Глава 8


Алексий знаеше, че не бива да застрашава приятелството им. Особено след като следваше заповедите на Конлан и Вен, според които трябваше да подсигури съюза им с бунтовниците. Пълна лудост.

Може би побъркано бе по-подходящата дума. Още преди време, когато бе срещнал Грейс, която се биеше редом с Куин в битката при Сейнт Августин, тази жена му влезе под кожата. И разруши самоконтрола му.

Онази целувка.

Не беше само заради очевидната ѝ красота. Дори и сега имаше чувството, че прекрасните ѝ очи го гледаха, а всяко едно нейно движение показваше неподчинение.

Най-вече в този момент.

Тя стоеше там и леко хапеше долната си устна. Огряна от следобедното слънце, приличаше на богинята, чиято наследница твърдеше, че е. Студеният морски бриз духаше в косите ѝ, които се изпречваха пред лицето ѝ, а тя бързо ги отместваше, за да не ѝ пречат.

Косата, както всичко по нея, винаги бе под контрол. Дългата ѝ копринена коса бе сплетена на плитка и увита около онези неща, които жените често използваха. Искаше косата ѝ да е пусната, дива и освободена. Но не само тя, а и самата Грейс.

Тя съблече грубоватото си кожено яке и го пусна на тревата в двора. Под него носеше червена блуза с дълги ръкави и избелели джинси. Ако преди сто-двеста години, някой му бе казал, че дрехите, които преди години са носели фермерите, когато са орали полята, ще се превърне в най-сексапилното облекло, което една жена може да носи, щеше да му се изсмее в лицето. Но начинът, по който дънките подчертаваха извивките и задника ѝ, го водеше към грешни мисли.

Вен бе прав. Той наистина се нуждаеше от божията помощ. Изглежда, че не беше с всичкия си, след като я накара да тренират заедно. Имаше ужасното предчувствие, че ръкопашен бой нямаше да му помогне с начинанието му да не мисли за Грейс. Гола.

Грейс, близо до парапетите, огряна от лунната светлина. Гола. Божествена в своята голота, яздейки го, докато пуснатата ѝ коса се поклащаше, поета от нощния бриз.

Гола.

Алексий поклати глава, опитвайки се да изхвърли тези мисли от главата си, но тя забеляза жеста му и вероятно го разбра погрешно.

– Какво има? Да не би да се отказа? – подразни го. – Май все пак си твърде уморен, здравеняко?

– Никога няма да съм прекалено уморен, за да те поваля – отвърна той, а силата на двойния смисъл, който съзнателно вложи, нажежи въздуха между тях.

Грейс ахна, но толкова тихо, че Алексий едва я чу, а след това стисна меча за тренировки. Руменината по бузите ѝ го изненада. Жената воин, бе срамежлива. Това беше изненадващо! Противоречието го очарова и воинът се зачуди дали щеше да се изчерви, когато бе заедно с него в леглото.

Но красавицата дойде на ринга, така че той трябваше да се концентрира. Грейс бе достоен воин и щеше да бъде безмилостна. Въпреки че не го показваше, Алексий наистина бе изморен след три часа тренировки. С умения и късмет, тя щеше да нанесе силен удар по главата и егото му.

Но, честно казано, атлантът имаше други планове за нея и те не трябваше да включват желанието му да вкуси съблазнителното ѝ тяло. Не сега, не и днес, въпреки че планираше да го стори в близкото бъдеще. Двамата с Аларик трябваше да проведат разговор преди воинът да напусне Атлантида. Да обсъдят пречистване, клетвите и дали пет години са достатъчни да излекуват воин, толкова осквернен и копнял за смъртта.

Беше настъпил мигът. Бе минало достатъчно време. О, велики Посейдон, нека да е дошъл този момент. Защото може би за пръв път в живота си бе намерил жена, без която не можеше да живее.

– Смяташ да танцуваш цяла нощ или най-накрая ще започваме? – попита го Грейс, докато бавно обикаляше около него, с меч ръка. – Да не би големият и силен атлант да се страхува, че ще му сритам задника?

Алексий не се сдържа и се засмя.

