Призрачни светлини

41.

Брент стоеше до задния прозорец на телевизионния бус и се взираше в дъждовната нощ, като трепереше от студ в мокрите си дрехи. Анита и Лутър Хамилтън се бяха свили до едната стена зад гърба му и пиеха хладко кафе от пластмасови чаши.

Режисьорът на новините наблюдаваше как един техник и един оператор прибират оборудването.

— Време е да се връщаме в мотела.

Проблесна светкавица и Лофт видя последните зяпачи, които бързаха отчаяно в дъжда към колите си. Някои накуцваха и се движеха така, сякаш изпитваха болка.

— Иска ми се да можехме да заснемем това.

— Няма да изпратя нито един оператор навън при тези светкавици — възрази режисьорът. — Казаха, че бурята ще продължи няколко часа. Тази нощ тук няма да се случи нищо друго. Време е да поспим малко.

— На кого му е притрябвал сън при такава голяма новина?

— А на кого му е притрябвал припаднал от изтощение репортер?

— Къде е Шарън? — попита подозрително Брент.

— В мотела. Почива си, за да има сили за сутрешната емисия, която ще излъчим оттук.

— Няма начин. Ще й асистирам.

— Само ако си починеш преди това. Знам, че искаш да покажеш на зрителите колко усилено работиш, но започваш да изглеждаш плашещо.

Бусът потегли и подът му се разлюля, затова Лофт седна до Анита и закопча колана на седалката си.

— Ранена ли си?

— Натъртена.

— Днес свърши добра работа.

— И снощи — подчерта тя. В тъмните й очи проблесна пламъче.

— И снощи — призна Брент. — Готова ли си утре сутринта да поработиш още?

— Колата ми все още се нуждае от ремонт. — Лицето й беше изпито от умора. Тя изгледа режисьора изпод козирката на бейзболната си шапка. — Ще получа ли допълнително заплащане?

— Можеш да се обзаложиш. Си Ен Ен ще покрие всичките ни разноски.

Шофьорът зави по шосето и бусът се раздруса.

— Само не знам дали има още хляб в тази история — продължи режисьорът. — След тазвечерната случка полицията каза, че ще затвори зоната за наблюдение. Утре вечер няма да позволят на никого да припари наоколо. А може би и дълго време след това.

— Може и да се опитат да я затворят, но след емисията ни тази вечер утре тук ще има много повече любопитни туристи — възрази Лофт. — Утре е събота. Хората ще решат да прекарат тук уикенда. И няма да им хареса да изминат сума ти път, без да зърнат дори за миг светлините. Ченгета, барикади, сърдита тълпа — ще стане страхотно предаване.

— Утре вечер — съгласи се режисьорът. — Но какво ще правим междувременно?

— Ще покажем събитието от различни ъгли. Трябва да намеря жената, която е убила стрелеца. Освен това някой ми каза, че наблизо има радиообсерватория. Обзалагам се, че мога да я вмъкна по някакъв начин в картината — извънземни или нещо подобно. Искам да науча повече и за военновъздушната база от Втората световна война. Може да снимаме мястото, на което онова хлапе е умряло при експлозията през 1980 година.

— Джони — промърмори Хамилтън.

— Моля?

— Името му беше Джони.

— Вярно.

Режисьорът каза:

— Брент, ако започнеш да душиш около онова летище е много вероятно и ти да загинеш при експлозия. — Изражението му стана замислено. — Обаче от това ще излезе страхотна история.

42.

Рейли чу далечния тътен на гръмотевица, но ако не се броят дъждовните капки, които се стекоха надолу по едната стена, районът над изоставената въздушна база остана спокоен. Той наблюдаваше как неговите хора разтоварват последния от дървените сандъци под студения блясък на монтираните на тавана лампи.

— Сержант Локхарт, съберете отново екипа.

— Слушам, сър.

След секунди всички бяха строени пред него.

— Господа, когато минете през вратата зад вас, ще намерите тоалетните и спалните ви помещения, въпреки че няма да прекарвате много време в последните. Има и кухня, но не е заредена с провизии. Засега ще трябва да се задоволите с полевите дажби, които разтоварихте. Пържоли ще получите със следващия „Блек Хоук“, който ще пристигне в обсерваторията.

Една от причините да бъдете избрани за тази задача е, че сте електронни специалисти. Зад вратата от дясната ви страна ще намерите контролна зала. Техниката в нея е била свръхмодерна преди три години. Оборудването, което донесохме, ще подобри работоспособността й. Преди да го инсталирате обаче, искам да вземете видеокамерите, които разопаковахте, и да ги монтирате в горните ъгли на всички стаи и коридори. Искам всеки сантиметър от това място — включително тоалетните — да се вижда на мониторите за наблюдение и всяка секунда от времето, което ще прекараме тук долу, да бъде записана. Ако ще правим нещо, което ще остане в историята, то трябва да бъде документирано.

Няма да се разделяте с пистолетите си. Освен това ще се погрижите по една от карабините Д4, които разтоварихте, винаги да ви бъде под ръка. И ще бъдете с тапи в ушите.

Полковникът забеляза изненаданото изражение на Локхарт.

— Някакви въпроси, сержант?

— Сър, очаквате ли да бъдем нападнати от някого?

— Просто вземам предпазни мерки заради нестабилното положение, което видяхме отвън. Колкото до тапите — този проект има определени аудио характеристики, които могат… да кажем, че могат да имат вреден ефект.

Зад Рейли се отвори една врата. Той се обърна и видя един от хората си, който водеше със себе си водача и немската овчарка. Бяха слезли долу по една шахта с вито стълбище — електронно контролираният й капак беше скрит между руините на хангара. И тримата бяха вир-вода.

— Някакви проблеми там горе? — попита Уорън.

— Не, сър — отговори водачът на кучето. — Никой не се е приближавал до този район. Вниманието на тълпата беше погълнато от случващото се в зоната за наблюдателната платформа надолу по пътя. Там настана голям хаос. После се разрази бурята и всички си тръгнаха.

— Зад онази врата ще намерите сухи дрехи.

— Благодаря ви, сър.

Когато водачът и немската овчарка излязоха от помещението, Рейли махна на Локхарт да се приближи и му каза тихо:

— Ако ти се стори, че кучето се държи странно…

— Да, сър?

— Застреляй го.

43.

Чистачките на предното стъкло на сатурна свистяха като обезумели в непрекъснато усилващия се пороен дъжд, който барабанеше по покрива на колата и замъгляваше светлината на фаровете. Тори трепереше толкова силно, че едва не пропусна входа на мотела. Тя зави в паркинга, мина през няколко разпенени от дъждовните струи локви и спря пред бунгало 11. Двамата с Пейдж изтичаха до вратата, той я отключи и й направи път да влезе.

— Иди си вземи един душ — каза й Дан. — Облечи някакви топли дрехи. Аз ще отскоча с колата до „Риб Пелъс“ и ще купя горещо кафе и за двама ни.

— Но ти си премръзнал не по-малко от мен. Защо аз да влизам първа? Не е честно.

— Последното нещо, което ти трябва, е да се разболееш преди операцията. Какво ще кажеш за малко гореща супа?

Тя се поколеба само за миг.

— Да. Би било чудесно.

Пейдж се гмурна отново в пороя, влезе в колата и пусна парното.

Петнадесет минути по-късно се върна в бунгалото и остави стиропорените чаши с кафе и супа на малката масичка. Вратата на банята беше затворена. Той чу плискане на вода във ваната и побърза да свали мокрите си дрехи. Стаята нямаше гардероб, но имаше прът със закачалки. Дан провеси дрехите си и се подсуши с одеялото, което намери на един рафт. После се наметна с него, като не спираше да трепери.

Не беше взел много дрехи със себе си в Ростов, затова се наложи да облече дънките и ризата, които беше носил предишната нощ. Все още миришеха на пушек, но поне бяха сухи.

Когато Тори излезе от банята, се беше свил на кълбо под завивките на леглото си и се опитваше да не разлее чашата с кафе, която стискаше с две ръце.

Жена му бе облечена в обичайните си тениска и боксерки. Подсушената й с хавлиена кърпа коса беше сресана назад.

— Ти си на ред.

— Идеята да се намокря отново някак си не ми харесва. Мисля да почакам, докато се стопля още малко.

— Мен още ме тресе. Каква супа си взел?

— Заведения от типа на „Риб Пелъс“ предлагат само един вид — наричат я „Огнено телешко“.

— Звучи ми като нещото, от което имам нужда.

Тя взе одеялото, с което бе застлано леглото й, уви се с него и седна на масата, като махна капака на стиропорената си чаша със супа. Без да откъсва очи от нея, Пейдж отпи от кафето си и горещата течност опари наранената му устна. Тори се нахрани мълчаливо, като гребеше бързо от супата си. После отвори чашата си с кафе и я пресуши също толкова мълчаливо. Накрая се обърна към него, а на лицето й беше изписано смущение.

— Ако не беше бурята, можех да вървя до безкрай в стремежа си да стигна до светлините.

— Не — поправи я Дан. — Ако не бях аз.

— Не можех да се съпротивлявам. Сякаш ме зовяха към себе си.

Той обмисли думите й, после я погледна право в очите.

— Давай да си събираме багажа и да се махаме оттук. Не утре. Още сега. До сутринта можем да сме в къщата на майка ти. Готова ли си да го направим?

Жена му наведе глава и мълчанието й беше по-красноречиво от всеки отговор. Пейдж си спомни какво се беше случило на полето. След нещата, които му беше казала и направила, нямаше никакво намерение да я отвежда насила. Даже не беше сигурен, че е способен да я отведе насила. Затова взе единственото възможно решение.

— В такъв случай ще продължа да играя ролята на полицай още известно време. Нещата стигнаха прекалено далече и излязоха от контрол. Трябва да разбера какво става.

44.

Пейдж се събуди стреснато и изтръпна, когато осъзна, че Тори наистина е болна от рак и че снощните събития не са били плод на въображението му.

„Трябва да свиквам с толкова много неща“.

През пролуката между евтините пердета се процеждаше слънчева светлина, но той изобщо не се чувстваше отпочинал, въпреки че бързият поглед към будилника до леглото му разкри, че е един и четиринадесет на обяд и че е проспал още дванадесет часа.

Този път жена му си беше в леглото.

Дан влезе замаяно в банята, като затвори тихо вратата след себе си, и се обръсна, като гледаше да пуска колкото се може по-рядко чешмата, за да не вдига шум.

Когато излезе, Тори тъкмо обуваше чифт спортни панталони.

— Извинявай, ако съм те събудил.

— И без това спах лошо.

— Аз също. — Той пипна ризата и дънките, които беше оставил на закачалките. — Още са мокри. — Погледна надолу към дрехите, с които беше спал. Те бяха смачкани и продължаваха да миришат на пожара отпреди две нощи.

— Май ще трябва да отидем да пазаруваме — отбеляза Тори.

Когато излязоха от стаята и се озоваха под ярката слънчева светлина, Пейдж се разтревожи от броя на превозните средства, които минаваха покрай мотела, — бяха далеч повече от предишния ден. А на жена му й беше нужно още повече време да намери пролука в трафика, за да излезе със сатурна на пътя.

Улиците на града бяха пълни с коли. Всички места за паркиране бяха заети. Тори остави Пейдж пред един магазин на име „Готово облекло“, в който имаше толкова много туристи, че му се наложи да чака петнадесет минути, за да плати новите си дрехи. И после още петнадесет, за да влезе в една от пробните. Вътре облече чифт панталони и тениска, а отгоре — риза, за да не се вижда пистолетът му. Когато излезе от пробната, понесъл старите си дрехи в найлоновата торбичка, Дан чу един клиент да пита една от продавачките:

— Хората наистина ли виждат светлини в околността?

— Да — отговори му продавачката. — Но аз не съм ходила да ги гледам от години.

— Не ви ли е любопитно какво представляват? — продължи клиентът.

— Любопитно ми беше, когато бях малка. После свикнах с тях.

Докато вървеше към изхода на магазина, Пейдж чу друг клиент да казва на друга продавачка:

— Съпругата ми има диабет. Чухме, че на това място ставали чудеса като в Лурд12. И че ако види светлините, ще се излекува.

Дан излезе на тротоара, където го чакаше Тори с два сандвича и две бутилки вода, които беше взела от един съседен ресторант.

„Излекувана? — помисли си той. — Няма ли да е чудесно?“

Изминаха пеша трите пресечки, които ги деляха от болницата, като междувременно си изядоха сандвичите. Там жена му отново се спря нервно на напечените от слънцето стълби пред входа.

— Един ден по-близо до остатъка от живота ти — опита се да я окуражи Пейдж.

Тя си пое дълбоко дъх и се насили да влезе.

Миризмата на дезинфектанти се засилваше все повече, докато вървяха по ярко осветения коридор към стаята на Костиган.

Отвътре се чу познатият дрезгав глас на полицейския началник, който казваше на някого:

— Бог да ни е на помощ, ако следващите размирици обхванат града. Колко хора са пострадали?

— Двадесет и трима — отговори му непознат глас. — Дванадесет от тях са се наранили доста лошо на оградата от бодлива тел.

— А останалите?

— Шестима са били стъпкани почти до смърт. Останалите са пострадали при сбивания.

На Пейдж му стана неловко да подслушва. Даде знак на Тори да го последва и прекрачи прага.

Един мъж се обърна към тях, щом чу стъпките им. Беше прехвърлил петдесетте, набит, със слънчев загар. Спортното му сако имаше характерна за уестърните кройка и зигзагообразна шарка на предниците. Носеше колан с голяма катарама и държеше в ръка каубойска шапка.

— Извинете, че ви прекъсваме — каза Дан. — Искахме само да видим как е началник Костиган.

— Много по-добре, благодаря. — Костиган седеше облегнат в леглото си и вече не изглеждаше толкова блед. Сега мустаците се открояваха на лицето му, а мониторите, които показваха пулса и кръвното му налягане, бяха изчезнали. Системата за кръвопреливане също бе махната от ръката му, но превръзката на главата му си стоеше.

— Казаха, че утре ще ме пуснат да си ида вкъщи, стига междувременно да не си ударя някъде главата. Това е Ханк Уагнър. Той държи градската аптека. Освен това ни е кмет, за което в момента ужасно съжалява.

Пейдж се здрависа с Уагнър.

— Дан Пейдж. Това е жена ми, Тори.

— Началникът ми разказа за вас. Вие сте двойката, спасила онези хора от автобуса в четвъртък вечер. А вие сте жената, която… — Кметът забеляза смущението й. — Е, благодарни сме ви за стореното. Без помощта ви положението можеше да е още по-лошо. — Той погледна ръчния си часовник. — Моля да ме извините. Трябва да свикам извънредно събрание на градския съвет.

Те го изпратиха с поглед, после насочиха вниманието си към Костиган.

— Наистина ли се чувствате по-добре? — попита го Тори.

— Главоболието ми е по-слабо. От вените ми вече не стърчат онези проклети игли. И докторът най-накрая смени диетата ми от бульон и желе. — Началникът посочи подутата устна на Пейдж. — Май и вие сте сред хората, които са пострадали снощи.

— Беше голям хаос. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Питайте. — Гласът на Костиган увисна във въздуха сякаш се канеше да добави „но аз мога да не ви отговоря“.

— Мъжът, който е застрелял баща ви…

Присвитите от болка очи на началника се фокусираха за миг върху миналото.

— Какво за него?

— Казахте, че е дошъл в Ростов няколко месеца преди това.

— Загубил работата си във Форт Уърт, когато фабриката, в която работел, се преместила в Мексико. Не успял да си намери друга работа. Тук имал някакъв роднина, който му намерил място в оборите за добитък.

— Освен това ми казахте, че е бил пияница и че се биел по баровете. Жена му ходела със закопчана яка и блуза с дълъг ръкав дори през лятото, за да прикрива синините си.

— Точно така.

— Ако бях на ваше място, предвид това, което се е случило с баща ви, щях да разгледам случая от всички страни. Щях да отида до Форт Уърт и да поговоря с хората, които са познавали мъжа, когато семейството му е живеело там. Открихте ли дали поведението му се е променило, след като е дошъл в Ростов?

Костиган остана втренчен в него за момент.

— Да, вие сте добър полицай.

— Знаете не по-зле от мен, че най-важното е да бъдат зададени правилните въпроси.

Началникът кимна.

— Поразпитах тук-там. Поведението на съпруга определено се е влошило след пристигането му. Бил е избухлив, особено когато е пиел, но тук нещата са ескалирали. Хората, които го познаваха от Форт Уърт, смятаха, че се е вкиснал, защото е бил принуден да напусне годния град и да заживее насред нищото.

— А вие бяхте ли на същото мнение?

— Аз имах друга теория.

— И това е истинската причина, поради която ме накарахте да оставя пистолета си в куфара, когато тръгнахме към наблюдателната платформа, за да разбера какво прави там жена ми, прав ли съм?

— Прав сте.

— За какво става дума? — попита неразбиращо Тори.

Костиган я погледна.

— Хората харесват моментално това място или го намразват от пръв поглед. Видяхте го сами в четвъртък вечер. Някои слизаха от колите си и виждаха светлините, а други нямаха търпение да се върнат на пътя. Имаше и такива, които се ядосваха, защото не виждаха онова, което твърдяха, че виждат другите. Като полюсите на магнита, които се отблъскват също толкова силно, колкото се и привличат.

— Мъжът, който е застрелял баща ви, ходил ли е там да гледа светлините? — попита го Дан.

