Призрачни светлини

1.

Гледан от четиристотин и петдесет метра височина, синият пикап приличаше на детска играчка. При обикновени обстоятелства щеше да е неразличим в трафика, но този вторник следобед в началото на юни времето бе слънчево и пилотът виждаше ясно как пикапът изпреварва другите автомобили и шофьорът сменя постоянно пътните платна в търсене на свободна пролука.

Самолетът „Чесна 172“ беше с високо разположени крила и една-единствена перка. Пилотираше го четиридесетгодишният полицейски служител Дан Пейдж. Той знаеше, че пикапът е управляван от мъж, защото слушалките му бяха настроени на полицейската честота и бе разбрал, че десет минути по-рано шофьорът е застрелял друг мъж по време на свада между наркопласьори в парка „Форт Марси“. От минаваща наблизо патрулка полицай бе видял стрелбата. Когато влязъл с пълна газ в парка, нападателят открил огън по предното стъкло и го убил. Градинарите, станали свидетели на двете убийства, бяха описали стрелеца като висок двадесетгодишен англосаксонец с бръсната глава, бяла тениска и голяма татуировка на лявата ръка.

Пейдж имаше свободен ден. Беше пилот любител и беше излетял с частния си самолет от малкото летище край Санта Фе, защото му доставяше удоволствие „да се издигне над всичко“, както обичаше да казва. Но когато чу за преследването по полицейската си радиостанция, се насочи към широкия четири мили град. Намери мястото, където бяха видели за последно пикапа. Надяваше да го съзре между ниските сгради на Санта Фе и да съобщи местонахождението му на своите колеги в пресоващите го патрулни коли. Минути по-късно забеляза тежкотоварния автомобил. Безумният хаотичен маршрут на пикапа беше труден за проследяване по земя, но се виждаше ясно от въздуха.

— Движи се на изток по „Пералта“ — каза Дан в микрофона на слушалките си. — А сега завива надясно по „Гваделупа“ и се насочва към центъра на града.

— Намирам се на пет пресечки пред него — отговори бързо друг полицай. — Мога да му отрежа пътя.

— Чакай. Сега завива по „Агуа Фриа“.

Пейдж наблюдаваше безпомощно как една движеща се срещу пикапа кола зави настрани, за да го избегне, качи се на тротоара и се вряза в кирпичена стена, а по капака й се посипаха тухли. Той си представи звука от сблъсъка и катастрофата му се стори още по-жестока заради голямото разстояние, на което се намираше от нея.

— Върна се на „Сейнт Франсис Драйв“ — предупреди Дан.

— Ако се е запътил към междущатската магистрала, ние сме блокирали изходите — отговори напрегнат глас. Пикапът отново рязко смени посоката.

— Завива надясно по „Серилос Роуд“ — извика Пейдж.

— Ще го пресрещна при „Кордова“! — каза бързо друг глас.

Пилотът погледна надолу към една пешеходна пътека видя пресичащите хора, които бързаха да избягат от летящия автомобил. Една кола бе принудена да се качи на тротоара.

— Късно е! Вече подмина „Кордова“!

— Ще направим блокада на „Сейнт Майкълс Драйв“.

— По-добре на „Родео Роуд“. Кара толкова бързо, че няма да имате време за „Сейнт Майкълс“.

Скоростта, с която пикапът скъсяваше разстоянието, наистина беше поразителна. Останалите коли на „Серилос Роуд“ сякаш буксуваха на едно място.

„Мили боже, трябва да се движи с над сто и шейсет километра в час!“ — помисли си Дан.

Той следеше с изумление как всички автомобили успяваха някак си да се отдръпнат в последния момент от налитащия пикап. Другите шофьори или се взираха в огледалата си за обратно виждане, или беглецът не сваляше ръка от клаксона. Каквато и да беше причината, превозните средства се отдръпваха от пътя му.

— Блокирахме кръстовището на „Серилос“ и „Родео Роуд“! — извика някакъв глас.

Пикапът веднага зави в друга пресечка.

Пейдж най-накрая проумя какво става.

— Мисля, че има полицейска радиостанция!

— Какво?

— Променя посоката си всеки път, когато ми съобщите, че сте блокирали някоя улица! Сигурно ни подслушва! Сега завива в паркинга на „Лоу“!

Клиентите, излизащи от големия железарски магазин, хукнаха настрани, за да избегнат пикапа, който ускори към киното в края на паркинга и изчезна в подземния гараж.

Дан започна да описва кръгове, като се оглеждаше за мъж в бяла тениска, който ще се опита да избяга пеша от гаража. Но през юни много мъже носеха бели тениски, а и от тази височина беше почти невъзможно да се различат цветовете на дрехите. А и шофьорът можеше да принуди някой да му даде дрехата си и да се измъкне, без да привлича внимание.

Пейдж продължи да кръжи в небето.

От гаража изпълзя една лека кола.

Той разглеждаше дребните фигури на пешеходците, които вървяха към входа на киното. Търсеше някой, който да крачи бързо.

От гаража излезе джип.

„Може да смени превозното средство също толкова лесно, колкото и тениската си“ — осъзна Дан.

От гаража се показа някаква спортна кола.

Пилотът продължи да наблюдава трите превозни средства, като ги описа на полицаите. Първият автомобил влезе в една алея и зави наляво към „Серилос Роуд“. Джипът пое по същата алея, но зави в противоположната посока към една странична улица. Спортната кола се насочи назад към паркинга пред железарията.

Три различни посоки.

През това време патрулните коли обградиха района. Пейдж видя проблясващите лампи на покривите им и си представи воя на сирените им.

От подземния гараж не излязоха повече автомобили. На паркинга пред железарския магазин една патрулка спря спортната кола. Пилотът премести погледа си върху първия автомобил, който беше напуснал гаража. Беше спрял на кръстовището при „Серилос Роуд“, неспособен да открие пролука в трафика. За разлика от него джипът не срещна никакви препятствия, докато се придвижваше бавно по алеята към страничната улица.

Дан се довери на интуицията си и реши да проследи джипа. Спусна се тридесет метра, без да прави нищо драстично, което да е в противоречие с разпоредбите на ФАА1, но въпреки това движението надолу накара мотора му да изръмжи по-силно.

Джипът като че ли увеличи леко скоростта си.

Пилотът сниши самолета с още тридесет метра, карайки мотора да изръмжи още по-силно.

Джипът се понесе по-бързо.

— Той е под мен, в джипа! — извика Пейдж в микрофона и реши да провери предположението си, като се сниши с още тридесет метра. Следеше дали ще има някаква реакция.

Имаше. Джипът увеличи рязко скоростта си и поднесе, докато завиваше в една странична улица.

— Насочва се към „Еърпорт Роуд“!

Автомобилът се устреми по многолентовото шосе, движейки се на зигзаг из трафика, а скоростта му беше толкова безразсъдна, че другите коли се отклоняваха, за да му направят път. Две от тях се сблъскаха. При всяка рязка смяна на платната джипът се разклащаше леко — беше по-нестабилен от пикапа.

Дан погледна към другия край на „Еърпорт Роуд“ и се ужаси. Видя от една бензиностанция да излиза цистерна с бензин. „Мили боже…“

Джипът смени отново платната, наклони се от резкия завой и едва не се преобърна. Шофьорът се опита да намери пролука в трафика, ала, изглежда, завъртя твърде силно волана. Автомобилът се наклони още повече, задържа се за миг на две колела и падна на една страна.

След което започна да се плъзга по пътя сред фонтан от искри.

Летеше право към цистерната.

В следващата секунда се блъсна в нея, проби дъното й и искрите възпламениха шурналия бензин.

Лумнаха пламъци.

Последва експлозия. Самолетът се разтърси от ударната вълна. На Пейдж му трябваха няколко секунди, за да се окопити и да извика по радиостанцията екип на Бърза помощ. Черен дим се стелеше край него.

2.

В брифинг залата имаше черна дъска, а пред нея — няколко редици метални столове. Бръмчащите на тавана флуоресцентни лампи караха всички да изглеждат бледи, докато шефът на полицията изслушваше докладите им. Пейдж погледна през прозореца и видя на паркинга пред полицейското управление няколко подвижни телевизионни станции.

— Добре, казахте ми всички правилни неща, които сте извършили. Тогава къде допуснахте грешка? — попита началникът. — Пресконференцията е след петнадесет минути. Не искам изненади.

— Ние не го преследвахме — заяви Анджело, един от полицаите. — Не сме застрашили живота на цивилни граждани. Единственото, което направихме, беше да се опитаме да го изпреварим и да му препречим пътя.

— Точно така — обади се неговият колега Рафаел. — Не сме предприели нищо прибързано и необмислено, въпреки че копелето застреля Боби.

— Той караше със сто и шейсет километра в час — намеси се полицайката Вера. — Истинско чудо е, че единственият шофьор, когото уби, беше онзи от пламналата цистерна.

Началникът погледна към Пейдж.

— Ами ти?

Дан се помъчи да не мисли за агонията на шофьора.

— Полицейският хеликоптер е на ремонт в хангара, така че полицията можеше да използва единствено моя самолет. Предупредих авиодиспечера да не допуска други самолети над града. Летях над минималната позволена надморска височина. Не наруших нито една от разпоредбите на ФАА. Не изложих никого на риск.

Началникът огледа отново групата.

— Някой ще добави ли нещо? Има ли друга щуротия, за която трябва да знам?

Всички мълчаха.

— Тогава съм готов да разговарям с репортерите.

Полицаите изглеждаха облекчени.

Пейдж изчака отзад, докато всички станат и напуснат стаята.

— Искаш ли да дойдеш с нас да пием по една бира? — попита го Анджело.

— Веднага щом съобщя на жена ми, че съм добре — отговори Дан. Не беше необходимо да пита къде ще се срещнат. Сбирките винаги се правеха на едно и също място — в един спортен бар на „Серилос Роуд“.

Когато остана сам в брифинг залата, той позвъни вкъщи по мобилния си телефон. Правеше го за трети път, откакто беше кацнал, и за трети път чу собствения си глас да казва „Моля, оставете съобщение“.

Набра номера на мобилния телефон на Тори и отново чу нейния глас да изговаря „Моля, оставете съобщение“.

Въпреки това повтори:

— Хей, аз съм. Обади ми се, щом чуеш това.

Погледна часовника си, който показваше 7:23. „Къде може да е?“ — запита се той.

3.

Щом зави по алеята до едноетажната си къща, Пейдж натисна дистанционното за гаража, което бе закачено за сенника на джипа му. Вратата започна да се вдига и той видя, че сатурна на Тори го няма. Вкара „Гранд Чероки“-то вътре, изключи двигателя и слезе.

Когато се озова в сенчестата кухня, си даде сметка колко тиха е къщата.

На масата имаше бележка.

Съобщението накара Дан да се намръщи, защото майката на Тори живееше в Сан Антонио, Тексас, на хиляда и триста километра от дома им, при това жена му изобщо не беше споменавала, че смята да я посещава. „Какво, за бога, би могло да я накара да замине така внезапно?“ — зачуди се той.

Хрумна му само едно обяснение: „Нещо спешно. Получила е телефонно обаждане с ужасни новини за майка й, купила си е самолетен билет в последния момент и е отпрашила към Албакърки“.

Единственото голямо летище в щата се намираше в Албакърки. Пътуването с кола от Санта Фе до летището отнемаше час и петнадесет минути. Когато ходеха на гости на майка й, двамата с жена му обикновено използваха неговия самолет. Но докато беше във въздуха с чесната, Пейдж нямаше възможност да говори по мобилния си телефон, затова Тори не беше успяла да му каже какво се е случило.

„Сигурно така е станало, звучи логично“ — рече си Дан.

Въпреки това не престана да потрива челото си.

„Можеше поне да ми остави съобщение“.

Кухненският телефон се намираше на стената до хладилника. Пейдж прегледа залепения отстрани лист, намери номера, който търсеше, и го набра. Очакваше да се включи телефонен секретар, но му отговори старчески глас:

— Ало?

— Маргарет? Ти ли си?

Той не разговаряше често с майката на Тори, но тя позна гласа му.

— Разбира се, че съм аз, Дан. Защо звучиш толкова изненадано?

— Мислех, че ще вдигне някой друг. Че си болна… или нещо подобно.

— Болна? Откъде ти хрумна такова нещо?

— Прибрах се вкъщи и намерих бележка от Тори, в която пише, че е тръгнала към теб. Това е толкова неочаквано. Когато излизах тази сутрин, тя не ми спомена нищо за пътуване, затова реших, че се е случило нещо сериозно. Помислих си, че си пострадала или нещо от този род. Сигурна ли си, че си добре?

— Е, уморена съм, защото работих цял следобед в градината. Иначе се чувствам отлично. Когато Тори ми се обади, че идва да ме види, бях не по-малко изненадана от теб.

Пейдж импулсивно стисна слушалката.

— Обадила ти се е? Кога?

— Тази сутрин около десет.

„Веднага щом тръгнах към летището“ — помисли си той. Жена му беше агент по недвижими имоти. Сутрин често оставаше вкъщи, за да пише оферти или да провежда телефонни разговори.

Дан пресметна набързо. От Албакърки до Сан Антонио нямаше директен полет. Тори трябваше да се прехвърли на друг самолет в Далас. Цялото пътуване от тях до майка й обикновено отнемаше около седем часа. „В зависимост от това, кога е излетял самолетът й, вече трябваше да е в Сан Антонио“ — помисли си той.

— Тя там ли е? Бих искал да говоря с нея.

— Не, очаквам я най-рано след няколко часа — отговори майка й. — Може би дори утре.

— Утре? — От объркване Пейдж взе да заеква. — Трябва да е хванала доста късен полет.

— Не пътува със самолет.

Мъжът млъкна втрещено.

— Не пътува със самолет? Но тогава как… Искаш да кажеш, че шофира?

— Така излиза… И на мен ми се стори странно. Това са хиляда и триста километра… Наистина ли не знаеше?

— Не. Абсолютно нищо.

— Попитах я защо ще пътува с кола. Тя рече, че искала да разгледа щата и да помисли. Но не каза за какво ще мисли. Дан, ще те питам направо. Всичко наред ли е между вас с Тори?

Той се канеше да измърмори: „Напълно. Разбираме се прекрасно. Нещата не биха могли да бъдат по-добре“.

Но думите заседнаха в гърлото му.

Насили се да отвърне друго:

— Просто трябваше да ми каже, че иска да те посети. Можех да дойда с нея. Защо й е било да го пази в тайна… Ако кара без почивка и пристигне тази нощ, кажи й да ми се обади веднага. Няма значение колко е часът.

— Можеш да разчиташ на мен. Ще я помоля да ти звънне.

— Направи нещо повече, Маргарет. Сложи й телефона в ръцете и я накарай да ми се обади.

4.

Пейдж затвори телефона и огледа кухнята. Тори беше прибрала съдовете от закуската. Кухненските плотове бяха празни и всичко беше на мястото си, сякаш къщата беше обявена за продан и някой щеше да идва на оглед.

Той отиде във всекидневната. Списанията, които обикновено лежаха разхвърляни на масичката, бяха старателно подредени. Възглавничките на дивана, които снощи с Тори бяха оставили в безпорядък, докато гледаха телевизия, бяха отново по местата си. Дан си спомни, че тя не стоя дълго и си легна рано с извинението, че иска да почете.

Прекоси коридора и надникна в кабинета й. Лаптопа й го нямаше. Като се изключи настолната лампа, бюрото й беше съвсем празно.

Влезе в спалнята. Леглото беше оправено, всичко останало — разтребено. Когато погледна в дрешника, откри, че два от куфарите липсват. Разгледа празните закачалки и стигна до извода, че Тори е взела по-голяма част от всекидневните си дрехи, но нито един официален костюм. Провери чекмеджетата на скрина й и откри, че всичките й чорапи и бельото й ги нямаше. Погледна към нейната страна на леглото. Жена му обожаваше да чете и там винаги имаше дузина книги.

Те също бяха изчезнали.

Пейдж остана известно време неподвижен. Когато си даде сметка, че отвън се стъмва, се върна във всекидневната и седна в полумрака.

5.

Дан се събуди сепнато в сряда сутринта и се обърна към ужасяващата празна половина на леглото, където спеше Тори. Остана втренчен няколко тягостни секунди, после обу набързо някакви дънки, излезе навън, грабна вестника от тротоара и се втурна обратно в къщата, за да не пропусне звъна на телефона. Само че той така и не иззвъня.

