Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

1НИКОЛАЙ ИВАНОВИЧ ЗУБОВ

През всички времена незабележимо живеят на земята хора с особена дарба: не да описват за потомците, а да запазват за събеседниците си — и за най-късните, след десетилетия, за най-младите, когато онзи, който си спомня, е вече стар. И докато главата му още не е клюмнала, докато още ни свети е благата си побеляла коса — черпим от нея запазеното минало, а по-нататък — от нас зависи как ще го оползотворим.

Такава дарба, и то от ранни младини, притежавал Николай Иванович. Революцията го настигнала 22-годишен внимателен и паметлив наблюдател — и целият онзи предишен руски свят, невъзстановимо сринат само за месеци, смайващо отчетливо се запазил в паметта му — наистина, не като цялостна голяма картина, защото Н. И. не притежаваше политическо отношение към живота, — а в безброй святкащи стъкълца. И до старини Н. И. охотно можеше да изрови от дълбокото и да ти покаже такова стъкълце — за реда по железниците, за географските особености на местностите, за живота на чиновничеството, за бита на малките градчета, за третостепенни, но заслужаващи внимание подробности от нашата история. Той винаги разказваше за неща, за които никога не би се сетил ти самият и не би могъл да ги намериш в никоя книга. Напротив, съвременник на гражданската война, той почти нищо не можеше да разкаже за нея, беше я преживял в покрайнините, не като участник, — и главата му сякаш бе отказала да побере тази страшна мешавица. Животът на отделния човек има толкова много свои задачи и събития, че умее да тече и независимо от всеобщите събития. Рано починал баща му — и юношеската възраст, в която Коля Зубов осиротял, толкова ярко пламнала в него, че определила характера му до старини: хлапашкото отношение към живота, момчешката гордост — винаги да има в себе си джобно ножче, да умее да върши много неща с ръцете си и някак спотаено, нежно, но и боязливо да се отнася към жените. Чак до своя сетен дъх той почтително обичаше майка си и не посмяваше да възрази срещу решенията й. А тя бъкала от всякакви уверени идеи и беше преизпълнена с желание да ги прилага спрямо сина си. Една от тези идеи била: че едно прекалено изнежено интелигентно момче трябва да си вземе жена от народа, а за целта е необходимо да иде при народа. И след като той завършил медицински институт, го изпратила в Новгородска губерния да поработи в кооперативна маслобойна. Знания относно маслопроизводството и Новгородска губерния младежът натрупал за цял живот. А задачата с женитбата решил зле. За тази истерична жена от народа в дома им после не обичаха да споменават и нищо не знаех за нея, — но тя достатъчно съсипала живота на Николай Иванович, така че се наложило той да поеме удара, като прибере трите им деца: кроткия неизразителен син, който никога не стана негов продължител и цял живот го възприемаше като чужд човек, и двете дъщери с наследствена лудост от майката. И за тоя парясник с три сбъркани деца се омъжила съкрушената трийсетгодишна вдовица Елена Александровна — след смъртта на първия й мъж, който бил с 25 години по-стар от нея и живота с когото тя си спомняше като връх на възможното земно щастие. Омъжила се, оставила се свекървата да я яхне, защото Н. И. не смеел да й се опъне. И през съветските 30-и години, които в никой случай не бяха епоха на женското семейно смирение, си наложила да възприеме тази нова роля, потопила се в „своето средновековие“. А после ги докопала десницата на НКВД и прехвърлила съпрузите в лагер. (Описал съм историята им в „Архипелагът ГУЛАГ“, ч. З, гл. 6, и в „Ракова болница“ — Кадмини.)

След мандраджийството Н. И. можал да се върне към медицината и се специализирал като гинеколог. Това никак не било случайно. Тук се слели и тънката чувствителност на ръцете, и нежната настойчивост на характера, и може би нещо от младежката нерешеност с всички тия другополови същества на земята. Мисля си, че е бил рядко способен гинеколог, радост и утеха за пациентките. Те съхраняваха неизменна благодарност към него, той до старини — привързаност към работата си. Въпреки всички лагерни интервали, докато навърши 70 години, той си изработи пенсия и неизменно си оставаше благожелателен и отзивчив, когато го викаха за тежко раждане или при тежко болна. И чак на 75 години осъществи един от замислите си: да въведе в местното средно училище кратък курс за десетокласничките за всичко „срамно“, за което трябва да са подготвени, но което никога не им го казват направо родителите, а те помежду си го научават мъгляво и по тази причина си съсипват живота. Искаше и книга да напише за това, нещо като педагогически курс.

Лекарската специалност помогнала на Николай Иванович да изкара 10-те лагерни години (и да вреди Елена Александровна като медицинска сестра и години наред да живеят в един и същи лагерен пункт). Но разнообразната му сръчност непрекъснато го караше да майстори нещо, като открай време любимо домашно занимание му било подвързвачеството. Всичко необходимо най-важно — нож за обрязване, менгеме — си имал вкъщи още преди ареста, а и през спокойния лагерен период му ги изработили свои майстори; и после, по време на заточението, също се постарал да си ги набави. През свободното си време жадуваше да подвързва, но нещо, което си заслужаваше. Всичко това в него бе останало от закъснялата хлапащина, както беше и с особената му любов към латинския език (лагерните пътища го срещнали с видния латинист Доватур и с лекарското си покровителство той дори му уреждал лекции по латински език! за медицинските сестри) и с любимата му увлекателна игра — конспирацията. Самият Н. И. винаги си оставаше чужд спрямо политиката (впрочем лагерът кого ли не насочва към размисли, и двамата с М. П. Якубович, полуболшевик, водеха дълги дискусии за руската история), така че той самият всъщност не се нуждаеше от конспирация, но неуморно разработваше похватите й през свободното си време. Така например беше измислил начин как по официалната поща да завържеш конспиративна писмовна връзка с далечен и напълно незапознат с никакви тънкости кореспондент. Първо се изпраща безобидно стихотворение с гореща молба то да бъде запазено за спомен. След като се увериш, че е получено, във второто писмо съобщаваш, че това е бил акростих. Човекът прочита вертикално първите букви: „Разлепи плика“ — вече втория, сегашния. Тук по ивицата на залепянето пък пише как ще получи следващата информация: дали в подвързията на книга, дали в двойно дъно на сандъче или — върхът на изкуството! — просто в пощенска картичка, ако се натопи в топла вода, а после се разлепи. Фантастична техника! Н. И. на сухо разлепяше обикновена пощенска картичка, пишеше от вътрешната страна каквото трябва, залепяше я (сума различни лепила знаеше и разработваше) и после пишеше външния текст — така че редовете да лягат върху вътрешните редове и да не прозират. Пощенските картички във всички цензури почти не се проверяват, те най-лесно минават. (Трябва да кажа, че съветските „свободни“ граждани се плашеха от такива конспиративни връзки и най-често не ги поддържаха.)

Цялата тая техника Николай Иванович я имаше на разположение в лагера, но не виждам да е свършила на някого работа. По едно време той се запознал с московския учен литературовед Алфред Щьокли, който му казал, че ако знае как да крие, би писал в лагера повест за времето на Спартак — по аналогия (както пишат повечето смелчаци в съветската литература), че щял да описва робската психология, изхождайки от езическата. Н. И. веднага му предложил блестящ начин за пазене: не чрез криене на листовете в подвързии (за това много подвързии щели да потрябват), а чрез слепване на подвързии от много ръкописни листове с такова лепило, че при разлепянето написаното да се запазва. Проверили — превъзходно. И Щьокли започнал да пише. Събрали се листове колкото за една подвързия — Н. И. ги слепвал и ги държал съвсем открито пред лагерните пребърквачи. После Щьокли го прехвърлили в друг лагер или той още преди това се отказал от замисъла си, — но всичко написано от него Н. И. не само че запазил, ами и го изнесъл от лагера, докарал го до заточението и после писал на освободения Щьокли в Москва: елате си го вземете! Щьокли му отвръщал с любезни увъртаници. Аз много съчувствах на този таен автор, мой събрат. Мислехме, че в писмата той не схваща намеците и смята, че съкровището му се е затрило. През 1956-а и аз заминах за Москва, Николай Иванович ми възложи да издиря Щьокли и да му кажа всичко с думи прости. Уви, реабилитираният, с възстановена научна кариера, пак в собственото си жилище на „Петровка“ Щьокли беше загубил интерес към лагерните си драсканици: какъв ти робовладелски строй? Цялата тази история ми заприлича на Лермонтовия предан и пренебрегнат Максим Максимич.

В Кок Терек, на заточение, Н. И. пристигнал няколко месеца преди мен, с жена му го разделили, нея я изпратили в Красноярския край (не по чекистки умисъл, а по меверейска небрежност), тук я прехвърлиха една година по-късно. Домъкна се при сина си и престарялата му майка, заради която ги били тикнали в лагер, — и пристигна едната от дъщерите му, вече на ръба на пълното безумие, но всичко това се случи по-късно. А засега той живееше сам — вече съвсем побелял, но лесноподвижен като младо момче, кльощав, дребен, винаги широко усмихнат, — а толкова ясноок, че само един негов поглед да пропуснеш, после ще те е яд. Срещнахме се в районната болница, където бях настанен с неясна болест, която ме налегна веднага след освобождаването ми (това бяха едногодишни ракови метастази, но още никой не беше ги определил, тъкмо Н. И. пръв заподозря), но не ме лекуваше, срещнахме се като затворник със затворник. А скоро след изписването ми веднъж вървяхме из аула, отбихме се в чайната да пием по една бира, поседяхме, и двамата бекяри: той чака жена си, моята към края на на престоя ми в лагера ме напусна. Тогава Н. И. караше 58-ата си година (в съзвучие с нашия прочут параграф, къде ли не ни преследваше тоя номер!), — аз 35-ата, но в завързалото се помежду ни приятелство имаше нещо юношеско: и в тази наша безсемейност, и в юношеските характери на двама ни, и в усещането за онова ранно прекрасно започване на живота, което завладява освободения арестант, и дори в степната казахстанска пролет с цъфтежа на ароматния джингил и на магарешките тръни — на всичко отгоре първата пролет след смъртта на Сталин, последната пролет на Берия.

Но колкото по-голяма беше възрастта на Николай Иванович от моята, толкова по-голям беше и оптимизмът му: да започваш живота си на 58, когато предишния ти живот все едно че го няма. Всичко е разрушено — а още не си живял!

Аз винаги съм преценявал хората от първата среща, от пръв поглед. Николай Иванович толкова бързо ме очарова, така ми разтвори стегнатите гърди, че бързо реших да му се разкрия — беше първият (и последният) по време на заточението ми. Вечерно време започнахме да ходим извън селището, сядахме на брега на една пресъхнала вада и аз му рецитирах ли, рецитирах от моя стихотворен (а вече и прозаичен) запас, проверявайки доколко ще му хареса. От влизането ми в затвора това беше моят девети слушател, но неочакваната му реакция бе първа: не похвали и не критика, а смайване — как си съсипвам мозъка, носейки в себе си всичко години наред. Аз изобщо не си представях друго хранилище освен моята памет, вече бях свикнал с напрягането й, с вечните повторения, — а той се нае да ме разтовари. И след няколко дена ми подари първото приспособление — поразително по своята простота, обикновеност в най-оскъдната обстановка, затова намиращо се извън подозрение, а на всичко отгоре леснопреносимо: малко шперплатово сандъче за колет, което в големите градове не струва, кажи-речи, нищо, а в заточение няма откъде да го купиш и естествено е заточеникът да го пази, да го използва за прибиране на дреболии, пък и не се и къса от оскъдната мебелировка и пръстения под. А дъното на това сандъче беше двойно, само че шперплатът не се огъваше и единствено ръцете на гинеколог можеха от двете страни да съотнесат чрез опипване, че двете дъна не съвпадат. Освен това две гвоздейчета се оказаха не заковани, а добре натикани. Те бързо се измъкваха с плоски клещи, преграждащата летвичка изпадаше и се отваряше тайната кухина — желаната тъмна дълбочина, стотина кубически сантиметра пространство, хем уж на територията на СССР, ама неконтролирано от съветската власт. Бързо напъхваш, бързо изваждаш, лесно осигуряваш да не мърда и да не шумоли. При моя почерк, издребнял поради необходимостта, този обем ми беше достатъчен, за да запиша произведенията си от петте лагерни години. (В главния текст на „Телето“ написах: „една щастлива чужда мисъл и помощ“, но така, като че ли това е станало след заминаването ми за Ташкент, — пример за изопачаване, целящо да не изложа Николай Иванович на опасност. Откакто ми бе направен този подарък през май 1953-та, постепенно започнах да записвам моите 12 хиляди реда — стихотворенията, поемата, двете пиеси.)

Изпаднах във възторг, почувствах се освободен, кажи-речи, толкова, колкото при излизането ми от лагерната порта! И грееха очите на Н. И., и усмивка разшири побелелите му мустаци и брада: влезе в работа, не отиде на вятъра конспиративната му страст! Голям късмет беше това: в селище, където политическите заточеници са по-малко от четирийсет души, а руснаци няма и десетина, самодеен автор веднага да се натъкне на роден самодеен конспиратор! Не е ли чудо това?

По-късно Н. И. ми измайстори тайно скривалище и в грубата маса. Обемите за криене растяха, достъпността беше бърза, а колко улесни това нелегалното ми писателство: в последната минута преди да тръгна за училище, скривах всичко в усамотената си колиба с малко катинарче, с паянтови черчевета, и отивах за дълги часове съвсем спокойно: нито крадец ще се полакоми, нито агент от комендатурата нищо няма да намери, няма да разбере. И въпреки огромната ми (двойна) училищна натовареност, сега сколасвах всеки ден да надникна в моите листчета, всеки ден да понапиша нещо, а неделен ден — от сутрин до вечер, ако не ме погнеха на колхозна работа, — и не прахосвах всеки месец по една седмица за преговор и ново заучаване. Вече можех и да дообработвам текстовете си: виждах ги с несвикнали очи и не се страхувах, че промените ще подкопаят паметта ми.

Помощта на Николай Иванович през най-самотните минути от моя разгромен съсипан живот и съчувствието на пристигналата през есента Елена Александровна бяха поток от топлина и светлина, които ми замениха цялото останало човечество, от което се криех. Е. А. пристигна, а аз очаквах разрешение да замина — за раковия диспансер, почти сигурен, че ще умра. Сурово беше познанството ни и толкови делово си говорехме за скорошната ми смърт и как да се разпоредят те с имуществото ми. Реших да не оставям ръкописи в дома им, за да си нямат главоболия, но в моя двор зарових бутилка с лагерната ми поема и пиесата и единствен Н. И. знаеше мястото. От ташкентската ракова клиника (по-късно от Торфопродукт, после и от Рязан) им пишех чести, обилни, сочни писма, каквито след това никога през живота си не съм писал.

И двамата Зубови спадаха към онази по-добра половина от човечеството, която до гроб няма да забрави престоя си в лагера и го смята за висш урок по живот и мъдрост. Това ме накара да ги възприемам като роднини, а по възраст (Н. И. беше малко по-млад от покойния ми баща), кажи-речи, като родители, а и не на всеки човек с неговите родители не му е толкова интересно и весело, както на мен ми беше с тях, — все едно дали си кореспондирахме с бележчици в кучешки гердан (кученцето много интелигентно тичаше между къщите ни), дали ходехме заедно в селското кино или седяхме в тяхната глинена беседка на края на голата степ. И по-откровено, отколкото сега е прието с родители, заедно се вайкахме, че не бива да се женя заради ръкописите си, и прехвърляхме няма ли начин все пак да се намери някоя.

Когато през пролетта на 1954-та бях награден с оздравяване и в радостен полет написах „Република на труда“, имах предвид почти само тях и тъкмо на тях, на тия стари затворници и благословени мои приятели, исках да я прочета. Но четенето също не беше проста работа, те не са сами вкъщи, дъщеря им е опасна, а и къщурката им беше свряна между съседските, а аз исках с цяло гърло и да изпълнявам всички роли. Докато моята колиба беше добре разположена, от нея се вижаше всичко на 100 метра околовръст. Пиесата обаче беше огромна, един път и половина по-голяма, отколкото остана сега, четенето с антрактите щеше да отнеме пет часа, да стоят у дома толкова дълго денем — на съседите и комендатурата ще им се стори подозрително, а и на работа трябва да ходят, и домакинството иска време. И така, нямаше друг изход, освен да дойдат, когато се стъмни, и да останат цяла нощ. Нощта беше задушна, както е редно в края на юни, и тържествено лунна, каквито са само в степния простор. А прозорците трябваше да държим затворени, за да не се разнасят звуците, и по този начин оставихме всичкия въздух отвън, а седяхме в горещ задух и чувахме свиренето на газената лампа. През антрактите проветрявахме и аз излизах навън да огледам местността — не се ли е промъкнал някой? не ни ли подслушват? Но край колибата ми лежеха кучетата на Зубови, щяха да се разлаят. През тази нощ пред нас се изправи лагерният живот в цялата му ярка жестокост — усещането, което светът ще изпита след 20 години от „Архипелага“, а ние — през оная нощ. Излязохме след представлението — все същата необятна светлина, огряла цялата степ, само че луната беше се прехвърлила от другата страна, селото отдавна спеше, вече падаше предутринна мъглица и гледката ставаше още по-фантастична. Зубови бяха потресени — може би и защото за пръв път сериозно повярваха в мен и споделиха: ей тук, в тази колиба, се готви нещо зашеметяващо. И петдесетгодишната Елена Александровна, подпирайки се на ръката на своя близо шейсетгодишен мъж, каза: „И колко младежко е чувството ни! Имам усещането, че сме на върха на живота!“

Нас, политзатворниците, животът не ни глезеше с върхове.

Щом с Николай Иванович започнахме на „свободна“ служба да изкарваме пари вече не от лагерен мащаб, ние като две възмъжали момчета осъществихме отдавнашната си мечта: купихме си по един фотоапарат. (Това го извършихме след солидна подготовка, първо изучихме теорията, по книга. Н. И. много скоро написа на завод „Смена“ критичните си забележки за конструкцията на апарата.) Сладостта на тоя занаят обаче вече не можеше да засенчи, а само развиваше конспиративната ни мисъл: как да впрегнем и фотографията да ни служи. Изучихме по учебника техниката на репродуцирането, по време на лечебните ми пътувания до Ташкент набавях нестандартни химикали — и се научихме да преснемаме отлично. Недостроеният кирпичен сайвант, само стени без покрив, ме прикриваше от вятъра и от съседските очи: щом настъпеше рядкото за Казахстан навъсено време, бързах да ида там, монтирах преносимото си устройство и, дебнейки постоянното осветление (разпръснат ли се облаците, заръми ли дъжд — прекъсвай), бързах да фотографирам мъничките си ръкописни листчета (най-голямото беше 13 х 18 сантиметра). Но цялата главна прецизна работа предстоеше на Николай Иванович: да свали подвързията ня случайна английска книга, в двете корици да направи скривалища за по един плик, в пликовете да закрепи ивици от по четири кадъра, хем на няколко пласта, — и да залепи всичко по такъв начин, че книгата да изглежда като току-що изнесена от книжарницата! Сигурно това беше най-сложната подвързваческа работа, която Н. И. бе вършил през живота си, но да й се не нагледаш! (Тревожеше ни само, че от сребърните соли картонените подвързии ставаха по-тежки от очакваното.) Сега оставаше само да издиря онзи благороден западен турист, който се разхожда някъде из Москва и ще рискува да вземе криминалната книга от забързаните ръце на случаен минувач… Такъв турист не се намери, после аз преправих текстовете, бяха остарели. Запазих книгата като спомен за изумителната работа на Н.И., но в момента на провала през 1965-а я изгорих. Тя обаче и досега ми стои пред очите. Това бяха пиесите на Бърнард Шоу на английски, но съветско издание.

Колкото и да се канехме със Зубови да живеем в Кок Терек вечно, както ни беше вписано, през пролетта на 1956-а изобщо премахнаха политическите заточения и аз отпътувах незабавно. А те обаче останаха — макар и не като пленници на МВД (Министерство на вътрешните работи. — Бел. пр.), но поради битови спънки: трудно им бе да се наканят, силите им намаляваха, пък и майка му беше болна; пък и безумната дъщеря, бродейки беззащитно из Кок Терек, забременя, май от председателя на селсъвета, роди и теслими на Зубови едно казахче, след което потъна завинаги в лудницата. (Поразителна наследственост: макар че израсна в руско семейство и напусна Казахстан още като пеленаче, без никой да го е учил и без да е имало пример за подражание, момчето си избираше като любима поза кръстосаните по мюсюлмански крака.) Другата дъщеря една година по-късно се хвърли в движение от московска мотриса.

Толкова лека и удобна за превозване беше скривалищната техника на Н. И., че той ми я изпрати по пощата след моето заминаване за Средна Русия, за Торфопродукт, и аз имах вече три такива сандъчета за колети, които дълги години още ми служиха, и дори непосредствено преди екстернирането ми от СССР още прибягвах към тях от време на време. А когато се прехвърлих в Рязан (отново се събрах с първата си жена Наталия Решетовская, вече изкарала дотогава 6-годишен брак с друг мъж, — погрешна стъпка, която по-късно ни излезе през носа и на двамата), и там при наличието на пишеща машина пазените обеми отведнъж нараснаха — 3–4 екземпляра от всяко произведение, — дотрябваха ми нови скривалища, но Н. И. дотам беше изострил погледа ми, че взеха да ми хрумват добри идеи: ту да направя двоен таван на гардероба, ту да натикам ръкописи във вътрешния обем на все едно тежкия радиограмофон.

Колко хубаво ни изглеждаше мястото, където ни интернираха (докато беше безнадеждно-безизходно, вече толкова бяхме го обикнали!), и колко избледня то, когато ни бе подарена свободата и всички си заминаваха ли, заминаваха. За Зубови вече нямаше връщане в Краймосковието („Билети за страната на миналото не се продават!“ — любимата печална поговорка на Н. И. след лагерния опит). Щом е тъй, дали да не заминем за Крим? — предлагала Е. А.: в Симферопол били минали щастливите й младини и целият Крим за нея бил скъп спомен. При съветските порядки за всеки човек е трудно да се пресели някъде — тежат му топузи, а закъде е бившият политзатворник — на всичко отгоре нереабилитиран?

(Все не можели да им простят краткия подслон, даден на дезертьор.) Политзатворника изобщо никъде не искат да го приемат. Дълга кореспонденция, запитвания — най-сетне се съгласили да назначат доктор Зубов в Ак Джамия (сега Черноморское) — затънтено селище в северозападния гол Крим. През 1958-а си стегнали багажа и потеглили въпреки всички премеждия. От Крим, който се влага в тази дума и който помнела Елена Александровна, там нямало, кажи-речи, нищо; наоколо — пустинна степ, както и в Кок Терек, сходна беше дори пустинната опърленост на местността (веднъж се пошегувах: „Кок Терек, където комсомолците издълбали море“, но разбрах, че съм ги засегнал), за сметка на това гладък плаж, истинска черноморска вода, а най-важното, близо до къщата им — пейка с изглед към залива и съпрузите, хванати подръка, всяка вечер отиваха там да гледат залезите. Със своето смайващо умение да излъчват щастие от самите себе си и да са доволни от онова, кажи-речи, нищо, което имаха, Зубови преценили, че мястото е щастливо за тях и чак до смъртта си не го напуснаха. Е. А. рано за своите години губеше ли, губеше подвижността си, а сега — непрекъснато е на легло, вече не стига и до онази пейка. Умееха да живеят — вътрешен живот, двамката под тих покрив, с вечерна музика, с писане на писма до приятели — и това си им беше техният свят.

С пишещата машина се появиха втори екземпляри от всичките ми произведения и възникна смисъл да ги пазя разсредоточено. И редно беше да не обременявам повече старците — но нямах по-близки и по-доверени хора. През 1959-и им занесох от Рязан всичките си пиеси, лагерната поема и „Кръг първи“ (96-те глави), който тогава ми изглеждаше вече готов. И отново Н. И. измайстори двойни дъна, двойни стени в грубата си кухненска мебел — и изпокри нещата ми.

От Рязан продължих да си кореспондирам с тях сърдечно — но подробно само дотолкова, доколкото го разрешаваше подцензурността. Когато Твардовски призна моя „Денисович“, най ми се дощя да разкажа за това тъкмо на Зубови. Но всички нюанси не се побираха в писмото. А когато преди Великден 1962-ра довърших следващото преписване на машина на „Кръга“, хукнах с единия екземпляр към Крим. Там в познатата ми обстановка, край подобна кръгла маса, както едно време заразказвах на любимите ми старци за невероятните новомировски събития, докато Е. А. скубеше заклания за празничната трапеза петел, с пера в ръката се вцепеняваше от смайване — и тъкмо защото толкова познато се повтаряха нашите коктерекски уютни разговорки между трима ни, само че сега с електричество, аз самият с цялата му острота, май за пръв път, осъзнах това чудо: ами че ние никога нищо не бяхме се надявали да видим отпечатано, докато сме живи! А не се знае и — ще бъде ли…

Другаде няма да намеря сгода: докато се готвех за какви ли не сътресения при публикуването на „Денисович“, същата пролет направих още три пълни фотокопия на всичко написано от мен дотогава. И под формата на лятно пътешествие с жена ми тръгнах да ги разнасям по приятели от лагера. Идното — на несравнимия ми топъл съкилийник Николай Андреевич Семьонов, с когото заедно съчинявахме на бутирските нарове „Усмивката на Буда“ (в „Кръга“ — Потапов), край Пермската ВЕЦ. Той ги прие и честно ги пазеше, докато после не ги изгорих лично. Второто — край Кизел, на лагерния герой Павел Баранюк (в „Пленници“ и в „Танковете“ — Павел Гай). Докато пътувах натам, не разбирах, че до Павел ще мога да се добера само с коли на МВД и че самият той е станал нещо като лагерен надзирател, но не го признаваше в писмата си; тази загуба е рана, до ден днешен необяснима, но разбираема: така са го притиснали след нашия екибастузки бунт. С капсулата с ленти в джоба като с бомба цял ден се въртях из Кизел — една от гулаговските столици, за да не би някак случайно по подозрение, при някакво нарушение да ме приберат многобройните тук патрули. Изобщо не стигнах до Павел и добре че така стана. Третото — в Екатеринбург, на Юрий Василиевич Карбе, благороден, винаги невъзмутим екибастузки другар, на когото имах вяра. Той също ги прие и също честно ги пази някъде в гората, заровени. През май 1968-а починал, едва ли не в един и същи ден с Арнхолд Сузи (и двамата бяха сърдечноболни, а през ония дни имало някакви слънчеви явления). И сега направи засечка паметта ми: дали той ми е върнал всичко и съм го унищожил, или онази лента до ден днешен е в уралската гора.

С отпечатването на „Денисович“ кръгът на моята кореспонденция, на познанствата ми, на задълженията ми и на събирането на материали нарасна експлозивно, съответно — и вниманието към мен на Зоркия зъркел, и все по-рядко можех да седна за подробни писма до Зубови, все по-малко неща да изразя в тях. Винаги, откакто се помня, съм вършил работа поне за пет души, но преди да се покажа на повърхността, още ми оставаха малки затишия за писма, за разговори. Сега те се изчерпаха. Вярно, през лятото на 1964-та Николай Иванович пристигна да сподели с нас с жена ми първото си пътешествие с неговия автомобил — от Москва до Естония. Всичко отново беше близко и ясно. Но той пак потъна в селището си — а то бе превърнато в „забранена зона“ (рейд на военноморския флот), получаваше се интерниране ниопаки: за да стигна до тях, сега трябваше да вземам пропуск от моето областно МВД. А самите Зубови все по-малко се движеха, Елена Александровна бе прикована към леглото си, Николай Иванович поради своето развиващо се оглушаване не можеше да слуша западните радиостанции. Двамата се бяха затворили в своя статичен свят, задълбаваха се в класиците, а от новото следяха само онова, което стигаше до тях, не винаги най-доброто. Опитът и темповете ни се раздалечаваха, подцензурната кореспонденция ставаше почти безсмислена: намеците не се долавяха, тълкуваха се неправилно.

През октомври 1964-та, през нощта, когато се научили за свалянето на Хрушчов, Зубови изгорили всичко мое, което пазеха, и ми съобщиха това с кодова фраза в писмо. Такава си ни беше уговорката: ако според тях възникне сериозна опасност — имат правото да изгорят всичко. Тогава не само на тях им се е струвало, че до няколко дена ще започне всеобщ разгром. През същите тия дни и по същата причина изпратих неоставената в Кизел ролка с филмчета на Запад (по В. Л. Андреев) и не се засегнах кой знае колко от тяхната клада: сега имах достатъчно екземпляри. Но така се случи, че от „Пирът на победителите“, единия от двата, ми остана единствен машинописен екземпляр.

След още една година при провала на архива у Теуш това даде сериозно отражение: останах без нито един ред от „Пирът на победителите“. Наистина, бяха го издали за служебно ползване в ЦК, може за бъдещето да оцелее при тях, но ми стана криво, че сега за мен „Пирът“ е загубен. През 1966-а се срещнахме с Николай Иванич в Симферопол, у тях не можех да отида. Попитах го всичко ли са изгорили, наистина ли всичко? Той ми отговори уверено. Единственото, което случайно бе оцеляло, се оказа ранният вариант на „Кръга“ и сега го изгорихме двамата в Симферопол, в печката. И през 1969 година Н. И. пристигна в Москва, дойде за Коледа, — пак същото, вече не се съмнявах, че съм се разделил с „Пира“ завинаги. А през 1970-а в едно негово писмо прочетох някаква неразбираема фраза, — че трябвало да посетя в Москва негова възрастна отдавнашна позната, но аз не се договедих (бяхме загубили коктерекската си нагласа, когато толкова лесно се разбирахме помежду си и ни учудваше тъпотията на свободните адресати; дългата разлъка бе въвела тъпотията и между нас). И не се наканих. През пролетта на 1971-ва Н. Решетовская, с която вече бяхме се разделили, си изкара в МВД пропуск и се отбила за няколко дена у Зубови да им погостува. Аз самият в писмо бях помолил Зубови да я посрещнат, като разчитах на тяхното смекчаващо благородно влияние. Тогава не можех да допусна в чии ръце ще бъде тласната бившата ми съпруга от нашия развод: че тя много скоро ще стане, че вече е станала за мен по-опасна от всеки шпионин — и защото е съгласна на всякакви съюзници срещу мен, и защото знае много тайни. Преди всичко тя взела от Зубови почти всичките ми писма до тях, тъкмо от онези години, когато беше ме изоставила — трябвали й, за да запълни празнотата в нейните мемоари. И пак на нея, също без да разбира в коя посока се движи тя, Н. И. й доверил да ми предаде тайната история и й продиктувал адреса.

Излезе, че внучето му, казахчето от Кок Терек, от безумната дъщеря, отгледано с големи мъки от старците, вече навършило 13 години, изостанало в развитието си и необикновено злобно, по време на краткото си завръщане от интерната за трудни деца (колко ли зор са видели, докато го настанят там! колко има да се кланяш и да умоляваш), след като се скарало със старците (заканвало се да ги убие, вече не за пръв път), в пристъп на злоба не се сдържало да разкаже на една съседка, че „старците са му в ръцете“, че тайно „държат антисъветска книжнина“ в мебелите, а то я е открило! Какво ли е щяло да стане със Зубови, ако момчето беше сколасало да направи донос — дори само изгонването им от селището на военноморската база, това най-меко и най-малко наказание, при тяхното състояние все едно щяло да представлява разгром. Но съседката веднага обадила на Н. И., той се втурнал — и открил една забравена от него пратка — и в нея „Републиката на труда“, „Пирът на победителите“ и други дреболии. Веднага ги прибрал на друго място. Внукът му открил изчезването, кълнял и лудеел. А Н. И. вече знаеше, че „Пирът“ трябва да се пази, — но сега е опасно да го държи в дома си, току-виж внукът му направи донос! И не знаел как да ми съобщи, нито можел да тръгне на път. И безстрашно го държал още няколко месеца! Толкова дълго се проточило, вече не му била по силите конспирацията, така весело започната в Кок Терек преди 17 години.

През лятото на 1970-а в Черноморское пристигнали на почивка познати на негови познати — на същия онзи латинист и античен историк Доватур — аспирантката Ирина Валеряновна и мъжът й Анатолий Яковлевич Куклин, съвсем млади хора, с малката им дъщеричка. Веднага атмосферата на душевна топлота, която винаги обкръжаваше Зубови като ореол, обгърнала и това младо семейство още от първото му пристигане тук и от първия ден на познанството. И сега с пълно доверие Николай Иванович им дал намерените мои ръкописи, за да ми ги върнат при удобен случай, а ако положението се напече — да ги унищожат. Поради естеството на съветския транспорт и бит от прекия влак Крим — Ленинград не можело да слязат в Москва. А когато Ирина веднъж била в Москва, изпратила ми бележка по Ростропович, но тя беше написана толкова мъгляво и толкова много хора се натискаха да се срещнат с мен за глупости, че не се откъснах от работата си, не й отговорих.

И ето че през юни 1971-ва моята напрегнато враждебна бивша съпруга, правейки си все още сметки да ме върне, веднъж, докато още се понасяхме, ми разказа цялата тази история и адреса. Постарах се да приема адреса с привидно безразличие (когато се завърнах от Ленинград, отговорих на въпроса й, че съм ходил там без никаква полза, че те отдавна са изгорили всичко). А само след два дена вече бях в Ленинград на „Сапьорная“, където в една стара сграда, в занемарения влажен сутерен тия симпатични млади хора цяла година бяха пазили и опазиха взривоопасните ми писания, които с плашещи думи се охулваха навсякъде по лекциите и във вестниците. „Пирът“ отново беше у мен!

Обикнах тия младоци. От съвсем друго поколение („инфантите“ — така ги закодирахме с Люша) бяха дошли те в моята литературна конспирация, която траеше вече четвърт век, и то само за един епизод, само една пиеса да спасят — а няма ли да платят това със съсипване на живота си? Поискаха да ми помагат и занапред; и двамата — историци, и на двамата им е непоносимо да съучастват в казионната лъжа, щеше им се поне с нещо да си прочистят белите дробове. Но, кажи-речи, нищо не свършиха, това беше порив, който надхвърляше техните възможности: скоро след това се роди и втората им дъщеричка, а безизходното мазе си е все същото, и Анатолий боледува, и се претрепва от работа, и пари нямат, — редно е не аз да търся от тях помощ, ами аз да им помагам. Последното, което чух преди екстернирането ми, беше, че са започнали да го тормозят в службата му, макар че това можеше и да не е свързано с мен.

А може да е било и заради мен. Специалната ми връзка с Н. И. беше разкрита най-малкото от Решетовская: тя побърза, още докато съм жив, да публикува спомени за мен и не пощади, открито отпечата (през 1972-ра, във „Вече“), че Зубови са били най-близките ми хора по време на заточението, че са чели всичките ми лагерни произведения и са укривали „Кръга“! А и аз продължавах да си кореспондирам открито с тях по пощата, дори през последната година им изпращах колети. (Веднъж Николай Иванович ми изпрати един мил човек, той е между моите 227 разказвачи на „Архипелага“, Андрей Дмитриевич Голядкин, — с писмо, заобикаляйки пощата. А по-късно А. Д. стана шафер на венчавката ни с Аля — така и Н. И. косвено присъстваше в ролята на кум, която не бе можал да изпълни през целия си живот.) Поради безпаричие Куклини две-три лета не ходили в Черноморское. Но през 1974-та, вече след изгонването ми, отишли.

Отишли и през есента донесли следната новина (тя стигна до мен през зимата в Швейцария): през нощта на арестуването ми у Зубови дошли чекисти да извършат обиск. О, злобари, кога ще ни оставите на мира? Подробности не знам, но много лесно си представих всичко: тропането на вратата и тревогата на измъченото арестантско сърце, безпомощната старост, наметнатите халати, Н. И. е почти напълно глух, докога ще продължава това — 40 години — 50 години — 60 години — все същите чекисти, все същите обиски?! Въпроси за Солженицин. Какво написано от него криете? Претърсват, вземат всички писма (и онези няколко от коктерекското време, непредадени на Решетовская, най-интимните), сред тях и получени „по втория начин“, разбира се, и може би благодарността ми за „Пира“, но най-вероятно е получените „по втория начин“ да са били изгорени…).

Веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода…

И с какво мога да ги защитя? Как да ги спася? Да призовавам западното обществено мнение? То вече е изморено от чуждата мъка.

А чекистите може да са били подочули и за двойните стени, може да са проверявали и мебелите, и подовете? През ония дни не само у Зубови — по разни далечни провинциални места търсели те моето „главно“ скривалище (не знам защо били преценили, че пазя всичко в провинцията). Сгрешили са: главното ми скривалище вече беше в Цюрих, в огнеупорната каса. Тръгнали си с празни ръце, само изтормозили старците.

Но може това да е било последното сътресение в живота им. Няколко години преди това била погребана своенравната свекърва. Двете дъщери починали. Син — хем имаха, хем нямаха. Единствената сестра на Е. А. живеела в Крим, но се преселила другаде. Винаги радушни към младежта, не им било писано да оставят пряко свое потомство. Вероятно Н. И. всяка пролет продължава да води своя кратък курс с дссетокласничките, за да не си осакатяват живота. И от време на време го викат в родилния дом да помага. А през цялото останало време домакинства и се грижи за Е. А., която почти не става от леглото.

Живели са и те! — по затвори, по лагери, в заточение, живели са! — но вече и на тоя живот му се вижда краят.

Седнах да пиша тия страници и всички повиквани от паметта ми мои съратници, сътрудници, помощници, почти всичките все още живи и застрашени, ме обграждат като топли сенки, виждам очите им и се заслушвам в гласовете им — по-внимателно, отколкото в разгара на сражението.

Незнайни, те рискуваха всичко, дори хорско признание не получаваха насреща си, онова признание, което ни облекчава и гибелта. И отпечатването на тия очерци за мнозина ще дойде вече посмъртно.

Как се обърнаха нещата: аз оцелях, а мнозина от тях още са под брадвата.

Имам предчувствието, вярвам, че пак ще се завърна в Русия. Но кои ли от тях вече няма да заваря?

(И горкия Николай Иванович го издирил и отново измъчвал ментарджията Ржезач за гебисткото си книжле. (Бел. от 1978 г.)

А през 1984-та чух, че и двамата Зубови се починали. Лека им пръст! (Бел. от 1986 г.))

2НИКОЛАЙ ИВАНОВИЧ КОБОЗЕВ

За този човек се канех да напиша отделна повест. И нямах други спънки освен вечното ми препускане и вечния недостиг на време. Повест за това как съветската система умееше да унищожава най-добрите умове на Русия дори без да ги хвърля в затвори.

Н. И. Кобозев беше един от най-умните хора, които съм срещал когато и да е. Той беше виден физико-химик, но по-широко от това, в съответствие с извисената традиция на предишната руска наука, покрай главните си изследвания през работното си време и през свободното обмисляше и съпоставяше факти и проблеми на сродните науки, а освен товпа на философията, историята на Русия и православието. Наистина, и време за бавни мисли съдбата му бе предоставила повече, отколкото на мнозина през този век.

Всички особености на неговата биография, защо не го е нагълтала, не го е смляла машината на Архипелага, се дължели на постоянната му болнавост. До 20-те години, още през ранните години на съветската власт, той се движел в компанията на здрави хора, пътешествал с лодки, някъде в Алтай. Но от края на 20-те години, когато започнали разгромът и потискането на всичко оцеляло от научно-техническата интелигенция, болестите вече го налегнали. Професор в Московския университет, от средата на 30-те години той вече не ходел да чете лекции: агорафобията (страхът от пространството) била направила това ходене — дори за занимания в собствената му лаборатория — все по-рядко и го прекратила съвсем. Той започнал да приема учениците и аспирантите си само вкъщи. Постепенно свикнал с живота само в две-три стаи на градското си жилище — със старинни кафяви мебели, с библиотека, после с причудливо-интересните картини на 12-годишния му син по стените.

Прозорците му гледали към 3-та „Тверская-Ямская“, десетилетия наред тиха, а напоследък разбръмчана и отровена от непрекъснатия автомобилен поток, така че на отшелника не му останали нито тишина, нито въздух дори нощем. А нощите били най-важното му време, както на всички безсънници и неразумно живеещи хора: без движение и въздух сънят идва все по-късно, все по-близо до нощта, та дори и заранта, времето за спане се измества към светлите часове, събуждането — към обед. Предизвикано от болестите, това безредие с обратно влияние засилва болестите и разрухата. А какви ли не болести нямаше Кобозев, не бих се наел да ги изреждам. Едната му ръка постоянно беше изметната в лакътя и нищо не можеше да хване, втората също несигурно държеше лъжицата и вилицата, така че неговата съпруга му наситняше и опростяваше храната като на малко дете, а това го налагаше и стомашната му язва. Кобозев страдаше и от прокапване на мозъчната течност през носа, разви слабост на краката, после те изобщо се парализираха и го возеха с инвалидна количка; имаше няколко преплетени заболявания на костите, на гръбначния стълб, на кръвоносната система към края, болестите винаги протичаха по няколко едновременно и лекуването на едните беше противопоказано за другите. Много пъти постъпваше в болници — за седмици, за два месеца, най-неочаквано — започваше да ходи из стаите, да се усмихва, лятото прекарваше в Узкое — отначало в скъпия академичен санаториум, после поради безпаричие просто в селска къща. Когато тръгнеше да го навести дори по хубаво време, човек не можеше да знае седнал ли ще го завари или легнал. Обсипан беше с болести като същински Божи любимец, кажи-речи, повече от библейския Йов, но никога не избухваше, а се усмихваше с покорност пред Божията воля. Беше дребничък, а в леглото — сгърчен от болестите, направо безпомощна шепа кокали, едва ли не детенце.

Независимо от редките му изяви в научно-обществения свят, Кобозев беше постоянно подритван от администрацията, отпечатването на трудовете му не се поощряваше и само неговите енергични ученици с натиска си сами издействаха финансирането на дейността на лабораторията. А изследванията на професора, излизащи извън рамките на неговата „служба“, изобщо не се поощряваха и за тях никъде не се намираше място, както и за нищо оригинално в съветската страна. В кой научен план можеха да се включат такива изследвания на Кобозев като общожизненото и общоприродно оптимално; съотношение (2:1) за всяко изследване — съотношението на векторната настойчивост и браунизираната пасивност? Цяло щастие беше, когато за такива изследвания се намираха страници в „Бюлетин на природоизпитателите“ — едно списанийце, което не четеше никой от поелите по отъпканите научни пътища, кой знае как оцеляло от царско време. Някъде към 1948-а, абсолютно независимо от Винер, без да е чувал за трудовете му, Кобозев сам разработил, в съвсем друга терминология и методика, онова, което отвъд океана стана кибернетика, а 8 години по-късно си проби път и до нас. Кобозев беше също толкова непечатан автор като мен, — но аз не се засягах, защото си знаех темите, а заради какво си патеше той, природоизпитателят? Постоянното пренебрегване, немотата, невъзможността да съобщи за откритията си в печата се натрупваха като безнадежден товар върху неговите потискащи болести потискащото пленническо състояние в стая без въздух, почти без дневна светлина, над улица, тътнеща от автомобили от пет заранта до два през нощта.

И все пак през последните години той можа да напише блестящия труд „Изследване в областта на термодинамиката на процесите на информацията и мисленето“ (1971, издание на МГУ) — поради недоглеждане издаден в СССР, поради недоглеждане непреведен в чужбина. В тази книга той още ведньж преформулира цялата кибернетика в понятията на термодинамиката и в тези изложения даде термодинамична обосновка за съществуването на Бога.

Той много се заинтересувал от мен, след като прочел самиздатския „Иван Денисович“. Помолил първата ми жена, негова бивша аспирантка, да ме заведе при него. Още от първия ни разговор изпитахме доверие един към друг и оттогава постепенно разговорите ни през дъждовните вечери, когато идвах да поседя при него, се задълбочаваха. Взех да му давам да чете още непоказвани на никого мои ръкописи, той беше прилежен и способен да размишлява читател. От само себе си стана дума колко ми е трудно да осигурявам опазването на всичко това — и той сам предложи да ми осигури скривалище, само че не подръчно, а дълбоко. Аз от това най се нуждаех. Широкото съвпадане на нашите възгледи даде възможност да му поверя всичките си произведения до едно. Кобозев вярно и твърдо опазваше от 1962 до 1969 година всички основни екземпляри на главните ми ръкописи (не в дома си, а у балдъзата на брат си който загинал в затвора; през живота си съм я виждал само веднъж и дори не си спомням името й, но ще съм й благодарен до гроб. А ми ги донасяше и връщаше, когато порасна, синът му Альоша). Тази сбирка по онова време беше най-пълнокомплектна — с недовършени неща, със започнати или скицирани, които също не можех да държа у дома. Тя беше като мощен камък под цялата ми дейност: увереност, че всичко мое ще се запази, каквото и да ми се случи.

През 1969-а прехвърлих всички тези материали у Аля.

Всяка моя вечер у Кобозев включваше допири със самодвиженията на неговия ум, който никога не можеше да се спре. Той разглеждаше проблемите свежо и независимо. Имаше слабост към Достоевски, към Владимир Соловьов. Огромни, непривични мисли ми поднасяше той, като по този начин запълваше празнотите в прекъснатата традиция и моето невежество. Много остро възприемаше краха на руския дух през XX век. В религията беше обикновен православен без измишльотини. Обичаше да ме подпитва за ключовите идеи на бъдещото ми историческо повествование. Най-често избягвах да му отговарям: романистът не тръгва с идеи към материала, те се оформят в процеса на самото извайване. Той настояваше: ама все пак ми кажете как? Февруарската революция — как? Свалянето на царя и самият принцип на монархията? Февруарската революция неизбежно ли е съдържала в себе си и Октомврийската? И защо толкова малки отстъпления през оная война са се възприемали като катастрофа, а толкова големи през тая — можахме да превъзмогнем? Да, чрез Кобозев пред мен изникваха и въпроси, и области, които поради претовареността си все не успявах да обхвана. Много безценни неща можех да почерпя от него, ако не бях в такова напрежение тогава. На мен, естествено, ми предстоеше след време да отговоря на всичко това, но Николай Иванович май усещаше, че вече няма да го прочете, затова ме подканваше да обсъждаме.

Срещите ни винаги протичаха вечерно време, и не рано, и винаги трябваше да гоня късновечерния влак, нито веднъж не сколасахме да си довършим приказката.

Поканих го да участва в „Изпод канарите“. На него му се пишеше. Но вече не намери сили.

Съвсем не го държеше гръбнакът му. Чрез Ростропович повикахме някакъв самобитен лекар от Казахстан, но без полза. И най-нови чуждестранни лекарства набавяхме, но не можахме да го изтръгнем от болестите. През цялата 1973 година Кобозев вече беше с единия крак в гроба, намираше се в полубезсъзнание.

Когато гебистите ме караха от Лефортово към Шереметиевската аерогара — минахме тъкмо по 3-та „Тверская-Ямская“, под прозорците му, и изведнъж се сетих за него, хвърлих поглед към портата му, през която влизах винаги по тъмно, а понякога и през вътрешния двор, винаги проверявайки грижливо не ме ли следят, и често пъти с ръкописи.

А след един месец той починал.

3СЕМЕЙСТВО ТЕУШ — ВЕНИАМИН ЛВОВИЧ И СУСАНА ЛАЗАРЕВНА

Между двамата имаше голяма разлика в годините, която не личеше по времето, когато се запознах с тях (вече имаха внук, а синът им преподаваше математика във висше учебно заведение, както и родителите му). Вениамин Лвович, както разказваше, бичувайки се, на младини бил яростен „безпартиен комунист“, тоест през 30-те години би сметнал за доблест да съобщи на ГПУ за нечия враждебна дейност (което не значи, че реално е постъпвал по този начин, но предаваше общото, комсъзнателно настроение), обаче историята така се извъртя, че не всички сега са способни дори да си спомнят, дори сами да повярват, камо ли да имат доблестта да формулират предишното си състояние, а той го формулираше. А Сусана била възпитана от баща си, Лазар Красноселски, в напрегнат юдаизъм (през ранносъветските години карала съученичките си да бягат от училище, за да идат на еврейската Пасха — но й се разминало с меко смъмряне). По-късно обаче всичко това замряло в нея, заглъхнало, подвластно на тогавашната идеология, и тя нямала разногласия с мъжа си. Целият им кръг бил съветски-охолен, братовчедът на Сусана Лазаревна бил виден прокурор, самият Вениамин Лвович — лауреат на Сталинска награда (по авиационната промишленост), професор.

Бурята над тях, както и над мнозина, се развихрила в началото на 50-те години: започнали се столичните противо-еврейски санкции. Вениамин Лвович трябвало да замине за няколко години да преподава в Рязан, Сусана запазила московското си жителство, но също от време на време живеела в Рязан. Преобърнала се епохата, преобърнали се и Теушите, и двамата заедно, изпреварвайки мнозина: започнали да смятат за позорни дотогавашните си съчувствия към комунизма и все повече им пълнели гърдите, и все по-дълбоко пускали корени в тях симпатиите към Израел. И в разни частни житейски случаи, в психологическите разминавания на съпрузите това общо страстно чувство трайно ги свързвало и напълно преодолявало опасната пукнатина, появила се, когато след пенсионирането си Вениамин Лвович се увлякъл от антропософията, която, тъй да се каже, съвсем отдалечава човека от общия „нормален“ живот, — а Сусана докрай си оставала естествена жизнелюбива мирянка.

В Рязан Теушите се запознали с Н. А. Решетовская и с тогавашния й мъж. Приятелството им с Н. А. се запази и след завръщането на Теушите в Москва.

През 1960-а за пръв път започнах да изнемогвам от безизходността на литературната ми нелегалност: бях като жив заровен, редките пристигащи в Рязан лагерни другари не можеха да имат преценка за написаното от мен; жена ми се опияняваше от „Кръга“, но „Иван Денисович“ й се стори „скучен, еднообразен“, а Лев Копелев каза: „Типичен соцреализъм.“ За мен тогава Копелев беше единственият допир с литературния свят, но както през 1956 година той бракува всичко, което бях донесъл от заточението, така и сега, когато пристигна в Рязан, отхвърли и всичко по-сетнешно, включително „Кръга“. Бях сигурен, че всичко е тъкмо обратното, но след 12 години самотна работа се нуждаех от нечия друга проверка. През всичките години след освобождаването ми от лагера се чувствах сред съветските свободни граждани като в чуждоземен плен, близки ми бяха само политзатворниците, пръснати из страната невидими и безмълвни, а всичко останало беше — или потискащата власт, или потиснатата маса, или съветската интелигенция, целият културен кръг, който именно служеше с активната си лъжа на комунистическото потисничество. Кръг или прослойка, където биха могли да ме четат и приемат, изобщо не си представях. Но, естествено, можеше да има щастливи находки, отделни срещи. Моята жена предложи да се опитам да дам нещо за прочит на познатото й семейство Теуш. В края на лятото на 1960-а ги посетихме в краймосковската им вила.

Оказа се, наистина нестандартна семейна двойка, много интересни в разговор, мъжът — с необикновени, остри, твърде свободни съждения, и не само политически, а и стигащи до областта на духовното. Жената — обаятелна, изтънчена, цялата в душевни нюанси. Вярно, забелязах, че той не е достатъчно отчетлив, от припряност сам прекъсва мисълта си, но по време на разговор това понякога звучи дори мило, пък и още някакъв примес на битова бъркотия забелязах, — но какво ме е грижа? трябваше да реша само едно — да им дам ли да почетат? Престраших се. И им дадох „Щ-854“ (по-резкия вариант на „Денисович“) — най-безобидното, което имах тогава. Но тази крачка за мен беше разнебитваща: никога дотогава не бях се разкривал пред човек, когото да познавам толкова малко и да не съм проверил със сърцето си. В затворената ми защитена черупка се проби — по мое желание! — отвор, през който вятърът можеше да отнесе скъпоценната ми тайна. Придобивах двама читатели, а можех да загубя, а можех да загубя — труда от всичките ми лагерни, заточенически и вече „свободни“ години, та дори и главата си.

Резултатът от четенето беше експлозивен. Вениамин Лвович от възторг загубил равновесие и спокойствие. Той провъзгласил разказа не просто за художествена сполука, а и за историческо явление. И незабавно извършил самоволно действие: без изобщо да сметне, че трябва да ме попита, отишъл при своя приятел доцент Каменомостски, вече покойник, и при още един доцент, негов по-възрастен антропософски приятел и наставник, Яков Абрамович (фамилното му име не си спомням, а живееше на улица „Шухов“), — да сподели възторга си, да чете и на двамата. (Малко преди това го дал и на сина си да го прочете.) И всички се възхитили, а В. Л. Повтарял тържествено: „Днес освобождаваш роба си, Господи!“ После двамата с Каменомостски не се сдържали и пристигнаха заедно в Рязан. За Яков Абрамович нищо не ми казаха, но: чел го е Каменомостски. (И сред другите похвали — трогнали ги незлобивостта на главния герой и на автора — към Цезар Маркович. Каменомостски изрече странната за мен тогава фраза: че с тази си черта повестта в неговите очи „реабилитира руския народ“.) И че сега и двамата искали да прочетат — още нещичко? — какво още имам?

А мен направо ме цапардоса по главата това допуснато, без да са ме питали, изтичане. Сърцето ми се сви като от голяма беда, като от вече станал провал. Ама кой му е разрешил? — и толкова кротко се усмихва, сякаш нищо не е станало: нали всички само се радват. О, колко трудно се излиза от нелегалност!… Няколко дена бях като замаян. Но нищо не пожеше да се поправи. Наложи ми се постепенно да свикна с този пробив, с разширяването на броя на знаещите. Изтичане наистина не се получи. Постепенно свикнах.

Изтичане не се получи, а се появиха читатели — умни, искрени и способни да се вглъбяват. Разказа ми те веднага оцениха като епоха — за себе си, за съветската литература и за страната. Как авторът, който вътрешно, сам-саменичък, беше стигнал до същото мнение, да не се размекне? Създаде се миниатюрен свят, където книгите ми се четяха и обсъждаха една след друга. Жената на Каменомостски се оказа бивша актриса от Малий театър, тя викна тоя-оня оттам и в тяхното жилище четох „Свещ на вятъра“, наистина — с малък успех. Самото ми решение да предложа „Денисович“ на „Новый мир“ узря не само от тласъка на XXII конгрес, а и от бурния успех на този разказ преди година в тесния кръг на Теушевите приятели. Този микроуспех ми даде увереност в това как ще бъде приета повестта от не политзатворници. (За други разграничения, по-тесни течения в образованото общество още не предполагах, не се замислях.)

По този начин се създаде единственият близък ми в Москва кръжец от читатели. А когато една година по-късно се разкрих в „Новый мир“ и престанах да съм безлично гладко камъче от бреговата ивица като един от милионите бивши политзатворници, докарах у Теушите (в радиограмофона) от Рязан втория си (първият вече беше у Кобозев) комплект за укриване — машинописни страници и фотографски ленти. (От всяка книга имах направена от мен фотографска лента, готова за изпращане в чужбина под псевдонима Степан Хлинов и с корекция на прекалено автобиографичните места, по които биха могли да ме спипат. Но „Новый мир“ широко ми разтвори вратите си и това пренасочи всичките ми планове.)

След като всичко това се пазеше у Теуш, естествено беше и да му разреша да чете всичко подред. Възторг, сходен с „Иван Денисович“, предизвикаха у него „Знаят истината танковете“. По „Пленниците“ ми правеше забележки и ме поучаваше, че покрай отричането на болшевизма в никой случай не бивало да съчувствам на Бялото движение през гражданската война: през войната народът стихийно и единно бил участвал на страната на червените и не случайно 19-годишни момчета били издигани за командири на полкове. (По същия начин смяташе колхозното право върху земята за решително постижение в земеползването. Огромни надежди свързваше с югославския вариант на социализма. Той още не можеше да отритне представите си от преживения живот.)

Вениамин Яковлевич, който наскоро беше се пенсионирал, сега боледуваше от време на време, но интелектуално пращеше от сили (известното съветско: след пенсионирането си или умираш, ако вече си се превърнал в автомат на работата си, или разцъфваш, ако си запазил човешкото в себе си). Отсега нататък главната му насока беше антропософията, той четеше една подир друга книгите на Рудолф Щайнер, конспектираше негови и други антропософски ръкописи (и много сериозно се опитваше да въвлече и мен, но аз не се увлякох). Антропософията хем му даваше висок общ обзор, хем допускаше частни приложения — и ето че той, който през живота си не беше се докосвал до литературознанието и до дълбините на руския език, се зае с изучаване на езика на „Иван Денисович“ — и свежо, с усет към звученето на думите и към многослойното им значение. Този труд той пусна в самиздат, хората охотно го четяха. А почти веднага след това пристъпи към втора статия: „Солженицин и духовната мисия на писателя“. В нея той разглеждаше сталинската епоха в общата духовна картина на света. Без да споменава антропософията пряко („новородената духовна наука“, „указанията от духовната наука“), той донякъде се разкриваше, излагайки същностните й възгледи. Вярно, беше политически предпазлив, нито веднъж не употреби думите „социализъм“, „ленинизъм“, „комунизъм“, „съветска власт“. (Впрочем това май дори беше не предпазливост, а остатъци от някогашните му ортодоксални убеждения, защото при него успоредно искрено присъстват пагубността на дребната собственост в селското стопанство, „историческите престъпления на Църквата“, „царските, белогвардейските палачи“, култът на вождовете на революцията, „от казаното далеч не произтича, че цялото дело на революцията е било погрешно или порочно от самото начало… Революцията бе осъществена и следователно е била необходим исторически акт, дело на високодуховни сили“…) Защитавайки моя разказ от официалните още тогава нападки, Теуш наистина откриваше в Шухов „слабо развитие на мисленето и личната нравствена свобода“, а Тюрин отминаваше недоброжелателно. Но тъй като дотогава беше прочел доста много мои неща, нечетени от никого, и ги имаше пред очите си, В. Л. не можел да се сдържи да не намекне, че през годините на нелегалното си писателство е възможно да съм написал и други, „още неизвестни нам“ произведения; и чак направо цитираше в статията си откъси от моята лагерна поема, неотпечатана и до днес, от никого другиго нечетена, и голям брой цитати от адресирани до мен читателски писма, те бяха съставили значителна част от статията, и нямаше как ГБ да не се досети: авторът без съмнение е много близък със Солженицин. Но тези статии, тази насока за работа сега бяха станали за Теуш интересът на неговия живот — какво коравосърдечие би се искало от мен, за да му ги забраня? Но и какво безумие съм проявил, като му оставих след това текстовете си да ги пази?… Тази моя грешка е непростима. За пазител на тайни ръкописи амплоато на техен публичен рецензент е абсолютно неподходящо. Ако беше написал статията и я държеше на скришно място — пак иди-дойди. Но когато притежаваше нещо духовно важно, В. Л. не можеше да устои пред парещото желание да го сподели с някого. И тази втора статия В. Л. започнал да дава за прочит — засега май само на „избрани“. Но неудържимо-стихийно — тя все едно плъзнала, само дето — под псевдонима „Благов“.

Когато пристигнех в Москва, вече всеки път — и с тежките чанти с продукти — биех път до „Митная“, до жилището на Теушите, където нямаше нужда да се крия, да се преструвам, а толкова ми се огряваше сърцето и можех съвсем открито да разказвам за моите събития и да се съветвам. Привързах се към тях. Те бяха превъзходни слушатели, особено Сусана Лазаревна с нейния талант да съчувства и проявява разбиране, достатъчно е една такава жена да присъства в компанията, за да ти се доиска да разказваш. Така те станаха първите, пред които си разтоварвах душата в Москва, първите, на които разказвах всичките си перипетии с „Новый мир“ и другите. Върху Теушите един вид се прехвърляше традицията на заточеническото ми приятелство със Зубови, на несекващите разговори с тях. Теушите дотам ни бяха станали близки, че през 1964-та, когато пак взе да се пропуква семейният ни живот, станаха довереници и на жена ми, и мои, посредници и помирители. (Тогава пукнатината се залепи за още шест мъчителни години.)

Но Л. В. схващаше близостта на отношенията ни като значителна свобода да се разпорежда с неотпечатаните ми ръкописи — да ги дава за прочит на роднини и приятели, включително и на своя млад приятел и последовател в антропософията Иля Зилберберг, за което също не знаех, повтори се същият похват както с Каменомостски в началото на познанството ни. През юни 1964-та Вениамин Лвович, без да ме предупреди, без да поиска съгласието ми, повикал съпрузите Зилберберг да се запознаят с мен в жилището на Щейнови, където трябваше да се срещнем с Л. В., и ми ги представи като свои роднини.

През всичките тия години — докато ръкописите ми се пазеха у Теушите и докато им разказвах подробно за всичките си работи (изобразявах под формата на диалог и разговора си с Дьомичев и му се присмивах, мисля си, че тъкмо оттук е тръгнала за Дьомичев в ЦК магнетофонната лента с моя разказ), Теушите живееха в една стая в комунална квартира, а зад тънката стена — някаква пенсионирана мутра от МВД; те ме уверяваха, че той е пълен глупак, както и възрастната му дъщеря; напълно вярвам, че е било точно така, но все пак става дума за МВД! тъкмо мен, политзатворника, как ме напусна напрегнатостта? и толкова изцяло?! Вярно, за микрофонно подслушване по онова време още никой в Москва не предполагаше, още не съществуваше понятието „тавани“, никой не се опасяваше сериозно. Но — едно просто разбиване на ключалката и обиск в отсъствието на стопаните! — ако самата мутра не се досети, ще й подскажат Органите, когато следенето ги доведе до това жилище. Сега се чудя: защо тъкмо с Теушите дотам загубих нормалното си чувство за предпазливост, как можах да държа там главното си съкровище — и то повече от три години! и като имах предвид толкова съмнителното им тясно жилище — да, доста съм ги претоварил.

В. Л. беше непредпазлив и в телефонните си разговори (както впрочем и мнозина от нас, докато всички не усетихме опасността) — та дори в курорта Друскеники на съвсем външни хора, случайни познати, разказвал, че сме приятели, а сигурно и туй-онуй за още неотпечатаните ми произведения? Някакъв екземпляр от втората му статия по това време не само че се бил изплъзнал безконтролно, но определено бил стигнал до ЦК (или до ЧК).