— Направил е няколко опита да ги види. Накрая е решил, че хората, които са му казали за тях, са се пошегували с него.

— И вие се опасявахте, че ако аз не видя светлините, ще се ядосам също като мъжа, който е убил баща ви.

— Да.

— Защо не ми го казахте?

— Нямаше да разберете какво имам предвид. Как бих могъл да ви обясня подобно нещо? Казах ви го и по телефона — трябваше да ги видите със собствените си очи.

— Или да не ги видя — добави Пейдж.

Началникът махна безсилно с ръка.

— Няма как да предвидя кой ще види светлините и кой няма да ги види, нито как ще му въздействат те. Дори онези, които не ги виждат… — Той потърка бинтованото си чело. — Смятате ли, че е възможно да почувствате светлините, без да ги видите в действителност?

— Вчера ни казахте, че са мираж, предизвикан от температурна инверсия — напомни му Тори.

— Да, така е.

— Но сега, изглежда, ги смятате за нещо много повече.

— Температурна инверсия. Аха. Това е разумното обяснение. Но за над двадесетгодишната си служба като полицай съм научил едно нещо и то е, че хората не са разумни.

45.

Антикварният магазин на Хариет Уорд беше претъпкан с туристи. След блясъка на следобедното слънце сенчестият му интериор се стори уютен на Пейдж. Той забеляза, че един мъж е свалил една от старинните пушки, които бе видял предишната вечер на стената. Мъжът дръпна затвора на старото оръжие и насочи дулото към тавана.

— Досущ като пушката, която Джеймс Стюарт използваше в онзи уестърн — рече той на спътницата си. — „Уинчестър“ от 73-та. Трудно е да си представи човек, че са я произвели непосредствено след Гражданската война. За колко я продават? Две хиляди и осемстотин долара? Боже мой, та това си е пладнешки обир!

— И без това не можем да си я позволим — каза жената. — Бензинът и храната са толкова скъпи. Следващата седмица трябва да платим детската градина на Боби и…

— Хей, не виждаме изгодни сделки като тази всеки ден. Ще я платим с една от кредитните карти.

Дан погледна към другия край на магазина и видя възрастна жена с къса бяла коса и кожен елек: Хариет Уорд. Когато двамата с Тори се приближиха до нея, тя разговаряше с една двойка за дървен шкаф с големи железни дръжки на вратичките.

— Намерих го в едно мексиканско село. Направен е от мескит13, който е твърд почти колкото тези метални дръжки.

Тя забеляза Пейдж и жена му и им кимна. Пет минути по-късно дойде при тях.

— Никога не съм имала толкова много клиенти по едно и също време — съобщи им Хариет.

— Най-накрая нещо положително в цялата история — каза Тори.

— Всички искат двадесет процента отстъпка и безплатна доставка. Една клиентка се опита да купи старинните абажури и се разстрои, когато й казах, че ми трябват. Друга пък се разстрои, когато й казах, че нямам обществена тоалетна. И се развика, когато отказах да я пусна в апартамента си, за да ползва моята. Радвам се за бизнеса, но бях забравила колко е трудно понякога да работиш с хора.

Една жена се приближи до тях. Имаше буйна руса коса и носеше натруфен костюм, с който изглеждаше като кънтри певица.

— Джанис, благодаря, че дойде да ми помогнеш — каза й Хариет.

— Няма проблеми. — Жената се засмя и разлюля демонстративно украсената си с пайети зелена пола. — Реших да облека нещо, което туристите от другите щати да запомнят. Щом се приберат вкъщи, ще разказват, че тук всички се обличаме като в онези уестърни, в които всички пеят, когато не стрелят по лошите.

— Мислиш ли, че двете с Вив можете да поемете магазина за малко?

— Разбира се. Знаем какво да правим.

— Само не продавайте абажурите.

Джанис се засмя на думите й, които помисли за шега, и отиде да обслужи един нов клиент.

Хариет преведе Дан и Тори през вратата в дъното на магазина и щом се озоваха в оскъдно мебелираната й всекидневна, заключи вратата, затвори очи и си пое дълбоко дъх. Когато най-накрая отвори очи, каза:

— Дошли сте, за да говорим за случилото се снощи нали?

— Ако сте прекалено заета, можем да дойдем по-късно — предложи й Тори.

— Не. Елате с мен, искам да ви покажа нещо.

46.

Пикапът на Хариет потегли по вече познатия маршрут.

— Водите ни към наблюдателната платформа? — попита Пейдж. Той седеше до вратата на пасажерската седалка, а Тори — до него.

— Отвъд нея — отговори възрастната жена.

На двата банкета пред тях бяха паркирани още повече коли. Имаше и няколко камиона с полуремаркета, натоварени с бетонни заграждения. Един кран вдигаше загражденията и ги нареждаше в редица покрай входа на зоната за наблюдение, като по този начин образуваше висока стена. Работата надзираваха двама мъже в костюми. Строителните им каски бяха в контраст с каубойските шапки на Медрано и патрулния полицай до него.

— Изглежда, затварят мястото — рече Хариет. — Ако са умни, ще съборят наблюдателната платформа барабар с историческия паметник и ще натоварят преносимите тоалетни на онези камиони. Никога не съм одобрявала това, което направиха местните власти. Светлините не трябва да бъдат туристическа атракция. Не ми пука, че туристите подпомагат бизнеса в града. Светлините трябва да се пазят в тайна. Нека хората ги намират сами, ако им е писано.

— Ако им е писано? — повтори въпросително Тори.

— Смятате ли, че тези хора заслужават да видят светлините? Повечето не успяват. А другите не могат да оценят това, което имат късмета да видят. — В гласа й се прокрадна някаква нотка, каквато Дан не беше чувал до този момент.

Пътят беше задръстен от хора, които се оплакваха от високата барикада. Хариет се принуди да спре пикапа.

— Пречите на движението! — чу Пейдж да вика Медрано.

Тълпата се раздели неохотно.

Възрастната жена подкара отново пикапа и подмина паркираните коли. Отвъд оградата от бодлива тел полето, обрасло с рядка трева, се простираше и в двете посоки. След осем километра тя зави наляво към една порта в оградата. Дан слезе, отвори портата и изчака пикапа да мине, после я залости.

Сега пътуваха по черен път. Горещото слънце беше пресушило локвите от снощната буря. Под гумите им се вдигаха облачета прах. Тревистото море се простираше чак до далечните планини — обширен район, който беше толкова равен и лишен от дървета, че единствено пасящият добитък нарушаваше еднообразието на пейзажа.

„Почакай — каза си Пейдж, докато се взираше в далечината. — Там има нещо“.

В края на пътя се виждаше някакво неясно петно. Той се наведе напред в опит да разбере какво вижда. Петното нарастваше с приближаването им.

— Това е сграда — отбеляза любопитно Тори.

— Защо имам чувството, че съм бил тук и преди? — намръщи се Дан, като си припомни чувството за дежа вю, което го бе обзело, когато бе прелетял над добитъка и вятърната мелница на път за Ростов. И по-късно, когато беше минал за пръв път по главната улица на града.

Сградата придоби по-ясни очертания и стана още по-загадъчна. Беше впечатляваща фермерска къща на три етажа. Пред широката й фасада имаше покрита веранда. На покрива й стърчаха няколко комина. В десния ъгъл се извисяваше квадратна кула, завършваща с купол, който придаваше на къщата вид на замък. Но колкото и величествено да изглеждаше цялата постройка, в нея имаше нещо мрачно и готическо.

— Виждала съм тази къща и преди — каза Тори на Пейдж. И внезапно направи връзката. — „Рождено право“?

— Разбира се! — възкликна Дан. — Ето защо всичко ми изглеждаше познато, когато пристигнах със самолета. Това е къщата, за която говореше капитан Медрано, къщата, която Едуард Мълан е искал да види.

Пейдж си спомняше осъвременената версия на „Рождено право“, която бяха пуснали по кината по случай петдесетгодишнината на актьора. Двамата с жена му бяха слушали толкова много за тази класика, която бяха давали рядко по телевизията, че бяха отишли да я гледат.

— Луди сме по филма — каза Тори.

— Да, впечатляващ е — отговори Хариет, а къщата ставаше все по-ясно различима, докато караше към нея. — Във всеки случай хората тук, в Тексас, го обожават. Романът не им харесва, защото са пренебрегнати в него, но смятат, че филмът показва силата и решителността им, да не говорим за необятната природа. Без днешните фалшиво изглеждащи компютърни ефекти. Стоте хиляди говеда, които сте видели, са съвсем истински. Необятната фермерска земя. Безкрайното небе. Не мисля, че някога е имало по-голям филм. Голям колкото самия щат. А и актьорите пасват на величието на филма. Джеймс Дийкън, Вероника Пейджънт, Бък Ривърс. Легенди.

Дан се взираше в извисяващата се къща. Тъмната й, проядена от времето дървесина засилваше меланхолията, която се излъчваше от нея. Скоро пикапът бе достатъчно близо, за да види, че част от гредите са паднали, че в стената зеят дупки, че верандата може всеки миг да се срути.

— Нима никой не се грижи за нея? — попита изненадано Тори.

— След като снимките за филма приключиха, семейството, чиято собственост беше фермата, се грижеше известно време за къщата, но после я заряза — отговори Хариет. — А и защо да я поддържат? Не искаха разни туристи да се разхождат из земята им и да оставят портите отворени, така че добитъкът да избяга на шосето и бъде блъснат от някоя кола. Когато по-възрастните измряха, децата им вече бяха забравили за къщата. А когато най-накрая се сетиха за нея, беше късно. Сега сградата е в толкова лошо състояние, че не може да бъде ремонтирана, освен ако не бъде построена наново.

Тя спря пикапа до рушащите се стълби, които водеха нагоре към срутилите се греди на верандата. Украсената с орнаменти входна врата изглеждаше така, сякаш всеки миг ще падне от ръждясалите панти.

Пейдж слезе от колата и под маратонките му изхрущяха буци пръст и дребни камъчета. Той помогна на Тори да слезе и видя, че Хариет заобикаля пикапа, за да се присъедини към тях. Възрастната жена нахлупи каубойската си шапка. Слънцето беше толкова силно, че на Дан му се прииска да се беше сетил да си вземе шапка с козирка. Тори носеше своята и тя скриваше по-голяма част от червената й коса.

— Във филма на това място имаше ливада — отбеляза той.

— И вита алея за коли, обградена от цветни лехи — добави жена му. — Говедата ги изпотъпкаха по време на едно паническо бягство. Вероника Пейджънт и Бък Ривърс възстановиха всичко. После го направиха още веднъж, защото мина торнадо. Имаше и ужасяваща суша, но те успяха по някакъв начин да разширят империята си.

— Тексаската решителност — каза Хариет.

— А Джеймс Дийкън беше белият боклук, когото унижаваха, докато не намери петрол и не им го върна тъпкано с помощта на парите и властта си. Има една сцена, в която минава с очукания си стар пикап по тази ливада. Омазан е с петрол от първия си кладенец. Изскача от колата и удря с юмрук Ривърс. — Пейдж се огледа. — Само че тук не виждам никакви петролни кладенци.

— На шейсет километра от тук са — рече Хариет. — Там ще ги намерите. Една от причините да заснемат филма тук беше, че това не е богата на петрол земя и няма кладенци, които да развалят илюзията, че Тексас изглеждал по същия начин, по който е изглеждал преди сто години, когато е започнал петролният бум. — Тя направи пауза. — Казах, че не са използвали компютърни ефекти, но това не означава, че не са приложили някой и друг филмов трик. Ако заобиколите къщата, ще видите какво имам предвид.

Обзети от любопитство, Дан и Тори го направиха. Щом зави зад ъгъла, Пейдж зяпна. Зад него нямаше нищо друго, освен още трева.

— Няма никаква къща! — възкликна удивено Тори.

— Построили са само фасадата. — Той не можа да скрие изненадата си. — А във филма изглеждаше съвсем истинска.

— Трябва да го видиш, за да повярваш — каза им възрастната жена. — Но това, което виждаш, невинаги е истинско.

„Като сепиите“ — помисли си Дан.

— Намеквате, че със светлините е същото?

— Окото на зрителя — отговори Хариет. — Понякога виждаме това, което искаме да видим, понякога виждаме каквото трябва да видим, а понякога онова, което не трябва да виждаме.

— Не разбирам.

— Много от жителите на този град са били статисти в масовите сцени в „Рождено право“. Разпитайте наоколо и ще чуете най-различни истории за времето, когато по улиците на Ростов са се разхождали филмови звезди.

— Това какво общо има със светлините? — попита Тори.

— Звездите са живели тук, в града, близо три месеца. Тогава Ростов е бил още по-малък от сега и всичко, което са правели, е било публично достояние, не че е имало нещо особено шокиращо. Градът предлагал толкова малко забавления, че филмовият екип — в това число и актьорите — играел бейзбол всяка неделя следобед срещу един местен отбор. Хората канели актьорите на барбекю. Всяка вечер режисьорът изкарвал на открито един прожекционен екран и показвал сцените, които бил заснел преди няколко дни. Знаете ли, че по онова време и трите филмови звезди са били едва по на двадесет и три години?

— Двадесет и три? — повтори като ехо Тори. — Но те изглеждат като четиридесет или петдесетгодишни през половината от филма!

— Режисьорът е имал две алтернативи: да наеме четиридесетгодишни актьори и да използва грим, за да изяждат по-млади в началото на филма, или да наеме млади актьори и да използва грим, за да ги състари. Славата на Дийкън, Пейджънт и Ривърс го накарала да избере по-младите. Но играта и гримът са толкова блестящи, че сте повярвали на онова, което сте видели на екрана.

— Още илюзии — обади се Пейдж. — Добре, схванах.

— Нямах това предвид обаче — продължи Хариет. — Дийкън се е снимал само в три филма. Първо е изиграл ролята на по-малкия брат в семейство, което притежава риболовно корабче в Северна Калифорния.

— „Блудният син“ — каза Тори.

Хариет кимна.

— После в онзи филм за улични банди — „Бунтът на Тридесет и втора улица“. И накрая в „Рождено право“. Снимал се е в трите филма един след друг, но е загинал при автомобилна катастрофа, преди да пуснат по кината който и да е от тях. И никога не е разбрал каква голяма звезда е станал.

— Знаех, че е умрял млад, но нямах представа, че е било преди излизането на филмите му — заяви Дан.

— Каква загуба — промълви Тори. Нещо в гласа й го накара да се запита дали не се е сетила за собствената си болест. — Като си помисля за всички онези страхотни филми, които е можел да направи…

— Феновете му обаче били убедени, че не е загинал в автомобилната катастрофа — продължи възрастната жена.

— Вярвали, че е бил обезобразен и че се е скрил от обществото, за да не шокира хората и да не съсипе онова, което е оставил след себе си.

Тя направи многозначителна пауза.

— Дийкън бил непослушно фермерско момче от Оклахома. Майка му избягала с работника, когото били наели. Баща му бил суров и мрачен като бащата в „Блудният син“. Като тийнейджър бил толкова буен, че го обвинили в кражбата на кола и едва не го изпратили в поправително училище. Когато бил в гимназията, един учител го запалил да играе в училищни пиеси. На Дийкън му харесало до такава степен, че се хванал да работи почасово на няколко места, събрал сто долара и отишъл на стоп в Ню Йорк, където убедил Лий Страсбърг да го пусне на прослушване и му позволили да се запише на курсове в „Актърс Студио“.

Хората обичат да забравят, че в началото на кариерата си Дийкън е получил малки роли в два-три филма, но нито една от тях не е била впечатляваща. Изиграл е второстепенни роли и в множество телевизионни пиеси на живо, но и те не са привлекли вниманието на публиката, при това с основание. Въпреки че е бил ученик на Страсбърг, Дийкън е бил ужасен актьор. Непохватен, отегчителен и муден. Ако не е бил толкова привлекателен, навярно никога нямало да го наемат.

Накрая се обезсърчил до такава степен, че се отказал и тръгнал да обикаля страната с мотора си. Това се случило през лятото на петдесет и шеста. През есента се върнал отново в Ню Йорк, където успял да убеди един режисьор да му даде малка роля в бродуейска пиеса. И играта му този път била така блестяща, че един откривател на млади таланти го накарал да изиграе малка пробна роля от „Блудният син“. Играта му била толкова забележителна, че режисьорът го пробвал още веднъж и му поверил главната роля.

Според DVD версията на филма това е една от най-успешните кариери в историята на Холивуд. Според вас каква е причината за тази драстична разлика в играта на Дийкън?

Пейдж сви рамене.

— Предполагам, че пътешествието с мотор му е дало възможност да стане по-вглъбен.

— Или е получил помощ — подхвърли Хариет.

— Помощ?

— Онова лято Дийкън е пътувал от Ел Пасо към националния парк „Биг Бенд“, който се намира на югоизток от тук. И е минал случайно през Ростов.

Тори пристъпи напред.

— Видял е светлините?

— Прекарал е по-голямата част от август и септември. Всяка нощ е шофирал до зоната за наблюдение, където тогава дори е нямало паркинг. И е стоял там до зори. После се е връщал в града и е спял в една палатка, която бил разпънал в парка. Следобедите е обикалял из града и е завързвал приятелства. Изглеждал е толкова добре, че едва ли му е било трудно. Един ден си е тръгнал, върнал се е в Ню Йорк и е направил големия си пробив в киното.

Дан се намръщи.

