехословакия. Баща ми и дядо ми били в списъка. Разбирате ли, моите дядо и баба произхождат от Люблинското воеводство в Полша. На двамата полицаи, който почукали на вратата на този апартамент, им дожаляло за баща ми и му казали да бяга. Католическо семейство, което живеело на долния етаж, го прибрало и той останал при тях до освобождението. Дядо ми и баба ми нямали този късмет. Изпратили ги в лагера за интернирани в Дранси, а пет дни по-късно с пломбиран вагон — в Аушвиц. Естествено това бил краят им.

— А картината на Ван Гог?

— Нямало време да вземат някакви мерки за нея, а и в Париж нямало човек, на когото дядо ми да има вяра. Нали разбирате, било война. Хората се предавали един друг за чифт чорапи и цигари. Като чул за предстоящите хайки, той свалил картината от рамката и я скрил под една дъска на пода в библиотеката. След войната на баща ми му отнело години, докато си върне апартамента. Едно френско семейство се било нанесло, след като дядо ми и баба ми били арестувани, и не му се искало да се откаже от прекрасното жилище на Рю Паве. Кой би могъл да ги вини за това?

— Кога баща ви си е върнал апартамента?

— През 1952 година.

— След десет години — каза Габриел. — И творбата на Ван Гог все още е била тук?

— Точно както дядо ми я бил оставил — скрита под дъската на пода в библиотеката.

— Удивително.

— Да — съгласи се Хана. — Картината е останала в семейство Вайнберг в продължение на един век, независимо от войната и холокоста. А сега вие искате да я пожертвам.

— Не да я пожертвате — каза Алон.

— А какво?

— Аз просто искам… — Той замълча, търсейки подходящата дума. — Искам да я взема назаем.

— Да я вземете назаем? За колко време?

— Не мога да кажа. Вероятно за месец. Може би за шест месеца. А може и за година или за по-дълго.

— С каква цел?

Габриел не беше готов да й отговори. Взе корковата тапа и започна да чопли с нокътя на палеца си разкъсания й край.

— Знаете ли колко струва картината? — попита Хана. — Ако искате да ви я дам — дори и за кратък период — смятам, че имам правото да знам защо.

— Така е — отговори Алон, — но трябва да знаете също, че ако ви кажа истината, животът ви вече няма да е същият.

Тя си наля още вино и притисна за момент чашата до тялото си, без да отпие.

— Преди две години в Маре бе извършено особено жестоко нападение. Едно еврейско момче бе нападнато от банда северноафриканци, докато се прибирало от училище. Запалили косата му и изрязали свастика на челото му. Белегът му още си стои. Организирахме демонстрация, за да окажем натиск на френското правителство да предприеме нещо срещу антисемитизма. Когато влязохме на Площада на Републиката, там имаше антиизраелска демонстрация. Знаете ли какво ни крещяха?

— Смърт на евреите.

— А знаете ли какво каза френският президент?

— Че във Франция няма антисемитизъм.

— От този ден животът ми вече не е същият. Освен това, както може би сте се досетили, аз съм много добра в пазенето на тайни. Кажете ми защо искате моя Ван Гог, мосю Алон. Може би ще успеем да се споразумеем.

Бусът за наблюдение беше паркиран в края на Парк Роял. Узи Навот почука два пъти на задното стъкло и веднага му отвориха да влезе. Единият от невиотите седеше зад волана. Другият беше в задната част, наведен над електронна конзола и със слушалки на ушите.

— Какво става? — попита Навот.

— Габриел вече я спечели на своя страна — отвърна мъжът. — Сега ще нанесе решителния удар.

Узи си сложи чифт слушалки и заслуша обяснението, което Алон даде на Хана Вайнберг: как ще използва нейната картина, за да хване най-опасния мъж на света.

Ключът беше скрит в горното чекмедже на писалището в библиотеката. Тя го използва, за да отключи вратата в дъното на неосветения коридор, която водеше към детската стая. „Стаята на Хана — помисли си Габриел, — консервирана във времето“. Легло с дантелен балдахин. Лавици, отрупани с плюшени животни и играчки. Плакат на американски актьор, завоевател на женски сърца. И накрая — закачена над френски провинциален скрин — изгубената картина на Винсент ван Гог, потънала в плътната сянка.

Габриел пристъпи бавно напред и замря пред нея, подпрял брадичка с дясната си ръка и леко наклонил настрана главата си. После протегна ръка и нежно прокара пръсти по пищните мазки на четката. Бяха на Винсент — бе сигурен в това. На обхванатия от ентусиазъм Винсент. На влюбения Винсент. Реставраторът спокойно прецени състоянието на своя обект. Картината изглеждаше така, сякаш никога не бе почиствана. Повърхността й бе покрита с тънък слой мръсотия и имаше три хоризонтални пукнатини в резултат на факта, както предположи той, че е била навита твърде стегнато от Исак Вайнберг в нощта преди Черния четвъртък.

— Предполагам, че трябва да поговорим за парите — каза Хана. — Джулиан за колко смята, че може да се продаде?

— Приблизително за осемдесет милиона. Съгласих се той да задържи десет процента комисиона като компенсация за ролята му в тази операция. Останалата част от сумата незабавно ще ви бъде преведена по сметка.

— Седемдесет и два милиона долара?

— Плюс-минус няколко милиона, разбира се.

— А когато операцията ви приключи?

— Ще ви върна картината.

— Как смятате да го направите?

— Оставете това на мен, мадмоазел Вайнберг.

— Когато ми върнете картината, какво ще стане със седемдесет и двата милиона? Плюс-минус няколко милиона, разбира се.

— Вие ще можете да задържите натрупаната лихва. В добавка ще ви платя наем. Как ви звучи сумата от пет милиона долара?

Тя се усмихна.

— Звучи ми чудесно, но нямам никакво намерение да задържа доларите за себе си. Не им искам парите.

— А какво смятате да направите с тях?

Хана му обясни.

— Идеята ви ми харесва — каза Габриел. — Договорихме ли се, мадмоазел Вайнберг?

— Да — отговори тя. — Смятам, че се договорихме.

След като напусна жилището на Хана Вайнберг, Алон отиде в един безопасен апартамент на Службата, който се намираше близо до Булонския лес. Наблюдаваха я три дни. Габриел я виждаше само на снимките от наблюдателните камери и чуваше гласа й от записите. Всяка вечер той прослушваше касетите за някакви признаци на предателство или недискретност, но откри само вярност. В навечерието на деня, в който тя трябваше да предаде картината, той я чу да ридае тихо и осъзна, че Хана се прощаваше с Маргьорит.

На следващата сутрин Навот донесе картината, обвита в стара кувертюра, която взе от апартамента на жената. Отначало Габриел обмисли варианта да я изпрати в Тел Авив с куриер, но после реши да я изнесе лично от Франция. Той я свали от рамката и отдели платното от подрамника. Докато я навиваше внимателно, си помисли за Исак Вайнберг в нощта преди Черния четвъртък. Този път, вместо да бъде скрита под дъска на пода, тя бе пъхната на сигурно място във фалшивото дъно на куфара на Габриел. Узи Навот го закара до Гар дю Нор.

— Един агент от лондонската централа ще те чака на гара Ватерло — каза Навот. — Той ще те закара до Хийтроу. Там те очаква самолет на „Ел Ал“40. Те ще се погрижат да нямаш проблеми с багажа.

— Благодаря ти, Узи. Няма да се занимаваш още дълго с уреждането на моите пътувания.

— Не съм толкова сигурен.

— Нещата с Амос не протекоха ли добре?

— Трудно е да го разбере човек.

— Какво каза той?

— Че се нуждае от няколко дни, за да го обмисли.

— Не си очаквал, че ще ти предложи работата веднага, нали?

— Не знам какво съм очаквал.

— Не се притеснявай, Узи. Ще получиш работата.

Навот паркира до тротоара на пресечката до гарата.

— Ще кажеш една добра дума за мен на булевард „Цар Саул“, нали, Габриел? Амос те харесва.

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто казвам — рече Узи. — Теб всички те харесват.

Алон слезе от колата, взе куфара си от задната седалка и влезе в гарата. Навот изчака на тротоара да минат пет минути от заминаването на влака на Габриел, след това се качи в колата си и потегли, вливайки се в уличното движение.

Когато Алон пристигна, апартаментът беше тъмен. Той включи халогенната лампа и с облекчение видя, че студиото му все още е недокоснато. Киара седеше в леглото, когато Габриел влезе в спалнята. Косата й беше прясно измита и прихваната назад с кадифена еластична кариока. Той я свали и откопча копчетата на нощницата й. Картината лежеше до тях, докато се любеха.

— Знаеш ли — каза тя, — повечето мъже се връщат от Париж с някое шалче на „Ермес“ или с парфюм.

Телефонът иззвъня в полунощ. Габриел вдигна слушалката, преди да звънне втори път.

— Ще бъда там утре — каза той след минута и затвори.

— Кой беше? — поинтересува се Киара.

— Ейдриън Картър.

— Какво искаше?

— Да отида незабавно във Вашингтон.

— Какво има там?

— Едно момиче — отговори Габриел. — Картър е намерил момичето.

16. Маклийн, Вирджиния

— Как беше полетът?

— Безкраен.

— Дължи се на есенните джет стрийм41 — каза педантично Картър. — При това положение полетите от Европа до Америка се удължават с два часа.

— Израел не е в Европа, Ейдриън. Той е в Близкия изток.

— Наистина ли?

— Може да попиташ вашия директор на разузнаването. Той ще те изведе от заблуждението.

Картър погледна надменно Габриел, после отново се съсредоточи върху пътя. Пътуваха към Вашингтон от летище „Дълес“ с очуканото волво на Ейдриън. Картър бе облечен със спортно сако от рипсено кадифе с кръпки на лактите. То подсилваше професионалния му имидж. Липсваше му единствено платнената чанта с дълга дръжка и чашата с кафе с инициалите на Националното обществено радио. Караше с доста по-ниска скорост от указаното ограничение и многократно поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Следят ли ни?

— Това са пътни полицаи — отговори Ейдриън. — Те са истински фанатици по този път. Някакви проблеми при паспортния контрол?

— Никакви — отговори Габриел. — Всъщност изглеждаха много щастливи, че ме виждат.

Това бе нещото, което Алон не успя да разбере в Америка — дружелюбността на граничните полицаи. Той винаги намираше нещо успокояващо в мрачната отегченост на израелците, които подпечатваха паспортите на летище „Бен Гурион“. Американските митнически служители бяха далеч по-приветливи.

Габриел погледна през прозореца. Бяха напуснали пътя от летище „Дълес“ и сега се движеха през Маклийн. Преди това бе идвал само веднъж във Вирджиния — на кратко посещение в безопасна квартира на ЦРУ, намираща се дълбоко в коневъдния район, близо до Мидълбърг. Откри, че Маклийн е архетип на американско предградие — чисто и проспериращо, но някак скучно. Минаха край централната търговска част и навлязоха в елегантен жилищен квартал с големи еднофамилни къщи. Парцелите носеха имена като Мериуд и Колониални имения. Пред тях изплува крайпътна табела, на която пишеше: РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР „ДЖОРДЖ БУШ“.

— Не смяташ наистина да ме водиш в главната квартира, нали?

— Не, разбира се — отговори Картър. — Отиваме в Дистрикта.

Габриел знаеше, че вашингтонците наричат Дистрикт малкото градче на река Потомак. Те преминаха по надлеза на магистралата и навлязоха в хълмиста област с гъсти гори. Алон зърна между дърветата големи къщи с изглед към реката.

— Как се казва тя?

— Сара Банкрофт — отговори Ейдриън. — Баща й е бил изпълнителен директор в международния отдел на Ситибанк. През повечето време Сара е живяла в Европа. Тя се чувства уютно в чужбина, за разлика от повечето американци. Говори езици. Знае кога коя вилица да използва.

— Образование?

— Върнала се е тук, за да учи в колеж. Завършила е история на изкуството в Дартмът, после — магистратура в Института за изкуство „Кортолд“ в Лондон. Запознат си с „Кортолд“, нали?

Габриел кимна утвърдително. Това беше едно от най-престижните художествени училища в света. Сред възпитаниците му беше и търговецът на картини от Сейнт Джеймс Джулиан Ишърууд.

— След „Кортолд“ е защитила докторат в Харвард — поясни Картър. — Сега е куратор във „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон. Това е малък музей близо до…

— Познавам „Филипс Кълекшън“, Ейдриън.

— Извинявай — каза искрено Картър.

Голям белоопашат елен изскочи между дърветата и пресече пътя им. Ейдриън намали и се загледа след животното, което изчезна безшумно в притъмняващата гора.

— Кой привлече вниманието ти върху нея? — попита Габриел, но американецът не му отговори. Беше се навел над волана и се взираше в дърветата край пътя за още елени.

— Където има един — каза той, — обикновено има и втори.

— Също като при туристите — подхвърли Алон и повтори въпроса си.

— Тя кандидатства да се присъедини към нашето управление няколко месеца след 11 септември — обясни Картър. — Току-що бе защитила доктората си. Документите й ни се видяха интересни, така че я повикахме и я пратихме при психиатрите в отдел „Кадри“. Те я разнищиха и не харесаха това, което откриха. Казаха, че има твърде независим дух. Че е може би малко по-умна, отколкото е добре за нея. Когато отхвърлихме кандидатурата й, тя отиде във „Филипс“.

— Значи ми предлагаш отхвърлен от вас кандидат? Брак?

— Тази дума трудно може да се каже за Сара Банкрофт. — Картър бръкна в джоба на сакото си от рипсено кадифе и подаде на Габриел една снимка. Сара Банкрофт беше поразително красива жена с дълга до раменете руса коса, широки скули и големи очи с цвят на безоблачно лятно небе.

— На колко години е?

— На трийсет и една.

— Защо не е омъжена?

Картър се поколеба за миг.

— Защо не е омъжена, Ейдриън?

— Когато е била в Харвард, е имала приятел — млад адвокат, наречен Бен Калахан. Нещата завършили зле.

— Какво се е случило с Бен?

— Сутринта на 11 септември 2001 година се качил на самолета за Лос Анджелис на летище „Логан“.

Габриел подаде снимката на Картър.

— Зизи няма да иска да вземе на работа човек, който е емоционално свързан с 11 септември. Повикал си ме тук за нищо, Ейдриън.

Картър продължи да стиска волана.

