Пълнолуние в Бландингс

I

„Гербът на Емсуърт“, тази отколешна страноприемница, в която Бил Листър се беше установил заедно с боите, четките, платната, палитрата, триножника и какво ли не, се намира на живописната главна улица на градчето Маркет Бландингс. Някъде на смрачаване на третия ден от неговото пристигане един двуместен автомобил заби спирачки пред входа, застрашавайки живота на една местна котка, а от нея слезе Фреди Трийпуд. След като беше отделил няколко нощи на Бракънбърови от Чешър, той се канеше да посети не по-малко достойните Фаншоу-Кадуикови от Устършър.

Замъкът Когуич се намираше близо до градчето Когуич-ин-дъ-Марш, графство Чешър и беше седалище на сър Рупърт Бракънбъри, р.л.д. След престоя си там Фреди преливаше от кипящ възторг. Беше отишъл с намерението да склони сър Рупърт към сътрудничество и постигна целта си. Ловките му разговори по въпросите за продажбата бяха покръстили този р.л.д. в ревностен поклонник на „Кучешка наслада на Доналдсън“. И като се има предвид, че съкращението р.л.д. означава „ръководител на ловна дружинка“, читателят може да разбере за какво става дума — ловци от околните графства ще идват да ловуват с Когуич и ще се дивят на бляскавото здраве на неговите хрътки. „Ей богу, сър Рупърт — ще му викат те, — тия твои кучета изглеждат дяволски добре!“ На което сър Рупърт ще отговаря: „Нищо чудно, като се има предвид че набиват непрекъснато «Кучешка наслада на Доналдсън», един продукт за здрави кости, особено богат на витамин А, В и С“. „«Кучешка наслада на Доналдсън», а?“ — ще цъкат ловците и ще си отбелязват, че трябва да се запасят от нея за своите четириноги. После пък други ловци ще се срещнат с тези ловци и ще рекат: „Ей богу…“. Е, ясно е как се разпространяват подобни вести. Като огън в суха гора.

Докато минаваше през портала на „Гербът на Емсуърт“, Фреди весело си свирукаше. Нямаше дори и най-слабо предчувствие, че делата на Бил Листър могат да бъдат нещо друго, освен тип-топ. До този момент между Мазола и татенцето трябва да е пламнала дълбока дружба. Направо чуваше как бащицата казва: „Наричай ме чичо Кларънс, ако искаш“. Ето защо информацията, която получи на рецепцията, направо му дойде като гръм от ясно небе. Трябваше да се хване за един минаващ прислужник, за да не падне.

— Заминава?

— Да, сър.

— Заминава? — повтори невярващо Фреди. — Но, по дяволите, той тъкмо дойде. Трябваше да остане седмици. Сигурен ли сте?

— О, да, сър. Господинът плати сметката си и поръча такси, за да хване влака в шест часа за Лондон.

— Той в стаята си ли е?

— Не, сър. Господинът излезе на разходка.

Фреди пусна прислужника, който му благодари, и отмина. Нацупен и смръщен, той се върна в автомобила си. Беше дълбоко разтревожен. Освен ако всички улики не го заблуждаваха, нещо твърде сериозно се бе случило и се налагаше, така му се стори, да се намеси спешно в нещата.

Почти веднага той прозря спасителния път — разследване. Младите бизнесмени в „Доналдсънс Инкорпорейтид“ са обучени да мислят като светкавица и рядко се случва да изпаднат в объркване повече от минута и четвърт. Ако някой може да хвърли светлина върху мистерията, то това ще е братовчедка му Прудънс. Тя със сигурност ще е достоверен източник. Мъж, който се е потил четири часа във влака до някакво си забутано градче в провинцията, само за да бъде близо до любимото момиче, не може току-така да си тръгне, без да се обясни с него. След няколко секунди Фреди вече натискаше газта към Замъка. Никой по-добре от него не би могъл да разбере какъв шок ще е това за Фаншоу-Кадуикови от Устършър, които няма да му се радват толкова скоро, колкото очакваха, но нищо не можеше да се направи. В живота на всеки човек падат и градушки, но Фаншоу-Кадуикови трябва да съберат сили и да посрещнат удара по мъжки. Като покровител и поддръжник на Бил негов дълг беше да достигне до сърцевината на нещата, докато получи подробностите направо от извора.

