Пълнолуние в Бландингс

I

Прекрасната луна, която еженощно обслужваше Замъка Бландингс и неговите околности, почти се беше изпълнила и от няколко часа вече наследственото имение на Кларънс, деветия граф Емсуърт, се къпеше безплатно в сребърните й лъчи. Те играеха по кулите и назъбените стени, надничаха почтително в Синята стая, където сестрата на графа, лейди Хърмион Уедж, мажеше лицето си с крем, прокрадваха се през отворения прозорец на съседната Червена стая, в която наистина имаше какво да се види — Вероника Уедж, невероятно красивата дъщеря на лейди Хърмион, лежеше в леглото, зяпаше в тавана и си мечтаеше за някое прилично бижу, което да носи на приближаващия Бал на графството. Разбира се, едно хубаво момиче не се нуждае от друго бижу, освен младостта, очарованието и здравия си тен, но ако някой се нагърбеше да убеждава в това Вероника, трябваше да положи къртовски труд.

Няколко метра встрани лунният светлик попадна върху малко наедрялата фигура на зетя на лорд Емсуърт, полковник Егбърт Уедж, който слизаше от таксито пред входната врата, а след известно лутане бледите лъчи изтръгнаха от прегръдката на мрака и очертанията на самия лорд Емсуърт. Деветият граф беше при кочината, разположена близо до зеленчуковата градина и в момента се бе увесил като медуза на парапета на царската резиденция на Императрицата на Бландингс, неговата любима свиня, спечелила в две поредни години абсолютната шампионска титла на Шропшърското селскостопанско изложение в раздела „Гойни свине“. Всеки път, когато завеяният и леко смахнат аристократ общуваше с това високоблагородно животно, гърдите му преливаха от въодушевление, което този път не бе съвсем пълно, защото Императрицата се беше оттеглила за нощувка под закрития навес в задната част на кочината и лорд Емсуърт не можа да я зърне. Но затова пък чуваше равномерното дълбоко дишане, така характерно за този тип живинки, и той го попиваше с цялото си същество, като че ли беше Лунната соната. И тъкмо се беше прехласнал, когато ароматът на силна пура му подсказа, че вече не е сам. След като си намести пенснето, лорд Емсуърт с изненада различи до себе си изопнатата фигура на полковник Уедж. Причина за изненадата му бе, че предишния ден полковникът беше отишъл в Лондон да даде едно рамо на годишния банкет на Верните Шропшърски синове. Не мина много обаче и проницателният ум на лорд Емсуърт стигна до едно възможно обяснение за появата на зет му на територията на Замъка Бландингс — а именно, че е възможно последният да се е върнал. Наистина случаят беше точно такъв.

— А-а, Егбърт — рече той вежливо и с явно нежелание се смъкна от парапета.

След дългото пътуване полковник Уедж беше решил да размърда кокали, надявайки се да остана насаме с природата. Шокиращото откритие, че това, което бе взел за куп стари дрехи е живо, при това родствено по линия на жена му, го накара да изостри тон и стойка.

— Я гледай, Кларънс, ти ли си бил? Какво, за бога, правиш тук по това време на нощта?

Лорд Емсуърт нямаше тайни от най-близките и скъпите си и отвърна, че си слуша свинята. Незнайно защо това признание накара събеседника му да трепне — като че се бе обадила стара рана. Егбърт Уедж отдавна хранеше убеждението, че главата на семейството, в което се бе оженил, постепенно и убедително се приближава към пълното кукундясване, но този път имаше сериозни причини да направи лъвски скок в тази посока.

— Слушаш си свинята? — повтори той зашеметен и спря за миг, за да преглътне информацията. — Най-добре е да влезеш и да си легнеш. Пак ще те тресне лумбагото.

— Май че си прав — съгласи се лорд Емсуърт и тръгна редом със зет си.

За известно време те се движиха по посока на къщата мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли. После, както толкова често се случва в такива ситуации, и двамата проговориха в един глас. Полковникът казваше, че предишната вечер е срещнал Фреди, а лорд Емсуърт го питаше дали е ходил да види Мейбъл в Лондон.

Този въпрос озадачи полковника.

— Мейбъл?

— Така де, Дора — уточни лорд Емсуърт. — Забравих й името за момент. Сестра ми Дора.

— А, Дора? Разбира се, че не — отвърна малко раздразнено полковникът. — Когато отида до Лондон за един ден, за да прекарам приятно, не си губя времето да се виждам с Дора.

