Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

НОБЕЛИАНАТА

„Нобелиана“ не съм го аз измислил, това е краткият телеграфен адрес на Нобеловия фонд (Nobelianum), а освен туй така е прието да се обозначават разните проточени тържества или пищни оркестрови разработки. С мен тържество — не тържество, мъка — не мъка, но сред пълна бъркотия разработката се проточи цели две години.

В нескованите страни какво представлява присъждането на Нобелова награда на писател? Национално тържество. А за самия писател? Покорен връх, най-висока точка в живота. Камю казвал, че не е достоен. Стайнбек — че е готов да заръмжи като лъв от радост. (Вярно, Хемингуей не пожелал да си губи времето с такива глупости, отговорил, че му е по-интересно да пише поредната си книга — и това също е вярно, макар и да съдържа известно кокетство.)

А какво е Нобеловата награда за писател от комунистическа страна? През куп за грош, на погрешен адрес, или неосъществимо, или катраносване. Защото в нашата страна не друг, а именно самата власт, от кръвожадно-младежките си години, е натикала цялата литература в политическия жлеб — издълбан, нерендосан, както на Беломорканал ги майсторели от влажни дънери. Самата власт е внушила на писателите, че литературата представлява част от политиката, самата власт (като се почне от Троцки и Бухарин) изкрещявала всички литературни оценки с прегракнало политическо гърло — и затворила всякаква възможност за други преценки. И затова всяко присъждане на Нобелова награда на наш роден писател се възприема преди всичко като събитие политическо.

Кои са същинските писатели у нас през 20-те, 30-те, 40-те — това през дяволската виелица от Стокхолм било невъзможно да се определи. И първият руснак, получил тази премия, бил емигрантът Бунин, който безцензурно и неподнасилствено печатал в чужбина произведенията си точно във вида, в който ги бил написал. То се знае, нищо друго освен ругатни такава награда, институтът на тези награди в СССР не можел да предизвика. Завинаги било решено, че тези награди са нищожни и не заслужават дори вестникарски петит. А на цяла страница се печатаха сталинските. И всички, кажи-речи, бяхме забравили да мислим за Нобеловите награди. И неочаквано след 25 години Шведската академия зърнала Пастернак и се престрашила да я даде на него. Знаем колко разгневи това комунистическата партия (Хрушчов), комсомола (Семичастни) и целия съветски народ. И сеизмичните вълни на този гняв така разлюляха основите на Шведската академия, че в очите на прогресивното човечество тя беше длъжна да се реабилитира, и то колкото може по-скоро. И след като изчакаха приличните 7 години, я дадоха на трети наш сънародник — хем на кого? За книга, чието авторство той никога не е могъл да потвърди, за книга, отпечатана преди цели трийсет и три години и оценена по достойнство още преди Буниновата награда. Затова пък името на Шолохов беше угодно на съветския режим — и побързаха да му се подмажат. И тази припряност, и това забавяне, и цялата форма на замазването, и нашето казионно удоволствие — удариха и на третата награда остро-политически печат.

Макар че в политика непрекъснато се обвиняваше Шведската академия, но тъкмо нашите лаещи гласове правеха невъзможна всяка друга оценка. Така стана и с четвъртата награда и ако Русия не дойде на себе си, с петата ще стане същото.

А тъй като и учените ни не получаваха кой знае колко често тия презморски награди, у нас почти не споменаваха за тях, преди пастернаковската буря малцина знаеха за тяхното съществуване. Аз научих, не си спомням от кого, в лагерите. И веднага определих, в духа на нашата страна, напълно политически: това е, което ще ми трябва за моя бъдещ Пробив.

Пробив — голям, а аз засега и малък не съм в състояние да направя.. Естествено, не ми се пишат само посмъртни книги, да мога да се напечатам приживе, та тогава и да умра спокойно! Но от лагера това ми се привиждаше като неосъществимо: къде е възможно такова нещо приживе? Само в чужбина. Но и след лагера, вечно интерниран: нито сам ще се озовеш там, нито ще изпратиш там книгите си.

Впрочем, докато бях интерниран, можах да докарам цялата си лагерна работа до пълнеж на една подвързия (пиесите на Б. Шоу, на английски). То ако някой се наеме да замине за Москва, като срещне там на улицата чуждестранен турист — да му го напъха в ръцете, а той, естествено, ще го вземе, лесно ще го изнесе, ще разпори подвързията, след това в някое издателство, там на драго сърце ще напечатат неизвестния Степан Хлинов (псевдонимът ми) — и… Светът, разбира се, няма да остане равнодушен! Светът ще се ужаси, светът ще се разгневи, нашите ще се уплашат — и ще разпуснат Архипелага.

Но и нямаше кого да помоля, който да я отнесе в Москва, бях сам-самичък през ония години, и московчани не идваха в нашия Кок Терек да погостуват. А когато през 1956-а лично заминах за Москва и взех да се заглеждам на кого от западните туристи да прехвърля книгата, видях: с всеки турист върви преводач от Държавна сигурност. Но най-изумяващото за стария концлагерист беше: тия туристи са толкова сити, лъскави, развлечени от веселото си съветско пътуване — защо ще си търсят белята?

И заминах за Торфопродукт, после за Рязан, да работя по-нататък. По-нататък — още повече ще бъде написано, ощо по-силно ще мога да ги раздрусам. Но и по-страшно е: още по-големият обем увисва в опасност да се затрие, без да со покаже никога и на никого. Един провал — и всичко пропада. Десет години, двайсет години да седиш на тази тайна — ще изтече, ще се разкрие и отиват на вятъра целият ти живот и всички поверени ти чужди тайни, животът на други хора — също.

И през 1958-а като рязански учител чак завидях на Пас-тернак: ето с кого се е удал замисленият от мен жребий! Той ще изпълни това! — сега като замине, па като каже реч, па като напечата всичко свое останало, тайно, което е било невъзможно да рискува, докато живее тук! Ясно е, че посещението му няма да трае три дена. Ясно е, че няма да го пуснат да се върне, ама междувременно той целия свят ще промени, и нас ще промени, — и ще се върне, но като триумфатор!

След лагерните ми „университети“ аз, искрено, бях неспособен да очаквам, че Пастернак ще избере друг начин на действие, че ще има друга цел. Аз го мерех с моите цели, с моите мерки — и се гърчех от срам за него като за себе си: да се уплаши от някакви вестникарски ругатни, как е можал да отслабне пред заплахата да го екстернират и унизено да моли правителството, и да мънка за своите „грешки и заблуди“, за „собствената си вина“, вложена в романа, да се отрича от собствените си мисли, от своя дух — само и само да не го екстернират. И „славното настояще“, и „гордостта за времето, в което живея“ и, разбира се, „светлата вяра в общото ни бъдеще“ — хем не е някой професор, на когото му дърпат ушите в провинциален университет, а световноизвестен наш Нобелов лауреат! Не, ние сме безнадеждни!… Не, щом си призован на бой, хем в такива превъзходни обстоятелства, — тръгвай и служи на Русия. Жестоко-упречно го осъждах и не му намирах оправдания. Превеса на привързаностите над дълга аз и от младини не мога да простя и разбера, та какво остава за един озверял концлагерист (Никой не би могъл да ми набие в главата, че Пастернак вече се е и напечатал, и изказал, и че стокхолмската му реч би могла да се окаже не по-страховита от вестникарските му оправдания.)

