Пренощува облачето златно

XVI

По едно време намислиха самодейност. Заради колхоза.

Защото отношенията им с местното население много се обтегнаха!

Селяните причакали някакъв колонист на бостана и го пребили. За отмъщение колонистите хванали млади мъж и жена близо до колонията — правели любов в царевицата, — вързали ги голи с гръб един към друг и така ги превели през селото. А когато се притекли хора, избягали…

И се започна.

Пьотър Анисимович се върна от колхозната управа тъжен, притиснал чашата до гърдите си, повтаряйки една и съща фраза: „Вече не знам какво става…“

Събра възпитателите, разказа им всичко, каквото бе чул в управата, и накрая предложи:

— Защо не… Защо не се срещнем с колхозниците, да си поговорим? Или да им изпеем нещо? Я ги как се дерат из спалните!

Можем и да им изпеем нещо, и да им потанцуваме — отговориха му. — Тук всички са артисти. Най-много са фокусниците: правят от нищо нещо!

Но директорът не прие шегата, а притиснал чантата като дете до гърдите си, страдалчески помоли:

— Значи, такова… Хор… И декламации… Така ще кажа на селяните, че ще идем с програма, а те, такова… Гощавка де… С една дума, мир да има.

Колонистите не обърнаха никакво внимание на приказките за мир, дружба и тем подобни. Мъртва работа, както те го разбираха. Крали са и ще крадат, какво да правят. Виж, с гощавката работата им се видя по-реална. Веднага се намериха много желаещи да участвуват в програмата.

И Кузминчетата се вмъкнаха в групата, казаха, че по-рано са пели в хора и ще изпеят някоя песен от името на дома в Томилино. Записаха ги.

И другите се записваха по бивши сиропиталища. Списъците се правеха в столовата.

Децата от Митишчи предложиха да направят хор — бяха много. „За богатирските дела на Сталин волята ни води.“ И друга: „Лети ти, песен на победата…“ — тези двете за начало а после „Попътна песен“. Тя пък за душата.

Одобриха първата, и за втората казаха добри думи, а всички знаеха „Попътна песен“ от Дунаевски.

— Може и да е от Дунаевски — отвърнаха един през друг митишчани, — по-добре да ви я изпеем.

Митишчани застанаха като на сцена: с издаден напред десен крак, потропвайки, дружно измучаха: „Тум-та, там-та, тум-та…“

Началото се хареса на всички. Също като тракане на влак. Следваха думите.

— Какво е това? Вече не знам какво става? — зачуди се Пьотър Анисимович, оглеждайки странния хор. — Какъв Херцен? Какъв генерал?

Хорът притеснено се умълча.

— Защо не продължат? — попита някой от възпитателите.

— Да продължат ли? — изненада се Пьотър Анисимович. И. махна с чантата си.

Но хорът го разбра криво — че иска да продължат. Митишчани отново като по команда пристъпиха напред с десен крак и дружно замучаха: „Тум-та, тума-та, тума-та, тум-та!“

Един От солистите с тъжна нега пропя под този съпровод:

Хорът ревна с все сила в желанието си да хареса на директора:

— Стига! Стига! — помоли ги Пьотър Анисимович. И дори се понадигна, притиснал чантата до брадичката си. — Недейте тая. Само първата. За богатирските дела…

— Ами другите? — попита някой от хора.

— Какви други? И други ли знаете?

— Много знаем — отговориха му. — „Шафрантия“, „Маце, маце“, „Какво се фукаш, Валка, долна курво“…

— Не, не! — каза Пьотър Анисимович. — Тия си ги пейте тук!

Хорът разочаровано се дръпна, отстъпи мястото на колонистите от Люберци.

Люберчани изиграха танца „Ябълчица“, като припяваха: „Ех, ябълко, къде търкулна се, в Кавказ животът май… катурна се!“

— Играйте без думи — въздъхна директорът. — Без думи излиза по-добре.