— Бен Калахан е бил неин приятел от колежа, а не съпруг. Освен това Сара не е говорила на никого за него. Ние фактически трябваше да го прогоним от съзнанието й. Тя се страхуваше, че смъртта на Бен ще я преследва до края на живота й, че хората ще се отнасят с нея като към вдовица на двайсет и шест годишна възраст. Пази го дълбоко в себе си. През тази седмица доста душихме наоколо заради теб. Никой не знае.

— Хрътките по сигурността на Зизи няма да се задоволят само с душене наоколо, Ейдриън. Ако надушат и полъх от 11 септември, той ще се отърве от нея колкото се може по-бързо.

— Като говорим за Зизи, къщата му е точно отпред.

Картър намали, за да вземе завоя. От лявата им страна изникна голяма двукрила порта от ковано желязо, прикачена към тухлени колони. Отвъд нея се простираше дълга павирана автомобилна алея, водеща до огромна къща в стил градски замък, която гледаше към реката. Докато я подминаваха, Габриел погледна настрани.

— Зизи никога няма да научи за Бен — заяви Ейдриън.

— Ще заложиш ли живота на Сара за това?

— Срещни се с нея, Габриел. Тогава виж какво ще мислиш.

— Вече знам какво мисля. Тя е идеална.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ако допуснем и една грешка, Зизи ще я хвърли в някоя много дълбока дупка. Това е проблемът, Ейдриън.

Ненадейната поява на центъра на Вашингтон изненада Габриел. В единия момент бяха на двулентовото провинциално шосе в края на дефилето на река Потомак, в следващия пълзяха по Кю Стрийт през натоварения вечерен трафик на Джорджтаун. Картър, играещ ролята на екскурзовод, показваше къщите на най-известните обитатели на квартала. Подпрял глава на прозореца, Габриел не можеше да събере сили да демонстрира дори привиден интерес. Пресякоха къс мост, охраняван в двата края от двойка огромни бизони, и навлязоха в градския дипломатически квартал. Точно след Масачузетс Авеню Картър посочи една тухлена постройка с кули от лявата страна на улицата.

— Това е „Филипс Кълекшън“ — каза той услужливо.

Габриел погледна вдясно и видя бронзовата статуя на Махатма Ганди, крачещ през малък триъгълен парк. Защо Ганди? — запита се той. Какво общо имаха идеалите на Махатма с американската световна мощ?

Картър стигна до следващата пресечка и паркира в ограничената дипломатическа зона пред старомодната сграда на някакво латиноамериканско посолство. Той остави двигателя да работи и не направи никакво движение, което да подскаже, че възнамерява да слезе от колата.

— Тази част от града се нарича Дюпон Съркъл — каза той, все още в ролята на екскурзовод. — Тя се счита за авангардна във Вашингтон.

Един полицай от униформеното поделение на тайните служби почука с кокалчето на пръста си по прозореца на Картър и му направи знак да се премести. Вперил очи пред себе си, Ейдриън вдигна до стъклото картата си за самоличност и полицаят се върна при дежурната патрулка. След минута нещо в огледалото за обратно виждане привлече вниманието на Картър.

— Ето я, идва — обяви той.

Габриел погледна през прозореца си точно когато Сара Банкрофт мина буквално край него, облечена в дълго вталено черно палто. В едната си ръка държеше кожена чанта за документи, а в другата — мобилен телефон. Той чу гласа й за кратко, докато тя минаваше. Нисък, интелигентен глас, с лек английски акцент — без съмнение остатък от времето в „Кортолд“ и детството, прекарано в международни училища в чужбина.

— Какво мислиш? — попита Ейдриън.

— Ще ти кажа след минута.

Сара стигна до ъгъла на Кю Стрийт и 20 улица. На отсрещния ъгъл беше еспланадата, пълна със сергии на улични търговци, и двата ескалатора, които водеха до станцията на метрото Дюпон Съркъл. Светофарът в посоката на Сара светеше червено. Без да спира, тя слезе от тротоара и тръгна да пресича. Когато един таксиметров шофьор натисна клаксона си в знак на протест, жената му хвърли поглед, който можеше да разтопи лед, и продължи да върви бавно, без да прекъсва разговора си. Като стигна на отсрещната страна, тя стъпи на ескалатора, слизащ надолу. Габриел я гледаше с възхищение как бавно се скрива от погледа му.

— Имаш ли повече жени като нея?

Картър измъкна мобилен телефон от джоба си и набра някакъв номер.

— Започваме — каза той.

След минута голям черен шевролет комби се появи иззад ъгъла и спря неправомерно на Кю Стрийт близо до ескалаторите. Пет минути по-късно Габриел я видя отново, този път да се изкачва бавно от дълбините на станцията на метрото. Вече не говореше по телефона и не беше сама. С нея бяха двама от агентите на Картър — мъж и жена, като всеки я държеше за едната ръка, в случай че тя внезапно промени решението си. Задната врата на комбито се отвори и Сара Банкрофт се скри от погледа му. Ейдриън завъртя контактния ключ и се насочи обратно към Джорджтаун.

17. Джорджтаун

Черният шевролет спря след петнайсет минути пред голяма къща в колониален стил на Ен Стрийт. Докато Сара се изкачваше по извитото стълбище от червени тухли, вратата внезапно се отвори и в сянката на портика се появи фигурата на мъж. Той бе облечен в идеално изгладени жълто-кафяви панталони и сако от рипсено кадифе с кръпки на лактите. Погледът му бе безпристрастен като на лекар, което й напомни за психиатъра, когото посещаваше след смъртта на Бен.

— Аз съм Картър — каза мъжът, сякаш тази мисъл внезапно му бе хрумнала. Не уточни дали това е малкото или фамилното му име, а само, че е истинско. — Вече не ползвам фалшиви имена — допълни той. — Сега съм в щаба.

После се усмихна. Беше фалшива усмивка, както и краткото му кимване. Мъжът предложи да влязат и пак остави у нея усещането, че това внезапно му е хрумнало.

— А вие сте Сара — информира я той, докато я водеше по широкия централен коридор. — Сара Банкрофт, куратор в реномираната „Филипс Кълекшън“. Сара Банкрофт, която смело ни предложи услугите си след 11 септември, но бе отхвърлена с думите, че не ни е нужна. Как е баща ви?

Тя бе неприятно изненадана от внезапната смяна на темата.

— Познавате ли баща ми?

— Всъщност никога не съм го срещал. Работи за „Ситикорп“, нали?

— Знаете точно за кого работи. Защо питате за баща ми?

— Къде е той сега? В Лондон? Брюксел? Хонконг?

— В Париж — отговори тя. — Това е последното му назначение. Ще се пенсионира следващата година.

— И ще се прибере у дома?

Сара поклати глава.

— Ще остане в Париж. С новата си съпруга. Родителите ми се разведоха преди две години. Баща ми веднага се ожени повторно. Той е от хората, за които „времето е пари“.

— А майка ви? Къде е тя?

— В Манхатън.

— Виждате ли често баща си?

— През отпуските. На сватби. Някой случаен неприятен обяд, когато е в града. Родителите ми се разведоха в лоши отношения. Всеки взе страна, в това число и децата. Защо ми задавате тези въпроси? Какво искате от…

— Вярвате ли в това? — прекъсна я Картър.

— Да вярвам в какво?

— Във вземането на страна.

— Предполагам, зависи от обстоятелствата. Това част от теста ли е? Смятах, че съм се провалила на тестовете ви.

— Така е — потвърди Картър. — С летателните цветове.

Влязоха в приемната. Беше обзаведена с формалистична, но анонимна елегантност, запазена обикновено за хотелските апартаменти. Картър й помогна да си съблече палтото и я покани да седне.

— Е, защо ме върнахте?

— Светът е непостоянен, Сара. Нещата се променят. Кажете ми нещо. При какви обстоятелства смятате, че е правилно да се вземе страна?

— Не съм мислила много по този въпрос.

— Напротив — каза Картър и пред очите на Сара за втори път изплува образът на психиатъра й, седнал в своето кресло на цветя и крепящ на коляното си керамичната си чаша, който мрачно я подтикваше да посети места, където тя предпочиташе да не ходи. — Хайде, Сара — прекъсна мислите й мъжът. — Дайте ми само един пример, когато смятате, че е правилно да се вземе страна.

— Аз вярвам в доброто и злото — отговори тя, като леко вирна брадичка. — Което може би обяснява защо се провалих на малкия ви тест. Вашият свят е изпълнен с нюанси на сивото. Аз съм склонна да виждам нещата малко по в бяло и черно.

— Това ли ви казва баща ви?

„Не“ — помисли си тя. Бен я обвиняваше за този й недостатък.

— За какво е всичко това? — попита на глас. — Защо съм тук?

Обаче Картър още обмисляше изводите от последния й отговор.

— А какво ще ми кажете за терористите? — попита той и Сара отново изпита усещането, че сякаш мисълта внезапно се е пръкнала в главата му. — Ето за това се чудя. Как те се намесват в света на доброто и злото на Сара Банкрофт? Те злите ли са, или тяхната кауза е справедлива? Ние невинни жертви ли сме, или сами сме си докарали тази беда? Трябва ли да седим и да я приемем, или имаме правото да им се противопоставим с цялата си сила и ярост?

— Аз съм помощник-куратор във „Филипс Кълекшън“ — отговори Сара. — Наистина ли искате да говоря поетично за морала на контратероризма?

— Тогава нека да стесним фокуса на нашия въпрос. Винаги намирам това за ефикасно. Да вземем например мъжа, който заби самолета на Бен в Световния търговски център. — Картър направи пауза. — Припомнете ми, Сара, на кой самолет беше Бен?

— Знаете с кой самолет летеше той — отговори тя. — Беше полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“.

— Който беше пилотиран от…

— Марван ал Шехи.

— Да предположим за момент, че Марван ал Шехи по някакъв начин е успял да оцелее. Знам, че звучи налудничаво, Сара, но ми съдействайте заради предмета на обсъждането. Да предположим, че е успял да се добере до Афганистан или Пакистан, или някое друго убежище на терористи. Да допуснем, че знаем къде е той. Трябва ли да изпратим хора от ФБР със заповед за арестуването му, или трябва да се справим с него по по-ефикасен начин? Мъжете в черно? Специалните сили? Ракета „Хелфайър“, изстреляна от безпилотен самолет?

— Мисля, че знаете какво бих направила с него.

— Да допуснем, че искам да го чуя от собствената ви уста, преди да продължим нататък.

— Терористите ни обявиха война — каза тя. — Те нападнаха нашите градове, убиха наши граждани и се опитаха да подрият дейността на нашето правителство.

— Тогава как трябва да постъпим с тях?

— Трябва да се разправим с тях сурово.

— И какво означава това?

— Мъжете в черно. Специалните сили. Ракета „Хелфайър“, изстреляна от безпилотен самолет.

— А какво ще кажете за човека, който им дава пари? Той също ли е виновен? И ако е така, до каква степен?

— Предполагам, зависи от това дали знае за какво ще бъдат използвани парите.

— А ако знае дяволски добре за какво ще се използват?

— Тогава той е виновен колкото мъжа, който вряза самолета в сградата.

— Ще се чувствате ли спокойна — наистина в правото си — да работите срещу такава личност?

— Преди пет години аз предложих да ви сътруднича — отговори заядливо Сара. — Казахте ми, че не съм квалифицирана. Заявихте ми, че не съм подходяща за този вид работа. А сега искате моята помощ?

Картър изглеждаше равнодушен към нейния протест. Сара внезапно изпита съчувствие към съпругата му.

— Предложихте да ни помогнете, а ние се отнесохме нечестно към вас. Опасявам се, че това го умеем най-добре. Предполагам, мога да продължа да говоря за това колко сме сгрешили. Вероятно бих могъл да се опитам да ви утеша с неискрено извинение. Но честно казано, госпожице Банкрофт, няма време. — В гласа му се долови рязкост, която я нямаше досега. — Така че това, от което се нуждая в момента, е прям отговор. Все още ли желаете да ни помогнете? Искате ли да се борите срещу терористите, или бихте предпочели да продължите живота си с надеждата, че това няма да се случи отново?

— Да се боря? — натърти тя. — Сигурна съм, че можете да намерите по-подходящи хора от мен за тази цел.

— Има различни начини за борба с тях, Сара.

Тя се поколеба. Картър запълни настъпилата тишина, като взе да разглежда ръцете си. Не беше от мъжете, които молят два пъти. В това отношение много приличаше на баща й.

— Да — каза тя накрая. — Бих искала.

— А ако това включва да работите с друга разузнавателна служба, а не с ЦРУ? — попита Картър, сякаш обсъждаше някаква хипотетична възможност. — Разузнавателна служба, която е тясно свързана с нас в борбата срещу ислямските терористи?

— И коя е тя?

Той беше добър в избягването на отговори. Доказа го още веднъж.

— Има един човек, с когото бих искал да се срещнете. Той е сериозен тип. Малко грубоват в обноските. Ще ви зададе няколко въпроса. В действителност ще ви подложи на кръстосан разпит през следващите няколко часа. Понякога въпросите му ще са доста лични. Ако хареса това, което види, ще ви помоли да ни помогнете в една много отговорна операция. Тя крие риск, но е жизненоважна за сигурността на Съединените щати и има пълната подкрепа на ЦРУ. Ако проявявате интерес, останете на мястото си. Ако не — излезте през вратата и ще се престорим, че сте попаднали тук по погрешка.

Сара никога не разбра как Картър го повика или откъде дойде той. Беше нисък и слаб, с късо подстригана коса и прошарени слепоочия. Очите му имаха най-зеления цвят, който някога бе виждала. Ръкостискането му, също като това на Картър, беше кратко, но изпитателно — като на лекар. Говореше свободно английски, но с осезаем акцент. Ако имаше име, то още не бе споменато.

Те седнаха край дългата маса в трапезарията — Картър и безименният му сътрудник от едната страна, а Сара — от другата, като заподозрян в стаята за разпит. Сътрудникът разполагаше с досието й от ЦРУ. Той разлистваше бавно страниците му, сякаш ги вижда за първи път, в което тя силно се съмняваше. Първият въпрос, който й зададе, прозвуча като леко обвинение:

— Докторската ви дисертация в Харвард е била за немските експресионисти.

Изглеждаше странно за начало на разговора. Изкушаваше се да попита защо се интересува от темата на нейната дисертация, но вместо това кимна утвърдително и отговори:

— Да, точно така.

— При вашите проучвания натъквали ли сте се на името Виктор Франкел?

