Пръстенов свят

Глава петнадесета ЗАМЪКЪТ НА МЕЧТИТЕ

Луис почти не забеляза, че до неговия велосипед се приземиха още два. Мислите му бяха прекъснати от излайването на кзинта.

— Луис, вземи от велосипеда ми дезинтегратора и изкопай укритие за всички ни. Тила, ела да ме превържеш.

— Укритие ли?

— Да, ще трябва да се заврем в земята като животни и да изчакаме настъпването на нощта.

— Разбрах те — каза Луис. Стори му се странно, че Говорителя въпреки раните си се бе сетил да предвиди това. Очевидно, не можеха да разчитат само на облачната покривка. За да бъдат в състояние да убиват, слънчогледите се нуждаеха единствено от източник на светлина. Нощно време обаче…

Докато търсеше изкопния инструмент, Луис се стремеше да не гледа към кзинта. Беше го видял веднъж и това му стигаше. Кожата върху по-голямата част от тялото му беше изгорена до овъгляване. От мазната пепел, която доскоро е била козина, струяха секреции. Имаше и рани, през които прозираше червена плът. Миризмата на изгорена козина бе силна и отблъскваща.

Луис откри подобния на двуцевка дезинтегратор и мрачно се намръщи при вида на оръжието, поставено до него. Ако Говорителя бе предложил да унищожат слънчогледите с помощта на лазерните фенерчета, той, както бе ядосан, сигурно щеше да се съгласи.

Взе оръжието и бързо се отдалечи, чувствайки се неловко от слабостта си. Усещаше болката от изгарянията на кзинта като своя. Тила, която не разбираше какво е това болка, щеше да помогне на Говорителя по-добре от него.

Луис насочи лопатата към земята под ъгъл от тридесет градуса. Беше си поставил шлема от скафандъра.

Тъй като не бързаше, натисна само един от двата спусъка.

Ямата се образува почти веднага. Не можа да прецени бързината, тъй като още от първия миг се оказа обвит с прах. На мястото, където лъчът на инструмента се срещаше с повърхността, се бе завихрил малък ураган. Наведе се силно напред, за да не бъде съборен от вятъра.

В материята, попаднала в обсега на лъча, електронът се превръщаше в неутрална частица. Почвата и скалите, разпаднали се на атоми вследствие на взаимното отблъскване в ядрото, образуваха мъгла от моноатомен прах. Луис се поздрави загдето бе съобразил да си постави шлема.

След малко изключи дезинтегратора. Ямата изглеждаше достатъчно голяма, за да може да побере и тримата заедно с велосипедите им.

„Много бързо стана“ — помисли си. Опита се да си представи какво щеше да е, ако бе използвал едновременно двата лъча. Тогава можеше да има късо съединение, както се бе изразил деликатно кзинтът. В момента не бе настроен за подобни силни усещания.

Тила и Говорещия с животни бяха слезли от велосипедите. Виждаше се, че по-голямата част от тялото на кзинта бе обезкосмена. Големи ивици оранжева козина все още прикриваха седалището и очите му. Навсякъде другаде голата кожа бе придобила червеновиолетов цвят, осеяна с дълбоки рани. Тила го пръскаше с някаква течност, която побеляваше от допира с тялото.

Вонята на изгоряла козина и месо не позволяваше на Луис да се доближи.

Кзинтът го погледна.

— Отново мога да виждам, Луис.

— Радвам се да чуя това!

Наистина се бе разтревожил.

— Кукловодът е заредил аптечната с кзинтски военни медикаменти, много по-добри от гражданските. Не е било редно да има достъп до тях — гласът на Говорителя звучеше сърдито. Навярно бе заподозрял кукловода в даване на рушвети. И сигурно беше прав.

— Ще се обадя на Несус — каза Луис. Кзинтът вече бе покрит с бялата пяна от глава до пети и от него не се долавяше никаква миризма.

— Знам къде си — каза Луис на кукловода.

— Чудесно. И къде съм, Луис?

— Някъде зад нас. Веднага след като ми изчезна от полезрението, си се придвижил зад гърба ни. Тила и Говорителя не знаят това. Те не могат да разсъждават като кукловоди.

— Нима са очаквали един кукловод да им проправя път? Може би тогава е по-добре да продължават да мислят така. Каква всъщност е възможността да ми позволите да се върна при вас?

— Още е рано да говорим за това. Ще ти обясня защо те потърсих…

Луис разказа на кукловода за слънчогледите. Тъкмо започна да описва подробно как бе пострадал кзинтът, когато плоското лице на Несус падна под равнището на камерата на интеркома.