Двуместният автомобил можеше да развие сто и двадесет и шофьорът му достигна портите на Замъка за рекордно време. Но като мина през тях и излезе на алеята, забави ход. Беше забелязал пред себе си позната фигура.

Постави пръст на клаксона и бибипна няколко пъти.

— Хей, Типи! — викна той. Бързаше, но не можеше да отмине стар приятел, без дори да му махне с ръка, след като не го е виждал няколко дни.

Типтън Плимсол спря, погледна през рамо и като видя кой му говори, смръщи чело. От известно време крачеше по алеята, потънал в мрачни мисли. И сред тези мрачни мисли имаше няколко особено неблагоприятни за въпросния бибипкащ бивш приятел. Бивш, защото ако някога гледаше на Фреди Трийпуд като на сродна душа и партньор, с когото можеше да прескача от един гуляй на друг, сега той бе в очите му само съперник в любовта, при това злокобен, лукав мошеник, който без колебание може да бъде класифициран като подла змия. А ако сред змийските видове не съществуват подобни развратници, които ухажват всички момичета наред, след като са захвърлили жена си като празна тубичка от паста за зъби, то Типтън наистина не знаеше каква точно е тази категория.

— Мм-хр — изхриптя той хладно. Възпитаният човек трябва да отговаря на змиите, когато го заговорят, но не е длъжен да бъде приветлив.

Унинието му не остана незабелязано. И едва ли би могло, освен на някое погребение. Но Фреди, давайки си погрешно обяснение, бе по-скоро доволен, отколкото огорчен. От човек, отказал се изведнъж от алкохола, който някога му е бил основна храна, може да се очаква известна депресия. Тази хамлетовска безнадеждност свидетелстваше единствено, че бившият му съгуляйджия продължава да е въздържател и това му правеше чест. Единственият начин да уважи мрачните чувства на приятеля си бе да сниши съчувствено глас, като че се намира пред постелята на болник.

— Виждал ли си някъде Пру? — попита той с хрипкав шепот.

Типтън се намръщи.

— Да не си прегракнал? — попита го той злъчно.

— А? Не, Типи, добре съм си.

— Тогава защо, по дяволите, говориш като комар с примка на шията? Какво рече?

— Попитах дали си виждал някъде Пру.

— Пру? — бръчките по челото му станаха по-дълбоки. — А имаш предвид дребосъчката.

— Не знам дали бих я нарекъл дребосъчка, Типи.

— На мен ми изглежда такава — не отстъпи Типтън. — Рижав фъстък.

— Е, не е някоя кранта — съгласи се Фреди миролюбиво. — Никога не е била. Някои момичета са като върлини, други не. Такъв е животът. И все пак, като оставим засега тази страна на въпроса, знаеш ли къде мога да я намеря?

— Не можеш. Отиде с леля си да посети някои си Бримбълови.

Фреди цъкна с език. Знаеше какво означават тия следобедни посещения в провинцията. Докато пиеш чай, докато те разведат из градината и кажеш колко е била хубава преди месец, докато се върнеш в къщата и разгледаш семейния албум, то вече станало време за вечеря. Следователно бе безсмислено да чака Прудънс. Освен това мъчителното очакване, на което можеш да подложиш Фаншоу-Кадуикови от Устършър, си има някаква граница. Не можеш да ги караш, горкичките, да чакат като изоставени девици.

Фреди изпълни няколко сложни маневри с колата. Когато успя да я насочи към портала, се сети, че Прудънс може да се е доверила на братовчедка си Вий.

