Пълнолуние в Бландингс

Глава осма

Човек, който обича да гледа младежите щастливи, винаги се чувства особено добре, когато знае, че с негова помощ радостта царува в младите сърца. Затова и развръзката на събитията от този прекрасен летен следобед завари Почитаемия Галахад в най-добро разположение на духа. Той тъкмо беше срещнал племенницата си Вероника, упътена към рододендроните, и биде информиран за невероятното щастие, сполетяло семейство Уедж. Преди това пък беше срещнал племенницата си Прудънс, лутаща се безцелно по главната алея, и й бе дал бележката на Бил, с което върна руменината по страните й и я накара да преобърне наопаки възгледа си, че животът е мъка. Като свърши тези добри дела, Гали се упъти с бодра стъпка към сенчестата хладина на коридора, тананикайки си под сурдинка весела балада от младите години. Това бе часът, когато уханието на чай и приятният ободрителен дъх на препечени филийки с масло се понасят из английския дом, а Бийч и сръчните му помощници вече бяха направили приготовленията в гостната. Гали продължи бодро нататък, но повече от любов към общуването, отколкото с цел да се присъедини към угощението. Той самият не вкусваше чай, имаше предубеждение към въпросната напитка откакто навремето приятелят му Бъфи Стръгълс се беше пристрастил към нея като заместител на алкохола и в резултат на това си отиде без време от тоя свят. (Всъщност това, което стана причина покойният мистър Стръгълс да хвърли петалата, бе сблъсъкът му с един файтон, но Гали подозираше, че това би могло да се избегне, ако горкият човечец не бе подкопал здравето си като се наливаше с напитка, чиито вреди са признати от всеки компетентен медицински специалист.)

В гостната се оказа само сестра му Хърмион, която се беше настанила зад чайника. Когато видя Гали да влиза, тя се наежи и го фиксира със строг, обвинителен поглед като на гущер от благородническо потекло.

— А, ето те и тебе, Галахад — рече тя, идвайки си на думата по оня прям начин, обичаен за сестрите по целия свят. — Какво означава тая ужасяваща свиня в спалнята на Вероника?

Не, лейди Хърмион не беше ясновидка. Тя достигна до горното заключение чрез внимателен анализ на характерите. Разсъждавайки върху природата и склонностите на малкия кръг около нея, реши, че на територията на Замъка има само един човек, способен да разиграва прасета из спалните и този човек сега стоеше пред нея.

— Значи вече си чула? — каза той безгрижно.

— Дали съм чула? Това отвратително животно галопираше из целия коридор.

— Беше умен ход — каза Гали скромно, но гордо. — Да, много умен. Егбърт ми плака на рамото тази сутрин за това как младият Плимсол разигравал Вероника. Реших, че няма време за половинчати мерки. И действах. Да изведа Императрицата от кочината и да я вкарам право в битката беше фасулска работа. Вероника разписка ли се?

— Продра си гърлото — поправи го хладно сестра му. — Бедното дете беше като ударено от гръм.

— А Плимсол се втурнал да я спасява. Ледът се стопил. Колебанията го напуснали. Взел я в прегръдките си, обяснил се в любов, уговорили сватба и в скоро време и това ще стане. Точно както го предвиждах. Именно това очаквах. Цялата операция от началото до края е вървяла по плана и завесата се спуснала след щастливия финал. Какво тогава сумтиш и пуфтиш — каза Гали, който за разлика от лорд Емсуърт не беше човек, който позволява на сестрите си да му правят забележки. — Не те разбирам.

Лейди Хърмион отхвърли обвинението, че сумтяла и пуфтяла. Била, както каза, много ядосана.

— Ядосана? Какво, по дяволите, има тука за ядосване?

— Животното изяде една от новите камизолки на Вероника.

— Ти по-добре се придържай към основното, а то е, че не може да не признаеш заслугите на моята тънка стратегия. За бога, кое би предпочело момичето — една скапана камизолка или богат и влюбен съпруг, чиято единствена мисъл ще бъде да задоволява и най-малкото й желание? Младият Плимсол ще може да осигури на Вероника диамантена камизолка, ако тя си поиска. Затова спри да кълнеш и ругаеш като хамалин и дай да ти видя хубавата усмивка. Не разбираш ли, това е най-лудешки веселият ден от цялата година нова16?

