Радост

Десета глава

Доста по-късно същата нощ Райърсън се измъкна от леглото и се обърна да погледне спящата там жена. И двамата бяха изтощени от любенето, но откакто пренесе Вирджиния в леглото, той не можеше да заспи. Беше минало два след полунощ.

Странно неспокойствие го измъчваше. И друг път, когато беше с Джини, имаше подобно усещане, но той знаеше как да го уталожи временно. Трябваше само да се върне в леглото, да я люби, докато тя се събуди и го обгърне с меката си топлина. Потънал в нея, чиито копринени нозе обгръщаха бедрата му, той можеше да забрави всичко, освен великолепното усещане, че се е загубил в нея. За известно време чудесното усещане, че я притежава и е притежаван от нея, щеше да заличи неспокойствието на духа му. Под душа, беше обикновен човек. Сексът с Джини го удовлетворяваше, както нищо друго на света.

Но не беше достатъчен. Той неохотно се извърна от леглото и влезе в коридора като хвана джинсите си мимоходом. В стаята беше студено.

Нахлузи панталоните във всекидневната. Огънят беше загаснал преди часове, а той не беше включил никакво допълнително отопление. Навън дъждът продължаваше да вали тихо и ритмично. Не беше силен, просто лек, но постоянен ръмеж. Типичен северозападен дъжд.

Райърсън не си направи труда да включи лампите. Не искаше да буди Джини. Във всеки случай, движеше се без проблем из помещението само на светлината от тлеещите въглени в огнището. Спомни си, че беше оставил шишето с коняк на ниската масичка до дивана. Потърси с ръка и намери чашата, която беше поставил там по-рано. Той си наля мъничко коняк и се премести до прозореца, който гледаше към залива.

В далечината небето беше придобило различен оттенък. Скоро дъждът щеше да спре. Разводнената луна вече се опитваше да се промуши измежду облаците. Светлината беше достатъчна, за да види лодката, която се полюшваше във водата до кея. Райърсън отпи от коняка, припомняйки си изражението на Джини, когато същия следобед седна до кърмата, а кестенявите й коси се вееха край изразителното й лице.

Вирджиния беше първата жена, която водеше на острова, първата, която наистина пожела да доведе тук. Това място винаги е било негово, само негово убежище. После си представи как преди няколко часа Вирджиния потреперваше в обятията му. Когато я доведе до кулминация, той се почувства като покоряващият герой, господарят на всичко и най-вече на Вирджиния — Елизабет Мидълбрук. Той тържествуваше като мъж, когато тя изцяло изпита женствеността си.

Тя го доведе до кулминация и той почувства удовлетворение и спокойствие в душата си.

Сега разбираше защо примитивната същност на мъжете проявяваше собственическо чувство, когато в живота им се появеше подходящата жена.

Райърсън знаеше, че се нуждае от Джини. В този миг призна пред себе си, че би направил всичко, за да я задържи. Стоеше до прозореца и гледаше залива с тази мисъл в главата си. Той се нуждаеше от нея и я желаеше, както никога досега не беше желал никого в живота си. Трябваше да намери начин да я обвърже със себе си по-сигурно. Нямаше доверие в съжителството. Да върви по дяволите, ако станеше съквартирант с жената, която обичаше.

Мислите кръжаха в главата му като ястреб. Мисли, които винаги беше отбягвал и които така и не разбра истински, докато не срещна Джини.

Когато тя му призна любовта си, той се разтопи от удоволствие, но все още не беше достатъчно. Той беше алчен мъж. Обичаше я твърде много, за да я пожелае единствено като съквартирантка. Искаше я като съпруга. Искаше да е обвързан с нея с всички възможни вериги, които предлагаше съвременната цивилизация.

Това го поставяше в положение на мат.