– Изправял съм се пред по-големи и опасни противници от теб, но те не бяха толкова сладкодумни.

– Не изоставай, старче. Знам, че не си от този век, но нека да те светна, че това се нарича сплашване на противника – усмихна му се тя, а очите ѝ заблестяха.

Без значение какво имаше между тях, Грейс обожаваше предизвикателството на битката.

Мъжът премигна няколко пъти, докато осъзнае какво му казваше.

– Старче ли ме нарече? – не беше нужно да преиграва с яростта си. – Старче? Ще ти дам аз едно старче.

След тези думи, той спря да обикаля около нея и се приближи, вдигна меча си и замахна наляво. Тя го блокира и парира отдясно.

– Прекалено си лесен, старче. Винаги замахваш наляво, никой ли не ти го е казвал през последните няколко века? Може би се нуждаеш от още тренировки, преди да успееш да ме повалиш – след това без проблем изпълни пирует, достоен за балерина, завъртя се и опита да го ритне директно в лявата половина на главата.

Той се наведе и я хвана за кръста, докато беше във въздуха. Преди да успее да реагира, той я целуна по врата и вдиша дълбоко, за да може да поеме уникалния ѝ аромат. Ухаеше на диви цветя и морска трева. Не беше нежна като роза. Целуна я още веднъж и се усмихна, когато усети ускорения ѝ пулс да препуска по устните му, а след това отскочи назад.

– Този старец разполага с трикове, за които дори не си мечтала, жено. Внимавай, защото смятам да си вземам по нещо всеки път, когато се озовеш в обятията ми.

Тя се завъртя, зае бойна позиция и насочи меча си към него. Страните ѝ бяха поруменели, но Алексий не можеше да каже дали беше заради напрегнатата битка, или заради целувката. Вероятно и двете. Все пак това беше Грейс.

– А какво ще кажеш за всеки път, когато аз те спипам? – предизвика го тя.

Той се усмихна и позволи на всяка една гореща фантазия, която е имал за нея, да се разкрие в погледа му. Заради въздишката, която избяга между устните ѝ, атлантът сметна, че е разбрала съобщението му.

– Мислех да поиграем тенис – отвърна ѝ, надсмивайки се на думите ѝ за въпросния спорт.

След това вдигна меча си и тръгна към нея. Нямаше да прояви милост както и не смяташе да прави коментари, свързани със секса или човечността ѝ. Точно сега, в този момент, тя беше негова и щеше да я вземе по единствения начин, който не му беше забранен.

– Отбранявай се, прекрасна моя – каза ѝ и след това нападана.

* * *

Грейс едва успя да си поеме дъх преди той да я атакува. Дървените мечове се удряха един в друг, докато двамата с Алексий си проправяха път на ринга. Заради невероятното си мускулесто тяло, дълбоките сини очи и дълга руса коса, която стигаше до раменете му, той приличаше на викинг, дошъл да отвлече селската девица.

Селска девица, но с късмет.

Чакай. Не. Концентрирай се. Трябва да устоиш на викинга, тоест атланта. Покажи малко достойнство, момиче.

От време на време Грейс го принуждаваше да заеме отбранителна позиция, но всеки път, щом той го правеше, я гледаше втренчено и едва спираше смеха си. Воинът си играеше с нея и това я побъркваше.

Лошото беше, че каквото и да искаше да постигне с побъркания си план и постоянните докосвания, се получаваше. Беше толкова разсеяна и не можеше трезво да обмисли стратегията или следващия си ход, а без съмнение отстрани приличаше на някой начинаещ.

Тя нападаше, а той парираше, а след това отвръщаше на удара ѝ. Замахваше с меча, а мъжът го блокираше и отново я докосваше. Целуваше врата ѝ. Докосваше косата ѝ.

След подобно сражение никога не бе дишала така тежко, дори и в истинска битка с истински мечове. Той дори не беше задъхан. Алексий контролираше цялата битка.