На първата страница на вестника пишеше с големи букви: „СТРЕЛБА, ДОВЕЛА ДО ПРЕСЛЕДВАНЕ И ЕКСПЛОЗИЯ НА ЦИСТЕРНА“. Имаше снимка на Боби в униформа. Друга фотография показваше шофьора на пикапа. На трета се виждаха деформираните метални останки от джипа и цистерната с бензин, които се бяха споили от огнения ад.

Пейдж обърна вестника, за да скрие снимките.

Неспособен да чака повече, той взе телефона и набра номера.

— Маргарет, Дан е.

Тя му отговори без обичайните шеговити забележки:

— Тори още я няма.

Той усети как гърлото му пресъхна. Когато преглътна, успя да каже:

— Сигурно се е уморила и е пренощувала в някой мотел. — Но още докато го изричаше, осъзна, че не го вярва.

— Тогава защо не ми се обади да ми каже да не се тревожа? Защото в момента правя точно това. — Старческият й глас потрепери. — Ами ако е катастрофирала?

— Не мисля, иначе все щях да чуя нещо. — Той се опита да звучи убедено. — Но ще видя какво мога да науча.

Три часа по-късно, докато пътуваше към една гимназия, за да разследва някакво нападение с нож, Пейдж получи обаждане от дежурния полицай в управлението.

— Няма данни, че Тори е катастрофирала в Ню Мексико или Тексас, нито че е била приета в някоя от болниците по маршрута й.

Дан въздъхна облекчено, въпреки че много добре знаеше какво означава това и какво е следващото нещо, което трябва да направи, — не виждаше друга възможност.

— Пусни рапорт за изчезнал човек.

6.

Рано сутринта в четвъртък телефонът иззвъня. Пейдж остави чашата с кафе и грабна слушалката.

— Ало?

— Дан Пейдж? — попита мъжки глас. Имаше южняшки акцент и беше дрезгав като на пушач.

— На телефона — отговори той и осъзна, че стиска с всички сили слушалката.

— Обажда се полицейски началник Роджър Костиган от Ростов, Тексас.

— Откъде? — На Дан му се зави свят. Той взе една химикалка.

— Ростов, Тексас. На югоизток от Ел Пасо и на около деветдесет километра от мексиканската граница.

Усети да му призлява, нозете му омекнаха.

— Намерихте ли жена ми?

— Виктория Пейдж — отговори гласът, сякаш четеше някакъв доклад. — От бялата раса. Метър и седемдесет. Петдесет и пет килограма. Червена коса. Зелени очи. Кара тъмносин „Сатурн Аутлук“ от 2008 година. — Мъжът продиктува номера на шофьорската книжка.

— Това е тя. — Челото на Дан изстина.

— Един от моите полицаи е забелязал колата й край пътя рано тази сутрин. Намерил я е наблизо.

Той затаи дъх.

— Тя…?

— Добре е. Не е нужно да се притеснявате за това. Не е пострадала. Не е била в опасност.

— Не е имало катастрофа?

— Не, сър.

— Не е ранена?

— Точно така, господин Пейдж. Нищо й няма.

„Слава богу“ — помисли си той. Но главата му моментално се изпълни с тревожни въпроси.

— Ако не е пострадала, тогава защо колата й е била край пътя?

— Трудно е за обяснение.

— Не разбирам. Тя там ли е? Ще ми дадете ли да говоря с нея?

— Не, сър. Не е при мен.

— Тогава как мога да се свържа с жена ми?

— Предполагам, че това зависи от нея — отговори гласът. — Ние й казахме, че я търсите, но тя не реагира.

— Нищо не разбирам. Сама ли е?

— Мисля, че да.

— Тогава какво, за бога, търси в… — Пейдж погледна записките си. — Ростов, Тексас?

— Малко е сложно за обяснение. Ще разберете по-добре, ако се видим на живо. Във всеки случай не е бил нарушен нито един закон. Тя е тук по собствена воля.

— Казвате, че е по-добре да ми обясните на живо?

— По-точно „да ви го покажа“.

— Защо сте толкова потаен, началник Костиган?

— Не го правя нарочно. Повярвайте ми, ситуацията е необичайна. Страхувам се, че не мога ви обясня повече по телефона. Ще трябва да видите всичко с очите си.

— Не знам какво, по дяволите, става, но каквото и да е, ще ми го покажете още този следобед.

— Господин Пейдж, опасявам се, че ще ви трябва доста повече време, за да пристигнете тук. Намирате се в Санта Фе, нали?

— Точно така.

— Най-близкото гражданско летище до нас е в Ел Пасо, а ние сме на неколкостотин километра от там. Няма начин да пристигнете тук този следобед.

— Имате ли изобщо някакво летище?

— Има едно малко, което използват фермерите, ала…

— Значи ще се видим в пет часа следобед.

7.

Дан се обади в полицейското управление и каза на дежурния полицай, че днес няма да отиде на работа и че вероятно ще отсъства до понеделник. После събра багажа си в един куфар, взе пилотската си чанта и отпътува с колата до малкото летище на Санта Фе. Пренесе нещата си до рецепцията и поздрави младата жена зад гишето.

До нея лежеше разтворен днешният вестник, но преди да коментира водещата статия, той тръгна наляво и влезе в компютърната зала, за да разгледа прогнозите за времето в Ню Мексико и Тексас. Според тях в близките два-три дни можеше да има гръмотевични бури, но нищо обезпокоително през следващите няколко часа.

Последното нещо, което винаги правеше, беше да потърси съобщения за забранени зони. Те предупреждаваха пилотите за въздушни пространства, в които нямаха право да влизат, обикновено правеха това от съображения за сигурност. Всеки пилот, който нарушеше забраната, рискуваше да бъде обграден от бойни реактивни самолети и да получи сърдити заповеди да се приземи на най-близкото летище.

В Ню Мексико нямаше подобни зони, но Пейдж с изненада установи, че в Ростов, Тексас, има една такава. Озадачен, той натисна нужния клавиш, за да получи повече информация, и откри, че зоната обхваща пространството над група астрономически сателитни антени на тридесет и два километра северозападно от града. Не ставаше въпрос за националната сигурност. По-скоро обсерваторията беше забранена за посещения, защото летящите над антените самолети можеха да причинят електрически смущения, които да попречат на опитите за събиране на радиосигнали от астрономически явления, като слънчеви изригвания и завихряне на галактики.

„Чудесно, просто ще стоя надалече от нея“ — помисли си Дан.

Той извади картите от пилотската си чанта и начерта набързо маршрута си до Ростов. Както му беше казал началник Костиган, градът се намираше на неколкостотин километра югоизточно от Ел Пасо. Доста далече от Сан Антонио.

Обзет от вълнение, Пейдж пое към зоната на стоянките на летището. Там, под топлата слънчева светлина, бяха строени цял рояк малки самолети, чиито криле и опашки бяха вързани с въжета към бетонната писта. Един от тях беше неговата „Чесна“. Давайки си сметка, че времето го притиска, Дан се насили да запази спокойствие, докато оглеждаше внимателно самолета. След всеки полет пълнеше догоре резервоарите. Сега източи малко гориво в една чаша, за да се увери, че в него няма водни мехурчета или други вредни примеси.

„Съсредоточи се!“ — каза си той.

След като развърза самолета, Пейдж се качи в кабината, защипа картите и маршрута на полета за клипборда, който беше прикрепил към бедрото си, и пое дълбоко дъх.

„Трябва да внимавам — помисли си той. — Независимо колко много искам да стигна при Тори, в момента най-важен е самолетът. Нужно е да се съсредоточа само върху него“.

Пое си още веднъж дълбоко дъх и прегледа списъка с нещата, които трябваше да направи, преди да излети.

„Какво, за бога, търси Тори в Ростов, Тексас?“

Включи радиостанцията си и поиска разрешение от авиодиспечера да се придвижи до зоната за излитане. Няколко минути по-късно — по-малко от два часа след телефонния разговор с началник Костиган — той беше във въздуха и летеше към Тексас.

8.

Мъжът с карабина Д4 стоеше в сянката на малката бетонна сграда и се наслаждаваше на последната си цигара. Температурата беше приятна — около 30 градуса, — но той все още се придържаше към навиците, които беше придобил по време на двете си мисии в Ирак, и избягваше да се излага на пряка слънчева светлина.

Беше сутрин и слънцето се намираше от другата страна на ниската сграда, затова Ърл Халоуей не можеше да се наслади на суровото великолепие на планините Дейвис, които се издигаха на север. Вместо това пред погледа му се простираше безкрайно поле, осеяно с редки туфи кафява трева.

Заплетени изсъхнали бурени стърчаха в подножието на телената ограда на петдесет метра от него. Тя беше висока четири метра и бе обточена с бодлива тел на върха. По протежението й имаше табели, на които пишеше:

Вляво от Халоуей се издигаха девет големи сателитни антени, насочени под различен ъгъл към небето, а десетата беше наведена, така че бе успоредна на земята. До нея имаше камион, скеле и малък кран, сякаш беше в ремонт. Сателитните чинии се виждаха от доста голямо разстояние и привличаха вниманието.

На шосето, което минаваше на шестнадесет километра от обсерваторията, върху заключената порта на оградата имаше същата предупредителна табела. Хората, които спираха колите си, за да позяпат отдалечените сателитни антени, скоро се отегчаваха и продължаваха пътуването си.

Телената ограда беше една от трите, които обграждаха чиниите. По нея не течеше ток — в базата не искаха да си имат неприятности с фермери, чийто добитък случайно е налетял на жиците и е станал на пържоли. Въпреки това досега нито един глупак не се беше опитвал да я прескочи. Втората ограда бе изцяло от бодлива тел, а по третата течеше електрически ток и бе осеяна с множество набиващи се на очи табели: „ВНИМАНИЕ! ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ!“.

Халоуей можеше да седи с часове в стаята за охраната, охладена от климатик, и да наблюдава мониторите, които щяха да му покажат всеки безплоден опит на някой нарушител да се прехвърли над третата ограда. Ако се случеше подобно нещо, той и другите пазачи после щяха да излязат, за да почистят останките. Обаче в стерилната сграда пушенето беше забранено, затова от време на време Халоуей излизаше навън. Оправдаваше пристрастеността си, като си казваше, че камерите и мониторите не могат да заместят човешкото око и е по-добре да се увери лично, че всичко е толкова спокойно, колкото изглежда. Та нали един от рейнджърите, с които бе служил в Ирак, беше снайперист, който можеше да се маскира толкова добре, че врагът да мине покрай него в открито поле и да не разбере, че е там, освен ако не го настъпи.

Тази мисъл накара Халоуей да се почувства неловко. Беше излязъл да попуши на спокойствие, а сега се оглеждаше за снайперисти. „Време е да се връщам вътре“ — реши той. Дръпна си със задоволство за последен път от цигарата, пусна я на земята, смачка я с кубинката си и хвърли прощален поглед на обширната пустош.

На тридесет и два километра югоизточно от обсерваторията се намираше град Ростов, но той никога не беше ходил там. Никой от базата не беше стъпвал в града. Беше им строго забранено. „Не искаме да ги караме да си мислят за нас“ — предупредиха Халоуей още когато постъпваше на тази лесна, както си мислеше тогава, служба.

Но след като беше прекарал три месеца затворен тук, той нямаше търпение заместникът му да пристигне, ала това щеше да стане след две седмици. Храната несъмнено беше по-добра от тази, която му бяха давали в Ирак. Освен това в базата имаше алкохол, до какъвто там не можеше да се добере. Не можеше да се оплаче и от възможността да сваля от интернет най-новите филми, някои от които още не бяха излезли на DVD.

Но единственото, от което наистина се нуждаеше, беше малко секс.

Като продължаваше да си мисли за евентуални скрити снайперисти, Халоуей набра кода за достъп на електронното табло до входа. Когато чу бръмченето, показващо, че ключалката е отключена, той отвори металната врата и влезе вътре. Филтрираният, охладен и стерилизиран въздух в базата моментално го обгърна. Той затвори вратата, като се увери, че електронната ключалка се е задействала. После отключи втората врата, мина през нея, заключи я и се спусна по металните стълби, които го отведоха в дълъг коридор, осветен от разположени на тавана лампи.

9.

Подземното съоръжение беше голямо. Въздухът беше изпълнен с едва доловими вибрации.

При пристигането си преди три месеца Халоуей не им беше обърнал никакво внимание, но с течение на дните бе започнал да става все по-чувствителен към слабото вездесъщо бръмчене, което според него имаше нещо общо с електрическия генератор на базата или с огромните сателитни чинии. Изглежда, на никой друг не му правеше впечатление, но него го дразнеше до такава степен, че макар да си лягаше с тапи в ушите, не можеше да спи като хората.

Той подмина две врати отляво и зави надясно, влизайки в голяма стая, пълна със свързани в мрежа телевизионни монитори, които показваха всички подстъпи до обсерваторията. Образите бяха цветни и детайлни. Нощем бяха обагрени в зелено заради топлинните сензори, отчитащи разликата между бързо охлаждащата се тревиста местност и постоянната температура на животните и хората.

Помощникът му за тази смяна — мъж с големи, силни ръце — седеше на един метален стол и прелистваше някакво спортно списание, като периодично поглеждаше към екраните. Това беше проява на лоша дисциплина, но след няколко месеца бездействие Халоуей разбираше колко е трудно да не откъсваш очи от проклетите монитори.

— Пушенето не е полезно за здравето — рече мъжът, без да го поглежда. Казваше се Тагард.

— Не думай. Мислех, че куршумите са по-опасни от цигарите.

— Това не е Ирак.

— Благодаря за урока по география. А затлъстяването не ти ли пречи да се тъпчеш с онези шоколадови десертчета в бюрото ти. По колко изяждаш на ден? Десет? Петнайсет?

Тагард се изкиска. Понеже нямаха почти никаква работа, постоянно се заяждаха един с друг.

— Да, наистина трябва да съм на тренажора, вместо да чета тези списания. Това е първото нещо, което ще направя утре.

— Отивам да пусна една вода — каза Ърл.

— След това може би ти ще постоиш малко тук, за да мога аз да се пошляя наоколо.

Този път се изкиска Халоуей.

Той излезе в коридора и тръгна към далечния му край. От лявата му страна беше открехната една врата с табелка „Анализ на данни“. Отвътре се разнасяше странно прашене. Ърл надникна през отвора и видя отегчен плешив и очилат анализатор, който се взираше в един компютърен екран. По многобройните лавици, които изпълваха стените на стаята, имаше всевъзможни електронни устройства. На тях примигваха червени индикаторни лампички и потрепваха стрелки по скалите. Едно от устройствата визуализираше прашенето, а образът приличаше на хаотично движещи се точки. Шумът беше остър и непостоянен и напомняше на Халоуей за звуците, които издава радиото, когато човек се опитва да хване трудна за намиране станция.

„Тук правят нещо подобно“ — помисли си той.

Едва доловимите вибрации се засилиха и Халоуей усети как отново нервите му се опъват.

— Звучи малко по-различно от вчера — отбеляза той, като накара очилатия мъж да вдигне глава.

— Здрасти, Ърл — поздрави го анализаторът. — Да, има повече активност и шумът се усилва. Не е спрял да се усилва през цялата седмица.

— Какво става според теб?

— Вероятно нищо. Понякога статичната енергия сякаш се насочва към определено място. После се оттегля. Според компютъра този ритъм не се е променил, откакто е била построена обсерваторията преди петнайсет години. — Мъжът се обърна към поредица от копчета. — Ще завъртя чинията, за да видя дали диаграмата ще се запази. Наблюдаването на електрическото изпразване в околността е добър начин да се провери дали оборудването функционира правилно.

Халоуей подозираше, че става дума за онази сателитна чиния, която беше насочена към хоризонта, сякаш бе в ремонт. Той обаче изобщо не се съмняваше, че е насочена точно натам, накъдето трябва — на югоизток, към една зона близо до Ростов.

На теория чиниите улавяха радиоимпулси от далечния космос и засичаха произхода им. Плешивият му беше обяснил, че повечето импулси идват от небесни тела и че много от тях са отзвук от Големия взрив. Сложна компютърна програма превръщаше сигналите в образи, които приличаха на фотографии и изобразяваха мъглявини, новооткрити звезди, черни дупки и други астрономически чудеса.

Когато пристигна преди три месеца, Халоуей не знаеше нищо за тях, но анализаторът, отегчен от еднообразието на дните, му беше обяснил надълго и нашироко как работи радиообсерваторията. Въпреки обясненията Ърл не хранеше никакви илюзии за това какво ставаше в действителност. Една радиообсерватория не се нуждаеше от бодлива тел и огради с високо напрежение. Карабините Д4, с които бяха въоръжени той и останалите пазачи, бяха сред най-добрите щурмови автомати на света, освен това бяха снабдени с подцевен гранатомет и лазерен мерник. Мерките за сигурност бяха прекалено големи за съоръжение, което изучава черни дупки.