— Казвате, че светлините имат нещо общо с това?

— Те са били единственото различно нещо в живота му — отговори Хариет. — Представям си го как се е взирал в светлините в продължение на седмици. Нощ след нощ. Като омагьосан. В ранните роли на Дийкън очите му са мрачни. В последните три филма блестят. Когато го наели за ролята на един от главните герои в „Рождено право“, той разказал на режисьора за Ростов и го убедил, че мястото е идеално за снимки. Бил е толкова убедителен, че режисьорът дошъл да се увери със собствените си очи и незабавно решил да построи фермерската къща точно тук. — Тя махна с ръка към порутената постройка. — Не е ли невероятно съвпадение, че се намираме на някакви си шестнадесет километра от мястото край пътя, на което Дийкън е видял за пръв път светлините?

— А режисьорът видял ли ги е? — полюбопитства Дан.

— Не. Тукашните хора, участвали във филма, си спомнят, че Дийкън е ходел там всяка нощ, като на няколко е вземал със себе си Пейджънт, Ривърс и режисьора. Те така и не разбрали за какви светлини им говори. Хората от снимачния екип също, така че накрая Дийкън продължил да ходи сам.

Хариет си пое дъх.

— Освен това не му е трябвал грим, за да изглежда по-стар.

Въпреки жегата Пейдж усети как по кожата му пробягаха студени тръпки.

— Какво имате предвид?

— Режисьорът заснел филма на части. Когато Дийкън трябвало да изглежда по-стар, той наистина изглеждал такъв. Носели се слухове, че не ходел всяка нощ да гледа светлините, както самият той твърдял, а вместо това се наливал с алкохол и вземал наркотици. Накрая изглеждал толкова изтощен, че режисьорът го помолил да спре да злоупотребява със здравето си. Говорело се, че снимките ще бъдат прекъснати и Дийкън ще бъде изпратен да се лекува в болница. Но всяка вечер, когато градът се събирал да види заснетите до момента сцени, той изглеждал толкова убедителен в ролята си, така истински, че режисьорът продължавал да снима. И гримьорите трябвало да използват всичките си умения, за да накарат Пейджънт и Ривърс да изглеждат състарени колкото Дийкън.

Застанала в сенките на рушащата се къща, Тори попита:

— Какво го е състарило така?

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че хората разправят, че когато снимките на финалната сцена завършили и Дийкън заминал с мотора си, той изглеждал на шейсет години. Пет дни по-късно загинал със спортната си кола на път за състезание в Северна Калифорния, недалече от мястото, на което се бил снимал в „Блудният син“. Карал със сто и шейсет километра в час, когато един пикап изскочил на пътя. Очевидец видял слънчевата светлина, която се отразявала от предното стъкло на пикапа. Има теория, че блясъкът е заслепил Дийкън и му е попречил да завие, за да избегне другата кола.

Дан се загледа в начупените дъски, които лежаха на земята.

— Защо никои не говори за тези неща?

— Смъртта на Дийкън е травмирала всички, които били свързани по някакъв начин с филма. Те не претендирали, че го разбират, но уважавали блестящата му игра и не искали да петнят спомена за него с твърдения, че е злоупотребявал с алкохол и наркотици. И със сигурност не искали да споменават за светлините, в които така или иначе никой не вярвал, за да не излезе, че му е хлопала дъската.

Хариет млъкна. Под жаркото слънце не се чуваха никакви звуци, освен мученето на говедата някъде в далечината и шума на вятъра в рядката трева.

— Значи светлините са вдъхновили Дийкън, а после са го обсебили до такава степен, че са го съсипали? — попита Тори.

— Зависи какво разбирате под съсипали. Последната му игра пред камерите граничи със съвършенство.

— Но в крайна сметка е умрял — натърти Тори.

— Може би така е пожелал самият Дийкън. Може би животът му през последната година е бил толкова интензивен, че му е омръзнало да живее.

— Значи смятате…?

— Блясъкът на слънцето в предното стъкло на пикапа, в който се е блъснал. Може да е бил толкова объркан, че е решил да кара към светлината.

Вятърът утихна и сякаш всичко застина.

— Вчера ни казахте, че хората в града се чувстват благословени, защото са виждали светлините — наруши мълчанието Дан.

— При мен поне беше така.

— Но не при всички — добави той. — Възможно ли е да сте се преситили? Чух в града една продавачка да казва, че когато била малка, ходела да гледа светлините, но вече не го правела. А вчера вие също казахте, че вече не ги гледате.

Хариет погледна многозначително Тори.

— Когато началник Костиган ми се обади вчера, за да ме предупреди, че идвате да ме видите, той ми каза, че сте обсебени от светлините. Доведох ви тук, за да разберете, че е напълно възможно да се преситите от тях.

47.

Събуди го статичният шум.

Главоболието.

И миризмата.

Халоуей вдигна лице от плота. Бузата му беше изтръпнала от дългото притискане към дървото. Слушалките все още бяха на главата му. Чувстваше се скапан, сякаш беше изпил безбройните чаши с водка и портокалов сок, които очарователната музика го беше накарала да си представи.

Още усещаше аромата на канела. И топлината на чувствената жена, с която беше танцувал бавно във фантазиите си.

Бяха танцували, танцували…

И после беше припаднал.

Лежеше върху някакво бюро. Когато се изправи, усети, че панталоните му са влажни отпред. Ърл вдигна глава към болезнено ярките лампи на тавана и свали пращящите слушалки. Изложени най-сетне отново на въздух, ушите му забучаха. Беше се надявал, че без гадното пращене главоболието му ще намалее, но болката в черепа му стана още по-силна, защото вече нищо не заглушаваше бръмченето, което се излъчваше от всички повърхности на подземната база.

„Само да можех да разбера какво го причинява“.

Но главоболието му не беше единственото нещо, което се беше усилило. Вече усещаше толкова ясно миризмата, че чак му се догади.

Халоуей погледна надолу към труповете. Толкова много трупове. Изследователите. Другите пазачи. Кръвта и покриваше пода, а вонята му напомни за иракската кланица, която беше претърсил за бунтовници заедно с други рейнджъри. Електричеството в онази част на град Фалуджа беше спряло и месото се разлагаше заради жегата.

Тук, в обсерваторията, кръвта далече не беше най-лошото. Смрадливи телесни течности бяха изтекли от няколко трупа. Лицата на някои от тях бяха започнали да се подуват.

„Разложението не би трябвало да започне толкова бързо“ — помисли си Халоуей. Той погледна часовника си и видя, че стрелките показват четири без седем. Беше кипнал от яд около девет и половина. Обърканото му съзнание успя някак да пресметне разликата. По-малко от седем часа.

Изправи се рязко, обзет от подозрение. Тръгна с несигурни крачки между труповете, като се стараеше да не стъпва върху кръвта. Излезе в коридора и намери още един мъртъв пазач — лицето му беше така раздробено от куршумите, че не можа да го познае.

Зави надясно и пое по другия коридор, но колкото и да беше силен, шумът от стъпките му не успя да заглуши бръмченето. Влезе в залата за наблюдение и зяпна от изненада, щом видя изображенията на мониторите. Нито едно от тях не беше оцветено в зелени нюанси. Сателитните чинии, трите реда огради, обширните пространства с рядка трева и далечните планини — всичко беше окъпано в блясъка на слънцето.

„Не са седем часа — помисли си шокирано той, — а деветнайсет“.

„Боже мой, никога не съм спал толкова дълго през живота си“.

Телефонът иззвъня. Беше един от четирите в сградата и също като останалите беше снабден със скрамблер14. Ърл го изгледа втренчено и вдигна слушалката.

— База „Зулу“.

— Тук е „Алфа Контрол“ — каза нетърпелив мъж глас. — Идентифицирайте се.

— Ърл Халоуей. Аз съм от охраната.

— Халоуей — повтори гласът. — Бивш сержант и рейнджър. Сражавал се е в Ирак.

Ърл разпозна твърдия като стомана повелителен тон. Принадлежеше на мъжа, който командваше екипа, пристигнал с хеликоптер вчера следобед. Полковник Рейли.

— Да, сър.

— Добре, бивш сержант Халоуей. — От гласа на Рейли капеше отрова. — От шест часа се опитвам да се свържа с вашата база. Защо, за бога, никой не вдига телефона?

Приливът на адреналин прочисти обърканите мисли на Ърл.

— Сър, снощи имаше гръмотевична буря. — Имаше смътен спомен, че бе чул периодични тътнежи, докато пиеше водка с портокалов сок, вдишваше уханието на канела и танцуваше.

— Знам за проклетата буря. Намирам се само на тридесет километра от теб. И нас ни хвана.

— Добре, сър, бяхме ударени от светкавица. — Вече мислеше по-бързо. — Тя засегна средствата ни за комуникация.

— Казваш ми, че едни от най-добрите учени, работещи за правителството, не са способни да отстранят със съвместни усилия щетите, нанесени от обикновена електрическа буря? Базата е заземена чак до пъкъла. Трудно ми е да повярвам, че една светкавица може да причини каквото и да било.

— Сър, при цялото ми уважение към вас, аз не съм специалист по комуникациите. Само повтарям това, което ми казаха техниците. Допреди малко се мъчиха да отстранят повредата.

— И междувременно никакви данни не са получавани и изпращани до Форт Мийд? — Гласът на полковника стана още по-яростен.

— И аз така разбрах.

— По дяволите, когато всичко това свърши, ще науча кой не си е свършил работата. А сега искам да ме свържеш с контролната зала.

Халоуей усети пристъп на паника.

— Сър, опасявам се, че не мога да направя това.

— Не можеш? Как така не можеш?

— Телефонът, от който говоря, се намира в залата за наблюдение и е единственият, който работи в момента.

От другата страна на линията настъпи тишина. Ърл имаше чувството, че усеща нарастващия гняв на полковника. Внезапно се зарадва, че се намира на безопасно разстояние от него.

— Бивш сержант Халоуей, искам да отидеш в контролната зала и да извикаш на телефона Гордън.

— Сър? Там ли сте, сър? Не ви чувам.

— Как така не ме чуваш?

— Сър?

— По дяволите, аз пък те чувам отлично — отговори Рейли, като постепенно повишаваше глас.

— Сър? Ако все още сте на линия, не ви чувам. Изглежда, системата отново се разпада.

— Сержант, извикайте Гордън на телефона!

— Сър? Сър?

Ърл затвори слушалката и прекъсна връзката.

Втренчи се в пода и се съсредоточи. После излезе в коридора и се върна в контролната зала. Въпреки че се беше нагледал на трупове по време на двете си назначения в районите с най-ожесточени боеве в Ирак, от вонята му се повдигна.

„Трябва да почистя това място — помисли си той. — Не мога да се наслаждавам на музиката, ако стомахът ми се бунтува“.

Това го наведе на още една мисъл.

„Освен това не мога да отбранявам мястото, ако не ми е добре“.

Погледна часовника си и усети хлад, когато видя, че е почти пет часът. Неусетно бяха минали петдесет минути. Сякаш отново е бил в безсъзнание. Времето не течеше нормално.

„Мърдай!“ — подкани се сам.

Наведе се над трупа на Гордън, хвана вкочанените му ръце и започна да го влачи по пода. Изкара го в коридора, подмина залата за наблюдение и го завлече чак до стълбището. Опита се да издърпа тялото по него, но коланът на мъртвеца се закачи за една от металните стълби. Освободи го, но няколко стъпала по-нагоре се закачиха обувките му.

„Така става много бавно“.

Халоуей придърпа Гордън към себе си, докато трупът не застана почти във вертикално положение. Прегърна го с една ръка през гърба, после пъхна другата под коленете — които останаха изпънати, — и го вдигна.

Тежестта го накара да се олюлее.

„По дяволите, как е възможно осемдесет килограма мъртва плът да тежи повече от осемдесет килограма жива плът? — запита се той. — Би трябвало да е обратното, щото нещо липсва“.

Като дишаше тежко, Ърл тръгна нагоре. Ехото от стъпките му беше оглушително заради тежестта, която носеше.

На върха на стълбите се олюля и едва не падна назад. Щом възстанови равновесието си, облегна трупа на металния парапет и отвори първата блиндирана врата.

„Опитах се да се сприятеля с теб, Гордън, но ти не ми позволи. Единственото, което трябваше да направиш, беше да бъдеш пич и да споделиш с мен музиката, но не — ти я искаше само за себе си. Видя ли сега какво стана, като се държиш като копеле?“

Той задърпа вкочаненото тяло към втората блиндирана врата. Отстрани движението им приличаше на танц. Облегна трупа на стената, отвори вратата и примигна заслепен от ярката слънчева светлина.

След вонята на толкова мъртви тела вятърът му се стори божествен.

„Зад радиотелескопите има ивица земя, която никой не може да види“ — рече си Халоуей.

Той наклони Гордън и започна да го влачи натам. Но само след миг спря и се прокле заради глупостта си.

„Използвай проклетия камион“.

Както обикновено, той стоеше паркиран до наклонената хоризонтално антена. Ключът за запалване се държеше в кабината. Камионът беше защитен от три огради — едната, от които бе от бодлива тел, а по другата течеше ток, — и шансът някой да го открадне клонеше към нулата.

Ърл хукна под жестокото слънце към камиона и усети, че се запъхтява още повече.

Радиотелескопите се извисиха над него, кацнали на подобните си на крака метални греди. Всеки от сферичните им рефлектори беше блестящобял и се издигаше на осемнадесет метра над земята. Те се простираха в редица, дълга осемстотин метра, и докато бързаше покрай тях, Халоуей се почувства като джудже.

Нищожен.

Застрашен…

Когато стигна до камиона, ризата му вече беше мокра от пот. Той се навря в кабината и както можеше да се очаква, ключът за запалване беше в стартера. Ърл го завъртя, но двигателят само изхърка.

„Акумулаторът е почти празен!“

Той завъртя отново ключа. Двигателят реагира още по-слабо.

„Хайде! Хайде!“

Внезапно моторът изрева и заработи. Халоуей извика победоносно, включи на скорост и направи полукръг. Камионът се понесе бавно към бетонната сграда, като бълваше облак дим. Като стигна там, пазачът скочи на земята, вдигна Гордън и усети как сърцето му се разтуптя бясно от усилието да натовари трупа в каросерията.

„Сега разполагам с конкретен план. С другите трупове ще е по-лесно. Трябва да приключа, преди да е започва музиката“.

Ърл се намръщи.

„Или преди полковникът да реши да направи изненадваща проверка“.

Той погледна отново часовника си и зяпна. Вече беше почти шест без двадесет. Бяха минали четиридесет минути, а можеше да се закълне, че не са били повече от двадесет. Набра кода за достъп на електронното табло отвори тежката метална врата и посегна към вътрешната.

„Трябва да взема карабините и всички муниции, които успея да намеря. Ще имам нужда и от гранати. Това място е проектирано да издържи на масирана атака. Ако Рейли се появи и се опита да влезе, ще се разкайва горчиво, че не ме е оставил на мира.

Единственото, което искам, е да слушам на спокойствие музиката“.

Халоуей се втурна надолу по металните стъпала и докато се бореше с нов пристъп на гадене, осъзна, че трябва да погребе телата, а не просто да ги стовари някъде. В противен случай над тях можеха да се съберат лешояди и да привлекат нечие внимание. Трябваше да е напълно сигурен, че полковникът няма да заподозре какво е станало тук.

„Багерът — сети се Ърл. — Изоставиха го, след като изкопаха ров за ново заграждение. Ще изкопая с него дупката. Чудесно. Всичко ще се нареди“.

48.

— Сър? Ако все още сте на линията, не ви чувам. Изглежда, системата отново се разпада.

— Сержант, извикай Гордън на телефона!

— Сър? Сър?

Връзката прекъсна.

Рейли остави намръщено телефона. По време на разговора гласът на Халоуей бе звучал толкова приглушено, че полковникът бе поел риска да махне тапата от дясното си ухо и да притисне здраво слушалката към него.

Той върна тапата в ухото си.

Видя, че хората му са заели местата си пред новата апаратура, която бяха инсталирали. Десетки електронни уреди примигваха и светеха — новите компоненти бяха свързани към старите. На част от компютърните екрани виждаше визуалният еквивалент на статичния шум, който се чуваше от някои от радиоприемниците.

Камери, скрити сред руините на хангарите на повърхността, предаваха увеличени изображения на случващото се в околността. Полковникът видя как един кран поставяше последното бетонно заграждение до наблюдателната платформа, докато недоволната тълпа постоянно нарастваше, а служителите от Магистрална полиция следяха за евентуални размирици.

„Също като в онези райони на Ирак, където само стените пречеха на сунитите и шиитите да започнат да се избиват“ — помисли си той.

На друг телевизионен монитор видя водача и немската овчарка, които патрулираха край оградата близо до зоната за наблюдение, в случай че някой от тълпата се опита да заобиколи барикадата и да се покатери по загражденията на въздушната база, за да види светлините от там. Няколко цивилни граждани минаха край тях, но кучето изглеждаше толкова свирепо, че никой не се престраши да предприеме някакви действия.

Уорън си спомни заповедите, които беше дал на Локхарт предишната нощ, когато водачът и овчарката се спуснаха долу, за да се скрият от бурята. „Ако ти се стори, че кучето се държи странно… застреляй го“. Гръмотевичната буря.