Здравият разум в тия думи беше така неоспорим, че лейди Хърмион се принуди да отпусне душа. Тя всъщност не извади на показ хубавата си усмивка, но някаква мекота промени чертите на лицето й, наподобяващо до сега това на строга гувернантка.

— Е, аз не се съмнявам, че мотивите ти са били чудесни, но се надявам това да не се повтаря.

— Да не мислиш, че зает човек като мен цял живот ще се занимава да вкарва прасета в стаите на девойките? И какво стана с животното, в края на краищата?

— Свинарят го отведе.

— Да не забравя да му напълня джоба, иначе ще ни издаде на Кларънс. Колко според теб трябва да платя по пазарни цени за мълчанието на един свинар? Ти как се свърза с него?

— Позвъних на Бийч, а той изпратил един прислужник да го доведе. Някакъв си дребосък, който фъфли и мирише по-лошо и от свинята.

— Вони, а? Е, сигурно под смрадта се крие честно сърце. Често се случва. А и не можем всички да говорим като камбанки. Кога очакваш Кларънс?

— Изпрати телеграма, че се връща за чая.

— Интересно как моят брат не обича да пропуска следобедната си чаша чай. Не проумявам защо. Абсолютен боклук. Заради него горкият стар Бъфи Стръгълс си отиде, та се не видя.

— Ето телеграмата. Пристигна тъкмо преди Вероника да получи оня страхотен удар.

Според Гали тази забележка си беше чисто опяване за стари работи.

— Я стига си дрънкала за ударите на Вероника — каза той нетърпеливо. — Като че ли една обикновена свиня може да срути цялата й нервна система. Не мисля, че след първоначалната й естествена изненада изобщо е почувствала някакво смущение. Какво пише Кларънс в тая телеграма?

— Че пристига за чая с някаква ханджийка.

— С кого?

— Прочети я сам.

Гали намести монокъла си с черната рамка и изучи документа. Лицето му се проясни.

— Знам какво значи това. С този свой отвратителен почерк се е опитал да напише, че пристига с Хандсиър.

— Хандсиър?

— Художника.

— Хандсиър не е жив.

— Беше, когато го видях вчера.

— Искаш да кажеш оня Хандсиър, който рисува елени?

— Не. Говоря за оня, който рисува прасета.

— Не съм го чувала.

— Е, горе главата. Сега ще чуеш. И лично ще го видиш след няколко минути. Кларънс му възложи, по моя препоръка, да нарисува портрета на Императрицата.

Лейди Хърмион нададе остър вик.

— Ти си поощрил Кларънс за тая идиотска идея?

— Той нямаше нужда от моето поощрение. Дойде в Лондон твърдо решен да намери някакъв художник. Аз само му помогнах в избора. Ще харесаш този младеж. Голям симпатяга е.

— Твой приятел?

— Да — потвърди енергично Гали. — Мой много скъп приятел е. Какво каза?

Лейди Хърмион отвърна, че нищо не е казвала. И не излъга. Тя само беше изсумтяла. Но понякога едно изсумтяване може да бъде по-обидно и от най-злъчната забележка и Гали се канеше да й го каже, при това доста войнствено, защото дългият му опит го беше научил да бъде твърд със сумтящите си сестри. В този момент, обаче, се чу шум от колела върху чакъла пред входната врата.

— Кларънс — обяви Гали.

— И мистър Хандсиър.

— Не казвай „мистър Хандсиър“ с тоя твой измъчен гласец — каза строго Гали. — Човекът не е дошъл да ти краде лъжиците.

— Щом е твой приятел, няма да се учудя, ако е способен и на това. Търси ли го полицията?

— Не, полицията не го търси.

— Направо съчувствам на полицаите. Знам какво им е.

Пискливият тенор на лорд Емсуърт, долетял откъм коридора, прекъсна един разговор, който заплашваше да зазвучи твърде язвително. В следващия момент господарят на Замъка Бландингс влезе и като пусна един лъчезарен късоглед поглед през пенснето си, пое дълбоко благодатния дъх, който идваше откъм чайника.

— А-а — измънка той. — Чай, а? Чай. Върховно, върховно.

После, верен на навика си да казва нещата пределно ясно, допълни още едно „Чай“, като го повтори три пъти. И най-слабоумният слушател би се досетил, че графът е наясно с наличието на чай и ще се радва да получи една чаша. Затова лейди Хърмион, като спря само, за да изсумти за пореден път, му наля.

