Пълнолуние в Бландингс

I

Стрелките на ония лондонски часовници, които са на едно и също мнение с Грийнуичката обсерватория, показваха девет и двайсет на следващата сутрин, когато тежката врата на жилищната сграда „Уилтшър Хаус“, находяща се на Гроувнър Скуеър, се отвори широко и оттам се изсипаха в пакет една стара болонка, една млада болонка, един ирландски сетер на средна възраст и едно момиче в синьо, което пресече пътя към оградената градина, отключи портите и придружителите й се шмугнаха вътре: първо младата болонка, после старата болонка и най-накрая ирландският сетер, който за секунда беше забавен от някаква миризма.

Още никой не е разработил задълбочено въпроса какви точно трябва да бъдат качествата, които поставят едно момиче в категорията „зайци на нечии мечти“, но едва ли би се намерил безпристрастен съдник, който да отрече, че този термин напълно приляга на Прудънс, единствената дъщеря на Дора, която пък бе вдовицата на покойния сър Евърърд Гарланд, рицар на Ордена на Бат. Защото макар че не притежаваше оная потресающа хубост на Вероника Уедж, която предизвикваше ръкопашни схватки сред фотографите, Прудънс беше достатъчно привлекателна със стройната си, добре оразмерена снага и ясните си сини очи, че да подтикне мъжкото съсловие да пусне в употреба без много да му мисли гореспоменатото обръщение по телефона. Тя бе дребно създание, но макар и в малки количества, всичко у нея си беше на мястото. Може би най-важното нещо, касаещо тази очарователна млада една втора порция, което впечатляваше случайния наблюдател в настоящия момент, бе фактът, че Прудънс изглеждаше безкрайно щастлива. И наистина, тя имаше вид на момиче, което е на седмото небе. Очите й блестяха, краката й като че танцуваха по тротоара, а от устните й се лееше весела песен — не толкова високо, че да смути покоя на Гроувнър Скуеър, но достатъчно силно за един млад мъж с монокъл, който тъкмо изскочи зад нея и стряскайки се, я ръгна в кръста с чадъра си.

— Я стига, млада госпожичке — укори я той. — Не можеш да правиш това където ти падне.

Часовниците, както вече се каза, сочеха само девет и двадесет. И все пак този музикален критик беше по-младият син на лорд Емсуърт, Фреди. Въпреки ранния час Фредерик Трийпуд бе на крак в самоотвержена служба на фирмата, която го бе наела. Изпратен в Лондон да вдигне на крака английския клон на „Доналдсънс Инкорпорейтид“, производител на световно известните Доналдсънови бисквити „Кучешка наслада“, той се беше упътил да хване леля си Дора преди да е излязла и да поговори с нея за продажбите. Този случай, разбира се, бе незначителна част от морето работа за вършене. Лейди Дора Гарланд не беше заобиколена както някои други жени от глутници кучета и фабриката за бисквити на Лонг Айлънд нямаше да вдигне тържествени знамена, ако успееше да вземе поръчката й. Но като управителен директор на два броя болонки и един ирландски сетер, тя все пак можеше да претендира за ролята на евентуален клиент. Ако се отпускат, например, по двадесет бисквитки на ден на болонка и толкова или малко повече на ирландски сетер, за цялата менажерия покупките й годишно биха си стрували. Истинският делови мъж, колкото и да прелива мозъкът му от гигантски планове, не гледа с презрение и на по-дребните ходове, защото е наясно, че всяка троха, прибавена към голямото парче, го прави още малко по-голямо.

Внезапната материализация на братовчеда Фреди изненада Прудънс точно толкова, колкото предишната нощ тази на лорд Емсуърт беше изумила полковник Уедж.

— Фреди? Божичко, човече. Ти си станал вече? — извика тя удивена.

Поетичният поздрав очевидно жегна младия бизнесмен и той доби вид на човек, глътнал гол охлюв.

— Вече? Какво искаш да кажеш с това „вече“? Ами че в Лонг Айлънд Сити скачам от постелята точно в седем, а в девет и половина вече сме по средата на второто съвещание.