— А къде е Вий? — попита той.

Типтън Плимсол потрепера от глава до пети. Беше очаквал това. Всички тия приказки за дребосъчката Прудънс бяха само прах в очите, но той не се лъжеше толкова лесно. Студенината в тона му се сгъсти.

— Тя също излезе. Защо?

— Исках да я питам нещо.

— Какво?

— Нищо особено.

— Мога да й предам съобщение.

— О, не, няма нужда.

Последва мълчание и за беда точно тогава Фреди си спомни страстната тирада, която леля му Хърмион му бе изнесла в гостната вечерта, когато пристигнаха. За малко щеше да изпусне една възможност да вметне няколко навременни думи.

В случая, за който става дума, едва не разкъсвайки Фреди на парчета, лейди Хърмион Уедж му беше дала ясно да разбере, че идеята за връзка между дъщеря й и Типтън Плимсол й е близка до сърцето. А Фреди, като размисли върху нещата, решително я подкрепи. Един брак между притежателя на контролния пакет акции на веригата магазини „Типтън“ и жена, която може да натисне, що се отнася до продажбите на Доналдсъновите кучешки бисквитки — това пасваше идеално на неговите планове. А той знаеше, че малката Вий, която спокойно би могла да е автор на песничката за добрите приятели, ще бъде отдадена на каузата докрай. Като се чудеше как е бил толкова небрежен досега, че да не впрегне всички усилия за тласкане на нещата в правилна посока, той реши да поправи нехайството си. Започна с това, че Вероника, според него, е супер, голям сладур и бижу, и не бил ли Типтън съгласен с него.

С поглед като на Отело и глас като на вълк в капан Типтън отвърна:

— А-ха.

— Дяволски привлекателна, нали?

— А-ха.

— Ами профила й. Прекрасен, не мислиш ли?

— А-ха.

— И очите й. Направо колосални. А и такава симпатяга. Имам предвид характера, душата й и тям подобните му.

Човек, който продължително време се е обучавал в лирични отклонения по въпросите за кучешките бисквитки, не намира никакви затруднения при нужда да достигне същите висоти и на тема хубави момичета. В продължение на няколко минути Фреди говори с въодушевление и красота на стила, която би предизвикала завист у всеки дворцов поет. Във всяка негова дума бе вложено дълбоко чувство и много скоро Типтън започна да се чупи в кръста като ориенталска танцьорка. Естествено той предполагаше, че тази змия в човешки лик има подобно отношение към обожаваното от него момиче, но не подозираше, че нещата са отишли толкова далеч.

— Е — каза Фреди, като свърши. — Трябва да тръгвам. Ще се върна след няколко дни.

— О? — повдигна вежди Типтън.

— Да — увери го Фреди. — Но не повече от два-три.

И след тези ободрителни думи той натисна газта и подкара на първа. Стори му се, че скоростната кутия издава странен шум, но това беше само Типтън Плимсол, който скърцаше със зъби.

II

По-добри новини очакваха Фреди, когато се върна в „Гербът на Емсуърт“. Бил Листър си беше дошъл от разходка и сега опаковаше багажа в стаята си. Като взимаше по три стъпала наведнъж, Фреди нахлу без да се церемони много. Единственото нещо, което видя на влизане, беше задната част на приятел, наведен над куфара си. Фреди не беше особено проницателен наблюдател, но не се затрудни да схване, че пред него стои човек с тежка мъка на сърце. Лицето, което се надигна й го погледна, отговаряше напълно на въпросната задна част. И лице и задна част говореха за една измъчена душа.

— Мазол!

— Здравей, Фреди. Върна ли се?

— Само минавам. Ей така, минавам. Каква е тая история със заминаването, Мазол?

— Заминавам.

— Знам, че заминаваш. Казаха ми на рецепцията. Въпросът е — чуй ме ясно — защо заминаваш?