— Той е последовател на Макс Бекман — отвърна тя. — Франкел е малко познат днес, но навремето е считан за изключително влиятелен и е бил високо ценен от съвременниците си. През 1936 година нацистите обявили творчеството му за упадъчно и му било забранено да рисува. За съжаление, той решил да остане в Германия, а когато все пак взел решение да я напусне, вече било твърде късно. През 1942 година е депортиран в Аушвиц със съпругата си и дъщеря си Ирене. Само Ирене е оцеляла. След войната е отишла в Израел и през шейсетте и седемдесетте години на XX век е един от най-значимите художници в страната. Мисля, че почина преди няколко години.

— Точно така — каза сътрудникът на Картър, без да вдига очи от досието й.

— Защо се интересувате какво знам за Виктор Франкел?

— Защото е мой дядо.

— Вие сте синът на Ирене?

— Да. Ирене е моята майка.

Сара погледна към Картър, който разглеждаше ръцете си.

— Мисля, че се досещам кой ръководи вашата операция. — Върна погледа си към мъжа с прошарените слепоочия й зелените очи. — Вие сте израелец.

— Виновен по презумпция. Ще продължим ли, Сара, или искате да си тръгна сега?

Тя се поколеба за момент, после кимна утвърдително.

— Ще ми кажете ли името си, или имената са забранени?

Той й каза някакво име. Стори й се смътно познато. И тогава си спомни къде го е виждала преди. Израелският агент, който бе замесен в бомбения атентат на Лионската гара в Париж…

— Вие сте този, който…

— Да — отговори той. — Аз съм.

Мъжът сведе отново очи към досието й и отгърна нова страница.

— Какво ще кажете да се върнем към вас? Имаме много неща за обсъждане и твърде малко време.

Той започна бавно — като катерач, който си проправя път в полите на планината, пазейки силите си за невидимите опасности, които лежат пред него. Въпросите му бяха кратки, ефикасни и методично задавани, сякаш ги чете от подготвен списък, какъвто нямаше. Сътрудникът на Картър посвети първия час на семейството й. Баща й — високопоставеният директор в „Ситикорп“, който не е имал време за децата си, но за сметка на това е имал достатъчно време за други жени. Майка й, чийто живот се бе разпаднал след развода и която живееше сега като отшелница в луксозния си манхатънски апартамент на Пето Авеню. По-голямата й сестра, която Сара описа като „тази, която е обрала всичкия ум и красота“. Малкият й брат, който рано е изпитал горчилката на живота и — най-вече за разочарование на баща й — сега работеше срещу мизерно заплащане в магазин за отдаване на ски под наем в Колорадо.

След семейството последва втори час, посветен единствено на скъпото й европейско образование. За американското в „Сейнт Джонс Уд“, където бе завършила начален курс. За международното средно училище в Париж, където научи френски език и как да се забърква в неприятности. За девическия пансион извън Женева, където бе затворена от баща си, за да се „стегне“. Точно в Швейцария, призна си тя, бе открила страстта си към изкуството. Всеки от отговорите й бе посрещан от скърцането на писалката му. Той пишеше с червено мастило в бележник със слънчогледовожълт цвят. Отначало тя си помисли, че стенографира или си служи с някакви йероглифи. После си даде сметка, че мъжът си води бележки на иврит. Фактът, че пишеше отдясно наляво, и то еднакво бързо с двете си ръце, подсили усещането й, че е влязла в Огледалния свят.

Понякога изглеждаше, че той разполага с цялото време на света, друг път сътрудникът си поглеждаше часовника и се смръщваше, сякаш пресмяташе колко още могат да продължат, преди да си устроят лагер за през нощта. От време на време той преминаваше към други езици. Френският му беше доста добър. Италианският — безгрешен, но нюансиран от лек акцент, който издаваше факта, че не му е роден. Когато се обърна към нея на немски, в него настъпи промяна. Гърбът му се изпъна. И бездруго строгите му черти се изопнаха. Сара му отговори на същия език, макар че думите й неизменно бяха записвани на иврит върху жълтите страници на бележника. През повечето време той не я провокираше, въпреки че всяка несъстоятелност — реална или въображаема — в отговорите й бе разнищвана с прокурорско усърдие.

— Тази страст към изобразителното изкуство — каза той. — Откъде е дошла според вас? Защо изобразително изкуство? Защо не литература или музика? Защо не кино или драматургия?

— Картините станаха моето спасение. Моето убежище.

— От какво?

— От реалния живот.

— Били сте богато момиче, посещаващо най-добрите училища в Европа. Какво не беше наред във вашия живот? — Мъжът премина от английски на немски насред обвинението. — От какво бягахте?

— Вие ме съдите — отговори тя на същия език.

— Естествено.

— Може ли да говорим на английски?

— Ако трябва.

— Картините са други места. Друг живот. Миг от времето, уловен на платното, и нищо друго.

— На вас ви харесва да обитавате тези места.

Това беше забележка, а не въпрос. Сара кимна в отговор.

— Харесва ли ви да водите друг живот? Да бъдете други личности? Обичате ли да се разхождате из житните поля на Винсент ван Гог и цветните градини на Моне?

— Даже и в кошмарите на Франкел.

Той за първи път остави писалката си.

— Затова ли кандидатствахте в Управлението? Защото искате да водите друг живот? Защото искате да станете друга личност?

— Не, направих го, защото исках да служа на моята страна.

Той се смръщи неодобрително, сякаш намираше отговора й за наивен, и после пак погледна часовника си. Времето беше негов враг.

— Общували ли сте с араби, докато учехте в Европа?

— Разбира се.

— С момчета? Момичета?

— И от двата пола.

— Какви араби?

— Такива, които вървят на два крака. Араби от арабски страни.

— Притежавате повече остроумие от това, Сара.

— Ливанци. Палестинци. Йорданци. Египтяни.

— А саудитци? Имали ли сте съученици саудитци?

— Имаше две саудитски момичета в моето училище в Швейцария.

— Богати ли бяха тези момичета?

— Всички бяхме богати.

— Бяхте ли приятелка с тях?

— Човек трудно можеше да ги опознае. Те бяха сдържани. Държаха се настрана.

— А арабските момчета?

— Какво за тях?

— Сприятелявали ли сте се с някого от тях?

— Предполагам.

— Да сте излизали на среща с някого от тях? Да сте спали с някого от тях?

— Не.

— Защо не?

— Предполагам, че арабските мъже не са били по вкуса ми.

— Имали ли сте приятели французи?

— Няколко.

— Англичани?

— Разбира се.

— Но не и араби?

— Не.

— Имате ли предразсъдъци към арабите?

— Не ставайте смешен.

— Значи за вас е приемливо да се срещате с арабин, но просто не сте го правили.

— Надявам се, че няма да поискате от мен да бъда примамка в някой „сладък“ капан, защото…

— Не ставайте смешна.

— Тогава защо ми задавате тези въпроси?

— Защото искам да знам дали ще се чувствате удобно в социалната и професионалната среда на арабски мъже.

— Отговорът ми е „да“.

— Когато срещнете арабин, не виждате ли автоматично в него терорист?

— Не.

— Сигурна ли сте в това, Сара?

— Предполагам, зависи от арабина, когото имате предвид.

Той погледна часовника си.

— Става късно — каза, без да се обръща към никого конкретно. — Сигурен съм, че бедната Сара умира от глад. — Мъжът драсна дебела червена черта през страницата си с йероглифи. — Хайде да поръчаме някаква храна, а? Сара ще се почувства по-добре, след като хапне нещо.

Поръчаха си кебап за вкъщи от един ресторант в центъра на Джорджтаун. Храната пристигна след двайсет минути, доставена от същия черен бус, който докара Сара до къщата три часа по-рано. Габриел посрещна пристигането й като сигнал за началото на нощната сесия. През следващите деветдесет минути той се съсредоточи върху образованието й и познанията й върху историята на изкуството. Въпросите му следваха като картечен огън и тя едва имаше време за храната. Колкото до неговата, тя остана непокътната до жълтия му бележник. Той е аскет — помисли си Сара. — Няма да си направи труда да яде. Живее в гола стая и преживява с тричав хляб и няколко капки вода на ден. Малко след полунощ израелецът отнесе чинията си в кухнята и я остави на плота. Когато се върна в трапезарията, за момент остана прав зад стола си, подпрял с една ръка брадичката си и леко наклонил глава на една страна. От светлината на полилея очите му изглеждаха изумрудени и непрестанно я следваха като лъчи на прожектори. Той може да види апогея — помисли си тя. — Подготвя се за последния щурм.

— Виждам от досието ви, че не сте омъжена.

— Така е.

— В момента имате ли връзка с някого?

— Не.

— Спите ли с някого?

Сара погледна към Картър, който й хвърли мрачен поглед, сякаш й напомняше: Казах ви, че нещата може да станат лични.

— Не, не спя с никого.

— А защо не?

— Губили ли сте много близък човек?

Мрачното изражение, което внезапно се изписа на лицето му, съчетано с неспокойното раздвижване на Картър на стола му, я предупредиха, че е навлязла в забранена зона.

— Съжалявам — каза тя. — Не…

— Става дума за Бен, нали? Бен ли е причината да нямате връзка с никого?

— Да, Бен е причината. Разбира се, че е Бен.

— Разкажете ми за него.

Сара поклати глава.

— Не — рече тя меко. — Няма да узнаете за Бен. Той е мой. Бен не е част от сделката.

— Колко дълго се виждахте?

— Вече ви казах…

— Колко време се срещахте с него, Сара? Важно е, иначе не бих питал.

— Около девет месеца.

— И после връзката ви приключи?

— Да, приключи.

— Вие сложихте край, нали?

— Да.

— Бен ви е обичал. Искал е да се ожени за вас.

— Да.

— Но вие не сте чувствали нещата по същия начин. Не сте се интересували от брак. Може би не сте се интересували и от Бен.

— Държах много на него…

— Но?

— Но не го обичах.

— Разкажете ми за смъртта му.

— Не говорите сериозно.

— Напълно сериозен съм.

— Не говоря за неговата смърт. Никога не съм говорила за смъртта на Бен. Освен това вие знаете как е умрял. Загина в девет часа и три минути сутринта, източно време, на телевизионния екран. Всички хора в света гледаха как Бен умира. А вие?

— Някои от пътниците на полет 175 успяха да се обадят по телефона.

— Точно така.

— Беше ли Бен един от тях?

— Да.

— Обади ли се той на баща си?

— Не.

— Обади ли се на майка си?

— Не.

— На брат си? На сестра си?

— Не.

— На кого се обади той, Сара?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Обади се на мен, копеле такова!

— Какво ви каза?

— Каза ми, че самолетът е отвлечен. Каза ми, че са убили стюардесите. Каза ми, че самолетът прави неконтролируеми движения. Каза ми, че ме обича и че съжалява. Щеше да умре всеки момент, а ми каза, че съжалява. После връзката прекъсна.

— Какво направихте?

— Включих телевизора и видях дим да се издига от Северната кула на Световния търговски център. Беше пет минути след удара на полет 11. Никой не беше наистина сигурен какво е станало. Позвъних на Федералната авиационна администрация и им казах за обаждането на Бен. Позвъних на ФБР. Обадих се и в бостънската полиция. Чувствах се напълно безпомощна.

— И тогава?

— Гледах телевизия. Чаках телефонът отново да позвъни. Това не се случи. В 9,03 часа източно време вторият самолет се вряза в Световния търговски център. Южната кула гореше. Бен гореше.

Една сълза се плъзна по бузата й. Тя я избърса и го погледна гневно.

— Доволен ли сте?

Мъжът не отговори.

— Сега е мой ред да задам въпрос и е най-добре да ми отговорите искрено… или си тръгвам.

— Попитайте ме каквото желаете, Сара.

— Какво искате от мен?

— Искаме да напуснете работата си във „Филипс Кълекшън“ и да отидете да работите за Джихад Инкорпорейтед. Заинтересувана ли сте все още?

Картър трябваше да постави договора пред нея. Картър с неговата пуританска добродетелност и сакото си от рипсено кадифе. Картър с държането му на терапевт и с английския му с американски акцент. Габриел се измъкна навън като нощен крадец и пресече улицата, отивайки до очуканото волво на Ейдриън. Знаеше какъв ще е отговорът на Сара. Тя вече му го даде. Южната кула гореше — бе казала. — Бен гореше. Така че той не се обезпокои от изражението й на човек, когото ще бесят, когато двайсет минути по-късно Сара излезе стоически от къщата и слезе по стъпалата до очакващия я бус. Не се разтревожи и когато видя Картър да излиза пет минути след нея и да пресича бавно улицата с мрачно изражение, като че крачи след ковчег. Той седна зад волана и запали двигателя.

— На летище „Андрюс“ има самолет, който чака да те върне в Израел — каза Ейдриън. — По пътя натам ще спрем на едно място. Има един човек, който иска да поговори с теб, преди да заминеш.

Минаваше полунощ и Кей Стрийт беше оставена на разположение на нощните камиони за доставка и на такситата. Картър шофираше с по-голяма скорост от обикновено и постоянно поглеждаше часовника си.

— Тя не идва безплатно, знаеш. Ще има разходи по използването й. След като това приключи, ще трябва да бъде настанена на ново място и охранявана дълго време.

— Но вие ще се оправите с това, нали, Ейдриън? Вие сте тези, които разполагате с най-много пари. Бюджетът на американското разузнаване е много по-голям от бюджета на цялата ни страна.

— Забрави ли, че тази операция не съществува? Освен това вие ще си тръгнете с голям дял от парите на Зизи.

— Чудесно — каза Габриел. — Обаче ти ще кажеш на Сара Банкрофт, че следващите десет години ще живее в кибуц в Галилея, криейки се от силите на световния джихад.

— Добре, ние ще платим за новото й настаняване.

Картър направи няколко завоя. За момент Габриел загуби представа на коя улица се намират. Минаха край фасадата на голяма сграда в неокласически стил, после свиха по някаква служебна автомобилна алея. Отляво се издигаше укрепена караулна сграда с бронирани стъкла. Картър свали прозореца си и подаде своята карта за самоличност на часовоя.

— Очакват ни.

Часовоят погледна някакъв списък и върна картата на Ейдриън.

— Минете, после спрете пред заграждението вляво. Кучетата ще направят бърз оглед и след това ще можете да влезете.

Картър кимна и вдигна стъклото си. Габриел попита:

— Къде сме?

Ейдриън мина, лъкатушейки, през загражденията и спря, където му бяха казали.

— Пред задния вход на Белия дом — отвърна той.