— Чай — избъбри лорд Емсуърт още веднъж, изяснявайки докрай ситуацията, за да не остане нито следа съмнение. — Благодаря, скъпа — и той пое чашата, прибави мляко и захар, разбърка и отпи. — Ха така! — възкликна освежен. — Е, тук съм, Галахад.

— Никога не си казвал по-верни думи, Кларънс — съгласи се брат му. — Мога да го видя и с просто око. Доведе ли Хандсиър?

— Кой Хандсиър? А да, разбира се, Хандсиър. Бях забравил. Хандсиър е онзи, с когото говорих в коридора. Хандсиър, драга — обясни лорд Емсуърт на сестра си, — е художникът, който дойде да нарисува Императрицата.

— Същото ми каза и Галахад — процеди лейди Хърмион. Гласът й беше толкова далече от радостното въодушевление, че Гали се почувства принуден да даде обяснение.

— Хърмион е настроена анти-Хандсиърски. Тя вече си изработи едно от нейните абсурдни предубеждения към бедния момък.

— Нищо такова не съм направила — възрази лейди Хърмион. Нямам никакво мнение за мистър Хандсиър. Твърде възможно е да го намеря достатъчно почтен, макар че ти е приятел. Просто мисля, както впрочем винаги съм мислила, че е абсурдно да се харчат пари за портрет на тая свиня.

Лорд Емсуърт настръхна. Беше потресен не само от отношението, но и от наглостта любимката му да бъде наречена „тая свиня“. Това му се стори крайно неуважително.

— Императрицата е печелила в две последователни години сребърен медал за гойни прасета в Шропшърското изложение — напомни той хладно.

— Именно — съгласи се Гали. — Единствената знаменитост, която се е пръквала сред нас. Тя има далеч по-голямо право да бъде в семейната портретна галерия от половината от ония брадати парвенюта, които само я петнят.

Лейди Хърмион вирна брадичка. И тя като сестра си почиташе прадедите си с ревността на китаец и винаги се възмущаваше на неуважителното отношение към тях от страна на мъжката половина от семейството.

— Няма да обсъждаме сега това — каза тя, като приключи спора. — Надявам се, че не си забравил да купиш подарък за Вероника, Кларънс?

По навик лорд Емсуърт зяпна виновно. И тъкмо се канеше да заеме обичайната си за подобни моменти сърдита поза и да попита как, по дяволите, човек като него, с толкова задължения, може да помни за някакви си подаръци, когато се сети, че всъщност е свършил тази работа.

— Разбира се, че купих — отвърна той с достойнство. — Един прекрасен ръчен часовник. Тук е, в джоба ми.

Той го извади гордо, а заедно с него и още един пакет с етикета на „Аспиналс“ на Бонд стрийт, който го накара да зяпне озадачено.

— Сега пък какво ли, по дяволите, е това? — запита той. — А-а, да. Спомних си. Фреди ме помоли да взема нещо от магазина. Струва ми се, неговия подарък за Вероника. Къде е Фреди? — и лорд Емсуърт започна да примигва към мебелите, като че ли очакваше по-младият му син да се спотайва зад някой стол или диван.

— Видях го да кара като луд по алеята с оная негова кола преди около два часа — обади се Гали. — С него беше и младият Плимсол. Не знам накъде бяха тръгнали.

— Към Шрусбъри — поясни лейди Хърмион. — Типтън искаше да купи на Вероника подарък за рождения ден. Те се сгодиха, Кларънс.

— Ъ?

— Сгодиха се.

— А-а — лорд Емсуърт беше заинтригуван от един сандвич с краставичка. — Сандвичи, а? Сандвичи, сандвичи. Сандвичи — добави той, докато си взимаше един.

— Те се сгодиха — лейди Хърмион повиши тон.

— Кои?

— Вероника и скъпият Типтън.

— Кой е скъпият Типтън?

— „Скъпият Типтън“ — обясни Гали, — е галеното име на младия Плимсол. Така го нарича Хърмион.

— Плимсол? Плимсол? Плимсол? О, Плимсол? Спомням си го — каза лорд Емсуърт, доволен от бързия си ум. — Искаш да кажеш младежът с ония странни очила. Та какво за него?

— Опитвам се да ти кажа — каза търпеливо лейди Хърмион, — че той и Вероника се сгодиха.

— Виж ти! — по стреснатото лице на лорд Емсуърт се прокрадна тревога. — Не знаех, че тия сандвичи са с краставички. Мислех, че са с месо. Никога нямаше да го изям, ако знаех, че е с краставичка.

