Призрачни светлини

21.

Брент Лофт погледна развеселено в камерата и каза:

— Недалече от парк „Аройо“ разплакано десетгодишно момиченце спря полицейска кола и посочи към свилата се на върха на един стълб за високо напрежение котка. Служители на електрическата компания в Ел Пасо пристигнаха на местопроизшествието с кран и свалиха внимателно котката, която, както виждате, беше по-уплашена от тях, отколкото от мястото, на което се бе покатерила. Дебелите гумени ръкавици на мъжа върху крана го предпазиха както от електрическите жици, така и от ужасения домашен любимец.

Колежката на Лофт, Шарън Ривера, се изкиска и прочете следващия параграф от аутокюто:

— Момиченцето и неговата четиринога приятелка се събраха отново, но очевидно това не е първият път, когато се налага да я спасяват. Миналия месец извадили животинката от една отводнителна шахта.

— Значи й остават още седем живота — намеси се Брент, като се стараеше да говори сериозно. Той се обърна към мъжа от лявата си страна: — Франк, каква е последната синоптична прогноза?

— Утре ще бъде още един горещ слънчев ден, а през нощта е възможно да има гръмотевични бури.

— Дъждът винаги е добре дошъл за нас — каза Шарън.

— Разбира се — съгласи се Лофт. — Това бяха късните новини от Ел Пасо. Не пропускайте сутрешната ни новинарска емисия от шест до осем. Ще се видим отново утре вечер в седемнадесет, осемнадесет и двадесет и два часа. Благодаря, че бяхте с нас.

Усмихнати до уши, те изчакаха да приключи музикалната шапка на предаването. Червените лампички на камерите угаснаха. Ярката светлина от прожекторите на тавана стана по-приглушена.

Брент последва примера на другите телевизионни репортери и откачи микрофона от ревера си. След което извади от ухото си радиослушалката, по която режисьорът на предаването можеше да му нареди да пропусне някое съобщение, да добави пристигнала в последния момент новина или да пусне някоя шега.

Слушалката на Шарън се заплете в гъстата й коса.

— Мразя репортажите за спасени домашни любимци — оплака се Лофт.

— Да, но хората обичат да си лягат в добро настроение — отбеляза спортният репортер Том Монтоя, докато излизаше иззад бюрото си. Носеше сако и вратовръзка за пред камерите, но останалата част от облеклото му, която зрителите не виждаха, се състоеше от шорти, къси чорапи и маратонки. Беше играл баскетбол в паузата между новинарските емисии, беше влязъл в гримьорната в последния момент и не беше сварил да облече докрай костюма си.

Шарън носеше елегантен тъмносин блейзър и светлосиня вталена блуза, която подчертаваше бюста й. Когато стана от мястото си зад новинарското бюро, се видяха евтините й дънки. Страдаше от хронични болки в краката и не носеше обувки. Беше обута с дебели вълнени чорапи, защото стъпалата й бяха чувствителни към студа, който се излъчваше от циментовия под на студиото.

За разлика от тях Брент беше с костюм, скъп колан от телешка кожа и дизайнерски обувки, които винаги лъскаше, преди да го пуснат в ефир. Обувките бяха най-важната част от облеклото му — той имаше чувството, че блясъкът им добавя лустро към образа му пред камерите. Не би излязъл в ефир с протрити обувки, така както не би допуснал да го снимат, ако не е с грижливо сресана коса.

Въпреки това му се бе наложило да използва всичките си умения, за да звучи искрено, докато четеше материала за онази проклета котка. Лофт си обеща, че следващия път, когато режисьорът поиска някоя сладникава новина, ще накара Шарън да я прочете сама.

— Искаш ли да пийнем някъде по едно питие? — попита я той.

— Брент, колко пъти да ти казвам, че вече си имам гадже?

— Хей, просто питам. Ако отношенията ви с този мъж са сериозни, защо не го доведеш някой път, за да видим как изглежда?

— Мъж? — Тя го изгледа странно.

— Много смешно.

— Работиш тук от три месеца и никой не ти е казал, че съм лесбийка?

— Да бе. Я не ме будалкай.

— Защо си мислиш, че те будалкам?

— Добре, добре, хубава шега. — В този момент в студиото влезе режисьорът и го спаси от нелепото поведение на Шарън.

— Брент, трябва да поговорим.

Тонът му не се понрави на телевизионния репортер. „Мирише ми на неприятности“ — помисли си той.

Лофт беше започнал кариерата си в малка телевизия в Оклахома, после се беше прехвърлил в една средно голяма в Канзас и накрая се бе издигнал до настоящия си пост в по-голямата телевизия на Ел Пасо. Целта на всеки телевизионен репортер беше да работи за частен новинарски кабелен канал, като Си Ен Ен или „Фокс“, или за мрежа от телевизионни станции в Лос Анджелис, Чикаго, Вашингтон и Ню Йорк. Или, още по-добре, да го вземат в национална телевизия и да води вечерните новини по Ей Би Си, Ен Би Си или Си Би Ес.

Брент беше преминал като ракета през по-малките телевизии, но трябваше да признае, че не е набрал необходимите сили, за да напусне Ел Пасо след една година както бе планирал. Освен това не беше успял да се сближи с останалите от екипа. Може би бяха усетили решимостта му да не остава при тях повече от необходимото. В резултат на това не му бяха дали нито един силен материал, който да го издигне в кариерата. А и имаше чувството, че директорът на новините съжалява, че го е наел. Вероятно бе решил, че Брент е твърде посредствен за тази работа.

„По дяволите, сигурно ще ме скастри заради начина, по който прочетох материала за проклетата котка“.

— Шарън, ти също ми трябваш — рече режисьорът. Лицето му беше мрачно и той се взираше в обувките си за тенис, сякаш не смееше да ги погледне в очите.

— Слушай, мога да обясня за котешката история… — започна Лофт.

Режисьорът вдигна очи и го изгледа объркано.

— Какви ги говориш?

Шарън се приближи до тях, стъпвайки безшумно с дебелите си вълнени чорапи по бетонния под.

— Случило ли се е нещо?

— Имало е стрелба и масово убийство. — Мрачното изражение на режисьора се смени и на лицето му се изписа решителност.

— Какво?

— В околностите на някакво градче на име Ростов. Намира се на приблизително триста и двадесет километра югоизточно от тук. Информаторът ни от Магистрална полиция твърди, че са били простреляни поне двадесет души, повечето от тях — смъртоносно. Случило се е до някаква крайпътна туристическа атракция.

Брент пристъпи към режисьора. Масовото убийство на пет или шест души с огнестрелно оръжие си беше гореща новина дори и в тези странни времена. Но двадесет?

— Кой ги е убил? — попита Шарън.

— Стрелецът не е бил идентифициран. Изглежда, някаква жена го е застреляла на местопроизшествието.

— Жена? — „Историята става все по-интересна“, помисли си Лофт.

— Все още чакаме подробностите. Но не искам зрителите ни да научат цялата информация от Си Ен Ен или „Фокс“. Това е новина от Западен Тексас. Емисията ни се нарича „Първи от мястото на събитието“ и, ей богу, ние ще защитим името й. Шарън, искам да се върнеш в ефир с „горещи“ новини. Информаторът ни в Магистрална полиция се съгласи да даде телефонно интервю по време на извънредната емисия. Брент, хеликоптерът те очаква. Заминаваш незабавно за Ростов. Разбери какво се е случило. Да се надяваме, че ще бъдеш готов с репортажа, когато Шарън пристигне с телевизионния екип на сутринта.

Репортерката се втурна към бюрото си, а режисьорът извика след нея:

— Шарън, ще предаваш на живо от Ростов през целия ден. Утре вечер ще завършиш с картина от мястото, където е станала стрелбата. Това ще бъде специално предаване и ще вдигнем много шум около него. Дай всичко от себе си. Не искам да изглеждаш уморена.

— Значи ще водим репортажа заедно с Шарън? — попита Лофт, като си представяше колко впечатляващо ще изглежда това в работното му портфолио6.

— Не, Шарън ще бъде водеща. Ти ще й подготвяш информацията. Ако проучваш фактите през цялата нощ и през целия ден, по време на предаването утре вечер ще изглеждаш, сякаш те е драла котка. — Режисьорът натърти на думата „котка“, но Брент се опита да си внуши, че само така му се е сторило. — А сега побързай, че хеликоптерът те чака.

— Но аз трябва да отскоча до вкъщи, за да си сложа други дрехи — възрази Лофт. — Този костюм ще стане на нищо до утре.

— Нямаш време. Настоявам да си на местопроизшествието преди онези проклети репортери от Си Ен Ен. — Режисьорът му обърна гръб и се насочи към тримата оператори в студиото. — Кой иска извънредна работа?

— Аз — отговори женски глас. — Колата ми има нужда от нови спирачки.

Когато жената се появи иззад апаратурата, Брент видя, че това е симпатичната операторка с латиноамерикански произход, която наскоро се беше присъединила към екипа им. Казваше се Анита еди-коя си. Беше на двадесетина години, ниска и със спортна фигура, с блестяща тъмна коса, прибрана в конска опашка. Носеше туристически обувки и панталони с два пъти повече джобове от обичайното. Ризата й също изобилстваше с джобове.

— Вземи камера и единия от микробусите — инструктира я режисьорът. — Заминаваш веднага за Ростов. По това време на нощта вероятно ще успееш да стигнеш дотам за два часа и половина.

— Даже за по-малко — заяви убедено Анита.

— Както и да е. Не ме интересува колко глоби за превишена скорост ще отнесеш. Само не потрошавай микробуса. Трябва да си близо до Ростов по времето, когато Брент ще е приключил с въздушните снимки на местопрестъплението и с първите коментари.

— Един момент — намеси се Лофт. — Значи трябва да снимам с камерата на хеликоптера, така ли?

Режисьорът не му обърна внимание и продължи да говори на операторката.

— Много е възможно труповете още да не са преместени. Щом хеликоптерът свали Брент долу, двамата с него ще започнете да интервюирате полицаите и всеки свидетел, когото намерите. Брент, казах ти да се размърдаш. Ако отразим събитието от всеки възможен ъгъл, от Си Ен Ен няма да си направят труда да изпращат там свои хора. Вместо това могат да откупят от нас репортажите на Шарън. Все пак не можем да се състезаваме с тях по рейтинг.

22.

Тайнствената музика се усилваше и затихваше, витаене във въздуха и се носеше плавно. Изпълнявана от инструменти, които Халоуей още не можеше да разпознае, бавната, чувствена мелодия премина в по-нисък регистър. Той си представи, че танцува с най-красивата жена, която някога е срещал. Долови дъх на канела в косите й и усети вкус на портокалов сок и водка.

В стаята вече бяха седем души: Ърл и партньорът му Тагард, още една двойка пазачи, които бяха напуснали залата за наблюдение, за да чуят музиката, и анализаторът Гордън, към когото се бяха присъединили още двама души.

Опиянени от звуците, всички мълчаха. Халоуей си представи как жената, с която танцуваше, се притиска към него. Дъхът й галеше ухото му.

Внезапно музиката спря. Жената изчезна.

— Хей, какво стана? — попита той.

От говорителите се чу пращене: остро пукане, високо и дразнещо.

— Гордън, какво направи? — възкликна Ърл. — Къде изчезна музиката?

Но анализаторът изглеждаше не по-малко изненадан и ядосан от всички останали.

— Нищо не съм сторил — отвърна възмутено той и вдигна ръцете си, сякаш за да го докаже.

— Тогава какво стана? Защо спря музиката?

Един от другите изследователи започна да натиска бутоните и да върти копчетата на няколко от командните табла.

— Може би има проблем с фазирането — предположи той.

Пращенето отекваше силно между стените.

— Фазирай ми задника. — Халоуей притисна с ръце ушите си. — По дяволите, това ми причинява болка. Направи нещо!

Вторият изследовател щракна някакъв ключ, който изключи говорителите. Пращенето почти спря, чувайки се само от слушалките на бюрото. Когато Гордън си ги сложи, до Ърл вече не достигаше никакъв звук.

Единственото, което чуваше, бе бръмченето на множеството електронни уреди, които бяха натъпкани в стаята. Долавяше и глухото, почти недоловимо вибриране, което се предаваше през стените от електрическия генератор или от огромните сателитни чинии над земята.

Музиката бе отклонила мисълта му от усилващото се главоболие, но сега болката направо пронизваше черепа му.

— Откъде идваше?

Изследователите предпазливо се спогледаха, сякаш криеха нещо.

— Пуснете я отново!

— Изобщо не знаем откъде я уловихме — обясни недоумяващият Гордън, — камо ли как да я открием отново.

— Просто я намерете пак — помоли Халоуей.

— Ти дори не трябва да си тук. — Анализаторът си даде сметка за това едва сега, когато музиката не занимаваше съзнанието му. — Достъпът до тази зона е абсолютно забранен. Трябва да стоиш в залата за наблюдение.

— Майната ти. Работата ми е да охранявам това място. Мога да ходя където си искам!

— Добре, какво ще кажеш да го пазиш, като погледнеш мониторите на охранителните камери? Докато се мотаеше тук, може да ни е обкръжила някоя бойна терористична група.

„Друже, ако отново чуеш тази музика и не ми кажеш — мълчаливо се закле Ърл, — терористите ще са най-малкият ти проблем“.

23.

Десетки светлини на коли за спешна помощ проблясваха в мрака. Калейдоскопът от оранжево, синьо и бяло контрастираше рязко с блещукащите цветове, които Пейдж си бе помислил, че е видял по-рано. Някакъв мотор избоботи, когато огнеборците взеха да пръскат с пяна останките на горящия автобус. Осем коли на Магистрална полиция бяха паркирани до трите патрулки от Ростов. Полицаите и хората от медицинския персонал сякаш бяха навсякъде. Дан чу сирената на потегляща линейка и бръмченето на излитащия от близкото поле медицински хеликоптер, чиито прожектори светеха ослепително ярко.

От удобната си позиция малко по-надолу по пътя той видя как един полицай разпитваше Тори, която седеше в колата си близо до наблюдателната платформа. Пейдж вече бе разговарял с няколко полицаи и бе допуснал, че те ще имат още въпроси. Точно сега бе благодарен за възможността да бъде настрани от суматохата и да се опита да свикне с травмата от случилото се.

Намираше се близо до метален стълб, на чийто връх имаше голяма месингова табела с релефен надпис на нея. Яркото отражение от фаровете на колите за спешна помощ му осигуряваше достатъчно светлина, за да може да го прочете:

Дан чу шум от приближаващи стъпки. Извърна се от табелата и видя силуета на мъж с каубойска шапка. Когато човекът дойде по-наблизо, разпозна капитана от Магистрална полиция, с когото бе говорил по-рано. Мъжът, от латиноамерикански произход, имаше широко лице с изразени скули и издадена челюст. Носеше синя вратовръзка и жълто-кафява униформа. Фамилното му име беше Медрано.

— Приключихме с разпита на съпругата ви — съобщи той. — Може да я заведете, където сте отседнали.

Пейдж не каза нищо за сложната ситуация, която се криеше зад това изявление.

— И с мен ли приключихте?

— Засега. Всички оцелели разказват една и съща история. Човекът полудял. Ако не сте били вие и жена ви, още много хора са щели да бъдат убити. Все още ли нямате представа защо го е направил? — Медрано го погледна, сякаш отчаяно се надяваше да чуе нещо, което би обяснило случилото се.

— Само думите му, че светлините са дяволски творения.

— Светлините? Начинът, по който говорите за тях… И вие ли ги видяхте?

— Нужни ми бяха известни усилия, но… Да, успях. Или поне видях нещо.

Капитанът изглеждаше объркан.

— Аз живея в Харингтън, на около сто и петдесет километра от тук. Градът е голям заради нефтената рафинерия, но няма кой знае какво да се прави в него. Винаги, когато родителите на съпругата ми или брат ми със семейството си ни дойдеха на гости, идвахме тук, за да видим светлините. Обзалагам се, че сме пътували насам поне няколко пъти. Ала никога не видяхме нищо. Нито аз, нито родителите на жена ми, нито семейството на брат ми, макар че непознати, които стояха точно до нас, твърдяха, че ги виждат. Най-накрая се отказахме и спряхме да идваме. Как изглеждат те?

— Изглеждаха отдалечени на километри и все пак си помислих, че са толкова близо, та протегнах ръка и се опитах да ги пипна. Те подскачаха и се носеха във въздуха, сливаха се и се разделяха, и отново се събираха. Постоянно меняха цветовете си. Щом ги забелязах, не можех да откъсна очи от тях.

Медрано кимна разбиращо.

— Винаги ги описват по този начин.

— Въпросът е, че започвам да се чудя дали просто не убедих себе си, че те бяха там. Беше като масова истерия й може да съм бил завладян от нея.

— Да, това е едното обяснение — хората се убеждават едни на други, че ги виждат.

— Едното обяснение? А какви са другите?

— Фосфоресциращ газ, който излиза от пукнатини в земята. Според трета теория подземните скали тук съдържат много кварцови кристали. След дневната горещина бързото охлаждане кара скалите да се свиват и да отделят статично електричество.

Пейдж погледна край капитана към светлините на полицейските коли, после плъзна поглед над труповете и дима, който се издигаше от скелета на автобуса.

— И всички тези хора загинаха заради статично електричество? — Той поклати невярващо глава. — Ако е така, нещата изглеждат още по-глупаво.

— Съпругата ви каза, че убиецът е крещял на тълпата: „Не разбирате ли какво ви причиняват те?“.

— Той имаше предвид светлините. После започна да стреля към хоризонта. Викаше: „Върнете се в ада, откъдето сте дошли!“. След това: „Всички вие сте прокълнати“. Мисля, че имаше предвид хората от тълпата, защото после откри огън срещу всички около него.

— Някакъв религиозен малоумник — предположи Медрано.

— Неговата фикс идея определено беше адът. „Дошли от ада“, „Върнете се в ада“. Повтори няколко пъти тези фрази, докато стреляше срещу хората.

— Е, огънят, който го е изпекъл, му е дал усещането за мястото, накъдето се е запътил — въздъхна капитанът.

— И на мен ми мина тази мисъл. Знаете ли кой е той?

— Не още — всичките му лични документи са изгорели. По пътя на елиминирането ще открием коя е била колата му и ще проследим регистрационния й номер.

— Освен ако не е дошъл с автобуса.

— С автомат „Калашников-47“, който никой не е забелязал?

— Може да го е носил в нещо като калъф за китара — предположи Дан.

— Да, възможно е. Знаете ли, вие разсъждавате като полицай. Е, ако стрелецът е пристигнал с автобуса, всички доказателства вероятно са унищожени от пожара. Това доста ще затрудни работата ни.

Пейдж потрепери — вероятно заради студения вятър, а може би защото отново погледна към труповете.

— Облечете си анорак — предложи му Медрано.

— Началник Костиган ми каза същото. Имате ли някакви новини за състоянието му?

— Един шофьор на линейка ми позвъни от ростовската болница. В операционната зала е. А ви как сте? Как се справяте?

Дан потърка дясната си страна, където стрелецът го беше ритнал.

— Не изгарям от нетърпение да видя натъртеното място.

— Нямах предвид това.

— Знам. Има много неща за осмисляне. Засега се радвам, че съм жив.

— Някога участвали ли сте в престрелка?

— Веднъж. Но никой не загина. Обаче жена ми със сигурност не е стреляла по жив човек. Ако не беше тя, онзи тип можеше да ме достигне.

— Извършила е удивително нещо. Събрахме шест гилзи.

— В действителност тя стреля осем пъти — каза Пейдж.

— Въпреки това си спомня, че е натиснала спусъка четири пъти. Ако двамата със съпругата ви работехте за мен, утре сутрин щяхте да говорите с психотерапевт, но не мога да направя кой знае какво, за да помогна на външни лица.

— Разбирам. Благодаря ви за загрижеността.

Капитанът се обърна и погледна към небето на запад, откъдето бързо се приближаваше един бръмчащ вертолет.

— Добре. Още един медицински хеликоптер.

— Ще закарам жена си до мотела.

На светлините от полицейските коли Пейдж видя силуета на Тори на предната седалка на нейния сатурн. Като се отправи към нея, чу усилващото се бръмчене на хеликоптера.

Неговите прожектори внезапно блеснаха ослепително; но вместо да кацне в близкото поле, той закръжи над местопрестъплението. Ала не толкова близо до земята, че да вдигне прахоляк и да завихри някои предмети и така да попречи на разследването, а внимателно поддържаше законна височина.

— Какво става, по дяволите? — зачуди се капитанът.

Ала Дан вече се бе досетил, успявайки да различи четирите огромни букви отстрани на вертолета.

Медрано размаха юмрук към небето.

— Това е проклетият хеликоптер на телевизионните новинари.

24.

За няколко секунди Брент мярна светлините на града долу. После хеликоптерът оглушително прелетя над него и пред погледа му отново имаше само тъмнина. Изведнъж отпред се появи съзвездие от мигащи светлини.

Много примигващи светлини.

В слушалките чу гласа на пилота:

— Там е.

От изгорелия скелет на автобус се вдигаше дим. Пожарникари, полицаи и медицински персонал пъплеха навсякъде, където погледнеше.

— Виждаш ли някакви трупове по земята? — попита той пилота. — Да. Ето ги там.

На настлания с чакъл паркинг лежаха чували с формата на човешки тела. Лофт преброи дванадесет. Други бяха качени в линейките.