Халоуей беше убеден, че става въпрос за някаква секретна операция, а не за проект на Националната научна фондация, още преди да го докарат с хеликоптер в този отдалечен район в Западен Тексас. Няколко дни след пристигането си вече бе видял достатъчно, за да потърси информация с лаптопа си в Гугъл за това как радиообсерваториите могат да бъдат използвани от разузнавателни управления. И се беше уверил, че чиниите над този голям бункер не са насочени към мъглявини, новооткрити звезди и черни дупки. Бяха издигнати заради сателити, които улавяха радиосигнали от атмосферата.

Освен това следяха Луната. Проучването в интернет му беше разкрило, че в космоса „изтичат“ радиосигнали от цял свят. Луната отразяваше голяма част от тези сигнали и една подходящо „фокусирана“ радиообсерватория можеше да ги улови по време на обратния им път към Земята. Като преглеждаше различните честоти и избираше онези, които предпочитаха големите терористични организации или враждебно настроените към САЩ чуждестранни правителства, подобна радиообсерватория можеше да препредава ценна информация на разузнавателните служби в някое място като Форт Мийд, близо до Вашингтон.

Халоуей неслучайно се беше спрял на Форт Мийд. Там се намираше щабът на Агенцията за национална сигурност. Да, това беше някаква проклета секретна операция, но ако специалистът, който се казваше Гордън, искаше да продължи да го лъже, твърдейки, че това е научен проект за картографиране на далечния космос, Ърл нямаше нищо против. Интересуваше го единствено малката игра, в която се вживяваха. И загадката защо една от чиниите е насочена хоризонтално към Ростов. А онзи можеше да си бърбори колкото си иска за „наблюдаване на електрическото изпразване в околността“.

„Не ми пробутвай глупости — помисли си Халоуей. — Нещо става близо до Ростов и някой използва това съоръжение за милиарди долари, за да разбере какво“.

10.

Пейдж кацна на летището край Розуел, Ню Мексико. Този слънчев район беше мястото, откъдето бе започнала американската истерия по неидентифицираните летящи обекти през 1947 година. Тогава един фермер бе намерил останките на голям паднал от небето обект, който военните отначало бяха описали като летящ диск, а по-късно — като синоптичен балон. Различните обяснения може би бяха резултат от лоша комуникация, но поддръжниците на теорията за конспирацията се бяха възползвали от тях, за да обвинят правителството, че се опитва да потули случая.

От този момент нататък Розуел се беше превърнал в неофициалната столица на НЛО-та в света, и то до такава степен, че на всеки Четвърти юли2 градът организираше фестивал. Тогава скептиците и така наречените експерти спореха, актьори от различни научнофантастични филми раздаваха автографи, а разни ентусиасти се разхождаха маскирани като „малки зелени човечета“.

Преди няколко години Дан и Тори бяха дошли с чесната на фестивала. Насладиха се на карнавалната атмосфера на шествията, на конкурса за костюми и на концертите, в които бе взела участие група, свиреща кавъри на песните на „Пинк Флойд“ от албума „Тъмната страна на Луната“. Рядко им се отдаваше възможност да отидат заедно на почивка, тъй като работата му беше прекалено натоварена. Затова той още помнеше смеха на жена си, докато гледаха как група „клингони“3 изпълняваше добросъвестно сватбена церемония.

Примесеният с горчивина приятен спомен засили нетърпението на Пейдж да види Тори. Цистерната напълни резервоарите на самолета му. Той се увери, че горивото е синьо на цвят — от вида, който му трябваше, — и че не съдържа примеси. После се качи отново в самолета, излетя от пистата и продължи на югоизток.

Грижливо избраният маршрут му позволяваше да се движи във въздушен коридор, който минаваше между големи военни зони на север, изток, юг и запад. Те бяха отбелязани на въздушната му топографска карта като места, на които военни самолети извършват бойни маневри. Още по на запад се простираше далеч по-опасна зона — ракетната база „Уайт Сендс“, известна някога като полигон „Аламогордо“ и Артилерийския полигон, където бяха взривили първата атомна бомба през 1945 година.

Каменистата околност беше поразителна. Хората, които никога не са пилотирали самолет, обикновено си мислеха, че една от привлекателните страни на летенето е страхотната гледка. Но Дан беше станал пилот, защото харесваше усещането да се движи в три измерения. Освен това поддържането на определена надморска височина, скорост и направление, следенето на радиосъобщенията и сравняването на конкретен сектор от картата с действителните характеристики на терена изискваха толкова силна концентрация, че на летците рядко им оставаше време да се наслаждават на пейзажа.

В летенето имаше и още нещо, което много приличаше на пиенето след работа с колегите му полицаи. Обичаше да лети, защото това му помагаше да не мисли за ужасните страдания, които хората си причиняваха един на друг. Беше видял твърде много жертви на огнестрелни оръжия, ножове, бирени бутилки, отвертки, бейзболни бухалки и дори на пистолет за пирони. А преди шест месеца се беше озовал пръв на местопроизшествие, при което пиян шофьор се беше блъснал в движещата се срещу него кола и беше убил пет деца и жената, караща ги на парти за рожден ден. Имаше толкова много кръв, че Пейдж още сънуваше кошмари.

Приятелите му смятаха, че се шегува, когато казва, че най-хубавото на летенето е „да бъдеш над всичко“, но той беше сериозен. Различните дейности, които извършваше, докато управляваше самолета, му помагаха да не мисли за това, което искаше да забрави.

Помогнаха му и сега. Объркването му, нетърпението, нуждата да получи отговори пораждаха емоции, които на земята го бяха извадили от равновесие. Ала щом се озова във въздуха, дисциплината, нужна за управлението на чесната, го накара някак да се слее със самолета. В спокойното небе, сред монотонното приглушено бръмчене на двигателя, Дан сякаш се носеше по повърхността на вода. Той посрещна с радост усещането, въпреки че продължаваше да се страхува от това, което можеше да открие на земята.

Когато навлезе в Тексас, планините Дейвис се ширнаха от лявата му страна, докъдето стигаше погледът. Те обхващаха само тази част от щата и му напомняха на обраслите с трепетлики и борове върхове, които беше свикнал да вижда в Ню Мексико.

Пейдж следеше радиочестотата за съобщения от летището в Ростов. От предварителното си проучване знаеше, че няма контролна кула и че трябва да обяви намерението си да кацне пред всеки летателен апарат в района, за да не се пресекат пътищата им. Докато се приближаваше към летището, улови съобщение от един-единствен пилот — жена със силен тексаски акцент, която го извести, че се движи в противоположната посока.

На въздушната топографска карта беше отбелязано къде се намира забранената въздушна зона на обсерваторията, но Дан и без това не би могъл да я пропусне. Големите бели чинии отразяваха слънцето и блестяха ослепително. Приличаха на гигантски версии на сателитната чиния върху покрива на дома му в Санта Фе. Контрастиращи с околния пейзаж, те излъчваха усещането за могъщество, което ги караше да изглеждат огромни дори и от това разстояние.

Пейдж остана изненадан, че обсерваторията е построена на сравнително нисък терен, особено на фона на далечните планини. Не работеха ли обсерваториите най-добре, когато се намираха на високи върхове? Ала скоро любопитството му беше заменено от практически мисли, свързани с пилотирането. Като се стараеше да стои далече от антените, той продължи по маршрута си към Ростов.

Малките населени места обикновено се забелязваха трудно от въздуха и Ростов не правеше изключение, сливайки се със сякаш безкрайната фермерска земя, която се простираше навсякъде. За момент Дан изпита невероятното чувство, че е бил тук и преди, че вече е летял над този район по някакъв друг повод и е виждал населените с добитък пасища. Особено го порази живописната вятърна мелница до едно изкуствено езеро, служещо за водопой, — гледка, за която беше убеден, че вече й се е наслаждавал. Само че никога преди не беше идвал в този край на Тексас.

„Просто прилича на място, над което съм летял в друга част на страната — каза си той. — Трябва да се съсредоточа върху това, което правя“.

На картата му имаше отбелязани железопътна линия и път, които минаваха през Ростов. Като летеше успоредно на пътя, който се забелязваше по-лесно от въздуха, Пейдж скоро видя малка група ниски постройки.

Според картата летището се намираше на пет километра североизточно от града, но когато се появи пред очите му и той се приготви да завие към него, внезапно изпита объркване, защото съзря втора писта от другата страна на Ростов, на югоизток.

Това летище го нямаше на картата.

Дан снижи самолета, за да го разгледа по-отблизо, и видя, че пистата е напукана и неравна, като голяма част от нея бе покрита с пръст и на места обрасла с бурени и кактуси. Недалече от нея се издигаха разпадащите се руини на хангари. Много хангари, отбеляза заинтригувано той. Останки от някакво доста голямо съоръжение.

„Какво ли се е случило с него?“ — зачуди се Пейдж.

После забеляза още нещо: необичаен топографски обект, който се простираше отвъд разрушената писта. Там, контрастирайки силно с кафявите пасища, имаше обширна зона, осеяна с големи черни камъни, приличащи на застинала лава — вероятно доказателство за вулканична активност, която преди цяла вечност бе изхвърлила на повърхността отломки от подземните пластове. Късовете лава бяха образували конуса на вулканичен кратер, половината от който се беше разрушила с времето, а другата продължаваше да стърчи над земята.

Когато и да беше станало изригването, силата му беше разпръснала буците лава навсякъде. Пейдж беше виждал подобни райони, докато беше летял над Аризона. Наричаха ги „лошата земя“ — доста подходящо име за толкова пуста и неприветлива местност. Той си помисли, че обликът на мястото съответства на начина, по който се чувстваше в момента.

Изгарящ от нетърпение да открие Тори, Дан се отдалечи от порутения неотбелязан на картата аеродрум и се отправи към действащото летище. Мислите му отново се насочиха към нещата, които трябваше да направи. Той обяви по радиостанцията намерението си да се приземи и провери посоката на вятъра, после намали мощността на двигателя и се понесе плавно надолу.

Когато се озова на едно крило разстояние от осевата линия на пистата, уравновеси самолета, почувства го как започна да се спуска и дръпна ръчката за управление на елеваторите. После се приземи гладко на двете основни колела, като остави носовото колело да се спусне само, за да не пострада колесникът.

Пейдж се придвижи бавно до стоянката в съседство с една постройка, която приличаше на стара бензиностанция, само че отпред нямаше бензинови колонки. Вместо това държаха горивото в малка цистерна. Той побърза да прогони спомена за цистерната, която беше избухнала пред очите му в Санта Фе преди броени дни. Край постройката имаше хангар с отворени врати, в чиято вътрешност се виждаха хеликоптер и пътнически самолет. Наличието им в този малък град щеше да е озадачаващо, ако не се намираше в прочутия с животновъдството щат Тексас. Привързаният към земята самолет беше с четири пропелера, всеки от които по-мощен и по-скъп от този на чесната, — още един показател за богатство.

Дан слезе от пилотската кабина, обезопаси самолета и взе чантите с багажа си от задната седалка. Ала изведнъж откри, че сега, когато не му се налагаше да пилотира, е неспособен да помръдне. Сякаш се схвана веднага щом объркването му се беше освободило от тясната въображаема клетка, в която беше успял временно да го затвори. Вече не беше „над всичко“. Не му се налагаше да прави сто неща, докато се рее във въздуха. Внезапно напрежението от изминалите два дни го заля отново. „Защо Тори замина, без да ми каже нищо?“

„Какво търси тук?“

„И изобщо, какво става, по дяволите?“

Въпреки мрачното предчувствие, което го обзе, Пейдж успя да се поокопити и пренесе чантите през горещия тротоар. Сградата, която му приличаше на стара бензиностанция, имаше кирпичени стени и покрив от вълнообразна ламарина, чиято ръжда подсказваше, че постройката е отпреди много години.

Той отвори една скърцаща мрежеста врата и влезе в малка приемна, в която имаше очукана дървена маса и протрит кожен диван. Автомат за шоколадови десертчета стоеше до охладител за вода и стенен телефон.

Вдясно имаше друга врата, водеща към офис, от който се появи едър около шейсетгодишен мъж с прошарена коса. Беше облечен във вехт работен гащеризон и бършеше с парцал изцапаните си със смазка пръсти. Дан остави чантите си и се здрависа с механика, без да обръща внимание на мръсната му ръка, защото знаеше, че така ще си спечели уважение.

— Тази сутрин ви се обадих от Санта Фе за кола под наем.

— Дан Пейдж ли се казвате?

— Същият. Не знам колко време ще остана, но бих искал да ми откриете сметка по кредитна карта, за да ме таксувате за гараж. Освен това напълнете резервоарите ми със 100 LL.

Повечето самолети с пропелери използваха такова гориво. Съкращението LL означаваше, че е с ниско съдържание на олово — един от малкото оловни бензини, които все още се продаваха в Съединените щати.

— Чудесно, колата е зад сградата — каза механикът. — Трябва само да подпишете документите, които съм подготвил.

Като се стараеше да прикрие емоциите, които бушуваха в него, Пейдж му подаде шофьорската си книжка и една кредитна карта.

— Тук не идват много непознати пилоти — добави прошареният мъж. Това беше учтив тексаски начин да попита Дан по каква работа е в града.

Пейдж сам се изненада от отговора си:

— Имам семейни проблеми за оправяне.

11.

Колата беше червена „Тойота Селика“. Дан открехна шофьорската врата и отвътре го лъхна горещина. Остави я отворена, докато слагаше чантите си в багажника, но когато се настани зад волана, и той, и седалката все още бяха горещи. Запали двигателя и пусна климатика. Щом почувства хладната въздушна струя, си пое дълбоко дъх и се помъчи да се успокои. После излезе от летището и се насочи към единствения прашен път, който по-нататък ставаше павиран и навлизаше в града.

Водна кула се извисяваше над ниските сгради, които се виждаха напред. Отдясно минаваше железопътна линия, край която се нижеха заграждения за добитък. Щом навлезе в покрайнините на Ростов, пътят стана два пъти по-широк — вероятно останка от времето на пограничния живот, когато стадата са били прекарвани през града.

Пейдж подмина магазин за фураж, магазин за седла и ботуши и магазин на „Форд“, който, изглежда, се бе специализирал в продажбата на пикапи. После се появиха къщи в землисти цветове, които варираха от пясъчно-жълто през жълто-кафяво до кафяво. Вратите им обаче бяха зелени, сини или червени. Пред едноетажните домове имаше градинки с пъстри цветя.

Дан стигна до пресечка, след която жилищата отстъпваха място на различни бизнес сгради — ресторант, банка, хотел, кантора за недвижими имоти (която го подсети за Тори) и магазин за дрехи. Тук цветовете също се набиваха на очи. Редуваха се червени, лилави, жълти и зелени постройки, като нито един цвят не се повтаряше в отсека от пресечка до пресечка.

Ала въпреки свежия им вид Пейдж имаше чувството, че повечето от тях са много стари и преди време са били пред пълна разруха. Освен това му се струваше, че вече ги е виждал — не в сегашния им цветен вариант, а както са изглеждали навремето, — точно както се бе почувствал при вида на пасящия извън града добитък, макар да идваше за пръв път в района.

По улиците почти нямаше автомобили. Някаква жена буташе детска количка. Млад мъж седеше на една пейка с хармоника и свиреше мелодия, която почти не се чуваше през затворените прозорци на автомобила. В края на улицата, вдясно, Дан видя старовремска железопътна гара. Вляво имаше игрище и църква. А срещу тях — сграда с висок куполообразен покрив, която навярно беше на градския съвет.

12.

Подът беше от изтъркан тъмен мрамор. Отляво имаше врата с прозорец от матирано стъкло, върху който пишеше с черни букви „Полицейско управление“.

Вътре имаше гише, зад което седеше възрастна жена с кожен елек. Тя вдигна поглед към него и се усмихна.

— Какво обичате, господине?

— Казвам се Дан Пейдж. Началник Костиган ме очаква. Имаме уговорка за пет часа.

— И пристигате точно навреме — обади се дрезгав глас.

Пейдж го беше чул тази сутрин по телефона. Той се обърна към вратата на някаква канцелария и видя дългурест мъж, който беше вперил очи в него. Лицето му беше изпито и сбръчкано, със сива като на дългогодишен пушач кожа. Имаше мустаци и малък белег на брадичката. Прошарената му коса беше късо подстригана. Униформата му беше светлокафява. И въпреки че на колана му висеше модерен „Глок“, Дан изобщо не се изненада, като видя, че носи каубойски ботуши.