— О, Кларънс!

— Става ми зле на стомаха от краставички. Никога не ям.

— Е, за бога, Кларънс. Да можеше да проявиш поне малко интерес към племенницата си.

— Какво й е на нея?

— Те не искат да ти кажат, Кларънс — обади се Гали съчувствено. — Трябва да го знаеш. Вероника и младият Плимсол са сгодени.

— А-а — лорд Емсуърт вече беше напълно наясно по въпроса. — Е, това е добре. Нищо лошо. Харесвам го. Той разбира от свини.

— И Хърмион го харесва, защото е милионер. Значи, всички сме доволни.

Лейди Хърмион започна разгорещено да уверява, че обичта й към Типтън се дължала изцяло на това, че е очарователен, възпитан младеж и отдаден на Вероника; Гали я предизвикваше да признае, че поне частица от очарованието на Типтън произтича и от факта, че има пари да ги ринеш с лопата; а лорд Емсуърт повтаряше, че никога не би изял тоя сандвич с краставичка, защото от краставичките му ставало зле на стомаха, когато Фреди се появи на френския прозорец.

— Здрасти, татенце. Здрасти, лельо Хърмион. Здрасти, чичо Гали. Надявам се да не съм закъснял за чаша чай. Малко се позабавихме в Шрусбъри, защото Типтън настояваше да купи целия град. Колата ми е натъпкана до козирката с джунджурии като камила от епохата на цар Соломон. Татенце, ти сети ли се да ми вземеш онуй нещо от „Аспиналс“?

Сигурен, че го държи в ръката си, лорд Емсуърт си позволи да стане раздразнителен.

— Разбира се, че се сетих. Всеки ме пита дали съм се сетил за нещо си. Никога нищо не забравям. Ето ти го.

— Благодаря, татенце. Само да сръбна една чаша чай и ще ида да й го дам.

— Къде е Вероника? — попита лейди Хърмион.

— Типи се надяваше да я намери зад рододендроните. Там си имат малка среща, както разбирам.

— Иди им кажи да дойдат да пият чай. Бедният Типтън трябва да е изтощен след това дълго пътуване.

— Не изглеждаше изморен. Само въздишаше от радост и бълваше огън през ноздрите си като змей. За бога, човек се връща в старите ергенски дни, когато влюбените птички се събираха зад рододендроните. Спомням си, че често се срещах с Аги в местния шубрак, когато я ухажвах. Е, добре, ще направя каквото мога да му предам любезната ти покана, лельо Хърмион, но само при условие, че не се натрапвам в някой интимен момент. Ако преценя, че не трябва да го прекъсвам, ще се измъкна на пръсти и ще ги оставя. Ще се видим по-късно, приятелчета. Чао, татенце, и горе главата.

Той пресуши чашата си и тръгна, а лорд Емсуърт тъкмо беше започнал да обяснява, че откакто се е върнал от Америка, по-малкият му син е станал някак си нервен и прекалено пъргав, което не му се нравело, когато се чу звук от тежко тяло, препъващо се в пътеката, и на хоризонта се появи Бил.

Бил изглеждаше по-свеж, отколкото би се очаквало да бъде след четиричасово пътешествие с влак в компанията на лорд Емсуърт, но това може да се обясни с факта, че последният винаги заспиваше по влаковете, така че на влюбения младеж не му се наложи да прави друго, освен да се отпусне, да гледа през прозореца и да мисли за Прудънс. Това бяха мисли, изпълнени не само с любов, но и с оптимизъм. Надяваше се, че Гали вече ще е предал бележката му доста преди да пристигне и нейният прочит би трябвало да даде щастливи резултати. Беше вложил цялото си сърце в това послание и когато въпросното сърце е голямо колкото неговото, все нещо трябваше да се получи. Тази Пру, която щеше да срещне след малко, мислеше си той, ще бъде коренно различна от онази язвителна девойка, която го бе нарекла будала, която бе разтурила годежа и бе отпрашила като заек, преди да се опита да я умилостиви.