Толкова по-ясно разбирах, замислях, изскубвах от бъдещето: на мен ми трябва тая награда! Като стъпало в позицията, в битката! И колкото по-рано я получа, по-твърд ще стана, толкова по-силно ще ударя. А тогаз във всяко отношение ще постъпя обратно на Пастернак: твърдо ще приема, твърдо ще замина, ще произнеса извънредно твърда реч. Значи ще ми затворят пътя за връщане. За сметка на това: всичко ще напечатам! Всичко ще изрека! Целия заряд, трупан от лубянските карцери през степлаговските зимни разводи — за всички удушени, разстреляни, уморени от глад и замръзнали! Веднъж да се добера до Нобеловата трибуна — и да трясна. За всичко това съдбата на изгнаника не е прекалено скъпа цена. (Направо физически виждах и завръщането си след малък брой години.)

Но „Иван Денисович“, разграбен по цял свят като хрушчовска политическа сензация, не повече (в Москва преправен на английски от измекярина халтураджия Р. Паркър), — не ме приближи кой знае колко до Нобеловата. Просто си го бях втълпил, смесвайки замисъла с предчувствието, не знам защо вярвах и я чаках като неизбежност. Макар че Пастернак със самоотричането си, а след това и със скорошната си смърт преграждаше пътя на следващия лауреат да дойде от Русия: как можем да даваме наградата на руснаци, щом тя ги убива?…

А годините вървяха, книгите все се пишеха, а да ги напечатам — не бива, ще ми отрежат главата, и все по-трудно става да ги държа в тайна, и все по-обидно ми е да ги дипля без полза, — и какъв е тогава изходът за нелегалния писател?…

През всичките години в едно не се променях, останах си такъв, какъвто се бях изковал в лагера, както бях мислил заедно с лагерните си другари: най-силната позиция е да се бие по нашето мъртвило с лагерното знание, но — оттам. Тогава всичките ми оръжия са в моите ръце, нито една дума повече не се премълчава, не се изопачава, не се снишава. И това го бях усвоил толкова трайно, че когато през 68-а Аля (Наталия Светлова), смаяна, разпалено взе да ме убеждава, че е тъкмо наопаки: оттам всичките ми думи ще отскачат от желязната кора, обгърнала нашата страна, а докато съм вътре — приемащата пореста маса ги попива, допълвайки, доизграждайки недоизреченото и намекнатото, — аз се смаях на свой ред. Реших: така разсъждава, защото не е лежала в лагер.

А не ми беше случайна събеседничка и не еднократна. Към 1969-а реших да й предам цялото си наследство, всичко написано — и окончателните редакции, и междинните, черновите, бележките, съкратеното, помощните материали — всичко, което ми беше жал да изгоря, а да го пазя, пренасям, помня, да конспираторствам, вече нямах глава, сили, време, обеми. Тъкмо бях прехвърлил петдесетте и това съвпадна с една черта в работата ми: вече не пишех за лагерите, бях довършил и всичко останало, предстоеше ми съвсем нова огромна работа — роман за 1917-а (както си мислех отначало — за десетина години). В този момент навременно беше да се разпоредя с цялото си минало, да напиша завещание и да осигуря всичко това да се запази и осъществи вече и без мен, независимо от мен от наследнически, твърди и верни ръце и от сродно мислеща глава. Почувствах се щастлив, почувствах се облекчен, когато намерих всичко това заедно, и през цялата 1969-а се занимавахме с предаването на архива. Пак тогава, заедно, намерихме начин да дадем пълномощно на адвоката Хееб да защитава интересите ми на Запад и да създадем опорен пункт в чужбина като наш филиал и продължение, в случай че и двамата загинем тук. И — сигурен „канал“ натам за двустранна връзка. Безшумно, невидимо литературното ми дело се превръщаше във фортификация.

Едновременно с цялата тази работа въпросът къде ще съм и какво ще стане с мен след година, след две имаше съвсем не теоретично значение, от това на всяка крачка зависеше как ще решавам. На всичко отгоре имах и други живи планове: още от 1965-а беше ми хрумнало да създам списание — я бъдещо, в свободна Русия, я самиздатско, и още сега. (Подзаглавието му беше: „Списание за литература и обществени потребности“, с раздели — проза, критика на литературата и изкуството; най-нова история на Русия от ХХ век; човечество и съвременност; бъдещата уредба на Русия; книжен преглед.) През лятото на 69-а седяхме с Аля край Червен ручей на брега на Пинега и разработвахме такава сложна система за издаване на списанието, при която то ще се издава самиздатски тук (отдел разпространение — и по-дълбоко от него — действащата редакция — и още по-дълбоко — редакцията „в сянка“, готова да поеме работите, когато се провали действащата, и да си създадем втора „в сянка“), а аз ще съм може би тук, а може би и там, но я в този случай ще разписвам за печат списанието (ще участвам в него оттам). И при всички тези разработки нито веднъж не постигнахме единодушие по основния въпрос: Аля смяташе, че човек трябва да живее и да умре в родината си при всякакъв обрат на събитията, а аз, по лагернически: нека умират баламите, а ла искам да се напечатам приживе. Да живея в Русия и всичко да напечатам — тогава още ми изглеждаше прекалено рисковано, невъзможно.)

Сякаш за подигравка тъкмо през тия дни забягна на Запад Анатолий Кузнецов, край Пинега чухме за това по транзистора. Началствата се стреснаха, а той ликуваше, сигурно си е мислел, че сега ще преобърне цялата история. Това е грешката на бегълците, изместването на мащабите. А най-важното беше, че тук у нас, в СССР, почти поголовно не го одобри образованият кръг, и не само заради податливостта му пред хората на ГБ, заради играта на доноси, а и заради самото му бягство: лек жребий! На човек неизвестен, изтормозен, може да му се прости, но на писател? Какъв наш писател си тогава? Нерационални хора сме ние: десетилетия наред бродим и газим оборския тор, мрънкаме, че ни е зле. И не правим усилия да се измъкнем. А ако някой издрапа и хукне надалеч, викаме: „Изменник! Не е наш!“ (Това се обърна впрочем скоро и рязко: щом поразхлабиха клапата на емиграцията, натам се устремиха и доста писатели и образованият кръг не започна да осъжда това.) А как ли е мислело правителството? Сигурен бях: също като мен. Докато съм тук, в кафеза, — аз съм им полустрашен, винаги могат да ми видят сметката. А оттам съм им ужасен, ще сколасам (преди да са ми забили нож между ребрата, преди да са ме отровили, застреляли или изхвърлили от влак), ще сколасам да извадя на показ всичко, което са крили половин век! — и след такова цапардосване няма да има живот за тях или ще остава само да се дотътрят до гроба (така ми се струваше).

По Сталиново време точно така го разбираха: всички несъгласни да се вържат по-здраво. Но май през последните години някакви нови повеи бяха проникнали дори в техните тъпи глави: вкараха Синявски-Даниел в затвора — неочакван за тях международен скандал; изпратиха Тарсис в чужбина — веднага всичко утихна, никакви неприятности. (Че аз не съм съвсем Тарсис, това не могат да го проумеят.) И ето че Дьомичев в откровени разговори, каквито водеше ту с един, ту с друг писател, започнал да се изтърва:

— Като изпратим Солженицин в чужбина, при неговите господари, като види капиталистическия рай — сам ще допълзи при нас по корем.

Преразказваха ми, аз не придавах значение: обикновен агитпропски похват. Ненадейно, десет дена след плесницата, която зашлевих на секретариата на СП, вечерта на 25 ноември 1969 година, включвам „Гласа на Америка“ и чувам: „Писателят Солженицин се екстернира от Съветския съюз.“ (Предали са неправилно утрешното съобщение на „Литгазета“.)

