Пренощува облачето златно

XVII

Мина една седмица. Всички колонисти освен момичетата бяха прехвърлени на работа в цеха. Пръснаха ги по различни работни места. Няколко души изпратихме да мият бункера. Друга част от колонистите, с тях и Кузминчетата — на конвейера, същия конвейер, за който бе споменавала шофьорката Вера. Заведоха децата, показаха им кое как се прави. От огромна цистерна, където плуваха във вода изсипаните от кошовете домати, изпълзяваше широка гумена лента. Застанали от двете й страни, децата трябваше сръчно да измъкват разни клончета, листа, загнили домати, да не пропускат нищо излишно. За това строго следяха две жени, поставени чак в края на лентата.

Омръзваше им да стоят по цял ден.

Но и лентата всъщност не работеше без прекъсване: ту нещо ще заяде, ту доматите ще закъснеят… Ту ще изключат парата или изобщо тока. А когато лентата не заяждаше, й пъхваха по някоя пръчка!

И тогава децата, на първо място Кузминчетата, бързаха към отдалечения край на цеха, където до мивката за буркани в оградени със стоманени преградки казани се вареше сливовият мармалад.

Тази сладка миризма привличаше колонистите както мед пчелите.

А Кузминчетата бяха опитали мармалада първи!

Кьопоолуто — „блаженото“ — дума да няма, беше хубаво, можеха да го ядат по цели кофи, ама омръзваше.

Ябълковият сос беше възкисел, бързо се отказаха от него.

Пълнените чушки — тук можеха да се налапат с кайма колкото им душа иска — ги готвеха рядко.

Но мармаладът… Е, това се казва райско ядене! Като завреш муцуна в буркана, цял можеш да го изсмучеш, чак по корема ти да избие медец!

Приготвянето на нито един артикул не убягваше от вниманието на колонистите.

Едрите евреи се качваха по отекващите железни стълбички чак до върха и изсипваха в казаните тежките кошове със сливи, същите, дето сега на двора ги почистваха само момичетата.

После, пак от тези стълбички, потреперващи и прозвънващи под тежките мъжки стъпки, изсипваха вътре захар — евреите с пукот разпаряха над казана сивкави ютени чували и после веднага ги хвърляха на пода.

Колонистите подхващаха тези чували, изгребваха останалите захарни зрънца.

А често някой от хамалите, уж случайно, навеждаше чувала извън казана и тогава в подложените длани на децата се изсипваше самата манна небесна: бяла, невероятно сладка струйка!

Напълваха устата си със захар и я смучеха бавно, с наслада. И джобовете си натъпкваха, тъй че после оси и пчели се рояха около камиона.

Но най-тържественият момент настъпваше, когато започваше наливането на мармалада. Той се лееше от тясното гърло — гъст, ароматен, масленокафяв — в нагретите на пара стъклени буркани и ако те случайно се пукваха, колонистите подхващаха стъклото, още парещо, обляно в горещ мармалад, и бързо лапаха, рискувайки да се порежат или изгорят. Но ето ти чудо: никой никога не се поряза! И не се изгори!

Бурканите, напълнени с мармалад, се затваряха с лъскави като злато тенекиени капачки. При капачките (какъв късмет) сложиха Митьок, същия, дето се бе „ишпотил от шупата“. Той и тук работеше „ишпотен“, а другите колонисти му завиждаха за привилегированото положение.

Братята внимателно бяха проследили и знаеха наизуст целия процес на производство на мармалад. Това не беше празно любопитство.

Братята се сетиха, че мармаладът, особено в затворени буркани, може да им дойде добре през гладната зима. Тоест за зимата се сетиха по-късно, а сега просто ги споходи желанието да задигнат няколко буркана за запас. За себе си и, разбира се, за Регина Петровна и нейните малки мъже.