„Халоуей наистина ли очаква, че ще повярвам, че една електрическа буря може да извади от строя комуникационните системи в обсерваторията? Това е шибаната Агенция за национална сигурност, не телефонна компания.“

„Сър? Там ли сте, сър? Не ви чувам. Изглежда, системата отново се разпада“.

„Глупости“ — помисли си отвратено Рейли.

Обзе го мрачно предчувствие.

„Може би е започнало там вместо тук“.

— Сержант — каза рязко той.

— Да, сър. — Гласът на Локхарт беше приглушен заради тапите в ушите му.

— Ела с мен.

Те оставиха другите пред уредите за наблюдение и влязоха в подземната зала, където бяха паркирани двата джипа. Въпреки че беше късен следобед, ярките лампи на тавана създаваха впечатление, че в базата винаги е три сутринта.

Полковникът хвърли поглед към камерите, които бяха монтирани във всеки от горните ъгли на залата. Подобни камери вече имаше в залата за наблюдение и навсякъде другаде в обекта. Всичко, което се случваше тук вече се записваше.

„Този път няма да има въпроси без отговори — помисли си той. — Бог е свидетел, че миналия път имаше доста такива“.

— Сержант, сложи една Д4 в раницата си и вземи повечко муниции.

— Неприятности ли очаквате, сър?

— Доколкото си спомням, ти си падаш по мотоциклети.

— Така е, сър. Карах доста като хлапе.

— Когато влязохме, може би си забелязал онзи „Харли Дейвидсън“ в далечния ъгъл.

— Да, сър.

— Държат го тук като транспортно средство за извънредни случаи. В отлично състояние е, качен е на специална стойка, така че гумите му да не докосват бетона и да не се разлагат. Трябва да провериш дали са добре напомпани и дали акумулаторът е зареден. Зад него има бидон с бензин. Тълпата отвън ще забележи, ако се появиш оттук с един от джиповете. Но ако избуташ харлито до портата и го запалиш чак когато излезеш на пътя, съществува реална възможност да тръгнеш, без да привличаш излишно внимание.

— Къде искате да отида, сър?

Рейли му каза.

Локхарт се намръщи.

— Вероятно тревогата ми е неоснователна — продължи полковникът. — Но за всеки случай иди до обсерваторията и се убеди, че всичко е наред. Ето ти ключа за портата. Използвай тази портативна радиостанция. Когато стигнеш там, ме информирай за всичко, което правиш. Стъпка по стъпка.

— Можете да разчитате на мен, сър.

— Скоро трябва да пристигне следващият „Блек Хоук“ с още оборудване. Ако имаш някакви неприятности, ще изпратя мъжете от хеликоптера да ти помогнат.

— Радвам се да го чуя, сър. — Сержантът отдаде чест и тръгна към мотоциклета.

Докато гледаше след него, Рейли си отбеляза наум да инструктира още някого от екипа да застреля немската овчарка, ако кучето прояви признаци на странно поведение.

После вниманието му се насочи към петното на стената, което бе забелязал по-рано, — червенееше се като стара ръжда, но не беше.

49.

Тълпата се раздели неохотно още веднъж, за да направи път на пикапа на Хариет. Пейдж забеляза, че Медрано все още е там и наблюдава как кранът поставя последното бетонно заграждение на мястото му. Стената беше достатъчно висока, за да не се вижда нищо от другата й страна.

— Хариет, бихте ли спрели тук за секунда? — помоли той.

Слезе от колата и отиде при капитана, чиито червени нашивки с емблемата на Магистрална полиция изпъкваха ясно върху горната част на ръкавите на жълто-кафявата му риза.

— Внимавайте. Телевизионният репортер може да е някъде наоколо — предупреди го Медрано. — Ще довършим разпита ви с Тори веднага щом нещата се поуталожат. До средата на седмицата ще сте си тръгнали.

— Добре, чудесно. За съпругата ми е важно да бъде в Сан Антонио не по-късно от вторник сутринта. Междувременно се питах дали не можете да ми дадете малко информация.

Капитанът се втренчи любопитно в него.

— За какво?

— За мъжа, който застреля всички онези хора в четвъртък през нощта. Споменахте, че полицията в Остин е разговаряла с брат му. Така сте научили, че съпругата на стрелеца е починала. — Пейдж не можеше да спре да мисли за заболяването на Тори и за непоносимата мъка, която щеше да изпитва, ако я загуби.

— Точно така.

— Чудех се дали не разполагате с телефонния номер на брата, а ако го нямате, дали не можете да ме свържете с някой остински полицай, който да ми го даде.

— Собствено разследване ли провеждате?

Дан не можа да прецени по тона му дали е недоволен.

— Има нещо, което искам да го питам.

— Надявам се, не разправяте наляво и надясно, че сте полицай, който има правомощия тук, в Ростов. — Да, Медрано определено беше недоволен.

— Знам правилата — успокои го Пейдж. — Но докато се държа като най-обикновен заинтересуван гражданин, не виждам проблем.

— А защо, за бога, си мислите, че онзи ще иска да разговаря с вас — съпруга на жената, която е застреляла брат му?

— Не е нужно да научава този факт. Но дори и да го научи, няма нищо лошо в това да му поднеса съболезнованията си.

Капитанът все още изглеждаше скептично настроен.

— Какво искате да го питате? Може остинската полиция да го попита вместо вас.

— А защо не вие или началник Костиган?

Медрано го изгледа и въздъхна.

— Защо имам чувството, че тази идея се върти в главата ви от самото начало?

50.

— Господин Мълан, аз съм капитан Медрано от Тексаската магистрална полиция.

Микрофонът се намираше на масичката до болничното легло на Костиган.

— А аз съм Роджър Костиган, началникът на полицията в Ростов. — Въпреки раните дрезгавият му глас беше достатъчно силен, за да се чува по микрофона. — Това е градът до мястото, където…

— Знам къде се намира Ростов — каза слабият мъжки глас от слушалката.

Пейдж и Тори слушаха от далечния край на леглото.

— Благодаря, че се съгласихте да отделите малко време, за да поговорите с нас — продължи Медрано. — Много съжалявам, че ви безпокоя.

— Съдебният ви лекар още не ми е предал тялото на Ед — каза гневно гласът. — Дори не знам за кога да насроча погребението.

— Това е недопустимо — отвърна капитанът. — Ще имам грижата.

— Това, което Ед е направил, е толкова ужасно, че още не мога да го повярвам. Въпреки всичко той ми е брат. Майка и татко вече не са сред живите. Аз съм човекът, който трябва да се погрижи той да получи подобаващо погребение. Обзалагам се, че роднините на хората, които е застрелял, ще кажат, че не заслужава такова, но все пак ми е брат.

— Отдавна се научих да не съдя хората — обади се Костиган.

Дан знаеше, че лъже. Повечето полицаи очакваха най-лошото от хората.

— За какво искате да говорим? — попита уморено гласът. — Казах на остинската полиция всичко, което знаех.

— Има някои неясноти, които искаме да изясним ще се опитаме да го направим възможно най-бързо. След като съпругата на брат ви почина…

— От рак. Беше толкова нечестно, мамка му. Ан беше като светица, винаги помагаше на хората. Тя беше една от най-милите, най-благородните личности, които познавам. Всички обичаха да се шегуват с Ед, като му казваха, че не я заслужава. Защо серийните убийци не умират от рак? Защо винаги трябва да е някой добър и благопристоен човек?

При споменаването на думата „рак“ Пейдж трепна вътрешно. До този момент не знаеше от какво е починала съпругата на Мълан. Той погледна към Тори. Жена му беше пребледняла.

— Казахте, че преди съпругата му да почине, брат ви не е бил религиозен — продължи Медрано.

— Не беше стъпвал в църква, откакто нашите родители ни водеха като деца — отговори гласът.

— Но след като е видял светлините…

— В което аз все още не вярвам. Ако ви интересува мнението ми, хората или си правят майтап, или имат халюцинации. Аз не ги видях, а повярвайте ми, опитах. Но Ед…

Дан написа бързо нещо на лист хартия.

Капитанът го прочете.

— Може би скръбта на брат ви го е накарала да си мисли, че е видял светлините. Смятате ли, че това е възможно?

— Звучи точно толкова логично, колкото и всички други обяснения. Аз, разбира се, нямах никаква представа, че Ед се е връщал толкова много пъти в… — как му викаха? — зоната за наблюдение. На мен един път ми беше предостатъчен. Трябваше да го накарам да отиде на психиатър, вместо да го вземам на тази проклета екскурзия.

— И след този случай той започна да колекционира религиозни картини и статуетки? — намеси се Костиган.

Гласът внезапно стана гневен.

— Ед не ме пускаше в апартамента си. Винаги се срещахме в моята къща, в парка, в ресторант или някъде другаде. Нямах никаква представа за тази негова мания, преди да се свържат с мен от полицията.

— Говорил ли ви е някога за Бог?

— През цялото време. Навярно защото Ан му липсваме толкова много, че беше решил да повярва в рая, за да се убеди, че тя е на по-добро място и че един ден той ще се присъедини към нея. Ед смърдеше.

Полицейският началник се поизправи в леглото си.

— Смърдеше?

— Не се къпеше. Казваше, че топлата вода била твърде хубава и го карала да се чувства виновен. И ядеше само храни, които ненавиждаше — репи, брюкселско зеле и свински крачета. Спеше на пода. Беше настроил един будилник да го буди на всеки два часа. Казваше, че Ан е страдала толкова много, та нямал право да се наслаждава на нищо. Твърдеше, че ако направи нещо, което ще го накара да се почувства по-добре, ще излезе, че никога не я е обичал истински. Смяташе, че може да докаже колко силна е била любовта му само като се самоизмъчва. Боже, нямате представа колко много ми се иска да го бях завел на психиатър.

Медрано погледна към Пейдж, сякаш искаше да разбере дали има други въпроси.

Натъжен от чутото, Дан поклати отрицателно глава.

— Благодаря ви за помощта, господин Мълан. Съжаляваме, ако сме ви притеснили. Ще говоря със съдебния лекар да освободи останките на брат ви.

— Готов съм на всичко, само и само този кошмар да приключи. Но не разбирам как нещата, които ви разказах, могат да ви бъдат от полза. И тримата знаем, че брат ми е застрелял онези хора. Не е като да се чудим кой го е извършил.

— Работата е там, че искаме да разберем защо го е направил.

— В това също няма никаква загадка.

— Какво имате предвид?

— Полудял е от скръб.

— Сигурно сте прав — обади се Костиган. — Благодаря още веднъж за помощта ви. — Той изключи микрофона.

В продължение на няколко минути всички останаха мълчаливи. Единствените звуци, които нарушаваха тишината, идваха от коридора — стъпки, приглушени гласове, шум от колелата на носилка.

— Е, разбрахте ли нещо от всичко това? — попита Медрано накрая Пейдж.

Тори също се обърна към него с въпросително изражение.

— „Не виждате ли колко са зли?“ — попита Дан.

Останалите трима се намръщиха изненадано, сякаш се страхуваха, че е изгубил ума си.

— Това е първото нещо, което изкрещя Мълан в четвъртък през нощта.

Когато разбраха какво има предвид, на лицата им се изписа облекчение.

— После извика на тълпата: „Не разбирате ли какво правят с вас? Не разбирате ли, че всички ще се озовете в ада?“ И започна да стреля по светлините, като крещеше: „Вървете обратно в ада, откъдето сте дошли!“. А миг преди да открие огън по хората, изрева: „Вие всички сте прокълнати!“.

— Бълнуването на човек, който наскоро е станал религиозен фанатик — рече началникът на полицията.

— Но светлините не са били причината Мълан да стане религиозен фанатик — продължи Дан. — Чухте какво каза брат му. Едуард внезапно е изпитал нужда да повярва в бог и в рая, за да се самоубеди, че съпругата му е на по-добро място и че един ден отново ще бъдат заедно. Светлините обаче са му причинили нещо, което го е вбесило.

Тори изглеждаше точно толкова озадачена, колкото Костиган и капитана.

— Те са го изкушили — обясни Пейдж. — Били са толкова очарователни, че се е почувствал добре за пръв път, откакто е починала жена му. Изпълнили са го със задоволство. Затова е продължил да се връща отново и отново при тях — защото светлините са били като наркотик. Той се е борел с въздействието им. Купувал е все повече религиозни статуи и картини. Опитал се е да живее като монах и да се самонакаже, за да докаже пред себе си, че обича жена си, че е достоен да се присъедини към нея… но не е можел да спре да мисли за светлините. Те са били удоволствие, за което непрекъснато е копнеел. Вбесили са го, защото са му показали колко е слаб. Никога няма да разберем дали наистина е вярвал, че може да ги унищожи с куршуми. Може би просто се е нуждаел от мишена, върху която да излее гнева си.

— А после си е избрал по-близки мишени — обади се Медрано, който започваше да разбира. — Мишени, които може да свали.

Дан кимна утвърдително.

— Точно така. Решил е, че светлините са зли и че всички, които им се радват, са зли като тях.

— Със сигурност не сте си хвърлили парите на вятъра с онези курсове по психология — каза Костиган.

Пейдж усети, че бузите му поруменяват.

— Това е само теория.

— Теория, която не може да бъде проверена.

— Ето ви и друга теория — рече неочаквано той.

Те го изгледаха очаквателно. Изражението на Тори беше такова, сякаш го виждаше за пръв път.

— Ако приемем, че светлините са истински…

— Доста смело предположение — рече капитанът. — Вече ви казах, че никога не съм ги виждал, а не е като да не съм се опитвал.

— Не съм изненадан.

— Тоест?

— Ако съм прав — каза Дан, — светлините засилват индивидуалните черти на хората, които се опитват да ги видят. Като полицай, вие сте професионален скептик. И скептицизмът ви е бил засилен още повече от тях. Твърде предпазлив сте, за да ги видите.

Пейдж се обърна към началника на полицията.

— Мъжът, застрелял баща ви, е бил побойник и алкохолик. Казахте ми, че след като е дошъл тук, пороците му са ескалирали. Една от теориите ви беше, че той се е чувствал унизен, защото е загубил работата си във Форт Уърт и е трябвало да се премести в малък град. И това унижение е подхранило гнева му. Но аз не мисля така. Колкото повече време прекарвам в Ростов и колкото повече неща научавам от хората, с които разговарям, толкова повече си мисля, че светлините отразяват вътрешния ни свят. И засилват личността ни. Хариет Уорд казва, че Джеймс Дийкън е бил обсебен от светлините, докато е снимал „Рождено право“ в Ростов. Те са увеличили желанието му да бъде голям актьор до такава степен, че когато според сценария е трябвало да остарее, той действително се е състарил.

— Но, както сам казахте, това означава, че светлините са истински — отбеляза Медрано.

— Теорията ми действа дори и да не са истински. При определени обстоятелства хората, които имат нужда да видят светлините, ще повярват, че наистина ги виждат. И ще прехвърлят индивидуалните си черти върху това, което си представят. Резултатът ще бъде същият.

— Убиецът на баща ми не е успял да ги види нито веднъж — обади се Костиган.

— И това го е разярило — отговори му Дан. — Предишния път, когато бяхме тук с Тори, вие се чудехте дали хората не могат да бъдат повлияни от светлините, дори и да не ги виждат. Може би работата не е в светлините. Може би е достатъчно да стоиш сам в мрака насред нищото. Индивидуалните черти на хората се изострят.

— Аз ги видях — каза началникът на полицията от болничното си легло.

Те го погледнаха изненадано.

— В деня на погребението на баща ми. След като си тръгнах от гробището, отидох с колата до зоната за наблюдение. Исках да бъда сам, а никой не ходеше там денем. Седях в патрулната кола на баща ми и размишлявах за случилото се с него. По онова време работех в полицията в Далас. Градският съвет на Ростов ме помоли да заместя баща си и да стана новият полицейски началник, но аз не бях сигурен дали искам да продължа да бъда полицай, защото хората са толкова разочароващи и много от тях не заслужават да им се помага. Постепенно си дадох сметка, че съм седял в колата цял следобед и че слънцето е взело да залязва.

Започнаха да спират коли. От тях излизаха хора и чакаха да се стъмни достатъчно, за да се помъчат да видят светлините. Останах на мястото си. После мракът се спусна и няколко души взеха да сочат към хоризонта. Погледнах в същата посока и, бога ми, светлините бяха там. Не можех да повярвам. И друг път бях идвал нощем на същото място, но никога не ги бях виждал, а сега, съвсем внезапно, ето ги и тях. Танцуваха, рееха се, блестяха и се сливаха. Цветовете им ми подействаха успокоително.

Седях в колата и се усмихвах, а после сигурно съм задрямал, защото следващото нещо, което си спомням, е, че се събудих от звука на радиостанцията. Беше заместникът на баща ми. Имаше сбиване в един бар и той се нуждаеше от помощ. Не ме беше потърсил по-рано заради погребението, а сега се извиняваше, че ме вика за подкрепление. Погледнах към тъмния хоризонт, където бях видял светлините, но те бяха изчезнали. Казах на заместника, че идвам. Не знам дали светлините ми въздействаха по някакъв начин, но през онази нощ реших, че ще стана полицейски началник на Ростов. После ходих на няколко пъти в зоната за наблюдение, за да видя дали няма да хвана някоя банда хлапета с фенери, които си правят шега с хората, — единственото разумно обяснение за съществуването на светлините, — но така и не хванах никого, нито пък ги видях отново. Все още не съм сигурен дали са били истински. Може би, както казвате, съм имал нуждата да ги видя.