Това беше на вилата на Ростропович, първите месеци там, тъкмо се бях настанил. Станах. Леко ми настръхна косата. Може би след някой и друг час ще дойдат да ме приберат. За ръкописите, за вариантите, за книгите — много неща трябваше да преценя едновременно, прекалено много! Ако ще цял живот да се готвиш, винаги те сварва не навреме. Излязох да се поразходя по горските алейки. Беше не като за сезона топла ветровита, влажна, тъмна вечер. Аз се разхождах, поемах въздуха с гърди. И не намирах в себе си нито борба, нито съмнение: всичко вървеше според предначертаното.

Между любимите ми образи е Пушкиновият царски син Гвидон. За да са сигурни, че ще погубят бебето, тикнали го и го засмолили в бъчва заедно с майка му и хвърлили бъчвата в морето. Но бъчвата не потънала, а аршинното бебе растяло с часове, понапънало се, протегнало се,

вярно, на чуждоземен бряг. Но, нека отбележим, и самото то излязло и пуснало майка си.

Не до точността на чуждия бряг трябва да съвпадне образът и непомерно голяма е честта да пусна на свобода Майката, но как пращят под ходилата и над темето ми дъната, как отскачат от бъчвата дървените клинчета — това го усещам от няколко години насам и само точния момент не долових — кога именно съм издънил бъчвата, направил ли съм го вече? Дали не тъкмо в момента, когато изключването ми

от СП се превърна в гръмко поражение на нашите и моите гонители? Когато стената от трийсет и един западни писатели, декларирайки единството на световната литература, обяви в писмото си до „Таймс“, че не ще допусне да ме тормозят? Или това тепърва ще стане? И сега, докато пиша, не ми ли предстои?

Нещичко от това пращене стигаше до ушите на онова решилище, което посмя да прегази Чехословакия, а мен — не, нещичко от онази бодлива натрошена дървесина отхвърчаше към тях, защото не ме изгонваха в чужбина, не (един час по-късно ми донесоха открадната от редакцията утрешна „Литгазета“), а само ме канеха да замина, само ми разрешаваха.

А това е друга работа. На екибастузкия незнаен концлагерист ако бяха предложили — една минута нямаше да се колебая. Но на мен — какъвто съм сега — да ми предлагат? В отговор им пуснах по Москва устен самиздат:

— Разрешават ми да напусна родния си дом, големи благодетели се пишат. Аз пък им разрешавам да се изселят в Китай.

Те ми правят намек в още един вестник. В още един. На Запад отзвукът е значителен. И норвежците — твърди духом хора, единствените в Европа, които дори за минута не прощаваха и не забравяха за Чехословакия, — ми предложиха дори подслон в страната си — почетната резиденция на Норвегия, присъждана на писател или художник. „Нека Солженицин сложи писалището си в Норвегия!“ Няколко дена бях под това впечатление. Втората ми родина сама се обади, сама разпери ръце. Север. Зимата е като в Русия. Селска покъщнина, дървени съдини като в Русия.

Пауза. Началствата се спотаиха. И аз си траех.

Трудно се разделя човек с парливия концлагеристки замисъл, ненапечатаните книги крещят, че искат да живеят. Но със скръбен контур се надигаше и друга една особена превита лагерна мисъл: нима сме такива жаби и зайци, че трябва да бягаме от всички? Защо толкова лесно трябва да даваме земята си на тях? Ами като се почне от 17-а година, всички даваме, всички дават — така май е по-лесно. Колцина вече са се поддали на тази грешка — надценили са техните сили, подценили са своите. А имало е хора — Ахматова, Палчински, които не заминали, които отказали през 1923-та да подпишат заявление за лесно излизане в чужбина?

Нима сме толкова слаби, че не можем да се поборим тук!

А на властите тази мисъл май вече им узрявала в главите: да се отърват от неугодните чрез екстерниране в чужбина — мисъл на Дзержински и Ленин, план за „трета“ емиграция, което тогава не можехме дори да си представим, в края на 69-а и началото на 70-а. На разни закрити семинари съвсем открито обявявали: „Солженицин да се маха в чужбина!“ Първоосведоменият Луи щъкал по посолските приеми, предлагал на западните дейци: „Няма ли да поканите Солженицин да изнесе някоя и друга лекция у вас?“ — „Нима ще го пуснат?“ — учудвали се те. — „Ще го пуснат!“

Но публично не казваха нищо повече. Есенната ми криза май отмина, проточи се. От вилата на Ростропович, където живеех без каквито и да било права, адресно нерегистриран, на всичко отгоре в правителствена зона, откъдето всекиго могат да изселят само с кутре, не ме изселваха, не ме проверяваха, не идваха. И постепенно в мен се изгради външно и вътрешно равновесие, пишех като луд моя „Август“ и през тая година, 70-а, щях да си кротувам, нямаше да ми се чуе гласът. Ако не беше нещастният случай с Жорес Медведев в началото на лятото. Тъкмо през тия месеци със завършването на първата редакция и започването на втората се определяше успехът или неуспехът на цялата форма на моя „Р-17“, а толкова ми трябваше успех! Толкова ми трябваше систематичен обемен разказ именно за революцията: защото скоро така ще я заплетат и свои, и чужди, че не можеш разбра къде е истината. И благоразумни доводи за жребия на писателя ми изреждаха моите разубеждаващи ме приятели.

Но това с разум не се претегля: като ти запари под краката, като разбереш, че си стъпил на тиган, а не на земята, как да не заподскачаш? Срамота е да си исторически романист, когато душат хора пред очите ти. Редно ли беше авторът на „Архипелага“ да мълчи дипломатично за днешното му продължение. Затварянето на Ж. Медведев в лудница беше за интелигенцията ни дори по-опасно и по-принципно от чешките събития: това беше примка на самото ни гърло. И реших — да пиша. Първите редакции започвах доста страховито:

(тоест към всички тях, палачите. Отначало особено се паля, после ставам по-умерен). През лагерното време добре бях опознал и разбрал враговете на човечеството: те уважават юмрука, нищо друго, колкото по-силно ги халосам с юмрук — толкова по-спокоен ще бъдеш. (Западните хора изобщо не могат да разберат това, все с отстъпки се надяват да ги смекчат.) Щом отворех очи сутрин — влечеше ме не към романа, а да препиша още веднъж Предупреждението, това беше по-силно от мен, не ми даваше мира. Откъм петата редакция стана по-меко:

През ноември 1969-а ме упрекваха, че с бързото изстрелване на отговора до СП съм попречил на братята писатели и на обществеността да се застъпят за мен, че съм ги стреснал с резкостта си. Сега, за да не натопя с резкостта си Медведев, аз се овладях, изчаквах, дадох на академиците да се изкажат и чак на Свети Дух, в средата на юни, пуснах моето писмо. По делото на Жорес то може и да се е оказало излишно — властите и бездруго си бяха глътнали езика. Но за сметка на това за лудниците се изказах много остро, тоя-оня все пак съм стреснал, ако не на Лунц, на някой друг може да му се свие сърцето оттук нататък.

Това писмо не можаха да ми го простят. И доколкото има достоверни сведения, през същите тия юлски дни решили да ме изгонят в чужбина. Челните соцреалисти (май че дванайсет на брой като апостолите) подготвили молба към правителството да изгони мерзавеца Солженицин извън пределите на свещената родина. Нова идея тук нямаше, но все пак бе даден официален ход на делото. Марков и Воронков, чевръст впряг, я изпратили на „Литгазета“, съпроводена, както казват, с вече готово постановление на Президиума на Върховния съвет за лишаването ми от съветско гражданство.