— С кого ще се срещнем? — поинтересува се Алон, но сега Картър говореше с друг полицай, който се опитваше да задържи голяма немска овчарка на дебела кожена каишка. Габриел, чийто страх от кучетата бе всеизвестен в Службата, седеше неподвижно, докато животното обикаляше, душейки, волвото, за да търси скрити експлозиви. След малко те бяха насочени към друг охраняем вход. Картър паркира колата на един пуст паркинг и угаси двигателя.

— Аз съм дотук.

— С кого ще се видя, Ейдриън?

— Мини през онзи вход и тръгни по алеята към сградата. Той ще излезе след минута.

Първо се показаха кучетата — два катраненочерни териера, които изскочиха от дипломатическия вход като куршуми от дулото на пистолет и се хвърлиха към панталоните на Габриел. Президентът се появи няколко секунди по-късно. Той тръгна към Алон с протегната ръка, докато с другата правеше знаци на териерите да прекратят атаката си. Двамата мъже се здрависаха кратко, след това поеха по пешеходната алея, която обикаляше около периферията на южната морава. Териерите се хвърлиха отново към глезените на Габриел. Картър видя как Алон се обърна и прошепна нещо на иврит, което накара кучетата да избягат и да потърсят защитата на един агент от тайните служби.

Разговорът им продължи точно пет минути и на Ейдриън му се стори, че повече говори президентът. Вървяха бързо и спряха само веднъж, за да разрешат, както изглеждаше, някакво малко разногласие. Габриел измъкна ръце от джобовете си и жестикулираше в подкрепа на изказваното от него становище. Отначало президентът сякаш не беше убеден, след това кимна утвърдително и тупна силно събеседника си по рамото.

Те приключиха обиколката си и се разделиха пред дипломатическия вход. Когато Габриел се насочи обратно към източната административна автомобилна алея, кучетата припнаха след него, после се обърнаха и се спуснаха след своя господар в Белия дом. Габриел мина през отворената порта и се качи в колата на Картър.

— Как беше той? — попита Ейдриън, когато завиха по 15 улица.

— Непоколебим.

— Стори ми се, че имахте малък спор.

— Бих го охарактеризирал като учтиво разногласие.

— Относно какво?

— Разговорът ни беше личен, Ейдриън, и ще си остане такъв.

— Добродетелен човек — каза Картър.

18. Лондон

Съобщението, че галерията „Ишърууд Файн Артс“ е продала „Пророк Даниил в ямата с лъвовете“ от Питер Паул Рубенс за сумата от десет милиона паунда, се появи през първата сряда на новата година. До петък шумотевицата бе засенчена от слуха, че Ишърууд се е сдобил със съдружничка.

Първи го чу Оливър Димбълби — тантурестото наказание на Джулиан от Кинг Стрийт, макар че по-късно и самият Димбълби трудно можеше да определи точния първоизточник. Доколкото си спомняше, семената бяха посети от Пенелопи — сексапилната съдържателка на малкия бар на Джърмин Стрийт, където Ишърууд често можеше да бъде видян да убива скучните си следобеди. „Тя е руса — бе казала Пенелопи. — Естествено руса, Оливър. Не като твоите момичета. Красива. Американка с лек английски акцент“. Отначало Пенелопи предположи, че Джулиан отново се халосва с по-млада жена, но скоро осъзна, че става свидетелка на интервю за работа. „И то не каква да е работа, Оливър. Звучеше ми като нещо голямо“.

Димбълби нямаше да обърне внимание, ако не бе получил информация от второ място, този път от Пърси — всеизвестен клюкар, който беше сервитьор в залата за закуска на хотел „Дорчестър“.

— Те определено не са любовници — каза той на Оливър с увереността на човек, който си знае работата. — Ставаше дума единствено за заплата и печалби. Имаше доста пазарене. Тя се правеше на недостъпна.

Димбълби даде на Пърси десет лири и го попита дали е чул името на жената.

— Банкрофт — отговори Пърси. — Сара Банкрофт. Остана две нощи. Сметката бе платена изцяло от „Ишърууд Файн Артс“, Мейсънс Ярд, Сейнт Джеймс.

Третото наблюдение — интимна вечеря в „Мирабел“ — затвърди мнението на Димбълби, че определено нещо е в ход. Следващата вечер в бара на ресторант „Грийнс“ той се натъкна на директора на отдела за стари майстори в аукционната къща „Бонамс“ Джеръми Краб. Краб пиеше доста голямо уиски и още ближеше рани от изумителния удар на Ишърууд.

— Аз притежавах този Рубенс, Оливър, но Джули ме надхитри. Той е с десет милиона по-богат, а мен ме очаква разстрел на разсъмване. Сега Ишърууд разширява дейността си. Доколкото чух, взема си напълно нов фронтмен. Но не ме цитирай, Оливър. Това са само злобни приказки.

Когато Димбълби го попита дали случайно новият фронтмен на Ишърууд не е всъщност една американка на име Сара Банкрофт, Краб се усмихна накриво.

— Всичко е възможно, скъпи. Не забравяй, че говорим за богатия Джули Ишърууд.

Следващите четирийсет и осем часа Оливър Димбълби посвети изобилното си свободно време, за да издири произхода на Сара Банкрофт. Другар по чашка във факултета в „Кортолд“ я описа като „метеор“. Същият другар научи от свой познат в Харвард, че дисертацията й е считана за задължително четиво за всеки, който сериозно се занимава с немските експресионисти. После Димбълби се обади на свой стар приятел, който почистваше картини в Националната художествена галерия във Вашингтон, и го помоли да се позавърти край „Филипс“ и да научи нещо за нейното напускане. Било разправия за пари, докладва му неговият приятел. След два дни той позвъни на Оливър и му съобщи, че било свързано със завършила зле любовна авантюра в службата. При третото обаждане стана ясно, че Сара Банкрофт се е разделила с „Филипс Кълекшън“ в добри отношения и че мотивът за напускането й бил единствено желанието да разпери криле. Колкото до личния й живот, в смисъл на семейно положение, тя беше описана като неомъжена, но недостъпна.

Оставаше обаче един въпрос без отговор: Защо Ишърууд внезапно си вземаше съдружник? Джеръми Краб бе чул, че е болен. Роди Хъчинсън бе чул, че Джулиан имал тумор в корема, голям колкото пъпеш. Пенелопи — девойката от бара на Ишърууд — бе чула пък, че той е влюбен в богата разведена гъркиня и възнамерява да прекара остатъка от живота си в блажен разврат на плажа на остров Миконос. Въпреки че намираше разточителните слухове за забавни, Димбълби подозираше, че истината е много по-прозаична. Джулиан остаряваше. Беше уморен. Току-що бе направил успешен удар. Защо да не вземе на борда някой, който да облекчи товара му?

Подозренията му бяха потвърдени три дни по-късно, когато в края на страницата за изкуство на Таймс се появи кратко съобщение, че Сара Банкрофт — работила преди това във „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон — ще постъпи в галерията „Ишърууд Файн Артс“ като неин първи съдиректор. „Занимавам се с това от четирийсет години — споделяше пред репортера на Таймс Джулиан. — Нуждаех се от някого, който да поеме част от тежестта, и ангелите ми изпратиха Сара“.

Тя пристигна следващата седмица, в понеделник. По една случайност Оливър Димбълби вървеше бавно по Дюк Стрийт точно в момента, когато тя зави и влезе в пасажа към Мейсънс Ярд, облечена в тренчкот на „Бърбъри“; русата й коса се спускаше по гърба й като сатенена наметка. Тогава Димбълби не осъзна коя е тя, но верен на себе си, надзърна в пасажа, за да я огледа отзад. За негова изненада, жената се насочи право към галерията на Ишърууд в далечния ъгъл на квадратния двор. Този първи ден тя позвъни на звънеца и трябваше да изчака две много дълги минути, докато Таня — мудната секретарка на Джулиан — натисне бутона за отваряне на вратата. „Това е ритуалното приемане на новото момиче от Таня“ — помисли си Оливър. Той предположи, че до петък Таня ще е напуснала.

Въздействието й бе моментално. Сара бе като вихрушка, като дългоочаквана глътка свеж въздух. Сара беше всичко онова, което Ишърууд не бе: действена, овладяна, дисциплинирана и естествено — истинска американка. Тя започна да идва в галерията в осем часа всяка сутрин. Джулиан, който бе свикнал по италиански маниер да се домъква на работа в десет, бе принуден да промени навиците си. Тя постави в ред обърканите му счетоводни книги и подреди спретнато кабинета, който двамата деляха. Подмени липсващите букви на табелката на звънеца и протрития кафяв килим на стълбището. Започна мъчителния процес по ликвидирането на огромния куп залежали картини и влезе в преговори да наеме съседния офис, който в момента бе зает от невзрачната малка туристическа агенция на госпожица Арчър.

— Тя е американка — каза Димбълби. — По природа е експанзивна. Ще завладее страната ти и след това ще ти каже, че е за твое добро.

Както се оказа, Таня не издържа до петък и бе видяна да напуска за последен път галерията в четвъртък вечер. С напускането й се бе нагърбила Сара и поради това то протече гладко, което не бе обичайно за „Ишърууд Файн Артс“. Щедрото обезщетение — „Много щедро, доколкото чух“, подхвърли Димбълби — й позволи да отиде на дълга и заслужена зимна почивка в Мароко. Следващият понеделник в приемната на Ишърууд вече бе на поста си ново момиче — висока мургава италианка с буйна тъмна коса и очи с цвят на карамел, която се казваше Елена Фарнезе. Едно неофициално проучване, проведено от Роди Хъчинсън, показа, че според мъжете в Сейнт Джеймс тя е дори по-хубава от прелестната Сара. Сред обитателите на Дюк Стрийт името „Ишърууд Файн Артс“ внезапно придоби ново значение и в галерията започнаха да наминават множество хора. Даже Джеръми Краб от „Бонамс“ взе да се отбива без предварителна уговорка само за да погледа колекцията на Ишърууд.

След като оказа подкрепа на галерията, Сара започна да излиза, за да се среща със свои сънародници. Тя провеждаше делови срещи с големите капацитети в различните лондонски аукционни къщи. Обядваше разточително с колекционерите, а в късните следобеди се срещаше на чаша питие с техните съветници, консултанти и подбрани фенове. Тя се отби в галериите на конкурентите на Ишърууд, за да ги поздрави. Един-два пъти се отби и в бар „Грийнс“ и почерпи момчетата. Най-накрая Оливър Димбълби събра смелост да я покани на обяд, но тя благоразумно предложи вместо това да се видят на чаша кафе. На следващия ден следобед пиха кафе с мляко в заведението на американска верига на „Пикадили“. Оливър погали ръката й и я покани на вечеря.

— Съжалявам, но аз не вечерям — отговори тя.

Защо не, за бога? — чудеше се Оливър, докато се клатушкаше обратно към галерията си на Кинг Стрийт. — Защо не наистина?

Узи Навот я наблюдава известно време. Винаги си бе мислил, че тя е като отличен пристан сред буря. Местенце, което да пъхнеш в задния си джоб за неизбежните черни дни. Намираше се точно на петнайсет километра отвъд кръговото шосе М-25 в Съри или — както обясни на Габриел — на час път с метрото или с кола от галерията на Ишърууд в Сейнт Джеймс. Къщата беше в стил Тюдор, построена малко хаотично, с високи фронтони и малки прозорчета с оловни стъкла, до нея се стигаше по дълга, набраздена от коловози алея, бе засенчена от клоните на дъбове и защитена от ограда със стабилна порта от ковано желязо. В двора й имаше порутен хамбар и две заключени оранжерии. Имаше и обрасла като джунгла градина, където човек можеше да се уедини да размишлява, осем акра земя, където да се бори със собствените си демони, и рибарник, в който не бе ловена риба от петнайсет години. Когато подаваше ключовете на Навот, агентът по недвижими имоти я нарече „Убежището на Уинслоу“. За оперативен агент като Навот тя беше Нирвана.

Дина, Римона и Яков работеха в прашната библиотека, Лавон и Йоси си устроиха работилница в шумната и разхвърляна всекидневна, по стените на която висяха множество глави на животни. Колкото до Габриел, той си направи импровизирано ателие в изпълнената със светлина гостна на втория етаж, която гледаше към градината. Тъй като не можеше да покаже лицето си в лондонския свят на изкуството, изпращаше други да му доставят необходимите материали. Техните мисии бяха сами по себе си специални операции. Дина и Йоси ходиха поотделно до „Л. Корнелисън и Синове“ на Ръсел Стрийт, като грижливо си поделиха поръчката, така че момичетата, които работеха там, да не разберат, че изпълняват заявка на професионален реставратор. Яков отиде до един магазин за осветителни тела в Ърлс Корт, за да купи халогенни лампи за Габриел, а после и до един майстор дърводелец в Камдън Таун, за да му вземе статив. Ели Лавон се погрижи за рамката. Новоизпечен експерт по всички въпроси, свързани с Ал Бакари, той се обяви срещу решението на Габриел за рамка, издържана в духа на италианската класика.

— Зизи си пада по френските рамки с висок релеф — каза той. — Италианската няма да подхожда на чувството му за стил.

Обаче Габриел продължаваше да смята, че по-дълбоката резба на италианските рамки отива повече на техниката импасто42 на Винсент, така че Лавон поръча италианска рамка от възхитителния магазин на „Арнолд Уигинс и Синове“ на Бъри Стрийт.

Сара идваше при тях надвечер, винаги по различен път и винаги следена от Лавон. Тя бе възприемчива и както предположи Габриел, надарена с безупречна памет. Въпреки това той внимаваше да не я затрупва с лавина от информация. Обикновено започваха в седем часа, прекъсваха в девет за семейна вечеря в трапезарията, после продължаваха почти до полунощ, когато тя беше откарвана до апартамента й в Челси от Йоси, който пък държеше жилище от другата страна на улицата.

Занимаваха се със Зизи ал Бакари цяла седмица, преди да преминат към неговите съдружници и другите членове от антуража му. Специално внимание бе обърнато на Вазир бен Талал — вездесъщия шеф на сигурността на Ей Ей Би. Самият Бен Талал бе истинска разузнавателна служба с персонал от агенти по сигурността в Ей Ей Би и мрежа от платени информатори, разпръснати по цял свят, които му изпращаха доклади за потенциални заплахи срещу собствеността на холдинга или самия Зизи.

— Ако Зизи хареса стоката, Бен Талал извършва необходимата работа — обясни Лавон. — Никой не се приближава до шефа, преди първо да е минал преглед при Бен Талал. И ако някой наруши реда, Бен Талал дръпва шалтера.