Бил положи една долна фланелка в куфара като човек, който слага венец на гроба на стар приятел и се изправи изтощен. Имаше вид на горила, която е захапала развален кокосов орех.

— Показаха ми вратата — отвърна той.

Макар и дълбоко разтревожен, Фреди не беше особено изненадан. Възможността да се случи нещо подобно, когато той не е там, за да държи всичко под надзор, му беше минала наум и преди.

— Опасявах се от това, Мазол — каза той мрачно. — Трябваше да остана до теб, за да те съветвам и напътствам. Какво стана? Татенцето не хареса ли портрета?

— Не.

— Но ти не си го завършил още, нали?

Малка искрица просветна в угасналия поглед на Бил. Той ската пижамата си с енергично движение.

— Разбира се, че не съм. Точно това се опитах да му обясня. Направил съм само една скица. Няколко пъти го повторих на стария негодник… Извинявай.

— Няма нищо. Знам за кого говориш.

— Опитах се да му кажа, че портретът на една свиня трябва да се оценява като цяло. Но колкото повече му го повтарях, толкова повече той си знаеше своето.

— У тебе ли е скицата?

— Там, на леглото е.

— Дай да хвърля един… божичко, Мазол!

Фреди, който беше избързал към леглото и се беше навел над платното, отскочи назад като човек, който е видял нещо ужасяващо. После намести монокъла си, подготвяйки се да опита отново.

— И на тебе ли не ти харесва?

— Да ми харесва? Скъпи ми друже!

— Не забравяй, че не е завършена.

Фреди поклати глава.

— Няма смисъл, Мазол. Слава богу, че не е завършена. Такива неща трябва да се пресичат смело и до корен. Какво, за бога, те накара да изобразиш прасето като пияндур?

— Пияндур?

— Прасето, което виждам тук, е прасе, което е във вихъра на най-големия гуляй в живота си. Тия стъклени очи. Тая тънка усмивка. Виждал съм стария Типи да изглежда точно така. Ще ти кажа какво ми напомня. Напомня ми за карикатурите на прасета по коледните издания.

Бил беше потресен. Артистичният му дух не можа да понесе толкова много съкрушителна критика. Той също се приближи до леглото и огледа произведението си. Трябваше да признае, че в думите на приятеля му има зрънце истина. Не беше го забелязал по-рано, но миловидното лице на Императрицата, ухилено от платното, определено говореше за алкохолно опиянение. Като цяло видът й беше вид на свиня в новогодишна нощ.

— Странно — измърмори той замислено.

— По-лошо от странно — поправи го Фреди. — Не се учудвам, че татенцето е бил разтърсен из основи.

— Мисля, че сгреших, като се опитах да вкарам малко живот в лицето й — каза Бил, отстъпи крачка назад и затвори едното си око. — Нямаш представа, Фреди, колко отчайващо е за един художник да се изправи срещу модел като този. Тя през цялото време лежеше на една страна със затворени очи, а от ъгълчетата на устата й падаха олигавени парчета картофи. И на Веласкес нямаше да му е много драго. Стори ми се, че трябва някак да я посъживя, затова я ръгнах с един прът и бързо запечатах резултата, преди да заспи отново. Но сега виждам, че си прав. Това изражение е кофти.

— Също и формата. Направил си я продълговата.

— О, дреболия. Можех да я променя. Напоследък експериментирам в стила на кубистите и това беше просто една идея. Само пробвах.

Фреди погледна часовника си и беше шокиран от положението на стрелките. Злощастните Фаншоу-Кадуикови вече се терзаеха и несъмнено агонията щеше да става все по-мъчителна и по-мъчителна. Но той не можеше да остави нещата в този вид. Въздъхна и изтика настрана в съзнанието си мисълта за бедното семейство.