Щом научил за това, В. Л. ми съобщи тутакси и аз го възприех като сигнал за крайна опасност — и в началото на юли 1965-а взех от Теуш ръкописите си, можах благополучно да премъкна радиограмофона у новите си приятели Аничкови (очерк 6-и). И тъй, при поредното ми преминаване по въжето, заобиколен от всички очи и уши на КГБ — всичко ли завърши благополучно? щеше да завърши благополучно за ръкописите ми, ако при изнасянето им бяхме проверили лавиците в библиотеката на В. Л.: не е ли оставено нещо поради недоглеждане? Или ако В. Л. строго беше спазвал нашето споразумение: ръкописите ми, час по час изваждани от него от радиограмофона за препрочитане и рецензиране, се вземат най-много по един, а след използването им — задължително се връщат обратно. Тъкмо тук ми изигра лош номер битовата мърлящина на В. Л.: излезе, че той вече бил събрал, кажи-речи, десетина мои ръкописа, извадил ги от радиограмофона, нищо не връщал обратно — и изобщо забравил за тях. Аз си взех радиограмофона, а те останаха — свръхкриминалният „Пирът на победителите“, освен това лагерните ми стихотворения, „Република на труда“, невъзстановими чернови и още ред неща.

Но и това още било поправимо: след няколко дена, когато се стягал за курорт, В. Л. открил опасните ми произведения. Той още можел да ме викне от Рязан с телеграма. Всичко можеше да се оправи, ако В. Л. имаше ясно съзнание за реалността и разбираше цялата опасност на моето положение. Но съвсем нехайно, дори небрежно той напъхал всичките ми тайни в плик — и без да съм му давал такова право, без мое знание, ги дал да изкарат лятото у Зилберберг, чиято връзка с Теуш беше дотам открита, че със същия успех можеше да ги остави и в собственото си жилище. (От списъка на конфискуваните материали става ясно, че освен този плик там са заловили и един самоволно преписан от В. Л. абзац от „Архипелага“! десет години преди публикуването му!)

Какво да си приказваме! На него това му изглеждаше толкова незначително, че когато в края на лятото отидох у тях, а след това, криволичейки в тъмното, занесох на тия клетници куфара с „Първия кръг“ от „Новый мир“, — В. Л. дори не си спомни, не ми каза, че е открил тия пиеси и ги е дал на Зилберберг!

А Зилберберг бил в отпуск още по-дълго от Теушите — и гебистите го чакали да се върне. Той се върнал и незабавно, вечерта на 11 септември, те дошли и у Теушите, и при Зилберберг!

Залавянето на „Пира“ и на лагерните стихове ми нанесе най-страшния удар през всичките вече 25 години от моята литературна конспирация. Бяха разкъсани, отъпкани 18-годишни непрекъснати усилия. Но най-разгромното: в кой момент ме сполетя това! Целият бъдещ „Архипелаг“ беше в ръцете ми, едва започнат, и всичките над двеста свидетелства на бивши политзатворници още не бяха си намерили мястото, — и всичко това сега опропастява ли се? и никога ли няма да бъде обнародвано? и никога ли задгробните гласове няма да прозвучат??

Наложи се тутакси да изгоря и пазеното в Рязан, а там имаше невъзстановими неща, които сега са загубени завинаги.

Толкова криво и провално ми стана: поради небрежността, поради немарливостта си В. Л. скъса многотърпеливата нишка, която бях плел от килийния здрач, през милиционерските камионетки, етапните затвори, заточението, тайното седене в Торфопродукт и Рязан, скъса я и дори не разбра какво е направил, — и незабавно ми предложи по-нататъшна оживена дейност с мен.

А ГБ се правеше, че търси само „Благов“, автори на оная статия. Сега викаха за разпити и Теуш, и Зилберберг. Първите повиквания в Лубянка не са леки, то се знае, това е било потрес за тях. Но за тази статия не можеха да му лепнат присъда. А да се захване с мен Драконът, не знам защо, не се решаваше. Допусна грешка. И моя „Пир“ — ГБ все едно че не го забеляза. Засега. (Пуснаха го в действие след няколко месеца.) А следствието по статията на Благов скоро завърши с прекратяване, делото им беше закрито.

Но моите собствени грешки ме разкъсваха: как можах ди не спася делото си твърдо, по-рано?! Стана ми трудно да се виждам с В. Л. Задълго се отдръпнах от Теушите.

Трябваше да минат години, за да заздравее раната, да си оправя работите — да не пропадна, а дори наопаки, да премина към победа, — та да отшуми тая болка и да стане възможно пак да се виждаме.

От 1970-а пак започнахме да се срещаме с Теушите, макар и без предишното оживление. Те бяха остарели, боледуваха, будеха състрадание. Въпреки това Сусана Лазаревна великодушно не отказа да се опита да помогне и да смекчи удара за жена ми в нашия окончателен семеен разрив, намери за това сърдечни сили. Вениамин Лвович все по-често допускаше гафове, забравяше. Той бързаше да довърши дългогодишния си труд за историческите съдбини на еврейството, висок по концепцията си, с многобройни важни мисли. Прочетох го с интерес и ми беше от полза. Тъй като не разполагаше с канали, В. Л. ме помоли да направя фотокопие и да го изпратя — със завещанието: „Да се отпечата без никакви промени, поправки и съкращения.“ Направих го и го изпратих. Но все не идваше отговор, помислихме си — лентата не е получена (всъщност била получена), през 1972-ра направих втори екземпляр. Изпратих го. Но Зилберберг не бърза и до днес.

Отношенията ни с Теушите през последните години бяха добри, макар че предишното приятелство не се възстановяваше.

През май 1973-та Вениамин Лвович починал.

(През 1976-а Зилберберг издаде в Лондон една много смаяла ме книга с парткомовското заглавие „Необходим разговор със Солженицин“. Той ме упреква, че съм знаел, че архивът ми ще се пази у него: че уж по време на единствената ни среща „В. Л. започна тихо да ви говори нещо и чух как ви каза: «у него», сочейки ме с ръка, вие кимнахте“. Всичко това беше по-късна конструкция на самия Зилберберг: той поради разсеяност (не бих искал да мисля, че съзнателно) пренася срещата ни от 23 юни 1964-та (ясно си спомням, защото веднага след това заминахме за Естония да работим там през лятото) — на юни 1965-а. Но Зилберберг допуска и втора грешка: през 1965-а му бил предаден не моят „архив“, нормално пазен и затова с право предаван, а случайни откъслеци от него, които Теуш бе забравил да ми върне и поради това сега пробутал на Зилберберг. А върху тези две грешки Зилберберг изгражда много от обвиненията си, особено нравствените, към които лесно е склонен. За централно събитие той смята следствието по делото във връзка със статията на „Благов“ (впрочем — „отношението към нас не ни подсещаше за сталинските следователи“, „никой от тях не будеше остра неприязън“), а следователно бил смаян, че не съм се „втурнал“ тутакси да се съвещавам с тях „какво и как да правим по-нататък“. Впрочем Зилберберг пише: „Тогава не се стараех и не можех да се добера до същинската цел на обиска.“ (По необяснима причина Зилберберг е скрил в публикувания протокол на обиска фамилните имена на гебистите, жалко.) Но едва сега от книгата на Зилберберг научих за подозрителните посещения при Теуш преди това, в началото на 1965-а, на нарочно изпращани лица, ту „за уроци по математика“, ту „за технически превод“; и дори за прякото многочасово магнетофонно подслушване на откровен разговор между Теуш и Зилберберг на двора — В. Л. никога не беше ме предупреждавал за това и не стана по-стриктен. Зилберберг греши и като казва, че в секретариата на СП през 1967-а пръв съм бил споменал името на Теуш: споменах го тъкмо защото дотогава лекторите многократно му бяха кълцали сол на главата от трибуните и моето публично свързване на нашите имена заздравяваше положението му. Но книгата излиза далеч извън рамките на тия грешки, в нея се разгръща филипика срещу мен.

Заставайки пред мен в позата на поучаваш, след 15-минутно натрапено ми познанство с него той дава 150 страници спомени и разяснения, като се позовава на близки, непосочени от него „познати“, трети и четвърти лица, които били „разказвали“ не знам си какво на не знам си кого, — и с непрекъсната нетактичност ме поучава отвисоко, самоуверено ми чете безброй лекции по нравственост (като всички дребнодушни опоненти, без да пропусне да наблегне на публично изречените от самия мен разкаяния и откровености), а на всичко отгоре иска да ми окаже духовна помощ да постигна вътрешна хармония. Мен, безнадеждно разваления от ГУЛАГ пандизчия (същата беше позицията и на В. Лакшин), Зилберберг ме поучава на законите на нравственото поведение в нормалното (съветското) общество: бил съм прилагал против съветската власт „долни“ методи, а трябвало да прилагам „висши“; че съм бил „влязъл в литературно-обществения живот с вътрешна лъжа“ (против КПСС) — и тя „избива като ръждиви петна в очерците за живота (моя) и в голям брой от обществените изяви (мои), проникнала е и в художествените произведения (моите)“. (А пък в обществените ми изяви личала толкова присъщата ми „аберация на виждането“.) Поведението ми в двубоя с Властта представлява „постъпки на съветски човек“: как съм можал да се унижа да предявявам удостоверението за реабилитация (когато ме провъзгласиха за власовец)? Ту — защо съм се признал за автор на „Пира“ (ами защото е твърде автобиографичен, няма как да отрека), „шумотевицата около «Пира»“. „Телето“ той вече бил прочел, бил забелязал най-сетне каква парлива рана е бил за мен този провал от 1965 година, какво всежизнено поражение съм претърпял със замисъла на недописания „Архипелаг“ и историята на 1917 година, — но не, защо не съм разработвал с тях тактиката на следствието по статията на Теуш. Щом Зилберберг дотам не е разбрал нито големината на тогавашния ми товар, нито размерите на задачата, какво можех да му отговоря? Всеки поет, и не веднъж през живота му, трябва да го ритне магарешко копито. Прав бях, че не му отговорих още тогава: отговорът, който му давам, става разбираем едва тук, в контекста на всички „Невидими“.

А той по-добре да беше обяснил защо не публикува, защо потули, замрази получения от него труд на Теуш, приятелството си с когото смятал за „най-голям подарък от съдбата“: „лееше се върху ми във вид на някаква благодат“, „родство на душите ни“, след смъртта на В. Л. „за мен започва нов етап от живота ми — без В. Л.“, — а произнесе присъда, че книгата на учителя му не бива да види бял свят? (Бел. от 1986 г.)

4ЕСТОНЦИТЕ

В „Иван Денисович“ чрез героя си изразих, че не съм срещал сред естонците калпави хора. Изразът, естествено, е пресилен, все някои от сънародниците им са помагали при натикването на Естония в комунизма и продължават да я държат в него, някои са влизали и в ранната ЧК, някои са спомогнали за поражението на белите край Ливни през 1919 година, какво ли са търсили там? — но все едно такова е лагерното ми чувство: колкото естонци съм видял — бяха всо почтени, честни и кротки. (Ако Юденич през 1919-а се бил престрашил да им каже: „Независими сте!“, те може би и Петроград са щели да му освободят?) Това мое чувство се роди от общата ни вина пред тях, от гледката на тези стотици-стотици непознати, с непознат език, а близък само един стоеше като светла точка начело на тази редица — лубянският ми съкилийник Арнхолд Сузи, отогава несрещан, сякаш завинаги загубен (само дочух, че бил инвалид в Спаското отделение на Степлаг). После в Екибастуз се мярна героичният и живописен Георг Тенно, но той беше петербургски естонец, напълно порусен, съветски морски офицер. (И за двамата има много в „Архипелага“.)

Когато бе отпечатан в „Новый мир“ „Иван Денисович“ и седях като чучело в хотел „Москва“, на бившия „Охотний ряд“, Тенно измежду първите ненадейно ми се обади по телефона и пристигна при мен. В лагера не бяхме кой знае колко близки, но този път, проверени от всичко преживяно, веднага се сприятелихме. Бидейки атлет и гимнастик, сега той се занимаваше с популяризиране на културизма (тромава дума за развитието на човешкото тяло), преподаваше, изнасяше лекции. Но и в това си беше останал предишният: щом не можем да се освободим от оковите си, поне да подготвяме тялото си за бъдещия щурм. Всичките му близки приятели бяха само бивши политзатворници (тъкмо той ме запозна с Александър Долган, за когото на свой ред беше образец за лагерно и житейско поведение). И жена му, Наташа Тенно, ингерманландка от Петербург, навремето лененокоса и крехка, също беше сега изпитана политзатворничка, изкарала, както и мъжът й, десетачка и със същата философия като всички ни: вечното — това са лагерът, затворът, борбата, комунистите палачи, а животът на свобода е някакъв странен временен куриоз. (За съпрузите Тенно на свобода написах в „Архипелага“, че у тях няма на какво да се седне, всички мебели се клатушкат: „Живеем от лагер до лагер.“) Така отведнъж се сляхме духом, нямаше нужда да убеждаваш никого в нищо и всички бяха готови да застанат до теб при първата опасност.

От писмовното наводнение след „Денисович“ веднъж измъкнах и скъпоценното писмо на Арнхолд Сузи: цялото му семейство минало през сибирско заточение, съвсем наскоро им разрешили да се върнат, и то без градско жителство, живеели в един чифлик край Тарту и жена му умирала от рак.

Тъкмо през лятото на 1963-та се видяхме в Тарту — чудесно университетско средновековно градче, с доста латински надписи, с превърнат в парк хълм по средата. Все така строг и отчетлив беше погледът на Арнхолд Юханович, както едно време в Лубянка, през подобни строги рогови очила, но той видимо беше закъсал с телесното здраве и косата му доста се беше прошарила, побелели бяха и мустаците му. Жена му вече била починала, той дойде да ни посрещне от чифлика, синът му Арно я караше някак в Тарту без жилище, а дъщеря му Хели пристигна от Талин — поради недоглеждане на властите някак й бяха дали жителство там. За тези деца — Арно вече е женен, а Хели има синче — бях чул навремето разказ в лубянската килия, липсваше само Хейно, по-големият му брат: отстъпил с германците и вече живеел в Щатите. И разпръснатото неуредено семейство на Сузи пак минаваше за щастливо: на някои от неговите съпроцесници по бездейственото им „дело“ да създадат независима Естония — и досега, 20 години по-късно, не им разрешаваха да се завърнат в родината си; а и доста интернирани семейства продължаваха да живеят в Сибир. И в този народ, в тази малка страна като искра хвърлиха превода на „Денисович“ — първия в СССР превод, отпечатан в най-евтино масово издание, спомням си съотношението: една книга на 4–5 семейства, несравнимо по-гъсто, отколкото на руски. В Естония бяха я прочели, кажи-речи, всички — и сега тук ме обкръжаваше родна атмосфера, пълно дружелюбие, каквото никога не съм срещал в съветския свят, — а и поради слабостта на съветския дух в Естония тя ми се струваше най-близка. (В руската част тоя дух тепърва щеше да изветрява, да изветрява.) И усетих, че не мога лесно и завинаги да си замина оттук.

И още следващото лято, през 1964-та, след като си купих „Москвич“ и го претъпках с какво ли не, двамата с жени ми пристигнахме в Естония за лятна работа. Така се случи, че новата ми дейна помощничка — Е. Д. Воронянская от Ленинград — също прекарвала летата в Естония и вече си беше наела квартира в един чифлик край Виру, в чудесни езерни места. Там именно работихме на три чифта ръце: в чифлика жените преписваха на смени варианта на „Кръг“-87, изострен от мен в голям брой дребни чертици; а аз живеех на боровото хълмче отсреща — за работа си бях вкопал маса, за разходки си отъпках пътека, срещу дъждовете опънах палатка, а през безмълвните горички можеше да се стигне до загадъчното езеро. Това беше първото в живота ми лято — не изнервено, не отпускарско, не в припряно пътуване насам-натам, а — цялото разтворено за работа. И беше свързано с Естония, която обикнах още повече. Подготвях текста на „Кръга“, а освен туй подреждах, размествах парче по парче и предишния си свиден „Архипелаг“, и новите лагерни материали, свидетелските показания. И тук, на хълмчето край Виру, се роди окончателната конструкция на големия „Архипелаг“ и се оформи новият за мен метод, позволяващ ми да придавам стройност на хаотично дошлите материали.

Толкова хубаво ми беше в Естония, че взех да се замислям за по-нататък: къде ли да си направя дълбоко-тайно място, не под наем, а у свои хора, за всеки случай. Предпазливият разум и пророческото сърце ми подсказва: трябва да си подготвя Скривалище. Служещ човек в Съветския съюз не може да замине за никакво тайно място — но аз сега, след като писателската членска карта ме освободи от училището, мога! И тръгнахме да навестяваме приятели, а едновременно и да оглеждаме места.

Онзи чифлик, Хаава, край Тарту, където живеели Сузи след заточението, принадлежеше на вдовицата на един учен биолог — Марта Мартиновна Порт. Тази жена, плещеста, с широко твърдо лице, се отличаваше с твърдост и вярност на характера. Дейността на покойния й мъж била лоялна, аполитична, такива растяха и преуспяващите й синове (единият — главен архитект на Талин), — тяхното семейство се бе ползвало от облаги по съветско време и ако се вслушваше в майчинското си чувство и в инстинкта си за оцеляване, Марта Порт не би трябвало да подкрепя нелегални. Но тя приютила изпадналото в немилост семейство на Сузи, приютявала и други съсипани от заточението естонци, а сега без колебания веднага ми предложи: да идвам тайно в Хаава и да работя тук колкото си искам. В Хаава беше много хубаво: четири високи просторни стаи с огромни прозорци, със старинни кахлени печки, със запасени дърва, представях си колко уютно ще е зимно време… А през лятото — и рекичка има наблизо, и горичка. Благодарих й, но все го оставях за резерв и се гласях — без аз самият да вярвам, без да предполагам колко скоро ще ми дотрябва това.

След това заминахме за Пярну, там Тенно с жена си гостуваха на Лембит Аасало — също бивш политзатворник, млад приятел на Тенно от сибирския наказателен лагер Андзюба вече от следсталинското време, където събираха кай-непоправимите. Лембит бил кръстен на един герой от естонския епос — и си мисля, че ще оправдае това име. През оная година май не беше навършил и 30, но ме смайваше със съчетанието на лагерна подготовка, твърдо самообладание, отлично разбиране на политиката, любов към Естония, напор да възстановява нейната история, нейния естествен живот и изключителна работоспособност. Той беше почвовед, скоро щеше да се дипломира, след това щеше да се запише в историческия факултет на Тартуския университет, без да престава да работи, защото трябваше да изкарва отнякъде пари; на всичко отгоре, макар че живееше в града, сам поддържаше стопанството в наследствения чифлик в Рае, на 80 километра от града: криво му беше, че умира чифликчийска Естония и младежта бяга в градовете. И през „свободното“ от всичко това време — събираше библиотека, четеше нощем. Беше въплъщение на идеала за интелигент, свързан със земята, беше и телесно як, и умен, и образован — и всичко това беше получило добра закалка в лагера, където го тикнали още като младо момче. Бях сигурен, че той ще стане един от видните граждани на бъдеща свободна Естония. Стига, опазил го Господ, да не се вторачат в него преди това съветските пласти. Пътя към чифлика му не показах на жена си: да не товаря никого с излишни сведения, които не му трябват, и още при потеглянето й поставих условие, че ще лежи на задната седалка и няма да гледа пътя. Същото лято Лембит пристигна при нас край Виру, по време на вечерята седеше до Воронянская, и там го представих под измислено име.

В това резервно, още по-дълбоко убежище друг път откарах маса и походно легло, но пътуването не мина без приключения. Лембит и жена му Еви с един естонски майстор на зидани печки трябваше да идат в чифлика да ремонтират печката. Тръгнахме с моята кола, и Тенно с нас. Весело се возехме по шосето, свихме към разкаляния път близо до чифлика, не намалих скоростта, автомобилът взе да се поднася, аз поради липса на навик закъснях да вдигна крак от педала на газта — и колата се устреми от стръмния бряг към езерцето, за малко да цопнем на дъното, само че нацелихме един пън на отсечено дърво, но обрасъл с млади жилави филизи — достатъчно, колкото да поеме колата в прегръдките си, и недостатъчно, за да не й повреди окончателно кардана.

Слава Богу, оцеляхме. Изтеглихме я с трактор — трябва да се ремонтира. В сервиза един длъгнест естонец, не по естонски небрежно, стовари върху главата на Тенно и моята тежката метална рамка на естакадата — насмалко не строши рамото на Георгий, а на мен ми добави още един белег на носа. Но щом съм обикнал естонците — не бива да се сърдя и на тоя.

Същата есен свалиха Хрушчов и положението ми се изостри. Рано напролет през 1965-а пак заминахме за Естония, за чифлика на Марта, прекарахме там десетина дена, аз свиквах с мястото — добро беше. И тук натраках последната редакция на „Танковете“, и пак тук за всеки случай оставих любимата си пишеща машина „Рьона“ — „Райнметал“. (На нея бях преписал няколко пъти тайните си книги сам, по гъсто от един интервал, като на всеки ред изключвах зъбчатото колело и нагласях реда на ръка. И днес тя доизкарва старините си при мен в изгнанието.)

И толкова здрав излезе тоя естонски тил, че когато на 13 септември 1965-а изтрещя бурята над мен, когато разбрах за провала на архива у Теуш, а в това време бях се надвесил над всички предварителни бележки и ръкописи на „Архипелага“ — всичко на хартийки и фрагменти, написана е само „Каторгата“, — изобщо не ми хрумна къде другаде да спася съкровището, закъде да замина да го доработвам, ако оцелея, — разбира се, в Естония. Седях в Рождество открито, очаквайки арест или обиск всеки миг, а в Москва, на „Болшая Пироговка“ у Надя Левитская вечерта, по тъмно, Тенно причаквал жена ми, от която в асансьора, скришом, получил — всичко онова, което беше тогава „Архипелагът“. (Ако то беше пропаднало, мисля си, че за нищо на света не бих го написал, нямаше да намеря търпение и умение да възстановявам. Такава загуба е разрушителна и те изгаря. Но през всичките години на изнурителна борба и конспирация Господ ме опази от големи загуби, от загуби на дългогодишна работа.) Тенно отлично беше обмислил цялата тази операция и на другия ден, чист, без „опашка“ заминал за Естония, а след още един ден всичко било скрито у Лембит в чифлика му. А чрез Хели (бях успял да ги запозная) Георгий предупредил, че зимъс може би ще пристигна при Марта. И всичко беше подготвено извънредно точно и ме чакаше.

Преживях черната есен на 1965-а, не ме арестуваха. Вечерта на 2 декември отидох от „Новый мир“ в градското жилище на семейство Чуковски, избръснах си брадата и слязох с двата си куфара до докараното от Люша такси. (Дворът им беше под сериозно наблюдение, вероятно още тогава е съществувал оперативният център на ГБ срещу главния им вход, под формата на агитпункт, и нямаше да ми помогне избръсването на брадата? — но значи не са ни следили изкъсо. Нерешителността на ГБ през онази есен ми е необяснима до ден днешен, но все някога ще се разбере причината й.) В талинския влак сред естонците се стараех да мълча, с кондуктора употребявах най-прости естонски изрази. Още в лагера естонци бяха ми казвали, че приличам на техния тип, а и по време на пътуванията си из Естония също бях забелязвал това, свърши ми работа.

В любимия си Тарту пристигнах в заснежено-заскрежена утрин, когато особено бяха разхубавени университетските му старини и градът особено ми приличаше на същинска чужбина, на Европа, между другото и защото всички тук избягваха руския говор, а и аз, с малкия, саморъчно направен разговорник в ръце, не го натрапвах на никого. Мен, естествено, ме различаваха по акцента, но толкова необичаен е руснак, който се напъва да знае естонски, че винаги го посрещат топло. Този ден, след като си оставих куфарите у Арно Сузи, доста обикалях града, за да си накупя продукти за около четири седмици, и за пръв път през живота ми ме споходи усещането за безопасна емиграция, сякаш завинаги съм напуснал СССР п съм се отървал от проклетите хайки на ГБ. Това успокояващо чувство улесни началото на работата ми.

Младите Сузи се чудеха на усещането ми. Те много добре знаеха, че всичко тук се наблюдава, че и тук си имат доносници и дори, тъй като доста се различавам от естонците, бих могъл да доведа подире си ченгета в жилището на Арно (слава Богу, не ме следяха, не ме познаха) — но той не се плашеше да ми окаже гостоприемство и помощ. Не беше и кой знае колко млад — прехвърлил 35-те и вече оплешивяваше. Вече беше изтърпял близо седемгодишно изключително тежко сибирско заточение, където трябвало да се грижи за баба си, майка си и сестра си, после униженията и ограниченията на политически неблагонадеждния: трудности в образованието, в получаването на жителство, в избора на работа — целият му живот представляваше непрекъснато измъкване изпод гнета, как няма да оплешивее. Притежаваше изключителни способности към икономическите науки, към анализа, би могъл да е учен, най-малкото — бизнесмен и организатор, а се радваше, че е станал заместник на някакъв началник в някаква идиотска строителна организация на груба работа, само и само да му дадат апартамент в шумен, сту ден, зле построен жилищен блок, три стаички, едната от които същинско килерче. Там живееха четиримата (с дъщеря му, вече тригодишна, и с отглежданото от съчувствие селско момиче на около десет години), а освен тях и Арнхолд Юханович, който редуваше през месец ту дъщеря си в Талин (където не му позволяваше да стои по-дълго паспортният режим), ту сина си в Тарту. А през тия две зими и аз на всичко отгоре — когато пристигах, когато си заминавах, когато идвах да си набавя продукти, все при тях се намърдвах, понякога преспивах. И винаги бързах, и винаги затънал до гуша в работа беше Арно — рядко ни се случваше да си поприказваме и за малко, — но извънредно проницателно разсъждаваше той за западното общество. (След години си купи просторен чифлик, изоставен като всички чифлици, и най-сетно се почувства щастлив!)

В тъмната утрин на следващия ден Арно ме закара с такси до Хаава, той разговаряше с шофьора, аз седях и не си отварях устата. Така започна престоят ми в Скривалището, където работих две зими подред, 1965–66 и 1966-67-а, наистина напълно скрит от ГБ и от слуховете. Марта Порт на синовете си нито през ония години, нито по-късно не издала, че съм живял в чифлика й.

Двете зими толкова си приличаха битово, че някои подробности се смесват в паметта ми. Първата изкарах тук 65 дена, втората — 81. И през тия два периода купчинката чернови и първи глави на „Архипелага“ се превърна в готов машинопис, 140 авторски коли (без 6-а част). Така, както през тия 146 дена в Скривалището, не съм работил никога през живота си, — все едно че не бях аз, нещо ме грабна, пишеше с ръката ми, аз бях само спусъкът на пружината, натискана половин век и сега освободена. Нищо не четях, само понякога листче от бележника на Дал (Владимир Дал (1801–1872) — автор на първия тълковен речник руския език. — Бел. пр.) преди заспиване и всяка от думичките ми приличаше на капка мед. Западни радиостанции слушах само докато се хранех, докато шетах и палех печката. В седем вечерта вече капвах и се тръшвах да спя. След един през нощта се събуждах напълно обновен, скачах и под ярките крушки се залавях за работа. До късното сутрешно развиделяване в девет и нещо сколасвах да изпълня нормата за един работен ден и веднага се захващах за втората норма — и се оправях с нея до обеда си в 6 часа. През втората зима тежко се простудих, въртяха ме кокалите и ме тресеше, а навън беше трийсетградусов студ. Все едно — цепех дърва, палех кахлената печка, част от работата вършех прав, притиснал гръб в нажежените плочки на камината, вместо да се налагам с хардал, част — легнал под одеялата, и така написах, при температура 38°, единствената хумористична глава („Пандизчиите като нация“). През втората зима предимно преписвах на машина, но с голям брой дребни поправки, — и сколасвах по две авторски коли на ден! Такъв устрем и такъв успех можеха да се постигнат само при непритеснена безбоязнена душа — никъде другаде в Съюза, където бих очаквал, че ще дойдат и ще спипат работата ми. Тук през първите седмици от първата зима още ми се стягаше душата, още не бях се съвзел от провала на архива ми (и трите молитви се родиха от тогавашното ми тежко състояние, записах ги). С външния свят не бях си оставил никаква връзка, какво ставаше там, може би вече разгромяват дома ми — нямах представа, а радиото тогава не съобщаваше толкова бързо и подробно за гоненията в СССР. Но всичко това, във външния свят, изобщо не ме засягаше: бях се съединил със заветните си материали на края на света и едничката ми и сетна житейска цел беше — от това съединяване да се роди „Архипелагът“, па ако ще след туй да умра. Хели Сузи, която понякога ме посещаваше по онова време, ми каза, че имала усещането, че на никого и на нищо на този свят вече не принадлежа, а се откъсвам и вървя неизвестно накъде, съвсем сам. Тъкмо след тези думи ми се наложи да извърша през цяла Естония пътуване до Лембит в Пярну — да му дам част от ръкописите, друга да взема, за по-сигурно не държех всичко при себе си. Това пътуване беше с нощен автобус, няколко часа, почти без спирки и на тъмно, без осветление, всички пътници дремеха на свалените назад кресла, никой не разговаряше, никакво радио, автобусът хвърчеше черен, сякаш празен сред празното нощно пространство, само ръмжеше и изскубваше с фаровете петна бял сняг отпреде си. Впечатлението беше съвсем като видяното от Хели: празният автобус („през Нева, през Нил, през Сена“) ме носеше едновременно през целия свят, самотен през чернотата, или изобщо ме отнасяше от света, бях готов на всичко, само и само да сколасам да довърша „Архипелага“, па ако ще, когато се завърна във външния свят, дори да бъда екзекутиран. Това бяха върховите седмици и на победата ми, и на отшелничеството ми.

Всъщност как така ще съм сам, когато такива верни хора ми помагаха, пазеха ме?…

Хели по време на заточението се омъжила за свой връстник, естонец. След завръщането им той станал известен художник. Напуснал я. Синът й Юхан останал с нея. Спасявало я прекрасното владеене на немския език, който тя преподавала в талинската консерватория, инак живеела извън града у роднини в стара къща, в която отвсякъде хлуел студ, до втория етаж водата се мъкнела с кофи от двора и по същия начин се изхвърляла помията, отоплявали се с дърва — животът й бил тежък, но я огрявало това, че синът й растял както трябва: трудолюбив, послушен, сериозен, в училището отличник, рано завладян от националната и политическата идея, винаги готов да й помогне. (Аз донякъде го подтикнах на 14 години към фотокопирането — той тутакси взе да ми помага да правя лентите на „Архипелага“, а скоро вършеше всичко сам.) И трите Хелини приятелки — Елло, Ерика и Рут — заедно с нея се заеха да пазят черновите ми, машинописните екземпляри, материалите — всичко това накуп съставя доста значителен самостоятелен архив, който съществува някъде и до днес. Отделни най-важни неща пазеше Лембит. През втората зима той започна да следва задочно в Тартуския университет; когато пристигна за зимната сесия, се срещнахме в града на уречено място, в чантата му бяха липсващите части от „Архипелага“, поведох го да го запозная с възрастните и младите Сузи — и каква радост и дружелюбие обгърна душите ни, какъв мек пламък! Арнхолд Юханович през тия две зими довършваше мемоарите си на естонски: животът на талинския интелектуален елит преди Втората световна война, през войната — между съветските и германските чукове, слабият опит за създаване на естонско правителство в края на 1944-та, — и лагери, лагери, лагери. Нещичко от лагерните си спомени даваше и на мен за „Архипелага“, по мой въпросник, където не разполагах с достатъчно материал, а най ми помогна със страшната глава „Хлапетата“. Арно и Хели се надпреварваха да ми разказват за сибирското си заточение. Бащата и дъщерята успяваха да прочетат отделни глави изпод ръката ми. Хели имаше развито чувство за изкуство и от време на време ми правеше важни забележки. Една Коледа посрещнах заедно с цялото им семейство (у естонците е прието на елха да се събират само близки).

Първата ми зима в Скривалището се прекъсна преди моите намерения, болезнено: оставаше ми да постоя там още само една седмица (а седмица, когато си набрал скорост, е много, друг път и за цял месец няма да свършиш толкова работа), гледам, че из дълбокия сняг с половинки обувки (по-дълбоки нямал, градски човек) гази към мен горкият 70-годишен Арнхолд Юханович. Телеграма на техния тартуски адрес. От Рязан. „Ела си незабавно Ада.“ Схващам, че е от жена ми, но защо — Ада? Такава уговорка нямахме, такова име никога не ни беше хрумвало, можеше изобщо да не се подписва, все едно е ясно. Но в тази „Ада“ — нямаше ли някакъв адски намек? да не би там да е станал някакъв адски разгром?… Какво е имала предвид? Несъмнено се е учило нещо опасно и неотложно. Безопасният бит, страстната работа — всичко се зарязва начаса, стягам се за път на бърза ръка, за душата ми вече няма спокойствие, все едно нищо няма да свърша, сбогом, незабравими ръкописи, може вече да не се върна при вас от външния свят. Освен това грябва да ги скрия хубавичко: в непредвидени срокове, без уредени срещи и пътувания това е най-трудното. Значи засега остават у Арно, където съм се мяркал доста пъти, където входната врата се заключва с хилава брава. Нощният влак до Москва. Оттам веднага телефонирам в Рязан, отговорът е: по-скоро! по-скоро! пристигай! Най-сетне съм в Рязан, без брада, вече открит, засечен: какво става? Ами нищо. Ти, кажи-речи, от есента не живееш в Рязан, непрекъснато съм сама. Просто — повече не можех да те чакам. (А от година и половина живеем като куче и котка.) И — трябва да получим жилище в Рязан, а градският съвет мълчи… — А защо „Ада“? — Ами трябваше да се подпиша някак, а за Естония с неруско име, дойде ми наум — Ада.

От предната есен тя беше намразила „Архипелага“: не би я дострашало дори да го преписва на машина, ако съм край нея, но щом заради него заминавам и дори не мога да изпратя едно писмо вкъщи — да опустее тоя „Архипелаг“. (Имах възможност да чуя запис на интервюто, което през 1974-а, когато „Архипелагът“ току-що бе излязъл от печат, тя дала на „Фигаро“ в присъствието на К. Семьонов, когото АПН беше командировала към нея за написването на книга против мен. Тогава тя заявила: че „Архипелагът“ не е нищо повече от лагерен фолклор, просто едно ненаучно изследвано на тясна тема, на което Западът придава преувеличено значение, че вземам само факти, потвърждаващи моята предварително формулирана концепция.

Следващата зима в Хааве прекарах душевно по-просторно: вече не ме гнетеше, че ще ме арестуват, че ще търсят и разгромяват скривалищата ми. Все по-безопасни ми се струваха тия вече привични стени, големите заскрежени прозорци, старинната кахлена печка с хитроумна чугунена вратичка, старинният бюфет, груповата картина на корабни естонски рибари. Вече без опасение карах ски из околностите, съседите вече знаеха, че живее „професор от Москва“, свой човек, старае се да говори на естонски. През лунните вечери понякога се разхождах по утъпканата площадка с арестантска крачка напред-назад и ме ослепяваше с радост вече почти готовата, станала висока колкото сграда книга. През тая зима бях с брада, не се бръснех. Изобщо не ни проследиха, не можем да пишем на Държавна сигурност висока бележка. (През зимата на 1975-а в Естония едни ги арестуваха, други ги разпитваха — но младите Сузи и Хелините приятелки не ги пипнаха с пръст.)

(И досега не са ги пипнали. (Бел. от 1978 г.))

През втората зима мислите ми бяха все по-настъпателни. Както си нагрявах болния гръб на кахлената печка, срещу Богоявление измислих писмото до конгреса на писателите — тогава това ми се струваше смела, дори гръмовна крачка. След като си свърших работата, заминах за Талин при семейство Сузи — да преснема целия „Архипелаг“ на лента. А. Ю. на сбогуване с мен ме благославяше за написване на замисленото „писмо“. Дори естонските ми приятели, да не говорим за по-далечните естонци, още трудно възприемаха мисълта ми, че освобождението на всички тях може да започне само от Москва, със засилване от центъра. В началото на 1967-а нямаше и намеци за такова нещо, но това ми стана ясно тогава, на прехода от 20-те години нелегално писане към открити сблъсъци. Естонците в заблудата си смятаха всички руснаци за потисници, тогава моят примерът им се струваше чудновато изключение.

И още веднъж, следващото лято, двамата с жена ми отидохме с колата до моето Скривалище, взехме пишещата ми машина, сбогувахме се за последен път, без да го знаем, с Марта Мартиновна и с Арнхолд Юханович. А Хели дойде с нас да разгледа Ленинград — най-просто действие, но и в най-простото действие конспираторът трябва да вижда какви възелчета се връзват, от кои да се предпази. Много ми се щеше да я запозная с Воронянская — колко добре е, че живеят наблизо, ще има още една връзка. За щастие обаче не ги запознах. Така че Хели (както и Лембит!) не влезли в пагубния дневник на Воронянская и по време на петдневните разпити в Голямата къща Воронянская не могла да посочи някого от естонците, тя самата знаеше (а и е укрила, надявам се), че „изобщо естонци“ са ми помагали (и това щеше да е излишно, вината е моя), но никого не е споменала по име, по местожителство.

И същата пролет, в същия този свой любим Петербург в мое присъствие се разболя Тенно: приличаше на остро отравяне, според него — със салам. Смяташе да се излекува чрез гладуване и през шестте часа, докато се връщахме с влака, още весело ми разказваше много случки от живота си. (След няколко дена през същия май той беше най-дейният разносвач на моето „писмо до конгреса на писателите“ до много пощенски кутии в Москва. Още не разбираше от какво се е разболял.) А беше проявил се рак, който го изяде за пет месеца. Герой, борец, атлет — измежду всички споменати в този очерк той беше най-силният, най-смелият, дори най-безразсъдният, в разцвета на силите и здравето си, — а умря пръв. Погубиха го, както мнозина храбри силни политзатворници, изнервящите заяжданици на съветската свобода, поддаването на тия заяжданици. Той беше един от главните герои на „Архипелага“ и един от главните очакващи тая книга — но не доживя дори до последното й преписване на машина, камо ли до днешния апотеоз. За последен път бях при него на 22 септември 1967-а — един час преди да тръгна за боя в секретариата на СП. Божичко! Вретено беше останало от тоя юначага, по това вретено остатъчно висеше, провисваше заветната раирана моряшка фланелка. (Символът на съветската морска пехота от Втората световна война, превърнал се по-късно в символ на ударните войски на силовите структури в СССР. По ирония на съдбата дори бивши политзатворници, за да се правят на истински мъже, са прибягвали до този камуфлаж. — Бел. пр.) Тъмносиво-предсмъртно беше лицето му, сбръчкано до черепа, и болките доизцеждаха измъченото му тяло. Не се сбъдна смелият му план да ликвидира Молотов — като сива въшка се разхождаше палачът по алеите на Жуковка, а ръцете на Тенно вече не можеха да го достигнат. Приятелят ми освен това намери в себе си борбено мъжество да оцени битката, която ми предстоеше, дори да се възпламени за миг, но не му достигна мъжество да признае болестта си и смъртта и жена му ми намигна да се включа в общата лъжа, че това е временно запушване на хранопровода, само да го превъзмогне — и ще оздравее.

Мисля си, че през тоя ден се бих толкова добре и защото отидох при писателските шопари от смъртното легло на политзатворника.

Една година по-късно по Коледа бях за последен път и Талин. С Хели и Лембит по естонския обичай палихме свещи на гробовете — и на Архолд Сузи, и на Георгий Тенно. Те там са наблизо, край Пирита.

Ах, мили ми естонци! Колко много направихте за общото ни дело! Завинаги съм разделил сърцето си с вас.

О, колко много от вас вече си отидохте един по един, приятели политзатворници, съучастници в скришното ми по тайно битие! Да не дава Господ да се натъкнете на мините със закъснител — вие, останалите още живи.

Провалът на „Архипелага“ през 1973-та донякъде повтаряше провала на първия ми архив, през 1965-а. Но всичко друго беше сила, увереност, аз не се стрясках, не се криех, а издърпах чак до Париж детонаторния шнур. Вихрите на суматохата обаче, на внезапно-нужните срещи и предупреждения — си приличаха. Трябваше и естонците да предупреждавам, и което където още е скрито — да се разпоредя с него и със самата съдба на „Архипелага“.

За късмет Хели тъкмо беше пристигнала в Москва за двумесечен курс. И с нея, и с вдовицата на Тенно се срещнахме три пъти — в стаята, където умираше и умря Георгий и която според съветското жилищно робство не можеше да напусне вдовицата му, а трябваше да преживее всичко там. И тя така размести мебелите, че не виждаш, забравяш предишната смъртна картина. Съсипана, препушила, остаряла, тя ходеше на изнервящата си работа в омразната АПН и трябваше да се вкопчва в тази работа чак до пенсионирането си. „Ната! отпечатвам «Архипелага», дали да не махна, че Гера искаше да убие Молотов?“ Светна с неугасналите си очи: „Отпечатай го!“

Само че как да се срещаме, когато „Архипелагът“ се провали и без съмнение всички очи и нокти на Московската държавна сигурност са настръхнали около мен? Ще ви кажа: за забранени места, където не бива да се оставя диря, най-добре е да тръгваш в пет часа заранта (без да светваш крушката в стаята си). Колкото и да дебне ГБ твоето жилище и в единайсет вечерта, и в един през нощта, и в три, но към пет заранта им се доспива, а никой вече не си гледа работата както трябва, електронните очи може и да мигат, но няма кой да обработи данните. В пет заранта излизаш на улицата — цял квартал пред теб, и зад теб няма жива душа, нито човек, нито кола. Сигурен си, че не те следят. Качваш се на първия тролейбус — сам си с шофьора или с още някой съвсем неподозрителен, и слизаш сам, лесно се проверява. Щом се отворят първите врати на метрото — вървите неколцина души, всичките неподправени, натурални, а и от всекиго можеш да се изплъзнеш.

Така, потрепвайки с токове сред сутрешните метачи, прекосявах още празния им огромен познат двор, безшумно без асансьор изкачвах стъпалата — и без да ме остави да позвъня ни вратата (квартирата е комунална, съседката не бива нито да види, нито да чуе), Ната Тенно беззвучно вече ми отключваше (от телефонна будка сме си определили времето първия път, а после — „както предишния“, „с половин час по-рано“), а Хели преспиваше у нея още от предната вечер и вече ме чакаше.

Първия път пристигнах при тях: там, в Естония, всичко трябва да се изгори, само и само да се спасят. Втория път не толкова горещо: да изчакат сигнала ми. А до третия се окуражих: не трябва да се изгаря, а да се превежда на естонски, скоро ще го пуснем от ръка на ръка.

Все пак стъпалата на историята са в наша полза!

5ЕЛИЗАВЕТА ДЕНИСОВНА ВОРОНЯНСКАЯ

След появата на „Иван Денисович“ в печата потокът от писма до мен беше толкова голям и настойчив, че ако бях му се отдал, ако бях започнал да отговарям подред — нямаше да ми остане нито време, нито своя вътрешна линия и писателя вече го няма. Тъкмо защото се държах за линията си, аз се опазих от тази опасност. Но се стараех да не загубя всичко плодоносно, което се съдържаше в тия писма — понякога „по втория начин“ от лагерите, понякога на 16 измачкани страници с блед молив. А в писмата проличаваше и още една жилка, от която също много се нуждаех, — жилката на безкористната готовност за помощ. Веднага след хрушчовското „чудо“ за съветските граждани беше безопасно да ми пишат, да ми съчувстват, да ме хвалят, да ми благодарят или да ми предлагат помощ, но измежду стотиците повърхностни, случайни, та дори и фалшиви писма — същинските се познаваха по чистотата на тона им. По такива писма излових неколцина свои бъдещи Невидими, сред тях и Елизавета Денисовна.

Още в първото й писмо (а тя много хубаво ги пишеше) пролича размахът на разкаянието й за миналото — разкаяние на душа, която не е препатила в лагерите. Дотогава тя беше преживяла 56-годишен най-обикновен съветски живот: не участвала в злодействата, но и не се опълчвала срещу тях, гласувала послушно, когато се налагало, понякога поради остротата на присмехулния си ум разбирайки измамата, понякога, поради равнодушното течение на общия живот, без да разбира. Тя изобщо не притежаваше никаква собствена обществена непримиримост, вълната на терора не бе засегнала дотогавашния й живот, — но благодарение на характера й, увличащ като ураган, XXII конгрес и „Иван Денисович“ (неин брат по бащино име!) я тласнали неудържимо към разкаяние пред народа (макар че самата тя била първата образована в рода си), непочтителност към партията и омраза към КГБ. Но била не от онези, които правят епохата, а които се правят от нея — само че много по-надълбоко и с много по-голям замах. Обратът по онова време беше обхванал цялото общество — мнозина само до средата и с връщане назад, и с тъпчене на едно място, а тя от 1962 година не се отклони от тази посока чак до своята смърт, като негодуванието й към потисниците, а и към Основоположниците вече не знаеше граници — а тя се просвещаваше в движение и в значителна степен — и от моите книги. В писмата си (изпращани „по втория начин“) тя се изразяваше едва ли не по-рязко от всички ни, така че беше опасно дори да ги пазиш. (А в нашия кръг беше твърдо уговорено: всички получени „по втория начин“ писма незабавно да се изгарят.) Не я мързеше да прави извадки, да ги преписва на машина, да ги дава на приятели, да ми изпраща разни коварно-опасни пасажи от Основоположниците. И в това нейно упорство против стъписалата се, а после повторно засталиняваща се епоха я водеше не толкова интелектът й, а чувството. Един от любимите й цитати беше:

С такава решителност тя и се възхищаваше, с такава и се отричаше от възхищението.

Този силен стремеж, този порив веднага дори не към помощ, а направо към служене пролича още в първото й писмо. Отговорих й, започнахме да си кореспондираме. И през лятото на 1963-та стана и запознаването ни — от самото начало в широки жестове и бурни тонове. Помолих я още през зимата да преглежда редки издания от 20-те години, да подбира щрихи от епохата и битови факти за бъдещия „Р-17“. (Бързах и кроях гигантски планове за новата си книги, събирах материали за двайсетте Възела наведнъж, без да си представям, че цял един живот не може да стигне за такова нещо.) Тя доста добре се справи с тази работа: прерови безброй печатни страници и насъбра характерни детайли; притежаваше и художествен вкус, и особено изострено чувство за анекдотичното. А следващото лято в чифлика край Миру заедно с нас тракаше на машина „Кръга“. Дотогава беше служила като директор на геологическата библиотека на „Мойка“. За да ми бъде полезна, бързо, лесно и добре се научи да пише на машина, с което никога дотогава не беше се занимавала. А измежду първите й работи за самиздат бяха моите „Ситнежи“, към които тя на бърза ръка самоволно добавила и „Молитвата“, макар че бях й я дал само за прочит. От безгрижните ръце на Е. Д. „Молитвата“ изхвръкна за световна публикация — и това беше първото предупреждение за мен, което не осъзнах.

Както казваше тя, заради своя холеричен характер не можала да си уреди живота, не се омъжила за любимия си и цял живот била самотница на всичко отгоре. Заради щръкналата си брадичка и големия си остър нос беше и грозничка. Но с искрящите си разговори, с шегите, с изблиците си на хумор и гняв, с поривите си към движение, към гощавки тя забулваше всичко това, изглеждаше дори млада за годините си. Най-обичаше музиката, умееше да не пропуска най-добрите ленинградски концерти, вършееше из Ленинград, за да открие по крайните кина филми, където дирижира Караян (такива не се пускаха по централните). Не е преувеличавала, когато е писала: „Музиката и достойните хора са опората ми в живота. След хубава музика усещам как струпеите от сърцето ми сякаш се откъртват.“ (Толкова пророчески съвпадна: Е. Д. набави за двамата с жена ми билети за Моцартовия „Реквием“ в Капелата, седя с нас, слушаше просълзена. И пак тя ни подари „Реквиема“ на Верди.) Поклонничка на Шостакович до самозабрава („ако ме допуснеше — щях да му мия пода и галошите“), тя раздели това чувство между него и мен, но много внимаваше първото да не бъде изместено и с болка възприемаше новините за жалкото обществено поведение на нейния кумир. („Както Иван Карамазов с дявола, така и аз с Шостакович — не мога да се сместя. Сложното е, че той хем им се отдаде, хем в същото време е единственият, който ги прокле в музика.“) Неуморно четеше на английски, макар и с речник, и невъзмутимо редуваше Агата Кристи с Джойс. Обичаше да чете мъдреци от разни времена и да прави афористични извадки за себе си. Също така неуморно преписваше и цели абзаци в писма до приятели: „Да се обяснява сътворяването на света с игра на случайността е също толкова наивно, както да кажем, че симфониите на Бетовен са случайно озовали се на хартията точки.“ (Това не значеше, че е станала вярваща.) Възхищаваше се от Набоков, не й дотягаше да го защитава от упреци. Цитираното остроумие беше изпъстрено с нейно собствено, и то висококачествено. Докато не я налегнаха сума болести, писмата й бяха весели, дори бляскави. В нашия тесен кръг започнахме да я наричаме „Queen Elizabeth“, а съкратено — Q, (Кю).

Естествено, в нормален свободен свят, когато си подбираш платени сътрудници по деловия принцип, няма да се спреш на толкова вятърничава, буйна и необуздана натура. Но вмоята полунелегалност, когато не вземах хората на служба, а ги приемах за приятели, за доброволни ентусиазирани помощници, не избягнах да й се доверя дълбоко. (А и нямаше да се разкайвам днес — ако не беше страховитата й смърт. При прекалено придирчив подбор би трябвало да се обрека почти на самота.

Нашата Кю живееше близо до „Разезжая“, на улица „Роменская“, — но в каква сграда! Още стълбището, мрачно-сиво, олющено, мръсно, тъмно, беше се запазило до наши дни от Петербург на Достоевски. Звънецът беше не електрически, не бял бутон, ами в тъмната врата от пробит отвор стърчеше като примка груб дебел тел — дърпате го и някъде далеч се обажда заканително звънче. Отместваше се тежкото зъбчато резе. Който и да отвореше — самата Е. Д. (очаквайки ме в уреченото време) или някой от съседите, — и от другите врати непременно се подаваха някакви издължени, разкривени, съвсем недоброжелателни лица. „Неандерталците“, „троглодитите“ — наричаше Кю съседите си, чиито четири различни стайчета излизаха в начупения тесен коридор, без прозорче, вечно осмърдян от наредените там примуси, от занемарената кухня и канализацията. Цялото жилище приличаше на неандерталска пещера. И чак след като затвореше вратата на ждреловидната дълга стая на Кю, сепвайки се всеки път от страничното огледало, поразяващо като удар с фалшивата си удвоена дълбочина, човек можеше с радиограмофона — Кю имаше много чудесни плочи — да се звукоизолира от всички „неандерталци“, които се чуваха през тънките стенички.

И все едно, когато капнех от обикаляне из някогашния Потроград, аз обичах да идвам в тази стая-ждрело, да потъвам в продъненото старо кресло, да слушам прекрасната музика, да похапна, да си пийна чай, да прегледам приготвените материали, да се поразвеселя от смяната на възхищенията и негодуванията на Кю по всякакви поводи. И нито мрачността на къщата, нито стълбището или жилището нещо ми предсказваха — бях свикнал с какви ли не коптори, — не знам дали са предсказвали и на Кю.

Кю ме запозна с И. Н. Медведева-Томашевская, тя беше нейна състудентка от Института по история на изкуствата. А аз я запознавах ту с Е. Г. и Е. Ф. Еткинд (Екатерина Фьодоровна направи много добрини на Кю — посещаваше я, когато боледуваше, помагаше й с намирането на лекари, подслоняваше я във вилата си), ту с бившата ми рязанска ученичка Лиза Шиповалникова (те много другаруваха няколко години, Лиза при пътуванията си до Москва и Рязан ни беше и свръзка), ту с Л. А. Самутин; с него тя установи трайно приятелство, само че отразило се зле и на двамата: в края на краищата това познанство се оказа пагубно и за нея, и за него. А на всички тя беше сърдечно вярна и на мен — най-много. Пламенната непредпазливост на Кю я увлякла (никой измежду нас не го знаеше) не знам от коя година да си води дневник за срещите, за работата си, за получените „по втория начин“ (и подлежищи на изгаряне) писма — дневник на конспиратор! то бива, бива, ама… И същият полет на фантастичната романтика — да стане пазителка за историята, иначе всичко може да пропадне и да се забрави, — й вдъхнал по-късно фаталното решение да не изгори своя междинен екземпляр на „Архипелага“, както беше длъжна да постъпи.

През февруари 1967-а, на връщане от Естония, дадох на Кю моя гъсто натракан екземпляр от „Архипелага“, единия от двата, за по-просторно преписване: да се разкрие възможност за допълнително коригиране и дооправяне на текста. И в стаичката си, затисната от гардеробите и стените, във враждебната комунална квартира, достъпна за лесно залавяне, ако я заподозрат, — вярно, тогава тя вече беше пенсионерка и за това прекарваше повече време вкъщи, — на масата, на която се хранеше, друга нямаше, Кю благополучно начаткала хиляда и петстотинте страници — хем в три екземпляра. По такъв именно екземпляр по-късно направих последната коректура.

Към тази книга още от запознаването ни през ония дни (и чак до смъртта й) Кю се отнасяше хипнотично, с преклонение и ужас — сякаш е усещала фаталната си връзка с нея, различавала я е от другите ми книги. Но тъкмо превъзходните степени, в които тя се изразяваше за тази книга, не я спрели да сподели новината за нея и дори страниците й с близките си приятелки — о, само с една-две! Поради поразителната теснотия — дали на целия свят, дали само на руския интелигентски — това изтичане при две ленинградчанки мигновено станало известно (чрез Нина Пахтусова) на една от московските ни приятелки, и то не далечна, а много близка, на великолепната Царкиня (Наталия Владимировна Кинд).

Тя на нас, и така Кю беше „спипана“, преди слухът и ръкописъьт да се разпространят по-нататък.

Но и от тази случка не си извлякох сериозна поука, ограничих се с престорено-сурови упреци: нали всичко бе завършило толкова благополучно, толкова мило, толкова комично. В нашия кръг дори не се обсъждаше въпросът: дали да не отстраним Кю от работа и от всичките ни тайни.

При на пръв поглед „широкото“ (после все по-тясно) съчувствие на обществото към мен — ние, работещите в самата сърцевина, винаги бяхме по-малко от десет души, сред които, в центъра на координацията — Люша Чуковская. А работата беше изнурително много и все с игра на „криеница“: не винаги донасяй, не където и да е оставяй, не от всеки телефон се обаждай, не под всеки таван говори, и преписаното не дръж у себе си, и индигото изгаряй, а кореспонденцията само по хора, по пощата не бива. Душевната преданост към делото ми се струваше най-важното качество, какво да се заяждам за странични недостатъци.

През пролетта на 1968-а, когато много ме пришпорваше започналото на Запад издаване на моите романи, а последното редактиране на „Архипелага“ беше към края си, за ускоряване решихме да се съберем в Рождество с три машинописки (Люша, Кю и жена ми Наташа) с две пишещи машини — и да довършим работата щурмовашки. Точно така направихме: за 35 дена, до първите дни на юни (прииждането на курортистите), денем, без да отваряме прозорците за проветряване на влажната стая — че да не се разнася тракането на пишещите машини, — направихме окончателния препис на „Архипелага“. (И в деня на завършването Н. И. Столярова доприпка да ни каже, че на Запад е излязъл на руски „Кръгът“, а на мен да ми прошепне, че се наемат да прехвърлят лентата с „Архипелага“ след една седмица, по Петдесетница. На висока невидима камбанария биеше нашият часовник.)

След онзи майски щурм сътрудничеството ни с Кю взе да намалява — естествено, от само себе си: бях изработил всичките си книги, изискващи обилен машинопис, спешно размножаване, и бях преминал към „Червеното колело“. През опия години заглъхна и се затрудни връзката ми с всички ленинградчани. След като се настаних у Ростропович, рядко прескачах до Ленинград, за кратко, вече не за седене в библиотеките и за хойкане из целия град както едно време, а още веднъж за по-добро оглеждане да обиколя тичешком някои петроградски места на действието за „Март“ и да извърша неотложно анкетиране на знаещи хора. А Кю продължаваше да иска закачливо още и още работа. След нейното пенсиониране придобитото умение да пише на машина й помагаше да изкарва по някоя рубла. Но тъй като с окуцяването си тя вече през всичките 24 часа на петербургските тъмни дни беше прикована към своето ждрело в неадерталската квартира, разполагаше с много време и искаше „работа за душата“. И още много неща свърши: допълнителното преписване на „Кръг“-96, допълнителното преписване на „Август“. Преписвала глави от ръкописа на И. Н. Томашевская „Бързеят на «Тихият Дон»“. По същото време Люша и Кю намислили да спасят междинния препис на „Алхипелага“, като за целта вмъкнат многобройните корекции от последната редакция и дори вкарат цели глави. Съвсем излишно начинание, вече нямали достатъчно места за укриване, но им било жал да ги унищожават: 3-те излишни екземпляра все някой ден може да дотрябват. Тази работа Кю извършила частично, след това стана ясно, че не ще смогнем, и решихме, за да не оставяме противоречиви текстове, да ги унищожим екземпляр след екземпляр. Само че всички укриватели протакаха и се съпротивляваха: един екземпляр бил скрит чрез О. А. Л., друг заровен близо до вилата на Е. Г. Еткинд, а личният екземпляр на Кю — във вилата на Л. А. Самутин край Луга, и също уж бил заровен. През март 1972-ра бях в Ленинград за последен път и само за първия екземпляр ме увериха, че е унищожен. А вторият и третият бяха цели, макар че отдавна настоявах да се изгорят, и още в момента със собствените си ръце щях да изкопая и изгоря и двата, само че земята беше замръзнала, трябваше да чакам затопляне. Еткинд, както е благоразумен, от време на времо става дързък, такъв си му е характерът, та той рискувал без нужда още една зима, но после, както ми каза, изгорил ръкописа. А Кю още през лятото отказваше, в писмата си ме умоляваше да ги запазим, чак през есента на 1972-ра ми изпрати драматично живописно описание как под капещите жълти и пурпурни листа двамата със Самутин наклали огън и, ридаейки (тя), изгорили скъпоценния машинопис до последния лист… (А в действителност — нищо не е било изгаряно, тя ме излъга.) На драматичното описание на Кю не можеше да не повярва човек. Писах й за утеха, че скоро ще й подаря истински екземпляр. Правех си сметка, че ще издадем „Архипелага“ през пролетта на 1975-а. Но вече се сгъстяваха други срокове.

В писмата от последните години прозираха предчувствията на Кю, тогава още невидими нито за нея, нито за нас (сега се виждат, човек може да ги събере на едно място): „Моля небесата да не се проваля и да не пропадна. За друг завършек се готвя. Повтарям си 66-ия сонет на Шекспир“ ( Зова смъртта…). „Да, не ми се ще да се озова между зъбите на хиената.“ „Тия дни се разходих до Голямата къща, за щастие — по делото на един от геолозите. Уютна къща, мили хора…“ (А май са се вторачвали в нея?)

Тъкмо защото през последните години с Кю вече не вършехме сериозни конспиративни работи и рядко се срещахме, не ме беше грижа доколко предпазлива е тя във външното си поведение. А тя поради неудържимото й люшкане от страха до пълното безгрижие изпращала по пощата на Люша Чуковская твърде остроумни писма, но и с намеци, и със загадъчни подписи като „вашата гледачка на карти“, а следващия път някак другояче. Адресът на Люша беше все едно че моят, писмата се проверяваха старателно и щръкналите ушички не може да не са привлекли вниманието на ГБ. След Нобеловата награда се появи възможност да помагам на приятелите си, по някакъв начин уредих и на Елизавета Денисовна валутен запис: от Франция, но от измислено лице, никакво реално тя не можа да измисли — и може би тоя необичаен запис е привлякъл подозрението към нея. И още един външен случай имаше: явно установили, че Лиза Шиповалникова се среща с Кю, гебистите разпитвали съквартирантите на Лиза за Воронянская, после май всичко се разминало. Но дори и нито един от тия поводи за усъмняване да не беше съществувал (колко просто е да ги съпоставя сега човек) — старите ми помощници можеха да бъдат установени, защото бившата ми жена Н. А. Решетовская беше се сближила с новите си сърдечни приятели от АПН и за тях стана непреградено достъпен нейният архив (и частта от моя, която тя отказваше да ми върне; скоро след това даде на АПН и писмата ми до нея за продажба на Запад). Тя разполагаше със снимки на Кю и на другите — добре, че от толкова години Н. А. не познаваше никого от новите ми помощници. И със Самутин (той горещо застана на нейна страна при нашия развод) Н. А. се срещала доста пъти, вече под прякото наблюдение на гебистите.

ГБ можеше да нанесе удари по различни лица. За начало била избрана Кю като стояща настрана, без име, без защита, а и поради характера си като че ли обещаваща да се зашемети от внезапния удар и обработката. Но ако Кю не беше пазила „унищожения“ екземпляр и не беше си водила дневници — с този арест щяха да се изложат.

Кажи-речи, до 60 години Е. Д. беше запазила подвижността си, веселия си нрав, готовността си всеки миг да тръгне занякъде и като мнозина хора, които почти не са боледували през живота си, се надяваше да живее така и по-нататък. Но през 1965-а заминала за Кавказкото крайбрежие, бодро „припкала“ и неочаквано си счупила крака. И животът й угаснал в това хрущене. С фрактурата — в Ленинград. Мъчително небрежното безчовечно съветско „безплатно“ лекуване. Половин година на легло, после две години куцукане с постоянни болки, анкилоза на деформираната (от неправилното лекуване) става. После кракът й криво-ляво се закрепил, но се появили отоци, сърдечна аритмия, задух. „От всички лечения отслабвам и вътре се усещам като таванско помещение, в което вътрешностите ми до една са прострени като пране на въжета. Като се погледна в огледалото, доисква ми се да си сложа фередже.“ И все пак през последното си лято на 1973-та, с всичките си болести и с недоизлекувания си крак, тя (заедно с приятелката си Нина Пахтусова) пак заминала за Крим и, „подпухнала, задъхваща се“, се катерела по планинските склонове. Тя много обичаше Крим. Но сякаш усещала, че си взема сбогом. През последните седмици край тях се навъртал някакъв подозрителен „Генрих Мойсеевич Гудяков, московски поет от онези, дето не ги печатат“, все й рецитирал Гумильов и свои стихотворения — и Кю канела поета да идва при нея да чете „Кръга“, „Корпуса“, Авторханов. На Нина Пахтусова поетът й изглеждал подозрителен, но Кю разпалено й доказвала, че не бива цял живот на никого да не вярваме. Със същите средства се канела през това лято да просвещава и един… пенсиониран прокурор, неочакван „чичо“ на неочакваната нова съквартирантка. Какво странно настаняване: от това ужасно, подобно на ковчег неблагоустроено жилище от XIX век — на „неандерталците“ работници дали по-добро, а тук на драго сърце се настанила племенницата на прокурора! (Имаше още едно предупреждение, по което не взехме мерки: през пролетта, още преди Крим, при Е. Д. идвали някакви две момичета да й поръчват частна машинописна работа, но фактически взели само образец от шрифта и изчезнали.)