Изявлението бе от онези, които лорд Емсуърт напълно подкрепяше. То го накара да погледне на зет си като на мъж с вкус, прозорливост и характер.

— Разбира се, че не, драги, ами да, съвсем естествено — побърза да го подкрепи той. — Човек трябва да не е с всичкия си, за да го направи. Глупаво от моя страна, че те попитах. Онзи ден писах на Дора да ми намери художник, който да нарисува достоен портрет на свинята ми, а тя ми върна най-груб отговор, в който се казваше да не се правя на хахо. За бога, каква ужасна колекция от досаднички са дамската част на семейството ми. Само Дора би ми стигнала, но погледни и Констанс, а още повече Джулия. Обаче върха на всичко е Хърмион.

— Жена ми — натърти полковник Уедж.

— Да — лорд Емсуърт го потупа съчувствено по ръката. — Я чакай — замисли се той, — защо те попитах дали си се срещал с Дора? А да, Хърмион получила тази сутрин писмо от нея. Дора била много обезпокоена.

— Защо? — попита полковникът.

— О, много обезпокоена.

— За какво? — настояваше на своето първият.

— Нямам представа.

— Хърмион не ти ли каза? — направи и трети опит да получи информация запасният воин на Британската империя.

— О, каза ми — отвърна лорд Емсуърт с тон на човек, който е преминал на по-маловажен въпрос. — Обясни ми подробно всички обстоятелства. Но какви бяха те напълно ми е излязло от ума. Май ставаше дума за някакви зайци.

— Зайци? — изхъхри полковникът.

— Така рече Хърмион.

— Защо, по дяволите, ще се тревожи Дора за зайци?

— Знам ли — отвърна графът с чувството, че се набърква в голяма мистерия. После нещо му просветна. — Може да са й яли цветята.

Полковник Уедж издаде кратко пръхтене и лорд Емсуърт си помисли с умиление за Императрицата.

— Сестра ти Дора живее на четвъртия етаж на Гроувнър Скуеър, „Уилтшир Хаус“. Това е блок в центъра на Лондон. Което ще рече, че там няма цветя.

— Тогава ми е трудно да проумея — съгласи се лордът, — какво общо могат да имат тук зайците. Я ми кажи — продължи той, обръщайки гръб на темата, която всъщност изобщо не бе привлякла интереса му, — правилно ли чух, че си получил писмо от Фреди?

— Не. Казах, че съм срещнал Фреди.

— Срещнал си го?

— На Пикадили. Беше с един пияндур — продължи полковникът, но мисълта му явно бе отправена към зайците.

— Пияндур?

Полковник Уедж имаше сприхав нрав и подобен задушевен разговор със стария нощен скитник не му се отразяваше добре. Навикът на последния да се държи като ехото на Швейцарските Алпи би могъл да изкара от кожа и по-търпелив човек.

— Да, един пияндур. Млад мъж, очевидно фиркан до козирката. Знаеш какво значи фиркан.

— О, да, да. Фиркан, да, именно. Но не може да си видял Фреди, драги — завъртя глава лорд Емсуърт. — Не, не Фреди. Може би някой друг.

Полковник Уедж стисна устни. По-слаб човек можеше даже и да скръцне със зъби и като нищо да схруска половината от тях.

— Фреди беше, казвам ти. Да не мислиш, че не мога да позная Фреди? — изпъчи гърди полковникът. — Защо, по дяволите, да не може да бъде Фреди?

— Той е в Америка — спокойно отвърна лорд Емсуърт.

— Не е в Америка.

— Там е — упорстваше графът. — Не си ли спомняш? Ожени се за дъщерята на един американски производител на кучешки бисквитки и отиде да живее в Америка.

— Но от седмици вече е в Англия.

— Боже мой! — възкликна лорд Емсуърт, явно разтревожен от новината.

— Тъст му го пратил да вдигне на крака английския клон на предприятието.

Лорд Емсуърт още веднъж призова всевишния. Идеята по-младият му син, Почитаемият2 Фреди Трийпуд, да вдига на крака английски клонове на предприятия, му се видя почти невероятна. Годините на общуване с момчето го бяха оставили с впечатлението, че е достатъчно интелигентно, за да зейне, та да лапне нещо, но със сигурност не и повече.

— Жена му дошла с него, но заминала за Париж. Фреди идва тук утре.

