Пренощува облачето златно

XV

Същия ден към обяд Дойдоха с мотоциклет двама милиционери и един военен.

Докато децата, скупчени в двора, разглеждаха този чуден мотоциклет и спореха за него, пристигналите хора отидоха при директора, поговориха за нещо с него и с възпитателите, пообиколиха изгорялата сграда и си тръгнаха, като вдигнаха дълга опашка от бял прахоляк.

Никой нищо не попита децата, и Кузминчетата не попитаха. Но дори и да ги бяха попитали, те нямаше да разкажат за находките си.

По време на обеда в столовата съобщиха на всички, че не е имало никакъв взрив на бомба или граната, а по неизвестни причини в склада е избухнал пожар, гръмнал е един бидон с гориво и от него се е запалила цялата сграда.

Всичките тези обяснения даде Пьотър Анисимович, застанал насред столовата с чантата си, със свободната ръка той бършеше потта от челото си. Изглеждаше много угрижен.

Съобщи го и изведнъж добави:

— Вече не знам какво става — с което разсмя обядващите колонисти.

През това време и Кузминчетата бяха в стиловата, вмъкнаха се втори път, наваксаха си за вчерашния обед. Пък и оризовата чорба им хареса.

При думите на директора за бидона, дето бил избухнал, те многозначително се спогледаха и продължиха да сърбат.

Директорът добави още, че утре ще дойде камион от консервния завод и ще вземе по-големите деца. По-малките ще идат пеша в колхозната овощна градина и ще берат ябълки. Там ще ги нахранят…

С това историята с пожара май бе приключена.

Почистиха изгорелите останки от сградата, нарязаха за горене овъглените греди, накрая изпратиха изпоплесканите от глава до пети със сажди колонисти да се мият в Сунжа и там те се изтъркаха с пясък.

Братята научиха, че Регина Петровна и малките й мъже временно са настанени в кухнята, в един ъгъл, преграден с одеяло. Но самата нея я нямало. Момичетата казаха, че е отишла в болница, а тях помолила да наглеждат малките мъже, но помолила и Кузминчетата да им помагат.

Братята кимнаха.

— А кога ще се върне? — попита Колка.

— След няколко дена. Защо?

— Нищо. Разболяла ли се е?

— Не — казаха момичетата. — Но така се налагало.

Братята си отидоха. Поговориха си и решиха, че момичетата лъжат и че Регина Петровна нямаше да остави малките мъже, ако не беше се разболяла. Но ако наистина е обещала скоро да се върне, значи не е нещо опасно. Лошото е само, че ще ги изгонят от консервния завод. Иди доказвай, че са дребосъци поради недостига на сол. И краката им не растат, и ръцете, и зъбите… И главите им не растат.

Известно е, че по време на война положението със солта, с кибрита и със сапуна винаги е тежко. Най-добре го знаят жените. Но и интернатските деца практикуваха производството на фалшив сапун: налепваха върху къс дърво сапун, събран от остатъците в банята, и го продаваха.

Вместо кибрит правеха „катюши“: кремък, някакво железце и прахан. Да, обаче сол не можаха да изобретят. Веднъж се вмъкнаха в един обор, където имаше огромен къс каменна сол. Застанаха на четири крака и като най-голямо лакомство го заблизах, никаква сила не можеше да ги откъсне.

Големите всъщност не бяха много по-високи от Кузминчетата, но си личаха по външния вид. По прическите — вече си пускаха алаброси, както се пее в известната песничка, „ах, ти, мое къдраво перчемче!“. Пушеха като възрастните, вдишваха дълбоко дима. Презираха момичетата: „Глупави женски!“ И през редките си зъби църкаха плюнка на земята. Зъбите им не можеха и не можеха да израснат.

Най-много фъфлеше Митьок, братята го познаваха.

— Днеш не можах да ше нашпя, пошле штанах, гледам в штоловата какво дават и шак ше ишпотих…

Децата се подиграваха с неговото фъфлене, имитираха го: „Тожи е Митя, дето ше ишпотил, когато ижял в штоловата орижовата ши шупа!“

И ето, на другата сутрин, много рано, когато от земята, от полето още лъха на нещо чисто и леко и почти няма прах, право в двора влезе и спря новичък камион студебейкър, целият в чуждестранни надписи — и по каросерията, и по капака, и по вратата на кабината. Капаците на каросерията му се отмятаха навътре и се превръщаха в дървени; напомнящи решетка, пейки по цялата дължина на камиона.