Той почака малко и след това го изключи. Беше уверен, че Несус няма да остане дълго в кататоническо състояние. Кукловодът проявяваше достатъчно разум, когато трябваше да се погрижи за живота си.

Оставаха още десет часа до изтичането на деня. Групата изчака преминаването им, скрита в окопа.

Говорителя предпочете да поспи през това време. Придружиха го и след това с помощта на друг спрей от аптечната му го приспаха. Бялата пяна, втвърдила се върху тялото му, вече бе придобила гумена еластичност.

— Това е единствената кзинтообразна топка в света — каза Тила.

Луис се опита да заспи и за известно време успя. Събуди се от ярката дневна светлина и видя до себе си релефната черна сянка от ръба на изкопа. Протегна се и се унесе отново.

По-късно се събуди, плувнал в студена пот. Сенки! Ако неволно си беше подал главата от изкопа, сега щеше да е изгорял!

Облаците обаче се бяха върнали, така че слънчогледите не можеха да му сторят нищо.

Най-сетне започна да се стъмва и Луис отиде да буди другите.

Летяха под облаците, тъй като бе жизнено важно да могат да наблюдават слънчогледите. Ако при наближаването на зората се окажеше, че те продължават да са отдолу, щеше да им се наложи да се крият още един ден.

От време на време Луис се снижаваше, за да огледа повърхността отблизо.

Ето, след час полет слънчогледите започнаха да се виждат по-нарядко. Достигнаха един район, където почти ги нямаше, срещаха се само полуразвити растения, настанили се сред обгорелите пънове на една неотдавна унищожена гора. И трева, която сякаш се опитваше да води борба с тях.

После настъпи моментът, когато всички слънчогледи изчезнаха.

И Луис най-сетне можа да заспи.

Спа като упоен. Все още бе тъмно, когато се събуди. Огледа се и видя светлинна пред себе си и леко в посоката на въртене.

Все още сънен, реши, че това е светулка, уловена от силовото поле, или нещо още по-глупаво. Светлинката обаче продължи да мъждука и след като той разтри очите си.

Натисна копчето на интеркома, за да говори е кзинта.

Светлинката приближаваше. На фона на нощния мрак тя приличаше на късче отразено слънце.

Не можеше да е слънчоглед, нали беше нощ.

Можеше да е отблясък от нечий дом, помисли си Луис, но откъде един туземец щеше да намери енергия за осветление? Пък и къщата просто би преминала покрай тях, без да я забележат. Със скоростта им можеше да се пресече целият североамерикански континент за два часа и половина.

Луис изключи велосипеда си от звеното и се ухили. Флотилията, която по настояване на Говорителя бе поставена под негово командване, сега наброяваше само два велосипеда. Насочи се към велосипеда на кзинта.

В слабата светлина на дъгата прозираха паяжините, образуващи силовото поле на велосипеда на Говорещия с животни. Виждаше се и силуетът му, сякаш обвит в евклидова паяжина. Луис вече бе в опасна близост до него, когато включи и после изключи фенерчето си. На светлината му видя как кзинтът трепна. Внимателно зае позиция между Говорителя и светлинката и отново подаде сигнал с фенерчето. Кзинтът включи интеркома.

— Да, Луис, виждам. Нещо светло преминава покрай нас.

— Тогава нека го огледаме.

— Правилно — каза кзинтът и се насочи към светещата точка.

Обиколиха я няколко пъти в мрака, подобно на любопитни рибки, кръжащи около потъваща бирена бутилка. Светлинката се оказа десететажен замък, плаващ на хиляда фута над повърхността и осветен като командното табло на древен ракетен кораб.

Един-единствен огромен декоративен прозорец с такава форма, че обхващаше едновременно стените и тавана, разкриваше помещение с размерите на оперна зала. Лабиринт от маси, подредени за вечеря, обкръжаваше издигната част от пода. Над масите имаше около петдесет фута празно пространство, в което единственият предмет бе модернистична скулптура от преплетена тел.

Ето още една изненада, поднесена от пръстеновия свят! На Земята се смяташе за закононарушение да караш каквото и да е превозно средство без автопилот.

Една въздушна кола можеше да убие някого, където и да паднеше. Тук, след хиляди мили пустош, се виждаха сгради, висящи над градове, и стаи за гости, високи петдесет фута.

Под замъка имаше град. Беше тъмен. Кзинтът се завъртя над него като пикиращ ястреб и го огледа на светлината на дъгата. След това докладва, че градът много му прилича на Зигнамукликлик.