Но и този път машината не се задейства, някъде заяло някое колелце. Според мен прекалено явна и близка бешо връзката с Жоресовата история, неудобно беше да ме изгонват за това, отложиха го с два-три месеца, все щях да допусна още някакво провинение…

А през това време Мориак, лека му пръст, подел кампания да ми издейства Нобеловата награда. И пак се развали цялата игра на нашите: ако ме екстернират сега — ще излезе, че е в отговор на Мориак, пак е глупаво. А ако ми дадат наградата — заради наградата ще ме изгонят, отново глупаво. И затаили замисъл: първо да удушат наградата и чак след това да ме екстернират.

(А аз през тая есен тъкмо довърших, довършвах „Август“.)

Майстори сме в душенето на награди. Събрана била важна писателска комисия (начело с Константин Симонов, многоликия Симонов — хем преследван благороден либерал, хем и пръв приятел с големците). Комисията трябвало да замине за Стокхолм и социалистически да нахока шведската общественост, че не бива да служи на тъмните сили на световната реакция (срещу такива аргументи никой на Запад не устоява). Но за да не се харчат излишни командировъчни, насрочили заминаването на комисията за средата на октомври, тъкмо навреме. А Шведската академия взе, че обяви две седмици преди обикновено, вместо на четвъртия четвъртък — на втория! Ах, какъв вой надигнаха нашите, как си захапаха лактите!…

За мен 1970-а беше последната година, когато Нобеловата награда още ми трябваше, още можеше да ми помогне. След това — щях да започна битката без нея. Беше дошло време да взривя на Запад „Архипелага“. Вече бях започнал да подготвям издалеч публична декларация по този повод (запазил се е първият вариант): „…Защо вкарването на тукашни хора в психиатрични болници не възмущава Запада така, както медицинските експерименти на нацистите?… Извършваме предателство спрямо покойниците и се опозоряваме с мълчанието си. Но ще дойде време за съд и търсене на сметка — и нека тази книга бъде свидетел.“

И не щеш ли, наградата ми се стовари като весел сняг на главата! Дойде като в случая с Хемингуей: отвлече ме от романа, точно две седмици не ми достигнаха да довърша „Август“!… Едвам го дописах след това.

Дойде! И хубавото е, че дойде фактически рано: получих я, кажи-речи, без да съм показал на света написаното от мен, само „Иван Денисович“, „Болницата“ и непълния „Кръг“, всичко останало го бях скътал. А сега от тази височина можех да търкулвам като топки книга след книга, утежнени от гравитацията: трите тома на „Архипелага“, „Кръг“-96, „Пленници“, „Знаят истината танковете“, лагерната поема…

Дойде наградата — и заличи всички грешки от 62-ра година, грешките на мудността, на спотайването. Сега все едно че изобщо ги нямаше.

Дойде — промуши се с телефонен звън във вилата на Ростропович. Никога не бяха ме търсили там — ненадейно няколко обаждания за няколко минути. Една недоразвита, дори възглупава жена живееше по онова време в главната постройка на вилата, тичаше да ме вика всеки път, наричайки ме „съседе“, теглеше ме за ръка и ми дърпаше слушалката:

— Абе вие с кореспондент ли разговаряте? Дайте да му разкажа — не ми дават жилище!

Тя си мислеше — с кореспондент на „Правда“, други не можеше да си представи.

Обаждаше се норвежецът Пер Егил Хеге, който отлично говореше на руски, рядкост сред западните кореспонденти в Москва. Беше се сдобил отнякъде с номера и ми задаваше въпроси: приемам ли наградата? ще замина ли за Стокхолм?

Замислих се, после отидох да взема молив и хартия, той е можел да си представи, че съм объркан. А аз си бях наумил: една седмица изобщо да не се обаждам и да видя как ще се разлаят нашите, от кой край ще ме подхванат. Но телефонният звън на кореспондента проваляше плана ми. Да си затрая, да се измъкна ще е все едно да се подхлъзна по гибелната пътечка. И според моя стар замисъл: всичко не като Пастернак, всичко наопаки, оставаше ми уверено да заявя: Да! приемам!, да, непременно ще замина, доколкото това ще зависи от мен! (Защото у нас на бърза ръка могат да ти щракнат белезниците.) И освен това да добавя: здравето ми е превъзходно и не ще попречи на такова пътуване! (Защото всички неугодни у нас боледуват и затова не пътуват.)

В този момент изобщо не се съмнявах, че ще замина.

После, когато изпращах телеграфен отговор на Шведската академия: „Разглеждам Нобеловата награда като дан за руската (естествено, че не за съветската, то се знае) литература и за нашата трудна история.“

Изведнъж започнаха да ме сполетяват изненади. Защото колкото и да са окълцани свързващите нишки със Запада, но — пулсират. И до мен по косвени пътища започнаха да достигат: ту — упрек защо е това за трудната руска история, хората ще си кажат, че са ми дали наградата именно по политически съображения. (А на мен без трудната история — и наградата хич не ми трябва. При лесна история бихме се оправили и без вас!) После по два косвени пътя едно и също: не искам ли да избягна шумотевицата около пристигането ми в Стокхолм? По-конкретно, академията и фондът се опасяват от демонстрации срещу мен на маоистки настроени студенти — та затуй няма ли да се откажа от Грандхотела, където отсядат всички лауреати, а те да ме скрият в тихо жилище?

Ама че работа! Затова ли крачих към наградата от лагерния развод, че в Стокхолм да се крия в тихо жилище, да бягам от изтупаните сополанковци в автомобил с детективи?!

По конспиративната нищо не отговорих — тогава започнаха и по обикновената поща да пристигат: от Нобеловия фонд — телеграма за същото: „ще се постараем да намерим за пребиваването ви по-тихо и скришно място“, от академията писмо: смятат, че „Вие самият бихте искали да прекарате колкото може по-спокойно стокхолмското си посещение“ и че щели да направят всичко възможно „да Ви осигурим охранявано жилище. Позволете ни да добавим, че получателят на наградата изобщо не е длъжен да има каквито и да било контакти с печата, радиото и т. н.“.

„Колкото може по-спокойно“! — ни най-малко не искам! „Да съм нямал контакти с печата, радиото и т. н.“ — тогава за какъв дявол да заминавам?

Секна храбростта на шведите! — стигна им само да се престрашат и да ми дадат наградата. (Благодарността ми е колкото седеметажна сграда!) А оттам нататък — страх ги е от скандал, страх ги е от политиката.

Да, те точно така трябва да постъпват, това е прилично. Но моят непоправимо-лагерен мозък никак не беше го очаквал. Вървиш, мъкнеш се, препъваш се в колона по петима, с ръце отзад, мислиш си: там са петимни да ни чуят. А те — хич не са петимни. Те дават награда за литература. И, естествено, не искат политика. А за нас това не е „политика“, това е самият живот.

Така вървеше по едната линия. А по другата: няколко дена след обявяването на наградата ми хрумна идея: ето кога ще мога за пръв път, тъй да се каже, като равен да си поприказвам с правителството. В това няма нищо срамно: сдобил съм се със силна позиция — и ще поговоря от нея. Лично аз нищо не отстъпвам, но ще им предложа да отстъпят те, прилично да излязат от положението.