Режисьорът чакаше в студиото, на другия край на радиостанцията. Брент натисна копчето за връзка и каза в микрофона:

— Пристигнахме тук навреме. Тъкмо започват да вдигат труповете.

— Има ли други новинарски хеликоптери?

— Не.

— Добре. Знаеш какво да правиш.

— Намери ли допълнителните материали, за които те помолих? — попита Лофт. — Не ми даде възможност да направя никакво проучване. Трябва да знам нещо за този град.

— Няма кой знае какво — отговори гласът на режисьора в слушалките му.

— „Кой знае какво“ е по-добре от „нищо“.

— Статията в „Уикипедията“ е малка. Изглежда, основните претенции за слава на градчето са, че в него е сниман филмът на Джеймс Дийкън „Рождено право“.

— Пуснаха го на DVD миналия месец. Гледах го — каза Брент.

— Хубаво, но не знам как това ще ти е от полза.

— Ростов. Що за име е това? Звучи ми от чужд произход.

— Руско — отговори режисьорът. — Железопътната линия, която е построена там през 1889 година, е била собственост на мъж и жена, които се установили на това място, когато то е било само една водна станция. По една случайност жената четяла превод на „Война и мир“ на Толстой. Единият от героите е граф Ростов, така че кръстила мястото на него. Ако искаш да приспиш зрителите ни, спомени този факт. В градчето има и изоставена военна база — само руини наистина, — където някога са обучавали пилоти на бомбардировачи. Край нея има толкова много неизбухнали бомби, че е трябвало да оградят зоната и да поставят предупредителни табели, но през годините не е имало инциденти.

— Нещо друго?

— Нищо, освен…

— Освен какво? — попита Брент. — Нуждая се от всичко, което си събрал.

— Споменава се за някакви светлини.

— Светлини?

— Наричат ги — цитирам — „тайнствените ростовски светлини“.

— Какво представляват те, по дяволите?

— Единственото, което пише, е, че са „цветни светещи сфери в полето“. Заедно със снимачната площадка на „Рождено право“ те са голямата местна атракция. Обзалагам се, че почтените граждани на Ростов излизат в полето и размахват наоколо цветни фенерчета, за да привличат наивни туристи. Но не разбирам как ще използваш каквото и да е от тази информация.

— Ще се изненадаш. Бъди готов.

Пилотът бе обяснил на Лофт как да работи с камерата, която бе монтирана на носа на хеликоптера. Сега той задейства контролните устройства, които му позволиха да насочи външния обектив, накъдето поиска, и да фокусира всеки отделен детайл.

— Предаване след пет, четири, три, две, едно, сега — каза Брент. Мониторът в пилотската кабина показваше картините, които изпращаше в студиото: примигващите светлини, полицейските коли, линейките, полицаите, пожарникарите, медицинските работници и труповете.

„Ако този негодник си мисли, че ще се правя на любезен и ще оставя Шарън да получи повече ефирно време, значи е луд. Ще му дам материал, много по-добър от това, което тя може да направи, така че ще бъде принуден да ме слага пред камера повече от нея. Имам чувството, че тази история е достатъчно важна да ме изстреля в Атланта“.

Той остави сцената да окаже достатъчно въздействие върху зрителите, после се замисли над оскъдната информация, която му бе дал режисьорът.

— За вас предава Брент Лофт от хеликоптера на новинарската емисия „Първи от мястото на събитието“. Касапницата под мен може да бъде взета по погрешка за последица от нападение във военна зона, но това не е Афганистан или Ирак. Това е спокоен западнотексаски скотовъден район близо до задрямалото градче Ростов. Името му идва от герой в романа на Толстой „Война и мир“ но точно мирът липсва тази вечер в града. Безсмислената стрелба, разразила се на това място преди два часа и половина, е оставила двадесет жертви и неизбежно поражда въпроса „Има ли някое място, което наистина е безопасно?“.

Долу един автомобил се отдалечи от патрулките, линейките и пожарната кола. Брент насочи камерата към него, надявайки се, че е кола за спешна помощ, чиито светлини на покрива внезапно ще се включат, докато се носи с пълна скорост към града. Ала бързо си даде сметка, че превозното средство е цивилен джип, така че отново обърна камерата към огнеборците, които обливаха с пяна димящия скелет на автобуса.

— Преди половин век недалече от тук Джеймс Дийкън изиграва главната роля в превърналия се в класика филм „Рождено право“, в който се разказва за доживотната люта вражда между нечестен търсач на нефт и видно тексаско фермерско семейство. Това е завладяваща сага за начина, по който постепенно се модернизира Старият запад. Но дори и при беззаконието, което е царяло тогава, случилата се тази вечер неописуема касапница е щяла да бъде нещо невъобразимо. Както се оказва, Новият запад е далеч по-жесток от Стария. Първоначалните сведения показват, че убиецът, чиято самоличност още не е установена, е застрелян от човек, присъствал на мястото, — един от невинните случайни свидетели, които той се е опитал да убие. Ако е така, мотивите му за това шокиращо престъпление може да останат толкова загадъчни и необясними, колкото и тайнствените ростовски светлини, които привличат туристите в тази местност.

25.

Като чу бръмченето на хеликоптера над главата си, Пейдж се отдалечи с джипа на Тори от шумотевицата на местопрестъплението. Когато светлините на колите за спешна помощ останаха зад гърба му, той се вгледа в жена си. Дан се тревожеше от начина, по който тя се взираше право напред в тъмнината, обхванала тесния път отвъд осветеното от фаровете пространство. Лицето й бе изопнато и тя изглеждаше зашеметена.

— Ти нямаше избор — успокои я той. В ушите му още звучаха неистовите й крясъци, докато неспирно натискаше спусъка дори и след като стрелецът бе престанал да помръдва. — Постъпи правилно. Никога не забравяй това.

Тори като че ли леко кимна, но може би това беше просто от движението на колата.

— Представи си другата възможност — продължи той. — Ако ме беше докопал, вероятно щях да изгоря, както и хората от автобуса.

— Може би първия път стрелях, за да те спася — прошепна Тори. Устните й едва се помръднаха. Когато продължи да гледа втренчено напред, Пейдж трябваше да се съсредоточи, за да проумее казаното от нея. — Втория път навярно стрелях, за да спася онези хора. — Тя си пое дъх и изражението й стана още по-студено. — Ала другите пъти… толкова много пъти… стрелях…

Дан чакаше.

— Защото той прогони светлините… Този кучи син провали вечерта ми.

В колата се възцари напрегната тишина.

Когато стигнаха до мотела, неоновият надпис гласеше: „Няма свободни места“. Пейдж спря пред бунгалото и позна един от автомобилите, паркирани малко по-нататък. Аудито принадлежеше на майката и бащата, които бяха довели децата си на наблюдателната платформа и после бяха обхванати от нетърпение да си тръгнат. Или поне майката и децата искаха да се махнат от там Дан си спомни колко разочарован беше бащата.

„Жена ти и децата спасиха живота ти“ — помисли си той.

На ярко осветения паркинг Пейдж помогна на Тори да слезе от джипа, извади ключа за бунгалото от чантата й и отключи вратата. Въздухът в стаята беше застоял и миришеше на мухъл.

Той светна лампата на тавана и видя, че в помещението има две легла. „Точно каквото ни трябва“ — помисли си със задоволство.

Когато заключи секретната брава на вратата, шумът накара Тори да се обърне. Дан се уплаши, че тя ще каже: „Не те искам тук“. Ала вместо това жена му сковано изрече: „Ще отида да взема душ“.

Тя отвори куфара си, извади боксерки и тениска — обичайната й пижама — и влезе в банята.

После заключи вратата.

Чувствайки празнота, Пейдж огледа леглата и забеляза, че на нощното шкафче до едното от тях имаше книги. Той легна на другото, застлано с тънко одеяло, и се заслуша в шума на струята от душа. Долови миризмата на пушек, която се излъчваше от дънковата му риза, и усети усилващата се болка на мястото, където бе изритан.

Споменът за горящите ръце на стрелеца, които се протягаха да го прегърнат, го накара да се намръщи.

Когато Тори излезе от банята, бе облечена с боксерките и широката тениска. Подсушената й с хавлията коса бе сресана назад и изглеждаше по-тъмночервена от обикновено, защото бе влажна. Тя отиде до входната врата, угаси лампата и се мушна под завивките на другото легло.

От банята се носеше аромат на сапун и шампоан.

— Лека нощ — каза Дан.

Лежеше в тъмнината и чакаше отговора й.

— Лека нощ — отвърна му накрая тя, но гласът й бе толкова приглушен, че едва я чу.

26.

След като се бе научил да пилотира, сънищата на Пейдж бяха изпълнени с чувството, че лети във въздуха, осен от леко течение, реейки се над гори и поля. Самолетът бе тих като безмоторен делтапланер.

Той кръжеше.

Преобръщаше се.

Плъзгаше се плавно по гладкия като сатен въздух.

Ала сега сънуваше нещо необичайно… Не летеше над гори и поля, а се намираше в пълна тъмнина, увиснал в празното пространство. Падаше, после се издигаше, понасяше се наляво, спираше, след това политаше надясно, сякаш носен от невидими вълни.

Точно по начина, по който бе видял да се движат светлините.

Когато се събуди, се почувства замаян. Бавно отвори очи и зачака тревожните му спомени да го върнат в реалността. Слънчевата светлина се процеждаше през евтините пердета. Погледна към другото легло и видя, че е празно, със струпани в единия край завивки. Веднага седна, давайки си сметка, че още е с вонящите си на пушек джинси и дънкова риза от предната вечер. Дори не си бе събул маратонките.

Тялото отстрани го болеше по-силно.

— Тори?

Вратата на банята бе отворена. Погледна вътре, но тя не беше там.

Забързано излезе навън и с облекчение видя колата на жена си отпред.

Очите го заболяха от ярката слънчева светлина. Погледна часовника си и с учудване установи, че е почти три и петнадесет следобед. Спомни си, че когато връщаше Тори в мотела, беше малко след един през нощта. „Господи, спал съм повече от дванадесет часа!“

„Тори“.

Вцепенен от болката, той притича в следобедната горещина до рецепцията на мотела. Там зад плота стоеше същият върлинест млад служител.

— Да сте виждали жена ми да излиза?

— Преди половин час тръгна надолу по пътя към „Рид Палъс“. — Той изгледа Пейдж леко укоризнено. — Както ми каза шериф Костиган, аз ви резервирах стая за снощи. Можех да я използвам, когато се случи това нещастие. Много хора пристигат в града.

— Ще ви платя, макар да не съм я използвал. Сега я дайте на някой друг.

— Вече го направих, след като изтече времето за напускане. Настаних в нея един репортер.

— Репортер ли?

— Има цял куп такива.

Администраторът посочи към телевизора до машината за безалкохолни напитки в ъгъла на помещението. На екрана красив мъж в смачкан костюм държеше микрофон и гледаше съсредоточено в камерата. Вратовръзката му бе разхлабена и най-горното копче на ризата му бе разкопчано. Русата му коса бе рошава. Имаше сенки под очите, а лицето му бе изопнато от умора.

Зад мъжа се бе събрала тълпа. Полицаи приканваха хората да стоят зад загражденията. Отвъд множеството полицейски коли се виждаше наблюдателната платформа.

— Отдръпнете се! Това все още е местопрестъпление — предупреди един полицай, говорейки достатъчно високо, че да се чуе по микрофона.

Междувременно телевизионният репортер се обърна към зрителите:

— Както виждате от суматохата, събитията се развиват бързо. Тъй като новинарската емисия „Първи на мястото на събитието“ започна да предава на живо последиците от касапницата рано тази сутрин, очите на цялата нация се насочиха към това тихо тексаско градче. Изглежда, мотивът на стрелеца е било религиозното пристрастие към тайнствените ростовски светлини, които са привлекли жертвите тук предната вечер. Свидетели твърдят, че той е крещял: „Вие сте демонски изчадия. Вървете се обратно в ада!“, преди да обърне автомата си тях.

Странните обстоятелства около неговото буйство подтикнаха много хора да започнат по-рано уикенда си и да дойдат тук, за да задоволят любопитството си към необяснимите светлини, които са провокирали лудостта на убиеца. Тези светлини са виждани на това място от незапомнени времена. Тази вечер по време на специалната ни емисия в 21:00 часа ще направя всичко възможно да ви ги покажа и да ви обясня какво представляват те. Преди това, в емисиите ни в 17:00 и 18:00 часа, ще видите съвместните ни пространни репортажи с Шарън Ривера. Случайният свидетел, който е застрелял убиеца, е жена. Полицията не е разкрила нейната самоличност, но аз ще направя всичко възможно да разбера коя е тя и да бъда първият, който ще разговаря с нея. За вас предаде Брент Лофт. Ще се видим отново в…

— Мамка му — изруга Пейдж.

Той погледна през прозореца. Предишната вечер пътят пред мотела беше почти пуст. Сега по него се нижеше поток от коли, отправили се по посока на наблюдателната платформа.

Даде си сметка, че ключовете от джипа на Тори са още в джоба на джинсите му. Дан изхвърча от рецепцията, качи се в сатурна и изчака пролука в трафика, която му позволи да тръгне в обратната посока — към града. Това платно на пътя бе празно.

Предишната вечер паркингът пред „Риб Палъс“ беше почти пуст, но сега бе претъпкан с автомобили, сред които имаше няколко пикапа. На таблото на много от тях се виждаха талони на агенции за отдаване на коли под наем. Полицейските патрулки се бяха скупчили в единия край.

Пейдж влезе забързано в заведението, където го посрещна шумна глъч. След като разгледа оживените хора по масите и в сепаретата, мярна червената коса на Тори. Тя пиеше кафе на бара. Пред нея имаше празна чиния.

Всички места наоколо бяха заети, ала жена му седеше края на плота, така че можа да отиде и да застане до нея.

Тори погледна към него, но не каза нищо. Не беше сигурен дали тя бе разтревожена заради предишната нощ, или защото отново й досаждаше.

— Добре ли си? — попита я тихо.

— Ключовете за колата ми са в теб.

— Снощи неволно съм ги сложил в джоба на джинсите си. Извинявай. — Той й ги подаде.

— Спеше толкова дълбоко, че не исках да те будя, като бъркам из джобовете ти — каза Тори.

— Всичко щеше да е наред. Нямаше да имам нищо против да ме събудиш. Трябва да…

— Да поговорим… Да, така е. — Тя бръкна в чантата си и сложи пари върху сметката, оставена от сервитьора.

Въздухът бе изпълнен с миризмата на хамбургери и пържени картофки, което му напомни, че за последно е ял по-предната вечер. Ала храната бе последното нещо, което го интересуваше, когато я последва навън.

— Къде е колата ми? — попита Тори, като се озоваха на паркинга.

— Ей там. На втория ред.

Минаха още автомобили по посока на наблюдателната платформа.

Когато жена му седна зад волана, Дан се настани на пасажерската седалка, мислейки, че ще останат на паркинга, докато направи всичко възможно да я накара да му обясни защо го бе напуснала. Тя обаче откри пролука в трафика и се присъедини към колите, отиващи към наблюдателната платформа. Не каза нито дума.

— Моля те — рече той, — помогни ми да разбера.

— Имам рак на гърдата — отговори Тори.

Пейдж внезапно усети студ. Шокиран, той успя само да попита:

— Колко е напреднал?

— Ще ме оперират следващия вторник. В Сан Антонио.

— В Сан Антонио?

— Онколожката ми в Санта Фе назначи операцията. Намерението ми е да остана в дома на майка ми, но не да й го кажа по телефона. Исках да го направя лично.

Дан се почувства зашеметен.

— Защо не ми каза? Откога знаеш?

— Резултатите от биопсията излязоха миналата седмица.

— Направили са ти биопсия? — попита невярващо той. — Нямах представа.

— В кабинета на моята онколожка. Нямаше нужда да ходя в болница — тя ми я направи с подкожна инжекция. Във вторник, когато ти тръгна за летището, лекарката ми се обади да ми каже кога е запланувана операцията.

— И ти просто си опакова багажа и замина? — Пейдж не можеше да се съвземе от своето объркване. — Защо не поговори с мен за това? Знаеш, че ще ти окажа цялата подкрепа, от която се нуждаеш.

Тори караше бавно, задържана от колоната автомобили. След няколко минути отново заговори:

— Лекарката ми смята, че сме открили рака навреме. Мисли, че операцията, съчетана с лъчетерапия, ще се справи с него.

— При сегашните обстоятелства това е най-хубавата новина, която можеш да получиш.

— Не ти казах за рака, защото… — Тори си пое дълбоко дъх. — Защото ми омръзна да се чувствам самотна.

— Самотна? — Дан се усети угнетен. — Не разбирам.

— Живеем в един и същи дом, но не съм сигурна, че живеем заедно. Когато се връщаш от работа и те питам как е минала смяната ти, ти ми изреждаш списък с престъпления, които си разследвал.

— Обикновено така минават смените ми.

— Става дума за начина, по който ми го казваш — студено и безпристрастно, — сякаш това е била смяната на някой друг и ти си отвратен от целия свят.

— Да се справяш с ужасни неща ден след ден оказва такъв ефект.

— Много често след работа ходиш в някой бар да пиеш с други ченгета. С тях говориш ли за престъпленията, които разследваш?

— Това не е като групова терапия или нещо подобно. Просто изпиваме по няколко бири и си разказваме вицове или каквото и да е.

— Напоследък го правиш след всяка смяна. Когато най-сетне се прибереш у дома, хапваме нещо, което съм приготвила в тенджерата под налягане. Иначе яденето ще прегори или ще изстине, защото никога не знам кога точно ще прекрачиш прага. Вместо да разговаряме, вечеряме пред телевизора. Докато ти продължаваш да гледаш, аз си лягам и чета.

— Но ти точно това обичаш да правиш — възрази той. — Ти се наслаждаваш на четенето.

— Не се опитвам да хвърля вината върху теб — каза Тори. — Всеки от нас е такъв, какъвто е. В почивните си дни отиваш на летището. Както ми каза веднъж, хората, които не могат да летят, мислят, че пилотирането на самолет е свързано с усещането за свобода и насладата от гледката. Но ти обичаш да летиш, защото при управлението на самолета се изисква да следиш толкова много неща, че не можеш да мислиш за нищо друго. Докато контролираш машината, не можеш да позволиш на емоциите от работата ти да те разсейват. Това е твоята защита от света.

Когато научих, че имам рак, си представих сдържаното изражение на лицето ти, като ти го съобщя, същото, което придобиваш винаги, когато те връхлитат чувства, които искаш да прогониш. Реших, че не мога да продължа по този начин. Щом имах заболяване, което можеше да ме убие, не исках повече да бъда самотна. Отиването на летището е твоето спасение. Във вторник сутринта, след като лекарката ми се обади, реших да се спася по друг начин.

В колата настъпи тишина.

Изпитвайки нужда да се разсее, Пейдж погледна към небето, където от изток прииждаха облаци. После насочи поглед надясно. Отвъд оградата от бодлива тел видя рутени ръждясали хангари, останали от временното военно летище, което било закрито в края на Втората световна война. Край оградата бяха паркирани коли. Отпред колоната продължаваше, но някои от автомобилите завиваха в отсрещното платно и спираха от другата страна на пътя. Един поглед в страничното огледало му разкри върволица от автомобили зад сатурна, някои от които отбиваха от шосето и паркираха, където намерят място. Тори наруши тишината.

— Ето защо се вкопчих в спомена за светлините. Докато седях в онова кафене извън Ел Пасо и видях Ростов на картата, отново ме обзе въодушевлението да ги видя. Преди да се усетя, вече изгарях от нетърпение да дойда тук и пак да ги зърна. Отдавна не бях изпитвала такова вълнение.

— Имам чувството, че сравняваш поведението ми с начина, по който се е държал баща ти онази вечер.

— Съвсем не. Ти си мил и свестен човек. Баща ми беше нетърпелив и груб. Нямаш нищо общо с него. Обаче имам нужда от някой, който мисли позитивно.

Дан си помисли за петте деца и жената, които бяха загинали от челния удар при катастрофата. Помисли си за шофьора на цистерната с бензин, който бе изгорял в нея, както и за своя приятел, който бе застрелян от мъжа, блъснал се в цистерната.

Не можеше да прогони от съзнанието си всички онези хора, които бяха застреляни предишната вечер.

А сега Тори имаше рак.

— Да мисля позитивно? — Той поклати глава. — Не съм сигурен, че знам как се прави това. Но аз също видях светлините. Това сигурно има някакво значение.

Жена му не отговори.

— Ще ги гледаме заедно — каза Пейдж с надежда. — Ще се науча от теб.

Чу далечното бръмчене на хеликоптери. Отпред три от тях кръжаха на безопасно разстояние един от друг. Отстрани и на трите бяха изписани с големи букви имената на телевизионните канали, на които принадлежаха. Камерите на носа им бяха насочени към колоната от автомобили.

Близо до наблюдателната платформа пред загражденията и полицаите, които ги охраняваха, се беше събрала тълпа. Някой продаваше храна от камион, на който пишеше „Най-добрите тако7 в Тексас“. Репортери стояха пред камерите си край новинарски бусове със сателитни антени на покривите. Дан позна репортера, когото бе видял по телевизията в канцеларията на мотела онзи със смачкания костюм.

— Тори, не спирай — предупреди я той. — Телевизионните журналисти знаят, че убиецът е застрелян от жена. Рано или късно ще открият, че си била ти. Никога няма да те оставят на мира.