— Можем да го разгледаме и през деня — каза той. — Според мен, замъкът е по-важен. Вероятно е останал недокоснат след гибелта на тази цивилизация.

— Сигурно има собствен източник на енергия — предположи Луис.

Защо ли? Сградите в Зигнамукликлик нямаха такива източници.

Тила насочи велосипеда си право под замъка. Очите й се уголемиха от удивление, което не остана незабелязано за другите, включени в интеркома.

— Луис! Говорителю! Елате да видите!

Последваха я, без много да се замислят. Луис изстина, когато изведнъж осъзна размерите на масата, надвиснала над главата му.

Цялата долна част на замъка се оказа ъгловата и осеяна с прозорци. Той явно нямаше как да бъде приземен. Кой го бе създал такъв? Всичко бе бетон и метал с асиметрична форма. Какво, тандж да го вземе, го държеше във въздуха? Луис усети присвиване в стомаха си, но отиде редом до Тила под реещата се в пространството маса с тежестта на средноголям пътнически звездолет.

Тила бе открила нещо чудесно: висящ плувен басейн с формата на вана, силно осветен. Стъклените му стени и дъното граничеха с мрака, с изключение на една от стените, гледаща към нещо като бар или хол, или кой знае какво. Трудно беше да се определи през две прозрачни повърхности.

Басейнът бе пресъхнал. На дъното му се виждаше един-единствен голям скелет, наподобяващ този на бандерснач.

— Големи домашни животни са имали — каза Луис.

— Това не е ли бандерснач от Джинкс? — обади се Тила. — Вуйчо ми беше ловец. Бе обзавел стаята си за показ на трофеи в скелета на бандерснач.

— Бандерсначи е имало на много светове. Слейвърите са ги отглеждали за храна. Не бих се учудил, ако тези животни са пръснати из цялата галактика. Защо обаче е трябвало стопаните на пръстеновия свят да ги докарват тук?

— За красота — побърза да отговори Тила.

— Ти шегуваш ли се?

Бандерсначът приличаше на кръстоска между гъсеничен трактор и Моби Дик.

„А защо пък не?“ — помисли си Луис. Защо да не се допусне, че създателите на този изкуствен свят бяха пребродили десет или сто звездни системи, за да открият с какво да го заселят. Предполагаше се, че са имали синтезни двигатели. Можеше да се предположи също така, че всички живи твари да пръстеновия свят са докарани от другаде. Слънчогледи, бандерсначи. Какво още?

„Нека забравим всичко това — продължи той хода на мислите си — и се насочим направо към ръба на пръстена, за да достигнем стената.“ Досега бяха изминали разстояние, шест пъти по-голямо от обиколката на Земята. Боже мой, колко неща имаше тук за откриване!

Извънземен живот. (Поне до момента — безобиден.)

Слънчогледи. (Говорещия с животни, обвит в гореща светлина и ревящ в интеркома).

Летящи градове. (Които падаха с катастрофални последици).

Бандерсначи. (Умни и опасни. И тук щяха да са същите).

А смъртта? Смъртта навсякъде си приличаше.

Отново обиколиха замъка, търсейки отвори. Прозорци имаше много и с най-разнообразни форми: правоъгълни, осмоъгълни, наподобяващи мехурчета и с дебели прозрачни плоскости на долната част. Всичките обаче бяха затворени. Откриха и стоянка за кацане на летателни апарати с формата на голяма врата, съчетана със средновековен подвижен мост. Както му беше редът, подвижният мост бе прибран и закриваше вратата. Видяха и двестафутова спиралообразна стълба, прикрепена към долната част на замъка. Долният й край висеше разкъсан във въздуха. На горния имаше заключена врата.

— По дяволите! Ей сега ще разбия един прозорец с велосипеда си! — каза Тила.

— Стой! — извика Луис, повярвал, че може и да го направи. — Говорителю, използвай дезинтегратора! Открий начин да влезем.

На светлината на големия прозорец кзинтът започна да се прицелва с изкопния инструмент.

Луис знаеше как функционира дезинтеграторът. Предметите, оказали се в обсега на неговия лъч, изведнъж придобиваха положителен заряд, достатъчно силен, за да ги разруши. Кукловодите бяха добавили към него втори успореден лъч, който да подтиска заряда на протоните. Луис не го бе използвал при изкопаването на окопа в слънчогледовото поле и се надяваше, че и сега това няма да е необходимо.

Можеше да се досети, обаче, че кзинтът щеше да го използва.