Но макар че подобни размишления несъмнено бяха вдигнали духа му, би било прекалено да кажем, че Уилиям Листър, който току-що прекрачи тежко прага на гостната, се чувстваше напълно спокоен. Вярно, изпълваха го розови предчувствия, но не чак толкова розови, че да изключат известно напрежение и тревога. Душевното му състоянието можеше да се сравни с това на котарак, който навлиза в непозната улица и не знае дали местните обитатели имат под ръка тухли и дали са в настроение да ги насочат срещу него. Вече беше привикнал към неудобството да бъде в компанията на възрастни господа, които в момент на възбуда е пращал в гьола да се давят. Така че не гледаше на лорд Емсуърт като на пречка по пътя си. Случайните слисани погледи, които последният му бе хвърлял във влака преди да си опъне краката, да затвори очи и да започне да сумти и гъргори, го бяха засегнали не повече от тъпи стрели. Знаеше, че тези погледи крият смътното чувство, че лицето му изглежда познато, но като разчиташе на уверенията на Почитаемия Галахад, че деветият граф има коефициент на интелигентност трийсет пункта по-нисък от кокошка, Бил успя да посрещне хладнокръвно очите зад пенснето, които се блещеха озадачено в него.

Но тази страховита жена, разположена зад чайника, беше съвсем друго нещо. Несъмнено тук се криеше опасност. Лейди Хърмион може и да не беше Хубавата Елена от Троя или последната мис Америка, но нейната интелигентност не можеше да се поставя под въпрос. Трябва да си някоя много напредничава кокошка, че да се осмелиш да си сравняваш коефициента на интелигентност с нейния. Бил можеше само да се надява, че при предишната им среща брадата си беше свършила работата добре, като бе прикрила чертите му до неузнаваемост.

Поздравът й, ако това можеше да се нарече поздрав, говореше, че до този момент нещата вървят добре. Тя не можеше изцяло да прикрие мнението си, че го смята за досадник и навлек, когото би отпратила, ако можеше, в „Гербът на Емсуърт“ и не би му позволила да натрапва присъствието си в един почтен замък. Но все пак не му отправи някой бърз, подозрителен поглед и не нададе вик на изобличение. Само каза: „Добър ден, мистър Хандсиър“ с глас, който говореше, че се надява да му остават три седмици живот, след което му наля чаша чай. Бил се препъна в една масичка за сервиране и после всички се настаниха, за да прекарат уютно настъпващата привечер.

Разговорът беше от най-общ характер. Лорд Емсуърт, като душеше уханния ветрец, нахлуващ през отворения прозорец, сподели, че е хубаво пак да си сред цивилизацията след посещение в столицата, а Гали каза, че никога не е разбирал какво толкова има брат му срещу Лондон, град, който той винаги е намирал за земен рай. След това се обърна към Бил да подкрепи този възглед, а Бил, който беше изпаднал в мечтания по Прудънс, се стресна и катурна с един шут малката масичка, върху която бе сложил чашата си. В отговор на извиненията му лейди Хърмион го увери, че нищо лошо не се е случило. Всеки, който не бе уловил погледа й, какъвто беше и случаят с Бил, би я взел за една от ония великодушни домакини, които обичат килимите си наквасени с чай. Тогава лорд Емсуърт каза, че не може да понася Лондон, защото е една противна, шумна, мръсна, воняща дупка, пълна с най-отвратителните простаци, а Гали възрази, че те вероятно са очарователни хора, ако веднъж ги опознаеш и даде за пример случая с някакъв едноок картоиграч, към когото изпитал необоснована неприязън при първата им среща, но по-късно, след един съвместен гуляй, открил, че човекът е истински сладур.

Лейди Хърмион, която не одобряваше в гостната й по време на следобедния чай да се припомня за еднооки картоиграчи, каквито и сладури да са били, промени темата, като попита Бил дали за пръв път посещава Шропшър, а последният, разтърсен из основи от това невинно запитване, отново изрита масичката за сервиране. Истината беше, че Бил, макар със сърце от злато, винаги се оказваше възголям за която и да е стая, в която трябваше да се смести.

Гали предложи най-добросърдечно, ако Бил иска по-качествено да потроши стаята, да му донесе брадва и тъкмо питаше лорд Емсуърт дали си спомня чичо им Харълд, който след слънчевия удар не бил добре с главата и направил на трески същата тая стая с брадвичка за месо, опитвайки се да убие една оса, когато лейди Хърмион, която беше наблюдавала Бил с тихо недоволство, изведнъж подскочи и втренчи очи още по-напрегнато. Беше й просветнало, точно както и на лорд Емсуърт на Дюк стрийт, че някъде и някога е виждала това лице.