Проучванията на Йоси разкриха не по-малко от половин дузина бивши съдружници на Ал Бакари, които бяха умрели при загадъчни обстоятелства — факт, който скриха от Сара по искане на Габриел.

През следващите дни безопасната къща в Съри бе посетена от така наречените в Службата „експерти с ръкавици“. Първият бе жена от Еврейския университет, която посвети две нощи да преподава на Сара саудитските обичаи. После дойде психиатър, който прекара две нощи да я съветва как да се справя със страха и безпокойството, докато работи под прикритие. Специалист по комуникациите й преподаде елементарните форми на тайнописа. Треньор по бойни изкуства я научи на основните хватки на израелската система за близък бой. Габриел избра Лавон — най-добрия наблюдател в историята на Службата — за да й проведе кратък интензивен курс по следене на живо и електронно наблюдение.

— Ще влезеш във вражеския лагер — каза й той в обобщение. — Приеми, че те наблюдават всяка твоя стъпка и подслушват всяка твоя дума. Ако се придържаш към всичките ни инструкции, нищо не може да се обърка.

През повечето време Габриел оставаше само наблюдател на нейното обучение. Всяка вечер я поздравяваше, щом тя пристигаше в къщата, присъединяваше се към екипа на вечеря, после я виждаше отново в полунощ, когато тя тръгваше с Йоси за Лондон. Докато дните минаваха, те започнаха да усещат нервност в него. Ели, който беше работил с Алон повече от другите, определи настроението му като нетърпение.

— Той иска да я пусне в игра — каза Лавон, — но знае, че не е готова.

Габриел взе да прекарва дълги периоди пред платното, като старателно поправяше пораженията, нанесени на Маргьорит. Интензивността на работата само увеличаваше нервността му. Ели го посъветва да почива от време на време и той неохотно се съгласи. Намери чифт гумени ботуши в килера и бродеше сам по пътеките в околностите на селото. Изрови една въдица и макара от складовото помещение в избата и с тяхна помощ улови в рибарника огромна кафява пъстърва. В хамбара откри скрит под брезент автомобил MG, който изглеждаше така, сякаш не е каран от двайсет години. Три дни по-късно останалите членове от екипа чуха пърпорене, идващо от хамбара, последвано от детонация, която отекна в цялата околност. Яков излезе тичешком от къщата, опасявайки се, че Габриел се е взривил на парчета, но вместо това го намери омазан до лакти с моторна смазка, да стои наведен над отворения капак на двигателя и да се усмихва за първи път, откакто дойдоха в Съри.

— Работи! — извика той, надвиквайки боботенето на двигателя. — Проклетото нещо още работи.

Вечерта Алон за първи път присъства на урока на Сара. Лавон и Яков не бяха изненадани, тъй като темата на разговора бе не друга, а Ахмед бен Шафик — мъжът, който се превърна в личен противник за Габриел. За провеждането на инструктажа той избра Дина заради нейния приятен глас, смекчен от ранното й овдовяване. Първата вечер тя говори за Група 205 — тайното подразделение на Бен Шафик в ГРД — и показа как съчетанието между уахабитската идеология и саудитските пари е нанесло опустошения в Близкия изток и Южна Азия. Втората вечер Дина разказа за превръщането на Бен Шафик от лоялен служител на саудитската държава в „мозъка“ на „Мюсюлманско братство“. После подробно описа операцията срещу Ватикана, макар да не спомена факта, че Габриел е присъствал на сцената на престъплението. Той си даде сметка, че повечето от информацията бе излишна, но искаше Сара да не изпитва съмнения, че Ахмед бен Шафик заслужава съдбата, която го очаква.

През последната нощ й показаха серия от компютърно изработени изображения за това как би трябвало да изглежда Шафик сега. Бен Шафик с брада. Бен Шафик с голо теме. Бен Шафик с прошарена перука. С черна перука. С къдрава коса. Изобщо без коса. Острите му бедуински черти, посмекчени от пластична операция. Обаче Габриел й каза, че водещата улика за неговата самоличност ще е ранената му ръка. Естествено той никога нямаше да покаже белега си, простиращ се от лакътя до китката от вътрешната страна на ръката му. Ала това щеше да е леко отпуснатата му ръка, която той не протяга за здрависване и държи безопасно мушната в джоба, скрита от очите на неверниците.

— Знаем, че се е спотаил някъде в империята на Зизи — каза Алон. — Може да се представя за инвестиционен банкер или мениджър на предприятие. Може да се окаже предприемач по недвижими имоти или фармацевтичен директор. Може да се появи след месец. Може да дойде и след година. Може и никога да не се появи. Но ако дойде, можеш да бъдеш сигурна, че ще е добре възпитан, със светски маниери и няма да прилича на професионален терорист. Не търси терорист или някой, който се държи като такъв. Просто търси мъжа.

Той скри компютърните изображения.

— Искаме да знаем за всеки, който влиза или излиза от кръга на Зизи. Искаме да събереш колкото се може повече имена. Но това е човекът, когото търсим. — Габриел сложи една снимка на масата пред нея. — Това е мъжът, когото преследваме. — Втора снимка. — Той е причината всички ние да сме тук, вместо да сме по домовете със семействата и децата си. — Трета снимка. Той е причината да те помолим да се откажеш от живота си и да се присъединиш към нас. — Нова снимка. — Ако го видиш, трябва да ни дадеш името, което използва, и компанията, за която работи. Ако можеш, виж страната, откъдето е издаден паспортът му. — Нова снимка. — Ако не си сигурна, че е той, няма значение. Кажи ни. Нищо няма да се случи, основавайки се само на твоята дума. Никой няма да бъде наранен заради теб, Сара. Ти си само пратеник и вестител.

— И като ви дам име? — поинтересува се тя. — Какво следва?

Габриел погледна часовника си.

— Мисля, че е време Сара и аз да си поговорим насаме. Ще ни извините ли?

Той я заведе в ателието си на втория етаж и включи халогенните лампи. Маргьорит Гаше заблестя съблазнително под силната светлина. Сара седна в един старинен фотьойл, а Габриел си сложи увеличителните очила и приготви палитрата си.

— Колко остава? — попита тя.

Същият въпрос му зададе Шамрон през онзи ветровит октомврийски следобед, когато дойде на улица „Наркис“, за да измъкне Алон от заточението му. Година — трябваше да му каже онзи ден. И тогава нямаше да е тук, в безопасната къща в Съри, готов да изпрати една красива американка в сърцето на Джихад Инкорпорейтед.

— Свалих мръсотията по повърхността и изправих бръчките, като ги притиснах с гореща влажна шпатула — обясни Алон. — Сега трябва да довърша ретуша и да нанеса тънко лаково покритие — само колкото да изпъкне топлината на оригиналните цветове на Ван Гог.

— Не говорех за картината.

Той вдигна очи от палитрата си.

— Предполагам, че това зависи изцяло от теб.

— Аз ще съм готова, когато ти си готов — каза Сара.

— Не съвсем.

— Какво ще стане, ако Зизи не захапе стръвта? Какво ще стане, ако той не хареса картината… или мен?

— Никой сериозен колекционер, който разполага с пари, като Зизи, няма да се откаже от новооткрита творба на Ван Гог. Колкото до теб, няма да има голям избор по този въпрос. Ще те направим неустоима.

— Как?

— Има неща, които е по-добре да не знаеш.

— Като това, което ще се случи с Ахмед бен Шафик, ако го видя?

Той добави пигмент към локвичка разтворител и го разбърка с четката си.

— Знаеш какво ще се случи с Ахмед бен Шафик. Дадох ти ясно да разбереш в нощта, когато се срещнахме във Вашингтон.

— Кажи ми всичко — настоя тя. — Трябва да знам.

Габриел смъкна очилата от челото върху очите си и вдигна четката към платното. Когато заговори отново, говореше на Маргьорит, а не на Сара.

— Ще го наблюдаваме. Ще го подслушваме, ако можем. Ще го снимаме и ще запишем гласа му на касета, която ще изпратим за анализ на нашите експерти.

— И ако експертите ви потвърдят, че е той?

— Ще го премахнем във време и на място, които изберем.

— Ще го премахнете?

— Ще го убием. Ще го застреляме. Ще го ликвидираме. Избери си термина, който ще те накара да се чувстваш най-добре, Сара. Аз лично никога не съм открил такъв.

— Колко пъти си правил това?

Той приближи лицето си до картината и прошепна:

— Много пъти.

— Колко души си убил? Десет? Двайсет? Това реши ли проблема с тероризма? Или просто влоши още повече нещата? Ако откриете Ахмед бен Шафик и го убиете, какво ще постигнете с това? Ще се сложи ли край, или напред ще излезе друг човек и ще заеме неговото място?

— Евентуално друг убиец ще заеме мястото му. Междувременно ще бъде спасен животът на много хора. И ще бъде въздадено правосъдие.

— Това наистина ли е правосъдие? Може ли да се въздаде правосъдие с пистолет със заглушител или с кола, в която е поставена бомба?

Габриел вдигна очилата на челото си и се обърна, зелените му очи заблестяха под светлината на лампите.

— Забавлява ли те този малък спор относно моралната уместност на контратероризма? Кара ли те да се чувстваш по-добре? Можеш да бъдеш сигурна, че Ахмед бен Шафик никога не си губи времето да се измъчва с подобни морални въпроси. Можеш да бъдеш сигурна, че ако той успее някога да се добере до ядрено оръжие, единствената му дилема ще е дали да го използва срещу Ню Йорк или срещу Тел Авив.

— Това правосъдие ли е, Габриел, или просто отмъщение?

Той отново се видя пред Шамрон. Този път мястото не беше апартаментът му на улица „Наркис“, а топлият септемврийски следобед на 1972 година — денят, в който Ари за първи път дойде при него. Габриел му бе задал същия въпрос.

— Не е твърде късно, Сара. Ако искаш, можеш да се откажеш. Ще намерим друга да заеме мястото ти.

— Няма друга като мен. Освен това не искам да напускам.

— Тогава какво искаш?

— Разрешение да спя нощем.

— Спи, Сара. Спи спокойно.

— А ти?

— Аз имам да довършвам картината.

Той се обърна и пак спусна очилата на очите си. Сара не бе свършила с въпросите.

— Истина ли е? — попита тя. — Верни ли са всички онези неща, написани за теб във вестниците след атентата на Лионската гара?

— Повечето от тях.

— Убил си палестинците от „Черният септември“, които са извършили Мюнхенското клане?

— Някои от тях.

— Би ли го направил отново, ако знаеш всичко, което знаеш сега?

Габриел се поколеба за момент.

— Да, Сара, бих го направил отново. И ще ти кажа защо. Не беше за отмъщение. „Черният септември“ бе най-смъртоносната терористична група, която светът бе виждал, и трябваше да бъде премахната.

— Но виж какво ти е струвало това. Загубил си семейството си.

— Всеки, който се залавя с тази битка, губи нещо. Вземи например твоята страна. Вие бяхте невинни, блестящ фар на свободата и благоприличието. Сега имате кръв по ръцете и мъже, хвърлени в тайни затвори. Ние не се занимаваме с тази работа, защото ни доставя удоволствие. Вършим я, защото трябва. Защото нямаме избор. Мислиш ли, че имам избор? Смяташ ли, че Дина Сарид има избор! Не, нямаме. И ти нямаш. — Той се вгледа в лицето й. — Освен ако не искаш да намеря някоя друга на твоето място.

— Няма друга като мен — повтори тя. — Кога ще бъда готова?

Габриел се обърна и вдигна четката си към картината. Скоро — помисли си той. Още един-два дни за ретуша. После лаковото покритие. След това тя ще е готова.

Оставаше единствено обучението й на терен. Лавон и Узи Навот тестваха издръжливостта й. В продължение на три денонощия те я водиха на различни лондонски улици и й преподаваха основните принципи на занаята. Научиха я как да прави тайна среща и как да определя дали мястото е опасно. Научиха я как да разбира дали е следена и прости начини да се изплъзне от преследвачите си. Показаха й как да оставя съобщение в тайник и как да го дава на куриер. Научиха я как да се свързва със спешните линии на Службата от обикновен обществен телефон и как да им даде знак с езика на тялото си, че е разкрита и иска да я изтеглят. По-късно Лавон щеше да я опише като най-добрия естествен оперативен агент аматьор, когото е обучавал. Той щеше да завърши курса за два дни, но Габриел — дори и само заради личното си спокойствие — настоя да са три. Когато Ели най-сетне се върна в Съри през онзи следобед, той завари Алон да стои навъсен на брега на рибарника, с въдица в едната ръка и приковани върху водната повърхност очи, сякаш призоваваше рибата да се покаже.

— Тя е готова — каза Лавон. — Въпросът е дали ти си готов?

Габриел бавно нави кордата на въдицата и последва Ели в къщата.

По-късно същата вечер лампите угаснаха в малката туристическа агенция на Мейсънс Ярд. Госпожица Арчър, стиснала купчина стари папки, спря за момент на площадката и се взря през искрящото стъкло на входната врата на „Ишърууд Файн Артс“. Зад бюрото в приемната седеше Елена — скандално красивата италианска секретарка на господин Ишърууд. Тя вдигна поглед от компютърния екран и изпрати на госпожица Арчър въздушна целувка за сбогом, после отново погледна в екрана и продължи работата си.

Госпожица Арчър се усмихна тъжно и заслиза по стълбите. В очите й нямаше сълзи. Беше се наплакала скришом, както правеше повечето неща в живота си. Стъпките й също не бяха колебливи. Двайсет и седем години бе идвала сутрин в този кабинет пет пъти седмично. В съботите също, ако имаше работа за вършене. Тя очакваше с нетърпение пенсионирането си, макар че то бе настъпило малко по-рано от очакваното. Може би щеше да направи дълга ваканция или да си купи къщичка в провинцията. От известно време си бе харесала едно местенце в Чилтърнс. Беше сигурна само в едно. Не съжаляваше, че напуска. Мейсънс Ярд никога нямаше да е същият, не и с набиващата се на очи госпожица Банкрофт в него. Не че госпожица Арчър имаше нещо против американките. Тя просто не желаеше да е съседка с една от тях.

Когато наближи долния край на стълбите, прозвуча бръмченето на домофона и автоматичните ключалки на входната врата се отвориха.

„Благодаря ти, Елена — помисли си тя и излезе навън в студения вечерен въздух. — Не можа да си вдигнеш малкия хубав задник за едно подобаващо сбогуване, а сега практически ме изхвърляш през вратата“. Изкуши се да наруши дългогодишната заповед на господин Ишърууд да изчака вратата отново да се затвори, но професионалистка докрай, остана още десет секунди, докато глухото изщракване на ключалките не я накара да се затътри бавно към пасажа.