Но тя сякаш не го чу. Просто гледаше втренчено към полето, където бе видяла светлините.

— Те го разрушават — каза Тори.

27.

Когато слънцето започна да се спуска на запад, хеликоптерът „Блек Хоук“ летеше в небето с 260 километра в час. Без да обръща внимание на приглушеното вибриране на моторите, полковник Уорън Рейли погледна наляво към планините Дейвис, които се издигаха успоредно на хоризонта. Минута по-късно се взря напред към облаците, които се носеха от Мексиканския залив.

Долу, на покритите с рядка трева поля, които сякаш се простираха до безкрая, пасяха стада говеда.

— Голяма страна — прозвуча гласът на пилота в слушалките на Рейли.

— Някои фермери притежават по половин милион акра земя — каза полковникът в микрофона си. — Доста голямо уединение.

В шест часа сутринта Рейли и неговият екип бяха излетели от летище „Глен Бърни“, близо до седалището на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд. Самолетът им „Фалкон 2000“ бе собственост на Командването за военно разузнаване и сигурност на Съединените американски щати (INSCOM), но беше регистриран на името на фиктивна гражданска корпорация. С него прелетяха две трети от континента до военновъздушната база във Форт Блис, в Ел Пасо, Тексас. Там взеха оборудването, което Рейли бе поръчал да ги чака. Освен това към тях се присъединиха двама членове на екипа. Единият беше водач на куче. Другият бе немска овчарка.

Хеликоптерът, на който се прехвърлиха, не беше накичен с оръжия. Представляваше транспортен вертолет без драматично изглеждащите установки за изстрелване на ракети и картечници „Гатлинг“ и нямаше да привлече внимание. Макар че това бе почти без значение за този район, където по-голяма част от тези, които щяха да го видят, бяха говеда и койоти.

Той погледна часовника си.

— Трябва да сме там всеки момент.

— Точно по график. — Пилотът посочи с ръка напред към някакви странни блясъци.

Десетте радиотелескопа пред тях бързо нарастваха. Бяха изминали три години, откакто Уорън за последен път бе посещавал тези съоръжения. Той лично бе надзиравал инсталирането на новото оборудване и бе наредил един от телескопите да бъде насочен към района близо До Ростов. Сега изгаряше от нетърпение да се върне там.

В слушалките си чу сержант Локхарт да казва на мъжете: „Една минута до приземяването“.

Полковникът наблюдаваше как все повече се приближаваха към радиотелескопите. Всеки от тях бе толкова огромен, че военният хеликоптер изглеждаше като джудже пред него. Взети заедно, бяха нещо повече от огромно. Единствената дума, която му дойде наум, бе „грандиозно“. Като човек, който не се впечатляваше лесно, той намираше ослепителната им белота за внушителна.

Когато хеликоптерът прелетя над трите концентрични огради, перките му вдигнаха вихрушка от прах. Рейли усети как плъзгачите докоснаха земята и вертолетът спря. После скоростта на въртене на перките намаля бръмченето им се превърна в свистене и Локхарт отвори задния капак, давайки знак на мъжете да грабват раниците си и да излизат навън.

Полковникът отдаде чест на козируващия пилот, скочи на земята и се присъедини към екипа си на безопасно разстояние от прашната вихрушка. Когато хеликоптерът се издигна и се насочи обратно към Форт Блис, на хоризонта се появи втори „Блек Хоук“.

Осемте мъже бяха около двадесет и пет годишни. Косите им бяха късо подстригани, но не дотам, че да си личи, че са военни. Всеки от тях носеше здрави обувки, джинси с малко по-голям размер, тениска и широка, пусната над панталона риза, която скриваше затъкнатия в колана деветмилиметров пистолет „Берета“.

Това ръчно огнестрелно оръжие не можеше да се мери с любимата на Рейли Д4, но докато някой не измислеше как да се скрие карабина, пистолетът трябваше да свърши работа. А пък и в сандъците с оборудване, които бе поръчал, имаше няколко Д4.

Освен прекрасните радиотелескопи на обсерваторията единствената постройка над земята бе бетонната сграда, откъдето изскочиха на слънчевата светлина двама пазачи с жълтеникаво-кафяви униформи. Те държаха карабините си измамно небрежно, но Уорън забеляза, че всеки момент са готови да открият стрелба.

Лицето на единия от охранителите беше изопнато, сякаш го мъчеше някаква болка.

— Чувам глас, който вие не можете да чуете — каза мъжът.

При други обстоятелства неговото на пръв поглед объркано изявление щеше да накара полковника да се намръщи, но вместо това той веднага отговори:

— Който казва, че аз не трябва да оставам.

Пазачът продължи:

— Виждам ръка, която вие не можете да видите.

— Която ми прави знак да се махам — допълни Рейли.

Като приключи кодовото разпознаване, охранителят отдаде чест:

— Добре дошли в обекта, господин полковник.

— Как се казваш?

— Ърл Халоуей, сър.

Уорън си спомни името от документите, които бе чел по пътя.

— Сражавал си се в Ирак. Бивш армейски рейнджър. Точно ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Тогава вече няма нужда да ми отдаваш чест.

— Вкоренен навик, сър.

— Да, така е. В случай че те интересува, тези стихове са от английския поет Томас Тикъл, живял през XIII век.

— Боя се, че никога не съм чувал за него, сър.

— Никой не е. Следващите поколения не са били благоразположени към него. — „Но към мен ще бъдат“, помисли си Рейли. — Изглеждаш притеснен, Ърл. Нещо не е наред ли?

— Просто ме мъчи главоболие, сър. Нищо особено. Изпих един аспирин. Скоро ще ми мине.

Но напрегнатото изражение на лицето му подсказа на полковника, че болката въобще не намалява.

Прекъсна ги вторият хеликоптер, който прелетя с бръмчене над оградите и се приземи на мястото на първия. Когато прахта се слегна, от него слязоха водачът на кучето и немската овчарка. Стоейки настрана от кучето, екипът побърза да разтовари дървените сандъци.

— Ърл — каза Уорън.

— Да, сър?

— Когато се обадих по радиостанцията, дадох нареждане двата джипа в подземния гараж да бъдат готови за тръгване.

— Погрижихме се за тях, сър — отговори Халоуей. — Те чакат отзад.

— Тогава единственото, което ни трябва, е да ни дадеш ключовете.

Пазачът се поколеба.

— Може би ще искате първо да влезете вътре, сър.

— О? — Полковникът се намръщи. — И защо е нужно да го правя?

— Има нещо, което трябва да научите. — Охранителят като че ли изпита още по-голяма болка. — Ако не се лъжа, сър, вие сте тук заради музиката.

— Музиката ли? — попита изненадано Рейли. — Ти знаеш за нея? — „Колко ли зле охраняват тук?“, запита се той.

— Снощи я чух, сър.

— Чул си я?

— Малко след това вие се свързахте с нас, за да ни кажете, че идвате, затова предположих, че има връзка. Радиотелескопът, който е насочен към Ростов.

— Изясни какво имаш предвид, Халоуей.

— Предполагам, че той е насочен към източника на музиката.

Полковникът беше смаян. Това бе един от най-секретните военни проекти, а този бивш армейски сержант говореше за него, сякаш беше нещо всеизвестно.

Помъчи се да прикрие колко е раздразнен.

— Добре, Ърл, покажи ми това, което смяташ, че трябва да видя.

Оставяйки екипа отвън да подготвя джиповете, Рейли последва охранителя в малката бетонна постройка. След като преминаха през две блиндирани врати, те слязоха по кънтящо метално стълбище в ярко осветеното подземие със студен филтриран въздух.

Когато влязоха в наблюдателната зала, Уорън чу глас, за който първоначално предположи, че е на друг охранител. Ала после погледна многобройните монитори, които показваха района около телескопите, и за негова изненада единият от екраните се оказа телевизор.

— Гледате тук телевизия ли? — изумено попита той, като дори не направи опит да прикрие неодобрението си.

На екрана се виждаше тълпа пред полицейски заграждания. На преден план един репортер в смачкан костюм държеше микрофон и гледаше към камерата.

— Какво става, по дяволите? — повиши глас полковникът.

— Започнаха да излъчват това в ранните сутрешни новини. Тогава вероятно сте били във въздуха и не сте чули за него. Снощи са били застреляни двадесет души.

— Непрекъснато се случват лоши неща. Защо трябва да ме касае това?

Халоуей посочи репортера на телевизионния екран.

— Този беше първият журналист, който пристигна на въпросното място. Непрекъснато говори за светлините, каквито и да са те.

— Светлините? — Рейли пристъпи по-близо до телевизора. — Я почакай. Искаш да кажеш, че убийствата са станали в Ростов?

— На осем километра от него, на онова, което наричат „наблюдателната платформа“. Както изглежда, стрелецът е полудял заради светлините. Започнал е да крещи: „Всички вървете в ада“, и е открил огън по група туристи.

Полковникът видимо се напрегна. „Отново се случва“ — помисли си той.

— Този репортер вдигна голяма шумотевица, твърдейки, че светлините са причината за убийствата. И неговите колеги също заговориха за това — продължи Ърл. — Сега отвсякъде прииждат хора, за да се опитат да видят тайнството. Градът се превърна в зоологическа градина. Помислих си, че ако ще ходите там, трябва да го знаете.

Докато гледаше суматохата на телевизионния екран, полковникът усети как пулсът му се ускори, сякаш се отправяше на война.

„Точно като през 1945 година. Боже, наистина се случва отново“.

28.

Ростовската окръжна болница беше скромна по размер двуетажна постройка, чиято мазилка бе обагрена в ярко оранжево от лъчите на късното следобедно слънце. От напеченото външно стълбище се излъчваше топлина. Независимо от това Тори колебливо се спря на него.

Пейдж я погледна загрижено.

— Добре ли си?

— Просто си помислих за следващия вторник. Сан Антонио. Болницата.

Той не преставаше да мисли за майка си, която бе починала от рак на гърдата. Обхвана го вцепенение.

— Ще бъда там с теб.

— Никога не съм се съмнявала в това. Но какво ще стане, ако животът се върне към нормалното си русло и пак съм самотна, дори и когато ти си с мен?

— Мога да се променя.

— Трудно за осъществяване.

— Ще направя всичко за теб. Ще напусна работата си като полицай.

Тори изглеждаше изненадана.

— Точно работата ме накара да потискам чувствата си — каза Дан. — За да подобря нещата между нас, очевидно трябва да започна с напускането.

— Но какво ще правиш после?

— Каквото е направил баща ми. Ще стана авиомеханик.

Тори го гледа известно време, после си пое дълбоко дъх и пристъпи към входната врата на болницата. Тя автоматично се отвори.

Като влязоха във фоайето, Пейдж мина край редица пластмасови столове и спря пред регистратурата, зад която стоеше жена с очила.

— Дошли сме да търсим един човек. Приет е сноши с огнестрелна рана. Шериф Костиган.

— Той не приема посетители.

— Ами поне можете да ни кажете как е.

— От семейството ли сте?

— Не, не сме…

— Едит, всичко е наред — каза нечий глас. — Те не са репортери.

Пейдж се обърна и видя капитан Медрано да стои пред асансьора, чиито врати се затвориха зад него. Той държеше в ръка стетсъна8 си. И на двата ръкава на униформата му имаше червена емблема на Магистрална полиция.

— В действителност те се опитват да избегнат репортерите — добави Медрано. Той натисна копчето на асансьора и вратите незабавно се отвориха. — Заповядайте, ще ви заведа при него.

В кабината капитанът ги изгледа извинително.

— Най-накрая бях принуден да съобщя имената ви на медиите. Повярвайте ми, упорствах, колкото можах, но взе да изглежда, сякаш не държа под контрол разследването.

— Ако открият, че сме в онзи мотел… — каза Тори.

— Администраторът обеща да отрича, че сте отседнали там.

— Надявам се да спази обещанието си. Вече знаете ли кой е стрелецът? — попита Дан.

— Едуард Мълан. Един от оцелелите си спомни, че го е видял в туристическия автобус. Свързахме се с компанията, чиято собственост е автобусът. Седалището й е в Остин. Светлините са само малка част от маршрута — той стига и до голямата ферма, построена за филма на Джеймс Дийкън „Рождено право“.

Пейдж кимна.

— Снощи на наблюдателната платформа някой спомена за тази снимачна площадка.

— В повечето случаи това е екскурзия сред природата, чийто маршрут минава през планините Дейвис. От компанията ни дадоха списъка на тези, които са се записали точно за тази екскурзия. Всички жертви имаха лични карти. Сравнихме имената им и тези на оцелелите с имената в списъка. Едуард Мълан бе единственото лице, което не успяхме да засечем. Вие бяхте прав — според един от оцелелите пътници в автобуса той е носел калъф на китара. Човекът си го спомни, защото Мълан доста се затруднил, докато му намери място. Там трябва да е бил скрит автоматът.

— Чисто налучкване.

— Не. Още снощи ви казах, че имате инстинкта на добро ченге.

Дан се извърна към Тори и откри, че и тя го гледа.

Вратите на асансьора се отвориха. Като излязоха в болничния коридор, ги блъсна миризмата на антисептици.

— Това е бил деветият път, за който Мълан е ходил на тази екскурзия — продължи Медрано.

Пейдж спря да върви и намръщено го изгледа.

— Деветият път ли?

— От туристическата компания ни дадоха номера на кредитната карта, която е използвал. А от кредитната компания ни съобщиха адреса му. От остинската полиция отидоха в неговия апартамент.

— Изненадайте ме и ми кажете, че не е живял сам.

— Съпругата му е починала преди една година — отговори капитанът. — Не е имал деца.

— А сега ми кажете, че апартаментът му не е бил пълен с религиозни статуи, картини и всякакъв вид литература за вечните мъки в ада.

— Наех камион, за да ги натовари — отговори Медрано. — Изкушавам се да поддържам снощната си теория: някакъв религиозен луд. Обаче има проблем с тази теория.

— И какъв е той?

— Мълан има брат. Според него Едуард не е бил религиозен — никога не е стъпвал в църква преди погребението на жена си. Както изглежда, нейната смърт го е съкрушила толкова много, че единственото, което правел, било да лежи по цял ден в леглото си. Брат му се опитал да запали интереса му по нещо и случайно видял вестника реклама за една от тези екскурзии. Преди смъртта на жена си Мълан бил страстен киноман. Ако се снимал филм в Тексас, той знаел всеки кадър наизуст. Така че, когато брат му прочел, че тази екскурзия включва посещение на снимачната площадка на „Рождено право“ — един от любимите филми на Едуард, — успял да го убеди и двамата да се запишат за нея. „Всъщност го принудих“, както се изрази той. В маршрута били включени и някои места от филмите, снимани в планината Дейвис. Обаче преди групата да стигне до там, пристигнали при наблюдателната платформа. Както обикновено, някои от туристите поискали да видят светлините, докато други се чудели за какво е цялата тази врява.

— Братът видял ли е светлините? — попита Дан.

— Не, но Мълан твърдял, че те са поразителни. След като се върнал в Остин, започнал да пълни апартамента си с религиозни статуи и картини.

Прозвуча телефонен звън и капитанът млъкна. Звукът идваше от сестринската стая, която бе срещу асансьорите. Пейдж се огледа и забеляза отворени врати по коридора — в някои влизаха сестри, от други излизаха хора в цивилни дрехи.

Медрано посочи към часовника в сестринската стая.

— Наближава седемнадесет часът. Трябва да присъствам на пресконференция в сградата на градския съвет. Най-добре да ви покажа къде е шериф Костиган.

Докато вървяха по коридора, Дан отново погледна жена си, която разтриваше врата си, очевидно притеснена от миризмата и чувството, че е в болница. Той пристъпи към нея, протегна ръка и дискретно хвана нейната, ала тя не реагира.

Капитанът отвори предпоследната врата отляво и се скри от погледа на Пейдж.

— Искаш ли още посетители? — попита той някого.

— Ако са красиви — отговори му дрезгав глас.

— Единият е хубав. Другият би могъл да се обръсне.

Медрано махна на Дан и Тори да влязат в стаята.

Костиган лежеше на легло, чиято горна част бе повдигната, така че му позволяваше да гледа новинарската емисия на телевизор, който бе сложен на поставка на отсрещната стена. Репортерът на екрана бе същият, когото Пейдж бе видял по телевизията в рецепцията на мотела — със смачкан костюм, рошава руса коса, изморено, но красиво лице.

— Всичко друго е по-хубаво от това да гледам как този проклет глупак разпалва страстите на хората — изръмжа недоволно началникът на полицията.

Той натисна копчето на дистанционното и изключи телевизора. Главата му бе бинтована, като марлените тампони правеха едната му страна по-дебела от другата. Лицето му изглеждаше сивкаво и мършаво. Дори мустакът му сивееше.

— Познавате ли тези хора? — попита капитанът.

— Разбира се. — Към лявата ръка на Костиган бе включена система. Кабели, излизащи от монитори за следене на сърдечната дейност и кръвното налягане, се скриваха под деколтето на болничната нощница.

— Радвам се да го чуя — каза Медрано. — Това е част от теста за проверка на паметта. Аз трябва да вървя на пресконференция, но искам тази семейна двойка да съобщи на сестрата, ако започнеш да забравяш нещо. Като например петдесетте долара, които ти дадох назаем миналата седмица.

— Не съм вземал никакви петдесет долара.

— Прав си. Като се замисля, бяха сто.

— Махай се от тук — каза началникът.

След като капитанът се подсмихна доволно и излезе, шерифът ги покани с жест да се приближат.

— Донесохме ви анорака — каза Дан. — Благодаря. Свърши добра работа.

— Задръжте го още. Сега едва ли съм в състояние да го използвам. — Костиган ги изгледа изучаващо. — Той ви нарече „тази семейна двойка“. Това означава ли, че нещата между вас вървят по-добре?

— Сложно е — отговори Пейдж.

— А това не се ли отнася за всичко? Е, поне сте дошли тук заедно.

Тори смени темата.

— Зле ли сте ранен?

— Явно имам корава глава. Куршумът е огънал леко черепната кост. Не я е счупил, но ми е причинил ужасно мозъчно сътресение. — Началникът на полицията потрепна. — И още по-ужасно главоболие. Ако започна да дрънкам глупости, кажете на сестрата.

Въпреки бремето на собствените му грижи Дан леко се усмихна.

— Главата ви бе така обляна с кръв — обади се Тори, — че ви помислих за мъртъв.

— Раните по скалпа ужасно кървят. Госпожо Пейдж, чух, че сте взели пистолета ми и добре сте го използвали. Спасихте живота на много хора. Вие сте забележителна личност.

Тори погледна настрани.

— Извинете. Нямах намерение да ви разстройвам. — Костиган смени темата. — Предполагам, че никой от двама ви няма цигари.

— Опасявам се, че е така — отговори тя, като отново го погледна.

— Добре, че не носите. Така или иначе, няма да ми разрешат да пуша тук.

— Тъкмо сгоден момент да ги откажете — вметна Тори.

— Да, тази рана ми дава оправдание да се навъртам тук колкото се може по-дълго. — Началникът погледна Пейдж. — Стори ми се, че преди да започне стрелбата, видяхте светлините.

Дан можеше да се закълне, че жена му очакваше този въпрос.

— Да, видях ги.

— Впечатлен съм — каза Костиган. — Не всеки успява. Съпругата ви със сигурност ги вижда.

— Да. — Гласът на Тори прозвуча така, сякаш говореше за любовник.

— Но все още не съм сигурен какво точно видях — добави Пейдж. — Какво става тук, началник? Какво представляват те?

Костиган натисна един бутон. Механизмът под леглото избръмча и повдигна още малко главата му.

— Чувал съм всички видове обяснения, които можете да си представите. Като се започне от кълбовидни мълнии и се стигне до трикове на шегаджии. Ако са шегаджии, то те са много добри. Когато дойдох в града, за да стана началник на полицията, след като баща ми бе убит…

Жестокият спомен го накара да замълчи. После той постепенно насочи отново мислите си към действителността.

— Е, прекарах много нощи там, търсейки хора с електрически фенерчета, фенери или каквито и да е светещи неща. Пътят е доста дълъг, за да е удобен за шеги. Никога не видях коли, паркирани в странични пътища, и не чух никакви шумове, които да не мога да идентифицирам. Щяха да са необходими много хора, за да организират подобна щуротия, и не знам как биха я направили безшумно. Нещо повече — това е трудно да се запази в тайна. След всичките тези години някой в града щеше да е намекнал какво са вършели. А пък и колко шегаджии имат куража да го правят всяка вечер?

— Това, което видях, не бяха електрически фенерчета, фенери или трикове на шегаджии — каза Тори.

— Не, но все пак трябва да има някакво обяснение. Не съм сигурен, че това ще ви хареса, госпожо Пейдж.

— Моля ви, наричайте ме Тори. Какво няма да ми хареса?

— Не смятам, че има нещо магично в тези светлини. От време на време тук идваха изследователи, някои чак от Япония. Те разполагаха всякакъв род уреди и апарати, които анализират светлината и измерват разстоянията, и… Не твърдя, че го разбирам. Най-доброто обяснение, до което можаха да стигнат, бе температурна инверсия.

— Какво?

