Глава 6


Атлантида, военната стая, на следващият ден

Алексий стана от масата и избута стола си. Дори и дузината чаши пиво, които бе изпил, не го възпряха да мечтае за нея или пък да не се мята цяла нощ, докато на сутринта не се събуди възбуден до болка.

А сега трябваше да се оправя и с това?

– Не, няма начин. Намерете си някой друг, който да бърше носовете на онези сополанковци бунтовниците. Хората ми идват в повече – почти изръмжа той.

Вен се отпусна на стола си и скръсти ръце пред гърдите си.

– Искаш ли да повториш? Може би не съм изпил достатъчно кафе, но ако не греша, станах от топлото си легло, оставих горещата си жена и дойдох тук, за да ти дам задачите ти, а ти просто ми отказваш.

Вен потърка очи.

– Чакай, може би все още сънувам – добави. – Не, не и с твоето лице. По-скоро е кошмар.

Войнът бе единственият, на когото позволяваше да подхвърля хапливи коментари за обезобразеното му лице. Венджънс го правеше непрекъснато, затова Алексий се чувстваше някак… нормален.

– Съжалявам, но вероятно не се изразих правилно, Ваше Височество – отвърна Алексий сухо. – Предпочитам да не бъда причисляван към тези, които ще обучават бунтовниците в Сейнт Августин. Както и Гре… онези човеци.

– Наречи ме още веднъж „Ваше височество“ и ще ти сритам задника – заплаши Вен, но без никакъв плам в очите, докато наблюдаваше Алексий по-близо от допустимото. – Каква е истинската причина? Чувал съм за тази командирка от Куин, но нищо съществено. Грейс... как беше, май Хенсън?

– Хавиланд – веднага го поправи Алексий.

Прекалено бързо, ако съдеше по пламъчетата в очите на Вен.

– Да не би да имаш проблем с тази жена?

Алексий спря да се разхожда напред-назад и вирна брадичка.

– Няма никакъв проблем. Предпочитам да изпратиш друг. Някой трябва да замине за Европа и да разузнае около вампирката, която твърди, че е изгубената принцеса Анастасия. Аз съм доброволец.

– Ще отидем ние с Ерин. Тя има идея и можем да открием друга певица на скъпоценните камъни в местност в Швейцария, която е под опеката на фае – каза Вен и поклати глава. – Все още не мога да разбера как така винаги се съгласявам с нея.

– Трудно е да спориш с жената, която спря бомба, преди да взриви мозъка ти – отвърна сухо Алексий.

Вен се засмя.

– Ето защо. Както и да е, мисията не е просто тренировъчна. Чухме, че Вонос крие Проклятието на вампирите някъде около Сейнт Августин. Изглежда, че разполага с висока и недостъпна крепост в покрайнините.

Алексий подсвирна.

– На това му се казва награда. Истина ли е, че диамантът прави това, което е описано в мита?

– Куин и Аларик са видели как Вонос го използва, за да унищожи цяла тълпа вампири. Проклятието ги направило на нищо, което звучи страхотно. Жалко, че Вонос е излязъл невредим.

Вен стана, протегна се и се прозя.

– Мисля, че двадесетият тост за здравето на бебето ми дойде в повече. Главата ми кънти, сякаш в нея се удрят чукове.

– На всички ни дойде в повече – призна Алексий.

Самият той се опитваше да не движи главата си прекалено бързо от момента, в който се бе събудил.

– Виж, ето какво предлагам. Нуждаем се от теб. След последното му изпълнение Денал прилича на каскадьор и не можем да му позволим да види Райли и бебето. Бренан вече е в Йелоустоун, за да провери какво става с вълците. Проблемът изглежда огромен. Тиърнан е във Флорида и знаеш, че двамата с Бренан не трябва да са близо един до друг – Вен спря, за да си поеме дъх и продължи. – Конлан очевидно няма да ходи никъде. Остава Кристоф, ти би ли му се доверил? По-скоро би намушкал новите попълнения, отколкото да ги обучава. Също така, не знам защо ти се обяснявам. Аз съм Отмъщението на краля, а не секретарка, за бога.

Победен от аргументите му, Алексий игнорира подигравателния му тон и кимна.