Ако истински обичаше Джини, не можеше да я принуждава да приеме брак. Страхът й от самата институция брак имаше дълбоки корени и той трябваше да се съобрази с този страх. Обичаше я твърде много, за да я въвлече в нещо, което я ужасяваше.

Но я обичаше твърде много и за да се задоволи само със съжителството на любовници. Примитивната му същност отстъпваше пред вековната потребност. Той трябваше да знае, че жената, която обича, му принадлежи по всякакъв начин. Чувстваше, че докато тя се страхува от брака с него, по някакъв начин се страхува от пълно обвързване с него. А тази мисъл стряскаше Райърсън.

Част от нея все още не му принадлежеше.

Този проблем не му даваше мира, ни денем, ни нощем. Райърсън отпи още една глътка коняк и се зачуди колко дълго ще може да понесе това мъчение. Вероятно той щеше да се научи да живее с него. В края на краищата, Джини щеше да е както в леглото му, така и в живота му. Какво повече може да иска един мъж?

Райърсън знаеше „много повече“. Той тихо изруга. Истината беше, че никога нямаше да е сигурен в нея, докато тя не поемеше риска да се омъжи за него. Мисълта, че тя все още се съпротивляваше на брака, провокираше в него усещане за придирчивост.

Райърсън разклати коняка в чашата и присви очи, докато разсеяно наблюдаваше малката лодка в заливчето.

— Райърсън?

Тихият глас на Вирджиния, изпълнен с въпроси, го изведе от бляновете му. Той обърна глава и леко се усмихна. Тя изглеждаше мека, сексапилна, и безкрайно желана в кадифената си роба. Доста преди това той беше свалил бодито, а после тя не го облече. Косите и бяха в безпорядък, нозете й боси. Той видя, че Вирджиния беше забравила да свали гривната. Тя помръдна ръка и скъпоценните камъни затанцуваха в сенките.

— Защо си станала? — попита Райърсън и протегна ръка.

Тя пристъпи към него в обятията му.

— Събудих се, а теб те нямаше.

— Това притесни ли те?

— Да.

Той стегна прегръдката си.

— Досега трябваше да си разбрала, че никога няма да съм твърде далеч.

Тя замълча за миг.

— Знам.

— Обичам те, Джини. Няма да се опитвам да те притискам. Няма да те замъкна пред олтара. Не искам да те принуждавам да направиш нещо, което те плаши, като сключването на брак. Ще правим, както ти искаш.

Тя обгърна с ръце шията му и нежно го целуна.

— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко.

— Не ми благодари. Нямам никакъв избор в тази ситуация — измърмори той и вдиша уханието на косите й. — Искам ти да си щастлива с мен, Джини. Не желая да търсиш изход или да живееш със страх, че ще попаднеш в капан.

— Щастлива съм.

— Единствено това има значение сега. — Той я хвана за косите и нежно изви главата й назад, за да я целуне. Чу тихата въздишка и почувства твърдите очертания на гърдите й под робата. Кадифената материя се отвори и Райърсън насочи взор към дълбоките, чувствени сенки там.

Тъкмо щеше да мушне ръка под робата, за да изследва тайните, които го очакваха, когато с крайчеца на очите си зърна друга сянка. Тя се движеше край лодката в заливчето.

Райърсън се смрази.

— Какво има? — Вирджиния веднага усети промяната в него. Тя вдигна тревожен поглед.

— Нещо се движи край лодката.

— Животно?

— Възможно е. Но според мен, е с два крака вместо с четири. — Той я пусна и се приближи до прозореца, взирайки се в тъмнината. Сянката отново се мерна, качи се на кея и се насочи към лодката. Райърсън се обърна, хвана Вирджиния грубо за ръцете.

— Чуй ме. Искам да останеш тук и да се заключиш. Отивам долу при лодката.

— Ще дойда с теб — веднага отвърна тя.

— Не, няма да дойдеш. — Той я пусна и с бързи крачки тръгна по коридора към спалнята. Обу маратонките си и посегна под леглото за пушката.