А до кого да го изпратя не се колебаех: до Суслов! Защо той толкова горещо ме поздравяваше тогава, във фоайето на кремълската среща? Хем изобщо го нямаше наблизо, никой от политбюро не го виждаше — значи не е подмазване. Защо тогава? Изразяване на искрени чувства? Законсервиран в политбюро свободолюбец? — главният идеолог на партията!… Или си е мислел ще може ли да ме придърпа към партията?… (Между другото, 4 месеца преди това именно Суслов викнал В. Гросман по повод на конфискувания му роман: твърде много политика, а и лагерите са по чужди приказки, той пише така, несолидно е. Втвърдявал се на креслото си, бил сигурен: не по чужди приказки никога няма да има, изтребени са. И, не щеш ли, такава радост за него — „Иван Денисович“!…) Тази загадка години наред не ми излизаше от ума, нито веднъж не ми се разясни. Но и не се кръстосаха повече пътищата ни. А сега, през октомври 70-а година, ми просветна: до него! [15]

Ако тук се помръдне само това, което бях предложил (амнистия на заловените читатели, бързо издаване и свободна продажба на „Болницата“, сваляне на забраната от предишните ми книги, след това и отпечатване на „Август“), това щеше да е промяна не само с мен, а — на цялата литературна обстановка, а по-нататък и не само на литературната. И макар че сърцето ми се стреми към нещо по-голямо, към нещо решаващо, но историята променят само постепенците, ония, при които тъканта на събитията не се разкъсва. Ако може плавно да променяме ситуацията у нас — с това трябва да се примиря, да го върша. И то би било значително по-важно, отколкото да ходя да обяснявам на Запада.

Но нещата увиснаха. Отговор никога никакъв не получих. И в този случай, както и във всеки друг, поради надменността и загубенящината си те изтърваха всички срокове да оправят нещо.

А шведите междувременно ми изпращаха програмите на церемониите: на коя дата на кой банкет, къде със смокинг, къде с бяла папийонка към фрака. А речта се произнасяла на банкета (когато всички весело пият и ядат — там ли да говоря за нашата трагедия?) и да не е повече от три минути, и е желателно само благодарствени думи.

В сборника Les Prix Nobel съзрях безпомощния вид на куп нивелирани лауреати със смутени усмивки и с огромните папки на дипломите.

За кой ли път рухваше предвиждането ми, оказваше се безполезна твърдостта на намеренията ми. Доживях до невероятно чудо, а как да го използвам — не виждах. Излизаше, че любезността към онези, които бяха ми дали наградата, също се състоеше не в гръмовна реч, а в мълчание, благоприличие и дежурна усмивка, в агнешко-къдрава коса. Вярно, мога да напиша и прочета Нобелова лекция. Но ако и в нея се опасявам да се изразя рязко — защо тогава изобщо да отивам там?

През тези зимни месеци се очакваше първородният ми син, но ето че наградата носеше на двама ни с Аля разлъка и аз заминавах, както предварително се бяхме разбрали с нея. Без надежда дори един-единствен път да зърна родения си син.

Заминавах, за да освободя писателските си гърди и да дишам за следващата си книга. Заминавах — да убедя ли? да разшавам ли? да помръдна ли? — Запада.

А в моята родина? — кой и кога ще прочете всичко това? Кой и кога ще разбере, че за книгите ми така е било най-добре, да замина?

На 50 години се кълнях: „Единствената ми мечта е да се окажа достоен за надеждите на четяща Русия.“ А на 52 — отваря ми се възможност да замина — и забягвам?…

Защо пък наистина да не остана и да не се бия докрай? И да става каквото ще?

На всичко отгоре тая агнешко-къдрава коса и бялата папийонка…

Като наказателна подигравка за това, че не е трябвало прибързано да осъждам предходника си, Пастернак, аз на гребена на решенията се вцепених и заколебах.

А ето какво бях намислил да направя: да запиша Нобеловата лекция на магнетофон, да изпратя там лентата и нека в Стокхолм я слушат. А аз съм тук. Това е силен ход! Най-силният от всички!

Но през тия напрегнати месец и половина (натрупаха се и много семейни проблеми) вече не бях в състояние да напиша лекцията.

А в Саратов или Иркутск бъдещият, следващият наш лауреат се гърчи от срам за тоя Солженицин: защо се офлянква? Защо не иде да друсне една реч?

Нашите очакваха заминаването ми, дебнеха го! То щеше да е в съответствие със системата на умишлените жертви: уж щях да прекося цялата дъска, да взема с прескачане няколко пула — но тъкмо поради това щях да загубя! Достоверно се научих по-късно: било е подготвено постановление, че ме лишават от гражданството на СССР. Оставаше само да ме препратят през границата. Има си някакви срокове за подаване на молби и формуляри, след които вече закъсняваш; никой не знае тези срокове, но в Отдела за визи и регистрации (ОВИР), в ГБ и в ЦК мислят, че всичко знаят — и се смаяли: как тъй ги пропускам? През ония седмици притихна, съвсем млъкна и вестникарската кампания срещу мен. Само ту на един, ту на друг инструктаж се изтърваха, не им издържаха нервите, секретарят на московския областен комитет на партията, след него и палетата „международници“, (без мен отдавна не минаваше нито една „международна“ лекция):

— Господин Солженицин досега, кой знае защо, не подава молба за пътуване в чужбина.

А Твардовски, казаха ми, също се притеснявал заради мен в кремълската болница и си блъскал главата: как да получа наградата, без да замина. Лежал с полузагубен говор, с бездейна дясна ръка, но можел да слуша, да чете, следял нобеловската ми история, а когато се връщал говорът му, казвал и дори крещял на сестрите и болногледачките:

— Браво! Браво! Победа!

(По-късно, в емиграцията, Б. Г. Закс ми съобщи: през декември 1970-а той посетил А. Т. в болницата. А. Т. говорел едва-едва, едносрично: „е, какво?“, „какво става?“, но с интерес слушал какво му разказват, бил много весел, оживен, много се смеел (кашляйки страхотно при това). И в отговор на разказа за моята нобеловска история изрекъл на висок глас, ясно: „Тъй им се пада!“ (Заб. от 1986 г.)

А на бюрото ми вече лежеше писмото отказ от пътуването и всяка заран се оправяше къде някоя буквичка, къде някоя запетайка. Избирах най-добрия ден — е, да речем, две седмици преди нобеловската процедура. Независимо от външната твърдокаменност на нашата държава вътре аз не изтървах инициативата: от първата до последната крачка се държах така, сякаш тях изобщо ги нямаше, игнорирах ги: сам реших, заявих, че ще замина, — и не се заеха да ме разубеждават; сега сам реших, заявявах, че няма да замина, и вадех на показ нашите позорни полицейски тайни, — и пак ще го преглътнат и няма да се натиснат да ми дават съвети.

А как да го изпратя? Пощата ще го спре. Трябва лично да го занеса в шведското посолство, а и да се споразумеем: нека ми връчат дипломата и медала в Москва. Добра идея: ще съберем петдесетина видни московски интелигенти — и пред тях ще дръпна една реч! Оттук ако говоря — още по-силно ще излезе, и то значително!

А как да се промъкна в посолството? Провървя ми: пред шведското посолство не стои милиционер! Уютна къща с дворче в Борисоглебската пресечка. Охранен котарак, излегнал се от единия до другия край на креслото. Щафета от шведи, които ме приемат от врата на врата (бяха предупредени чрез Хеге). Тъкмо се беше завърнал в Москва Г. Яринг — шведският посланик, а освен това — арабско-израелски помирител, а освен това, както бяха ме предупредили, — претендент за мястото на отиващия си У Тан, да оглави ООН, а поради това — старателен угаждач на съветското правителство. Яринг от седем години е посланик в Москва, по негово време дадоха наградата на Шолохов и той с Шолохов много си другарувал, коткал го.

Потаен, твърд, висок, чернокос (май не ми прилича на швед?), той ме посрещна напрегнато. Аз се настаних удобно на посолското кресло и, разклащайки моето писмо, но без да му го давам да го прочете:

— Ето, написал съм писмо до Шведската академия относно моето пътуване, но ме е страх, че по пощата ще закъснее, а за тях е важно да знаят решението ми още сега. Не бихте ли се наели да го изпратите? [16]

Той разбира руски, но на мен чрез преводач, аташето по културата Лундстрьом:

— Какво сте решили?