Лорд Емсуърт изпълни бърз, конвулсивен подскок, после застина в странна поза. Както толкова много други бащи от английската аристокрация, той беше алергичен към по-младите синове и не му се нравеше особено да прекарва времето си с този, когото съдбата е решила да прибави към многочислената му челяд. Когато идваше в Бландингс, Фреди имаше навика да се разтакава наоколо като отегчена овца с очи, оцъклени над двадесет и девет сантиметровото му цигаре, което само по себе си винаги е било достатъчно да попари неговия рай.

— Идва тук? Фреди? — някакво странно вцепенение скова разсъдъка на лорд Емсуърт, като че бе погълнал отрова от бучиниш. — И няма да остане дълго, нали? — попита той с бащинско умиление.

— Със седмици, както подразбрах. Ако не и с месеци. Всъщност, говореше така, като че ли възнамерява да остане завинаги. А, забравих да спомена, че ще доведе със себе си и оня пияндур. Лека нощ, Кларънс, лека нощ — изчурулика полковник Уедж жизнерадостно.

След като веселото му настроение се възстанови напълно при мисълта, че е съсипал това на родственика си, той се запъти към Синята стая да докладва на своята благоверна, която беше приключила с крема за лице и сега прелистваше някакъв роман в леглото.

II

Щом вратата се отвори, тя погледна над страниците и нададе волен вик:

— Егбърт!

— Здравей, скъпа.

За разлика от останалите членове на фамилията й, които бяха снажни и величествени, лейди Хърмион Уедж бе ниска, тантуреста и приличаше на готвачка. В някое от по-ведрите си настроения тя бе по-близо до готвачка, доволна от последното си суфле, но бидейки гневна, лейди Хърмион бе досущ като готвачка, заплашваща с напускане. И в двата случая тази дама бе „като“ готвачка, но готвачка със силен характер. И все пак, тъй като любовта е сляпа, не можеше да не се отчете изисканата преданост, с която съпругът й се наведе и избягвайки крема за лице, я бацна по връхчето на нощната шапчица. Те бяха щастлива и сговорна двойка. Повечето от хората, които си бяха имали вземане-даване с тази страховита жена, треперещи като лист пред смръщените й вежди, споделяха мнението на лорд Емсуърт, но полковник Уедж нито за миг не бе съжалявал за думите си: „Ъ? О, да, разбира си, как не.“ в отговор на запитването на свещеника: „Вземаш ли ти, Егбърт, тази жена Хърмион…?“. Тогава, когато другите примираха под властния й поглед, последният й се възхищаваше.

— Е, върнах се най-после, гълъбче. Влакът закъсня, а после останах да се разтъпча в градината. Попаднах на Кларънс.

— Бил е навън в градината?

— Да. Насила си викаше лумбагото и точно това му казах. Каква е тая работа с Дора? Сутринта, пресичайки Гроувнър Скуеър, срещнах младата Прудънс — беше извела на разходка ония нейни кучета. Но тя не ми спомена нищо. Според Кларънс, Дора писала, че я мъчат някакви зайци.

Лейди Хърмион цъкна с език, както толкова често й се налагаше да цъка, щом брат й се явяваше тема на разговор.

— Да можеше Кларънс поне от време на време да не си седи на ушите и да не зяпа с отворена уста, а да обърне малко внимание на това, което му се говори. Казах му, че Дора е обезпокоена, защото някакъв мъж нарекъл Прудънс „зайче на моите мечти“.

— О, това ли било? Кой е този мъж?

— Самата тя няма никаква представа. Точно затова е толкова разтревожена. Вчера икономът влязъл и потърсил Прудънс, защото някакъв господин искал да говори с нея по телефона. Прудънс я нямало, така че Дора взела слушалката и един странен мъжки глас произнесъл: „Привет, скъпоценно зайче на моите мечти.“

— А тя?

— Оплескала работата, както може и да се очаква от нея. Дора наистина няма пипе за нищо. Вместо да изчака и да чуе повече, тя казала, че се обажда майката на Прудънс. При което мъжът хлъцнал и затворил. Разбира се, тя разпитала Прудънс, след като се прибрала, кой е този, който я нарича „зайче на моите мечти“, но Прудънс отвърнала, че може да е всеки.

— Това е логично. В днешно време хората се наричат как ли не.

— Но не и „зайче на моите мечти“.

— Смяташ, че е твърде интимно?

— Знам само, че бих направила най-задълбочено проучване на всеки, когото чуя да нарича Вероника „зайче на мечтите му“. Нищо чудно, че Дора е неспокойна. Според нея Прудънс напоследък често се виждала с Галахад и кой знае с кого може да я е запознал. Представата на Галахад за подходящ приятел на едно чувствително момиче спокойно би могла да включва някой смахнат дерби-маниак или картоиграч.