Вирджиния го чакаше в другата стая с напрегнато и тревожно изражение. Тя погледна оръжието в ръцете му и устните й се свиха.

— Райърсън, мисля, че не трябва да ходиш там.

— Нямам голям избор. Не мога да се обадя на ченгетата. На острова няма такива. По дяволите, мислех, че тук сме в безопасност. — Той вече беше стигнал до задната врата и преди да излезе под дъжда се спря. Хвърли бърз поглед назад и рече:

— Запомни какво ти казах, Джини. Остани вътре и заключи всичко.

— Райърсън, моля те…

Той не й даде възможност да спори. Затвори тихо вратата след себе си и изчака, докато тя дръпна резето. После заобиколи постройката и се насочи към прикритието на дърветата.

Основното му предимство беше, че познава острова. Нямаше нужда да върви по пътеката от къщичката до кея.

Дъждът го прикриваше. Райърсън заобиколи боровинковите храсти и по-големите падини, които сега бяха пълни с дъждовна вода.

От позицията си в гората можеше да наблюдава пътеката, но все още никой не се движеше към къщичката. Това означаваше, че човекът, който се въртеше около лодката, все още беше на кея. Опита се да си представи кой може да прави опити да открадне лодката, но нищо правдоподобно не му идваше на ум. После се зачуди кой ли може да иска да повреди лодката. И мислите му го отведоха до още по-интересни разсъждения.

Името на Дан Ферис се появи в съзнанието му.

По някакъв начин Райърсън знаеше, че всичко имаше връзка с проклетата гривна. Инстинктите му безпогрешно насочваха мислите му в тази посока.

Един голям бор му послужи като прикритие до кея. Той се движеше в тъмнината към гаража за лодки. В следващия момент трябваше да излезе на открито. Райърсън се надяваше дъждът да прикрие шума от стъпките му. Не беше войн — нинджа, просто човек, който познаваше отвътре двигателите и енергийните системи. Едва ли точно това му беше от полза в този момент. Пушката тежеше в ръцете му. Не беше използвал оръжие от нощта, когато баща му стреля по Джеръми, като изключим краткият му престой в армията.

Райърсън тъкмо щеше да излезе на открито, когато сянката в лодката направи рязко движение. На кея се появи мъж. Райърсън затаи дъх и се опита да отпусне захвата си около пушката. Ако имаше намерение да прибегне до това, трябваше да изглежда спокоен и хладнокръвен. Той насърчително си рече, че ситуацията не е по-лоша от тази, когато се налага да се срещне лице в лице с борда от директори или някой ядосан клиент.

Но преди Райърсън да успее да помръдне, човекът на кея отвори металната врата на гаража за лодки и влезе вътре. Вратата остана отворена. Райърсън издиша и тихо се придвижи по килима от влажни борови игли към страничната стена на сградата.

Не можеше да изпусне този шанс. Ако стигнеше до вратата навреме, щеше да я затръшне и да я заключи отвън, като по този начин мародерът оставаше в капан в гаража.

Той вдигна пушката и леко скочи на кея. Беше само на един фут от отворената врата, когато човекът в гаража реши да излезе.

Зле разчетено време.

Райърсън се хвърли към металната врата. Мародерът се затича направо към затръшващата се врата и се чу вой на сподавена ярост. На кея изтрополиха пушката и фенерчето, които човекът държеше, когато металната врата се стовари върху дясната му ръка. Оръжието се провря между дъските и цопна в тъмната вода. След него и фенерчето. Мъжът отскочи назад в тъмния гараж и хвана наранената си ръка.

— Не мърдай — тихо каза Райърсън. Той застана на прага, опитвайки се да види жертвата си в тъмнината. Здраво държеше пушката в ръце.

Непознатият за миг се загледа в него, невъзможно беше да се види лицето му в сенките. После изчезна, като отскочи от лъча слаба светлина, който се процеждаше през открехната врата.