— Ти да не ходиш по съвещания?

— Разбира се че ходя по съвещания.

— Ти направо ми скри шапката — заключи Прудънс сдържано. — Винаги съм те мислила за нещо като куриер.

— Мен? Вицепрезидента? Я кажи, леля Дора вкъщи ли е?

— Тъкмо я извикаха на телефона, когато излизах. Някой звънеше от Бландингс.

— Добре. Искам да поговоря с нея. От няколко дни се опитвам. Става дума за тия ваши кучета. Интересува ме на какво преживяват?

— На столовете през по-голямата част от времето.

Фреди цъкна с език. Тези словесни закачки са приятни, но задръстват колелото на търговията.

— Знаеш какво имам предвид. С какво ги изхранвате?

— Забравих. Мама може да ти каже. Иди-вземи-еди-какво-си-на-Питърсън.

Елегантната фигура на Фреди потрепера от главата до петите. Имаше вид на човек, захапан за палеца на крака от пригладнял алигатор.

— Не говориш за „Храна за кутрета на Питърсън“?

— Точно така му беше името.

— Господи! — провикна се Фреди и изпусна монокъла си. — Да не би всички тука да сте си изгубили главите? Това е петият случай на „Храна за кутрета на Питърсън“, който срещам за последните две седмици. И на Англия й викат страна, любяща кучетата! Да не искаш тези твои зверчета да хванат рахит, ревматизъм, ишиас, анемия и стомашно разстройство? Е, точно това ще стане, ако продължаваш да ги тровиш с продукти, на които им липсват, както подразбрах, няколко от най-важните витамини. „Храна за кутрета на Питърсън“, не думай! Това, от което имат нужда животинките ти, за да станат добре развити, витални, стопроцентови кучета, е само „Кучешка наслада на Доналдсън“. „Кучешка наслада на Доналдсън“ е божи дар за лаещия свят, без значение дали живее в позлатения палат на богаташа или в схлупената колиба на бедняка. Кучетата, отглеждани с „Кучешка наслада на Доналдсън“, стават прекрасни, силни, здрави животни, които ходят с вдигната глава и здраво стъпили на крака могат да погледнат света в очите. Поведи своето куче по стъпките на Доналдсън! Нека Доналдсън направи твоята болонка суперболонка! Постави лапите на своя ирландски сетер на широкия друм на Доналдсън и го гледай как хуква като вятъра здрав, щастлив, с ясно око, хладен нос и размахана опашка! „Кучешка наслада на Доналдсън“, която може да се намери в пакет от пет шилинга, в пакет от два шилинга и половина и…

— Фреди!

— Моля?

— Спри?

— Да спра? — повтори недоумяващ Фреди, който тъкмо беше започнал.

Прудънс Гарланд проявяваше симптоми на изтощение.

— Да, спри. Замлъкни. Запуши си устата. Божичко, това беше като цунами. Започвам да ти вярвам за съвещанията. Трябва да си душата на тайфата.

Фреди оправи връзката си.

— Момчетата по правило изслушват моето мнение — призна той скромно.

— Обзалагам се, че това става дори и когато си на километър и половина от тях.

— Повиших ли глас?

— Крещеше като грешна душа от ада.

— Разбираш ли, човек се увлича, когато дочуе за подобна несправедливост.

— Ще те увлече тебе някой полицай, ако не внимаваш. Да не би да искаш да ми кажеш, че наистина преуспяваш в бизнеса?

— Е, като се има предвид, че Големият шеф ме натовари да дам тласък на английския клон, трябва да съм доста… Е, сама си прави заключението.

— И не си имал опит преди това?

— Никакъв. Просто ми идва като от небето.

Прудънс си пое въздух шумно.

— Господи! Нямам какво повече да кажа. Щом ти можа да станеш бизнесмен, всеки друг ще може.

— Лично аз не бих се изразил по този начин.

— Аз пък бих. Какъв късмет, че те срещнах. Ти ми даде точно оня неоспорим аргумент, който ми трябваше. Сега ще мога да подхвана Бил както трябва.