— Да, нуждата — повтори Пейдж, като се стараеше да не гледа към Тори. — Някои хора изпитват нужда да помагат на другите. Някои изпитват нужда да мразят. А има и такива, които изпитват нужда да запълнят празнотата, която усещат.

— Още една теория — намеси се капитанът. — Но как ще я докажете?

— Довечера ще направя всичко възможно да сторя това.

— Как?

— Искам да се приближа до светлините. — Разбра по израженията на Костиган и Медрано, че не им харесва това, което чуват. — Не се притеснявайте. Няма да ви създам допълнителни проблеми.

— Ние — прекъсна го Тори. — Ние ще направим всичко възможно. Каквото и да възнамеряваш да правиш, идвам с теб.

51.

Когато излязоха от болницата, капитанът каза на Пейдж:

— Трябва да се върна в зоната за наблюдение. Надявам се, че ще спазите обещанието си и няма да ми създавате допълнителни проблеми.

— Не се тревожете. Няма да се приближавам нито до вас, нито до тълпата и няма да ви създавам неприятности, като влизам в чужда собственост.

— Много ми се ще да знам какво сте намислили.

— Утре сутрин ще получите пълен доклад.

Медрано го изгледа изпитателно и слезе по стъпалата към черно-бялата си патрулна кола.

Дан и Тори останаха на върха на нагрятото от слънцето бетонно стълбище.

— Знаеш ли? — каза му тя. — Започвам да те разбирам.

Той се обърна към нея и веднага забеляза как алените лъчи на залязващото слънце подчертаваха цвета на косата й.

— Бяха ми необходими десет години брак — продължи жена му.

— Надявам се, че нямаш предвид нещо неприятно.

— Не, говоря за нещо хубаво. Вчера каза, че отелили вниманието си от болката, като се концентрираш върху дребните детайли.

— Така е.

— Имаше предвид, че голямата картина може да бъде страховита, но съзнанието може да се справи с малки части от нея — на порции.

— Да, точно така.

— Е, в такъв случай се уча от теб. Вчера и днес се съсредоточавах върху дребните неща. Докато в един момент не осъзнах, че не са толкова маловажни. Мислех си за теб. Ти си един много умен мъж.

Пейдж се опита да се пошегува.

— Чак сега ли го разбра?

— Използваш светлините, за да отвлечеш вниманието си от моя рак. Държиш се така, сякаш става дума за истинско криминално разследване.

— Вярно е — призна Дан. — Въпреки че в този случай става дума за нещо повече. Разследването убива времето ми и ме подготвя за вторник.

— Отвлича вниманието ти от това, за което и двамата не искаме да мислим. И аз използвам твоето разследване по същия начин. Докато се занимаваме с този случай, мога да бъда силна. — Тя се замисли. — Начинът, по който задаваш въпроси… Начинът, по който преценяваш хората и ги караш да направят това, което искаш… Да, ти наистина си голям умник.

— Имам чувството, че използваш собствената ми тактика. Опитваш се да научиш нещо.

— Какво ще правим довечера? Как ще се приближим до светлините? — Тори внезапно се усмихна — нещо, което напоследък се случваше рядко. — Схванах. Ти каза, че няма да се приближаваме до тълпата и че няма да влизаме в чужда собственост.

— Ще използваме твоя план.

52.

— Трябват ми още размирици или нова стрелба, за да възобновя интереса към новината — каза Брент, докато Анита шофираше.

— А защо не нашествие на бубонна чума? — предложи саркастично тя.

— Виж, знам, че всички ме мислят за задник. — Лофт Се загледа в пустия район, през който минаваха. Навсякъде се виждаха говеда, пасящи оскъдната трева. — Но трябва да признаеш, че заради мен имаме сензационен нощен рейтинг. Всичко е въпрос на интонация. Събитията около тези странни светлини трябва да звучат важно, сякаш това е истинска новина. Ако от Си Ен Ен продължат да ни плащат, всичко трябва да звучи достоверно, дори и да са най-смахнатите глупости, които някога съм чувал.

— Тогава защо сме тръгнали към обсерваторията? Снощи спомена нещо за извънземни. Искрено се надявам да си се шегувал.

— Да, това беше шега. Виж какво, просто разузнавам обстановката, ясно? Ще знам какво ми е нужно, ако го видя. Освен това не разбирам защо се оплакваш. Имаш ли нещо по-добро за вършене?

— По-добро от печеленето на колкото се може повече допълнителни пари? Не. И не знам какво те навежда на мисълта, че се оплаквам.

Анита спря микробуса край пътя. Брент се опита да разчете надписа на табелата през завихрилия се прах.

— Звучи приятелски — отбеляза той. — Я щракни някой и друг кадър как стоя до нея.

Репортерът излезе под ярката слънчева светлина, мина през прашния облак и застана до табелата. Искаше Да изглежда непоколебим и корав, затова дори не се опита да си изтупа костюма. С разхлабена вратовръзка и разкопчана яка, той поднесе ръчния микрофон към устата.

Микрофонът имаше предавател, който щеше да изпрати звука директно във видеокамерата на Анита, но за пръв път, откакто беше дошъл в Ростов, Лофт си даде сметка, че няма какво да каже.

Колежката му държеше тежката камера на рамо, насочила обектива към него. Върху нея беше прикрепен специален „ловджийски“ микрофон. Той стърчеше напред като цев и можеше да предава околните звуци, макар и не толкова ясно като онзи, който държеше Брент.

След продължителен момент на мълчание Анита надникна иззад камерата.

— Котка ли ти изяде езика? — попита го тя.

— Сарказмът ти не ми харесва.

— Феновете ти чакат.

— Да вървят по дяволите тогава. Хайде да отскочим с буса до обсерваторията да видим дали ще открием нещо интересно. Мога да се върна тук по-късно и да заснемем въведението най-накрая.

— Да отскочим с буса? Не мисля, че е възможно. — Младата жена посочи металната порта, която препречваше пътя, водещ към обсерваторията. Тя беше заключена.

— Май ще трябва да се върнем в града. — Тя остави камерата обратно в микробуса.

— Не още. — Лофт отиде при портата.

— Какво правиш?

— Някога била ли си във ферма?

— Веднъж ходих в зоологическа градина.

— Дядо ми притежаваше сто акра в Охайо. Всяко лято прекарвах там по две седмици. Спомням си, че един ден отидохме с трактора му до едно поле, но портата се оказа заключена, а той нямаше ключ в себе си. Никога не бях чувал някой да псува толкова дълго. — Репортерът се усмихна при спомена, докато оглеждаше пантите на портата, и кимна. — Ще ми помогнеш ли?

Тя остави камерата и се приближи до него.

— Дядо ти намери ли начин да влезе?

— Хвани вратата в този край и ми помогни да я вдигна.

Анита сви рамене и стисна здраво един от метални прътове. Започнаха да бутат нагоре. Пантите представляваха метални пръстени, нанизани на къси метални щифтове. Трябваха им съвсем малко усилия, за да ги извадят от щифтовете и да избутат вратата навътре. След няколко минути успяха да направят достатъчно голям отвор за буса.

— Предполагам, че правителството е наело някой местен да сложи портата. Забравили са да му кажат обаче, че тя ще охранява обсерватория, а не пасище.

— Май не си прочел онази част от табелата, на която пишеше, че нарушителите ще бъдат наказани — подхвърли Анита.

— Ще кажем, че сме намерили вратата откачена и сме се разтревожили да не се е случило нещо лошо. Решили сме, че е наш дълг да направим разследване. — Той направи пауза и я погледна. — Аз, разбира се, не те карам да правиш нищо против волята ти. Искаш ли да спрем?

— В никакъв случай — отсече тя. — Да си чувал някога за чола?

— Какво е това?

— Вид кактус. Така ми викаха в гимназията.

— Защо?

— Ако някой се опиташе да се заяде с мен, скоро имаше чувството, че се е убол на трън и че раната му е набрала.

Брент я огледа. Метър и петдесет и пет. Не повече от четиридесет и осем килограма. Но определено не изглеждаше слаба. Единадесеткилограмовата камера, която й се налагаше да държи често на рамо, я беше направила жилава. А и в тъмните й очи имаше нещо опасно.

— Хей, повярвай ми, не се шегувам с теб. Ако не искаш да влизаш там, недей. Можеш да ме изчакаш тук.

Анита му отговори през рамо, докато вървеше към буса.

— Разбира се, че искам да вляза там. — Тя вдигна камерата, сякаш беше лека като перце, и я сложи в буса, а конската й опашка се залюля под бейзболната й шапка. После се качи и форсира двигателя.

Брент изчака микробусът да мине през образувалия се отвор, после притвори портата, така че да не личи, че пантите са откачени. След това се намести на предната седалка до Анита продължиха напред. Зад тях се вдигнаха облаци прах.

— Ако има пазач, ще познае по праха, че идваме, много преди да сме стигнали до сградата — отбеляза младата жена.

— Няма проблем, просто искам да заснемем обсерваторията. Може би ще видя нещо, което ще ми помогне да я свържа със светлините. Ала сега, насред тази пустош, не мога да си представя какво би могло да е то. Не ми е приятно да го призная, но тази история може и да се е изчерпала. — Той се замисли за момент. — Освен ако довечера не се развихри нова стрелба. Винаги можем да се надяваме на това.

Лофт се вгледа в лявата ръка на Анита, с която тя държеше волана.

— Не носиш халка, така че вероятно не си омъжена. Имаш ли си приятел?

— Страшно се надявам, че не ме сваляш.

Операторката посегна към един от многобройните джобове на панталоните си с цвят каки. На ръба на единия имаше метална щипчица. Тя я дръпна и Брент забеляза, че е свързана чрез верижка с дръжката на черен сгъваем нож. Анита разтвори с палец острието му.

— Спомни си какво ти казах за прякора ми. — И замахна демонстративно.

— Бог ми е свидетел, че просто се мъча да поддържам разговор. Опитвах се да проумея как… — Каква беше думата, която използва? — Чола… Звучи ми като прякор на рокерка…

— Точно така.

— Мъчех се да разбера как една чола е станала телевизионен оператор.

— Операторка. Имах едно гадже. Обичаше да прави каскади с мотора си, да се фука колко е добър. Накрая се преби. И фактът, че не носеше каска, хич не му помогна. Няколко дни преди това ме беше зарязал заради друго момиче. Тогава осъзнах, че рокерките нямат бъдеще. Щом видях реклама на местния колеж, отидох там попитах какви курсове предлагат и реших, че би било страхотно да се науча да боравя с телевизионна камера.

— А критиците се оплакват, че телевизията не влияела добре на хората. Толкова ли е страхотно, колкото си го представяше?

— Виж с какви чудесни хора работя.

Лофт се засмя.

— Поне засега — добави тя. — Докато все още не са те взели в Си Ен Ен. На това се надяваш, нали? Ако се случи и им трябва операторка, не забравяй да им кажеш някоя добра дума и за мен.

— Можеш да бъдеш сигурна.

— Никога не обещавай нещо, освен ако наистина не смяташ да го изпълниш.

— Говоря сериозно. Ако ме наемат, наистина ще им кажа хубави неща за теб. Вече можеш да прибереш ножа.

Анита се вгледа напред.

— Виж онези сателитни антени. — Тя посочи към огромните бели силуети, които заемаха все по-голяма част от хоризонта. — Напомнят ми за гигантските роботи от „Терминатор“.

— Сравнението не е лошо. Ще го използвам.

— Нямам нищо против, щом ще ходим заедно в Си Ен Ен. Как мислиш, в Атланта има ли хубава мексиканска храна? Чоризо15? Пилешки енчилади16 с много халапеньо17?

— Съмнявам се.

— В такъв случай може би ще отидеш сам в Атланта. Да, онези антени определено приличат на гигантски роботи.

Брент беше поразен от височината им. „Трябва да са колкото четири или пететажна сграда — помисли си той. — И заемат площ, голяма колкото два-три квартала. По дяволите, ако не друго, поне ще заснемем впечатляващи в кадри.“

Минута по-късно беше достатъчно близо до тях, за да ги преброи. Девет. После си даде сметка, че греши. Имаше и десета чиния, скрита зад другите. Беше наклонена настрани и изглеждаше така, сякаш е в ремонт.

Появи се телена ограда с бодлива тел на върха.

„Не е само една ограда — помисли си той. — А цели три. И двете вътрешни изглеждат така, сякаш са направени изцяло от режеща тел“.

— Определено не искат посетители — отбеляза Анита.

— Вероятно се страхуват, че говедата могат да дойдат наблизо и да се блъснат в антените.

Пътят водеше до триметрова телена порта, чиито брънки изглеждаха достатъчно внушителни, за да спрат и камион. На третата ограда имаше табели, които предупреждаваха:

— Предполагам, че високото напрежение е за говедата, които успеят да се изкатерят по първите две огради — каза Анита.

— Да, мерките за сигурност на това място ми се струват малко пресилени — съгласи се Лофт. — Може би местните хлапета обичат да вандалстват върху чиниите. Да рисуват по тях или нещо подобно.

— В такъв случай оградата, по която тече ток с високо напрежение, има за цел да покаже на децата, че правителството не си пада по графити.

Един камион беше паркиран до бетонната постройка.

— Хайде да снимаме това място, докато все още имаме възможност — реши Брент.

— Почакай да обърна микробуса.

— За да сме готови за бягство ли?

— Не се присмивай на една чола — предупреди го тя.

Когато прахта се разнесе, те излязоха от микробуса и се загледаха с присвити очи в извисяващите се бели чинии.

— Ще стане страхотно. — Анита извади видеокамерата през страничната врата на буса и я зареди с нов комплект батерии. — Застани до портата. Ще снимам чиниите, после ще сваля камерата надолу, за да покажа табелите, предупреждаващи за високо напрежение, по вътрешните огради и накрая ще се фокусирам върху теб.

— Звучиш като режисьор, а не като оператор.

— Операторка. Измисли ли какво ще говориш този път?

— Антената, която е наклонена…

— Какво за нея?

— Изглежда насочена право към Ростов.

— Е, и?

— Мога да изкажа предположение, че е насочена към светлините.

— Сякаш улавя сигнал от тях? Мислиш ли, че от Си Ен Ен ще се хванат? — Въпреки това тя погледна заинтригувано антената.

— Това е най-доброто, което ми хрумва в момента.

— В такъв случай няма да съм единствената, която няма да ходи в Атланта — заяви младата жена, но повдигна камерата на рамо.

— Довери ми се. Докато снимаш, ще измисля нещо още по-добро. Просто направи няколко кадъра с насочената към Ростов сателитна чиния. Ако се наложи, по-късно винаги мога да запиша наново текста.

Внезапно Лофт чу шум зад гърба си. Той отпусна микрофона, обърна се и видя през трите огради как една врата на бетонната сграда се отваря.

Появи се някакъв мъж. Излезе приведен от тъмната вътрешност на постройката, като вървеше заднешком и държеше нещо, което репортерът не можеше да види. Носеше маскировъчна униформа и нямаше никакво съмнение, че е пазач.

Мъжът внимателно се огледа, за да види къде стъпва, и се закова на място, щом зърна микробуса. Секунда след това пусна нещото, което дърпаше. Брент още не можеше да види какво е заради мрака зад вратата.

Пазачът се обърна и се изправи. Беше подстриган съвсем късо. Имаше сурово лице. Гърдите му бяха мускулести, а раменете — широки.

Пристъпи напред и каза:

— Предполагам, че не можете да четете.

— Моля? — попита Лофт. Продължаваше да стиска микрофона, но го криеше зад бедрото си.

— Табелата на пътя. Как влязохте през заключената порта?

— Беше измъкната от пантите й — отговори Брент. — Като се имат предвид всички странни неща, които стават напоследък, това ни се стори подозрително и решихме да се уверим, че всичко е наред.

— Ще се погрижа портата да бъде оправена. А според вас защо е била извадена от пантите?

— Може да е хлапашка работа.

— Хлапашка? Разбира се.

— Казвам се Брент Лофт. Телевизионен репортер съм. — Брент вдигна лявата си ръка — онази, с която не криеше микрофона, — за да посочи към надписа отстрани на микробуса.

— Да, гледах репортажа ви за стрелбата.

— Благодаря.

Киселото изражение на пазача подсказваше, че това не е било комплимент. Въпреки това Лофт реши да рискува.

— След като така и така сме тук, мога ли да попитам кого трябва да се обърна за разрешение да направя репортаж за това очарователно място?

Надяваше се, че Анита е включила камерата. Нямаше представа в каква посока ще тръгне разговорът, но подозираше, че ще му бъде от полза за репортажа. Пазачът се намираше прекалено далече, за да улови думите му с микрофона, но самият той говореше достатъчно силно и беше сигурен, че ще запише поне своята част от разговора.

Очакваше мъжът да му обясни, че човекът, с когото трябва да разговаря, в момента е в отпуск — учтив начин да го разкара.

Затова грубото „не“ на пазача го свари съвсем неподготвен.

— Както пише на табелата, това е правителствена собственост. Ако държите да бъдете подведени под наказателна отговорност, ей сега ще извикам ченгетата. Ако искате обаче да се разделим без лоши чувства, качвайте се на буса и се върнете обратно на пътя. Веднага.

Брент погледна към отворената врата зад гърба на пазача. Предметът, който мъжът беше влачил, лежеше в сенчестата вътрешност на сградата. Част от него беше обла и приличаше на футболна топка.