— Казах ви, че няма да ви хареса. Температурна инверсия. По начина, по който ми го обясниха, ние се намираме на 1524 метра надморска височина. На това надморско равнище, когато слънцето залезе след горещ ден, дневната и нощната температура може да се получи разлика от максимум 10° С. Това причинява инверсия на топлия въздух над студения. При определени условия далечните светлини — от движеща се кола или влак — могат да се стрелкат напред-назад през въздушните слоеве. Светлините се уголемяват. Те се движат нагоре-надолу, наляво-надясно.

— Но защо си сменят цвета?

— Учените не обясниха това.

— Светлините появяват ли се през зимата? — настоя Тори. — Ако е така, тогава няма голяма разлика между дневната и нощната температура. В такъв случай как би могло да има температурна инверсия при студено време?

— Учените и това не обясниха. — Костиган внимателно пипна бинтованата си глава. — Това главоболие… Хариет Уорд.

— Моля? — Изявлението сякаш бе дошло изневиделица. Пейдж се притесни, че шерифът има проблеми с логическото мислене.

— Хариет е човекът, с когото трябва да говорите за светлините. Тя е местният експерт. Има антикварен магазин на една пресечка от градския съвет. Живее в две стаи зад магазина. Предвид всичко станало, съмнявам се, че много от местните жители ще излязат навън тази вечер, макар и да е петък. Вероятно ще я намерите вкъщи.

29.

На табелата имаше надпис със старинен шрифт: „Западнотексаски антики“.

Когато Тори паркира отпред, Дан забеляза на витрината бюфет, люлеещ се стол и кухненска мивка. Рамката около витрината бе боядисана в пастелносиньо, което контрастираше на жълтата витрина на художествената галерия отляво и на зелената на кафенето отдясно.

— Напомня ми на светлините — каза съпругата му.

Двамата погледнаха нагоре по широката улица, водеща към градския съвет, където бяха спрели безброй коли, дори и няколко буса на телевизионни канали. Пейдж изчисли, че пред стълбището стояха около двеста души, които вероятно слушаха изявленията на капитан Медрано на пресконференцията.

— Наетата ми кола още стои паркирана там. Не мога да я взема, докато те не си тръгнат — обясни той на Тори.

Залязващото слънце заливаше улицата с пурпурна светлина.

Един пикап спря до тях. От прозореца до шофьора се показа тийнейджър.

— Тук имало някакви светлини. Пристигаме чак от Лъбок, за да ги видим. Знаете ли къде са?

— Не сме оттук — отговори Дан. — На гости сме.

Друго момче, в средата, каза на шофьора:

— Ед, да попитаме някой друг. Опитай при тълпата ей там.

Когато пикапът отмина, Пейдж почука на дървената каса на вратата и надникна през витрината към сумрачната вътрешност на магазина.

— Може би началникът греши и тя все пак е излязла за вечерта — промърмори той.

Ала след като почука отново, в дъното на магазина се отвори врата. Една фигура тръгна към тях, минавайки край старинни маси и шкафове. Тя имаше бяла коса, подстригана късо като на мъж. После в помещението светна и тъй като фигурата бе достатъчно близо, Дан видя, че беше около шейсетгодишна жена. Носеше каубойски ботуши, джинси, работна риза и кожено яке. Кожата й бе кафява и сбръчкана от продължителното излагане на слънце.

Когато жената отключи вратата и надникна навън, Пейдж забеляза, че носеше брачна халка.

— Госпожо Уорд, казвам се…

— Дан Пейдж. А името на съпругата ви е Тори. — Жената се ръкува с тях. — Началник Костиган се обади да ми каже, че ще дойдете. Заповядайте. И моля ви, наричайте ме Хариет.

Спечелен от нейната дружелюбност, Дан подкани съпругата си да мине първа и последва двете жени задната част на магазина. Мимоходом зърна стари винтовки, наредени на етажерка на стената. Дървеният под скърцаше. Всичко миришеше на минало.

— Тъкмо се канех да пийна, но не обичам да се черпя сама — каза Хариет. — Така че се надявам да ми правите компания.

Тя затвори вратата, след като влязоха в малка всекидневна с оскъдна мебелировка. Шарката на килима представляваше слънце с множество лъчи. Пейдж не забеляза никакви признаци, че тук живее и мъж. Мислейки за брачната халка, която носеше домакинята, заключи, че тя е вдовица.

— Имам водка, бърбън и текила — каза възрастната жена.

— А вие какво ще пиете? — поинтересува се Тори.

— Текила с лед.

— И аз ще пия същото.

Дан бе изненадан. Съпругата му рядко пиеше алкохол.

— И за вас ли текила? — попита го Хариет.

— Съвсем малко. Не съм ял от доста време.

Токовете на ботушите на домакинята затропаха по дървения под, когато тя отиде в малката кухня. Той чу подрънкването на кубчетата лед в чашите и плисъкът на течност, която се изливаше върху тях.

— Началникът ми каза, че се интересувате от светлините — подхвърли домакинята, като се върна с две чаши.

— Според него вие сте местният експерт — отговори Пейдж.

— Направих доста проучвания, ако това е имал предвид. — Жената отиде за третата чаша и донесе пакет с царевични питки, който подаде на Дан. — Рових се в исторически документи и открих стотици доклади, повечето от които датират от стари времена. Обаче никой не е истински експерт, що се отнася до светлините. Никой в действителност не ги разбира.

— Защо не са плъзнали слухове наоколо? — почуди се Тори.

— В един от епизодите на онова старо телевизионно предаване, „Неразрешени загадки“, се спомена за тях й екип от „Хистори Ченъл“ взе няколко интервюта тук преди пет години. От време на време се появява по някоя статия в списанията. Когато това стане, в града нахлува вълна от посетители. Точно затова от съвета сложиха онази наблюдателна платформа и преносими тоалетни. Хората правят такава мръсотия там, че им се видя по-добре да се приспособят към туристите, отколкото да не им обръщат внимание, — оказа се добре и за бизнеса. Но накрая интересът спадна. Първо, светлините не се заснемат добре и снимачните екипи се изнервят. Освен това много от посетителите не ги виждат, затова от общината сложиха табела, която предупреждава хората да не се разочароват, ако не забележат нищо.

Хариет седна до тях и чукнаха чашите си.

Въпреки че Дан се престори, че сръбва от текилата, нямаше намерение да я изпива докрай. Той просто я използваше, за да помогне на домакинята да се чувства удобно и да продължи да говори.

— Началник Костиган смята, че са далечни светлини, усилвани от температурни инверсии. Обаче аз не вярвам в това — заяви решително Тори.

— Всички сме чували какви ли не теории. От НЛО до кълбовидни мълнии.

— Защо някои хора ги виждат, а други — не? — попита Пейдж.

— Както казах, има какви ли не теории. Един психиатър от „Неразрешени загадки“ твърдеше, че това е форма на масова заблуда. Някои хора искат предварителните им представи да се изпълнят, а други са твърдо решени да не се поддават на манипулация.

— И в това не вярвам — настоя Тори, като погледна към Дан. — Когато за първи път видях светлините, нямах никакви очаквания, тогава бях на десет години. Единственото, което исках, бе баща ми да спре колата, за да изтичам до тоалетната. Когато излязох, светлините бяха последното нещо, което очаквах да видя.

— Фред Нолан със сигурност не е имал никакви очаквания, когато за първи път ги е видял през 1889 година — вметна Хариет.

— Фред Нолан ли? — попита Тори.

30.

Април, 1889 г.

Нолан наблюдаваше как машинистите наведоха крана на водната кула и напълниха резервоара на парния локомотив. Той огледа малкото ниски сгради, служещи за подслон на мъжете, които влачеха трупи от планината Дейвис и ги нареждаха на купчини, за да се използват от влаковете като гориво.

Говедата мучаха във вагоните за добитък.

— Отворете капаците — каза той на хората си.

Дървените платформи затътнаха под копитата на животните, докато те слизаха на открито под слънчевата светлина.

— Гледайте да не се разбягат — нареди Фред.

Петстотинте говеда бяха мършави, купени евтино в Колорадо, след като студената зима бе натрупала толкова много сняг на пасищата, че животните не можеха да изгазят през преспите, за да стигнат до тях. Много бяха умрели от глад. Оцелелите изглеждаха ужасно.

„Обаче са оцелели — помисли си Нолан. — Те са силни. Ще станат добри животни за разплод“.

Беше се срещнал с ръководителите на железницата в Денвър, твърдейки, че тази спирка за вода в Западен Тексас е чудесно място, където железницата може да построи град и обширни заграждения за едър рогат добитък.

— Разбира се, тревата е малко рядка, но там има много земя за пасища. Говедата ще заякнат, ако се пада по един акър на животно.

— По един акър на животно?! — възкликна подигравателно един директор с пура в устата. — В такъв случай ще ви трябва ужасно много земя, за да оправдаете разходите, които искате да направим.

— Е, признавам, че в момента ранчото ми е малко. Притежавам само четвърт милион акра, но смятам да го разширя.

— Четвърт милион акра? — Директорът се приведе напред. — Боже мой, да не би да ни казвате, че смятате да превозите двеста и петдесет хиляди говеда до тази спирка за вода?

— Като начало. Ако вие построите загражденията и града, аз ще доставя добитъка.

Сега Нолан гледаше към мястото, където щяха да бъдат разположени загражденията, коритата за поене и яслите за сеното, постоянните рампи към вагоните за добитък. Представи си широките градски улици, по които говедата щяха да бъдат отвеждани до загражденията. Магазините, които щяха да улесняват снабдяването на ранчото с хранителни припаси. Къщите на хората, които щяха да въртят търговия в тези магазини. Може би щеше да има лекар и църква.

Вероятно дори и бар, който щеше да бъде под стриктен контрол… Защото макар и да беше презвитерианец, който никога не бе близвал алкохол, Фред разбираше нуждите на мъжете, които наемаше. Смяташе, че ако от време на време им разрешава внимателно надзиравана почивка, това ще го улесни в привличането и задържането на работна ръка.

Допускаше, че амбициите му са по-големи от възможностите му. Притежаваше четвърт милион акра земя, която дядо му и баща му бяха отвоювали от мексиканците и индианците. Ала сега имаше нужда от пари, за да купи евтини, мършави, но изненадващо издръжливи говеда. Досега имаше стадо от петстотин крави, но щеше да има нужда от много повече, за да ги разплоди до четвърт милион, както бе обещал.

„Е, това е началото — помисли си Нолан. — Следващата седмица ще замина за Оклахома. Тяхната зима бе напълно противоположна на тази в Колорадо — толкова суха, че пролетната трева още не е поникнала. Фермерите ще заделят животни за клане и ще са съгласни да продадат най-зле изглеждащите крави за жълти стотинки. Ще ме помислят за луд, но аз знам, че всяко живо същество, което е преживяло продължителната зимна суша, сигурно е силно“.

— Подкарвайте ги — каза той на хората си.

Ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, му подсказа, че ще мръкне след пет часа. А през това време работниците му трябваше да изминат с добитъка тринадесетте километра до потока, който бяха преградили, създавайки езеро, където всичките му крави можеха да се събират и да пият вода. Повече от два и половина километра на час. След дългото пътуване във вагоните съществуваше риск някои от животните да рухнат, преди да стигнат до водата. Но след това те щяха да могат да си починат и да не правят нищо друго, освен да ядат, да пият и да растат.

„Те са силни — помисли си Фред. — Преживели са много по-лошо от това. Ще издрапат до потока“.

Както се оказа, две крави умряха, а другите стигнаха до водата чак след като започна да притъмнява. В настъпващата нощ бе много по-трудно да се уварди движещо се стадо и воят на койотите лесно можеше да го подплаши. Ала най-накрая говедата наобиколиха преградената част от потока и Нолан каза на своя надзирател:

— Задръж половината работници да гледат стадото. Останалите — да се заемат да строят лагера.

Под светлината на звездите и изгряващата луна Фред скочи от кобилата си, разседла я, върза въже на шията й и я отведе до водата. Погрижи се тя да не пие прекалено много. Със схванати крака, той закара кобилата до мястото с тревата, спъна я с букаи и я остави да попасе.

Тревата бе достатъчно рядка, за да не се натъпче и да й стане зле след изпитата вода.

По пътя от железопътната линия работниците му бяха донесли дърва от фермерската къща и ги бяха струпали до езерото. Сега те ги подредиха на три купчини за да запалят лагерните огньове.

— Господин Нолан, какво е това според вас? — попита надзирателят с тревога в гласа.

— Къде?

— Ей там, на югоизток.

Фред се отдалечи от говедата и погледна към тъмния хоризонт.

— Не виждам нищо. Какво би трябвало да забележа?

— Там, господин Нолан. Онези светлини.

— Светлини? — Фред се взря в мрака. — Какви светлини? Не виждам… Чакай малко.

Отначало Нолан си бе помислил, че съзира проблясващи на хоризонта звезди. Ала внезапно осъзна, че каквото и да виждаше, бе под линията на хоризонта. На пасището. Поне дузина примигващи светлини.

— Хората да не палят огньовете — нареди той с тих и напрегнат глас. — Гледай също да не вдигат никакъв шум.

Докато надзирателят хукна да изпълнява заповедите му, Фред забързано тръгна към един ездач, който наглеждаше стадото.

— Слез! Сниши се, за да не се вижда силуетът ти! Кажи и на другите да сторят същото!

— Проблеми ли има, господин Нолан?

— Просто изпълни каквото ти казах.

Чувствайки някакво необяснимо напрежение, Фред изтича до друг работник и му даде същите нареждания. Приведен, той се втурна към седлото си и измъкна винтовката от кобура й. Винаги я държеше заредена, за да не му се налага да се мотае с лоста. Единственото, което трябваше да направи, бе да дръпне петлето на ударника.

Отново се приведе и заразглежда светлините. Изглеждаха отдалечени на осем или десет километра. Някои блуждаеха, докато други се движеха насам-натам. Бяха в различни цветове — сини, зелени, жълти, червени, — сливаха се и се разделяха.

Работниците се събраха наблизо, докато надзирателят приклекна до него и прошепна:

— Мислите ли, че са лагерни огньове, господин Нолан?

— Никога не съм чувал за лагерни огньове, които постоянно си сменят местата. — Гласът на Фред беше напрегнат и нисък.

— Може би, които и да са там, носят факли и се движат наоколо, правейки нещо.

— Какво например?

— Боен танц — отговори надзирателят. — Смятате ли, че са индианци?

— Тези светлини са достатъчно близо и бихме чули, ако е боен танц — прошепна Нолан, усещайки тежестта на винтовката в ръцете си. — Освен това всички индианци наоколо в повечето случаи са миролюбиви.

— Както сам казахте, господин Нолан, „в повечето случаи“.

— Разбира се, между тях има и вероломни, но тези светлини са по посока на Мексико. Според мен са мексикански бандити. Ако започнат да стрелят, може да подплашат говедата и те да хукнат към Мексико, преди да стане достатъчно светло, за да ги преследваме.

Фред не можеше да откъсне очи от светлините. Чувстваше се застрашен от тях, но и хипнотизиран, и привлечен…

Стоеше като омагьосан.

Необяснимо как, усети в устата си вкус на лимонада.

Той потръпна и кожата му настръхна.

Зад него говедата издаваха тихи звуци, докато се настаняваха да спят.

„Вдигнахме доста шум, идвайки тук — помисли си Нолан. — Който и да е там с тези светлини, със сигурност къде сме“.

— Кажи на хората да си вземат пушките. Раздели ги на групи по двама, за да могат взаимно да се държат будни. Когото хвана, че спи, ще бъде уволнен на сутринта.

— Някак си не мисля, господин Нолан, че точно сега основната им грижа е да не си загубят работата.

— Тогава им кажи, че ще получат допълнително възнаграждение, ако опазят стадото цяло.

— Разбира се — каза надзирателят.

Стоейки приведен, той се втурна да даде нареждания на мъжете.

През това време Фред гледаше упорито към блещукащите светлини. Те се сливаха и се разделяха. Кръжаха във въздуха и се люлееха. Цветовете им постоянно се меняха.

Той си спомни какво беше видял в Ел Пасо преди две години по време на честването на Четвърти юли. Китайските амбулантни търговци продаваха пиратки и ракети, както и безшумни искрящи фойерверки, наречени „бенгалски огън“, — метална жичка, в горния край на която имаше напластена химическа смес, която се възпламеняваше с една кибритена клечка. Със съскане, което на практика беше безшумно, бенгалските огньове бяха избухнали в разноцветни искри. Вечерта Нолан забеляза деца да си играят с такива огньове, за да изписват имената си в мрака.

„Дали не използват това там? Бенгалски огньове? Но ако са бандити, защо ще ни показват, че са наблизо?“

Отговорът не бе труден за разгадаване.

„За да ни изплашат… Е, добре, ще разберат, че не се плаша лесно“.

Ала дори и след заканата си, Фред си призна, че силата на духа му бе подложена на изпитание. Светлините се движеха безцелно, сменяха цветовете си и сякаш му правеха някакви мълчаливи знаци през най-дългата нощ в живота му.

Обезпокоен, той чуваше тиха музика, но мелодията и инструментите, които я изпълняваха, му бяха непознати. При други обстоятелства щеше да си помисли, че идва от някой град отвъд границата, където мексиканците празнуват нещо. Може би бе мариачи9 мотив, изпълняван от група музиканти, долетял чак дотук, но променен от разстоянието.

Нолан обаче не вярваше в това. Когато се концентрира върху трудно доловимите ноти, светлините сякаш ставаха по-ярки, а цветовете им — по наситени. Двете неща бяха някак свързани.

Говедата станаха неспокойни, под копитата им се вдигаше прах. Тихият шум, който издаваха, лазеше по нервите му. Като се молеше да не се разбягат, Фред си помисли за земята, за която дядо му и баща му се бяха борили толкова много да я запазят, и за пасищата, които се канеше да добави към нея. Спомни си за двеста и петдесетте хиляди глави добитък, които бе обещал да развъди, ако железопътната компания построи град и заграждения за животни.

Той лежеше на твърдата земя, подпрял пушката на седлото си. Гледаше по протежение на цевта й към светлините и мълчаливо шепнеше пасажи от Светото писание — от Евангелието на Св. Йоан: „И светлината в мрака свети, и мракът не я обзе“.

Това бе първият уместен цитат, който изникна в съзнанието му, но не му донесе уверението, което търсеше, така че си спомни друг, този път от Евангелието на Исая: „Людете, които ходеха в тъмнина, видяха голяма светлина; на ония, които седяха в земята на сянката на смъртта, изгря им светлина“.

Сянката на смъртта.

И този стих не му донесе уверението, което търсеше. Освен това, ако бандитите идваха за неговите крави, сянката на смъртта щеше да е надвиснала над тях. Ако те наистина бяха източникът на светлините и музиката.

Ако говедата не се разбягаха.

Нолан продължи в същия дух през дългата студена нощ, опитвайки да се успокои с божиите слова. Очите го боляха, но той продължаваше да гледа светлините, докато наближаването на зората те избледняха и се стопиха. Когато слънцето най-сетне изгря, Фред се изправи, целият схванат, и свали петлето на ударника на пушката си.

Ушите му бучаха.

Той каза на надзирателя:

— Отведете стадото до къщата!

— Разбира се, господин Нолан. Веднага след като работниците приготвят нещо за ядене.

— Не. Направете го сега. Мъжете могат да хапнат бисквити, докато яздят. Искам да съм сигурен, че добитъкът е в безопасност.

— Вие сте шефът, господин Нолан. — Надзирателят изглеждаше разтревожен. — Според вас какво представляваха тези светлини? Ако не са били от мексикански бандити…

— Дай ми трима ездачи и ще разбера.

Фред оседла кобилата си и потегли на югоизток с тримата мъже. През нощта бе преценил, че светлините са отдалечени на осем или десет километра, но когато измина това разстояние, не откри никакви следи от лагерни огньове, конски копита или смачкана растителност, които да показват къде е бил разположен лагерът.

Беше сигурен, че светлините идваха от тази посока, но тъмнината можеше да бъде измамна, така че каза на хората си:

— Разпръснете се!

Като ги раздели на по около петдесет метра един от друг, язди още шест километра, но така и не намери следи от огньове и конски копита.

Бе принуден да заобиколи някакви черни, грозни и разкривени скали, които изглеждаха като огромни изгаснали въглени. Един пастор, с когото веднъж бе пътувал във влака през Аризона, му беше казал, че подобни участъци са останали от праисторически времена, когато Бог е създавал Вселената. Но ако този район представяше божието могъщество, Нолан не разбираше защо мексиканците го наричаха malpais.

Лошата земя.

Фред измина още девет километра, но пак не видя следи от конски копита.

„Сигурен бях, че светлините се намират на югоизток от стадото — помисли си той. — Как съм могъл да се излъжа за посоката?“

— Господин Нолан? — извика един от мъжете зад него.

Фред замислено се обърна назад.

— Сър, ако продължаваме да яздим така, най-накрая ще се озовем в Мексико.

Нолан внезапно си даде сметка колко високо се е вдигнало слънцето и колко далече са стигнали. С усещането, че излиза от транс, той се загледа напред към осеяните с рядка трева пасища, които сякаш се простираха до безкрая. Нещо се полюшваше на хоризонта. Може би пясъчна вихрушка. Може би трептеше въздухът, нагрят от слънцето.

„Мога да следвам това движение вечно и никога да не го достигна“ — помисли си Фред.

— Връщаме се — извика на мъжете. — Всеки да вземе отделен сектор. Продължавайте да се оглеждате и извикайте, ако намерите следи, че някой е лагерувал.

31.

— Нолан открил ли е някакъв отговор? — попита Пейдж.