За тая работа се уговориха с простодушния Митьок. Още щом в цеха оставаха той и затварачът, а бурканите се натрупваха на дългата, обкована с ламарина маса зад гърба на затварача, Митьок започваше високо да си подсвирква мелодията на песента: „Скъпи ни другарю Сталин, ела във нашия колхоз…“

Кузминчетата поред напускаха конвейера и бързо се отзоваваха на канещата мелодия — така не би забързал за родния колхоз дори другарят Сталин…

Най-важното в акцията беше да успеят да скрият бурканите близо до конвейера, докато никой от големите не ги гледа.

Евреите не влизаха в сметката.

Те само се подсмиваха, когато случайно зърваха колонист, напъхващ поредния буркан в джоба си.

А понякога уж случайно го прикриваха със снажните си тела.

Сашка раздели операцията на три етапа.

Първия — изнасяне от варилнята и укриване на сигурно място. Втория — пренасяне покрай зорките очи на леля Зина и отново сигурно укриване в двора. Третия и може би основния — прехвърляне на мармалада зад дебелия зид. На свобода.

Само няколко дена след началото на операцията Кузминчетата бяха укрили, прибрали на сигурен склад седем затворени буркана с мармалад.

В цеха, близо до конвейера, имаше толкова разнообразни тръби, сложни метални плетеници, притулени кътчета и отвори, че при добро желание би могло да се скрият не седем, а хиляда и седем буркана! При евентуално издирване нито един копой не би могъл да ги открие.

В това отношение нашите братя, както впрочем и останалите колонисти, бяха ненадминати майстори.

За да примъкват скритите буркани покрай окатата леля Зина, която, без да е злобна, беше прекалено наплашена и затова двойно по-старателна, Сашка предложи на брат си да ходят прегърнати. Към камиона, от камиона към цеха, към стола, към двора.

— Май ще ни е горещо — не схвана идеята Колка.

— Ще търпиш!

— Ама защо? — пак попита Колка.

— Защото! — имитира го Сашка. — Като тръгнем, ще разбереш! Колко място остава между нас?

Колка схвана. И запита:

— Ами тези… Влюбените де: и те ли носят нещо? Щото винаги се прегръщат. Виждал съм ги!

Сашка помисли и каза:

— Дявол ги знае.

Сега те ходеха, всеки преметнал ръка през рамото на другия. Жените от цеха, като ги гледаха, си говореха: „Глей ги колко са задружни! Не могат да дишат един без друг!“

Кой би могъл да се досети, че ако успееха да задишат поотделно, под ризите им щяха да се издуят цели два буркана: един върху друг. Това го бяха репетирали в царевицата зад колонията и проверили в самата колония. Когато вървяха прегърнати, по никакъв начин не биха могли да се различат бурканите. Освен ако ги, претърсят, но кой ще вземе да ги претърсва?!

Вярно, тъкмо леля Зина още в деня, когато понесоха помежду си първите буркани, се усъмни нещо.

Колко бяха ходили прегърнати преди това — и нищо. Не ги спираше, нищо не ги питаше. А сега, ама че женски усет, като викна, та целия цех огласи.

— Ей, ти! — към Сашка, разбира се. Него го познаваше и без червеното ширитче, от всякакво разстояние. — Ела тука. Кво само ме подминаваш… подминаваш…

Отидоха двамата, без да се разделят. Бурканите охлаждаха кожата, хлъзгаха се с гладкото си стъкло по ребрата при вдишване и издишване. От време на време изтропваха леко.

Леля Зина погледна братята и каза:

— Кво сте се вкопчили? И в клозета ли ходите двамата? Колка не отговори. Пък и леля Зина не питаше него, тя изобщо не го признаваше. Освен това Сашка по-бързо ще измисли какво и как да й рече.

И Сашка веднага отговори, съвсем кротичко, че така е по-удобно да ходят из двора, да си кажат по нещо тайно. По-близко е от ухо до ухо.