— Бил?

— Няма да може да ми каже копче. Виждаш ли, толкова е очевидно. Какво беше ти — един протъркан чехъл, захвърлен под прашното легло, най-обикновен тъпчо…

— Моля?

— Отиваш, жениш се и веднага ставаш страхотен магнат. Това е то номерът, да се ожениш.

Фреди нямаше желание да оспорва тази теория.

— Да — съгласи се той, — може да се каже и така. Никога не съм се опитвал да изопача факта, че дължа всичко на малката си же…

— Нито един мъж не е постигнал нищо, преди да се е оженил.

— … ничка, моят най-добър приятел и най-су…

— Погледни Хенри VIII.

— … ров критик.

— И Соломон. Веднъж като се оженят, не можеш ги удържа — просто трябва да си стоиш отзад и да им дишаш праха. Същото ще стане и с Бил. Той все повтаря, че няма да го бъде в бизнеса и се опитва да ми се прави на бленуващия художник, но всичко това са щуротии. Почакай, докато се ожениш, му викам, и ще видиш как ще цъфнеш и ще вържеш. Сега ще мога да те посоча като Веществено доказателство А. „Какво ще кажеш за Фреди, Бил?“, ще го попитам, и той няма да знае накъде да се обърне.

— Кой е този Уилиям?

— Един познат. Запозна ни чичо Гали. Бил му е кръщелник.

Прудънс се огледа осторожно наоколо, убеди се, че ничие хищно око не наднича в тяхното усамотение и извади от глъбините на дрехите си една снимка:

— Ето го.

Образът, запечатан на снимката, не принадлежеше на красив мъж в точния смисъл на думата. Всъщност, принадлежеше на човек, комуто трябваше голяма отстъпка, за да влезе и в най-незначителния конкурс за красота. Носът му бе широк, ушите клепнали, а брадичката издадена. С други думи, това би могло да е фотография на дружелюбна горила. Дружелюбна, защото даже и в тази аматьорска творба човек можеше да разпознае неподправената честност и блага сърдечност в очите. Тялото, което гореописаното лице увенчаваше, беше твърде солидно и очевидно изградено от най-чиста проба мускул. Накратко, цялото, което образуваха глава и тяло, представляваше онова, което някоя викторианска писателка би нарекла „великолепно грозен мъж“, и първата мисъл, минала през главата на Фреди бе как такава персона изобщо би могла да се съгласи да бъде фотографирана. После учудването му премина в интерес. Като бодна монокъла по-здраво към окото си, той разгледа снимката отблизо.

— Не го ли знам това момче?

— Ти ще кажеш.

— Да, знам го.

— Откъде?

— От Оксфорд.

— Бил не е учил в Оксфорд. Учил е в художествено училище.

— Нямам предвид университета в Оксфорд, а една кръчма в покрайнините, наречена „Черницата“. Доста често ходех там и всеки път виждах този симпатяга. Говореше се, че му плащали, за да посещава заведението.

— Чичо му е бил собственик.

— Така ли? Това обяснява защо се беше залепил за това място. Е, дали защото беше непрекъснато там, или защото аз постоянно прескачах за обяд, вечеря или едно питие, но ние станахме големи дружки. Името му беше Листър.

— И все още е.

— Бил Листър. Наричахме го Блистър3. Сега се сещам, беше художник. Виждаше ми се доста странно един художник да има точно такова лице.

— Какво искаш да кажеш? Какво лице?

— Ами такова. Не съм ли прав?

— Ти си погледни твоята муцуна, младежо — каза ледено Прудънс, — и тя не е цвете. На мене Бил ми се струва хубав. Странно, че сте приятели.

— Изобщо не е странно. Всички, които познаваха Мазола, го обичаха.

— Исках да кажа, странно, че се познавате.

— Какво му е странното. Човек не можеше да надникне в „Черницата“, без се сблъска с него. Той като че ли пълнеше цялото свободно място. А веднъж като си се сблъскал с него, естествено ще се сприятелите. Значи чичо му е собственик на онова местенце, така ли?