Двете с Пахтусова ги арестували в Ленинград на перона на Московската гара на 4 август, разделили ги, с Пахтусова заминали за дома й да правят обиск, а у Кю вероятно го били направили. От този момент нататък нищо не знаем от самата нея, единствено последното свидетелство: по време на петдневните непрекъснати разпити (от 4 до 9 август, а Елизавета Денисовна може би са я разпитвали и по-нататък, и по-дълго, не знаем) сблъскали Пахтусова с нея веднъж в Голямата къща, в тоалетната, — и тя, отслабнала, с възпалени устни и пламнали очи, прошепнала: „Не упорствай, всичко разказах!“

Нина Пахтусова беше изключително твърд и верен човек, много бродила по време на геологически експедиции близо до островите на Архипелага. Дори се опитваше да ни изработи негова карта и тази започната карта също попаднала в ГБ. Пахтусова била разпитвана също толкова строго в продължение на пет денонощия, но не си признала нищо. Ала и дневниците на Е. Д., и пазените от нея писма били иззети именно при обиска в жилището на Пахтусова.

Можем да си представим колко тежко й е било на Кю по време на следствието: и защото била стара, болна, с малки съпротивителни сили; и защото й е първица, на свой гръб, а прогнозите са й известни от „Архипелага“; и от съзнанието за допуснатите грешки, сама си е виновна, а ще пострадат хора — колко изгаря това; и най-много от всичко — че собственият й дневник е на бюрото на следователя и вече не може да млъкне, да откаже да говори, а трябва да се извърта, да тълкува, да измисля, да смекчава — как изгаря всичко това! Вероятно не е могла да се измъкне от някакви показания срещу Еткинд, неизбежно — срещу Люша Чуковская; а срещу Ирина Николаевна Томашевская, трудът по авторството на „Тихият Дон“? Но най-тежкото и неизбежното за нея било: да издаде „Архипелага“ и да посочи, че той е у Самутин.

Леонид Александрович Самутин — бивш власовец, антикомунистически журналист, по някакво чудо неразстрелян м края на войната, изкарал десетачка във Воркута, пак там по принуда живял още 15 години, вече на пенсионна възраст по околни пътища забягнал в Ленинград, — той в целия ни разгром беше най-беззащитният. По-късно ми изпрати пояснение, че не е можел да не посочи на гебистите мястото, — че из двора му се пазели и други неща, — можеше и да не ми обяснява: за него е било невъзможно да се опъва.

Но интересното е, че гебистите от три седмици знаели за заровения „Архипелаг“ — а не отивали да го вземат. Надали са се страхували, че ще избухне, дотам не им стига умът. Но — защо тогава?

(Сега в самиздат се появиха бележките на вече покойния Самутин „Как бе заловен «Архипелагът»“. От тях сега смаян научавам, чо Самутин (както излиза, той отдавна знаел за нареждането ми да се изгори „Архипелагът“, но станал съучастник на Е. Д. в измамата) дори не бил заравял ръкописа, а просто го държал на тавана на вилата, а освен него също засекретения по онова време „Кръг“-96. Такава крайна небрежност изобщо не можех да си въобразя.

След няколко месеца в печата се появиха и други „мемоари на Самутин“, продиктувани му от чекистите, както свидетелстват вдовицата и дъщерята на покойния, — а може би и редактирани в ГБ по-късно. (Бел. от 1990 г.))

Какво е станало по-нататък с Е. Д. през август — доставерно нищо не знаем. Всички сведения са от подозрителната нова съседка, медицинска сестра, племенница на прокурор, От нея идва версията, че Е. Д., пусната след пет дена да се прибере вкъщи, не излизала никъде, щурала се из стаята и казвала: „Аз съм Юда, толкова невинни хора предадох!“ (Естествено, нещо в нея разрушително се е превъртяло и се е насочило срещу самата Е. Д.: страшни са не заканите, с които я плашели в Голямата къща, а целият този ужас на приклещения самотен живот: ами другарите ти — може би са загинали, ами ако скъпоценната книга, паметникът на милионите, повече не изплува.) После уж я закарали със сърдечен пристъп в болница (с помощта на същата съседка), лежала там една седмица, върнала се. И скоро, явно в края на август, се обесила в онзи крив, тъмен, осмърдян коридор от Достоевски. (Но същата тази медицинска сестра, след като си пийнала повечко на помена, съобщавала вариации: по тялото й имало рани от нож, кръв. Така никой не се беси.)

(Много години по-късно ми писа Я. Винковецки, че следователят, разпитвайки скоро след смъртта на Е. Д. негова сътрудничка от геоложкия институт, с гордост й казал: „След моя разпит някои се бесят.“ (Бел. от 1986 г.))

Че на Елизавета Денисовна й е било забранено да се опитва да съобщи на някого — е ясно от общите методи на ГБ и от същите нареждания, дадени на Нина Пахтусова. Но подчинила ли се е тя? Или напротив: опитала се е да се свърже с нас — и тъкмо заради това е убита? Страшно ми е да си представя тази сцена на убийството в мрачната пещера-квартира.

През същия август Нина Пахтусова няколко пъти минавала по „Роменская“ — нито един прозорец в жилището не светел. Престрашила се да се качи — звъняло страшното звънче, но никой не излизал. (А телефон в жилището нямаше.) Всички ли са изселени? Нито свидетели, нито място на дейсвието, там вече никой не живеел.

А излезе, че Е. Д. имала в Ленинград неграмотна роднина, Дуся, нещо като втора братовчедка, тя не познаваше никого от нас, нито ние нея. Тъкмо нея единствена я известили за смъртта на Е. Д. Но кой я известил? не милицията, а Държавна сигурност. И обяснили: Воронянская я докарала до смърт интелигенцията. Нищо не рискували: неграмотна, далечна роднина, никого не познава. Трупа не й показали, рекли й кога ще е погребението.

А селските хора си запазват и в големите градове горските, полските усет и окомер. Някога отдавна веднъж Дуся изпращала Е. Д. до къщата на Самутин, знаела, че той й е близък приятел, и я видяла в кой вход влязла. Намерила сега по памет и къщата, и входа, а как по-нататък? Досетила се: да хлопа на всички врати подред и да пита: не познавахте ли Елизавета Денисовна Воронянская? Вратата на Самутин се оказала измежду първите, на партера, и в апартамента имало хора! Така неграмотната жена надхитрила ГБ и върза първата брънка на веригата, която ще взриви „Архипелага“ по цял свят.

А Самутин нищо не знаел до последния ден, само се чудел защо Е. Д., винаги толкова дружелюбна, не му се обажда по телефона, не му пише, не идва да се видят — уж трябвало да си е дошла от Крим. Сега — внезапна смърт, ето я и датата на погребението, утре, 30 август, трупът лежи в Боткиниските бараки. А за ареста, за следствието Дуся нищичко не знае. — Добре, ще дойда.

Единствена мисъл: да се обади на семейство Еткинд, за което знаел от Е. Д., че е в лека връзка с мен, а живее близо до Александро-Невската лавра, където са и бараките. И още същия ден, на 29-и, се обадил на Еткиндови:

— Познавахте ли Воронянская? Тя е починала. Обажда се неин познат. Погребението е утре, в 14,30 пред моргата. От какво е умряла ли? Не знам… Съобщете на нашите общи познати (на мен)…

И веднага след това телефонът на Еткиндови се изключил за два часа. Естествено, тоя ден всички съмнителни телефони се подслушвали. Само дето не сетило ГБ да ги прекъсне веднага.

През тия дни в Ленинград се случил Лев Копелев. На него именно Еткиндови казали да ми съобщи новината. Копелев не знаел колко сериозно е вплетена тази смърт в нашата конспирация и не започнал да търси околни пътища, а просто телефонирал на Аля в Москва: „Кажете на Саня, че е умряла машинописката му Елизавета Денисовна.“

ГБ е трябвало да се смае и да кипне: пълна тайна, от всички е скрито, а тая дяволска интелигенция вече е надушила — и след три часа с дневния влак аз мога да потегля от Москва, до вечерта да пристигна в Ленинград. Три седмици знаели къде е скрит „Архипелагът“ и не бързали. Но ако сега пристигна и го прибера?… Обаждането на Копелев продължи да върви по бикфордовия шнур и пришпорваше събитията.

(Сега от мемоарите на Самутин (същинските) можем да уточним: през същите часове на 29-и август гебистите го арестували на улицата, закарали го в Голямата къща — и той веднага се наел да им даде „Архипелага“. (Учудвам се: стар концлагерист, бивш власовоц, толкова странно допуснат да живее в Ленинград и в такава нестабилна позиция, той имал в бележника си безброй телефони на хора, които сега можел да повлече подире си, и бил натрупал обилен самиздат, сега се страхувал, че ще бъде открит тоя самиздат — на една ръка разстояние от „Архипелага“!, и още повече го било страх да травмира жена си и децата си с домашния обиск!… Но не бил подложен и на личен.) През нощта срещу 30-и гебистите получили във вилата му „Архипелага“. Ясно е, че са го задължили да мълчи: зъб да не обелва за станалото. Но заранта на 30-и се сетили, че им трябва разписка, че им го е дал доброволно, и още веднъж го викнали за среща в хотел „Европейски“. (Бел. от 1990 г.))

На 30-и към 14,30 пред Боткинските бараки се събрали Самутин, двамата Еткиндови, Зоя — дъщерята на Томашевская, и Зоината приятелка Галя, случайна. Отговорили им: откараха я преди два часа. „Как така?“ — „Ами намери се свободен камион.“

А къде е Дуся? Тя по селски дошла за всеки случай по-рано — и със същата погребална кола заминала за гробищата.

Еткинд се сетил да попита: а какво пише в регистрационната книга? каква е причината за смъртта? Служителят не му отказал, ето: „Механична асфиксия.“ И обяснил: „Обесване. Самоубийство.“ — „Не може да бъде! Имате грешка!…“ — „Чунким не знаете!“ — учудил се служителят, ега ти роднините!…

Около моргата на всичко отгоре се въртял някакъв тип, нямало как да си приказват.

Качили се петимата на колата на Еткиндови, потеглили към Южните гробища — далечни, извънградски, към Пулковските височини, — град на мъртвите край столицата, дето си нямат връзки да се погребат по-добре, сметище на пренаселения град. В колата се разприказвали бурно: защо? Какво е станало? Сетили се за валутните сертификати: дали не са я удушили „неандерталците“? Самутин: „Те се пренесоха, там и сега живее една прилична медицинска сестра.“ Екатерина Фьодоровна, жената на Еткинд: „Самоубийство? Не може да бъде! Достатъчно добре я познавам.“ — „Абе политическо убийство си е това!“ — възкликнал някой.

Гробищата — потискащи с еднообразието си. Огромен разкопан пущинак, глина (как лепне тя, когато вали дъжд!). Нито едно дръвче. Всичко е парцелирано на правоъгълници по 36 реда и 24 гроба на всеки ред. Забранено е да се слагат кръстове или огради. Гробовете приличат на бетонни вани, откъм главата — „гребла“ на сини каренца, по тях се надраскват трите имена на покойника, годините на раждането и смъртта, без датите. „Ваните“ се засипват с пръст, в тях могат да се посадят цветя. Моторните катафалки бързо разкарват ковчезите по алеите, опечалените подтичват. Гробищата са социалистически. По Фурие ли?

На пристигналите посочили един още недозаровен гроб със забита тояга. (И след една година гробът си оставал безименен, ходили Люша и Зоя Томашевская.)

Все повече се очертавало, че работата не е чиста. И пристигналите изобщо не се познават. Еткинд предпазливо попитал Самутин: „А не са ли иззели нещо от нея?“

(А Самутин, който из целия път криел от спътниците си, че е иззет „Архипелагът“, тук пише, че бил казал на Еткинд: „Всичко е у тях, смъртта на Е. Д. е свързана с това.“ Но Еткиндови не знаели какво може да значи това всичко, не знаели за самоволното укриване на „Архипелага“. Сигурно са си помислили, че става дума за някакъв архив на Е. Д. (Бел. от 1990 г.))

На Галя всичко това й било през бабината. Но пък и в нищо не била замесена. И на адреса, който Дуся била дала на Самутин — къде се кани да прави помен днес, — „Галя, защо не идете? Може да научите нещо?“ Галя отишла, пристигнала тъкмо навреме. Седели Дусините простонародни приятели и медицинската сестра Лида. И тя разказвала своята версия, тъкмо оттам я знаем.

Дори да е било самоубийство — откъде физически съсипаната Елизавета Денисовна е могла да намери сили, за да се добере до куката, до въжето?

А Самутин: след като е връчил „Архипелага“ — и да крие? да мълчи? какво ли е трябвало да изпитва старият политзатворник?

Подслушват се „таваните“, жилището е под наблюдение, проследява се всяка негова крачка — тоя път ГБ вече ще си поправи грешката, няма да допусне изтичане!

Но при жена си в службата й мога ли да ида?… В службата й — разбира се.

А на него това му стига! — такива са контактите в големия град: в службата си, в Минния институт, само на една жена, на сътрудничката си Аршанская (за която се знаело, че мъжът й е приятел на Копелев, а Копелев тъкмо сега е в Ленинград, през деня бил го казал Еткинд), — само на нея там, през работното време и под работния покрив, жената на Самутин разказва за станалото.

Просто ли ви изглежда?

(Това още тогава ни бе разказано от кръга на Копелев-Еткинд, но самият Самутин нищо не пише по въпроса. Дали не го е било страх да набърка жена си? Но явно между 30-и и 31-ви го е загризала съвестта, че за „Архипелага“ трябва да предупреди автора, че не бива да мълчи, а може би жена му е свършила това сама, без знанието на Самутин? (Бел. от 1990 г.))

А Аршанская просто се прибира вкъщи. И разказва — на мъжа си.

А мъжът й се канел да ходи при Копелев, отишъл късно вечерта.

И Копелев в 11 и нещо през нощта нежно се обажда на Еткинд: „Фима, не можеш ли да прескочиш сега до мен?“

Това става на 31 август, вечерта, на другия ден. Всичко е запушил ГБ — и всичко е известно!

Удря ток и през телефонната слушалка — по такова време не се канят гости. Еткинд тръгва. Среща с Аршански. Още има нощен влак за Москва. И съвсем безобидно е да замине нямащият нищо общо с всички тези неща хазаин на жилището, Сергей Маслов. „Кажете му просто: заловен е Архип!“ (Ние, знаещите за книгата, понякога я наричахме така.)

Просто — ама не чак дотам. После Еткинд се събужда посред нощ и го блъсва мисълта: „Каква я свършихме?! Маслов ие разбира за какво става дума, като мине през още няколко уста, от «Архип» ще стане на «архив». Безсмислица, дивотия.“

На 1 септември заранта Маслов предава в Москва своята фраза на „Кома“ (Вячеслав) Иванов — и той я схваща тъкмо така: заловен е архив. И до края на деня те с Люша, още тежко болна след автомобилна катастрофа, ми съобщават фразата в Кирсановка. Веднага се усъмних: архив ли? Архип ли? (А бе какъв архив има у Кю? Но и — Архип отдавна го няма.)

Двамата с Люша сме изнервени и допускаме грешка. Иска ни се, непременно трябва да научим точно и бързо: кое, кое именно са заловили. И тя моли Альоша Шиповалников (чрез сестра си той се познава със Самутин) да замине, да се види с него, да го попита.

Неправилно. Неправилно, защото излагаме момчето на опасност. И не сме наясно какви са в момента възможностите на Самутин. Момчето храбро се нагърбва. Отива в обсадената кварира. Но дори ако му отговори на хартия и изгори хартията — а го спипат на излизане? И Самутин отговаря под саваните: „Кое заловиха ли? Кръг Първи.“ Под таван няма как да каже, правилно.

А на 1 септември вечерта заминава за Москва Еткинд с уточнението на едната буква. При Люша в Переделкино. А тя, още болна, тръгнала с такси към Москва, през цяла Москва и на север към Кирсановка, за да ми докара (вечерта на 2 септември) тази единствена буква. Сега вече нямаше съмнения: „Архипелагът“ е заловен!

На 3-ти заранта заминавам за Москва при Аля. Освен двете ни хлапета тя чака третото, Стьопа, тия дни. Казвам й: „Нали трябва да взривя?“ Тя безстрашно: „Взривяваме!“

На 4-ти заранта, от предградията, с условно обаждане си уреждам за вечерта среща с кореспондента Стиг Фредериксон (очерк 13) — предавам на Запад открито съобщение за залавянето на „Архипелата“ (и тайна заповед: незабавно да се печата!).

А ГБ е сигурен, че е запушил всички дупки. На 5-и заранта ги цапардосва по челото съобщението на западното радио.

Тогава нареждат на Самутин да даде някакво долно интервю за Запада. Не е кой знае какво постижение. (До ден днешен не съм го чел.)

След мои резки изказвания Кю винаги ми пишеше: „Защо трябва да правите корида при такова неравенство? Защо пришпорвате събитията?“

Но никой не ги пришпорваше като нея. Тази самотна болна стара жена, без да има това наум и обзета от ужас, — тласна страховитата морена на „Архипелага“ да се търкулне към света, към нашата страна, към световния комунизъм.

(„Реквиемът“ от Верди, който Кю ми подари, е с мен във Върмонт и всяка година на 28–30 август си го пускам в нейна памет. (Бел. от 1978 г.)

През ноември 1985-а получавам писмо от неизвестната ми щайнерианка Йохана Фишер от Швейцария: Елизавета Воронянская, с която никога не са се познавали, докато тя била жива, започнала често да идва при нея и да я моли да ми съобщи ревностно да съм й помогнел в нейното сегашно положение. Тя се появява при Йохана във вид на сянка и отдалеч.

А аз си се моля за нея, как няма да се моля… (Бел. от 1986 г.))

6НАТАЛИЯ МИЛИЕВНА АНИЧКОВА И НАДЯ ЛЕВИТСКАЯ

И пак с писмо се обади, че съществува, неизвестната ми дотогава Наталия Милиевна: че тя, бивша политзатворничка, и осиновената й дъщеря, също политзатворничка, са ми благодарни за „Иван Денисович“ и са готови да ми помагат с каквото могат. А като стръв, да е по-сигурно, че ще им отговоря, беше добавено, че Павел Дмитриевич Корин бил техен съсед, могат да ме запознаят с него, че много обичат да пътуват из затънтения Север; и интересни снимки от онези места.

„Бивш политзатворник“ за мен беше отваряща парола. „Бивши политзатворници“ беше най-почетната папка в архива с кореспонденцията ми и в нея вече имаше неколкостотин писма. Тях никога не ги прескачах, почти от всяко си преписвах по нещо и с мнозина от подателите им после се срещах. Веднъж отидох на „Большая Пироговка“ у Аничкови. И открих, че няма фалшификация, такива са, за каквито се представят; вечни политзатворнички с невкочанена душа; живеят ден за ден като чергари; няма да се учудят, ако утре пак ги приберат, и по време на ежегодните си летни пътешествия, особено рисковани за 65-годишната и далеч не здрава Милиевна, се завирали в такива пущинаци, където не всеки млад ще се престраши да иде. Тъкмо този дух на безразличие към материалните блага, на весела неувереност в утрешния ден и горещата преданост към довчерашния политзатворник ни сприятели. Не можехме да не се съберем. При първата ни среща гледах много-много да не се разкривам, но още от втората — се понесохме. И от първата ни среща, та чак до разлъката аз май нито веднъж не съм ги оставял без поръчения по общото ни дело — и двете винаги ги изпълняваха като най-нажното и най-радостното нещо в живота им.

Този политзатворнически дух и лагерното минало ги свързваха в семейство. Инак бяха съвсем различни: нисичката, дебела, весела, не като за възрастта й възбудена Милиевна с нейния неустойчив и дори капризен характер — и високата, слаба, не като за възрастта си сдържана, вечно затънала в работа, педантична и благоразумна Надя. Навремето в лагера по някаква щастлива случайност Милиевна станала началничка на хлеборезачите — и спасила от крайно изтощаване сирачето Надя, помогнала му да позаглади косъма и го поокуражила. И това ги свързало завинаги като майка и дъщеря. Наталия Милиевна била от старинно дворянско семейство, дядо й бил виден чин от дворцовото ведомство, учела се в Таганцевата гимназия, всичките й приятели от детинство били петербургска дворянска младеж, през революцията разпръсната, разстреляна, забягнала. Съветското петдесетилетие продължавало да разпилява всичките й роднини и любими хора, близки и далечни, нито един не останал. Надя била от неиздигнат слой, макар че баща й — Григорий Андреевич Левитски, биолог, бил най-близък сътрудник на Вавилов и станал жертва на Лисенко. Семейството й било вкарано в затвора не като семейство, а на четири пъти, отделно — баща й, майка й, след това самата нея, след това и брат й, и всекиго по самостоятелно дело. Родителите й загинали в лагера, а Милиевна спасила Надя и с вечна благодарност Надя се привързала към нея. Това беше най-забележителното в живота им, по това те си приличаха със съпрузите Зубови и Тенно, а сигурно и с други политзатворнически семейства, че, не щеш ли, паднал им се неочакван подарък, допълнително резенче за дотъкмяване на грамажа към някогашните политзатворнически години и само в светлината на онези години придобивал смисъл. И всеки 5 март, денят на смъртта на Сталин, този постоянен висш смисъл на живота им се издигал до символ: те превръщали стаичките си в музей, редели снимки на разстреляни и починали в лагерите, колкото смогвали да намерят, пускали траурна музика — и няколко часа през този музей преминавали поканените от тях познати и бивши политзатворници. Върху бъркотията на военните и революционните години се насложил и доста вятърничавият навремето характер на Наташа Аничкова, и така целият й живот протекъл нагоре с краката, без да й остави нито семейство, нито професия. А Надя от малка знаела немски и сега той я крепеше в библиотеката за чуждестранна литература. (През войната, още като момиченце, имала лесната възможност да отстъпи от Псковския край заедно с германците, но не отстъпила и била наказана с лагер, казва, че никога не е съжалила, че е останала в родината си.)

Затова най-първата и естествена помощ, която можеше да ми окаже Надя, станаха преводите. Тя ми изпопреведе сума вестникарски статии, рецензии, после — и цели книги, които поради недостиг на време никога нямаше да доизчета на немски. И то как! — тъй като добре бе разбрала системата ми и насоката на моите интереси, тя никога не превеждаше книгата от край до край, защото и четенето на такъв голям обем щеше да ме затрудни. Тя конспектираше и групираше по нужните теми, с ясни заглавия, на листове с определени размери. (С особена благодарност си спомням как обработи — често пъти във влаковете и в метрото, тя също не разполагаше с време — книгата на генерал Франсоа и спомените на генерал Гурко, които на руски не съществуват.) Пак тя ми преведе книгата на Земан за връзките на Ленин с германското МВнР.

А Милиевна притежаваше друг талант: да има безброй разнообразни познати. Изобщо за един конспиратор това не винаги е особено подходящ талант, но в случая с Милиевна той се оказа полезен: за каквато и нова неочаквана нужда да й съобщях, тя се позамисляше за известно време — и винаги се сещаше кого да потърси. Спешно ми се наложи да спасявам скритите у Теуш ръкописи — втурнах се към „еНеНовците“

( „НН“ — съединено ги наричахме така, от първите букви на малките им имена), те ги взеха, без да им мигне окото. Но жилището им представляваше същински хан и се намираше под наблюдение, беше несигурно, Милиевна мисли, мисли — и измисли видния геолог Борис Абрамович Петрушевски, на когото му бяха разрешени дори командировки в чужбина, обадила му се — и той се съгласил, и вярно пази ръкописите ми три-четири години, по едно време дори с няколко „Архипелага“ отгоре. (Заради конспирацията не само че не го виждах, но се стараех и името му да не запомням, и да не знам къде живее той. Така не можахме да се запознаем. Кланям му се доземи.) Нямаше къде да денем един екземпляр от окончателния „Архипелаг“ — Милиевна мислеше, намираше, откарваше. (Ставаха и издънки. Понесла ги надалеч, с прекачвания, с параходи до Весегонския резерват — уж на благороден, сигурен човек, а той се уплашил, жена му се уплашила, — и на Милиевна й се наложило да помъкне обратно цялата тежест, радиограмофона, десетина килограма, малко множко за възрастта й. Закарали го в Ленинград, дали го уж в добри ръце (братовчедка), ненадейно я викат: вземете си го, не искаме да държим такъв ужас в къщата си. И пак трябва да търси, тоя път вече непременно в Ленинград, — измислила, намерила! До ден днешен там е заровен един „Архипелаг“, а аз изобщо не знам нито името на човека, нито мястото, знам, че е „под ябълка“.) (И „Архипелагът“, 20 години кротувал заедно с „Танковете“ в пълна безопасност у благородно-безстрашния Алексей Алексеевич Ливеровски, сега е изровен. (Бел. от 1989 г.)) Трябва да ми се намери машинописка — много добра и много сигурна, да й дам най-страшните си неща (а нямам с какво да й платя, всичко е на гол ентусиазъм). А добре би било — и таен, сигурен подвързвач: тези топове хартия след време се разпарцаливят, губят се. Милиевна помисли — и ги намери накуп: машинописката, Олга Александровна Крижановская — и нея никога не съм я виждал, а колко работа ни свърши, колко е крила! — кланям й се доземи, n мъжът й Андрей Иванич, кадрови военен, инженер-полковник, едвам крепейки се между сърдечните пристъпи, ми подвърза всички самиздатски „Архипелази“, всички „Телета“ н много „Деветдесет и шести“, пишех му благодарствени бележки, но не сколасах да му стисна ръката — той почина.

При такива обширни познанства (и при интелигентската навалица в Чуждестранната библиотека) — съвсем есествено беше да ги пускам по самиздат. Години наред каквото и да пуснех по самиздат — на еНеНовците двамата с Люша Чуковская отброявахме екземпляри, от един до пет. (Люша и Надя добре бяха организирали срещите по спирките на метрото — и местата, и минутите са известни, и на двете им е по пътя, за работа, от работа, остава само да си кажат по телефона — заранта или вечерта. По своята пунктуалност и чувство за отговорност много си приличаха, не си отстъпваха една на друга.) Четат „Иван Денисович“ целия от край до край го изработиха еНеНовците през пролетта на 1968-а и го преписаха на машина, и го пуснаха от ръка на ръка.

Милиевна смяташе за чест да разпространява самиздата не само из Москва, а предимно в провинцията. Сред другите такива места в списъка й влизаше Екатеринбург. Изобщо здравата се минах с „Кръг“-96: мислех си, че всеки миг ще започнем да го разпространяваме, трябва да подготвим повечко, увлякохме се, преписахме четири „партиди“, тоест 20 бройки, а къде да ги денем после? На няколко пъти „Кръгът“ насмалко не се проваляше заради тази многотия. (В едно скривалище се пазеше цяла камара от тези „96-и“, после ги изгорихме всичките.) Един екземпляр по недоразумение позволих на еНеНовците да засилят за Екатеринбург. А човекът — Сергей Иванович Осьоннов, излезе, кажи-речи, непознат. Авантюрната Милиевна се запознала с него по време на лятното пътешествие, и то по какъв повод! — сръфали се за „Иван Денисович“ — той го ругаел. Тя не само го накарала да си промени мнението, а и го включила в кръга на своите приятели и доверени хора и започнала да му изпраща самиздат, та чак до „96-ия“. Впрочем Осьоннов не ни издаде, излезе дори много твърд. (В основния текст на книгата този епизод бе разказан умишлено изопачено, за да не наковладим човека. През 1971-ва в Новочеркаск, където се отбихме, двамата с А. А. Угримов се запознахме с него, пак у познати на Милиевна.) Опасността е надвиснала над него непредсказуемо: племенникът му се завърнал от армията, където бил разглезен от службата си в радиозаглушаването или пък в радиоподслушването, и му се дощяло и в „цивилизацията“, в Екатерининбург, да се уреди по същия начин. Но тук за целта му се наложило да попълни много въпросници, да посочи и всичките си роднини, после Органите трябвало проучат много грижливо тия роднини. И при проучването се установило, че срещу Осьоннов има донос, бил давал за прочит „Ракова болница“. В провинцията това е много опасно, това е като бомба. Но гебистите от нетърпение решили да не го следят по-нататък (то къде по-нататък?! — след като били стигнали до „Ракова болница“!!! — а направо довтасали, няколко души! — при нашия пазител! Самия „96-и“ Осьоннов държал в безлюдната си през зимата лятна вила, идвай — вземай, но и в жилището му имало едно-друго, а в момента седели с един негов познат, който току-що бил взел и прибрал в чантата си „Август“. Схватливият му познат хвърлил поглед на гостите: „Виж какво, аз си тръгвам!“ А провинциалните гебисти чак се зарадвали, че свидетелят си отива, не го спрели. Нещо повече — и обиск на стаята не направили (какви загубеняци), а завели Осьоннов в учреждението си и чак там го попитали: „Признайте си, имате ли «Ракова болница»?“ Нашият клетник загрял, че е по-добре да си признае. „Донесете я!“ Отишъл с кола до вкъщи — донесъл я. И май го оставили сега-засега на мира. Може пък и да са го следели. А какво да прави с „96-ия“? Милиевна от усърдие му наредила: да го пази като зеницата на окото си. И той решил да го пази. След повикването в ГБ това било смъртоносно, но го пазел. А връзката с него беше рядка — в писмо много не може да се каже, при следен човек не бива да ходим, няма кого да изпратим — успяхме само да научим, че го следят, че са идвали, и не можем да му викнем — изгори го!! И няколко месеца, докато естествено не изникна заминаващ затам човек, „96-и“ продължи да виси като брадва над него и над нас. Чак през пролетта на 1973-та Осьоннов се уверил в нареждането и изгорил екземпляра.

По едно време Милиевна (отдавна пенсионирана) активно действаше в дружеството за опазване на руската старина и паметници. После видяла, че няма да се пребори с казионщината, а и нейното здраве й налагало да си стои повечко вкъщи, докато вулканичният нрав не й позволявал да се успокои и тя час по час ми измисляше някое ново познанство, нои източник на сведения, нов полезен човек — макар да не бях търсил такъв и да не бях я молил. И често ме убеждаваше, че това е нужно, аз се запознавах. Сега ги прехвърлям в ума си — цял фойерверк, дори не мога да си спомня всичко. Тъкмо тя ме запозна с Дмитрий Петрович Витковски, стар „беломорец“ (Концлагерист, който е работил на строежа на Беломорканал. Бел. пр.). Тя и със зетя на Короленко А. В. Харбовицки, любител на архивите, който по свой почин ми надомъкна много сведения — и нужни, и ненужни. (От благодарност ние се размекнахмо, дадохме му един том от „Архипелага“ само да го подържи половин час, без да го изнася — и из Москва плъзна слухът за „Архипелага“, чак до чужбина стигна. Колко усилия хвърлихме да опровергаваме, колко страх брахме!) Тук е и дирята на Палчински: Милиевна намерила жива балдъза на Пьотър Акимович, от нея почерпих доста, само по тоя начин го вкарах след „Архипелага“ — и в „Август“, и в „Октомври“. Дотрябваха ли ми семейни достоверни свидетелства за генерал Свечин — издирваше ги Милиевна, изразходвайки понякога месеци за кореспондиране, за запитвания, за нечии пътувания. За град Тамбов? — изнамираше единствения в Москва хералдист Ю. Шмаров, родом от Тамбов, жив свидетел на всичко, за собствения си живот не обича да разказва, но дойде ли ред до справките, справки за цялата губерния! Дотрябва ли ми вместо мен да изпратя някого да обиколи местата на въстанието и да поразпита съвсем неусетно, по-добре от мен? — намираше се навреме Валентина Павловна Холодова, биоложка, много пъти пътувала из Средна Русия, а по моя молба замина за Тамбовска област. А не искам ли живо съдействие в Историческата библиотека? — води ми сътрудниците. А не искам ли да получа важни поверителни донски материали? Пък и при Корин ме заведе, както беше обещала, успях да се запозная с този прекрасен човек — и да видя с очите си етюдите към „Отиващата си Русия“. А което изобщо не бях го очаквал, не бях го искал, не се досещах: Милиевна надушила, че в Ленинград у една казачка се пази архивът на Фьодор Крюков и изписаната от него още предреволюционна тетрадчица с първата част на „Тихият Дон“! За работата ми това не само че не е нужно, ами и много ме разсейва, но как да откажа? на кого няма да му пламне кръвта, като види такава примамка?

Забелязах, убедих се и уверено казвах на Милиевна: кадемлия ръка имате!

Ама и аз понякога: има обнадеждаващ човек, а време за него нямам, на кого ли да го трапосам? на еНеНовците! Имаше един Николай Павлович Иванов, внук на свещеник, — каква яснота в разбирането, колко мъки през съветските дебри да издири близките си, колко замисли, какъв замах! — но нищо значително не можа да направи, а и на мен, кажи-речи, с нищо не ми помогна: канеше се да изкара на ротативка „Архипелага“ — но се оказа невъзможно. Но в полезна експедиция прескочи вместо мен до Тамбовска област: събра и архивен материал, и със сестрата на тамбовския прочут бунтар Пьотър Токмаков се видял. Търсили му еНеНовците дори кандидатка за женитба, но не му намерили. (И покрай всичките му връзки с нас насмалко не го тикнаха в лудница, вече го били прибирали рязанските психиатри.) Към еНеНовците прикачих и Рита Шефер — също съсипана руска съдба, за нея отделно.

А докато „таваните“ у еНеНовците не се смятаха за опасни, те, естествено, и ни изчитаха текстовете — целия „Архипелаг“ изчетоха, и не само него. През 1966-а и 1967-а от време на време живееха в Рождество на Истия, когато виличката ни пустееше през лятото: толкова близки ми станаха, толкова ме радваше простотата на концлагеристките отношения със закачките и дебелашките шеги — естествено беше да ги каня да поживеят в любимото ми кътче, а Милиевна от един далечен рязански резерват беше ми донесла разсад на черноплодно френско грозде. Когато Милиевна живееше в Рождество, Надя, която трепереше над нея, както рядко трепери дъщеря над майка си, след пълния работен ден в Москва два часа пътуваше до Рождество и сутрин тръгваше да се връща два часа по-рано, и винаги пеш до спирка Башкино. Добър пешеходец беше тя. Беше обиколила всичките ми любими места едва ли не по-изчерпателно от мен. По тези поляни и горички я виждам като изрисувана. Когато през май 1968-а преписвахме „Архипелага“ с две пишещи машини, тя пристигаше всеки трети ден и вземаше преписаното, за да не стане провал. (Петте взети екземпляра после трябваше да бъдат скрити някъде!) Пак тя спасяваше ръкописа на започнатия „Архипелаг“ през септември 1965-я, участва в операцията на Тенно.

През есента на 1969-а, щом се настаних в пристройката към вилата на Ростропович, се оказа, че главната постройка е обезлюдена, защото няма кой да живее в нея, а самите Ростроповичи заминаваха за чужбина задълго и спешно, нямат време за търсене. И ние им предложихме еНеНовците. Стива се втурна при Аничкови в присъщите си стил и темпо, зашемети ги, очарова ги — и ги пренесе за няколко часа. И се настаниха така за две зими: те в главната сграда, аз — в пристройката, предимно сам, а на двора черният рунтав нюфаундленд, когото те страшно обикнаха, както и той — тях. Трима концлагеристи окупираха парцел в спецзоната, съвсем близо до зам.-председателя на Министерския съвет!… Добре си живеехме! — аз разравях пътечките от снега, грижех се за парното, Надя пренасяше цялата „нелегална“ поща до Москва и от Москва, отбивах се при тях да си кажем по някоя шега, но работата ме притискаше. А те в просторите на Ростроповичевата къща разгърнаха як самиздат — преписването, сверката. И на мен ми помагаха с каквото можеха — толкова хубаво се работи, когато листовете се предават от ръка на ръка, отблизо — не бяхме свикнали така. А с еНеНовците и с Люша, в отсъствието на Стива (той беше в чужбина), „отпразнувахме“ нобеловската ми церемония в таванската „таверна“. А Милиевна присъства и когато милицията дойде да ме изселва от Жуковка.

Толкова често никога след това не се срещахме. Препускайки по време на московското запичане на работите, рядко се отбивах при тях — но простотата между нас до края си остана концлагериста, класическа, сродена от незабравимия къшей черен хляб, от неизбърсаните маси и от канчето с буламач. Не във всяко семейство отношенията са толкова прости, колкото бяха помежду ни.

През последната ми зима в Москва Милиевна дълго боледува. Бях й обещал да дойда за Коледа, тя се крепеше. И в самия уречен ден, тъкмо когато се канех да тръгна за тях, от Париж получих „по втория начин“ двата първи екземпляра от „Архипелага“ — още сигнални, още преди да ги получат в ГБ и в ЦК, първите в СССР. Вкъщи не сколасах дори да разгърна книгата, едната оставих на Аля, другата грабнах и тръгнах за еНеНовците.

Разгърнах я у тях и това беше справедливо. Заедно с тях я запрелиствахме — на същата маса, около която се запознахме десет години преди това, когато още целият, целият път ни предстоеше. Отгърнахме и страницата, където имаше шест снимки на разстреляни — шестте снимки, дадени ми от Милиевна от тяхната мартенска изложба, и сред тях — нейният любим навремето човек…

През тия няколко години Милиевна вгради целия си живот в работата ми и ето че със снимките на близките си завинаги се вряза в „Архипелага“, във всичките му издания, на всички езици.

А у нас тогава вече беше започнал Земетръсът. После ме екстернираха. Аля се стягала за заминаване. През тия месец и половина, когато у нас гъмжало от съчувственици и чужденци, Надя не дошла, при безправното й служебно положение за нея това щяло да означава край. А веднъж, непосредствено преди заминаването на нашето семейство, зазвънял телефонът. Без да споменава кой се обажда, един глас, плачещ глас казал:

— Предайте му, че това бяха щастливи години, такива повече няма да има.

Мина се една година — и научихме за смъртта на Милиевна. Тя от доста години боледуваше от различни болести, и то тежко, на легло, и доста пъти съм й казвал: „Милиевна, трябва да доживеете до «Архипелага»!“, „Милиевна, трябва да доживеете до общия ни триумф!“ Всеки път тя оздравяваше.

А през януари 1975-а получила инфаркт. Дошъл лекар, убеждавал я, че трябва да постъпи в болница. Милиевна, седнала на кревата: „За какво да ходя в болница? Най-добре се умира вкъщи!“ И веднага след това през лицето й преминала зеленикаво-синя сянка, тя се олюляла и взела да пада на една страна. Лекарят се хвърлил да й прави изкуствено дишане, викнали реанимация — а нея вече я нямало.

Когато научихме за смъртта на Милиевна, писахме на Надя от Цюрих, поканихме я, не иска ли да дойде при нас, да сподели живота и работата ни. Надя отговори: не, никога няма да изостави родината си.

7МИРА ГЕНАДИЕВНА ПЕТРОВА

Четири години тя ми сътрудничи дейно и безценно, но не в общата ни малка мрежа, а без да се докосва до конспирацията, без да се запознава, да се засича с никого, винаги самостоятелно. А човек винаги смътно предусеща такава душа, но тъкмо тя сама няма да излезе на показ, а търсещите очи намират не каквито трябва.

Имах известни отношения с ЦГАЛИ (архива за литература и изкуство), те навремето бяха сгафили — предложиха ме за Ленинска награда (после много им чукаха сол на главите заради това), в един тежък момент им оставих „Кръга“ да го пазят, после четох у тях глави от „Раковата“ — и помолих Миралда Козлова, необикновено деен агент на ЦГАЛИ, да ми събере за „Раковата“ отзиви на сътрудниците, който поиска да напише. Тя ми събра десетина такива и един измежду тях ме прободе: за цялата съдба на Костоглотов, за злочестата му любов и какво загива в нея — с такова съчувствие беше написано, че и да не е била пишещата лекарка в тоя диспансер, значи е писала повестта заедно с мен, външен човек не би се откликнал така. И в бележките й се долавяше такова литературно откровение, което не е достъпно на критиците, само на авторите. Поисках да се запознаем. Оказа се: Петрова вече не служи в ЦГАЛИ; кандидат на науките, историк на литературата и текстолог, тя си намерила по-достойна работа в Института за световна литература, там се прехвърлила. Но Миралда на драго сърце ни уреди среща — у Мира, на „Воротникова“ уличка.

Помолих Мира да се изкаже по-обширно: кое още би искала да види доизпипано и поправено в „Ракова болница“ (беше есента на 1966-а, текстът още можеше да се променя). И тя смело (изобщо беше смела, крайно самостоятелна и дори рязка независимо от дребния си ръст и обичайната си кротост, ако не я ядосат) изложи преценки, забележки, дори и съвети. В тях ме порази и литературната точност, и специфично женската гледна точка, която не ми достигаше, — при тази първа повест разбрах, че не ми достига. Изложението й имаше дори характера на вихър — от привидната смяна на позицията: ту против недостатъчната извисеност при изобразяването на жената, ту против недостатъчната плътскост. Тъкмо такава съчувственичка през всичките години на лагерното ми, заточенишко и немосковско писане не бях имал никога досега. Но дотогава и материалът ми беше все лагерен, в който отлично се ориентирах, а сега вече пътеката на работата ми се променяше. Разбрах, че още много пъти ще идвам на „Воротникова“. И щом си тръгнах — и ме заглозга усещането за недовършеност на разговора, да, ще трябва пак да си поприказваме.

После ходих там много десетки пъти.

Мира беше дъщеря на стари болшевики — само че колко отдалечена от тяхната линия, също белег на времето, впрочем сега вече често срещан. Баща й бил разстрелян, майка й е жива, но с толкова непоносим характер, че Мира отдавна се отделила от нея, макар й да е неомъжена. Имала си своя тъмна стая на шумната „Домниковка“, но при съветските условия било невъзможно да я смени, да си съсипва живота също не й се искало и тя я зарязала заедно с партакешите и библиотеката, след което частно наела стая и половина в актъорски апартамент, у известна навремето актриса от Малий театър. Тук при нея беше светло, тихо, тясно и уютно. Най-уютно поради старинния секретер с много завъртулки, според легендата — от помешчическа къща по смоленския път, където веднъж пренощувал Наполеон и уж бил работил на тоя секретер, — а сега хубавичко се наработихме един до друг ние сума неща направихме там! Но и изключително премислено беше при Мира всяко цветно петно в стаята — тя страстно обичаше Ван Гог и се ужасяваше от което и да било цветово несъответствие. Имаше си и още няколко обекта на преклонение — преклонение, което по безогледност и преданост не отстъпваше на нейната самостоятелност изобщо. Към тези нейни кумири спадаха Томас Ман (по-късно и Бьол), Чехов, Цветаева и… Еренбург. Портретите на последните двама държеше в остъклената си библиотечка. (Аз дълго се присмивах на Еренбург, че не му е мястото в тая компания, тя ме слуша, слуша и накрая мълком го махна — и скоро след това той умря. Тя потръпна суеверно — и го върна.) Върху избора на тези кумири, естествено, даваше отражение не само собственият й вкус, а и общата насока на интелигентския вкус през последните години. При цялата лична остра независимост на мненията й тя плаваше в този общ поток на традиционно демократично интелигентство или по-скоро късен кадетизъм. (От съкращението КД — Конституционнодемократическа партия. — Бел. пр.) Но като оставим настрана забежките й (Чехов е върхът на руската литература, той е по-голям от Толстой и Достоевски), тя беше толкова талантлива във възприемането на литературата, че ми заместваше наведнъж 10–20 други читатели — безценно качество за един нелегален писател: достатъчно ми беше нейното мнение за всяка нова глава или страница. Изобщо писател, толкова зает с укриване, потулване, подчинен на външните механични изисквания на конспирацията и на нейните твърди срокове, е заплашен от опасността да не спази спокойното естетическо съзерцаване на пропорциите и детайлите в направеното. Тъкмо за това често ме подсещаше Мира. И именно по тази причина зае такова специално положение — встрани от цялата ми конспирация, осигурявайки ми отделна охранявана територия, където бях не конспиратор, а чист писател. Затова измежду всичките ми книги като моя сътрудничка тя не посегна — аз не я подтикнах, а и тя не настоя — единствено към „Архипелага“. В онова твърдо самодвижение на нашата история нейните работливи ръце нямаше до какво да се докоснат. И когато й донесох трите тома да ги прочете за пет дена, тя единствено само за тази книга не ми каза нито дума. Защото тази книги сама се беше направила — извън храма на изкуството, без ди се сети за нито един от неговите завети, без да се съобрази с нито едно негово правило.

Иначе Мира беше неизменно допълнение към моята твърде жестока работа през ония три-четири години след залавянето на архива ми. Тя беше и проверяващ мой събеседник: преди нея — с никого, а след нея само с жена си Аля съм разговарял за работата си в самия й ход, а понякога и преди първото конструиране. Това е крехък разговор, той може да строши целия замисъл, ако твоят събеседник ти е чужд. Този раговор се водеше не в реалното пространство, а — в ен-измерното литературно, не се надбягваше с времето (както аз цял живот се бях надбягвал), не му трябваха тутакси хартия и молив, за да се запише нещо, а беше бавно разместване, бавна проверка на основите — на методите и конструкциите в различните лъчи на съпоставките. В такива разговори се изясняват и могат да бъдат избегнати дългогодишни погрешни пътища.

Но не само да събеседва — вечно дейната неуморна Мира винаги беше готова за всякаква дълга, изнурителна и пипкава работа, оставяйки настрана служебната, където за щастие нямаше фиксирани работни часове. Тя ми помогна да оправя много неща, които бяха в раздърпано състояние поради моето напрегнато темпо и криенето. Текстолог, тя извърши анализ и сравнителна обработка на многото ми предишни редакции — същински, „смекчени“ (за цензурата), после отново преправени, кое къде може да се е загубило, да се е изопачило, — и така ми помогна да създам окончателните редакции на „Денисович“, на всичките ми разкази — аз по онова време сам нямаше да се наканя, я тя свърши 4/5 от работата, предлагайки ми само да вземам решения. Тя преписваше на машина и големите ми книги („Ракова болници“, „Кръг“-96), търпеливо ги изчиташе, излавяше печатните грешки, сравняваше редакциите. Измежду всичките ми близки единствен сериозен познавач на предреволюционна Русия (занимаваше се с това поради характера на работата си), тя бързо ми набавяше справки, особено за известни интелигенти, кадети, по всеобща история и други видове справки, тъй като й се налагаше да прекарва значителна част от живота си в Ленинка. (Националната библиотека на бившата СССР) Освен това Мира беше много предана на театъра и на художественото четене, както при много жени — не сама да прави, а да възприема, да дава преценки, да разбира. В нейната стая, вземайки под внимание реакцията й, направих записи на магнетофон — четях глави от романите. (Изтрити са в московската митница при отпътуването на семейството ми, освен ако там не са ги презаписали.) Мира живо следеше всичко най-добро, което се появяваше в нашия театър, в киното, в актьорската работа, и благодарение на нея аз също няколко години бях в течение, без да изгубя за това никакво време, а и не бих могъл, защото живеех извън Москва. А на „Новый мир“ беше първа ентусиастка, във всичките ми конфликти с Трифонич — винаги на негова страна, А. Т. не подозираше, че има такава съюзничка.

И целият този естетически рай беше разположен, по каприз на случайността, на пет минути пеш от „Новый мир“ и за да се видя с нея, трябваше само да направя пробив през телефона на актьорското семейство. При Мира идвах с пресни впечатления, с доработки, направени вървешком, с главоболие, умора и глад. У нея можех да дойда на себе си, да помълча или да се посъветвам. При моя безмосковен живот и непрекъснато търчане из столицата — за денонощие да се отбия на седем места, — да си похапна и да си поема дъх понякога ставаше едно от най-важните неща, без това никога нямаше да издържа товара си. А Мира с гордост и убеденост повтаряше, май от Цветаева: че поетът се нуждае не само от съчувствие към неговите стихотворения, а и от обед. Далеч извън тези рамки тя разпитваше една стара готвачка, работила навремето у аристократи, кое ястие как се готви и ме гощаваше с пъдпъдъци с глинтвайн, „та после да ми бъдело по-лесно да описвам“.

Веднъж, вече през 1969-а, заподозрях, че на път за нея съм бил проследен (носех нещо важно от важно място) и тогава разработихме с Мира тактиката на излизането ми през няколко вътрешни двора, при което от нея се искаше да ме следи и да ми дава сигнали. Тя с голямо увлечение изпълни тази задача (благополучно), държа се дори много красиво, как условно да се обръща, условно да си държи чантичката, това й отиваше, макар че никога не беше се занимавала, нито се беше готвила. Постоянно ме увещаваше да не се забърквам в никакви обществени изяви, а да се занимавам с изкуството в сърцевината му (впрочем одобри писмото ми до конгреса на писателите и го преписваше на машина, и всички пликове залепихме в нейната стая, и самата тя пусна доста от тях в пощенските кутии). Независимо от това моето постепенно осъзнаване, че не бива да се стремим и да призоваваме към нова революция, не се споделяше от нея. В тази дребничка крехка жена с нейните умерени и дори флегматични литературни кумири се спотайваше и нещичко от Степан Разин: ако утре неговото разбойническо изсвирване се раздаде на улицата — и тя като нищо ще свирне от прозореца. И днес тя съчувстваше на Февруарската революция — и й се струваше примамливо подобно измъкване от сегашното блато. В този случай, както и в много други, тя изразяваше осевото настроение на днешната интелигенция: да одрусат тия както Романови (само че — не и нас…).

Нито на Мира, нито от нея никога не съм се обаждал по криминални телефони. И тя самата умееше да мълчи, както малко жени. Но, разбира се, ГБ си ме следеше все така усърдно — и естествено, това място също беше засечено от тях.

(Години по-късно научих, че от края на 1974-та — и чак до 1979-а — я привиквал ГБ, след толкова време да не мирясат! Четели й скалъпен „обвинителен материал“ (но без никаква полза…), увещавали я да се изкаже против мен чрез АПН, но тя не се поддала, устояла твърдо. (Бел. от 1990 г.))

А беше вярна труженичка и в работата си, печените доктори на науките клинчели и прехвърляли всичко на нея. (Нейната работа й диктуваше да славослови Горки — иначе се обезсмисляше всичко, което вършеше там, в института. При нейния литературен вкус това никак не беше лесно и тя все гледаше да стъкми нещо, на което да се опре: ту на предреволюционното всеобщо възхищение от него, ту на изказването на любимата й Цветаева, че Горки бил по-достоен за Нобелова награда от Бунин.) Тя влачеше тогава „Летопис на литературните събития“. И потапянето в предреволюционния печат я направи последователна привърженичка на кадетите. Отнесе се с подозрение още към моя „Август“. Някои листове с нейни забележки и възражения ми разкриха какво представлява „неокадетизмът“, колко силен е той сред днешната интелигенция и какво отражение ще даде тепърва върху руското развитие, и колко ми е чужд той.

Последното, на което Мира направи разбор веднага след написването му, бяха пробните глави на „Август“, давани на първочитателите през есента на 1969-а, и с голяма неприязън атакува семейството на Томчак и съвсем неразбираемата за нея, чужда Оря. От есента на 1969-а се срещахме рядко по вътрешни причини. Но и през 70-а тя прочете, кажи-речи, завършения „Август“ и направи важни забележки. Хареса й масивът от военните глави и Самсонов. И за двама ни беше трудно да се откажем от навика да обсъждаме ръкописа заедно. През следващите две години — още по-малко, почти не се виждахме. Чак през 1973-та ми се стори, че между нас покълва приятелство или възможност отново да гледаме ръкописите, докато са още сурови. И в новото й жилище, отвъд Преображенската порта, ходих няколко пъти с откъси от „Октомври Шестнайсета“. Но някогашното бързо намиране на общ език и общи решения вече го нямаше — а тъкмо по гази тема имахме и непреодолими разногласия. Тя се ужасяваше от цялата „десничарска“, антикадетска насоченост на моите Възли, с особена раздразнителност, със заядливостта на сякаш лично засегнат човек — против религиозните глави и все ми даваше за пример антирелигиозните разкази на В. Шукшин. (Шукшин като че ли много го е тревожела, разпалвала го е темата за религията и през ония години той остро се е стремял да се оправдае, тъй да се каже, против нея, а вътрешно и отстъпвайки, — без да подозира, че това ще стане — от последното, написаното от него преди внезапната му смърт.) Така проличаваше, че нашето някогашна единство на зрението не е било единство.

Но и когато Мира гневно думкаше по топчетата с ръкописните глави на „Октомври Шестнайсета“ през последното ми московско и руско лято, а аз изобщо не бях съгласен с нея, — не възразявах ядосано, а приемах потоците на този гняв внимателно и благодарно.

8ЕЛЕНА ЦЕЗАРЕВНА ЧУКОВСКАЯ

Люша Чуковская близо пет години, от края на 1965-а, стоя в самия епицентър и вихър на бурната ми дейност: през тия години върху нея се пресичаха всички линии, всички връзки, всички въпроси, отговори, пратки — а и през следващите три години до екстернирането ми доста неща минаваха през нея. Когато в тази книга пишех „решихме“, „направихме“, „не догледахме, не предположихме“, в продължение на няколко години тов^а бяхме двамата с Люша. Целият ми близък и дори конспиративен кръг го знаеше и ако Люша се обадеше на някого и най-настойчиво и неочаквано го викнеше да дойде при нея или ненадейно, без да се церемони, му казваше, че ще го посети, всеки веднага разбираше, че става дума за мен, че аз го каня или ще ида при него, или наистина Люша, но по моя спешна работа. Тя ми беше нещо като началник-щаб, а по точно казано — целият щаб в едно лице (уви, постепенно това отлично го разбраха и в ГБ). Най-вече защото аз никога не живеех в Москва, а понякога в Рязан, понякога в Краймосковието, докато проблемите изникваха непрекъснато и трябваше да се решават именно в Москва.

Люша беше внучка на Корней Иванович Чуковски — една от петте му внучета, но любимата, с цялото си сърце предана на неговата работа, и много му помагаше. Беше завършила химически факултет, аспирантура, беше станала кандидат на науките, след това преуспяващ научен работник, там също се отличавала с изключителното си трудолюбие, с прилежността и коректността си, с желанието работите й да са подредени и да довежда всяко начинание докрай. (То в живота си е така винаги и навсякъде: недобросъвестните никога не се впрягат в работа, тя бяга от тях, на добросъвестните им се налага да вършат работата на неколцина, а освен това сами си я търсят навсякъде.) А на всичко отгоре Люша, душевно ненаситена от своя институт, от доста години прекарвала съботните и неделните си дни в Переделкино, когато К. И. оставал без секретарка, и усърдно му помагала в кореспонденцията, в подреждането на архива му, превръщайки унило-празничните дни в най-дейни и радвайки по този начин трудолюбивия старец (което напълно разбирам и споделям).

Тази помощ секнала, когато на 33-годишна възраст Люша претърпяла голяма загуба, трагична криза, едвам я преживяла; близките й много се тревожели за нея. През 1965-а, оздравявайки, тя се завърнала от Крим, пристигнала за пръв път в Переделкино — и там научила, че К. И. ме е подслонил след залавянето на моя архив, също много потиснат. (Това негово подслоняване ме подкрепи през най-опасните и най-отчайващите седмици.) От време на време К. И., осланяйки се на своя доста уникален литературен статут, защитаваше преследвани или дори арестувани, подписваше ходатайства за тях или се обаждаше на някого горе, но застъпничеството му имаше личен характер и не прерастваше в публицистична експлозия. Освен това Чуковски никога не загубваше чувството си за литературно наследство и общолитературен мащаб. В моята изнемога, когато всеки ден очаквах арест и с него — прекратяване на цялата ми работа, той убедено ми възразяваше: „Не разбирам какво има да се тревожите, след като вече сте се сложили на второто място след Толстой.“ Водеше ме до отдалечена барачка в двора си и ми подхвърляше идея как да скрием там тайните ми ръкописи. Беше прочел разказите ми, отпечатани в „Новый мир“, и нищо повече никога, макар да ми говореше за „второто място“. „Ракова болница“ не дочете — сигурно поради хипохондрията си, страхувайки се от болести, но — „Кръга“?… та да може да каже, че не е знаел за крайността на възгледите ми? за да не се разтревожи от това политическо клокочене? Една вечер изрецитирах — на него и на Лидия Корнеевна — по памет „Пруски нощи“, защото вече не знаех ще си намерят ли те някой ден читател или дали изобщо ще оцелее ръкописът.

И тъй, запознахме се с Люша в най-тежкото, разлюляно и за двама ни време, когато и двамата трябваше да полагаме усилия, за да стоим на краката си, когато тя едва бе започнала да се вкопчва в живота, а аз се бях сврял като ранено животно в определената ми стая и вечерно време дори не светвах нощната лампа да почета, тъй като нямах сили и за четене. К. И. с деликатно почукване ме викна от тъмната стая за вечеря, аз излязох, видях остро-живото внимание на внучката и веднага усетих, че ще срещна помощ. После тя ми разказваше, че очаквала да види духовно съсипан човек и, напротив, учудило я, че далеч не съм сломен; очевидно нулевата ми точка е била завишена. Освен това по-късно си спомняше, че срещата с мен придала на живота й вътрешна устойчивост, взела да променя светоусещането й, така че тя никога повече да не изпадне в криза на отчаяние.

Със своето слабо здраве, липса на апетит и постоянна неуморна дейност Люша и в най-добрите си времена се крепеше само на душевното напрежение, да не говорим за лошите. Далеч не дребничка, не безтегловна, тя обаче като че ли не се подчиняваше на баланса на физическите енергии — и тъкмо затова й беше нужен духовен двигател и ако не убеденост, поне съзнание за убеденост.

През същите тия дни (в същата тая трапезария на Чуковски) стигна до края си и нашето разпадане с жена ми, която заяви, че било по-добре да ме арестуват, отколкото да се крия и по този начин „доброволно да не живея със семейството си“. От този миг нататък аз не само не можех да разчитам на жена си, но и трябваше, неизбежно запазвайки както досега участието й в онова, което тя знаеше, да изградя нова система, скривана от нея като от неприятел.

А Люша, в нестихващата тогава опасност, незабавно, само след няколко кратки седмици взе да ми предлага един вид помощ след друг. Първо — нейното и на Лидия Корнеевна градско жилище, не само за отбиване, за срещи с хора, а и за работа (като на провинциалист в Москва много ми липсваше такава опорна точка); скоро след това — да ми стане секретарка, машинописка, да се среща с хора вместо мен, — каквото поискам. За мен това беше ново, непривично, разтоварващо, такава неочаквана огромна помощ в пряката ми работа улесни уравновесяването ми през ония тежки месеци. Впрочем скоро трябваше да замина за естонското си Скривалище — и именно Люша подготви заминаването ми, наблюдавайки донякъде смаяна в своята кухня как си бръсна брадата, и единствена в цяла Москва получи тартуския адрес на Сузи, за всеки случай.

А през пролетта на 1966-а, когато завърших в Рождество първата част на „Ракова болница“ и се канех както винаги лично да я препиша на машина, което наистина си е полезно като поредна, трета — четвърта, редакция, се изкуших от многократното настойчиво предложение на Люша — да я препише вместо мен. Уж беше направо невъзможно друг да я преписва — и същевременно в моя напрегнат живот получавах предложение да ми подарят две седмици! — това е толкова просторно и много, как да не се изкуша?! Малко настръхнал се съгласих. А като се завърнах в майското Рождество — подаръчно настроение, две седмици ми паднаха от небето! Люша преписваше настървено, с огромна скорост, а на мен и през ум не ми мина, че това й е първият голям опит в машинописа. (И друг опит й липсваше — в изчитането. Толкова бързахме, толкова според тактиката трябваше час по-скоро да влезем в самиздат, че издърпвахме тия 7 екземпляра от мощнопробивната пишеща машина — и веднага ги разпращахме.)

Ето кога разбрах колко бързо могат да изхвърчат книгите в самиздат! — само сколасвай да ги напишеш! Докато Люша тракаше първата част — аз бързо пишех втората, тя ми вървеше като по вода. Пък и възловото положение на семейство Чуковски доста улесняваше разпространяването (ние още не знаехме, никой не знаеше — ще поеме ли самиздат целия роман); и цялото това разпределяне на екземплярите, раздаването им за следващо преписване, после навременното им събиране, запомнянето на кого какво си дал — с всички се нагърбваше пак Люша, какво улеснение, по сила и време аз сякаш се удвоих и за едно лято, изключително бързо, завърших втората част на „Раковата“ и ето че Люша вече тракаше втората част, и втората потече, завземайки самиздатските терени.

След моя провал през 1965-а именно Люша ми помогна да променя цялата скорост на живота и да премина в непрекъснато настъпление. Чувствах я като свой съратник във всички практически планове и действия; двамата грижливо ги обсъждахме (след време излизайки за целта изпод таваните сред зеленината). От самото начало Люша бе посветена в „Архипелага“ и всичките му етапи, тогава за пръв път започна да събира справки и уточнения, зае се с проекта за карта на Архипелага (квалифицирани геолози — Н. Пахтусова, Н. Кинд — вече до голяма степен бяха я съставили, дори бяха я префотографирали, но аз се отказах: все пак дилетантска изглеждаше, прекалено големи пространства не са запълнени). А щом довърших дооправянето на първата част и вече имаше какво да се преписва — Люша веднага се зае с окончателното преписване. Вече достатъчно известно на ГВ беше сътрудничеството й с мен и все по-опасна ставаше онази особеност на жилището им, че то често биваше празно — когато Лидия Корнеевна беше в Переделкино, а Люша — на работа. Затова Люша не преписваше материалите ми по малко тъй като знаеше кога ще се струпа повече работа, не използваше текущите си отпуски, ами после в нужния момент ги вземаше за интензивна работа. Така постъпи и през пролетта на 1968-а: през април в Москва преписа целия първи том на „Архипелага“, по Великден пристигна Кю, събрахме се в Рождество, Люша през май преписа целия втори том (Паганини-typist я наричаше Кю заради бързината), а и в третия помогна на Кю и жена ми, с която не си допадаха, — Люша се стягаше, затваряше се в себе си и в работата, от влажната стая не излезе цял месец — и тракаше ли, тракаше на машината. От трите само Люша знаеше чрез кого, как и къде ще отиде по-нататък лентата и участваше във всички перипетии на това авантюристично изпращане на „Архипелага“ по Петдесетница. Спомням си, един унило-ветровит ден тя пристигна от Москва в Рождество да вземе от мен капсулата с лентата за Ева (вж. очерк 9) — и като че ли тоя настойчиво-враждебен вятър ни внуши тежки предчувствия. А след още два дена, навръх Петдесетница, Люша пак пристигна в Рождество внезапно, със съобщението, че предаването не е минало гладко, че момчето (Саша Андреев, очерк 9) е било следено — и ето че предчувствията ни се оправдаха! Съвсем трезво погледнато, не беше редно да идва да ме вземе: Саша трябваше да излети чак в неделя и чак в понеделник заранта — капсулата. Още два дена можех да изкарам в Рождество без риск. Но Люша се втурнала — да ме спаси, да ме откара. Щом научих за следенето и любимото ми парче земя край гората с разлюлените върхари на брезите веднага помръкна. Чувството за остра опасност ми се предаде, поддадох се и реших да изчезна от Рождество, да се измъкна от следене през тия дни, а при провал — може би пак в Скривалището, да продължа свободата си поне с няколко месеца, да успея да свърша още някоя и друга работа. След половин час да напусна любимата си спретната виличка и да се скрия. На жена си заръчах да не идва където ще бъда, за да не доведе опашка. Из пътя във влака обясних това място на Люша, от гарата се разделихме — и тя изпитваше облекчение, че съм тръгнал чист. Но прекарах в заточение три невероятно тежки дена. Люша трябваше да дойде при мен, щом получи каквато и да било новина, но не идваше: седяла, притеснявала се у тях, напразно чакала новини. Чак вечерта на втория ден, късно, аз вече спях, нахълта и ми донесе междинната радост, че „момчето“ поне не било спряно, пуснали го да излезе от Съюза. Благополучната съдба на пратката научихме чак на четвъртия ден. Олекна ми.