Общо взето, Сашка не излъга. Наистина имаше тайна, само дето ушите нямаха нищо общо.

Глей ги ти! — свадливо издума леля Зина. — Тайни! Ами ако ви науча тайните, какво тогава? — и внимателно ги изгледа в гръб. Но нищо не забеляза.

А братята без бързане излязоха навън и се шмугнаха зад ъгъла.

Тук, в задния двор, зад цеха, където никога не идваха работниците от завода, се намираше бунището. Буркани, разни касетки, талижки, бъчви и други боклуци. Тук мармаладът беше скрит на сигурно място.

Оставаше да го изкарат навън.

От чисто любопитство, без да се надяват много-много, братята проучиха портала. Но въоръжената охрана — една бабичка с незаредена пушка — макар да не беше досетлива като леля Зина, им подвикна: „Кво тъй се навирате на тумба, ходете като хората, един по един.“

„То може като хората — помислиха си братята. — Ама тогава не можем да пренесем бурканите!“

Сашка имаше в резерва още един начин: да прехвърлят мармалада през зида. Само че зидът беше каменен, дебел, два метра висок.

Веднъж Колка изтича навън пръв след работа, а Сашка му хвърли от задния двор няколко празни буркана.

От пет Колка хвана само един. Смениха си местата, но резултатът беше същият. Сашка не успя да хване нито един. А не можеше да измисли друго. В главата му сякаш се бе появила някаква засечка.

Колка уж между другото пусна на Сашка шепа захар. Беше чувал, че от захарта мозъкът щрака по-бързо. Ето, и мармаладът се сварява по-бързо със захар!

Но и захарта не помогна. Брат му помрачня, оклюма се, залиня и дори отслабна.

Обикаляше из двора или дълго разговаряше с леля Зина. Ама защо ли разговаряше, тя не може да се навие на такава работа, Колка беше сигурен. Бурканите си чакат в задния двор, а времето си върви… Ами ако спрат да ги докарват в завода: всеки ден може да стане последен!

Веднъж Сашка каза:

— Знаеш ли… Те са идвали и тук.

— Кои? — попита Колка, но в същия момент се сети и сам. — Дяволите ли?

Така Иля наричаше чеченците.

— Аха, дяволите. Препускали с конете, носели пушки… Гръмнали веднъж-дваж и избягали в планината. Леля Зина ги видяла. Вика, замалко щяла да умре от страх.

— Убили ли са някого? — попита Колка.

— Не знам. А защо, мислиш, мълча Регина Петровна?

— Защо?

— Видяла ги е. И се е разболяла. Леля Зина казва, че така става от уплаха.

— Регина Петровна от нищо не се страхува — възрази Колка.

— Ами малките мъже? Ами взривът? Как да не се уплашиш?

Братята седяха в задния двор на две касетки, близо до скривалището си. Досами краката им в тревата течеше ручей, прекосяващ целия двор. В него се стичаха отпадъчните води от цеха. Беше мръсножълт и вонеше.

— Е? Измисли ли нещо? — попита Колка.

— Какво да измисля?

— Ти знаеш! Така ли ще чакаме кой знае какво?

Сашка се почеса и каза:

— Ех, хапката ме въши… — което на интернатския жаргон означаваше „въшката ме хапе“. И без всякаква връзка добави: — Що не заминем, а?

— Сега ли?

— Е, да речем, утре. На, леля Зина казва, че отдавна да е избягала, ама нали има семейство… Те са мобилизирани тук, прикрепили са ги към завода… А нас никой не ни е мобилизирал!

— Ами Регина Петровна? — попита Колка.

Сашка се замисли.

— Представи си, че не се върне?

— Ще се върне — твърдо обеща Колка. — Тука са нейните малки мъже.

— Ами представи си, че е умряла?

— Не е — пак възрази Колка. — Ние само ще я дочакаме и ще натрупаме буркани за из път. И без това трябва да ги изнесем оттук.

