Пренощува облачето златно

XVIII

Чакалите затова са чакали, защото виждат всичко. Братята имат четири очи, а чакалите сто и четири. И всеки умее да съзира и иззад ъгъла, не само направо. И ги засякоха.

Колкото и да се пазеха братята, колкото и да се мъчеха тихомълком да пускат по водата своята Глаша, все пак ги пипнаха.

Не възрастните, те са наивници и будали, да се чудиш за какво са им очите… Нашите ги пипнаха, чакалите.

Веднъж Колка стоеше Край ручея, чакаше Глаша. Гледа, някакъв колонист тича към него.

За всеки случай Колка си смъкна гащите. Да си мислят, че е клекнал по нужда.

— Там те търсят! — викна му колонистът.

— Кой ме търси? — попита Колка и хвърли едно око към ручея: недай си боже да пристигне Глаша, всичко ще се разкрие!

Не подозираше, че номерът им отдавна е ясен и заговорът срещу тях е узрял.

— Брат ти те търси! Кузминчето! Там е, в задния двор! Той ли беше Сашка?

— Сашка съм аз — каза Колка.

Вдигна си гащите, хвърли последен поглед към ручея, попогледна и колониста и се затича покрай зида. Дотича до портала, гледа — насреща му Сашка.

— Ти… търсил ли си ме? — Колка се беше запъхтял, дишаше тежко.

— Аз? Да съм те търсил ли? — учуди се Сашка. — Не съм те търсил. Ами къде е Глаша?

— Каква… Глаша? Ама ти изпрати ли я?

— А ти не я ли прие?

Втренчиха се един в друг. И без думи им стана ясно: засекли са ги.

Затътриха нозе към камиона, Колка мрачно попита:

— Може пък да ни го дадат?

— Чакалите ли? — Сашка изкриви устни, изсумтя през нос. — Не ми е жал за буркана… Ами ни развалиха работата… Разбра ли?

И се умълча. Дори в камиона не зяпаше настрани, не оглеждаше муцуните на чакалите, не се опита да отгатне кой им бе скроил този номер.

Ако помислим сериозно, Кузминчетата трябваше да се сърдят само на себе си. Да пипнеш някого и да не се оставиш да пипнат тебе — това е основната грижа на всеки колонист.

Ако иска да оцелее.

А всички искат да оцелеят.

И чакалите искат… Ето я глутницата им, ръфа чуждия късмет…

Разбира се, върнаха им галоша, тяхната Глаша. А мармалада не им върнаха. Бяха си го разделили още там, докато чакаха камиона, бяха го изблизали до шушка. Сякаш не излизаха от завода, където и без това можеха да се тъпчат. Да, обаче не. Същият мармалад на свобода им се бе видял двойно по-сладък!

Сега колонистите измъкваха много повече буркани от цеха. Мъкнеха ги в крачолите и в пазвите си, като за целта също като нашите братя се обединиха на двойки и ходеха прегърнати.

Работничките от завода не можеха да им се начудят: как толкова се обикнаха нашите сиротинки! Господи, по двамка, прегърнати, колко са милички, какви са душички… Същински ангелчета!

А ангелчетата мъкнеха ли, мъкнеха. Под дрехите им поникваха не крилца, а капачета за буркани!

Накрая намислиха да ги събират в кошовете. От време на време, за да се освобождава цехът, тези кошове ги изнасяха навън. И чувалите от захарта, и счупените буркани…

Щом видя това, Сашка ахна: какво нещо е колективният ум! Той сам не можа да се сети за кошовете, а чакалите се сетили. Сега влачеха всичко на задния двор, там бяха натрупали цели складове.

Галошът работеше на няколко смени. Чакалите започнаха да го наричат Вълшебния галош, някой беше чел такава приказка.

Но никакъв приказен галош не можеше да се сравни с този, реалния Вълшебен галош: този доставяше не някакво фантасмагорично, а напълно реално щастие във вид на безброй сладки мармаладени буркани със златни капачета!

Отначало братята се тревожеха за своята Глаша, най-вече Колка: да не би да я потопят, да не я изгубят или скъсат…

Но веднъж Сашка каза:

— Вземете го! Нека си е ваш!

Щом чу това, Колка едва не се втурна да го отнема. Дори сълзи му потекоха. Ей така, даром, без да поискат нещо в замяна, да дадат своята златна, милинка, добричка Глаша?! По-добре да дадат бурканите от скривалището! Те не струват колкото тяхната изключителна Глаша!

Колка така се вбеси, че изкрещя:

— Ти да не откачи? — и завъртя пръст край слепоочието си. За да покаже на Сашка колко му се е отвинтил мозъкът и колко е побъркан.

А Сашка невинно попита:

— Личи ли ми?

Колка се вгледа, избърса идиотските си сълзи. Не, не личеше Сашка да е откачил. И усмивката му беше като на някогашния Сашка, и очите му си бяха същите. Само дето нещо беше станало с главата му — нещо криво мелеше, може би беше преял мармалад! Напоследък Колка здравата го тъпчеше и ето ги последиците… Може би мозъкът му се е слепнал от сладкото?

— Но нали Глаша е наша! Наша! — отчаяно му закрещя Колка. — Как ще живеем без нея?

— По-тихо… — каза Сашка и двамата се озърнаха.

Никой не бе чул кавгата им. Намираха се в задния двор, където бяха пълновластни господари.