— Вече не. Почина онзи ден и го остави на Бил.

— Там има ли кучета?

— Откъде, за бога, да знам?

В очите на Фреди се появи хитро пламъче.

— Питай Мазола. И ако има, прати го при мен. Е — рече Фреди, като върна във вътрешния си джоб тефтера, в който си беше отбелязал нещо, — май на старото другарче му е провървяло. Като се вземат предвид клиентелата, оборудването, запасите на склад и така нататък, ще може да го продаде за прилична сума.

— Точно там е въпросът. Не искам да го продава. Искам да зареже артистичните си фантасмагории и да стане съдържател на „Черницата“. Това е прекрасна възможност. Няма да стигне до никъде, ако продължи да цапоти с тия бои, а с такова място можем да натрупаме цяло състояние. Намира се точно толкова далече от Оксфорд, колко трябва, което ни осигурява постоянна клиентела. Можем да направим корт за скуош и басейн и като го рекламираме в лондонските вестници ще стане най-популярното място в Бъкингамшър. Разбира се, ще ни трябва капитал.

Освен по въпросите, свързани с кучешките бисквити, така компетентно произвеждани от бащата на чаровната му съпруга, Фреди Трийпуд нямаше особено остър ум, но дори и по-бавен реотан от него би забелязал нещо странно около местоименията в думите на събеседницата му.

— Ние?

— Бил и аз ще се женим.

— Е, да пукна дано. Ти да не си влюбена в тоя Мазол?

— До ушите.

— А той обича ли те?

— Лудо.

— Да му се не види! Какво смята леля Дора по въпроса?

— Още не знае нищо.

Фреди се намръщи. Той обичаше малката кукличка и щастието й не му беше безразлично.

— Съмнявам се, че ще плесне с ръце от радост.

— И аз.

— Не бих искал да казвам нищо против леля Дора, затова няма да я нарека най-видният сноб в цяла Англия.

— Мама е симпатяга.

— Сигурно е симпатяга, макар че, признавам си, никога не съм я виждал от тази страна. Но не може да не се съгласиш, че е особено чувствителна към класовото различие. И имам чувството, че когато я информираш, че чичото на кандидата за жених е бил съдържател на кръчма… Но може пък тоя чичо да е бил само едно злощастно изключение, както се случва и в най-добрите фамилии. Сигурно бащата на Мазола е някой благородник.

— Бил е спортен журналист. Чичо Гали се запознал с него в една кръчма.

— Кръчмите май заемат основно място във вашия романс — отбеляза замислено Фреди. — Ами майка му?

— Вариететна артистка, една от най-добрите приятелки на чичо Гали. Не е между живите от много години. Чичо Гали ми разказваше колко яка била. На младини можела да вземе ръжена и да го завърже на фльонга с една ръка.

— Ето откъде Мазола е наследил мускулите си — плесна с ръце Фреди.

— Предполагам.

Фреди свали монокъла си и го изтърка. Лицето му се смръщи още повече.

— Тогава, ако сметнем резултата, достойнствата, които има Мазола, са добро сърце и кръчма.

— Точно така.

— За теб, разбира се, това е достатъчно. Добрите сърца, ще кажеш, струват повече от титлите. Но какво ще каже леля Дора? Това, че е кръщелник на чичо Гали, няма да натежи много в негова полза. Не разчитай много, че благословията й ти е в кърпа вързана.

— Същото си го помислих и аз — кимна Прудънс. — Затова тази сутрин ще се оженим без много шум в гражданското на Брамптън роуд. Не съм й казвала.

— Какво!

— Точно тъй.

— Е, направо ми взе акъла!

— Уредила съм всичко. Стигнах до извода, че трябва да поставим семейството пред… Как беше тоя френски израз?

— Але-хоп?

— Не. Fait accompli4. Ето това ни е нужно. Когато поставиш някого пред свършен факт, той не може да гъкне. Разбираш ли, както ти казах, за да разработим кръчмата на Бил, ще ни трябва солиден капитал. А той ще трябва да дойде от чичо Кларънс.