— Неколцина индианци работели в ранчото му. Решил, че е по-безопасно да ги задържи близо до себе си, отколкото да воюва с тях — отговори Хариет. — Никога повече не ходил в този район след мръкване, но предположил, че индианците със сигурност ще знаят, ако някога са били виждани странни светлини там. За негова изненада, те му казали, че в тази посока винаги е имало светлини. Техните бащи и дядовци им били разказвали за тях. Те вярвали, че светлините са духовете на техните предци.

— Суеверието е още по-неубедително от температурите инверсии — каза Тори. — Както и да е, аз нямам нужда от обяснение за светлините. Не искам някой да ме лиши от вярата, че те са много специални, като ми каже, че са просто кълбовидни мълнии или духове.

— По този начин се чувстват почти всички в този град — отвърна домакинята. — Когато с покойния ми съпруг за първи път дойдохме тук, през 1970 година, бяхме щастливи в старото ни комби, което практически бе нашият дом. Случайно чухме за светлините и отидохме до мястото, където сега се намира наблюдателната платформа. Отворихме задния капак, седнахме на спалните си чували, като пушехме трева и хапвахме корнфлейкс. Още не знам дали наистина видяхме светлините, или поради дрогата повярвахме, че е така.

Обаче на следващата вечер ги забелязахме, без да сме дрогирани, и на по-следващата също… И тъй никога не напуснахме града. Тогава Ростов не беше голям, но успяхме да си намерим работа, а и не ни трябваха много пари, за да живеем. Всъщност това, че можехме да гледаме светлините, когато си поискаме, ни се струваше достатъчна награда. След известно време вече нямаше нужда да излизаме извън града. Някак си чувствахме, че те са си там, без реално да ги виждаме.

При все това на всеки два месеца ни обземаше желанието да ги зърнем отново, така както хората изпитват нуждата да отидат на църква. Много жители на Ростов са като мен и съпруга ми. Смятали са само да минат, но светлините са ги задържали тук.

— Или са ги повикали обратно.

— Естествено, повечето хора изобщо не виждат светлините, камо ли да реагират по начина, който ви описах — добави Хариет. — Но много от тукашните жители са имали достатъчно късмет да им се случи същото преживяване и ние отдавна сме престанали да се опитваме да го обясним. Единственото, което има значение, е, че светлините ни карат да се чувстваме… предполагам, че точната дума е „благословени“.

— Нещата снощи не бяха благословени — вметна Дан.

32.

Пресконференцията бе приключила, когато излязоха от антикварния магазин и погледнаха към сградата на съвета. Слънцето бе слязло по-ниско и обагряше в тъмнооранжево пустата улица.

Пейдж погледна към Тори.

— Трябва да взема наетата си кола от там — каза той. — Искаш ли да караш след мен към мотела?

Тя не отговори веднага.

— Разбира се.

Обаче когато тръгна към мотела и погледна в огледалото за обратно виждане, Дан не видя и следа от синия сатурн на жена си сред уличния трафик, отправил се към наблюдателната платформа извън града. Той паркира пред 11-о бунгало, слезе от колата и зачака. Като вдигна поглед, видя, че на небето се събират облаци за първи път, откакто бе в Ростов.

Изминаха петнадесет минути, а Пейдж все още не виждаше и следа от нея, така че накрая взе куфара си от багажника и тръгна към вратата.

Дългурестият администратор на мотела излезе от рецепцията и забързано се отправи към него. Дан си спомни името му.

— Нещо не е наред ли, Джейк?

— Имаше репортери, които ви търсеха.

— Надявам се, не си им казал, че сме отседнали тук.

— Капитан Медрано ми нареди да не го правя. Но по някакъв начин репортерите са открили, че жената, която е стреляла, е червенокоса, а съпругата ви е единствената червенокоса жена в мотела. Помислих, че ще е добре да ви предупредя.

— Благодаря ти.

— Беше странно.

— Напоследък всичко е странно — отговори Пейдж. — Имаш ли предвид нещо по-специално?

— Репортерът, който твърдо е решил да ви намери, е онзи от Ел Пасо. Видяхте го по телевизията в предверието, когато говорихме последния път.

Дан се замисли за момент.

— С лице на филмова звезда. Смачкан костюм. Изглежда така, сякаш не е спал от два дни.

— Точно той. Беше първият репортер, който пристигна в града. Представи историята от различни ъгли. Изтъкна толкова много версии, че останалите журналисти трябва само да вървят по неговите стъпки. Бях в канцеларията и го гледах по телевизията. Тогава вратата се отвори, погледнах и — о, боже! — ето го и него, идващ към мен. Предполагам, че една от мислите, които ми минаха през ума, се отнасяше за призраци. Да го видя едновременно на две места ми се стори нереално. Внимавайте с него. Вие търсите усамотение, но погледът в очите му ми подсказа, че ще направи всичко, за да постави жена ви пред камерата и да я накара да разкаже как е застреляла онзи тип.

— Това няма да се случи — заяви Пейдж. Преди да успее да добави каквото и да е, телефонът в рецепцията иззвъня.

— Трябва да се връщам на работа. — Дългурестият администратор затича към вратата.

Когато тя се хлопна зад него, Дан отново погледна към пътя, надявайки се, че по време на разговора му Тори може да е наваксала закъснението си. Обаче никъде не се виждаше нейният сатурн. Бяха надвиснали още облаци, закривайки небето. Усети болка в удареното си място, докато занесе куфара си в стаята.

Ако нещата бяха различни, щеше да му дойде добре да се обръсне и да вземе душ, за да отмие мириса на дим и насилие от себе си. Но единственото, за което си мислеше, бе, че може да понесе всичко — даже случилото се предишната вечер, — само Тори да го бе последвала до мотела, както бе обещала. Само да не го бе напускала отново.

Само да не беше болна от рак.

Синината на мястото, където го бяха изритали, бе по-голяма отколкото бе очаквал, — тъмновиолетова с оранжев контур. Опитвайки се да не и обръща внимание, той обу нови джинси и облече нова дънкова риза.

Дан извади от куфара 9-милиметровия си пистолет, провери дали е зареден и измъкна пълнителя, за да се увери, че е пълен. „Провери го, преди да тръгнеш от вкъщи вчера“ — помисли си, осъзнавайки, че хората, чиято работа бе свързана с носенето на оръжие, имаха склонност към подобно поведение.

Или може би той просто имаше нужда да ограничи мислите си до едно нещо.

Пистолетът беше „Зиг Зауер 225“. Пълнителят му побираше осем патрона и имаше един в патронника. Нямаше голяма огнева мощ в сравнение с оръжията с двоен пълнител, но предимството му бе компактният размер. Той го намираше идеален за скриване. Компанията вече не ги произвеждаше, а този „Зиг Зауер“ бе принадлежал на баща му.

Пейдж го мушна в кобура на колана си, облече анорака, за да го прикрие, грабна бейзболната си шапка от куфара и отвори вратата. Беше готов да търси Тори, макар да знаеше къде ще я намери — на наблюдателната платформа.

Тъкмо се канеше да седне в колата си, когато чу скърцане на гуми върху чакъла и погледна към пътя. С изненада видя синия сатурн да влиза в паркинга и да се насочва към него. Червената коса на жена му блестеше през предното стъкло. Когато тя спря пред 11-о бунгало, коленете му омекнаха.

— Помислих, че си ме зарязала — каза той през отворения прозорец.

Тори му показа една книжна торба.

— Взех това за тебе.

Дан едва не се намръщи от недоумение, преди до него да достигне ароматът на храна.

— Каза, че не си ял от вчера. Надявам се, че хамбургерът и пържените картофки ще ти допаднат. Всичко друго щеше да отнеме твърде много време.

— Идеални са. — От вълнение краката му се разтрепериха още повече. — Благодаря ти.

— Имаш нужда от повече енергия. Очаква ни още една дълга нощ.

— Благодаря ти. Наистина.

— Хайде, качвай се — подкани го тя нетърпеливо.

Той свали бейзболната си шапка и й я подаде.

— По-добре си сложи това. Репортерите търсят червенокоса жена.

Тори кимна и взе шапката.

Докато тя караше, Пейдж отхапа от хамбургера и си спомни смутено, че точно това бяха яли заедно с Костиган предишната вечер.

— Как си? — попита той.

— Когато отново видя светлините, всичко ще бъде наред. Те ще ме накарат да забравя случилото се снощи.

— Номерът е да отклониш мислите си, като обръщаш внимание на дребните неща. Обаче аз нямах предвид случилото се снощи. Как се чувстваш?

Жена му се поколеба.

— Никога не съм осъзнавала, че ми има нещо, преди лекарката да ми се обади, за да ми съобщи резултатите от мамографията. Сега съм толкова вглъбена в себе си, че мога да се закълна, че усещам как това нещо расте в мен.

— Във вторник вече няма да го има.

— Иска ми се да мога просто да бръкна и да го изтръгна със собствените си пръсти.

— Обичам те.

Тори го погледна.

— И снощи ми го каза.

Отпред три телевизионни хеликоптера се открояваха на фона на мрачното облачно небе. От двете страни на пътя бяха паркирани множество автомобили. Възползвайки се от собствения си съвет, Дан се успокояваше, обръщайки внимание на дребните неща, и погледна надясно към руините на въздушната база от Втората светна война.

Видя някой да отключва портата. Мъжът носеше кубинки, широки панталони, тениска и връхна риза, която прикриваше колана му. Беше около четиридесетгодишен, плешив и мускулест, с прави рамене и властно изражение. Когато махна на два тъмни джипа да влязат в двора, жестът подсказа, че е човек, свикнал да дава заповеди.

Сега на портата имаше втора табела.

— Тори, искам да проверя нещо. Моля те, спри за секунда.

Тя го погледна с неохота, но натисна спирачките, когато наближиха портата. Пейдж свали прозореца си и се наведе навън, за да вижда по-добре в светлината на гаснещия залез.

Старата табела предупреждаваше:

Новата гласеше:

Властният мъж мина през портата, заключи я и забеляза Дан.

— Паркирането е забранено пред този имот. — Той посочи табелите. — Зона с ограничен достъп.

Пейдж вдигна ръка в знак, че е разбрал.

От другия джип слезе мъж, който държеше на каишка немска овчарка. Властният продължаваше да стои там, като не откъсна очи от колата, докато Тори не потегли.

— За какво беше това? — попита тя.

— Не съм сигурен. — Дан погледна назад и видя как двата джипа тръгнаха към порутени, обрасли с бурени и ръждясали летищни хангари.

Най-накрая вече не ги виждаше, така че насочи вниманието си напред към тълпата. Когато жена му я наближи, той забеляза, че от общината бяха поставили още половин дузина преносими химически тоалетни. Но и те нямаше да бъдат достатъчни. Навалицата изпълваше целия паркинг чак до оградата, като имаше зрители и на мястото, където бяха лежали труповете предишната нощ. Пътят също бе пълен с хора, което принуди Тори да кара в отсрещното платно. Медрано и други полицаи от Магистрална полиция се мъчеха да поддържат реда.

Тори паркира в края на редицата от автомобили. Аноракът на Костиган беше метнат на предната седалка и тя го грабна, слизайки от сатурна. Ала като се загледа в тълпата, скупчена на стотина метра напред по пътя, се спъна.

— Добре ли си? — попита Пейдж.

— Има твърде много хора. Не мисля, че ми се ходи по-нататък.

— Хубаво. Няма нужда да правим нещо, което не искаш.

— Вероятно ще мога да видя добре светлините и от тук — каза тя смутено. — Може би наблюдателната платформа е просто условно прието място.

— Защо да не останем и да разберем това? — предложи Дан.

— Да. — Жена му потрепери и облече анорака. — След снощи не ми се ходи близо до много хора.

33.

Рейли изчака до оградата, докато синият сатурн потегли.

Имаше няколко обезпокоителни неща в мъжа, който се бе навел през прозореца, за да прочете новата табела, която оправдаваше присъствието на неговия екип тук.

Изражението на лицето му бе сдържано и не разкриваше за какво мисли. Косата му бе късо подстригана — не като за военен, но бе по-къса и по-поддържана, отколкото бе обичайно сред цивилните граждани. Погледът му бе внимателен, сякаш той анализираше всичко, което виждаше.

„Определено не е просто турист“ — помисли си полковникът.

Той продължи да чака, докато колата се скри от дългата колона автомобили, паркирани край пътя. После се обърна към водача на кучето, който държеше немската овчарка на къс повод.

— Респектирай всеки, който се опита да приближи тази ограда!

Когато водачът включи фенерчето си, Уорън се отправи към двата джипа, на които светеха единствено стоповете. Махна им да го последват, като ги поведе по някогашния натоварен черен път, чиито пукнатини сега бяха обрасли в бурени.

След стотина метра последните лъчи на залязващото слънце огряха вляво дълга редица от порутени летищни хангари, чиито покриви от гофрирана ламарина отдавна бяха ръждясали и покрити с прахоляк. Сред тях растяха ниски храсти. До голяма степен това се дължеше на атмосферните условия, но част от него бе направено нарочно, за да изглеждат сградите по-порутени, отколкото бяха в действителност.

Полковникът вдигна ръка, давайки знак на джиповете да спрат. Той огледа старата писта. Бетонното й покритие се виждаше само на места, тъй като по-голямата част от него бе покрита с пръст. В множеството пукнатини, образувани под влияние на слънцето, бяха избуяли бурени.

Някога дядо му бе стоял тук. Това караше Рейли да се чувства извънредно горд, че кръгът се затваря, че мисията, започната толкова отдавна от дядо му, най-сетне бе на приключване.

По време на Втората световна война, когато хангарите и пистата били току-що построени, мястото било изпълнено със силен шум и голяма активност, каращи сърцето на човек да се разтупти. Всеки месец тук били обучавани стотици пилоти, упражнявайки се в заход за бомбардиране и въздушен бой на толкова усамотено място, че само говедата, койотите и сивите зайци били обезпокоявани от грохота. Обаче обучението на пилотите било само за прикритие.

Полъх на вятъра вдигна прах над руините. Когато тъмнината стана достатъчно плътна, за да скрие екипа от любопитните очи, Уорън посочи към един хангар, който изглеждаше по-запазен от останалите. Джиповете потеглиха, а той дръпна настрани част от гофрираната ламарина на хангара, разкривайки вход, достатъчно широк, за да влезе през него автомобил.

Щом се озоваха вътре, полковникът извади електрическо фенерче и освети високата десетина метра купчина отпадъци, които изглеждаха като останали след някогашно почистване. Като отмахна някои от тях, той разкри ръба на скрит радиотелескоп, който бе насочен към друг подобен телескоп в обсерваторията. След като провери дали уредът не е повреден, Рейли се промъкна зад няколко отломки от купчината и натисна един бутон.

Един сектор от бетонния под хлътна с боботене, образувайки рампа. Отдолу блеснаха светлини, задействани от същия бутон. Праха и дребните камъчета захрущяха под стъпките му, когато Уорън тръгна надолу по рампата, посрещнат от студения въздух под земята. Джиповете го следваха бавно и щом стигнаха дъното, той пристъпи до една стена и натисна друг бутон. Рампата се издигна, изравнявайки се с тавана.

Когато мъжете слязоха от джиповете, полковникът нареди:

— Сержант, събери екипа!

Няколко секунди по-късно те бяха строени в редица пред него.

— Господа. — Гласът му отекна между бетонните стени. — Намирате се под хангар номер 8 на летище, което служело като тренировъчна база на летателни екипажи по време на Втората световна война. Обаче хангарът и тази зона не са били част от въпросния тренировъчен цикъл.

В хангара е имал достъп единствено персоналът, притежаващ разрешително за свръхсекретна информация, а дори и от него малцина са били допускани тук долу. Обяснението е било, че в хангара се сглобява и се подготвя за изпитания прототип за нов бомбардировач. Екипажите, които се обучавали, преминавали програмата толкова бързо, че никога не се задържали достатъчно дълго, за да се запитат защо бомбардировачът не е завършен и не лети.

Вие сте добре запознати с надпреварата да се разработи ядрена бомба през Втората световна война. Местоположението на главната изследователска база за този проект — Лос Аламос — било на усамотено и труднодостъпно скалисто плато в Ню Мексико. Този подземен обект се е радвал на същите предимства и е имал същата цел. Ако сега изглежда изолиран, представете си колко изолиран е бил през 1943 година, когато проектът е започнал.

Задачата е била да се разработи оръжие, напълно различно от атомната бомба. В известен смисъл хангар 8 и Лос Аламос са се състезавали помежду си, както и с врага. Естествено, Лос Аламос спечелил състезанието. Всъщност първата атомна бомба била взривена на мястото, което сега се нарича ракетен полигон „Уайт Сендс“10, точно на четиристотин километра северно от тук. И след като две от тези бомби сложили край на войната в Тихия океан, неотложната нужда да се разработи паралелно оръжие намаляла.

Рейли подбра внимателно следващите си думи:

— Освен това имало така наречените трудности в провеждането на изследователската работа тук.

„Трудности наистина“.

Полковникът огледа подземното помещение. Дори и след всичките тези години по стените се виждаха ръждиви на цвят петна, но те нямаха нищо общо с ръждата.

— След края на войната вече нямало нужда да се обучават голям брой военни летателни екипажи и измислената за прикритие история загубила ефикасност. И така по множество причини летището било закрито. Освен това подземно съоръжение, оставили базата да се руши. Все пак тази зона не е била изложена на влиянието на радиоактивните елементи и като се изключат някои минимални замърсявания на водата, тя е била абсолютно подходяща да бъде „зазимена“. Наистина, от време на време били извършвани работи по поддръжката, в случай че някога се наложи дейността й да се възобнови. Преди петнадесет години аз направих точно това. Възобнових дейността й.

34.

— Анита, сигурна ли си, че ще стане от този ъгъл?

Брент Лофт повиши тон, така че гласът му да бъде чут сред шумната тълпа. Той и неговата операторка стояха на покрива на авто каравана „Уинебаго“, чийто собственик — местен търговец на автомобили — се бе съгласил да я използват в замяна на безплатна реклама.

Също като Брент, Анита бе спала само няколко часа, откакто бе пристигнала в Ростов. Имаше твърде много хора за интервюиране, страшно много места за проучване. Очите й изглеждаха подпухнали под бейзболната шапка. Връхните й дрехи с техните многобройни джобове и придаваха още по-безформен вид.

„Костюмът ми никога не е бил по-зле“ — помисли си Лофт. Ден по-рано това щеше да го накара да се чувства потиснат, но сега, когато погледна към ожулените си мръсни обувки, той почти се усмихна на новия имидж, който си създаваше.

— Ти ще си от дясната страна на екрана — отговори Анита. — Хоризонтът ще ти бъде отляво. — Тя имаше толкова уморен вид, че Брент се учуди откъде намираше сили да държи стабилно тежката камера на рамото си. — Снимката ще е чиста. Ако опитаме от земята, тълпата ще ни се препречва, но от височина като тази хората изобщо няма да влязат в кадър, освен ако не поискаш да наведа камерата.

— Чудесно. Дръж ме на фокус. Кажи на Джак и момчетата в хеликоптера през цялото време да снимат панорамно тълпата, в случай че нещо се случи.

— Какво имаш предвид?

— Просто се увери, че са готови. А аз определено искам снимка на онзи тип. — Брент посочи надолу към висок мъж с прошарена брада, който бе облечен в библейска роба, държеше жезъл и изглеждаше като Чарлтън Хестън в ролята на Мойсей във филма „Десетте божи заповеди“.

Той погледна намръщено на изток, където тъмните облаци ставаха все по-плътни. „По-добре този дъжд да почака, докато свърша предаването“ — помисли си Лофт.

— Нека подготвим госта.

— Закопчай си ризата. Оправи си вратовръзката — посъветва го Анита.

— Няма начин. — Брент потърка наболите си мустаци.

— Искам от Си Ен Ен да видят колко здраво работя.

— Колко здраво работим всички ние.

— Точно така.

На зазоряване след нощта, прекарана в търсене на интервюта, за момент бе изпитал силно вдъхновение, когато видя отражението си в стъклото на колата. И се уплаши от това колко зле изглежда.

Случката му бе напомнила за един стар черно-бял филм, разказващ за репортер, който се надпреварва с времето, за да докаже невинността на затворник. Той щеше да бъде екзекутиран на електрическия стол в отделението за смъртници. Във филма репортерът едва имаше време да хапне, да не говорим да се преоблича или бръсне.

В края, когато се втурна в кабинета на губернатора доказателството, той изглеждаше така, сякаш е преминал през ада, за да се сдобие с информацията.

В този момент му бе хрумнала идеята: „Как биха могли зрителите или ръководителите на Си Ен Ен да разберат колко усилено работя, ако изглежда, че е лесно? Действам неправилно. Зрителите не дават пет пари дали нося отлично изгладен костюм. Повечето от тях дори не притежават спортна кола. За тях официалното облекло са джинсите. Трябва да ги накарам да повярват, че съм един от тях, че се съсипвам, за да им разкрия историята“.

И обзет от това просветление, той бе направил рязка промяна.

Освен от изтощение Брент страдаше от твърде многото изпито кафе и недостатъчната истинска храна. Поничките и тортилите бяха единственото, което бе ял, и то винаги на крак. Като се изключат моментите, когато се возеше с Анита, той не бе имал възможност да седне, но дори и тогава не почиваше. Нахвърляше си бележки или говореше по мобилния телефон, което не беше лесно, тъй като връзката тук бе отвратителна.