— Понеже ме питахте дали имаме летище, помолих Хари да се оглежда за вас. Той се обади да ми каже, че сте пристигнали. Имате собствен самолет?

— „Чесна 172“.

— Самолетите ме изнервят. — Костиган махна към кабинета си. — Влизайте.

Те се здрависаха и Пейдж прекрачи прага.

— За пръв път чувам за полицейски служител, който може да си позволи самолет. — Възрастният мъж се разположи зад старомодно дървено бюро. Въртящият се стол изскърца шумно под тежестта му.

— Наследих го от баща ми. Той беше механик от военновъздушните сили. Вижте, надявам се, че нямате нищо против да прескочим тези празни приказки. Искам да знам какво става със съпругата ми. Казахте, че един от заместниците ви е намерил колата й рано тази сутрин. — Дан направи всичко възможно да сдържи емоциите си.

— Да, сър. Край един път. До наблюдателната платформа, ако трябва да бъда по-точен.

— Наблюдателната платформа ли?

— Това е едно от нещата, които е по-добре да видите със собствените си очи, вместо да ви ги обяснявам.

Пейдж зачака, ала мъжът не каза нищо друго.

— Вижте, нищичко не разбирам — рече остро той. — Сигурен ли сте, че жена ми не е ранена?

— Напълно.

— И е съвсем сама?

— Сама е. Отседнала е в един тукашен мотел, „Трейлс Енд“. Ще ви заведа при нея, когато приключим. — Костиган се наведе напред, като го гледаше изучаващо. — От колко време сте полицай?

— От петнайсет години.

Началникът се втренчи в едно място от дясната страна на колана на Дан, където кожата бе изтъркана от честото носене на кобур.

— Когато не съм с оръжието си, винаги се чувствам неспокоен. Вие взехте ли вашето?

— Познавате ли полицай, който оставя пистолета си вкъщи? — присви очи Дан.

Костиган продължаваше да го гледа изпитателно.

— В случая не става дума за служебния ми пистолет, а за лично оръжие — продължи Дан. — Имам разрешително, което важи и за Тексас, и за Ню Мексико.

— Познавам закона, господин Пейдж. Но вие не отговорихте на въпроса ми.

— Пистолетът е в куфара ми, а той е заключен в колата, която взех под наем. Защо питате?

— При сегашните обстоятелства мисля, че ще е най-добре да го оставите там.

— При сегашните обстоятелства? — повтори объркано Дан, после разбра какво имаше предвид Костиган. — Исусе, нали не мислите, че представлявам заплаха за жена си?

— Домашните кавги стават опасни, когато са намесени оръжия.

— Но това не е домашен скандал. — Пейдж се помъчи да не повишава глас.

— Наистина ли? Тогава защо ме попитахте дали е сама? И защо е казала на майка си, че ще я посети в Сан Антонио, а не е казала на вас, че заминава?

За момент Дан остана безмълвен. Не знаеше какво да отговори. После разпери безпомощно ръце и отрони възможно най-спокойно:

— Добре, истината е, че и аз нямам никакво обяснение. Не знам защо е заминала, без да ми каже нищо, нито какво търси тук, в Ростов.

— Защо е тук… Ще разберете довечера. Колкото до това какво става между вас двамата…

— Обещахте, че ще ме заведете при нея. — Пейдж се изправи. — Губим време. Да вървим.

— Разговорът ни още не е приключил. Седнете. Ще ви разкажа една история.

— История? — Той изгледа подозрително мъжа зад бюрото. — Какво, за бога…

— Да, история. Изслушайте ме, става дума за баща ми. Той беше началник на полицията тук, в Ростов.

— Това какво общо има с…

— Още не сте седнали на стола си, господин Пейдж.

Напрегнатият поглед на възрастния мъж го накара да се поколебае.

— След това ще ви заведа при жена ви.

Дан седна нетърпеливо.

— Слушам ви.

— Една нощ някакво ужасено момче се обадило по телефона на моя баща. Казало му, че баща му бие майка му. Когато му съобщило фамилията си, татко не се сетил веднага. Семейството се било преместило тук от Форт Уърт преди няколко месеца. Съпругът бил безработен, а някакъв негов тукашен роднина му намерил препитание в оборите.

Когато не бил на работа, мъжът обичал да ходи в местен бар, да се напива и да се бие. Никой не помнел да е имало по-горещ септември, но въпреки това жена му винаги носела блузи със закопчана якичка и с дълги ръкави. По-късно станало ясно, че така прикривала синините си. Момчето се държало кротко в училище, но постоянно нервничело, сякаш се страхувало да не направи нещо погрешно, за което да го накажат.

Онази нощ, когато то се обадило, уплашено, че баща му ще убие майка му, татко се качил в служебната си кола и отпрашил към дома му. Къщата — занемарена кирпичена постройка с изпопадала от стените мазилка — се намирала близо до загражденията за добитък. Лампите светели. Когато баща ми чул крясъци и плач, потропал по вратата и извикал: „Отворете! Полиция!“. Поне аз така си го представям. Представял съм си го повече пъти, отколкото смея да си призная.

Крясъците спрели. Баща ми потропал отново, а отвътре гръмнала пушка и отнесла половината врата. Отнесла и баща ми. Съмнявам се, че е останал жив достатъчно дълго, за да усети как пада на земята.

Пейдж се наведе напред в стола си.

— Когато минал половин час, без баща ми да докладва по радиостанцията, заместникът му отишъл до къщата и го намерил разпилян по земята. След като повърнал, той успял да се съвземе достатъчно, за да извика линейка. По онова време нямало други местни полицаи. Заместникът нямал друг избор, освен да се обади на Пътната полиция, но оттам му казали, че ще пристигнат на мястото най-рано след половин час, затова той събрал смелост, извадил пистолета си и влязъл в къщата.

Жената лежала на пода на всекидневната с дупка в главата. Всичко било в кръв. Заместникът отишъл в кухнята. Тя била празна. Влязъл в спалнята. Отново никой. Тогава нахълтал в по-малката стая — тази на момчето — и видял, че прозорецът е отворен. Бащата трябва да е чул, че то е прескочило и избягало навън. На следващата сутрин открили, че е подгонил сина си по пътя и го е настигнал в полето. Защо е направил всичко това, как смятате?

Дан си пое бавно дъх.

— Такива мъже обвиняват семействата за нещастията си. Смятат, че те са виновни за всичко и трябва да бъдат наказани.

— Карали сте курсове по психология?

— За да получавам по-голяма заплата.

Костиган се вгледа в някаква точка зад гърба му, сякаш си припомняше нощта, в която бе научил, че баща му е бил застрелян с пушка. После погледът му отново стана съсредоточен.

— Думите ви звучат логично. Но ето и друго обяснение. Някои хора са сбъркани. В природата им е да причиняват болка. А отвътре са толкова черни, че можем да ги опишем с една-единствена дума и тя е „зли“.

— Да, срещал съм такива хора — каза Пейдж. — Прекалено много.

— На следващата сутрин полицаите намерили трупа на момчето сред бурените на стотина метра от къщата. Бащата лежал до него. След като убил сина си, пъхнал дулото на пушката в устата си и натиснал спусъка. Койотите вече били намерили телата.

Дан усети позната горчивина в устата си. Беше си спомнил за блъснатата от пияния шофьор кола, за петте деца и жената, които бяха загинали мигновено. Сети се и за наркодилъра, който беше застрелял приятеля му Боби само преди два дни.

— Съжалявам за баща ви.

— Не минава нито ден, без да се сетя за него. Никога няма да бъда такъв добър полицай. Но той не беше перфектен и станалото онази нощ го доказва. Не е трябвало да го допуска. Каква е най-опасната ситуация, в която може да попадне един полицай?

— Семеен скандал.

— Точно така. Защото тези скандали са емоционални и непредсказуеми. След като е потропал, баща ми е трябвало да се отдръпне от вратата и прозорците. Или още по-добре — да остане в колата си и да използва мегафона, за да нареди на съпруга да излезе навън. Ако мъжът се бе показал от къщата с пушка, баща ми щеше да има шанс да се защити. Не е трябвало да става така. Но той си имаше слабо място. Ненавиждаше малтретирането. — Костиган погледна Пейдж в очите. — Особено малтретирането на жени.

— Добре — рече Дан. — Разбрах какво имате предвид. Но както вече ви казах, ние с жена ми не сме скарани. Това не е семеен скандал.

— Така твърдите вие. Няма да ви оставя насаме с жена ви, докато не се уверя, че не представлявате заплаха за нея.

11.

Въпреки че слънцето се спускаше към хоризонта, лъчите му изглеждаха неестествено ярки. Пейдж се настани в полицейската кола на седалката до шофьора и си сложи слънчевите очила. После извади мобилния си телефон и набра номера на Маргарет, за да й съобщи, че Тори е добре и че скоро ще я види. Увери я, че ще я накара да й се обади, но не беше сигурен дали ще успее да изпълни обещанието си.

Докато пътуваха през Ростов, той мерна през прозореца магазин за заглушители на ауспуси и барбекю ресторант на име „Риб Палъс“4. Пред тях, в края на града, се виждаше табела, на която пишеше „Трейлс Енд Мотел“. Залепени едно до друго едноетажни бунгала образуваха полукръг, в средата на който се намираше рецепцията.

— Съпругата ви е в номер 11 — каза му Костиган, когато колата влезе с хрущене в настлания със ситен чакъл паркинг, вдигайки облак от прах.

Но когато се озоваха пред номер 11, мястото за паркиране отпред беше свободно.

Докато слизаше от патрулката, Дан усети в себе си празнота. Пердетата бяха спуснати, а нямаше как да надникне край тях, за да види дали вътре има багаж.

Те прекосиха паркинга, бутнаха мрежестата врата, която се отвори с шумно скърцане, и влязоха в рецепцията на мотела, където имаше автомат за безалкохолни напитки и малък телевизор в единия ъгъл. На екрана някакъв репортер обявяваше спортните резултати.

— Джейк — обърна се началникът на полицията към върлинестия младеж зад гишето, — дамата от бунгало 11 напусна ли?

— Не. Плати до края на седмицата. Видях колата й да потегля нанякъде преди двайсетина минути.

Костиган кимна и махна към Пейдж.

— По-добре запази стая за този господин.

— Няма нужда — обади се раздразнено Дан. — Ще отседна при жена си.

— Стига тя да е съгласна, но в случай, че не е, Джейк, запази му стая.

Мрежестата врата изскърца отново, когато полицейският началник я отвори. Щом излязоха отвън, той обърна гръб на залеза и се замисли за момент.

— Очаква я дълга нощ.

„Каквото и да означава“ — добави наум Пейдж.

— Казахте, че заместникът ви я е намерил рано тази сутрин. Какво е правила преди това?

— Трябва да видите със собствените си очи.

— Сър, започва да ми писва от тези глупости.

Костиган сякаш не го чу.

— Може би е отскочила да си вземе нещо за ядене. Да пробваме в „Риб Палъс“.

Те се качиха в колата и се върнаха при ресторанта, но джипът на Тори не беше отпред. Дан забеляза, че повечето клиенти карат пикапи. Полицейският началник настоя да влязат вътре. Тори не беше сред ранните вечерни посетители.

— Фред — обърна се Костиган към мъжа с престилка, застанал зад барплота, — една червенокоса жена да се е отбивала тук преди двайсетина минути, за да си вземе храна за вкъщи?

— О, да. Взе си сандвич с пуешко и сирене и един студен чай. Нямаме много поръчки за пуешко. Извади късмет, че имахме.

— Не е зле да заредиш още от него. Нещо ми подсказва, че ще се върне. Дай ни два хамбургера с пържени картофки за из път. — Костигън погледна към Пейдж. — Надявам се, че не сте вегетарианец.

Дан го изгледа безмълвно.

— Хамбургерите са хубави. Аз черпя.

От едната страна на издутия хартиен плик имаше мазно петно. Началникът го отнесе в полицейската кола.

Качиха се и потеглиха на изток. Във всички посоки се простираше поле, покрито с рядка кафява трева. Под сумрачната светлина пасяха говеда.

Отдясно се появи ограда от бодлива тел, зад която се извисяваха ръждясалите руини на метални постройки. На равни интервали по оградата висяха табели с надпис:

— Това е било тренировъчно летище на армията — обясни Костиган. — През четиридесетте.

— Видях го от самолета. Чудех се какво е станало с него.

— Затворили са го през 1945 година. Просто са го изоставили. Оттогава се разпада.

На известно разстояние пред тях, зад нещо, което приличаше на исторически паметник, Дан видя ниска дървена постройка. Тя имаше плосък покрив и приличаше на крайпътен щанд за зеленчуци. В случая обаче тази част от постройката, която гледаше към пътя, беше затворена, а отворената част гледаше към ограда, зад която започваше пасище. Пейдж нямаше никаква представа за какво би могло да служи подобно нещо.

Синият „Сатурн“ на Тори беше паркиран до него.

— Аха, раничко е дошла — отбеляза Костиган.

Те отбиха от пътя и спряха зад сатурна. Дървената конструкция имаше странична стена, която пречеше на Дан да види дали Тори е вътре. Но пък не позволяваше и на нея да съзре полицейската кола.

— Предполагам, че е решила, че е по-добре да чака тук, отколкото в мотелската си стая — каза възрастният мъж.

— Това ли е наблюдателната платформа, за която ми споменахте?

— Да, където я е намерил моят заместник.

Пейдж протегна ръка към вратата на патрулката.

— Почакайте — спря го Костиган. — Няма да отнеме много време. Слънцето почти е залязло. Щом се мръкне, ще разберете всичко.

Дан го изгледа втренчено.

— До този момент изпълнихте исканията ми. Толкова ли е трудно да изчакате още десет минути?

— Ала защо да стоим, докато проклетото слънце залезе?

— Изяжте си хамбургера, преди да е изстинал. Обещавам ви, че нощта ще бъде дълга.

14.

Ърл Халоуей седеше в снабдената с климатик зала за наблюдение и гледаше многобройните монитори, които показваха различни места от района на обсерваторията. Тагард се беше настанил до него и дъвчеше шоколадово десертче. Залязващото слънце хвърляше оранжеви отблясъци върху наредените в редица сателитни чинии. След малко, когато притъмнееше съвсем, образите щяха да станат зелени, защото щяха да се задействат топлинните сензори на камерите. Животните и хората щяха да светят в яркозелено, но в момента не се виждаше нито една крава или заек.

Халоуей взе спортното списание, което четеше Тагард. На всяка минута хвърляше поглед към мониторите. Навън всичко беше спокойно. Винаги беше спокойно, което, разбира се, беше хубаво, особено в сравнение със засадите и крайпътните бомби, които трябваше да избягва в Ирак. Но, всемогъщи боже, тази работа беше ужасно скучна.

В другия край на коридора се затвори врата.

— Ей сега се връщам — каза Ърл на партньора си.

Тагард кимна и захапа отново десертчето.

Халоуей излезе от залата за наблюдение и тръгна по коридора към вратата, която беше чул да се затваря. Знаеше коя е, защото всяка нощ беше една и съща врата — онази, на която пишеше „Анализ на данни“.

„През деня Гордън оставя вратата отворена, но нощем винаги я затваря. Защо? Какво крие?“

Подтикван от изпепеляващата скука, Ърл хвана дръжката и отвори. Стаята беше изпълнена с приглушеното бръмчене на електронните устройства, които заемаха стените, както и с още по-недоловимите вибрации, дето усещаше навсякъде из обсерваторията. Той ги ненавиждаше, защото смущаваха съня му.

Върху плешивата глава на Гордън имаше радиослушалки. Седеше зад едно бюро с гръб към вратата и изучаваше редици от цифри върху един компютърен екран.

Когато Халоуей се приближи, анализаторът усети движението и погледна към него. Изненадан да го види, той свали слушалките и побутна очилата си към горната част на носа.

— Не съм ли заключил вратата? Смятах да я заключа.

— Просто проверявам дали всичко е наред.

— Наред е, разбира се. Защо да не е? — попита отбранително Гордън.

— Затова ми плащат — да проверявам.

Ърл чу някакъв шум от слушалките, които плешивият беше оставил на бюрото. Беше слаб в сравнение със звуците, които се разнасяха от тонколоните този следобед. Въпреки това той беше убеден, че сега шумът е съвсем различен — вече не приличаше на постоянно прашене, а на поредица от колебливи тонове с различна височина, като някои се усилваха, а други затихваха.

Те трептяха леко и чувствено. Бавният им възбуждащ ритъм го накара да пристъпи напред.

— Прилича на музика — отбеляза той.

— Не искам да бъда груб, но трябва да си вървиш — нареди анализаторът. — Имам работа.