— Разкажи ми точно какво се случи, Мазол. До определен момент, разбира се, мога да си представя картината. Ти стоиш пред палитрата си, въртиш четките, а татенцето се приближава клатешком и намества пенснето си. Застава зад гърба ти. Наднича през рамото ти. И се дърпа назад с хрипкав рев. После какво? Отряза ти безусловно квитанциите, така ли?

— Да.

— Не остана ли вратичка за евентуално помирение?

— Не.

— И не е имало смисъл да предложиш да изтриеш нарисуваното и да опиташ отново, така ли?

— Така. Нали разбираш, опасявам се, че малко изпуснах гнева си. Не помня какво точно казах, но ефектът беше, че ако съм знаел, че иска напудрена, захаросана картинка, нямаше никога да приема предложението. И още нещо във връзка със задушаването на свободата на художника. А, да, казах му още да иде да се удави в гьола.

— Ти не си наред! Хм. Ха! Тц-тц. Това изобщо не ми звучи добре, Мазол.

— И на мене.

— Пру може да се ядоса.

Бил потрепера.

— Тя вече го направи.

— Значи сте се видели?

Бил потрепера отново.

— Да — потвърди той глухо. — Видяхме се. Беше с баща ти и остана малко, след като той си тръгна.

— И как реагира?

— Беше бясна и разтури годежа.

— Не може да бъде, Мазол. Сигурно не си я разбрал.

— Не мисля. Каза, че никога повече не иска да ме види и ще посвети живота си на добри дела.

— И ти какво отвърна?

— Нямах време да отвръщам. Тя се разсмя истерично и се изстреля като заек на пружина.

— Боже, боже! Разсмя се истерично, а? Виж го ти шантавият му фъстък. Понякога си мисля, че това дете не е с всичкия си.

Изтерзаното лице на Бил прие застрашителен вид.

— Да не искаш да получиш цицина на главата?

— Не — отвърна Фреди, след като обмисли въпроса. — Не, не мисля, че искам. Защо?

— Тогава не викай на Пру фъстък.

— Да не й викам фъстък?

— Да.

— Това май значи, че любовта още е жива.

— Разбира се, че е жива.

— Аз пък предположих, че ти е олекнало, задето си се отървал от момиче, което ти бие дузпата, само защото не си направил фурор с портрета на една свиня — начинание, изпълнено, според собствените ти думи, с много спънки.

Бил потрепера сприхаво.

— Изобщо не беше така.

— Тогава съм разбрал погрешно разказа ти.

— Бедата е, че тя поиска от мен да изоставя рисуването, а аз не се съгласих.

— А, ясно. Става дума за оная работа с кръчмата.

— Да не би да знаеш?

— Каза ми сутринта, когато я срещнах на Гроувнър скуеър. Наследил си „Черницата“ и тя иска да се захванеш с нея изцяло.

— Точно така. Спорим за това от седмици.

— Трябва да призная, че съм съгласен с нея. Не е лошо да опиташ. Това е златна мина, Мазол. От тебе може да се пръкне страхотен съдържател. Колкото до това да се откажеш от изкуството — защо пък не? Ясно е, че не ти върви много.

— Сега, след като помислих повече, започнах да го проумявам. Като че ли ми се отвориха очите. Виждал ли си някога момичето, което обичаш, да бяга от тебе в истеричен смях?

— Не, не съм. Аги понякога си е придавала важности, но доста по-кротко. Да, твърде неприятно.

— Това те прави друг човек, Фреди. Кара те да проумееш, че си бил животно, и мерзавец и свиня.

— Ясно. Имаш угризения.

— Сега съм готов да направя всичко, което иска. Ако тя смята, че трябва да се откажа от рисуването, никога вече няма да пипна четката.

— Е, това е чудесно.

— Ще й пиша писмо и ще й го кажа.

— Ами ако леля Хърмион хване писмото?

— За това не бях помислил. Дали би могла?

— Задължително. Когато младите членове на фамилията от женски пол се изпращат на заточение в Бландингс, кореспонденцията им се следи изкъсо.