Сашка не отговори, беше се загледал в далечните планини, размити, едва различаващи се сред бледосинкавата мъглица. Слънцето грееше не много силно. Беше тихо. Чуваше се само ромоленето на ручея и бръмченето на осите.

— А може вече да няма никакви дяволи? — попита с надежда Колка. — Нали милицията ги лови? По-рано гърмяха, бомбардираха. А сега престанаха да гърмят.

Колка говореше така не защото си вярваше. Беше му харесал животът на Кавказ.

Има си хас! Беше се сбъднала мечтата му, вечната мечта на гладния чакал за лапачка. Къде другаде ще може на воля да преяжда захар, „блажено“ кьопоолу и сладко? Леля Зина каза, че са ги карали към рая, пък и наистина тук, в завода, е рай.

И няма какво да се оплакват, че са ги прикрепили към завода. Колка пък си мечтае изобщо да не ги пускат от завода. Когато порасне, ще помоли завинаги да го прикрепят към този завод. Това вече ще бъде истински сладък живот! Ще носи захар, като евреите! Защото, който носи, никога не губи.

Сашка погледна Колка и разбра за какво си мисли той.

— Добре де — каза на брат си. — Ще почакаме.

— Ами мармаладът? Какво ще правим с мармалада? — не мирясваше Колка.

Сашка втренчено погледна планините, зида, под който течеше вмирисаният ручей.

— Ще го сплавим.

— Кво? — не разбра Колка.

Сашка се засмя.

— Ще пуснем бурканите по вода, ясно ли е?

— Как тъй?

— Как… Не знам. Ще измислим — обеща Сашка. Той все извръщаше лице към слънцето и със затворени очи нещо си мислеше.

Идеята на Сашка беше гениална. Да вържат буркан за летвичка и да го пуснат по течението. А пък от другата страна на зида, разбира се, да хващат бурканите…

Опитаха с един: летвичката потъна. Намериха дъска. Но и дъската не замина, нали беше тромава, заседна из острицата.

Сашка заряза номера с дъските. През цялата почивка се разкарва из двора, взира се по ъглите. И той не знаеше какво търси. Най-сетне на бунището се натъкна на един галош. Голям един галош, да се чудиш просто кой може да е носил такова чудо! Освен да е бил някой Гъливер!

Сашка занесе галоша при ручея. Пъхна в него камък, голям горе-долу колкото юмрук, пусна го по течението.

Галошът прескочи всички водовъртежи, всички пречки, преплува под стената, а там, зад стената, го очакваше Колка.

Тогава Сашка напълни един буркан с пясък и го сложи в галоша. Галошът се прекатури, бурканът потъна.

Сашка още веднъж напълни буркана с пясък и този път здраво го върза за галоша.

Този кораб мина, просто прелетя по водата и изплува навън. Само дето се разпиля малко пясък. Е, карай да върви, пясъкът си е пясък, няма да го жалим — решиха братята. — На мармалада нищо няма да му стане, затворен е. Само да не потъне, а да плува, защото не можем го измъкна от дъното! Захвърли ли го течението из камъша, иди, че го търси!

Една вечер, веднага след работа, Колка излезе заедно с другите деца през портала и хукна към ручея. И без това се налагаше колонистите дълго да чакат камиона си.

Мястото, където изтичаше ручеят, беше пусто, намираше се далече от портала.

Затова трябваше да тича с всички сили, тухленият зид беше дълъг близо половин километър!

Колка свирна според уговорката, тоест тук съм, чакам… Хайде, пускай я тази твоя техника!

Свирна и зачака. Дори залегна на тревата, да вижда по-добре.

Времето течеше. Точеха се минути, празни минути, защото по водата нищо не идваше.