Можайци изиграха една сценка със заглавие „Ръжен“: в училище никой не знае как трябва да се напише заявление да докарат десет… ръженове… Така казва един… А друг го поправя: „ръженя“… Тази сценка я приеха.

Момичетата от Кашира — оттам имаше само момичета — изпяха песента „Светлинка“. „На бой момичето момчето си изпраща…“

— На бой го изпраща момиче, а се връща млада майка! — викна някой. Но слушателите не реагираха на тази нападка, одобриха песента.

Двама колонисти от Люблино предложиха пародия.

— Пародия ли? — оживиха се възпитателите. — Я да видим, я!

Отначало те изразително запяха за жеравите: „Тук, под чуждото небе, аз съм гост нежелан…“ При това сочеха през прозореца, към небето. Явно беше чуждо. С една дума, песента беше за колонисти. А след куплета неочаквано подзеха с гласове на алкохолизирани инвалиди:

— Скъ-пи май-чи-ци! Та-тен-ца! Парче хлебец дайте, кой колкото може… Рубла, двечки, пък и повечко…

Някой от комисията рече да не пеят за инвалиди. По-добре за жеравите. Люблинци се съгласиха, но казаха, че тогава ще добавят нещо за фюрера с мелодията на „Добре сме, прекрасна маркизо“. Разрешиха песента за фюрера без прослушване.

Някакви от Раменское се натрапиха да декламират „Кавказ е под мене“ от Пушкин и откъс от поема. В поемата се разказвало как един дворянин на име Лука се влюбил в търговка. С една дума, трагедия.

Отхвърлиха Лука, другото го приеха.

Коломенчани предложиха колхозни частушки, специално за тукашните преселници… Нещо като хор „Пятницки“.

Поради горчивия опит от „Ябълчица“ Пьотър Анисимович помоли да изпеят една.

С кръшни извивки, както пее народният хор, по познатата мелодия на „Ах, по залез обикаля момък млад край моя дом“ коломенчани прочувствено подзеха:

— Не, тъкмо за тях, за преселниците… това не е много… — бързо каза Пьотър Анисимович. И облекчено въздъхна. — Това ли беше?

Но ето че пред комисията се изтъпанчи Митьок и изфъфли:

— И аж ишкам да ижляжа на шчената…

— Ти ли? — смая се Пьотър Анисимович. — Вече не жнам какво штава… — неволно изфъфли и той.

— Защо пък да не жнаете — не го разбра Митьок. — Фокуши…

— Какво? Какво? — Всички се оживиха.

— Фокуши — повтори Митьок.

И вече без да чака съгласие, попита Пьотър Анисимович:

— Ето, вашия чашовник…

Пьотър Анисимович съсипан запротестира:

— Не, не. Не ми пипай часовника!

— Ами той е вече тук — каза Митьок и извади от джоба си часовника на директора.

— Вече не знам какво става… — ахна директорът. И се дръпна. — Там, в клуба… Само че от колхозниците да не такова… да не вземеш нещо. Защото, такова… Ще стане конфликт… Ще помислят, че пак сме отишли да… Да им бъркаме по джобовете.

— Ами от кого да вземам? — невинно попита Митьок.

— От когото искаш — повтори директорът. — Но от тях — не!

— Добре — каза Митьок и многозначително погледна чантата на директора.

В същия момент още няколко чакала се спуснаха към комисията и всеки крещеше:

— И аз мога… Фокуси!

— Искате ли да ям чаши?

— Или лампи?

— Искате ли… Да ви потекат сълзи! На всички!

— Аз пък мога да гледам! На ръка! Ще ги шашна!

Директорът си вдигна чантата и като заел отбрана викна:

— Следващия път! Ще ядете чаши след-ва-щи-я път! Още повече че нямаме чаши! А сълзите ни и без това… Текат! До-виж-да-не! Довиждане, другари!