– Имаше време, когато да си част от Седемте значеше да се бием рамо до рамо. Ние сме воините на Посейдон, елитните защитници на Висшия Принц Конлан. Заедно сме защитавали човечеството от подтисничеството. Струва ми се, че сега все повече и повече се отдалечаваме.

– Може би. Или най-сетне порастваме, приятелю. Вече имам племенник и заради него искам да превърна света в по-безопасно място. Особено след като въздигнем Атлантида на повърхността, но това ще стане, когато успеем да намерим липсващите скъпоценни камъни.

– Ще изпълня задачата си. Ще намеря онзи диамант и ще направя всичко по силите си, да превърна онези хора в страховити бойци, достойни да се бият редом с нас.

– Зная, че ще го сториш. А сега нека се върнем към по-интересната тема. Грейс. Наясно ли си с потеклото ѝ? Твърди, че е наследница на Диана.

– Зървал съм лъка, който носи, но рядко съм я виждал да стреля. Много е добра. Никога не пропуска – бе принуден да признае Алексий. – Достатъчно дълго сме се сражавали за една и съща страна и знам какво говоря. Винаги бих ѝ се доверил и знам, че ще пази гърба ми. Не казвам, че не е добър воин, но е…

– Лично?

– Може да се каже.

– Преодолей го – посъветва го Вен. – Водим война, трябва да забравим личните си проблеми и да се съсредоточим върху мисията.

– Това ли каза на Ерин? Преди или след като я заведе в леглото си? – отвърна Алексий, с умишлено суров глас.

Може и да се съгласяваше с този скапан план, но това не значеше, че ще се преструва, че му харесва.

Вен не обърна внимание на коментара му.

– Забрави го – повтори той. – Ако нещата между вас с Грейс са както между мен и Ерин, то тогава бог да ти е на помощ. Защото животът ти коренно ще се промени, приятелю.

Преди Алексий да успее да му отвърне, принцът се изправи и напусна стаята; без съмнение се връщаше при топлото си легло и жена си.

Може би наистина се нуждаеше от божията помощ, защото внезапно в съзнанието му изплува Грейс. Гореща, готова за него и в резултат членът му се втвърди до болка. Петте години лишени от женски ласки, които сам си бе наложил, и контролът му изчезнаха в момента, в които си представи великолепната ѝ коса, разпиляна по атлантската коприна на леглото му. Ръцете и краката ѝ го призоваваха. А тъмните ѝ очи, обещаваха непознати за него наслади.

Точно когато си помисли, че ще свърши в панталоните, като някой младок, една мисъл премина през съзнанието му и смехът, породен от нея успокои напрежението. Познаваше Грейс и бе сигурен, че щеше да го накара да се състезават кой да бъде отгоре.

Бог да му е на помощ, но, изглежда бе срещнал жена, чиято интелигентност го впечатляваше повече от тялото ѝ. Образът в съзнанието му се промени. Този път Грейс се смееше, като в моментите, когато говореше с приятелката си Мишел и в красивите ѝ златисти очи сияеше страхотното ѝ чувство за хумор.

След това сериозната Грейс, която дава съвети относно стратегията.

Строгата Грейс, с ръце твърди като камък, докато държи лъка си и тренира.

Решителната, безкористна, смела Грейс, която неведнъж се бе хвърляла в битка, за да спаси някой друг.

Милиони образи се въртяха в съзнанието му, като теченията в коварното море.

Грейс, Грейс, винаги Грейс. Жалко, че дори не беше гола.

Мисията несъмнено щеше да е интересна.

* * *

Форт Кастильо де Сан Маркос, Сейнт Августин, Флорида

– Грейс, там ли си?

Тя вдигна поглед от компютъра и видя Сам, който стоеше на вратата. Добрият стар Сам. Познаваше го от доста време. Идваше и си отиваше, когато си поискаше. Нещо като момчето за всичко в бунтовническите групи. Една вечер пристигна от Джорджия и каза, че Куин му е предала да ѝ предаде, че той е в състояние да ѝ помогне във всеки един момент. Заместник- командир, поне този термин бе приемлив, не че бе свикнала с тези нарицателни. Тя – командир. Едва се сдържа да не се засмее.