Халоуей вдигна ръце.

— Разбира се. Извинявай, че те обезпокоих, Гордън. Както казах, просто проверявах дали всичко е наред.

Щом отстъпи назад, шумът от слушалките се промени отново и заприлича още повече на музика. Музика, каквато не беше чувал никога преди.

Като тийнейджър си беше мечтал да стане рок звезда. Тогава беше член на една гаражна група и все още свиреше дяволски добре на електрическа китара. Беше запознат с мажорните и минорните тоналности, както и с тактовете четири четвърти и три четвърти. Но тази музика имаше тоналност, каквато никога не беше срещал, и със сигурност нямаше тактове, които да са му познати. Съвсем слаба, тя се лееше и затихваше, плъзгаше се и заглъхваше. Нотите се сливаха и разделяха в ритъм, който приличаше на начина, по който дишаше, когато си почиваше на плажа в Мексико, докато се наслаждаваше на соления мирис на въздуха и поемаше топлината на слънцето.

— Не знам какво е това, но е най-прекрасното нещо, което някога съм чувал.

Гордън свали очилата си и този път, за изненада на Ърл, не реагира толкова остро. Вместо това, когато проговори, изглеждаше облекчен, че споделя с някого какво е открил.

— Наистина е прекрасно — съгласи се той.

— Защо не го чухме този следобед? — попита Халоуей.

— Нямам представа. Каквото и да е това, то се случва само след залез-слънце.

— Всяка нощ?

— Не. Не и по този начин. Допреди две нощи винаги звучеше слабо и неясно, като някакъв шум на фона на прашенето. Наложи се да го обработя електронно, за да разбера какво представлява.

— Какво се случи преди две нощи?

— Не знам. Внезапно започнах да слушам ето това.

— Не го чувам много добре — каза Ърл. — Защо не пуснеш колоните?

Гордън се поколеба, очевидно притеснен, че така ще наруши заповедите си. Но после сви рамене, сякаш казваше: „Какво пък, по дяволите, не мога да го пазя повече само за себе си!“, и натисна някакво копче.

Внезапно леещата се, плъзгаща се и носеща се плавно музика изпълни стаята, като накара Халоуей да се почувства така, сякаш стоеше върху въздушна възглавница. Инструментите — каквито и да бяха те, — имаха синтезирано звучене, което правеше разпознаването им невъзможно. Може би това беше само игра на въображението му, но подобните на вълни тонове му звучаха като възбуждащия шепот на жена, притисната до тялото му.

— Боже мой, прекрасно е — повтори той. — Какво издава тези звуци?

— Опитваме се да разберем това, откакто е построена обсерваторията. — Гордън замълча за миг, после добави:

— И очевидно от още по-отдавна.

Ърл не разбра смисъла на последните му думи, но преди да го попита какво има предвид, на вратата се появи Тагард.

— Каква е тази радиостанция? Никога не съм чувал нещо подобно. От интернет ли е? Как да си сваля тази музика?

— Ако се опиташ да я запишеш, някой ще те застреля — каза му Гордън.

По лицето на Тагард се изписа изненада.

— Не се шегувам — продължи плешивият.

Халоуей почти не обръщаше внимание на разговора им. Той усещаше как музиката се носи наоколо, как го изпълва и става част от него. Въздушната възглавница, върху която се рееше, стана още по-мека. В същото време главоболието, причинено от непрестанните вибрации, с което се бореше, най-накрая изскочи от дупката, в която беше успял да го затвори, като гной от пъпка.

Болката беше прекрасна.

15.

Командването за военно разузнаване и сигурност на Съединените щати, известно като INSCOM, е едно от малкото ведомства на американската армия, което същевременно е ведомство и на цивилна организация. Такава беше Агенцията за национална сигурност — най-голямата служба за електронно разузнаване. Въпреки че INSCOM има няколко бази, тази, която се числи към АНС, се намира във Форт Мийд, Мериленд, където е щабът на АНС.

От прозореца на кабинета на полковник Уорън Рейли се откриваше гледка на цяла миля разстояние, чак до щаба на Агенцията за национална сигурност — комплекс от високи сгради, чиито покриви бяха окичени с гроздове от телевизионни и микровълнови антени. Над групата се извисяваха две масивни черни здания. През деня блестящите им черни прозорци отразяваха петте хиляди коли, спрени на заобикалящите ги паркинги.

Рейли си помисли, че отражението е удобно. Служителите на АНС можеха да виждат какво става навън, но никой не можеше да зърне тях. А секретната същност на агенцията беше представена по друг начин — въпреки че отвън сградите изглеждаха огромни, по-голямата им част беше скрита под земята.

Собственият му кабинет се намираше в триетажна сграда, проектирана така, че да изглежда обикновена и невзрачна. На металната табела до входа пишеше „Съоръжения за развитие на енергията на слънцето и вятъра“, което караше хората да мислят, че вътре се опитват да намерят евтини, възстановими източници на енергия за правителството и армията. В действителност табелата беше една от шегите на Рейли. Идеята, че правителството и военните проявяват интерес към по-евтини или екологични ресурси, беше смехотворна. За него буквите С, Р, Е и О идваха от „Стратегия за разработка на експериментални оръжия“5.

Много от проектите, по които се работеше в сградата, нямаха почти нищо общо със задачата на Агенцията за национална сигурност да събира разузнавателна информация по електронен път. Ала някои от тях — като усилията да се създадат смъртоносни лъчи от микровълновите лъчи, които пренасят съобщенията на мобилните телефони, — бяха усъвършенствани варианти на средствата на АНС. Такива бяха и експериментите с направата на комуникационни сателити, способни да изстрелват лазерни лъчи към вражески позиции.

Ако питаха Рейли, нищо не можеше да се сравни с усещането да държиш в ръце огнестрелно оръжие. На второто от петте подземни нива на зданието имаше обширно стрелбище, част от което представляваше така наречената „тренировъчна къща“, проектирана да изглежда като лабиринт от коридори и стаи в обикновен жилищен блок или административна сграда.

Във всеки коридор и във всяка стая се криеха потенциални заплахи. Навсякъде неочаквано изскачаха мишени в естествени размери, а стрелецът трябваше да ги идентифицира и да елиминира въоръжените противници, без да нарани невинните очевидци. Целта беше всичко това да се направи за възможно най-кратко време, обикновено не повече от три минути.

През този четвъртък в началото на юни, в 9 часа вечерта, Рейли се готвеше да подобри личния си рекорд.

— С ваше разрешение, полковник.

— Вършете си работата, сержант Локхарт.

— Тъй вярно, сър.

Локхарт, як като бик мъж, разтърси силно Рейли, после го завъртя.

— Можете и по-добре от това, сержант!

— Тъй вярно, сър!

Сержантът разтърси Рейли толкова здраво, че зъбите на полковника изтракаха. После го завъртя с такава сила, че на Рейли му се стори, че е попаднал в центрофуга. За момент се запита дали сержантът не е прекалено ентусиазиран от работата си.

Внезапно Локхарт го пусна, мушна в ръцете му една карабина Д4 и го блъсна в тренировъчната къща.

Сержантът наистина си бе свършил добре работата. Рейли се чувстваше толкова дезориентиран, та му се струваше, че подът се вълнува, а стените се накланят. Сърцето му туптеше учестено, а зрението му бе разфокусирано.

Всеки път, когато полковникът се тестваше в тренировъчната къща, Локхарт променяше разположението на стаите и ги подреждаше по нов, непредсказуем начин. Единственото нещо, в което Рейли можеше да бъде сигурен, беше карабината в ръцете му. По време на двадесет и пет годишната си кариера той бе използвал нейния предшественик — М16 — в много въоръжени конфликти по целия свят. Можеше да я разглоби и сглоби в пълен мрак, при това със забележителна скорост. Познаваше частите й като тялото на любовница. Можеше да стреля със старата щурмова карабина с невероятна точност дори когато тя бе на автоматична стрелба.

Въпреки това М16 имаше известни недостатъци, особено дължината на цевта, която беше неподходяща за близък бой в градски условия, затова бяха създали по-леката и по-къса Д4. Като офицер от редовната армия, Рейли имаше известни различия с морската пехота, но напълно подкрепяше изискването им всички офицери да заменят пистолетите си с Д4.

„По душа всички сме карабинери“ — помисли си той.

Като се придвижваше внимателно по сумрачния коридор, полковникът се увери, че карабината е настроена да изстрелва откоси от по три куршума. После се напрегна да проясни съзнанието си и да спре треперенето на краката си. Използвайки дълго практикувани техники, той се опита да установи контрол върху дишането си и да успокои пулса си.

От вратата пред него изскочи мишена.

Рейли се прицели, но не натисна спусъка. Мишената представляваше старец с вдигнати ръце.

Той надникна в стаята, видя, че е празна, и продължи по коридора, но внезапен шум зад гърба му го накара да се завърти. От стаята изскочи друга мишена. По някакъв начин беше останала незабелязана от него. Имаше формата на мъж с карабина, но Рейли дръпна спусъка още преди да е спряла и направи три дупки в главата й. После изстреля други три куршума в главата на стареца, защото допусна, че е в съюз с нападателя и че в реални условия вероятно ще грабне оръжието на убития веднага щом Рейли му обърне гръб.

Полковникът огледа набързо остатъка от коридора. Готов за стрелба, той продължи напред сред сгъстяващите се сенки. Номерът беше да разпределя равномерно тежестта си и никога да не поставя единия си крак прекалено далече от другия. Започна да приплъзва енергично нозе, като във всеки един момент изчисляваше накъде ще го завърти откатът на карабината.

От някаква врата изскочи друга мишена. Рейли едва не я простреля, преди да види, че това е майка с дете в ръцете. Но после осъзна, че детето всъщност е кукла и че зад него се подава потулена дръжка на пистолет. Той дръпна спусъка и изпрати три куршума в жената.

Коридорът вонеше на изгорял барут. Полковникът беше със защитни слушалки на ушите, но концентрацията му вече беше толкова силна, та можеше да се закълне, че чува звънтенето на празните гилзи по бетонния под.

Колко време беше изминало? От колко време беше тук?

„Не мисли за това! Просто си свърши работата!“

Коридорът зави надясно. Рейли влезе в подобна на приемна зона, в която имаше бюро и наредени пред него дървени столове. Без предупреждение, зад бюрото изскочи мишена. Мъж с пистолет!

Докато полковникът стреляше по него, от вратата на някакъв офис се подаде фигура на жена в бяла медицинска престилка. Тя вдигна ръце, а през това време от съседната врата се появи друга мишена — мъж, който се канеше да хвърли граната.

Рейли го застреля, откри огън по фигурата, която се показа от една по-далечна врата, — жена с карабина, после гръмна двамата стрелци, които изскочиха от коридора срещу приемната.

Той се завъртя, като се оглеждаше внимателно, нащрек за нови атаки.

Устата му беше пресъхнала. Ръцете му бяха плувнали в пот.

Сърцето му туптеше толкова учестено, че усети напрежение във вените на врата си. Като дишаше дълбоко и бавно, огледа още веднъж мястото. Беше ли елиминирал всички заплахи?

Не.

Жената с бялата медицинска престилка продължаваше да стои пред него. Беше невъоръжена, с вдигнати ръце.

„Това някакъв номер на сержанта ли е? — запита се Рейли. — Не се ли подава оръжие от джоба на престилката й?“

Той превключи карабината на пълна автоматична стрелба и изпразни остатъка от пълнителя в нея — мощен откос, който разкъса шперплатовата фигура.

В слушалките му прозвуча остро електронно изсвирване — сигнал, че упражнението е приключило. Полковникът ги махна и се обърна към сержант Локхарт, който се приближаваше по коридора.

— Приключих преди определените деветдесет секунди — каза Рейли. — Подобрих собствения си рекорд, нали?

— Да, сър — отговори Локхарт, но в гласа му се прокрадна съмнение. Той погледна край него и полковникът разбра, че си мисли за дупките от куршуми във фигурата на стареца. После погледът му се премести към разкъсаната на парчета жена с бяла престилка.

— Съучастници — обясни му Рейли. — Щяха да ме нападнат при първа възможност.

— Разбира се, сър. — В гласа на сержанта все още звучеше съмнение.

— Локхарт, не ти ли харесва тази служба?

— Напротив, сър, много ми допада.

— Мога да уредя да те изпратят някъде, където има повече предизвикателства. Може би в някоя зона, където се водят истински боеве.

— Предпочитам да не го правите, сър.

— Битките изграждат характера, знаеш това.

— Сър, участвал съм в сражение. При цялото ми уважение, не мисля, че се нуждая от допълнително изграждане на характера.

— Тогава ще ти спестя подобно преживяване. Но щом си участвал в истинска престрелка, би трябвало да си научил поне едно практично нещо.

— Да, сър. Какво е то?

Полковникът махна към счупената мишена в бяла престилка.

— Не оцеляваш дълго, ако си губиш времето в притеснения за невинни очевидци, особено по време на престрелка. Да, някой лигав репортер може да те обвини във военно престъпление, а армията може да отстъпи пред недоволството на шепа политици и да те даде под съд. Но ти все още ще си жив, а десет години тежък физически труд са за предпочитане пред това да те застреля някой предполагаемо невинен очевидец, който си мисли, че си глупак, щом не си го убил. Например под медицинската й престилка можеше да се крие бомба на атентатор.

— Да, сър.

— Трудно ще се намери някой, който да подобри новия ми рекорд.

— Така е, сър — увери го категорично сержантът.

Мобилният телефон на полковника иззвъня. Той го извади от калъфчето на колана си и каза с авторитетен глас:

— Рейли е на телефона.

Това, което чу, накара тялото му да се изопне.

Пое веднага към асансьора, за да слезе на долното ниво.

16.

Странните звуци се процеждаха под затворената врата на командния център, разположен едно ниво под стрелбището. Рейли ги чу в момента, в който излезе забързано от асансьора. Той подмина един въоръжен часовой, набра кода за достъп на електронното табло и отвори.

Звуците го връхлетяха с цялата си сила. Дузина цивилни изследователи наблюдаваха различни електронни екрани, преценяваха, измерваха и пресмятаха. Никога преди не беше виждал изследователския си екип толкова напрегнат.

Той побърза да затвори вратата и тръгна към множеството проблясващи уреди и потрепващи стрелки на скалите, като се опитваше да определи звуците, които чуваше. Приличаха му на музика, само че никога преди не беше чувал подобни тонове. Те минаваха през компютърна програма, която ги синтезираше, и това им придаваше изкуствено звучене. Ала той и преди беше чувал синтезирана музика и тя нямаше нищо общо с особеното усещане, което пораждаха в него тези звуци.

Първо, завладяващият ритъм. Той се лееше толкова хипнотично, че успокои ускореното му сърцебиене. После тоновете, които вибрираха така, че цветовете в залата му се сториха по-ярки. И накрая самата мелодия, която не можеше да сравни с нищо познато и от която устата му сякаш се изпълни с…

— Усещате вкуса на портокалов сок, нали, полковник?

Слисан, Рейли вдигна очи. Един изследовател беше забелязал, че прокарва език по устните си.

— Точно така. Как разбра?

— Всички го усещаме. А цветовете изглеждат ли ви по-ярки? — Очите на мъжа проблеснаха любопитно.

Рейли кимна, като примижа заради внезапно засилилия се блясък на мониторите.

— Усещате музиката почти толкова ясно, колкото я чувате — продължи мъжът.

— Да. Като вълна от топлина по кожата ми.

— Нарича се синестезия.

Полковникът беше благословен с енциклопедична памет. Трябваше му не повече от секунда, за да си спомни значението на думата.

— Процес, при който стимулирането на едно от сетивата по някакъв начин стимулира и останалите сетива.

— Точно така — каза изследователят. — В случая ние не само чуваме тези звуци, но ги виждаме и ги усещаме на допир и вкус.

Рейли местеше погледа си от един учен върху друг. Мислеше си за проектите, върху които работеше екипът му. Един от любимите му беше излъчването на ултракъси звукови вълни, които оказваха влияние върху физическото и психическото състояние на врага. Неприятелят нямаше да чуе звука и следователно нямаше да подозира, че го атакуват. Резултатът обаче щеше да е забележителен. През деветдесетте години бяха изпробвали ранна версия на оръжието върху изолираното градче Таос в Северно Ню Мексико.

В продължение на няколко месеца долината беше изложена на нискочестотни звуци, които на теория не можеха да бъдат усетени от хората и животните, но в действителност се бяха оказали едва доловими. Местните жители, които се превърнаха в същински нервни развалини, го нарекоха „таоското бръмчене“. Кучетата и котките показаха видими признаци на болка и издраха до кръв ушите си. Честотата на звука беше променена, така че нито един човек или животно да не е в състояние да чуе ниската вибрация. Рейли се наслади на властта да дразни хората до такава степен, че да ги принуди да се карат и дори да се нападат едни други само с едно натискане на копчето.