— Да не заминавам.

Трепна удовлетворение. За него ще е по-спокойно.

— Утре заран ще бъде в Стокхолм.

Значи взема го с дипломатическата поща. Добре. Изпращам и автобиографията си. А дипломата и медалът? Не може ли да се уреди прием във вашето посолство?

— Невъзможно е. Такова нещо никога не е ставало.

— Но и случай като с мен никога не е ставал. Недейте предрешава, господин Яринг. Нека си помисли академията.

Яринг ми отвръща уверено: или по пощата, или ще ви ги пръчим в моя кабинет, както сега, без присъстващи.

Без лекция? Така не ми трябва. Нека всичко си остане в академията.

Не му дадох да прочете писмото в мое присъствие, оставих всичко и си тръгнах. Но обещанието е получено.

Слагах три дена да може академията да се разпорежда с писмото ми, след като го получи. За края на третото денонощие насрочих излизането в самиздат. А академията ми изпрати телеграма, че иска да огласи писмото едва на банкета. За мен беше късно, на мен сега ми трябваше да проясня, че — не заминавам. Но на шведите не им се наложи да изпитат експлозивното действие на руския самиздат: между техните пръсти изтекло, май при превода на шведски, вече е и публикувано, и на бърза ръка ми изпратиха втора телеграма: извиняват се, ядосват се, че се е изплъзнало, няма ли да изпратя за банкета още нещо?

Аз — нищо не се канех: засега съм казал едно-друго, умерено, а всичко важно ще влезе в лекцията. Но телеграмата ми даде тласък!

Това го нямаше в плановете ми, но наистина, какво ли ще стане, ако един абзац, изпадащ от лекцията, го дам тук — поради засичането на датите:

„Ваше Величество! Дами и господа! Не мога да отмина знаменателната случайност, че денят на връчването на Нобеловите награди съвпада с Деня на правата на човека…“

Господа, по скитски ви се ядосвам: защо сте толкова агнешко-къдрави под светлината на прожекторите? защо непременно бяла папийонка? а по лагерна ватенка не може ли? И какъв е тоя обичай: речта на лауреата, в която той прави равносметка на целия си живот, да се изслушва на трапеза? Колко обилно са отрупани масите, и какви са ястията, и как тях, непривичните, привично, дори без дори да ги забелязват, си ги подават, сипват, дъвчат, прокарват с вино… А пламтящия надпис на стената, а — „мене, текел, фарес“ не го ли виждате?

„…Та нека край тази пиршествена трапеза не забравяме, че днес политзатворници провеждат гладни стачки, зи да отстоят смалените или направо потъпкани права.“

Не се казва — ч и и затворници, не се казва — к ъ д е, но е ясно, че у н а с. И това не е измислено, известно ми е, че на 10 декември наши затворници във Владимирския затвор, и в Потма някои, и някои в лудниците ще проведат гладни стачка. За това ще се разчуе със закъснение — а аз тъкмо навреме.

(Сред поздравленията по случай наградата ми имаше и от потминските лагери — колективно, но там по-лесно се събират подписи, а виж във Владимирския затвор как ли са можали да прехвърлят 19 подписа през каменните стени? И тия дни ще ми донесат най-свидното от поздравленията:

„Яростно оспорваме приоритета на Шведската академия в оценката на доблестта на литератора и гражданина… Ревностно опазваме…. другаря, съседа по килия, спътника по етап.“)

Без колебание — ще го изпратя! Вече усещам крилна лекота, защо да не си позволя тази палавщина? Как да го изпратя? — ами пак чрез посолството.

Научила се стомната да ходи за вода.

Предния път, понеже ме беше страх, че ще ме спрат, тръгнах без телефонно обаждане. Сега имам и номера:

— Господин Лундстрьом ли е?… Получих две телеграми от Шведската академия, бих искал да се посъветвам с вас…

(То се знае, че няма да му кажа — нося нещо да ви го дам.)

Горкият Лундстрьом, открито му се тресяха ръцете. Той не искаше да засегне лауреата с груб отказ, а Яринг го нямаше, но (после се научавам) посланикът бил забранил да се приема каквото и да било от мен след онова нагло писмо, непрочетено от него навреме: „Стига ми посредничеството между Израел и арабите, че да посреднича между Солженицин и академията.“ Вече 14 години служеше Лундстрьом в Москва, очевидно спокойно, и много нишки го свързваха с нея, а сега рискуваше кариерата си под силовия натиск на един бивш концлагерист, при което нямаше как да му откаже. Бършейки потта си, пушейки нервно и извинявайки се с цялата си фигура, с гласа си и с текста:

— Господин Солженицин… Ако ми позволите да изкажа собственото си мнение… Но аз трябва да говоря като дипломат… Разбирате ли, вашето приветствие [17] съдържа политически мотиви…

— Политически ли? — напълно съм смаян аз. — Кои са те? Къде са?

Ето, ето — и с пръсти и с думи ми сочи последната фраза.

— Но това не е насочено срещу никоя страна, нито срещу група страни! Международният ден на правата на човека не е политическо мероприятие, а чисто нравствено.

— Но, как да ви кажа, такава фраза… не е в традициите на церемониала.

— Ако бях там, щях да я произнеса.

— Ако бяхте лично, разбира се. Но във ваше отсъствие организаторите могат да възразят… Вероятно ще се съветват с краля.

— Нека се съветват!

— Но го изпратете по пощата!

— Късно е, може да закъснее за банкета!

— Тогава с телеграма!

— Не бива: ще се разгласи! А те ме молят да пазя тайна.

Тежки бяха за него тия 15 минути. Взе от мен, на всичко отгоре с извинения, молба до посолството (за изпращането на писмото). Предупреди ме, че може и нищо да не излезе! Предупреди ме, че това е за последен път, а пък Нобеловата лекция в никой случай няма да вземе…

Безмилостно му оставих кратичката си реч и си отидох.

А излезе: за своя сметка, жертвайки своя уикенд, той като частно лице заминал за Финландия и оттам го изпратил.

Това е европеецът: не ми обеща, но направи повече, отколкото беше обещал.

Впрочем не ме гризе съвестта: онези, които провеждат гладна стачка във Владимирския затвор, заслужават тия разходи на дипломата.

Ядосва ме друго: фразата бе изхвърлена, на банкета не я прочели! Дали защото се притеснили от церемониала, дали, както казват, защото се опасявали за мен. (Те всичките ме жалят. Както казал шведският академик Лундквист, комунист, Ленински лауреат: „За Солженицин ще е вредна Нобеловата награда. Такива писатели като него са свикнали и трябва да живеят в мизерия.“)

Тази моя необичайна — нобеловска — вечер с неколцина близки приятели отпразнувахме така: в таванската „таверна“ на Ростропович седяхме около небоядисана дъсчена маса с необикновени чаши, на запалени свещници и от време на време слушахме съобщенията за нобеловското тържество по различни радиостанции. Ето че дойде ред да предадат банкетните речи. Едното предаване го зацапаха заглушителите, но останах с впечатлението, че последната ми фраза я нямаше. Дочакахме повторението на речта в последните новини — да, нямаше я!

Ех, не знаят те какво е руският самиздат! — още утре заран ще се разпръснат хартийките с моето банкетно приветствие.