По лицето на полковник Уедж се появиха ония признаци на свян, които се наблюдават у всички женени мъже, когато стане дума за хора, които те самите високо ценят, но за които знаят, че са измет в очите на съпругите им. Ясно му беше, че обичта и възхищението, което хранеше към по-младия брат на лорд Емсуърт, Почитаемия Галахад Трийпуд, не се споделя от сестрите на последния, за които този изискан светски лъв с рицарско сърце бе само едно ненужно леке върху честта на гордата фамилия.

— Някои от приятелите на Гали наистина са особняци — призна той. — Веднъж един от тях ми задигна портфейла. Видях го на банкета.

— Кой, джебчията?

— Не, Гали.

— А, банкетът ще пропадне без него.

— Хайде, гълъбче, не говори така, като че ли е било някаква оргия. А какъвто и живот да води Гали, за бога, добре му понася. Не познавам човек, който да изглежда в по-цветущо здраве. Ще дойде тук за рождения ден на Вий.

— Знам — троснато рече Хърмион. — А също и Фреди. Каза ли ти Кларънс, че утре пристига с някакъв приятел?

— А? Не, аз му казах. Срещнах Фреди на Пикадили.

Тук полковникът изведнъж спря и доби вид на човек, чиито стомашни сокове се бяха вкиснали за миг.

— Да не искаш да кажеш, че Кларънс е знаел през цялото време? — изврещя той. — Да пукна дано! Когато преди малко му споменах, че Фреди пристига в Замъка, новината го завари напълно неподготвен и направо го зашемети.

— Тази негова разсеяност наистина е много досадна.

— Разсеяност? — полковник Уедж беше приемник на няколко поколения прями воини, които наричаха нещата с истинските им имена. На него не му минаваха тия благоприлични евфемизми. — На това разсеяност ли му викаш. Това си е чисто маймунско слабоумие. Няма спор, гълъбче, трябва да погледнем истината в очите — Кларънс е смахнат. Беше си смахнат, когато се ожених за теб преди двадесет и четири години, а оттогава става все по-смахнат и по-смахнат. Къде си мислиш го заварих преди малко? При кочината. Видях, че нещо виси на парапета и реших, че свинарят е оставил дрехите си там. Не щеш ли, изведнъж те се надигнаха като кобра и рекоха: „А, Егбърт.“ Така се стреснах, че едва не си глътнах пурата. А тя беше запалена, гълъбче. А като го попитах какво по дяволите си мисли, че прави, той отвърна, че си слушал свинята.

— Слушал си свинята?

— Честна дума. И какво, ще попиташ, правеше свинята? Пееше? Или рецитираше „Страшният Дан Макгру“? Нищо подобно. Просто си дишаше. Казвам ти, изправя ми се косата, като си помисля за Кларънс, Галахад, Фреди и оня Плимсол, всичките на едно място по време на пълнолуние. По-скоро бих предпочел да съм корабокрушенец на пустинен остров заедно с банда главорези.

— Плимсол?

— Оня, който ще дойде с Фреди.

— Той Плимсол ли се казва?

— Е, разбира се, ако се съди по думите на Фреди. Въпросният беше прекалено гипсиран, за да проговори и дума. Докато приказвахме, стоеше мълчалив и блажено ухилен. С едната ръка се подпираше на навеса за таксита, а с другата ловеше несъществуващи мухи. Никога не съм виждал човек така солидно наквасен.

Една бръчка се бе появила на челото на лейди Хърмион, която като че ли напрягаше в момента паметта си.

— Как изглеждаше?

— Висок, слаб тип. Горе-долу като Кларънс. Ако си представиш един млад, пиян Кларънс, с нос като човка и очила с рогова рамка, ще добиеш доста пълна представа за Плимсол. Защо, да не би да го познаваш?

— Опитвам се да си спомня. Сигурна съм, че съм чувала името, Фреди каза ли ти нещо за него?

— Нямаше време. Знаеш как е, когато срещнеш Фреди. Първата ти мисъл е да се разбързаш. Докато успее да спомене, че пристига в Бландингс с мухоловеца на име Типтън Плимсол, и аз вече скачах в таксито.

— Типтън! Разбира се! Сега си спомних.

— Познаваш той пияндурник, така ли?

— Не сме се запознавали, но ми го показаха в един ресторант преди да тръгнем от Лондон. Млад американец с английско образование и, струва ми се, много богат.

— Богат?

— Страхотно богат.