— Смяташ, че той командва парада?

— Е, той е все пак главата на фамилията. А една глава не може да обърне гръб на племенницата си. Напротив, трябва да й даде едно рамо. Така че, смятам да им сервирам свършения факт и после да отида при чичо Кларънс с думите: „Виж тази прекрасна възможност, трябва й само трохичка от купищата ти пари, за да се превърне в златна мина. Аз съм твоята племенница. Бил току-що стана твой племенник. Кръвта вода не става.“ Е, какво ще кажеш? Ако питаш мен, единственото умно нещо е да тичам на Брамптън роуд и да се омъжа без отлагане.

Младежкият й ентусиазъм беше започнал да завладява Фреди. И неговата съпруга му пристана без съгласието на родата, а ето какво бижу се беше получило. Като си припомни как той и Аги кривнаха зад ъгъла и станаха мъж и жена, сърцето му се изпълни с нежно чувство, от което един мъж няма защо да се срамува.

— Може би тук си права.

— О, Фреди, златна ти уста. — Сините очи на Прудънс излъчваха обич и признателност за братската подкрепа. Тя си помисли, че винаги е била привързана към този принц на кучешките бисквитки. Единствено я човъркаше угризението, че веднъж, когато беше на десет години, с много ловко попадение на едно парче тухла улучи цилиндъра му и го събори. — Твоето съчувствие и морална подкрепа значат толкова много за нас. Ще правиш ли нещо тази сутрин?

— Нищо специално. Искам да проведа този разговор с леля Дора и след това ще отскоча до „Аспинал“ на Бонд стрийт. През останалото време съм свободен.

— Какво ще правиш в бижутерски магазин? Ще купуваш подарък за рождения ден на Вий?

— Мислех да й взема някакъв малък медальон оттам. Но истинската причина е огърлицата на Аги. Случи се нещо доста неприятно. Тя ми остави тая проклетия и заръча да я занеса в „Аспинал“ за почистване, а аз досега все не намирах време. Изглежда й трябва за веселбите и гуляите, които са я завъртели в Града на радостта и непрекъснато ми праща телеграми. В последната от тази сутрин направо ще ме изяде с парцалите, а това ме кара да мисля, че всяко ново отлагане ще бъде фатално. Защо ме питаш какво ще правя тази сутрин? Трябвам ли ти за нещо?

— Само ако можеш. Бил със сигурност ще забрави да доведе свидетел, толкова е нервен горкичкият. А не искам да викам шофьора на таксито.

— Знам какво имаш предвид. Когато Аги и аз вършихме същото, трябваше да разчитаме на кочияша и той оплеска всичко. Шегите му бяха прекалено пиперливи за моя вкус, а освен това искаше да ни се изтърси на тържествената трапеза. Но чичо Гали няма ли да дойде! Останах с впечатлението, че малко или много той е вдъхновителят на това начинание.

— Да не мислиш, че човек може да очаква нещо от чичо Гали преди дванадесет? Бедничкият, той сигурно не си ляга преди шест-седем сутринта. Не, трябва да дойдеш ти. Моля те, Фреди, сладурчето ми.

— Ще дойда. Ние, Трийпудови, помагаме на приятелите си, когато са в нужда. Ще трябва да доведа и едно момче. Казва се Плимсол.

— Защо?

— Налага се. По-късно ще пътуваме за Бландингс и не смея да го изпусна от очи, иначе ще забегне в някоя кръчма. С тоя човек имам да опека един колосален проект.

— Толкова ли е специален?

— И още как. Той е Типтън.

— Нищо не ми говори.

— Никога ли не си чувала за Типтън? Това показва, че не си била в Америка. Веригата магазини „Типтън“ са във всеки малък град из Средния Запад. Те доставят на местните селяци всичко, включително кучешките бисквитки. Няма да сгреша, като кажа, че ако кучешките бисквити, които „Типтън“ продават годишно, се наредят една до друга, ще стигнат от скалистия бряг на Мейн до блатистата степ на Флорида. Може и по-далече.

