Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

И АЗ СИ НАМЕРИХ МАЙСТОРА

Предишното Трето допълнение вече беше завършено, но ми оставаше да го препиша на машина, да го префотографирам, да го изпратя на Запад, да скрия остатъка, когато на 28 декември в Переделкино, във вилата на семейство Чуковски, където от есента беше новият ми безлюден зимен подслон, по време на обичайното ми дневно хапване, съпроводено със слушане на дневното Би Би Си, ненадейно чух, че в Париж е излязъл на руски език първият том на „Архипелага“. Ненадейно — само що се отнася до дните, а инак аз бях помолил и го очаквах — на 7 януари, за православната Коледа, но поради нередовността на нашата връзка молбата ми закъсняла, а самоотвержените ни издатели, без да знаят нито неделни дни, нито вечерно свободно време, с дотам малочислени сили, на които някой ден хората има да се чудят, изпреварили моите сметки. Само с 10 дена, но тъкмо дните решават съдбата на нелегалната литература: ако не стигне слънчевото време за жетвата — похабява се цялата многомесечна реколта.

Чух — не трепнах и вилицата продължаваше да поднася зеле към устата ми. Колко стъпки вече бях правил през тези години и всяка ми изглеждаше лудешка, и всеки път оставаше без последствия от правителството, — смайваше ме слабостта, негъвкавостта на тази стена или тази огромна дъбова тояга, незаслужено наречена дъб, само за да се натъкми към поговорката. Колко пъти ми се е разминавало — защо и тоя път да не ми се размине?…

След един час ми обгори ръката газовият котел, наложи се да тръгна с обгореното за Москва и си помислих: дали не е символ? Но и за близките ми то беше празник, така прекарахме вечерта. Какво освобождение е това: крих се, спотайвах се, носих, носих — и пренесох! Олекна ми, но си остана канарата, вкаменената наша сълза. Дори да я държим вкъщи не смеехме, а сега — когото не го мързи, приятели, идвайте да четете!

Години наред съм си мислил: отпечатам ли „Архипелага“, ще ми вземат живота. Не могат да не ми отрежат главата заради него: ще престанат да бъдат това, което са, ще се срине държавата им. За да си запазя главата, трябваше по-рано да се изселя на Запад. А ако си тук — то, естествено, човешко е да отлагаш: абе я да напиша Първия възел, я и Втория, а и до Четвъртия не ще е зле да стигна, когато Ленин ще пристигне в Петроград и историческо-военният роман с трясък ще се превърне в революционен, та чак тогаз да загина под пламналите греди. А засега покрай другото да допиша и „Телето“. (Довърших го само защото навреме се захващах с Първото-Второто-Третото допълнение; ако не бях ги написал в срок, надали щях да го сторя днес, когато вече го няма напрежението на нелегалността и аз съм запокитен в изменен живот, под прозореца на алпийската ми хижа е слънчевата купа на швейцарските планини и ръкописите ми вече не се вардят, и под таваните се говори открито. Друг живот.) Така си се отлагаше „Архипелагът“ — от своя първи срок и все по-нататък, — когато изведнъж изгърмя.

И колко явно е всичко, ако умееш да гледаш: до каква степен са отслабнали те! Майсторяха конвенция за авторските права — паянтово стоборче против пощръклял бик, мислеха с конвенцията да спрат „Архипелага“. Още на 23 декември началникът на ченгарския ВААП (Общосъюзна агенция за авторските права. — Бел. пр) Панкин се закани: „сделката ще бъде призната за недействителна… както и друга отговорност“ в съответствие със закона, — абе кой се плаши от котешко одраскване, когато сабите свирят с все сила? Декларацията на ВААП непосредствено преди „Архипелага“ можеше да изразява такова решение, според което на нашите им е по-лесно да удушат в чужбина няколко издателства, отколкото тук мен самия. Но и това беше крива сметка: „Архипелагът“ не беше сделка. Те можеха да спират всеки роман, та дори и моя „Октомври Шестнайсета“, и претенциите им още биха давали на юристите храна да си помислят — обосновано ли е? не е ли обосновано? Но да душат „Архипелага“ с юридически примки от конски косъм изразяваше прекалено явна безпомощност. Американските издатели побързаха да заявят, дори да молят: те много искат съветските власти да си премерят силите, да започнат съдебен процес. (Мина се половин година и неотдавна Панкин като котарак, който не беше докопал млякото в гърнето, се облиза: на Запад много искаха да се съдим против „Архипелага“, но ние ги разочаровахме.)

Чудно нещо: още през август спипаха тази книга, огледаха я. Видяха нажежената, вече стопена маса — и продължиха да умуват: достатъчно висока ли е температурата, дали ще потече металът? Нито улеи, нито формовъчни каси, нито кокили — нищо не подготвяха, за да има накъде да го отклонят. Приспах ги аз на Казанската гара, излъгах любимото ми министерство. Проспаха октомври, проспаха ноември. (Чак през декември се разшаваха: изпращаха ми в писма череп и кости, траурни изрезки от нюйоркското „Новое русское слово“ — че кой ли в Съюза още го получава, книжка след книжка? обещания да ми видят сметката до края на годината, само че преди края на годината аз ги изпреварих!) Пример за нехайство, характерен за прекалено голяма бюрократична машина. Струваше ли си да създават най-голямото в света контраразузнаване, та не само да прозяпат своята смъртоносна книга, ами и да я извадят на повърхността със собствените си ръце? Струваше ли си да създават най-големия в света пропаганден апарат, че за посичащата ги книга да не могат да подготвят нито един контрааргумент?

Първата седмица — пълно вцепеняване. От 4 януари се посипаха трескави ТАСС-овски (Телеграфна агенция на Съветския съюз. — Бел. пр.) декларации, но само за чужбина, без превод на руски, без печатане за своите: „Развали ни Новата година… пося недоверие между народите… да очерни народа на Съветския съюз… да изкара хитлеристкия режим милосърден… Който не е побеснял от поглъщане на антисъветска пропаганда — ще отхвърли тази книга… Повод да се припишат на съветската действителност язвите на капитализма… Пасквил, продаден срещу валута…“ Тази скудоумна аргументация показвайте колко са объркани и уплашени. Само толкоз ли? Половин век избиват милиони — и само това ли им е защитата? Но всичките ги тръшна в земята френският комунист Ларош на 7 януари по московската телевизия: Солженицин не е отразил (в „Архипелага“…) рекордната реколта от последната година и изобщо не взема под внимание (над гробовете) икономическите постижения на Съветския съюз! Един подир друг припрени, слаби, неболезнени удари. Що негодувание се е изсипало през ония дни срещу мен — тогава не усетих, чак след време по-събрах туй-онуй, разказваха ми. В агиттаблата на ТАСС на улица „Горки“ се излагал, аз не съм го виждал, голям плакат: как изродчета с тромпети и барабани превъзнасят „съчиненията на Солженицин“, жълт череп, черни кости и с блестящия стих на прочутия поет А. Жаров:

Или такива изяви на вярност:

„До Свердловския райком на КПСС. — С чувство на дълбоко възмущение се научихме за новите факти от предателската дейност на Солженицин, насочени към подкопаване интересите на съветската държава и на социалистическия строй. Антисъветската врява, вдигната от буржоазната пропаганда около последното му писание, още веднъж нагледно показва, че този човек окончателно се е откъснал от нашето общество и откровено служи на идейните ни противници. Заклеймяваме с позор отцепника и предателя, смятаме, че за него няма място на съветска земя! — Редакционният колектив на списание «Молодая гвардия».“

Млада гвардия… А аз ги защитавах пред „Новый мир“… По Нова година пак си съставих прогноза — „Какво ще направят?“ Ето я:

В какъв смисъл е „изключено убийството“? — засега поради горещата публичност, а иначе защо не? — всеки момент. Още в барвихската гора да очистят един самотен скиор те може би са се стеснявали, че това е тяхна затворена „спец-зона“, където освен тях никой друг не стъпва. Но и в Рождество нищо не им струваше да ме убият (понякога под различни предлози идваха явни агенти), а и в Переделкино на тъмния път, докато се прибирам от гарата. Бог ме е пазил, не им е дал да вземат такова решение. А изгонят ли ме в чужбина — веднага след туй могат да ми светят маслото, тъкмо там те не отговарят за мен. А интернирането някъде я Сибир не ми се струваше сериозна беда, свикнал съм. Само че вместо за революцията ще ми се наложа да пиша за нещо от отдавнашната руска история.

А с последните две точки аз ги оценявах твърде високо. Те не можеха да дораснат до такова разбиране. А още през септември бяха получили моето „Писмо до вождовете“, биха могли да съпоставят, да помислят. (А и дали са го чели те, поне някой?…) Замисълът ми донякъде беше и такъв: щом нанеса прекия смазващ удар с „Архипелага“ — тутакси да ги смутя с отвличащата перспектива на „Писмото“, да ги подмамя по пътечката на точка 9-а. През декември бях изпратил на адвоката си и на издателите следния график: да отпечатат „Писмото“ автоматично — 25 дена след първия том на „Архипелага“. Тоест, след като съм дал на вождовете 25 дена за размисъл и нищо не съм дочакал, да пренеса тази двойственост, това смущение навън, в обществеността, за да надвисне не само над затворената стая на политбюро, но да знаят: всички наблюдават избора им.

(Едно нещо тогава изобщо не си представях, тъй като още не познавах западната скала на оценките: че с „Писмото“ само съм щял да смачкам целия ефект от „Архипелага“ и да изскубна опората си в най-решаващия момент от борбата. И този път Бог ме опази. (Заб. от 1978 г.))

И вярвах: още можеше да се обърнат нещата. Не може съвсем никой горе да не се е замислил над „Писмото“. (Поне другите, които ще се изкачат на мястото на сегашните: като възможен за тях път, като излизане от задънената улица.)

Поради това че „Архипелагът“ излезе по-рано, и срокът на „Писмото до вождовете“ се преместваше сега от 31 януари на 22-ри. Но когато ТАСС се разкрещя толкова гневно и скандалджийски, в тази пурпурна окраска примирителният тон на „Писмото“ можеше да се възприеме като моя отстъпка, все едно че съм се стреснал, няма да забележат и датата „5 септември“. Моят замисъл — от „Архипелага“ незабавно и направо да се опитам да бутна нашата държавна канара, излезе слаб, зле пресметнат. Да, на „Архипелага“ му предстоеше да променя историята, в това съм сигурен, но не толкова бързо и явно не като се почне от Москва. И на 10 януари по случаен човек побързах да спра отпечатването на „Писмото“. Това станало с телефонно обаждане и една условна фраза в последния миг, все пак текстът не е малък, вече го били дали за набор. Спрели го. Възможно беше и друго съчетаване, по-логично, още преди това го имах предвид: да кръстосам „Писмото до вождовете“ с „В лъжа не се живее“, което от четири години втасваше, като по този начин те щяха да бъдат двете страни на нещо цялостно: да се стъписат от една и съща мерзост и народът, и правителството.

Впрочем, започвайки да печатам такава повратна книга като „Архипелага“, а след нея сега и всички останали насъбрали се, една след друга, — нуждаех ли се изобщо от тактически стъпки и каскади? просто нека си текат книгите. (За такъв начин на живот и днес мечтая.) От продължителен бой не се излиза лесно, от 4 месеца в Европа и още много месеци ще ми се налага да дообяснявам, да доизричам, да отблъсквам настигащи ме удари, а наистина ми се ще да отида на някое съвсем тихо място, да пиша — и книгите нека си текат. Общественото поведение на хората се обяснява с обществените обстоятелства, ала и законите на възрастта и на вътрешните ни промени подготвят нашите обществени решения.

След отменянето на „Писмото“ се настроих: нека освиркват и дюдюкат, аз засега съм си свършил работата. Ще дойдете ли, ще ме приберете ли? — прибирайте ме, и на затвор съм готов. Пасивно защитно състояние. Впрочем, сериозно казано, двамата с жена ми не очаквахме, че ще има разправа. Много пъти беше ми се разминавало и човек погрешно започва да продължава тая безнаказаност напред. Аля този път беше особено убедена: освен вестникарски ругатни нищо няма да има, ще го преглътнат. Аз не мислех така, но се държах именно така: не се самозаключих в нашето московско жилище без дневна светлина (за да не бъдем наблюдавани и фотографирани, завесите ни си стояха спуснати денонощно), без въздух и простор, а кротко си ходех в Переделкино, надишвах се, без да бързам, под боровете и в необикновено бавно за мен темпо (ах, има да се сещам за тия дни!) довършвах статиите за сборника „Изпод канарите“. Сега чак не ми се вярва, че толкова отмерено, гладко, делнично течеше животът ни през януари. По време на вестникарската хайка наши приятели ни идваха на гости и казваха: „Само у вас е спокойно.“ То всичките тия ругатни в целия печат изобщо не ги четяхме, не търсехме да ги прочетем, дори размаха им не си представяхме. Аля преписваше на машина последните глави на „Телето“, фотографирахме ги, подготвяхме ги за изпращане. И извън града се наслушвах на радио до насита: собственият ми „Архипелаг“ се носеше откъм ефира като живеещ сам по себе си, пълен със своите болки, а от мен никога непострояван, неможещ да бъде създаден, — и ме трогваше до сълзи. Световният отзвук на руското издание на книгата надмина по сила и гъстота всичко мислимо. Е, разбира се, редуваха го със свои, по-понятни неща: страшните новини за дивашкия Архипелаг — и свалянето на забраната от неделните автомобилни пътувания във ФРГ; непобиращият се в главите архипелажен живот и тридневната работна седмица в Англия. Петролната криза облъхна преблагополучния Запад — и тези първи слаби ограничения поразиха чувствата му. Прави чест на Запада обаче, че страданията с бензина не му се сториха по-силни от страданията на ония измрели туземци.

Едва сега, не, едва днес разбирам колко удивително е водел Бог тази задача към изпълнението й. Когато през цялата 1962-ра „Иван Денисович“ сновеше по самиздат до Киев, до Одеса и нито един екземпляр през тая година като по чудо не стигна до чужбина — Твардовски толкова се страхуваше, а аз ни най-малко, понеже съм си драка, дори ми се искаше „Денисович“ да се изскубне неизопачен — съвсем не разбирах, че само така, именно така се забивам, по наследство от Хрушчов, като патерица в кремълската стена, без някога да бъде извадена оттам. И когато ленинградският екземпляр на „Архипелага“ не бе изгорен, както настоявах, както бях сигурен, а стана плячка на гебистите и предизвика спешното отпечатване, съпроводено от яростния им рев, — тъкмо по този начин „Архипелагът“ се издигаше в ранг на неоспоримо свидетелство. Сега тук, на Запад се научавам: от 20-те години близо трийсет книги за Архипелага, като се почне от Соловки, са били отпечатани тук, някои преведени, обнародвани — и са загубени, потънали са в беззвучие, без никого да убедят или дори събудят. Поради човешката ситост и самодоволство: всичко било к а з а н о — и всичко минало покрай ушите. Пък и в случая със съветския Архипелаг още духал славният социалистически вятър: на страната на социализма могат да й бъдат простени злодейства и несравнимо по-големи от хитлеристките: това са все хекатомби върху светлия олтар. Ако бях напечатал „Архипелага“ от Запад, той нямаше да има и половината от сразяващата си сила при своята поява.

А сега чак учудващо добре разбираха:

„Огнена въпросителна над 50-годишнината на съветската власт, над целия съветски експеримент от 1918 г. насам“ („Форвертс“). „Солженицин разказва на цял свят истината за страхливостта на комунистическата партия“ („Гардиан“). „Може би някой ден ще възприемаме появата на «Архипелага» като знак за началото на разпадането на комунистическата система“ („Франкфуртер Алгемайне“). „Солженицин приканва към покаяние. Тази книга може да стане главната книга на националното възраждане, ако в Кремъл съумеят да я прочетат“ („Дойче Веле“).

Асоциацията на американските издатели изрази готовност да публикува историческите материали, които съветското правителство би пожелало да противопостави на „Архипелага“. Но — нямаше такива материали. За 50 години не бяха си посъбрали оправдания. И през последната половин година, след като вече имаха книгата в КГБ, — не намериха време. Напечатаха в „Ню Йорк таймс“ безцветна статия на Бондарев (че уж „Архипелагът“ бил за Втората световна война, за Сталинград и генерал Власов, а не за съветските затвори и лагери. А за мен какво? — няма художествена правда, не разбирам нравствеността, антиславянско чувство, национален нихилизъм, скаран съм с целия народ). Напечатаха в „Известия“ статия — пак за генерал Власов, обширна, разгърнах я, мисля си: е, сега ще започнат да опровергават кой е освободил Прага от германците, документите са у тях, които им липсват — ще ги фалшифицират, а аз къде да свикам сега моите съкилийници? Но — не! дори не им стигна нахалството, главното не опровергаха: че единственото бойно действие на Власовите дивизии е бил боят против германците — за Прага.

След като за половин столетие изобщо не бе поумняла, а дори беше се влошила от тарикатските коминтерновски 20-и години, съветската преса умееше и знаеше едно: директните ругатни, грубата хайка. Откри я „Правда“ на 14 януари: „Пътят на предателството“. Материалът — директивен: на другия ден го препечатаха всички големи и местни вестници, това вече е тираж някъде към 50 милиона. Още следващия ден „Литгазета“ посочи и специалния термин за мен: литературен власовец. И за няколко дена той се посипа от всички печатници, от всички витрини. И главното мошеничество: затворите, лагерите изобщо не се споменаваха като тема, цялата осъждана книга представлява оскърбление към паметта на загиналите през войната, а най-важното, с изящно-непрозрачен израз: май (може и да се отстъпи) подлецът имал три леки коли — и това вкусно късче, подхвърлено на тълпата, най ядосва хората: „Гад! Какво му е липсвало?!“

Още на другия ден след сигнала на „Правда“ се започна триседмична атака с телефонни обаждания в московското ни жилище. Новото оръжие на XX век: с безличното църкано на телефонния звънец можете да проникнете в заключена къща и да ужилите събудения в сърцето, без самият вие да се надигнете от служебното си бюро или от креслото с коктейла.