Пак на инструктажите: „А му беше дадена възможност да замине — не замина! остана да вреди тук! Все гледа да направи мръсно на съветската власт!“ Но вестникарска кампания срещу мен тоя път (както винаги, когато проявиш сила) не се оформи — или по навик не съм я усетил? Вече дотам се бях изскубнал от кръга на тяхната жалка терминология, че вече не ги забелязвах? Изскочи статия в „Правда“, че съм бил „вътрешен емигрант“ (след отказа ми да емигрирам!), „чужд и враждебен спрямо целия живот на народа“, че съм „пропаднал в кална яма“, че романите ми били „пасквили“. Подписът под статията беше същият като под античехословашките статии, които подстрекаваха към окупацията, и естествено беше да очаквам атаки и освиркване. Но — не настъпи. Освен това в генералската преса, по-вярна на идеите на партията от самата партия, разясняваха на армейските политкомандири, че: „Нобеловата награда е Каинов печат за предателството спрямо своя народ.“ („Коммунист Вооруженнмх Сил“, 1971, № 2.) Освен това на инструктажите, все едно че са им дръпнали конците: „Той между другото не е Солженицин, а Солженицер…“ Освен това в „Литгазета“ някакъв забягнал американски естраден певец ме учеше на руски патриотизъм…

Както и всичките им работи, вкисна се и хайката срещу мен, и писмото у Суслов — в същото тяхно небухващо тесто. Движение — наникъде. Брежневско вцепеняване.

Не се осъществи начинанието ми да намерим някакъв мирен изход. Но и нобеловската криза, която заплашваше да ме изскубне с корените, да ме запокити отвъд морето и да ме погребе под пластовете, след тия слаби конвулсии — стихна.

И всичко си остана по местата, нищо не се случи.

За кой ли път наближавах пропастта, а излизаше, че тя е трапчинка. А главното било или главната пропаст — все ми предстоят.

Макар че прекарах и следващата 1971 година далеч не бездейно, самият аз имах усещането, че я преминавам като зона на затъмнение, затъмнение на решимостта и действието. До голяма степен го почувствах така, защото се прояви, притисна ме, удари ме онази страна на живота, която на струната на непрестанното ми движение винаги бях пренебрегвал, пропускал, неразглеждал, неразбирал, и сега тя ми отнемаше повече сили, отколкото на всеки друг на моето място, едва ли не повече от траповете по моя път. През последните шест години аз понасях дълбоко пропастно семейно неразбирателство и все отлагах някакво негово решение — всеки път поради недостиг на време за довършване на книга или част от книга, всеки път правейки отстъпки, смекчавайки, подкупвайки, за да спечеля следващите три месеца, месец, две седмици спокойна работа и да не се откъсвам от главната си работа. По закона за сгъстяването на кризите отложеното ме цапардоса тъкмо през преднобеловските месеци — и след това се проточи година, две, та дори и повече. (Държавата не пропусна да забие нокти в развода като в плячка, подкрепяйки отказите на жена ми, влачиха ме през четири съдебни дела и се стигна до следната уязвимост: каквото и да стане с мен, сестрата на моята работа и майката на децата ми не може нито да пътува с мен, нито да ми дойде на свиждане в затвора, нито да защитава мен и книгите ми, всичко това отиваше при враговете ми.)

А сигурно и защото няма пружини с вечен натиск и всеки напор някой ден е осъден на умора.

Толкова чаках това голямо събитие — да получа Нобеловата награда като височина за атака, а уж нищо не извърших, не завърши ли всичко с фалит? — дори лекцията не изпратих.

Отначало си представях моята нобеловска като камбана, пречистваща, тъкмо в нея беше главният смисъл да получа наградата. Но залових се за нея, дори я написах — излизаше нещо труднопреодолимо.

Щеше ми се да говоря само за обществения и държавния живот на Изтока, а и на Запада, доколкото той беше достъпен за моя лагерен ум. Но докато преглеждах речите на моите предшественици, видях, че така се къса и реже цялата традиция: на нито един от писателите от свободния свят и през ум не му е минавало да говори за това, ами че те за тази цел си имат други трибуни, места и поводи; западните писатели, ако четели лекция, то — за естеството на изкуството и красотата, за естеството на литературата. Камю направил това с висшия блясък на френското красноречие. Очевидно и аз би трябвало да говоря за същото. Но да разсъждавам за естеството на литературата или за възможностите й — за мен е тягостна вторичност: каквото мога — по-добре да го покажа, което не ми е по силите — за него изобщо не разсъждавам. Какво ли ще си рекат бившите политзатворници, като прочетат такава моя лекция? За какво са ми гласът и трибуната? Уплашил ли съм се? Славата ли ме е разглезила? Предателство спрямо изтребените ли извършвам?

Напънах се да свържа темата за обществото и темата за изкуството — все едно нищо не стана, двете многоизгънати оси се раздалечават, разпадат се. И пробните близки потвърдиха — не върши работа. И изпратих на шведите писмо, обясних им всичко както си е, честно: искам да се откажа от лекцията по тези и тези причини. [18]

Те напълно се зарадваха: „Това, което на един учен му изглежда естествено, може да се окаже неестествено за писател — както е във Вашия случай… Не бива да смятате, че, така да се каже, сте нарушили традицията.“

И по тоя начин отменихме лекцията. Впрочем стана още едно недоразумение: на директора на Нобеловия фонд му се наложило да съобщи публично за моя отказ. Но очевидно опасявайки се, че ще ми навреди, не обнародвал същинската причина за отказа, а досъчинил своя, напълно прилична за Запада, без да се досети (фаталното раздвояване на западно и източно съзнание!), че на Изток такава причина е позорна за мен: не изпращам лекцията, защото не съм знаел как да го сторя: по легален път — цензурата ще я спре, по нелегален — ще се разглежда от властите на моята страна като престъпление. Тоест с получаването на Нобеловата награда съм станал благонамерен роб?… Това ме уязви, наложи ми се да изпратя опровержение, то се изгуби из пътя. Върви размахвай ръце от нашия пущинак, нали сме безправни и безгласни, могат да ни изопачават както си щат. (Година и половина по-късно, вече след лекцията, това ще изплува в „Ню Йорк таймс“ преобърнато с краката нагоре: че отначало съм бил написал апатичен, чисто литературен вариант на лекцията, а моите приятели ме взели на подбив: трябва да е по-остра!)

Но истината в тези случайни празни приказки беше в това, че се огъна стоманената решимост, с която си пробивах път през всичките години от арестуването ми и без която не може да се стигне до целта.

Не се застъпих за арестувания същата пролет Буковски. Не се застъпих за Григоренко. За никого. Бях си направил далечна сметка за сроковете и действията. А главният грях ме мъчеше отвътре — „Архипелагът“.

Отначало насрочвах печатането му за Коледа 1971-ва. Но ето че тя дойде и отмина, а при мен се отлага. (Впрочем на европейските езици още не всичко е преведено, не е готово.) Защо в такъв случай бързахме с такъв страх и риск? Вече имам Нобеловата награда — а отлагам? Каквито и обяснения да си подлагах, но за онези, които са изсипани в лагерните общи гробове като вледенени дънери, по четирима от каруца, моите оправдания не са никакви оправдания. Какво е ставало през 1918-а и през 1930-а, и през 1945-а — нима през 1971-ва още не е време да се каже? Да отплатя за смъртта им поне с разказ — нима не е дошло време?

Ако бях заминал, — вече щях да седя над коректурите на „Архипелага“. Още през пролетта на 1971-ва щях да го отпечатам. А сега си измислям оправдание как да отложа, да отсроча неотклонимата чаша.

Не, не е оправдание! — макар че, ако река да съм строг спрямо себе си, по-добре ще е да призная, че е така. Не е оправдание, защото не само аз, но и мнозина от 227-ината политзатворници, които бяха дали показания за книгата ми, могат жестоко да пострадат при публикуването й. И за тях добре ще е тя да излезе по-късно. А за ония, погребаните, — не! по-скоро!