Ромолеше смрадливият ручей, буренакът кротко си растеше между старите касетки, нахвърляни тук от незапомнени времена, може би дори отпреди войната.

Сашка изду бузи и гръмко изпухтя.

— Ще живеем, както живеехме. Без Глаша. Стига.

— Стига ли? — смая се Колка. — Ами че ние… Ние едва започнахме!

— И приключихме — спокойно заяви Сашка. — Сега трябва да се спотаим.

Каза го така уверено, че Колка преглътна поредната фраза, която му бе приготвил в яда си.

Колка винаги бе вярвал в находчивия ум на брат си. Винаги. Сега май за пръв път се усъмни в него. А Сашка погледна Колка и в очите му прочете всичко, което той не изрече.

— Разбери, те просто прекалиха! това се отнасяше за чакалите. — Не ги ли виждаш как са се разпасали? Режат клона, на който седят, хич не мислят за бъдещето! На, гадина да стана, ако не се издънят заедно с нашата Глаша… — И добави: — Гесевеве…

ГСВВ означаваше следното: гадина да стана во веки веков! И с нокътя на палеца се чукваш по зъба и под гърлото. Тоест зъб да ми извадят и гръкляна да ми прережат, ако… Такава им беше клетвата. А за чужди, за възрастни хора скритият смисъл на клетвата уж се разшифроваше така: героят на съветските войски Ворошилов… Във „Ворошилов“ не беше забранено да се кълнеш. А с „гадина“ забраняваха.

Сашка не се кълнеше често с „гадина“. Затова сега трябваше да му повярва.

Но Колка попита:

— Защо… Защо не им кажем?

— Какво да им кажеш?

— Ами… Че стига вече. Че ще ги разкрият, ще се вдигне голяма дандания и тогава всички…

— Всички те… — поправи го Сашка.

— … И тогава всички те… такова… са за мустака.

— Ами добре, кажи им — спокойно каза Сашка. — Веднага ще ти повярват… Обаче защо ти самият не ми повярва, а? Сега разсъждаваше също като най-изкукалите… чакали!

Колка въздъхна. Наистина как да се откаже от цяло богатство, което само ти се стича в ръцете… Естествено, стича се по ручея.

Че и кой от колонистите ще се откаже — малко преди гладната зима, която, всички го знаеха от опит, ги очакваше тепърва? Защото заводът е за месец-два: да ги поохранят! Ами после? Пак ли да мрат от глад?

Но Сашка твърдо настояваше на своето. Чакалите са обезумели, липсва им основното, което отличава почтения крадец от чакала… Нямат мярка, нямат съвест. И в краденето трябва да имаш съвест. Вземи си, но остави и за другите. Когато вземаш своята част от общото, спирай навреме. Когато от много се взема малко, то не е кражба, а просто подялба! Това го е казал някакъв велик писател, Сашка беше забравил кой точно. Няма значение: той бе взел присърце мисълта му.

А чакалите най-безсрамно влачеха! В камиона един буркан вече се изтърколи изпод нечия риза. Изпод зида мъкнеха, кажи-речи, пред очите на всички. Веднъж — в самата касетка, която прехвърляше през зида един чудесен товарач евреин.

Шофьорката Вера се подсмиваше и шегуваше, вирнала козирката на каскета си.

— Ах, пиратчета! Ах, бандитчета! Добре ли поработихте? Ох, чувствувам, че на камиончето ще му дотежи!

Вера виждаше всичко. Но никога пред никого не ги изказа. С една дума, не стана предателка.

Минаха около две седмици, откак Сашка забрани на себе си и на Колка да задигат буркани.

Станаха смирени, кротички, не крадяха, но не пречеха на другите. Развръзката дойде, когато веднъж двама колонисти започнаха да примъкват един кош с чували уж на двора.

Бдителната леля Зина ги спря:

— Какво сте помъкнали тези чували! Оставете, аз ще ги занеса после… Трябва да работите!

— Ние помагаме! — едвам успяха да избъбрят запъхтените колонисти. Кошът беше тежък, много тежък: бяха го претоварили от алчност, сигурно бяха натъпкали петнайсетина буркана вътре! А сега стояха, зачервени от напъна, и не знаеха какво да правят…

— Няма нужда от помощ! — каза леля Зина. — Аз ще ги изнеса!

Колонистите тъпо мълчаха, вече нямаха сили. Пък и кошът им тежеше, чак пукаше от напрежение. После дъното му с трясък се откъсна и по-циментовия под със звън се затъркаляха буркани, слънчевите зайчета на златните капачки се пръснаха във всички посоки.

Бурканите бяха много. Търкаляха се по неравния под, а един, сякаш по поръчка, спря точно в краката на главния технолог, който минаваше наблизо. Старецът се наведе, вдигна буркана, намести си очилата с метални рамки и погледна етикета.

— Мармалад от сливи, ГОСТ 36–72, РРУ РСФСР — прочете той и се озърна: целият цех беше спрял, работа и го гледаше. А последното бурканче още се търкаляше из цеха, сякаш бягаше, както би бягал колонист след такава кражба.

— Та това е кражба?! — попита технологът и проследи с поглед търкалящото се бурканче. — Та това е истинска кражба?!

И при тези негови думи двамата чакали зарязаха коша и хукнаха. През железните врати на цеха, през двора, право през портала… Никой не се опита да ги хване. Че и защо да ловят двама; фактът, че бяха пипнали точно тези, а не някой от останалите, беше чиста случайност.

Престанаха да водят колонистите на работа в завода.