— Мили боже!

Последва пауза. Двамата се спогледаха. После, като че ли се бяха наговорили, очите им се плъзнаха към стената, зад която Вероника Уедж лежеше с очи, вперени в тавана. Лейди Хърмион дишаше учестено, а съпругът й седеше мълчаливо и мърдаше палците на краката си в такт „Прасенцето отиде на пазар“. Лицето му беше като на човек, който бленува.

Той се покашля.

— Ще бъде добра компания за Вий.

— Да.

— По-добра от това, здраве му кажи.

— Да.

— Тука… ъ-ъ… е чудесно за млади хора… такова място… сред природата… да си приказват. Ободрява, знаеш.

— Да. Симпатичен ли изглеждаше?

— Очарователна личност, така ми се видя. Разбира се, като се има предвид че беше пиян като талпа.

— Не отдавам голямо значение на това. Сигурно не държи на много алкохол.

— Да. А когато човек прекарва вечерта с Фреди, ще не ще трябва да му влезе в крачката. Освен това, налага се още да имаме предвид, че на Вий е трудно да й се угоди.

— Какво имаш предвид?

— Ами, по дяволите, като си помислиш, че едно време беше сгодена за Фреди…

— О, скъпи, бях забравила това. Трябва да й напомня да не го споменава. А ти по-добре предупреди Кларънс.

— Ще отида да го видя още сега. Лека нощ, гълъбче.

— Лека нощ, скъпи.

Лицето на полковник Уедж, напускайки стаята, изглеждаше твърде прехласнато. Той не беше от хората, предразположени към фантазии, но сега се беше отдал на една. Стои той в средата на библиотеката в Замъка Бландингс, положил ръка на рамото на висок, строен младеж с очила с рогови рамки, който току-що е поискал разговор насаме, и му говори:

— Дали можеш да ухажваш дъщеря ми, Плимсол? Разбира се, че можеш да я ухажваш, драги ми момко.

III

В Червената стая Вероника все още си мислеше за Бала на графството, при това не много весело. Искаше й се да може да посети тържеството блестяща като кристален полилей, но едва ли можеше да стане някакво чудо. Защото, макар че след няколко дни ставаше на двадесет и три години, опитът я беше научил да не очаква диамантени огърлици за рождените си дни. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше брошката, обещана от чичо й Галахад, и някакво неясно засега бижу, за което беше намекнал Фреди.

Мислите й бяха прекъснати от отварянето на вратата. Тънката ивица светлина под нея привлече вниманието на полковник Уедж, който се беше запътил да изпълни мисията си. Девойката вдигна глава от възглавницата и ококори две големи очи към него.

— Здравей, татенце.

— Здравей, скъпа. Как си?

— Добре, татенце.

Полковник Уедж седна на крайчеца на леглото, удивен, както ставаше винаги, когато погледнеше тази своя дъщеря, че родители като него и жена му, на вид хубави колкото магарешки тръни, можаха да създадат такова възхитително цвете. Вероника Уедж, ако не най-тъповатото, със сигурност бе най-красивото момиче, записано в „Дебрет“ сред родствениците по непряка линия. Мозъкът й, колкото на кокошка с развитие, забавено поради падане на главата в първите дни след излюпването, се съчетаваше с ослепителна хубост, която караше модните фотографи да се избиват за нея. Всеки път, когато видиш във вестника заглавието:

можеш да си съвсем сигурен, че причина за спречкването е било професионално съперничество, свързано с Вероника Уедж.

— Кога се върна, татенце?

— Току-що. Влакът закъсня.

— Добре ли прекара в Лондон?

— Много добре. Доста добра вечеря. Чичо ти Галахад беше там.

— Той ще дойде за рождения ми ден.

— Каза ми. А утре пристига Фреди.

— Да.

В гласа на Вероника Уедж не се долавяше трепет. Ако разтурянето на годежа й с Фредерик Трийпуд и женитбата му с друга някога я е наранило, сега беше ясно, че болката се е уталожила.

— Ще доведе със себе си един приятел. Някакъв младеж на име Типтън Плимсол.

— О, дали става дума за същия?

— Познаваш ли го?

— Не, но веднъж бяхме с мама в „Гуаглино“ и някой ни го показа. Бил страхотно богат. Мама иска да се омъжа за него, така ли?

В това негово дете имаше някаква чаровна простота и откровеност, която понякога направо взимаше дъха на полковник Уедж. Така стана и сега.