Възползва се от отвлеченото ѝ внимание и отново замахна наляво. Грейс го блокира без никакво усилие, но осъзна, че воинът бе направил заблуждаваща маневра. Боецът се движеше светкавично бързо и за секунда я притисна към себе си. Гърдите ѝ се опряха в неговите. Пусна меча си на земята, докато със свободната си ръка се протегна да развърже косата ѝ. Тежката ѝ плитка се спусна надолу, а след това воинът махна и връвчицата, с която я бе вързала.

– Защо криеш тази коса? – попита я с нисък и дрезгав глас.

Глас, който би трябвало да използва в спалнята. Опита се да му отвърне, но думите не искаха да излязат от пресъхналата ѝ уста.

Алексий спусна другата си ръка надолу и я хвана за задника, а след това я придърпа по-близо до себе си. Бяха толкова близо, че Грейс усещаше непогрешимото чувство на възбудата му, която се отъркваше в нея. Усети, че прави нещо с плитката ѝ, но не знаеше какво, докато вече разплетената ѝ коса не се появи между тях, увита около китката му.

– Знаеш ли, че фантазирам за твоята коса? Никога не съм имал по-ярки и страстни блянове. Сънища, в които косата ти е разпиляна по възглавницата ми; как тези тъмни къдрици красят коприната в спалнята ми в Атлантида. Мечти за дългите ти къдрици, които падат по гърдите ми, докато те любя. Или как заравям пръсти в тях, докато те взимам из отзад. Имаш ли представа какво ми причиняваш?

Сведе глава до извивката между шията и рамото ѝ и вдъхна аромата ѝ. Усещането за топлия му дъх по кожата ѝ бе толкова възбуждащ, че коленете ѝ се подкосиха и Грейс изпусна дървения си меч.

– Аз… ти… – опита се да отвърне, но дори не можеше да мисли.

Не успя да формулира смислено изречение, за да го изрече. Оставаше ѝ само да изстене, когато Алексий съвсем нежно я захапа.

Почти без нейно разрешение, ръцете ѝ се обвиха около врата му. Тя се притисна в него, докато нищо освен памучния ѝ сутиен и блузата ѝ не разделяха голите му гърди и нейните болезнено твърди зърна.

Дори и това не ѝ беше достатъчно. Искаше го гол. Искаше и тя да е гола.

Грейс най-накрая се отдаде на най-съкровеното си желание, откакто го бе видяла да влиза през онази врата в Сейнт Луйс. Вплете пръсти във великолепната му коса и чувството от допира я накара да изстене. Косата му бе толкова многоцветна. Нямаше да е достатъчно, ако просто я наречеше златиста. Беше с цвета на шампанското и на залеза, както злато, бронз и мед. Беше като една чувствена фантазия. Блян за дива котка, която само тя може да укроти.

Подивял атлант, когото само тя можеше да опитоми.

Само ако беше истина.

– Толкова си красив – прошепна.

Алексий вдигна глава и се вгледа в очите ѝ, но в неговите блестеше мрачен и страшен пламък. За първи път не се опита да скрие свирепо обезобразената лява част на лицето си.

– Казвали са ми го милион пъти, преди да бъда обезобразен. Тогава външният вид не значеше нищо за мен. Просто средство, което ми помагаше да свалям полите на жените.

Затегна хватката си около кръста ѝ, докато тя не изпита болка. Грейс не каза нищо, усещайки, че той бе на път да признае нещо, което тя се страхуваше да чуе, но трябваше да узнае.

– След това други ми говореха за красота, но всъщност имаха предвид болка. Моята болка. Бях пленен, Грейс – призна той, а думите бяха така груби, сякаш ги бе откъснал от душата си. – Пленен, докато се опитвах да спася своя принц, но той също бе пленен. Нападателите, които почитат болката бяха от Алголагния, култ към богинята на вампирите – Анубиса. Откриват красотата и сексуалното освобождение в болката и страданието на другите. Дълго, неописуемо дълго, те ме измъчваха, оскверняваха и покваряваха, докато едва не повярвах, че красотата може да се намери единствено в кръвта, болката и отчаянието.

Усещане за съчувствие, ярост и ужас премина през тялото ѝ. Тя понечи да отвърне, но той поклати глава.

Знак за предупреждение или отрицание.