И изведнъж, когато вече не очакваше, когато бе станал и се отърсваше, видя: черният галош, същински дар на съдбата, изскочи изпод зида и заплува… Като тежък английски дреднаут — беше го виждал някога на картинка! Плуваше, завърташе се по течението насам-натам, а в него — най-важното! — скъпоценният пътник със златната капачица.

Колка отвърза бурканчето, в изблик на радост го целуна по златната главица и по студеното дънце. Подържа го до бузата си. И до ухото: послуша как се клатушка гъстият лепкав мармалад.

На свобода бурканът изглеждаше съвсем другояче, отколкото там, на заводската територия, където всъщност не беше напълно техен.

И Колка погали халоша, като да беше живо същество.

Галеше го и му гукаше:

— Хубавото ми галошче… Умничкото ми… Добричкото ми… Миличката ни Глашечка!

И братята започнаха да го наричат помежду си така: Глаша.

Веднъж Кузминчетата се отбиха в спалното помещение на момичетата. Повъртяха се, после попитаха: може ли да се поразходят с малките мъже на Регина Петровна.

Момичетата разрешиха. Само че за кратко време. И да не ходят далече…

Внимателно, да не ги види някой, братята заведоха по-малките си братя на брега на жълтата Сунжа, измъкнаха от скривалището скъпоценния буркан с мармалад, отвориха го. Настаниха малките мъже на тревата, започнаха да ги гощават. Лъжицата беше една, хранеха ги поред. Една лъжица на Жорес, една на Марат.

Малките мъже ядяха, без да бързат, сериозно. Старателно облизваха лъжицата и от време на време надничаха в буркана, има ли още много. И макар да си личеше, че ужасно им хареса — има си хас, че то е райска гощавка! — не си искаха, а чакаха да им дадат.

После някак изведнъж се заситиха.

Въздъхнаха, за последен път надникнаха в буркана и попитаха: „А ще има ли още?“

— Ще има — обеща Колка. — Глаша ще докара и ще има.

— Коя е тази Глаша? — попита Жорес.

Сашка погледна Колка и каза:

— Глаша е… Ами Глаша. Тя е добра.

— Да не би да е майка ви? — попита Марат.

— Не — каза Колка. И въздъхна.

— А ние се затъжихме — оплака се Марат. — Без мама е лошо.

— То се знае, лошо е — потвърди Колка.

— А вашата майка ще дойде ли?

— Не знам — каза Колка и взе да затваря буркана. Затваряше го и облизваше по ръбчето капчиците мармалад. Не поглеждаше малките мъже.

— Всички майки ще дойдат — казаха малките мъже.

Кузминчетата се разбързаха, заведоха малките при водата, измиха им устата, бузите, ръцете, всичко лепнеше. По пътя към колонията ги предупредиха: да си мълчат за мармалада, който носи Глаша… Инак Глаша ще се разсърди.

Братята обещаха.

Чистички, поруменели, много доволни, върнаха малките мъже на момичетата.

Колка пак попита:

— Е, та кога ще се върне Регина Петровна?

— Ще се върне — казаха момичетата. Беше ясно, че премълчават нещо.

А междувременно Глаша редовно докарваше мармалад и веднъж Колка пъхна ръка в дупката, преброи бурканите опипом. Излезе, че в скривалището са се събрали единайсет буркана.

— Единайсет! — прошепна на брат си, който пазеше, както винаги, когато идваха при дупката.

Да можеха да ги видят томилинци! Направо щяха да се побъркат, ако им покажеха такова богатство!

За зрънце захарин се продаваха в робство, пролетно време се катереха по липите и рискувайки живота си, ближеха сладък сок от листата… Ядяха замръзнали картофи — не само от глад, а задето сладняха. За бонбоните само се разказваха легенди — никой не беше ги виждал с очите си. Пък и сладко никой не беше виждал.

— Единайсет! — повтори Колка натъртено. — И два чувала от захар!

Бяха взели чувалите, за да им е по-удобно, когато решат да бягат с багажа си.