Отпадна опасността — и се залових за окончателната редакция на „Кръг“-96. А Люша, която вече беше прекарала своя отпуск с „Архипелага“, сега цяло лято наваксваше в службата си, пък и при дядо си, който, естествено, ревнуваше всяко отвличане на нейните сили, след като отдавна бе забелязал, че помощничката му вече не е предишната. И чак през есента Люша пое от мен „96-и“ — и завърши преписването му на един дъх. И по време на една от зимните ни разходки из переделкинската гора предложи план: за да не се налага на „нашите приятели в Америка“ (тогава смятахме Карлайлови за приятели…) да превеждат на нова сметка целия роман — и да издирват разликите, да препишем още веднъж на машина цялата книга по такъв специален начин, че те да виждат всички промени и да превеждат само тях (нарекохме това „козметичен“ екземпляр). И тази изнурителна главоболна работа Люша свърши през няколкото зимни месеца — всяка вечер се прибираше от работа тичешком, за да си бъде вкъщи колкото може по-скоро. (През лятото на 1975-а, когато изгаряла всичко останало, изгорила и това. Така се превръщали в дим цели години работа. (Жаждата за работа и себеотрицанието на Люша нямаха граници. За три години познанство ето че пет мои дебели книги са преписани от нея. (По съветски немаловажно е: колко ли топчета хубава еднородна хартия е трябвало да си набави, такава не винаги се продаваше. И колко индиго.) И успоредно с работата и начинанията ми делеше и моите маневри и предпазни мерки.

От 1966-а започнаха моите открити обществени стъпки — първо публични изказвания, после писмото до конгреса, после битката със секретарите на СП. Нито една подобна моя стъпка Люша никога пряко не подкрепи, не каза — да! трябва да нанесете удар! Но — или поклащаше угрижено-неодобрително глава, или направо ме увещаваше да се откажа, както когато направих декларацията във връзка с Жорес Медведев. Това всеки път ме смущаваше, все пак толкова малко хора бяха осведомени какви удари подготвям и значи всеки глас тежеше толкова много при съвет. И толкова бях замаян от работата и борбата, че чак след известно време разбрах: Люша не е имала предвид общия обхват на нещата, на стратегията, на принципите, а просто всеки път се е страхувала за мен, да не попадна в ноктите тъкмо при тази, поредна, дръзка стъпка. Но както не одобряваше писмото до конгреса, помогна да натракаме повече от сто такива, а после — всички „отворени писма“, „декларации“. Петдесетте пространни „Изложения“ до секретариата на СП минаваха само през нея. Аз изобщо нямах никакви грижи: тя изработваше всичко в нужните количества, държеше го на старт до уречения момент на взривяването, след това разкарваше първите материали по главните изходни точки (на Надя Левитская в Чуждестранната библиотека, на А. Берзер в „Новый мир“, в няколко жилища в „Аеропорт“, в Переделкино, по някои хора в Ленинград), а по-нататък всичко си вървеше само. Сега Люша се запозна с другите ми сътрудници и, естествено, се нагърби с много срещи с тях, с работите и връзките. Скоро апартаментът й стана център на връзката ми с Ленинград: Кю, Еткиндови, после с появяващите се там „първи инфанти“ (група младежи, искаха да ми помагат, вече мислех да ги привлека към размножаването на „Архипелага“, но работата не стана), с „вторите инфанти“ (Куклини); цялата изпращана „по втория начин“ поща се събираше в апартамента на Люша и оттам я вземаха отпътуващите, и тук докарваха всичко от Ленинград и пристигаха някои хора. (Лидия Корнеевна беше родом от Петербург, там се бе родила и Люша, и двете бяха запазили живи връзките си с града.) Вече бяха се появили няколко доверени хора, които знаеха ленинградските адреси и отнасяха пратките право там. И на някои пристигащи провинциалисти, които не исках да отблъсна, но нямах възможност да се срещна лично с тях, се посочваше Люшиният адрес и Люша ги снабдяваше с книги, предаваше им писма, провеждаше срещи вместо мен. И в самата Москва, където прескачах само от време на време, за опростяване взех да й предавам съвсем отделни области от моите познанства: и вдовицата на Тенно с пристигащите естонци, и семейство Теуш, и дори по едно време дадох на Зубови адреса й за писма, и ежемесечните записи за леля ми Ира също възложих на нея, да не говорим за разните посрещания на аерогарата, на писатели — тук Люша беше в свои води. Толкова много десетки хора се извървяха, че не се наемам нито да ги възстановя в паметта си, нито да претоварвам тези страници. Сдобихме се с диктофон — и се разкриха нови възможности за Люшината работа: по мои въпросници тя анкетираше свидетели на революцията (балдъзата на Палчински, племенницата на Гучков, инженер К. М. Поливанов и други), после записаното се отпечатваше на машина, а аз го вземах вече във вид на готови листчета. Люши се превръщаше вместо мен в център на обилен кръг. Не може да се прецени колко много време и сили ми е спестила тя по този начин. Тя никога не забавяше нито една моя работа, а само ускоряваше всичко, с което улесняваше движението ми. И как да се измерят изразходваните от нея усилия? Те надхвърляха възможностите на един човек, за това се искаше неспадащо напрежение на духа.

На умиране беше Корней Иванич и дългът и чувството държаха любимата внучка близо до леглото на дядо й (а и цялата надежда във връзка с архива му, с посмъртното отпечатване се крепеше само на нея), а ненадейно възникна далечна опасност: в Ростов на Дон у чужди хора увиснала цяла препечатка, комплект от „Архипелага“ — и Люша се втурнала към Ростов да я спасява. (На връщане пъхнала сака с „Архипелага“ в сандъка под най-долната лавица на купето, за по-сигурно, а горните лавици се паднали на две бабички и те много я молили да ги пусне на долната, — но как да остави през нощта такава бомба без контрол? — излъгала бабичките, че е току-що оперирана.)

Пък и човек запомня предимно усилията, които са дали външен резултат. А колко много бяха безплодните, пробните! В подобна погрешна посока ни изпрати Стива Ростропович. Той влизаше в допир с моята съдба, но дълго подценяваше колко взривоопасно е всичко тук. През 1968-а, на връщане от Европа, мислил — какво ли да ми подари за мояти 50-годишнина? и купил, и безгрижно докарал (и без спънки пренесъл през границата, още не го проверяваха!) чекрък — тогава изобщо не му знаехме името, — който правеше от машинописен отпечатък на специална хартия много копия. Така Стива смяташе, че ми разкрива прекрасна възможност да се самопечатам в СССР! И ние с Люша наистина се вкопчихме в тази играчка, експериментирахме с нея, представяхме си как ще правим по 100–200 бройки от „Архипелага“. (Тогава смятахме, че ще самоиздаваме всичко това в страната.) Запасихме се с хартия, поръчахме на Стива да донесе още от Европа, той носеше. Но разбрахме, че тази работа няма да ни е по силите. И след това се чудехме как да се отървем от тоя чекрък, на кого ли да го дадем за позиви.

Люша сама издирваше пропуснатите от мен възможности за срещи, връзки, помощ и консултации. Толкова беше увлечена от работата си и от нейното ехо в обществото, че през 1968-а сама измисли, събра и издаде в самиздатска брошура публицистичния сборник „Словото ще разруши бетона“.

Изхождайки само от организационните удобства, непрекъснато прехвърляйки всичко върху Люша, аз я натоварих да се среща с Ю. А. Стефанов, специалист по Дон, по старата руска армия — човек вече дотам чужд на нейния кръг, че пътищата им никога не биха се кръстосали, не би им се наложило да разговарят. В напрежението на борбата организацията на работите ни водеше толкова ясно, че забравях да си мисля за различността на почвата, на която беше израсла Люша и от която не беше в състояние да се изскубне. Донската тема за Люша беше, тъй да се каже, социално полярна и неинтересна — а започна да нахлува в нашия живот от различни посоки и в различни облици: ту чрез Крюковото наследство, ту чрез изследването на И. Н. Томашевская за Шолохов; ту внезапно се появяваше донски художник и оставяше за мен „Донская волна“ — новочеркаското списание на Крюков от 1918–1919 година, — и пак чрез Люша; ту ни донасяха подробна карта на Дон с всички махали — и пак Люша уреждаше прекопирването им; ту трябваше да се обработят спешните донски материали от С. Стариков — и пак не друг, а Люша ме спасяваше. (Всичко донско — вж. очерк 14.)

Толкова самоотвержена, действена и незаменима беше Люша, че в началото на 1968-а, все повече замисляйки се, че мога да се спомина внезапно, а как да направя така, че работата ми да продължи да се доизвърта и след мен и написаното да стигне до бъдещето, — взех да се чудя дали да не направя Люша мой литературен наследник; и двамата с нея започнахме да проучваме чрез познати юристи какви стъпки могат да се направят дори в съветските условия, когато е известна враждебността към мен. Това се оказа доста сложна задача, проточи се: според съветските закони държавата можеше „принудително да откупи“ (да отнеме) авторското право на покойника.

И нито веднъж през първите четири години от нашата работа между нас не възникна разправия — когато всичко върви добре, хората не си искат обяснения: как схваща тя цялата ми работа? като мен ли? Защо върши всичко това? Аз разбирах нещата по един начин, тя ги разбирала по друг, а работехме синхронно, задружно, без засечки. Толкова нечовешко беше през ония години напрежението, че освен за преките работи не намирахме време да си поприказваме за нещо друго. Веднъж по някакъв повод със закъсняло учудване я попитах: не върши ли тя всичко това заради делото, заради Голямата цел (никога впрочем неспомената между двама ни)? Тя откровено ми отговори: не. Просто заради мен, за да ми помогне. Но, то се знае, радвало я, че книгите набраздяват умовете. За Люша тези мотивировки години наред били достатъчни, за да не се взира в далечната ми цел. А аз възприех това като нещо съвсем ново и се натъжих.

Никак не е лесно да разбереш общите обстоятелства: участници в непрекъснато протичащия обществен процес, всички ние го възприемаме със закъснение. Не само Люша, а и аз самият не разбирах същинското си положение в обществото. След петгодишното хрушчовско тъпчене около Сталиновия мавзолей — в гърлото на страната от само себе си нетърпеливо нарастваше вик. Невъзможно беше да се протака толкова дълго. „Страната чакаше да дойде някой…“ И тогава се появи моят „Иван Денисович“, първо в самиздат. Съвсем друго обаче очаквало образованото общество, съвсем друг герой, съвсем друга област на преживяванията. (Мисля си, че тъкмо по тая причина „Иван Денисович“ не прескокна веднага в чужбина, от което се плашеше Твардовски пред 1962-ра; беше прекалено селяшки, прекалено руски и поради това, тъй да се каже, кодиран. Западните кореспонденти може и да са го чели през тая година, но сметнали, че е неперспективен за западното ухо.) Първоначално (още преди публикацията в „Новый мир“) имаше едно инстинктивно стъписване в културния кръг: а дали тук няма „антиинтелигентски тенденции“? За „културния кръг“ най-далновидно би било да не превъзнася твърде много тази повест. Но стихията напираше. И тъкмо интелигенцията (в пълен състав) най-много разпространи и укрепи селяшкото ми произведение. Всички не виждахме напред и всички не разбирахме. И аз дълги години се учудвах: разправят, че литераторите имали врагове, хора, които им завиждат, пък аз да нямам нито един враг. (Имал съм, разбира се, но в патакламата не ги забелязвах.) На всички толкова им се беше дощяло да цапардосат държавната власт по мутрата, че зад гърба ми застана без изключение всичко неказионно, па макар и чуждо, — и няколко години вървях по гребена на тази вълна, преследван само от КГБ, но за сметка на това единодушно подкрепян от цялото общество. (В стара Русия такова нещо е ставало много пъти, така подкрепяли и Толстой, макар да им било чуждо неговото учение, — стига да е против държавата.) През ония няколко години нямах случай да видя, че оказваната ми от цялото прогресивно общество подкрепа е временно явление, недоразумение. През ония няколко години и аз самият, и най-близката ми помощничка нямахме повод да открием разликата в нашите мирогледи. Това беше времето на неразчленените понятия, когато дори моите „Ситнежи“ се посрещаха приветливо от „културния кръг“. Макар че се гнусяха от православието, беше станало модно да признават иконите като живописни постижения и дори поетичността на църквичките в пейзажа.

Първият прорязващ въпрос, по който зина разривът в разбиранията ни, бяха власовците, когато Люша прочете „Пленниците“. Тя доловила чуждороден дух, развълнувала се — и не била в състояние да разбере откъде се е взело такова нещо. На първо време наричаше това така: „Някои места не мога да приема.“ Тъкмо това трябваше да се очаква. Как можеше без продължителни търпеливи обяснения и разкази да предам фронтовия и затворническия опит на страната на нея — столичното девойче от съветското военно време? Но, по-широко, това беше и неизбежен вододел на общественото настроение: нашият „културен слой“ не можеше да прости на власовците, че през годините на войната срещу Хитлер са си позволявали да мислят за още нещо напред, например за руското бъдеще. (Същите тия власовци още по-силно шокираха Люша после в „Архипелага“, под чиито колела тя слагаше главата си. Тя теглеше, мъкнеше, водеше за ръчичка, обичаше тази книга, без да споделя пълния й заряд.)

Културният кръг и влизащите в него членове на семейство Чуковски, макар и отдавна настроени неприязнено към съвременната форма на съветската власт, в дълбините на съзнанието си все пак бяха привърженици на безрелигиозната традиция на Освободителното движение, на Народолюбието от деветнайсетия век (Лидия Корнеевна направо се прекланяше пред Херцен), — и затова по никакъв начин не можеха да пренесат своето отхвърляне на настоящето и върху решаващия плод на Освобожденчеството — цялата 17-а година с Октомври включително. А на всичко отгоре и поради естеството на столичния си живот през 20-те — 30-те години образованото общество искрено не бе забелязало руските национални страдания. Веднъж, вече по повод на „Изпод канарите“, Лидия Корнеевна недоумяваше: ама кога са успели да възникнат, та дори да се изострят чак руските неволи? Беше ги пропуснала, не беше ги забелязала. Образованото общество добре познаваше само еврейските неволи, по-мъгляво — още някои национални.

Но ние с Люша винаги бяхме толкова завладени от нашите пърлещи конспиративни работи, че дори не я разпитвах подробно за написаното от мен, за впечатленията й. И дори не винаги успявах да оценя нейния много мил сполучлив хумор в хубавите моменти. И възприемах неизменно-благородното й достойнство, ненатрапчивостта й като леещи се от само себе си дарове. А Люша вероятно е търсела човешки обяснения защо се изплъзвам — и е намирала онова най-повърхностно, което са ми приписвали мнозина: че съм изнервен от работата си и от борбата и поради това са ми атрофирани най-простите човешки чувства и внимателната доброта към всеки един от хората около мен.

Но това се дължеше не на пресъхване на чувствата, а на безкрайно жестокото приклещване на дълга, на удушаващия недостиг на време, иначе нямаше да домъкна целия си товар. А и целия товар изобщо не го виждаха близките ми и помощниците ми: освен борбата с комунистическата държава — и погребалната скала над замрелия руски дух — още по-невидима от всичките ми Невидими — трябваше да я повдигна, изкъртя и търкулна по нанадолнището.

Още с надежда пое Люша купчинката ръкописни тетрадки на „Август“. Тя обичаше този момент и тази си роля — първа да прехвърли работата ми на машинопис. Но какво е това? Глава след глава изпадали от ръцете й: „Просто не разбирам защо е написано всичко това.“ (Казвали са ми го мнозина от културния кръг, дори Е. Зворикина: защо трябва да се ровичка всичко това, вехтото, четиринайсета година, царското време — на кого е нужно?) Но без колебания проведе операцията с „първочитателите“ (екземплярите трябваше да се разпращат, да се събират, да се дават на нови хора, и то бързо и скришно) — и възхищението на мнозина започна да я примирява с „Август“. После, сякаш по инерция и пак без да жали енергията си, Люша взе да комплектува и сборника със самиздатски статии „«Август Четиринайсета» се чете в родината“ — отчасти може би в спор с мен, надявайки се, че равносметката на статиите ще потвърди нейното схващане.

Но когато през февруари 1972-ра й предложих да препише Писмото до Патриарха — тя за пръв път от началото на сътрудничеството ни открито се разбунтува, отказа ми и в този момент беше такава, каквато е, беше се отърсила от обаянието ми: през седмата година от сътрудничеството ни пролича, че мислим по различен начин.

И кое ни беше различното? Против какво именно се бе разбунтувала Люша? Кое в моето Писмо до Патриарха толкова бе възмутило образованото общество? Нима — разобличителният му тон? но с него бяха свикнали. Или посегателството към неприкасаемостта на Патриарха? А, ето кое трябва да е: в писмото ми се говореше не за отвлечени въпроси на религиозния дух, а се подканваше православието да навлезе, и то с целия си църковен бит, — в реалния живот. Това вече беше прекалено, чак толкова много православие образованото общество не можеше да приеме. Тъкмо „Август“ и „Писмото“ разцепиха неговата единосърдечна подкрепа, от която незаслужено се бях ползвал досега. И зад гърба ми остана само едно редичко малцинство и му предстоеше да набира плътност тепърва, в дългото израстване на поколенията и слоевете.

А Люша мъчително се раздвояваше: не можеше да остане без влиянието на кръга на целия й живот — и същевременни обичаше съвместното ни работно движение и усещаше неговата висококачественост. А и не е във възгледите работата: Люша беше от ония предани и цялостни натури, които не се нуждаят от осветляване на всяка своя крачка с идеологически фенер. И след този бунт с Писмото тя пак се върна да тегли колата, където й е по силите. Вярно, вече няколко години известни части и области от съвместната ни работа започваха да й убягват. Някои новопоявяващи се начинания и действия възникваха вече извън нейната компетенция и знание, например подготовката на „Изпод канарите“. И към въпроса за литературното ми наследство, който не бяхме решили докрай, вече не се върнах.

А разгръщането на „Октомври Шестнайсета“ донасяше толкова много нови въпросителни, които не можех да предвидя, докато пишех и пусках „Август“. Едва тук за пръв път пролича, че трябва да изследвам не само Първата световна война, а и обществените отношения в Русия от началото на века, и безброй личности — от монархисти до меншевики, и държавната система, и работническото движение, и дори пълния списък на петербургските заводи, които да се нанесат на картата на града. И много свързани с това въпроси, проучвания и запитвания потекоха пак през Люша. Понякога я свързвах с хората, които щяха да й дадат сведения, като професор П. А. Зайончковски, но най-често сега тя сама търсеше пътища, избираше консултантите в зависимост от разнообразните ми въпроси — и аз дори не знаех имената на тия консултанти и не питах за тях (и не знам на кого да благодаря). Тук на помощ бе привлечен абонаментът на Лидия Корнеевна в Ленинската библиотека (тоест рядкото право да се вземат книги вкъщи, тогава тя още беше член на Съюза на писателите) — и, открито за контрола на ГБ, се вземаха ли, вземаха книги явно за моята работа, а ние по телефона не го и криехме: към Жуковка, към изпадналата в немилост пристройка на Ростропович те течаха ли, течаха.

Най-сетне ролята на Люша в моята работа стана вече непоносима за ГБ и езиците на опасността лумнаха право към нея. В края на 1972-ра „неизвестен“ нападнал Люша в безлюдния главен вход (това е нагласена работа, обикновено там седи доносникът портиер), повалил я на каменния под и започнал да я души. Люша се объркала, не се развикала. После се изскубнала, той избягал. Близките й правеха предположения, че може би това е бил патологичен тип. Но — целият двор е под наблюдението на ГБ, отсреща на двайсет крачки е канцеларията им. Всички криминални познати на семейство Чуковски и самата Люша са изучени, оглеждани по много пъти и времето на завръщането й е известно. Това май беше мързеливо милиционерско разчистване на сметки, безполезно.

А на 20 юни 1973 година — тъкмо едновременно с атаката на анонимните „бандитски“ писма срещу моето семейство — на „Садовое кольцо“ успоредно вървящ камион изведнъж необяснимо завил на 90° и блъснал таксито, в което пътувала Люша, право в десния преден ъгъл, където седяла тя. Ударът трябвало да бъде смъртоносен; спасението й — след дълго лечение — по-скоро представляваше изключение от правилата. И отново: преки доказателства, че това е било покушение, нямаше (то в съветската страна против КГБ кога ли ги е имало?). Само че в многоредовия поток по „Садовое кольцо“ никой луд не завива по този начин. Заради такъв завой, дори и да няма последици, могат да те вкарат в затвора (и Люша отишла в съда наивно да защитава шофьора „да не го затварят“, защото имал две деца), а този странен автомобилен бандит веднага бил пуснат от съда на свобода: бил се оказал от „специална военна част“. И през следващите седмици продължи атаката срещу мен — бе арестувана Воронянская, заловиха „Архипелага“. Като съпоставим датите, това е бил точно насочен удар на ГБ.

И както винаги, докато пътувала в таксито, Люша не била свободна от криминални материали: носела едно-друго в себе си, а и ключовете от жилището й, където също имало доста неща. Откарали я в Бърза помощ, в съответствие с правилника й прибрали нещата, но Люша със замаяното си съзнание се досетила и успяла да телефонира на Н. И. Столярова, която живееше на две крачки. Тя дотърчала, не й ги давали, с концлагеристките си похвати Столярова спасила всичко.

Макар да нямаше пълни доказателства, склонен съм да мисля, че ударът е бил нанесен по Люша заради мен.

А и не беше първата катастрофа в живота й: преди няколко години тя се беше пребила с мотоциклет и се беше зарекла да не се вози, изпитвала страх. Сега сътресението беше дълбоко, с мозъчни явления, проявяващи се продължително. В това си състояние Люша по едно време дори не можеше да излезе на улицата. Трябваше дълго да лежи, да не чете, да не мисли. Спешно набавяхме лекарства от чужбина, за щастие имахме такава възможност. Люша не беше съвсем наясно какво е състоянието й: че е превъзбудена, че не може да спре да говори, че прескача от тема на тема. През август се завърна от почивка в Прибалтика — и на една горска поляна близо до Переделкино й разказах тогавашния ми план за атака, чрез голямо интервю за Запада, колкото винаги се е вълнувала, разубеждавала, — толкова този път Люша пропусна всичко като в равнодушна мъгла — такова беше и състоянието й. Попитах я може ли да съобщя в интервюто за покушението срещу нея — забрани ми.

Започващият се бой изобщо не изискваше Люшиното участие. Седяхме на уютната полянка, аз си мислех: нека оздравява спокойно, с нищо няма да я товаря. Но боят беше насрещен! но Кю се терзаела в Голямата къща! не знаехме за това… След две седмици смъртта на Кю и гибелта на Архипелага здравата шибнаха Люша, отразиха се върху оздравяването й, а можеха и изобщо да го нарушат. Два дена подред тя идва при мен във Фирсановка със съобщението, че е заловен архив, Архип пак се върна към хаотично-възбуденото състояние, в което беше изпаднала след катастрофата. А трябваше хладнокръвно да се обмисля, имаше какво, бяха увиснали над бездната недовършените работи, скритите материали, предимно у Ламара (очерк 10), и всяка предупреждаваща крачка към нея можеше да бъде смъртоносна, а да не я направя — също не биваше. С помраченото си объркано съзнание Люша трябвало да решава усложнени задачи, в нейното уязвимо състояние като клюн я чукала загадката на смъртта на Кю, тя искала да свърже противоречиво разпиляното (правдоподобно очаквайки същото да й се случи и на нея) и в тази безизходица й било нужно по няколко часа на ден да се среща, да разговаря с мен, с кого другиго в такива дни! — и трябваше! и аз — бях длъжен, да! но тъкмо през тия дни и тъкмо по същата причина на крайната опасност нямах нито минута за срещи и разговори, а трябваше час по-скоро да действам, да нанасям удари, да спасявам ръкописите. Единствената крачка, която тогава предприехме с Люша, беше изпращането на Альоша Шиповалников при Самутин — неправилен ход. През тези седмици Люша стана жертва на онова желязно движение, в което самата тя участваше от толкова години и което единствено обещаваше победа. Но сега й трябвали продължително съчувствие, грижи, ободряване, а те й липсвали и я обзело усещане за изоставеност — за изоставеност в озъбения свят.

Но нов удар не се стовари върху нашия кръг (тъкмо поради яростта и успешността на боя, в него именно беше спасението за всички ни). И скритите материали останаха непокътнати. Постепенно оздравяването на Люша отново взе да напредва и освободи място за грижи за И. Томашевская, тежко болна в Крим. А през октомври — неочаквано дойде от Гурзуф съобщение за смъртта на Ирина Николаевна (очерк 14). Още един удар по незаздравялото място, още един вихър от грижи.

През есента вече бях напуснал Фирсановка, у Ростропович не живеех още от пролетта, в Москва със семейството ми — не ме допускаше да живея милицията — и от ноември Лидия Корнеевна ме покани да изкарам зимата пак в Переделкино. Но това не доведе до по-чести срещи с Люша. Вече беше влязъл в сила жестокият и предфинален ритъм, бързах да довърша каквото мога — предговора към „Бързеят на «Тихият Дон»“ и, най-важното, статиите за „Изпод канарите“. Напълно разбирайки колко сложно ще бъде за двете Чуковски — и за майката, и за дъщерята, да приемат тези статии, колко чужди ще са им те, аз се престраших да им ги давам за прочит. Лидия Корнеевна прочете „Писмото до вождовете“ — и за мое учудване го одобри (за нея винаги висша мярка беше сравнението с Херцен: Херцен също е изпратил на Александър II писмо), прочете две статии от „Канарите“ — сториха й се донякъде чужди, но не я ядосаха. (Тя имаше предразположение към широта на възгледите.)

Реакцията на Люша беше съвсем различна. Тя за пръв път вземаше нещо мое, писано без нейно знание и със закъснение от няколко месеца, когато вече беше тръгнало (и към въпросните вождове, и към Запада). А и трите статии от „Изпод канарите“ — гъсто! непоносимо! И изригна като вулкан — с особена страст против православието и патриотизма. Люша четяла и едва ли не псувала, пишела ми на листчета, но от нетърпение сама се изпреварвала, изричала сърдитостта си на диктофонна лента, за да не забрави най-резките изрази, — къде се била дянала толкова присъщата й интелигентска уравновесеност, — а после от лентата ги преписвала на листчетата. Там тя ме ругаеше и кастреше с такава рязкост, каквато никога не е имало между нас. Да, ама и листчетата излизали хаотични — и тя се втурваше към Переделкино да ми изприказва всичко лично. Тук се забелязваше и онази емоционална подмяна, която съществува в женските караници: ядът по един повод се пренася върху съвсем друг. Но имаше и безмилостно разголване, което тя не беше в състояние да приеме отведнъж: нима толкова време е хвърляла най-добрите си сили в служба — на какво? Колко по-правилно, колко по-задължително е било да помага на дядо си през последните му години. А сега — на ослепяващата си майка, която работеше с такива невероятни трудности.

Отново влязох в трапезарията от същата стая, както преди 8 години; тогава — да се запозная с Люша при меката електрическа светлина, сега — да се обяснявам с нея при навъсената януарска. Още неоздравяла, бледа, отслабнала, в какво ли й се крепеше душата? — тя със сетна страст произнесе монолог против моята непоносимо-позорна, православно-патриотична, идеща „изпод канарите“ насоченост. Каза: „Сега разбирам колко е хубаво, че в жилите ми тече и еврейска кръв.“ Възразявах й отпуснато — нямаше как да я разубедя, по-рано трябваше да се заема с това, а и чувства не се разубеждават, а и всичко това ставаше през януари 74-та, не най-подходящото време за кавги. Люша се изтощи от този монолог, трябваше да си легне, да си поеме дъх, да си почине. С болка, с тъга виждах колко много съм пропуснал през дългогодишния път и колко късно е вече да се оправят работите.

Но и през тези месеци, и след този разговор тя ме молеше за работа. Събитията си вървяха вече извън нейното управление. А с какво разполагах аз в ония дни? Можех да й дам само да изработи хронологична мрежа на Февруарската революция, да избере от камарата революционни събития фрагменти, справки за отделни лица. Не отпусна ръце, хвала й! И чак до моето екстерниране и след него се крепяла достойно. Независимо от средата си, от възпитанието и съзнанието си — моето откриващо се — чуждо? — носеше ли го, носеше на гърба си, подлагаше рамо под моята задача като хипнотизирана, вървеше ли, вървеше напред.

През тези седмици и Лидия Корнеевна бе изключена от Съюза на писателите. (И в отговор хубавичко затръшва вратата зад гърба си.)

Скоро след това ме екстернираха и Люша пак идвала в нашето обсадено, разхвърляно жилище, откъдето цялото управление и евакуацията с капналите си ръце осъществявала Аля, — пак идвала всяка вечер след работа, под напрежението на онези часове седяла на бюрото ми, преглеждала, сортирала по пликове първоначалните варианти, материалите, много от които или самата тя била писала на машина, или знаела. Подготвяла архива за прехвърляне в чужбина, до която още не се знаело ще стигне ли Аля.

Първите месеци след екстернирането ми били тежки за двете Чуковски. И дъщерята, и майката били обсипвани с пощенски анонимки — ту стихотворни, ту с псувни на майка, ту със съобщения, че „лъвът е убит“, ту — че „ще бъде убит“. Тайни агенти и провокатори нахално нахлували в переделкинската вила, по музейному отворена за всички. Доносникът портиер в градския главен вход спирал посетителите на Чуковски, заяждайки се, че не са поздравили учтиво него, портиера (а спреният бил 75-годишен!). Поради ослепяването си Лидия Корнеевна можела да пише само с черни фломастери от чужбина, в митницата ги повреждали или ги пълнели с розова течност — неизбродими са държавните възможности да се правят гадории, и то толкова надребно, че чак те домързява и досрамява да протестираш публично. Навръх рождения ми ден, първия в изгнание, Люша, за да не ходи с преклонена глава, ми изпрати в Цюрих поздравителна телеграма — до враг на народа № 1, и с възхищение! ГБ не изтърпял това. Рано заранта по телефона — типичен диалог:

— Елена Цезаревна, обажда ви се еди-кой си от КГБ. Това не ви ли стряска?

— Не, защо пък?

То си е вярно, че не бяха 30-те години, не се втвърдяваш както едно време, вече е осмян КГБ.

— Много добре, значи ще можете да дойдете при нас през втората половина на деня.

— Не, няма да мога.

— А кога ще ви е удобно?

— Изобщо ми е неудобно да идвам при вас.

— Е, щом е тъй, ще дойдем да ви вземем с кола.

— Това би било крайно нежелателно.

— Ами тогава?

— Изпратете ми призовка.

— А, така ли, значи се признавате за виновна и искате да ви заведем дело?

Цялата фехтовка не се издържа:

— Ама не… Но такъв е редът…

— Говоря с вас учтиво като с жена.

— А с мъжете неучтиво ли говорите?

Оттам все по-твърдо:

— Обаждам ви се и ви моля да дойдете.

Люша, ядосвайки се и също навито:

— Не съм Бърза помощ, по телефонни обаждания не потеглям.

— А кога ще бъдете на работа?

— Не се каня да ви информирам.

— Добре, ще ви пипнем на улицата.

— Ще крещя колкото ми глас държи, ще викам минувачите!

— Но нали не винаги крещите?

(Намек за стълбищната случка! Ето как потвърдили, че са били те.)

— Но сега непременно ще крещя!

— Не е редно да разговаряте по този начин. Ами че ние непрекъснато сме с вас.

— Брей, съвсем като Господ Бог!

— Не, Господ Бог е с вашия приятел.

— С кой приятел? Много приятели имам.

— Когото пишете с главна буква. — (Дали са заловили изпратено по „втория начин“ писмо?…) Все пак би ни се искало да си поприказваме неофициално.

Ядосала се донемайкъде:

— Запомнете, че никакви неофициални разговори с вас няима да водя, само официални!

И затръшнала телефона!

И — не дошли. И — не я пипнали с пръст.

Човек трябва да им демонстрира твърдост на духа! — това Люша беше го усвоила в нашата борба. Но лесно ли се постига това от самотна жена против многозурлестата дългоръка машина?

После серия обаждания по телефона всеки ден:

— Днес чакайте бедуините!

— Камилите вече са на път!…

Уж всичко е от Илф-Петров, но те дострашава.

След няколко спокойни месеца тъкмо се зарадва: „оставиха ме на мира“, — не щеш ли, взлом в оставеното по дневно време жилище, обиск.

Гебистите си отмъщаваха и на книгите на Чуковски; и неговата „Чукокала“, и дори преизданията на детските му книги, и дори книгите за него — всичко спираха отмъстително.

Но — макар че беше отминало най-опасното първо време, когато човек още криминално е споен с неотдавнашната си дейност, — какво ли не може да се случи. Неотдавна не се сдържала и на едно събрание в нейния институт взела да ме защитава. На някои разпити на други хора гебистите я наричали „началник на контраразузнаването на Солженицин“.

За в случай на арест тя си приготвила най-простички линия: нищо да не отрича, да не шикалкави, а — да! помагах на руската литература! — и повече не желая да разговарям с вас.

След екстернирането ми тя още дълги години полагаше грижи за старата ми безпомощна леля в Георгиевск. И по „втория начин“ ми пишеше, изпрати ми сума важни книжа в Цюрих.

Познанството с мен помогна на Люша през оная далечна есен да се въздигне от душевния упадък. Даде й участие в огнената борба. Но пък й отне годините, душата й и я повлече по трагична орбита — полувъпреки нейните убеждения — накъде?…

(Настъпи новото време на Горбачовата „гласност“ и Люша първа се провикнала в „Книжное обозрение“ — за мен и да ме върнат в родината, вярно, неволно сресвайки ме при това ала съветски. В редакцията се изсипали безброй благодарни и известен брой възмутени писма. Читателите възприемали Люшината изява като нечий външен глас, никой не знаел колко сили, време и сърце е дала тя на този автор. (Бел. от 1990 г.))

9НАТАЛИЯ ИВАНОВНА СТОЛЯРОВА И АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСАНДРОВИЧ УГРИМОВ

Когато през 1906 година революционерите решили да хвърлят във въздуха намиращата се на Аптекарския остров в Петербург вила на Столипин и така да го убият заедно със семейството му (и убили трийсетина души и още трийсетина тежко ранили, заедно с децата му, а Столипин останал невредим), една от главните участнички в покушението, „дамата във файтона“, била 22-годишната есерка максималистка Наталия Сергеевна Климова, от видно рязанско семейство. Тя била арестувана и осъдена на смърт заедно с другите участници в покушението. Самата Климова не подала молба за помилване, но това направил вместо нея баща й — член на Държавния съвет, ни повече, ни по-малко. По негова молба императорът помилвал двете взели участие жени — Наталия Климова и Надежда Терентиева, дъщеря на търговец. Новата им присъда била доживотна каторга. (Докато очаквала екзекуцията, Наташа Климова прехвърлила извън затвора предсмъртното си писмо, което по-късно било публикувано и предизвикало пак в печата отзива на С. Л. Франк: то „ни показва, че божествената мощ на човешката душа е способна да превъзмогне“ дори страданията от неотвратимостта на насилствената смърт, „тези шест страници с нравствената си ценност тежат повече от цялата многотомна съвременна философия и поезия на трагизма“. (Климова започнала да излежава присъдата си в Новинския затвор в Москва, там скоро очаровала и духовно подчинила надзирателката — и с нейна помощ организирала прочутото „бягство на тринайсетте“ жени. (По съветско време бил написан киносценарий за това бягство, но забранили снемането на филма, тъй като сред бегълките нямало нито една болшевичка.) Отвън вече ги чакали. През нощта след бягството Климова била откарана в дома на либерален адвокат, където живяла в безопасност цял месец, докато жандармите вардели рязанската къща на Климови и имението им. След това облякла дълбок траур и адвокатът я качил на влак, който заминавал за Сибир. Тя се прехвърлила в Япония, а оттам оплавала за Лондон — при Савинков, отново в Бойната организация (терористична). Край Генуа, във „вилата на амазонките“ се събрали забегналите от Новинския затвор и други политкаторжници. Там тя се омъжила за революционера емигрант Иван Столяров, родила му две момиченца. През 1917-а той пръв заминал да се потопи в петроградския кипеж, оставяйки жена си бременна. Третото момиченце умряло скоро след раждането от инфлуенца, двете по-големи майката можала да спаси, но самата тя също починала. Толкова скупчена била тогава в Париж цяла революционна Русия, че се намерил от същия този Рязан, от същата улица, от съседна къща синът на рязанския съдия Шиловски, също политемигрант, меншевик, който осиновил и отгледал момиченцата (Наташа била по-голямата). Макар да казват, че две любови не се побират в едно сърце, в Наташиното се побрали и пълночувствената любов към Франция, и пронизително-преданата към Русия (но към революцията, на която служела майка й). В началото на 20-те години, 11-годишна, Наташа отишла на гости на баща си в Петроград (тогава това било възможно, в Рязан централната градина още носела името на Климова — родната й къща е наблизо, до същата градина) — и си дала дума, че непременно ще се върне тук, щом навърши 20 години. Сестра й Катя, която останала във Франция, казва: Наташа много приличаше на майка ни — по яркия си характер, по благородството на огромните намерения, по възвишените душевни пориви и същевременно — по готовността за действие, по дързостта при извършването му. Така и замисъла си — да се завърне в родината, тя провела неотклонно, независимо от трезвите съвети да не прави това и от основателните огорчения на парижкия емигрантски кръг: когато не се връщал никой, когато това било явно безумие — през декември 1934-та, веднага след убийството на Киров! (И никога не съжалила, дори в лагерния трап, а още по-малко сега, когато допринасяше за възраждането на страната. Ако милиони хора бяха се втурнали като нея — в огъня и опасността, историята ни може би щеше да потече по-бързо.)

Бащата на Наташа, веднъж вече интерниран край Бухара с тумба есери и измъкнат там от Е. П. Пешкова (и самата тя в миналото била есерка), сега посрещнал дъщеря си — а за разстрел го арестували чак след нейното арестуване. На Наташа все пак й предоставили две години ако не Русия, то поне съветска свобода — арестували я през 1937-а (доброволно завръщане в Съюза? то се знае, че е шпионка; хайде, ако не е шпионка, дошла е да върши контрареволюционна дейност. Още в първата лубянска килия тя срещнала… другарка на майка й по бягството от Новинския затвор! Извървяла жестокия общ път (и той — не се свлякъл от душата й, не бил забравен, горял) — и особено скъпо платила прекалено „ранното“ си излизане на свобода, през 1946-а, когато още никой не се връщал, това било още твърде непривично, съветските свободни хора не били готови да приемат излежали присъдата си затворници. След много премеждия през 1953 година можала (и то — с ходатайството на Еренбург и други влиятелни лица) да получи право на поднадзорно живеене в родния Рязан, откъдето майка й толкова лесно била тръгнала да става революционерка. Преподавала тук френски език. Години посветила и на бурен личен живот и надали самата тя е подозирала, че ще влезе в допир с взривни действия против съветския режим.

После времето поомекнало — изправяла гръб и Наталия Ивановна. През 1956-а се прехвърлила в Москва; дъщерята на Еренбург (с която Н. И. ходела в едно и също училище в Париж) склонила баща си да вземе Н. И. за секретарка. Към него като към знаменитост се леели писма с молби, идвали молители и мнозина от тях били бивши политзатворници — така че Н. И. си намерила мястото. (У Еренбург служила чак до смъртта му.)

А в Рязан някогашната градина „Климова“, в застрашаваща близост до областния комитет на партията, сега отбягвана от гражданите и ненужна на областния комитет, я заварих безименна, нямаше никаква диря от никаква Климова. Научих цялата тая история от самата Н. И., когато тя ми съобщи за нашето двойно землячество: по Архипелага и по Рязан.

Стори го през пролетта на 1962-ра, като изхитрува (и невинната й хитрост, и решителността й бяха типично нейни): предаде ми чрез Копелев, че трябвало да ми съобщи нещо важно (а просто искала да се запознаем; той ми обясни, че е бивша политзатворничка). Това беше времето на тайнствените движения на ръкописа на „Денисович“, вече ми беше известно, че сред другите, имащи тежест, го е чел Еренбург. (Ама на никого не е известно как е можал да го прочете измежду първите, когато Твардовски най-малко с него се канеше да споделя. Всичко било измислено от Н. И. Щом чула за повестта, отишла в редакцията на „Новый мир“ и от името на Еренбург помолила Закс да й даде повестта. Закс помърморил, но на такова име не посмял да откаже. Погледнала — а на първата страница на новомировци пишело: „А. Рязански“ — и ахнала: да не би да съм й земляк?) Веднага отишла при приятеля си фотограф — Вадим Афанасиев („Коженото яке“, мъж на братовчедка й, той по-късно и за нас работеше понякога, помагаше ни). И чак след това занесла ръкописа на Еренбург. — Горкият А. Т. не оценяваше съвременните технически средства. И така се разхвърча „Денисович“ по самиздат — за негово смайване и тревога, за моя дълбока тогава радост, а всъщност — пагубно-опасно за съдбата на повестта — сега пък — и съобщението на Н. И, очевидно с някакви новини за движението на ръкописа, за мнението на важни лица? — и аз доста неохотно й се обадих на Еренбурговия телефон, както беше ми предложила тя. Наталия Ивановна тутакси настойчиво ме покани в жилището на Еренбург. (Нищо не беше казано направо, но от нейното оживление и настояване като нищо можех да си направя заключението, че работодателят й седи до нея и тръпне от нетърпение.)

Дойдох. Еренбург (на когото повестта, между другото, никак не му харесала) нямал нищо общо с това и бил в чужбина, но седяхме в неговия кабинет. Н. И. плетеше някакви новини, но те явно не бяха достатъчни, за да оправдаят посещението ми. (А тя сигурно е търсела начин да окуражи автора?) В такава ситуация бих се разсърдил на всеки друг, но не и на стара политзатворничка със запазено живо чувство на нашето племе и спомен за нашите острови — не можех. А и тя беше ме повикала не просто за да ме позяпа, а и да ме провери, да види доколко устойчива е в мен насоката ми, доколко съм готов за многото предстоящи ми в най-скоро време изпитания, няма ли да ме подмамят настрана, няма ли да ме направят шербетен. Разговорът ни веднага подмина литературните теми, стана по концлагеристки прост и аз неволно прекрачих границите на предпазливостта, задължителни за съветския, а особено за литературния, склонен към бъбривост свят; засегнахме въстанията в съветските лагери, чух от нея: „Ами трябва да напишете за това!“ — не се стърпях, не повдигнах рамене, а й открехнах: „Вече е написано!“ И в отговор видях изблик на радост. Чак на прага, тихо, за да не я чуят близките на Еренбург, ме напътства: да не се отметна, да не ме поквари предстоящата слава. „Не се бойте! — спокойно я уверих аз, — няма да се отметна!“ По-късно ми казваше: „Тъкмо оттам тръгна предаността ми към вас. Хем с какво предчувствие? — излизам от апартамента, слизам на долната площадка — внезапно ме тегли да се върна. Какво ли съм забравила? я да се върна — и вие се обадихте по телефона. И така няколко пъти.“) Напълно сигурен бях, че със слава няма да ме купят — на стената на съветската литература се изкачвах с напрегнати до краен предел мускули, като с тежка тарга с хоросан, да не го изплискам. А днес — не го ли изплисках? не казах ли нещо излишно? Сърцето ми подсказваше, че не, че е наша. И така излезе.

След като установихме съчувствие помежду си, се виждахме набързо два-три пъти, нищо съществено не се добави, но доверието ми към нея се заздрави. Странни съчетания се наблюдаваха в нея: най-объркани представи за световните събития — и непоклатимо отвращение към нашия режим; крайна женска хаотичност, нелогичност в говоренето, в постъпките, — и неочаквано стоманена прямота и вярност, когато ставаше дума за главното Дело, за ясна преценка, за безпогрешно дръзки решения (това по-късно, с годините, все повече го забелязвах). Превъзходно възпитана, деликатно-тактична, ненатрапчива, с лек характер — и надменно твърда пред ГБ (години по-късно пак ще я викат за разпити, в Лубянка, само че не бяха надушили главната ни линия.)

Най-неочаквано след около година Н. И. пристигна с приятели в своя стар Рязан, отби се при мен. И кой знае защо, в този мимолетен миг, без още да съм подтикван от нещо неотложно (Хрушчов още беше на власт, още разполагах с някаква анемична защита, но все пак някой ден неизбежно ще ми се наложи да прехвърлям микрофилми на Запад), усетих го като тласък, — дръпнах Н. И. настрана и я попитах: ще се наеме ли да осъществи някой път такъв номер. И без да се поколебае ни най-малко, с безтрепетната си лекота, без да се замисля, веднага ми отговори: да! само че — никой да не знае.

Зародилото се между нас доверие веднага направи скок напред.

Вече имах готова за изпращане капсула с лента — но не беше спешно; пък и път нямаше, опитите ми бяха несполучливи. Но когато през октомври 1964-та свалиха Хрушчов! — аз се видях в небрано лозе: положението ми изглеждаше крайно опасно: острите зъби на врага сигурно щяха бързо, а може и внезапно, да се забият в гърлото ми. (Предвидливо приписвах на режима някогашната му революционна динамика, как е виждал сметката на мнозина преди мен. Оказа се: динамиката дотам е загубена, че за този скок тепърва щяха да им потрябват: до първия обиск — 11 месеца, до първия решителен удар — 9 години.) Новината ме завари в Рязан. Още на другия ден бях у Н. И. в Москва и я попитах: може ли! кога?…

Наталия Ивановна винаги се бе отличавала с бързината на решенията си и с кадемлията си ръка. Неоспорим късмет съпътстваше много нейни, дори лекомислени, начинания, каквито също съм наблюдавал. (А може би — не късмет, а някаква непобедимост, когато се захванеше с нещо?) Така и този път, веднага изскочи и удобен случай: синът на Леонид Андреев, който живееше в Женева, както и сестрата на Н. И., те се познават, тъкмо сега гостувал в Москва. Н. И. присви очи и реши: ще помоли Вадим Леонидович, той няма да й откаже!

Заръча ми пак да дойда в Москва към края на октомври. Дотогава тя вече беше говорила с Вадим Леонидович. И една вечер ни срещна в стаичката си, в комунална квартира, на Мало-Демидовската уличка. В. Л. се оказа джентълмен от старата школа, сдържан, донякъде сух, изключително благороден човек — и всъщност тъкмо това благородство вече му отнемаше възможността за избор, възможността да отхвърли такава молба — за руската литература, а и за съветските лагери, където и родният му брат дълго бе лежал. (После Наталия Ивановна ми рече, че В. Л. преценявал това предложение като оказана му чест.) Беше дошла и съпругата му Олга Викторовна, осиновена дъщеря на есерския лидер Чернов, доста приятна, изпълнена със съчувствие жена, която одобряваше решението на мъжа си и беше готова да раздели с него всички последици. И ето че те, формално същите съветски питомни зайчета като нас, незащитени не само от дипломатически имунитет, но дори и от чуждо гражданство (паспортите им бяха съветски, в следвоенния патриотичен ентусиазъм на една част от руската емиграция В. Л. приел съветско гражданство, отчасти за да пътува по-често и по-лесно до родината), се наемаха да пренесат експлозивната капсула — всичко написано от мен за 18 години, от първите непримирими лагерни стихотворения до „Кръга“! Те и не знаеха, не вникваха точно какво има там, но достатъчно добре разбираха, че е взривоопасно. И щяха да го пренесат, това решение бяха взели още преди срещата ни.

Тази вечер тогава ми се струваше най-великият момент в моя живот! Което бях бленувал още в заточението, което бях си представял като единствено в живота ми салтомортале — взе че стана делнично тихо, в учтив негероичен разговор. Гледах двамата съпрузи като чудо. За самата операция почти не говорихме. Извадих от джоба си тежката натъпкана алуминиева капсула, малко по-голяма от топче за пинг-понг, отвинтих я, показах им ролките — сложих я на чайната масичка, до бисквитите, до сладкото. А си говорихме за синтаксиса, за мястото на прилагателното спрямо неговото съществително, за жанровете, за книгата „Детство“ на самия В. Л., издадена в СССР и която бях чел. А Наталия Ивановна ме подкокороса да разкажа за най-поразителното, което носех в себе си, — за лагерните въстания. Женевските старци слушаха смаяни.

И нима толкова просто се сбъдва — цялата пълна мечта на живота ми? И сега ще остана със свободни ръце, окуражен, независим? Друг път такава острота, такава опасност няма да се повтори! Оттук нататък животът ми ще стане вече по-лек, все едно че хвърча с шейна по нанадолнището.

И този дар ми донесе Наталия Ивановна! — Ева, както скоро започнах да я наричам шифровано. Случайност и дори лукавство имаше в първата ни ненужна среща у Еренбург. А чрез такива неузнаваеми случайности се вряза като лъчи неизбежността: да получа помощ и от концлагеристкия континент, и от отломките на попиляната емиграция, и от Рязан — от Русия.

На 31 октомври 1964 година, две седмици след възцаряването на Колективното ръководство, моята малка бомба прекосила границата на СССР в московската аерогара. Тя просто кротувала в страничния джоб на сакото на В. Л., той не знаел никакви похвати, а митничарят, като видял паспорта му, попитал: не сте ли син на писателя? И повели разговор за писателя, сериозно тарашуване нямало. Капсулата минала, тъй да се каже, покрай аурата на Леонид Андреев. (Тогава ми изглеждаше — благоприятна.) Ева изпратила приятелите си и те дори успели да й намекнат за сполуката — докато си говорели от срещуположните галерии на горния етаж.

Когато след една година се провали архивът ми у Теуш, не остана и следа от някогашното ми ведро настроение след изпращането, а целият живот ми се струваше погребан под купища черни скали и се гърчех във вилата на Чуковски — неочаквано малко преди вечеря като светъл ангел (но в тъмна лъскава рокля) пристигна при Корней Иванович по някаква работа Ева! — на всичко отгоре току-що завърнала се от Париж, още обгърната от тамошната лекота, още неадаптирана отново към кучешкия ни живот. Не беше очаквала да ме завари тук, не я очаквах и аз нея! Пристигането й беше просто свръхчудо (понеже се страхувах да не оставя следа, не можех нито да й телефонирам, нито да я посетя, а толкова ми трябваше жива нишка — натам, към свободния свят!) Престорихме се, че сме непознати, и Корней Иванович на нова сметка ни запозна. Докато вечеряхме, Ева слушаше ли, слушаше за зачестилите тукашни преследвания и неволно възкликна: „Да, в тази страна не може да ти доскучае!“ Това — веднага след Париж (където би могла да остане завинаги), но за учудване беше: пак без нотка на съжаление и за сегашното й завръщане! После на К. И. му хрумна да я изпрати до гарата, а пък аз исках да си поприказваме с нея във вечерната тъмнина — поверително — и едвам убедих насред пътя К. И. и Люша да се върнат. И двамата с Ева продължихме да се тътрим към гарата, наваля ни някакъв щастлив дъжд, говорехме си и се уговаряхме — както винаги объркано, с нея необъркано не става, — и аз имах усещането за направо небесна подкрепа, както винаги лека, засмяна, безкористна.

Ева стана за мен втори въздух. Само чрез нея подземната ми работа внезапно се озаряваше от светлинка оттам — как вървят там работите ни, преводът на „Кръга“ на английски. Достатъчно беше тя да ми даде знак, да изрази намерение — срещахме се незабавно. И при всяко мое идване в Москва се стараех да я видя. Къде ли не сме водили с нея нашите преговори: ту срещайки се уж случайно в книжарницата в сградата на Еренбург, бродехме из вътрешните дворове и градинките в центъра (така тя ми показа двора на Бахрушин, където, без още да знам, от 70-а година щеше да живее бъдещото ми семейство и откъдето щяха да ме арестуват за екстернирането); ту — по булевардите; ту — в двора на Петровия манастир; ту тя пристигаше при мен на вилата в Рождество и двамата сядахме отделно от всички или отивахме в гората да си приказваме на спокойствие. Необходимостта от толкова много срещи, договорки, предоговорки и препредоговорки се диктуваше не толкова от самата работа, колкото се обясняваше с особеностите на нашата (вече бях я свързал и с Люша) приятелка: в живия разпилян разговор, сама нарушавайки неговата система, тя постоянно пропускаше нещо важно и после ми телефонираше тревожно, че трябва да се срещнем, — и си изясняваше (и то не окончателно) пропуснатото. Аз постоянно я упреквах (а тя — мен) в непредпазливост, в неблагоразумие, но смайващото беше, че тя се заплиташе във второстепенното, а настъпеше ли решителното действаше точно, смело — къде се дяваха всичките й гафове? В най-опасните моменти я обземаше не само безстрашие, а и крайна „натуралност“ на поведението — вероятно беше я наследила от майка си. (А как чела Ева „Архипелага“! — тук проличава целият й стил: замъкнала и трите машинописни тома в службата си — в апартамента на Еренбург. А той точно през тия дни — да умре. Сега ще се заредят — опис, комисия? Втурнала се да ги изнася, жената на Еренбург я спира: „Какво изнасяте?“ Кипнала: „След толкова години не сте ли ме опознали, как така ще ме подозирате?!“ Изнесла ги.)

Напрегнатото темпо на делото винаги много ме е пришпорвало, не ми стигаше време просто да си побъбрим с нея или да й се порадвам. Но като еманации от всичките, от многото ни срещи се оформяше: какво вродено несекващо благородство има в нея (да не допусне постъпка на по-ниско равнище), колко е пропита с щедрост, как се съединяват в нея гордостта и ненатрапчивостта, и абсолютно приятелската простота.

Кадемлията ръка!… През май 1967-а, след като разпратих 250 екземпляра от „Писмото до конгреса на писателите“, аз се спотайвах в Переделкино у Чуковски. Минаха се 11 дена от писмото и конгресът вече приключи, а никъде на Запад не го отпечатаха, не го публикуваха. Не щеш ли, Ева — била на гости в друга вила, но ми се обади по телефона — ме покани да се поразходим. Такъв план изобщо не беше ми минавал през ум, а на нея мигновено й хрумнало: „Нямате ли някой излишен екземпляр? Дайте ми го, ще го изпратя още днес!“ (Донякъде с тази задна мисъл тя бе докарала в Переделкино френския изкуствовед Морис Жардо, а той имал добри връзки с „Монд“ и тя го накарала да й обещае.) И след три дена писмото се появи в „Монд“, гръмна — и кампанията беше спечелена! Когато стана случката с телеграмата на „Грани“, трябваше спешно да разбера кой е тоя Виктор Луи — и се появи същата тази Ева, deus ex machina: познавала го от Карлаг, московско момченце, което предлагало на чужденци да им обмени валута, в лагера имало съмнително поведение.

Още в самото начало Ева не току-тъй беше помолила само никой да не знае. Тя определено и конкретно имаше предвид тогавашната ми жена Решетовская. (Ева виждала тази опасност несравнимо по-рано от мен.) Но веселите ни, приятелски и непринудени оношения с Ева не можеха да се скрият от жена ми. Освен това нашите безконечни, никога не докрай изяснени работи все ни караха да си шепнем, да се уединяваме дори когато Ева просто ни идваше на гости. Всичко това не можех нито да го постигна, нито да го обясня другояче, освен като кажа на жена си, че се занимаваме с твърде сериозни работи, с онези, тоест — със свързаните с чужбина. И Ева като че ли го разбираше. Но през есента на 1965-а, когато вече се водеше следствието срещу Синявски, Ева при една наша тайна среща ме попита: „Но жена ви нали нищо не знае?“ Ами направо, от устата ми, нищо не знаеше, но имаше очи, но — виждаше. (Със сигурност можех да кажа, че не знае нищо само за участието на Андрееви, ама все пак: две години по-късно в апартамента на Царкинята в присъствието на седем-осем души поканени, сред които беше и жена ми, стана следната среща: доведената от Ева млада Олга Андреева-Карлайл от Съединените щати излезе е мен да си шепнем на балкона.)

Над Ева още тогава надвисна сянката на опасността и, мрачна, черна, виси до ден днешен. Предчувствието й не беше я излъгало много години преди това: през 1973-та на Казанската гара Н. Решетовская директно се закани за Ева, посочи я, и то единствено нея, като пример на кого ГБ ще си отмъщава за отпечатването на „Архипелага“. (Тъкмо тази закана ме накара да се изкажа открито през лятото на 1974-та в интервюто си за CBS.)

Вярно, скоро ще станат две години оттогава. Престоялите облаци не дават буря. Да пази Господ!

По време на една от срещите ни в началото на 1966-a, тъкмо бях пристигнал от Скривалището, още в движението на „Архипелага“, Ева ме запозна със своя близък другар Александър Александрович Угримов — от самото начало с намерението, че и той ще ми помага.

Веднага много ми хареса този човек — от него лъхаха несъмнена сигурност и хумор. Дори ми се стори — постоянно зевзешко настроение, което е направо безценно в конспиративното горене, но бях надценил въпросното му качество, сигурно е имал щастлив период в, общо взето, тежкия си живот. За сметка на това още много негови качества ми предстоеше да изпитам по-късно, например — острия му аналитичен ум, проницателната му предпазливост. „Под тавани“ не може се разприказва (жилището на Ева, сега на Даевата уличка, смятах за доста несигурно, Ева свободно се срещаше с много чужденци и често им се обаждаше по телефона — и тъкмо в това се състоеше дръзката й тактика на откритостта: чужденците и френските дипломати я познаваха и това я крепеше пред властите), — взехме да умуваме с какво ли Александър Александрович ще може да ми помогне. И той ми предложи нещо, което след провала на моя архив беше най-ценно: укриване! Укриване — дори на големи обеми и на няколко места, по желязна система: не у самия него, а у така наречените „къртици“, които според неговите условия изобщо нямаше да познавам. (И така спази условието, че и днес не мога да посоча, кажи-речи, никого, макар те да държат моя динамит цели 8 години.) Аз го свързах с НН-овците — и оттам той взе втория ми главен архив, който спасих от Теушите, който с годините се удесетори по обем — нали по-нататък започнахме да изкарваме всичко на пишещи машини и не държехме сметка за обемите — толкова добре и просторно бе уредил всичко А. А.

Бащата на Александър Александрович — А. И. Угримов — бил помешчик, професор по агрономия, президент на Московското дружество за селско стопанство, а през 1917 година — и директор на департамента по земеделието. Майка му — от известно еврейско семейство, дъщеря на адвоката Гаркави, но християнка, членка на Московското религиозно-философско дружество, децата си възпитала в православната вяра и нашият А. А. (роден през 1906-а) като малък прислужвал на о. Йосиф Фудел; вкоренена дълбока църковност, но без фанатизъм, се бе запазила в него за цял живот. През 1922-ра цялото им семейство с баща им било екстернирано в чужбина. В берлинската емиграция на А. А. му се налагало да работи и като шофьор, и като електротехник, после се прехвърлил във Франция, завършил селскостопанско училище и станал мелничар. Като мнозина в емиграцията се отнасял страстно към политическите течения. Отначало се присъединил към монархистите легитимисти, после известно време бил и „младорусин“. През Втората световна война активно участвал във френската Съпротива. След войната възстановил съветското си гражданство, защото мечтаел да се завърне в родината си и да я възражда след военната разруха. За нас, клетите съветски арестанти, този порив беше необясним, а за тях, след четвърт век в изгнание, колко им се е искало и колко са вярвали! — че са настъпили коренни промени и, макар и накърнена, се възвръща отколешна Русия. А. А. се възхищавал от доблестта на Червената армия и превъзнасял Сталин за победата над Германия, за реванша за 1914–18 година. (Наистина, жената на А. А. далеч не споделяла неговите надежди.) Той се записал в Съюза на съветските граждани и заедно с всички тях бил изселен от Франция в края на 1947-а. А в родината много скоро били арестувани и той, и жена му, и балдъзата му, и тъща му — по известното „дело на Даниил Андреев“, само престарелият баща на А. А. не бил вкаран в затвора. (Чувството за вина, че е погубил семейството си, го хвърлило в пропаст, после цял живот го разкъсваше.) А. А. преминал през жестоко следствие в Лефортовския затвор, получил много алинеи по член 58 — и за връзки със световната буржоазия, и по подозрение, че са го изпратили в СССР (наградите от съюзниците допълнително влошили положението му), — вярно, получил „нормалната“ десетачка, само че с конфискация на цялото му имущество. А тъкмо тогава вече се създавали специалните лагери и изпратили Угримов в Речлагер край Воркута. Там през лятото на 1953-та попаднал и в лагерна стачка. И след като преживял всичко това — все пак не съжаляваше, че се е завърнал в родината, и сега направо не можеше да си представи своя живот без тия лагерни години. Наистина, казва: „От Русия вече не се възхищавам, руския народ повече го жаля, отколкото обичам. На бъдещето на страната и на цялото човечество гледам крайно песимистично.“

А на мен отначало беше ми се сторил такъв веселяк…

Първо измислихме с А. А. за гарантиране на скривалището, че и с него няма да се срещаме, между нас засега също ще има междинно звено. С тази роля склони да се нагърби Георг Тенно, но скоро се разболя, отпадна. „Попречи“ ни и близкото приятелство, което се установи между А. А. и мен: оказа се, че ни е интересно да се срещаме и ей така да си поприказваме, да се посъветваме. Покрай приятелството му с Ева, после чрез нас — с Аля, нарушихме правилата на безопасността, обичахме да се срещаме и четиримата наведнъж, и по-късно А. А. често ни идваше на гости. Добра работа свърши и леката кола на А. А. (далеч не всеки има, а той беше доверен, свой, секретен човек — много ни помагаше в транспортирането. (Той сам предложи как да го наричаме зашифровано: „Данила, файтонджията.“ И му се лепна — Данила.) С тая негова кола чак злоупотребявахме: в нея уреждахме някаква съвсем ненужна моя среща с едно Евино протеже, италиански журналист. Данила вече и просто по приятелски пристигаше в Рождество, може би позволявайки да забележат номера му. (Пред жена си го наричах „Александър Николаич“.) Пак той докара в Рождество Люша и Кю да преписват „Архипелага“. (А на мен ми подари специална старинна огнеупорна касетка без ключалка, веднага с част от ръкописите я зарових в земята, без да се досетя, че тъкмо така с минотърсач лесно ще бъде открита, ръкописи не бива да се заравят в метал.)