Не можеше да намали темпото. Трябваше да е сигурен, че е стигнал до всеки, който разполага и с най-малката полезна информация, и да се добере до него преди другите репортери. Искаше всички други да се чувстват изостанали, уверени, че каквото и да направят, ще изглежда като имитация на това, което той вече е постигнал.

Но постигнатото си имаше цена. В стомаха си изпитваше остра, пареща болка. Ръцете му леко трепереха. Чувстваше се замаян от умората и глада.

Със схванати крака Брент заслиза по стълбата към тълпата. Главата го заболя от шума на толкова много нетърпеливи гласове. Беше мръкнало и небето бе черно, без нито една звезда, обаче имаше множество други източници на светлина: автомобилни фарове, прожектори, поставени от властите и телевизионните екипи, джобни фенерчета, носени от любопитните. Ярко осветените фигури хвърляха причудливи сенки, които придаваха сюрреалистичен вид на мястото.

Колежката му Шарън го чакаше в долния край на стълбата — буйната й коса бе безупречно подредена. Гневът я правеше още по-красива.

— Е, трябва да ти призная заслугите — каза тя рязко. — Най-накрая получи това, което искаше — днес наистина ми го начука.

— И на теб ли ти беше толкова хубаво, колкото на мен?

Някой се блъсна в тях, пробивайки си път през тълпата.

— Продължавай да вървиш — подкани някаква жена своя спътник. — Няма да видим нищо отзад. Да идем по-близо до оградата.

— Трябваше аз да предавам репортажите за Си Ен Ен — оплака се Шарън. — Аз трябваше да водя днешните предавания, и то самичка.

— Ами, докато ти се грижеше за разранените си крака, аз бях навън да вземам интервюта.

Някакъв непознат едва не ги блъсна един в друг.

— Ако питаш мен, тези светлини са пълни глупости — жалваше се мъж на съпругата си. — Не знам защо ти позволих да ме убедиш да дойдем тук. Отне ни шест часа, за бога. Ако знаех, че ще има толкова много хора…

Брент отново се обърна към Шарън:

— Може би за разнообразие трябва да се пробваш като репортер. Намери повече истории за спасени котки и хората, които ги обичат.

Един мъж буташе жена в инвалидна количка, която едва не събори Лофт, и викаше:

— Направете път! Пуснете ни да минем. Съпругата ми има нужда да види светлините. Те ще излекуват нозете й. Направете път!

Брент се възползва от прекъсването и се обърна към телевизионния бус, който бе паркиран близо до уинебагото.

— Господин Хамилтън — извика той на някого в буса, — готови сме за вашето интервю.

От буса слезе притеснен на вид мъж. Доста пълен, около четиридесет и няколко годишен, той носеше каубойски ботуши и смачкани около сгъвките на краката джинси. Синята му карирана риза имаше лъскави метални копчета.

— Бях на Пътя на смъртта по време на първата война в Персийския залив, но нищо не ме е карало да се чувствам така нервен. — Пълните бузи на Хамилтън бяха зачервени. Той се засмя на собствената си прямота.

— Затова, че ще ви дават по телевизията ли? Мислех, че търговците на коли са свикнали с това заради техните телевизионни реклами — каза Лофт и закачи миниатюрния микрофон за ризата на мъжа.

— В Ростов няма телевизионен център. Дявол го взел, никога не съм виждал студио.

— Не се притеснявайте. Ще ви задам няколко лесни въпроса за онова, което ми разказахте този следобед. Досега не съм чувал нещо по-вълнуващо. Единственото, което трябва да направите, е да забравите за камерата и да говорите с мен, както разговаряте с клиент.

— Е, със сигурност мога да направя това. — Хамилтън погледна неуверено нагоре. — Обаче никога не съм се опитвал да продам на някого нещо от покрива на авто каравана, и то в непрогледен мрак.

Лофт надзърна в телевизионния бус.

— Ще усилиш ли светлината горе? Хайде, господин Хамилтън, водете. Мисля, че гледката ще ви хареса.

След тези думи те се отправиха към уинебагото.

— Надявам се, че не възлагате твърде големи надежди на това — каза търговецът на автомобили, като започна да се изкачва по стълбата.

„Само на билет до Атланта“ — помисли си Брент.

На покрива на авто караваната той накара Хамилтън да застане на няколко крачки встрани от него, така че да се вижда тълпата под тях, а на заден план — пасищата.

— Първо трябва да поговоря за момент с един човек. После ще направим интервюто.

Лофт си намести слушалката, за да не бие на очи. През нея долетя гласът на режисьора, който седеше долу в телевизионния бус.

— Готови на десет — каза гласът.

На монитора до камерата на Анита се появи лице с грубовати черти — една от най-известните телевизионни личности.

Хамилтън го посочи с пръст.

— Това не е ли…?

Като държеше дясната ръка до тялото си, Брент му даде знак да мълчи. Притесняваше се, че ръката му трепери.

Режисьорът свърши броенето.

— Старт.

На монитора тънките устни на говорителя на Си Ен Ен се движеха, но нямаше звук. Обаче Лофт го чуваше в слушалката.

— А през следващия час ще видите нашето специално предаване за случката, която шокира нацията. Снощи един мъж застреля двадесет екскурзианти близо до градчето Ростов в Западен Тексас. Явно яростта на убиеца е била провокирана от тайнствени светлини, които се появяват почти всяка нощ в този район. На живо от мястото на събитието ще предава Брент Лофт, репортер от телевизионния център в Ел Пасо… — Известната личност, чиято силна подкрепа Лофт се надяваше да получи някой ден, се обърна към репортера:

— Брент, изглеждаш така, сякаш тази история направо ти е изсмукала силите.

— Нещата тук са доста емоционални. — Думите на Лофт се улавяха от миниатюрния микрофон, закачен за прашния му ревер. — Повярвайте ми, има още много информация, която трябва да се издири.

— Да разбирам ли, че ще ни разкажеш повече за тайнствените светлини и защо те са подтикнали този човек към ужасното престъпление?

— Точно така. Светлините са местен феномен, който съществува тук по-дълго, отколкото някой може да си спомни. В повечето нощи те се появяват в пасищата, които са зад мен, но не пред всеки. Някои хора ги виждат, а други — не, и това е толкова мистериозно, колкото и какво ги причинява. След малко ще насочим камерите си в тази посока и ще видим дали нацията ще има късмет.

Ала първо трябва да разберем какво очаква нетърпеливата тълпа под мен. Във връзка с това искам да ви представя Лутър Хамилтън, търговец на коли в Ростов който вероятно знае за светлините толкова, колкото и всеки друг тук. Той е един от малцината, които са ги виждали лично и отблизо. Всъщност неговото преживяване с тях едва не му е коствало живота.

— Господин Хамилтън. — Лофт пристъпи към госта си, така че Анита да може да хване и двамата в кадър. Тълпата долу нетърпеливо обикаляше насам-натам. — През лятото на 1980 година вие сте преживели супер необикновено събитие.

— То със сигурност не беше обикновено, повярвайте ми — потвърди Лутър.

— И се случи на това място?

— Точно тук. Точно където стоят всички долу. В онези дни нямаше никаква наблюдателна платформа, само покрит с чакъл паркинг встрани от пътя. На 4 юли 1980 година в Ростов имаше празнична заря. След като тя свърши, ние дойдохме с коли дотук.

— Колко души бяхте?

— Почти колкото има и сега. Поне четиристотин души.

— И какво възнамерявахте да правите? Имате ли си наименование за това?

— Наричахме го „Лов на ростовските призрачни светлини“.

35.

За втори път този ден Хамилтън описа какво се бе случило в онова далечно лято и сега разбра, че нервността, за която бе споменал, нямаше кой знае колко общо с притеснението, че ще забрави какво трябва да каже по телевизията. Тя се дължеше на онова, което бе започнал да си спомня.

Този следобед, когато бе разказал на репортера за лова, спомените му бяха замъглени от изминалите десетилетия, но сега в паметта му изплуваха подробности с такава яснота, че той се страхуваше да се върне в онова време.

„Боже, иска ми се никога да не се бях съгласявал за това интервю“ — помисли си Лутър. Беше се надявал, че рекламата ще му помогне за продажбата на колите, но внезапно това въобще не го интересуваше.

Фойерверките в Ростов по случай 4 юли 1980 година се бяха оказали обичайната шега. Пускаха ги на училищното футболно игрище: по-малко от десет минути изстрелваха ракети, някои от които дори не се възпламениха, а само пропукваха в праха. Настана голямо шоу, докато директорът ги заливаше с кофи вода. Шутът от по-горните класове Джеб Ръдърфорд се изгори с бенгалски огън.

Парченца обгоряла хартия падаха от небето и едно от тях влезе в окото на приятелката на Кал Бейли, така че той трябваше да я закара в болницата. Големият финал бе ракета, избухнала под формата на огромно американско знаме, което пламна ярко над тълпата. Дим и миризма на барут изпълниха въздуха. Единадесет години порено Хамилтън щеше да асоциира тази миризма с пушечния мирис от артилерийската стрелба през първата война в Персийския залив.

И след това шоуто свърши. Председателят на студентския съвет Рик Чембърс прошепна на Лутър, че фойерверките са продължили толкова, колкото да направиш едно чукане. Всички се насочиха към колите и камионетките си, но мнозина знаеха, че празненството едва започва и не само учениците излязоха с автомобилите си извън града, за да отидат до настлания с чакъл паркинг. Много родители също отидоха там, както и семейства от близките градове.

Капитанът на футболния отбор Джони Уитлок го бе измислил. На него винаги му хрумваха налудничави идеи, като например предложението балът в чест на празника Завръщане у дома11 да бъде с хавайски костюми. Защото как би могло да има завръщане у дома, след като никой никога не напуска Ростов. Може би балът трябвало да се казва „Иска ми се да напусна дома“. За предложението гласува само един човек — самият Джони.

Друг път той се бе промъкнал в училището посред нощ и бе успял да стигне до пилона със знамето, без да бъде забелязан от разсилния или от минаващата оттам патрулна полицейска кола. На следващата сутрин, когато учениците пристигнаха, завариха над училището да се вее ухиления лик на Мики Маус.

Директорът беше бесен. На набързо свикан съвет той заяви, че някой е нанесъл обида не само на училището, но и на американското знаме, и поиска настойчиво да разбере кой го е направил. Само Лутър и няколко други деца знаеха, че е бил Джони, и, естествено, никой от тях не каза и дума поне до този 4 юли, когато вече нямаше никакво значение.

— Хайде да направим нещо голямо — предложи Джони на Хамилтън и още половин дузина хлапета след последния час в края на учебната година.

Хапваха хамбургери в „Риб Палъс“ и Лутър отвърна:

— Да, като какво например? Знаеш, че тук наоколо няма нищо за правене.

Джони дъвка известно време замислено и внезапно се ухили:

— Единственото, което имаме, са светлините, нали?

— И старата фермерска къща, където снимаха филма с Джеймс Дийкън — подсказа Кал Бейли.

— На кого му пука за тази стара грозотия? Проклетата къща се разпада. Не, светлините са единственият екшън, с който разполагаме. Колко пъти всеки от вас се е опитвал да разбере какво представляват те?

Всички свиха рамене. Беше се превърнало в нещо като ритуал на порастването на дванадесетия ти рожден ден да се измъкнеш от вкъщи, след като родителите ти заспят. После отиваш с велосипеда до паркинга извън града, където децата чакат да видят дали ще имаш куража да прескочиш оградата и да побродиш из полето, за да се опиташ да откриеш произхода на светлините. Беше по-трудно, отколкото изглеждаше, защото полята се простираха чак до Мексико и лесно можеше да се загубиш там в тъмнината.

Наистина, малко деца виждаха светлините, така че повечето дори не знаеха какво търсят. Затова останалите хлапета се мъчеха да изкарат нещата по-страшни, като ги наричаха „Призрачните светлини“.

Преди момчето рожденик да пристигне, другите деца се скриваха в полето. Когато то прескочеше оградата и тръгнеше в мрака, те вдигаха запалени фенери, но щом момчето поемеше в тяхната посока, скриваха светлината. Това го караше да се оглежда объркано наоколо. После то виждаше други светлини — още фенери — и поемаше към тях. Те пак изчезваха. Шегата свършваше, когато хлапетата с фенерите не можеха повече да се удържат да не се разсмеят.

Обаче понякога децата, които се криеха, виждаха други светлини. И бе очевидно, че те не може да са от фенери, защото някои от тях се рееха високо над земята. Те се носеха насам-натам, сливаха се и променяха цвета си, постоянно се уголемяваха и приближаваха. Това бе другият повод за край на шегата — изведнъж вече не беше смешно и децата с фенерите решаваха, че е време да се прибират вкъщи.

Този ритуал бе прекратен след 4 юли 1980 година. След тоя ден никой не искаше да излиза в полето и когато началник Костиган пристигна в града, за да заеме поста след баща си, който бе застрелян, полята станаха забранени за посещение. Защото началникът постоянно обикаляше с колата си там по мръкнало, опитвайки се да открие какво представляват светлините.

— Ние, естествено, се шегувахме с тях — каза Джони през онзи юни, като отдели хамбургера от устата си, — но истината е, че никой не знае какво са те.

— Те са нищо — заяви Джаспър Конклин. — Кълна се, че съм бил в полята стотици пъти. Нито веднъж не съм ги зървал. Хората, които твърдят, че ги виждат, се превземат.

— Е, аз пък съм ги виждал — опонира му Джони.

— И аз — добави Лутър. — Майка ми и баща ми също.

— Хайде да направим нещо различно, което градът дълго ще помни — предложи Джони. — Да открием откъде идват. Да си организираме лов на Призрачните светлини.

Това беше идея точно в неговия стил, но името звучеше вълнуващо и той предложи да я реализират след тъпите фойерверки в чест на 4 юли и да си направят истинско тържество.

— Защо не? — подкрепи го Джаспър. — Нямаме нищо по-добро за вършене.

Те го споменаха из града, родителите чуха за това и някои от тях — особено редакторът на седмичния вестник — си помислиха, че може да е интересно. И така във вестника бе отпечатана статия, а после проведоха събрание в училищния гимнастически салон. Много хора не искаха да имат нищо общо с лова — те бяха доволни от положението такова, каквото бе, и чувстваха, че някои неща не трябва да бъдат обяснявани. Обаче повечето бяха уморени от неведението си, а пък някои си имаха собствени причини да искат ловът да се състои.

— Дявол да го вземе, преди да почине, дядо ми каза, че е видял светлините, като се е върнал от Първата световна война — каза Джош Маккини. Той притежаваше единствения киносалон в Ростов. — По онова време в града се страхували, че те са от немски шпиони, промъкнали се през мексиканската граница. Армията излязла в полето и не могла да разбере какво става, така че за по-сигурно построили онзи тренировъчен полигон. После го използвали отново през Втората световна война, когато светлините пак изнервили военните. През всичките тези години хората наоколо се опитват да открият какво представляват те и досега никой не е успял. Аз лично смятам, че и този път няма да разбулите тайната. Но изцяло съм за това да се опита, защото когато се провалите, това ще направи светлините още по-загадъчни и ще привлече повече туристи.

— И повече зрители в твоето кино, нали Джош? — пошегува се някой от тълпата.

— Е, няма да се откажа от възможността да продам малко повече пуканки. — Гримасата, която направи Маккини, предизвика смях и изведнъж всички заговориха едновременно, но кметът не си направи труда да призове към тишина, защото бе ясно, че ще има лов на Призрачните светлини. Онези, които го подкрепяха, щяха сами да уточнят подробностите.

И така, на въпросния 4 юли на настлания с чакъл паркинг извън града се събраха стотици хора. „Блясъкът от запалените фарове на всички коли беше своеобразно шоу“ — помисли си Хамилтън. Допълваше се от оглушителното бръмчене на двигателите на многобройните автомобили, повечето от които бяха камионетки. Наистина, картината беше направо грандиозна.

Джони пристигна с мотоциклета си. Лутър имаше джип — военен модел от 1960 година, който бе купил от морга за коли в покрайнините на Ел Пасо. Механик по природа, той го бе ремонтирал и го бе боядисал в жълто. Няколко каубои дойдоха на коне.

Всички говореха толкова много, че Уейлън Крейг, който притежаваше железарски магазин, трябваше да използва рупор, за да привлече вниманието на хората.

— Изключете двигателите! — Усиленият му глас се опитваше да надвика шума от автомобилите.

Първо се подчиниха няколко души, после ги последваха и другите. Не след дълго Хамилтън вече чуваше всичко, което казваше Уейлън.

— Загасете и фаровете! Не смятам, че трябва да слагам слънчеви очила по това време.

Няколко души се изкискаха и скоро останаха да светят само толкова фарове, колкото бе необходимо, за да не се спъват хората в тъмнината. Лутър погледна към безоблачното небе и видя бляскавите звезди на Млечния път.

— Донесъл съм осем комплекта портативни радиостанции от моя магазин — съобщи Крейг. — Щом се организирате по групи, ще ви ги раздам. Естествено, искам да ми ги върнете, когато приключим, освен ако някои от вас не пожелаят да си купят по един комплект.

Това предизвика още смях.

— Предполага се, че имате собствени електрически фенерчета — продължи Уейлън и думите му отекнаха над тъмното поле. — Но в случай че сте ги забравили, донесъл съм няколко от магазина.

— И искаш да ти ги върнем, освен ако не решим да си ги купим — извика някой от тълпата.

— Тази седмица те са на промоция.

Разнесоха се още повече смехове.

Не че Крейг беше толкова забавен. Много от дошлите си бяха донесли бира и повечето мъже си посръбваха от кутийките. Неколцина отиваха многократно до колите си, за да пийнат от шишета, увити в хартия. Хамилтън забеляза, че някои от тийнейджърите също имаха кутийки с бира, като ги държаха близо до тялото си, за да не бият на очи. Вятърът разнасяше миризмата на алкохол сред тълпата.

В резултат на това измина повече от час, докато се организират. Някой донесе от автомобила си ножица за метал, и направи широк отвор в оградата от бодлива тел.

— Очаква се това да бъде поправено, след като приключим — заяви Уейлън.

— Донесъл ли си някакви инструменти, които да ни продадеш, за да го свършим? — извика някой.

По протежение на оградата на четири стратегически места, отдалечени на седемдесет и пет метра едно от друго бяха поставени по двама наблюдатели. Всяка двойка разполагаше с бинокъл, компас и портативна радиостанция. Хората минаха през дупката в оградата и се наредиха в редица, дълга около тридесет метра.

Кметът Акерман пое рупора.

— Щом тръгнем, просто вървете право напред. Използвайте радиостанциите, за да ни съобщите, ако видите светлините. Щом определим координатите на картата, ще изпратим камионетки в тази посока. Те ще стигнат там толкова бързо, че каквото и да причинява светлините, няма да има възможност да се измъкне.

— Мотоциклетът ми ще стигне по-бързо — обади се Джони.

Лутър едва не добави:

— И моят джип.

— Конят ми може да отиде на места, където никой друг не успява да припари — заяви един каубой.

— Помощта на всички е добре дошла — увери ги кметът през рупора. — Онези от вас, които са в редицата, да не използват фенерчетата си, освен при крайна нужда. Ще ви пречат да виждате в тъмнината. Освен това… — По тона му си пролича, че се кани да се пошегува. — Не искаме да изплашим причинителите на светлините. Ха, Ние може да им изглеждаме толкова тайнствени, колкото и те на нас.

Обаче забележката му не предизвика смях и Хамилтън реши, че някои хора от тълпата вярват, че кметът е прав.

Най-сетне, половин час преди полунощ, всички потеглиха. Е, не всички. Някои се почувстваха уморени, премръзнали и се прибраха по домовете си. Други бяха пили прекалено много и изпозаспаха в колите си. Късметлии. Но повечето внимателно се разпръснаха и тръгнаха в мрака през полето.

— Честит Четвърти юли! — извика някой.

Лутър остана отзад с Джони, готов да поеме с джипа си из полето, ако някой забележи нещо. За кратко гърбовете на хората от редицата бяха осветени от останалите автомобилни фарове. Обаче независимо от безоблачното небе полето тънеше в непрогледна тъмнина и те изчезнаха в нея като след магически фокус.

Полъх на вятъра разхлади лицето на Хамилтън, докато той се мъчеше да долови някакво движение на хоризонта.

— Виждам една! — извика един наблюдател.

— Къде? — поиска да узнае партньорът му.

— Не. Сбъркал съм. Съжалявам, хора. Било е просто електрическо фенерче, което някой включи и изключи.

Още една светлина проблесна и изчезна. Лутър можеше да се закълне, че и тя беше от фенерче. После проблеснаха още няколко. Изкушението да се види какво има в далечината очевидно бе заразително. Появяващите се и изчезващи лъчи на електрическите фенерчета приличаха на гигантски светулки, които подскачаха и се движеха на зигзаг.

Друг наблюдател изкрещя по радиостанцията си на хората в полето:

— Изключете тези фенерчета! Пречите ни да видим какво има отвъд вас.

Последваха го и други настоятелни гласове.

Постепенно фенерчетата бяха изключени и най-накрая Хамилтън виждаше единствено мрак. Само небето бе друго нещо. Когато погледна нагоре, той видя трепкащите светлини на самолет, носещ се с пълна скорост нанякъде. Още една движеща се светлина — тази не трепкаше — вероятно идваше от спътник.