Но нито един проект не бе изглеждал по-обещаващ от този. Разработваха го от десетилетия, много преди Рейли да промени хода на кариерата си, така че да оглави разработките през 1995 година. Проектът беше отпреди основаването на INSCOM през 1977-а, дори отпреди създаването на Агенцията за национална сигурност през 1952 година. Това беше кулминацията на нещо, което го беше обсебило още като момче, и шанс да осъществи най-голямата амбиция в живота си.

„Най-накрая дойде и моят час“.

Полковникът се облегна на конзолата и като се загледа в примигващите светлини, отправи следващия си въпрос към целия екип.

— Обикновено не получаваме нищо друго, освен прашене. Как така нещата се промениха толкова внезапно?

— Не е само Ростов — промърмори една жена и тръсна глава, сякаш да прогони странната музика.

Рейли се обърна към голям компютърен екран, върху който имаше карта на света с четири раздалечени червени точки. Всяка от тях пулсираше.

— Ростов започна пръв — намеси се един мъж с дебели очила. — Но после се включиха и останалите. Прашенето се изчисти и… — Той махна объркано. — И после чухме това.

— Другите? — Полковникът, който все още усещаше вкуса на портокалов сок в устата си, се приближи към картата на екрана.

Една от проблясващите точки се намираше в Западен Тексас. И именно към нея преди малко инстинктивно бе насочил погледа си, защото това бе мястото, върху което винаги бе съсредоточено търсенето. Но сега той погледна към другите точки. Норвегия, Австралия и Тайланд — всички места, на които бяха наблюдавани феномени като този в Западен Тексас.

— Звуците, които чувате, идват от Австралия — продължи жената.

— Но тези райони са още по-забутани от Ростов — възрази Рейли. — По дяволите, зоната в Тайланд се намира на брега на една река в джунглата. А онази в Австралия е на стотици километри в пустошта. И ние не разполагаме с екипировка за наблюдение в близост до тях, да не говорим за радиообсерватория като онази в Западен Тексас.

— В случая не се нуждаем от екипировка — обясни му мъжът с дебелите очила. — Сигналите са толкова силни, че стигат до атмосферата. Улавяме ги с нашите сателити на специални честоти.

— И казвате, че сигналите са започнали от Ростов?

— Да. После се активизираха и другите места.

Полковникът извади мобилния телефон от калъфчето на колана си и бързо набра някакъв номер.

— Сержант, съберете екип. С цивилни документи. И скрити оръжия. Призори потегляме към Западен Тексас.

17.

— Вече е достатъчно тъмно — каза Костиган, чийто силует бе едва различим във вътрешността на полицейската кола. Двамата бяха мълчали толкова дълго, че гласът му прозвуча изненадващо силно.

— Най-накрая — обади се Пейдж. — Време е да получа отговорите, които ми обещахте.

— Не ви обещах отговори — възрази началникът на полицията. — Обещах ви, че ще разберете.

Дан поклати раздразнено глава, отвори вратата на автомобила, стъпи на настлания с чакъл паркинг. Протегна се и се разтъпка, за да раздвижи схванатите мускули на краката и раменете си. През това време възрастният мъж заобиколи колата, отвори багажника и извади нещо отвътре.

— Ето. — Костиган му подаде един анорак. — Ще имате нужда от него след няколко часа. Тук навън става доста студено.

— След няколко часа? — Объркан, Пейдж взе дрехата, но не я облече.

В здрача всичко изглеждаше сиво. Само върху страничната стена на наблюдателната платформа падаше слаба светлина. Последният отблясък на залязващото слънце се скри зад хоризонта.

Докато минаваше покрай автомобила на Тори на път към платформата, чу зад себе си шум от двигател. Обърна се и видя фаровете на микробус „Фолксваген“, който отби от пътя и спря недалече от полицейската кола. Озадачен, Дан също спря, за да види кой пристига.

Фаровете на микробуса угаснаха. Вратите му се отвориха и лампите във вътрешността му светнаха. Пейдж различи силуетите на мъж и жена на средна възраст. Те слязоха от колата и разкършиха рамене, за да се раздвижат след очевидно дългото пътуване.

— Дано да си заслужава — каза раздразнено мъжът. — Отклонихме се от маршрута си с двеста и четиридесет километра.

— Нали каза, че искаш да се пенсионираш рано и да разгледаш страната — отговори жената.

Мъжът огледа тъмния пуст район.

— И се намираме някъде насред провинцията, сигурен съм. Тази полицейска кола вероятно е тук, за да пази хората от грабежи. Хайде, давай да приключваме.

Те затвориха вратите на микробуса и светлината във вътрешността му угасна. Стъпките им заскърцаха по чакъла, като поеха към наблюдателната платформа.

Дан продължи в същата посока. Костиган се отклони за миг, за да хвърли смачкания хартиен плик с останките от хамбургерите и картофките им в една кофа за боклук, после го последва през паркинга. Преди да направят и десет крачки, Пейдж чу приближаването на втори автомобил, после на трети. И двата завиха в паркинга, като осветиха с фаровете си дървеното съоръжение, но този път той не се обърна.

Стигна до страничната стена и откри, че платформата е дълга около девет и широка около три метра. Имаше дървен под, покрив и вградена пейка, която се простираше по цялата дължина на задната стена. Всеки, който седнеше там, щеше да се озове с лице към пасището отвъд оградата.

В средата на пейката седеше една самотна фигура и гледаше към тъмния хоризонт.

Беше жена. С маратонки, дънки и пуловер. Не показа по никакъв начин, че е забелязала сенките на мъжа и жената на средна възраст, които се приближиха до оградата и се загледаха в нощта.

Дан се съсредоточи върху нея, опитвайки се да разбере какво прави.

— Нищо не виждам — оплака се мъжът.

— Та ние току-що пристигнахме. Нека постоим още малко.

Дойде някакво семейство и застана пред наблюдателната платформа — родители, хванали за ръка малко момче и момиче.

— Когато стигнем в мотела, времето им за лягане отдавна ще е минало — отбеляза майката.

— Така и така минаваме оттук, нищо не ни коства да спрем. Не е като да сме се отклонили от пътя — отговори бащата.

— Но температурата пада. Децата сигурно ще настинат.

Жената на пейката не обърна никакво внимание на семейството. Нито на Пейдж. Просто продължи да се взира в нощта.

Той подуши цигарен дим и когато се огледа, видя, че Костиган е облегнал високото си слабо тяло на един стълб, който подпираше покрива на платформата. Полицейският началник си беше нахлупил каубойска шапка и поднасяше към устата си димяща цигара. Жената игнорира и неговото присъствие.

Съвсем объркан, Дан погледна в посоката, в която се взираше Тори. Над хоризонта се виждаха изумително много звезди и с изчезването на последната слънчева светлина броят им непрекъснато се увеличаваше.

Той разгледа тъмното пасище. Вдясно забеляза далечни точки от фарове — изглежда, няколко коли се приближаваха към Ростов откъм мексиканската граница, която се намираше на деветдесет километра оттук.

„Какво трябва да разбера, по дяволите?“ — запита се Пейдж. Започваше да се чувства като жертва на конспирация, въпреки че все още не можеше да проумее каква може да е тя.

Мъжът на средна възраст до оградата проговори отново, повтаряйки като ехо мислите му:

— Точно както ти казах. Нищо. Най-обикновен капан за туристи. Изненадан съм, че не се опитват да ни продадат някои неща.

— Честно казано — отговори жената, — не разбирам закъде си се разбързал толкова. Да постоим още.

Междувременно пред друга част на оградата двете деца задърпаха още по-силно ръцете на родителите си.

— Татко, нищо не виждам — каза момиченцето.

— Ето, сега ще те повдигна — отговори бащата.

— И мен — настоя момчето.

— Ще трябва да почакаш реда си. Не мога да вдигна двама ви едновременно.

— Аз ще го взема. — Майката повдигна момчето.

— Все още не виждам нищо — оплака се момиченцето.

— Тате, тъмнината ме плаши.

— Мамо, гладен съм — изхленчи момченцето.

— Мисля, че е най-добре да тръгваме — рече бащата уморено. — Така или иначе там няма нищо. На сутринта можем да потърсим мястото, където е сниман онзи филм с Джеймс Дийкън. Снимачната площадка трябва да е била някъде тук, а чувам, че голямата стара фермерска къща още не е разрушена.

Докато родителите отнасяха изнервените си деца към колата, на паркинга спря пикап, от който изскочиха трима тийнейджъри. За нещастие на Пейдж се показа и един автобус с надпис „Тексас Турс“, от който се изсипаха около тридесет души. Всички новодошли изпитаха едновременно желание да споделят мислите си на глас и настана истинска глъчка.

„Какви са всичките тези хора?“ — зачуди се Дан. Той беше дошъл тук, за да поговори със съпругата си и да открие защо беше заминала така внезапно. Колкото повече хора пристигаха, толкова по-малко вероятно му се струваше да успее да се разбере на спокойствие с нея.

За жената на пейката обаче целият този народ сякаш не съществуваше. Тя продължаваше да се взира в хоризонта и нито веднъж не отмести поглед.

Пейдж осъзна, че се колебае, защото въпреки усилила, които беше положил да дойде тук, и нетърпението, което беше демонстрирал пред Костиган, всъщност се страхуваше от отговорите, които можеше да получи.

Накрая събра смелост и тръгна в тъмнината към съпругата си.

18.

Тя беше отпуснала главата си назад, облягайки я на потъналата в мрак дървена стена. Погледът й беше насочен право напред.

Пейдж застана до нея и я погледна напрегнато.

— Тори?

Тя не отговори.

Разговорите на слезлите от автобуса хора изпълваха нощта.

„Може би не ме чува“.

— Тори? — повтори той.

Тя продължи да се взира в хоризонта.

Дан се приближи още повече до нея. Фаровете на някаква кола осветиха широко отворените й очи, но тя дори не примигна. Беше като омагьосана.

Той се обърна отново към посоката, в която жената гледаше, но не видя нищо друго, освен тъмното пасище, блестящите звезди и още едни фарове вдясно на пътя от Мексико.

— Тори, в какво се взираш?

Никакъв отговор.

Като пристъпи по-близо, Пейдж се озова на няколко крачки от нея. Видя с периферното си зрение, че Костиган се придвижи към тях и се облегна на друг стълб. Димът от цигарата му се носеше във въздуха.

Внезапно Тори проговори.

— Не са ли красиви? — попита тя.

— Кои? — Дан се обърна към тъмното пасище и се съсредоточи. — Какво виждаш?

— Не ги ли забелязваш?

— Не.

Пейдж едва чу гласа й заради шума от дразнещите разговори зад гърба му.

— Тогава не трябваше да идваш.

Слисан, той седна до нея.

Началникът на полицията се размърда отново.

Тя продължаваше да не го поглежда.

— Какво очакваше да направя? — попита я Дан, като се опитваше да говори спокойно. — Замина, без да ми кажеш нищо. Нямаше те никаква цели два дни. Уплаших се, че ти се е случило нещо лошо. Когато разбрах, че си тук… Едва ли си очаквала, че ще си остана вкъщи.

На наблюдателната платформа се качи цяла тълпа — нозете на новодошлите тропаха по дървения под, а гласовете им отекваха в заграденото пространство.

— Нищо не виждам — заяви един от тях. — Ама че тъпотия.

— Чакайте! — извика някой пред оградата. — Там!

— Къде?

— Ей там! Вижте! Четири са!

— Да! — възкликна някаква жена.

— Нищо не виждам, мамка му — обади се един тийнейджър.

— Там! — извика друг.

При всяко възклицание тълпата се раздвижваше и се обръщаше. Мърморенето спря, докато хората съсредоточаваха цялото си внимание върху гледката. Ала после започна отново, защото някои не виждаха нищо. Сред тях беше и Пейдж.

— Сигурно се бъзикате с мен — оплака се друг тийнейджър.

Коментарите на хората продължиха. Някои бяха възторжени, други разочаровани. Имаше и гневни.

Дан чу шепота на Тори:

— Смущенията продължават по няколко часа.

Той я изгледа озадачено. Поседяха известно време мълчаливо и когато част от зяпачите започнаха да се разотиват, фаровете на колите им разкриха колко напрегнато се взираха в мрака очите й. Червената й коса беше прибрана зад ушите и подчертаваше привлекателните черти на лицето й. Прииска му се да я докосне по бузата.

— После нещата си идват на мястото — продължи Тори — и можеш да им се насладиш спокойно.

— Искаш ли да постоя тук и да изчакаме всички да си тръгнат? Тогава ще ми ги покажеш.

Тя кимна утвърдително.

Пейдж леко потръпна. В съзнанието му се въртяха въпроси, които не можеше да зададе.

Облегнат на близкия стълб, Костиган хвърли цигарата си и я смачка с ботуш, без да откъсва поглед от тях.

— Когато бях на десет години, родителите ми ме взеха на екскурзия — каза Тори, като се взираше в мрака.

Гласът й заглъхна.

Дан не разбираше защо му разказва тези неща. После тя сякаш си спомни нещо и продължи шепнешком.

— Тогава живеехме в Остин и пристигнахме в тази част на Западен Тексас чак привечер. — Тя наведе глава, взирайки се в далечината. — Баща ми искаше да посети свой братовчед, който наскоро беше започнал работа в едно тукашно ранчо. Братовчедът щеше да остане в района само за няколко месеца. — Тори отново млъкна за миг, после додаде: — Както знаеш, всички роднини на баща ми бяха авантюристи.

„В това число и той“ — помисли си Пейдж, но не я прекъсна. Баща й беше зарязал семейството си, когато Тори била на шестнадесет.

— Минахме оттук с колата — поясни тя.

Радостните възклицания на тълпата се смесиха с негодуванието от настъпващия студ. Усещаше се нетърпението, което някои хора изпитваха, защото не виждаха това, което другите твърдяха, че виждат. Беше много шумно и на Дан му беше трудно да чува думите на Тори, но не смееше да я помоли да говори по-високо, защото се страхуваше да не постигне обратен ефект.

Тя продължи:

— Още по онова време тук имаше две обществени тоалетни. Пишкаше ми се и когато ги видях на светлината на фаровете, извиках на татко да спре, но той бързаше да види братовчед си. Щеше да продължи, ако майка ми не беше настояла. Втурнах се в една от тоалетните, а когато излязох, баща ми ме чакаше нетърпеливо до колата. Нещо ме накара да погледна към пасището и тогава ги видях.

— Какво съзря?

Тори сякаш не чу въпроса му.

— Не можах да се сдържа и отидох да ги погледам през оградата. Мама ме водеше всяка неделя на църква и аз си помислих, че когато говори за рая, проповедникът има предвид точно това. Татко ми нареди да се качвам в колата, но аз не помръднах. Не можех да откъсна поглед от това, което съзирах. Той поиска да узнае какво, по дяволите, смятам, че виждам. Опитах се да му обясня, но баща ми промърмори нещо за проклетото глупаво детско въображение. Спомням си, че се опитах да го отблъсна, когато той ме вдигна на ръце и ме отнесе в колата. Аз крещях и го удрях с юмруци. Той ме хвърли на задната седалка.

— Съжалявам — каза Пейдж. — Може би е било за добро, че накрая си е тръгнал.

Тори не отговори и той съжали за прекъсването. После осъзна, че тя отново бе насочила вниманието си към мрака.

— Там! — изкрещя една жена при оградата.

— Да! — присъедини се някакъв мъж.

Друга жена посочи напред.

— Пет са!

— Нищо не виждам!

Отвратени, тийнейджърите се качиха в пикапа и отпратиха нанякъде. Пет–шест туристи тръгнаха обратно автобуса, но изненадващо повечето останаха и продължиха да се взират в тъмнината.

— Ей там, вляво, има една! — възкликна някой.

— Какво трябва да видя? — попита друг.

Дан се запита същото.

Тори проговори отново, все още без да го поглежда.

— Спомних си за това място едва преди два дни.

— В деня, когато си тръгнала към къщата на майка ти — отбеляза Пейдж. За малко да каже „В деня, когато ме изостави“.

— Бях подминала Ел Пасо. Беше шест часът вечерта. Намирах се в един ресторант до пътя. Разглеждах пътната карта, докато пиех кафе. Все още имах много път до Сан Антонио и се чудех дали да не спра някъде за през нощта. Междущатската магистрала 10 продължава на югоизток покрай мексиканската граница до град на име Есперанца, после завива рязко на изток към Сан Антонио. Реших, че Есперанца е подходящо място да пренощувам. — Тя млъкна за миг. — Интересно име за град.