— По дяволите.

До тук беше с номерата на Рамбо. Райърсън скочи през вратата. Трябваше да се движи бързо.

Непознатият се стрелна срещу него и двамата се сборичкаха в тъмнината на дървения под.

Докато се търкаляха, Райърсън си помисли дали онзи не носи нож. Бригман беше убит с нож, а ченгетата от Торалина казаха, че убиецът е знаел какво прави.

И Райърсън, и нападателят му се бореха на сляпо. Райърсън се опита да стовари пушката върху главата на мъжа, но успя само да удари някакво метално въже. Отвратен, той захвърли пушката и се съсредоточи в силата на ръцете си, за да спечели тази безмълвна битка на живот и смърт.

Не беше нужно да има добро нощно зрение, нито да е изпълнен с отчаяние, за да нанесе няколко силни удара. Райърсън понесе два удара, един в гърдите и един в рамото, преди сам да предприеме атака. Когато и това се случи, той с удоволствие чу шум от пукане. Противникът му измуча и неистово се метна във въздуха, опитвайки се да блъсне Райърсън.

Онзи беше едър. Достатъчно голям, за да помете Райърсън за секунда. Преди да успее да го сграбчи, онзи се строполи. Райърсън застана неподвижен, опитвайки се да успокои дишането си. Не виждаше нищо и знаеше, че единственото му преимущество е, че и другият не вижда.

Той чу тежкото дишане в тъмнината и го последва отблизо, като се молеше собственото му дишане да не издава къде се намира. Водата тихо обливаше дървения под.

Една дъска изскърца и Райърсън почувства, че кеят поддава. Мародерът се опитваше да го намери в тъмнината. Райърсън остана на място, мъчейки се да определи собственото си местоположение. Той предпазливо протегна ръка и напипа метална кутия с инструменти. Сега вече знаеше къде се намира. Сети се за рибарската мрежа, която беше оставил до кутията с инструменти.

Тихо приплъзна пръсти в кръг, докато търсеше мрежата. Дървото отново изскърца и тежкото дишане се приближи.

Райърсън намери мрежата. Бавно застана на колене, като си даваше сметка, че движенията му вероятно издаваха къде се намира. Нямаше избор. Не можеше да стигне до лоста в легнало положение.

— Хванах те, копеле — изсъска непознатият и се насочи към мястото, където чу тих шум. Недалеч от главата на Райърсън прелетя нещо тежко. Вероятно онзи беше сграбчил някой чук или френски ключ от рафта.

Райърсън усети как онзи се движи в тъмнината.

В последната секунда той метна рибарската мрежа. Тя тихо се разтвори и падна върху целта си, обгръщайки я в мек найлон.

Мародерът яростно изруга, когато мрежата го обви. Изкрещя от гняв и започна да се спъва, докато се опитваше да се освободи от нея. Райърсън знаеше, че колкото повече се съпротивлява, толкова повече се оплита.

Той се изправи на крака и отстъпи, търсейки рафта, където беше намерил мрежата. Този път пръстите му напипаха голям фенер, който държеше там.

Райърсън включи светлината и я насочи. Мародерът се мяташе върху кея и приличаше на голяма риба, хванала се в мрежата. Онзи отново изруга и престана да се съпротивлява, когато светлината се насочи към него. Райърсън насочи лъча към лицето му.

— Е — най-после измърмори той, — ти не си Ферис. За секунди очите на мародера се присвиха и Райърсън разбра, че онзи е познал името. Тази мисъл не му вдъхна кураж. За първи път му мина през ума, че на острова може да има и повече от един натрапник.

А Джини беше сама в къщичката.

Райърсън взе въжето от рафта и приближи жертвата си с мрачна решимост. Трябваше му информация, и то незабавно.