От кабината изскочи и силно затръшна вратата млада жена с панталон, също като мъж, с ватенка и юнашки накривен каскет.

Но всички деца веднага разбраха, че е жена, и след минута вече знаеха, че се казва Вера.

После тя идваше всяка сутрин и кой знае защо винаги се смееше, като гледаше как колонистите се надпреварват да се покатерят в каросерията. Беше веселячка и заливайки се от смях, подвикваше: „Хайде, юнаци! Катери се, тръгваме на бачкане! Че без вас конвейерът не върви!“

Какво е това конвейер и как върви, децата научиха по-късно, но в тая шофьорка Вера, макар че носеше мъжки дрехи и което е най-лошо, панталон, се влюбиха буквално всички колонисти. Говореха си за Вера разнежено, всеки тайно мечтаеше да й хареса, а може би и да се ожени за нея, когато порасне. И, разбира се, от този момент всички пожелаха да станат шофьори като Вера. Момичетата също.

Още първата сутрин, както братята бяха предполагали, се опитаха да ги изхвърлят от камиона. Още повече че се бяха накатерили и много други малчугани. Те се накатерваха всеки ден и всеки ден идваше възпитателката им, за да пропъди пътниците без билет, които мечтаеха да се повозят с камиона до завода. Бяха съгласни да се връщат пеша.

Но от желаещите да се возят се отърваваха, а от Кузминчетата не можаха. Те закрещяха с две гърла, че са големи, какво, като живеят в спалното помещение на малките, просто са яли малко сол и ръстът все още нищо не значи.

Поединично може би все пак щяха да ги измъкват от камиона, както останалите натрапници, но нали бяха двама, държаха се един за друг и крещяха, та огласяха колонията…

Оставиха ги на мира, пуснаха ги да заминат.

С одобрително кискане Вера провери дали всички са седнали, заговорнически погледна Кузминчетата, качи се в кабината, натисна стартера и дръпна напред. Че като подкара!

Колонистите изреваха от тази пронизваща и луда скорост. Възторжено закрещяха, засвириха, запровикваха се с трийсетте си гърла като бурии, а Вера се заливаше от смях и се извръщаше, та поне с едно око да види през задното стъкло своите разбойници, както ги нарече по-късно, и още натисна газта.

Камионът не пътуваше, а летеше по белия отъпкан път, сред покрити с бяла прах храсти, и оставяше подире си дълга опашка пушек.

Така ги закараха първия ден, тази кряскаща и виеща от бликнали чувства гайфа дечурлига.

От прозорците на канцеларията, от пропуска на заводския портал надничаха хора и си говореха: „Докараха колонистите.“

Вера скочи от камиона, бутна назад каскетчето си и засмяна извика: „Хайде, мъже! Слизайте! Сега ще ви предавам под брой срещу разписка!“

Но никой не ги преброи, не ги провериха. През голямата желязна порта Вера вкара вече празния камион в територията, а децата влязоха през тясната врата на портала.

Озоваха се в огромен, ограден от света с висок каменен зид двор, изпълнен с кошове и касетки с плодове и зеленчуци. Имаше домати, сливи, ябълки, круши и от онези странни тиквички, с които веднъж се бяха натъпкали нашите Кузминчета, мислейки, че са краставици. Никой нищо не пазеше. Притичваха угрижени жени със замърсени сини престилки, в движение поглеждаха шумната детска тълпа и изчезваха зад стените на дългите сгради. Може би притичваха тъкмо за да погледнат колонистите, изпратени да им помагат. В завода имаше най-много десетина мъже.

Предпазливо, да не ги види някой, децата започнаха да измъкват от кошовете кой слива, кой домат, гледаха веднага да ги налапат и да ги глътнат. Но мина една жена и подхвърли в движение: „Ама яжте де! Не се притеснявайте! Всичко е измито с маркуча…“

Тогава вече започна такъв юруш, че страх да те побие. Всички се втурнаха към кошовете и взеха да грабят, да си тъпчат устата, джобовете на панталоните и дори пазвите. Награбиха ябълки, круши, сливи, кой до каквото беше по-близо. Издуха се, натежаха.