— Есперанца? — Дан бе живял достатъчно дълго на югоизток и знаеше, че това е испанската дума за „надежда“.

Тори се усмихна на нещо в тъмнината. Той зачака, усещайки, че го обзема страх. Тя продължи историята си след минута. Гласът й беше съвсем спокоен, сякаш четеше приказка за лека нощ на малко дете.

— Погледнах в долния край на картата, за да видя мащаба и да пресметна колко километра още трябва да пропътувам. Но докато погледът ми се местеше от град на град, името на един от тях привлече вниманието ми: Ростов. Сигурно съм го съхранила в паметта си през всичките тези години. Удивително.

Внезапно споменът за онази нощ се завърна при мен толкова ярък, сякаш всичко се беше случило вчера. Спомних си, че на крайпътната тоалетна имаше надпис „Собственост на град Ростов“. Спомних си как излязох от тоалетната и видях какво има в мрака зад оградата. Сетих си как се ядоса баща ми, когато не разбра какво му говоря, и как ме хвърли в колата. Почувствах сълзите в очите си, усетих как ги избърсвам и се взирам през задния прозорец в тъмнината, докато се отдалечавахме и вече не виждах нищо. Пътувахме толкова дълго, че накрая заспах на задната седалка. И ги сънувах.

— Там! — възкликна някой при оградата и посочи.

— Така че си допих кафето, сгънах картата и се качих в колата — продължи Тори. — Когато стигнах до Есперанца, не спрях да пренощувам, а продължих да шофирам, само че не завих по магистрала 10 към Сан Антонио. Вместо това се отклоних по един селски път и продължих по него на югоизток, покрай границата. Слънцето залезе, но аз не спрях, докато не стигнах дотук. Тогава тази наблюдателна платформа не съществуваше — имаше ги само тоалетните. Страхувах се, че паметта ми ме е подвела; че, както твърдеше баща ми, онова, което бях видяла онази нощ, е било проклета игра на детското ли въображение.

— Още една! — възкликна някой.

Тори погледна усмихнато натам, накъдето беше посочил мъжът, и пак млъкна. След известно време отново поде разказа си:

— Беше късно. Наоколо нямаше никого. Не мога да опиша какво облекчение изпитах, когато излязох от колата, погледнах през оградата и видях, че онова, което помнех — и за което, както осъзнавам сега, съм мечтала през всичките тези години, — е истинско. Дойдох тук и седнах на тази пейка, на същото място, на което седя в момента и на което седях снощи. И не исках нищо друго, освен да прекарам тук остатъка от нощта и да наблюдавам това, което видях, когато бях на десет.

Животът ми можеше да е съвсем различен, ако баща ми беше позволил да погледам малко по-дълго.

— Различен? — попита Пейдж. — По какъв начин?

Жена му не отговори. Побиха го тръпки, които нямаха нищо общо с нощния хлад.

— Гледай колкото искаш — каза й той.

— Ще гледам.

— Не дойдох тук, за да те спирам — опита се да я увери.

— Знам. Освен това не можеш.

Дан погледна към Костиган, който продължаваше да стои облегнат на близкия стълб. Полицаят разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Започваш ли да разбираш?“.

Но Пейдж не проумяваше абсолютно нищо. Беше озадачен.

И уплашен. Тревожеше се, че Тори е получила някакво психическо разстройство.

После се огледа мълчаливо наоколо и осъзна, че очевидно много други хора страдат от същото.

— Тори…

Тя продължи да се взира усмихнато в тъмнината.

— Обичам те — каза той. Думите сякаш сами изскочиха от устата му. Не можа да си спомни кога за последен път ги е произнасял на глас.

Тя не реагира.

— Тори, кажи ми какво гледаш. Помогни ми и аз да го видя.

— Не мисля, че можеш — отговори му тя.

— Защо?

— Поради причината, заради която те напуснах.

Пейдж потръпна от думите й, които потвърждаваха най-лошите му страхове. Остана безмълвен в продължение на няколко дълги минути, опитвайки се да се съвземе. Мъчеше се да измисли какво да каже в отговор, за да оправи поне малко нещата.

— Ако ми помогнеш, ще го видя — рече той. — Не знам какво правя погрешно, но мога да се науча.

— Не правиш нищо погрешно. Не си виновен, че си такъв, какъвто си. Нито че аз съм такава, каквато съм.

Дан се обърна към тъмнината, мъчейки се отчаяно да разбере за какво говори жена му. Въпреки че много хора в тълпата сочеха през оградата, той виждаше единствено тъмното пасище, ярките звезди в небето и самотните светлини от фарове по пътя вдясно.

„Кой от нас е луд?“ — запита се Пейдж.

Напрегна очи, опитвайки се да ги приспособи към нощния мрак. Изведнъж се сети за нещо, което неговият баща му беше показал, когато беше петнадесетгодишен. Той беше старши авиомеханик и през годините беше обиколил заедно със семейството си много военновъздушни бази, дори няколко в Германия, Южна Корея и Филипините. Една от тези бази беше „Макдил“ в Тампа, Флорида.

Една августовска неделя баща му изненадващо бе решил да прекара повече време със семейството си и бе завел Дан и майка му в прочутия аквариум в Тампа. Обикаляха, разглеждайки обитателите му през дебелите стъклени стени — акули, скатове, гигантски змиорки и стада от екзотични морски видове с разкошни окраски. Баща му харесваше всичко, което изглеждаше опасно. Но зад една от стъклените стени сякаш нямаше нищо друго, освен вода, пясък, камъни, подводни растения и макет на отломка от потънал кораб.

— Предполагам, че скоро ще сложат нещо и в този аквариум — отбеляза Пейдж отегчено и извърна глава.

— Не, той вече е пълен — отговори баща му.

— С какво? Вътре не помръдва нищо. Празен е.

— Напротив, пълен е с живот.

— Имаш предвид растенията?

— Не, имам предвид сепиите.

— Сепии?

— Те не са риби. От семейството на главоногите мекотели са.

— Сепии? — повтори Дан.

— Със стърчащи напред пипала. Могат да бъдат малки като пръста ти или големи колкото ръката ти, а понякога и повече.

— Вътре няма дълги колкото ръката ми риби — каза присмехулно Пейдж.

— Сепии — поправи го баща му.

— Добре, вътре няма дълги колкото ръката ми сепии.

— Има, при това цяла дузина.

— Занасяш ме, нали?

Баща му посочи стъклото.

— Виж сам. Отблизо.

Дан знаеше много добре, че баща му обича да се хвали със знанията си за различни необикновени неща. Когато говореше толкова авторитетно, разговорът би могъл да свърши по един-единствен начин. Затова той се съсредоточи върху водата в големия аквариум.

— Понякога виждаме само това, което очакваме да видим — обясни баща му. — Понякога трябва да се научим да гледаме по друг начин.

Тези думи му се сториха по-безсмислени и от въображаемата риба.

— Не разбирам какво…

Един от камъните внезапно помръдна. Едва забележимо. С не повече от сантиметър. Но Пейдж беше сигурен, че е помръднал. Той пристъпи към стъклото.

— А! — възкликна баща му, забелязал внезапния му интерес. — Май започваш да схващаш.

— Камъкът. Той…

— Не е камък.

Предметът се премести с още един сантиметър и Дан осъзна, че баща му е прав — не беше камък.

После видя глава, а след нея пипало, сетне още едно. Създанието не се движеше по-забележимо от преди. Просто зрението на Пейдж се беше променило — или по-скоро съзнанието му.

Баща му каза:

— Понякога виждаме само това, което очакваме да видим.

Започваше да разбира. Понеже на пръв поглед му се бе сторило, че вижда пясък, камъни, водни растения и макет на отломка от потънал кораб, съзнанието му беше приело тези познати форми за даденост и не си бе направило труда да анализира нещата, които очите му съзираха в действителност.

Дан видя с удивление, че още един камък помръдва. Част от пясъка се надигна. Отломката от потънал кораб се завъртя на една страна, а едно от растенията започна да се придвижва по дъното на резервоара. Зелените му шипове се оказаха пипала. Години по-късно, докато се обучаваше в полицейската академия в Ню Мексико, Пейдж непрекъснато се връщаше към онзи следобед, когато бе разбрал, че има голяма разлика между това, което виждат очите, и онова, което в действителност се намира пред тях, че светът невинаги е такъв, какъвто изглежда. А по-късно бе открил със съжаление, че истинското лице на нещата често е грозно.

Но не и през онзи следобед. Тогава той започна да брои развълнувано съществата, които внезапно бе забелязал. Те сякаш бяха навсякъде.

— Една, две, три.

— Четири, пет, шест — продължи баща му.

— Седем, осем, девет — присъедини се със смях майка му. Беше лятото, преди да й поставят диагнозата, че има смъртоносен рак на гърдата.

Баща му предположи, че в резервоара има дузина сепии, но Пейдж преброи осемнадесет причудливи, отблъскващи създания, които се бяха научили да прикриват грозотата си и това ги правеше симпатични. След няколко минути вече не виждаше пясъка, камъните, подводните растения и отломката от кораб, а само сепии.

— Как успяват да се прикриват така? — попита той, възторжено ухилен, баща си.

— Никой не знае. Хамелеоните са известни със способността си да приемат цветовете на заобикалящите ги предмети. Паяците също могат да го правят. Но никой не го прави по-добре и по-бързо от сепиите.

— Магия — каза Дан.

— Природа — поправи го баща му.

19.

Пейдж си припомни събитията от онзи следобед, докато се взираше в тъмнината отвъд оградата, а тълпата от непознати хора пред него се удивляваше на неща, които оставаха невидими за него. Част от присъстващите се оплакваха, че не проумяват на какво се дължи вълнението на останалите, и Дан разбираше объркването им. Може би беше свидетел на масова халюцинация, на някаква групова заблуда, при която хората се убеждаваха взаимно, че виждат нещо, което не съществува?

Но Тори не е била с тези хора, когато го е видяла за пръв път. А освен това се бе върнала тук съвсем сама, след като си го е припомняла и сънувала години наред. Ако беше някаква заблуда, тя само беше повярвала в нея.

„А може би аз съм този, който се заблуждава — рече си той. — По дяволите, минали са много години, а жена ми не е пожелала да сподели с мен нещо, което е било толкова важно за нея, че се е върнала в тази пустош“.

Трябваше да запази самообладание.

„Спомни си сепиите. Спомни си какво ти каза баща ти. Понякога виждаме само това, което очакваме да видим. Понякога трябва да се научим да гледаме по друг начин“.

„За бога, трябва да се науча да гледам по друг начин“.

Реалността, която Пейдж смяташе, че познава, се беше преобърнала с главата надолу. Бракът, който си бе мислел, че има, животът, на който се бе радвал, — нищо не беше такова, каквото му бе изглеждало.

„Защо? — изкрещя Дан наум. — Как е възможно да не предвидя случилото се!“

Той стана от пейката и пристъпи към края на платформата. Не обърна внимание на облегналия се на стълба Костиган, а се загледа над главите на развълнуваните хора. Съсредоточи се върху тъмнината.

Забеляза отново далечните светлини на фарове, които се приближаваха по пътя от Мексико. Но хората не бяха развълнувани заради тях. Те сочеха в съвсем друга посока.

Огледа блесналите звезди. Те бяха по-ярки и различни от звездите, които бе свикнал да вижда в ясното нощно небе над Санта Фе. Може би правителството бе построило близката радиообсерватория заради тях. Ала тълпата не сочеше към звездите — вниманието й бе съсредоточено върху хоризонта.

„Какво си мислят, че виждат?“

„Спомни си за сепиите“.

Той се концентрира върху мрака над пасището.

И видя някакво слабо, почти недоловимо движение…

Само дето Дан беше сигурен, че го е видял. Беше успял някак да фокусира погледа си, да се вглъби… И не беше само движение, беше промяна в тъмнината.

Внезапно пред очите му се появиха малки светлинки. Някои от „звездите“, които бе видял преди малко, не се намираха в небето, а се рееха над пасището. Отначало си помисли, че пред очите му танцуват дузина светулки, но светлинките бяха по-ярки и веднъж забелязани, започнаха да увеличават размера си.

Може би се намираха на няколко километра от него, но въпреки това му се струваха толкова близки, че той протегна ръка, за да ги докосне. Тогава осъзна, че хората в тълпата не ги сочат, а също като него се опитват да ги пипнат.

Докато се взираше в тях, далечните светлини започнаха да придобиват цвят — червено, зелено, синьо, жълто… Изреждаха се всички цветове, които бе видял по къщите и магазините в града. Започнаха да се сливат по двойки, да стават по-големи и по-ярки. Издигаха се и се спускаха. Движеха се напред и назад на хоризонта, сякаш носени от слабо течение. Люлееха се и се въртяха хипнотично.

„Какво виждам?“

Смутен, Пейдж се обърна към Костиган, за да потърси потвърждение на това, което се разиграваше пред очите му, ала полицейският началник отново разпери ръце.

Дан се извърна пак напред, съсредоточавайки се върху това, което виждаше или си мислеше, че вижда. Някои от светлините на хоризонта се разделиха, а други продължиха да се сливат. Те блещукаха нежно и успокоително и сякаш го зовяха.

„Никога не съм виждал нещо подобно. Какво представляват? — Внезапно в него се надигна съмнение. — Защо не ги забелязвах допреди минута? Сигурно е някаква оптическа илюзия“.

„А може би желая толкова отчаяно да видя нещо в тъмнината, че от напрежение пред очите ми са затанцували цветни петна. Или съм се съсредоточавал, докато не съм си ги въобразил. Откъде да знам дали Тори вижда, или си мисли, че вижда, същото?“

„И какво ли съзират останалите?“

Освен светлините имаше нещо друго; нещо, което не можеше да определи напълно. Беше на ръба на възприятията му, подобно на едва доловим звук.

Когато Дан слезе от платформата, за да попита какво е това една тийнейджърка, сочеща възхитено пасището отвъд оградата, в тълпата настана раздвижване. Един глас се извиси над глъчката.

— Не виждате ли колко са зли?

Пейдж се спря и се опита да установи откъде идва гласът. Беше дълбок, силен и гневен мъжки глас…

— Не разбирате ли какво правят с вас?

Внезапно движение вдясно привлече вниманието му.

Той видя висок едър мъж, който разблъскваше яростно хората.

— Стига си ме блъскал! — оплака се някой.

— Пусни ме! — извика възмутено друг.

Гласът стана още по-гневен.

— Не разбирате ли, че всички ще се озовете в ада?

— Пушка! — изкрещя уплашено някаква жена. — Мили боже, той има пушка!

През тълпата премина вълна на уплаха и Пейдж моментално се наведе. После посегна към пистолета, който почти винаги носеше. Ала осъзна ужасено, че Костиган го убеди да го остави в куфара си във взетата под наем кола, която беше паркирана пред сградата на градския съвет.

Дланите му се изпотиха.

Сърцето му се разтуптя. Той се приведе още повече и огледа трескаво паникьосаната тълпа. Изтръпна, щом чу силен, пронизителен пукот, и после видя проблясъка от изстрела сред бягащите мъже и жени. Разбра, че онзи е въоръжен с автомат.

Мъжът стреля отново, като се целеше отвъд оградата. Дан осъзна, че непознатият е взел на мушка онова, което се намираше на хоризонта и което той си бе помислил, че вижда.

— Вървете обратно в ада, откъдето сте дошли! — изкрещя мъжът към пасището и продължи да стреля.

Дан зърна силуета на автомата и разпозна извития пълнител, който стърчеше от задната му част. Профилът беше на АК-47.

Той трескаво погледна към Костиган и видя, че полицаят е извадил пистолета си и се е привел напрегнато като самия него.

Тичащите хора скриха мъжа с автомата и Пейдж го изгуби за няколко мига от поглед.

Още един проблясък проряза тъмнината.

— Всички вие сте прокълнати! — Стрелецът вече не крещеше към светлините, които бяха омагьосали хората. Вместо това се бе обърнал към тълпата. Дан с ужас осъзна какво ще се случи.

„Не!“

Непознатият откри огън по хората. Те се разпищяха и започнаха да се блъскат едни в други, опитвайки се отчаяно да избягат.

Някакъв мъж се спъна.

Една жена нададе вой.

После Пейдж осъзна, че мъжът не беше се спънал. Беше паднал, покосен от куршум.

Въоръженият продължи да стреля.

Дан рядко се бе чувствал толкова безпомощен. Дори пистолетът му да беше в него, мракът и суматохата щяха да му попречат да улучи побеснелия стрелец.