През лятото на 1971-ва ми се наложи да замина за юг и с моята кола се смяташе за опасно — нае се да ме кара Данила със своята. В Новочеркаск надвечер тялото ми се покри с едри флюски — помислих си, че съм се прегрял на слънцето, ще ми мине. Стигнахме с А. А. до Тихорецкая и още доста ни предстоеше да видим, да посетим заедно — но ми стана толкова зле, че се наложи да се завърнем в Москва. (Бяхме потеглили конспиративно, ГБ явно засякъл, че съм заминал, но не самото ни отпътуване, и не ни проследиха из пътя.

Но виж Добавката от 1992 г.)

А обемът на пазеното от А. А. непрекъснато се увеличаваше, той вече водеше две картотеки: едната за Аля (пощенските марки), другата за Люша, които не се застъпваха. Малко преди екстернирането ми условията станаха по-строги, започнахме да се правим на непознати.

Тук обединявам Ева и Данила в един разказ, защото от 1966-а всичките им подпомагащи ме замисли и действия бяха общи. През тях мина и по-нататъшният развой с изпратената лента на „Кръга“ — Вадим Андреев беше приятел на А. А. от емигрантските години (и обвинително влизал задочно в делото на брат си, тоест в следственото дело на А. А.). Ева и Данила заедно участваха в подготовката и уреждането на моите срещи ту със старите Андрееви (те от време на време пристигаха да си карат отпуската в СССР), ту с Олга Карлайл, дъщеря им, ту със Саша, сина им. Ева и Данила постоянно бяха ту свидетели, ту съветници, ту преносвачи. Колкото А. А. обичаше старите Андрееви, толкова винаги е изпитвал антипатия към Олга Карлайл, но фатално не се намеси и не ме предупреди. (Аз самият трябваше да си отварям очите, но ме притискаха изключителността на срещите, краткостта и опасността им и това, че вече бяхме избрали Андрееви.)

В началото на юни 1968-а, докато в Рождество допечатвахме „Архипелага“, а в Париж вилнеели революционните студенти, възхитеният от подвизите им Саша (Александър Владимирович) Андреев пристигна в едноседмична командировка в Москва с група от ЮНЕСКО. Той весело се обадил на Ева, че й носи армагани, че ще й разкаже за славните студентски вълнения, на които московчани толкова по еснафски не съчувстват („защо щръклеят? я нека поживеят у нас, та да разберат!“), а тя тутакси се сетила, не я свъртало на едно място: не е ли това слука, дали да не изпратим сега по Саша „Архипелага“ на Запад?

За тия няколко страховити дни тя още тогава си записала кратки бележки, после ги изгорила; през 1974-та, вече след екстернирането ми, отново ги написала, Аля ги изнесе, сега ги ползвам. Та: и преди това, и след това Ева много пъти рискуваше с моите работи, но както личи от бележките й, не била усетила достатъчно добре всички останали опасности — дали пък не е била вътрешно безгрижна? Не, на нея самото й държане беше такова безгрижно, външното. А „Архипелагът“ заемал размери, по-големи от всичките ни съдби, размерите на самата Русия. Тази операция й струвала десетдневно свръхнапрежение, незабравимо и до днес.

Първо, да не допусне опропастяване на „Архипелага“. Да остане вечно тук — значи да погине. Но ако го спипат в ръцете на Саша на митницата — още по-голяма погибел и за книгата, и за автора, и за всички — толкова много имена са посочени в „Архипелага“, на още живи хора! — и за самия него. И пак — Андреев, допустимо ли е да го моли за такава услуга? И ще се съгласи ли той? Но за сметка на това — чисти ръце: безкористни хора, с истинско руско чувство и няма да злоупотребят. Ако изтърве тая възможност — кога ли ще се появи подобна по-късно? Тези си съмнения Ева споделила с А. А. и, доколкото може да се разбере, той я разубеждавал, напомнял й, че е зает с по-важна работа — с постоянно опазване. (И като оглеждам цялата случка сега, след десет години, ми се струва, че е бил прав, много благоразумен човек.) Но Ева вече се била навила и трудно някой щял да я спре. Пристигнаха в Рождество, повикаха ме да идем в гората. От нейните бележки личи колко трудно й е било да вземе това решение и още не го била взела докрай, но на мен, спомням си, ми говореше с такава убеденост (винаги победоносна!), че бързо надви съмненията ми. И наистина, такова стечение: тъкмо в деня, когато завърших „Архипелага“ (и със запас от няколко дена за преснемане на лента), и — в чисти ръце! Как да различи човек свободата на нашето решение от Божието предначертание? Решихме, без да сме попитали младежа: да! Впрочем, както си спомня Ева, аз съм им казал: „Действайте само ако има 99% за успех, иначе не.“ В операцията този процент комай далеч не бе достигнат.

Саша приел въпроса обречено-спокойно, усещал, че ще го помолят. — Не те ли е страх? — Страх ме е. Но все пак съм русин. — След един ден предложил такъв вариант: киномеханикът щял да изпраща контейнер с киноматериалите на тяхната група, ще го помоли да пъхне там и капсулата с нашата лента, ще му каже: „Това са ръкописи на дядо ми. Ако взема да ги изнасям от Съюза официално — ще загубя сума време. Помогни ми.“ За втори път сянката на Леонид Андреев съпровождаше моя ролка. Но контейнерът пътувал дори непломбиран, неохраняван от дипломатически статут. В събота срещу Петдесетница цялата им група трябвало да излети за Париж. Киномеханикът щял да потегли с влак по Св. Дух; във вторник Саша се надявал да го посрещне в Париж и лично да извади ролката от контейнера.

И комай всичко щяло да мине спокойно, ако в четвъртък вечерта Саша с московските си роднини не бил дошъл на гости на А. А., а той, след като те си тръгнали, с тройната си предпазливост не бил зърнал през прозореца, че долу ги следели: единият от следящите тръгнал подир момчетата, другият хукнал нанякъде. (Не съм напълно сигурен, в други случаи прекомерната предпазливост караше А. А. неправилно да тълкува ситуацията — тогава, когато следене не е имало. Но Ева до ден днешен настоява, че проследяването се потвърдило, само че по несвързан с нас повод. Възможно е.) През онези дни никой от нас не постави под съмнение следеното и поради това пет дена подред треска ни тресе. Най-напред — Данила и Ева: да продължат ли операцията, или да се откажат от нея? Който не е живял в конспирация, не може дори да си представи това потиснато и съсипващо те състояние, когато, може би наблюдаван, подслушван, без да имаш време, нито възможност да се посъветваш, понякога изнемогвайки от наближаващия провал, не можеш да освободиш волята си от отговорността и трябва да вземеш решение, от което ще зависят и мнозина скъпи за теб хора — и делото. Решили: „да приемат битката за родината в тази достъпна за нас форма, и то именно сега!“ По-късно Ева успяла да хване по телефона един от московските роднини на Саша, напълнила разговора с глупости и вметнала припряно на френски: „Снощи, когато сте се прибирали вкъщи, са ви следили.“ (Ако ги следят изкъсо — и тая фраза ще е хваната…) Оня (макар че не знаел никакви тайни) разбрал за какво става дума и завел Саша да преспи на сигурно място. После — размишленията на Ева с Люша (била отишла при нея да вземе капсулата). Колкото повече умували — толкова по-опасно им изглеждало. И не в резултат на тая равносметка, а пак под напора на чувствата си Ева взела „бомбата“.

В събота сутринта срещу Петдесетница се били разбрали така: в метрото, на спирка „Кировская“, на уречено място Ева се срещнала със Саша и му предала — не „бомбата“, не — пакет с детски играчки: ако ги забележат и хванат пратката, ще останат с пръст в устата. Поговорили си за вчерашното следене. Сега май нямало никого. Разбрали се: във вторник сутринта, щом извади капсулата от контейнера, Саша се обажда в Женева на Евината сестра Катерина Ивановна (ранена през Съпротивата, тя останала инвалид и почти винаги си била вкъщи) и тя предава по телефона условна фраза на Ева в Москва. А самата „бомба“ Саша сега ще получи не от нея, а на следващата спирка, „Дзержинская“, от А. А…. (Всичко е разиграно не по-зле, отколкото ако го била организирала Климова, Евината майка.) Но когато А. А. на „Дзержинская“ се приближил до Саша изотзад и го хванал за ръката — Саша трепнал прекалено забележимо. И нашият Данила променил плана си: решил да поостане със Саша, да го поуспокои. Извел го от метрото на тиха улица до колата си. (Но щеш ли, още едно произшествие: някакво такси стояло досами неговата кола с вдигнат преден капак; потеглили, потеглило и то подир тях… Дали подир тях? Не са ли това излишни подозрения? Изчезнало някъде.) Не нарочно, така им се наложило, направили кръг около „Большая Лубянка“, около „бутилката“ на Дзержински — Данила с ръце на волана обяснил на Саша как да се пресегне и да вземе „бомбата“ от чантата му. Предали „Архипелага“ на Лубянския площад!… Данила закарал момчето близо до мястото, където отивало.

И тъй, работата криво-ляво беше свършена, оставаше ни да чакаме. Но тъкмо тогава се скапаха уязвените нерви на всички ни: недоизяснените заплахи ни притискаха тъпо. Лентата беше излязла от ръцете ни — но доникъде не беше стигнала, висеше без контрол и в опасност. Люша хукнала да ме търси в Рождество, аз отидох в конспиративната квартира на Гледачката (очерк 10), винаги готова да ме приеме, ключът е в джоба ми. Ева, за да не се мъчи през празничните дни в града, заминала за Таруса, където А. А. гледаше престарелия си баща. А Люша телефонирала, без да знае това, на Ева, а Гледачката от уличен автомат се обаждаше на Люша и Евиното отсъствие ни плашеше като вече започнал провал. (Сега разбрахме, че цялата ни операция е била дилетантска и паянтова.) И на слънчевия таруски речен бряг слънцето за нашите приятели било черен пламък. Безпомощното бездействие тежи. Хрумнало им да се върнат в Москва, из пътя се спрели до една църква, вървяла всенощната служба срещу Св. Дух, А. А. запалил по една свещ за всички участници, молил се. А Ева, макар и невярваща (но именно в църква се били видели за пръв път преди години), сега стояла в храма не с любопитство, а с бучка в гърлото: Господи, помогни!

В заклещилата ни минута кой ще ни разбере по-добре от Бог?

Когато се прибрала в Москва, Ева намерила начин да се обади на Сашиния роднина от неутрален телефон и разбрала, че Саша е отпътувал безпрепятствено. Отначало им олекнало, изкарали понеделника.

Но вече е вторник, пладне, отдавна трябвало да се обади сестра й от Женева — но не се обаждала, а самата тя не бива да я търси първа: ще стане невъзможно обаждането с условния текст.

Така се тормозили целия вторник — и нямало новини. И им замирисало на разгром: вече четат „Архипелага“ на Лубянка.

Чак в сряда заранта дошло освобождаващото известие. (Оказало се: парижката стачка, полуреволюция — била парализирала връзката от Париж, пресякла се враждебно с нашия „Архипелаг“.)

В сряда през деня, без много-много да крият тайната ми квартира, тримата — Ева, Данила и Люша — дойдоха да ме освобождават. Те ликуваха. Казах им полу на шега, полу на истина: „Ей, големи авантюристи сте били!“ И ги засегнах. Ако бяха се съветвали с мен през който и да било стадий от тази операция, щях да ги спра. Но те с огромно напрежение за 10 дена изкатериха душевен връх и естествено беше да се обидят, като ги нарекох „авантюристи“.

Но много по-обидно се оказа, че отбраните ръце, сменяйки се от чифт на чифт, сплескали цялата ни пратка — и тя не ни спаси в страховития момент. Саша Андреев, без да има никаква съветска тренировка, се държа геройски. Вадим Леонидович треперел над тази книга, дори купил комплект шрифтове, за да стане първият издател на „Архипелага“ на руски. А по-нататък при Карлайлови нашата капсула потъна в сухото сметкаджийство — и дълги години американският текст на „Архипелага“ не беше готов (за това другаде). За какво ли бързахме, рискувахме и се гордяхме?! — когато все едно че не сме го изпращали. „Архипелагът“ хем е на Запад — хем го няма. Когато стана нужда да се прави немският превод, изпратихме Бета (очерк 12) да помоли В. Л. да поиска копие на руския текст от дъщеря си — той се уплашил: ще се разчуе (а той е със съветски паспорт), и ни се наложи да повторим прехвърлянето на „Архипелага“ от СССР по много труден и опасен начин.

Това намерение — да вземем за ново преснемане машинописа на „Архипелага“ — а от кого? от Данила, — се натъкна на неговата съпротива. Той стана подозрителен и заявяваше на двама ни с Аля, че не бива да обезценяваме нито пазеното у Андрееви, нито цялата пратка около Петдесетница. А и още по-малко ни разбираше, доколкото цялата тази операция, с нейните жертви и страхове, беше сведена от Карлайлови до нула. Ако поради съпротивата му не бяхме изпратили отново през пролетта на 1971-ва „Архипелага“ на Запад, до провала през 1973-та нямаше да ги има немския и шведския превод; а руското издание, недостъпно за западния читател, щеше да прозвучи като самотен топовен изстрел в нощта.

Такива препирни възникваха между нас с Данила по делови решения на няколко пъти и, както пролича по-късно, прави бяхме ние, а не той, но подбудите му винаги бяха благородни, такъв си му беше характерът и това не бива да се подценява.

През целия си живот съм намирал време да разпитвам стъпка по стъпка за преживяното — или онези, които пряко описвах, или от които получавах свидетелски материал. Но за хората, с които просто живеех, за най-близките и най-свидните, такова време никога не ми достигаше. Така стана и с А. А. — той беше изключителен човек и вътрешната му духовна биография беше сложна, интересна, но не я измъкнах от него. Почти французин и аристократ в житейските си навици, нескована естественост и изтънчено-придирчив вкус, той бе успял да съхрани и чисто православното светоусещане от детските си години и да си остане до мозъка на костите руснак, само че привързан не към древна Русия, а към петербургския имперски период, дори с великодържавен отпечатък. Съвместявайки толкова много различен опит и преценки, през последните години той ми се разкри като изтънчен, умен и откровен рецензент. Уж двамата с него не бяхме противници, а все имахме разногласия. Сред приятелите ми нито един дори отдалечено не приличаше на него затова мненията му бяха ценни и неочаквани за мен, а поради потайността, кажи-речи, на никого не можех да показвам проектите си. На два пъти той попиля Нобеловата ми лекция, после я преработих неузнаваемо и тя много спечели от това. Настойчиво ме увещаваше да изхвърля някои крайности от „Мирът и насилието“, като правилно ме предупреждаваше, че ще допусна тактическа грешка: ще засегна и отблъсна целия Запад. (Да, тактически доста неща в моята публицистика бяха вредни и излишни, но сърцето ми ме подтикваше! Не може цял живот все за тактиката да мислим!…) Критикуваше и „Октомври Шестнайсета“, но противоречиво, от две страни едновременно: не бивало да се изказвам зле за царя, но не бивало да се изказвам зле и за кадетите. А те воювали помежду си на живот и смърт, избирай, ако можеш. Почти по същото време завърших, но не сколасах да го покажа на А. А. „Писмото до вождовете“, много съжалявам. Данила го прочете през януари 1974-та — когато „Писмото“ вече беше на Запад и няколко дена преди насроченото му отпечатване, ужаси се, предричаше, че на Запад това ще бъде просто провал, — и излезе прав! Макар тогава да бях много сигурен в себе си, че не мога да се „проваля“, че съм здраво стъпил на краката си. А през последните ми седмици в родината прочете и моите статии за „Изпод канарите“, изпращайки ми критични бележки и за тях, отчасти и значително одобрение, и все ми пробутваше Бердяев, Бердяев, пред когото винаги се бе прекланял, и ме е яд, че похабих за тоя Бердяев, за изпратената ми от А. А. книга, последните си два дена в Русия без никаква полза. А и самия А. А. една година преди това настойчиво го увещавах да участва в нашия „Изпод канарите“ — но той уверено ми отказваше. Също руска черта: толкова да мислиш (с бавно, дълбоко навлизане в проблемите, бързо никога не се наемаше), да имаш такива особени мнения, а да не можеш да ги излееш в завършена статия.

Дали покрай тия рецензии, а и изобщо във всичките ни разговори с Ева и Данила много пъти съм се вкопчвал с тях на шега, а понякога и сериозно, в преценката за Запада. С Ева това бяха чести сблъсъци. Според нея съм се бил изказвал за Запада прекалено добре — тя ме разубеждаваше, хулеше Запада — и днес със същата страст, която я беше тласнала навремето да зареже европейското благополучие и доброволно да замине да се мъчи в Русия. Друг път, разсърден за нещо на Запада, се изказвах твърде рязко — почти със същия плам и дори с крайности тя се втурваше да го защитава. И всеки път главната й теза беше: изобщо не разбирам Запада и никога няма да го разбера. Вярно, Ева не се отличаваше със стройни политически възгледи, но той! Тя беше напуснала Франция още преди 30, а за пръв път и преди 40 години, макар че прескачаше дотам от време на време и в самата Москва сега се срещаше с много чужденци, но беше сигурна, че пази живо чувство за Европа. А. А. — и той пристигнал преди 30 години, също беше сигурен в безпогрешността на преценките си. Аз никога не бях стъпвал там, но като слушах всеки ден по няколко западни предавания, не можех да не си създам тъжната представа, че Западът отстъпва по воля, дух и съзнание на болшевиките. И двамата осмиваха изводите ми, защото не допускаха толкова поразителна промяна на Запада. Споровете с тях ме обогатяваха и, както виждам сега, донякъде са ме подготвили за Запада.

През юли 1973-та те пристигнаха при нас с Аля във Фирсановка (Данила — специално за да прочете „Мирът и насилието“, защото отдавна се беше поотдалечил от мен). Понеже се опасявах, че из двора са разхвърляни микрофони, аз ги поведох на разходка по пътечката през ръжта. Това място е толкова руско, че в паметта ми направо се е врязал разговорът там — с Данила това беше последният ни неприпрян. Разказах им, че скоро ще предприема голяма атака. Че съм взел решение: вече да започна да печатам всичко подред. „След три години — уверявах аз Данила — укритото от вас ще загуби смисъла си, всичко мое ще бъде отпечатано и ще можете да се пенсионирате.“ Разсмяхме се, 67-годишният А. А. ме упрекна: „С последното ме засегнахте!“

Дори тогава още ми се струваше, че първият и главен удар ще се стовари върху мен. Че от мен ще започне всичко. А развръзката вече била близка, но ние не виждахме, че мен опасността ще ме прескочи, а ще надвисне тъкмо над тях, над неколцината ми близки хора. Впрочем от началото на 1973-та, когато първата ми жена взе да се изявява публично, в големия печат, на два пъти в „Ню Йорк таймс“, враждебно спрямо мен, — Ева и Данила доста се стреснаха: тя ги познаваше и двамата, макар и не в подробностите на действията им.

Верни наши приятели, те през всичките тия години докрай вършеха своята непрекъсната, неоценима, опасна и безкористна работа — помагайки ни. Ева отдавна беше престанала да е едничката ни връзка със Запада (но току прехвърляше по нещо с изящна лекота), обаче неизтощимо изнамираше с какво още може да ни бъде полезна, в това отношение погледът й беше остър. Ева докрая се държеше в съответствие с навика и смелостта си — без изобщо да се крие, без да потулва приятелството ни (с Аля много си другаруваха въпреки разликата във възрастта им), открито се обаждаше по телефона и ни идваше на гости дори през най-тежките обсадни моменти. Данила — и поради особеностите на характера му, и поради необходимата тактика на Отговорен Пазител, се държеше предпазливо, появяваше се рядко, избягваше прекалено острите моменти, гледаше да не бие на очи, името му не се споменаваше по телефона и под таваните, повикванията и срещите се осъществяваха тайно, прикрито. И, не щеш ли, сякаш тласкан от предчувствие, дойде в нашето обсадено обречено жилище на „Козицки“ 3 часа преди арестуването ми! Интуиция и дързост: просто да се сбогуваме! Бях потресен; струва ми се, че досега усещам прощалната ни прегръдка.

Мен ме екстернираха, семейството ми също отпътува. Най-спешното от архива Аля прехвърли по тайни пътища на Запад, — но все пак останаха в родината неподвижни десетки килограми книжа, и все още много доста ценни, и, кажи-речи, половината от това богатство беше у Данила.

Затова особено тревожна и неясна беше първата година след екстернирането ми: поради мудността на стичащия се до Запада архив (някои материали пътуваха по половин година); поради мудността на човешкото обмисляне, което не сколасваше да настигне външните събития; поради мудността на тайната поща — кога ли ще изпадне сгоден случай, кога ли ще пътува някой! поради мудността на конспиративните структури в самия Съветски съюз, — трябваше да се мине тази година и нещо, докато прегледаме всичко пристигнало, докато задочно по шифровани списъци уточним кое е останало там и се разпоредим кое да ни се изпрати, кое да се унищожи, кое е загубило стойност, а кое да се пази по-нататък като безопасно.

А отмъщението на ГБ можеше да се стовари върху нашите близки — най-вероятно през тия първи месеци, докато всичко още беше топло, докато те още продължаваха да са реални съучастници и имаше надежда да бъдат докопани някакви улики.

А с какво можех да ги защитя? Комай само с надеждата, че властите се страхуват от мен? (И те наистина се страхуваха, ударите ми винаги бяха неочаквани и силни.) През първата година правех сложни намеци в декларациите по интервютата ми, макар лично за себе си тук вече да бях разбрал, че Западът не ще се втурне да спасява моите Невидими и че не съм в състояние да им осигуря закрила.

Но ето че Бог ни помогна. Оцеляхме.

(Не, всичко това не завърши чак толкова леко, колкото може да ви се е сторило. КГБ все пак викнал Александър Александрович през 1974-та и му демонстрирал, че е запознато с някои подробности — например относно онази гонитба на избягалото „Теле“ по Коледа, която ни осигури поради нехайството си А. С. и която можеше да струва на Александър Александрович собствената му глава. (А аз на всичко отгоре същия ден го упрекнах, подозирах го, че е допуснал изтичане.) Но май поради Рождество Христово като в коледна приказка — всичко трябваше да завърши благополучно. Този разпит на Лубянка А. А. си го записал и ми го изпрати във Върмонт — и не съм в състояние да предам онзи въздух по-добре от него. [44] (Бел. от 1978 г.))

След екстернирането ми взели да нервничат „къртиците“, наложило се на няколко пъти да прехвърлят материалите. През тази година в Москва зачестили заплахите за повиквания и неочаквани обиски, но дотогава всичките ми укрити материали бяха унищожени. До лятото на 1975-а целият ми исторически дългогодишен архив у Данила (на три-четири отделни места, които и до днес не са ми известни) — всичко било изгорено.

Успяхме! Пак сколасахме да изпреварим КГБ! Сега КГБ можеше да има само подозрения и никакви доказателства.

През юни 1975-а се събрали тримата с Люша (заедно та да има свидетели, а не както Кю „изгаряла“), заминали за Рождество на Истия — и на тоя рождественски простор, срещу сиромашкия църковен купол, доизгорили тия десетки килограми — уж „излишен“, отишъл на вятъра труд, доста неща — със съжаление.

Но и цялата природа се крепи на това, всичко живо: че във всяко развитие и във всеки род трябва да има резерв, трябва да има излишно, което именно гине, само и само главният ствол да расте.

А Ева — първата измежду заподозрените (и просто засечена от ГБ, цялата оклепана с доноси) — не само че не замряла, не се спотаила през тая година, ами с предишната си самоуверена храброст водела свободния живот на извънщатна преводачка, срещала се с чужденци, сред тях — с наши, и през месеците на затишие, когато се сменяли лицата, когато бивали изгонвани кореспонденти, когато се нарушавали каналите, — възобновяваше с нова енергия прехвърлянето на цели чанти и куфарчета от моя архив. Сега, през пролетта на 1975-а, това се следеше с доста по-голямо внимание, стана значително по-опасно, а чужденците се стреснаха. А от края на 1974-та, след като излезе от печат „Изпод канарите“, Москва ни запуши официалната поща и в двете посоки (не пускаше дори пощенските картички за рождения ден на детето), — та Ева тогава се нагърби и с връзката ни по „втория начин“ с всички наши приятели.

От есента на 1974-та в културния отдел на френското посолство се появило ново лице — корсиканката Елфрида Филипи. Аз никога не съм я виждал, Ева ми я описа по следния начин: „Красива, стройна, обича ли те — става обаятелна, не те ли харесва — става ледена. Сприятелихме се от пръв поглед, отведнъж разбрахме, че в известно отношение сме синхронни, без думи. Нейната бърза решителност, готовността й да изпита всички страхове, опасението й да не накисне някого, живият й интерес към Русия… На опасните места пробутваше нещата, обезоръжавайки с усмивка и грация. Гениално бърза: докато тиквеникът си отвори устата, работата е свършена.“ Така например искали да разделят една пратка за мен между трима пътуващи, тя я претеглила на ръка, казала: „Вземам всичко наведнъж!“, като по тоя начин много улеснявала Ева, Данила и „къртиците“. (Същевременно беше прехвърлено и едно-друго от Б. Л. — на всеки чифт помагали ръце съм благодарен.) (По всяка вероятност става дума за Борис Леонидович Пастернак. — Бел. пр.)

Този огромен пакет от Ева, изпратен чрез Елфрида, Степан Татишчев (очерк 13) ни донесе в парижкия хотел „Д’Исли“ на Рю Жакоб, на мансардата — и тогава стана повече от символично съвпадение, каквото може да създаде само Историята. Донеслият си отиде, на канапето още стоеше на камара непрегледаната пратка от Наташа Климова-младша, а по същото тясно таванско стълбище след две минути при нас влезе Аркадий Петрович Столипин — онова синче на Столипин, насмалко неубито при взрива на Аптекарския остров от Наташа Климова-старша, — при което той беше дошъл при мен да обсъдим черновата на моята глава за Пьотър Столипин. С тоя благ човек седяхме приятелски, а край нас бяха пликовете, също така приятелски изпратени ми от дъщерята на несъстоялата се негова убийца.

Така за две трети от столетието се преобърна Русия. Дъщерята със същия талант и порив, каквито притежавала майка й, сега работеше и рискуваше в срещуположната посока. (Макар че не беше се отдалечила кой знае колко от есерския начин на мислене: непрекъснато кълнеше Столипин и виждаше в съветския строй продължение на царския.) Всички сили на здрава Русия вече се обединяват, вече действат задружно.

(ДОБАВКА от 1978 г.): През есента на 1976-а Ева дори я пуснаха в Швейцария при сестра й. Тя в никой случай не можела да иска в съветското посолство виза за Щатите: хем е забранено да се променя страната, хем ще се разбере, че идва при нас. Но с наша помощ (американците й издадоха временна вложка към паспорта) тя благополучно пристигна при нас във Върмонт и изкара у нас пролетта на 1977-а. Много се ядосваше, че привлечената от нея Олга Карлайл се е отметнала и пише враждебна книга, но и непрекъснато ме уверяваше, че това са глупости. Четеше „Невидимите“ — и ме помоли да й дам тоя 9-и очерк (щяла да остави препис в Париж — и да занесе един в Москва, да го прочете на А. А. и чак тогава да го изгори).

Когато ми обясняваше преселването си в Русия през 1934-та, каза: „Не идвах за мъки, моля ви се, не мога да ги понасям, идвах за радост. Но претърпените мъки не притъпиха любовта ми към Русия, а я заостриха.“

А сега пред нея стоеше примамливата възможност: да остане на Запад завинаги. Дълго се тормози, дълго избира. Решаващото й писмо според мен по-добре от моя преразказ предава тези нейни прежиявявания [45].

(ДОБАВКА от 1986 г.): През 1981-ва Александър Александрович се разболял тежко и се поминал. (Баща му доживя до 100 години, мислех си, че и А. А. ще живее дълго. Но не.) Още един приятел загубих. И още един концлагерист, хем с какви остри завои в съдбата му! Ама това не е чак дотам изненадващо в нашия жесток век.

А Наталия Ивановна никога не прекрати конспиративните операции, продължаваше ги дори с лудешка смелост. От 1975 до 1984 година на нея се крепеше не само целият ни таен пощенски и книжен канал с приятели в СССР, но и нещо още по-важно: помощта за нашия Руски обществен фонд в СССР, — и надали без нейните смелост и находчивост бихме могли да създадем такава пълнокръвна артерия. (За работата на фонда някой друг ден, надявам се, ще напиша подробно.) ГБ я дебнеше с все сила, но все едно никога не можа да я докопа.

Н. И. през последните години боледуваше от панкреатит. В края на август 1984-та внезапно почувствала силни болки, постьпила в болница — и след една седмица починала. (Преди смъртта си заръчала да ни съобщят: „Сега ще трябва да се спотая временно!“ — явно е усещала как нараства заплахата. Изплъзнала се от лапите — може би в последния момент.)

Доста цивилни гебешници се стълпили на погребението й, оглеждали присъстващите. Неколцина от тия юнаци отишли за описа на жилището й, правейки се на „стажант-нотариуси“. На братовчеда на Н. И. по време на разпита казали: „Знаем всичко за нея, отдавна я пасем и знаем кое къде се намираше в жилището й.“

Самохвалковци! Знаели са, ама не всичко.

Неуловимата им се изплъзна… И със закъсняло зъбене я залаяха във вестниците.

(ДОБАВКА от 1992 г.) През април 1992-ра в Москва бюлетинът „Строго поверително“ (кн. 4) пусна публикация, повторена в „Гардиан“ от 20.4.92 и отекнала като ехо на Запад, базираща се върху доброволното съобщение на бившия ростовски полковник чекист Б. А. Иванов. Той написал свидетелски показания [46]: че през август 1971-ва в Новочеркаск агенти на КГБ са извършили опит да ме убият (очевидно чрез инжектиране на отрова от рицин — бъдещият „български чадър“). Ето какво било това, а не „странно слънчево изгаряне“, както си помислихме с Александър Александрович тогава, а по-късно и лекарите — нито един от тях не можа да определи какво ме е сполетяло… Сега нов прочит придобива и онова място от разпита му в КГБ през 1974-та (приложение 44), когато гебистите попитали А. А. за съвместното ни пътуване с неговия автомобил, а той с уверена лекота отговорил, че пътуване е нямало, само ме закарал в Москва до гарата. На чекистите сигурно са им увиснали ченетата от такова нагло отричане, но — не можели и да го „затапят“ с възражението: „Абе ние бяхме по петите ви в Ростовска област! тъкмо ние барнахме Солженицин (с иглата) в Новочеркаск!“

10ВЪРВОЛИЦАТА В СЯНКА

Когато пишех основния текст на тази книга, много пъти разказът ми се натъкваше на някого от Невидимите. Отбелязвах си мястото, за да се върна към него след време, и го избикалях, изтривах. Но сега като пишех тия девет очерка — разказът ми отново засягаше нови и нови Невидими, тъй да се каже, от втория ешелон. И аз пак ги изобикалях, вече не от предпазливост, а за да се оправя по-чевръсто със сюжета. Но нали и тоя втори ешелон също ме поддържаше, крепеше ме, носеше ме, хем как от време на време! Само каменните опори ли държат моста? важна е и всяка греда в конструкцията. В рибарската мрежа само възли ли има? не, важна е и всяка нишка.

Като си припомням сега име подир име, образ подир образ, аз се притеснявам: а някои от тях и до днес са заплашени от подозрение или донос и над тях е надвиснала опасност, каквато над мен вече не тегне.

А най-напред е редно да спомена Анна Василиевна Исаева, служителка в пандизбюрото Марфино: макар че я заплашваха отмъщението на КГБ и наказателният кодекс, тя взе от мен, пази 7 години и ми върна през 1956-а мбя ръкопис „Обичай революцията“ (иначе не бих се наканил да го възобновя) и многобройни бележници с толкова ценните за мен извадки от Дал. Сърдечно съм й благодарен.

Чак сега се сетих: Гледачката. Прякорът е шеговит: заради това, че обичаше сама да си гледа на карти. А се казваше Анастасия Ивановна Яковлева — доктор на биологическите науки, фармаколог, изследваше вредните странични въздействия на лекарствата (и ако я послуша човек, изобщо ще престане да гълта лекарства, то аз и бездруго винаги съм бил на това мнение). Към 60-те години беше неомъжена и постоянно заобиколена от група млади хора, на които правеше добрини, на едни помагаше да завършат следването си, на други — да си уредят битовите проблеми, да получат жилище, да се назначат на работа, и ги обгръщаше всичките с атмосфера на любов не само към свободата, а и към Русия. (Второто не беше твърде разпространено сред образованата класа и всеки такъв срещнат човек беше находка.) От тази именно атмосфера се родили колективните писма на техния кръжец до мен, с по 20 подписа наведнъж, това и когато ме отрупваха с писма, беше необичайно, привлече вниманието ми. През 1963-та, докато още не бях изпаднал в немилост и не беше опасно за тях, посетих химическия им институт на площад „Зубов“. С Анастасия Ивановна продължихме да си кореспондираме и след това. Понеже вече знаеше как може да ми помогне, тя ми предлагаше да преписва на машина (давах й безопасните пиеси и първите варианти на „Р-17“, за да не се затрият пагубно, тя доста седя, доста работа свърши; на Запад за целта си има ксерографи, а у нас и мозъците ни са изчанчени, у нас — преписвай буква по буква), предлагаше ми апартаментчето си на „13-а Паркова“, ако ми дотрябва някой път да поработя на спокойствие. По време на разгромния ми период, през септември 1965-а, понякога се криех у нея, когато трябваше да се изплъзна от следенето, да си почина от опасността, да знам, че поне нощес — няма начин да дойдат. И отново изпитах остра нужда от нейния подслон около Петдесетница през 1968-а. (По невероятно съвпадение в 7-милионната Москва с нейните седемстотин квадратни километра жилищна площ скривалището ми през тази нощ се случило на 50 метра, през една къща от Саша Андреев, който нощувал у роднините си, след като бил сложил лентата в контейнера, а заранта щял да излети за Париж. Ако наистина са го следели, можел съм да се натъкна на тия ченгета!) Тъкмо тогава, самозаточен, притеснен, я помолих: „Анастасия Ивановна, хвърлете ми едни карти, кажете как ще завърши тая работа.“ Тя ми гледа в кухнята, мълком, рече ми само (дали защото ми се падали все лоши карти): „На човек като вас не му трябват гледачки.“ И така си е. (И си мисля: на никого не му трябват. В това има нещо от мръсотията на живота. Не ни е писано да знаем бъдещето — така не ни е писано, само предчувствия ни се изпращат.) Умът ми не го е побрал — по време на моите тревожни отсядания у нея, — а тя разказваше как е останала самотна. През следващите години, когато вече беше се пенсионирала, тя продължаваше да вдъхновява младежкия си кръжец — колко са ценни такива хора за растежа на поколенията. Но взела да се опасява от старческите болести и заминала да завърши живота си в дом за инвалиди край Клязма.

Или Иван Дмитриевич Рожански. Той беше фронтови приятел на Лев Копелев, чрез него се запознахме, а излезе, че сме можели и чрез Ева. Преди години лесно излизал в чужбина, през 1964-та се очаквало, че пак ще пътува. Предварително прие от мен моята капсула с лентите, държа я и непременно щеше да я пренесе, рискувайки главата си, само че няколко дена преди това бил викнат в ЦК и лишен от командировката (не заради мен). Повече щяха да са опасните последици, ако бяха му изразили политическо недоверие по време на митническата проверка. (Онази капсула я дадох на Ева.) После ми презаписваше магнетофонни ленти, които на никого другиго не можех да дам. Нещо важно за кратко време се пазеше у него и по време на разгромните ми дни през 1965-а, защото се сещам: тъкмо от жилището на Гледачката му се обадих от телефонния автомат, без да си казвам името, и още призори отидох при него да си поговорим, за да съм сигурен, че не мъкна подире си опашка. И. Д. беше син на известен физик, той самият — също физик, но въвлечен в официозно-представителния живот, от който обичаше да си почива в своята библиотека. Беше добър, широко образован, донякъде флегматичен по време на разговор, сякаш предпочиташе повече да мисли, отколкото да говори. Особено обичаше античната философия, беше издал книга за Анаксагор. Кодирахме го с прякора Царския син (дали Иван, дали Дмитрий — все тая). (Иван и Дмитрий — синове на Иван Грозни. Единият бил убит от баща си, другият — от Борис Годунов. — Бел. пр.)

Тогава по аналогия нарекохме Царкиня тогавашната му жена Наталия Владимировна Кинд. Но по-късно и с държането си, с руската си снажност, с лъчезарността си и с нещо вътрешно тя напълно оправда своя случаен конспиративен прякор. Тя беше душевно много богата, с развит ум, талантлив геолог, доктор на науките, с голяма душевна устойчивост — понасяше несгодите със завиден стоициъм. Но имахме ли време да оценим всички тия качества и чувства, да поемем излъчването им в нашата борба и надпревара? За нас важното беше: твърда и вярна е, жилището й е чисто, живее обособено от московското гъмжило. А значи — у нея могат да се уреждат срещи с чужденци (с руснаците — ту със старите Андрееви, с които тя се сприятелила още в Женева, по време на командировките на мъжа си, ту със злополучната Карлайл, ту с изпратения от нея Степан Татишчев). Царкинята беше голяма приятелка и с Ева, което съвсем затваряше нашия кръг, опростяваше общуването. За Царкинята нямах скришни книги, то се знае, че тя беше между първочитателите на машинописния „Август“, а преди това беше една от малкото, прочели „Архипелага“ рано, още преди да го довърша, помагаше ни да направим карта на Архипелага, по геоложка линия научила от Пахтусова за изтичането на тайната от Кю — и вече след смъртта на Кю по същата верига събра за нас сведения относно развоя на гибелните събития. През последните ни тъмно-буреносни месеци в родината Царкинята често идваше да се види с Аля и с мен и ни ставаше все по-близка, сколаса да дойде и когато вече бяхме получили призовката от прокуратурата, и много пъти идвала при Аля след екстернирането ми. Когато си мислех, че е надвиснал пълен разгром, ходех при нея да обсъждаме суровите глави от „Октомври“, тогава това звучеше академично. Завършвайки подготовката на „Изпод канарите“, приятелите ми в Съюза, а аз на Запад, — двамата с Шафаревич си разменяхме ръкописи чрез нея, живееха съвсем наблизо. Така Царкинята заедно с Ева се включи в основния канал. Докато тези очерци бъдат публикувани, вече не всички наши съотечественици ще разбират каква решителност се е искала, за да се включиш в „канала“.

(Минаха се години — ние продължавахме да си разменяме бележчици от чужбина, знаехме за нейните радости: ту че пак посетила тундрата — много я обичаше, ту че си купила вилно място край Москва, ту че заминават с Ева, Данила и Люша на почивка в Крим — беше ги сприятелило всичко предишно. Само тя знаеше, че Ева е пристигнала при нас във Върмонт — и тъкмо у нея в краймосковската й виличка бил четен на глас предишният 9-и очерк от „Невидимите“. Тази жива неосакатена вест от нас им се струвала, кажи-речи, неправдоподобна; Ева им разказвала подробности за Върмонт, което не бива да се прави под тавани. А в края на 1989-а гебисти дошли да й правят обиск (когато се стягал обръчът около Ева, около фонда), конфискували книгите ми, питали я откъде ги има, отговорила им просто: „Другарувах с него от 60-те години.“ Оставили я на мира. (Бел. от 1986 г.)

Отчасти чрез Царкинята, после и чрез Люша поддържахме връзка с Михаил Константинович Поливанов, един от авторите на „Изпод канарите“, математик, чиста душа, но с много малко приятели и на малко места имащ правото да се наслаждава на свободен разговор, като всички ни там, принудително-осакатяващо превити отвън. Самият М. К. беше вярващ, но дотам зачиташе чуждата свобода, че не кръстил децата си, докато били малки, а ги оставил да пораснат и да изберат (всичките се кръстили). Дълги години пазеше и „Архипелага“, и „Кръг“-96, най-опасните ми книги — ту в апартамента си (и какво ли не му се случвало: държал ги под ваната — листовете се намокрили, трябва да ги нареди да се сушат из цялото жилище, течението от прозорците ги разпилява; ненадейно дошли да правят обиск на отделно живеещата му тъща — носи всичко в гаража, вози го дори в колата си); ту у бащи си, без той да знае. По-късно го освободихме от тези ръкописи, но доста забранена литература му минаваше през ръцете, той самият я четеше, даваше я и на други за прочит.

(Все пак благодарение на голямата си предпазливост можа да избегне разните гебистки подозрения — и продължи да ходи в задгранични командировки, при което ни смайваше и радваше в Цюрих ту с внезапно обаждане по телефона от Париж; във Върмонт — с писмо от Италия. (Ама каква е орисията на съветските! — „Тук има и други хора от СССР, затуй с голяма мъка надвивам подозрението, че всяко мое движение, включително и това писмо, се проследява. Та нека не ви учудват следите от болезнена конспиративност дори в това писмо.“ Но в тези писма той — и почти единствен по онова време от родината, разкъсвайки глухотата, — правеше обширни, задълбочени, тогава много ценни за нас анализи на Възлите. (Бел. от 1986 г.))

Разширявайки конспиративната мрежа, всеки естествено действа по линията на близкото познанство и приятелството. Така например приятел на Люша от младежките й години покрай съседството им в Переделкино беше Николай Вениаминович Каверин (синът на писателя), когото кодирахме като Вел заради слабостта му към велосипеда. В Переделкино те с Люша лесно можеха да се срещат всяка неделя, без контрол. Коля бе израснал вече с неразлигавеното поколение, разбиращо, че може да извоюва свободата си единствено със своите собствени ръце. Той и лично беше твърд, точен в поведението, сигурен в осъществяването. В тези свои работи като че ли не посвещаваше баща си, но около него имаше някакъв свой младежки кръг, затова им дадохме размножителния „чекрък“ на Ростропович. (Той се оказал много ефикасен и те със съжаление го унищожили, когато положението станало напечено.) Коля помагал на Люша да намира нови скривалища за някои мои ленти и ръкописи.

(Чак сега научавам: той и приятелите му, без да знам, ме охранявали в Переделкино след моето писмо до конгреса на писателите. (Бел. от 1990 г.))

Той беше „стартът“ за много мои самиздатски публикации. През януари 1974-та, по тъмно, дойде при мен в Переделкино, дадох му — овреме, за един от стартовете в деня на арестуването ми — „В лъжа не се живее“. От него лъхаше готовност да ми оказва всякаква помощ, без да мисли за опасностите.

Необходимостта принуждаваше Люша да си има и свое специално постоянно скривалище, отделно от системата на Данила. През есента, струва ми се, на 1968-а й предложих такива пазители — сътрудници на Института за руски език на „Волхонка“. Единия от тях, Леонид Крисин, Люша и бездруго познаваше като чест посетител на К. И. Чуковски. А другата беше много милата Ламара Андреевна Капанадзе. Виждал съм я общо три пъти през живота си, два пъти — покрай тяхното институтско хрумване да ме поканят уж за образцов фонетичен запис на магнетофон, а фактически — да се запознаят с мен и да получат ръкописи за размножаване. (Между другото помогнаха ми в моите издирвания по кубанския и донския диалект.) Третия път ги викнах и двамата (пак на свидния ми и съдбовен Страстной булевард, пак на любимата ми „новомировска“ алейка до мястото, където той се разширява) — и веднага им предложих да пазят най-страшните ми книги, и то в голям обем. И не сгреших, не стана нужда да се разкайвам! Взеха всичко, без да им мигне окото, и го пазиха отлично. Льоня получаваше ръкописите от Люша и й ги донасяше, това беше естествено, защото продължаваше да работи над наследството на К. И, самата Ламара тъкмо поради законите на конспирацията за съжаление никога повече не я видях — нито да я опозная по-отблизо, нито да си поприказваме, а и Люша много рядко. Скривалищата на Ламара май се променяха — първо у роднини, невинни старци, после не знам защо й се наложило да пренесе ръкописите в жилището си на 2-ра Троицка уличка — по сарказъм на съдбата това била едновремешна квартира на Берия, сега превърната в комунална! Разбира се, само по себе си това скривалище беше несигурно: Ламара живеела сама, значи, когато излизала, оставяла ръкописите в комуналката! Но тъй като не се срещаше с нас и не се занимаваше с нищо друго непозволено, не би трябвало да привлече ничие внимание. Впрочем през лятото на 1973-та, когато бяхме съвсем закъсали, дойде тревожна новина и оттам: някакъв съседски гостенин на два пъти надзъртал през ключалката на Ламара, тя го спипала на местопрестъплението. Това може да е било и внимание към младата привлекателна жена, може да са били и пипалата на ГБ. По същото време Люша боледуваше след катастрофата, „Архипелагът“ се провали, нямах сили да се оправя с Ламара. Най-сетне, през есента, тъкмо бяхме се наканили да преточим от нея нашия архив — ненадейно от сърдечен пристъп задълго се тръшна на легло Льоня Крисин и работата пак засече, увисна. През нея есен имах усещането, че сънувам кошмар, трябва да направиш защитно движение с ръка, а всичко ти е парализирано. По-късно през есента нещата се оправиха, благополучно прибрахме архива оттам.

Още едно съвпадение: на същата тази 2-ра Троицка уличка, в съседната къща до Ламариното скривалище (!) през януари 1972-ра навръх Коледа в апартамента на Н. Н. Вилмонт, известния преводач и литературовед, завърши успешно организираната от нас с Анна Самойловна Берзер гонитба по дирите на избягалото „Теле“, което поради изтичането бе доприпкало дотук. С А. С. Берзер години наред поддържахме учудващо спокойни неизменни приятелски отношения — от запознаването ни в редакцията на „Новый мир“, още в старото помещение, от първите й тайни съобщения за движението на „Денисович“ по кръговете на ЦК — това ми се разказваше още в предишното й жилище на „Кречетниковская“, бъдещия „Нов Арбат“, откъдето поради събарянето на старата уличка сестри Берзер бяха лашнати в един скапан нов жилищен блок в покрайнините, приятелството ни продължи и когато съсипваха редакцията, когато вече и от новия „Новый мир“ принудиха Анна Самойловна да се пенсионира. Тя ми беше връстничка и следвала в МИФЛИ (Московски институт за философия, литература и история. Бел. пр.) тъкмо I по времето, когато бях там задочник, оттам идваха общите ни възгледи и спомените на нашето поколение. Самият й начин на мислене и възприемане ми беше близък, не се различаваха кой знае колко реакциите ни. И беше изключително скромна, тактична, кротка, несамолюбива и добросърдечна — то всички автори на „Новый мир“ я обичаха, не само аз. И макар че й липсваше тренировка, без трепет винаги беше готова да вземе, да скрие, да пренесе, да предаде всякаква тайна пратка — и понякога се ползвахме от помощта й. Имахме дори проект цялостното преписване на „Архипелага“ да бъде извършено от Люша в нейния апартамент — ще се шмугне при нея, ще се скрие, все едно че е заминала занякъде. Но се отказахме: техният блок пропускаше всички звуци, а цялото й обкръжение беше враждебно. Човек можеше да сподели с А. С. всякакъв таен замисъл и да е сигурен, че тя няма да го разкаже нито на приятелка, нито на сестра си. Просто не ми се е налагало да й разкривам повече. А тя сума неща научаваше за нас, разказваше ни ги, предупреждаваше ни, да речем — и изтичането на „Телето“ откри мигновено. Когато в Рязан ме изключиха от СП и никой не вдигаше слушалката на московския телефон на Аля — втори ми беше новомировският на Анна Самойловна, и така новината се разпространи! Стаята им в „Новый мир“, отдел „Проза“ — винаги е била свободен литературен клуб, всички идваха там да си побъбрят, да се посмеят, да се изплачат. Там и след разгромяването на редакцията продължиха да седят А. Берзер и Ина Борисова, продължавайки, доколкото и когато можеха, едновремешните традиции. При тях свободно можеше да ходи и Люша — и така във вече „комунистически оправения“ „Новый мир“ се предаваха от човек на човек моите ръкописи, разпространяваха се самиздатските ми декларации, а Ина, под външния облик на просто хубавичка жена — твърда, хладнокръвна, наблюдателна и много добре разбираща как стоят нещата, в самотното си жилище в „Аеропорт“ също години наред пазеше „Кръг“-96 и още нещо. Докараха ни от Запад руското издание на „Кръга“, още не знаехме пиратското име Флегон, мислехме си, че е издание на Андрееви, и Ина седмици наред всяка вечер сверяваше и коригираше — ужасяващо много неточности!

(Публикуването на „Телето“ неблагоприятно се отрази на Анна Самойловна, как да предвиди всичко човек?! Не можех да не я похваля и да не й благодаря — а заради това на редакцията на „Новый мир“ било наредено вече да не й дават работа на хонорар, частни поръчки, тя се озовала в същинска блокада. А на всичко отгоре започнала да ослепява. (Напротив, охуленият от мен в „Телето“ А. Д. Дементиев благодарение на това много се хареса на официалните кръгове.) (Бел. от 1978 г.))

Писателят Борис Можаев, мой много близък приятел, блестящ познавач на руското село и руската природа, но пак по селяшки извънредно предпазлив, изобщо не беше склонен да се завира в конспирации. Отхвърли и предложението ми да участва в самиздатското списание. Той представляваше въплъщение на вечното спокойно струене (или на зеления растеж) на народния живот. Топлото ни общуване протичаше така, като че ли страната ни беше свободна и двама писатели, общувайки, можеха да си позволят разкоша да се ограничат само с откритата литература. Но и той: през юни 1965-а ми помогна в тайното събиране на материали около Тамбовското въстание, прикри с измислената си кореспондентска командировка моето държано в тайна отиване там. (Както през 1972-ра друго едно мое пътуване пак до Тамбовска област ми прикри с роднинството си — той самият от Иноковка, Кирсановска околия, старият ми приятел от затвора Иван Емелянович Бриксин.) А после лорд Бетел (Британия) въвлече Борис чрез словашкия журналист Личко в тяхната авантюра, в тайни контакти, заради които Можаев насмалко не влезе в затвора. Борис се държа достойно, твърдо и изобщо не се уплаши, сякаш беше свикнал с всичко това.

От началото до края на 60-те години полето на съчувствие към моята дейност и отвращението от правителството бяха толкова определено изразени в обществото, че можех да моля за сериозна помощ дори случайни, непознати хора — и знаех, че няма да ми откажат, нито да ме издадат. Предлагаха помощта си и най-предпазливите.

В това поле на обществено съчувствие безброй безименни доброжелатели са ми преразказвали съдържанието ни партийните клевети от закрити трибуни, където те били слушатели. Обикновено не им знаех имената и не ги питах как се казват, но колко ми помагаха да се браня! с какво оръжие ме въоръжаваха! Получавал съм подкрепа от най-неочаквани страни.

В това поле на съчувствие и на Мстислав Ростропович му хрумнало да ме настани във вилата си — и така те с Галина ми направиха най-щедрия и най-спасителния подарък, който съм получавал през живота си. Но никой не би предположил и не би повярвал, че през 1970-а Николай Анисимович Шчолоков (парадоксално е, но си позволявам да набера и неговото име с получерни букви) — министър на вътрешните работи на СССР и приятел на Брежнев! — също тайно ми помогна, и то съществено. Как можа да се случи това? Работата е там, че жената на Шчолоков Светлана от малка другарувала с Ростропович: баща й буквално от гаровия площад прибрал и подслонил за дълго време в жилището си бездомния Леополд Ростропович, който бил довел в Москва талантливия си син да го урежда… Та веднъж Стива споменал на Шчолоков, че ми трябва подробна топографска карта на Източна Прусия (бях събрал такава през войната, но при арестуването ми тя се затри), и министърът ми я изпрати от щаба на МВР — обширна, обхващаща целия район на Самсоновите действия, вече грижливо слепена. Тя престоя у мен близо година (вече си мислех, че ще си остане завинаги) и издигна с цяло стъпало работата ми над „Август“: съвсем друго е усещането, когато я четеш като военен и виждаш всеки 100 метра от местността — все едно че си я обходил пеш. (А тези места сега са до Полша, кой ще ме пусне да ида там?…) Стива ми каза и друго: Шчолоков бил помолил да ми дадат московско жителство, само че му отказали по-горе. Когато се очакваше да замина за Стокхолм, той бързо изпрати жена си да вземе картата, за да няма улики. Но, както ми разказа по-късно Стива: радвал се, че не съм заминал, — рекъл: „Правилно е постъпил, нямаше да го пуснат да се върне!“ — и предложил в ЦК да почнат да ме печатат. Заради това насмалко не загубил поста си.

В полето на съчувствието (не само към мен, а към цялото Движение) можеха да съществуват бабички като Надежда Василиевна Бухарина, по различно време помагала просто в бита, в къщната работа — ту на Рой Медведев, ту на мен, ту на Сахаров, ту на Шафаревич, на всички видни „различномислещи“, лишавайки от грижи собствените си деца и внуци. (Казваше: „До гроб трябва да отслужвам, задето не съм лежала в лагер.“) Тя току печеше специални хранителни сухарчета за лагерни колети, срещаше се с жени на концлагеристи, помагаше им, раздаваше подаръци и книги за няколко провинциални града. По онова време типична добра бабичка, тя без колебание приемаше по нещо опасно в пазарската си чанта и го замъкваше където трябва. И винаги имаше на разположение две машинописки — да размножават безкористно всякакъв самиздатски материал. Тези три бабички образуваха „самиздатския батальон“.

(Прочута кулинарка, Надежда Василиевна и после години наред събирала на исторически дати в дома си на „Левшински“ всичките ни изпозапознати помежду си наши приятели, давайки им възможност да се съберат за юбилеи и печални годишнини. По Покров през 1982-ра й прилошало и за едно денонощие умряла от тромб в сърцето (била на 81). Опявали я в „Св. Никола в Кузнеци“, и надошли много хора. През нощта преди погребението в Москва ненадейно започнала виелица, натрупала сняг и я погребали на Ваганковските гробища като през зимно време, цветята и свещите в снега. (Бел. от 1986 г.))

А какво да кажем за бившите концлагеристи? Кой от тях не беше петимен да ми помогне? Вилхелмина Славуцкая, дългогодишна коминтерновка, излежала след това 10 години, ми издирваше сведения за Козма Гвоздьов, запозна ме с децата на Александър Шляпников и така аз черпех уникален материал; уреди ми тайна среща с Бьол — да му дам текстове за Запада. След арестуването и екстернирането ми — помагала на Аля да прехвърли събраните от мен книги за руската революция, забранени за изнасяне от страната.

(А след смъртта на Ева се нагърби с тайната артерия за подпомагане на нашия Руски обществен фонд — вярно, провалиха я покрай него през 1986-а, първият голям провал на фонда, и до днес гебистите я тормозят. (Бел. от 1986 г.))

Друга коминтерновка, разузнавачка, латвийката Олга Зведре (а още по-рано стара чекистка, която се познавала с всички шефове в ЧК), ме снабдяваше с неоценими показания.

По рязанско време се запознах с две възрастни сестри, едната — Анна Михайловна Гарасьова, през 20-те години лежала като анархистка, другата, Татяна Михайловна, я затворили за 10 години вече като съветска еснафка. Те ми събираха материал за „Архипелага“ и самия „Архипелаг“ пазеха на части в своята килната провинциална къщурка от XIX век, и фотоленти, и други ръкописи. („По-весело заживяхме, появи се цел!“) Тъй като имаха стенни печки, вземаха от жилището ни всички книжа и пликове, които не можеха просто да се изхвърлят, а непременно трябваше да се изгорят. Рано заранта след изключването ми от СП, когато гебистка лека кола дежуреше пред портата ми, дойде Анна Михайловна и отнесе в пазарската си чанта един екземпяляр от „Изложението“ — да го спаси, ако нахълтат в жилището ми.

В Рязан имах и още една вярна твърда душа — Наталия Евгениевна Радугина, тя беше свързана с Гарасьови, участваше в общата мрежа, помагаше ми безотказно. Предлагаше ми и да укрива, но не се наложи да й дам нищо съществено. А връзката ни с нея беше открита — и ГБ довтасал да й прави обиск в деня на арестуването ми. Преобърнали всичко с краката нагоре, откраднали едно-друго, но нищо противозаконно не намерили, останали с пръст в устата.

През 1964-та, когато изобщо не бях в немилост и открито работех във Военноисторическия архив, — в книгата за посетители зърнал подписа ми Юрий Александрович Стефанов — и дойде да ми благодари за „Иван Денисович“, да ми предложи помощ по архивите. Родом от Новочеркаск, като дете (но с необикновена наблюдателност и памет) свидетел на революционните тамошни събития (тъкмо такива неунищожени безобидни забърсва Желязната метла), навремето изкарал своята десетачка (а и покойната му майка също), — той и на 70 години беше още як, с тиквена плешива глава, грамаден казак, невероятно работоспособен: виден инженер по нефтодобива, талантлив и неуморен в службата си, само вечерно време и през неделните дни си чешеше крастата: общата история на Дон, на казачеството, а покрай това — и на руската императорска армия. Естествено, и възгледите му си бяха отколешно казашки, антиболшевишки (макар че настойчиво ги прикриваше зад изследователската си безпристрастност). Архивните му навици — къде, какво и как да се търси — бяха изключителни. Безкрайно много ми помогна той през годините с разгърнатите си справки — за отделни части и личности в старата руска армия и особено за казачеството. (Обща черта в СССР: всичките ми помощници, всичките ми сътрудници служат някъде, а цялата титанична работа вършат през свободното си време и съвсем безплатно.) По-късно, когато взех да получавам книги от чужбина, много зарадвах Дончанина (както бяхме започнали да го наричаме) с белогвардейски издания за казачеството. Свързах го с Люша, но той й създаваше много главоболия с неспособността си да говори кратко, с намеци по телефона — разкриваше доста излишни неща, излагайки на опасност самия себе си. А когато върху ни се стовари и Крюковото наследство (вж. очерк 14-и), Ю. А. стана главен преработвач на цялата тази купчина, а доста взе и за своите задачи.

В Ленинската библиотека Люша се запознала с една симпатизираща ми библиографка, Галина Андреевна Главатских, тя светкавично и виртуозно вадеше по Люшините (моите) запитвания не препоръчителни списъци, а живи десетки, ако не и стотици, книги — с отбелязани пасажи. По конспиративни причини никога не съм се виждал с Г. А. и съм й благодарил за помощта може би само с една бележка — и единствено от Люша знам, че тогава била на около 37 години, че е историчка, „скромна, тънка, изморена“. И — религиозна. Такива книги Люша ми мъкнеше в огромни количества от библиотеката, докарваше ми ги извън града и отново ги замъкваше в библиотеката.

Освен това и в специалното хранилище на Ленинка, тоест преграденото затворено място, работеше съчувстващата ни Вера Семьоновна Гречанинова. Понякога тя ми набавяше извънредно редки материали. Но я проследили или тя самата може би се доверила на някого — и я махнаха от специалното хранилище. И приятелката й Анна Александровна Саакянц, цветаеведка, също доста вестникарски материали прехвърли в специалното хранилище по моя поръчка, доста ми помогна.

С годините архивите един след друг взеха да ми отказват достъп и справки. (Във Военноисторическия през 1972-ра, след появяването на „Август“, чак следствие провели: кой е посмял да ми даде през 1964-та материали за Първата световна война!) А нужните ми материали, справки и отговори на въпроси все едно прииждаха непрекъснато. Ту — от Александър Вениаминович Храбровицки, литературовед, шопенхауеровец, зет на Короленко, голям специалист по архивите. Ту — от Вячеслав Петрович Нечаев. Ту — от професионалния историк Пьотър Андреевич Зайончковски. Ту от Владислав Михайлович Глинка, петроградчанин. Ту — от Евгения Константиновна Игошкина (пенсионерка на Гослитиздат, взе от мен темата „Гладът през 1921-ва“; тя беше сестра на онази машинописка, Олга Константиновна, препоръчана ми от Милиевна; години наред сестрите живеели и двете в Москва като чужди и покрай книгите ми пак се събрали). Ту се срещаха и съвсем чужди хора, съвсем официални, и старци (не ги познавам всичките, Люша работеше с тях без мен) — такава сложна епоха, чак и интелигенцията се е объркала — за кого е тя, какво мисли и какво представлява тя самата.

Имаше и един крехък, много умен младок, Габриел Суперфин, свръхталантлив за архивни издирвания. Той сам дойде при мен, предложи ми помощта си и ми помогна — по Гучков (глави 39 и 66 от „Март“) и някои общи неща за предреволюционна Русия. Не сколаса да свърши много работа но в момента на арестуването му през 1973-та в интервю пред „Монд“ нарочно подчертах неговото участие в моята работа — за да дам по-широка световна разгласа и по този начин да го защитя.

(Толкова крехък, че трепереше преди арестуването му (надвиснало над него заради самиздатската „Хроника на събитията“) — а се справи със следствието добре: от някакви мижави показания, дадени в началото, после изцяло се отказал, все едно че си върнал второто дишане, твърдо минал през процеса, независимо от крехкостта си твърдо понесъл и затворите, и карцерите, и лагерите — през 1978-а го заточили в Северен Казахстан. (Бел. от 1978 г.)