— В такъв случай мога да взема интервю от вас — предложи той. — Харесва ли ви работата тук? Вълнуващо ли е да бъдете част от такъв голям проект или и тази работа, като повечето други, омръзва след известно време?

Пазачът го изгледа с присвити очи.

Лофт продължи с опитите:

— Обсерваторията само със звезди, комети и черни дупки ли се занимава, или е част от проекта SETI18?

Охранителят присви още повече очи.

— Нали знаете — продължи репортерът, — търсене на разумен извънземен живот.

Сега вече едрият мъж се намръщи.

— Знам какво означава SETI.

— Не съм си и помислил друго.

— Чувал съм един виц — че трябва да търсим разумен живот на Земята.

Брент погледна отново към отворената врата зад пазача. Футболната топка в сенките зад нея май имаше коса.

„Мамка му“.

Той се опита да запази спокойствие.

— Тук ли живеете? — продължи бързо Лофт, като се молеше Анита наистина да е включила камерата. — Какво е чувството да се намирате далече от цивилизацията?

Ръцете на пазача висяха край тялото му. Той сви юмруци. Отпусна ги. Пак ги сви. И отново ги отпусна.

— Знаете ли какво? Ще ви дам точно една минута да се разкарате оттук. Ако не искате да бъдете подведени под съдебна отговорност, качвайте се в буса и се върнете обратно на пътя.

Лофт се опита да огледа незабелязано камиона до охранителя. В задната му част имаше няколко струпани на купчина предмета. Те се подаваха съвсем малко над стените на каросерията и беше трудно да се каже какво представляват. Един от тях обаче изглеждаше досущ като ръкав на риза… А от него се подаваше ръка.

— Добре — рече той, като откри, че му е трудно да запази самообладание. — Съжалявам, ако сме ви обезпокоили. — От бясното туптене на сърцето му се зави свят.

— Просто си мислех, че от това място ще излезе интересен репортаж. Сега разбирам, че съм сбъркал.

Пазачът също беше забелязал някои неща. Той премести погледа си от Брент върху Анита и камерата. А после явно осъзна, че репортерът държи микрофон до крака си.

— Не искаме неприятности — каза Лофт.

— Разбира се. Имате право. Това място наистина е очарователно. Изчакайте тук за малко. Ще отида да извикам човека, от когото трябва да вземете разрешение за вашия репортаж.

Мъжът им даде знак да останат по местата си, после се обърна и изчезна във вътрешността на малката постройка, като отнесе със себе си предмета, който бе влачил.

— Да тръгваме — каза трескаво Брент. Обърна се и видя, че младата жена държи камерата отстрани до тялото си в привидно невинно положение.

Но червената й лампичка светеше подозрително. Колкото и ужасен да беше, репортерът се въодушеви от мисълта, че спътничката му, изглежда, бе заснела всичко.

Бусът беше обърнат с гръб към обсерваторията. Анита се втурна към страничната му врата и остави камерата върху една от седалките.

— В камиона има трупове — каза тя без предисловия.

— Да, и влачеше още един от вътрешността на сградата. Какво е станало тук, по дяволите? — Лофт се затича към автомобила.

Така се задъха, сякаш бе пробягал стотина метра.

Операторката се втурна към предницата на буса, като отчаяно се опитваше да стигне възможно най-бързо до вратата на шофьора.

От лявата й ръка плисна кръв.

Тя се свлече на земята.

Брент я изгледа изумен и в същия миг чу гърмежи — силни и бързи, сякаш някой бе хвърлил цяла кутия с пиратки. Край него изсвистя нещо, издрънча метал. Той се обърна към обсерваторията и видя, че пазачът е застанал на вратата на постройката и стреля с бойна карабина. Трите реда телена ограда отклониха част от куршумите подобно на щит. Разхвърчаха се парчета метал и искри.

Лофт усети, че ухото му пламна от писъка на профучалия край него куршум. Изтича до Анита и я издърпа до предницата на буса, извън полезрението на стрелеца. Преди месец беше направил репортаж за престрелка между трима банкови обирджии и самотен полицай. Униформеният беше оцелял, защото се беше скрил зад двигателя на патрулната кола. Той бил в състояние да спре всеки куршум, научи след това Брент.

— Анита. Анита.

След като няколко пъти я извика по име, установи с облекчение, че тя е в съзнание. Ала очите й бяха странно изцъклени. Тя примигваше от болка. Тъмната й кожа беше посивяла. Докато я бе влачил към буса, тялото й бе оставило кървава диря в пръстта. Зейналата рана в горната част на ръката й беше голяма и дълбока чак до костта.

„Ще умре от кръвозагуба“.

Брент едва се овладя.

Като се напрягаше да си спомни нещата, които бе учил много време в един курс за първа медицинска помощ, той свали вратовръзката си и я уви стегнато около лявата ръка на младата жена, точно над раната. Един от инструкторите му беше казал, че трябва да се импровизира. Плувнал в пот, Лофт направи възел, извади една химикалка от джоба на ризата си и я напъха под вратовръзката. Изви химикалката и по този начин стегна достатъчно плата, за да ограничи притока на кръв.

— Това ще направи ръката ти леко безчувствена — обясни той, спомняйки си какво ги бяха учили. — Може би ще намали и болката.

— Боже, дано да си прав. — Анита прехапа устни.

Стрелбата спря. Горещият вятър, който полъхна, донесе до ноздрите му миризмата на изгорял барут. Като се бореше с обземащата го паника, Брент надникна иззад предницата на буса.

Застанал пред отворената врата на бетонната сграда, пазачът махна пълнителя от долната част на карабината и зареди нов. Лицето му беше изкривено в болезнена гримаса. Той приключи с презареждането, погледна към репортера и откри стрелба по задните гуми на микробуса. Разхвърчаха се нови искри и прозвънна метал. И този път някои от куршумите рикошираха в телените огради, но онези, които улучиха автомобила, бяха повече от достатъчно. Лофт чу как гумите се пръснаха.

Задната част на микробуса пропадна.

„Ще умрем“ — помисли си Брент.

Дишаше учестено, но имаше чувството, че не му достига въздух. Представи си как охранителят хвърля телата им върху труповете в камиона. Измъкна трескаво мобилния телефон от калъфчето на колана си и занатиска копчетата му, но когато го допря до лявото си ухо, изстена. Единственото, което чу, бе мъртва тишина. Изразът изпълни устата му с горчилка. Мъртва тишина.

— Обзалагам се, че мога да позная какво правиш — извика пазачът. — Мъчиш се да използваш мобилния си телефон! Спести си усилията! Няма да проработи! Наблизо няма предавател и нямаш обхват!

— Шефът ми знае, че сме тук! — изкрещя в отговор Лофт. — Ще прати хора да ни потърсят!

— Когато видят табелата, те ще проявят достатъчно здрав разум да стоят настрани. Колко време ще мине преди шефът ти да се зачуди къде се губите? Два часа? Три? Дори някой да дойде да ви търси, няма да ви намери — гарантирам ти!

Брент подскочи, защото пазачът изстреля нов откос. Повечето куршуми минаха безпрепятствено през дупките в оградите и направиха на сол задните прозорци на микробуса.

— Съжалявате ли, задето не се подчинихте на надписа? — извика охранителят. — Не ви ли предупредих? Казах ви, че ще бъдете подведени под съдебна отговорност! Хей, господин супер репортер, имам един въпрос за теб!

— Питай! — Лофт се надяваше да спечели повече време.

— Ходил ли си в училище за телевизионни говорители?

„Какво, по дяволите…?“ — Нямаше друг избор, освен да отговори. Каквото и да е, стига да не го застрелят.

— Да, имам диплома за радиожурналист!

— Така си и мислех! Трябва да си минал специално обучение! Никой не може да се роди толкова глупав!

Пазачът направи още дупки в задницата на микробуса.

Брент чу плискане на течност. До ноздрите му достигна острата миризма на бензина, който се лееше от продупчения резервоар по земята.

И в същия момент чу още нещо — далечното бръмчене на двигател. „Някой пристига. Ще получим помощ.“ Той се вгледа към мястото, където черният път се сливаше с шосето, но не видя и следа от приближаващ се облак прах.

Бръмченето се усили и прерасна в рев.

„В небето“. Той се обърна към залязващото слънце и видя тъмния силует на устремен към обсерваторията хеликоптер.

„Слава богу“ — помисли си той.

Пазачът, изглежда, също го беше видял. После се обърна към Лофт.

— Ще се разправя с теб малко по-късно.

С пресъхнала от страх уста Брент надникна иззад микробуса и видя мъжа с карабината да изчезва в мрака зад вратата. Постройката беше толкова ниска, че той стигна до извода, че вътре трябва да има стълби, водещи под земята.

Последния път, когато бе изчезнал вътре, охранителят се беше върнал с бойна карабина. Брент не искаше й да си представя с какво оръжие ще се появи сега.

Някакво движение го накара да се обърне. Като не спираше да стене, Анита успя да се надигне и да се подпре на микробуса.

— Не мога да шофирам с тази ръка. — Тя я разлюля с болезнено изражение. — Ключът е в десния джоб на панталоните ми. — По бузите й се стичаха сълзи. — Давай да се махаме оттук, докато онзи не се е върнал.

Лофт бръкна и извади ключа. Взе и ножа, който беше мушнала в същия джоб. Нямаше никаква идея за какво може да го използва. Въпреки това го пъхна в панталоните си.

Анита се опита да се изправи на крака.

Брент й се притече на помощ, хвана я с една ръка през кръста и я заведе отстрани на микробуса. Набута я на предната седалка, дишайки тежко. Затвори вратата възможно най-тихо и след това бързо се настани зад волана. Нозете му се подкосиха от страх. А пръстите му трепереха толкова силно, че не можа да пъхне ключа в стартера.

„Хайде де!“

Най-накрая успя.

Изпита неподозирана радост, след като двигателят запали с ръмжене. После чувството му на триумф прерасна в паника. Погледна в огледалото за обратно виждане и съзря пазача, който излизаше тичешком от вратата на сградата. Под дулото на карабината му имаше нещо тумбесто.

Репортерът натисна педала за газта и усети как спуканите задни гуми се опитват да се завъртят. Ръбовете на джантите им заораха в земята и вдигнаха облак от прах. Образът на охранителя в огледалото изчезна.

„Може праха да му попречи да се прицели!“

Микробусът потегли бавно напред.

— Отпусни газта. Караш на джанти — прошепна с усилие Анита.

Брент се подчини. Микробусът бавно увеличи разстоянието, което ги делеше от обсерваторията. Той видя в огледалото, че праха се сляга, и зърна пазача, който вдигаше карабината си, за да се прицели от рамо. Въпреки шума на двигателя, чу приближаващия се рев на хеликоптера, който се канеше да кацне.

Бусът увеличи леко скоростта си, докато спуканите му гуми се бореха с черния път.

Ужасен, Лофт погледна отново в огледалото за обратно виждане. Внезапно охранителят промени посоката, в която се целеше. Извъртя се на запад към шума от приближаващия се хеликоптер. В профил прикрепеният към карабината му предмет изглеждаше още по-тумбест.

Брент погледна надясно покрай Анита към масивното тяло на блек хоука, който вече беше толкова близо, че се виждаха неясните очертания на лицето на пилота. Върна погледа си върху огледалото и зърна как карабината подскача. Нещо излетя от монтирания под дулото й предмет.

Предницата на хеликоптера експлодира. Когато ударната вълна разтърси микробуса, се появи огненото кълбо на втора експлозия — вероятно бяха избухнали резервоарите — и цялата летателна машина се пръсна. Във всички посоки се разхвърчаха отломки. Парчета от витла, части от корпуса и от двигателите се посипаха по земята. Вдигнаха се талази от дим. На места тревата се подпали.

Горящият остатък от корпуса се стовари на земята, претърколи се и събори част от оградата.

— Madre de Dios!19 — възкликна шокирано Анита.

Той видя, че се движат с двадесет и четири километра час. Това вероятно беше максималната скорост, която можеше да вдигне микробусът със спукани гуми и заораващи в земята джанти.

— Ще успеем — успя да каже тя.

Брент пак погледна в огледалото за обратно виждане й усети как сърцето го стяга. Пазачът насочваше карабината отново към тях.

— Анита, дръж се здраво.

Карабината подскочи. Нещо излетя от пусковото съоръжение, монтирано под цевта й.

Бусът се разлюля от нова ударна вълна. Лофт зърна в огледалото как зад тях изригна гейзер от пръст.

— Достатъчно далече сме! — изкрещя той. — Да, ще успеем!

После думите заседнаха в гърлото му, защото видя, че зад микробуса избухват пламъци.

„Дупките от куршуми в резервоара — осъзна той. — Оставяме зад себе си диря от бензин“.

И застина.

Пламъците наистина се втурнаха след буса.

— Не!

Задницата на автомобила подскочи нагоре, когато огънят стигна до бензина, който шуртеше през дупките в резервоара. Ударната вълна не беше като от експлозиите на гранатите. Нямаше силен трясък. Микробусът не избухна. Въпреки това ги разтресе здраво и Брент зърна в огледалото за обратно виждане дим и пламъци.

Натисна рязко спирачките. Докато пламъците пълзяха напред, той видя с облекчение, че Анита е намерила достатъчно сили да отвори вратата си и да се хвърли на земята. Лофт също изскочи навън и се втурна към нея. Младата жена стоеше на колене и се мъчеше да се изправи.

Той я сграбчи и се хвърли към една падинка, като я събори насила.

Пламъците постепенно обхващаха микробуса.

— Трябва ми камерата — извика Брент.

— Недей. Рискуваш да те застреля.

Сърцето му биеше толкова силно, че имаше чувството, че ще се пръсне. Изправи се рязко, изтича до страничната врата на буса и я отвори със замах. Грабна камерата, едва прикривайки се от пламъците.

Един куршум профуча край него.

Като кашляше от дима, репортерът се приведе и хукна, стискайки камерата с две ръце. Край него профуча друг куршум. Той стигна до падинката и се хвърли на земята по гръб, за да не счупи камерата.

— Глупак. — Анита беше пребледняла още повече, а очите й бяха изцъклени от ужас.

— И майка ми мисли така.

Той натисна бутона за запис и насочи камерата към горящия микробус. Засне огъня отвън, после премести обектива към предните седалки, които избухнаха в пламъци. След това направи близък кадър със спуканата задна гума от страната на шофьора, която беше започнала да се топи. Гъст дим се виеше над тях.

— Прострелян си — извика операторката.

— Какво? Къде?

— Дясното ти ухо.

Лофт вдигна ръка и пипна раната, като усети хлъзгавата кръв и разкъсаната месеста част на ухото си.

— Кръвта тече по врата и по рамото ти — ужаси се тя.

— Добре. Ще ме снимаш ли, ако ти помогна с камерата?

— Ти наистина си откачен.

— Нима очакваш, че ще стоя тук и ще бездействам, докато онзи се опитва да ни убие? Камерата е единственото оръжие, с което разполагам. Ще заснема колкото се може повече от ставащото. Ако се измъкнем от тук, това ще бъде репортажът на живота ми. — Думите „живота ми“ го накараха да млъкне. После добави: — Може да спечеля „Еми“ с тези кадри.

— Ние можем да спечелим „Еми“ — настръхна ранената операторка.

— Добре де. — Брент насочи камерата към нея, като я задържа върху кръвта, която покриваше якето й. Засне близък кадър и на превръзката, която беше направил на ръката й.

„Хеликоптерът — осъзна той. — Трябва да снимам как гори“.

Лофт запълзя по дъното на падинката, докато не се озова на място, където според него нямаше опасност да бъде забелязан от пазача. После се надигна внимателно и видя пушека и пламъците, които се издигаха от останките на хеликоптера. Насочи обектива на камерата към тях и увеличи картината, за да се види ясно онази част от корпуса, която бе съборила оградата.

„Да — помисли си Брент. — Ще получа «Еми» за това“. После се поправи: „И двамата ще получим «Еми». Ако оживеем“.

53.

Сержант Локхарт подмина с мотоциклета си табелата с надпис „Нарушителите ще бъдат наказани“ и спря при портата на обсерваторията. От запад чу далечното бръмчене на хеликоптер. Залязващото слънце блестеше в очите му и му пречеше да види ясно уголемяващата се в небето точка. Вероятно това беше блек хоукът, за който полковник Рейли бе казал, че ще достави още оборудване.

Дотук нямаше никакви проблеми. Всичко се развиваше по план.

Плюс това бе извадил късмет да покара мотоциклет. Истината бе, че се радваше на всяка възможност да се отдалечи от полковника. Той го беше заплашил, че ще го изпрати в някоя зона на военен конфликт, и Локхарт започнал да се чуди дали това няма да е за предпочитане пред настоящата му служба. Просто всяко друго място щеше да бъде по-добро от този зловещ бункер под изоставената въздушна база.

„Да застрелям кучето? За какво, по дяволите, беше това?“

Сержантът бръкна в джоба на джинсите си и извади ключа, който Рейли му беше дал, и се накани да отключи портата. Тогава забеляза, че тя изглеждаше нестабилна. Той погледна към задния й край и видя, че тя е измъкната от пантите.

Като се намръщи, Локхарт я побутна, отваряйки я широко. Докато насочваше мотоциклета към пътя, който водеше към обсерваторията, някакъв шум го накара да спре и инстинктивно да се приведе. Беше чувал многократно този звук в Ирак.

Тътен на далечна експлозия.

Идваше откъм обсерваторията.