Започна се — с хулиганско изръмжаване: „Повикай Солженицин!“ — „А кой сте вие?“ — „Повикай го, аз съм му приятел!“ Жена ми затвори телефона. Пак се звъни. Взе слушалката мълком (нито „да“, нито „не“, нито „слушам“) — същият хулигански хриптящ крясък: „Ние, макар и да сме лежали по лагерите, не сме продавали родината си, разбра ли?? Това куче няма да го оставим да шета, стига толкоз!!“ (Лекторът от ЦК през декември — дословно, само че без „куче“.) Телефонната атака беше по-неочаквана, по-непривична работа, изискваше нерви, мигновена преценка, находчиви отговори, твърд глас (няма да ни стреснете, не се мъчете). Аля бързо овладя тези неща, добре се оправяше. Слушаше, слушаше всичките ругатни мълком, после тихо: „Кажете ми: заплатата в КГБ два пъти месечно ли я раздават или веднъж както в армията?“ — на другия край на жицата в такива случаи винаги се объркваха. Или дори поощряваше с междуметия, оставяйки ги да се изприказват, после: „Това ли беше всичко? В такъв случай съобщете на Юрий Владимирович (тоест на министъра на КГБ), че с такива тъпи кадри ще загази.“ Обаждаха се толкова дирижирано непрестанно, че не оставяха пролука да се промуши наш приятел, пък ако не вдигнеш слушалката — може би тъкмо приятел ти звъни? Все пак можахме и ние да съобщим за този пороен дъжд (и още същата вечер западните радиостанции, да им дава Господ здраве, вече предаваха за телефонната атака). Гласове — мъжки и женски, ругатни, закани, мръсотии — и така непрекъснато до един часа през нощта, после почивка — и отново от 6 заранта. От време на време се обаждаха и на Чуковская в Переделкино, оскърбяваха Лидия Корнеевна, викаха мен: „Жена ти е зле.“ (Не случайно всичко това съвпадна тъкмо през тия дни с изключването на Л. К. от Съюза на писателите, отчасти и като отмъщение, че ме е приютила. Успях и да отговоря, чрез кореспондентите [35]. За щастие някой ни беше донесъл наскоро приспособление за записване на телефонните разговори на диктофон, а аз пак по телефона, без да се стеснявам от КГБ, инструктирах Аля — как да го включи — и тя по телефона ми демонстрира възпроизвеждането: внимавайте, ще съберем на касета най-големите бисери… Цивилизацията ражда оръжие — ражда и контраоръжие. Подейства им, станаха по-предпазливи, взеха да говорят по-меко, да се правят на съчувственици („страхуваме се, че ще го арестуват!“).

През онази първа вечер бяха замислили и нещо по-сериозно от телефонните обаждания — май че народен гняв: някакви лица бяха привикани в двора на „Козицки“, пак тук пристигнаха няколко десетки милиционери — да охраняват, но не се стигна нито до трошене на прозорци, нито до „охраняване“, очевидно бяха променили командата, някой ден ще разберем.

А телефонните обаждания продължиха две седмици, макар и не с такава честота както през първия ден, но за сметка на това по-разнообразни:

— …Власовецът още ли е жив?…

— …Чел съм му всичките произведения, имах го за светец, но сега виждам, че кумирът ми е мръсник.

Или пък — отчаян вик (след новата ми декларация за пресата):

— Какви ги върши тоя гад?!!! Защо не мирясва?!

Темите не толкова се редуваха, колкото се променяха по команда: ден-два само заплахи, че ще ме убият, после — само „разочаровани почитатели“, после — само „приятели от лагера“, после — доброжелатели, със съвети: да не излизам на улицата или да си пазя децата, или да не купувам продукти от магазина — за вас ще сколасат да ги отровят. Но чудно нещо: сред стотиците такива обаждания нямаше нито едно умело, артистично, фалшът им проличаваше още в първата дума и звук независимо от сюжета. И всички се стягаха, ако им отвърнеш с подигравка. И за да не си губят свободното време, всички започнаха да се вместват само в служебните часове.

Такъв беше опитът да сломят духа на семейството ми — и по този начин моя. Аля не само издържа атаката, но и не забравяше задълженията си. Работата вървеше и семейството живееше, и малките чак след време ще разберат, че ранното им детство е било не съвсем обикновено.

Успоредно с телефонната атака (и, то се знае, вестникарската) се провеждаше и пощенска. По пощата враждебните писма винаги бяха с пълния точен наш адрес — но анонимни. Провряха се и няколко дружелюбни (грешка на цензурата: „Дойче Веле“ беше посочила нашия адрес без номера на апартамента — и затова тези писма минаваха друга проверка и не се изземваха) — ту от „работници от Урал“, ту — от деца на починали концлагеристи.

Съветската вестникарска кампания, креслива, яростна и шантава, на международната арена претърпя загуба само за няколко дена, толкова глупава беше. „Ню Йорк таймс“ предупреждаваше: „Тази кампания може да причини на СССР по-големи щети, отколкото самото издаване на книгата.“ И „Вашингтон пост“: „Ако от главата на Солженицин падна само един косъм — това ще прекрати културния обмен и търговията.“ Ще прекрати ли, няма ли да прекрати, това е преувеличение, то се знае, намаляването на напрежението в никой случай не биваше да се изтърва, но като четат западните вестници в сградата на ЦК на Стария площад, може и да се позамислят: какво толкоз представлява тоя Солженицин, струва ли си заради него да си разваляме цялата международна игра? Западната преса звучеше като такъв мощен хор в моя защита, че изключваше и убийството, и затвора.

А тогава — накъде бие и защо се лае всичко това? (За себе си съзирах във вестникарската кампания дори само тази победа, че като врякат, та да ги чуе цял свят, те изтърват простата едновремешна мълчалива хватка — прегризваш му гърлото — и в торбата. Но започнаха — поради изпускане на нервите, поради злоба, без да са обмислили всичко докрай, започнаха, засегнаха милиони нямащи си хабер глави в собствената си страна, — и сега борбата се повеждаше преди всичко за тях, за съотечествениците. А и пред Запада ставаше като че ли необяснимо: защо пък дотам не се оправдавам, с нито една дума? може донякъде клеветата да е права?

Върви се заричай — по време на бой да дремеш мълком. За това се иска друг нрав, не моят.

Отвърнах с два удара — с декларацията от 18 януари [36] и с кратко интервю за списание „Тайм“ от 19-и [37]. В декларацията отвърнах на най-хапливите и обидни обвинения на съветските вестници, като сбих всичко до две странички; в интервюто развих позицията: пропуснатият през ноември отговор до братя Медведеви; и вразумяване и за мен, и за Сахаров, и за всички, които покрай врявата и гоненията загубихме чувство за мярка: че колкото и да ни защитават на Запад, благодарни сме им, но трябва час по-скоро да стъпим на собствените си крака; и — докато не са ми запушили устата, а какво ще стане с „В лъжа не се живее“ никой не знае, затова трябва да изкарам на бял свят и този мой съвет към младежта, тази единствена моя реална надежда; и просто да въздъхна освободено, както го иска душата ми: „Изпълних дълга си пред избитите…“

Настенаха се, намъчиха се кокалците ни: бе казано — и бе чуто…

Предадоха го по много радиа и телевизии, а в много от вестниците се падна на 21 януари — петдесетгодишнината от смъртта на Ленин, за когото изобщо не се сетиха тоя ден. Със скок отстрани и с мигновено захапване колко схватки е спечелил приживе! — а ето как търпеше поражение след половин век, още неназовано, още полузримо.

Би Би Си: „Двуседмичната кампания срещу Солженицин не можа да го сплаши и да го накара да млъкне.“ „Ди Велт“: „За премахването му на Москва ще й се наложи да плати цена, аналогична на Будапеща и Прага.“

И така издържахме цяла седмица след сигнала на „Правда“ — да бият всички камбани! Издържахме и дори на ТАСС й се наложи да реагира — но как да реагира на повика ми към младежта — да не лъже, а мъжествено да устоява? Ето как: „Солженицин облива с кал съветската младеж, че й липсвало мъжество.“ Но това стана чак на 22 януари, в деня, когато във Вашингтон пред сградата на Националния клуб на печата се състояла демонстрация на американски интелектуалци от различни течения, която много ме ободри: чели откъси от „Архепилага“, викали: „Долу ръцете от Солженицин! Наблюдава ви цял свят!“ На 22-ри, когато се появил „Архипелагът“ вече на немски, първият тираж бил разпродаден за няколко часа. Издържахме една седмица, но с нея завършваше почти пълен месец от публикуването на книгата, най-трудният месец, когато плацдармът още е толкова малък, светът още дори не я е чел, а толкова много е разбрал! А сега плацдармът се разширяваше, започваше масовото четене на Запад, при вече набраната инерция чак беше трудно да се предвидят последиците. На 23-ти съм си записал: „Ами ако противникът трепне и се оттегли (започне да признава миналото)? Няма да се учудя.“ (Още по-рано, веднага след руското издание, трябваше да се появи американско издание, всичко бях направил, за да стане това, но двама-трима сухи користни човека със западно възпитание окепазили всичко, цялата Петдесетнишка пратка през 1968 година; американското издание ще закъснее с половин година, няма да ме подкрепи, докато се прехвърлям над пропастите — и само затова, мисля си, настъпи развръзката. А можеше, като нищо можеше нашите вождове донякъде да отстъпят, ако по Новата 1974 година цяла Америка четеше реално книгата, а в сградата на ЦК на Стария площад не можеха да стъкмят нищо друго, освен че тя възпявала хитлеристите…)

Тогава схванах това така: ако през първия месец се решаваше какво ще стане с мен, — оттук нататък сражението се разширява и задълбочава: сега въпросът е дали пропагандистката машина още веднъж ще глътне Русия — или ще се задави? дали вестникарската лъжа за кой ли път ще се разлее свободно, или най-сетне ще срещне съпротива? Вярвах, че благоприятен прелом е възможен, и още по-добре разбирах смисъла на моето положение: да адресирам следващите си декларации не към Запада, а към вътрешни получатели.

В края на януари вестникарските хули още повече се ожесточиха и увеличиха, на камари пък събираха подписи, вече и известни, — но пък и младите започнаха да се появяват един по един, като че ли тръгваха да мрат — безтрепетни, изправени в целия си ръст, беззащитни, под куршумите, — Дима Борисов, Боря Михайлов, Женя Барабанов — и по съвпадение всеки от тях беше с безработна жена и с по две малки деца. И Лидия Корнеевна посочи кой кого е предал |38], отговори с литературен блясък. Вестникарските ругатни гърмяха като огъвана ламарина, но на Запад отдалеч много правилно забелязали: че моите декларации били „с явно настъпателен характер“, а властите — май отстъпват, хвърляйки големи усилия, и все едно — безпомощно.

Един надува свирката, друг думка по тъпана, всеки се стараеше. Докато вестниците ме ругаеха, в Държавна сигурност издокарвали съученика ми Виткевич за интервю пред някакъв западен. Какъв смайващ обрат: Държавна сигурност ме обвиняваше, че не съм бил достатъчно твърд с нея, не съм удрял по муцуната още при запознаването, както днес. Макар и да бях очаквал най-вероятно лична дискредитация, смятах, че ще я провеждат само чрез първата ми жена, не предполагах, че чрез приятел от младежките ми години. Какъв ли не бяха ме изкарали вече — полицай, гестаповец — сега доносник на КГБ. Бих предпочел изобщо да не отговарям, много зачестих. Но влезеш ли в бой, не се бой. А щом ще отговарям — яко да ударя камбаната [39].

И отново световните радио и печат подеха: „Срещу въоръжени въстаници могат да се изпращат танкове, но срещу книга?“ — „Разстрелът, Сибир, лудницата само биха потвърдили колко прав е Солженицин.“ — „Пропагандата се оказа бумеранг…“ И вече не за пръв път звучно ме подкрепи Гюнтер Грас.

И ми се стори: спечелил съм още една фаза от сражението. Дадох нов залп, а техните атаки май замират или са приключили (както вече стана през септември)? Аз — още повече ли съм се укрепил? На 7 февруари съм си записал: „Прогноза за февруари: освен дискредитирането надали може да се очаква от тях нещо друго, а най-вероятно ще настъпи пауза.“ Неразумно съм писал така, макар никога да не съм забравял, че краят на януари — началото на февруари през целия ми живот са били съдбоносни, сума опасности се сгъстяваха през тия дни: обкръжението, арестът, гибелното транспортиране до лагера, операцията и по-дребни, а преживееш ли тия дни, веднага ти олеква. Предпочитах да е така, пауза: да млъкна, да се свра в бърлогата си, както вече много пъти след сблъсъци — оцелявах и млъквах. Макар че както вървеше сражението, чак ми беше жал да търся отдих.

Особеност на човека е, че и страховитите, и катастрофалните периоди от живота си той преживява като обикновените, зает е и с простата делничност, и чак след време, като се озърне: я, че то земята се е пропуквала под краката ми, гръмотевици са трещели!

Аз самият никакъв прелом не забелязах. А жена ми в началото на февруари усети зловещия прелом в това, че телефонната атака срещу нашето жилище се прекрати, а и вестникарската кампания някак позавяхна — всичко, с което прикриваха досега нерешителността на властта. (Брежнев се завърна от Куба, аз не обърнах внимание на това. А са го чакали — да вземе решение за мен.)

Сред многото прозвучало през този месец имаше и пророчески, ала — както става винаги — незабелязани неща, които можеха и да отминат без следа, ако възможността не се превърнеше в избор. Сега като преглеждам радиобюлетина за онзи месец, откривам с учудване: 18 януари, кореспондентът на Би Би Си от Москва: „Има намеци, че са склонни да го експулсират.“ На 20 януари Г. Свирски, вече емигрант: „Солженицин физически ще го принудят да влезе в самолета.“ Все едно че го чете от книга! То и аз допусках възможността да бъда експулсиран, ама тая най-проста форма — насила, в самолета, и то само мен, без семейството ми — някак си не я видях, пропуснах я. (Това нищо не е! — сега като давам за печат и преглеждам тази книга, се сещам: през март 1972-ра ни предупреждаваха, че ще стане точно така: експулсиране чрез временен арест. Напълно го забравихме, нито веднъж не си спомнихме!…) И най-малко от всичко можех да предположа, че така ще се лепне за мен казаното от канцлера Бранд на 1 февруари пред младите социалисти (то хич не ме зарадва, бих потънал в земята): „В Западна Германия Солженицин би могъл безпрепятствено да живее и да работи.“ Рече — и отсече.

Експулсиране можеше да има, но то и дотогава доста пъти можеше да се приложи, пък работата все не стигаше дотам. А ако стигнеше, двамата с Аля си представяхме: блокират отвън жилището ни, всички ни заедно, прекъсват телефона и ни нареждат да си стегнем багажа — набързо или по-свободно. Да го бяхме обмисляли по-бавно, щяхме да се досетим, че на властите такава форма не им отърва. Но по-бавно никога не ни се е случвало да мислим: винаги се надбягвахме с текущите работи. Вече трета година държахме такава хартийка: „Земетръс“ — и варианти: сполетява ни заедно, поотделно, на път, — но не се наканихме да я разработим подробно. То ако прехвърлим всичките години по седмици — всяка беше запълнена като най-главна от главните: пиша нещо, спешно довършвам или оправям стара редакция, преписваме на машина, фотографираме, разсредоточаваме (и колко променливи решения: това вкъщи ли да го държим? или не вкъщи? и тъй опитваме, и инак), изпращаме в чужбина, съпровождаме с пояснително писмо. И покрай тия грижи и покрай боричкането с враговете никога не се задълбочихме да превърнем „Земетръса“ в график.

На 8 февруари „Архипелагът“ излезе в Швеция. Подкрепата се засилваше. И в Норвегия след дебатите в Стортинг (Парламентът на Норвегия. — Бел. пр.) министърът на външните работи съобщил на съветския посланик, че норвежката общественост е разтревожена. После и датската социалдемократическа партия — също в моя защита. (Дължа я все на Шулубин с „нравствения социализъм“…) А аз си работех спокойно в Переделкино. И ненадейно Аля ми телефонира по никое време: донесли призовка от Главната прокуратура [40], да се явя там, и то незабавно, преди края на работното време. (Невъзможно беше да стигна от Переделкино дори ако тичам презглава, как не са си направили сметка, защо са го написали така?) Като се заяла, че липсва изходящ номер (съвсем през куп за грош са я писали, бързали са), че призовката не е мотивирана, не са посочени причините за повикването, като какъв ме викат (непременно трябвало да се заяде, тя иззобала с очи тая призовка), — жена ми отклонила повикването.

У Чуковски в трапезарията дълги години телефонът стоеше на едно и също място — на резбована овална масичка, срещу прозореца, така че при лошо време, и то в края на деня, — беше сиво наоколо. И когато вдигнах слушалката и чух за Главната прокуратура, веднага се сетих, направо ме бодна, как на същото това място от същата слушалка през септември 65-а чух от Л. Копелев: „Делото ти е предадено на Главната прокуратура“. Делото ми тогава беше заловеният архив с „Пира на победителите“ и „Кръга“, а предаването му ма Главната прокуратура означаваше съдебен процес. (Защо не се решиха на него тогава — за мен е загадка. Щяха да постигнат успех.) Но тогава — в Главната прокуратура — „Кръгът“ ми просто заспа в огнеупорната каса. Имаше обаче някакво пророчество в това, че след 8 години същата тази задрямала змия ще ме клъвне по същото място.

Какво толкоз. Гръмогласнича срещу тях вече 7 години, трябваше най-сетне и те да дадат команда.

По телефона с Аля разговаряхме винаги условно, престорено, всичко минаваше през Лубянка, така и сега — все едно че това повикване в прокуратурата е дреболия (и тя не ми са обадила тутакси). Но и двамата разбрахме, че работата е сериозна. Сериозна, но ни объркваше, че през лятото пак там бяха викнали Сахаров просто за увещателен разговор: да прекрати „неприличната си дейност“. Но към него и към мен отношението на властите винаги беше различно. Мислейки номенклатурно: той — три медала „Златна звезда“, яко го е изцицала държавата! дори за тях не е лесно да го задраскат. А аз, доколкото ме познават, съм им като амоняк под носа, друго от мен не са видели. Да ме викат за увещаване — нямаше начин. Но тогава — за какво? И защо в края на работния ден, последния в седмицата? Редно беше да се позамисля. Не, аналогията все пак ме отвличаше. (Дали не са разчитали тъкмо на нея, та да ме подмамят?…) Ясно беше, че доброволно няма да отида, но и като че ли оставаше още простор, време.

Не се минаха и два часа — ненадейно мъжко трополене на прустчето и много силно страховито думкане по стъклата, — думкаха точно като ЧКГБ — властно, с последно думкане. А Лидия Корнеевна нищо не знаеше: за да не й прекъсвам работата, още не бях й казал за прокуратурата и вече нямаше време да й обяснявам на бърза ръка. Неподготвени се оказахме, пуснахме ги! (Л. К. рече: да знаех — нямаше да им отворя.)

Трима. По най-глупав повод: за ремонта на вилата (какъвто няма да направят) вече бяха идвали два пъти, „съставяха проектосметка“ (оглеждаха мен и стаята ми), — та отново, пак „проектосметка да съставят“. Щяха да ме изядат с очи, обикаляха стаите с полусляпата Л. К. Ненадейно телефонът зазвъня и — чужд майстор, в чужда къща! — грабна слушалката, изслуша, избоботи нещо — и тутакси, без повече да съставят проектосметка, — веднага си тръгнаха всичките, Л. К. тръгна подир тях, успяла да види зад портата лека кола и още двама-трима.