— Странно, виждате ми се познат, мистър Хандсиър — каза тя съсредоточено.

Лорд Емсуърт надникна през пенснето си заинтригуван.

— Точно това казах и аз, когато се запознахме. Веднага го забелязах. Особено лице — каза той, като разглеждаше отблизо Бил, който беше станал морав. — Лице, което направо ти се запечатва в главата. Галахад предположи, че може да съм го виждал на снимка по вестниците.

— Появявал ли се е мистър Хандсиър във вестниците? — попита лейди Хърмион с тон, който намекваше, че ако това е така, то мнението й за британската преса никак не е добро.

— Разбира се — потвърди Гали, който с право предполагаше, че в този момент на Бил не му е излишна малко помощ. — Много пъти. Както казах на Кларънс, Хандсиър е страхотно известен.

Лорд Емсуърт подкрепи тази идея.

— Той е нарисувал „Елен в засада“ — каза с възхитен тон.

Лейди Хърмион си имаше един особен звук, който често издаваше в разговорите с брат си, когато имаше нужда да облекчи чувствата си. Не беше точно сумтене, нито пръхтене, но нещо средно между двете. И точно сега отново прибягна до него.

— Мистър Хандсиър не е нарисувал „Елен в засада“. Нарисувал го е сър Едуин Хандсиър, който не е жив от години.

— Странно. Галахад ми каза, че този господин е нарисувал „Елен в засада“.

Гали се разсмя снизходително.

— Както винаги си объркал конците, Кларънс. Казах „Свиня в застава“.

— „Свиня в застава“?

— Да. Това е съвсем различно нещо.

Лорд Емсуърт се замисли. И почти веднага му дойде наум един въпрос.

— Но свинете живеят ли в застави?

— Тази е живеела.

— Вижда ми се много странно.

— Не и ако си представиш, че Хандсиър, обикаляйки едно лято в търсене на теми, попада на една застава, вижда там свиня и я рисува. После решава да я нарече „Свиня в застава“ и оттук вече нещата се обясняват съвсем логично. Всъщност, не разбирам защо е целият спор. Според мен единственото нещо, което има значение, е че си попаднал на човек, който познава свинете и можеш да разчиташ на него за верен портрет на Императрицата. Трябва да си безкрайно доволен.

— О, доволен съм — отвърна лорд Емсуърт. — О, да, разбира се. Голямо облекчение е, че мистър Хандсиър ще се заеме с работата. Сигурен съм, че ще се справи много по-добре от другия. Мили боже! — викна лорд Емсуърт развълнуван. — Господ ми е свидетел! Сега знам къде съм го виждал. Та той е одрал кожата на оня, другия — ужасния човек, когото ми изпрати преди няколко дни. Същият, дето изтипоса Императрицата като карикатура и после ми каза да ида и да се удавя в гьола, защото си позволих най-безобидна критика.

Как му беше името?

— Месмор Бриймуърти — Гали изгледа Бил заинтригуван. — Да, има прилика — съгласи се той. — Разбира се, съвсем обяснима, като се има предвид, че му е заварен брат.

— Ъ?

— Майката на Хандсиър овдовяла и се омъжила за някой си Бриймуърти. От този брак се появил младият Месмор. Доста симпатичен младеж по своему, но никога нямаше да ти го пратя, ако знаех, че Хандсиър е свободен. Като художници двамата не могат и да се сравняват.

— Странно, че и двамата са художници.

— Не бих казал. Тия неща обикновено се предават в семейството.

— Това е вярно — съгласи се лорд Емсуърт. — Наблизо живее един човек, който отглежда кокершпаньоли, а той пък има брат в Кент, който отглежда териери.

Докато траеше този разговор, лейди Хърмион не пророни и дума. В нея набъбваше ужасяващо подозрение. Бавно и постепенно подозрението набираше сили. Всъщност това, което й пречеше да разбере нещата до край, бе мисълта, че трябва да има поне едно нещо, което брат й Галахад не би дръзнал да направи. Знаеше, че той притежава в големи количества от дебелоочието на катъра, но даже и един катър, мислеше си тя, ще се поколебае, преди да вкара тайно в Замъка Бландингс същия неприемлив ухажор, от когото тя така зорко вардеше племенницата си Прудънс. Затова тя погледна Бил и затвори очи, опитвайки се да извика в съзнанието си картината от разговора на поляната. Само да можеше да е сигурна…