Дори в Таврическия дворец — да погледна заседателната зала на Думата и местата на феруарския кипеж — категорично ми бе отказано да вляза. И ако все пак попаднах там през пролетта на 1972-ра — аз, руският писател, в едно в руско историческо място от времето, когато са управлявали „руски“ вождове!, това стана само благодарение на риска и находчивостта на двама евреи — Ефим Еткинд и Давид Петрович Прицкер. Прицкер беше лектор в същата онази „областна партийна школа“, която окупирала и запушила Таврическия дворец и дворецът станал, тъй да се каже, поверителен. Еднократна помощ не в най-важното, но все пак в много съществен случай (оттогава не съм стъпвал в Ленинград, нали ме екстернираха) — как да не кажа добра дума за тоя безкористен помощник? Прицкер ме посрещна на прага иа двореца, преведе ме пред военния контрол и тръгнахме да се наслаждаваме на Куполната зала, после на Екатеринината, в лъчите на залеза (аз на всичко отгоре, понеже не бързах, я измерих в крачки, записвах си какви са стените, полилеите, колоните), после влязохме в думската заседателна зала, разглаголствахме, без да бързаме (а аз вече знаех кой от депутатите къде е седял), изкачих се на Родзянковия подиум, заоглеждах оттам, — ненадейно дотърча униформен пазач: „Давид Петрович, тази част от двореца сега се затваря, трябва да прекратите!“ Не стигнахме до Полукръглата зала, страшно ме е яд! Много се учуди Прицкер, но се подчини. Помолих го: не може ли сега да идем в крилото, където е бил Съветът на работническите депутати? Тъкмо влязохме там, дотърча друг пазач, повика настрана Прицкер — и смутеният лектор ми обясни, че трябвало изобщо да се махаме. Пожар! Спасявам се! Важното е караулът на изхода да не ми поиска документите, а после нищо не могат да докажат. Пред самия контрол — не бързам, ниско се кланям на лектора, дълбоко му благодаря, тръгвам си бавно. Не ме викнаха. И на двора не ме настигнаха. И до ъгъла не ме проследиха, не тръгнаха. Познали ли са ме, не са ли ме познали? Тогава защо беше тази суматоха? (На другия ден Прицкер се срещнал с Еткинд, единствен път, в градината на Мъжкия манастир, и го предупредил: „Нека смятаме, че не съм знаел кого развеждам. Ти си ми казал — доцент от Сибир.“)

(Прицер после си имал големи неприятности: заплашвали го с уволнение. Той възразил: „Но Таврическият дворец нали не е атомна подводница?“ Началникът му отговорил: „Таврическият дворец е режимно учреждение!“ Поискали от него писмено обяснение, Д. П. написал, че не знае фамилното име на човека, когото развеждал из двореца. Началството нямало доказателства и това го спасило.

А аз сега, след като вече привърших „Март“, не знам как да му благодаря: какво ли щях да правя, ако не бях видял Таврическил дворец с очите си отвътре?! (Бел. от 1990 г.))

Самият Ефим Григориевич Еткинд ми беше безспорен приятел вече пълни десет години преди моето екстерниране. (Директорът на института Боборикин преди изключването на Еткинд го предупредил в кабинета си: „Обвинението срещу вас е приятелството ви със Солженицин. Откровено ще ви кажа: аз ви завиждам.“) Всичко започна от едно писмо на безкрайно милата му жена, Екатерина Фьодоровна Зимина, до мен, в писмата й винаги имаше много хумор, весело беше да ги чете човек. Запознахме се в Ленинград. Е. Г. — многознаещ, остър. Ту заедно на театър, ту на вилата им, ту на съвместно автомобилно пътешествие (Кьонигсберг, Прибалтика), ту изнамира нови и нови хора в Ленинград, които могат да ми помогнат със справка, със съвет, със свършване на някоя работа. Винаги ми беше приятно да ходя у тях, събираха и интересна компания. Нямаше никаква необходимост и план да го привличам към конспирацията, това познанство, тази линия отлично си вървяха и ей така. Но такава беше засмукващата сила на вихъра около нашата борба, че никой наблизо не можеше да се запази ей така. Естествено е: да прочетеш нещо „новичко“, ама нали трябва да го вземеш и да го държиш, а след това да го подържиш още малко и да го скриеш. Целият открит начин на живот на Еткиндови, дълъг благополучен бит в интелигентска научна и литературна среда — съвсем не ги предразполагал към риск, към конспирация. Но — и цялата епоха ги тласкаше натам и неща, които в друга обстановка потъваха в забрава, през тези години се показваха подсещащо: и неговият, и нейният баща загинали в лагерите. И ето че през не знам коя година след запознаването ни получиха от мен за прочит „Архипелага“. Първо — много се уплашили, това им изглеждало прекомерно, разрушавал се всякакъв ежедневен нормален живот. Развълнувани, и двамата идваха в Москва да ме убеждават, че не бивало да разпространявам книгата по никакъв начин. Еткиндови бяха естествени с това, че не криеха страха си, но надвиваха и прекрачваха този страх. Така например, заминавайки за чужбина в началото на 1967-а, Е. Г. се престраши да вземе от мен вече готовото ми писмо до писателския конгрес (2 месеца преди самия конгрес) и с големи предпазни мерки го предал (този екземпляр после стигна до Би Би Си, именно от него четяха и громяха). Запознах ги с Люша — между тях се установи куриерска връзка с помощта на пътуващи познати и потекоха ли, потекоха от Москва към Ленинград ту най-новите книжки на самиздат, ту разни поверителни книжа. Дори един екземпляр от „Архипелага“ бил заровен близо до вилата на Еткинд. И така малко по малко Еткинд се озова близо до самия пламък и световната експлозия на „Архипелага“, на самия ръб на кратера, търсеше вътрешно равновесие и не се удържа. Измежду всички действащи лица от тази книга той единствен получи и открито сътресение, публично бичуване — и бе изритан в чужбина.

(Приятелството ни отначало продължи и в чужбина. Е. Г. ни посети в Цюрих, няколко пъти се срещахме в Париж (споделях с него проекта ми да се създаде Руски университет в чужбина, исках му мнението). Но после нещата се промениха. След две-три години Еткинд публично се изказа против мен: заяви, че съм искал за Русия нов византизъм, и то в самия разгар на екзекуциите в Иран, които накараха цял свят да изтръпне, — че искам за Русия нов Аятолах, а руските аятоласи ще са още по-лоши от иранските. Наложи ми се да му отговоря също публично — „Персийският трик“, есента на 1979-а. А след това Еткинд стана един от повсеместните клюкари относно моите никога несъществували теократизъм и антисемитизъм. (Бел. от 1986 г.))

А с Лев Копелев развитието беше такова: от нашата концлагеристка компания той пръв и най-много се сближи със столичните литературни кръгове, с чужденците. С Н. И. Зубов (който също познаваше Лев, от лагера) по време на заточението ни обсъждахме: ей тая наша книга с фотолентите; най-лесно може да я изпрати Лев. Когато пристигнах в Москва през 1956-а, бързо се разочаровах от чуждестранните туристи и разбрах, че трудно ще проникна в чуждо посолство. Но страхотно разчитах на Лев и все му четях ли, четях написаното в лагерите и в заточение, с надежда очаквайки: кое ли ще се съгласи да изпрати? Само че той не хвалеше произведенията ми. А особено през оная 1956 година — нали започваше „оздравяването“ на комунистическата система! — хич не му се искаше да й навреди, като снабди с оръжие „световната реакция“.

Обеща ми: най-много да даде на поляците моята „Република на труда“ — у тях през тия месеци май бурно се развиваше свободата, а най-важното беше, че е социалистическа. Но — и на поляците не я даде, така книгите ми замряха. Лев изобщо не придаваше значение на провинциалните ми творби, а все пак се срещаше с най-видните съветски и западни писатели. Оттогава и аз зарязах тази идея. Но след като през есента на 1960-а посвикнах с първия кръг читатели — не концлагеристи (семейство Теуш, семейство Каменомостски), през май 1961-ва докарах олекотения „Щ-854“ и на Копелеви в Москва. Макар че Лев определи това като „производствена повест“, все пак тук явно се усещаше известна пикантерия и те с Рая Орлова взеха да ме увещават да им разреша да я дават на тоя-оня „за прочит“, което беше напълно в техния стил. Отначало твърдо отказвах, но после се поддадох, те изцедиха от мен някакъв разрешен списък на читатели: семейство Рожански, семейство Осповати, Кома Иванов. И още същото лято и през есента започнали да я дават, без да се съобразяват със списъка. А през ноември 1961-ва, след XXII конгрес, се разбрахме, че Копелеви ще дадат разказа на „Новый мир“. Занесла го Рая Орлова. (Според нейната версия — с дебел намек го дала лично на А. Берзер, а според версията на А. Берзер: нищо съществено не обяснила, оставила го на бюрото й като някакъв незначителен „стихиен“ ръкопис — срамувала ли се е?) Но след като го дали на „Новый мир“, идеята на Копелеви била: да се възползват от ситуацията и широко да разпространяват повестта ми (стоварвайки вината за това върху списанието), а че тя ще бъде публикувана, изобщо не вярвали. А аз все пак донякъде се надявах. Но „Иван Денисович“ благополучно бе отпечатан и аз пак взех да подпитвам Лев: дали да не изпратим (нещо друго)? Из апартамента им щъкаха доста чужденци, но — не, не се нае. Вече бях загубил всякаква надежда — не щеш ли, през 1964-та Лев ми заръча да се подготвя да дам на Рожански. Рожански не ме излъга, взе пратката — ама му изгоря командировката. А аз вече се бях запознал с Ева и по-нататък не ми трябваха Копелеви. Само в момента на провала на архива ми, през есента на 1965-а, остро ми се доиска: да изпратя на Запад „Танковете“ и „Пруски нощи“, да ги спася. А Ева в този момент беше във Франция. Аз — пак при Лев. Той се нае и този път наистина изпрати — по Бьол. Колко се радвах, колко благодарен му бях! Но не знаех, че през двете седмици, докато ръкописите стояха у него, Лев ги дал за прочит на балдъзата си Люся, тя — на една своя приятелка, по-нататък ги преписали и това изтичане след няколко години щеше да ме заплаши смъртоносно: щеше да стигне до ГБ и да бъде използвано от тях против мен чрез „Щерн“. Тогава не намерих в себе си сили да упрекна Лев сериозно, а и в него не беше покълнало съзнание за никаква вина. Такъв си му е характерът: не може да се стегне за дълъг сериозен бой. Комично звучи, но нищо мое не мина през него, без да се провали. Дори такава дреболия като писмото ми до „Унита“ — нае се да го изпрати по Виторио Страда, но беше заловено на митницата. И когато след моето екстерниране Аля остана върху взривоопасния ми архив, загрижена как да го прехвърли на Запад, — потърсила Лев, но той не й помогнал. И слава Богу, пак щеше да стане някоя беля.)

През август 1973-та, когато „дисидентството“ взе да се цепи на течения, Лев се люшна към някогашните си марксистки симпатии („налееш ли веднъж катран в паница, и с огън не можеш го изгори“), към подкрепа на Рой Медведев. А ние с него, кажи-речи, прекратихме взаимоотношенията си след моята статия „Мирът и насилието“, когато ме обвини в „москвоцентризъм“ (виждал съм потисничеството в Москва, не съм го виждал в Чили и т. н.). Последната ни среща се състоя през декември 1973-та в Переделкино във вилата на Чуковски, където седях подгонен, измъчен, а той докара да ме запознаел, без да ме пита, без да ме предупреди, с американския издател Профър и жена му. Намери ме във вътрешността на горския участък: да вървим! Аз се възмутих: за какво са ми тия американци, не ща да виждам никого. Така се разделихме с Лев — и двамата начумерени и мълчаливи. Чак след екстернирането ми той видял „Писмото до вождовете“, след това „Изпод канарите“ — и станал яростен вечен враг на тази програма, а и на мен самия. Написал клокочещ отговор на „Писмото“, кажи-речи, по-дълъг от самото „Писмо“ (лош белег за една критика), винаги е толкова многословен — чак не можах да го дочета, а и не очаквах да открия там ценни мисли. После ми писаха от Москва, че навсякъде рязко ме „хули“, не може да се спре, дори и пред Люша и Л. К. Чуковская, — а какво ли е било пред чужди хора?

И все пак продължавах да обичам Лев, да помня грамадната му чорлава фигура и прямодушните му сърдечни постъпки: той беше щедър към всички и добър, ако не беше ядосан.

(След емигрирането му на Запад и взаимно примирителните ни писма той обаче лесно се вля в клеветническата кампания, която организираха около мен някои емигранти от третата вълна. През 1985-а отношенията ни се прекратиха при последната размяна на писма между нас. (Бел. от 1986 г.))

А доста голяма помощ ми оказа и Володя Гершуни, концлагерист от младини, мой познат от Екибастуз. Той с голям ентусиазъм ми мъкнеше редки стари книги за „Архипелага“ и по история на революцията. Той именно ми донесе „Беломорско-Балтийският канал“, единствената съветска книга със снимки на чекисти. Пак той ме свърза с М. П. Якубович. На Гершуни принадлежат и два термина, които съм употребил в „Архипелага“: „изтребително-трудови лагери“ и „комично загинали“ — за комунистическите ортодокси.

А всяко познанство тегли след себе си ново, кръговете се разширяват. Пак Гершуни ме запозна с друг благожелателен кръжец, подобен на младежкия кръжец около А. И. Яковлева, който подписваше колективните си писма до мен, — около Елена Всеволодовна Вертоградская. Всички те работеха в някакъв библиотечен партиен фонд, и то къде? на площад „Дзержински“, точно срещу Голяма Лубянка! Хем какъв фонд! — от някакви полузабранени, но все още неунищожени книги, така че имаха възможност да водят за бракувани уж унищожените, а в действителност да не ги унищожават, да ги дават например на мен. Поради острия недостиг на време, поради претовареността ми с работа неразумно малко се възползвах от това (да трупам ли книги, когато примката вече е на врата ми и не знам дори една ще прочета ли?), но все пак вземах по нещичко. И веднъж те настояха — да ги посетя направо там, във фонда, да се поразходя край рафтовете. Не бяхме се опознали както трябва, но пак станахме приятели. Всички сияеха — все пак си беше непредпазливост. Не знам какво им е струвало това, присъствал доносник — и си имаха неприятности. След това връзката ни позамря. А 10 дена преди екстернирането ми именно поради откъснатостта на тази група им предложих да съхраняват Крюковия архив. Приеха!

А Неонила Георгиевна Снесарева — нещастна полусляпа и мизеруваща жена, непрокопсала преводачка от английски, изтласкана от чевръстите „тръстове“ (тоест от затворените преводачески колективи), — дълги години се натискаше да ми помага с каквото може, петимна беше да ми отдели от оскъдното си свободно време. (Беше родом от Воронеж, дъщеря на свещеник, разстрелян от ЧК през септември 1919-а, когато белогвардейците наближили града, после цял живот трябвало да крие това — и така можала да завърши преводаческия факултет на Литературния институт; майка й изкарала 5 години в Соловки в началото на 30-те години, а след войната пак в лагер, и двете бездомни и съсипани цял живот. ) Снесарева ми направи сравнителен анализ на два английски превода на „Кръга“ (и насъбра достатъчно материал, за да докаже тяхната непригодност). Преведе ми книгата на Георгий Катков за Февруарската революция. Помежду си я наричахме Глухарчето. Благодарение на телефонните й гафове (притежаваше опасната способност неуместно и неумело да говори излишни неща по телефон и под тавани) ГБ си я следеше и сигурно са се надявали да докопат голяма плячка там: вече след екстернирането ми извършили обиск-нападение на жилището й, в нейно отъствие, но освен мои снимки нищо не намерили и оставили подигравателна бележка. (Дотам не я смятали за човек, че дори не криели, че са от ГБ.) А след нашето отпътуване Алик Гинзбург можал да привлече Н. Г. към Руския обществен фонд, да разпределя помощите за концлагеристи и за свръзка. Тя работела самоотвержено и безстрашно, той я хвалеше в писмата си до нас в Швейцария.

Имаше и още хора — живеещи твърде далеч, за да ги викна на помощ, за да намеря добро приложение на силите им. Такава беше в Ленинград Натаня (Наталия Александровна Кручинина, лекарка), не съществуваше задача, която не би приела (но поработихме с нея съвсем малко във връзка с Крюковия архив и „Тихият Дон“).

По същия начин се беше забила в далечния Ростов на Дон, осакатил и моите юношески години, състудентката ми от университета, по-възрастна от мен, Маргарита Николаевна Шефер. Пристигнах там май че през 1963-та и тя със сурово, тъмно, сякаш издялано от камък и антрацит лице, ми каза страстно: „Саня, дай ми каквато и да е работа — за революцията! Задушавам се в това блато!“ Можах да й отговоря само едно: „Премести се в Москва. Тук на никого не можеш да помогнеш.“ Няколко години по-късно все пак започна да ми преписва на раздрънкана машина, с отвратително индиго и отначало с много грешки. Преписа „Кръга“, а след това и пълния „Архипелаг“ и тези преписи не свършиха никаква работа, събирали са някъде праха, неотдавна били изгорени. (Но работа се вършеше, глава се слагаше в торбата…) Само преживяхме покрай това още една авантюра — едногодишния престой на комплекта у случайни хора в Ростов, в една барачка — как не се е затрил? как не са го открили? Нови тревоги, ново разкарване… През 1970-а Рита можа най-сетне да се пресели близо до Москва, тук установи контакт с Люша, с „НН“-овците (и — работна връзка, и да има при кого да избяга от черната си самота, да си изплаче болките). Пак с гафове, но и Рита се напасна на съзаклятнишкия стил. И днес тя е единствената доверена машинописка на сборника „Изпод канарите“, изведе го до всесъюзния самиздат и до световната известност.

И ето че наброихме само в този очерк близо четирийсет души. И по всички предишни очерци ще се съберат, като прибавим и неспоменатите, към четирийсет, а по-нататък има още над петнайсет, а и чужденците са двайсет, това прави вече над сто! — и всичките до един са Невидими!

Какво ли щях да постигна без тях?

През годините забравяш колко са, а сега те смайва списъкът им.

А имаше и следваща редица, още по-голяма — които са ми подавали честни ръце за помощ, много пъти са проявявали решителност и са рискували, само че нямахме нужда, не можехме да ги поемем.

Или които ни оказваха помощ еднократно — от неизвестността и си оставаха неизвестни. Например онези две момчета в радиокомитета на „Новокузнецкая“ — с лудешка смелост от чантата на гебист, който бил излязъл от стаята, извадили и преписали оперативната инструкция за следене, която след това цитирах в интервю (Третото допълнение).

Или пък Игор Хохлушкин. Отначало той (научен работник) се борел в Новосибирск, още оттам се обаждаше, после го къшнали преуспяващите пишман-учени. Някак можал дд „пусне корен“ в Москва, но вече без истинска работа, отначало като подвързвач, после като дърводелец, за сметка на това можел да си позволи да е свободомислещ. Но дори и този източник на препитание можа да приложи за обществена полза: доста самиздатски материали подвързваше безплатно. А когато дойде в Съветския съюз „Архипелагът“, но твърде малко и само за столиците — Александър Гинзбург, легендарният ръководител на нашия фонд, който на пръв поглед абсолютно не се побираше в съветските условия, ръководеше не само незапомнената помощ за семействата на затворниците и самите затворници — той покрай всичко това намислил да организира отпечатване на „Архипелага“ в Грузия, нелегално да го ксерокопира там от ИМКА. И всичко се връщало в Москва на коли, а после Хохлушкин в дърводелската си работилница в музея намерил начин да ги реже и подвързва досущ като книжлета — невероятно издание, смъртно опасно за издателите си. (Тяхната продукция освен с бледия си печат се отличаваше и с цената си: чуждестранните издания по 300 рубли книгата, а нашите — по 20, себестойност.)

Необикновено беше усещането: тук, в чужбина, да получа чрез Ева такава книга от Русия! Пише ми Игор: „С радост Ви изпращам като подарък тукашното издание на Книгата. (Тиражът й е 1500, първата партида — 200 екз.) Вярвам, че Бог не ще допусне да бъде пресечено това дело. Изданието е не само и не толкова за московските сноби, а за провинцията. Обхванати са градовете Якутск, Хабаровск, Новосибирск, Красноярск, Свердловск, Саратов, Краснодар, Твер и по-малки…“

Така си слагат главата в торбата руските момчета, за да закрачи „Архипелагът“ към недрата на Русия. Невъзможно и да си ги представя всичките, без да се просълзя…

А не е ли редно да причисля към Невидимите и онези непрозвучали и несломени герои, които, след като са ме познавали в миналото, устояха на целия натиск и не ме наклеветиха? Отец Виктор Шиповалников отказал да публикува статия против мен в „Списание на Московската патриаршия“, както му било наредено, и заради това бил подложен на гонения, и цялото му семейство, но не трепнал!

(А когато чекисткият агент Ржезач търчал да събира клевети против мен от свидетели на моя живот — как да си обясним, че повечето не се хванали на въдицата му, не са споменати, не са привлечени в неговата мръсна книга. Той не може да не е изкопчвал показания от Лидия Ержец, моя съученичка. От приятелите ми от студентските години — Емил Мазин и Михаил Шленьов. От фронтовите ми командири генерал-майор Травкин, подполковник Пшеченко, майор Пашкин и най-вече — от фронтовия ми приятел и съратник Виктор Василиевич Овсянников — именно и особено защото днес той е подполковник от Държавна сигурност. Само че нищо подходящо никой от тях не му казал, не излязъл под прожекторите на лъжата — и значи какъв си е останал? Невидим. (Бел. от 1978 г.)

11НОВАТА МРЕЖА

През лятото на 1968-а Ева настояваше: „Хабите си силите, където бихте могли да не ги хабите. Липсват ви млади енергични помощници. Хайде да ви запозная!“ Съгласих се, Ева още тогава ми каза да съм отидел у Светлови на Василевска улица. А аз дори от Рождество, дето е наблизо, никога не пътувах до Москва само по една работа, винаги ги навървях една подир друга. Та и този път така, натаманих срещата за същата вечер, когато бях се уговорил да ме запознаят със Сахаров, за което ми посочиха апартамента на академик Файнберг на „Зоологическа“, в същия район, удобно съвпадна. (Нея година Сахаров още го водеха засекретен. За да остане срещата между двама ни неизвестна, рабрахме се, че ще дойда преди него — можеше официално да го следват наблюдаващи, а да си тръгна по-късно.) Два часа преди срещата със Сахаров отидох да се запозная с Наташа Светлова.

Това стана седмица след окупирането на Чехословакия и три дена след демонстрацията на седмината на Червения площад. На виличката си в Рождество бях чул всичко по радиото, но живи подробности за московската демонстрация не знаех. И сега младата енергична жена с тъмнокрила коса, паднала над ореховите й очи, крайно естествена в облеклото и в държането си, ми разказваше как е протекла демонстрацията и дори как се е подготвяла. А откъде го знае тя? Оказа се, че била близка с тях, с Движението, и двама от участниците са й приятели. (Само една дреболия не достигаше — защо не е отишла и тя на площада тоя ден? Тази дреболия по-късно я установихме: за това ли била расла? В някои мигове от живота на нас ни се изпращат кръстопътища и между решенията почти няма процеп. И ето че днес пред нея се появяваше ново решение.)

Нейният обществен плам много ми допадна, по характер тя приличаше на мен. Трябва да я впрегнем в работа! Не знам този път ли или следващия й предложих за начало: да преписва на машина моя „Кръг“-96. Наташа се зае на драго сърце. (Макар че завършваше математическа аспирантура, водеше упражнения със студенти, свободното й време бяха двата вечерни часа, когато шестгодишният й син вече ще си е легнал да спи. Но го преписа за четири месеца, хем без нито една буквена грешка и с голям вкус във външното оформление, на което никога не бяхме обръщали внимание.) Още следващия път ми задаваше по вече готовия текст такива придирчиво-точни въпроси, каквито на мен самия не бяха ми идвали наум. И по някои подробности от партийната история ме поправи, където не очаквах от нея знания, това сьщо много добре ми се напасваше. Излезе, че още в горните класове сама за себе си старателно се ровела в реалната история на болшевишката партия. (Това беше поколението, разтьрсено от катурването на Сталин тъкмо през последната училищна година. А единият от дядовците на Наташа, Фердинанд Светлов, бил дори виден болшевишки публицист, след арестуването му през 1937-а останала комунистическата му библиотека, забранени протоколи от партийните конгреси и разни комунистически боклуци, които обаче влизали в стряскащо противоречие с „Краткия курс“. Оттам именно започнали нейните разкопки. Рязкото преориентиране на поколенията беше знаменателен признак и развой на руската история през 50-те години.)

Ами ако трябва да се скрие нещо? Да, разбира се, наема се да уреди това.

Да кажа „делова“ — ще е недостатъчно: в работата си тя проявяваше мъжка готовност, точност и лаконичност. В преценката на действията, на тактиката — стремителност, както я наричах аз — електроническа, тя по темпо веднага навлезе в също толкова стремителното ми по онова време поведение. Но и във възгледите, които проличаваха първи, — такава близост до моите, каквато аз само бях мечтал и не бях срещнал приятел мъж. А освен това открих в нея душевна връзка с руските корени, с руската същина и изключителна любовна внимателност към руския език. И такава бликаща жизненост — дощя ми се да я виждам често.

Тя беше обляна и запълнена с руска поезия, безброй стихотворения знаеше наизуст и сама си ги „издаваше“: преписваше ги на машина, подвързваше ги, все още забранените. Но нещо повече: излезе, че притежавала изтънчена дарба да редактира, да доизпипва в художествено отношение, това малко по малко радостно го откривах. И на четвъртата-петата ни среща, обзет от благодарност и доверие, сложих ръце на раменете й, двете върху двете, като на приятел. И изведнъж от това движение се преобърна целият ни живот, тя стана Аля, втората ми жена, след две години се роди първият ни син.

Тази близост на пълно разбиране — по лица, събития и въпроси от нашата история, през 1968-а още не ни свързваше толкова проникващо, макар и бездруго вече трайно съединени, както по-късно, когато в съветското общество се започна всеобщо разцепление и разночувствие — а ние с нея сме смайващо слети и колкото повече време се минава, ставаме още по-слети.

А съвместната ни работа си вървеше по реда и също все по-добре и по-задълбочено. Аля настоя и можа да извърши във вече преписания „Архипелаг“ голяма работа по проверката и коригирането на цитатите, особено на Лениновите, които в припряната си работа бях вземал от различни издания, а по-точно казано — бях изскубвал повторно от комунистически книги, защото аз самият нямах време за библиографска проверка, ставаше бъркотия. (Като нелегален писател се смятах за донякъде свободен от нормалните библиографски изисквания — напразно и погрешно.) После ми направи схеми на събитията в моите Междувъзлия (не бях се занимавал с тях, защото не се обхващаха от Възлите, но да ги знам, да им хвърлям от време на време по някой поглед, трябваше). Обработваше спомените на Шляпников, после ми направи извадки за Ленин: ту от отделни произведения, ту събираше и класифицираше: черти от външността, от говора, от начина му на държане.

Тя се вля и ми помогна на няколко нива едновременно, със съвети, с обмислянето на стъпките ми, след три години вече и във вътрешното доизносване на „Октомври“. Дотогава — във всички определящи, стратегически решения бях сам, сега се сдобих с още един проверяващ поглед, с опонентка — но и с постоянна съветничка, в същия като моя неогъваем дух и тон. Това беше много радостно и дружно. На работата и на борбата ми Аля се отдаде бързо — цялата.

А вече колко години се тормозеше измореният ми мозък от тия вечни допълнителни съображения: от кого кой ръкопис да взема, на кого да го занеса за пазене; в каква последователност да се придвижвам, за да е по-малка заплахата; откъде да телефонирам, за да не разкрия връзките си; кои скривалища да ликвидирам поради опасност, какви нови да създавам. За това умствено претоварване отиваха вече преките сили, нужни за писане, и една такава дневна грижа ме притискаше наистина като физически товар, смазваше ми настроението: докога ще мъкна всичко това (което става и все по-тежко)?…

А малко по-късно се скапа Кобозевото скривалище (сестрата на снаха му, у която всичко това се пазеше от години, трябваше да си смени жилището, събаряли старата къща), и трябваше да приберем всичко до шушка. А това скривалище беше главното, и най-отдавнашното (вече от близо осем години) и затова най-представителното, най-пълното, всички първи най-важни екземпляри, и най-поверителното. И по всички точки тъкмо на Аля най й подхождаше да се заеме с опазването им. По всички точки, защото вече бях разбрал, че искам да направя своя литературна наследничка именно нея. Най-сетне с освободена душа можех да предам всичко на Аля. Гаранция беше и дълбоката прилика между убежденията ни, и двайсетгодишната разлика във възрастта.

Аля без колебание се нае да ми уреди подръчно хранилище за всички мои произведения — изцяло по свое усмотрение, тоест напълно освобождавайки главата ми: кое у кого се намира, как да се вземе, как да се прибере отново, на мен ми оставаше само да донеса излишното, само да й поръчвам каквото ми трябва. Уредих й среща със сина на Кобозев, студента Альоша, отидоха с празни раници в онова скривалище, което никога не бях виждал, и прехвърлиха ръкописите. Аля най-напред прочете и вникна във всичко, което бях написал, до последната хартийка, и сега го държеше в паметта си с най-големи подробности. После го класифицира и систематизира (като същевременно ме помоли, вече и за в случай на внезапна моя смърт, ако не ще съм в състояние да го сторя — да направя собственоръчни надписи и разяснения на първите листове). Така се събраха там: окончателни ръкописи и текущи, и над които е прекъсната работата. Но взетият архив не можеше да остава дълго в жилището й: тъкмо защото аз поради сърдечното привличане често идвах при нея, трябваше да разполагам с тази свобода — затова се налагаше ръкописите да се пазят у някои други, по-отдалечени хора, при които никога не съм ходил и чиито имена нарочно не исках да знам, не съм я питал за тях. (Най-добре е всеки да знае необходимото, та нито ако бълнува, нито хипнотизиран, нито отровен, нито в миг на слабост нищо да не може да каже.)

Аля бързо се съгласи, но още не знаеше у кого ще ги пази. Тепърва трябваше да прецени и да поиска съгласието на тези хора. Аля правилно схванала: системата за опазване трябва така да се впише в живота, че почти да не промени нито познанствата, нито срещите, нито придвижванията. Зна чи: от нея трябвало да вземат хора, които и преди това са я посещавали, и занапред ще идват, и е естествено да се обясни тяхното идване. Такъв човек беше нагледен, близък — бившият й мъж, бащата на момченцето, отдавна останало с майка си и навестявано от баща си. (Така и по-късно епизодично възникваше при нея: ту една зима ще крие „Архипелага“ у роднината си Леонора Островская — тя беше художничка и „по роднински“ направи ескиз за корицата на „Август“, с която той по-късно си излезе от печат в Париж. Друг път през най-тежките дни на обсадата й хрумна да изхвърли от дома си опасните листове по бабичката Надежда Василиевна Бухарина, която често се отбиваше да й помогне, ди постои с децата и винаги с някаква пазарска чанта.)

И Андрей Николаевич Тюрин, по онова време още под трийсетте (вече доктор на физико-математическите науки, талантлив, многообещаващ математик), без колебание се съгласи. Той убедено вървеше към духовното и религиозното освобождение (чрез душите Бог преустройва нашите нещастни и безразсъдни общества); и лична мъжествена прямота; и по щастлив начин никога неразваляни и дори високо запазени лични отношения с Аля. Съгласи се — и после 5–6 години „въртя дюкяна“ — винаги отзивчиво, без ропот, бързо и с присъщата на математиците отчетливост. Неговият архив беше най-големият сред всичките ми останали и единственият действащ без прекъсване (архивите у къртиците на Данила бяха почти замрели, приемаха и връщаха с потриване, със забранителни паузи.

Но и Андрей, тъй като често идваше при Аля, не биваше да пази у себе си, а — някъде по-далеч. (Ако броят на преките допири е n, тогава броят на вторичните, непреките става n² и те никога не могат да бъдат напипани.) И Андрей също изнамери най-простото решение — да крие архива у родната си сестра Галина Тюрина. Ярък математик беше и сестрата, кандидат на науките, преподаваше в Университета. Тя беше съвсем далеч от бунтарските кръгове и интереси, вълнуваха я математиката, походите с „русалки“ и алпийските ски. И — прямодушна, сдържана и сигурна като брат си. И тя също се съгласи! белег на времето! (Вероятно пряка нелегалност, революционна — не би приела. Но аз по такъв начин се бях заклинил в съветското общество, че да ми помагат да се крепя се възприемаше — тогава! — като задача на всички образовани. Шантавият Хрушчов никога, чак и до смъртта си, не разбра какво е вклинил — падна се да ме избиват на наследниците му.) Взела да държи всичко някъде на галерията, където били „русалката“ и ските й. Цялата система, вече без нито една пряка среща между Аля и Галя, действаше гладко благодарение на метода, предложен от А. А. Угримов (за да се избегне неточното посочване и поискване на пликовете): купуват се по две от най-различни шарени марки, на всеки илик от архива се залепя едната, а другата се пази у Аля в нещо като марколюбителски класьор, всяко джобче е номерирано, а някъде отделно се държи шифрован списък на ръкописите. Когато си поръчвах ръкопис, Аля установяваше марката, даваше я на Андрей, той я предявяваше на Галя, тя лесно, безпогрешно намираше нужния плик. (За по-дълбоките скривалища Аля си имаше същата система от марки със самия Александър Александрович.) Толкова нагледната система беше беше напълно безопасна и напълно сигурна. Срещу взетия плик също оставаше марка — свидетелство, че той е взет. Същата система е удобна, ако трябва да се сложи нов лист в някой плик: заедно с листа се изпращаше и марката. За 3–5 дена след поръчката целият механизъм се задействаше — и получавах каквото ми трябваше.

През ноември 1969-а, когато в Рязан ме изключиха от Съюза на писателите и аз като жегнат се втурнах да телефонирам в Москва, най-напред избрах Алиния номер, но тя не си била вкъщи. (За последен път плащала данък на младежкия си обичай, заминала с приятели за Кавказ да покара ски.) И след няколко дена, когато пристигнах от Рязан вече завинаги, щом излязох от „Новый мир“, се запътих право към нея, макар че водех подире си три ченгета. Тя вече беше се върнала. „Прочете ли?“ (тоест във вестника, за изключването ми). — „Прочетох.“ — „И какво ще кажеш?“ — проверих аз и себе си, и нея. „Трябва да ги цапардосаш“ — не се съмняваше тя. — „Ей с това!“ — извадих аз вече готовия ми отговор.

Поривите ни за бой винаги съвпадаха.

Но макар ясно да виждахме от 8-ия етаж, че ченгетата стоят пред сградата (в същия момент се отби Ева и потвърди) — аз не знам защо не взех със себе си в Жуковка, а оставих у Аля докараните от мен ленински глави от различни Възли — като си правех сметката, че те после нормално ще бъдат занесени в скривалището. А след един ден заранта при мен в Жуковка пристигна Люшиният братовчед с молба от Люша да отида незабавно. Какво ли може да се е случило? Нещо ме бодна: провал! след моето излизане са дошли да правят обиск у Аля! Как можах за втори път, толкова непредвидливо, сам да проваля всичко??… Нещо по-криминално от ленинските глави, както и от XIV възел, вече за съветското време, главата с Дзержински, надали можеше да има, само „Архипелагът“. Младежът не беше посветен в нищо, но все пак го попитах из пътя: „А не знаете ли какво е станало?“ — „Не знам точно, но голямо нещастие“ — отговори ми той. Тъй!!! Нямаше съмнения! Аз се гърчех и изгарях в автомобила му, докато той се тътреше по тясното Рубльовско шосе, движеше се в отвратителната многолентова теснотия на Минското — как не изгорях съвсем? За половин час отново преживях уплътнено всички мъки от 1965 година, провала на архива, унищожаващите мъки от собствените ми грешки, разбиващи цялата позиция.

А излезе: някаква статия в „Литгазета“, на която според Люша и новомировския кръг трябвало да се отговори незабавно… Каква дреболия!

Но отново подсещащо изпитах цялата сила на смазващия удар. И: каква благодат е, когато всичко си легне дълбоко, далеч, на сигурно място!

Обаче и една пълна година не си остана всичко така, както беше нагласено — Галя Тюрина през юли 1970-а повела по Севера с „русалки“ компания свои приятели и когато прекарвала сама лодката си през един речен праг, се удавила — най-сръчната, най-ловката измежду тях, а безпомощната градска компания, след като не намерила трупа й, се прибрала в Москва. Тя беше на 32 години и нейната смърт потресе близките й, мъжът й временно се полупобърка, Андрей излетя да търси тялото; Аля, прикована на място от бременността си, денонощно звънеше по телефона из цяла Москва, събираше експедиция за издирване, занимаваше се с екипировката й — благородни помощници се намираха. (А на мястото на гибелта, след като се натъкнал на равнодушния отказ на всички власти, Андрей намерил тялото по-долу по реката с помощта на летец, който нарушил служебната забрана. Докараха я и я погребаха в Москва.) Аля събираше по телефона експедицията, но освен мъката и жалостта я пронизваше страхът, че в дома на покойната роднините й ще открият нещо, за което никой от тях не знаеше, и Андрей го нямаше — да го изпрати да спасява архива. Поради незнание, неподготвеност и съкрушеност от нещастието всичко може да се случи. И А. А. Угримов с Дима Борисов закараха жената на Андрей Соня Тюрина да измъкне от дома на загиналата раниците с ръкописите (27 килограма) така, че нищо да не разбере върволицата от дошли да изкажат съболезнованията си. (Мъжът на покойната разбрал, че нещо е било укривано, и го притеснило, че жена му е живеела с някаква тайна от него.)

И няколко седмици тези раници престояха у Андрей. И в цялата тази обща мъка трябваше да мислим: къде ли да ги денем по-нататък?

Подсказа ни го приятелският кръг. Този кръг се състоеше от математици: те заедно ходеха на алпийски походи (и премръзваха, и губеха пръстите на краката си заедно), заедно се разхождаха неделен ден из Краймосковието, продухвайки с чист въздух пренапрегнатите си от математиката глави, обсъждайки далеч от микрофоните социални въпроси. (Аля, едно време от същата компания, отдавна вече не ходеше с тях, претоварена с мои задачи, а Андрей по време на тия разходки доизгарял вместо нея всякакви излишъци и отпадъци от тайните машинописни екземпляри: невъзможността да се гори хартия в градско жилище е едно от опасните затруднения на съвременната конспирация.) Сега се нае да стане пазител Сергей Петрович Дьомушкин, изключително предпазлив човек независимо от 35-те си години; той постави условието: дори най-близките и най-добрите ни познати да не бъдат посвещавани и набърквани.

Новия пазител заради предпазливостта му и дълбоката му потайност двамата с Аля помежду си наричахме Борсука. Сергей Петрович също беше математик, от Стекловския институт. Той беше много сериозен, спокоен, сдържан човек — тих и с тих глас, но с твърди убеждения. Дьомушкин е роден на село, всичките си образования постигнал със свои лични усилия. Той се стараеше да не бие на очи, но беше измежду първите в Москва, който тихо, безшумно започнал да дава пари за подпомагане на затворниците и техните семейства — и никога не престана да го прави. На зрели години изведнъж взе да свири на роял. След прекарана болест накуцваше, но все едно ходеше с приятелите си по планините и караше с тях ски. С неговото скривалище работата също се запече: той държал архива ми не в дома си, а у брат си, без знанието на неговата жена. Неочаквано между брат му и снаха му започнали кавги — и С. П. решил за всеки случай да изнесе всичко. Но къде? Намерил още едно ново скривалище (не го знам и сега) — и там пазеше всичко чак до екстернирането ми, а после занасял парче по парче — всичко за износ. (По-късно го изгонили от института, но не заради мен.)

Андрей Тюрин пък не криеше кой знае колко политическите си антипатии, а на всичко отгоре и такава явна близост с нашето семейство. След екстернирането ми той не само, ползвайки правата си на роднина, всеки ден идвал да охранява жилището, за да не нахлуват безчинно, а и през най-опасните седмици на остро следене носел тайни материали в големи обеми, при това пришпорван от строгото разписание: и то тъкмо когато се очаквало при Аля да дойдат чуждестранни кореспонденти, които ще прехвърлят ръкописите по-нататък, — та да не се задържат много в нашето жилище.

(Плашели и майка му, Я. А. Захарова, викали я в КГБ и уж приятелски (тя дълги години била работила като радиоинженер в тяхната система): „Спасявайте Андрей, ходи на «Козицка».“ След нашето отпътуване на Андрей му отмъщавали с ежегодни преатестации: извън всякакви закони и правилници, въпреки блестящото му докторство него го разкарвали по кабинети и научни съвети, не го утвърждавали за професор и непрекъснато провеждали „социално-политически разпити“.

Но, общо взето, му се размина благодарение на Божията закрила. (Бел. от 1978 г.))

И от още едно задължение ме освободи Аля — от фотографирането на готовите ми текстове, та да бъдат превърнати в ленти за изпращане в чужбина. Дълги години тоя занаят несравнимо ме спасяваше, правеше конспиративността ми напълно самоосигурена — впрочем и тогава обемът на работата вече ми тежеше, отнемаше ми твърде много време и ав предавах навиците си на моята първа жена (и, трябва да кажа, през 1968-а тя отлично пресне целия „Архипелаг“). А сега обемите непрекъснато се увеличаваха, а най-важното беше, че през пролетта на 1971-ва решихме да преснемем на нова сметка всичко от игла до конец и да го изпратим в Цюрих на моя адвокат, така че той да има всичко написано и главните архиви в съсредоточен вид и на собствено разположение — комплектът „Сейф“. (Наложи се дублираме и „Архипелага“: първият изпратен бе станал недостъпен за нас, не можехме да го използваме за европейските преводи.) Това беше огромна работа.

И Аля предложи да я свърши техният общ приятел Валерий, физик от МГУ.

Валерий Николаевич Курдюмов вече го бях виждал веднъж в компанията на Андрей — и ме поразиха постоянната изящна меланхоличност на погледа и устните му и потискащият песимизъм на неговите предусещания. Беше на малко повече от трийсет години — а съкрушен и тъжен с тъгата на всезнаещата безизходна старост.

Баща му бил концлагерист в Беломор, после на Московско-Волжкия канал. Родителите му нищо не криели от децата. Валерий, връстник на прословутата 1937-а, израсъл всичкоразбиращ и безнадежден скептик. Той беше добър радиотехник, дори по време на най-силното заглушаване достатъчно слушаше западни радиостанции, следеше политиката и в общи линии, и в подробностите, преценките му бяха зрели и точни. Сигурен беше, че нашите никога по никой въпрос няма да станат по-меки, няма да отстъпят, няма да се променят (доста трезва прогноза) — и в края на краищата ще глътнат тъпия Запад. Нещо по-лошо: Валерий смяташе, че и всяко шаване, вътрешно или външно, да не говорим за борба, против комунизма е напълно безнадеждно. Така и цялата ми борба той преценяваше като уникално явление, като чудо, но което нищо няма да тласне напред, а самия мен, ако не ме тикнат в затвора, ще ме убият; и дори печатането на книгите ми на Запад смяташе за приближаване на моя край.

Но иначе беше дейно и дори ревностно убеден в необходимостта да се спасява всичко написано, всички документи, всяка дума. Сам за себе си, със собствените си ръце беше създал рядка в Москва пълна колекция на фото-самиздат, със саморъчно изработени подвързии, цяла библиотека, и широко ги даваше на всички за прочит — и най-опасните като Авторханов. На драго сърце се залови да направи фотокопия и за мен. Аля се страхуваше да му даде томовете с моите произведения — той домъкна цялата си апаратура у нея и преснемаше, и проявяваше, и сушеше у нея, три денонощия подред. Така бе изработен новият комплект от фотоленти на „Архипелага“, от който по-късно бяха направени всички световни преводи освен англо-американския, и половината от целия комплект „Сейф“. По-късно Аля взе да дава на Валерий да преснема за всеки случай (ако се загуби единственият ръкопис) и междинните ми редакции, и започнатите романи, всичко във вида, в който е било, когато съм прекъсвал работата си или съм бивал принуден да я прекъсна. (Това постадийно дублиране беше и огромно натоварване за нашата конспирация.)

През август 1973-та, когато тръгвах на решителен бой, бързах за по-сигурно да прехвърля на Запад фотолентата с „Октомври Шестнайсета“ във вида, в който бях го написал дотогава. Лично тръгнах да занеса ръкописа на Валерий, определихме си среща в млекарницата в сградата, където живееше той, на една от „Пясъчните“ улици. От млекарницата тръгнах след него на известно разстояние, влязохме в градинката между блоковете, чак там се ръкувахме. Всичко ставаше през един ярък ден, пейка не намерихме, разхождахме се. Аз вече имах в главата си плана на стъпаловидната ми атака по дни и тъй като знаех с каква страст ги мрази Валерий, реших да го зарадвам и да го поокуража, разказах му малко напред — какво ще стане и как. Той се усмихваше. Но още от първата му усмивка в млекарницата, една такава безрадостна, смутена, съжалителна, той се радваше на предстоящите ми удари и на тяхната ярост — и не можеше да им се радва, а само се натъжаваше, защото ония пак ще устоят, а ние — пак ще загинем.

През есента на 1973-та наблюдението над нас толкова се засили, толкова се усложни връзката ни с всички, които вардехме, че превръщането на ръкописите в лента понякога изискваше мигновено изпълнение. И аз отново се върнах към самоосигуряването: отново си накупих разпиляната през годините апаратура, започнахме сами да преснемаме в московското ни жилище на „Козицка“, с вечно спуснати щори. (Саша Горлов с изумителните си ръце специално поработи, за да нагоди съветския неудобен копирен статив към нашите нужди.) Веднъж изневиделица през тия страховити седмици Валерий се отбил при Аля самоволно, без предупреждение и без да е викан — пренебрегвайки несъмненото кагебешно фотографиране, което се извършваше от сградата точно срещу главния ни вход. Имал да свърши някаква работа, взел я, след два дена я върна по косвен път, а чак след още няколко дена открих, че липсва важен откъс — и значи някъде е разпилян? загубен? заловен? Това се изясни към полунощ, а на другия ден май трябваше някъде да го изпращам. С Аля излязохме да се „поразходим“ и от уличен автомат вече след дванайсет през нощта му се обадихме. (Затруднението се състоеше в това, че съпругата на Валерий не допускала до него никакви непознати женски гласове, стана нужда да си кажа името.) Той се смути. След пауза, запълнена с издирването, се изсмя в слушалката: „Абе завряло се е едно парче в чекмеджето на бюрото ми.“ Слава Богу! Пак лично го донесе на другия ден. А дните бяха — последните, най-страшните.

И все пак тези посещения на Валерий у нас не минали безследно, това е като честото непредпазливо минаване край работещ рентген — ако хванеш лъчева болест, няма да го усетиш веднага. След нашето екстерниране, както научихме от получената по „втория начин“ поща от приятели, започнали да го „дърпат“. Първо го викнал „директорът по режима“ (имало такъв в техния режимен институт за физически проблеми), заканил се да го уволни. После, през септември 1974-та, го поканили на Лубянка, подпитвали го в какво се е състояла връзката; отлично знаели за срещата ни в млекарницата, дори филм предлагали да му прожектират. Валерий признал факта, че ми е помагал, но какво именно е снемал — отказал да посочи. Плашели го: „Както забелязвате, при нас тук е много тихо, но това не значи, че тук не се стреля.“ Засега обаче май нищо по-лошо не му се е случвало.

Виждам неговата печално безнадеждна усмивка. Сякаш винаги е предчувствал безнадеждността на всяка съпротива срещу ония. Предчувствие, подобно на същото у Кю.

И трябва само да сме благодарни на Господ, че през изминалите година и половина от моето екстерниране те толкова малко одрусаха и се разправиха с нашите, толкова много улики успяхме да унищожим, толкова много хора сега се усещат по-безопасно. Не знам: кое е крепяло целия кръг на най-близките ни помощници през най-опасните месеци. Сигурно само молитвите. А после: миналото все повече става минало, губи връзка с практическите ходове на борбата. Новите дразнители, моите европейски и американски акции прехвърлят сраженията на други бойни полета, а старите вече не се преравят толкова старателно.

Двамата с Аля, щом се сработихме, веднага усетихме необходимостта от нов, наш и постоянен канал към Запада. Евиният канал не беше постоянен, всичко се крепеше на импровизацията. А през 1968-а, след като изпратихме „Архипелага“, тя отказа да изпрати (усещайки чуждото) фотолентата с книгата на Дмитрий Панин, предназначена от него за Римския Папа (та с един удар „да вразуми и вкара в правия път“ Запада и цял свят…). Аз самият не вярвах в тази книга, но поради старото ни концлагеристко приятелство смятах за свой дълг да му помогна в прехвърлянето й. И тогава много навреме се запознахме с обаятелния отец Александър Мен. Знаех, че той има връзки със Запада, и го попитах няма ли да ми помогне. Той готовно и много уверено ми каза: „Да, разбира се, докато каналът ми не се е задръстил.“ (Завидях му: човекът си има свой канал! Де да можехме и ние да имаме!…) И той я взе. И я препрати.

Чак след като се сближихме, разбрахме как работят зъбчатите колела на тоя механизъм. Отец Александър беше духовен ръководител на тогава още малобройно търсещо течение в подсъветското православие, водеше неофициални семинари и насочваше група младежи. (От тези усилия се роди подборката от статии в бр. 97 на „Вестител“ и няколкото след тях.) А главен организатор му бил Евгений Барабанов — винаги пълен с проекти за организации и реорганизации. (Най-успешният от тях беше вливането на самиздат в парижкия вестник „Вестител“.) Запознахме се („установихме контакт“) непосредствено у о. Александър Мен, разбрахме се за прехвърлянето на пратки по канала — и след това за по-голяма сигурност на канала и на цялата им група не само аз лично почти никога не се срещах с него — едва три пъти за четири години, но много рядко се срещаше и Аля: трябваше пак да намерим множител, който да затруднява издаването, — още едно междинно лице, чиито срещи и с Аля, и с Барабанов да са естествени.

За тази роля тя избра един свой приятел, кръстник на големия й син, Дима Борисов. Той беше мил стеснителен момък с къдрава черна коса, очилат, голям любител на поезията и познавач на руските песни, притежаваше и добър глас. Като че ли не му достигаха последователна воля за работа и организираност. Когато се запознахме с него, Дима беше аспирант в исторически институт, с тема на дисертация (то се знае, замаскирана със социологически формулировки) по историята на руската църква през XIV век. Чудо беше, че са го приели в тази аспирантура, чудо беше, че такава тема можа да се закрепи и дисертацията да бъде защитена (накрая това чудо ще се разпадне). По рождение беше от семейството на виден съветски чиновник, но отхвърлил пътя и убежденията на баща си, който бил уплашен и объркан от развитието на сина си. Дима Борисов е човек с голяма и непрекъснато растяща ерудиция, статията му в „Изпод канарите“ (както и „Мълвата и споровете“ в самиздатския сборник „«Август Четиринайсета» се чете в родината“) са само началото на неговия възможен път. Разбира се, не беше редно да се занимава с разнасяне на конспиративни материали (и да се тормози от безработицата и безпаричието), но дотам е обезкървена Русия за 60 години, толкова хора сме загубили, че няма кой да се занимава с тази криеница но тъмните кьошета. Изобщо мек, склонен към размисъл, съзерцателен, Дима Борисов още в първите изпитания с КГБ (викането за разпит през пролетта на 1973-та, после дните на последната хайка срещу мен, на разгрома, продължилото месец и половина стягане на Аля за път, спасяването на архивите след мен, заплахите по негов адрес през 1974-та след отпътуването ни) проявил такава твърдост и дори такъв неочакван обратен напор, че и до днес не смеят да го опандизят или да стигнат по-далеч.

Дима Борисов стана близък приятел на нашето семейство, шафер на венчавката ни, кръстник на моя Степан, Аля — кръстница на едната от дъщерите му, аз — на другата.

Веригата Дима Борисов — Женя Барабанов — и по-нататък някой във френското посолство, когото не познавахме и условно наричахме „Вася“ (със закъснение Барабанов ме открехна, че „Вася“ е тя, и при това монахиня), действа безотказно три години, като се почне от машинописа на „Август“ за ИМКА (YMCA — Младежка християнска асоциация. — Бел. пр.) през 1971-ва. Това беше главната ни несекваща връзка със Запада и тя никога не бе проследена от КГБ, и нищо не знаеха другите в посолството. (През септември 1973-та, когато изпадна, поради следенето, в опасност и още тогава правейки в нашето жилище дръзко открито признание пред чуждестранен кореспондент, че е прехвърлял материали на Запад, Женя се изсили да спомене и мои книги, струваше му се, че вече няма какво да губи. Но аз го спрях: след екстернирането ми щяха да му дирят сметка за това. А така — оцеля.)

Всички подробности за тази легендарна „Вася“ започнахме да научаваме едва на Запад, а през пролетта на 1975-а в Париж се запознахме и със самата нея. Католичка, монахиня — това излезе вярно, но аз си я представях като крехък ангел, а в хотелската ни стая влезе една руска провинциална добродушна дебелана, без съмнение добра домакиня (най-лесно ми е да си я представя как гощава с туршии и баници многобройни гости), при което руският й изговор беше не само изцяло запазен, какъвто вече рядко се среща сред емиграцията, а извънредно апетитен, сочен, който вече и в Съветския съюз е потиснат, не умеят да говорят така.

Тя винаги си била мечтала да живее в Русия.

Анастасия Борисовна Дурова е родена през 1908-а. Гражданската война разпръснала семейството им. Ася с майка си живеела близо до Джугба на Черно море, баща й бил безследно изчезнал, после в случаен вестник, когато дошли белогвардейците, прочели името му на висок пост в архангелскотв правителство. След разгромяването на Архангелск баща й заминал за Париж и оттам издействал за близките си изходна виза в края на 1919-а, малко преди кошмарната новоросийска евакуация. В Париж заедно с неколцина други офицери баща й отворил руска гимназия. (Нали завръщането е толкова близко! — вечната аберация на емиграцията, а не бива да се изтърва времето децата им да бъдат възпитани като руснаци. Гимназията съществувала до 1962 г.) Със същите чувства пораснала Ася, непрекъснато искала да се върне в Русия, макар че баба й от Ленинград я предупреждавала с околни хабери: „Не мечтай за Русия: тъпчат я хора и я е напуснал Бог.“ А след гимназията постъпила в католически колеж, покатоличила се. Предишният й стремеж не бил угаснал, но сега в нея всичко се пречупвало по такъв начин, че Русия трябва да бъде спасявана чрез католичеството. Издържала и изпит за преподавател по руски език. Нахлуването на втората емиграция след войната — жива вълна от Русия, а след това доброволното завръщане на една част от първата емиграция в СССР направили стремежа й още по-непоносим. През 1959 година заминала за Съветския съюз като туристка — и стъпила на лужката земя, където се била родила. През 1962-ра отишла като преводачка на френската изложба в Соколники. А през 1964-та заминавал за СССР новият посланик Боде. Малко преди това той бил овдовял и сега му трябвала икономка, която да върти домакинството му в Москва, да няма семейство и да няма роднини в СССР (посланикът не бива да изпитва нито влияния, нито упреци), но безупречно да знае френски и руски език и да е отлична домакиня — списъкът на изискванията е почти несъвместим, но Ася Дурова напълно му подхождала. Оправна, смела, бързо-пресметлива и в същото време сърдечна, с широк обхват, какъвто притежават рускините и украинките, тя бързо свикнала със съветската обстановка, съчетавала твърдостта и разбирателството със съветската администрация, със съветските работници, в доставките за домакинството — и дотам се оказала на място, че и следващите посланици я оставяли. Толкова лесно и свободно навлязла в съветските условия, че без вълнения отрязала ноктите на КГБ (Не искате ли да се срещнем в хотел „Европейски“?… Не искате ли да заминем за една вила край Финския залив?…). Толкова лесно и свободно, че завързала познанства с новопоявилите се дисиденти (тогава още не ги наричаха така и дори не ги обособяваха), ходела в домовете на някои от тях (у Барабанов — през 1966-а, когато се запознала с него чрез френската студентка Жаклин Грюнвалд, и на сватбата му, и кръстила децата му), а колкото повече време минавало, толкова повече се задълбочавали нещата, руските различномислещи винаги са искали да прехвърлят — тя прехвърляла (и от Синявски с Даниел също, заедно с Елен Замойская); и същата тази Грюнвалд, и Аня Кишилова, друга студентка от Париж, я свързала с Никита Струве (очерк 12) в ИМКА. Това, че Ася Дурова представлявала особено съчетание от къщовност, находчивост, съобразителност, смелост, обезоръжаваща доброта и естественост, което й позволявало години наред да води напрегнатия, може би главния, нелегален канал от Русия към Запада, дори без да има дипломатически имунитет, — да върши нещо, на което не се решавали защитените (но служебно-кариерни) дипломати. А и тя обикновено изпращала не по дипломати, ами по разни случайни хора, ту по познати от стария й парижки живот, от колежите, най-често дори без да им казва, че ще прехвърлят нещо криминално. „Второстепенното винаги го вземат по-лесно…“ Някакъв усет по кого може, по кого не бива — никога не я излъгал. Така чрез няколко брънки към нея бяхме съединени и ние — от есента на 1968-а, от първото прехвърляне на лентата на Дмитрий Панин. През февруари 1971-ва тя се съгласила да вземе „Август“ във вид на ръкопис — а никакъв план нямала, никаква решена възможност. Но за Париж заминавал случаен френски полицай и къщовната Ася, вечно заета с цветята, с баниците, с тортите, че с какво ли друго? — го помолила за следната услуга: да занесе голяма кутия бонбони за една болна монахиня. И галантният полицай я взел без никакво съмнение, пренесъл я без каквото и да било притеснение. Така отпътувал за чужбина „Август“.

А през май 1971-ва по още някаква случайна пътнички (но знаеща, че пренася нещо сериозно) Ася изпратила и главния ми товар, цялото ми освобождение — комплекта от ленти „Сейф“. На аерогарата в Орли тази пътничка била посрещната от Никита Струве и семейството му, влезли в едно кафе да си пийнат чай в семейна обстановка и оставили чантите си една до друга на пода, та после да ги „объркат“, да вземат чуждата. (Децата нервничели: някаква дама наблизо ги наблюдавала прекалено втренчено.)

Това нищо не е!… — Ася измислила и осъществила нещо съвсем невероятно: през септември 1970-а среща във Варшава между Женя Барабанов (съветска „делегация на декоративното изкуство“) и Никита Струве (парижки турист). С тази варшавска среща бе преобразуван „Вестител на РСХД“ (РСХД — Руско студентско християнско дружество — Бел.пр.) на по-голям обем и по-широка програма, включваща автори от Съюза. Всъщност такова включване вече се осъществявало и срещата не била кой знае колко нужна, по-голям риск, — но замисълът! За целта били нужни и хитри условни разговори по телефона с Париж, с Варшава, които Ася провела с лекота.

Сега тя си спомня всичко далеч не с гордост, много просто, като за сполучлива, но доизядена още миналата седмица торта.

Не за пръв път виждаме как Русия притегля своите прокудени чеда. След като престанала да работи в московското френско посолство, Ася Дурова никъде на Запад вече не можела да живее тихо и мирно — и пак пристигала в Москва, сега вече просто да живее в посолството, за по-дълго време, при по-малката си сестра, която работела там, и при племенничките си.

12ОПОРНИЯТ ТРИЪГЪЛНИК

Но независимо от цялата дръзка гръмкост на откритите ми удари — истинска опорна сила против властта изобщо не притежавах. Всяка нощ, а и денем гебистите можеха да дойдат и при мен, и при неколцина мои близки едновременно, и наведнъж — ако не всичко, то много от онова, което с години бях писал, трупал, строил, да отмъкнат в леговището си. От 20-те години та чак до 70-те от доста, доста много мои предходници и по-големи братя, именни и безименни, ей така са отмъквали без остатък, в глухотата, в зиналата уста на Звяра, завинаги. Вече съм писал, че цяла една национална литература погина в Архипелага — и не само в гърдите и главите, а и преди това по време на обиските и арестите. А аз, след като вече носех в себе си целия лагерен опит, не смеех да допусна такава уязвимост. И московските ми скривалища чрез Невидимите също още не ми даваха стабилност. Трябваше всичките ми ръкописи да се пазят на Запад и там да имам опора, способна безотказно и точно да даде ход на книгите ми, ако ние с Аля загинем тук.

А за всичко това очевидно се искаше: първо, да имам на Запад постоянен руски издател (и постоянна връзка с него!). След това — официален представител (адвокат?), който би могъл юридически да отблъсква разните гебистки мръсни номера като например това, че Съветите сами търгуват на Запад със задигнатите ръкописи на забранените в Съюза автори, както вече не веднъж го демонстрира все същият Виктор Луи (и постоянна връзка с този адвокат). Но още по-важно: и някое много доверено посветено лице, което добре разбира мен и съветските условия, но живее извън досега на лапите на ЧКГБ — и поради това може да управлява умело всичко изнесено на Запад. Тоест — три точки. И всички те да са свързани помежду си. Конструкцията на твърдия триъгълник.

Издателят се определи еднозначно: Никита Алексеевич Струве (издателството на ИМКА в Париж и неговият апарат някак ми се мержелееха, бяха неясни зад гърба му). Впрочем и самият Струве си оставаше за мен още пълен непознат. Двустранната ни връзка с него се установи чрез Барабанов-Дурова и чрез Барабанов получих първите представи за този внук на прочут дядо, на историческия Пьотър Бернгардович, и племенник на известния литературовед Глеб Петрович, по чиято книга преди време създавах първото си впечатление за състава и обема на емигрантската литература. Връзката на Барабанов със Струве беше отдавнашна, някъде откъм 1966-а. В нелегалните, изпращани „по втория начин“ писма, които му пишеше Струве, имаше такива признания; „…ние (тоест емигрантите и особено потомците на емигрантите) сме безплътни руснаци“, „Русия (за нас) е почти не факт, а идея… и затова още повече, отколкото по времето на Тютчев, ни се налага да вярваме в Русия независимо от фактите и очевидностите. Вярваме, че Русия е белязана с богоизбраност — единствената голяма и жива православна страна, а в Православието се съдържа пълнотата на истината и живота… Връзката между Русия и Православието за нас е една от висшите богочовечески ценности.“ (Още от младини ми беше интересно да си представя като цяло светоусещането на руския емигрант. Но тогава и през ум не ми минаваха такива житейски подробности: „Полагаме нечовешки усилия, за да запазим децата си руснаци въпреки логиката и ползата, обричайки ги на нравствени страдания, тъй като това чудовищно възпитание ги откъсва от средата, в която живеят.“ Предстоеше ми да разбера това след дузина години, вече лично, в чужбина, със синовете ми.) По-късно Никита ще ми напише и на мен в Москва: „Да си емигрант е най-трудното от всички изкуства.“

И на този именно човек, с неговата заветна надежда и духовна опора на една може би несъществуваща Русия („сега е трудно да си представи човек колко изолирани бяхме до 60-те години“), през идните години му предстоеше да положи доста големи духовни усилия, за да създаде за тази Русия изобщо несъществуващо в нея религиозно-литературно списание, което в Москва жадно ще очакват, широко ще четат и то ще помага на разпилените руски интелектуални сили да се оформят. Издаването на такова списание за страна, в която не живееш и с която няма открита поща за получаване на ръкописи и мнения и за разпращане на тиражи, е доста необикновена, смела и трудна задача. Но Н. А. Струве се справи с нея; той можа от 1969 година да преобразува предишния емигрантски тъничък „Вестител на РСХД“ в заякващ от книжка на книжка духовен мост между емиграцията и метрополията.