Защо не ме арестуваха още тогава, още там? (А ето защо: те били дошли само да проверят: не съм ли избягал през тия два часа, откакто знам за повикването в прокуратурата? Спокойният тон, с който съм отговарял на жена ми по телефона нищо не доказвал: те вече познаваха и маскировъчния ми начин на говорене, и умението ми да изчезвам за месеци. Ако бях изчезнал през тия 1–2 часа, къде щяха да ме търсят из просторите на отечеството ни, за да изпълнят нареждането на политбюро да бъда експулсиран до 14 февруари? но провериха: не съм избягал. И установиха наблюдение на пероделкинската вила, надявайки се, че в понеделник сам ще ида в прокуратурата — така ще е по-кротко, по-скришно, без шумен арест.) Уж е толкова явно: идвали са за мен. Не, безнаказаността на толкова многото вече разминали ми се епизоди, а най-важното — инерцията на работата, която години наред не ми бе позволявала да затъна, да се закотвя, да тинясам, — същата тази инерция ми попречи веднага да зарежа всякаква работа и заранта да замина за Москва. Отиваше си петъкът и двете денонощия — съботата и неделята — с Аля можехме да отделим за най-неотложното, уреждайки, обмисляйки, признали, че Земетръсът вече е започнал! (Макар че, разбира се, и тия събота и неделя не са защита от техните клещести ръце, като нищо можеше да ни спипат.) Не, изкарах още три нощи и два дена в Переделкино, мудно продължавайки и нищо не завършвайки, вече, тъй да се каже, в безтегловност, но все още и на земята, и дори в понеделник сутринта, когато не много рано се разбързах за Москва, оставих на място бита си, повърхността на моето бюро, книгите. Заранта на 11-и, докато пътувах към Москва, вече знаех какво ще отговоря на прокуратурата. Но рано пристигнах не аз, а куриерът от прокуратурата (офицер, то се знае, но със стеснителна усмивка) — в самото начало на работния ден и с нова призовка, така че не успях и с Аля да обсъдя както трябва, а вече в присъствието на куриера, когото поканихме да седне във вестибюла, преписах на машина отговора си [41] — и вместо подпис го залепих за призовката. Това продължи доста, куриерът офицер нервничеше във вестибюла и когато минавах край него, кой знае защо, скачаше и се изпъваше. Щом получи отговора, той ми благодари, като толкова бързаше да си тръгне, че дори не сгъна листа, та трябваше да му кажа: „Сложете го в плик, вали дъжд.“ Напъха го несръчно.

Започне ли сбиване — бързай да удряш. Още пред куриера се заловихме да звъним на кореспондентите, да ги викаме у дома. Първо — да обявя отговора си. Но чувството отиваше още по-далеч, засърбяха ме ръцете — след такива думи какви още забрани са останали? Като ще казвам каквото си мисля, нека е до дъно. Грабнахме третия том на „Архипелага“ и започнахме да преписваме откъс от 7-а част, от Брежневото време: Няма закон. Дойдоха от „Ню Йорк таймс“, от Би Би Си, прочетох им го на глас пред микрофона. Тези два отговора за няколко часа съответстваха на ситуацията.

А да се стягаме, да се сбогуваме — изобщо не започнахме. Бой — да не би да ми е за пръв път, не е по-страховит от досегашните.

Но след дръзкия ми отговор сутринта — защо не идваха да ме арестуват незабавно, ако всичко вече е било решено? Засега се бяха надявали, че сам ще ида в прокуратурата (а толкова просто е да се втурна, като си знам характера, тя е съвсем наблизо, на „Пушкинская“, две минути пеш, пък и не е някаква си проклета Държавна сигурност), — и щях да загазя като хитрата сврака с двата крака, щях сам да вляза в капана! — и тутакси да ме приберат, беззвучно, скришом. Защо обаче не ме прибраха в понеделник и вторник, а ме оставяха да тръбя из цял свят? Може пък и да са се стреснали от гръмогласния ми отговор. Ако бях се явил в прокуратурата — значи още признавам властта им, значи още има надежда да ме притискат, да се пазарят с мен.

Надвечер излязохме с жена ми да се поразходим, да си поговорим на Страстной (Наришкински) булевард: това беше любимото ни място за по-продължителни разговори — и учудващо ще е, ако там никога не са ни подслушвали (вярно, стараехме се непрекъснато да сменяме посоката на устата си). Същият този Страстной булевард — разширеният му край, почти кътче от парк, — изобщо си ми беше любим заради близостта до „Новый мир“, колко новомировски срещи са ставали тук! Този път обаче ни следяха плътно, явно, дори един, правейки се на пиян, ме блъсна с гърди. Но кога ли изобщо не са ни следили? — това не правеше деня изключителен.

Преценихме, че в общи линии сме готови повече от всеки друг път, всички главни книги са спасени, недосегаеми за КГБ. И че трябва да се приготвя за арестуване, да събера най-прости дрехи. Но — изморени, задръстени мозъци: за същинско обсъждане на Земетръса — той дойде, но дали вече е той? — не ни достигна отчетливост, някаква отпуснатост. Повторих, както и друг път, че ще издържа две години в затвора — за да доживея до отпечатването на всичките ми книги, а за повече — не се наемам. Че в лагера няма да работя нито ден, а при затворнически режим може и да пиша. Какво да пиша ли? История на Русия в кратки разкази за деца, с прозрачен език, с неукрасен сюжет. (Бях го замислил още когато взеха да се раждат един по един синовете ми, но — ще се наканя ли?) Обсъждахме начини как при свиждане да предавам сериозно написаното. Как ще се държа на следствието, в съда (отдавна е решено: не ги признавам и не разговарям с тях).

Беше безслънчев полуснежен ден (земята побеляла, дърветата и пейките черни), а ето че като взе да пада здрач, светнаха прозорците на враждебната АПН и от двете страни на булеварда профучаваха светлинките на автомобилите. Денят беше към края си, не ме арестуваха.

Кротка работна вечер. Направихме последното филмче с „Тихият Дон“. Слушахме радио, как сутрешният ми отговор вече ехти по света. Събрахме най-прости затворнически дрехи, а торбичка не намерихме — здравата сме се разглезили: в къщата да няма една затворническа торба! През нощта, по време на обичайната ми безсъница, също добре поработих, изредактирах „Писмото до вождовете“: преценките и предложенията си оставаха същите, но трябваше да премахна досегашния увещателен тон, сега той би звучал като слабост. Ако го прочетат някой ден — нека бъде само този текст, публикуваният, — да не би страниците, които дадох на гишето на ЦК, някой от тях да ги е чел?

И толкова спокойно ми беше на душата, никакви предчувствия, никаква потиснатост. Не се втурвах да проверявам, да горя, да прибирам на по-скришно място — нали за работата утре и след една седмица всичко това ще ми дотрябва, какъв е смисълът?

От заранта пак се заловихме за работа, всеки на бюрото си. При Аля се бяха натрупали сума опасни неща и всичко беше на бюрото й. 10 часът, времето, посочено във вчерашната призовка. Единайсет. Дванайсет. Не идват. Работим мълком. Колко хубаво работим! — пада от душите ни последната тежест: Отстъпиха! Животът продължава!! Отговорих: Да бъдат съдени виновниците за геноцида! — и мир, и покой, облизаха се и отстъпиха. Ще търпят и по-нататък. Никакви патриоти не се обаждаха по телефона, никой не напираше да влезе в жилището ни, никой подозрителен не се мяркаше пред главния вход. Можо би не идваха, защото близо до блока ни дежуреха чуждестранни кореспонденти?

И дори не проверих както трябва голямата отрупана повърхност на бюрото си, не видях една отдавна приготвена за изгаряне лента копие. Нещо още по-лошо. На бюрото бяха оставени писма от чужбина от мои доверени хора, от издатели, те трябваше спешно да се обработят и изгорят — и за тях също не се бе намерило време. Да, сещам се, ето защо: за 14-и вечерта си бях насрочил среща с един западен човек (със Стиг Фредериксон, вж. Пето допълнение) — и бързах да подготвя онова и само онова необходимо, което предполагах да изпратя по него.

Сега имам възможност да разкрия нещо, в което почти не може да се повярва, поради което и КГБ не вярваше, не допускаше: че много пратки за Запада съм прехвърлял не чрез посредници, не чрез верига от хора, а сам, със собствените си ръце. КГБ следеше влезлите у дома, излезлите и с кого са се срещали след това, но поради велможността на съзнанието си, вземайки за мярка себе си, нито генерал-майорите, нито дори майорите не можеха да си представят, че един Нобелов лауреат — ще се святка нощем сам като хлапак по неосветените ъгли със сменена ушанка (постоянната си я носех в раницата), ще се спотайва в безфенерни кътчета — и ще връчва. Нито веднъж не ме проследиха и нито веднъж не ме опипаха! — а колко щяха да се радват, каква плячка щеше да е!… Вярно, в случая ми помагаше това, че живеех извън града — ту в Рождество, ту в Жуковка, ту в Переделкино, обикновено тръгвах за срещи оттам. От Рождество можех да пердаша пет версти по голо поле до гаричката, хем да се облека като за местна разходка, па да отида мързеливо до гората, а после да направя завой и да хукна. От Жуковка пък — да пътувам не с обикновената мотриса (на гаричката час по час дежуреха ченгета), а в другата посока и с обиколния автобус до Одинцово. От Переделкино — не както обикновено по улицата, а през задния двор, където зимно време никой не се мяркаше, до съседната улица и по безлюдните нощни пъртини — към другата гаричка, Мичуринец. И преди това по телефона с Аля — успокоителни разговори, че уж си лягам да спя. И — да оставя нощна светлинка, нека мъжду през прозореца. А ако ми се случеше да отивам на среща от самата Москва, тогаз или с мотрисата излизам извън града, помотавам се в тъмното и се връщам в Москва, или, или… Не, градските рецепти засега нека ги спестим, ще свършат работа на други. …А освен туй и бързото ходене. На 55 години не се смятах стар за такава работа, дори много се подмладявах и извисявах духом от нея. Затлъстелите гебисти не предполагаха в мен такива качества, сега ще прочетат и ще се смаят.

В 3 часа през деня, без да съм обядвал, със Степан, седеммесечното ми синче, излязох на разходка в двора — взех количката му под мишница. Пред всички прозорци, всички минувачи и съседи от блока започнах да крача с книжата си, както обикновено, да си чета, да си мисля. Спокоен излезе денят. Чак сега дойде ред да прочета онези писма от чужбина — до утре трябваше да отговоря на тях. Така, явен за всички, при пълна откритост, крачех край заспалия Стьопка и четях конспиративните писма… Но не било писано да ги дочета: дойде, намери ме Игор Ростиславич Шафаревич.

А не е ли време да напиша и за него, открито? Когато тази книга бъде отпечатана, той вече ще е публикувал своя „Социализъм“ и ще приеме орисията си или Бог ще я отклони от него. С Игор Шафаревич от три години заедно подготвяхме „Изпод канарите“.

Запознахме се в началото на 1968-а. Тъй като ценя времето си, а трапезното шегобийство — ни най-малко, отклонявах много познанства, от академичните бях особено разочарован, скептичен бях и към този, отби се за половин час. Монолитността, солидността на този човек не само в телосложението му, а и в целия му житейски образ се забелязваха веднага, предразполагаха. Но от първия ни разговор не излезе нищо свястно, тук се набърка и една смешна случайност: на бюрото му имаше цветни адриатически пейзажи, бил там в научна командировка и неизвестно защо ми ги показа. На самия него това хич не му отиваше, не може да се намисли нищо по-противоположно. А аз реших: глезят го с командировки в чужбина (а било тъкмо наопаки), такива са безнадеждни за действие. Казах му: изобщо колкото академици съм видял — всичките обичат да поговорят интересно и дори смело, но като дойде ред да се действа и устоява, няма ги никакви. И си отидох. Не ми се разкри на секундата кое би могло да ни сближи. По-късно. Още от третата ни среща започна да се очертава нашата обща работа. Оная година като че ли беше най-шумната в „демократичното движение“ и още тогава взе опасно да подсеща за 1900–1910 година: само — отрицание, само — дайте ни свобода! а какво по-нататък — никой не обмисляше отговорно, отговорно пред клетата ни страна, — та да не повторим нов креслив опит и ново изкормяне на вътрешностите й, а самата нея кучета я яли.

Всички сме от топло месо, железни няма, на никога, ама на никого не му е лесно да направи първите (особено първите) крачки към устояване пред опасността, после и към саможертвата. У нас в Русия има две хиляди души със световна известност и тя при мнозина беше значително по-шумна, отколкото при Шафаревич (математиците витаят на Земята в бледа малобройност), но граждански — всичките са нули поради страхливостта си, и от тази нула едва десетини взеха и поникнаха, взеха — и станаха дърво, и измежду тях Шафаревич. Този безшумен растеж на гражданския ствол в него имах възможността да наблюдавам, макар и не често, не подробно. Докато се изправяше от общата си превитост, Шафаревич влезе и в Сахаровия „комитет по правата“: не защото се надяваше на неговата ефикасност, но защото го беше срам, че никой друг не иска да влезе, а той не би могъл да си прости, ако не хвърли сили в това.

Влизането в гражданствеността на човек с нехуманитарно образование е не само растеж на мъжеството, а и пренасочване на цялото му съзнание, на цялото му внимание, втора специалност на зрели години, прилагане на ума му към пропусната от другите област (няма значение дали при това зарязва основната си специалност както някои, или не я зарязва — като якия Шафаревич, който и до ден днешен си остава действащ математик от световна класа). Когато такива случаи са повърхностни, получаваме дилетантство, а когато са успешни — наблюдаваме силен свеж подход на силни умове: те не са задръстени с доведени до лозунги предвзетости, критично отделят зърното от плявата. (И. Р. се захванал с тази своя втора работа ей тъй, заради себе си, и по съветски честен и най-естествен начин тръгнал от музиката — от гениалния, трагичен и изпаднал Шостакович, който винаги го бил привличал. Опитал се да разбере с какво докосва душите ни Шостакович и какво им обещава — тема, която сама по себе си плаче за разработване, но с която няма кой да се захване. Статията, естествено, нямало къде да бъде отпечатана — и до ден днешен. Изследването за Шостакович довело И. Р. до следното разширяване: към обща преценка за духовното състояние на света като криза на безрелигиозността, като праг на нова духовна ера.)

Ето, три големи имена влязоха в тези литературни бележки — на лица, които правеха или правят нашата гражданска история. Нека отбележим: измежду тях само Твардовски е хуманитарист от начало до край. Сахаров е физик, Шафаревич — математик, и двамата се заели с нещо, което уж не им е работа, защото няма кой друг в Русия да се заеме. (А и за мен нека отбележим, че образованието ми е нелитературно, а математическо и в изпитанията си оцелях единствено благодарение на математиката, без нея нямаше да устискам. Такива са съветските условия.)

А освен туй Шафаревич по рождение е свързан кръвно, същински с руската земя и руската история. Любовта му към Русия е чак ревнива — дали не за компенсация на предишните пропуски на нашето поколение? И настойчиво търси как да употреби главата и ръцете си, за да плати сметките по тази любов. Сред сегашните съветски интелигенти, кажи-речи, не съм срещал равни нему по готовността си по-добре да умрат в родината си и за нея, отколкото да се спасят на Запад. По силата и неизменността на настроението: отвъд морето е веселба, ама чужда, а у нас е мъка, ама наша си.

Докато цели две години обсъждахме ли, обсъждахме нашия сборник „Изпод канарите“ и материалите, които се стичаха за него, ние с Шафаревич поради съветските условия трябваше да произнасяме всичко това някъде на простор и воля. За целта правехме дълги разходки — ту край Жуковка, ту по несравнимите хълмове близо до Рождество (границата между Московска и Калужка област), ту веднъж (в разгара на „насрещния бой“ на 31 август 1973-та, малко преди да се науча за залавянето на „Архипелага“) близо до село Середниково (по-късно научих, че било бивше Столипиново) с неговите разредени къщи, печални запустели дворове (срутилото се през колективизацията, опожареното през войната никога след това не се възстановило), с неговата приказна църквица от времето на Алексей Михаилович (Алексей Михайлович (1629–1676) — руски цар от 1645 г. — Бел. пр.) и с гробищата. Минавахме през малката светла рекичка в меката изгъната долина между Лигачово и Середниково, спряхмо се на малкото посивяло дървено мостче, по което богомолките всеки ден стигат до баира под църквата, загледахме се в прозрачното шуртене на водата между тревите и храстите и аз казах:

— Как има да си спомням всичко това… ако… не съм в Русия!

Шафаревич, винаги толкова сдържан, избягващ да набляга на чувството, за да не изглежда то прекомерно, ми отвърна, целият издърпван отвътре, както на рибата й се издърпват вътрешностите с кука:

— Ама невъзможно е да се живее извън Русия!

Така изрече „невъзможно“ — сякаш ни въздух, ни вода няма да има там.

Със свежестта на страничния си непредубеден точен ум Шафаревич се залови и за проблема на социализма — с онази свобода и гавра, която е недостъпна днес за хипнотизирания отляво западен свят. В сборника се побирайте само статия с умерен обем, Шафаревич бе започнал от книга, от подробен исторически преглед, от Вавилон, Платон, държавата на инките — до Сен Симон и Маркс, слабо надявайки се, че ще има достъп до изворите, след като се публикува „Изпод канарите“.

Поредната редакция на тази книга беше на бюрото ми през последните седмици, трябваше да я прочета, все нямах време, изведнъж установих, че ми се е паднал много блед машинописен отпечатък, помолих го — не може ли по-ярък. На 12 февруари, някъде към 4 подиробед, Игор ми донесъл друг екземпляр от книгата си, оставил чантата си в моето жилище и слязъл при мен на двора. И тук посред бял ден, наблюдаеми отвсякъде и защо не подслушвани (вече няколко такива извънредно важни наши разговора бяхме провеждали в нашия двор — и ако поне веднъж ни бяха подслушали безделниците от КГБ, да бяха взели мерки досега да заловят и спрат нашия сборник)? — ние, навеждайки усти, за да не ги хващат лазерите, променяйки посоките на лицата си, продължавахме да обсъждаме положението на нещата със сборника. Обсъдихме ги без пречки. Остана ни да си разменим екземплярите. За целта трябваше да се качим в жилището ми. Оставих за малко бебето с по-големия ми син Митя и се качих с Игор вкъщи. В голямата си, вече натъпкана чанта Игор сложи освен „Социализма“ и две мои статии за сборника, наскоро завършени, и тъкмо тогава се позвъни на вратата.

Аля отворила, без да откача синджирчето, дойде, казва: „Пак от прокуратурата, тоя път са двама. Със същата призовка, казват, че трябвало да си изяснят нещо.“ Наближаваше пет, краят на работния ден. Да си изясняват? Толкова ускоително протече денят, вече беше спаднала всякаква тревога. Да си изяснят? Добре, нека идем заедно, да им отворим. Захвърлих още недочетените писма от чужбина на бюрото си и тръгнах към входната врата, това е едно отделно коридорче от кабинета, после антрето с детската количка. И нищо в сърцето ми не ме предупреди, бях загубил своята напрегнатост! За да отвориш вратата, трябва преди това да я затвориш, че да свалиш верижката, а жена ми взе да притваря вратата — нещо й пречи. А, стара хватка: с крак не дават на вратата да се затвори. „Стара хватка!“ — изпсувах аз на глас, но къде се беше дянала старата ми концлагеристка реакция? — след тоя крак как можеше да не разбера и да не отворя вратата? Успокоеност, загуба на навик. Хем бяхме си говорили с Аля, бяхме кроили планове: когато дойдат за обиск — как да постъпим, да не им дадем числен превес, да не пускаме от тях повече, отколкото са възрастните тук (ще ти подхвърлят за обиска какъв ли не фалшификат, няма да забележиш), а да се стараем, докато телефонът още не е прерязан, да се обадим на повечко приятели, да им съобщим. Ама нали са двама, ама нали искат да си изяснят… И така не си даваме време да забавим събитията, да си помислим — тоест подчиняваме се на тяхната игра, както съм го описал аз самият в „Архипелага“, — и ето че пак се подчинявам, колко бой трябва да изяде човек, та да му дойде умът в главата? Ама нали предните дни пускахме куриерите да влязат — и нищо.