Можеше да е от полза, ако имаше военна подготовка. Сам, от друга страна, бе военен. Според слуховете някои от новаците също са били, но по времето, когато всички военни действия са падали на плещите на министъра на отбраната.

Той бе назначаван на пост от президента, но одобряван от Примуса, и по закон бе вампир. Вампирите спореха и бяха достатъчно убедителни да се стигне до гласуване. Аргументът им беше, че след като толкова години са водели битки, точно техен представител трябва да отговаря за военните въпроси.

Плюс това проблемът относно чуждестранните заплахи бил премахнат, след като никой народ не би се изправил срещу вампири, или поне така казаха, което им осигури победата. Случило се много преди бунтовниците да предприемат някакви мерки. Преди неспокойствието да се превърне в страх, след това в притеснение и най-накрая в открито неподчинение.

– Грейс? – рунтавите бели вежди на Сам се повдигнаха, а в погледа му се четеше притеснение, което напоследък не слизаше от лицето му. – Какви ли мисли се въртят в главата ти?

Жената се усмихна и затвори капака на лаптопа си. По-късно щеше да разполага с достатъчно време, за да дешифрира криптираните съобщения.

– Моите мисли не струват нищо, дори и пени – отвърна му тя и се намръщи, докато протягаше дългите си крака под малкото бюро. – Странно как така никой не се притеснява за пари по време на революция. По филмите добрите, изглежда, винаги са оборудвани с най-новите оръжия, а и не се нуждаят от храна.

Изправи се и се запъти към вратата на офиса си, който някога е бил обитаван от офицери. Когато поискаха да наемат форта за „театрални цели“, управниците на града с радост им го дадоха в замяна на годишна такса. Мястото се е ползвало като туристическа атракция, но след като вампирите явно са сметнали, че е политически некоректно да се използва помещение, на което някога са се състояли най-масовите изгаряния на вампири, го затворили. Обзалагам се, че това липсва в книгите, събрали историята на Флорида. Та оттогава градът е на загуба.

Също както и бунтовниците.

– Освен това не ходят до тоалетната! Не си ли забелязала? – попита Сам, докато бавно се присъедини към нея. – Никога не ползват и банята, ако не са някакви момичешки глупости.

Мъжът изръмжа, но Грейс така ѝ не разбра на какво се възмущаваше. Може би и на двете. Сам се държеше като глупав и необразован селяндур, когато му изнасяше. Допреди известно време бе полковник в специалните части, но когато новият им вампирски генерал встъпи в пост, го изгони за неподчинение.

– Защо не се присъедини към паранормалните специални части, Сам?

Погледът му се спря на нея.

– Това пък какво общо има с бани?

– Съжалявам, не исках да любопитствам. Просто смятам, че те ще са очаровани от някой с твоята подготовка и способности. Мислех, че с твоята квалификация би предпочел да си с тях, вместо с някоя пропаднала група. Между другото, какво ще кажеш да поемеш обучението на новите попълнения, а аз да съм човекът, на когото да разчиташ?

Колкото повече се доближаваха до предната част на платформата, напрегнатите гласове ставаха все по-оглушителни. Всички новобранци бяха там и Грейс не можеше да ги съди. Гледката беше уникална.

Фортът се намираше вляво от входа на пристанището, построен на стратегическо място, за да пази най-старите, но и най-често нападаните градове в Америка. На Грейс ѝ бе останало време да разучи историята на тези места и бе удивена. Изоставеният магазин за подаръци бе покрит с потънали в прах книги, които разказваха за голямото здание, града и военните действия в този район. Кендола, испанският губернатор на Флорида, дал нареждането тази крепост да бъде построена. През 1672 година заедно с военния инженер Игнасио Даза и усилията на войници, индианци, роби и сръчни занаятчии строежът започнал. Бедният губернатор починал малко след началото на строежа, но той не бил завършен до 1695 година.

Това, което Грейс намираше за впечатляващо, бе конструкцията на стените. Направени от камъни, по-точно кокина, която съдържа малки мидички, превърнати в твърд камък от самото море. Сякаш богът на Алексий си е играл с такива камъни като дете. Испанците пренесли този камък с лодки от остров Анастасия. Важната задача била възпрепятствана от пирати и бури, но била успешна, и фактът, че тази конструкция и до днес е непокътната, е доказателство за уменията на майсторите.