– Не търся съчувствието ти и няма да приема съжаление. Никога не съм споделял и един детайл за времето, което прекарах там, и никога няма да го направя. Но трябва да знаеш, че ако продължаваш да ме предизвикваш, ще освободиш звяр, какъвто никога не си срещала. Вярвам, че тогава нещо в мен се пречупи и все още е някъде там в мен. Вътре, в границите на това, което някого определях като желание.

Грейс не знаеше какво да отвърне. Какво да направи. Но осъзнаваше, че трябва да каже или да стори нещо, което да прогони болезнената самота в очите му.

– По-силна съм, отколкото изглеждам – призна тя и му се усмихна. – Въпреки че на ринга изобщо не те затрудних. Бива ме да поправям счупени неща. Макар че досега не съм пробвала с хора.

Без да го очаква, Алексий я пусна и отстъпи назад.

– Не ти се налагам, моя красива Грейс. Ще се опитам да те избягвам, докато приключи мисията. Имаш думата ми. Моля те, приеми най-искрените ми извинения относно неуместното ми държание.

Преди да успее да измисли подходящ отговор, той ѝ обърна гръб и тръгна напред. Грейс искаше да го последва, но трябваше да бъде внимателна. Все още не знаеше какво наистина му се е случило. Какво не му беше наред. Колко много ярост и омраза крие зад великолепното си лице. Но за нея белезите му бяха подобрение, което превръщаше класическата красота в по-грубовата. Затова бе наложително да бъде много внимателна.

Грейс го наблюдаваше, докато Алексий се отдалечаваше от нея, а тялото му се извисяваше гордо и могъщо, осъзнавайки, че той я бе отхвърлил преди тя да направи същото. Но всъщност искаше да я защити. Защитаваше и себе си.

Защитите ѝ се срутиха. Предпазлива, как ли пък не. Тръгваше след него.

– Алексий! – тръгна към него, а след това се затича, докато не го настигна. След това вдигна ръце към лицето му, с желание да го докосне. – Недей. Не ми се извинявай. Не се дръж с мен като с крехко същество. Не бягай от мен. Смятам… мисля, че между нас има нещо и искам да ми дадеш време да разбера какво е то. Животът е кратък…

Сетне се спря и се засмя гръмко.

– Тоест, животът може и да не е кратък за теб, но за мен, за хората е такъв. Преди десет години научих един много горчив урок. Дай ми шанс да бъда повече от твой съюзник.

– Повече? – попита.

Грейс свали ръцете си и отстъпи, засрамена от предложението си. За каква се смяташе? За психолог? Как изобщо можеше да си помисли, че би могла да предложи нещо на този мъж, който, изглежда, бе преживял нещо ужасно?

– Аз съм идиотка – прошепна и затвори очи. – Пълна идиотка.

– Силно се съмнявам, но все пак защо смяташ така? Грейс? – той я хвана за ръката и се вгледа дълбоко в очите ѝ.

Очите му бяха станали черни, но в центъра на зениците му блестеше странна синьо-зелена светлина. Знаеше, че очите на атлантите менят цвета си в зависимост от настроението им. Но този син пламък бе нещо ново за нея.

– Грейс?

Тя премигна. Имаше чувството, че погледът му я бе хипнотизирал.

– Вероятно ще успеем да го караме по-бавно. Да разберем, да открием дали това нещо между нас си заслужава. Не мисля, че ставам за сериозна приятелка.

Този път той премигна, а след това на лицето му се настани широка усмивка.

– За приятелка? – повтори бавно. – Боговете да са ми на помощ. Не мога да повярвам, че се налага да говоря с Аларик за това.

– Какво? Какво общо има Аларик?

Алексий се наведе и я целуна по челото, а след това се поклони.

– Както сама каза, нека да го караме по-бавно. До утре, ми амара.

След това се завъртя и се затича към двора, а след миг скочи във въздуха и прие формата на мъгла. Грейс наблюдаваше с интерес как блестящият облак, който допреди малко бе воин на Атлантида, се носеше във въздуха.

Това сложи край на разговора им.

Фукльо.

Загрузка...