Всеки си натъпка тумбака и дрехите, така се налапаха, че само дето не им протече от ушите и очите.

Но все така никой не ги припираше, никой не ги упрекна заради грабежа. За едно ги беше яд: както бяха много плодовете, така си и останаха много. Оказа се, че е невъзможно дори при добро желание да се излапат всички кошове, или, да речем, да се задигнат от заводския двор.

Пък уж колонистите знаеха, свято вярваха, че за тях няма нищо невъзможно, когато се отнася за лапачка.

Е, не можеха отведнъж да изядат всичко, малки са им стомахчетата, но нали може да смелят изяденото и пак да ядат. И да вземат за другите в колонията. И естествено да си направят запаси за по-нататък… Да си изсушат или някак другояче…

Така си мислеха Кузминчетата, докато тъпчеха пазвите си със сливи. После тези сливи се смачкаха, наложи се вече във вид на каша крадешком да ги изгребват изпод ризите си и да ги изхвърлят.

Ех, да паднеше на чакалите от Томилино поне една сливка, за кош да не говорим! Дори тези смачкани сливи!

А работата, която им възложиха, беше тъкмо сортиране на сливи. Всеки ден им донасяха огромни стъклени дамаджани, от по стотина литра, и колонистите трябваше да почистват от боклука, да сортират по зрелост и да поставят сливите в тези дамаджани. После напълваха дамаджаните с някаква воняща течност, от която сливите започваха неприятно да побеляват и не ставаха за ядене.

Както обясниха на колонистите, в този вид плодовете можели да се запазват до зимата и когато минело напрежението покрай брането на реколтата, щели да започнат тяхната преработка, и да сварят мармалад и сладко. Но какво ли сладко ще стане от развалени сливи!

С една дума, макар че всичко им обясниха, на децата не се хареса, дето пред очите им и с тяхна помощ се повреждат продукти. Защото, щом те не могат да се ядат след заливането им с тази отрова, значи се повреждат — невъзможно беше да ги убедят в обратното.

На колонистите им беше по-приятно да сортират домати и ябълки. Тях с нищо не ги заливаха, не ги отравяха, а идваха едни огромни момци, евреите, и отнасяха касетките и кошовете в цеха.

Всички ги наричаха така: евреите. Бяха едри и снажни, сигурно към два метра, синеоки, светлокоси и — весели. Грабваха като на шега огромните кошове, мятаха ги на рамо и изобщо не се оплакваха, не се уморяваха, както забелязаха Кузминчетата.

Евреите — това, значи, е силен и добродушен народ. Така решиха двамата братя.

Виж, леля Зина, която стоеше пред вратата на цеха, където евреите отнасяха продукцията, отначало не им хареса. Беше възрастна, свадлива, с мръсна синя престилка и бяла забрадка, вързана на тила.

Леля Зина зорко следеше колонистите, пъдеше най-любопитните от вратата, викаше, та огласяше целия двор:

— Глей ги тия шкелети! Откъде ли ги докараха тия мърши?! Срамота, хич не ща да им гледам ребрата!

Гласът й беше остър, чуваше се из всички краища на заводския двор.

Но веднъж, след като покрещя така, не щеш ли, привика с пръст Сашка, който беше по-наблизо, и го попита: „Ей, мъник, ти отдека си?“

— Аз ли? — попита Сашка, но не се приближи, не знаеше какво може да очаква от леля Зина. — От Томилино съм…

Лелята кимна. Сякаш можеше да знае къде се намира Томилино.

Или пък разбра самата дума? Томилино, където морят.8

— Ами родителите ти де са?

Сашка сви рамене, извърна се. На такива въпроси не отговаряше.

— Какво, сам ли си?

— Що пък сам! — озъби се той. — Двама сме!

— Как така двама? С кого сте двама? — не млъкваше нахалната лелка.

— Ами… С брат ми.

— Глей ти — каза лелката и погледна натам, където й посочи Сашка. Колка седеше до един кош и ядеше домат, — Кво, да не сте близнаци?