Няколко секунди по-късно последва втори взрив. Сержантът огледа небето, но от хеликоптера нямаше и следа. Единственото, което видя, беше издигащ се стълб дим.

При третата експлозия димът стана още по-гъст.

Той посегна към раницата, закрепена на задната седалка на мотоциклета. В нея бяха карабината Д4, два резервни пълнителя и половин дузина кутии с муниции — смущаващо количество боеприпаси, които полковникът бе настоял да вземе.

В раницата се намираше и снабдената с кодиращо устройство портативна радиостанция, която той забързано измъкна навън.

54.

Като държеше в едната си ръка тапата за уши, Рейли слушаше обезпокоителния рапорт по портативната радиостанция. Устата му бе необичайно суха.

— Не мога да изпратя подкрепления преди мръкване — каза той. — Джиповете са единственото, с което разполагаме. Ала те са толкова подозрителни, че ако потеглят през деня, тълпата на пътя непременно ще ги види. Не можем да изложим на риск нашата сигурност. Разузнай обстановката край обсерваторията колкото можеш по-отблизо. Продължавай да ми докладваш.

Полковникът прекъсна връзката. Като мушна обратно тапата в ухото си, заглушавайки звука в стаята, той забеляза, че някои от хората му пред уредите за наблюдение гледат любопитно към него. Макар че минаваше шест вечерта, студената светлина от тавана продължаваме да създава усещането, че е три часът сутринта.

— Всички настройки направени ли са? — Резкият му тон бе отправен към един от мъжете, намеквайки, че има по-спешни неща за вършене от това да се подслушват радиокомуникациите.

— Почти сме готови, сър — отговори бързо мъжът. — Започваме да усилваме сигналите.

Рейли застана зад него. На компютърния екран се виждаха произволни точки, които представляваха визуалната картина на звуковите смущения, идващи от аудио мониторите на масата, поставена близо до други светещи електронни апарати. Рафтовете бяха отрупани с приемници, дефектоскопи и декодери. Ако всичко вървеше по план, скоро звуковите смущения сами щяха да се превърнат в пленителната музика, която бе чул във Форт Мийд. После компютърният екран пред него щеше да покаже еквивалента на движещите се плавно хипнотични светлини.

— Не си сложил тапите в ушите си, войнико.

— Съжалявам, сър. Бях толкова зает, че забравих.

Полковникът отиде в средата на залата и извика:

— Моля за вниманието на всички.

Осемте мъже вдигнаха глави от електронните устройства.

— Всички да сложат тапите в ушите си. — Той посочи своите. — Предупредих ви, че аудиокомпонентът на този проект може да увреди слуха ви. Не искам нечия майка да плаче, защото не сте се подчинили на заповедта и сте оглушали. Сложете си тапите незабавно!

Те побързаха да го направят.

— Ако е необходимо, сложете си и шумозаглушаващите слушалки, които донесохме.

Когато се увери, че всички са се подчинили, тръгна към металната врата, която водеше към най-вътрешното помещение на обекта. В действителност Рейли не се притесняваше, че хората му ще оглушеят. Ако експериментът се провалеше, това щеше да е най-малкият им проблем.

Всъщност се надяваше, че тапите — и при необходимост шумозаглушаващите слушалки — ще защитят достатъчно слуха им, за да останат живи.

Щом влезе в централното помещение, погледна монитора за видеонаблюдение, който показваше изоставената военновъздушна база. Отвъд порутените ръждясали самолетни хангари видя немската овчарка и нейния водач да патрулират край оградата. Тълпата се бе разпростряла толкова далече от зоната за наблюдение, че някои хора дори заговориха водача на кучето. Животното заскача яростно срещу тях. Хората от другата страна на оградата вдигнаха помирително ръце и отстъпиха назад.

Полковникът се зачуди дали немската овчарка винаги бе така агресивна.

„Скоро ще разберем. Като мръкне, ще накарам да доведат кучето вътре. Ще видим как ще се държи. Неговият слух е по-чувствителен от нашия. Ако има проблем, овчарката ще реагира преди хората… И преди да се наложи да я застреляме“.

Той огледа дебелата метална врата на помещението, за да се увери, че ще издържи на бомбена експлозия. Провери дали неговата карабина Д4 и няколкото пълнителя с по сто патрона са в ъгъла. Отвори един шкаф и се увери, че аптечката за първа медицинска помощ и неприкосновените запаси с храна и вода са вътре, в случай че се наложеше да се барикадира в тази стая за дълго време.

„Какво още трябва да планирам? Винаги изниква нещо“.

Беше се постарал да вземе предвид всичко. Въпреки това спря да прехвърли отново наум историята на мястото, като ровеше в паметта си за нещо, което може да пропуснал. Знаеше наизуст всяко събитие, което се е случвало тук. Беше изчел всички доклади и съобщения, които започваха още от времето, преди военните да се установят на това място. Обаче едно от съобщенията беше предадено не от историк или от военен тактик.

То бе дошло от неговата прапрабаба.

55.

22 януари 1916 г.

Конят стана неспокоен. Обикновено той се държеше толкова добре, че ездачката му — двадесет и девет годишната учителка Дани Мари Браун — се огледа предпазливо, предполагайки, че наблизо има койоти.

Младата жена яздеше по прашния път, който водеше от Ростов до Лоден — градче, отстоящо на двадесет и четири километра. Там тя преподаваше в основното училище в четвъртък, петък и събота, след като приключеше с часовете си в Ростов в понеделник, вторник и сряда. Три дни в седмицата бе максималното време, което скотовъдците във всяко от градчетата позволяваха на децата си да се отделят от ежедневната работа във фермите им.

Понякога Дани прекарваше в училище от ранни зори до мръкнало, като подготвяше уроците си или преглеждаше контролни, когато децата не бяха в час. Беше уморително, ала тя бе израснала в Ростов и не искаше да се отделя от тук. Още помнеше колко ужасно беше да бъде далече от дома си, докато се бореше да придобие учителската си диплома в шумния и претъпкан Ел Пасо. Дългите тихи часове в тази позната, вдъхваща спокойствие област бяха за предпочитане пред хаоса на неизвестния външен свят.

През зимата ранният залез я принуждаваше да се облича с кожух и да язди по тъмно между двата града. Това не я притесняваше. Звездите и луната — дори да се показваше само сърпът й, — хвърляха достатъчно светлина, за да вижда шосето. В облачните вечери носеше фенер, за да си свети по пътя.

Опитна ездачка, тя никога не се съмняваше в умението си да се справи с дорестия кон, който родителите й бяха купили. Но сега, тъй като жребецът ставаше все по-плашлив, Дани дръпна юздите и се повдигна леко на стремената, докато напрегнато оглеждаше тъмния пейзаж. През летните горещини койотите не бяха единствената заплаха, която конят можеше да усети, — съществуваше опасност някоя гърмяща змия да се е навила насред пътя, за да поеме последната топлина на слънчевите лъчи. Но това бе немислимо тази вечер, когато температурата бе достатъчно ниска, за да се образува коричка лед във ведро с вода.

Ала независимо от това сърцето на младата жена се разтуптя.

До неотдавна тя се бе чувствала щастливо изолирана в този тих тексаски край, но после баща й бе закупил по каталог безжично радио. И сега, особено този ден, я измъчваше безпокойство от ескалирането на европейската война, която бе достигнала нови висоти на жестокост. Дори заплашваше да въвлече и Съединените щати в битката между Германия и съюзниците.

Точно преди да тръгне за Лоден, бе посетила родителите си и бе чула по радиото новини за нападения, при които бяха използвани хлор и фосген, поразяващи белите дробове. Говореше се, че се разработва нещо още по-ужасяващо: иприт — отровен газ, който разяждаше кожата и вътрешните лигавици на човешкото тяло. Този газ оставаше активен дълго след проникването му в земята и вследствие на това войниците, вдигайки прах, докато вървяха през полето, ставаха обект на повторна атака.

И това далеч не бяха единствените нови страхотии. Дани само можеше да си представи болката и ужаса, предизвиквани от такива новооткрити оръжия, като танковете и огнехвъргачките. Ето защо при тази обикновено спокойна езда мислите й бяха по-тревожни, отколкото бе очаквала.

Внезапно нещо вдясно привлече вниманието й. Тя се взря намръщено в някакви светлини на южния хоризонт.

Те подскачаха и се движеха на зигзаг. Първото й предположение бе, че са от факли, носени от хора на коне. Обаче единствената посока, откъдето можеха да идват тези ездачи, бе Мексико.

Тази мисъл я изпълни със страх, защото Мексико също бе станало опасно място. Скорошната революция там бе разкъсала страната на воюващи фракции, на които Германия изпращаше войници, оръжия и пари, надявайки се, че Съединените щати ще бъдат толкова объркани от насилието отвъд южната си граница, че няма да влязат във войната в Европа.

„Мили боже — помисли си Дани, — възможно ли е това да са германци?“

Жребецът продължи да се противи на усилията й да го овладее.

„Спокойно — каза си тя. — Конят усеща моя страх. Точно това предизвиква проблема“.

Не, това не бяха германци, нахлуващи от Мексико, реши тя. Сега, като се вгледа по-внимателно, светлините изобщо не изглеждаха като от факли, носени от ездачи. Но щом не бяха факли, какво друго можеха да бъдат? Едва след дълги размишления младата жена се запита дали пък това не бяха светлините, за които бе слушала толкова много като малка. Историите още тогава й се струваха нереални и Дани не им обръщаше внимание, защото макар да познаваше много хора в града, които твърдяха, че са ги виждали, на нея не беше й се случвало.

Сега светлините на хоризонта придобиха формата на блестящи сфери. Цветовете им бяха като сегменти на дъгата. Понякога те се сливаха, червената и синята ставаха лилави или зелената и червената ставаха жълти. После се разделяха или се издигаха и спускаха, сякаш се носеха по някакво течение.

Светлините станаха по-големи и по-ярки.

Младата жена дочу нещо като жужене, което постепенно се усили до пронизителен звук, и преди да се усети, почувства болка в ушите.

Внезапно конят се изправи на задните си крака. Тя се притисна към врата му и заби още по-силно пети в хълбоците му. Цвилейки панически, животното скочи настрани. След това отново опита да се изправи на задните крака и изведнъж — независимо от усилията й на опитен ездач, — се втурна напред по пътя.

При нормални обстоятелства скоростният му бяг щеше да затрудни Дани да види препятствията по тъмното шосе. Ала докато се мъчеше да го укроти, тя си даде сметка, че пътят е станал неестествено светъл от трептящи цветове, които проблясваха над него. Без предупреждение светлините се втурнаха към младата жена, завъртяха се вихрено около нея и тя се озова в капана на пъстър въртоп.

Неочаквано конят подскочи толкова силно, че тя излетя от седлото. Като се стовари на пътя, усети пронизваща болка в гърдите. Пред очите й притъмня. Зашеметена, чу тревожното цвилене на животното. Разнесе се тропот от копитата му, който се стопи в далечината.

Дани нямаше представа колко дълго е лежала в несвяст. Когато дойде на себе си, светлините ги нямаше. В небето се бяха скупчили облаци, които потулваха звездите и луната. Под оскъдната светлина младата жена се извъртя по очи и мъчително се изправи на крака. Въпреки студа, от болката в гърдите плувна в пот.

Повика със слаб глас коня си, но животното не се върна. Тя пак извика, после се отказа и се помъчи да се ориентира къде е. В каква посока бе Ростов? Той беше по-близкият град. Ако сбъркаше посоката, щеше да тръгне към Лоден, а се съмняваше, че ще има сили да стигне толкова далече.

Дани огледа небето, за да открие Полярната звезда. Болката бе така силна, че се боеше, че ще припадне.

„Голямата мечка. Трябва да намеря Голямата мечка“.

Ето там. Когато бе малко момиченце, баща и се бе погрижил да я научи как да се ориентира по звездите, случай че се изгуби в тъмнината. Двете крайни звезди от Голямата мечка сочеха към Малката мечка, а звездата в на дръжката на черпака20 беше Полярната звезда.

Сега тя можеше да прецени накъде е запад — посоката, която щеше да я отведе в Ростов. Младата жена тръгна колебливо по ставащия все по-тъмен път и се спъна. От болката при падането съзнанието й се замъгли. Тя запълзя на четири крака и най-сетне успя да се изправи.

Загуби представа за времето.

Прониза я нова остра болка и осъзна, че се е блъснала в стената на къща. Едва тогава разбра, че е стигнала до града. Зашеметена, на два пъти завива в грешна посока, докато накрая потропа на бащиния си дом.

Когато баща й отвори вратата, Дани припадна в ръцете му.

На следващата сутрин мълвата за мъчителното й преживяване се разнесе из целия Ростов. Много познати дойдоха да задоволят любопитството си.

— Германци ли бяха? — попита ветеринарят. Единствен медик в градчето, той й препоръча да носи корсет, докато ребрата й заздравеят.

— Не — отговори задъхано Дани. — Не мисля. — Корсетът стягаше толкова силно пулсиращите й от болка гърди, че й беше трудно да диша.

— Но ти каза, че си видяла конници с факли — обади се баща й. — Щом не са били германци, мексиканци ли бяха?

— Не, само си помислих…

— Може да е бил разузнавателен отряд — реши ростовският кмет. — Някои от тях са се приближили на достатъчно разстояние, за да хвърлят факлите си по теб. Хората на Каранса21 са в съюз с германците. Всички го знаят. Може би Каранса проверява колко навътре може да се промъкне в Тексас, преди някой да вдигне шум.

— А може да е било онова копеле Виля — предположи градският ковач. — Той отчаяно се нуждае провизии.

— Между нас и границата няма нищо. — Майката на Дани изглеждаше ужасена. — Те може да ни избият, докато спим.

— Не, не бяха конници — настоя младата жена.

— Какво беше казала? — попита кметът. — Че каквото и да си видяла, то ти се е сторило далече — чак до хоризонта, — а после внезапно се е завихрило около теб. Нали така си го описала?

— Да. — Пристегната от корсета и измъчвана от болката в ребрата, Дани едва дишаше.

— Това може да направи само самолет. Видях един последния път, когато бях на гости у сестра ми в Ел Пасо.

— Но аз не чух бръмчене на мотор!

— Каза, че си чула нещо.

— Тихо жужене — отвърна тя. — Не можах да го определя точно.

— Докато заслепяващите светлини са се въртели около теб.

— Да, но…

Кметът се изправи и облече палтото си.

— Ще се свържа с Форт Блис. Армията трябва да бъде предупредена за това. Мисля, че германците изпитват ново оръжие.

Ден по-късно едно петънце се появи сякаш от следобедното слънце. Бръмченето на мотор накара хората да погледнат на запад, където постепенно се очерта тялото на самолет, чийто яркожълт цвят се открояваше на фона на небето. Той имаше два чифта крила, монтирани едни над други, и две открити седалки, разположени една зад друга. Единственият пътник седеше на задната седалка. Машината закръжи над градчето и струпалите се на главната улица жители. Като направи остър вираж, самолетът плавно се заспуска към прашния път. Когато се приземи, той подскочи леко, вдигайки облак прах, и спря участък с изсъхнала трева.

Хората се втурнаха вкупом към полето, като се дивяха на пилота, който изгаси двигателя, измъкна се от задната седалка и скочи на земята. Той носеше ботуши, кожени ръкавици, кожено яке, жълтеникаво-кафява униформа под него и шалче в същия цвят на шията. В кобура на широкия му ленен колан имаше пистолет и някой го определи като полуавтоматичен „Колт 45“. Като свали авиаторските си очила, кожата в зоната около очите му се оказа по-светла от останала част на лицето, която, както и мустаците му, бе покрита с прах.

— Аз съм капитан Джон Рейли — каза пилотът с равен глас, който сякаш им нареждаше да застанат мирно. — Ако искате, може да се приближите. — С върха на ботуша си той начерта линия на земята. — Дотук. Но не пипайте самолета.

— Как лети това нещо? — попита удивено един мъж.

— Перката изтласква струи въздух край крилата. Те са оформени така, че под тях се създава зона с високо налягане, а над тях — зона с ниско налягане. Разликата между високото и ниското налягане повдига самолета.

Няколко души се намръщиха, сякаш пилотът говореше безсмислици. Други кимнаха, преструвайки се, че разбират.

— С какво са покрити крилата? — поинтересува се друг човек.

— С ивици от ленено платно, специално намазани.

— Не ми изглежда много издръжлив.

— О, достатъчно издръжлив е. Самолетът ме докара от Ел Пасо до тук. — Като каза това, той се огледа наоколо, после отново заговори на тълпата. — Къде е кметът ви? Дойдох да говоря с него.

— Аз съм, капитане. Името ми е Тед Маккини. — Кметът излезе от навалицата и се здрависа с него. — Благодаря ви, че дойдохте толкова скоро. Канцеларията ми е съвсем близо надолу по улицата.

— Аз ви благодаря, че се свързахте с нас — отговори капитан Рейли. — Бих искал да започнем веднага. Армията е силно заинтригувана от вашия доклад. Тълпата се разпръсна, когато той и кметът се отдалечиха.

Маккини беше директор на единствената банка в Ростов. Той и Рейли останаха в кирпичената сграда цял час. На улицата се събраха много хора, любопитни да разберат какво ли обсъждат двамата мъже.

Когато излязоха, пилотът и кметът пресякоха улицата и влязоха в галантерийния магазин, който бе собственост на родителите на Дани. Семейството живееше в апартамента зад него, където тя се възстановяваше.

На улицата се събраха още хора.