— Ферис с теб ли е? — попита той привидно небрежно като продължаваше да увива ръцете и краката на натрапника. Когато имаш лодка, се научаваш на едно нещо, да правиш добри възли.

— Върви по дяволите.

Райърсън забеляза пушката, която беше донесъл от къщичката. Тя лежеше до някаква кофа. След като завърза няколко здрави възела, той отиде да вдигне тежкото оръжие.

Натрапникът го наблюдаваше с насмешка, очевидно не беше впечатлен от пушката. Може би разбираше, че не е заредена, помисли си Райърсън и мислено въздъхна. Или просто смяташе, че Райърсън не е от хората, които дърпат спусъка към вързани хора. Така и или иначе, глупакът имаше право.

Но имаше и друга заплаха.

Райърсън стовари крак върху рамото на жертвата си и започна да го бута.

— Ей, какво по дяволите…? — мъжът си пое въздух, когато Райърсън го избута на един инч от кея. Студената и тъмна вода се плискаше лениво и заплашително.

— Тук водата не е толкова дълбока — ведро рече Райърсън. — Приливът не е придошъл изцяло. Ако застанеш на крака, ще можеш да държиш брадичката си на повърхността. Докато не настъпи пълният прилив и това ще е. А тук наистина приливите са забележителни. След около половин час водата ще се качи с близо половин метър. Напълно достатъчна.

— Не можеш да направиш това!

— Не виждам защо не — Райърсън го побутна още по-близо до ръба на кея. — Ако това ще те успокои, може би няма да ти се наложи да се притесняваш, че ще се удавиш. Водата е толкова студена, че ще си истински късметлия, ако оцелееш повече от тридесет минути. Тук реалната заплаха се нарича хипотермия. Така или иначе, ако не се върна скоро, си загазил.

— Върви по дяволите!

— Ако искаш да се върна навреме, най-добре е да ме светнеш какво ме очаква там навън. — С крак Райърсън насочи нозете на натрапника към водата.

— Престани, копеле. Не можеш да ме убиеш и сам го знаеш.

— Няма да те убивам. Водата ще те убие. А ти имаш избор, нали? Трябва само да ми кажеш какво ме очаква там навън.

Очите на мъжа засвяткаха от безсилие и ярост.

— Ферис е на острова — изгрухтя той. — Стъпихме на брега от две различни места. Моята задача беше да се погрижа за лодката да не можете да я използвате, за да избягате. Ферис отиде да провери къщата. Той трябваше да ме чака. Щяхме да влезем заедно.

Райърсън изключи фенера и се насочи към вратата.

— Ами аз? — извика яростно завързаният мъж.

Райърсън не си направи труда да отговори. На излизане затвори вратата на гаража.

Вирджиния стоя пред прозореца дълго, след като Райърсън излезе. Знаеше, че не можеше да направи кой знае какво, но ненавиждаше чувството на безсилие, че трябва да чака.

След няколко мъчителни минути видя някаква фигура да се появява от лодката и да влиза в сградата. Дланите й бяха влажни. По тялото й се стичаше пот. Тя напрегнато се наведе напред. След миг видя друга голяма сянка да излиза от дърветата. Райърсън. Той скочи към металната врата.

И тогава, изведнъж двамата мъже изчезнаха в гаража. Райърсън отиде след натрапника.

Вирджиния се освободи от временно обхваналата я парализа. Трябваше да помогне на Райърсън.

Тя се втурна към банята. Намери джинсите и ризата си. Облече дрехите и закопча едно-две копчета само. Дългите й ръкави се ветрееха около китките й. Завърза обувките си и излезе навън. Хукна към пътеката, която водеше към гаража за лодки.

В тъмнината се спъваше, едва различаваше пътеката пред себе си. Тя сграбчи някакъв боров клон, за да не падне.

Тъкмо успя да запази равновесие, когато от сенките отзад се появи мъж, който я хвана за шията и я накара да спре.