Ако бях се досетил и не отворех вратата — щяха да я иакъртят, то се знае. Но още щяха да звънят, да хлопат. Щяха да отидат за железни пръти. А по стълбището често слизат и се качват хора, значи пред очите им, ще се разчуе. Може би щяхме да издържим 15 минути, но в проясняваща се обстановка, щяхме да изгорим туй-онуй, щяхме да си обещаем нещо… Много слаб дебют: просто — отворихме. (Уви, всичко не е така, ще се разбере след мен, и то не веднага: докато жена ми идвала да ме викне, гебистите вече били повредили, заклещили секретната брава и вратата вече не можела да се заключи! Да не отваряме — това означаваше от самото начало да не отваряме, ама — как да се сетиш? А смятахме — ще се държим в обсада.)

И първият, и вторият още вървяха, както обикновено се върви, но внезапно иззад тъмния стълбищен ъгъл нахълтаха задните и взеха да изтикват предните — не сколасахме да се досетим (и за какво ли ти е осемгодишното обучение, тъпако?), а те вече напираха в гъста върволица, между закачалката, детската количка и телефонната масичка, карайки мен и жена ми да отстъпваме заднешком, един цивилен, друг униформен, дребни и кльощави няма, — осем души!!!

Взех да викам нещо безсмислено и повторително: „А, така ли?!… По тоя начин ли?!…“ — сигурно е звучало злобно-безпомощно. И — един охранен, чернокос, с разкошна шуба, правейки се на почтен, разтваряйки твърда папка, в каквито се държат наградните грамоти за соцсъревнованието, а в нея — голям неизмачкан бял лист с гербове: „Старши съветник по правосъдието Зверев! Довеждане!“ — И ми навираше химикалка да се разпиша. Отказах, разбира се.

Това опърляне от внезапността мине ли като пламък през теб — и за миг нито разсъдък, нито памет, — ама за какво са те тренирали, глупако?! къде остана твоето прехвалено арестантско, вълчето в теб? Довеждане! Когато си опърлен, изглежда много просто: ами да, не отивам, като ме викат, затова са изпратили наряд. Времето е законно, действието на властта е законно. На довеждането? се подчинявам (казвам го гласно) вече заграден отвсякъде, вече притиснат от тях към изхода. Да се бия с осем души? — няма. Довеждане? — проста дума, възприема се: ще ида — ще се върна, прокуратурата е наблизо. Не, раздвоеност: тръгвам, разбира се, като за затвор, както бяхме се подготвили („Ама не разигравайте театро — викат, — след малко ще се върне!“ — трябва да ида в кабинета за затворническата торбичка, тръгвам — и двама хукват подир мен, настъпвайки краката на жена ми, настоявам да ме оставят на мира, — не! (Мярна ми се, черен като буреносен облак, неподвижен като паметник Шафаревич, в ръката му — претъпкана чанта с алгебра и социализъм.) Ето ни в кабинета, аз — да си взема торбичката, те — неотстъпно — едрият капитан с милиционерски шинел нахално по кабината ми, съкровеното закътано място, където влизаха само близки хора, но — нали съм опърлен! — не мисля, не гледам, че по бюрото ми е разхвърляна, разпиляна цялата конспирация, достатъчно е той само да протегне ръка. Чудя се как да го изтикам от кабинета (а той се е лепнал за мен като за арестант, задачата му е — да не се хвърля през прозореца, да не се порежа, да не се пребия, да не се обеся, той също пет пари не дава за бюрото ми). „Вие какво? — договедвам се, — имате ли заповед за обиск?“ Отговарят ми: „Не.“ — „Така ли? Тогава вън оттук!“ — развиква се жена ми. Стоят като кютуци, не се помръдват. Леле, торбичката не е приготвена! Има друга — училищната чанта за галоши на сина ми, в нея са книжата, които винаги отнасям и изгарям извън града, тоест най-важните, — и ето че не са изгорени и нещо повече: изтръсквам ги на бюрото и в тази торба Аля слага приготвените затворнически дрехи. Но в същата напрегната припряност (или безправие) са и гебистите: те изобщо не поглеждат книжата, важното е аз да съм цял и невредим и да не избягам. Взех торбата, тръгвам назад, всички вървим по коридорчето назад, блъскаме се, — аз не се туткам, дори бързам, — чудя се защо съм се разбързал?, сега му е времето да се погавря с тях — да седна да си похапна към половин час, да обсъдя със семейството си битовите въпроси? непременно бих го изиграл, това го мога! Защо приех гебисткото темпо ли? — ами за да ги изведа час по-скоро (като се махна, и те ще се махнат и жилището се изчиства). Само загрявам: да се облека по-зле, по затворнически, както се канех — вехт калпак, кожухчето от заточението. Кагебистите ми навират в ръцете якето с кожена подплата: „Ето, облечете го!“ — а, не съм чак толкоз глупав, няма да ме минете: ами на циментения под с какво ще лежа? Но не се сбогувам с никого, толкова бързам! (скоро съм щял да се върна ?) — и само с жена ми, само с жена ми, и то чак на вратата, задръстена от гебисти като в тролейбусна блъсканица — се целуваме прощално, без да бързаме, с връщане на съзнанието, че може би е завинаги. Дали да не се върна? дали да не дам някакви нареждания? дали да не се потуткам, да позабавя нещата, доколкото може? — не, опърлен съм! (А всичко идваше от първата ми грешка, от това, че толкова глупашки ги пуснах да влязат, и сега доизгарям, докато не очистя жилището, докато не ги изведа подире си; от това опърляне се обърках: кой кого извежда.)

Бавно прекръстих жена си, тя — мен. Кагебистите се посмутиха.

— Пази децата.

И вече без да се озъртам и — по стълбището, без да забелязвам стъпалата. Както беше редно да се очаква: пред главния вход, досами вратата (покатерена на тротоара) лека кола (та да измина по-малко от една крачка по открито място, чуждестранните кореспонденти току-що са си отишли) и, естествено, вратата й е отворена, както винаги го правят дори на европейските улици. Къде ще се съпротивлявам оттук нататък, вече съм откачил, сядам на средата на задната седалка. Двама от двете ми страни рипнаха, затръшнаха вратите, а шофьорът и щурманът вече си седяха, — потеглихме. В шофьорското огледалце виждам — подир нас тръгна втора, също пълна. Четирима с мен, четирима там, значи — и осмината съм ги извел, май всичко е наред? (Чак след време разбрах: шофьорът и щурманът, а май и ченгетата от двете ми страни — са нови, а къде са моите осем?) Колко има да се возим, можеше и пеш да стигнем, през задните дворове е по-близо. Сега към „Пушкинская“, по „Пушкинская“ надолу колите не вървят, значи трябва да избиколим по „Петровка“. Ето го и Страстной булевард. Вчера обсъждахме: ами ако стане нещо — тогава какво? Вчера студът още се държеше, а сега е киша, чистачката се мята по стъклото — и виждам, че заемаме лявото платно: ще завиваме не надолу, към прокуратурата, а нагоре — към Садовое кольцо.

— А, така ли било?… — казвам си аз. (Сякаш че съм очаквал нещо друго. В затвор — не е ли все едно в кой? Поради опърлеността си сгреших. Но ето че вече съм охладен само от тоя ляв завой пред Петровата порта.) Свалих си калпака (и двамата трепнаха), сложих я на коленете си. Спада, връща се спокойствието ми. Както аз самият съм писал за предишния си арест:

Не знам защо ми се доиска непременно да опипам гръкляна си, да го помасажирам. Конвоиращият отдясно, бързо:

— Смъкнете си ръката!

Аз — с възвърналата се благословена мудност:

— Знам си правата. Пробождащо-режещи не ползвам.

Масажирам се. Не знам защо много ми помага. Пак десният (левият мълчи, измежду разбойниците отсам и оттатък единият винаги е по-злобен):

— Смъкнете си ръката! (Май си мисли, че ще се удуша?)

Масажирам се:

— Знам си правата.

По Садовое кольцо — надясно. Сигурно към Лефортово. Нека допълним колекцията: на свиждания там съм ходил, а в килиите не съм лежал.

И ето колко просто завършва всичко: боде, боде телето дъба, стоя, стоя лилипутът срещу гиганта, вдигаше врява световната преса: „Единственият руснак, от когото се страхуват властите!… Подкопава марксизма — и свободно се разхожда по центъра на Москва!“ А били достатъчни само две леки коли и осем души, пък и по-малко можеха да свършат същата работа.

Успокоих се — и допуснах втора грешка: абсолютно повярвах в ареста. Не бях очаквал от тях такава решителност, такъв риск, подценявах ги, — но какво пък? здраво пипат, трябва да им се признае. За арест съм се готвил винаги, чудо голямо, тръгваме към развръзката.

(А жена ми, щом се отлепила от мен и без да чака да си излязат всички чекисти, които бяха се стълпили в антрето, се втурнала към кабинета, грабнала от моето и нейното бюро всичко първострашно. Най-ценното криела по себе си, другото, второстепенното, изгаряла на металния поднос, който стоеше в кабинета тъкмо за постоянно изгаряне на „писмовните ни разговори“. Рипнала към телефона — изключен, разбира се, както очаквахме. Но защо никой от нашите хора не идва при нея? Не се чуват нито приказки, нито крачки, жилището е беззвучно — какво ли е станало там? Опипала се, скритото не се забелязвало, отишла в антрето, а там що да види: от осмината били останали само двама: „милиционерският“ бияч капитан и онзи най-първият стеснителен „куриер“. Тъ-ъй, значи чакат нова група, ще има обиск. А децата, двете, били останали на улицата — и никоя от жените не може да излезе и да ги прибере: не бива да се отслабят силите тук. И — пак към кабинета, кимвайки на И. Р. да отбранява вратата. И той застанал и я преградил, без да се разделя с тежката си чанта. Сега — втори преглед на книжата, вече по-систематичен, но все едно светкавичен. Хем й е жал да изгаря, хем в такива моменти каквото не изгориш, после има да скърцаш със зъби. Което може — на отделни листове — по книгите, и да ги намерят — няма да ги съединят. Кабинетът — задимен от изгореното, прозорчето не тегли, миризмата, естествено, стига и до антрето, там я усещат, но не идват!… Нито мъка, нито възбуда, нито отмала, очите й сухи — спокойна ярост: жена ми сортира, прехвърля, гори с невъзможна при нормални обстоятелства скорост. А още колко различни материали остават — с почерците на хората. А целият „Октомври“!, а всички чернови — купища пликове и папки, до никакъв обиск няма да сколаса! Излязла в антрето, а тях ги няма: непрекъснато си поглеждали часовниците; 20 минути след извеждането ми единият казал: „Ще си вървим ли?“ Другият: „Още две-три минути.“ Тръгнали си мълком. 22 минути? Не е прокуратурата, не е Лубянка… Лефортово? Чак тогава се разбрало, че вратата след тях вече не може да се заключи, бравата е повредена, осемнайсетмесечният Игнат напира да излезе на стълбището. Отишли да приберат другите деца — научават: целият двор бил пълен с милиция. Каква ли съпротива са очаквали? Каква намеса?… Жена ми избира ли, избира телефонни номера, макар че надежда няма. Но — не е тишина, като че ли ушите ти са пълни с памук, ами някой дежури на линията (да види на кои номера се звъни?): сигнал, нормално избиране — и веднага след това прекъсване, и пак дълъг сигнал. А да се откаже не бива: прибраха ме — и никой не знае! И жена ми продължава да избира. По-големият, Митя, докарал от двора Стьопка, сега трябва да прибере Ермоша от детската градина. Може би там, от автомата ще се свърже най-сетне с кореспондентите. И ненадейно — по каква ли случайност? — не прекъсват връзката и Аля успява да каже припряно на Ирина Жолковская: „Слушай внимателно, преди половин час изведоха А. И. от къщи насила, осем ченгета, постановление за принудително довеждане, побързай!“ И затворила телефона и тутакси пак завъртяла шайбата. Кой знае защо, можала да се обади още два пъти. И — пак предишната система на прекъсване, за час и половина. Но достатъчни са и три — зазвънили из цяла Москва.)

Познатите околности на Лефортово. (В самия ми зенит — като кандидат за Ленинска награда — идвах тук да изуча Лефортово отвън, все може да ми влезе в работа.) Познатата двойна порта, дворът, галерията от кабинети, където имахме свиждания от пандизбюрото Марфино. Докато пристигнем, взе да се стъмва, фенерите не стигат за двора, някакви офицери вече стоят, чакат ме. Какво да се правя на скромен: не е съвсем банален момент в историята на Лефортово, няма да се учудя, ако тук и по цекистка линия някой дежури, наблюдава. Има си хас, толкова време лаях, толкова време се заканвах — а ме спипаха. Като Пугачов по времето на Екатерина — ей го, падна ни най-сетне в ръчичките!

Разпореждат се като по време на бой: точно къде да спре колата, наобиколиха я десетина души, претичват, кои врати на колата да се отворят, кои — не, по кой начин да ме изведат. Аз си седя спокойно, засега ми е меко, топло, а по-хубаво няма да стане. „Излезте!“ — към стъпалата на затвора.

И без да съм го обмислял предварително, в момента се роди: как да изляза някак по-оскърбително, по-ядосващо за тях? Торбичката си — за галоши, с дълга връв, както висят на закачалките, — я преметнах през рамо и заприлича на просешка торба. Измъкнах се от колата, без да бързам, и тръгнах към затвора — няколко крачки до стъпалата, по стъпалата, после по площадката — с проскубания кубански калпак, с кожухчето си, сякаш свалено от гърба на казахстански овчар („облякъл се, като че ли е тръгнал за риба“, ще каже после Маляров, много сполучливо), тръгнах, поклащайки се тежкарски, нарамил торбата със събрана милостиня — сякаш се прибирам в катуна си и сякаш тях изобщо ги няма наоколо.

А следователските кабинети са преместени някъде и тук сега са им боксовете за обиск: всичко облицовано с камък, гола маса, две голи пейки, горе мижава крушка. На пейката седяха двама някакви изпаднали закъсали чичковци, взех ги за затворници (после излезе, че били поемни лица от съседния блок! брей какво спазване на законността!…) Седнах и аз, на другата пейка, сложих торбичката до себе си.

Не, не бях си мислил. Честно казано — не очаквах.

Посмяха…

Рано е, казала лисицата в капана. А май ще преспя тук.

Внезапно влезе обикновен чевръст пребърквач със сиво-неизразителен вид и бодро ми предложи да хвърлям на масата дрехите си. И тази най-обикновена затворническа процедура беше толкова проста, разбираема, дори честна, без измама, че й се подчиних без всякакво напрежение: такъв е редът, с него сме израснали, как тъй ще приемат в затвора арестант без входно пребъркване, това е все едно да седнеш да обядваш без лъжица или с неизмити ръце. Така взех да му подавам калпака си, кожухчето, ризата, панталона, очаквайки на свой ред честно, веднага да си ги получа обратно (дойде да му помага един дангалак, да опипва шевовете, но бих казал, че не ги опипваха строго). Пребърквачът не ме подкани да се съблека гол — засега си стойте така. И тогава влезе един лъснат шкембест полковник с посивяла коса.

Когато си представях моето бъдещо вкарване в затвора — вече сегашният аз, с цялата ми извоювана сила и значение, твърдо знаех, че не само следствието нищо няма да чуе от мен, ще предпочета да умра; че не само съда няма да призная, ще му направя отвод в самото начало, през целия процес ще мълча и ще ги прокълна в последната си дума; — но бях сигурен, че не ще се подчиня и на унизителното затворническо положение на нашите политически. Аз самият достатъчно съм писал в „Архипелага“ как още през 20-те години младежта остоявала гордите традиции на предишните руски политически: при влизане на затворническо началство да не скачат на крака и т. н., и т. н. А аз сега какво има да губя? Поне аз — мога ли да им се опъна? кой ще го направи по-добре от мен?

Но щом минах по първия светъл чист (жесток в чистотата си) затворнически коридор, щом седнах в първия бокс на първата пейка, и, кой знае защо, толкова лесно се поддадох на пребъркването — просто по навик, както кравата не мърда, докато я доят, — вече се замислих: а къде остана моята линия? Машината се завъртя, без пет пари да дава (или преструвайки се, че пет пари не дава) кой е известен и кой — неизвестен. А аз съм силен, когато ям колкото ми се яде, разхождам се до насита, и разни дребни приспособления: какво да си подложа под главата, па как да си защитя очите, па как ушите. А сега съм лишен от почти всичко това и ето че вече здравата пламва част от главата ми, обажда се кръвното ми налягане и ако взема да се заяждам на дребно със затворническото началство — като нищо ще ми друснат карцер, студ, глад, влага, радикулитът отиде, че се не видя, — 55-годишен съм, вече не съм онзи, 27-годишният, бял и румен, фронтовак, в първата килия попитан: от кой курорт идвам? И в момента усетих, че на два фронта — и срещу следствието, и срещу затворническото началство, може и да не ми стигнат силите. И май най-разумно ще е да запазя всичките си сили за първия, а на втория веднага да отстъпя, бабината им.

И ето че влезе лъснатият хитроват прошарен полковник със съпровождачи. И ме попита — самоуверено, макар и меко:

— Защо не ставате? Аз съм началникът на Лефортовския изолатор, полковник Комаров!

Преди това всякак съм си представял тия картини, но все в килията (преди килията началствата изобщо не идват при арестанта). Ето, седя на кревата и му предлагам: „Ами седнете и вие.“ Или конспективно: „В стара Русия политическите не са ставали на крака пред началствата. Не виждам защо трябва да стават в съветски затвор.“ Или нещо за непреклонността на моите намерения. Или да се изтарикатя, още с щракването на ключа вече да съм на крака — и все едно че съм станал не заради тях.

Но ето че в бокса за претърсване, почти разсъблечен и неподготвен, виждам отпреде си тая свита, чувам официалното, задължително тук за всички искане да стана — и след като вече съм решил да се пазя за по-важното, бавно, изкривен на една страна, без желание, като че ли му правя лична услуга, — все пак ставам.

А фактически не е ли това първата отстъпка, не е ли това началото на пречупването? Колко нагоре са съобщили, че се подчинявам на затворническите правила? Могъл ли е там някой да оцени това и да се възрадва? Като нищо може да са си направили сметка да ме пречупят още първата вечер — защо пък да не се опитат?