Отново проехтя изстрел. Някаква жена се строполи.

При следващия откос един тийнейджър се свлече на земята. Ужасените викове на тълпата станаха толкова силни, че Пейдж почти не чуваше гърмежите. Той видя, че цевта се завърта в неговата посока.

„Тори!“ — помисли си отчаяно. После се обърна и хукна към платформата. Костиган не се виждаше никакъв, но той нямаше време да търси полицая.

„Тори!“

Тя беше станала от пейката, но беше толкова замаяна, че дори не й идваше наум да реагира. Пейдж я бе научил да борави с огнестрелни оръжия и я бе помолил да носи пистолет в дамската си чанта. Тревожеше се, защото Тори водеше клиентите си на отдалечени места и оставаше насаме с тях. Тя обаче никога не носеше оръжието, което й беше дал.

Дан я прегърна с една ръка и я поведе към отворения край на платформата. Един куршум се заби в дъсчената стена зад гърба му. Тори изпищя уплашено и той притисна главата й, за да я накара да се наведе, докато завиваха зад ъгъла. Озоваха се от онази страна на наблюдателната платформа, от която не се виждаше полицейската кола на Костиган. Ала Пейдж видя с облекчение, че и тук има паркирани автомобили, и дръпна жена си зад един тъмен пикап.

— Добре ли си? — попита я той, като се взираше в нея под светлината на звездите.

Тя примигваше объркано, сякаш беше изпаднала в шок.

Зад платформата се чу нов изстрел.

— Тори, отговори ми. Ранена ли си?

Резкият му тон я накара да трепне и да се окопити.

— Аз… Не. Добре съм. Не съм простреляна.

— Слава богу. Остани тук. Скрий се зад двигателя. Не заставай до вратите на пикапа, защото куршумите могат да минат през тях. Ако ти се стори, че стрелецът идва насам, легни на земята и се престори на мъртва.

Скрита в сенките, тя го гледаше мълчаливо.

— Тори, кажи ми, че разбираш.

Иззад платформата се разнесоха няколко изстрела, последвани от писък.

Тори примигна безпомощно.

— Да стоя зад двигателя — повтори послушно тя и преглътна. — Ако тръгне насам, да легна на земята и да се престоря на мъртва.

Проехтя още един изстрел.

— Не мога да остана при теб — задъхано каза Дан. — Трябва да заловя тоя превъртял убиец.

— Защо го прави?

— Нямам представа, хората правят много неща.

Следващият изстрел, който чу, звучеше приглушено.

Беше от пистолет. „Това трябва да е Костиган, който отвръща на огъня“ — рече си той.

Пейдж стисна Тори за рамото и излезе тичешком от скривалището си зад пикапа. В същия момент се разнесе още един изстрел от пистолет, последван от гърмежа на автомат.

Някой изпъшка. Гласът беше дрезгав и Дан не се усъмни нито за миг, че е на началника на полицията.

20.

Докато се промъкваше към платформата, сърцето му бясно туптеше, сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Ръцете му трепереха. Пейдж опита да се овладее.

Дървените дъски, от които беше издигната стената, не можеха да го предпазят от бронебойните куршуми на АК-47, но поне му служеха за прикритие. Той внимателно се наведе и надникна иззад ъгъла.

Слабата светлина от другата страна на платформата разкри кошмарна картина. Навсякъде лежаха тела. Някои помръдваха, но повечето бяха неподвижни.

Стрелецът вървеше дебнешком между тях.

— Те идват от пъкъла! — Той стреля в едно от проснатите пред нозете му тела и проблясъкът от изстрела очерта зловещо силуета му. — И ще се върнат там!

„Къде е Костиган?“ — запита се трескаво Пейдж.

После дъхът му секна за миг, защото съзря тялото на полицейския началник. Изстрелът го беше покосил недалече от наблюдателната платформа. Пистолетът му беше паднал до протегнатата му напред безжизнена ръка.

Обезумелият стрелец прати още един куршум в едно от помръдващите тела. Кървав гейзер изригна във въздуха. След това той захвърли празния пълнител и зареди нов толкова бързо, че Дан нямаше време дори да притича през паркинга, за да го нападне.

Освирепелият мъж се прицели в още едно потръпващо тяло, но внезапно отпусна оръжието. Обърна се назад. Вниманието му бе привлечено от нещо друго. Пейдж проследи погледа му.

И застина…

Стрелецът гледаше към очертаващия се в тъмнината голям бял силует, от чиято вътрешност се разнасяха хленч и ридания на хора.

Туристическият автобус.

„Боже мой!“ — помисли си Пейдж. Много от разочарованите се бяха върнали по седалките, преди да започне стрелбата.

Стрелецът, който все още бе обърнат с гръб към него, тръгна към автобуса. Разглеждаше съсредоточено тъмните му стъкла. После изправи рамене и сякаш обзет от енергия, пое с решителни крачки към новата си цел, прескачайки труповете по земята. Когато заобиколи преднината на автобуса и изчезна от другата му страна, където се намираше вратата, Дан се изкуши да притича до Костиган и да вземе пистолета. Но звукът от стъпките му върху чакъла едва ли щеше да остане незабелязан. Шансът да стигне до оръжието, преди мъжът с автомата да го чуе и да започне да стреля по него, беше минимален.

В този миг стрелецът удари с юмрук по вратата на автобуса.

— Отворете! — изрева страховито той.

Пейдж пристъпи заднешком край дъсчената стена на наблюдателната платформа. После се насочи към обгърнатия в тъмнина път, по който можеше да се приближи незабелязано до автобуса.

— Отворете проклетата врата!

Дан стигна до пътя и закрачи бързо по него — маратонките му не издаваха никакъв шум.

В този миг се разнесе звън на метал. Стрелецът беше открил огън по автобуса. Куршумите на автомата можеха да пробият ламарините с лекота и да покосят скупчените вътре човешки тела. Дан изтръпна от мисълта каква касапница щеше да настане след малко…

Екна нов изстрел. Някой изпищя.

Пейдж свърна от пътя към автобуса и забави ход.

Следващият изстрел бе последван от ужасен вик. Един от прозорците се пръсна и стъкълцата се посипаха по чакъла. Уплашените гласове на хората прозвучаха по-силно.

В същия миг Дан чу друг, още по-обезпокоителен шум — шуртенето на течност по земята. Разнесе се миризма на бензин.

— Идват от пъкъла! — изкрещя стрелецът. — И ще се върнат там!

Ноздрите на Пейдж потръпнаха. Той знаеше от обучението си в полицейската академия, че изстрел по резервоара на едно превозно средство може да предизвика пожар и експлозия единствено във филмите. Този тип можеше да стреля по резервоара на автобуса цяла нощ, но освен да го направи на решето, друго нямаше да постигне.

Течността продължаваше да се плиска по чакъла. Миризмата на бензин се усили.

Пейдж се наведе и предпазливо пристъпи напред, като се надяваше, че силуетът му ще остане незабележим в тъмнината. Надникна иззад автобуса и видя мъжа, който беше погълнат от стрелбата по резервоара и не обръщаше внимание на нищо друго. Внезапно онзи отстъпи назад и застана до локвата бензин, която се бе образувала върху чакъла.

„О, боже, да не би…“

Стрелецът остави автомата и извади кутия кибрит от джоба на ризата си.

Дан се втурна към него.

Мъжът измъкна една клечка и я драсна в кутията. Тя се запали.

После чу стъпките на Пейдж и се обърна. Светлината от пламъчето хвърляше сенки по лицето му, които подчертаваха зловещия му вид. Очите му отразяваха блясъка и сякаш пламтяха.

Той запали цялата кутия.

Дан се хвърли към него, като крещеше с всички сили, за да отвлече вниманието му от кибрита.

Лудият пусна горящите клечки миг преди Пейдж да го блъсне с цялата си тежест. Докато двамата падаха, Дан се помоли те да угаснат, но чу зад гърба си съскане и пращене. Нощта се озари от пламъци. Лъхна го вълна от горещ въздух.

Обзет от ярост, той блъсна главата на мъжа в чакъла. Чу се глухо хрущене. Ала лудият само изръмжа и замахна с ръката си толкова силно, че отхвърли Пейдж настрани. Беше едър и мускулест, силата му беше изумителна. А и навярно се намираше под влиянието на някаква дрога.

Пламъците се извисиха и обгърнаха част от автобуса. Дан запълзя трескаво назад, за да ги избегне.

Прозорците започнаха да се пръскат от горещината, биковете на затворените вътре хора станаха истерични. Дан видя, че стрелецът посяга към автомата си, скочи на крака и отново се хвърли към него. Сблъсъкът беше толкова силен, че запрати и двамата далече от автобуса.

Паднаха върху чакъла, вкопчени един в друг. Пейдж, който се озова отгоре, опита да забие юмрук в адамовата ябълка на противника си, но мъжът се извъртя рязко и избегна удара. После замахна на свой ред и удари Дан в рамото с такава сила, че го отхвърли от себе си. Пейдж изстена и протегна крак, за да спъне стрелеца, който се втурна към оръжието си. Мъжът се строполи тежко на земята.

Пламъците се издигнаха високо над автобуса и силна горещина облъхна лицето на Дан.

— Отворете вратата! Излезте от вътре! — изкрещя той.

После отново се хвърли върху стрелеца и стегна лявата си ръка около врата му в задушаваща хватка. Присви другата си в юмрук и започна да го налага в корема.

Мъжът се изви назад и го блъсна с нозе. Дан се претърколи и се удари с гръб в бронята на някакъв паркиран зад него автомобил. Изстена от болка, а противникът му се надигна от земята, после с всичка сила се оттласна от колата и се стовари върху него. Пейдж се свлече върху чакъла и изстена отново, когато усети смазващата тежест на мъжа върху себе си.

Не можеше да диша.

Опита пак да сграбчи за шията побъркания стрелец, ала бързо охлаби хватката, защото онзи скочи моментално на крака. Изрита го от дясната страна и пак се втурна към автомата.

Огънят с фучене се разпространи към предницата на автобуса. Дан усети горещината му през ризата си.

Мисълта за заклещените вътре хора сякаш го изпълни с нова сила и той се надигна.

Стрелецът стисна автомата.

Пейдж го нападна в гръб и го блъсна в пламъците. Мъжът залитна и се удари в нагорещената броня на автобуса.

Дрехите и косата му пламнаха.

Той се обърна към Дан. Изглеждаше зловещо ухилен. Или може би това се дължеше на ефекта от трепкащите отблясъци на пламъците върху разкривеното му от ярост лице.

Мъжът изтърва автомата си.

После протегна обгърнатите си в пламъци ръце и пристъпи напред. Пейдж се отдръпна, залитайки.

Горящ като факла, стрелецът продължи да върви към него с протегнати ръце и изкривена в гротескна усмивка уста.

Дан отстъпи назад. Гърбът му опря във вратата на паркирания автомобил. Втрещен, той опита да се втурне покрай колата, за да избегне огнения кошмар, който го преследваше.

Зловещата усмивка на стрелеца сякаш постепенно изчезна. Плътта му гореше. Намираше се ужасно близо до него и миризмата беше отвратителна.

Убиецът разтвори ръце, за да поеме Пейдж в огнената си прегръдка, ала внезапно залитна настрани.

Звукът от изстрела беше почти недоловим сред рева на пламъците. Вторият изстрел го накара да се олюлее. Главата му се отметна рязко назад и на лицето му за пръв път се изписа болка.

Третият и четвъртият изстрел го събориха на колене.

Петият пръсна главата му.

Мъжът се строполи по лице, а тялото му продължи да гори върху чакъла.

Дан се отдръпна от него и погледна встрани.

Изстрелите бяха дошли от Тори. Тя стискаше пистолета на Костиган с две ръце. Беше ги протегнала пред себе си така, както я бе учил. Лицето й беше изкривено от ярост. Тя натисна отново спусъка и стреля в пламъците, които пълзяха по тялото на мъжа.

— Копеле! — изкрещя Тори. — Копеле!

Вратата на автобуса се отвори с трясък. Навън заизскачаха мъже и жени, обгърнати в дим. Като плачеха, пищяха и кашляха, те се пръснаха из тъмнината наоколо, оставяйки зад себе си автобуса, който бе заприличал на горящ ковчег.

Дан заобиколи бързо колата и приближи Тори. Тя стреля още веднъж в пламъците, които обгръщаха трупа на стрелеца.

— Сега ти ще гориш в пъкъла! — изкрещя жената.

— Тори. — Дан застана до нея и посегна към оръжието. — Всичко е наред. Той вече не може да нарани никого. Дай ми пистолета.

Тя изстреля още един куршум в горящия гръб на мъжа.

— Кучи син!

— Мъртъв е — успокои я Пейдж. — Пистолетът вече не ти е нужен.

Той внимателно посегна към оръжието и го натисна надолу, принуждавайки я да отпусне ръце.

— Дай ми го.

Дланите й потръпнаха колебливо, ала тя бавно разтвори пръсти. Дан взе пистолета.

Отново усетиха страхотната горещина от пламъците. Той я накара да заобиколят автобуса и я отведе далече от огъня. Почувстваха облекчение, когато се озоваха в студената тъмнина.

Хората, на които беше помогнал да избягат от автобуса, бяха насядали до оградата и ридаеха. Земята беше осеяна с трупове. Пейдж преброи двадесет, но знаеше, че са повече. Някои тела се гърчеха от болка. Ала повечето бяха мъртви.

— Тори, не гледай — зашепна той и я поведе към колата й с надеждата, че там ще се почувства в безопасност. Но сатурнът беше заключен. Дан бръкна в джоба на дънките й, ала не намери никакви ключове. „Сигурно са в чантата й“ — помисли си.

Отведе я при пейката върху наблюдателната платформа. Огледа се, но не можа да забележи чантата й в тъмнината. Накара я да седне, като й обеща, че ще се върне след минута.

Изтича до Костиган. Каубойската му шапка лежеше до него. Лявата половина на главата му беше покрита с кръв. Пейдж докосна китката му и усети пулс.

— Дръж се — каза му той.

Намери ключовете от полицейската кола в джоба на Костиган и изтича при патрулката, като натисна бутона за отключване върху ключодържателя. Влезе в колата и грабна микрофона на радиостанцията.

— Ранен полицай! Ранен полицай!

— Кой се обажда? — попита сърдит глас. — Как се добрахте до тази радиостанция?

— Ранен полицай! — Гласът на Дан трепереше прекалено силно, за да го овладее достатъчно и да се представи, а и да опише случилото се. — Бях с началника! Простреляха го!

— Какво?

— Има поне двадесет трупа. При наблюдателната платформа в покрайнините на града. Един автобус гори и… — Чак сега си даде сметка за мащабите на трагедията. — Нападателят е мъртъв, но имаме нужда от цялата помощ, която можете да ни осигурите.

— Ако това е някаква шега…

— Погледнете хоризонта на изток от града. Би трябвало да видите заревото от пожара.

— Момент… — Последва кратка пауза. — Ужас… Ще ви изпратя помощ възможно най-бързо.

Дан седеше вцепенен в патрулката, като се взираше през предното стъкло в опустошението. Отблясъците от огъня танцуваха по труповете. Като стисна зъби заради болката в ребрата, той слезе от колата и тръгна към избягалите от автобуса хора, заобикаляйки локвите кръв.

— Помощта е на път — увери ги Пейдж.

— Благодаря ви — каза една жена през сълзи. — Благодаря, че ни спасихте.

— Бях сигурен, че ще умра — обади се някакъв мъж, който не спираше да трепери. — Никога не съм бил толкова изплашен.

— Защо го направи? — попита някой. — Защо?

Докато пламъците бушуваха, Дан забеляза, че има и други оцелели, които започнаха да излизат предпазливо от скривалищата си. Някои бяха пропълзели под колите.

Други бяха притичали през пътя и се бяха скрили в потъналото в мрак поле.

Един възрастен мъж тръгна колебливо между труповете.

— Къде е Бет? Къде е… — Старецът спря и изстена. От скръбта краката му се подкосиха и той се свлече на колене. Обхвана с две ръце главата на една от застреляните жени.

Пейдж се върна при наблюдателната платформа с натежало от мъка сърце.

Тори вече не гледаше втренчено пасището. Беше се навела, отчаяно захлупила лице в дланите си.

Трепереше.

Той забеляза върху пейката анорака, който му бе дал Костиган. Взе го и го наметна върху раменете й. После видя дамската й чанта на земята, където жена му сигурно я беше изпуснала, стресната от стрелбата. Вдигна я на пейката. След това седна безмълвно до Тори, прегърна я през кръста и се заслуша във воя на приближаващите сирени.