— По дяволите! — извика Джони, като го прегърна през раменете. — Ако знаех, че ще е толкова скучно, никога нямаше да предложа да дойдем тук. Целият съм премръзнал. Това е по-лошо от тъпите фойерверки.

Лутър се канеше да се съгласи, когато погледна към полето и застана нащрек, тъй като един участък от мрака сякаш стана малко по-светъл.

„Вероятно пак е някое включено фенерче“ — реши той. Обаче това изглеждаше далече отвъд мястото, където би трябвало да бъдат търсачите, и се отличаваше от околната тъмнина.

— Джони — зашепна той. — Ти…

— Виждам нещо! — съобщи един наблюдател.

— И аз — възкликна още някой.

Същото важеше и за Хамилтън. В далечината наистина видя кълбо от жълта светлина. После към него се присъедини зелено кълбо. Те се полюшваха, сякаш плуваха във вода, след това се сляха в едно голямо кълбо, което стана червено. След няколко секунди се разделиха и сега бяха три: синьо, оранжево и друг нюанс на зеленото.

Лутър си даде сметка, че е вдигнал ръка до дясното си ухо. Едва доловим остър звук дразнеше тъпанчето му. Той му напомняше за вибрирането, което бе чул, когато бе гледал как един човек акордираше старото пиано, което постоянно стоеше в ъгъла на гимнастическия салон.

Мъжът бе извадил лъскав метален предмет от кутията си с инструменти. Той имаше дръжка и две успоредни пластини. Човекът го чукна отстрани на пианото и пластините завибрираха, бръмчейки, като позволиха на акордьора да настрои една корда, докато камертонът и съответният клавиш не издадоха еднакъв звук.

Сега Хамилтън чу нещо подобно — като тон от необичайно звучащо пиано, — като се изключи фактът, че едва доловимото вибриране беше неприятно, карайки го да си представя нагорещена игла, която пробива тъпанчетата му.

— Виждам още една! — изкрещя наблюдател.

— На двеста градуса — извика партньорът му като погледна компаса си.

— На сто и осемдесет — добави някой по-нататък по протежение на оградата.

И другите наблюдатели докладваха:

— Сто и седемдесет!

— Сто шейсет и пет!

Кметът и двама членове на градския съвет бързо се наведоха над картата, разпъната върху капака на един пикап. Единият я притисна, другият я освети с фенерче, а градоначалникът зачерта линии по нея.

— Те се пресичат на сто седемдесет и петия градус — извика той. И измери с линия разстоянието върху картата, сравнявайки дължината с мащабната скала в долния й край. — Изглежда, че са на тринадесетина километра от тук — съобщи по портативната радиостанция.

Стоящият наблизо Лутър чу пращящия отговор, който дойде от нея.

— Тринадесет километра? В тъмнината? Това ще отнеме цяла нощ.

— Просто продължете да вървите в редица. Насочете се към светлините и се уверете, че нищо не обикаля край вас. Сега ще изпратим камионетките. Те ще стигнат там за нула време.

До Хамилтън достигна внезапното бръмчене на двигател и той си даде сметка, че Джони пали мотоциклета си. Две камионетки тръгнаха, но Джони мина пръв през отвора в оградата. Беше намалил светлината на фара си и когато камионетките бързо го последваха, те бяха запалили само габаритите си. Дори и така Лутър видя праха, който вдигнаха, а червената светлина на стоповете им разкри двама конници, яздещи малко зад тях.

От шума на отдалечаващите се автомобили той се досети, че никой не кара бързо, но в тъмнината, при минималното осветление, скоростта беше относително понятие. Четиридесет километра в час щеше да бъде достатъчно.

Изведнъж осъзна, че бе останал назад.

Джипът му бе открит. Той прескочи над вратата, намести се върху шофьорската седалка и завъртя ключа за запалване. Когато моторът изръмжа и габаритите му осветиха оградата, Хамилтън се насочи към отвора в нея. Джипът му имаше здраво окачване, но от някаква яма по неравното поле главата му се отметна назад.

„Надявам се, другите деца са видели как направих този скок!“. Сети се за един стар филм, който обичаше да гледа винаги когато го даваха по телевизията, — „Булит“. В него имаше най-великото преследване с коли и Стив Маккуин бе най-готиният шофьор на всички времена, но дори и той едва ли щеше да направи по-добре този скок.

Джипът друсна яко, когато предните колела минаха през някакви камъни. Див заек пресече пътя му. Нощният ветрец рошеше дългата му коса. Той извади светещ компас от джоба на ризата си, погледна в него за миг и се насочи към сто седемдесет и петия градус.

От двете му страни се издигаха стени от мрак. Дори и при тази ограничена скорост Лутър имаше чувството, че профучава в пространството. Слабите светлини на джипа му позволяваха да вижда само на стотина крачки напред. Комбинирано с друсането, причинено от дупките и камъните, това му пречеше да има ясен поглед към зоната, към която се бе насочил. Призрачните светлини трудно се виждаха, даже и да стоеше абсолютно неподвижен на настлания с чакъл паркинг, но сега си даде сметка, че не може да се надява да ги забележи, освен ако не стигне много близо.

Внезапно съзря движение отпред. „Хората от редицата“ — рече си той. Силуетите се материализираха. Те се бяха пръснали настрана, сякаш бързаха да се отдръпнат от пътя на мотоциклета на Джони, камионетките и ездачите. Двама души се превиваха от болка на земята, докато някой крещеше по радиостанцията. После Хамилтън видя кон да се мята върху пръстта, а единият му крак бе извит под неестествен ъгъл. До него лежеше каубой. Той не помръдваше.

През следващата секунда вече имаше само камъни, туфи трева и загадъчна тъмнина отвъд светлината на габаритите.

„Ако не внимавам, ще се блъсна в някого“ — помисли си той.

От предпазливост включи предните фарове и ахна при вида на черните, прилични на въглени скали, които изведнъж изникнаха пред него. Те се простираха по цялото протежение надясно. Ако караше по-бързо, щеше да удари джипа, когато рязко зави наляво и заора в пръстта, вдигайки облак прах, който закри видимостта му.

Проклетата Лоша земя. Когато се отклони от скалите кашляйки от праха, забеляза блясък пред себе си.

„Сигурно съм по-близо до светлините, отколкото съм си мислил“.

Те се усилиха, докато не го заболяха очите, ставайки по-големи и по-ярки. Отначало си помисли, че това се дължи на приближаването му към тях, но когато станаха още по-силни, си даде сметка, че и те се движат.

„Светлините идват към мен!“

Лутър не знаеше защо това го уплаши. Целта на лова беше да се приближат и да се намери обяснение какъв е източникът им, но когато те станаха по-силни, стомахът му се сви.

Две от светлините обаче не бяха цветни. Носейки се близо до земята, те бързо се приближаваха. Внезапно му се догади, като откри, че са фарове на камионетка.

„Ще ме блъсне!“

Той зави наляво и почувства как автомобилът профуча край него толкова близо, че от образувалото се течение в очите му влезе пясък. Натисна здраво спирачките и джипът поднесе по камъните и тревата. От друсането зъбите му изтракаха. Уплашен, Хамилтън разтърка очи, опитвайки се да избистри погледа си. Прахът изпълни дробовете му, като отново го накара да кашля.

После зрението му се проясни достатъчно, за да види как един паникьосан кон се носи в галоп срещу него. Нямаше ездач. Обхванат от ужас, Лутър вдигна ръце пред лицето си, убеден, че запененият жребец ще се блъсне в джипа. Представи си агонията от тежестта му, която ще се стовари върху него, смачквайки го. Ала в този момент тътнещите копита го подминаха.

Момчето се обърна, за да погледне след него. Далече назад се носеха приглушени викове, придружени с подскачащи светлини, които внезапно му се сториха навсякъде. Хората в редицата бяха чули камионетката и коня, движещи се с пълна скорост към тях, и тичаха във всички посоки, за да избегнат сблъсъка.

Разнесе се женски писък. Изцвили кон. Или може би този ужасен животински крясък бе излязъл от устата на човешко същество?

Лутър се вцепени от този хаос. После бръмченето на друг двигател го накара отново да погледне напред. Видя разноцветни сфери да преследват фаровете на камионетка, която смени посоката, за да избегне джипа му, завивайки рязко надясно. До камионетката се движеше светлината на самотен фар — мотоциклетът на Джони. Продължавайки да завива надясно, автомобилът премина с бясна скорост оградата от бодлива тел, събаряйки табела, която излетя във въздуха. Тя едва не се удари в мотоциклета.

Хамилтън знаеше точно какво пишеше на табелата. Беше виждал подобни на оградата, която обграждаше близката зона.

Стоповете бързо изчезнаха, преследвани от цветните светлини, които също избледняха, докато накрая единственото, което момчето виждаше, бе мракът, надвиснал над полето.

Далечно боботене прозвуча като гръмотевица. На хоризонта лумнаха няколко светкавици или фойерверки от намиращ се на голямо разстояние град. Обаче Лутър не се съмняваше какво наистина е предизвикало тътена и светкавиците. Независимо от разстоянието, стори му се, че чува Джони да пищи.

36.

— Значи надписът на табелата не е преувеличавал опасността? — попита Брент, докато стояха на ярко осветения покрив на авто караваната, а тълпата кръжеше нетърпеливо на тъмния паркинг долу. Анита продължаваше да насочва камерата към него и Хамилтън.

— По време на Втората световна война в тази зона е имало активен военновъздушен полигон. — Гласът на Лутър звучеше така, сякаш го измъчваше болка. — Този толкова изолиран район е бил идеалното място за летателните екипажи да се упражняват в бомбардиране. Обикновено бомбите, които са пускали, не са имали детонатори и експлозиви. Но понякога са били истински — за да привикнат екипажите на ударните вълни. Не всички бомби са се взривили при падането си на земята. След толкова много години детонаторите бяха станали много неустойчиви.

— А вашият приятел оцеля ли?

— Джони? — Хамилтън направи гримаса, сякаш споменът бе пред очите му. — Той и двамата мъже в пикапа бяха разкъсани, минавайки над две бомби.

— Съжалявам да го чуя. — Репортерът, естествено, вече го знаеше. Лутър му бе разказал за това по-рано същия ден. Обаче Лофт искаше да покаже съчувствие пред зрителите.

— Никой не пожела да отиде да ги търси в тъмнината — продължи Хамилтън. — Една местна жена пилот излетя на зазоряване. Тя прелетя над зоната, видя останките и даде координатите на мястото. Но дори и тогава спасителният отряд не можеше просто да се втурне натам от страх да не взриви други бомби. Стигнаха на мястото чак в средата на следобеда. — Той поклати глава, лицето му бе пребледняло като на болник. — Дотогава койотите бяха добрали до това, което бе останало от телата, и…

Брент реши, че е време да смени темата. От предаването се очакваше да бъде като таблоид, без да се описва зверове разкъсват трупове.

— А светлините? Какво стана с тях?

— Те просто изчезнаха. Следващата нощ не се появиха отново, на по-следващата също. Минаха няколко месеца, преди да се върнат.

— Казахте, че светлините са преследвали мотоциклета на вашия приятел и камионетката.

— Както и другата камионетка, и двамата каубои. Така поне ми се стори. Естествено, може да е било оптическа измама. По време на разследването психиатърът заяви, че всички просто сме били увлечени, че сме видели светлините, защото сме искали да ги видим, и когато един се е паникьосал, всички сме били обхванати от паниката. Не знам в какво да вярвам. В онази нощ светлините със сигурност ми изглеждаха реални и определено изглеждаше, че имат собствена воля. Те толкова силно изплашиха единия от конете, че той си счупи крака, а другият хвърли ездача си и побягна. Това беше жребецът, който видях да галопира към мен. Каубоят си счупи едната ръка и ключицата.

— А какво стана с вас? От това, което казахте, светлините явно не са ви безпокоили.

— Седях в тъмнината дълго време, мъчейки се да осмисля какво бях видял. Опитах се да си кажа, че очите са ми изиграли номер. Но ако виждах някаква халюцинация, Джони и мъжете от камионетката трябваше да са видели точно същата халюцинация. Защо иначе щяха да карат толкова бързо, за да се махнат? Когато най-сетне събрах смелост да обърна джипа и да се върна на този паркинг, си дадох сметка, че яката на ризата ми беше мокра.

— Мокра?

— От кръв.

— Какво? — Лутър не му го беше казал преди това.

— Имаше и звук.

— Звук ли?

— Много висок. Почти недоловим. Чувствах го като гореща игла, забита в тъпанчетата ми. Те се спукаха…

— Спукали са се?

— Тъпанчетата ми. Кръвта течеше от ушите ми. Не можех да чувам в продължение на три месеца. Лекарят ми се страхуваше, че ще остана завинаги глух. Странно колко много неща от онази нощ бях изхвърлил от паметта си. Като говоря отново за това…

В действителност Хамилтън изглеждаше така, сякаш щеше да заплаче.

„Време е да приключим с това“ — каза си Брент. Той посочи към тъмнината:

— А сега, след всичките тези години, се случи още една трагедия заради светлините. Ще направим кратка пауза. Щом се включим отново, ще насочим нашите камери към зоната зад мен и ще се опитаме да намерим някои отговори относно…

— Виждам една! — извика някой от тълпата.

— Къде?

— Ей там. Вдясно.

— И аз я виждам.

Лофт усети как авто караваната се разлюля, когато навалицата се заблъска в онази посока.

— Вижте! Половин дузина светлини.

Брент видя Анита да се придвижва напред с камерата.

— Къде? — изкрещя някой. — Още не ги виждам.

— Вдясно — отвърна му друг.

Лофт се загледа в посоката, която сочеха много хора. Единственото, което видя, бе тъмнина. Надяваше се, че операторите на земята и в хеликоптера следват инструкциите му и са насочили камерите към множеството. Хората бяха историята. Техните реакции ставаха безумни.

— Да. Боже мой, прекрасни са! — възкликна една жена.

Внезапно Брент съзря нещо в далечината. Шест светлини, които сякаш плуваха. Те се събраха по двойки, после се разделиха.

— Виждам ги — заяви той на телевизионните зрители. — Това е удивително! Вие сте първата публика, която съзира тайнствените ростовски светлини.

Сега Анита стоеше до него, насочила камерата към светлините. Напрегнатото й изражение му показа, че заснема невероятни кадри.

— Може би това ще ни помогне да разберем какъв е източникът им — каза Брент на зрителите.

— Това не са те — прекъсна го Хамилтън.

Репортерът продължи:

— Вероятно ще съумеем…

— Казвам ви, това не са ростовските светлини — настоя Лутър.

— Но аз ги виждам. Те очевидно са там.

— Това са фарове.

— Какво?

— Гледате към пътя за Мексико. Това са фаровете на коли, движещи се по шосето. Точно там пътят се изкачва и се спуска. Ето защо изглежда, че светлините танцуват. Много хора са се заблуждавали от движението по този път.

— Но…

— Светлините изобщо не изглеждат така. Освен това посоката е грешна. Това е югозапад. Трябва да гледате на югоизток.

— Ей там! — извика някакъв мъж.

Като един, тълпата се обърна на югоизток и уинибагото отново се разлюля. Няколко души сочеха уверено.

— Там!

Лофт се обърна да погледне в новата посока и остана изумен. Първото нещо, което забеляза, бяха цветовете. Той бе израснал в Мичиган. Една тревожна лятна нощ, когато беше на десет години, бе останал навън след мръкване и бе видял безброй цветни ивици да се диплят в небето. Те извираха от север и изпълваха небесата, неестествено сияйни, въртящи се като живи.

Брент изтича вкъщи и заяви на майка си:

— Ще умрем.

— Какво?

— Небето се е запалило! Това е краят на света! — Бат, му бе починал от инфаркт шест месеца по-рано. Вероятно затова смъртта бе в мислите му.

Когато най-сетне разбра какво става, майка му го хвана за ръката и излезе с него навън.

Той се съпротивляваше.

— Не! Те ще ни убият!

— Няма защо да се страхуваш. Това, което виждаме, е Северното сияние.

— Какво?

— Северните светлини. Веднъж чух обяснение за тях. Както изглежда, те са взаимодействие на слънчевия вятър с магнитното поле на земята, което е най-силно в полярните области.

Това, което Лофт виждаше сега в далечината, създаваше у него впечатлението, че Северните светлини са затворени в седем трептящи орбити. Техните цветове непрестанно се променяха, разпространявайки се вълнообразно от центъра навън, като създаваха усещането, че нещо кипи в ядрата им. Трептенето им бе хипнотизиращо, докато те се рееха, спускаха се и се издигаха, и кръжаха във въздуха. Макар че бяха много далече, Брент протегна ръка в опит да ги докосне.

Мнозина в тълпата се чувстваха по същия начин. Те вдигаха ръце към тъмнината.

— Махнете се от пътя ми! — изрева някакъв мъж.

— Пречите ми да виждам — оплака се друг.

— Давай напред! — настояваше женски глас. — Трябва да ида по-близо! Имам нужда да бъда излекувана.

— Не се блъскайте!

— Не, недейте…

Всички се бяха устремили към оградата.

— Не мога да дишам!

Някакви хора се блъснаха в авто караваната. Тъй като тя се разклати, на Брент му бе трудно да запази равновесие. А когато налетяха още хора, автомобилът направо се разтресе. Репортерът посегна да се хване за нещо, но ръката му срещна само въздух. А при следващото разклащане коленете му се подгънаха. Внезапно полетя във въздуха, падайки към тълпата.

След миг се просна на чакъла и изохка под тежестта на куп тела, които се стовариха върху него.

37.

Ърл Халоуей седеше в ярко осветената зала за наблюдение под сателитните антени на радиообсерваторията. Току-що беше погълнал шест аспирина, което правеше половин флаконче за деня, но главоболието му не преставаше. Стомахът му гореше. Бръмченето от генератора, антените или каквото там го причиняваше, се засили и го накара да заскърца със зъби в опит да се освободи поне малко от напрежението, което чувстваше в ушите си.

Той не беше на смяна, но така или иначе не можеше да се съсредоточи достатъчно, за да изгледа някой филм на компютъра в стаята си. Беше направил опит да загаси лампите и да полежи в леглото със затворени очи и влажна кърпа на челото. Но главоболието беше прекалено мъчително, за да лежи неподвижно, затова беше дошъл в стаята на охраната с надеждата, че ще забрави временно болката, докато прави нещо полезно.

Вместо това ярките лампи засилиха още повече напрежението в главата му.

— Добре ли си? — попита го един от другите пазачи.

— Че защо да не съм?

— Изглеждаш ужасно.

Халоуей се беше отказал да говори с другите за бръмченето. Изглежда, го чуваше единствено той.

— Всеки ден едно и също. Не откъсваме очи от проклетите монитори. И никога нищо не се случва.

— Така ми харесва — рече друг охранител. — Да не искаш някой да ни нападне за разнообразие? Може би не са те стреляли достатъчно в Ирак.

— Сякаш терористите ги е грижа за някаква си радиообсерватория — обади се пак първият пазач. — Нямам представа какво правим тук, но заплащането е добро.

— Точно така. Заплащането е добро. Така че, Ърл, спри да се оплакваш и си затвори устата.

Функцията за нощно виждане на камерите се беше за действала преди няколко часа. Всичко, което показваха мониторите — радиотелескопите, оградите, рядката трева, праха и сякаш безкрайната пустош, — беше оцветено в зелено. На един от екраните се виждаха три шляещи се койота. От телесната им топлина те светеха в яркозелено. На друг екран от дупка в земята изникна голям северноамерикански заек. Щом подуши койотите, заекът избяга с големи подскоци. И неговото тяло светеше неестествено ярко.

Няколко мига по-късно на трети екран се появиха койотите, които преследваха заека в зелената тъмнина.

— Кой казва, че никога нищо не се случва? — попита първият пазач. — Да се обзаложим кой ще победи?

— Аз залагам на заека — отговори вторият пазач.

— Колко? Опа, твърде късно.

Халоуей изгледа намръщено екрана.

— Човече, даже кръвта изглежда зелена с тези камери за нощно виждане. — Той се изправи и тръгна към вратата, като залиташе леко.

— Отиди да поспиш малко — каза зад гърба му вторият охранител.

— Де да можех. — Ърл излезе от залата и тръгна по голия коридор. Ботушите му вдигаха дразнещо силен шум.

Вратата на зоната „Анализ на данни“ беше затворена. Като се присвиваше от болка, той долепи до нея лявото си ухо.

„Не трябва да си тук — беше му казал изследователят Гордън, когато Халоуей се бе опитал да се сприятели с него. И го беше изгледал навъсено през очилата си. Тази зона е с ограничен достъп. Мястото ти е в залата за наблюдение“.

„Мъчиш се да бъдеш добър с хората, а те започват да те третират като лайно“ — помисли си Ърл.

Той притисна по-силно ухото си към студената метална врата. Но единственото, което чу, бе бръмченето. Този следобед бе направил още един опит да установи какво го причинява. Беше претърсил всички стаи в обсерваторията — тоалетните, спалните помещения, кухнята, столовата, стаята с генератора, залата за фитнес, залата за наблюдение — и нищо, не беше намерил никакъв отговор.

„Но нямах възможност да проверя тази зона — помисли си мрачно Халоуей. — Този кучи син Гордън реши, че не съм достатъчно добър, за да остана по-дълго“.

Бръмченето изпълваше главата му. Главоболието му беше изчезнало само веднъж — снощи, когато бе чул музиката. Прекрасната музика, която го накара да си представи, че танцува с най-красивата жена, която някога е виждал, че вдишва канеления аромат на косата й и пие коктейл от портокалов сок и водка.