— Можеш ли да й предадеш тайно една бележка?

— Не, не мога. Казах ти, че само минавам. Слушай какво ще направим. Сега ще прескоча до каторгата и ако Пру се е върнала, ще изложа пред нея всички факти. Ти чакай тук. Няма да се бавя. Поне така се надявам — каза Фреди и в съзнанието му отново се появи оная болезнена картина на семейство Фаншоу-Кадуик от Устършър с носове, залепени за прозореца и очи, вперени жадно в празната алея.

III

Не мина много и Фреди отново се появи в стаята на Бил. Изчисленията на последния възлизаха на час и половина, но бяха погрешни и се дължаха на опънати нерви. Той бурно възнегодува, че приятелят му не е трябвало да спира край пътя и да плете венци от маргаритки, но Фреди махна с ръка успокоително.

— Бях възможно най-експедитивен, Мазол — увери го той. — Ако съм позакъснял, то е защото досега работех за твоите интереси. Имах една-две малки задачи, които трябваше да изпълня преди да се върна.

— Наред ли е всичко?

— Ако ме питаш дали съм видял Пру и дали съм ви помирил, отговорът е не. Не се беше върнала от посещението у Бримбълови. Те живеят в онова забутано място Шрусбъри. Странна е тая провинциална практика да се таралянкаш с километри, за да идеш на посещение. Контиш се с часове с най-неудобните си дрехи, кръстосваш полето под палещото слънце, накрая се добираш до Шрусбъри и какво намираш! Бримбълови. Както и да е — продължи Фреди, като забеляза у публиката признаци на нетърпение, — иска ти се да знаеш какви мерки съм взел, след като Пру не е била на разположение. Но преди да съм изложил всички подробности, нека първо да уточним нещата. Наистина ли искаш това помирение? Искам да кажа, готов ли си заради него да лазиш, да пълзиш на колене и да се съгласяваш с всичко?

— Да.

— Като си наясно — просто го споменавам, — че това ще бъде твърде незавидно начало на евентуалния ти брачен живот и ще сведе шансовете ти за доминиращ партньор практически на нулата.

— Да.

— На твое място не бих дал толкова бърз отговор, Мазол. Познавам младата Пру по-добре от теб. Като всички други фъс…, хм, дребни момичета, и тя е малко деспотична. Пуснеш ли я под масата, ще ти седне на врата. С мен винаги е била любезна и почтителна, защото съм пипал със здрава ръка. Дребните момичета са като женските пекинези. Виждал ли си някога мъж под робството на женски пекинез? Не може да си каже името. Той…

— Продължавай — прекъсна го Бил. — Давай, карай напред!

— Добре. Хм, ако си решил точно това, можем да минем към следващата точка от дневния ред. Първото нещо, което направих, като стигнах до дранголника и разбрах, че Пру не си е в килията, беше да проведа един междуградски разговор с чичо Гали.

— Гали?

— Именно. Знаех си, че ако някой може тутакси да излезе с идея, това ще е той. И не сгреших. Две минути след като се запозна с фактите, подкрепяйки се само с едно уиски със сода, докато аз чаках на телефона, той измисли спасението. Идея за милиони.

— Господ да го поживи!

— Всички така казваме. Разправял ли ти е някога как ожени братовчед ми Рони Фиш за една хористка под носа на сдружената опозиция на цяла фаланга настръхнали и несъкрушими лели?

— Не. Направи ли го наистина?

— И още как. Явно възможностите на тоя забележителен мъж нямат предел. Имаш късмет, че е на твоя страна.

— Знам. И каква му беше идеята?