— И Плимсол всъщност е предрешен Типтън? Когато го срещна и му кажа „Здрасти, Плимсол“, той сигурно ще си отлепи мустака и ще ми отвърне: „Метнах ли те? Аз съм Типтън“.

На Фреди отново му се наложи да цъкне с език.

— Плимсол притежава контролния пакет акции в „Типтън“ — обясни той със суров глас. — А моята цел е да го склоня да даде на „Доналдсънс Инкорпорейтид“ изключителното право за доставка на кучешки бисквитки в цялата си огромна мрежа от магазини. Ако успея да го уредя, това ще е най-голямото нещо, което някога сме постигали.

— На твоя тъст ще му стане доста драго.

— Направо ще подрипва из Лонг Айлънд Сити като балеринка.

— Сигурно ще те направи… Има ли нещо по-голямо от вицепрезидент?

— Е, всъщност — призна си Фреди в пристъп на откровение, — в повечето от тия Американски фирми, доколкото знам, от вицепрезидентското място едва се започва. Струва ми се, наградата ми би трябвало да бъде нещо като помощник управител по продажбите.

— Е, както и да е. Успех. Какви са изгледите досега?

— Понякога светли. Друг път не чак толкова. Разбираш ли, Типи получи правото да управлява парите си едва преди няколко месеца и оттогава не е спрял да празнува.

— Прилича ми на човек от отбора на чичо Гали. Сродни души, а?

— Главната трудност е, че трябва да го хвана в подходящия момент и да му тикна в ръцете бумагите, готови за подпис. А той или е прекалено фиркан, за да държи химикалка, или има от ония махмурлуци, от които човек забравя всичко, освен чашата със сода. Затова успехът ми да го склоня за Бландингс е страхотен стратегически ход. Там няма да има ония улеснения, които му помагат в Лондон.

— И няма да може да се измъкне, когато го сгащиш в ъгъла и викнеш колкото ти глас държи за широкия друм на Доналдсън.

— Именно. Бях пропуснал да отбележа това в сметките си. Е, не мога да стоя и да си бъбря с теб цяла сутрин, кутренце. Къде казваш ще бъде събитието?

— Гражданското на Брамптън роуд. От другата страна на „Парк хотел“. Точно в дванадесет.

— Чудесно. Ще имам достатъчно време да дам храна за размисъл на леля Дора и да прескоча до бижутерията. После ще се обадя на Типи, за да му кажа къде и кога да се срещнем и идваме при вас.

— Да не се изпуснеш пред мама?

— Скъпо дете! Ти ме познаваш. По въпроса за твоя романс ще си държа устата запечатана. А когато Фреди си запечати устата, дума не можеш да изтръгнеш от него.

След около двадесет минути той излезе от „Уилтшър Хаус“. Лицето му беше сериозно и объркано. Въпросът с храната за размисъл за леля Дора не се беше развил с такъв успех, какъвто виждаше в очакванията си. Верен на обещанието, което даде на Пру, си беше държал устата запечатана по въпроса за предстоящото събитие на Брамптън роуд, и му се струваше, че по-добре да я бе запечатал и по въпроса за кучешките бисквитки. Би било твърде силно да се каже, че леля Дора му е хлопнала вратата пред носа. Но я намери в странно настроение, разсеяна и замислена, и неведнъж в разговора му даде да разбере, че желае да остане сама. Най-доброто, което успя да постигне, бе обещанието й, че ако получи безплатна кутия, ще я опита. Ето защо, след като изпълни нареждането на жена си и даде поръчка за подаръка на Вероника, Фреди се върна в квартирата с чувството, че знае какво му е на бедния заклинател, който се е напъвал пред глуха змия.

Като влезе в апартамента си, той установи телефонна връзка със свърталището на паралиите — хотел „Бариболт“, и пожела да говори с мистър Плимсол. След минута по жицата дойде един твърде дрезгав и дебел глас:

— Ало?

— Хей, Типи. Фреди се обажда.

— О, здрасти, Фреди. Хвана ме тъкмо навреме. Още една секунда и щях да съм излязъл.

— Къде?