Тя не знаеше, че заминаването й се наблюдава от тричленен екип невиоти, които чакаха в един ван, паркиран на отсрещната страна на Дюк Стрийт. Екипът остана във вана още час, за да се увери, че тя не е забравила нещо. После, малко след осем часа, те се промъкнаха през пасажа и бавно тръгнаха през стария, настлан с тухли двор към галерията. На Джулиан Ишърууд, който наблюдаваше от прозореца на кабинета си бавното им приближаване, те заприличаха на гробокопачи, които разполагат с цяла нощ пред себе си.

19. Лондон

Операцията започна със сериозно закъснение на следващата сутрин, когато Джулиан Ишърууд — именит лондонски търговец на картини — позвъни дискретно по телефона в дома на ексклузивния художествен съветник на Зизи ал Бакари Андрю Малоун. Отговори му сънлив женски глас, който го информира, че Малоун е извън страната.

— О, беглец от правосъдието? — попита той, опитвайки се да разведри неловката ситуация.

— Опитайте на мобилния му телефон — каза жената, преди да затръшне телефонната слушалка.

За щастие Джулиан имаше номера. Той незабавно го набра и както бе инструктиран, остави кратко съобщение. По-голямата част от деня се изниза преди Малоун да си направи труда да му се обади.

— В Рим съм — каза той тихо. — За нещо голямо. Много голямо.

— Не се изненадвам, Андрю. Ти винаги правиш големи удари.

Малоун подмина с мълчание опита на Ишърууд да го поласкае.

— Опасявам се, че имам само минутка — каза той. — Какво мога да направя за теб, Джули?

— Мисля, че имам нещо за теб. Всъщност нещо за твоя клиент.

— Моят клиент не се занимава със старите майстори.

— Нещото, което имам за твоя клиент, не е от старите майстори. От импресионист е. И то не кой да е импресионист, ако схващаш мисълта ми. То е специално, Андрю. То е нещо, което само шепа колекционери в целия свят могат даже да мечтаят да притежават, а твоят човек по една случайност е един от тях. Предлагам ти първи да я видиш, Андрю — ексклузивна първа опция. Интересува ли те, или да се обърна към някой друг?

— Кажи ми повече, Джули.

— Съжалявам, скъпи, но това не е нещо, което може да се обсъжда по телефона. Какво ще кажеш за един обяд утре? Аз плащам.

— Утре отивам в Токио. Там има един колекционер, притежаващ картина на Моне, която моят човек иска.

— Тогава какво ще кажеш за вдругиден?

— Тогава ще се възстановявам от часовата разлика. Да го направим в четвъртък, а?

— Няма да съжаляваш, Андрю.

— Съжаленията са това, което ни поддържа. Чао, Джули.

Ишърууд затвори телефона и погледна към широкоплещестия мъж с червеникаворуса коса, който седеше от другата страна на бюрото.

— Чудесна работа — каза Узи Навот. — Но следващия път остави Зизи да плати обяда.

Габриел не се изненада, че Андрю Малоун е в Рим, защото той беше под електронно и физическо наблюдение от почти седмица. Бе отишъл във Вечния град, за да придобие една скулптура на Дега, която Зизи държеше под око от доста време, но в понеделник вечерта си тръгна с празни ръце, отлитайки за Токио. Анонимният колекционер, от когото Малоун се надяваше да купи Моне, бе не някой друг, а прочутият индустриалец Морито Ватанабе. Съдейки по пораженческата физиономия на Малоун на излизане от апартамента на Ватанабе, Габриел заключи, че преговорите не са протекли добре. Същата вечер Андрю позвъни на Ишърууд, за да му каже, че ще остане в Токио един ден повече, отколкото е смятал.

— Страхувам се, че ще трябва да отложим нашето малко съвместно парти — каза той. — Може ли да го направим следващата седмица?

Габриел, който бе нетърпелив операцията да започне, инструктира Джулиан да го попритисне, така че срещата се отложи само с един ден — от четвъртък за петък, макар че Ишърууд се съгласи да я проведат в късния следобед, за да може Малоун да поспи няколко часа в леглото си. В действителност Андрю остана в Токио още един ден, но хората от токийската централа не забелязаха втора среща между него и Ватанабе или с някой агент на индустриалеца. Малоун се върна в Лондон в четвъртък късно вечерта с вид — според думите на Лавон — на труп в костюм от „Савил Роу“. В три и половина следобед на следващия ден „трупът“ се промуши през вратата на ресторант „Грийнс“ на Дюк Стрийт и тръгна към уединената маса в ъгъла, където Ишърууд вече го чакаше. Джулиан му наля голяма чаша бяло бургундско вино.

— Добре, Джули — каза Малоун. — Да прескочим глупостите, а? Кажи какво криеш в ръкава си? И кой, по дяволите, го е мушнал там? Наздраве!

Час и половина по-късно Киара чакаше на горната площадка, когато Ишърууд, подсилен с две бутилки превъзходно бяло бургундско — за сметка на Габриел — се заклатушка нагоре по постланите с нова пътека стълби. Тя го насочи наляво, към бившите помещения на „Арчър Травъл“, където го посрещна един от невиотите на Габриел. Джулиан съблече сакото си, разкопча ризата си и отдолу се разкри миниатюрно дигитално записващо устройство, закрепено за гърдите му с еластичен пояс.

— Обикновено не правя такива неща на първата среща — каза той.

Невиотът свали записващото устройство и се усмихна.

— Как беше омарът?

— Малко жилав, но иначе чудесен.

— Добре се справихте, господин Ишърууд. Много добре.

— Подозирам, че това е последната ми сделка. Да се надяваме, че няма да я приключа с куршум.

Записът можеше да бъде изпратен по сигурен електронен канал, но Габриел, както и Ейдриън Картър, беше старомоден за някои неща и настоя да бъде прехвърлен на диск и занесен ръчно до безопасната къща в Съри. В резултат на това минаваше осем часът, когато той най-сетне пристигна. Алон мушна диска в компютъра в гостната и кликна върху иконката за старт. Дина се беше изтегнала на дивана. Яков седеше в един фотьойл, хванал брадичката си с подпрените на колената си ръце, приведен напред, сякаш очакваше известие от фронта. Тази вечер бе ред на Римона да готви. Когато Андрю Малоун заговори, тя извика от кухнята на Габриел да увеличи звука, защото също иска да слуша.

— За глупак ли ме вземаш, Джулиан?

— Това е нещо реално, Андрю. Видях го със собствените си очи.

— Имаш ли снимка?

— Не ми разрешиха да снимам.

— Кой е собственикът?

— Той иска да остане анонимен.

— Да, разбира се, но кой, по дяволите, е той, Джулиан?

— Не мога да разкрия името на собственика. Точка. Край на обсъждането. Тя ми е поверила грижата да бъда неин представител по този въпрос и това е.

— Тя? Значи собственикът е жена?

— Картината е била в семейството три поколения. Понастоящем е в ръцете на жена.

— Какво е семейството, Джулиан? Задоволи любопитството ми.

— Семейството е френско. Това е всичко, което ще получиш от мен.

— Опасявам се, че то няма да свърши работа, Джулиан. Трябва да ми дадеш нещо, което мога да покажа. Не мога да отида при Зизи с празни ръце. Той се ядосва, когато това се случва. Ако искаш Зизи в играта, трябва да играеш по неговите правила.

— Не искам да бъда насилван, Андрю. Обадих ти се, за да ти направя услуга. Честно казано, пет пари не давам за правилата на Зизи. Всъщност той изобщо не ми трябва. Ако спомена на улицата, че разполагам с неизвестен досега Ван Гог, всички големи колекционери и всички музеи в света ще разбият вратата ми и ще ме замерят с пари. Моля те, опитай се да запомниш това.

— Извинявай, Джули. Имах тежка седмица. Да започнем отначало, а?

— Добре, да започнем.

— Мога ли да задам няколко безобидни въпроса?

— Зависи колко са безобидни.

— Да започнем с един лесен. Къде е картината сега? Във Франция или в Англия?

— Тя е тук, в Лондон.

— В твоята галерия ли е?

— Не още.

— За каква картина говорим? Пейзаж? Натюрморт? Портрет?

— За портрет.

— Автопортрет?

— Не.

— На мъж или на жена?

— На жена.

— Прекрасно. Ранна или късна?

— Много късна.

— В Сен Реми? Овер?

— Най-последната, Андрю. Рисувана е през последните дни от живота му в Овер.

— Да не говориш за неизвестен портрет на Маргьорит Гаше, а, Джулиан?

— Може би трябва да хвърлиш един поглед на менюто.

— Майната му на менюто! Отговори на въпроса ми. За неизвестен портрет на Маргьорит ли говориш?

— Казах ти колкото можах относно съдържанието, Андрю. И това е всичко. Ако искаш да разбереш какво е, трябва да видиш лично.

— Предлагаш ми да я видя?

— Предлагам на твоя човек да я види, не на теб.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Моят човек е постоянно зает да ръководи света.

— Готов съм да предложа на теб и на Зизи ексклузивна седемдесет и два часова опция. След това ще я направя достояние на други колекционери.

— Лош ход, Джулиан. Моят човек не обича ултиматумите.

— Това не е ултиматум. Просто бизнес. Той е наясно с това.

— За каква цена говорим?

— За осемдесет и пет милиона.

— Осемдесет и пет милиона? Тогава наистина се нуждаеш от Зизи. Виждаш ли, парите са малко кът напоследък. Не помня кога за последен път някой е заложил осемдесет и пет милиона за нещо. А ти, Джулиан?

— Тази картина си струва всяко пени.

— Ако е това, което казваш, и ако е в отлично състояние, ще ти осигуря твоите осемдесет и пет милиона на бърза ръка. Разбираш ли, моят човек отдавна търси нещо сензационно — като това. Обаче ти го знаеш, нали, Джули? Затова я предложи първо на мен. Знаел си, че можем да сключим сделката за един следобед. Никакви търгове. Никаква преса. Никакви заядливи въпроси за твоята кротка малка французойка, която иска да остане анонимна. Що се отнася до теб, аз съм гъската, която снася златни яйца, и ще трябва да дадеш полагаемото на гъската.

— За какво говориш, по дяволите, Андрю?

— Знаеш точно за какво говоря.

— Може би днес не загрявам бързо. Имаш ли нещо против да ми го кажеш ясно?

— Говоря за пари, Джулиан. Говоря за много малко резенче от един много голям пай.

— Искаш дял? Своят пай от плячката, както обичат да се изразяват американците.

— Да изключим американците от това, а? В момента моят човек не си пада много по тях.

— За какъв точно резен говорим, Андрю?

— Да кажем, заради самия разговор, че твоята комисиона от продажбата е десет процента. Това означава, че ще прибереш осем и половина милиона долара за един следобед работа. Аз те моля за десет процента от твоята комисиона. Всъщност аз не моля, а искам. И ти ще ги платиш, защото такива са правилата на играта.

— Ако не ме лъже отслабналата ми памет, ти си ексклузивен художествен консултант на Зизи ал Бакари и той ти дава безбожна заплата. Ти практически живееш за сметка на Зизи. Освен това прекарваш по-голяма част от свободното си време, като си почиваш в неговите курорти. Той прави това, за да може съветите, които му даваш, да бъдат незасегнати от твои лични договаряния. Но ти тъчеш на два стана, нали, Андрю? От колко време продължава това? Колко си обрал от каймака? Колко си спестил за себе си от парите на Зизи?

— Това не са пари на Зизи. Това са мои пари. И щом Зизи не знае, това не му вреди.

— А ако го научи? Ще те изхвърли без капчица милост и ще остави лешоядите да кълват кокалите ти.

— Точно така, скъпи. Ето защо ти никога няма да споменаваш и дума на Зизи. Предлагам ти седем и половина милиона долара за един следобед работа. Не е зле, Джули. Приеми сделката. Да забогатеем заедно, а?

— Добре, Андрю. Ще си получиш десетте процента. Обаче искам в моята галерия Зизи ал Бакари, в целия му блясък, след седемдесет и два часа, иначе сделката се отменя.

Габриел спря записа, върна го малко назад и пусна отново финалната част.

— Но ти тъчеш на два стана, нали, Андрю? От колко време продължава това? Колко си обрал от каймака? Колко си спестил за себе си от парите на Зизи?

— Това не са пари на Зизи. Това са мои пари. И щом Зизи не знае, това не му вреди.

— А ако го научи? Ще те изхвърли без капчица милост и ще остави лешоядите да кълват кокалите ти.

— Точно така, скъпи. Ето защо ти никога няма да споменаваш и дума на Зизи.

Алон затвори файла и извади диска от компютъра.

— Господин Малоун е бил много лошо момче — отбеляза Яков.

— Да, бил е — потвърди Габриел, въпреки че вече знаеше това от известно време.

— Не мислиш ли, че някой трябва да каже на Зизи за това? — попита Дина. — Справедливостта го изисква.

— Така е — съгласи се Габриел и мушна диска в джоба си. — Някой трябва да го направи, но не още.

Това бяха едни от най-дългите седемдесет и два часа, които бяха преживявали. Имаше фалстартове и лъжливи обещания, поети и нарушавани ангажименти в рамките на един следобед. В един миг Малоун заплашваше, в следващия умоляваше.

— Зизи е малко зает — каза той късно в събота. — В момента е посред голяма сделка. Днес ще е в Делхи, а утре — в Сингапур. Вероятно няма да може да отдели време за Лондон до средата на следващата седмица.

Ишърууд не отстъпваше от позициите си. Той заяви, че ексклузивната опция на Зизи изтича в понеделник, в пет часа следобед. След това Ал Бакари щеше да се бори за картината заедно с всички желаещи да я притежават.

В неделя късно вечерта Малоун съобщи по телефона разочароващата новина, че Зизи е зациклил. Габриел не се разтревожи нито на йота, защото същия следобед екипът невиоти, разположен в помещенията на „Арчър Травъл“, беше забелязал около трийсет и пет годишен, добре облечен арабин, който очевидно правеше оглед на Мейсънс Ярд. След като разгледа снимките от наблюдението, Лавон разпозна в мъжа Джафар Шаруки, бивш служител от саудитската национална гвардия, който бе един от съгледвачите на Зизи.

— Той идва — каза Ели. — Зизи винаги обича да се прави на недостъпен.