— За милиони — повтори Фреди с физиономията на човек, налапал вкусна хапка. — Идвало ли ти е наум, Мазол, че притежател на работна ръка върху толкова голям терен, какъвто е баща ми, никога не знае колко работника точно му се водят на отчет. Вземи градинарите, например. Ясно му е, че наоколо щъкат един куп подобни честни люде, но едва ли може да различи поне един от останалите. Ако се разхожда някоя сутрин и види някой от тях да се подпира на лопатата си, никога няма да си каже: „А ето го добрия стар Джордж, плувнал в пот“, или пък добрия стар Джо, или Пърси, или Питър, или Томас, или Сирил или който е там. Само ще си промърмори: „Я, един градинар“ и ще си отмине с небрежно махване на ръка: „Добре, градинарю, давай в същия дух“. И така…

Последните няколко секунди Бил беше започнал да свива и отпуска трескаво юмруци. Тук вече не издържа:

— Карай, карай, не можеш ли да продължиш? Давай напред, продължавай, продължавай. Какви са тия щуротии за градинари?

— Не са щуротии, Мазол — сопна се Фреди огорчено.

— Чакам да чуя какво е предложил Гали.

— Ами казвам ти го колкото мога по-бързо, по дяволите. Когато се консултирах с чичо Гали по телефона, той се сети, че всеки, който си поиска, може да иде и да обработва градините в имението, без да му се задават въпроси. Чаткаш ли? Разбира се, че чаткаш, фасулска работа. Ако искаш да се промъкнеш на територията на Замъка, можеш да го постигнеш, като се престориш на градинар. Ако пък ми кажеш, че не разбираш нищо от градинарство, ще ти река, че не ти и трябва. Единственото, което се налага да правиш, е да сновеш наоколо с гребло или мотика и да изглеждаш усърден. Гребла и мотики могат да се купят в магазина на Смитсън на главната улица.

Бил изведнъж загря идеята и му се стори толкова добра, че за секунда остана зяпнал. После започна да проумява и недостатъците.

— Ама няма ли някой главен градинар, или нещо подобно, който да наглежда останалите?

— Има. Макалистър. Трябваше да се разбера с него, затова се забавих. Всичко е уредено. Една петачка си смени притежателя и готово. Можеш да се настаниш без да му береш грижа. Ако един възрастен шотландец, който изглежда като пророк, дойде и те огледа въпросително, не се бой. Само му кимни и кажи, че градините му правят чест. А ако срещнеш бащицата, поздрави го почтително.

Съмненията на Бил се стопиха и вече нищо не му пречеше да се присъедини към оценяването на плана като идея за милиони. Всъщност, думата му се стори слаба.

— Направо е бомба, Фреди.

— Нали ти казах.

— Мога да се навъртам…

— … докато Пру се появи…

— … и да се разхождам с нея…

— … за да си изясните нещата и да постигнете разбирателство. А ако не се появи тя, ще се появи някоя кухненска прислужница, а ти можеш да й пуснеш две-три монети и една бележка за Пру, която, разбира се, трябва да имаш готова в джоба си. Какво има, Мазол?

Лицето на Бил внезапно бе потъмняло. Върху му отново се изписаха отчаяние и мъка.

— О, Господи!

— Случи ли се нещо?

— Няма да стане. Баща ти ме познава.

Фреди вдигна вежди. Изглеждаше весел и безгрижен.

— Да не би да си мислиш, че чичо Гали ще пропусне толкова важен момент? Скъпи ми друже! Праща ти я със следващата поща.

— Коя?

— Оная.

Ужасно подозрение порази Бил. Той пребледня.

— Не — не и това? — потрепера той.

— Чичо Гали тръгна веднага към Фрути Бифън, за да си я вземе. Честно, Мазол, не разбирам какво е това странно предубеждение към подобна вещ. Разбира се, не съм я виждал лично, но щом приятелчето Бифън е изглеждал с нея като асирийски монарх, значи трябва да е достолепна и забележителна. Е, както и да е, за да станеш градинар, трябва да имаш някаква маскировка, затова си я залепи като добро момче, ето това е моят съвет. А сега, друже, ще хуквам. Живо-здраво, успех и Господ да ти е на помощ.