А още преди това, сигурно от есента на 1967-а, под таваните на градския апартамент на Чуковски, където тогава още не бяхме свикнали да се опасяваме от подслушване, Копелеви ме запознаха с Лиза Маркщейн, за която бях чувал отдавна: родом от Австрия; дъщеря не на кого да е, а на вожда на австрийската компартия Коплениг, тя била прекарала юношеските и младежките си години в СССР, после заминала за Австрия, но често прескачала насам (лесно й давали визи) — и така съединила в себе си извънредно дълбоко познаване на двата езика, на двете култури (това ще й свърши много добра работа после при превеждането на „Архипелага“), на двата типа живот — западния и съветския, виждайки обемно и двата; на всичко отгоре — със схватлив ум, с нетърпеливо горещо сърце, прямодушна, Лиза от самата си съдба вече беше предопределена да изиграе някаква особена роля между тия два свята. Запознахме се с нея с голяма симпатия: тя притежаваше прям ясен поглед, категорични непоклатими преценки, деловитост. Но онзи път между нас не възникна нищо практическо.

Няколко месеца по-късно Лиза отнесе от Люша на Запад едни мои дребни поправки към „Ракова болница“ — вписала фрагментите от редове със своя почерк в конспектите си по руски синтаксис. (Тези поправки стигаха до издателствата; по-късно внезапно изиграха и съдебна роля като доказателство къде все пак е автентичният текст — там, където са включени авторските поправки, — в съдебните дела на издателетвата за „Ракова болница“: когато прекрачваш към единия от световете, толкова трудно е да предвидиш всички последици на тази крачка в другия. По-късно Лиза се видяла принудена и да се яви като свидетелка на процеса между издателствата, но като анонимна свидетелка — иначе я заплашваше разобличаване на връзката й с нас.)

През май 1968-а, когато напрегнато преписвахме „Архипелага“ в Рождество, ми донесоха полученото „по втория начин“ писмо на Лиза от Париж до приятелката й в Москва Ная Мирова (Лазарева): за това, че Лиза не можела да гледа без болка как тук мошеници или самозванци се разпореждат с безправните ми книги и че била готова безкористно да защитава моите интереси, ако й дам пълномощно.

Бавно, но все пак тази мисъл покълна. Същата есен Лиза дръзко пристигна на виличката ми в Рождестио, а аз горях окапалите листа. Седнахме край огъня — невероятно! — доскоро привършвахме „Архипелага“ и ето че идва човек от чужбина, искрен и умен доброжелател, който е готов да движи всичко! Чак след една година се наканих да разкажа на Аля, че има една такава великолепна Лиза — и излезе, че Аля я познавала от няколко години, — светът ли е тесен? Москва ли е тясна? — веднъж я запознали с Лиза, която е била пристигнала от Австрия да разпитва за различномислието в Москва и с какво може да му се помогне. (В умовете и сърцата светът от октомврийския преврат вече беше се обърнал на 180 градуса, но кога ли това преобръщане ще се осъществи в предметния живот?!…)

Така вече се канехме да вържем възелчето. При едно от следващите й кротки посещения на Москва преговорите с Лиза относно нейната евентуална дейност на Запад води вместо мен Аля — непривличащи ничие внимание разходки на две жени по добре известния им Пречистенски булевард, с цялата тренировка да се оглеждат и вглеждат, целият разговор на руски, за да не стряскат минувачите — колко му е.

През септември 1969-а се срещнахме у Аля на улица „Василевская“, Лиза беше донесла немски юридически печатен текст на пълномощно и ме посъветва да си хвана адвокат на Запад, а именно: тя може да ми препоръча добър адвокат в Швейцария — доктор Фриц Хееб, на чието име трябвало да подпиша основното пълномощно за водене на моите дела. Никакво известно име в никоя друга страна не знаехме и тази Лизина препоръка ни зарадва като подарък от небето: да имам свой адвокат на Запад? — силен, съвсем неочакван за властите ход, но същевременно май и незабранен от закона? С Аля се съгласихме веднага, стана ни неудобно дори да питаме каквото и да било за този Хееб.

В началото на 1970-а Лиза отново пристигна, доносе окончателния и всеобхватен формуляр на пълномощното за Хееб, което пак подписах, хем незабавно, като по този начин насочих и реших съдбата на книгите си в чужбина, както си мислех — по най-добрия възможен начин. Лиза тогава още не я претърсваха в митницата, но все пак това пълномощно за всеки случай Катя Светлова, Алината майка, майсторски залепи под капака на картонена кутия с бонбони.

Лиза (от Елизабет я нарекохме Бета), Фриц Хееб (Юра — от юрист) и Никита Струве (Накита — Николай-Коля) образуваха онзи желан задграничен триъгълник. Към тези именно три точки сега се изпращаха всичките ми нелегални писма и от тях тримата се получаваха. (Бета във Виена получавала от Хееб от Цюрих ксерокопие на писмото ми до него или направо от нас изпратено „по втория начин“ писмо до Хееб — и му го превеждала, кога писмено, кога — което можело — по телефона.

С Хееб за заблуда на противника водех и повърхностна легална кореспонденция, наполовина празна (обикновено с предварително уведомяване), и писмата стигаха, ГБ не ги спираше — дали за да ме следи?, той на мен — на немски, аз на него на руски. Тази открита кореспонденция понякога използвах, за да отклонявам вниманието на гебистите от същинските ми намерения или да ги предупредя за какво ще се бия много рязко, а понякога и за да се погавря с тях: когато не получих изпратените от Хееб изрезки от вестникарски западни рецензии за „Август“ — писах на Хееб: реших да не се ядосвам, направили са го от загриженост към мен: от съсипващите рецензии ще се оклюмам, от хвалебствените ще се главозамая, и в двата случая това би ми попречи да работя, не бих успял да отпечатам новата си книга преди влизането на СССР в конвенцията и тогава тя много би се забавила. А когато съветските власти извършваха въпиющи нарушения в бракоразводния ми процес, също ги съобщавах на Хееб като съветски парадокс и тия писма властите ги спираха, защото се опасяваха от разгласа.

Но ето че започнаха да подозират Бета, да не я пускат в СССР. За последен път я видях през есента на 1970-а, Аля — една година по-късно (и използвайки посредничеството на Дима Борисов), — с това Лизините посещения се прекратиха и откритите ни обсъждания секнаха. Всички съвети, запитвания, планове, предположения и решения се гмурнаха в нелегалната кореспонденция. В крайно спешни случаи Бета намираше начин с открити писма или обаждания по телефона на Лазареви да ни съобщи нещо или да се осведоми иносказателно.

Цялата тази кореспонденция от наша страна, естествено, се изгаряше тутакси. Но се е запазила изцяло у Лиза и Никита, сега тези писма са пред мен. Съживява се в паметта ми обстановката, която съм започнал да позабравям.

От есента на 1970-а, щом завърших „Август“, се решавам да го препращам на Струве в ИМКА и да го печатам там под свое име открито, но тайно до последната минута на появяването. Рано напролет през 1971-ва той ми отговаря, че наборът вече върви, неофициално, а коригирането ще извършат лично той и жена му. (Това е първият им такъв опит в пряка работа с автор от Русия. Преди това, когато се сдобили с текста на Булгаковото „Кучешко сърце“, се възхитили от него и поискали непременно да го отпечатат — издателството дочуло, че вдовицата на Булгаков се заканва да ги даде под съд — и дълго не смеели.) Ние още им доизпращаме — ту карта, ту ескиз за корицата, ту послеслов — обръщението към емигрантите да ми изпращат материали. Поради недоглеждане допуснахме груба грешка с курсивите: ние ги отделяхме в машинописа с главни букви (поради печатарската си неопитност) — и ИМКА ги отпечатала с главни, получила се претенция за експресивност и тази досадна грешка тепърва ще премине в чуждестранните издания. В Москва започнахме да изчитаме получената книга — намерихме в нея още доста печатни грешки, но и във второто издание не успяват да ги отстранят. И аз пиша за това на Никита с много стеснителен тон: „Нямам усещането за идеално издание.“

Каналът на Дурова по това време работеше отлично и през пролетта на 1971-ва вече изпращам чрез Никита важни пликове за Хееб (второто изнасяне на „Архипелага“): „Това е нещо повече от лична съдба, отнесете се с най-голяма предпазливост и предвидливост.“ Уча го на съветска конспирация: идете при Хееб лично и не сам, а съпровождан от някого, та нещата да не останат нито за миг извън полезрението ви, и преди публикуването на „Август“, защото може да възникне надзор над вас. И: ако в издателството ви се появят нови сътрудници след издаването на „Август“ — недейте им вярва по колкото и естествен начин да са се появили при вас. Разбира се, такива предупреждения на Запад се възприемат като комични — защото кой е усетил там наистина ноктите на КГБ?

За Хееб Никита ми описва впечатленията си след тяхната среща: „Той ми направи добро впечатление, макар че е донякъде стъписан от сложността на ситуацията.“ Понеже още не познавам крайно деликатния начин, по който се изразява Никита, не обръщам внимание на втората половина на фразата и я възприемам като, общо взето, одобряваща за Хееб. (А всъщност Никита искал да ми съобщи, че Хееб му се струва, кажи-речи, неподходящ.)

Каналът работи отлично — и апетитът ми расте. Моля го да ми изпраща спомените на емигранти за революцията, ако получи такива. (И Никита ми изпраща извънредно ценните спомени на В. Ф. Клементиев.) (Капитан Клементиев ще влезе в „Март Седемнайсета“ под собственото си име, със своята биография. (Бел. от 1986 г.)) Поръчвам му спомените на Гурко на немски — и ги получавам, след това и книгите на Мелгунов, и редица други. (Желаните книги пристигат, мамят ме! но не се побират в моя стегнат нажежен обем на живот.) Пак чрез Никита изпращам през март 1972-ра за Зилберберг на фотолента труда на Теуш за съдбините на еврейския народ. (Зилберберг мълчи, дълго не потвърждава, Теуш се тревожи и изпращаме по същия канал втора ролка с лента.) Изпращаме за отпечатване в ИМКА „«Август Четиринайсета» се чете в родината“, „Писмо до Патриарха“. („Вестител“ отразява силното вълнение на православните кръгове сред емиграцията около писмото.) Изпращам за новата среща на Никита с Хееб свидния ми комплект от ленти „Сейф“. Изпращам му истинския текст на „Ракова болница“. (Още и през ум не ми минава, че тъкмо ИМКА, Никита с група френски преводачи преди три години самодейно са издали „Раковата“ на френски от случаен самиздатски текст, в който моите специфични думи били „подобрени“, заменени с „по-грамотни“.) Или го предупреждавам: замисля се поредица от брошури „Съвременната руска мисъл“ (зараждането на „Изпод канарите“ — и тях ще ги печатаме!). (На няколко пъти му пиша, но поредицата все не се оформя, няма време за организирането й.) И освен това настоявам на особеностите на моите граматически правила. И дори до каква мисъл стигам: в чуждестранните издания на „Червеното колело“ трябва да се правят съкращения. (Правилна мисъл, но си остана неосъществена.)

Със Струве чак се препираме. Сборникът статии във „Вестител“, кн. 97, ме възмущава, след това и статията на Телегин в кн. 103 — оскърбителна спрямо руснака, а редакцията изобщо не я коментира и не се разграничава. Зрителна грешка от Париж: те не виждат, че в самиздат безотговорно и несамоконтролно избълваха огън срещу Русия. Не разбират опасността от назряващото разцепление. Горещо се опитвам да обясня това на Никита, изпращам му, не за публикация, само лично за него, вариант на статията отговор. Но той ми отвръща благодушно: „На мен много неща в тези статии не ми допадаха, но виждах в тях първи опит на добро равнище да се осмисли нещо в станалото. Захласването по Запада се дължи на младостта и неопитността им. Не съжалявам, че им позволих да се изкажат.“

В ускоряваните от натиска изпратени „по втория начин писма“ все пак успяваме от време на време да си разменяме мисли и не по работа: да речем, с болка реагирам на Буниновите „Тъмни алеи“ — и той сърдечно приветства това. Ето че ми съобщава за анекдотичната статия на емигрантския писател Н. Улянов в „Новое русское слово“, че никакъв Солженицин изобщо не съществува и не е съществувал, че това е измислица и колективно съчинение на КГБ, че не може едии автор да разбира толкова добре и от точни науки, и от медицина, и от военно дело, и от политика, и от история, — и Струве изпраща до този вестник своя пламенен отговор. А аз пък — споделям с него моето възхищение от проповедите на някой си „отец Александър“ по радио „Свобода“, — а се оказва, че той бил отец Александър Шмеман. Струве му изпраща копие от моето възторжено писмо (а след това по неизвестни причини то стига до въпросния вестник и нетактично се помества там).

Но кореспонденцията ни с Никита още е напълно спокойна. Същински вихър се усещаше в напрегнатата ни кореспонденция с Бета. Аз й изпращам ли, изпращам на цигарена хартия, със ситен почерк. Въпреки цялата ми жажда кротко да си пиша Възлите, прекалено съм въвлечен в действието на предходната борба. Филмът „Знаят истината танковете“! — на мен ми се струва толкова страшен удар по комунизма — представям си лагерното въстание, прожектирано по всички световни екрани, и от началото на 1971-ва моля нашите да започнат преговори с режисьорите, готови да подготвят снимките, защото това е дълга работа. Да намериш режисьор, който, първо: да не се уплаши да разкрие цялата политическа сила на филма! и да не е чужд на руската тема и на руския типаж! и да не го тегли към холивудските евтинии… (Ама къде да намериш всичко това накуп? Започвали се преговори, но малкоуспешни цели три години подред — за тази странична допълнителна дейност на Бета, естествено, не й стигат сили, а Хееб направо не разбира от тези работи, а режисьори все не се намират или левичарите ги е страх да се захващат с противокомунистически филм, страхуват се от левичарско освиркване.) Бета насрещно ме пита: в Германия искат да направят телевизионна постановка по „Ракова болница“, да разреши ли? — Да! — Пак тя предлага: да подготви телевизионна постановка по „Август“. Защо пък не, добре, повече ще станат ударите!

После се вразумявам и моля Бета да не пришпорва преговорите за постановката на „Танковете“: „Нека оставим 1972-ра година спокойна. Искам да пиша «Октомври», да започна «Март».“ През 1972-ра: „Отдавна неизпитвана лекота и свобода. Да работя и през 72-ра и 73-та, без да шавам… Да се занимавам с романа, с романа и да пренебрегвам обществените акции“ — писателското надделяваше, това е добър признак. А там в момента нали — при Карлайлови в Америка, мислехме си ние, дейно се превежда „Архипелагът“ още от 1968-а; от лятото на 1971-ва повторните ленти на „Архипелага“ са у Хееб, от февруари 1972-ра и Бета започва немския превод. И нека, нека преводите тихо подкопават омагьосаната планина на Дракона! — аз през това време ще си попиша аа спокойствие.

Но ето че изскача нещо ново: през безсънните нощи хващам по „Свобода“ в 2 часа и 30 минути предавания по историята на революцията от 1917-а, слушам ги жадно, но с непрекъснати смущения, мисля си: все едно че за мен е извършена огромна работа — събиране на материали, интервюта, цял колектив от неочаквани помощници! — а няма ли начин да използвам всичко това по-сигурно? Пиша на Бета: нека наречем това начинание „Два и трийсет“, дали да не започнем опити да се свържем чрез някого? да се получават тези материали и да ми се препращат? — Освен това: а не може ли да се правят за „Март“ извадки от отзивите на европейския печат за Февруарската революция? още тогава си представям такива вестникарски глави. И Бета се наема (ще ги търси съпругът й).

Сега, когато опорният триъгълник е създаден и всичките ми ленти са в Цюрих (дълго се тревожа: не ги дръжте в кантората си, ще има нападение, сложете ги в банков сейф, в подземие! — най-сетне получавам и потвърждение: да, тъкмо така са прибрани!), — сега само да разработя правилно защитната операция със Завещанието. През февруари 1972-ра Хайнрих Бьол — цял живот ще съм му благодарен, затова усетих тогава лекота, — у нас в московското ни жилище завери с подписа си всеки лист от моето завещание и го отнесе в джоба си, — а той отлично се познава с Лиза и ето че завещанието вече е у нашите! (И къде другаде да впишем Х. Бьол, ако не сред Невидимите? Ами че той още през 1965 година, в най-острото за мен време, изнесе от Москва сценария и поемата ми и после години наред ги пази у себе си, даде ги на Лиза. И какви обрати настъпват в съдбите на хората: след това положението на Бьол в Западна Германия дотам се разклати, нали за младите терористи — бъдещите Баадер-Майнхоф-написал: „млади идеалисти, докарани до отчаяние“, та в свободния Запад ще му дотрябва моята защита от пленения СССР! — и чрез Лиза изпращам до него благодарствено писмо, не с частно предназначение.

А това не е само завещание, а важен ход в бъдещата борба, това е безценно укрепване на моята отбрана — тъкмо затуй от пролетта на 1972-ра усещам такава лекота: сега само да ме пипнете! — и знам, че това ще се публикува и без мен, и без Аля, и после върху главите ви ще се посипят моите книги! Сега ми остава в тайните писма да съгласувам с какви условни фрази в откритите писма до Хееб или с каква фраза в наше внезапно телефонно обаждане в Цюрих — експлозивът ще бъде взривен, целият или на части. (Такива условни фрази и кодирани имена отработваме и за различни други случаи, те също се множат. А междувременно и подробности от завещанието продължават да се развиват вътре в мен: проектът за храма „Св. Троица“ на пустото звенигородско поле вече ми изглежда твърде грандомански, не е ли по-добре по-скромно: да се реставрира църквата „Св. Пантелеймон“ в Кисловодск, където са ме кръстили; и църквата на георгиевските гробища, където баща ми лежи под стадиона; само че там вече не е останал свободен терен, нека се пристрои малко параклисче до бившата съборена Казанска църква в Ростов, където аз като малко диваче ритах топка в църковния двор, за изкупление на тогавашната ми простотия. И поправките в завещанието, и добавянето на нови предназначени за издаване заглавия — неочаквано спасеният „Пир на победителите“, съкращаването на лагерната ми стихосбирка, вече и „Телето“ до „Нобелианата“, и нарасналият „Дневник на Р-17“ — всичко, всичко! всичко да се публикува, за да се стовари върху главата на Дракона! Подробно ще програмирам на Бета тази последователност.)

А и надвисва включването на СССР в конвенцията за авторските права. (Доскоро аз ги натиквах там, със закъснение всички разбрахме, че и с това ще ни избудалкат, Аля написа и изпрати анонимно писмо до „Монд“ — „Нож в гърба на руското слово“, те я отпечатаха през март 1973-та, модно беше.) А междувременно Никита все не сколасва да публикува същинските, неокастрени за съветската цензура текстове на „Иван Денисович“ и „Матрьона“, и аз го подканвам ли, подканвам: да успее преди конвенцията (1.6.73), защото тъкмо по този повод не си струва да повеждам „конвенционен бой“.

А освен туй вече напредва тайната работа над „Тихият Дон“, предвиждам, че това ще стане сензация, — но как да се предвиди защита на авторските права на анонимния автор Д∗ — не чрез Хееб ли да го правя? чрез Хееб ли? (Пиша го и така, и иначе, поправям се.)

И макар да имам жизнен опит и отлично да знам, че на краставичар краставици не се продават, повтарям от писмо в писмо, все повече палейки се от проекта: как рязко да се поевтини предстоящото издание на „Архипелага“? Това е направо ужас: на Запад книгата струва 10 долара, прехвърлени в рубли по реалния курс 40–50 рубли за том! — как може да се допусне това? един том от „Архипелага“ трябва да се продава 3 пъти по-евтино, 5 пъти по-евтино! — та да го четат в с и ч к и! — само и само да гръмне, само и само да удари съветското чудовище! да го прочетат на Запад десетки милиони, а на мен от него нищо повече не ми трябва! „За мен тук има голям морален смисъл, с такъв материал не се търгува, това е кръв върху жертвеник, тя трябва да се възнася към небето. Ще ми се да внеса в книжарския издателски свят благороден възглед, да призова към издателската съвест.“ Нека бъде платен на нормално равнище трудът на преводачите, словослагателите и издателските служители — а всички загуби да се разпределят между издателството и автора, пропорционално на получаваните дялове. „Мнозина ще се отдръпнат от такава сделка — прав им път. Но на всеки език ще се намери поне едно достойно издателство и ние после ще го възнаградим с другите книги.“ Бета достатъчно разбира нашия борбен дух в СССР и изобщо не възразява. А Хееб възразява объркано, после съставя и ми изпраща мъгляв реферат на тая тема.

Междувременно не ме радват вече осъществените и стигнали до нас издания. Какво е извършил Люхтерханд с немския „Август“! От титулната страница чак са изчезнали „Възел I“ и ограничителните му дати. А какви груби грешки са допуснати в киноекраните, съвсем не е схванат принципът на записване. И е сплескано разположението на пословиците. И дори на картата на Източна Прусия — в немско издание! — някои пунктове са изместени с 80 километра! Колко са мързеливи, немарливи, невнимателни, какво правят тия хора? в каква безчувствена месомелачка влиза тукашната ни работа. Как да не допуснем повтарянето на подобно нещо в другите издания? И кой ще сколаса да наглежда всичко това? — Бета сама няма да се оправи. Сили нямаме, сили!

А колко главоболия с чуждестранните преводи! На Запад не е като в Съветския съюз, най-добрите писателски сили изобщо не са се втурнали към превода, западните преводачи, ако превеждат добре, го правят от желание, а възнаграждението за художествен превод е недостатъчно. Пиша на Бета: „То по-добре ще е да нямаме никакъв превод, отколкото несполучлив, едностранчив, формален!“ Добър урок получихме с английския превод на „Август“: Глени за Бодли Хед направи съвсем калпав превод, (Както после в Англия ми разказа една участничка в неговата „задруга“, Глени раздал целия „Август“ парче по парче на аспирантите си и те превеждали на когото както му падне. (Бел. от 1978 г.)) „Август“ бил приет в Англия направо кисело, ако не чак разгромно. Глени долно се оправдавал, че „Август“ е написан „толкова зле“, на места му се налагало да „оправя фразите“, а представител на издателството: „Ако започнем да превеждаме «Август» буквално — ще станем за смях.“ Ненадейно блясна, мярна ми се пред очите преводът на „Езеро Сегден“ в Intellectual Digest, април 1971 година. Прочетох го и чак се разтреперих: та това стои по-горе от всякакъв превод! все едно че аз съм написал на английски всяко изречение! Как са предадени цялата ритмика, дишането и гласът, полетът и животът на фразата! Тъкмо това се иска: преводачът като любим съавтор. Не открих името на преводача в копието. Незабавно натоварих Хееб: да търси, да търси тоя златен преводачки той го търсил — близо три години! И през 1973-та в Ню Йорк още изяснявал къде най-сетне е този човек. И ми отговори: няма го, заминал за Австралия, и връзка с него няма. А това бил Хари Вилетс в Оксфорд, никъде не се бил канил да заминава и загубихме три години негова възможна скъпоценна работа! Заминах за Запада и го намерих.)

Толкова по-отговорно нарастваше преводът на „Архипелага“: колко несериозно е представен той в компанията на Карлайлови — още не си представях. А немския правеше лично Бета и ми пишеше, че го е „взела присърце“. И доброто познаване на съветския свят също много й помагаше. (Пак тя предложи два вида изтъкване на думите — курсив за терминологията и получерен за експресията. Много ми допадна и на нас с Аля ни се струпа доста работа по ошрифтяването, по изпращането на нови списъци с поправки — допълнително към неугасващите поправки по същината, и за това отиде цялата 1973 година, а в западните издания все едно не се възприе.) А издирването на френски преводач вървеше трудно: степента на поверителността е висока, на кого да го повериш? Степан Татишчев доверено получаваше от Андрееви първите глави, но преводът не му потръгнал. Никита също безуспешно търсел преводач, после, с негово одобрение, Бета се свързала пряко с издателство Сьой. Още по-късно се наложило да бъде ускорен преводът на първия том, да се сформира екип от преводачи. А аз бях нетърпелив: хайде бе, търсете испански преводач! — ами че това е цяла Южна Америка. Решихме: за „Архипелага“ поради потайността редът трябва да е следният: първо да търсим преводачи за издателствата, ние да плащаме превода, а чак после, със съдействието и съгласието на преводача, да търсим издателство.

И колко много неочаквани премеждия ни връхлитаха отвсякъде, не сколасваш да се оправиш с едно — напира друго. Ту откъс от „Пруски нощи“ неочаквано се появи в „Цайт“, който смятахме за приятелски настроен, — да се гаси ли чрез Хееб? Ту извънредно опасната публикация на Патриша Блейк в „Тайм“, как ни стресна тя: че на Запад някаква група работела над превода на „Архипелата“ — кои са те? над кой екземпляр? откъде са тия сведения? И нито можеш да разбереш, нито има кого да притиснеш, а заглавието на книгата — вече е изтървано! Всичко това заплашва да пречупи плана на бъдещата ми голяма атака, преждевременно оголва хълбоците ми. Ту самата Бета ми съобщава слуха, че в „Индекса“ на Скемел се печатат откъси от „Друм“, уж получени чрез Зилбелберг, и ме пронизва, че това са откраднати от някого откъси (и колко ли са големи?)!, но никой не е държал поемата в ръцете си, единствен Теуш. Тревога — да се спре! — и сума нервни писма си разменихме, докато се изясни, че става дума само за същите онези откъси, които Теуш вече все едно е напечатал в статията на „Благов“, — какво мога да направя?! Веднага след това разправиите с биографията на Файфер, все пак биографът си е нещо като детектив доброволец, той може да е надушил и сега ще напечата неща, които съм крил от ГБ. Какво да правя? Да го спирам юридически? — нямаме право. Но някаква охлаждаща декларация от Хееб? Пиша му легално: „Моля да направите декларация против самоволните биографи. Смятам за безсрамно и безнравствено да се съставят биографии на един писател приживе, но без неговото съгласие. Такива действия по нищо не се различават от шпионирането, било то полицейско или частно,“ (Хееб по „втория начин“ ми отговаря: против Бург-Файфер нищо не може да се направи юридически, освен ако засегне честта ми; а ако двамата надрънкат лъжи, но без те самите да знаят, че това са лъжи, също за нищо не отговарят.) Не щеш ли, моят „съюзник“ Жорес Медведев в книгата си помества, за да се изфука пред всички, факсимиле от поканата: как да бъде намерено жилището ни в лабиринта между бахрушинските блокове. Значи спешно да настоя пред него да махне плана от книгата! — А из Москва се разнася слух, че Наталия Решетовская в сътрудничество с агенти на АПН подготвя я свои мемоари, я пак моя биография — и в обилие ще цитира мои писма, бърза, без да дочака смъртта ми. (И наистина, дала на АПН писмата ми до нея, като се почне от фронтовите години, да ги продават и публикуват. Още през юни 1974-та, веднага след екстернирането ми италианското „Темпо“ отпечата „Любовните писма на Солженицин“, предлагали ги и на „Ню Йорк таймс“, след това в Женева агентът Ален Даво търгувал с тях.)

Или друг един проект: нали сега ги имаме в чужбина нобеловските пари, как да не помогнем на нашите безкористни помощници? всичките страдат от безпаричие, всичките мизеруват, а валутните пари от съветска гледна точка имат несравнима ценност. Защо сега да не направим списък — № 1, № 2, № 3… общо двайсет номера, в писмата ще ги наричаме именно номера, по замятински, и за тях отделни нервни абзаци от нашите тайни писма, през всичките тия години. Изпраща се на Бета списъкът: кой кой номер е, адресите. За някои, кажи-речи, не е опасно; а други са толкова скрити, че чак в едно и също писмо не бива да се пишат едновременно имената и адресите им, а ги пишем разпокъсано на два-три пъти: улицата без номера на сградата, а после отделно, да разделим фамилното име от малкото и бащиното, да напишем в интервала нещо по-шантаво и без връзка за какво става дума. А другата задача е — от коя страна да се изпрати записът? от чие име? Някой има прочут приятел в чужбина, друг — реален роднина, ще изпращаме от тяхно име, а на останалите — от съвсем измислени лица, и тогава у КГБ могат да възникнат подозрения (и понякога възникват, опасни). Или: неочаквано бързо е пристигнал запис № 11, а № 11 не е успял да се подготви как да отговори: „От кого очаквате?“ Остра опасност! Заради един такъв случай трябва спешно да се изпраща тайно запитване (а всяка бележчица иска отделна тайна среща, предаване). Много е нервно, във всяко писмо твърде често се споменава за номерата, доста са и бъркотиите, заради недоразуменията просто се съсипахме, а какво ли й е на Бета да разплита всичко това и ди го дава на Хееб вече в цялостен ясен вид, за изпълнение? Л. К. Чуковская ослепява, нужен е оптически прибор; не знаем точно какъв и никой не знае, той трябва да съчетава голям диаметър за обхващане на цяла страница и значително увеличение, 5–7 пъти (обикновените лупи имат или силно увеличение и малък диаметър, или наопаки, а освен това е нужно и осветлително устройство. Как да познаем модела? къде да го поръчаме? вероятно в Холандия, нали са големи майстори? а ще го изпратим от името на Бьол, молим го, товарим го. Но много дълго върви кореспонденцията между Москва-Виена-Цюрих-Кьолн и още някакви неизвестни места и ето че ни го изпращат, само че не върши работа! Значи — да се преправи, а Лидия Корнеевна междувременно ослепява катастрофално, а очите й са от най-свидните, ние настояваме час по-скоро да се изпълни искането ни. Най-сетне изпращат добър прибор, спасение! — само че без нито една резервна батерия, значи сега трябва да се прави отделна поръчка за батерии.

Но колкото и изтощително да е, поръчките постепенно се изпълняват, до № 20 записите са получени и на нас с Аля ни хрумва ново разширение: а как ли да помагаме по същия начин на затворниците (раждане на бъдещия Руски обществен фонд)? Пак същата процедура, въвеждаме номера от 21-ви до 40-и, а от чие име да им се изпращат? — и кипят нови издирвания.

Междувременно съветските власти, недоволни от някоя от австрийските статии на Бета, окончателно престават да я пускат в Съюза, съветският консул във Виена в началото на 1973-та откровено й казва: „Защо да ходите в страна, която толкова не ви харесва? Не ви даваме виза и дълго няма да ви дадем.“ А ако можеше да се срещнем и да си поприказваме — колко по-просто щеше да е, колко неща веднага щяха да се изяснят! Малки замени: ту пристигне в Москва по-голямата дъщеря на Бета, среща се с Аля. Ту замине за Швейцария Ева, срещат се там, но чрез Евините срещи неяснотите са много.

И тъй, цялата подскачаща каскада от въпроси, предположения и решения минава само чрез писма по „втория начин“, а те вървят само по хора. Да речем, вече написано от нас писмо втасва, докато чака да бъде прехвърлено, два месеца, а през това време всички преценки и решения са се променили, сядай да пишеш ново.

Вече забравям не се ли повтарям, писали ли сме предния път или не сме писали, нали не бива да пазим копия, пиша повторно, а някои неща променям под натиска на обстоятелствата и на още по-пресни новини, понякога променям решението в едно и също писмо — педантичната Бета изчопля от тези главозамайващи писма указанията, молбите, поправките — и тъй като си е направила картотека по теми, разпределя всичко по картончетата, така става по-ясно. А доста неща изпращаме и на ленти, на тях пък ту се промени скоростта, ту избяга фокусът, нали вършим всичко в напрегната нелегалност, понякога ни се налага и бързо да скрием апаратурата, — изпращаме на лента поправки, а в Цюрих и главната лента още не е прехвърлена на хартия. Бета ще трябва да преработи методично всичките ни каскади и да осъществи контакти с различни точки в Европа, вече цели седмици й отиват за писане на писма и телефонни разговори (пише ми: „Колко мразя телефона!“ — и напълно я разбирам, — а главната й работа от февруари 1972-ра е пълният превод на първия том от „Архипелага“, и при това таен, няма с кого да се посъветва освен с мен и пак чрез писма — пише ми: „Затруднява ме не толкова работата, колкото отговорността.“ На „Архипелага“ и на цялата ни потайна работа безрезервно е отдала душата си, както на Запад не е прието за каквато и работа да става дума: „Живея двоен живот. Душата ми, мислите ми са у вас. Понякога вървя по улицата и изведнъж се сепвам: къде съм?“ Объркват се свободната Виена и потиснатата Москва. С неизменна топлота и вяра в моето дело са пропити деловите й писма до нас. Отговарям й: „Четох Вашите писма и се учудвам колко не ни отчуждават нито времето, нито пространството: имам усещането, че непрекъснато мислим и чувстваме заедно и че Вашите решения са почти 100-процентово такива, както ако бяхме ги вземали заедно… Вашата духовна организация е толкова сходна с моята и Алината.“ По някакво възникнало дребно недоразумение тя се обадила по телефона на Лазареви, кодирайки нещо. Отговарям й: „Мисля, че Вие и ние се обичаме над всякакви възможни разногласия. През всичките тия години толкова ни сгрява и ни дава такава увереност и простота това, че Ви има. Винаги вярвам във Вас и затова съм спокоен…“ Разбира се, хора от различни светове не могат да се сближат чак толкова сляпо, понякога се отварят пукнатини. Някой ми съобщи, че Бета е „огорчена от августовското ми интервю с «Монд»… там има много неразбории“, и в „Мирът и насилието“. Но тъкмо по този повод вече бях чувал разпалени възражения и в Москва и имайки наум вече оформящото се „Изпод канарите“, в писмо до Бета пиша: „Мисля, че в най-скоро време на западната демократична и на съветската общественост им предстои да научат разтърсващи истини, когато от Русия за лъжливи идоли ще бъдат провъзгласени най-свещени многовековни божества… Горя от надежда, че вие ще бъдете измежду първите европейци, способни да приемат това съчувствено и с разбиране.“ След един месец от Бета, че е разстроена: „Боли ме душата, че неправилно са Ви разказали за мен. Не само одобрявам всичко, а и го смятам за велико дело, разногласията ни са само в дреболиите.“

А това бяха вече дните — непосредствено преди провала на „Архипелага“. И откъде ли идваше толкова ясното ми предчувствие? На 22 август 1973 година пиша на Бета: „Това ще е особено трудна есен. Може би вече не ни остава време да говорим. Вие може би сте забелязали многократното ускоряване и сгъстяване на събитията у нас. Това е някакво движение на звездите или, както казваме ние, Божия воля. Влизам в бой значително по-рано, отколкото си мислех, доста неща ме принуждават да го сторя, съмнения нямам. Нищо не може да се предскаже, но ясно е, че [готовността на «Архипелага»] ще ни потрябва по-рано, отколкото се предполагаше. При лош обрат на нещата ще Ви се наложи да вземате решения без нас двамата.“

За провала на „Архипелага“ след две седмици Бета чула от телеграфните агенции и ни пише: „Сега в нашето семейство темпото на живота стана: «Всичко за фронта, всичко за победата!» Дано издържа, без да развалям качеството“ (на превода).

А аз идвам на себе си: „Ами че това се отлагаше от толкова години, Боже мой! По-нататък вече не можеше, как сам не го разбрах по-рано?!“ Но в същото време — и облекчение: сега можем да държим вкъщи целия „Архипелаг“, няма какво да губим и колко ще ми облекчи това справките по текста! и ще мога да давам на идващите да четат. А от друга страна — страх ме е, че и апартаментът на Бета във Виена ще стане уязвим за атака, изпращам й предупреждения.

През тия есенни месеци на 1973-та (през октомври те и тримата ще се съберат в Цюрих на съвещание, ние не знаем) нелегалната ни връзка пулсира още по-пресекливо. Допълнително изпращам на Бета напътствие към „Архипелага“: „Със свито сърце години наред се въздържах от отпечатването на тази вече готова книга: дългът пред живите надвиваше дълга пред покойните…“ А как сега да ускоря печатането? може би — ксерокопия от машинописа? Няма значение как ще изглежда изданието, важното е да излезе час по-скоро! И на Никита: нека „Архипелагът“ изглежда нескопосен — и бъде по-евтин, не е такава книга, че човек да пести пари, за да си я купи. (Изнурен от недоимъка на сиромашкото издателство, Никита го удря на молба: руското издание няма как да стане по-евтино. Съгласявам се.) Никита ми обещава да издаде първия том рекордно бързо, за три месеца. Пише: словослагателят на „Архипелага“ просълзен казал: когато умра — сложете тази книга в ковчега ми. Продължавам да го пришпорвам: а няма ли начин вторият том веднага да последва първия, след един месец няма ли да стане? Не, няма как да стане… ИМКА може да пусне втория том през май. — Не! не! в никой случай не по-късно от март! — Не, и такова темпо не се наемат да поддържат за втори път. Дали пък да не разкъсват и томовете (те не са съществени), да не отпечатват отделно част първа, втора, трета — като свезки, само да стане по-бързо? И вземете мерки за сигурност срещу пряко нападение на печатницата! КГБ пред нищо няма да се спре! — На Бета: след като се появи руският първи том, цялата ми надежда е на появяването на немския, ако се забавя — може би да се вадят отделни глави и да се печатат в списанията?… По-скоро, за да се научат всички! — и тогава ще престана да се тормозя. През тази есен с яд научаваме, че Карлайлови са ни подвели: американският превод не е готов и за пет години; чак сега, в края на октомври ще бъде предаден, и то суров, „над него трябва още да се работи“. Но напредва шведският превод на Ханс Бьоркегрен — той ще ми помогне! А къде са мерките за сигурност? от станалите вече три печатници тайната може да изхвръкне. По-скоро да се печата! час по-скоро ми трябват необратимост, разрив, та ГБ изобщо да не се опитва да ме изнуди за каквото и да било. И такава (безумна) контрасметка: ами ако ГБ изведнъж се втурне да отпечата преди мен заловения „Архипелаг“ (нали веднъж стана така с Алилуева), тогава ще докажем, че екземплярът е краден, непълен, стара редакция, — и изпращам на Бета списък на доказателствата. Или обратното: Съветите ще се опитат да забранят „Архипелага“ на Запад? По настояване на Хееб му изпращам по „втория начин“ и ново „Потвърждения на пълномощията“ — специално за случая с „Архипелага“: че е упълномощен за всички издания на тази книга — и при това е свободен от лични платежни задължения (той се опасяваше от подобен обрат на нещата). Сега „Завещанието“ престана да е нужно, сега започва период на пълно отпечатване на всичките ми книги, ограничено само от нашите технически възможности. Да, и още нещо, не бях се сетил: сега ленинската глава от „Август“ вече може да не я крием, дали не ще сколасаме да я вмъкнем в някое издание? И сега, когато отмениха радиозаглушаването в СССР, — щом се появи „Архипелагът“ — да го четат едновременно по всички станции! (Колко съм припрян! — нито „Гласът на Америка“, нито Би Би Си пръста си няма да помръднат, за да не си развалят дипломатическите отношения със СССР…) Филмът „Танковете“? — щом сключите договор, веднага ще пуснем дописка във вестника. (Ооо, до филма е още по-далеч…) Всичко да се взривява, всичко, час по-скоро! Правя си сметка да публикувам „В лъжа не се живее“ през февруари. (И точно уцелих!) Изпращаме в Цюрих лентата с „Октомври“ — докъдето е докаран, може би никога няма да го довърша. Вече изпращаме на части и статиите от „Изпод канарите“.

Но още по-спешно! — в средата на декември изпращам на Никита „Писмо до вождовете“ — то трябва да бъде отпечатано 25 дена след първия том на „Архипелага“! (Съвсем съм откачил, не разбирам какво върша, сека клона, на който седя: ами че ако Западът прочете това „Писмо“ — и „Архипелагът“ няма да му трябва.) И да се превежда по-бързо!

С „Писмо до вождовете“ неизвестната ми печатница на ИМКА се захванала веднага. А когато „Архипелагът“ гръмна на 28 декември — изведнъж ми просветна, че трябва да се спре отпечатването на „Писмо до вождовете“! Отчасти: А. А. Угримов ме предупреждава, че на Запада то ще подейства отблъскващо. Но това не е главната причина за мен, сега видях друга: „Писмото“ днес звучи не както през септември, когато го занесох в ЦК: днес могат да доловят в тона ми отстъпчивост. В тътена след експлозията на „Архипелага“ моментът за „Писмото“ е неподходящ, не. Не! (Главата ми е като камък, не си доспивам!)

В началото на януари пишем на Никита и Бета: „Писмото“ да се спре за неопределен срок, никакво разпространяване, нито дори на преводачите, да се спрат и всички преводи! Но това писмо закъсня и нищо нямаше да спрем — в ИМКА при Никита тиражът бил готов и френският превод чакал да бъде подписан за печат — спряхме ги с някакво условно телефонно обаждане. Спрели го! не изхвръкнал! (Сполука ли беше това?! или провал?! — всичко зависеше от странични случайности и не го преценявах в целия обем на сериозността му, главата и тялото ми ставаха полунечувствителни. Ако не бяхме спрели писмото по-скоро, щяха да ме тикнат в затвора, а не да ме екстернират — тогава никой на Запад не би ме защитил.)

Освен туй всички тия допълнителни главоболия падаха ли, падаха върху Бета! — през седмиците, когато била предала на издателството първия том на „Архипелага“ и започвала да превежда втория. Колко много търпение и пъргавина на ума е трябвало да проявява! В края на януари, последното й писмо, което вече не ме завари в СССР: „Към необикновения ми ентусиазъм се прибавя страшна умора и вечно болезнено чувство, че не сколасвам. Събуждам се от постоянните сега кошмари: забравила съм да свърша нещо важно! Понякога чак скачам… Много се радвам, че «Писмо до вождовете» беше отложено: това страшно би объркало тукашните хора и дори би навредило на разбирането на «Архипелага». За да разбере «Писмото», човек трябва да познава Русия…“

И изпитва справедлива гордост: „С «Архипелага» можахме да опазим тайната докрай.“ Но вече и тя е капнала: част от превода на втори и трети том ще дели с ортак, вече не се изисква досегашната тайна. Хвалят превода на Бета — Бьол, „Цайт“, „Шпигел“.

…„Но и непрекъснато притеснение и страх за Вас…“

А аз й казвам в разминалото се писмо:

„Имам ли усещането, че никога вече няма да се видим с Вас? Категорично: не! Уверен съм в жива, интересна, спокойна среща. Как? Загадка. Много чудеса и изненади ни очакват оттук нататък… Нека Новата година бъде година на нашите победи!… Не искам да си вземаме сбогом, но за всеки случай, за всеки случай…“

И Аля на последното писмо, с едри букви: „12 февруари. Днес отведоха Саня в 5 часа, 8 души. В 10 вечерта ми телефонираха, че е арестуван. Продължавайте, без да намалявате темпото! Нека всички книги, една след друга, излизат на бял свят. — Това е най-важното.“

Още през първия ми ден у Бьол пристигнаха и Лиза, и Хееб — внушителен, важен, висок, димеше с лулата си. Обади се от Париж и Никита Алексеевич, предлагаше и той да пристигне при нас, но всичко наведнъж не се побираше в гьрдите ми, поканих го да дойде в Цюрих. С него се срещнахме вече в дома на Хееб — веднага много топло: той беше и единственият руснак сред всички, които бяха се струпали около мен, и от самото начало един такъв близък, разбираем, за каквото и да заговорим, макар че той цял живот е емигрант, а аз цял живот съм съветски.

И ето че целият Опорен триъгълник се събра в една стая и разговаряме свободно вместо с шифровани писма — съвсем доскоро кой би могъл да предвиди това?! Цялата къща е обкръжена, блокирана, поставена под наблюдение — но кореспондентско, не чекистко.

Този Опорен триъгълник направи за мен още повече от онова, което реално можа да свърши: създаде ми онази увереност, онази невидима стена зад гърба ми, подпрян на която можах да устоя срещу Дракона, без изобщо да се колебая, без да съжаля нито за миг, готов на всичко до какъвто и да било край.

И още два-три дена остана в Цюрих Никита Алексеевич, съпровождаше ме навсякъде, не вървеше, а тичаше, а подир нас — цяла глутница телевизионни репортери и журналисти: и в подземията на цюрихската кантонална банка (там в сейф се пазеха всичките ни ленти, веднага дадох „В лъжа не се живее“ на Н. А. за печат, вече зарадван, че Аля не се е уплашила да публикува това обръщение в Москва; журналистите около банката си направили извода и предали, че съм отишъл да си броя капиталите); и на филма „Един ден на Иван Денисович“; и до къщата, където живеел Ленин; и на планината, в Щерненберг, да видя ще мога ли да работя там; и на вечерна служба в бенедиктинското абатство. Много просто, лесно се оказа общуването с Н. А., вече му разказвах за „Телето“, за „Бързея на «Тихият Дон»“ и още какво ще издаваме в най-скоро време. Н. А. беше изключително дълбоко заинтересуван от руските работи, следеше ги с голямо внимание. Оттук именно започнаха нашите години и години на съвместна издателска работа и приятелство.

13ЧУЖДЕНЦИТЕ

В главния текст на „Телето“ бях заявил, че всичко, предназначено за изпращане на Запад, съм предавал винаги лично. Написах го, за да прикрия Ева, Дима Борисов и Женя Барабанов.

А в действителност: до 1968-а никой освен Ева не ме свързваше със Запада — тя определяше възможностите и случаите, а аз си нямах такива грижи. След това работеше каналът на Барабанов-Дурова и пак бяхме осигурени откъм изпращането на ръкописи, откъм размяната на писма с нашите съюзници — Никита Струве и Бета. Отвори ни се апетит, че искаме да получаваме от Запад и книги, и тогава Ева изнамери Аксел и Жаклин Краузе; той беше американски търговец, който можеше да получава неконтролирана обемиста поща, и те охотно помагаха на мнозина, включително и на нас. И пак дълго време все едно ми се струваше: напълно достатъчно е. Потребност от връзка пряко с чуждестранни кореспонденти, каквато вече се появяваше у мнозина московчани, у мен все още не възникваше: дълги години се въздържах от това и не предполагах да стигна до такава потребност.

Жорес Медведев, който много пъти беше ми предлагал конспиративни услуги (и аз от предпазливост винаги ги отклонявах) през есента на 1970-а ме увещаваше да се срещна с норвежеца Пер Хеге, който тогава ме търсел, но аз пак нямах никаква нужда от това. Не щеш ли обаче, дадоха ми Нобеловата награда и Хеге, научил отнякъде телефонния номер на Ростропович, ме засече с обаждането си и аз неволно отговорих на въпросите му. И когато нобеловската история повлече следващите стъпки, нелегалното изпращане на писма за Скандинавия, естествено, ми се доиска да продължа с Хеге. Една среща ни уреди Ж. Медведев и повървя с нас няколко тъмни квартала, следващия път в навалицата пред Ленинската библиотека се срещнахме вече само двамата с Хеге, пак тръгнахме по тъмните квартали и в някакъв незнаен вътрешен двор близо до Волхонка аз взех да му натиквам в ръцете нобеловските си материали, не го правех кой знае колко бързо и сръчно, а когато след това излязохме на улицата, видяхме: ярко свети табелата на управление на милицията: дворът бил милиционерски…

Скоро след това Хеге го изгониха от СССР. Жорес пренасочи връзката си към Робърт Кайзер („Уошингтън пост“) и Хедрик Смит („Ню Йорк таймс“). И пак ми предлагаше — но на мен това пак изобщо не ми трябваше.

Мина се още една година — двамата с Аля за пръв път от много време се наканихме да идем на концерт в Консерваторията. През антракта до мен се приближи настойчивият и възгруб Уле Стенхолм — пак скандинавец, но този път от шведското радио, и ме помоли за интервю. Отказах му. (С него тепърва ще си имаме главоболия: ще дойде в жилището ми при Аля: нямаме ли някакви заръки, щял да ходи в Цюрих да взема интервю от Хееб. Никакви нямаме! — но сега спешно трябва да съобщаваме чрез Бета, за да не повярва Хееб, че ние го изпращаме.)

Същата вечер мнозина ми искаха автографи, не можехме да се оглеждаме безпрепятствено, затова не сме забелязани втренчените в нас замислени очи на още един млад швед, който обаче този път не се приближил до нас.

А дойде след време. Заварил вкъщи Аля — веднага й се харесал — със своята чистота, прямота, дори сякаш някаква кореспондентска неопитност, всичко това открито се изразявало от младежкото му синеоко, макар и строго лице. Нагледал се някъде на едновремешните селски навици, внезапно — Аля дори не забелязала, а и в нашето жилище това не беше прието — се изул и влязъл в стаята само по чорапи — постъпка, невъзможна за печен кореспондент! (Много по-късно научихме, че е син на пастор от Южна Швеция.)

Бил дошъл дори без намерение да ме моли за интервю, а просто може би да помогне по някакъв начин?…

Записахме му координатите, възелчето се върза. Стиг Фредриксон, телеграфните агенции на всички скандинавски страни (приемник на Хеге).

Тогава (през пролетта на 1972-ра, когато здравата ме стягаха за гушата) бях намислил да дам голямо, изобщо първото си, интервю, но трябваше да го предложа на много известни вестници — и избрахме (правилно) два водещи американски и поканихме кореспондентите им (косвено, чрез Ж. Медведев) за определен ден. Дойдоха Х. Смит и Р. Кайзер — с магнетофон и подготвени (смайващи със скудоумието си) въпроси. А аз вече също бях си подготвил цялото съдържание (за мен само то имаше смисъл!) — в писмен вид. Тъй като не знаех нищо за западните кореспонденти и вестници, смятах, че те ще са доволни да го вземат и в този вид, не е ли сензация? Излезе, че не е, те бяха оскърбени и унижени от това предложение (и, както по-късно разбрах от западните вестници, другояче не са могли да реагират). Най-многото, на което — от уважение към мен и страст към сензацията — можеха да се съгласят, беше да вземат не дословно, но по-голямата част от моето съдържание, като преправят всичко това на своя „стори“, тоест като доверят реда, стила и акцентите само на своето перо, — и срещу това си записаха с магнетофона и отговорите ми на техния шаблонен комплект от въпроси (за Евтушенко и др.).

Все пак ми беше жал да изтърва тия два известни вестника. Съгласих се, като за себе си реших — да дам пълния текст на Стиг, та той на другия ден да го предаде на своите скандинавски агенции. Още не разбирах, че „на другия ден“ това изобщо не са новини, пукната пара не струват, макар и с допълнения, никой няма да ги вземе. А на мен ми се струваше: същинският авторов текст — как така може да не ги интересува? А Стиг? — Стиг определено вярваше, че от него ще го приемат.

Точно така направихме. Двата известни американски вестника направиха замисъла ми на кайма, гарнираха важното със смехотворни наблюдения и разсъждения, а в Скандинавия не се появи нито един мой ред, всичко отиде на вятъра, макар че Стиг натракал всичко дума по дума на телетипа.

Само след една седмица се провали нобеловската церемония в Москва и трябваше да направя кратка декларация — и то непременно тъкмо за Скандинавия. Решихме, естествено, чрез Стиг, допадаше ни — хем е безусловно честен, хем е сродна душа.

Тоя път всичко стана прекрасно и бързо. Значи в първия случай наистина са му отказали агенциите. А покрай останалото намислихме със Стиг да се срещнем извън нашия дом — в подлеза на Белоруската гара, откъдето минавах винаги на отиване и на връщане от вилата на Ростропович.

В края на април се срещнахме (в джоба ми беше лентата с нобеловската реч, която не можахме да изпратим другояче, а и нали до Швеция трябва да стигне). Стоях на скришно място, той мина край мен, хванал жена си Ингрид подръка, изчаках малко и тръгнах след тях, а Аля — от друго място, като изчака още малко, за да провери не ни ли следят. Всичко се оказа благополучно и после, когато ги настигнахме, тръгнахме четиримата, без да бързаме, по Ленинградския проспект. (Никога не беше ми домилявал тоя проспект, макар че безброй пъти съм минавал по него, а сега при всяко сещане: последната улица, по която ме откарваха за екстернирането от Русия.) В разговора му предложих, той се съгласи и в един тъмен двор му дадох лентата. Народното поверие гласи, че ако срещнеш бременна, на сполука е. А тоя път бременните бяха две, жените ни, и той щеше да води своята в Швеция да ражда. (Стиг после ми разказа: скрил лентата в един малък транзисторен радиоприемник, така я пренесъл и я предал в Шведската академия. Стори ни се остроумно, това ме подсети и за някогашните ми дългогодишни скривалища.)

Когато се завърна, той ми разказа за успеха. До лятото с него се срещнахме още два-три пъти. Толкова лесно постигнатият и толкова честен контакт си струваше да бъде запазен. Постепенно, вече само двамата с него, отработихме техниката на срещата: по кое стълбище минаваме, на какво разстояние аз, къде завиваме след това, къде го настигам. В средата на лятото Стиг неочаквано не дойде, ние се учудихме. После друг скандинавски кореспондент пуснал в пощенската ни кутия трогателното му писмо на непретенциозен руски: прибирайки се от Финландия и бързайки тъкмо за нашата среща, катастрофирал. „Но в този миг Бог беше с мен и се надявам да оздравея дори без последици.“

Тази нещастно-щастлива случка вече окончателно ни свърза.

И през цялата есен на 1972-ра и зимата на 1973-та продължиха срещите ни, винаги на тъмно, в тъмните улички и дворове близо до Белоруската гара. (Часът на срещата беше постоянен, а следващата дата и една резервна винаги определяхме, когато се разделяхме.) И чак сега ми стана ясно, че това е абсолютно необходимо, че иначе изобщо не бих могъл да живея — как така 9 години съм живял без преки лични срещи със западен човек?! Появиха се маневреност, каквато дотогава не притежавах, бързина на прехвърлянето, като всеки път имаше нещо за препращане и нещо за получаване (така тръгнаха всичките ми писма по „втория начин“ до Струве, Бета и адвоката, цялата жила на главните връзки. И малки ролки с ленти, новите варианти, току-що написаното. А Стиг по-нататък го предаваше чрез дипломатическа поща, но не неговата шведска, която беше, казано на арестантски и на съветски, изкурвена, а чрез друга. Там, доколкото си спомням, през всичките години, различни години, служеха изключително благородни хора, помагаха не на нас и никой никога не се провали, никой никого издаде. (Никого от тях не познавам и днес, за да посочи името му, но правя поклон пред тези хора!) Нарекохме този канал ВСП — Великият северен път.

По време на тези разходки възникна идеята: Ханс Бьоркегрен — шведски писател и великолепен преводач (с отличните си преводи на „Кръга“ и „Раковата“ до 1970-а той до голяма степен беше подготвил за мен Нобеловата награда), да започне незабавно шведския превод на „Архипелага“, като вземе текста — от кого ли? То се знае, че от Хееб. Така връзките ни се скачиха и на Запад. Бьоркегрен дал адреса си за писма от Запад до мен. (А по-нататък — пак по ВСП.)

Едно време на болшевиките не им се налагало да използват за свръзка помощта на чуждестранни кореспонденти, дори през ум не им е минавало, а и кореспондентите надали са щели да приемат: едва обаче самите болшевики създадоха строй и сърдечните чужденци не можеха да не се нагърбят със забранената мисия на тайни куриери. Същото важи и за дипломатите: откакто съветските дипломати в чужбина почти без изключение са правителствени шпиони, а западните посолства в Москва са хем лоялни, хем безпомощни, на отделни служители в посолствата и дипломати не могат да не им трепнат справедливите сърца: да помогнат на нас, клетниците. По-долу ще има и други смайващи примери за това.

Едновременно с „Великия северен път“ от само себе си — не, с Божия благословия — сам ни се предложи, отвори се втори път. Доста преди това, през декември 1967-а, напирала да пристигне в Москва за преговори с мен Олга Карлайл, не й дали виза — и тогава тя помолила да прескочи до Москва като турист (а покрай това — да се срещне с мен) Степан Николаевич Татишчев, млад парижки славист, също от второто поколение на първата емиграция. Татишчев бил пуснат безпрепятствено, в Москва веднага телефонирал на Ева — кого ли не познавала тя от руските парижани?! — и Ева го доведе на среща с мен у Царкинята, като из пътя, по улиците, в магазините, го учела как да се държи в очакване на следене и проверявала колко е храбър. (Преценила, че лекичко го е страх, но надвива страха си.) Самата тема на преговорите (въпросите се знаят наизуст, отговорите се запомнят) тогава ми се струваше важна, после нищо важно не произтече от тях, но запознаването се състоя; и Татишчев се хареса на неколцината близки приятели, които бяха се събрали нея нея вечер у Царкинята: беше мил и остроумен събеседник, ненапрегнат от конспиративността, разказваше забавно за левичарското залитане на парижкото студентство и цялата интелигенция. Стана ясно, че преподава в един и същи университет с Никита Струве. Разрешихме му да се разкрие пред Никита и да си поприказва с него.

После за втори път пристигна като турист, пак се видяхме у Ева, пак от приказките ни нищо не излезе, но се поопознахме. Раждаше се пълно доверие. (Веднъж Степан бил поразен — разхождал се из Москва и видял кръстовище с надписите: ул. „Шухов“ и ул. „Татишчев“. Сметнал това за съдбовен знак…)

И най-неочаквано пак Ева ни донесе смайваща новина: Степан го назначават в Москва за френски културен аташе — за цели три години! Невероятна сполука, на каквито рядко се радвахме. (После Степан Николаевич ни разказа: на него като на славист му се обадили по телефона от МВнР за съвет кого ли да назначат за идните три години в Русия, а той, тъй като много му се ходело в родината, без да се стеснява, препоръчал себе си! — и кандидатурата му била приета.) За три години — достоверен сигурен постоянно действащ дипломатически канал — не бяхме очаквали! (Но Ася Дурова не поискала да бъде откровена с него и всеки продължавал да си върши работата сам, тайно от всички в посолството.)

Надеждите ни не се оправдаха докрай, Татишчев (за маскировка бяхме го нарекли Емил, а за да звучи по нашенски — Милко) май направил в началото необмислени стъпки, поради което доста време трябваше да бъде предпазлив. Впрочем стилът — това е човекът, Татишчев си имаше свой стил, който не отговаряше напълно на нашите очаквания; както той самият ни уверяваше — тъкмо в неговото привидно лекомислие се състояла напрегнатата му бдителност (Ева, с която бяха от един дол дренки, отстрани намираше Милко за безразсъдно-непредпазлив и непрекъснато го поправяше и поучаваше). И наистина, той никога не допусна да го спипат и изкара без провал целия си мандат. Не веднъж отслабваше връзката ни с него, далеч не винаги, не веднага и не в нужния момент можехме да изпращаме чрез него, но от време на време направо ни спасяваше, особено с прехвърлянето на писма, нареждания, съобщения — и винаги направо на Струве, без да минават през чужди ръце! Веднъж много ни помогна, като откара голям списък с номера — на кого и от чие име да се превеждат от чужбина парични помощи. Два независими канала са голямо удобство: всеки запълва интервалите в другия.

Татишчев завърши мандата си, когато аз вече бях на Запад. Но заместилият го френски културен аташе в Москва, Ив Аман, французин, дълбоко вярващ и предан на руската култура до равнището на готовност за риск и жертви, много ни помогна.

(И дори се залови с по-мащабни и по-сложни действия: той беше главната брънка във веригата, осъществяваща цялата помощ на Руския обществен фонд от нас за СССР. Следващата беше Ева, после Алик Гинзбург (а след арестуването му зад Ева се нареди Боря Михайлов). Тъкмо на тях се крепеше цялата обширна и остро опасна работа.

За разлика от Татишчев Ив беше извънредно предпазлив и коректен — и френското Министерство на външните работи с готовност го остави да изкара втори мандат, вече след 1977-а. Толкова се зарадвахме! Наричахме го Феята, без да споменаваме името му под тавани дори пред западняци. През 1975-а той рискува да ни посети в Цюрих. Оказа се нежен, сдържан и мълчалив. (Бел. от 1978 г.))

След завръщането си в Париж Татишчев ни правеше дори още по-големи услуги, отколкото дотогава: чрез други лица от френското посолство беше запазил преки връзки с Ева и тя през цялата 1975 година продължаваше да ни изпраща на Запад големи обеми от моя още останал архив — така методично се доизчистваха всички скривалища на А. А. Угримов, останалото по наше нареждане се изгаряше. (Старите Алини списъци на архивите и шифровият код прекосяваха границата натам и насам.)

(Татишчев винаги с лекота приемаше и препращаше писма — а през всичките тия години поддържахме доста сериозна кореспонденция от Европа с Русия, с десетки хора. Но когато се завърна от Русия, той остави там сърцето си и вече не го удовлетворяваше някогашният му парижки живот. През 1975-а и 1976-а той два пъти ходи там като турист, всичко минало благополучно, но, изглежда, е допуснал непредпазливости. Когато пак заминал през лятото на 1977-а, ченгетата открито се лепнали за него, предупреждавали го: „Ще ти строшим краката.“ Той не се уплашил, едвам се отскубнал от тях на някакъв пазар, уверява, че го направил както трябва, след това отишъл у Царкинята, предал още нещо, но като се прибрал в хотела, незабавно бил изгонен от страната.

А след 8 години умря от рак, почти внезапно, още съвсем млад. От последните му дела за родината, сега вече затворена за него, беше радиопредаването, предназначено за Русия — „Голос Православия“. (Бел. от 1986 г.))

През пролетта на 1973-а, когато вече се стягах да напускам вилата на Ростропович и се разделях завинаги и с Белоруската гара, предложих на Стиг да преместим срещите си на Киевската гара, оттам тръгваха влаковете за Рождество, последното мое, вече само частично, убежище. Пътуването до Рождество беше продължително, с товар, не кой знае колко редовно по разписание, и през пролетта предложих на Стиг сутрешен час. Той смело се съгласи и два-три пъти се срещахме така — на ярката светлина на лятното утро, в гаровата блъсканица, после на уличка в покрайнините в зелена беседка в работническия квартал край спирка „Студентска“ — достъпни за фотографиране, оглеждане и лесно проследяване, — но и ние с него отдавна не бяхме се виждали на дневна светлина! (За пръв път и той ме фотографира — не по кореспондентски, за себе си.) Много благородно, умно и честно беше лицето му — дали по скандинавски.