Обаждането, което всички очакваха, се получи точно в десет часа и двайсет и две минути на следващата сутрин. Беше Андрю Малоун и макар че не можеха да го видят, разбраха, че „трупът“ е много щастлив. Той съобщи, че Зизи пътува за Лондон. Щял да е в галерията на Ишърууд в четири и половина.

— Зизи има няколко правила — каза Малоун, преди да затвори. — Никакъв алкохол и цигари. И гледай твоите две момичета да са прилично облечени. Той харесва красиви жени, но ги предпочита в скромно облекло. Нашият Зизи е религиозен човек. Лесно се обижда.

20. Лондон

Маргьорит Гаше дойде първа. Тя пристигна в задната част на ван без маркировка, каран от един бодел43 от лондонската централа, и бе внесена в помещенията на „Ишърууд Файн Артс“ през сигурния товарен вход. Доставката се наблюдаваше от двама души от охранителното отделение на Вазир бен Талал, които седяха в кола, паркирана на Дюк Стрийт, и от съгледвача Джафар Шаруки, похапващ неохотно порция риба с пържени картофки в кръчма в съседство с галерията на Ишърууд. Потвърждението за безопасното пристигане на картината се получи в сигурната къща в Съри в три и седемнайсет следобед под формата на закодиран имейл, изпратен от екипа невиоти. Получи го Дина. Габриел, който в този момент бавно крачеше по протрития килим в гостната, го прочете на глас. Той спря за малко и наклони глава, сякаш слушаше далечна музика, след това поднови неспокойната си разходка.

Чувстваше се безпомощен като драматург в нощта на премиера. Беше създал персонажите, изградил образите и сега можеше да ги види на сцената, която също бе негово дело. Виждаше Ишърууд в сивия му костюм на бели райета и късметлийската му червена вратовръзка. Джулиан умираше за едно питие и гризеше нокътя на левия си показалец, за да потисне напрежението. Киара седеше зад блестящото си ново бюро, с благопристойно прибрана назад коса и кръстосани благоприлично в глезените дълги крака. Сара бе облечена в черния костюм на „Шанел“, който купи от „Хародс“ преди две седмици, сега се бе подпряла спокойно на дивана в изложбената зала на най-горния етаж, с вперени в Маргьорит Гаше очи и мисли, съсредоточени върху чудовището, което щеше да се качи с асансьора след два часа. Ако Габриел можеше да пренапише нечия роля, това щеше да е тази на Сара. Но беше твърде късно за това. Скоро завесата щеше да се вдигне.

Единственото, което можеше да направи сега драматургът, бе да крачи напред-назад из гостната на безопасната къща и да чака новини. В три часа и четири минути „Боинг-747“ на господин Бейкър бе видян да се снишава над летище Хийтроу — господин Бейкър бе кодовото име на Зизи ал Бакари. В три и трийсет и две пристигна съобщението, че господин Бейкър и неговият антураж са минали през ВИП изхода. В три и четирийсет и пет те бяха видени да се качват в лимузините си и в три и петдесет и две минути същите лимузини бяха забелязани да се понасят с максимална скорост по шосе А-4. В четири часа и девет минути художественият съветник на господин Бейкър, чието кодово име беше Марлоу, телефонира на Ишърууд от автоколоната, за да съобщи, че се движат с пет минути закъснение от графика. Все пак се оказа, че не е така, защото в четири и двайсет и седем въпросната автоколона бе забелязана да завива от „Пикадили“ по Дюк Стрийт.

Тогава се получи първата засечка през този следобед. За щастие беше на Зизи, а не тяхна. Случи се, когато първата лимузина се опита да влезе от Дюк Стрийт в тесния пасаж, който водеше към Мейсънс Ярд. Още докато опитваше, шофьорът разбра, че колите са твърде широки, за да минат оттам. Съгледвачът Шаруки бе пропуснал да вземе точния размер. И така последното съобщение, което Габриел получи от екипа невиоти, гласеше, че господин Бейкър, президент на Джихад Инкорпорейтед, слиза от колата и тръгва пеш към галерията.

Обаче Сара не чакаше в изложбената зала на горния етаж. В този момент тя беше на долния — в кабинета, който делеше с Джулиан, и гледаше през прозореца комичната сцена, разиграваща се в пасажа. Това беше първият й акт на съпротива. Габриел пожела тя да остане на горния етаж, скрита от погледите до последния момент, така че да бъде открита заедно с Маргьорит. В крайна сметка Сара щеше да се подчини на заповедта му, но не и преди да е зърнала Зизи със собствените си очи. Беше разгледала обстойно лицето му на снимките, които Йоси изряза от списанията, и запомни гласа му от видеозаписите. Обаче изрезките от списанията и видеозаписите не можеха да заместят гледката на живия човек. И така тя стоеше там в явно противоречие с инструкциите на Габриел и наблюдаваше Зизи и неговия антураж, които вървяха в колона през пасажа и навлязоха в притъмнелия двор.

Първи влезе шефът на личната охрана на Зизи — Рафик ал Камал. Той беше по-едър, отколкото й се стори на снимките, но се движеше пъргаво, като човек с два пъти по-малък ръст. Не носеше палто, защото то щеше да му попречи при ваденето на пистолета. Нямаше и съвест, както й бе казал Ели Лавон. Рафик огледа набързо двора като скаут, който търси следи от неприятел, после се обърна и с едно старомодно махване с ръка подкани другите да го последват.

След него се показаха две красиви момичета с дълги черни коси и дълги палта, които изглеждаха ядосани, че трябва да изминат пеш трийсетината метра от заседналите коли до галерията. Девойката отдясно беше глезената дъщеря на Зизи — Надия ал Бакари. Тази отляво бе Рахима Хамза, дъщерята на Дауд Хамза — завършилия в Станфорд ливанец, известен като истинския финансов гений на „Ей Ей Би Холдингс“. Самият Хамза се влачеше на няколко крачки след момичетата с долепен до ухото мобилен телефон.

След Хамза идваше хер Манфред Верли — швейцарският банкер, който управляваше капиталите на Зизи. До Верли вървеше дете без видим признак на кого е, а зад детето крачеха още две красиви жени — едната руса, а другата с къса светлокестенява коса. Когато детето внезапно хукна през двора в грешна посока, бе уловено със светкавично движение от Жан-Мишел — френски кикбоксьор, сега личен треньор на Зизи и допълнителен бодигард.

Отзад идваха завършилите в Америка адвокати Абдул Джалил и Абдул Хаким. По време на един от брифингите Йоси презрително бе вметнал, че Зизи си е избрал адвокати, чиито имена означават Служител на Великия и Служител на Премъдрия. След адвокатите крачеха шефът на пътническия отдел на Зизи — Мансур, шефът на комуникациите Хасан и Андрю Малоун, който в скоро време щеше да е бившият ексклузивен художествен консултант на Ал Бакари. И накрая, обграден плътно от двете страни от Вазир бен Талал и Джафар Шаруки, вървеше самият Зизи.

Сара се отдалечи от прозореца. Под зоркия поглед на Киара тя влезе в тесния асансьор и натисна бутона за горния етаж. Минута по-късно бе заела позиция в изложбената зала. В средата на залата, поставена върху великолепен статив и забулена като мюсюлманка, беше картината на Ван Гог. От долния етаж до ушите й достигна трополенето на бодигарда Рафик, който тежко се качваше по стълбите.

Не трябва да мислиш за него като за терорист — бе казал Габриел. — Не трябва да се чудиш дали част от парите му не са се оказали в джоба на Марван ал Шехи или на някой от другите терористи, които убиха Бен. Мисли за него като за изключително богат и важен човек. Не флиртувай с него. Не се опитвай да го съблазниш. Мисли, че си на интервю за работа. Няма да спиш с него. Ще работиш за него. И каквото и да правиш, не се опитвай да му даваш никакви съвети. Иначе ще провалиш продажбата. Ще провалиш и операцията.

Сара се обърна и се вгледа в отражението си на вратата на асансьора. Беше малко размазано, но това я устройваше. Все още беше Сара Банкрофт, но просто с различна визия. Същата картина, но с известен ретуш. Тя приглади костюма си — „Не заради Зизи — помисли си, — а заради Габриел“ — и за първи път чу отдолу гласа на чудовището.

— Добър ден, господин Ишърууд — каза президентът и главен изпълнителен директор на Джихад Инкорпорейтед. — Аз съм Абдул Азиз ал Бакари. Андрю ми каза, че имате картина за мен.

Първи с асансьора се качиха хората от охраната. Рафик нахълта в залата и безсрамно огледа Сара, докато Шаруки надникна под дивана за скрито оръжие, а кикбоксьорът Жан-Мишел обходи помещението на пръсти като смъртоносен балетист. Втори с асансьора се качиха Малоун и Ишърууд, които бяха в приятната компания на Надия и Рахима. Зизи се качи трети, съпроводен от единствения си доверен човек Бен Талал. Неговият черен, ушит по поръчка костюм се спускаше елегантно над иначе шкембестата му фигура. Брадата му бе грижливо подстригана, както и прошарената коса около доста олисялото му теме. Имаше будни и живи очи. Погледът му незабавно се спря върху единствената личност в залата, чието име не знаеше.

Не се опитвай да се представиш сама, Сара. Не го гледай право в очите. Ако някой трябва да направи крачката, това е Зизи.

Тя сведе очи към обувките си. Вратата на асансьора отново се отвори и този път от нея излязоха двамата Абдуловци — Служителите на Великия и Премъдрия, и паралията хер Верли. Сара ги наблюдаваше, докато влизаха, след това хвърли поглед на Зизи, който продължаваше да я гледа настойчиво.

— Простете ми, господин Ал Бакари — каза Ишърууд. — Днес обноските ми са ужасни. Това е Сара Банкрофт, нашият заместник-директор. Всъщност този следобед сме тук заради нея.

Не прави опит да се ръкуваш с него. Ако ти подаде ръка, здрависай се кратко.

Тя стоеше изпъната, с ръце зад гърба и сведени леко очи. Зизи обхождаше с поглед тялото й. Най-накрая той пристъпи към нея и протегна ръка.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас.

Тя пое ръката му и се чу да отговаря:

— Удоволствието е изцяло мое, господин Ал Бакари. За мен е чест да се запозная с вас, сър.

Зизи се усмихна и задържа ръката й малко повече от приличното. После внезапно я пусна и тръгна към картината. Сара се обърна и този път го видя в гръб — имаше тесни рамене и широк ханш.

— Ако обичате, искам да видя картината — каза той, без да се обръща към някого конкретно, но тя отново чу единствено думите на Габриел. Направи представянето, когато Зизи поиска — каза й той. — Ако го накараш да изслуша цялата история, само ще го ядосаш. Запомни, Зизи е звездата на шоуто, не Маргьорит.

Сара мина край него, като внимаваше да не докосне рамото му, после протегна ръце и бавно свали покривалото от зелено сукно. Тя се забави пред платното малко по-дълго, като сгъваше плата и препречваше гледката на Зизи, преди най-сетне да отстъпи встрани.

— Да ви представя „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ от Винсент ван Гог — каза сдържано. — Масло върху платно, рисувана в Овер през юли 1890 година.

От антуража на Зизи се чу колективно ахване, последвано от възбудено шушукане. Само Зизи остана мълчалив. Черните му очи оглеждаха повърхността на картината, а лицето му си оставаше неразгадаемо. След минута той отмести очи от платното и погледна към Ишърууд.

— Къде я намерихте?

— Бих искал да мога да си припиша заслугата, господин Ал Бакари, но всъщност Сара откри Маргьорит.

Погледът на Зизи се премести върху Сара.

— Вие? — попита той с възхищение.

— Да, господин Ал Бакари.

— Тогава ви задавам същия въпрос като на господин Ишърууд. Къде я намерихте?

— Както Джулиан обясни на господин Малоун, собственикът иска да остане анонимен.

— Не ви питам за неговата самоличност, госпожице Банкрофт. Искам само да узная как я открихте.

Ще трябва да му дадеш нещо, Сара. Той има право, на това. Обаче го направи неохотно и бъди дискретна. Човек като Зизи цени дискретността.

— Това е резултат на мое няколкогодишно проучване, господин Ад Бакари.

— Колко интересно. Разкажете ми повече, госпожице Банкрофт.

— Опасявам се, че не мога да го направя, без да наруша уговорката ми със собствениците, господин Ад Бакари.

— Собственичката — поправи я Зизи. — Според Андрю, картината е собственост на някаква французойка.

— Да, така е, сър, но се опасявам, че не мога да бъда по-конкретна.

— Но аз просто съм любопитен как я намерихте. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Обичам хубавите детективски истории.

— Бих искала да удовлетворя любопитството ви, господин Ал Бакари, но за съжаление не мога. Единственото, което мога да ви кажа, е, че ми отне две години издирване в Париж и Овер, за да намеря картината, и още една година, докато убедя собственичката да я даде.

— Може би един ден, когато мине време, ще бъдете достатъчно мила да споделите с мен повече от тази вълнуваща история.

— Може би, сър — отвърна тя. — Колкото до автентичността, ние сме убедени, че творбата безспорно е на Ван Гог, и разбира се, сме готови да застанем зад тази автентичност.

— Ще се радвам да разгледам докладите на вашите експерти, госпожице Банкрофт, но честно казано, не се нуждая от тях. Разбирате ли, напълно очевидно е, че тази картина наистина е творба на Ван Гог. — Зизи сложи ръка на рамото й. — Елате — каза той бащински. — Ще ви покажа нещо.

Сара пристъпи към платното. Зизи посочи горния десен ъгъл.

— Виждате ли лекия отпечатък на повърхността? Ако не греша, това е отпечатък от пръста на Винсент. Знаете ли, всеизвестно е, че той е бил небрежен по отношение на творбите си. Когато е свършил тази, вероятно я е хванал за ъгъла и я е носил по улиците на Овер до стаята си над кафене „Раву“. В нея по всяко време е имало десетки картини. Обикновено Винсент ги е нареждал до стената, една върху друга. Той е работел толкова бързо, че предишните картини никога не са били достатъчно сухи, когато е слагал новите върху тях. Ако се вгледате внимателно в тази, може да видите структурата на платното, отпечатана върху повърхността на боята.

Ръката му продължаваше да лежи на рамото й.

— Много впечатляващо, господин Ал Бакари. Обаче не съм изненадана. Вашата репутация на познавач е всеизвестна.