Тук разказвачът съзнава, че твърде малко е било казано за оная брада на Фрути Бифън и че нейните маскиращи качества не са били изтъкнати достатъчно ясно. Но, прозирайки между редовете, читателят трябва да е придобил представа за нейната гъстота. Фрутибифъновците на тоя свят, когато се заемат да приспят бдителното око на букмейкърите, не се задоволяват с някакъв си рехав мъх. Човекът зад въпросната брада не беше просто човек с брада, а само чифт очи, опулени иззад непроходима джунгла. И колкото и да се мъчеше, лейди Хърмион не успя да си спомни повече подробности около предишната си среща с Бил. Тя се облегна намръщена на стола. Целият въпрос, разбира се, беше в това докъде брат й Галахад може да прехвърли границата. Тя размишляваше върху него, а разговорът течеше покрай ушите й без да го чува.

Всъщност, в него и без друго нямаше нищо за чуване. Лорд Емсуърт се поправи, че е сгрешил, като е казал, че съседът му отглеждал кокершпаньоли — май били някакви други ловджийски кучета. И тъй като споменаването на каквато и да е порода рядко минаваше без Гали да си спомни някоя весела история, която събеседниците му вероятно не знаят, и този път той разказа една от своите истории с кучета. И тъкмо я беше свършил и започваше втора, като призоваваше, ако някой я знае, да го спре, когато лорд Емсуърт, който беше започнал да проявява признаци на безпокойство, рече, че трябвало да иде до Пот, свинаря, и да го пита дали всичко е било наред с Императрицата по време на неговото отсъствие. Тези думи накараха Гали да прекъсне рязко своята история. Те му напомниха, че още не се е виждал с Пот, за да се опита да купи мълчанието му. Ако лорд Емсуърт намери пръв свинаря, бог знае какви сензационни новини ще се излеят в настръхналото му ухо. Гали обичаше много брат си и за нищо на света не желаеше да го разстройва. А също и не си падаше по споровете и дискусиите.

Разумът съвсем ясно изискваше от Гали да хукне без да се бави и да умилостиви Пот. Но така щеше да остави Бил. А безопасно ли беше да го оставя без подкрепа в ситуация очевидно деликатна и трудна? Въпросът наистина беше спорен и за момент той се поколеба. Това, което наклони везните, беше състоянието на лейди Хърмион. Тя изглеждаше като изпаднала в мисловна кома и докато това продължаваше, със сигурност нямаше никаква опасност. Трябваше да прескочи до кочината, да запуши устата на свинаря със злато и да хвръкне обратно. Ще може да се върне най-късно след четвърт час.

И така, той стана, мърморейки, че е забравил нещо, мина през френския прозорец и изчезна. Няколко секунди по-късно го последва лорд Емсуърт, на когото винаги му трябваше малко време да си събере крайниците, за да се затътри нанякъде. И със същото неприятно чувство, което бе изпитало онова момче върху горящата палуба17, Бил се събуди от обичайните си мечтания за Прудънс, за да осъзнае, че всички освен него са избягали и че сега е сам с домакинята. Последва тишина. Когато един свенлив младеж, свикнал с бохемските кръгове на Челси, се озове сам и на чужда територия с потомка на сто графове и не може да забрави, че при последната им среща я е взел за готвачка и й е дал два шилинга и половина бакшиш; и когато въпросната потомка, вече силно настроена срещу младежа като срещу навлек, е започнала да го подозира, че е мерзавецът, който преди ден-два е преследвал единственото й чедо и който полага всички сили да се ожени за племенницата й против волята на семейството, не би могъл току-така с лека ръка да завърже разговор.

Приятелите на лейди Хърмион я смятаха за начетена и образована жена с поглед върху проблемите на деня и понякога казваха за нея, че ако пожелае, може да организира в дома си сбирки за интелектуалци. Във всеки случай точно сега тя не изпитваше подобно желание, най-малко с Бил в центъра на сбирката. Двамата все още се пулеха насреща си, изпълнени със смут от едната срана и с растящо подозрение от другата, когато усамотението им бе прекъснато. Една сянка се появи в светлата рамка на френския прозорец и след секунда Фреди прекрачи с еленов скок.

— Не стана — обяви той, обръщайки се към леля си. — Намерих ги слети в нежна прегръдка и не ми даде сърце да ги прекъсна.