Върху повърхността на големия осмоъгълен прозорец две точки, разположени на няколко инча една от друга изведнъж получиха противоположни заряди.

Мълнията бе ослепителна. Очите на Луис се просълзиха от болка. Гръмотевицата, придружила светлината, проникна дори през защитното поле. В необичай-ната тишина, която последва изстрела, Луис усети как малки бодливи частици започнаха да покриват неговите ръце, шия и рамене. Не си отвори очите.

— Значи, все пак го изпробва!

— Много добре работи. Ще ни свърши работа.

— Честит рожден ден. Не насочвай пушката към татко, защото татко много ще се сърди.

— Не се занасяй, Луис.

Луис вече бе отворил очи и видя милиони малки стъклени частици върху себе си и велосипеда. Силовото поле навярно ги бе задържало, преди да им позволи да завалят върху хоризонталната повърхност.

Тила вече бе влязла в огромната зала. Другите я последваха.

Луис се събуди постепенно, чувствайки се великолепно. Беше легнал върху ръката си, върху мека повърхност. Ръката му естествено бе изтръпнала.

Обърна се и отвори очи.

Намираше се в легло, а над него бе надвиснал висок таван с бял цвят. Оказа се, че предметът, който притискаше ребрата му, е кракът на Тила.

Точно така. Бяха открили леглото миналата вечер, голямо колкото миниигрище за голф. Разположено в огромна спалня на най-долния етаж на необикновения замък.

Дотогава бяха открили доста други чудеса.

Замъкът наистина бе замък, а не, да речем, луксозен хотел. Банкетната зала с петдесетфутовия прозорец сама по себе си предизвикваше удивление. Масите обграждаха една централна с пръстеновидна форма, разположена върху подиум. В центъра на пръстеновидната маса се намираше изящен стол с висока облегалка и размерите на трон. Тила, експериментирайки, откри начин как да извиси трона по средата между пода и тавана, както и усилвател, способен да придаде на гласа на седящия в него силата на гръмотевица. Тронът можеше да се завърта около оста си и когато правеше това, се въртеше и модернистичната скулптура над него. Скулптурата, образувана от преплетени жици, бе много лека и почти не заемаше пространство. Тила реши, че е абстрактна, преди да я види в движение. Едва тогава разбра, че тя очевидно представлява портрет. Скулптура на главата на изцяло лишен от косми мъж.

Дали беше туземец, член на общност, бръснеща лицата и главите си? Или принадлежеше на друга раса, намираща се далеч от тукашната извивка на пръстена. Навярно никога нямаше да узнаят това. Лицето обаче определено бе човешко: красиво и с волеви черти, лице на човек, свикнал да заповядва.

Луис огледа внимателно лицето, за да го запомни. Отговорностите бяха го осеяли с бръчки около очите и устата и ваятелят по някакъв начин бе успял да ги втъче в портрета.

Замъкът очевидно бе средище на някаква власт. Всичко говореше за това: тронът, банкетната зала, уникалните прозорци, самата сграда със самостоятелното й енергийно захранване. За Луис обаче най-важното откритие беше лицето.

След това обиколиха навсякъде и попаднаха на прекрасно проектирани и изящно украсени стълби. Бяха обаче неподвижни. Нямаше ескалатори, анансьори или движещи се пътеки. Не можеше да се каже и дали самите стълби са в състояние да се движат.

Затова малката експедиция бе вървяла отгоре надолу — слизането е по-лесно от качването. В основата на замъка бяха открили спалнята.

След безкрайни нощи сън върху седалките и любене където се окажат при поредното кацане, Тила и Луис Ву приеха леглото като непреодолимо изкушение. Затова и бяха оставили Говорителя да продължава да разузнава сам.

Сега не знаеха какво е открил.

Луис се надигна на лакът. Изтръпналата му ръка бе започнала да оживява. „В спалните плоскости такова нещо не се случва — помисли си — но нали в края на краищата все пак е легло.“

Една от прозрачните стъклени стени на спалнята гледаше към пресъхналия басейн. Обрамчен от стените и от също така стъклен под, към него бе отправил празните си очни кухини, разположени в лъжицообразна глава, белият скелет на бандерснач от Фрум.

От отсрещната стена, също прозрачна, се виждаше панорама на разположения хиляда фута под тях град.

Луис се превъртя три пъти в леглото и седна на края му. Подът бе мек и покрит с тъкан, която на вид и цвят наподобяваше брадата на туземец. Луис отиде до прозореца и погледна навън.

Нещо, подобно на проблясване в триизмерен телевизор, смущаваше зрението му. Луис съзнателно се стремеше да не му обръща внимание, но то продължаваше да го дразни.