— Много отдавна се научих, че човек в моето положение не може да разчита на обещанията на другите. Той трябва постоянно да е нащрек за различни машинации и умели фалшификации. Уверен съм, че никой не може да ми пробута фалшификат нито в изкуството, нито в бизнеса.

— Би било лудост даже да се опитва, господин Ал Бакари.

Зизи погледна към Ишърууд.

— Явно притежавате умението да намирате неизвестни творби. Онзи ден май четох нещо за ваша картина на Рубенс.

— Прав сте, сър.

— А сега и Ван Гог. — Погледът на Зизи се върна към картината. — Андрю ми каза, че вече имате идея за цената.

— Така е, господин Ал Бакари. И смятаме, че е доста разумна.

— Така мисля и аз. — Той погледна през рамо към банкера хер Верли. — Смяташ ли, че можеш да намериш осемдесет и пет милиона някъде из сметките ни, Манфред?

— Мисля, че е напълно възможно, Зизи.

— Значи се договорихме, господин Ишърууд. — Ал Бакари погледна към Сара и добави: — Купувам я.

В четири часа и петдесет и три минути екипът невиоти съобщи на Габриел, че разискванията са се преместили в кабинета на долния етаж и че в момента Джулиан обсъжда с хер Верли и двамата Абдуловци плащането и прехвърлянето на собствеността. Въпросното обсъждане продължи малко повече от час и в шест и пет пристигна съобщението, че господин Бейкър и неговата компания вече са се насочили през тъмния двор към автомобилите, паркирани на Дюк Стрийт. Ели Лавон пое следенето им. За няколко минути изглеждаше, че дестинацията им е имението в Мейфеър, но в шест и петнайсет стана ясно, че господин Бейкър и антуражът му са се отправили обратно към летище Хийтроу и оттам — в неизвестно направление. Габриел нареди на Лавон да прекъсне следенето. Не го беше грижа къде отива сега господин Бейкър. Знаеше, че скоро всички пак ще се срещнат.

Видеозаписът пристигна в седем часа и четирийсет и пет минути. Беше заснет от охранителната камера, монтирана в далечния ъгъл на изложбената зала, над пейзажа на Клод. Докато го гледаше, Алон изпита чувството, че е седнал в ложа, високо над сцената.

… Това е Сара Банкрофт, нашият заместник-директор.

Всъщност този следобед сме тук заради нея…

… Значи се договорихме, господин Ишърууд. Купувам я…

Габриел спря записа и погледна към Дина.

— Продадохме му едното момиче — каза тя. — Сега просто трябва да му продадем и другото.

Той отвори файла със звукозаписа на срещата с Андрю Малоун и кликна иконката „Старт“.

— Това не са пари на Зизи. Това са мои пари. И щом Зизи не знае, това не му вреди.

— А ако го научи? Ще те изхвърли без капчица милост и ще остави лешоядите да кълват кокалите ти.

21. Лондон

Донесението против Андрю Малоун пристигна в централния офис на „Ей Ей Би Холдингс“ в Женева следващия четвъртък, в десет часа и двайсет и две минути. Беше адресирано до господин Абдул Азиз ал Бакари и бе доставено от моторизиран куриер с униформата на местна куриерска служба. Подател беше госпожица Ребека Гудхарт, Ърлс Корт, Лондон, но проверката на служителите от охраната на Ей Ей Би установи, че госпожица Гудхарт е просто псевдоним на анонимен доносник. Като не откриха доказателство за наличието на радиоактивен, биологичен или експлозивен материал, чиновниците препратиха пакета в кабинета на Вазир бен Талал. Там той остана до късния петъчен следобед, когато Бен Талал се върна в Женева от еднодневно пътуване до Рияд.

Той трябваше да се занимае с други, по-спешни дела и така едва към осем часа вечерта стигна до отварянето на плика. Бен Талал веднага съжали за забавянето, защото твърденията бяха от доста сериозно естество. В не по-малко от девет случая, според госпожица Гудхарт, Андрю Малоун беше вземал пари на ръка, нарушавайки своя договор за работа с Абдул Азиз ал Бакари. Твърденията бяха подкрепени с доказателства, включително квитанции за банкови депозити, факсове и лични имейли, взети от домашния компютър на Малоун. Бен Талал незабавно се обади в имението край Женевското езеро на своя началник и в девет часа вечерта вече поставяше документите на бюрото на вбесения Зизи ал Бакари.

Същата вечер, в единайсет часа лондонско време, Бен Талал позвъни в жилището на Малоун в Найтсбридж и му нареди да дойде в Женева с първия възможен полет. Когато Андрю възрази, че има по-рано поет ангажимент и че е уикенд, за бога, Бен Талал му даде ясно да разбере, че присъствието му е задължително и неявяването му ще се счита за голяма обида. Разговорът бе записан от екипа невиоти и веднага бе препратен на Габриел в безопасната къща в Съри, както и обаждането с доста треперлив глас на Малоун до „Бритиш Еъруейс“ десет минути по-късно, за да си резервира билет за полета за Женева в осем и половина сутринта.

Ели Лавон си направи резервация за същия полет. При пристигането им в Женева двамата мъже бяха посрещнати от две напълно различни коли: Малоун — от черен мерцедес S-класа, каран от един от шофьорите на Зизи, а Лавон — от опръскан с кал опел, шофиран от един куриер от женевската централа на Службата. Ели нареди на бодела да даде голяма преднина на мерцедеса. В резултат на това те пристигнаха до имението на Зизи няколко минути след Андрю. Намериха усамотено място за паркиране по-надолу по улицата, но не им се наложи да чакат дълго, защото след двайсет минути Малоун излезе от къщата с по-бледо лице от обикновено.

Той се отправи директно към летището и си купи билет за най-ранния полет за Лондон, който беше в пет часа следобед. Лавон направи същото. На Хийтроу двамата мъже поеха по различни пътища: Ели се отправи към Съри, а Андрю — към Найтсбридж, където информира жена си, че ако не намери четири милиона паунда във възможно най-кратък срок, Зизи ал Бакари лично ще го хвърли от най-високия мост.

Беше събота вечер. До следващата сряда за Габриел и останалата част от екипа му бе ясно, че Зизи си търси нов ексклузивен художествен консултант. Беше ясно също, че вече си е набелязал конкретен човек, защото Сара Банкрофт — заместник-директор на „Ишърууд Файн Артс“ на Мейсънс Ярд, Сейнт Джеймс — беше поставена под наблюдение.

Тя започна да мисли за тях като за приятели. Те пътуваха с нея в метрото. Разхождаха се в Мейсънс Ярд и се шляеха по Дюк Стрийт. Следваха я на обяд и всяка вечер един от тях я чакаше в ресторант „Грийнс“, когато тя се отбиваше на бара за едно бързо питие с Оливър и момчетата. Отидоха с нея на един търг в „Сотби“ и я наблюдаваха, докато преглеждаше внимателно скучните картини в аукционната зала на „Хъл“. Дори я съпроводиха в дългото пътуване до Девън, където трябваше да ласкае един скучен дребен аристократ, за да го убеди да се раздели с прекрасната венецианска картина „Мадоната с младенеца“, която Ишърууд желаеше от години. „Зизи идва за теб — беше й казал Габриел в кратък телефонен разговор в понеделник следобед. Въпрос е само на време. Не се притеснявай, ако вещите ти са малко не на място, когато се прибереш вкъщи, довечера. Тази сутрин Шаруки влезе с взлом в апартамента ти и го претърси“.

На следващия ден пристигна първият подарък — диамантен часовник „Хари Уинстън“. Към луксозно опакованата кутийка бе прикрепена написана на ръка бележка: Благодаря ви за намирането на Маргьорит. Вечно признателен — Зизи. Обиците от „Булгари“ дойдоха на следващия ден. Двуредното перлено колие „Микимото“ — на по-следващия. Златната плетена гривна от „Тифани“ — в четвъртък вечерта, точно когато се приготвяше да си тръгне от работа. Тя я сложи на дясната си китка и отиде до „Грийнс“, където Оливър се опита недодялано да я сваля.

— Някой друг път — отвърна тя, като го целуна по бузата, — но не и тази вечер. Бъди добър, Оливър, и ме изпрати до метрото.

Вечерите бяха най-трудни за нея. Вече нямаше пътувания до безопасната къща в Съри. Що се отнася до Сара, къщата в Съри не съществуваше. Откри, че всички от екипа страшно й липсват. Те бяха семейство — шумно, свадливо, какофонично, любещо семейство, онова семейство, което тя никога не бе имала. Единственото, което й бе останало от него сега, бяха редките потайни обаждания на Габриел и светлината в апартамента на отсрещната страна на улицата. Светлината на Йоси, но скоро щеше да загуби и него. Понякога през нощта, когато бе самотна и уплашена, й се искаше да им бе казала да си намерят друга. Понякога си мислеше и за клетия Джулиан и се чудеше как ли ще се справи без нея.

Последният пакет пристигна в три часа следващия следобед. Беше доставен лично от куриер, облечен с костюм и вратовръзка. В него имаше написана на ръка бележка и самолетен билет. Сара отвори обложката на билета и погледна дестинацията. Десет секунди по-късно телефонът на бюрото й иззвъня.

— „Ишърууд Файн Артс“, Сара е на телефона.

— Добър ден, Сара.

Беше Зизи.

— Здравейте, господин Ал Бакари. Как сте, сър?

— Ще знам това след минута. Получихте ли поканата и самолетния билет?

— Получих ги, сър, както и обиците. И часовника. И перлите. И гривната.

— Гривната най-много ми харесва.

— И на мен, сър, но подаръците бяха напълно ненужни. Поканата — също. Съжалявам, но не мога да я приема.

— Обиждате ме, Сара.

— Нямам такова намерение, сър. Колкото и да искам да прекарам няколко дни на слънце, опасявам се, че не мога да замина ей така изведнъж.

— Не е изведнъж. Ако погледнете внимателно билета, ще видите, че разполагате с три дни до заминаването ви.

— Не мога да излетя и след три дни. Имам работа в галерията.

— Сигурен съм, че Джулиан може да мине няколко дни без вас. Току-що му спечелихте доста пари.

— Вярно е.

— Е, какво ще кажете, Сара? Ще дойдете ли?

— Опасявам се, че отговорът ми е „не“, сър.

— Би трябвало да знаете едно нещо за мен, Сара. А то е, че никога не приемам отказ.

— Просто не мисля, че е уместно, сър.

— Уместно? Мисля, че погрешно сте изтълкували моите мотиви.

— А какви са те, сър?

— Бих искал да дойдете да работите за мен.

— Като каква, сър?

— Никога не обсъждам подобни въпроси по телефона, Сара. Ще дойдете ли?

Тя изчака да минат десет секунди, после му отговори.

— Чудесно — каза той. — Един от хората ми ще ви придружи. Ще ви вземе от апартамента ви в осем часа сутринта в понеделник.

— Напълно способна съм да пътувам сама, господин Ал Бакари.

— Сигурен съм, че е така, но ще бъде по-лесно, ако някой от моите охранители дойде с вас. Ще се видим в понеделник вечер.

След тези думи Зизи затвори. Докато връщаше слушалката на мястото й, тя си даде сметка, че той не я попита за адреса й.

Габриел разваляше ателието си в безопасната къща в Съри, когато Лавон се качи, трополейки по стълбището като носеше разпечатка на съобщението, което току-що пристигна от екипа невиоти в Мейсънс Ярд.

— Зизи направи своя ход — каза той и му подаде разпечатката. — Иска да я види веднага.

Габриел прочете съобщението, после вдигна поглед към Ели.

— Мамка му! — прошепна той. — Ще ни трябва кораб.

На вечеря пиха шампанско, за да го отпразнуват, като бяха поставени прибори и за Сара — единствения член на екипа, който не можеше да се присъедини към тях. На следващата сутрин Лавон закара Габриел до летище Хийтроу и в четири и половина следобед той вече се наслаждаваше на гледката на залеза от безопасния апартамент на ЦРУ на Колинс Авеню в Маями Бийч. Ейдриън Картър носеше свободен памучен панталон, памучен пуловер и евтини мокасини на бос крак. Той подаде на Габриел чаша лимонада и снимката на много голяма яхта.

— Нарича се „Слънчевата балерина“ — каза Ейдриън. — Това е луксозна моторна яхта, дълга двайсет и два метра и половина. Сигурен съм, че ти и екипът ти ще се чувствате повече от удобно на нея.

— Откъде я взехте?

— Преди няколко години я конфискувахме от панамския наркобос Карлос Кастильо. Сега господин Кастильо пребивава във федералния затвор в Оклахома и ние използваме яхтата му, за да вършим богоугодното дело тук, на Карибите.

— Колко пъти е използвана?

— Пет-шест пъти от Отдела за борба с наркотиците и два пъти от нас.

Габриел върна снимката на Картър.

— Дискредитирана е — каза той. — Не можеш ли да ми намериш нещо с чист произход?

— Ние сменихме името и регистрацията й няколко пъти. Няма начин Зизи или някой от неговите главорези да успее да я проследи до нас.

Габриел въздъхна.

— Къде е сега?

— В пристанището на остров Фишър — отвърна Картър, сочейки на юг. — Точно сега я товарят с провизии. Тази нощ екипаж на ЦРУ тръгва от Лангли.

— Добър опит — каза Габриел, — но ще използвам свой собствен екипаж.

— Ти?

— Ние имаме военен флот, Ейдриън. И то много добър. Имам екипаж, който чака в готовност в Хайфа. И кажи на момчетата си да махнат подслушвателните ви устройства. Иначе ще го направим заради тях и „Слънчевата балерина“ няма да изглежда много добре, когато ви я върнем.

— Вече сме се погрижили за това — каза Картър. — Как планираш да доведеш екипа си тук?

— Надявах се, че мой приятел от американското разузнаване ще ми протегне ръка за помощ.

— Какво ти трябва?

— Право за излитане и кацане.

— За колко време екипажът ти може да стигне от Хайфа до Лондон?

— Те могат да тръгнат още утре сутрин.

— Ще изпратя един от нашите самолети в Лондон тази вечер. Той ще вземе екипа ти и ще го докара тук. Ще кацнат в Хоумстед и ще минат без паспортна и митническа проверка. Можеш да отплаваш в неделя през нощта и да бъдеш при Зизи в понеделник следобед.

— Изглежда, сключихме сделката — каза Габриел. — Единственото, от което се нуждаем сега, е Ахмед бен Шафик.

— Той ще дойде — каза уверено Картър. — Единственият въпрос е дали твоето момиче ще е там, когато той се появи.

— Тя е нашето момиче, Ейдриън. Сара е на всички нас.