Тези дни пристанището се е превърнало в дом на много моряци, които се радват на меката зима и се къпят в слънчевите лъчи, огряващи Флорида. От другата страна, на форта, сгушен в прекрасната панорама, се намираше градът. Имаше какво да се види, затова Грейс бе прекарала целия ден, разхождайки се по улиците на стария град. Бе посетила магазини, исторически забележителности, дори и няколко занаятчийници.

Едно момиче, чиито живот бе посветен на боевете и тренировките, се нуждаеше от няколко часа, в които да наблюдава как се духа стъкло.

– Къде се отнесе? – попита я Сам, което я накара да се замисли да не би да я питаше за втори път.

След като излезе от страната на мечтите, му кимна и се усмихна.

– Специалните части няма да ми позволят да взема кучето на разузнаване – обясни той. – А и според Куин имаш специален талант, заради това те е избрала да водиш обучението – мъжът се спря на последното стъпало и подсвирна. – Хайде, Блу.

Най-сбръчканото куче, което Грейс някога бе виждала, вдигна глава, отвори едното, а след това и другото си око и се изправи по изключително нескопосан начин. Сам ѝ беше казал, че Блу е порода кръвоследник.

– Най-добрата порода за проследяване на лошите и спане по верандите – бе обяснил той. – Или за проследяване на лошите, които спят на верандите. Нещо такова.

На лицето на Сам се настани онази уникална усмивка, която ясно ѝ казваше, че се шегува с нея.

Работата с мъж от Джорджия определено беше преживяване за момиче от Средния запад.

Тя потърка потните си ръце в дънките си и Сам присви очи.

– Няма за какво да се притесняваш, Грейс. Всички те изпитват страхопочитание към теб.

– Към мен ли? Защо?

Сам игнорира въпроса ѝ отговори на следващия, който остана неизказан.

– Важният ти треньор все още не е пристигнал.

Пеперудите в стомаха ѝ, които бяха с големината на фламинго, се успокоиха и тя въздъхна.

– Добре. Първо, нека да се запознаем с тях и да ги приветстваме. Убедена съм, че Алексий също ще желае да се запознае с тях, затова ще ги интервюираме, когато и той пристигне.

– Устройва ме – съгласи се Сам и отново тръгна по стълбите. – Ще ми кажеш ли защо този мъж те вълнува?

Нямаше защо да отрича, Сам бе като ловджийско куче.

– Веднага щом разбера, ти ще бъдеш първият, на когото ще кажа.

* * *

Час по-късно Грейс се извини на новобранеца, който ѝ задаваше безброй въпроси, и се отправи към масата за напитки, за да си налее чаша горещ чай или кафе. Новите попълнения наброяваха едва дузина. Жалка цифра, но с всеки изминал ден желаещите намаляваха, откакто преди два месеца така нареченият „инцидент“ или огънят, който опожари комплекса на бунтовниците в северна Калифорния, не ги разколеба. А същата седмица изтичане на газ отне животите на двадесет и шест бунтовници в Колорадо, така че нежеланието да се присъединят към редиците им растеше.

Грейс не можеше да ги вини. Повечето от тях имаха семейства и приятели. Близки, които щяха да скърбят за тях, ако паднеха в бой, дори и в името на свободата. За разлика от нея, тя си нямаше никого.

Сложи повече захар и сметана в ароматното си кафе. Бе едно от нещата, които бяха лукс за нея. Докато го разбъркваше, си дръпна конско номер 67. Това, в което на героинята се отказва да се поддаде на вълната от самосъжаление, която я връхлита. Не беше напълно сама. Имаше приятели: Мишел, Куин, Джак, сега и Сам, а също и…

– Здравей, Грейс.

Подскочи, когато чу гласът, който цяла сутрин очакваше със страх. Кафето се разля по ръба на чашата и опари пръстите ѝ.

– Ох!

– Не очаквах такова посрещане, но ти винаги ме изненадваш.

Смехът обагри гласа му, докато не стана плътен и тъмен като кафето.