— Отивам при един доктор.

Фреди изгука съчувствено:

— Нещо не си добре ли?

— Не, всъщност се чувствам невероятно добре. Направо учудващо добре. Но по гърдите ми са се появили някакви розови петна. Имал ли си някога розови петна по гърдите?

— Не мисля, че съм имал.

— Какво има да му мислиш. Или ги имаш, или не. Среден път няма. Моите имат странен розов цвят като небето в ранно лятно утро. Реших, че няма да е зле някой лекар да им хвърли едно око. Като дете никога не съм боледувал от шарка.

— Защо?

— А, това е нещо, което всички ние бихме искали да знаем. Не се съмнявам, че ако истината излезе наяве, ще разтърси света.

— Добре тогава, можем ли да се срещнем в гражданското на Брамптън роуд? Един мой приятел се жени там.

— Не му трябва, ако питаш мене. Както и да е, дано е щастлив. Забележи, не казвам, че ще е. Просто едно любезно пожелание. Дадено. Брамптън роуд, гражданското, дванадесет.

— Близо е до „Парк хотел“. Ще те водя на обяд там.

— Отлично.

— Ще дойда с колата, така че си донеси багажа. После можем да тръгнем направо за Бландингс.

— Бландингс?

— Ще ми се да стигнем там за вечеря.

— Бландингс — повтори Плимсол. — Да, разбира се, Бландингс. Знаех си, че имам нещо да ти казвам. Няма да дойда в Бландингс.

Не беше лесно човек да накара Фреди да се разтрепери като трепетлика. Обикновено, за да се разклати каменното му спокойствие, бе нужно да се пуснат край ухото му една-две хвалби за „Храна за кутрета на Питърсън“. Но в този момент той съвсем определено потрепера, при това точно като трепетлика.

— Какво!

— Точно така, няма да дойда. Какъв е смисълът да се забия в провинцията, като се чувствам толкова невероятно добре? Идеята беше, ако си спомняш, да ида и да се освежа, като подишам малко чист въздух. Но тъй като вече се чувствам съвсем свеж, нямам нужда от чист въздух. Всъщност, изобщо не ми е притрябвал.

— Но, Типи…

— Край — прекъсна го твърдо мистър Плимсол. — Приключихме с тоя проект. Другата ти идея, обаче, да ме заведеш на обяд, ми се вижда чудесна. Идвам право там весел като лястовичка. Ще ме познаеш по розовите бузи. Наистина се чувствам превъзходно. Винаги съм го казвал — алкохолът е балсам. Грешката на повечето хора е, че не го вземат в достатъчни количества. В дванадесет еди-къде-си. Добре. Чудно. Страхотно. Върховно. Превъзходно. Бравос — додаде мистър Плимсол и затвори.

Няколко секунди Фреди остана неподвижен. Този страховит удар за надеждите и мечтите му временно го беше зашеметил. Мина през ум да се обади отново на Типтън и да го вразуми. После реши, че това може да стане по-тихо и спокойно на обедната маса. Той запали цигара и на лицето му се изписа решителност. „Доналдсън Инкорпорейтид“ тренира добре вицепрезидентите си. Може да загубят битката, но никога не излизат от играта.

Колкото до мистър Плимсол, той си взе шапката и чадъра, закрепи го весело за момент на брадичката си, после излезе и повика асансьора. Няколко минути по-късно беше настанен в едно такси от бившия крал на Занзибар, който патрулираше на алеята пред главния вход.

— Харли стрийт — каза той на шофьора. — И не пести конските сили.

Харли стрийт, както всеки знае, е мястото, където докторите се събират на тълпи и където на всяка врата може да се види нещо като екзема от месингови табелки. В една от къщите, някъде по средата на оживената артерия, се мъдреха следните имена на лекуващи братя, избра ли да споделят един покрив: Хартли Рамплинг, П. П. Борстал, Д. В. Чийзрайт, сър Абъркромби Фич-Фич и Е. Джимпсън Мъргатройд. Търсеният от Типтън бе именно Е. Джимпсън Мъргатройд.