Сашка помисли малко и кимна. Не знаеше какво е това близнаци, но щом тъй ги нарича, тъй да е.

— Я го извикай — нареди леля Зина.

Сърдито огледа Колка и поклати глава.

— Бива. После ще ви сложа по нещо да ви различавам — реши сякаш за себе си. И ги привика с ръка. — Елате туканка…

Вратата на цеха по това време беше затворена: почивка.

Леля Зина ги въведе в забраненото царство, където имаше огромни колкото едноетажна къща казани, те съскаха. Край всеки казан имаше желязна стълбичка.

Леля Зина ги сложи да седнат на една касетка под стълбичката, извади отнякъде буркан, пълен с някаква жълта кашичка, напомняща детска диария.

— Яжте, ето ви лъжици. Из цеха няма да щъкате! Ясно ли е?

Братята кимнаха, втренчени в буркана.

На тръгване леля Зина им обясни:

— Това е кьопоолу… Прави се от патладжани. Нормално с да се яде с хлебец, ама няма. Та значи, яжте без хляб…

Лелката си тръгна. Че като се захванаха! С големите лъжици. Така бързо гребяха и лапаха, че дорде се опомнят — свърши! Тази кашица дори не се дъвчеше, а се топеше сама, нежна, топла, толкова ароматна, че свят ти се завиваше.

Кузминчетата облизаха с пръсти буркана, като ги пъхаха поред, и зеленикавото стъкло блесна от чистота. Само след минута, през която леля Зина я нямаше, Те седяха, вперили гладни очи в празния буркан. Още им се ядеше.

Леля Зина ги погледна, погледна буркана и изпъшка от досада. Но повече от учудване.

— Чампиони! По скорост!

Подаде на Сашка червено ширитче.

— Ти ще си ми белязан. А ти — не. — Това го каза на Колка. Тя прие Колка като нещо вторично, само повтарящо по форма брат си, но може би изобщо несъществуващо.

Взе от ръцете на Сашка ширитчето и му го върза на врата.

— Ха тъй. А кьопоолу вече няма. Ще има… Щом сме живи, и храна ще има… Вървете сега да работите — и ги напъти към двора.

Тя май не се изрази твърде ясно, ама Сашка прещрака и после обясни на Колка: че ако са живи до утре, пак ще им даде кьопоолу.

Само че на другия ден леля Зина сякаш не забелязваше братята. Напусто Сашка й се въртеше пред очите, дори я поздрави. Леля Зина кимна строго и нищо не продума. Напротив, тъничко се развика из целия двор:

— Ей! Дребосъци! Шкелети нещастни! Не барай, не барай коша! Евреите да мъкнат!

И на втория, и на третия ден леля Зина не обръщаше внимание на братята. Чак когато вече бяха престанали да се сещат за нея, не щеш ли, през една почивка сама ги намери зад касетките, където седяха и лапаха домати, които вече не можеха да понасят, и пак ги привика в цеха.

Тя остави на една касетка край познатата стълбичка някакъв буркан и си тръгна. Но сега в буркана имаше нещо друго, не „блаженото“ кьопоолу, както го именува Сашка, след като забрави от какво точно се правеше. Бурканът беше пълен догоре с ароматен, от сладък по-сладък мармалад.

И братята отново, макар да се възпираха да не бързат, излапаха всичко за броени секунди. Но леля Зина, види се, беше нащрек и им донесе втори буркан, а после и трети.

На третия Колка и Сашка вече се заситиха, почнаха да намаляват скоростта.

Това, разбира се, не означаваше, че биха могли и да не доядат този, третия буркан. Или, да речем, да се откажат от четвърти…

Просто вече ядяха по-бавничко, както някои обичат да казват: с удоволствие. Може би щяха да изядат четвъртия буркан с още по-голямо удоволствие, но не им го дадоха.

Леля Зина приседна до тях, почивката не беше свършила, и попита:

— Как е, чампиони? Вкусно ли е?

Братята кимнаха дружно и многозначително се спогледаха.

Снощи Сашка и Колка си бяха разменили дрехите. Направиха го, за да объркват всички околни, не специално леля Зина, а с червеното ширитче бе белязан Колка, а не Сашка.