През тази пролет беше му хрумнала идеята да замине да се запознае с моя адвокат. Одобрих я. (После той с голямо уважение се изказваше за солидността и ума на Хееб — и това задълбочи грешките ми.) А вместо себе си за през лятото, „ако се случи нещо“, ми предложи Франк Крепо от Асошиейтед прес. И се случи, и ми потрябва помощ в края на август, само че самият Стиг вече се беше върнал от отпуск и дойде на среща с мен — на пейката край „Студентска“, вечерта, в сипаничавия полумрак на фенера под дървото.

Беше 19 или 20 август, дойдох на срещата със Стиг с план за цяла серия удари от моята замислена контраатака. Мислех си, че това ще е последното и висшето, което ще ми позволят да направя, и предлагах на Стиг да излезе от тайната си роля, опасна и недопринасяща нищо към неговото име, предлагах му той лично и открито да взема от мен интервюта.) Все още не бях схванал, че за моите интервюта затънтеният скандинавски ъгъл беше най-лошият път.)

Струваше ми се: той охотно ще се залови, това ще го укрепи, ще му създаде слава. А той, в полумрака под вечерното дърво, помисли малко и се отказа.

Това ме учуди. Но вероятно е благоразумно — Стиг можеше да изкара в Москва още година и половина и дори две години и половина.

Благоразумно според шаблонните западни представи. Но съвсем не благоразумно, а безумно смело той рискуваше същия този пост и дори цялата си журналистическа кариера при всяка среща с мен. И когато идваше на среща с нещо забранено в джоба (веднъж дори бил спрян от дружинници, но не посмаели да го претърсят), и когато си отиваше с друго забранено. Воден от чувството си, той рискуваше нещо значително по-голямо, и то напълно безкористно, отколкото когато разсъдливо се самоограничаваше с привичните западни доводи.

Нашите прекрасни западни приятели! — каква мешавица от противоречия представляваха тяхното положение и решенията им.

Стиг дотам беше навлязъл в нашето конспиративно напрежение, че по повод на опасността да бъде разкрит веднъж каза: „Абе лично на мен ми е все едно. Просто си мисля, че ще мога да ви бъда по-полезен, ако не се пусне слух.“

А от интервюто се отказа. Защото то се намираше не в зоната на безмерна опасност, накъдето го водеха чувствата му (и прелестната му жена Ингрид — също), а в зоната на ежедневието, където е редно да разсъждаваш логично като всички и да не правиш глупости.

И тъй, за интервюто той изпрати Франк Крепо (много мил, честен и хубав човек) и по мое настояване кореспондента на „Монд“, твърде самоуверен и чужд. (Тогава още не ми бяха съвсем ясни нагаждачеството и двуликостта на тези вестници. Ние от Изтока ги мислим всичките за значително по-свободолюбиви, отколкото са. Под тавани не говорехме с кореспондентите нищо излишно, написах му бележка, че бих искал да отпечатам в „Монд“ серия от статии за съветския живот. Мислех, че ще се вкопчат, а „Монд“ дори с негодувание отказаха: за какво са им статии от мен, когато си имат свой кореспондент в Москва?…)

Понеже очаквахме напрегнат бой, двамата със Стиг се разбрахме за септември 1973-та да се срещаме през десет дена. Датите бяха набелязани предварително, но потрябва още по-голямо сгъстяване. Научих се за провала на „Архипелага“ — и се наложи мигновено да съобщя за това на Запад и да изпратя нареждане да започват набирането на книгата. За такива случаи също бяхме разработили вариант: да се обадя на Стиг рано сутринта, преди да е дошла съветската му секретарка. Моя глас и Алиния той познаваше тутакси и това винаги означаваше: довечера трябва да се срещнем (часът и мястото са известни). Но какво друго да кажа, нали телефонът му се подслушва? Стиг добре се сети: „погрешно“ обаждане: „Извинявайте, химическото чистене ли е?“, „Извинявайте, бюро «Поръчки» на гастронома ли е?… Как, не е ли бюро «Поръчки»? Извинявайте!“ Достатъчно, за да познае гласа. Но ако телефонът се повреди или дълго време е зает, или ако Стиг не си е вкъщи…?

На 4 септември всичко мина добре — и „погрешното“ обаждане от крайградската блъсканица на Ленинградската гара, и самата среща. Надвечер с тройна предпазливост дълго криволичих: от виличката си тръгнах по други улички. В метрото се прекачвах на бързо опразващи се спирки като „Красноселская“, там перонът остава съвсем чист и имаш пълна гаранция, че си се отскубнал.

Но когато Стиг наближаваше нашето закътано място край „Студентска“, ми се стори: мярна се фигура, провери, че сме се срещнали, и се скри зад блока. Казах на Стиг. Той се разсмя: „Да, това е Удгорд“ — норвежки журналист, единственият човек, на когото бил разказвал за срещите ни.

На Удгорд много му се искало да се срещаме, но етиката не му позволявала да минава път на приятеля си и дори не се приближи да се запознаем.

Вечерта на 4 септември май доста неща му дадох: и известието за „Архипелага“, и „Писмо до вождовете“, и много нареждания за Запада, и някаква моя лента. Спомням си: сякаш камък ми падна от сърцето, вечерта двамата с Аля празнувахме: всичко се рушеше, а ние — устоявахме. (И тя караше последните дни, доизнасяше Степан, в съответствие със сгъстяването на събитията, което съдбата обича, след четири дена и той се роди.)

През оная страшна последна есен обаче със Стиг се срещахме съвсем благополучно. В моето притеснено положение тези срещи бяха незаменим отдушник. Веднъж за предаване на допълнително писмо поради внезапно възникнала потребност се разбрахме, че за да не му се мяркам, нека Ингрид се разходи по Наришкинския булевард, а Аля ще върви насреща й с Ермошка. С тях бях и аз. Жените се наведоха над детето, тогава отдалеч не се виждат движенията на ръцете, Аля предаде писмото, Ингрид — шведска свещ за Коледа.

И те заминаха да прекарат коледните празници в Швеция, а тъкмо по това време се разрази „Архипелагът“, цялата буря — и с какво нетърпение очаквах завръщането на Стиг! Необходимостта от връзка, въпроси, изпращане на поправки възникваше, кажи-речи, през три дена. Наистина през тия бурни дни доста кореспонденти се отбиваха у нас — едни да се сдобият с новина или снимка, други — да ни помогнат (Джон Шоу, Френк Крепо).

За западния кореспондент животът в Москва по много причини е твърде висок, престижен, важен пост — и за кариерата, и с добрите условия (включващи безплатна бавачка за децата, съветското правителство не жали парите, то знае да си прави сметката: добре обслужваните журналисти ще се държат за мястото си, ще кореспондентстват нерязко). Но у хора със западно възпитание, когато влизаха в допир с нашето движение, съм забелязвал смайваща промяна: отдръпване от привичното броене на копейките и готовност да пожертват главата си.

Това не е вкоренено свойство на западните хора — да са сметкаджии на всяка крачка и колкото по-любезни са външно, толкова по-безмилостни да са по същината си — а това е влиянието на Полето, в което се озовава човек. А в Русия отдавна съществуваше (въпреки съветското потисничество) Поле на щедростта, на жертвеността, и то се предава на някои западни хора, просмуква се в тях — може би не до края на живота им, но докато са сред нас. И все пак, макар че имаха еднакво западно възпитание и живееха в еднакви условия, по много различен начин се изявяваха чуждестранните кореспонденти през ония дни.

Последния път тайната ни среща със Стиг стана на 14 януари 1974-та, в деня, когато „Правда“ поде голямата атака на пресата срещу мен. Между другите възможности се мяркаше и тази, че няма да ме арестуват, а ще ме изгонят на Запад. В този случай мислех, че ще остана в Норвегия. А ми се щеше да запазя Стиг за себе си, такъв добър приятел беше. И му казах: ако стане така, а той пострада заради връзките си с мен, да не се страхува от изгонването от СССР, от провала на кореспондентската си кариера — в Норвегия ще ми бъде секретар и обща връзка с околния свят.

Това беше узряло и в него, допадна му.

Под арката към вътрешния двор, където никой не ни виждаше, се прегърнахме за сбогом.

А следващата ни среща беше насрочена за 14 февруари. (Две денонощия след арестуването ми…)

Но и Стиг, и с него Нилс Морен Удгорд се отбивали при Аля през януарските дни, това тогава изглеждало естествено, а помощта и приятелството били остро необходими. Това било вече началото на онова роене на чуждестранните кореспонденти в нашето жилище, което се развихрило след арестуването ми и позволило на Аля да спаси цялата ми жива работа, всичко написано, недописано, откъслечно — и всичкото в един екземпляр, и вече няма време да се препише. (Според мен ГБ не си е представяло колко много съм имал приготвено — по „Колелото“, по Ленин, по болшевиките, по цялата революция, и до каква степен за мен то е невъзстановимо, ако загубя всичко това, — мисля си, че в такъв случай и още от самото начало, още от арестуването ми щяха да го грабнат.) Щом ме извели, Аля трябвало да махне всичко това от жилището ни, на първо време където и да е, после — на вьзможен старт за изпращане в чужбина, и това най-безопасно могат да го изнесат чужденците? Леел се непрекъснат, многолюден поток от кореспонденти, той създавал прикритие, но те нямали навика да носят каквото и да било из Москва — най-често идвали с празни ръце, а значи и не могат да излязат ненадейно с чанта, значи само да им се натикват пликове в джобовете? но без да „надебеляват“ прекомерно? Пред всички, с всички едновременно — Аля не казвала и не предавала нищо: присъствието на чужди хора й пречело да се споразумява със своите. А се уединявала с посветените в малката стая, там обяснявала с бележки (нали с глас не бива! и нещо повече: докато пишеш бележката — трябва да дърдориш някакви глупости), там именно се предавали пликовете.

И на Нилс Удгорд, съвсем отскорошен познат, но с такова благородство, едър, с правилни, спокойни черти, с такава увереност на движенията и измежду всички кореспонденти най-образован (учен историк, той се различаваше от останалите), първо на него в деня на екстернирането ми Аля открила задачата: „Има голям обемист архив и той трябва да бъде изнесен. Можете ли?“ (А той вече бил „с минало“, вече го хулела „Комсомольская правда“ — значи влязъл е в „черния списък“.) След като обмислил, на другия ден помолил Аля да му даде писмено пълномощно за евентуални преговори:

„Моля да смятате г. Нилс Удгорд за мой пълномощен представител при контакти с …. Моля за помощта Ви в изнасянето на архива на Солженицин.“

А по-нататък и действията му имали голям размах, защото той пристъпвал към проблема с мащаба на историк, а не на кореспондент.

За съжаление тази великолепна операция, която спаси моите главни ръкописи и ми осигури дългогодишното продължение на работата над „Червеното колело“, и днес още не може да се разказва.

…Това, което на Удгорд още не му било съвсем ясно, е как сега да побере всичко в двата му разрешени куфара. Вече разбирал, че архивът е по-голям. (Освен това му се струвало: ценен е всеки час и ден; че семейството ми може незабавно да бъде изхвърлено от Съюза.)

По щастливо съвпадение, когато се прибрал от концерт вкъщи, заварил там приятеля си Уилям Одом, 40-годишния помощник на американския военен аташе, преди това — преподавател по руска история в Уест пойнт, също доктор по историческите науки. Сега той бил донесъл на Нилс току-що излязлата от печат брошура на АПН против „Архипелага“ и мен.

Под тавани не бивало да говорят и като имал предвид още колко много артисва, Нилс написал на Уилямс:

„Голям проблем е архивът на Солженицин.“

Уилям Одон вече бил достатъчно потопен в историята на този век и на нашата страна. В Корейската война не взел участие само защото през същата година бил постъпил в академията Уест пойнт. След нея изучавал съветска история в Колумбийския университет, писал изследвания за Свердлов, за Осоавиахим, (Дружество за съдействие на отбраната, авиацията и химическото строителство (1927–1948). — Бел. пр.) послужил в американската мисия към съветските войски и 2 години във Виетнам и ето вече 2 години в Москва, и привършвал мандата си тук.

Съгласил се по принцип веднага: но ако никой не знае, включително и самият Солженицин. Предстояло му да опакова, да изпраща личния си багаж (като дипломатически) за Съединените щати — там щял да сложи архива. Това го освобождавало от необходимостта да пита когото и да било от чиновниците и може би да получи нечий отказ. Но все пак разказал за този си замисъл на своя началник и приятел, военния аташе контраадмирал Майо.

…Но не толкова благоприятно изглеждало всичко това в обсаденото ни жилище. Бъркотия имало и в книжата, бъркотия и в предположенията: какво да очакват? Че няма да има обиск у нас — станало ясно след едно-две денонощия. Но ще хващат ли излизащите? кого? от кой момент нататък?

Когато ме прибраха, не само по моето бюро беше разхвърляна конспиративна кореспонденция със Запада, а и на Алиното била оставена шифровката, съдържаща цялата система на скривалищата: у кого къде какво се пази! А сега Аля трябвало да се ориентира във всичко съхранявано (да се пресегне дотам, докъдето с години не можехме да се пресегнем), да изгради нова система и за всеки ръкопис да реши: кое — непременно да се изпрати в чужбина след мен; кое — желателно; кое трябва да остави да се пази в СССР до поискване, кое — да се пази, но никога няма да го поискаме; кое — да се унищожи.

Затова, макар че било по-просто от различните скривалища веднага да се прехвърлят нещата за изпращане, но така почти не се случило, а Аля поела риска да прекара всичко през застрашеното ни жилище, да го внесе и изнесе, а тук да го прегледа, понякога лист по лист, да го групира в нови пликове. (Тази работа можела да свърши единствено самата Аля, а вечерно време идвала и доста й помогнала Люша.)

Но преди това, докато очаквали обиск у нас, първият им подтик бил спешно да изнасят — при някого, в други жилища! Още първата вечер след арестуването ми Стиг по себе си (на срещите с мен беше свикнал да използва големите си джобове) изнесъл черновите на статиите от „Изпод канарите“ и писмата за изпращане на Запад. А после по нашите, съветските, Аля изпращала при приятели в различни жилища. Приятелите ни излизали на шумни тумби (от пазарската чанта на съседите ни Пастернакови над книжата се подавали връзки зелен лук, зелка) и после се изпращали докъдето трябвало. Дима Борисов, Андрей Тюрин и Александър Гинзбург — нова фигура в нашия кръг, но не и в руското нелегално движение, най-много и най-смислено от всички помагали през тия дни. Гинзбург изнасял и концентрирал ръкописите, които трябвало да останат в СССР.

След това Аля изпращала вече не само моите ръкописи и чернови, а и редки книги, важни вестници от 1917 година. (Съществуваше съветско митническо правило, че е забранено изнасянето на книги, издадени преди 1945 година — тоест като можещи да са в „неподходящ“ дух, а моите книги, за революцията, до една бяха „неподходящи“, дори още по-зле, едвам спасени от изгаряне.) И още неколцина души (Вилгелмина Германовна Славуцкая, Александър Сергеевич Бутурлин) трябвало да изнасят книгите — най-обемистото, макар и не дотам опасно. В. Славуцкая сама измислила как да прехвърли книгите и сама уредила всичко, вече свръх всякакви очаквания, великолепно.

Сметнали, че е опасно кореспондентите да изнасят направо от нас, а по-безопасно ще е да вземат ръкописите от нечии чужди жилища… Тези адреси се съобщавали на Стиг и Нилс — за чуждестранните кореспонденти, а домакините били предупреждавани горе-долу кога да ги очакват и за да не стане грешка, в кореспондентските им карти имало условен знак с молив.

Така се разпръсквал архивът ми (като локва, ударена с ботуш) по различни отдалечени места в Москва, а дори и в покрайнините, по Рубльовското шосе и в Медведково. (След няколко дена разбрали грешката си, взели да събират всичко пак у нас.)

За Медведково тръгнал да взема материали лично Удгорд. Щял да направи прекачване из пътя, с второ такси да стигне не до търсения блок, а до следващия и да освободи таксито. (Това трябвало да се направи, за да не оставя следи.) Но ето че натъпкал всички джобове на широкото си „репортерско“ яке, взел два тежки найлонови плика, излязъл: а къде в тоя пущинак ще хване такси, за да се прибере? Три часът през деня, светло е. Край него минават с такси военни, полковник (а може да са гебисти? познай, ако можеш), прилично облеченият Удгорд вдига ръка, качват го, но из пътя неизбежно трябва да се води някакъв разговор, и си личи, че е чужденец. (Не е ли щяло да стане по-просто с автобус?)

Колко риск, съвсем непривичен за чуждестранните кореспонденти в Москва! А освен туй всеки ден трябва да си вършат работата (като се крият от пробутаната им съветска секретарка), да предават съобщения за своите агенции, за своите вестници.

По много различен начин през тия дни се разделили кореспондентите. За всекиго това било избор на съвестта, изпитание, а слава — никаква, в службата не само никакъв успех, похвала, повишение, а заплаха — да съсипе всичко, всичките години от кариерата си, всичките години на усилия: все пак вестникът не го е изпратил да се занимава с конспирация. (А Френк Крепо след известните му интервюта с мен и разумно подозирайки опасност, Асошиейтед прес специално строго го предупредили: в отношенията си със Солженицин да не прекрачва границата на позволеното. А той час по час вземал ту книжа, ту лента — и ги криел с многозначителен израз на лицето: лицето му при това предавало и как неговите пръсти се напъхват някъде там, и как той си играе със своята съдба, впрочем — с готовност. Кореспондентът на „Фигаро“ Лаконтр, отнасяйки от Аля посред нощ моята „Декларация за в случай на арест“, напъхал документа в чорапа си, под ходилото и чак тогава се обул.) И в този случай на кореспондентите на европейските, по-наясно със ситуацията органи им било по-лесно. Да речем, Удгорд бил сигурен, че в случай на провал шефът му ще го разбере и ще оправдае действията му. (Но и „мъкнел“ несравнимо с другите, натъпквайки и външните, и вътрешните, и разположените на гърба му джобове на „репортерката“, и на излизане, едър, внимателно се оглеждал във високото огледало, не стърчи ли нещо отнякъде.) А при американците схващането за кариера е особено напрегнато: провалът няма да получи морално разбиране нито от началството, нито от колегите, а само присмех над неудачника. И обяснимо било защо някои отказвали. Но трима славни юнаци — американците Стив Броунинг, Роджър Ледингтън и Джим Пайперт, мъкнели непрекъснато. И тримата сигурни англичани: Джулиан Нанди, Боб Евънс и Ричард Уолас. А куфарите (бъдещите) са големи, а кореспондентските джобове — малки. И на някои им се налагало да ходят за експлозив и да го носят всеки ден! (Мисля си, че ГБ, доволно от екстернирането ми, спокойно е наблюдавало роенето на кореспондентите и не прибирало никого, защото не искало допълнителен скандал, а и не си представяло значението и обема на изнасяното.)

Нека тия много закъснели редове станат закъсняло отдаване на благодарност на онези кореспонденти. Без тия неколцина западни хора работата ми щеше да се забави с години.

А носели най-много у Стиг, той бил събрал у дома си цял склад. (Затуй по онова време рядко се мяркал у нас. Че се носи у Стиг — всеки знаел! Колкото повече чуждестранни кореспонденти знаели, толкова по-голяма била опасността от разгласа. Но — не разгласили! Нито тогава, нито после.

На 22 февруари станало известно, че съм заминал от Швейцария за Норвегия. И, то се знае, Стиг не можел да устиска да не замине затам, да не се срещне с мен за пръв път след екстернирането ми, да не сподели планове, въпроси, развоя на нещата.

Тогава Аля допуснала голяма грешка и насмалко не се провалила цялата отработена операция: изпратила ми по Стиг писмо. (Но нали всичко така ни се удаваше, при нашето изключително нахалство толкова дълго се удаваше, и тъкмо по Стиг! — самото това я подтиквало да продължи.) И все едно: главния разказ за развоя на нещата Стиг ще ми предаде устно. Трябвало да ми пише освен личното само: че няма да тръгне, докато не сколаса да спаси и скрие всичко (та да не я подканвам по телефона да потегля); и че преди заминаването си неизбежно ще трябва да направи публична декларация. Това пък най-просто било да предаде устно. Но — грешка, кой не ги прави, когато главата му се пръска, когато гърдите му са разкъсани?

През последните часове преди заминаването си Стиг се отбил у нас, а скоро след това потеглил за аерогарата. Малкото топче на писмото скрил по „изпитания“ начин — в подобен или в същия транзисторен радиоапарат, както беше изнесъл преди две години нобеловската ми лекция. А „митничарят“ без колебания взел че веднага отворил тъкмо радиото — и прибрал писмото. (Съвпадение ли било това? Или привично място за криене? Или Стиг някога някъде е прошепнал под таван?) Стиг се изчервил и притеснил — унизително! като хлапак! — да го хванат за такава дреболия след толкова многото извънредно трудни операции… (А вкъщи, а в московския му апартамент е струпан цял склад за изпращане! — ами ако сега го върнат там?…) Но гебистът му казал нещо подигравателно, прибрал писмото, но не му попречил да отпътува. И Стиг излетял със свито сърце.

Успял да прошепне на сънародник от авиокомпанията. И той отишъл при Ингрид да й разкаже. Ингрид се защурала — как да спаси положението? А на гости в това време й бил … дипломат. Престрашила се да го помоли да вземе временно опасния товар. Не много охотно, но откарал една част с колата си. (А съгледвачите нали виждали как товари багажника?!) Останалата част започнал да пренася неуморният Нилс — частично в апартамента си, частично в … посолство.

Колко излишни движения, колко много опасни прехвърляния, колко скокове из Москва! Както разсеченото тяло на някои животни в отделни свои парчета още шава, потрепва, премята се, още иска да живее — така се мятал, искал да живее моят архив!

(Новината за провала на Стиг долетя и до мен в Норвегия в къщичката на художника Вайдеман — с Джон Шоу от „Тайм“, неизвестно защо преди самия Стиг и в страшна форма: на аерогарата взели от Стиг ленти с мои ръкописи! Това ми се стори правдоподобно — у него имаше ленти — и тогава какъв удар, каква опасност за самия него! Но час по-късно пристигна и самият Стиг. Разбра се, че са му взели писмо, но не знаехме доколко сериозно е съдържанието му. А най-важното — стегна ми се сърцето заради него и изпитах чувство за вина пред него, вина, каквато досега не бе съществувала през всичките години на нашите ловки операции. Не се знаеше дори ще го пуснат ли сега да се прибере в Москва.)

Не. ГБ сякаш беше задрямало: удар не последва и Стиг го пуснаха да се завърне безпрепятствено. Не се ли бяха досетили за всички връзки? не са ли сметнали пренасянето на писмото за случайна еднократна услуга на един от многото тълпещи се у нас кореспонденти? Или просто са се опасявали да разширяват скандала около мен?

А ако се съпоставят редица случки от тази книга, ще излезе, че щом само станело дума за мен, — и колко пъти само са се побърквали, не са им достигали разум и смелост да извършат най-простото, най-прякото!

Върнал се Стиг — и прибрал обратно своята част от архива ми. Пак седял върху динамит. Но вече започнал да действа Нилс…

………………………………………………………………………………………………………………………

…И колкото и много съюзници да бяха въвлечени в тази операция, хем западни хора, хем несвикнали, на всичко отгоре специалисти по събирането на сензации — нито един никога не изплю камъчето!!!

Решихме с Аля по телефона: да излетят за Цюрих не с Аерофлот, а с швейцарската аеролиния — нейните самолети кацаха на малкото Шереметиево-2, където швейцарският чиновник беше обещал изобщо да не допусне никаква съветска проверка на багажа, веднага да го поеме. Но какво измислили гебистите?! — няколко часа преди кацането на швейцарския самолет наредили: тъкмо той, този път, веднъж да кацне на Шереметиево-1. И — заминали всичките ни куфари по големия конвейер — за гебистка проверка. Дълго ги държали. (Не знам какво са префотографирали, но магнетофонните ленти до една бяха изтрити.)

Знаех, че Аля е изпратила всичко скришом, че не носи със себе си нищо сериозно. Но неизвестно защо или тъкмо затова подтикван отвътре, или за да се изгавря: когато семейството ми долетя с 10 куфара, с чанти и кошници, аз пред всички кореспонденти се втурнах към багажа и грабнах двата тежки куфара с третостепенните книжа, които носеше Аля. Външно изглеждаше: архивът ми е пристигнал легално. (А за чекистите: нищо друго по-важно не съм очаквал освен онова, което сте префотографирали в Шереметиево, изучавайте го!)

…Чак през април 1974-та при нас в Цюрих се отби на път за отпуск за Италия млада германска двойка с дъщеричката си и бащата стовари от колата (но и тук опасявайки се от фотограф) заветните два куфара и една чанта. И беше дотам предпазлив, че пред сина на адвоката Хееб не си каза името, а мълком ми подаде личната си карта.

Гледахме ги като роднини; Аля с радостен трепет на ръцете проверяваше номерата на пристигналите пликове. Всичко най-важно, всичко безценно — ето го! пристигна! спасено е!

Подир туй доста книги, които ми трябваха за моята работа, ще докара Марио Корти, сътрудник на италианското посолство в Москва, много съчувстващ на потисканото руско християнство. Благодарен съм му! ето че те пак са на лавиците ми.

А изпратеното по Одъм пътува по-дълго. Багажът му пристигнал в Щатите с параход, но той самият прекарал още няколко месеца в Европа. Тези съкровища пристигнаха при нас в Цюрих чак през септември 1974-та.

А в края на юли ни бяха на гости Нилс с Ангелика и той донесе още една, неспешна част от архива, но също близо цял куфар. Нова радост! Вече и на цюрихските стени нямахме голяма вяра, колко му е и тук да лепнат отвън микрофонче, за да подслушват, — заминахме с Удгорд за планината, в уединената ни къща в Щерненберг, и там Нилс за пръв път ми разказа за всички тайни и движения, с всички имена: да говори за такива тайни на глас — и като за минало! Но бяхме сигурни, че тук никой няма да ни чуе.

Удгорд взе от мен литературно интервю за „Афтенпостен“, взе сигналния екземпляр на „Бързеят на «Тихият Дон»“, за да го занесе в Съветския съюз. Всичко това никак не се харесало на съветските власти. Отдавна и все повече им се насъбирало и против него, и против Стиг — само че неопределено. Започнала последната година от престоя и на двамата в Москва — през пролетта на 1975-а ги атакувала „Литературная газета“: „Черното досие на г-н Удгорд“, но се издали, че не са надниквали в същинското досие, а смехотворно ги обвинявали в контрабанда с произведения на живописта. И Удгорд, и Стиг мъжки се отбранявали, правели решителни декларации. Норвежките вестници и Съюзът на журналистите подкрепили Удгорд, протестирали в съветското посолство, настоявали пред своето Министерство на външните работи да защити журналиста от хайката. И Стиг имал подкрепа в Швеция. Устояли и двамата.

(Нилс доизкара мандата си в СССР, а Стиг дори го прехвърли и се завърна в агенцията си с повишение. (Бел. от 1978 г.))

През първите месеци в Цюрих много пъти ни посещаваха новите приятели кореспонденти, с някои се запознавах за пръв път, те ни бяха скъпи гости, а за Москва си тръгваха с наши писма до приятели, а скоро и с първата помощ за Русия от нашия фонд. Стив Броунинг дойде при нас през ноември за пресконференцията по повод на „Изпод канарите“. С Уилям Одън се запознах чак в Америка една година по-късно — при голяма тайна и преогромна благодарност.

Едва тук, на Запад, след като поживях и понаблюдавах характера на тукашните настроения, можах истински да оценя героизма, именно героизма на тия западни хора. Защото всички ние вече се влачехме, прогизнали от тежките (и радиоактивни) проливни дъждове, рискувахме най-много да се излеят върху ни още няколко кофи от същия този проливен дъжд, а западняците изскачаха под тази буря по сухите си костюмчета, от уюта и в случай на провал цялото тяхно общество, техният кръг и приятелите биха възприели едно такова изскачане просто като глупост, като недомислие. Те прекрачваха значително по-висок морален праг — и не мога да ги гледам и да си спомням за тях без възхищение.

14БЪРЗЕЯТ НА „ТИХИЯТ ДОН“

В непоносимата теснотия на нашето движение, под гнета на потайността и опасностите, когато повечето участници освен туй работеха и на държавна служба, когато не ябълка, ами и слънчогледова семка нямаше къде да падне, да си намери свободна пролука — като че ли нищо странично не можеше да отвлече нашите сили и интерес. А се намери такова. И се намериха за него и сили, и време.

Това беше авторството на „Тихият Дон“. Усъмниш ли се в него гласно, десетилетия наред в кърпа ти беше вързан член Петдесет и осми. След смъртта на Горки Шолохов се броеше за Първи писател на СССР, не само член на ЦК на ВКП(б), а и жив образ на ЦК, който като Глас на Партията и Народа се изказваше на партийните конгреси и на Върховните съвети.

Елементите на тази наша нова работа се стичаха, свличаха от различни страни — непредумишлено, непоръчано, несвързано. А когато се озовяха при нас, в междуелектродното тясно пространство, се възпламеняваха. Самата загадка у нас на Юг на кого ли не беше известна? на кого ли не бодеше очите? Още като малък бях чувал много разговори, всички бяха сигурни, че Шолохов не го е писал. Методично никой не работеше над това. Но до всички по различно време достигаха различни по обем слухове.

Мен особено ме впечатли един от късните: през лятото на 1965-а ми предадоха разказа на Петров-Бирюк на маса в ресторанта на ЦДЛ: че през 1932-ра, когато бил председател на писателската асоциация на Азовско-Черноморския край, при него дошъл някакъв човек и заявил, че разполага с пълни доказателства: Шолохов не е писал „Тихият Дон“. Петров-Бирюк се зачудил: какво ли доказателство може да е чак толкова неопровержимо? Непознатият сложил на бюрото му черновите на „Тихият Дон“ — каквито Шолохов никога нямал и не предявявал, а ето ги, и с друг почерк! Петров-Бирюк, каквото и да мислел за Шолохов (а се страхувал, още тогава се страхували от него), телефонирал в отдел „Агитация“ на крайкома на партията. Оттам му казали: я ни изпрати тоя човек с неговите хартийки.

И — човекът и черновите изчезнали завинаги.

И тоя епизод, дори след 30 години и малко преди смъртта си, Бирюк разкрил само на пияна глава на приятеля си по чашка, и то озъртайки се.

Заболя ме: върху толкова подозираното плагиатство легна и тази чисто гулаговска гибел на смелия човек. А за клетия прокълнат истински автор ми дожаля: как всички обстоятелства в заговора се съединили против него за половин век! Доиска ми се онази мъст и за двамата, която се нарича възмездие, която е историческата справедливост. Но кой ще намери сили да я осъществи?!

Не знаех, че през същото лято на 1965-а в това жабунясало блато били хвърлили още един смел камък: в моя далечен Ростов на Дон била отпечатана статията на Моложавенко за Ф. Д. Крюков.

А Дон беше не само мой детски спомен, а и задължителна тема на бъдещия ми роман. Чрез „Донец“ (на Ю. А. Стефанов) той се лееше мощно и въртеше воденичното ми колело, Ю. А. непрекъснато ми носеше, изписваше ли, изписваше за мен цели чаршафи с чепатия си едър почерк. Пак той пръв ми каза за статията на Моложавенко и ми поразказа туй-онуй за Крюков — аз през живота си не бях чувал за него дотогава. А в съвсем друг обем на живота, в най-незначителния, където се разпечатват пратките с подарени книги, се получи трудът за Грибоедов с автограф от авторката Ирина Николаевна Медведева-Томашевская. Много обичах „От ума си тегли“ и изследването се оказа интересно.

И по още една линия, в скокливите и напористи разкази и писма на Кю, също взе да изплува Ирина Николаевна, ту като нейна приятелка от студентските години (за четирите зимни месеца тя пристигала в Ленинград, останалите — в Крим) и винаги като жена с блестящ и твърд ум, и даровит литературовед, равностоен партньор на прочутия си съпруг, заедно с когото подготвяла академичното издание на Пушкин.

Запознаването ни се състоя вероятно през зимата срещу 1967-а, И. Н. вече наближаваше 65-те. Аз събирах материали за „Архипелага“, а пък Ирина Николаевна била свиделка на изселването на татарите от Крим. И в нейния кабинет в чудатия писателски блок на улица „Чебоксарска“ (близо до „Спасителя над кръвта“) прекарахме близо три часа в кабинета с безброй книги — не само покрай стените, а и по допълнителните вътрешни лавици като в библиотека. Само гледката на гръбчетата говореше за устойчива отдавнашна култура. Аз си записвах за Крим от 1944 година, после неочаквано — за разкулачването през 1930-а, после и селски новгородски истории от 20-те години (излезе че, макар и момиче от най-образования кръг, И. Н. се омъжила за обикновения новгородски селяк Медведев и много добре си живеела с него, така че дори когато я взел вторият й прочут мъж, не пожелала да изтърве фамилното име на първия); след това — поразителни, но далеч не очернящи сведения за Аракчеевите селища (в който край била живяла и тя). (Грубо казано, комбинация от казарма и колхоз. Били създавани в началото на XX век. — Бел. пр.)Пролича и суровият характер на И. Н. Прозвуча и жаждата й за гражданска прямота, от каквато било лишено цялото й поколение. После се запознах с дъщеря й, архитектка, и единственото, което ми липсваше при това посещение, бяха литературните разговори, и нито думичка за Шолохов, нито за донската тема.

Умът на И. Н. наистина се лееше в думите й, бликаше от остарелите възрезки черти на мургавото лице — ум строг, мъжки. Тя радушно ме посрещаше и ме канеше в този ленинградски кабинет да работя, докато я няма, и да ходя в Гурзуф при нея да работя (много обичаше Крим, беше написала и книга за него — „Таврида“); радушно, — а благоразположението се постигаше трудно. Беше корав, властен човек и това изместваше останалото.

Мина се година, тя ми изпрати великолепна снимка на заобиколената си от кипариси гурзуфска вила на един хълм. Тази снимка дълго ме примамваше: късче свободен гальовен край, както никога не успявам да живея — и там ме чакат, и там ще мога да започна моето Повествование, към което си проправях път години наред, още малко и ще го започна. Щом ще започвам — добре е да обновя и всички условия.

И през март 1969-а отидох при И. Н. да започвам „Червеното колело“. Това беше грешка: да започваш, и то нещо прекомерно трудно, тежко като канара, трябва именно на старо привично място, та да не се добавят никакви трудности освен самата работа, а аз, обратното, се надявах на ново настроение в новите условия. Да свикна там не можах, нищо не свърших, на третия ден си тръгнах. Освен това притеснително беше за такива свикнали с бърлогите си своенравни мечоци като нас с И. Н. да се озоват под един покрив: тя се опитваше да бъде домакиня, аз — пряко сили да приемам гостоприемството й, и двамата бързо се изморявахме. От работата ми нищо не излезе, от плажуването нищо — студено и трябва дълго да се ходи, от блаженото отшелничество нищо, и Крим не ми се разглеждаше нито минута, напирах да работя, да си свърша работата и да си замина. А цялото същинско събитие се случи в движение: срещнахме се между стаите на верандата и си поприказвахме прави няколко минути, но — за „Тихият Дон“. Не аз на нея — тя на мен ми каза за статията на Моложавенко и колко страховит бил предизвиканият от нея отговор на Москва. А аз казах — не първо на нея и не за пръв път — онова, което бях казвал в литературни компании, надявайки се да подсетя, да увлека някого: да го докаже юридически може би никой вече не ще може — късно е, влакът е изтърван, а още по-малко — да открие същинския автор. Но че не Шолохов е писал „Тихият Дон“, е в състояние да докаже всеки солиден литературовед, и то без да влага кой знае колко труд: само да сравни езика, стила, всички художествени похвати на „Тихият Дон“ и „Разораната целина“. (Че и „Разораната“ може би не я е писал той? — чак дотам не можех да посегна!) Казах го — не призовавах, не настоявах (макар че ми се мярна надежда), казах го, както много пъти бях го казвал (и винаги безполезно: всички литературоведи искат да ядат хляб, а за подобен труд не само че няма да ти платят, а току-виж ти отрязали главата). Такъв трепкащ, без развитие беше разговорът ни, нито в началото, нито в края на тридневното ми гостуване.

Скоро след това (не се лаская, че вследствие, защото още в първите й думи вече се долавяше засегнатост от тази литературна тайна, а просто настроението й доузряло до това) Н. И. решила да прекрачи каторжническата си подчиненост на второстепенните задачки за пари (не толкова за нея, колкото за децата й, вече възрастни), — и скоро след това ми обади чрез Кю, че е решила да пристъпи към труда за „Тихият Дон“. Поиска първото издание на романа, то трудно се намираше, и едно-друго по историята на казачеството — самата тя изобщо не беше запозната с донската тема, тепърва трябваше да изчете много книги, материали по историята и на Дон, и на гражданската война, и донските диалекти, но самата тя нищо не можеше да поиска от библиотека — ще се разкрие! Още от първата крачка пак дотрябва проклетата конспирация. А една част от книгите изобщо идваха от чужбина, по нашите канали.

И работата започна. И кого трябваше да моля да снабдява сега Дамата (щом е конспирация, трябва да има псевдоним, защото нито в писма, нито по телефона, нито помежду си не биваше да споменаваме името й) с всички справки и книги, ако не пак Люша Чуковская? Защото Люша се нагърбваше с какво ли не и сега й добавях допълнително още един тежък товар.

За Люша казашката тема беше съвсем чужда, но и за тая чужда тема тя се нае да осигури цялата външна организация, толкова незаменима за Ирина Николаевна, колкото и за мен поради нашия килиен начин на живот. Струпа се така, че сега Люша изпълняваше и за Дамата — ту за Ленинград, ту за Крим, не е близко — цялата снабдителна и информационна работа. Наистина това се оказа смекчено от принадлежността на И. Н. към същия литературен московско-ленинградски кръг, където Люша била израснала, дори нещо повече: И. Н. добре помнела покойния й баща и самата нея като момиченце, това веднага създало между тях сърдечни отношения. Люша се зае с прилежност, с находчивост, с успех. Без нея книгата „Бързеят“ нямаше да се появи и такава, каквато излезе.

И ненадейно стана скришно чудо. Достатъчно беше да започне първото движение, достатъчно беше някой пръв да се реши да тръгне срещу Шолохов — и веднага се раздвижиха и други елементи за експлозивно съединяване. Помощта дойде чрез Милиевна с нейната вечно кадемлия ръка. Дъщерята на нейна приятелка от детинство, Наташа Кручинина (нарекохме я Натаня, много Наташи ни се насъбраха), ленинградска терапевтка, се оказала доверен човек на пациентката си Мария Акимовна Асеева. И тя й разкрила, че отдавна я преследва Шолоховата банда, която иска да задигне от нея една свидна тетрадчица: първите глави на „Тихият Дон“, написани още в началото на 1917 година в Петербург. Ама откъде?? кой?? Ами-Фьодор Дмитриевич Крюков, известен (?? — не на нас) донски писател. Той бил квартирант на баща й, минния инженер Асеев, в Петербург, там оставил ръкописите, архива си, когато заминал през пролетта на 1917-а за Дон — временно, за няколко седмици. Но никога вече не се върнал поради развоя на събитията. Сходството на тетрадката с появилия се през 20-те години „Тихият Дон“ открил баща й: „Но ако кажа — ще ме обесят.“ М. А. вече имала такова доверие на Натаня, че обещала да й предаде по наследство тази тетрадка, но не сега, а когато наближи да умира.

Беше краят на 1969 година. Новината порази нашия тесен кръг. Какво да правим? Безучастни ли да останем? невъзможно; да чакаме години? — безумно — и бездруго повече от четирийсет години висеше това злодейство, а може и да досплашат Асеева и да й грабнат тетрадката? И — така ли е? Да можех да се убедя с очите си! И — какъв ли е тоя архив? И от чие име да го поискаме? Ако кажат, че е за мен — това ще улесни ли, или ще затрудни?

Най-правилното щеше да е просто аз да отида. Но беше настъпил разгарът на работата над „Август“, люлее се на везна — ще мога ли да пиша история, или няма да мога? Невъзможно беше да се откъсна. А и можеха да поставят заради мен жената под наблюдение. (Бяха тъкмо месеците след изключването ми от СП и когато ми намекваха да напусна страната.)

Тогава трябваше да се сетя — да изпратя донски човек (и си имахме Дончанина! — но той беше едър, привличащ вниманието, бъбрив, непредпазлив, невъзможно беше да изпратим него. Люша предложи тя да замине. Това беше грешка. Но още не си представяхме и самата Акимовна. Люша се надяваше, че фирмата Чуковски ще предизвика и достатъчно доверие, и недостатъчно уплаха. Може би. (Както се разбра, моето фамилно име Акимовна, кажи-речи, не знаела през тая година, чак по-късно прочела туй-онуй.)

Люша се завърна и безуспешно, и безрадостно: жената била капризна, сложна, надали е възможно да се разбере с нея човек, макар че откритата част от Крюковия архив би била готова да даде за преглеждане, 50 години, кажи-речи, не е бил преглеждан, това й тежи. Решихме да изпратим втора експедиция: Дима Борисов. Май тъкмо от него би трябвало да започнем. Той, макар и не дончанин, веднага спечелил доверието на Акимовна, дори си попели заедно руски песни, и я склонил да ни даде архива. Но самото вземане не става за една минута, насъбрали се три големи раници, наложи се и трета експедиция — Дима заедно с Андрей Тюрин. Докараха — не като наша собственост, а за преглеждане — целия останал от Крюков архив. А тетрадчицата, рекла, — после… Ние и не настоявахме, и бездруго получавахме голямо богатство. Това беше главният и вероятно единственият архив на Крюков. След това авторът преживял три бурни години и загинал при отстъплението на белогвардейците.

Понеже имаше голям опит в поддържането на архива на дядо си, Люша предполагаше, че ще може да подреди и този архив. Но можа да се оправи само с най-външната класификация. Това беше съвсем инакъв архив, не привичната литературна общественост и не привичните теми в него: и имената, и местата, и обстоятелствата до едно са неясни, а на всичко отгоре и почеркът беше доста нечетлив.

И тогава в работата се включи Дончанина! Той все едно че цял живот бе чакал този архив, все едно че бе живял зп него. Нахвърли му се. Както винаги, без да знае почивни дни и недели и без да се жали — за една година свърши работа за трима, до най-големи подробности (а на всичко отгоре правеше и извадки за себе си) и ни представи пълен обзор на структурата и състава. (Всичко това изискваше много срещи и размени. Архивът отначало беше у Галя Тюрина, после частично се прехвърляше при Люша, по малко се носеше на Дончанина и обратно, една част отиде после при Ламара (бившата „Бериева“ квартира) — и в този случай пак трябваше да се крием по първа категория, открита кантора никога не сме имали.)

Успоредно с разкриването на материалите — всичко, което можеше да свърши работа на Дамата, трябваше да й се предлага (а тя живееше предимно в Крим, не в Ленинград, а нашите материали не бяха за поща). А някои неща ми трябваха и на мен — като характерна донска тема и свидетелство на по-специален очевидец. (А аз вече не можех да поемам. Толкова бях се претъпкал с погълнатото, че загубих способността си да абсорбирам. И хем ми беше интересно да вникна в Крюков, хем вече нямах място за него. На Люша й хрумна щастлива мисъл, която веднага приех: Крюков, все едно автор ли е на „Тихият Дон“, не му ли е автор, да го взема като персонаж в романа — толкова ярък и интересен е, толкова много автентичен материал има за него. Кой прототип носи със себе си толкова написано?! Взех го — и наистина: още за колко неща се намери място! И колко примамливо беше: да навляза в донската тема не със собствената си неопитност, а чрез препатил дончанин.)

Ирина Николаевна получаваше пресни донски материали и хипотезата й се оформяше. При зимното си пристигане, вероятно в началото на 1971-ва, тя донесе три странички (написани на машина като „Предполагаем план на книгата“), съдържащи всички главни хипотези: и че Шолохов не просто е взел чуждо произведение, а и го е развалил: разместил, окълцал, скрил; и че същинският автор е Крюков.

Да, в този роман наистина няма единна конструкция, съразмерни пропорции, това веднага си личи. Напълно може да се повярва, че с него се е разпореждал не един стопанин.

У И. Н. дори и по глави се набелязваше отслояване на текста на същинския автор. И дори беше си поставила задача: работата да приключи с възсъздаване на първоначалния текст на романа!

Огромен замисъл! Изследователката от самото начало загребваше по-широко, отколкото бяхме очаквали. Ама не й достигаха здраве, възраст и свободно време: пак трябваше да се трепе за пари. Ние също седяхме без съветски пари — валутните записи от подставени лица от Запада Н. И. отхвърли и през 1972–73 година не можахме да я освободим от материалните грижи. А иначе книгата й като нищо можеше доста да напредне.

Първоначално изводът, че автор на „Тихият Дон“ е мекият Крюков, разочароваше. Очакваше се някаква скална трагична фигура. Но изследователката беше сигурна. И аз, постепенно запознавайки се с всичко, което Крюков бе отпечатал или само написал, започнах да се съгласявам. В много от разказите на Крюков са пръснати почти гениални отделни пасажи. Само че са разводнени с безцелни, та дори чак сладникави връзки. (Но сладникавост в пейзажите е останала и в самия „Тихият Дон“.) А когато събрах някои от най-хубавите Крюкови пасажи в главата „Из записките на Фьодор Ковиньов“ — стана нещо ослепително, чак те заболяват очите.

Започнах да допускам, че през вихрените горчиви години на казачеството (през последните години от живота си) писателят може да се е сгъстил, да е станал по-горчив, да се е издигнал над предишното си равнище.

А може да не е и той, а някой неизвестен на нас.

От разработения архив по желание на Мария Акимовна най-безинтересната част продадохме (използвайки като подставено лице оправната Милиевна) на Ленинската библиотека и получените 500 рубли препратихме на Акимовна. Тази продажба беше наша грешка: хем малко дадоха, неудобно ни стана пред Акимовна, и — разкрихме диря, че някъде около нас се занимават с Крюков. Но: притесняваха ни обемите и теглото, трудно можехме да държим книжата, не разполагахме с място.

През юни 1971 — ва бях в Ленинград и отидох при М. А. Срещата ни мина добре. Акимовна се оказа твърда жена, наистина непреклонна пред болшевиките, непростила им нищо, и нито болестите, нито семейните беди (мъжът й я изоставил) не бяха отслабили волята й. Тя действително искаше истината за Дон и истината за Крюков. Пихме у нея донско вино, ядохме донски гозби — стори ми се, че повярва и в моята стабилност. А аз — в нейната тетрадка, че я има. Оставаше само — да я донесат от Царское село, от „бабата, която я пази“ (защото при самата М. А., след като навремето се разбъбрила, се навъртали Шолохови хора ту със заплахи, ту с подкуп). Обеща да я набави, преди да отпътувам.

Но не я набави. („Бабата не я дава.“) Съжалих я. И пак взех да се съмнявам: може пък да не съществува тетрадка? Но защо тогава ще ме будалка така? Май не съм прав?

На още една жена, Фаина Терентиевна, позната от амбулаторията, — М. А. не беше чак дотам предпазлива с всички! — дори разказала как вече искала да ми даде тетрадчицата, но я дострашало: нали съм в опасност, нали ме следят, ще ми вземат тетрадката. Фатална грешка! макар че й било трудно да прецени: къде е по-опасно, къде е по-безопасно, не е ли така? Фатална, защото ако пуснехме в публикацията факсимилета заедно с мостри от Крюковия почерк и ако ескизите реално приличаха на началото на „Тихият Дон“, Шолохов щеше да бъде съсечен на място, а Крюков възстановен твърдо. А сега М. А. остана приклещена с тетрадката си, и да иска да я даде на някого — късно е: понеже разбираше тежестта на доказателството, могъщото Учреждение сменило съседите на М. А. в комуналната квартира (съвсем както с Кю!), настанило свои хора и сега всъщност Акимовна се намирала в затвор, всяка нейна крачка се контролирала. — Този завършек на историята научих от Фаина Терентиевна през юли 1975 година в Торонто, където тя емигрирала и ми писа: М. А. ми била давала тетрадката, но мен ме дострашало да я взема, как сега да я спаси?…

Никак. Само ако М. А. не се побърка в обсадата, ще може да издържи още години и години.

(Сега починала и Мария Акимовна. Не знам: отнесла ли е тайната със себе си, или не е имало такава. (Бел. от 1986 г.))

Както и да е, не получихме тетрадката — очаквахме самото изследване. Но то вървеше много бавно: И. Н. беше претоварена със скучна измерителна, но доходна договорна работа. На минаване през Москва тя се виждаше с мен и с Люша, даваше ми да чета ескизи на глави, Люша (или Кю в Ленинград) ги преписваха на машина от трудния почерк, от безброй листчета с допълнения — на чужд човек не бива да се дава.

За последен път се видяхме с И. Н. през март 1972-ра — в Ленинград, пак в онзи кабинет, където се запознахме и където тя ми предлагаше да работя. (Сега толкова се бяха сгъстили времената — притесняваше ме, че на вратата се сблъсках с някаква писателка съседка, можеше да ме е познала, можеше да плъзне слух — че сме свързани. Лоша работа.) Болестта още по-ясно проличаваше в чертите на И. Н., но тя се държеше несъкрушимо, яко, мъжки както винаги. Сама подхвана такъв монолог: какво да отговаря, ако вземат че дойдат и открият с какво се занимава. (Аз чак бях забравил за тоя проблем, след като отдавна бях прекрачил всички граници, но на всекиго му се случва някой ден да прекрачи първата — и колко е трудно.) Сега тя се готвеше да отговаря — непреклонно и уверено в себе си. Не беше подписвала петиции, с никого не се срещаше — в самота извървяваше своя път към подвига.

Малко преди цялата развръзка пак Милиевна ни подхвърли още съчки в огъня. Настоя да се срещна у нея с един стар казак, макар и болшевик, но също бивш концлагерист — искал да ми даде важни материали за Филип Миронов, командарма на Втора конна, при когото бил комисар на полк. Отидох. Излезе недоразумение: С. П. Стариков бил събрал (ползвайки се от доверието на властите, от секретни архиви) голям брой въпиющи материали — не само за любимия си Миронов, погубен от Троцки, а и за изтребването на казачеството от болшевиките през гражданската война. А той искал да увековечи паметта на Миронов в отделна книга, само че не можел да я напише. И ми предлагаше най-сериозно: да му работя като „негър“: да обработя материалите, да напиша книгата, той ще я подпише, ще я издаде, а от хонорара ще се разплати с мен. Казах: дайте ми материала — и Миронов ще влезе в общата картина на епохата, всичко постепенно. — Не. И така работата щеше да свърши с недоразумението. Но вече на раздяла си поприказвахме на близки теми и се оказа: Миронов е състаничник и най-добър приятел на Крюков на младини, и самият Стариков е от същата станица Уст Медведицкая, и не само не се съмнява, че Шолохов е откраднал „Тихият Дон“ от Крюков (бил виждал Шолохов на 15 години във Вьошенская и той му се сторил тъпо и неразвито момче), но дори знае нещо повече: кой е „дописвал“ „Тихият Дон“ и е написал „Разораната целина“ — пак не Шолохоь, а тъст му Пьотър Громославски, в миналото станичен атаман (а още по-рано май дякон, отрекъл се от сана си), но освен това и литератор; бил с белогвардейците, затова цял живот после се спотайвал; бил близък с Крюков, отстъпвал заедно с него към Кубан, там именно го погребал, завладял ръкописи и го дал на Мишка като зестра заедно с дъщеря си Мария, стара мома (младоженикът, рече, бил на 19 години, а булката — на 25). А след смъртта на Громославски престанал изобщо да пише и Шолохов.

(Громославски още бил жив през 50-те години, тогава именно се появи втората книга на „Разораната целина“, а след смъртта на Громославски за 20 години Шолохов не написа вече нито ред. Аз посочих това в статията си за „Разораната целина“ („Погледнато по донски“, Вестител на РХД, № 141, 1984), където между другото отговорих и на смехотворния компютърен анализ на норвежкия славист, Гейр Йетсо и негови колеги, които се опитваха да докажат авторството на Шолохов. (Бел. от 1986 г.))

Преговорите ми със Стариков пламнаха още веднъж през последните месеци, през страховитата за нас есен на 1973-а. Милиевна ми съобщи: Стариков умира, иска да ми даде всичко, моли ме да отида час по-скоро. Отидох. Не, след като се оправил от сърдечния припадък, той не се готвеше кой знае колко да мре, а възобнови с мен същите досадни преговори. Аз — за моето си: дайте ми да използвам мироновските материали в голяма епопея. Той, вече предупреден и подозрителен: казват, че сте изопачавали съветската история. (Това идваше от Рой Медведев и комунистическата му компания: все пак в миналото старецът си е бил болшевик! Почти веднага след това той дава всички материали на Рой, така именно ще възникне книгата му за Дон, за който Рой през дотогавашния си живот надали се е замислял и пет минути.) Все пак Стариков се съгласи да ми даде едно-друго за късо време на заем. Кови желязото, докато е горещо! Трябва да грабна материалите, но кой ще се заеме с тях? Много ли ръце имаме? Аля е вързана за трите ни малки деца. Пак Люша, която още не беше се съвзела напълно след автомобилната катастрофа. Тя отишла при Стариков, с важен вид подбирала материалите, без да му позволява ясно да разбере какво ни интересува, той й ги дал за къс срок, после й се обадил по телефона, още го скъсил — наложило се първо на диктофона, двойна работа, а Люша преписвала като ненормална на машина (нали не разполагахме с копирен апарат!). Материалът наистина беше зашеметяващ. Но и Стариков ни гонеше по петите: сепнал се и настояваше: да ги върнем, да ги върнем! (А ( когато вече бяха ме екстернирали, идвал при Аля и настоявал да му бъдат върнати и направените извадки: ще ги открият на границата, а кой ги е вземал от тайните архиви? — Стариков.) Общо взето, за историята беше поработил Сергей Павлович, браво на него!

Същата есен ни се струпа всичко: провалът на „Архипелага“ — и насрещният бой — и смъртта на Кю — и тревогата, че Кю може да е разкрила цялата линия на „Тихият Дон“ (тя била видяла Ирина Николаевна в Гурзуф, последна измежду нас, — хем как! мъкнела у И. Н. и онзи „поет Гудяков“, дето се бил лепнал за нея в Крим, което можеше да има фатални последици).

Ирина Николаевна, която същото лято била отпразнувала своята 70-годишнина с дъщеря си и сина си, в началото на септември след отпътуването им сама в Гурзуф — чула по западно радио за провала на „Архипелага“ и смъртта на Е. Д. и получила инфаркт. (Ние не знаехме.) Но, вярна на железния си характер, направила извода: да не крие ръкописите и да не прекратява работата, а напротив: да събере сили и да я довърши! С несравнимата си воля именно сега, когато била на легло, когато й било трудно дори да се пресегне за книга — тъкмо сега работела и наваксвала в тайния труд. За септември канеше Люша да й отиде на гости — значи усилено да й помага. Но самата Люша едвам се държеше на краката си след катастрофата. Така и тази катастрофа попречи да бъде завършен „Бързеят“.

Тъкмо защото се опасяваше, че Кю по време на разпитите е разказала за работата на И. Н. и тя ще бъде хваната над ръкописите, Люша помолила Екатерина Василиевна Заболоцкая, 60-годишната вдовица на поета, която добре познаваше И. Н., да замине при нея, да й помогне, да изнесе книжата от къщата. Е. В. изоставила четирите си внучета и много решително веднага замина за Крим. Заварила Ирина Николаевна прекарала инфаркт, но без да прекратява работата си, и останала при нея, да я гледа. И изкарала там цял месец, докато нуждите на внуците й не я принудили да се завърне в Москва. Тя й докара част от труда на И. Н.

Дъщерята на Н. И. от Ленинград наела в Гурзуф за майка си приходяща медицинска сестра. Имало, разбира се, и постоянен лекар. И. Н. по телефона се тревожела какво става с ленинградското й жилище (…нямало ли обиск?).

И изведнъж — новината за смъртта на Ирина Николаевна. Е. В. Заболоцкая сама предложи пак да излети за Гурзуф, да спасява остатъците от ръкописите, които била помолила лекаря да вземе в дома си, в случай че И. Н. почине. В тази тревожна обстановка за по-сигурно трябваше да пътува с още някого. Но с кого? Нае се да стане спътничка на Заболоцкая винаги подвижната Н. И. Столярова. (Предстояло им неизбежно нощуване в Симферопол, а в такова време беше невъзможно да се регистрират в хотел, пък и в хотелите няма места, ето още едно постоянно усложнение на конспирациите при комунизма. Спомних си в Симферопол къщата, където с Николай Иванович навремето горяхме „Първия кръг“, написах бележка наслуки. Да пренощуват ги пуснали, макар че се изумили, строго записали имената им, после казали на Николай Иванович; но Зубови така и не разбрали — кой е пътувал, за какво; изплющя край тях от мен 20-го-дишната далечна опашка на тайните начинания, които някога захващахме заедно. А пътуването излязло безполезно: лекарят нищо не им дал, а мъгляво говорел, че някой бил подпалил барачката близо до вилата на И. Н., и изобщо има неща, за които не може да разкаже. Обстоятелствата около смъртта на И. Н. си останаха загадъчни за нас. И досега не сме сигурни, че разполагаме с всички написани фрагменти от труда й.

И тъй, каквото бяхме получили дотогава — само то отиде за допълване на книгата. Съвсем малко. За две години, кажи-речи, нищо не се изпълни от първоначалния ясен смел план на И. Н. Ако Люша беше здрава и бе заминала през септември — може би са щели да изкарат още две глави от нечетливите чернови. Не, омагьосано беше имането на „Тихият Дон“.

Така се стовари върху ни — като труден дълг — цялата тази странична донска линия, че и последните месеци, самите пред бесилото, все я довършвахме ли, довършвахме. Ту ни докарат от Рига хубави фотокопия на цялото най-първо издание на „Тихият Дон“, което през следващите години упълномощени редактори здравата нашарили, 10 пера едновременно (казват, че дори и Сталин лично бил редактирал; на изданието от 1948-а има бележка: „Под наблюдението на редактора Г. С. Чуров“; казват, че тъкмо това е Сталин). Ту доработвах предговора си към „Бързея“, вече през най-последните дни преди екстернирането ми, в Переделкино. Ту сглобявах за публикация страничка от различни откъслечни бележки на И. Н. (От Дон и Дамата съставих за изследователя тази буква Д — Ирина Николаевна си избираше псевдоним от моя списък на донски фамилни имена, но до края не си избра.)

(През 1988–89 г. в израелското списание „22“ (кн. 60 и 63) е публикувано изследването на Зеев Бар-Сел „«Тихият Дон» против Шолохов“, много убедителен текстологичен анализ — тъкмо онова, което отдавна се очакваше. (Бел. от 1990 г.))

(Ние в интерес на децата на И. Н. още 15 години трябваше да крием името на авторката, с което давахме повод за подигравки, че тоя Д∗ аз съм го бил измислил.

А през 1989-а от писмото на доктора на филологическите науки В. И. Баранов в „Книжное обозрение“ научих: когато през 1974 излезе книгата „Бързеят на «Тихият Дон»“, в СССР подготвяли шумен отговор. Първо възложили на К. Симонов, да даде интервю на списание „Щерн“ (ФРГ), той изпълнил поръчението. След това зачакали: кога на Запад ще му обърнат внимание, та тогава да изстрелят залп от статии в „Лит. газета“, „Вопросм литератури“ и „Известия“. И статиите били написани, но… на Запад Симоновото интервю минало без отзвук. Приготвените статии все пак били отпечатани, но уж по случай 70-годишнината на Шолохов, без изобщо да се споменава за книгата на Д∗. А днес в съветския печат пишат, че именно книгата на Д∗ препънала Шолохов и не му дала да довърши вече 30 години протакания роман „Те се сражаваха за родината“ — по такъв начин, че нито ред не се прибавил към започнатата още през войната книга. (Бел. от 1990 г.))

В душата ми беше се загнездило настойчивото чувство, че трябва изцяло да отделя архива на Крюков, в името на запазването му, и всичко свързано с „Тихият Дон“ — от цялото ми имущество. И 10 дена преди екстернирането ми — май че последното посещение, което направих в родината, беше отиването ми у Елена Всеволодовна Вертоградская, отвъд Селската порта, където тя беше събрала неколцина млади, и трябваше да решим кой ще вземе архива на „Тихият Дон“. Наеха се Георгий Павлович и Тоня Гикало. И веднага след това, за няколко дена, Саша Горлов, по това време вече изгонен отвсякъде, им прехвърлил архива на Крюков. Сколасахме! Арестуван, аз знаех, че архивът е спасен.

В Москва в „Св. Илия делничен“ отслужили панихиди за Ирина Николаевна. Аз в никой случай не биваше да се появявам, а Люша като че ли открито другаруваше със Зоя Томашевская — и отишла. Но още преди това, от последното си посещение при И. Н., беше ми разказала следната мечта: И. Н. искала някой ден някой да отслужи за нея панихида в женевската църква „Въздвижение на св. Кръст Господен“, където навремето я били кръстили. Но кого ли да натовари? Кой и кога ли ще се озове в Женева? А аз взех, че се озовах, много скоро… Двамата с Аля пристигнахме в Женева през октомври 1974-та, — наистина, вечерта един делничен ден, не трябваше да има служба нито тоя, нито на другия ден, никакъв празник. Но отидохме под дъжда наслуки — да докоснем вратата. А зад вратата — пеят. Влязохме. Оказа се: утре е Отдание на Въздвижение, именно тук се чества като престолен празник!

На другата заран след литургията архиепископ Антоний Женевски отслужи панихида по наша молба. Бях написал: Ирина, Фьодор…

Каменна, угледна, красна църква. Есенното слънце надничаше през прозорците. Отнасяше пушека от тамяна. Малкият хор пееше толкова уверено, толкова напънато това „со святими упокой“ — че чак ми се късаше сърцето, не можех да сдържа сълзите си. Повтаряха се, повтаряха се имената им свързано — възнасяше за тях архиепископът, възнасяше хорът. Преплетоха се съдбите им — на злочестия донски автор и на петербургската му застъпничка — над убийствата, над лъжите, над цялото потисничество на нашия век.

Изпрати им, Господи, разсъдлива правда. Вдигни притискащия камък от сърцата им.

1974–1975

Цюрих