— Мили боже! — рече той, когато се съвзе. — Каква невероятна идея. Не мисля, че подобно нещо изобщо й е минало през ума.

Вероника остана замислена за няколко секунди. Тя правеше това много рядко, при това дори и тогава с доста усилия, но този случай беше специален.

— Не бих имала нищо против — каза накрая. — Не ми изглеждаше зле.

Думите й не бяха пламенни — Жулиета би се изразила много по-ласкаво за Ромео — но със сигурност прозвучаха като музика за полковник Уедж. С радост в сърцето той целуна дъщеря си за лека нощ. Когато стигна вратата, се сети, че имаше един въпрос, който се канеше да й зададе, като я види.

— А между другото, Вий, някой наричал ли те е някога „зайче на моите мечти“?

— Не, татенце.

— Щеше ли да ти се стори многозначително, ако го направи? Искам да кажа, дори и в днешно време, когато всеки нарича всеки как ли не — „скъпи“, „ангелче“ и тям подобни?

— О, да, татенце.

— Ха! — възкликна полковник Уедж.

После се върна в Синята стая. Светлината беше угасена и той се обърна напосоки в тъмнината.

— Гълъбче.

— О, Егбърт, почти бях заспала.

— Съжалявам. Помислих си, че ще искаш да разбереш, че говорих с Вий за Плимсол и тя ми се стори заинтригувана. Била е с теб, когато сте го видели в ресторанта. Каза, че не изглеждал зле. Струва ми се обещаващо. А, и по оня въпрос. Казва, че „зайче на моите мечти“ е дяволски интимно. Направо страстно. Най-добре е да кажеш на Дора. Май младата Прудънс има нужда от наглеждане. Лека нощ, гълъбче. Отивам да видя Кларънс.

IV

Лорд Емсуърт не спеше. Лежеше в леглото с книга за отглеждането на свинете в периоди на здраве и заболяване. В момента, когато зет му влезе, я беше оставил за секунда, за да размисли върху ужасната беда, която се канеше да го сполети. Дори само ролята на домакин в присъствието на по-младия му син Фреди беше достатъчна, за да го стресне. Прибави и някакъв си пияндур, и ще получиш ситуация, при която дори и на най-юначния граф ще му се разтреперят мартинките.

— А, Егбърт — каза той глухо.

— Ще ти отнема само минутка, Кларънс. Искам да ти кажа нещо. Нали си спомняш, че Фреди пристига утре с приятеля си Плимсол.

— Да, и с оня пияндур.

Полковникът цъкна с език не по-малко нетърпеливо от някои представители на дамската половина от родата на своя събеседник.

— Плимсол е въпросният пияндур. Искам да ти напомня, когато се запознаеш с него, да не му казваш, че Вероника е била сгодена за Фреди. Най-добре си го запиши, защото ще забравиш.

— Разбира се, драги, ако така желаеш. Имаш ли молив?

— Заповядай.

— Благодаря, благодаря — каза лорд Емсуърт и си записа на първия лист от книгата за свине, единственият достатъчно близък предмет, който можеше да послужи за бележник. — Лека нощ — допълни, пъхайки молива в джоба си.

— Лека нощ — отвърна полковник Уедж, като си го измъкна обратно.

Той затвори вратата и лорд Емсуърт се върна към тежките си мисли.

V

Замъкът Бландингс беше готов за нощуване. В Стаята с часовниците полковник Уедж мечтаеше за богати зетьове. В Синята стая полузаспалата лейди Хърмион си напомняше да позвъни на сестра си Дора веднага щом стане на сутринта и да я предупреди да не изпуска от бдителните си майчини очи младата Прудънс. В Червената стая Вероника отново зяпаше в тавана, но сега на устните й грееше мека усмивка. Току-що й беше дошло наум, че Типтън Плимсол е тъкмо човекът, способен да й осигурява бижута — впрочем, направо би я затрупал с тях.

Лорд Емсуърт беше взел отново книгата за свинете и се взираше през пенснето си в думите върху началния лист: „Когато Плимсол пристигне, да му кажа, че Вероника е била сгодена за Фреди.“ Те малко го озадачиха, защото не проумяваше защо, ако полковник Уедж желае да обмени тази информация с пияндура Плимсол, не го направи сам. Но графът отдавна се беше отказал да следи умствените процеси на заобикалящите го. Като обърна на страница четиридесет и седма, той започна да препрочита златните слова по въпроса за кашата от трици.

Луната хвърляше светлик върху кулите и назъбените стени. Все още не бе съвсем пълна, но след няколко дни и това щеше да стане.