Е — и следващите наскоци, и следващите отстъпки: един офицер с формуляр ме пита за фамилното, собственото и бащиното ми име, за годината и мястото на раждането ми, — не е ли смешно? да не отговарям ли? Но знам, че това важи за всички, знам, че редът е такъв. Отговорих му. (Продължава ли пречупването?) Лекарката, типична затворническа лелка. Имате ли някакви оплаквания? Никакви. (Да не мислите, че ще ви кажа: имам кръвно налягане?) Нищо, със слушалката, дишайте, не дишайте, обърнете се, разперете си ръцете. Да не се подчиня на медицинския преглед, да откажа? Май е глупаво. А междувременно пребъркването е към края си, още веднъж: разперете си ръцете! (Нали се подчиних в началото на пребъркването, сега накъде?) Обърнете се, клекнете…. Правилно казват: ако не се бориш за косъма, без брада ще останеш. Но, чудно нещо, извън обичая — при мен идва още един лекар, мъж, не да е чак интелектуалец, затворнически лалугер, но много деликатно, внимателно: може ли и аз да ви прегледам? Пулсът, пак слушалка. (Е, мисля си, няма да чуете кой знае какво, сърцето ми бие равномерно — дай, Боже, всекиму, спокойствието ми е смайващо, в бащината си къща съм, тук всичко ми е познато, от нищо няма да трепна.) Само че изважда проклетникът апарат за кръвно налягане: може ли? Тъкмо налягането ли да не им разреша? Разкрива се слабостта ми, чувам по ударите — 160–170, и това е само началото, още нито една затворническа нощ не съм изкарал. А, дълго няма да изтрая. „Не се ли оплаквате от високо кръвно?“ — ме пита. За това кръвно колко пъти сме си приказвали по телефона през гебистите, съвсем откровено, че за какво друго по телефона? — „Не, не.“

Но аз се подчиних на реда, а те? — не ми дават парцалките! Защо? За часовника, за кръста на врата ми издават квитанция, както е редно, макар че за кръста се запънах, първият спор. „Трябва ми в килията!“ Не ми го дават: метал! Ами дрехите ми, опипани по шевовете, без скрито железце и без нито една желязна кукичка, — защо не ми дават дрехите?? Отговорът е: за дезинфекция. А списъка ето ви го — заповядайте, до самоделните наочници включително, всичко е изброено. Едно време не беше така. Но може да съм изостанал от затворническата техника, защо пък сега да не правят дезинфекция? Посочвам им полушубката: „Не бива да се слага в автоклав!“ „Разбираме, няма да я сложим.“ Поучудих се, но си го обясних с новите обичаи. Вместо това — безкрайно груба фланелка, боде ме отвсякъде, нормално. И черна фланелка, затворническо-приютска, сам такава няма да си купиш. Но отгоре — костюм, истински, хубав ли е, лош ли е, никога не съм бил наясно по въпроса, и половинки обувки (без връзки), — сега сигурно така обличат? у нас в пандизбюрото също правеха карнавали, обличаха ни с костюми. След час-два щели да ми върнат дрехите. Тръгнахме. Отпред и отзад по едно ченге, с щракане, коридори, галерии, будки за разминаване — както си беше едно време. С интерес се озъртам къде ли е американската система от висящи железни коридори, толкова пъти са ми разказвали за Лефортово, сега да ги видя с очите си. На втория етаж. Не можеш видя кой знае колко, измислили са нещо ново: междуетажните мрежи са покрити със сивкави платнища и не се виждат съседните етажи. Някакъв мрачен мълчалив цирк, нощем между представленията.

(По телефонни обаждания се събрали петима начело със Сахаров и пикирали на „Пушкинская“ пред Главната прокуратура — отчасти демонстрация, отчасти изчаквайки няма ли да изляза. А в жилището ни се нижели поради изключителната ситуация близки и неблизки, по двама, по трима, по петима, след всеки вратата се запирала със синджирчето и така се тряскала с процеп като зейнал символ на разорението. Аля разказала на първите какво е станало, а после вече чулите разказвали на следващите, тя пак се заела с книжата: о, колко много са тук, едва сега усетила, докато живеехме — не ги забелязвахме. Все същото съчетание: студена ярост и работно самообладание. Мислите плават като чужди, без да предизвикват отчаяние: какво ще му направят? ще го убият ли? невъзможно! но и арестът ни се струваше невъзможен! А другите, ясните мисли: какво да прави, кое къде да сложи.)

Да не пропусна номера на килията. Не го забелязах, май нямаше. Сигурен съм, че вървя към единочка, — влизам: то че си е единочка, единочка си е по размери, но три кревата, двама момци лежат и пушат, всичко е задимено. Това изобщо не бях го очаквал: защо не в единочка? И пушенето: едно време аз също пафках, наслаждавах се, сега за 10 минути главата ми ще се пръсне. По най-добрата, твърдата линия трябва да си затрая. По линията на слабостта — заявявам: „Моля да бъда настанен в единочка. Пушенето ми пречи.“ Съпровождащият ме полковник учтиво: щял да докладва. Изобщо всички са много учтиви, може би и това е новият им стил сега? (като оставим настрана, че същият този полковник при влизането си нахока двамата ми съкилийници). Е, на учтивостта им аз пък отвръщам със спокойствие, все едно че през последните двайсет и пет години изобщо не съм се отделял от тях и съм им сродник. А можах да постигна това спокойствие безпрепятствено, защото бях се подчинил на затворническите правила. Иначе в дребни заяжданици щях да си изпокъсам нервите. Макар и да не беше замислено, пак добре излезе: те ви тялото ми, въртете го насам-натам, а от спокойстието ми да пукнете дано! Ако там с надежда пита наблюдаващият от ЦК — беснея ли? щръклея ли? в истерика ли се тръшкам? ще имат да вземат! не съм повишил тон, не съм ускорил темпото, седя си на кревата — все едно че дремя, разхождам се из килията — троп, троп, равномерно. И ако са се надявали, че изведнъж ще се затръшкам, ще отмалея, ще започна да ги моля за нещо или ще се скапя дотам, че да търся споразумение с тях, то тъкмо поради спокойствието ми сметките им излязоха криви. (Защо ли ме тикнаха при тия двамата? Да научат нещичко от мен? — смешно е изобщо да разчитат; да ми повлияят? — не стават за тая работа. Да не би да се самоубия? да си блъсна главата в стената? — най-вероятно заради това.)

Заключиха вратата. Момчетата са малко нещо оклюмани. И с пушенето какво ще правим? Защо сте си затворили прозорчето? Ами студено ни е, зле отопляват, завиваме се с палтата и все едно ни е студено. Хайде все пак, след като си допушите цигарите, да проветрим.

Тъй, тъй, всичко е както бяха ми разказвали, килиите не са се променили: сива гнъсна клозетна чиния, но все пак не кофа; канчетата са на масата, но не падат на пода от рева и вибрацията на аеродинамичните тръби в съседната сграда както тогава, тишината — да й се ненарадваш; защитена с телена мрежа силна крушка на тавана; на лавицата — черен хляб, доста е артисал, а вече се свечерява. Шпионката час по час шумоли, значи не само дежурният ни зяпа, а мнозина се сменят. Гледайте, гледайте, прибрахте ме. Само да не ви преседне.

Наблюдавам се, със задоволство забелязвам — никакви усещания на новак. Гледам съкилийниците си (новаците си мислят само за сполетялата ги беда). И двамата са млади момчета, единият — черноок, тарикатче, много пъргав, но не го свърта на едно място от опарването, казва, че го били арестували предния ден, още не се е съвзел, вторият — светлокос, не бил арестуван, само задържан, но не ми се вярва: отпуснат, подпухнал, блед, — ако не е болен, много са признаците, че отдавна лежи в затвора, така изглеждат квачките. А помежду си се държат свойски и сигурно първият всичко е разказал на втория… Не ги питам — „за какво ви прибраха“, питам ги — „в какво ви обвиняват?“. Чейнчаджии.

Още не са усетили затворническата наслада — да се разхождаш из килията. Четири малки крачки — но все пак. Ходенето, от което цял живот не съм се отказвал, — и ето че пак ми влезе в работа. Много бавно. С чуждите обувки, колкото и да ми се ще да стъпвам меко, все едно трополят като дървени. Шумолят ли, шумолят с шпионката, не могат да ми се нагледат.

Престрашиха се…

((От прокуратурата от уличен автомат Сахаровата група се обаждала от време на време, че всичко е спокойно, били им казали: „Никакъв Солженицин няма тук.“ Все повече наши прииждали в дългата ни просторна кухня, вече и чуждестранни кореспонденти, а все не идвали да правят обиск. Да го изчакват ли? На жена ми й пламнала главата: сега ли да раздаде архива на наши приятели и познати? да го напъхат в пазви, чанти и пазарски торби? А може би ония чакат тъкмо това? И всичките сега ще ги изловят един по един, ще ги натикат в леките коли, там ще ги претърсят без никаква писмена заповед и без протокол, после върви доказвай… Не, не бива да се прибързва. Ще пострадат невинни хора. (А може и да не е арест? Може пък и да се върне? Казаха — „след един час ще си дойде“. Вече се били минали три. Арестуван съм, разбира се.) Наши приятели предложили да вземат тригодишния Ермолай, за да му спестят тежките впечатления. „Нека свиква, той е Солженицин.“))

Престрашиха се. Но нима не са разбирали, че съм като ония минирани велосипеди, които ни подхвърляха германците насред пътя: лежи си достъпен, незащитен, но само да се полакомиш, да го вдигнеш — и неколцина наши загиват. Всичко отдавна е на Запад, всичко отдавна е на старт. Сега сама ще се задейства автоматичната програма: моето завещание — още два тома от „Архипелага“ — ей това „Теле“, с Третото допълнение. — Сценарият и филмът. — „Пруските нощи“. — „Пирът на победителите“, спасеният (вж. Петото допълнение). — пиесата за СМЕРШ. — Лагерната поема. — „Кръг“-9б. — Ленинските глави. — Вторият Възел… То се знае, те не могат да си представят целия обем на експлозива. Е, ще го усетите! Ако не беше всичко това, сега щях да се гърча и да се тюхкам още повече от клетия ми съсед. А сега съм спокоен. Ако наближава краят ми, нека бъде така. Надявам се, че и вашият наближава.

Момчетата ми предлагат хляб от лавицата и сухари. Май ми се е дояло. Сещам се: предлагаха ми вкъщи в 3 часа да се наобядвам, казах — не, ще поразходя Степан. Така че от сутринта не бях ял и дойдох в килията гладен и чак до сутринта нищо няма да ми дадат, вечерята отдавна е разнесена. Лош арестантски старт, преди първия ден на следствието. Излезе, че в джоба си съм нямал портмоне, нито рубла, нито копейка за лавката, толкова съм бързал! Хляб ли? ами вие? Не ни се яде. Тук го дават на корем. На корем?! Чудеса, да не повярва човек. Започвам да си чупя. След средния московски типов хляб — доста гаден хляб, клисав, специално го пекат не както трябва. Нищо, ще свикна.

Но какво става? Два часа се минаха, а дрехите ми още ги няма. „Гласувам“ (с вдигнат пръст). Веднага с готовност отвориха хранилката: всички са се струпали, и един офицер, и втори. Тихо казвам, без изобщо да вдигам врява, не както едно време, когато крещях, а дори чак мързеливо (през ония години силата ми беше в тоя крясък, а сега — съвсем другаде ми е силата: книгите пълзят неотклонно): време е да ми върнете дрехите, всички срокове за дезинфекция минаха. „Изяснява се… Въпросът се изяснява.“ Какво толкоз има да изяснявате? Е, сега редът може да е друг. (Забравям да попитам момчетата: а техните — дълго ли са ги дезинфекцирали?) Момчетата ми казват: без палто сте загинал, нощес с едно одеяло ще ви е студено. Изведнъж вратата се разтваря широко, подполковникът приема парада, а още един чин ми носи второ одеяло, ново, от склада, още неизползвано. Момчетата са смаяни — що за птица съм аз?… Тъй значи, дезинфекцията ще продължи до утре заран? Странно. Както и да е. Сега какво още ми липсва? — да взема да се наспя. Бях свикнал да си лягам още в 9, не ме досрамява и в 8, а тук чак в 10 ще дадат официалния отбой, а след това върви заспивай. За утрешната първа схватка всичко ще реши първата нощ. Щастливото вечерно забавяне, мислите ми са отпуснати — да можеше сега да спечеля час-два-три. Приспивателни нямам и нощта ще е безсънна, сега му е времето да поспя. Но не бива: разрешено е да лежиш върху одеялото, без да се събличаш, без да се завиваш. Колко ми е ниско! (И как ли да скрия, че съм станал уязвим от ниското възглаве?) А момчетата — още по една цигара, хайде още по една, но всеки път проветряват. Черноокият се върти зад главата ми: „Кой ли може да ме е издал? Кой?? Само това ме интересува.“ С любимата си, очевидно жена му, уреждали по-баровски живот, според техните разбирания — туй-онуй от мебелите, а взели, че си купили и кола — в нормална страна един работник това може да го изкара с труд, а у нас трябва да се изхитриш против закона. Някакви монети му иззели при обиска, сега трябваше да дава обяснения за тях. „Чувай, тук има микрофони, бъди сигурен. Може и нищо да не е имало, разбираш ли? Повече наум си превъртай нещата.“ Замисли се. Поразказах им още нещичко от затворническия ми опит, само колкото да дочакам времето за сън. Не щеш ли — издрънча ключалката. Съвсем както се случваше на Лубянка — малко преди отбоя те викат за разпит. Ама сега нали уж не разпитвали нощем? (То аз и денем няма да се разприказвам.)

Но подполковникът, който нито веднъж не ми каза фамилното име и не ме попита за него, ме кани да изляза. След отбоя за нищо на света нямаше да тръгна. Но сега — бива, може пък и да ми върнат кожухчето — колко хубаво ще ми е да се загърна в него, ако ще и седнал на релси, ако ще на лагерен нар. А излезе, че имало да вървя съвсем малко, кажи-речи — нищо, докато сколасаш да хвърлиш поглед към тия платнища, един офицер пред мен, един офицер зад мен, — а полковникът, началникът на Лефортово, ми препречи пътя : заповядайте встрани. Вестибюлче като вестибюлче — врата към кабинета. Ярко. Околовръст по столовете: двама вече са седнали (не забелязвам лицата им — откъде са, какви? маскирани ли са?), а заедно с довелите ме станаха петима. А зад главното бюро, лъщейки с плешивото си теме, един дребничък, остър, привел се е и освен туй под настолната лампа е яркобяло от книжа. А насред стаята, на простор, както нормален човек няма да седне, под самите лампи — стол, обърнат с лице към острия, и натам ми сочат полковникът и подполковникът. Както и да е, по-добре седнал, отколкото прав. Седнах. И усещам, задните едновременно седнаха в полукръг зад гърба ми. Мълчим.

Главният, острият, ме опипва с очи, сякаш не е виждал човек.

Нейсе, опипвай ме колкото си щеш.

И остро, като се стараеше да излезе чак пронизително:

— Солженицин??

Сгреши. Трябваше да попита „Фамилно име?“… Както и да е, щом сте ме хванали, дръжте ме.

— Същият.

Пак остро:

— Александър Исаич?

Успокоително:

— Именно.

И — с максимална звънливост и многозначителност:

— Аз съм заместник главният прокурор на СССР — Маляров!

У Сахаров бях го чел. Но Сахаров не беше написал, че е толкова дребничък. От текста му ще речеш, че е номенклатурна канара, Скалозуб.

Но — не се тутка, делови е. А може пък да не му се диша въздуха в една стая с мен и затова бърза:

— Ще ви прочета постановлението…

Не съм запомнил той ли „утвърждава“, или лично главният прокурор, но е „постановил“ един нищо и никакъв старши съветник по правосъдието, същият онзи Зверев, с разкошната шуба — у нас идваше едва ли не като милиционер, а сега, виж ти, върши работата на цяло политбюро:

— За… за…. Предявява ви се обвинение по член 64-ти! (дали има там буква или раздел?).

Аз — с одряман глас, аз — със селяшко невежество:

— Тоя новия кодекс… (нали е едва от 13 години) …изобщо не го знам. Какво фигурира в тоя 64-ти?

А в добрите стари времена, докато беше жив татко Сталин, като излежиш десетка, посред нощ да те събудят, ще цитираш която и да е подточка в тъмното наизуст.

Маляров се опули рачешката:

— Измяна на родината!

Не се помръдвам.

(Петимата са седнали зад гърба ми — дали чакат, че ще се нахвърля върху прокурора?)

— Разпишете се! — обръща листа към мен, подканва ме да ида до бюрото му.

Без да се помръдна, отдавна премисленото, всяка дума е претеглена:

— Нито във вашето следствие, нито в съда ви няма да взема участие. Правете всичко без мен.

Вероятно го е очаквал. Не се учудва кой знае колко:

— Само да се разпишете, че ви е съобщено.

— Казах.

Не се препира с мен. Обръща листа и слага подписа си.

Ох, как ме притискаше следователят преди 29 години, мен, неопитния, защото знаеше, че във всеки човек има неизцеден обем. И колко хубаво е да покажеш, че си скала, изобщо не се опитват, не посягат да те притиснат, не пробват. Следствието няма да е трудно: изобщо няма да си напрягам ума. Всички, всички до един ги предупреждавах: говорете, стоварвайте върху ми каквото си искате, с мен противоречия никога няма да имате, защото не ще отговоря на нито един въпрос.

Тъкмо така трябва. Това е най-добрата тактика.

Край. В същата последователност — стават зад мен, ставам аз, един офицер отпред, един офицер отзад, през двата вестибюла — ръцете отзад! (не рязко, меко-подсещащо). Можех и да не го правя, разбира се. Но аз събрах ръце зад гърба си. За мен ръцете отзад, ако искате да знаете, ме правят дори още по-уверен: какво да се препирам с вас, да се правя на недобит цивилен, за мен ръцете отзад — мигновено ставам железен политзатворник, сливам се с милиони хора. Не знаете колко много ей тази кратка безсмислена разходка под конвой повдига самочувствието на политзатворника.

И ето ме вече в килията. Момчетата: „Е, какво?“

Да им казвам ли, да не им ли казвам?…

Наистина не помня: до петнайсет години са ми в кърпа вързани. Но, разбира се, съществува и разстрел.

Да, събраха кураж, не го бях очаквал от тях. Хайде върви измисляй варианти. И най-мъдрият си е малко прост.

((Сега по минути не може да се възстанови. Но повикването при Маляров беше още преди 9 вечерта. Обадили се на жена ми: „Мъжът ви е задържан“ — в 9,15. Заявката на нашия посланик до Министерството на външните работи на ФРГ, че утре заран ще дойде с важна декларация, била пусната доста късно вечерта по европейско време, значи — още по-късно. (Това е още една задачка за тях: да намерят страна, която ще се съгласи да им сътрудничи, да ме приеме. И как да редактират молбата. (Бел. от 1978 г.)) Тази съпоставка не изключва, че през първите ми затворнически часове и когато ме е викнал Маляров — още не са били решили до последната точка изгонването ми. (А ако са го били решили — за какво им е трябвал членът от наказателния кодекс?) Дали не са си оставяли шанса, че ще трепна — и ще могат да започнат да цедят от мен отстъпки? Ако е правена такава сметка, то моята мързелива каменност я е смазала.

Полукултурен глас от слушалката предложил на жена ми да иска сведения за мен утре заран от следователя Балашов, същия онзи, при когото уж ме викаха. Това е положението, арестуван съм. Затворила телефона — и отново вече други набирали, разнасяйки новината по Москва.))