Грейс си каза, че тръпките, спускащи се по гърба ѝ, са реакция на студа. Не бе възможно да бъде толкова страховит наяве, както в спомените ѝ. Беше привличане, породено от адреналина, нямаше друго обяснение.

Смени изражението си на такова, което приличаше повече на приятелско, а не неутрално, остави кафето на масата и се обърна към него.

– Добре дошъл, Алексий. Радвам се, че си тук. Отново ли пристигна през магическия портал?

Не е било заради адреналина.

Алексий бе висок, с широки рамене, слаб, но надарен с точната мускулна маса и попадаше в типа, който тя смяташе за неустоим. Но не това бе нещото, което видя веднага. Никой не забелязваше първо това.

Ярката светлина превръщаше гъстата му копринена коса в разтопено злато, а обезобразеното му лице почти я стресна. Бе го виждала и преди, но само през нощта. Винаги в тъмното. Безмилостното зимно слънце хвърляше тъмни сенки по зле заздравелите му рани. Лявата част на лицето му бе обезобразена от челото до брадичката. Единствено лявото око и носът му не бяха „украсени“ с белези. Дясната страна обаче бе съвършена: беше както контраст, така и подигравка на лявата.

Половинчатата усмивка, която се бе настанила на устните му, изчезна, когато проследи взора ѝ, а Грейс се почувства много засрамена. Колко ли дълго е трябвало да търпи погледите и спекулациите? Още по-лошо, що за мъчение и неописуема болка е преживял, за да се сдобие с такива белези?

Свитите му очи бързо смениха цвета си към наситеносиньо, напомнящо ѝ за морска буря, и отговориха на въпросите ѝ. Прекалено дълго и невъобразимо много.

– Не, взех трамвая – отговори на въпроса, който по-рано бе задала, но напълно забравила. – Екскурзията беше невероятна. Знаеше ли, че Сейнт Августин е най-старият европейски град в Щатите? И че за първи път е бил посетен от Понсе Де Леон през 1513 година?

Усмихна се, благодарна за безмълвно дадената ѝ прошка.

– Зная. Прекарах доста дълго време в изучаване на града, след като решихме да се установим тук.

– Всеки път, когато се замисля, се сещам колко е млада страната ви. Кафе?

Грейс примигна.

– Какво? Не, благодаря, имам си.

– Искам да кажа, би ли ми сипала? Кафе?

Усети как страните ѝ се зачервиха, убедена бе, че щяха да са в това състояние по време на цялата визита на Алексий в Сейнт Августин. По дяволите, тя бе на двадесет и пет, трениран боец. Вече и командир. Не глупава тийнейджърка, която за пръв път си пада по мъж. Независимо че той се целуваше като изгладняло животно, което поглъща вечерята си, а тя бе тази вечеря, неговият пир.

Забрави проклетата целувка.

– Кафе? – повтори той, а в очите му блесна светлина.

Забавляваше се, сякаш можеше да чуе абсурдните ѝ мисли. Господи!

– Можеш ли да четеш мисли? – попита тя бързо.

Бавна и сексапилна усмивка се разля по лицето му; такава, която накара нервните ѝ окончания да се побъркат. Дори и зъбите му бяха великолепни. Някак си изкусителните очи, греховната усмивка в съчетание с чистото мъжко присъствие караха белезите да изчезнат.

– Ако те убедя, че не мога, ще си получа ли кафето? Миналата вечер стоях до късно, все още се възстановявам.

Руменината по бузите ѝ отново се засили, така че тя трябваше да се обърне бързо и да потърси чиста чаша. Първата им среща не се развиваше по план. Наложително бе да бъде спокойна, способна и под контрол, но я затрудни, дори да даде кафе на горкия човек.

– Сметана или захар?

– Не, благодаря.

Подаде му чашата и пръстите им се докоснаха. Щом се допряха, през цялото ѝ тяло премина електричество и когато жената вдигна поглед, за да срещне неговия, очите му не издадоха и той да го е усетил. Може би бе статично електричество, нямащо нищо общо с глупостите, че някой ден принцът на белия кон ще дойде за нея.

А и тя не вярваше в принцове.

– Защо си стоял до късно?

Мъжът огледа пространството около тях и когато бе сигурен, че са само двамата, се наведе и отговори:

– Принцът се роди.

Загрузка...