— Е — измънка Дан Ферис в ухото й. — Бас държа, че това е дамата със секси гардероб. Водата тук не е толкова топла като на Торалина, нали, госпожице Мидълбрук?

— Ферис — прошепна тя, защото не можеше да говори, тъй като мускулестата му ръка я държеше здраво. Тя беше долепена до тялото му. Можеше да помирише потта му.

— Точно така. Дан Ферис. Вие с Райърсън ми донесохте само неприятности. Знаеш ли? Едва не ви изпуснах, след като си тръгнахте от Торалина. После трябваше да подкупя момчето, което държи лодките на другия остров, за да открия къде се намирате. Приключих и с двама ви. Хайде. След като си излязла навън в тъмното, мога да заключа, че и Райърсън е навън. Да идем да го намерим.

— Той не е… не е… — ръката се сви около гърлото й и Вирджиния усети нещо хладно и остро да докосва бузата й. Потрепери като си спомни, че Хари Бригман беше убит с нож. — Какво искаш от нас?

— Гривната, за начало. После, госпожице Мидълбрук, най-важното нещо, което искам от вас двамата с любовника ти, е мълчание. — Той я побутна по неравната пътека.

Тогава тя разбра, че Ферис възнамерява да убие нея и Райърсън. Гривната я пареше под дългия ръкав. Недоумяваше какво ли би направил Ферис, ако знаеше, че гривната е у нея.

Ферис издърпа Вирджиния пред гаража и като държеше ножа до гърлото й, извика силно.

— Селдън? Вътре ли си? Какво става? Хванах жената.

Настъпи дълга тишина. Вирджиния усещаше опасното напрежение в похитителя си. Острието на ножа натискаше гърлото й. Тя затвори очи и се помоли за безопасността на Райърсън.

— Селдън!

От гаража се чу стенание.

— Вътре съм. Вързан съм. Райърсън е някъде навън. Внимавай, Ферис. Копелето е бързо.

Ферис изпсува злокобно и дръпна Вирджиния в прикритието на дърветата.

— Достатъчно, Ферис. Пусни я. — Райърсън излезе от сенките от другия край на гаража. Лунната светлина се отразяваше върху пушката в ръцете му.

Дъждът беше спрял. Сега Вирджиния ясно виждаше лицето на любовника си и изражението му я стъписа. Нямаше и следа от великодушния домашар и почитател на Моцарт, когото тя опозна през последните няколко седмици.

Във въздуха вибрираше насилие и тя усети как острието се забива по-дълбоко в гърлото й.

— Да я пусна? — надсмя се Ферис хладно. — И защо да го правя? Госпожица Мидълбрук е моята застрахователна полица. Ако смяташ, че си достатъчно добър да ме застреляш, без да я нараниш, хайде опитай. Малцина са толкова добри с пушката, Райърсън. Ще я убиеш и ти го знаеш. Свали оръжието.

Вирджиния погледна Райърсън и поклати глава.

— Така и или иначе той ще убие и двама ни — рече тя спокойно и сама се изненада от това. — Така че, опитай.

Райърсън не й обърна внимание.

— Какво искаш, Ферис?

— Вече казах на любовницата ти. Гривната и вашето мълчание.

— Имаш ги и двете, ако я пуснеш.

— Разбира се — с насмешка отвърна Ферис. — Ти си бизнесмен. Ще разбереш желанието ми за малко повече застраховане от честната ти дума на бой скаут. А сега свали оръжието, преди да я наръгам в гърлото.

Райърсън бавно свали дулото на пушката и направи няколко крачки напред.

— Казах, свали го! — отсече Ферис.

Той придърпа Вирджиния настрана към кея.

— Веднага, щом я пуснеш. — Райърсън продължи предпазливо да се предвижва напред.

— Няма да я пусна, и ще се радвам да ти покажа, че говоря сериозно.