В този момент забеляза, че баща му и чичо му вече не са в стаята, но затова пък към компанията се е прибавила нова особа под формата на едър индивид, омотал дългите си крака около тези на стола. Идвайки отвън, където слънцето блестеше, за секунда Фреди се затрудни да фокусира тази обемиста фигура в нейната цялост и си помисли, че насреща му седи непознат. За миг дори в главата му проблесна мисълта, че може би ще е възможно да събуди интереса на този непознат към кучешките бисквитки. После, когато привикнаха към приглушената светлина на стаята, очите му изведнъж се ококориха невярващо, а устата му, както обикновено ставаше в моменти на силно вълнение, зейна като пощенска кутия.

След като вече се бе случило непоправимото, той постави пред чичо си Гали два прости въпроса с обяснението, че върху тях се гради неговата защита.

Те гласяха:

а) Откъде, по дяволите, можеше да се очаква от него да знае?

И произтичащо от това:

б) Защо не е бил информиран предварително?

Доводите на Фреди бяха следните: когато някой е широко известен като низвергнат парий и после изведнъж го видиш да си седи най-спокойно в гостната и да си сръбва сладко чай с вожда на опозицията, естествено е да предположиш, че на мястото на червената светлина е светнала зелена и че въпросният парий е бил приет в лоното на фамилията. Особено, добави Фреди с тих упрек, ако ти е било подчертано, че „той е добре“ и че не трябва да се безпокоиш за него, тъй като със случая му са се разпоредили „както трябва“.

Ето на тези твърдения, каза Фреди, се е опрял в заключенията си. Употреби ли ги чичо му Гали или не? Каза ли той на практика или не, че възбраната върху бедния Мазол била вдигната и че бъдещето му не бивало вече да безпокои приятели и доброжелатели? Много добре, тогава, какво повече. Въпросът бил, че е несправедливо и абсурдно да му се лепят такива определения като „плиткоумен малък имбецил“ и да му се отправят упреци, че бил мърляч и разсипник на плановете на хората.

Това, което е предизвикало катастрофата, настояваше Фреди, било невероятната склонност на Почитаемия Галахад към мълчание и секретност. Ако беше казал една дума за това, че се кани да вмъкне нелегално Бил Листър в къщата, всичко щеше да е наред. В тия работи, изтъкна той, взаимодействието е от първостепенно значение. Без взаимодействие и откровена обмяна на информация не могат да се очакват големи резултати.

Всичко това Фреди каза по-късно. Това, което каза сега, бе следното:

— Я, Мазол!

Думата изгърмя през гостната и лейди Хърмион, която можеше да събере две и две, скочи от стола.

— Я виж, я виж, я виж! — избъбри Фреди, ухилен до уши. — Добре, добре, браво, браво! Е, това е прекрасно, това е чудесно. Значи, дошъл ти е ума, лельо Хърмион? Надявах се, че разумът ще си дойде на мястото. Сигурно си склонила леля Дора или смяташ да го направиш в най-скоро време. Сега, след като и ти си със сърце и душа на страната на любовта, не мисля, че там ще имаме проблеми. Тя направо ще бъде восък в ръцете ти. Кажи й от мое име, ако реши да се запъне, че няма да намери по-достоен зет от добрия стар Бил Листър. От него по-добър и по-умен няма. Познавам го от години. А ако остави рисуването, както обещава, и се захване с кръчмарския бизнес, не виждам причини финансовото бъдеще на младата двойка да не цъфти и процъфтява. Има купища пари в тия кръчми. Ще им трябва малко капитал, разбира се, но това може да се уреди. Предлагам една кръгла маса на семейството, на която нещата да се обсъдят в детайли и да се огледат от всички страни. Е, всичко най-хубаво, Мазол. Моите най-сърдечни поздравления.

По време на цялата прочувствена тирада лейди Хърмион седя с потрепващи ръце и искрящи очи. На оратора не му дойде наум, че във вида й има нещо зловещо, но един по-наблюдателен племенник би забелязал приликата й с пума от индийските джунгли, готова за скок върху плячката.

Тя го погледна въпросително.

— Свърши ли вече, Фреди?

— Ъ? Да, мисля, че това е всичко в общи линии.

— Тогава — рече лейди Хърмион, — ще ти бъда благодарна, ако намериш Бийч и му кажеш да събере нещата на мистър Листър, ако са били разопаковани, и да ги изпрати в „Гербът на Емсуърт“. Мистър Листър напуска Замъка незабавно.