Най-сетне обявиха през хранилката отбой. Хайде сега по-бързичко, в това навремето бяхме се изпраксали: одеялата са развити, якето се смъква, панталонът се смъква, но нека е по-наблизо: наистина е студено, свиха ми кожухчето и вълнените чорапи тия гадове! Да не се туткам. Толкова бързаха да ми съобщят обвинението, че утре току-виж още от заранта започнат следствието. И в общите движения, в суматохата, незабелязано, обувките — муш под възглавницата! стара затворническа хватка — за опазване, а сега ми трябват и за височина. Крушката ме заслепява, ще си затуля очите с пешкира, в Лубянка това не се забраняваше. А ще поискат ли да си извадя ръцете отвън? — може и да не поискат. Да заспивам! Ще дишам дълбоко-дълбоко-дълбоко. (Какво ще дишам? в килията не е въздух, вече бях забравил, че има такъв.)

Не, кучият син забеляза, че под кревата ми е празно, издърпа хранилката:

— Свалете си обувките на пода!

Дълго нагласях възглавницата си без тях. После задишах дълбоко. Заспах.

((Децата не могли да заспят, плашели се от шума, от светлината, от многото гласове. Прииждали нови и нови хора, Сахаровата група от прокуратурата. (Но все пак това изобилие на безстрашни съчувстващи в жилището на арестуван е белег на новото време! Спукана им е работата на болшевиките, откъдето и да го погледнеш!…) От нас Сахаров отговорил на канадското радио: „Арестуването на Солженицин е отмъщение за неговата книга. Това е гавра не само с руската литература, а и с паметта на избитите.“ У дома со обаждали Стокхолм, Амстердам, Хамбург, Париж, Ню Йорк, гостите ни вдигали слушалката, потвърждавали подробностите. А имали наум: щом арестуваха неприкосновения Солженицин — кого ли сега няма да арестуват? кого ли ще забършат утре?…

Който не е запознат с конспирацията, няма да сподели тези мъчителни колебания: къде ще е най-добре да се пазят ръкописите? Да ги изнеса ли? Да ги оставя ли? Сега имаме толкова много гости — дали да не ги раздам? Всичките надали ще ги арестуват. Изтърва ли този момент — утре ще довтасат и ще задигнат всичко. Но да ги раздам — значи да погубя хора. И ще мога ли после да ги събера? Нейсе, докато не се проясни ситуацията, нека се надявам на домашните скривалища.))

Вечерно време лесно се заспива, трудно е да заспиш след първото събуждане. Всичко лошо, което ти се е случило през деня, изплува при събуждането — и ти гори гърдите, гори ти сърцето, как да заспиш?! Не въздишките, не мятането на моя чейнчаджия зад главата ми, не пушенето му през цялата нощ, не дяволската крушка, която ме заслепява, — а моите криви сметки, моите грешки, откъде ли се промъкват те в нощния мозък, в каква последователност ми се поднасят?!

Най ме изгаряше: как ли върви обискът там, у Аля? Снощи май ми дойдоха твърде много впечатленията и събитията или пък се бях гипсирал — за домашния обиск не сколасах да се разтревожа. А сега — все за него си мисля — и все заради моите грешки. Защо им отворих вратата?! Можехме да имаме половин час за изгаряне, за подготовка, за споразумяване. Защо побързах да изляза? Останаха почти всичките, ония, осмината, после не ги видях, същият Зверев ли ръководи обиска там? Как можа да съвпадне така: двата „Социализма“ наведнъж — и Шафаревич към тях на всичко отгоре. Чантата си той може и да не даде, но един екземпляр остави на бюрото ми и вече няма как да го скрие! Добре, че взе моите статии за сборника, но другите екземпляри са си направо на бюрото, и проектите на колко още автори, и то полузавършени, майчице, затри се „Изпод канарите“, три години ги подготвяхме — и всичко отива на вятъра. Да. А писмата от Запада? — те са си просто върху бюрото, изобщо няма нужда да ги търсят, достатъчно е да се пресегнат! никога нито едно не хванаха, а т е з и ще ги прочетат, всички карти сваляме!… Много неща може да има там… И поправките към „Писмото до вождовете“, направени предната нощ. И още по-лошо! Последното приложение към „Тихият Дон“ — не стига, че няма да го изпратим, но — ще научат всичко! И едно филмче, полуразвалено, дубликат от последната пратка, трябваше да го изгоря, забравих да го изнеса извън града, а вкъщи е сложно да се изгаря, — поне този трофей е напълно безсмислено, съвсем позорно да им давам. И в огнеупорната каса е цялото „Теле“. Телето, цялото, преписано на машина! ще ми се да викам, да се въртя, да търча из килията! От години е така, лотария: ту ми се струва, че при мен е най-безопасно, и събираме всичко при мен, ту ми се стори, че съм загазил и помъкваме всичко, откарваме някъде цяла торба, заравяме я някъде. А екземплярът от „Пленниците“ не е ли у нас? Да не говорим за Втория Възел и за ленинските глави — всичко това сега е в ръцете им. Боже, Боже, стоях като скала, 25 години конспирация, само успехи, само успехи — и такъв провал. А било достатъчно, ама досега не им стискаше, просто да дойдат у дома. И толкоз.

Зад възглавето ми клетият чейнчаджия въздишаше, въртеше се, изгаряше, палеше цигара след цигара. „Спи — му казвах аз, — спи, най ще ти трябват сили.“ Не — „кой ме е предал?“ го изгаряше. Освен собствените ни грешки предателството на близки хора най-много пърли. А вторият спеше спокойно.

((Към полунощ се подули краката, главата, очите й, всякаква яснота се изпарила. Дори не откъслечни мисли, а някаква мешавица, но на Аля изобщо не й се спяло. Намислила да прехвърли за трети път книжата, но била останала без сили. Тогава се сетила, че от закуската не е хапвала нищо и мъжа й са го арестували, без да е обядвал. Предишния поднос за изгаряне на хартийки станал твърде малък, сложили на пода в кухнята голям леген вместо огнище, — и така останал още месец и половина.

А обиск през тая нощ имало, само че не тук: извършвали го 14 гебисти в Рязан — у Радугини, мои познати, у които никога не съм държал нищичко, а дошли да търсят нещо грандиозно, по-страшно от „Архипелага“, дали не са търсели това „Теле“? всичко, което още не им беше паднало в ръцете. И нищо не намерили.

И в Крим, в далечната Ак джамия, у старците Зубови, мои другари по заточение, — също обиск и също безплоден, у тях вече нищо няма.))

Гореше ме, гореше ме, но не непрекъснато. Кое е предимството ми в сравнение с първото арестуване? Главата ми е свободна от тия изнурителни сметки: ами ако ме попита така? — така ще им отговоря, а ако така? — така. Каква свобода: нито един отговор — чупка!… Успокоявах се, като дишах дълбоко, молех се — и благодатно ме спохождаха ивички от сън. А след тях — пак жестока яснота. Главата ми е пламнала, подува се, вече съм натикал и двата си юмрука под възглавницата, но все едно ми е ниско. Бях обещал на Аля: в затвор или лагер ще издържа 2 години, каквото и да ме правят — 2 години ще издържа. За да знам, че всичко мое е отпечатано и да умра спокойно: цапардосах ги. А сега виждам, че съм обещал нещо, което не ми е по силите. Още много години бих издържал на всякакви несгоди, само че — да имам въздух, тишина, да мога да пиша. А тук — дали няма да се скапя за два месеца? Максималният срок на следствието е два месеца. Не е страшно, изобщо не ще им отстъпя, но няма ли да се скапя?

И вече отстранено заразглеждах живота си като приключен. Няма страшно, успешен излезе. С това, което изпонаписах, нито сегашните вождове, нито следващите не могат се оправи и за петдесет години. Исках, исках още Възли, най-вече тях, но за каквото сколасах, пак слава Богу. Ако се издигна над дребните несполуки на обиска — всичко е наред, книгите ми са изпратени за печат, а което е в движение, в бележки, варианти, замисъл — всичко е в сигурните верни Алини ръце. Добре е да напускаш живота, когато си оставил достойна наследничка. А после и тримата ни синове ще пораснат, все по някакъв начин ще продължат татковата линия.

((Не спали цялата нощ. Преглеждали, горели, но не много: жал им било, защото нищо от това не може да се възстанови. А и ще дойдат ли заранта? — защо, да речем, не дойдоха снощи? Внезапно си спомнила! Спомнила си — и започнала да търси: миналото лято преди насрещния бой бях написал декларация за неправомерността на съдебните процеси срещу руската литература, но я изоставих без приложение, в чернова. А вчера повторих: никакви разпити, следствие и съд няма да призная. Досетила се къде да я търси! Намерила я!! [42] Значи, трябва да се пусне! Посред нощ?… Изгаря й ръцете! Само дано не закъснее! А от 6 заранта, по „закон“, могат да дойдат, ще я угасят, ще остане неизвестна. Трябва да се пусне още сега, през нощта!! Да се обади на кореспондент? На кого? По различни съображения — на „Фигаро“ (Лаконтър). „Можете ли да дойдете? Имам молба към вас.“ — „Пристигам след 5 минути.“ (Как? В дома на арестуван, нощес, викат по телефона чеждестранен кореспондент — и да не го задържат?? Не, изкалпазанили са се, изкалпазанили са се болшевиките. О, къде си, пламенен Дзержински?…) Аля сяда на пишещата машина и веднага натраква 10 екземпляра на пелюрена хартия. Лаконтър е кореспондент, защо да не вземе новина? Законно е. Старателно сгъва листовете, уверява, че ще ги раздаде на всички агенции. Продължават да прехвърлят книжата. Колко много чужди писма трябва да се изгорят, колко почерци — да се спасят! А какъв е тоя ужас? Цели две ленти. Трябва да ги тегли, да ги тегли дълго под лупа, за да се убеди: ненужни са, дубликати, да се изгорят. А горят зле. Около легена — опашка от книжа за изгаряне. Общо взето, през нощта добре се подготвили за обиск. А ако дойдат — да не им отварят (вече били поправили бравата): арестуването на Солженицин смятам за незаконно, още повече — обиска в негово отсъствие. „Къртете вратата!“ 6 часът заранта. Не идват. Става седем, децата се събудили, възрастните нямат време за сън.))

Чудно нещо, през тая нощ в килията не беше студено, макар че прозорчето често се отваряше. Не вярвам да се е стоплила от моето дишане. Невъзможно е да пипна радиатора, той целият е скрит в предпазната кутия, а се регулира, разбира се, от ченгетата и вероятно — всяка килия поотделно, иначе как ще създадеш нужния режим? (Я, мисля си: заради мен са пуснали малко топличко.)

Събуждането е най-обикновено: под нощната крушка изтрещява хранилката. То се знае, че преди събуждането всички спят, ама не, скачай, ставай веднага. Похлопаха на всички врати по веднъж, сега по втори път: кой е дежурен по килия? Четката, да се премете. Но какви облаги: щом се облечеш и си постелеш леглото, пак можеш да легнеш отгоре. (От тия одеяла по костюма ти полепват някакви къси кончета.) Няма нищо по-мрачно от затворническата утрин, за това вече е писано толкова пъти, а и утрините колко много са! При все същата ярка нощна светлина откъм тавана, все през същия тъмен прозорец — сега трябва да чакаме нормалните затворнически събития: хляба, врялата вода, сутрешната проверка. За следствие преди девет и половина никого няма да помъкнат.

Само че не познах! — ключалката издрънча и пак подполковникът, зад него капитан (твърде високи са чиновете за ранно утро, само че нали не им знам сегашния ред, кой им е корпусният, — и без „на кого му се п….“, без ни най-малко съмнение във фамилното ми име — с жестове и думи: трябва да изляза.

Каква е тая припряност?! В приличен затвор трябва да минат 12 часа, докато стигнеш от банята до килията (между другото, защо нямаше баня?), а тук вече и обвинението ми е предявено, и ме викат за първия разпит! Бързат.

Пак натам, където бях снощи, но непосредствено преди Маляровия кабинет, само че отсреща. Да се не надяваш, медицински кабинет! Двамата вчерашни лекари, а офицерите заднешком, заднешком — и се изсулиха. Мацката изобщо не се суети — държи се като медицинска сестра, а мъжът е загрижен: как се чувствам?

А, зверове, нещо все пак ви пречи, някаква инструкция. Но и да се разкривам преди следствието? не бива. Съблечете се до кръста. Легнете. Къде сте имали карцином? Всичко знае, проклетникът, и добре опипва, движи се точно по ръбовете на петрификата. Значи истински лекар е. Пак ми премерва налягането, и за сутрин е високо, да. „Какво вземате обикновено срещу кръвното?“ Няма начин да се скрия, пък и по телефоните сто пъти са го чували: „Билки.“ „А какви?“ Те тук ли ще ми ги варят? Но какво има да губя? Ако по време на следствието си смъквам кръвното, като нищо ще издеяна!! Ставам съвсем нахален: „Някои се продават във вид на готови извлеци.“ Той погледна сестрата, тя се втурна към шкафчето и веднага се върна с познатото ми шишенце! (Какво има да се чудя, когато на десетима арестанти тук осмина ги докарват до покачване на кръвното налягане.) Наляха ми, изпих ги, на гладен стомах, както е редно!

Връщат ме в килията. Момчетата се чудят: някакъв привилегирован им се струвам, не от тяхната черга. И ме досмешава. Аз самият съм слушал легенди за именити арестанти, с очите си видях как се грижеха за полковника от МВД Воробьов — сега и мен ли по същия начин ще ме коткат?

Ето я и дажбата. Не дажба: зад хранилката на поднос нарязани самуни, отчупвай и вземай колкото искаш. Разкош! Момчетата нямат апетит, взеха към половин самун. Аз от кревата се уплаших:

— Абе какво правите?! — скочих и, накърнявайки реномето си на привилегирован и помрачавайки всички евентуални легенди за мен — наврях се в хранилката и грабнах цели два самуна. После се замислих и върнах една трета от единия.

— До довечера ще ги изплюскаме, какво си мислите?!

И веднага започнах да ръфам. Впрочем с лефортовския хляб за един ден не се свиква, само със съзнанието си не можеш го издъвка, трябва и да се постараеш.

Ето ги и захарта, и врялата вода, дори боядисана с нещо. Със захар — както и през 45-а година, родината не се е замогнала и дори не е на бели бучки, а някакъв възтъмен песок от Кастро. На хартийка да я пазиш цял ден — вятърът ще я издуха, сипваш я във врялата вода — и си нямаш проблеми.

Да, ама не е само това! Донасят кашата! Сутрин — на всичко отгоре и каша? Невероятно. Хем колко много! Почти пълна супена чиния. От някогашните ми лубянски порции — шест или седем. Все едно че ни угояват!…

Не, чак не ни угояват: мазнина няма, ама със солта са прекалили. И независимо от цялата ми висока арестантска съзнателност — този булгур не мога да го ям. С това направо ще ме съсипят: кръвното ми ще скочи от пресоленото.

А след това започна сутрешната проверка. И взе че ми хрумна поради моята нарастваща наглост, но повече за майтап: правя официална декларация, че се нуждая от безсолна диета. Картите все едно вече са свалени, нещо по-солено от тая каша няма да ми донесат.)

((А за жена ми безкрайно се точи времето до девет — когато ще може да се обади в прокуратурата. Магазинът е отворен, отиват да купуват продукти, за обсадата. През нощта събитията от външния свят сякаш са секнали, ала сутринта й се свива сърцето: какво ли ще чуе от слушалката, какво ли ще изтрещи след малко? Ръцете й увисват от заранта — изморена е, сякаш вече е късна нощ. Най-сетне — 9 часът. Обажда се на тоя Балашов. То се знае, никой не вдига слушалката. Отново и отново, през всеки 10 минути. Няма, няма… Какво ли да си мисли сега? какво ли са направили с мен? Паузи и сигнали на празна телефонна слушалка. Причерняло й до припадък: убили са ме. Несъществуващ телефон и никакъв Балашов не съществува, никой никога няма да вдигне слушалката и никога няма да й отговорят. Защото са ме убили. Как не го е разбрала още вчера? — суетяла се, криела за кой ли път, изгаряла книжата. И накъдето и да хукне сега, ще се натъкне на стена. Околните я съветват: да се обади на Андропов. Според съветската логика — да. Но: да се моли за сведения на убиеца? за нищо на света! Никъде няма да се дянат, сами ще й съобщят! Само че как да устиска дотогава?… Но и за обиск не идват — защо ли? За едно денонощие всичко може да бъде скрито. Или смятат, че все едно сме им в ръцете, могат и да не бързат? Или изобщо не се плашат? Ако са ме убили — няма ли да се втурнат, няма ли да приберат всичко до последния ред? — Заловила се да пере, били се насъбрали детски дрехи.))

Дойде времето за разпити — викнаха единия момък, викнаха другия, само не мен. Някъде се съмваше, дори настъпваше денят — не в лефортовския двор, разбира се, а над двора, а на двора беше дрезгавина, а зад прозореца на килията — някакво жълто развиделяване. И проклетата крушка на тавана ще свети мъртвешки през целия ден, неразличимо от нощта. Ех, като се сети човек за разкошните лубянски килии, особено на горните етажи! Съкратиха министерството в „комитет към“, а щатовете май са се разширили и са преправили всички чудесни килии на Вътрешното в свои кабинети. Тръшкащия се чеинчаджия го доведоха от първия разпит, а подпухналия го поведоха да му вадят зъб (дали не е бил отпуснат и съсредоточен само поради това?). На моя момък му съобщили, че е арестуван. Но след първия разпит той се успокои донякъде (такъв е тоя първи успокоителен: отричаш ли? — отричам! добре, разпиши се и върви си помисли). На следователя му е нужна изходна кота, от която да започне майсторската си работа. Бях го предупредил накъде може да тръгне следствието, как трябва да определи за себе си точни позиции, които да брани до смърт, а за където неизбежно ще му се наложи да отстъпи — нека си подготви прилични обяснения. Също — какви са основните следователски похвати. А той, схващайки неизбежността след двете нощи, прекарани в затвора: абе я ми кажете как е в лагерите. Само че много неща са се променили, мога да му разкажа за едновремешните… Разказвам му. Кръгозорът на интересите му бързо расте (в уплашеното зайче вече покълва безсмъртната душа на затворника). Първият признак е интересът му към събеседника: а аз кога съм лежал, за какво? Разказвам му туй-онуй, после си мисля: защо да не оставя жива следа? ще ме глътнат, оттук нататък никой няма да ме види жив, а тоя ще разкаже в лагера, ще го предадат по-нататък.

— Не си ли чел една книга, „Иван Денисович“?

— Н-не. Но са ми казвали. Вие ли сте тоя Иван Денисович?

— Не бе, не съм аз… А за Солженицин чувал ли си?

— Чакай… в „Правда“ ли бяха писали? — по-живо, но и притеснено: предател съм все пак, може и да се е засегнал, Заинтересува се, взе да си припомня, пита ме: капитали в чужбина имам ли? Не съм ли можел да се махна оттук?

— Можех.

— И какво?

— Не се махнах.

— Как тъй?? Как тъй??? — смая се, качи краката си на кревата, споменах му само за Нобеловата, 70 хиляди рубли, той се хвана за главата, взе да стене от мъка — за мен: как съм можал?! Че с тия пари колко леки коли могат да се купят! колко… И в неговите възклицания и съжаления нямаше корист — момчето мен съжаляваше, не себе си! Просто в съветското си светоусещане то не можеше да побере такава дивотия: да имам възможност да замина при 70-те хиляди златни рубли — и да не го сторя. (За да разбере човек нашата върхушка, не е нужно да се катери много нагоре: нали главите им непрекъснато са заети само с едно: как да си построят за държавна сметка вили — първо за себе си, а после за децата си? Нали затова ми се зъбеха, че най-искрено не разбираха: защо не се махам доброволно?