Ферис натисна ножа още повече към гърлото на Вирджиния. Тя потрепери. Усещаше гривната като нажежена на ръката си, недоумяваше защо я чувстваше така. Несъзнателно тя доближи едната си ръка към китката, върху която беше гривната.

— Спри — спокойно рече Райърсън. — Ще ти дам пушката. — Той я подаде.

— Остави я на земята.

Райърсън я захвърли върху влажните борови иглички.

— Оръжието е твое. Сега я пусни.

— Няма начин. — Ферис започна да бута жертвата си напред с явното намерение да се добере до оръжието. Той държеше ножа до гърлото на Вирджиния.

Гривната едва ли не изгаряше от огън китката на младата жена. Тя незабележимо откопча закопчалката и хвана блестящото бижу в дланта си.

— Това ли искаш, Ферис? — тихо попита тя. На бледата лунна светлина лумна блясъкът на смарагди, злато и белите пламъци на диамантите.

— Гривната — задъха се Ферис, изненадан. — Дай ми я, кучко.

Но ръката на Вирджиния вече замахваше към водата. Гривната блесна за миг във въздуха и потъна в студената вода.

— Не, по дяволите, не! Кучка такава! — Ферис замахна свирепо с ножа си, но в този миг Вирджиния се хвърли на земята. Размерите и структурата и в този миг се оказаха предимство. Беше достатъчно едра, за да дръпне Ферис и той загуби равновесие. Хлъзгавите борови игли под краката им й помогнаха. Ножът промени посоката си.

Вирджиния усети хлад, когато я прониза болка в рамото вместо в гърлото. После Райърсън падна върху нея и Ферис с цялата тежест на тялото си.

Тя се търкулна и се освободи. После седна и се хвана за нараненото място. Притисна раната здраво, стараейки се да не обръща внимание на болката, докато гледаше как Райърсън и Ферис се боричкат на земята. Зави й се свят. Когато вдигна глава, й се стори, че Ферис беше върху пушката на Райърсън. Тя се вдигна на крака с несигурни движения.

— Не! — изпищя тя и се хвърли върху оръжието. Завладя я ужас, когато осъзна, че е закъсняла.

Ферис хвана оръжието. Вдигна го бързо и го насочи към Райърсън, който не се трогна от заплахата от насоченото към него оръжие. Ферис дръпна спусъка.

Чу се леко прещракване и нищо не се случи.

Преди Ферис да се опомни, Райърсън стовари юмрук с всичка сила в челюстите на натрапника. Ферис се строполи на земята. Оръжието се изплъзна от пръстите му.

Вирджиния погледна първо оръжието, после Райърсън. Той само я погледна, докато се изправяше с мъка на крака.

Невярваща, Вирджиния само отвърна на погледа му.

— Не е заредена?

— Аз съм бизнесмен — сухо рече Райърсън, докато вървеше към нея. — Вярвам на статистиката. По-голяма е вероятността зареденото оръжие да се използва срещу собственика му, отколкото срещу някой мародер. Разбира се, че не е заредена. Не съм пълен идиот.

— Защо я купи тогава?

Райърсън шумно въздъхна.

— Защото ти изглеждаше толкова решена да си вземеш оръжие и защото не знаех какво ни предстои. А и нямаше вероятност ченгетата да са ни от помощ. И защото не можах да измисля нищо друго, с което да те защитя. Това е. Доволна ли си? Както виждаш, оказа се съвсем безполезно упражнение в мъжественост. Оръжието изобщо не ми помогна.

Вирджиния несигурно се усмихна.

— Някои мъже са толкова мъжествени, че нямат нужда от оръжие, Райърсън. Предполагам, че ти си един от тях. — Тогава я връхлетя замайването и тя се свлече в ръцете му.

Райърсън я хвана.

— Боже мой, той те е улучил. Копелето те е намушкало с ножа. Защо не ми каза, че си ранена?

— Щях да го спомена — рече Вирджиния вместо извинение.