Леля Зина внимателно се вгледа в тях и току бучна пръст в Сашка: „Защо си махнал белязката? Мислиш, че не те познавам ли? Амчи аз навсякъде ще те позная! Ти си другият!“

Никой никога не бе различавал братята, а пазачката леля Зина ги различи. Това порази и двамата. Седяха пред нея сити, благодарни и малко засрамени.

Но леля Зина не ги упрекна. Тя попита:

— Ами там… Във вашето… Томително… С какво ви хранеха?

Братята се позачудиха. Странен въпрос. Според тях навсякъде хранеха с едно и също, ако изобщо хранеха: с буламач.

— С буламач! — каза Сашка.

Леля Зина се обръщаше предимно към него.

— Буламач ли? — попита. — Чорба ли е някаква?

Братята пак се смутиха.

И тая си я бива, да не знае какво е буламач. Буламачът си е буламач! Мътна чорбица, а в нея може да напипаш късче черен картоф, размразен, или… Или парченце неразтворен грис: страшно е вкусно. Виж, ориз, оризова супа за пръв път опитаха тук, преди няколко дена.

— Ами качамак дават ли ви? — пак попита леля Зина.

— Качамак ли? — повтори Сашка. — Не… Дават трахана.

— Трахана? — попита леля Зина. — Е, то е като качамака, ама сигур е по-рядко… — и въздъхна. — И ние не сме тукашни… От Курска област сме, па ни докараха тука.

Братята впериха очи в леля Зина. Не можеха да разберат отведнъж как може да са докарали възрастни хора, които уж зависят само от себе си.

А леля Зина продължи:

— Дойде един пълномощник, рече да си съберем багажа… Пък аз имам сестра, болна, и щерка — момичка е, ама нефела, главата й не е на място, щото един фашист я насили. Е, събрахме си бохчиците — сиромах човек кво ли има, — па ревем, ама що ли ревем… Пустош, нивите с трева обраснали, че и мини има… Ни едно добиче, то и котките изядохме… Живеехме в землянки. Качиха ни в конския вагон и тръгнахме. И ревем ли, ревем. Пък пълномощникът ни дума: „Стига сте ревали, женоря, водя ви в рая…“

Рекохме си, щом е в рая, значи на разстрел ни води, щото все предатели търсеха, която е спала с фашист, тя е предателка… Щерка ми пък тъкмо спеше, едвам я приспивахме… Че като викна да плаче! Целият вагон в чудо се видя…

Леля Зина се озърна. Из цеха вече се суетяха хора, почивката свършваше. Тя стана.

— А после ни докараха в рая, тука де, ама не е лошо Дори може да се живее. Само тия…

Не продума, само показа с длан, като че разсече някого с шашка.

— Толкоз ни е страх… Толкоз… Вече ни такова… Ама вие сте малки, не бива да ви разправям…

Сашка сподири вече тръгналата леля Зина с въпроса:

— Кажете, а кои са те? Кои са?

Леля Зина се огледа наоколо, бързо зашепна, като избутваше братята по-навътре под стълбата:

— Амче тая проклета чечня! Чеченци им викат. Мигар не сте чули? И те тука били предатели, при фашистите де! Може моми да са им давали, знам ли! Та ги вдигнали, също като нас, с конските вагони, и бохчи не им дали да си сберат! Разправят… Нас ни докараха на Кавказ, а тях ги откарали в сибирския рай… Разправят… че някои — гласът й съвсем утихна, Кузминчетата едва-едва й разбираха. — Някои не щели… Та се сврели из планините! Ама пакостят! Бандитствуват де! Тъй, тъй!

След като избъбри всичко това, предпазливо и припряно, леля Зина заизбутва братята изпод стълбата, нареждайки:

— Ха вървете, вървете! Много ако знаете, бързо ще остареете! Вървете!

Сашка се опъваше, не искаше да тръгне.

— Та те, значи, подпалиха… С граната! — възкликна той, поразен от откритието си.

Леля Зина уплашено се озърна и изведнъж викна, та огласи целия цех:

— Ха де, кво ще му гледате? Кво? Цех ли не сте виждали? Айде, айде на работа! Време за приказки няма!

И тъй, без да ги слуша повече, изтика братята на двора.