Съседът ми седеше по турски на кревата, а аз крачех ли, крачех, бавно, колкото позволяваше дължината на килията, с чуждите дървенисти обувки, пред мътножълтия дневен прозорец, и в гласа на това остро съжаление осъзнах: вярно, сам дойдох тук, съвсем доброволно, за самоубийство. През 1970-а през Стокхолм ми бе отворен пътят към отколешната писателска съдба, както са можели предходниците ми: да се заселя някъде в отдалечен чифлик, коне, река, алеи, скали, библиотека, пиши, пиши, 10 години, 20 години. Но на целия този живот, сега вече едва мержелеещ се, аз му наредих да не се състои, на най-важната книга в моя живот — да не бъде написана, а аз самият още три години живях като бездомник и дойдох да хвърля топа в затвора. И — съжалих. Съжалих, че през 70-а година не заминах…

Но през тия три години не съжалих нито веднъж: здравата ги цапардосах — какво ли не им изрекох?! Подобни неща никога не са били произнасяни при тоя режим. И ето че сега отпечатах „Архипелага“ от най-добрата за мен позиция — оттук!

Изпълних си дълга. Защо трябва да съжалявам? Само че: лесно се посреща неизбежната смърт, трудно — онази, която сам си избрал.

Вратата. Пак подполковникът. Значи за мен са дошли. Подканващ жест. Ето че наближава и моят разпит. Поведоха ме надолу — натам, където едно време бяха следователските кабинети. Но сега там има приемни боксове. И в съседния, не в който ме претърсваха снощи, на масата са сложени някакви дрешки. А именно: калпак от тюленова или не знам каква си кожа; ослепително бяла риза, вратовръзка, връзки за обувки! — тънки, къси, с тях и врабец не можеш удуши, но все пак характерни белези за свободен човек; и вместо грубо-осилестата ми фланелка — традиционното многовековно войнишко-затворническо бельо. Подполковникът някак стеснително:

— Ей това… облечете всичко.

Виждам: крият кожухчето ми и любимата ми жилетка от камилска вълна:

— За какво ми е това? Върнете ми моите си дрехи! Докога ще ги дезинфекцирате?

Подполковникът се смущава още повече:

— После, после… Сега е невъзможно. Сега ще заминете…

Ще заминете… Съвсем както комбриг Травкин ми казаа, когато ме арестуваха. И заминах от Германия за московския затвор.

— …А костюма си го запазете. Ъъ!…

Я, ама какво е станало с тоя костюм?! В килията не личеше, а тук на дневна светлина: и сакото, и панталонът, както съм лежал на затворническото одеяло — нарочно не можеш го окепази по тоя начин, не в пух, не в перушина, целият в нещо ситно-ситно бяло, не стотици, а хиляди, като кучешка козина! Защура се подполковникът, викна един лейтенант, даде му четка за дрехи, добре, че в стаята имаше чешма, и нареди на лейтенанта да ми изчисти сакото, ама не тъй бе, изтръсквай водата и чак след туй четкай, хем само в едната посока, само в едната посока! Аз изобщо не им помагам, пет пари не давам, вие си ми върнете кожухчето, жилетката от камилска вълна и моя панталон… Изчеткаха ми сакото, панталона вече бях го обул и те двамата, приклякайки един подир друг, отпред и отзад, лейтенантът и подполковникът ми изчеткват панталона, работата не е малко, власинките са се вкопчили, кажи-речи, трябва да се изчоплят една по една, а май и не остава време.

Къде ли ще ме водят? Нямам съмнение: нагоре или дори в правителството, в същото онова тяхно политбюро, за което толкова мечтаел Маяковски? Ето кога най-сетне за пръв и последен път ще си поприказваме! От време на време очаквах такъв момент — че ще им просветне, ще се заинтересуват да си поприказваме, толкова пък чак ли не им е интересно? И когато пишех „Писмото до вождовете“ — това беше вместо такъв разговор и с надеждата за следващ: не ми се ще съвсем да се откажа от надеждата: че ако бащите им са били обикновени руски хора, мнозина — селяци, не могат децата им ама чак дотам, ама чак дотам, ама чак дотам да са изверги? нищо друго освен келепирджийството, само за себе си, а страната да върви по дяволите? Надеждата да ги убедя — не бива докрай за загубвате всичко, това вече не е човешко. Нима са лишени и от последното човешко?

Разговор — сериозен, може би най-важният разговор в моя живот. Не ми трябва да си съставям план, той отдавна е в душата и в главата ми, аргументите сами ще дойдат, ще съм пределно свободен, както подчинените им не разговарят с тях. Вратовръзката? — няма да я вържа, приберете си я.

Облечен съм. Суетня: да ме извеждат ли? Разтичаха се, не се връщат. Колите чакат, към Стария площад ли ще потеглим? Не идват, не идват. Върна се подполковникът. Пак с извинение:

— Ще се наложи да изчакате малко… — но не изговаря ужасните, неприлични думи „в килията“, но по жестовете му, по маршрута виждам: връщаме се в килията.

Все същите коридори, започвам да ги запомням подробно. Не, май прилича не на цирк, а на кораб, който се ремонтира, платната са полегнали.

Моите чейнчаджии зинаха: бялата ми риза озарява килията. Бих седнал на одеялото, но ми е жал за труда на подполковника, нейсе, ще походя.

Ходя и мислено разговарям с политбюрото. Все имам усещането, че за два-три часа ще ги поразшавам донякъде, че те ще трепнат. Фанатиците от ленинското политбюро, овните от сталинското никой не би могъл да помръдне. Но тия — досмешава ме? — май може. Все пак Хрушчов вече разбираше някои неща.

((Само че не й било до пране, връхлитат я въпроси, а главата й е замаяна. Какво да прави със Завещанието програми? А — с „В лъжа не се живее“? То е заложено на няколко старта, трябва да бъде пуснато, когато на автора му се случи нещо: смърт, арест, интерниране. Но какво му се е случило сега? Още се колебае, още се люшка. Арест ли е това? Или вече не е жив? Аа, щом дойдоха, значи са се престрашили. Само атака! Да се пуснат! И да им се сложи вчерашната дата. (Тръгнало след няколко часа.) Не щеш ли, от Цюрих й се обажда адвокатът Хееб: „С какво мога да бъда полезен на мадам Солженицина?“ Първо чак я досмешало, макар че било трогателно: с какво може да й е полезен?! Изведнъж й просветнало: ама разбира се! Тържествено по телефона: „Моля доктор Хееб незабавно да пристъпи към публикуване на всички пазени досега произведения на Солженицин!“ — нека слуша КГБ!…

А телефонът звъни ли, звъни като в чуждо жилище: тия обаждания не могат да съдържат нищо. Обаждат се от различни столици. Нито от тях да научи нещо, нито самата тя да им каже.))

За мен са дошли. Извеждат ме. Помага Бог! Тръгнах бързо през нощния смълчан цирк, има доста да се върви. Нищо подобно — пак до първия завой, покрай лекарския кабинет, полковник Комаров, още един полковник — и в същия кабинет, където вчера ми предявиха измяна на родината, само че сега грейнал, макар денят да е навъсен, и зад вчерашното бюро — вчерашният… Маляров, да, тоя нищо и никакъв Маляров. Тогава защо ме издокарваха? И за мен — същият стол насред стаята. И висшите офицери сядат зад мен, да не би да се нахвърля срещу Маляров.

И със същата острота, както вчера, и със същата приповдигната многозначителност на четеното, натъртвайки на всяка дума:

— Указ — на Президиума — на Върховния….

И още от тия няколко думи всичко ми става съвсем ясно, в останалите се вслушвам без напрягане, просто за контрол.

Виж ти как за 18 часа ми променят натоварването — ту на свиване, ту на опън. Но с радост забелязвам, че не се деформирам — нито вчера се свих, нито сега се разтеглих.

Значи не са поискали да разговарят с мен, всичко им е ясно. Щом ви е ясно, защо тогава вашите ракети, вашата моторизирана пехота и вашите гебистки диверсанти и шантажисти, — защо всичко това е в отстъпление, — не е ли в отстъпление, а? Мушка, мушка телето дъба — май безплодно начинание, а? Но дъбът май се поогъна? май се поразклати, нищо, че не пада. А на телето — и челото му цяло, и рогцата дори, е — отхвръкна, ще отхвръкне нанякъде.

(Не им достигна смелост тогава: трябваше да ме интернират в Сибир. На Запад щяха да поврякат и после да се успокоят: все пак не са ме вкарали в затвор, няма да провалят заради мен намаляването на напрежението и търговията. Интернирането щеше да свърши работа. (А изселническия ми режим щяха да затягат постепенно.) (Бел. от 1978 г.))

Но секундите текат, трябва да загрявам бързо.

— Мога — само със семейството си. Трябва да се върна при моето семейство.

Маляров — с черен тържествен костюм, ризата му по-бяла от моята — стои като актьор насред стаята, с навирена глава:

— Вашето семейство ще ви последва.

— Трябва да пътуваме заедно.

— Невъзможно е.

Я гледай ти. Каква неочаквана форма на интерниране. А ако се замисли човек — друг изход нямат, само тоя: да ме разкарат час по-скоро.

— Но къде е гаранцията?

— Че кой ще седне да ви разделя?

Изобщо сигурно голяма врява ще се вдигне, има да съжаляват.

— Тогава трябва… — за една секунда трудно ще прецениш, непременно ще пропуснеш нещо, с тях винаги е така, — трябва да напиша молба.

Защо ми е тая молба — до ден днешен не разбирам, сякаш молбата има някаква тежест, ако посмеят да решат другояче. А просто — да спечеля време, старият ми арестантски инат. Маляров се позамисли:

— До ОВИР ли? Пишете.

— Не ми трябва ОВИР. Указът е на Подгорни. До него.

Позамисли се. Повика ме до бюрото, отстрани. Лист хартия.

Пиша ли, пиша. Изреждам семейството си. Добавям старата си леля Ира от Георгиевск, това е единствената възможност да я взема със себе си. (Грешка: страх ги е, че ще троша прозорците, а аз кротко пиша молба.) Какво друго да измисля?

— Със самолет — не мога.

— Защо?

— Здравето ми не позволява.

Аз наистина нямам никакъв опит във въздушните пътешествия, веднъж се прибрах със самолет от Киев — заболяха ме ушите.

Той е неподвижно тържествен (ами да, операцията е, кажи-речи, бойна, може и орден да получи). Май кимна. Така или иначе, ще си помисли.

Нямам време да анализирам, че не бива да рискуват с влак: току-виж из пътя възникнат демонстрации, някакви събития? Пък и доста ще се проточи.

И ме връщат в килията. Нарочно си държа ръцете отзад, стискам ги яко. Влязох — светлината загасена, денят е в разгара си, до един оставят електричеството да си почине. Божичко, каква тъмница, какъв спарен въздух, каква гибелност. И сякаш ходилата ми все повече олекват, все по-леко се докосват до пода, аз се възнасям — и излитам от тоя ковчег. Днес призори бях се примирил, че ми остават да живея два месеца, и то под следствие, с карцери. Но, не щеш ли, оказва се, че от нищо не съм болен, че в нищо не съм виновен, нито хирургическа маса, нито дръвник, мога да продължа да живея!

Втория момък пак го няма, а моят съчувственик се е опулил насреща ми, очаква разказ. Но ме досрамява да му кажа. Когато от бутирските килии ме изпращаха на свобода (по погрешка), ликувах, пожелавах всичко най-хубаво на съкилийниците си, а този път, не знам защо, ме е срам. Ама сега големи чудеса започнали да станават: в килията се получава всекидневниик. Е, знае ми името, утре сам ще прочете указа. Ще се възбуди още повече от днес: виж как го наказаха!

Отваря се хранилката. Обедът. Отиваме да си го вземем. Чорба и овесена каша. Но ми подават не обикновени канчета, в първия момент дори не разбрах. Момъкът отнася всичко на кревата си, аз сядам на единственото място край масичката. Опитвам първата лъжица чорба — ама какво става? И помен няма от сол, както обичам и както в затвора не можели да готвят. Значи точно по моята поръчка — безсолна! И с наслада изгребвам всичко, изсърбвам затворническата, но същевременно и обикновена руска постна чорба, не някаква помия. А после и овесената каша, без запръжка, само че порцията е петорна, ако я сравняваме с Лубянка, а и колко по-гъста! В моите „Пленници“ откраднатият от Европа наш момък на берлинското летище по войнишката чорба познава възвърнатата му горчива родина. И аз по същия начин сега се сбогувам с Русия покрай кашата, последната руска храна.

Не ме оставиха да я доям, ключалката щракна, канят ме да изляза. Както и да е, поне чорбата си доизсърбах. А бях струпал хляб на лавицата — кой ще го изяде сега? Натиках комат в джоба на сакото си, докато стигна до тая Европа, ще огладнея. Стиснах ръката на момъка, пожелах му каквото трябва — и си тръгнах. Не можах да запомня добре лефортовските коридори. Само на едно място все ме предупреждаваха да не си чукна главата.

В приемния бокс ми върнаха часовника, кръста, да се разпиша. Подполковникът се разтревожи — какво ми издува джоба. Показах му хляба. Подвоуми се, но нищо не рече.

Пак трябва да чакам. И да си прекара времето с мен се отби възхитрият началник на лефортовския затвор. Вече без да се вживява в блясъка си и чак някак замислено иска да си поприказваме. Привличам го като всяко тайнствено, необяснимо нещо, неподчинено на законите на живота, като някакъв прелитащ метеорит. Дори май ми се усмихва приветливо. Разглежда ме, навел глава на една страна:

— Кое артилерийско училище сте завършили?

— Трето Ленинградско.

— А аз — Второ. И съм ви връстник.

Досмешава ме. По едно и също време сме търчали като гладни курсанти, мечтали сме за кръстосаните топове на петлиците. Само че сега на пагоните му е емведисткият знак. И защо му е побеляла косата? Моята изобщо не е.

— Да… Воювали сме откъм една и съща страна, а сега вие сте на отсрещната страна на барикадите.

Да опустее тоя ленинско-троцкистки жаргон, лепнал се на три поколения, целият свят им се привижда разделен от барикади, но откъм вашата страна май доста мека мебел сте домъкнали. А откъм нашата — „ръцете отзад!“.

Излизаме. Пак — обръч на двора, пак на задната седалка между двамина, тясно ми е. И щурманът е вчерашният, който ме докара от нас, същият калпак, яката, а и лицето му ми е твърде познато. Я, какъв зяпльо съм бил! ами че това е моят лекар! — вчерашният, днешният на разсъмване. Ама че съм ненаблюдателен, колко неща щяха да ми се изяснят: от самата врата на дома ми моят лекар неотлъчно е бил край мен, с докторската чанта, на една крачка, пазили са ме.

Отвори се проклетата врата, потеглихме. Две коли, и в другата четирима, значи пак сме осем. Пак се опитах да разтрия гръкляна си — сепнаха се.

Денят и днес е мек, улиците са кални, колите се пръскат с мръсотия. Отминахме Курския площад. Отминахме трите гари. Завиваме, завиваме — към Ленинградския проспект. Белоруската гара? — откъдето именно ме докараха едно време арестуван от Европа. Не. Отминаваме я. По калния донемайкъде проспект, в неуютния кален ден — накъде другаде, ако не към Шереметиево. Тоя път съм го намразил от лятос, от страховитата ни Фирсановка. Казвам на лекаря:

— Със самолет не мога.

Обръща се и съвсем човешки, не по тъмничарски:

— Нищо не може да се промени, самолетът ви чака.

(Ако знаех — откога чака — от три часа, пътниците са се изтормозили, някои са с деца, никой не знае на какво се дължи забавянето. И две комисии, една след друга, проверявали състоянието му. И от Европа диспечерите питат, нашите лъжат: мъгла.)

— Но аз ще съм с вас и имам всички лекарства.

Пак полуобръч — сега около стълбичката: ами ако се изскубна и побягна настрана? Стълбичката води към предния салон. В салона — седмина цивилни, осми е лекарят, с мен. Освен лекаря всички пак са се сменили (трябвало е да се подготвят за охраняване, да посвикват). Посочват ми точното място — до пътеката и на средната редица, ей тук. От мен до прозореца имам съсед, зад нас са двама, отпред един. И от другата страна на пътеката двама. И зад тях още двама. Така че съм заграден като с обръч. А ето го и лекаря: той се е навел загрижено над мен и ми обяснява кое лекарство е за препоръчване да взема сега, кое — след половин час, кое — след два часа, и пред очите ми откъсва всяка таблетка от фабричната опаковка, за да ми покаже, че не е отрова. Впрочем една от таблетките според мен е приспивателно и не я вземам. (Да ме приспят из пътя или да ме побъркат?) „Какво, толкова дълго ли ще летим? — наивно го питам аз. — Колко часа?“ Още по-наивно се озадачава и той: „Абе и аз не знам точно…“ И вече не чакат: затръшнаха се люковете, светна надписът за коланите. Съседът ми също много грижовно: „Не сте ли летели? Ей така се закопчава. И от бонбонките си вземете, много помагат.“ От стюардесата със синя униформа. А пък тя е още по-невинна, изобщо не знае какви са й пътниците. Наши обикновени съветски граждани.

И самолетът започва да маневрира по навъсеното кално-снежно летище. Между други самолети или някакви сгради, нищо не забелязвам отделно: всяка от тях ми е отвратителна като всяко летище, а всичките заедно са последното, което виждам от Русия.

За втори път напускам Русия: първия път — с фронтови камиони, с настъпващите войски:

А пристигнах — веднъж: от Германия та чак до Москва с трима гебисти. И ето че отново ме съпровождат от Москва пак такива, само че осем човека. Арест наопаки.

Когато самолетът трепва при отлепянето, — аз се прекръствам и се покланям на отдалечаващата се земя.

Кагебистите се опулват.

((Тия телефонни обаждания не могат да съдържат нищо… Ненадейно в жилището ни се раздават вопли: „Излетял е! Екстернират го! В Западна Германия!“ Обаждат, че слуховете са от приятели на Бьол: той очаква госта във Франкфурт. Правдоподобно ли е? може ли да се вярва? Може би са пуснали слуха, за да ни отвлекат от техните подземия. „Ще повярвам само ако чуя гласа на А. И.“ Какво общо имат с това приятелите на Бьол? Театро разиграват… Защо тогава трябваше да го прибират така, осем срещу един? да се орезиляват пред цял свят с ареста — та да го екстернират? Но пак, пак се обаждат агенциите, една след друга. Министерството на вътрешните работи на Рейн-Вестфалия потвърдило: „Очаква се в Западна Германия“… Дори нещо повече: „Пристигна и е на път за резиденцията на Бьол“!… Значи така е?… Но защо всички се радват? Ами че това е нещастие, насилие, не по-малко от концлагер. Екстернирали — освиркващото, чуждото… Екстернирали — а нас тук конфискация ли ни чака? — ах, трябваше да сколасам да раздам, изтървах времето! Пари я. Непрекъснато я пари. Обаждат се по телефона, честитят й — за нещастието ли?…))

Оттук нататък всичко е по-познато на читателите, отколкото на мен: промушването през облаците, над облаците, слънцето като над снежна равнина. Направих си сметка за курса: колко е часът (към два, с 15° повече от същинското пладне), как летим спрямо слънцето, — и излиза: линията между Минск и Киев. Значи надали ще има кацане в СССР и значи, значи… Виена ли? Не мога да си представя нищо друго, не съм запознат нито с рейсовете, нито с аерогарите.