След половин час Маккини напусна магазина. И скоро се върна със своя форд.

Рейли излезе, задържайки вратата отворена за Дани, която стискаше яката на палтото, с което бе наметната. Тя отиде сковано до колата. Капитанът й помогна да се настани на предната седалка и сам седна отзад. Жителите на градчето гледаха с нарастващо любопитство как кметът излезе с автомобила от града и пое по пътя за Лоден.

Зимното слънце се бе спуснало почти до хоризонта и аленото зарево потъмня до кафяво като коженото яке на Рейли. Капитанът се наведе напред от задната седалка, така че Дани да може да го чува през тракането на двигателя на форда.

— Благодаря ви, че се съгласихте да направите това, госпожице Браун. Малко жени биха били достатъчно смели да се върнат на мястото, където са били нападнати.

— Не съм сигурна, че е въпрос на смелост, капитан Рейли — обясни със запъване Дани. — Смятам, че може би е гняв.

— Гняв ли? — Той я погледна с любопитство и тя не можа да не забележи, че е красив. Независимо дали стоеше прав, или седеше, гърбът му винаги бе изпънат и младата жена си помисли, че има стойката на страхотен ездач.

Прогонвайки тези мисли, тя продължи:

— Някой е намерил коня ми. Е, поне скелета му, след като койотите са приключили с него. Каквото и да ме е нападнало, е отговорно за това.

— Съжалявам за коня ви. — Гласът му прозвуча така, сякаш наистина го мислеше. — Имате ли представа къде се случи инцидентът?

— Потеглих след мръкване… — Залезът се стопи напълно, а Дани продължаваше да се задъхва. В думите й се долавяше напрежение от болката, когато колата се друсаше от неравностите. — Звездите хвърляха светлина зад облаците. Но дори и така на мен ми беше трудно да се ориентирам къде точно се намирам на пътя.

— По кое време тръгнахте за Лоден?

— В деветнадесет и петнадесет.

— Това е много точно.

— Баща ми има безжично радио. Бях с него, докато той слушаше репортаж за химическите атаки в Европейската война. Новините започнаха в деветнадесет часа. — Дани се насили да продължи. — След десет минути бях толкова потисната, че си взех довиждане с родителите си и излязох да яхна коня си. На пътя бях в деветнадесет и петнадесет.

— От скования начин, по който седите, очевидно изпитвате болка — каза капитанът загрижено. — Сигурна ли сте, че можете да продължите?

— Готова съм да направя каквото се изисква — отвърна твърдо тя. — Това е просто от корсета.

— Корсета? — От гласа му си пролича, че е смутен.

— Ветеринарят ми каза да нося корсет, който да пристяга и предпазва ребрата ми.

— Ходили сте на ветеринар? — попита учудено той.

— Това е скотовъден край, капитан Рейли. По-лесно е да намерите ветеринар, отколкото лекар.

— Моля ви, щом се приберете вкъщи, веднага свалете корсета. Той може да ви убие.

Дани залитна, когато кметът мина с колата през някаква дупка.

— Да ме убие? Какви ги говорите?

— В армията се правят изследвания как трябва да се лекуват раните, получени през войната. Обичайното е при счупени ребра гръдният кош да се пристяга с бинтове. Обаче британските лекари са открили, че в резултат на това често се получава пневмония. Както изглежда, пристягането става причина за по-плитко дишане, което позволява да се събира течност в белите дробове. Вследствие на това пациентът се разболява от нещо много по-лошо. Щом свалите корсета, дишайте колкото се може по-дълбоко. Ще ви боли, но е единственият начин да спрете събирането на течност.

Кметът включи фаровете на форда.

— Като заговорихте за войната, капитане, Съединените щати ще се включат ли в нея?

— Да, ще го направим — отговори Рейли. — Въпросът е кога. Затова от армията ме изпратиха тук. Ако германците изпробват ново оръжие, трябва да знаем за него. Госпожице Браун, можете ли да прецените колко време сте яздили по този път, преди да видите светлините?

— Може би четиридесет минути.

— А какъв бе ходът на коня ви?

— Умерен тръс. Светлината на луната и звездите осигуряваше достатъчна видимост за такъв ход.

— Което означава, че сте били изминали около осем километра.

Кметът го изгледа с още по-голямо уважение.

— От това заключавам, че сте били кавалерист.

— От Осми полк.

— Били ли сте във Филипините?

— Очевидно госпожица Браун не е единственият човек, който е в течение с новините. — Рейли огледа внимателно хоризонта. — Да, бях във Филипините. Когато научих, че армията подготвя пилоти, реших, че е по-добре да летиш над джунглата, отколкото да яздиш през нея. — Той замълча и пак се взря в мрака. — Какво ще кажете, изминали ли сме вече осем километра?

— Така показва километражът.

— Тогава да спрем да се порадваме на гледката.

Маккини отпусна педала на газта и дръпна ръчната спирачка. Макар че двигателят работеше на празен ход, колата продължаваше да се подрусва от вибрациите.

— Госпожице Браун, казахте, че светлините са идвали от юг, нали?

— Точно така.

— Ако изгасите мотора, господин Маккини, ще можете ли да го запалите отново, или ще останем заседнали тук?

— Поддържам автомобила в отлично състояние — отвърна кметът. — Ще запали.

— Тогава да се порадваме на малко тишина и спокойствие.

Маккини изключи двигателя. Колата изхъхри и замлъкна.

— Ако оставя фаровете включени, акумулаторът ще се изтощи — каза кметът на Рейли.

— Разбира се. Изгасете ги.

Тъмнината изведнъж обгърна колата. Тишината сякаш даде сила на нощта.

— Прекрасно е — каза капитанът, докато очите му привикваха с мрака. — В Ел Пасо уличното осветление ми пречи да видя небето. Рядко ми се случва да го видя толкова ясно.

Маккини посочи с пръст и извика с детински ентусиазъм:

— Гледайте, падаща звезда!

Тя проряза небето като беззвучен фойерверк.

— Госпожице Браун, да не би да сте съзрели нещо такова? — попита Рейли. — Може би сноп падащи звезди?

— Никога не съм чувала падащи звезди да прелитат над полето и да се въртят в кръг около някого — отвърна тя. — Нито съм виждала някоя, която да издава звук.

— И аз не съм. — Капитанът се загледа в тънещия в мрак южен хоризонт. Отнякъде в далечината се чу джафкане и лай на койоти.

„Тръгнали са на лов — помисли си той. — Или бягат нещо“.

— Трябва да ви призная… — колебливо зашепна Дани. — Не смятам, че светлините бяха от факли, носени от германски ездачи.

— Може да не са били германци. Може да са били ора на Гаранса.

— Не. Искам да кажа, че не мисля, че изобщо бяха ездачи.

— Но ако не са били кавалеристи, откъде са идвали светлините?

— Не знам. Хората в околността често виждат светлини — отвърна младата жена. — Аз лично никога не съм ги съзирала, така че не мога да ви кажа как изглеждат, и преди онази нощ дори не вярвах, че съществуват. Сега не знам какво да мисля.

— Опасявам се, че не ви разбирам.

— Дани говори за ростовските светлини — намеси се кметът. — Индианците и ранните заселници са разказвали за тях. Аз също не съм ги виждал, но жена ми твърди, че ги е виждала. Това беше, след като синът ни умря от холера. Тя вярваше, че те са били душата на нашето момче. Ако питате мен, моята Емили бе изпаднала в такава депресия, че си е внушила, че вижда светлини.

— Добре, каквото и да става, скоро ще разберем — заяви уверено Рейли.

— Наистина ли го вярвате?

— Абсолютно — отговори той. — Виждам светлините точно сега.

— Какво? — Кметът се огледа наоколо.

Капитанът насочи цялото си внимание към южния хоризонт, където постепенно започнаха да се появяват бляскави цветове. Те се усилваха и отслабваха. Полюшваха се и се носеха във въздуха в омайващ и хипнотизиращ ритъм. Червеното преминаваше в синьо. Жълтото преливаше в зелено.

— Виждате ли ги, господин Маккини? — Рейли сложи на дръжката на пистолета си.

За момент кметът не отговори.

— Бог да ми е на помощ, да.

— Такива ли видяхте, госпожице Браун?

— Да — отвърна тя тихо, — преди да ме нападнат.

— Не са ездачи, носещи факли, това е сигурно. Някой от вас усеща ли мирис на цветя?

— Цветя?

— По-точно орхидеи.

— Не знам как миришат орхидеите — каза Маккини.

— Във Филипините имаше стотици видове орхидеи — обясни Рейли. — С изумителни цветове. Точно каквито виждам сега. През нощта в джунглата, докато се опитвах да заспя в палатката си, ароматът им беше много наситен. Опрашваните от пчели орхидеи ухаят на канела. Точно това подушвам сега.

— На мен пък ми мирише на разлагащо се месо — каза Дани.

Кметът вдигна ръка към устата си.

— И на мен.

Капитанът си спомни, че орхидеите във Филипините невинаги ухаеха на канела. Ако бяха опрашвани от мухи, понякога излъчваха мирис на умряло животно, нападнато от мухи.

Внезапно вонята го блъсна в носа и му се доповръща.

„Като от трупове след битка“ — помисли си той.

Дани се закашля от миризмата. Това й причини болка, от която потрепна.

— Там има някакъв труп — каза тя.

„Ново германско оръжие?“ — запита се Рейли.

— Според вас на какво разстояние са те? — Гласът на Маккини прозвуча колебливо.

— Без метода на триангулацията22 е невъзможно да се разбере — отговори капитанът. — В тъмното окото се лъже. Светлините може да са на километри оттук или по-малко от стотина метра. Последното би обяснило как са стигнали до вас толкова бързо, госпожице Браун.

Миризмата на леш стана по-силна.

„Не сме подготвени“ — помисли си Рейли. Имайки предвид, че носи отговорност за безопасността на младата жена, той каза спокойно:

— Хайде да се връщаме в града.

След два дни пристигна кавалерийски отряд, вдигайки облак прах, който се виждаше отдалече. По залез-слънце Рейли препусна с него към участъка от пътя, откъдето бе видял светлините.

Планът беше с помощта на топографски инструменти да направят две отделни замервания на местоположението на светлините и да отбележат на картата техните координати, така че да могат да определят колко далече и къде точно бяха те.

Но в момента, когато светлините се появиха, конете полудяха. Цвилейки силно, те започнаха да се ритат и да се хапят помежду си. Един слязъл от коня кавалерист, който държеше животното за юздата, бе повлечен по земята. Удар на копито пръсна черепа му. Другите паникьосани коне препуснаха в галоп в мрака, изоставяйки войниците да се върнат пеша до града, като пристъпват предпазливо с готови за стрелба пушки.

Седмица по-късно от Форт Блис в Ростов долетяха осем военни биплана. Изминалите дни бяха дали възможност на Рейли да избере терен за временно летище и да започне да надзирава строежа му. Официалното основание за летището бе то да осигури отдалечен полигон, където тайно да се подготвят пилоти за предстоящото включване на Америка във войната.

Обаче истинската цел бе да се създаде място, откъдето бипланите щяха да могат да провеждат наблюдение от въздуха на мексиканската граница, като търсят оръжие, което германците може би изпитваха. Капитанът откри, че когато не беше дежурен, прекарва все повече време в компанията на госпожица Дани Мари Браун.

Част от обучението на летците курсанти включваше летене през нощта. По време на нощните тренировки той изпращаше своите възпитаници да се опитат да определят източника на светлините, но бе принуден да прекрати тези мисии. Докато летяха към светлините, младите пилоти променяха посоката и се нападаха едни други — с очевидна преднамереност два самолета се блъснаха и инструкторът и курсантът във всеки от тях загинаха.

От този момент нататък обучението се провеждаше само през деня.

Страхът от нахлуване от Мексико стана реалност на 9 март 1916 година, когато въоръжени мъже, водени от Панчо Виля, нападнаха през нощта град Кълъмбъс, Ню Мексико. За по-малко от два дни Конгресът гласува да бъде преследван Виля. Джордж Пършинг, Блек Джек23, нахлу с пет хиляди войници в Мексико, където остана през по-голямата част от годината. Въпреки че влязоха в много сражения с мексикански войски, те не откриха местонахождението на Виля, но това нямаше значение. Мисията бе предимно тренировъчна, позволяваща на американските войници да придобият боен опит.

През април 1917 година Америка влезе във войната.

Рейли участва в Мексиканската кампания, като разузнаваше с биплана си вражеските позиции. След това се върна в Ростов и се ожени за Дани Мари, но няколко седмици след сватбата отплава с кораб за Франция.

Армията забрави за светлините и вероятността край мексиканската граница да се изпитва ново германско оръдие. Имаше твърде много конкретни оръжия, за които да се тревожи, особено за отровния газ иприт. Ала много нощи, докато се опитваше да не мисли за утрешни сражения, капитан Рейли копнееше за своята съпруга и сина, който му бе родила.

След края на войната през ноември 1918 година той се върна вкъщи тъкмо навреме за Коледа. Валеше сняг — нещо необичайно, но не и невъзможно в този тексаски район. Беше оцелял в тридесет и девет въздушни двубои с германски пилоти и благодареше на бога, че може да види жена си и сина си. Ала въпреки че най-сетне беше в безопасност, сънуваше кошмари. Не и за войната обаче. В тревожните си сънища виждаше носещите се във въздуха светлини. Всяка вечер излизаше навън да ги гледа. През март 1919 година купи един от бипланите, използвани във войната, много от които се продаваха на ниска цена, тъй като армията вече не се нуждаеше от тях.

Седмица след като се сдоби със самолета, Рейли излетя по здрач от буренясалата сега писта, където преди три години бе обучавал пилотите. Докато тъмнината се сгъстяваше, той летеше към светлините. Бръмченето на двигателя постепенно заглъхна в мрака.

Никой повече не видя нито него, нито самолета.

56.

Във влажния комплекс под изоставената въздушна база полковник Уорън Рейли си спомни, че е виждал снимки на елегантен млад мъж в униформа, стоящ до енергична на вид жена, и самолет на заден план. Спомни си също, че е чувал за ростовските светлини и тайнственото изчезване на прадядо му.

Прабабата на Рейли бе отгледала сина си сама, показвайки още веднъж силата, която бе привлякла съпруга й. Единственият признак на емоции се проявявал всяка вечер. Докато родителите й се грижели за бебето, тя отивала до мястото, където бил изчезнал мъжът й. Гледала светлините и го чакала да се върне.

Нощ след нощ, през зимата и пролетта, Дани Мари се взирала в тях.

Необяснимо защо лицето й станало червено и подпухнало. Покрило се с мехури. Една вечер, когато започнали да капят цели кичури от косата й, тя най-сетне направила нещо, което никога не си била представяла, че може да направи, — взела сина си, напуснала някога спокойната област, където била израснала, и наела апартамент в шумния и плашещ я Ел Пасо. Там станала шивачка и работела вкъщи, грижейки се за детето си.

От Ел Пасо отишла в Денвър, после в Чикаго и накрая в Бостън, докато се опитвала да се отдалечи колкото се може повече от светлините. Въпреки че годините минавали, тя не се омъжила повторно.

Умряла от рак на кожата.

Един глас прекъсна мислите на Уорън.

— Сър… Форт… търсят…

Той вдигна поглед от бюрото си. Тапите за уши заглушаваха звуците.

— Бихте ли повторили, лейтенант?

— От Форт Мийд ви търсят по телефона. Декодиращо устройство 2.

Когато Рейли посегна към телефона, лейтенантът продължи:

— И макар че още не е паднала нощта, получаваме изключително силни сигнали.

Полковникът кимна. Този път той не пое риска да извади едната тапа, когато натисна бутона на телефона си и включи декодиращото устройство.

— Полковник Рейли слуша.

— Обажда се Бордън — каза глух женски глас. Тя беше директор на екипа, разработващ оръжия в щабквартирата на Рейли близо до приличната на крепост Агенция за национална сигурност в Мериленд. — Получаваме необичайно силни сигнали от обсерваторията.

— Да, един от моите хора тук току-що ми каза, че ние също получаваме такива.

Гласът на Бордън продължи:

— Прегледах параметрите на данните от предишните варианти на това изследване. Както знаем, схемата е циклична. Понякога е почти невъзможно да се уловят сигналите. Друг път те са ясно изразени. Ала досега най-високите и най-ниските тонове са били в един и същи диапазон. Това са най-високите показатели, които сме виждали… В това число и по време на случилото се през 1945 година на мястото, където сте сега. Причината да се свържа с вас не е само за да докладвам. Моля ви да преразгледате вашата стратегия. — Тя замълча. — Полковник, сигурен ли сте, че искате да останете на местонахождението си?

Въпросът й се стори трогателен на Уорън. Една от многото му тайни бе, че той и Бордън се срещаха всеки месец в една хотелска стая в Балтимор, където се преструваха, че чувствата им не са свързани с кариерата им. Въпросът й не беше само за предпазване на програмата. Той подсказваше, че тя наистина е загрижена за неговата безопасност.

— Чувате ли ме, полковник? — попита Бордън.

— Да — отвърна най-накрая той. — Чувам ви. Благодаря ви за информацията, но ще остана. След всичките тези години нали точно тук бе стартирана програмата! Без екип на обекта никога няма да узнаем истината. Не мога да си тръгна.

Макар че началото на програмата не бе поставено точно на това място. Неговият живот бе започнал тук, откакто за първи път бе чул за светлините, когато бе малко момче.