Под бялото и безформено небе градът излъчваше всички възможни оттенъци на сивия цвят. Повечето сгради бяха високи, но само няколко от тях рязко се открояваха сред останалите, сякаш можеха с върха си да достигнат основата на плаващия замък. Очевидно, беше имало и други реещи се във въздуха сгради. Луис можа да види в панорамата на града следите и малките кратери там, където хиляди тонове машини се бяха стоварили върху повърхността.

Този замък на мечтите бе разполагал със самостоятелно енергозахранване. И със спалня, достатъчна за една оргия с прилични мащаби. И с огромна прозрачна стена, откъдето някой султан, например, можеше спокойно да наблюдава владенията си и да уподобява своите поданици на мравки.

Нещо привлече вниманието на Луис. Нещо, което трептеше досами прозореца.

Нишка. Част от нея се бе закачила на корниза, а друга продължаваше да се спуска сякаш от самото небе. Груба нишка. Даде си сметка, че именно тя през цялото време е дразнила зрението му.

Без да знае какво точно представлява, Луис я прие за това, което изглеждаше. Лежеше гол по гръб върху рошавия мокет и наблюдаваше как нишката продължава да пада покрай прозореца му. Чувстваше се спокоен и си почиваше, може би за пръв път, след като рентгеновият лазер бе докоснал „Лъжецът“. Нишката изглеждаше безкрайна и падаше, виейки се в сивобялото небе. Бе твърде тънка и затова в някои моменти ставаше невидима. Колко ли беше дълга? А колко ли са на брой снежинките в една виелица? Най-сетне Луис съобрази какво вижда.

— Добре дошла — каза той, но му стана неприятно.

Това бе нишката, свързваща засенчващите плоскости. Беше ги последвала.

Луис изкачи пет етажа, за да закуси.

Естествено, не очакваше кухнята да работи. Бе се запътил към банкетната зала, но вместо това попадна именно в кухнята.

Видът й потвърди предположенията му. За да има владетел, необходими са слуги, а тук очевидно бе действала голяма прислуга. Навярно са били потребни дузини майордоми, всеки един със собствени екипи, за да могат с необходимата бързина да зареждат банкетната зала с ястия, да прибират празните чинии, да изпълняват поръчките…

Имаше съдове, някога съдържали пресни плодове и зеленчуци, които се бяха превърнали във вкаменени люспи и прах. Имаше и хладилник, способен да побере туловищата на множество животни, сега топъл и празен. Също и фризер, който все още работеше. Храната в него може би беше годна за консумация, но Луис не искаше да рискува.

Нямаше консервени кутии.

Кранчетата за вода бяха пресъхнали.

С изключение на фризера, липсваше механизъм, по-сложен от панта на врата. На печките нямаше индикатори на температурата или таймери. Нямаше нищо, наподобяващо тостер. Нямаше шишенца с подправки.

Явно, това помещение първоначално не е било замислено като кухня.

Какво е било в такъв случай? Склад? Прожекционна зала за триизмерна телевизия? По-скоро второто. Една от стените бе съвсем бяла и изглеждаше по-нова от останалите. На мокета се виждаха следи от столове или кресла, очевидно по-късно преместени оттам.

Ясно. Било е стая за развлечения. След това уредбата се е повредила и не е имало кой да я поправи. А после същото се е случило и с автокухнята.

По този начин голямото помещение за гледане на триизмерна телевизия се е превърнало в ръчно управлявана кухня. Сигурно по онова време такива кухни са били доста разпространени, след като никой не е съумял да поправи автоматичната. Продуктите са били доставяни с летящ камион.

А какво е станало, след като и камионите са започнали да се развалят? Един по един?

Луис излезе.

Най-сетне се оказа в банкетната зала, при единствения надежден източник на храна в замъка. Поръча една тухла на кухненското устройство, вградено във велосипеда.

Тъкмо привършваше закуската си, когато влезе Говорещия с животни. Трябва да бе прималял от глад, защото веднага си поръча три тъмночервени тухли и ги погълна на девет залъка. Едва тогава се обърна към Луис.

Вече не беше призрачнобял. През нощта пяната бе престанала да го лекува и се бе излющила от тялото. Кожата му сега бе розова, лъскава и със здрав вид. Тук-там целостта й бе все още нарушена от няколко сиви ивици зарастваща тъкан и гъстата мрежа на виолетовите вени.

— Ела с мен — заповяда кзинтът. — Открих помещение, в което има карти.