Той стисна кръглата дръжка на вратата и я завъртя.

Не се случи нищо. Копелето Гордън беше заключил.

Ърл почука, но не получи отговор.

Почука по-силно.

В далечния край на коридора, където се намираше залата за наблюдение, се показа главата на един от пазачите.

— Какво правиш?

— Какво правя според теб?

— Казаха ни да не ходим там.

— Стори ми се, че чух някой да вика за помощ.

Халоуей заблъска с такава сила по вратата, че чак юмрукът го заболя, но болката не беше нищо в сравнение с тази в главата му.

Внезапно вратата се отвори. Гордън стоеше под ярките лампи на научноизследователската зона и го гледаме втренчено през очилата си с жълто-кафяви рогови рамки. Лицето му беше яркочервено.

— Какво ти става? Спазвай заповедите, които си поучил, по дяволите.

Ърл погледна край него към останалите изследователи. Стояха пред многобройните електронни уреди и всички бяха със слушалки на главите. Подобен комплект слушалки — вероятно тези на Гордън — лежеше на една от масите.

— Слушате музиката, нали? Обаче не ме уведоми.

— Нямаш никаква представа с какво си имаш работа. Остави ни на мира, освен ако не искаш да изгубиш работата си.

Гордън понечи да затвори вратата.

Халоуей я натисна с ръка и го спря.

— Това правите, нали? Слушате музиката.

Изследователят се напъна да затвори вратата.

Ърл я блъсна с рамо и го събори на земята.

— Хей! — извика Гордън.

Халоуей го подмина и се запъти към масата. Другите учени си помислиха, че се е засилил към тях, и се отдръпнаха притеснено. Но той се интересуваше единствено от слушалките. От тях се чуваше приглушено музиката. Прекрасната успокояваща музика.

— Гордън, хванали сте я отново, а ти нищо не ми каза.

— Разбира се, че не сме ти казали. Ти си просто един проклет пазач.

— Опитах се да станем приятели — рече Ърл.

— Моля?

— Очевидно за теб приятелството не означава нищо.

— Какви ги говориш?

На вратата се появи един от охранителите. Държеше карабина Д4.

— Наред ли е всичко?

— Заключете този мъж, докато не пристигне хеликоптер, който да го отведе от тук — каза му Гордън. — Уволнен е.

Халоуей взе слушалките.

Пазачът тръгна към него.

— Чу какво каза, Ърл. Искат да се махнеш от тук.

Халоуей вдигна слушалките към главата си.

Охранителят го сграбчи за лявата предмишница.

— Музиката не ти влиза в работата, Ърл. Не усложнявай нещата. Да вървим.

Халоуей остави слушалките.

Пазачът изглеждаше облекчен.

— Добре. Хайде да оставим тези хора да си вършат работата.

Ърл го удари с юмрук в гърлото.

— Ъххх…

Мъжът изпусна карабината и посегна с две ръце към смачкания си гръклян.

Халоуей вдигна оръжието и изстреля три куршума в лицето на Гордън. Очилата му станаха на сол.

Чу крясъци зад гърба си, обърна се и видя как другите изследователи се блъскат в стремежа си да се скрият.

„Внимавай да не улучиш оборудването“ — каза си той.

Когато в залата нахлу вторият пазач, Ърл го простреля в гърдите.

Паникьосаните учени се втурнаха към вратата. Облекчен, че вече няма опасност да улучи електронните уреди, той ги застреля в гръб.

Вдигна карабината на втория пазач и провери дали пълнителят й е пълен. После излезе в коридора и видя партньора си Тагард, който тичаше към него. Гръмна го право в главата.

Претърси обсерваторията и уби двама работници от поддръжката, които се бяха свили зад кашоните в един склад. Откри и една жена от екипа на учените, която се криеше под леглото си. Застреля и нея.

През цялото време не беше спрял да чува ужасното бръмчене. Върна се в зоната за научноизследователски проучвания, увери се, че първият пазач вече е мъртъв, и си сложи слушалките.

Музиката нахлу в ушите му и главоболието най-сетне изчезна.

38.

Рейли отключи една метална врата в подземията базата и влезе в стая, която не беше посещавал от три години. Въздухът миришеше на влага и мухъл. Той вид, множество малки червени и бели светлинки, които заприличаха на животински очи, но щом натисна ключа на стената, лампите на тавана се включиха и осветиха стотици електронни уреди, наредени по лавиците от пода до тавана. Трептяха стрелки и проблясваха скали, Уорън ги разгледа по-отблизо и видя, че всички показват необичайно високо ниво на активност.

„Чудесно“ — помисли си той.

По времето, когато лично бе надзиравал инсталирането на цялото това оборудване, уредите бяха последна дума на техниката. По-късно бяха направени нови открития в областта на електрониката и се бе наложило екипът му да извърши редица подобрения. Въпреки това настоящото оборудване се справяше отлично с работата си, усилваше сигнала от източника и го излъчваше с помощта на скрития в порутения хангар на повърхността радиотелескоп. Замаскираната по този начин антена беше синхронизирана с хоризонталната сателитна чиния при обсерваторията.

Утре вечер сигналът щеше да бъде усилен още повече и да бъде предаден през един от вертикалните радиотелескопи, който бе насочен към един сателит.

При предишните експерименти връзките се бяха разпадали, понякога с катастрофални резултати. Но като се имаше предвид оптимизираната електроника, инсталирана от хората му, и необичайно мощното излъчване от източника, Рейли вярваше, че този път най-накрая ще успее да завърши едно пътуване, което бе започнал още като момче, вдъхновен от дядо си.

Той натисна един бутон и включи редица монитори за наблюдение. Показаха се изображения на порутените хангари и района около базата, всички в зеленикави оттенъци, защото беше нощ. Превъзходните обективи на скритите камери му позволяваха да увеличава детайлите до впечатляващи размери. Видя водача и немската овчарка, които патрулираха покрай оградата.

Полковникът насочи вниманието си към зоната в началото на пътя, където излязлата от контрол тълпа се мъчеше да се прехвърли през оградата. Никога не се бе надявал, че ще разполага с хора като опитни обекти. Фактът, че бяха стотици, правеше нещата още по-хубави. Но Рейли знаеше, че най-важни бяха опитните обекти, които беше довел със себе си. Реакцията на хората от екипа му щеше да определи дали проектът заслужава да бъде продължен. Те не знаеха, че като поставят начало на експеримента, се превръщат в жизненоважна част от него.

39.

Нечия обувка ритна Брент в челото. За момент всичко пред очите му стана сиво.

— Продължавай да снимаш! — изкрещя той в микрофона на ревера си, докато хората го тъпчеха. Тревожеше се, че режисьорът в контролната зала ще спре предаването, ако реши, че е ранен сериозно, затова се постара да звучи така, сякаш всичко е под контрол.

От мястото, на което лежеше върху чакъла, виждаше само размазани очертания на крака в панталони и рокли. Имаше чувството, че се задушава. Ритна го друга обувка, този път отстрани по врата. Той изхриптя и се претърколи в опит да се измъкне от тълпата. Камъчетата го одраха. Рамото му се блъсна в долната част на авто караваната. Обзет от отчаяние, Лофт пропълзя колкото се може по-навътре под нея. От новата си, по-удобна позиция видя ниски обувки, ботуши и обути в панталони крака, които профучаваха край него. Вратът му пулсираше от болка.

„Малко по-близо до трахеята и можеше да съм мъртъв“ — помисли си Брент. Тълпата се разпръсна и той изпълзя изпод уинибагото.

— Добре съм! Добре съм! — извика в микрофона.

„Боже, дано от хеликоптера снимат това“ — помисли си. Левият ръкав на костюма му беше съдран. От челото му течеше кръв.

Чу викове и писъци и реши да се покатери отново на покрива на авто караваната, за да продължи репортажа си, но внезапно видя проснати на чакъла Анита и Лутър Хамилтън. Камерата лежеше преобърната на една страна, а червената й лампичка продължаваше да свети.

Изтича при операторката и я чу да стене.

— Добре ли си? Можеш ли да се изправиш? — попита я нетърпеливо той. — Трябва да те махна от пътя на тази тълпа!

Лофт преметна едната й ръка през врата си и й помогна да се надигне. Цялата трепереше.

— Хайде, ще те отведа на безопасно място.

Режисьорът и екипът му се изсипаха от буса. Брент остави Анита при тях и изтича обратно до Лутър Хамилтън, който кашляше и се опитваше да пълзи по корем. Помогна му да стане и го отведе до задната част на буса.

— Трябва ни линейка!

— Определено — съгласи се режисьорът.

Лофт се обърна и зяпна при вида на половин дузината тела, които лежаха на чакъла.

В дъното на паркинга хората се боричкаха и се блъскаха към тъмнината отвъд оградата.

— Виждам ги!

— Красиви са!

— Дръпнете се!

— Не мога да дишам!

Брент вдигна камерата на Анита и я подаде на режисьора.

— Спомняш ли си как се борави с една от тези?

— Можеш да се обзаложиш. Даже продължавам да си плащам членските вноски в съюза.

— Тогава ела с мен на покрива на уинибагото.

Лофт взе падналата стълба и я подпря на авто караваната. Дясната му ръка трепереше и това го разтревожи. Започна да се катери нагоре и усети пристъп на слабост, когато се озова на върха, видя, че пилотът на хеликоптера е пуснал прожекторите, които се включват при приземяване, и осветява тълпата.

Пресипнал от удара отстрани във врата, Брент заговори в микрофона на ревера си, като описваше какво вижда.

— Хората, които са най-отзад, бутат всички напред. Тези в средата са смачкани. Онези, които са най-отпред, са притиснати до оградата от бодлива тел.

Той чу прашене на дърво.

— Мисля, че оградата ще…

Няколко стълба се счупиха. Оградата падна. Хората, които бяха най-отпред, паднаха заедно с нея и започнаха да пищят, когато се нанизаха на бодливата тел. Останалите минаха по гърбовете им и се втурнаха в полето.

В далечината продължаваха да блещукат светлини.

— Чух някакъв шум — каза Лофт в микрофона. — Лутър Хамилтън спомена, че понякога светлините са придружавани от звуци. Чудя се дали и сега не е така. Не, греша. Шумът няма нищо общо със светлините. Това е…

40.

Застанал до една кола, паркирана край тъмния път, Пейдж гледаше ококорено излязлата от контрол тълпа в района на наблюдателната платформа. Ако беше сам, щеше да изтича и да помогне на полицията, макар да се съмняваше, че и десет пъти повече полицаи са способни да овладеят положението, което наблюдаваше.

В момента обаче го беше грижа единствено за Тори.

— Беше умно от твоя страна да стоиш настрани от навалицата — каза й той.

Обърна се.

Тя не беше до него.

Дан погледна намръщено потъналия в мрак път, после пристъпи към празното място между паркираните коли, но пак не я видя.

— Тори?

Побърза да се върне при сатурна. Жена му не беше вътре. Пейдж огледа далечния край на редицата паркирани коли, който се губеше в тъмнината. Никаква следа от нея.

— Тори!

Не му се вярваше да се е присъединила към пощурялата тълпа, която прекосяваше оградата от бодлива тел, като тъпчеше падналите на земята хора и изчезваше в нощта.

Но ако не беше тръгнала в тази посока, оставаше само една възможност.

Изтрещя гръмотевица.

Дан се обърна и хукна към тъмното пасище. Тори беше права, когато му каза, че наблюдателната платформа е произволно избрано място, от което могат да се видят светлините. Те можеха да бъдат видени и от други точки край пътя, а тази нощ, за негова изненада, той ги различаваше без проблеми. Когато Тори му бе посочила развълнувано тъмния хоризонт, Пейдж ги бе видял веднага.

„Трябва да съм се научил да ги виждам. Така, както се научих да виждам сепиите“.

„Или се заблуждавам?“

Цветните светлини се движеха в далечината. Той не само ги забеляза много по-бързо от предишната нощ, но и ги видя по-ясно. Сякаш някаква мъгла се бе отдръпнала от очите му. Блестяха ярко и се въртяха, далече и същевременно близо. Кожата му настръхна.

— Тори!

Чу се по-силен гръм, бурята се приближаваше бързо.

Дан тръгна към оградата. Благодарение на натрупания като пилот опит знаеше, че ще подобри нощното си зрение, ако се опита да различи обектите в периферията на зрителното си поле. Вместо да се взира в някакъв предмет насред тъмнината, трябваше да се помъчи да го види с крайчеца на окото си, защото клетките, известни още като „пръчици“, които служеха за нощно виждане, се намираха по периметъра на ретината.

Той погледна косо към пасището отвъд оградата. От дясната му страна, там, където се намираше наблюдателната платформа, се разнесоха викове. Сред тревата се движеха подобни на привидения сенки, привлечени от светлините. Чуваха се и стонове.

— По дяволите, казах ти да спреш да ме блъскаш! — извика някой.

Проблесна светкавица и освети борещи се фигури. Един мъж удари друг мъж в стомаха. Когато вторият се приви, първият го събори на земята и започна да го рита в главата. Имаше и други обезумели, биещи се хора, при това бяха толкова много, че Пейдж не би могъл да ги спре.

Настана отново мрак, при това още по-гъст отпреди, защото нощното му зрение беше нарушено. Без да чака очите му да привикнат отново към тъмнината, той сграбчи един дървен стълб и се изкатери по него, като стъпваше по бодливата тел, после скочи на земята от другата страна. Прибраният в кобура пистолет се впи болезнено в плътта му.

— Тори!

Внезапен порив на вятъра изпрати в лицето му облак прах. Той вдигна лявата си ръка, за да предпази очите си, и тръгна през тъмното поле. Под маратонките му скърцаше трева. Върху носа му падна дъждовна капка.

Стъпи върху някакъв камък и едва не падна. Когато установи равновесието си, продължи бързо напред, като се стараеше да върви по права линия към далечните светени. Прахолякът го накара да затвори очи за момент. По челото му паднаха нови дъждовни капки.

Следващият проблясък на светкавица освети бродещи недалече пред него човешки силуети. Щом тълпата бе нахлула в полето, всички се бяха разпръснали, за да избегнат намиращите се зад тях хора, които ги бяха изблъскали през падналата ограда. И сега всички изглеждаха объркани, сякаш внезапно бяха осъзнали къде се намират.

Нов гръм разтърси Дан и го заслепи.

После бурята се разрази с пълна сила и се изсипа пороен дъжд, който го накара да се приведе. Шокиращо студени, дъждовните струи го обгърнаха и скриха разноцветните далечни светлини. Той изгуби ориентация. Не можеше да различи дори светлините на наблюдателната платформа.

— Тори!

Вятърът шибаше лицето му. Мокрите дрехи залепнаха за кожата му и го накараха да се разтрепери от студ. Следващата светкавица падна недалече от него. Той видя назъбените й разклонения и чу трясък. Секундният блясък освети залитаща фигура. После отново настъпи мрак. Пейдж тръгна към мястото, където бе видял фигурата.

Внезапно се блъсна в нея. Веднага разбра, че това е жена му. След десетгодишен брак можеше да разпознае на допир тялото й дори в пълен мрак.

— Слава богу, открих те — каза й той. — Хайде. Трябва да се върнем в колата.

— Не.

Помисли си, че не е чул добре думата заради тътена на гръмотевицата.

— Какво?

— Остави ме!

— Тук не си в безопасност.

Дан сграбчи ръката й, но кожата й беше хлъзгава от дъжда и тя успя да се освободи, като го отблъсна назад.

— Тори! — извика той. — Трябва да се върнем в колата.

В продължение на няколко мъчителни мига не можеше да я види. После проблесна нова светкавица, Пейдж зърна силуета й и хукна след нея.

— Тори, тук могат да те убият!

Сграбчи я за раменете и се опита да я завърти в посоката, от която беше дошъл. Тя го удари с лакът в стомаха и го събори на земята. Ударът беше толкова неочакван, че Дан остана без дъх. Когато се окопити, осъзна, че жена му отново е изчезнала.

Следващия път, когато проблесна светкавица, той видя че тя се е отдалечила много повече, отколкото бе очаквал. Пейдж хукна след нея. Сграбчи я отново изотзад, но този път прикова лактите до тялото й. Сключи ръце около стомаха й и я повдигна с намерението да я пренесе до колата.

Тори го ритна с пети в колената. Болката го накара да я пусне и жена му се завъртя с лице към него.

— Копеле такова, да не си посмял да ме отдалечиш пак от светлините!

— Пак?

— Ако ме беше оставил тук, ако не ме беше сграбчил и наврял в колата…

Дан осъзна зашеметено, че тя го мисли за някой друг.

— Тори, аз не съм баща ти.

— Единственото което искам, е да видя светлините! Кучи син, непрекъснато крещиш на мама! Непрекъснато се опитваш да ме докоснеш!

Пейдж беше шокиран.

— Тори, баща ти умря преди много години! Това съм аз! Твоят съпруг! Аз те обичам!

Нова светкавица освети разкривеното й лице и вдигнатия за удар юмрук. Подгизнал от дъжда, Дан се подготви мълчаливо за това, което предстоеше.

Ударът попадна в устата му. Главата му се отметна назад и той усети вкуса на кръв, но остана неподвижен, като се подготви да понесе следващия удар, който беше неизбежен.

Тя вдигна отново юмрук. После тъмнината я скри от очите му. Когато проблесна нова светкавица, Пейдж видя, че жена му го гледа шокирано.

Раменете й увиснаха. Той осъзна, че част от дъждовните капки, които се стичаха по лицето й, са всъщност сълзи. Устата й се отвори и от нея излезе измъчен вопъл. После го сграбчи и се притисна яростно в него. Ръцете й го стиснаха здраво. Тя облегна глава на гърдите му и зарида неконтролируемо.

— Страх ме е — изстена Тори.

Думите й бяха почти неразбираеми насред рева на вятъра и плющенето на дъжда.

— И аз съм изплашен. Но всичко ще бъде наред — обеща й Дан, като облиза кръвта от подутата си устна. — Готов съм на всичко за теб. Моля те, позволи ми да ти помогна.

— Не знам какво става с мен.

— И аз не знам какво става с мен — каза той с уста до бузата й. — Но, повярвай ми, скоро ще разберем.

Прегърна я с една ръка и зачака следващата светкавица. Тя разцепи небето толкова близо до тях, че успя да го стресне, но блясъкът й му позволи да се ориентира. Видя неясните очертания на наблюдателната платформа зад гърба им и успя да разпознае слабите светлини на фарове и проблясващи сигнални лампи.

Тори сигурно също ги беше видяла. Когато се чу трясък и отново притъмня, тя пое бавно през пороя. Пейдж я хвана за ръка и тръгна заедно с нея. Ако не паднеше нова светкавица, рискуваха да се въртят в кръг из полето.

Земята се разкаля и маратонките им започнаха да затъват.

— Студено е — промърмори жена му.

— Мисли си за гореща вана — каза й той. — Сухи дрехи. Димящо кафе. Топли завивки в леглото.

— Изгубих се.

— И двамата се изгубихме.

Нова светкавица проряза небето.

— Оградата — посочи Тори.

Маратонките им натежаха от калта. Започнаха да се пързалят и трябваше да се крепят взаимно, за да не паднат.

Когато стигнаха до оградата, Дан изкрещя, за да надвика воя на вятъра:

— Ще раздалеча телта! Опитай се да се провреш през отвора!

Той повдигна с две ръце един от средните редове на телта, а долния ред притисна към земята с калната си маратонка и внезапно го обзе страх, че следващата светкавица ще удари оградата и ще ги изпържи и двамата.

— Минах! — извика Тори.

Пейдж се покатери по дървения стълб и скочи от другата страна, като се подхлъзна в калта и се приземи върху дясното си коляно. Светкавицата, от която се бе страхувал, падна толкова наблизо, че я помириса.

— Добре ли си? — попита го жена му.

— Ще бъда след минута. — Той се изправи на крака. На пътя проблеснаха фарове на автомобил и осветиха паркираните коли и хората, които бързаха към тях, за да се скрият от бурята. Дъждовните струи ги шибаха безмилостно. Някои бяха с разкъсани дрехи и се движеха така, сякаш бяха ранени.

— Сигурен ли си, че си добре? — извика Тори.

— Със сигурност съм по-добре от тях — отговори й Дан. Двамата се втурнаха покрай редицата автомобили и спряха чак когато стигнаха до сатурна.

Когато влязоха вътре, Тори вече беше извадила ключовете от джоба си. Тя запали двигателя и включи парното, но въздушната струя беше студена, затова го изключи.

Дъждът плющеше по предното стъкло и Пейдж започна да трепери.

Зъбите на жена му тракаха. Червената й коса беше прилепнала към главата й. От блузата й капеше вода, калните дрехи бяха залепнали за тялото й.

Зад гърба им проблеснаха още фарове — колите напускаха една след друга паркинга и се отправяха към Ростов. Сатурнът се разтресе от поредната гръмотевица. Тори избърса кръвта от устата му.

— Съжалявам.

Той я докосна по ръката.

— Жената, която ме удари, не беше ти.

— През последните няколко дни имам чувството, че съм друг човек. Вече не се разбирам. Какво става, по дяволите?

— Каквото и да става, се случва и с двама ни. — Дан я прегърна и изпита благодарност, че не го отблъсна. Обичаше я толкова много, че гърлото му се сви. — И заедно ще разберем какво е то.