Нашият полет ми прилича на висене. Отляво отпред слънцето огрява снежно-облачни поля. А килиите за мислещите другояче са направени така, че на таваните им вече светят нощните крушки — чак до другия ден по обед.

Божичко, щом ми връщаш живота — как да срина тия килии?

Доста преходи ми се насъбраха за непълно денонощие. Мека седалка, бонбонки. А в джоба ми е коматът лефортовски хляб: както в приказката, в която от омагьосаното царство съумяваш да изскубнеш, да отмъкнеш веществено парче: да си сигурен, че това ти се е случило, че не ти се е присънило.

То аз и без тоя крайшник не бих забравил какво ми се е случило.

Прелетът е като символ: останаха зад гърба ми 55 години, още не знам колко ми предстоят. Висенето е като мисленето: правилно ли съм живял? Правилно. Дано не сбъркам сега, нов свят — нови сложности.

Вися си, мисля си и дори да разгледам моя конвой не ми остава нито време, нито желание. Един — извади портативно радио, ухилен, весела командировка, много му се ще да го включи, пита другия — може ли? (Кой е старши — не знам, не личи старшият.) Аз — явно се начумерих, поклатих глава: „Пречи ми“ (да мисля). Махнаха му с ръка, прибра го. Двамата отзад са някакви други, четат немски вестници, „Frankfurter Allgemeine“. Да не би да са дипломати? А гебистите се скапват от скука, четат разхвърляните реклами, диплянки…. и разписания. Разписания на Аерофлот ли са това? Съвсем мързеливо, сякаш също от крайна скука, вземам разписанието и го преглеждам също толкова мързеливо. Типовете самолети не са ми известни. А рейсове колкото щеш, има и Виена, има и Цюрих, но нито един от часовете не се пасва. Към един и половина — два за Европа не излита нито един самолет в нашата посока. Значи подготвили са ми специален. За това си имаме хазна, руски революционен размах.

Чак не ми се и мисли. Кобилица. Остава ми да вися и само да разбирам: в човешкия живот часовете като тоя не са много. Откъдето и да го погледнеш — победа. Телето излезе не по-слабо от Дъба. Върху каквото и да си съсредоточа мисълта — нищо не излиза. В къщи — каква ли им е плячката при обиска? (Но все пак не ме изгаря както нощес.) И как ли са там моите?

((Всички радиостанции вече били повторили по десет пъти: лети, кацна, на път е за Бьол. И когато вече никой не се съмнявал в това: „Самолетът ще кацне след час и половина.“ Нали министърът бил съобщил: „отдавна пристигна“? А какви ги вършат всички кореспонденти? Още ли никой не го е видял жив?? Тогава какво излиза — театро ли ни разиграват? той заникъде не е излетял?!? Тогава онуй не е било никакво нещастие!? Ето го… Съобщенията се сипят едно подир друго: още лети… вече кацна… Още не е излетял от Москва, рейсът се отлага! И тогава — окончателно ясно е: карат го. Ще го откарат в Египет или в Куба, ще го изхвърлят — и не носят отговорност за него. Мръсници, ще ви заседна в гърлото като кокал, голяма врява ще вдигна!))

Стюардесата разнася кафе с бисквити. Нека си пийнем, от полза ще ни е, ще икономисаме хлебеца. Пак се надвеси лекарят: как се чувствам? какви са ми усещанията? не искам ли и тая таблетка? Много любезен е наистина, още от лефортовското събуждане, и сигурно е спал в затвора. „Извинявайте, как ви е името и презимето?“ Веднага се втвърди като кокал и с кокален глас: „Иван Иванич.“ Много се изложих!…

Я да видим! Лишиха ме от заветното гражданство, значи сега съм свободен човек, защо пък да не ида до тоалетната? Къде ли е тя? Сигурно в опашката. Без да казвам никому нито дума, независимо ставам и бързо тръгвам назад. Толкова бързо, че паникьосването им закъсня с две секунди, но за сметка на това после стана още по-голямо. Отварям вратата — отзад май има още едно помещение? — и съвсем празно! Е, социализмът има пари за такъв разкош. Искам да продължа по-нататък, но ме настигат трима — с тях е и „Иван Иванич“. Питат ме: какво става? Как какво? Искам да ида в тоалетната. Ама тя не е там, не е там, в предната част е! Щом е в предната част, добре. Обърнах се. Дотук мога да го възприема като повишена любезност. Но щом стигнах до тоалетната в предната част, не мога да затворя вратата зад себе си: вътре напират да влязат и двама гебисти, впрочем, без да ме избутват. С арестантското си възпитание: да наблюдавате ли искате? моля, мъжете го правят ей така. Това беше. Ще ми разрешите ли? Разбира се, молим, правят ми път. Но край мен до прозореца вече е седнал друг, по-свиреп, предишният не е оправдал доверието.

Оглеждам внимателно новия си съсед: ама че убиец. Внимателно останалите. Тук има още трима-четирима такива, почти несъмнено е, че също са убивали, а ако някой досега е пропуснал — готов е да се отличи още днес… А бе какъв наивник съм, що за благоразумие ме налегна? На кого повярвах? — На Маляров ли? На Подгорни ли? Стар арестант съм, а втори ден допускам грешка подир грешка. Излиза, че съм отвикнал. Нима истински арестант — „тънък, звънлив и прозрачен“, ще си позволи да повярва, макар и за грош, макар и за минута — на съветски прокурор или съветски президент? Че малко ли истории знам как нашите юначаги в която си поискат европейска столица, денем на улицата, са натиквали жертвата си в лека кола и са я откарвали в посолското мазе? и после са я експортирали където си поискат? Във всяко съветско посолство има достатъчно много такива стаи, сутеренни, каменни, здрави, не е задължително да ме държат в лефортовска килия. Сега във Виена, в наплашената неутрална Австрия, чак до стълбичката на опразнения самолет по същия начин ще се спре посолският автомобил и тия осмината ще ме тикнат вътре без усилия! (това нищо не е! още тук, в самолета, ще ме направят на денк и ще ме отнесат, колко такива истории знам! Ще ме подържат няколко дена в посолството. Указът е обнародван, аз съм екстерниран, кога, къде — не е задължително да се казва на кореспондентите. А след няколко дена ме намират убит край някое австрийско шосе — откъде накъде за това трябва да отговаря съветското правителство? През всичките тия години за съжаление те отговаряха за мен и в това се състоеше сигурността ми, — но нали вече не е така?

Целият този просветнал ми план дотам е в стила на ГБ, че чак няма нужда да го проверявам и изследвам. Как можах да не го загрея веднага?… Ами сега? Сега следното: колкото може повече безгрижност, аз си почивам, отпуснал съм се, усмихвам се, дори разменям по някоя дума с този-онзи — имам им пълно доверие. (Поне в денк да не ме натикват, поне със собствените си крака да изляза. Не познавам, изобщо не познавам аеродрумните порядки, но невъзможно е при кацането на самолета да няма наблизо нито един полицай. А стига да има поне един, ще сколасам да се провикна. Я, я, учен през детските ми години, отдавна изоставен немски език, спасявай ме сега! Сглобявам наум, сглобявам: „Herr Polizei! Achtung! Ich bin Schriftsteller Solschenizyn! Ich bitte um Ihre Hilfe und Verteidigung!“ Ще сколасам ли да го изкрещя? Дори и до половината да стигна, преди да ми запушат устата — ще ме разбере!)

И сега — само ги наблюдавам. Полудремя и ги наблюдавам: какви са им лицата, как си приказват? прилича ли на продължителна подготовка? Какъв багаж носят? На всичките ръцете са им празни. Тоест свободни са…

А летим от близо три часа. Доста дълго. Колко ли е до тая Виена? нищо не знам, никога не съм се интересувал. Но ето че започваме да слизаме. И не се сдържам от още едни проверка: не поривисто, отпуснато, по вече известната ми пътечка тръгвам към челната тоалетна. 10 минути преди летището — още ли съм затворник, или вече не съм затворник? Подире ми — двама, и дори донякъде укоряващо, защо не съм им казал? (Тоест единият извеждач навреме да заеме позиция отпреде ми.) „Още ли има значение това?“ — усмихвам им се аз. „Ами да, ще ви отворя вратата.“ И пак — застанаха и двамата на прага, за да не я затворя. Изтръпнах: работата не е проста. Подготвят нещо. Вече разбирам: имали са инструкция: да не ме оставят да се самоубия или да се порежа, да се осакатя, както правят криминалните, когато не искат да ги прехвърлят в друг затвор. Ще се изложат, ако ме изведат накълцан!)

Нейсе. Седнах на старото си място и се озъртам отпуснато, безгрижно. Слизаме. Все по-ниско. Забелязвам голям град. Край река. Не е кой знае колко широка, но не е и малка. Дунав ли е? Откъде да знам? Правим кръг. Виенските паркове и предградия не забелязвам, предимно промишленост, но къде ли я няма сега? …Ето го и летището. Тръгнахме по пистите. Измежду другите сгради една се извисява, на нея пише Frankfurt-am-Main. Я!… Маневрираме, въртим се — има полицаи, има, и то доста, ако правилно съм определил униформата. И изобщо доста хора се виждат, някъде към двеста души, така че ще има на кого да викна.

Спряхме се. Отвън докарват стълбата. Някои от нашите търчат до пилота и обратно. Аз все пак не се сдържам, пък и естествен подтик на пътника е — къде ми е палтенцето (лефортовското, чехословашко братско изделие), да си го облека ли? Веднага ми препречиха пътя и дори властно: „Седнете!“ Не вървят на добре работите. Трима-четирима търчат, щурат се, останалите седят около мен като тигри. Седя си безгрижно: пък и прави са хората, защо да се потя в това палто? И изведнъж от пилотската врата насам към салона — команда — високо и отсечено:

— Облечете го! Изведете го!

Всичко върви на зле, само за затворник може да се викне така. Нейсе, повтарям си немските фрази. Впрочем палтото сам си обличам. Калпака. Все пак не съм в денк. Ненадейно на прага към коридорчето един от осмината ме връхлита, лице срещу лице, гърди срещу гърди — и от корем към корем ми подава пет банкноти — петстотин германски марки.

Бреей!! Щом съм затворник — защо да не ги взема? нали вземам от тях дажбата, чорбата… Но все пак се правя на джентълмен:

— Извинявайте… А на кого ще ги дължа?

(Малко ли са ни пили кръвчицата?! От 1918 година изкарали ли са някога поне една руска рубла с ръцете си?)

— На никого, на никого…

И изчезва от пътя ми, дори лицето му не видях както трябва, не го забелязах.

И изобщо — пътят ми е свободен. Кагебистите стоят отстрани, излезе и пилотът. Глас:

— Вървете.

Тръгвам. Слизам. От двете ми страни ги няма двамата пазванти, не ме притискат. Слязох три-четири стъпала — все пак се озърнах, недоумявам. Не идват! Така си остана нечистата сила — цялата в самолета.

И — никой не слиза след мен, аз ли съм единственият пътник?

Тогава — под краката си, да не се спъна. А и напред погледнах. В широк кръг, очевидно зад някаква забранена черта, стоят към двеста души, ръкопляскат ми, фотографират ме или въртят ръчките. Чакат ли ме? знаят ли? Ей това най-просто нещо — посрещането — не бях го очаквал. (Съвсем бях забравил, че не можеш да докараш един човек в дадена страна, преди да си попитал страната. Според комунистическите нрави няма защо да питаш никого, както кацахме в Прага навръх 21 август.)

А пред стълбичката — много симпатичен, усмихнат и на доста добър руски:

— Петер Дингенс, представител на Министерството на външните работи на Федералната република.

И идва една жена и ми подава цвете.

Пет часът и пет минути по московско време. Точно преди едно денонощие, блъскайки се, нахълтаха в жилището ми и не ме оставиха да си стегна багажа… За някои едно денонощие е твърде много наистина.

Но започваше второто — с полицейска кола ме извозват от летището през резервен изход, моят спътник ми предлага да отидем у Бьол и политаме по шосето, вече разговаряйки за тоя живот: той вече е започнал.

Хвърчим със 120 километра в час, но още по-бързо ни изпреварва друга полицейска кола, нарежда ни да се отбием. Изскача рижав младеж, поднася ми огромен букет с пояснението:

— От министъра на вътрешните работи на областта Рейн-Пфалц. Министърът предполага, че това е първият букет, който получавате от министър на вътрешните работи!

Ами да! Така си е! От нашите — само белезници най-много да получиш. Не ми позволиха дори да живея със семейството си….

((На чуждестранните кореспонденти в Москва им съобщили указа за лишаването ми от гражданство. „Семейството му може да се събере с него, щом той пожелае.“ — „Няма да повярвам, докато не му чуя гласа.“ Сега от ФРГ: подробности за посрещането на летището. Такова нещо не може да се измисли, все пак не пристига киноактьор! Обажда се кореспондентът на „Ню Йорк таймс“: току-що бил телефонирал на Бьол и разговарял със Солженицин… Най-накрая — и аз се обаждам. В кабинета ни, където има две бюра и само преди двайсет и четири часа си довършвахме работата в напрегната тишина, а после нахлуха гебистите, а след това били изгорени толкова книжа, сега се стълпили 40-ина души, приятели, познати — да видят разговора. …Обвиниха ме в измяна… облякоха ме от глава до пети с гебешни дрехи… полковник Комаров… Тук пуснаха слух (пуснали са го в суматохата, не са го доизпипали), че доброволно си избрал изгнанието вместо затвора. „Никакво обещание ли не си подписвал?“ — „Какви ги приказваш, и през ум не ми е минало.“ Е, сега той ще ги цапардоса! Хубавичко ще ги цапардоса там!!))

Вечерта в селцето на Бьол се промъквахме между двете редици кореспондентски автомобили, вече паркирани по тесните улички. Под фотографските светкавици се шмугнахме в къщата, после до късна нощ и заранта чувахме глъчката на кореспондентите пред къщата. Милият Хайнрих си заряза работата, горкият, оказа ми великолепно гостоприемство. Заранта, както ми обясниха, неизбежно трябвало да изляза, да стана плячка на фотографите — и да кажа нещо.

Да кажа? Цял живот ме е тормозила невъзможността да кажа истината на висок глас. Целият ми живот се състоеше в промушване към тази открита публична истина. И ето че най-сетне станах по-свободен отвсякога, без брадва над главата, и десетките микрофони на най-големите световни агенции бяха подадени пред устата ми — говори! и чак неестествено ще е да не говоря, сега мога да направя най-важните си изявления, те ще бъдат разнесени, разнесени, разнесени… Но вътре в мен нещо секна. Поради бързината на прехвърлянето не бях сколасал да се оправя дори със самия себе си, та камо ли да се подготвя да говоря! Това го усещах. Но имаше нещо още по-важно — изведнъж ми се стори малодостойно: да хуля, когато съм в безопасност, да говоря там, където всички говорят, където е разрешено. А и какво да кажа след „Архипелага“? И неволно изрекох:

— Достатъчно говорих, докато бях в Съветския съюз. А сега — ще помълча.

И днес, след толкова време, си мисля: добре постъпих, чувството ми не ме излъга. (И когато по-късно семейството ми пристигна в Цюрих и пак ме връхлетяха кореспондентите, смятайки, че вече няма от какво да ме е страх и ще се изприказвам, — нямаше какво да добавя.)

Като казах „ще помълча“ — имах предвид да помълча пред микрофоните, а пребиваването си в Европа още от първите часове, от първите минути схванах като най-сетне неограничавана дейност: 27 години бях писал за чекмеджето, колкото и да ме печатаха отдалеч — не можеш го направи както трябва. Чак сега мога чевръсто и грижовно да събере жетвата си. За мен най-важното беше, че от лефортовската смърт ме пуснаха да си отпечатам книгите.

У нас там в Русия декларацията ми може да е била изтълкувана и загадъчно: как тъй — ще помълча? Когато толкова гърла са стиснати — може ли да мълчи? За тях, там, най-важно беше извършеното над мен, извършваното над тях насилие, как тъй ще мълча? Долавяли са го в грохота на Лермонтовото „По случай смъртта на поета“, гневно изразено тогава от Регелсон [43]. Струвало им се (афектът на мига): по-добре е да си в съветски лагер, отколкото да доизкарваш старините си в чужбина.

Така и сред близки хора разликата в житейското разтърсване дори за едно денонощие може да породи неразбиране.

((Облекли го от глава до пети с гебешни дрехи… гадно е! Как тъй затворническите ми свидни дрешки ще останат у тях? — нали ще се омърсят?! Все едно че още не връщат тялото. Ще ги прибере. Но как да влезе в Лефортово? То е заключено. Телефонът? Такива телефони не фигурират в указателя. Телефоните на следователите? — Някои хора знаят мъчителите си. Но следователят дава следващ телефон, на който никой няма да се обади. Прокуратурата? — „Не разполагаме с телефона на Лефортовския затвор,“ — „Но там сте откарали Солженицин.“ — „Нищо не знаем.“ Сетили се: в Лефортово четвъртъкът е ден за носене на колети. И отишла право там. Думка по затвореното прозорче: „Викнете полковник Комаров!“ В стената щракат ли, щракат ключалки и, съпровождан от двама адютанти (те изскачат и се строяват от двете му страни), отпуснат, с посивяла коса, важен:

— Началник на Лефортовския изолатор полковник… Петренко!

Отсам барикадата има да търсиш кой как се казва! А още повече — дрехи… Изгорени били! Още същия ден ги изгорили. Или са ги разделили помежду си? Или са ги взели да правят ментета??))

Какво й предстояло тепърва! Предстояло й най-важното, да го започне и да го завърши: целия ми огромен архив, 12-годишните ми разработки по голям брой Възли напред, — да ги пренесе в Швейцария, по въздух, по суша и по вода, без да загуби нито една хартийка, нито един най-обикновен плик, та после да ги върне в същите чекмеджета на същото това бюро, когато то доплава дотук, — и из пътя всяко важно листче (а неважни, кажи-речи, няма) да пренесе през железния обръч на граничната охрана, да не им позволи на митницата да ги фотографират с десетките приготвени копирни апарати, да не говорим за това, че не бива да им позволи да ги конфискуват, защото физически не може ЧКГБ, физически не може съветската власт да пусне макар и едно листче, което не им допада.

И тя, жена ми, успяла да се справи с тази задача. Защото ако не беше го сторила, тук, в изгнание, щях да съм сакат човек със стенеща душа, инвалид, а не писател.

Ако можех и тази история да вмъкна в настоящата книга. Само че не бива, не бива…

(Вече може да се напише черно на бяло, вж. Петото допълнение. Само че кога ли ще се отпечата?? (Бел. от 1978 г.))

Юни 1974

Щерненберг, предпланините около Цюрих