Не е оправдание, защото „Архипелагът“ е само наследник, рожба на Революцията. И ако е скрито за него, то още по-скрито, още по-недокопаемо, още по-изопачено е за нея. И с нея да бързам е още по-нужно, в никой случай не по-отлагателно. И така се стекоха нещата, че тъкмо аз трябва да свърша това. И как да сколасам за всичко сам?

В кротката литература на кротките страни — как опредаля авторът последователността на публикуването на книгите си? Според зрелостта си. Според тяхната готовност. Според хронологическата поредност — както ги е писал или за какво разказват те.

А у нас това далеч не е писателска задача, а напрегната стратегия. Книгите са като дивизии или корпуси: ту трябва, вкопани в земята, да не стрелят и да не се показват; ту в мрак и беззвучие да преминават мостове; ту, скрили подготовката до последната лопатка пръст, от неочаквана страна в неочакван момент да се втурнат в задружна атака. А авторът като главен пълководец ту изкарва напред едни, ту връща други да изчакат.

Щом след „Архипелага“ вече не ще ме оставят да пиша „Р-17“, тогава трябва да сколасам колкото може по-голяма част от него — преди.

Но и така задачата е безсмислена: 20-те възела, ако всеки ми отнеме по година, стават 20 години. А „Август“ 2 години го писах — значи 40 години? Или 50?

Постепенно се оформи следното решение. Критерий е откритата поява на Ленин. Засега той влиза с по една глава във Възел и не е пряко свързан с действието — за тия глави може да се оставя празно място, да се прескачат, Възлите да се пускат без тях. Това е възможно в първите три, в Четвъртия възел Ленин вече е в Петроград и действа ярко, а да разкрия авторското си отношение към него — е равносилно на „Архипелага“. И тъй, да напиша и да пусна трите Възела — и чак след това да хвърля всички останали в последната атака.

Според моите сметки си мислех, че това ще стане през пролетта на 1975 година.

Човек предполага…

Окончателното решение, окончателният срок ми носеха лекота и светлина. Засега — да отложа и да работя, да работя. Но за сметка на това после — едно след друго, без никакво шикалкавене. И радост: неизбежно ли е? — толкова по-лесно ще ми бъде!

Засега — да печатам вече готовия „Август“. Новото в действията ми е: открито, в западно издание, от свое име, без никакви хитри финтове, че някой е използвал ръкописа ми, че го е разпространил без мое знание, а аз не съм в състояние да го спра. Все пак — нов ъгъл на радостното ми изправяне, все пак — движение в същата посока. Ще бъде казано направо и за Бога, посипан с шлюпки от слънчогледовите семки на атеистите. (През първите месеци след революцията Невският проспект в Петроград, главната улица на града, градското „стъргало“, бил покрит с дебел слой шлюпки от слънчогледови семки, които люпели революционните моряци и войници с изгорите си. Ясно е, че отдел „Чистота“ по това време не си е гледал работата. — Бел. пр.) И за бъдещите публикации не е безразлично как ще бъде посрещнат на Запад „Август“.

Без извадената ленинска глава в „Август“ нямаше почти нищо, което разумно би пречило на нашите вождове да го отпечатат в родината. Но прекалено омразен, опасен и подозрителен (с основание) бях, че да се решат да ме утвърждават тук чрез отпечатване. Разбирах това и не си дадох труда да изпратя ръкописа на „Август“ на съветско издателство (а това щеше да е и отстъпка в сравнение със „сусловското“ писмо: нека първо отпечатат „Раковата“). „Новый мир“? Вече го нямаше и аз бях свободен от лични ангажименти. През март вече изпратих ръкописа в Париж, Никита Струве ми обеща да го набере за три месеца. Не щеш ли, Ростропович, в духа на блестящите си шахматни ходове, предложи все пак да го изпратя и на съветско издателство — да разоблича нежеланието им. „Няма да им дам дори да пипат с мръсните си ръце екземпляра. Отделил съм един за самиздат!“ — „Че ти не им го давай. Изпрати им писъмце: извести ги, че си завършил роман, нека те ти го поискат!“ Това ми хареса. Не едно, а седем писъмца натраках на пишеща машина, до седем издателства, в различни варианти: уведомявам ви, че съм завършил роман на такава и такава тема, с еди-какъв си обем. Разпратих ги. Все пак беше рисковано: ами ако вземат, че ми го поискат? Ще трябва да им дам ръкописа и тогава да спра набирането в Париж? Все едно няма да го отпечатат, но с една година като нищо могат да ме забавят. Толкова тъпо обаче беше заяло у нас, че не използваха и този ход: нито едно издателство не се размърда, не ми отговори. (А може би са разочаровани, че пиша за 1914-а, сякаш избягвам окончателната разправа с мен.) Впрочем те бяха си набавили ръкописа другояче и го бяха дали във ФРГ на Ланген-Мюлер да подготви пиратско издание още преди да излезе оригиналът в Париж. Откъде ли са взели текста? Не бях го давал на самиздат. Мисля си — в жилището, където коректорките сверявали преписите на глас, — записали са го на магнетофон. Навсякъде се подслушваше. Или пък може би изтичането е станало при някой от моите „първочитатели“ (през зимата на 1970-71-ва трийсетина души го четоха: поради новата за мен материя — исторически роман — бях ги помолил да попълнят нещо като авторска анкета, да ми помогнат да се ориентирам). А не е съвсем изключено, че са преснимали екземпляра, който от февруари до май беше у Твардовски и е даван за прочит на неколцина читатели, които не са ми известни.

А Твардовски! — толкова очакваше тази книга за своето списание навремето. Сега му се искаше поне преди смъртта си да я прочете.

През февруари 71-ва, точно една година след разгромяването на „Новый мир“, го изписаха от кремълската болница, осакатен от неправилното лекуване, с лъчева болест. И ние с Ростропович отидохме да го видим.

Очаквахме да го заварим на легло, а той — стараейки се заради нас? — седеше на кресло, по болнично виолетово-зелено раирано халатче и по болнични долни гащи, завит освен това с одеяло. Наведох се да го целуна, но той много държеше непременно да стане, повдигаха го от двете страни дъщеря му и зет му, дясната му половина бездействаше и много подута беше дясната му китка.

— О-ста-ря-ва-ме — с мъка, но разбираемо изрече той. Непълната по движението на устните усмивка изразяваше съжаление, дори съкрушение.

Поради краткостта на фразата (а тя се оказа, кажи-речи, най-дългата и най-съдържателната по време на целия разговор!…), поради недостига на тон и мимика не разбрах: за своето остаряване ли се извиняваше? или беше смаян от моето?

Пак го отпуснаха и ние седнахме отсреща му. Все в същия паметен хол, на два метра от камината, и дори на същото място, където за пръв път, в живи движения и думи, той ме смая със склонността си към самиздат и към Би Би Си. Сега, с лице към заемащия цялата стена прозорец, той седеше почти без движение, почти без говор и сините му очи, още напълно осмислени, но вече и разконцентрирани, сякаш губещи фокусиращата централност, — изразяваха я разбиране, я негови пропуски, но през цялото време живееха по-пълно от говора му.

Бързо стана ясно, че свързани фрази той вече изобщо не изговаря. Напрегнато започва, ей сега ще каже нещо — не, от устата му излизат междуметия и служебни думи — без главните съдържателни:

— Ами какво… тъкмо… онова де… същото…?

Но с действащата си лява ръка пушеше, пушеше непоправимо.

Съпругата на А. Т. донесе 5-ия, последен том от събраните му съчинения. Казах, че помня: онзи том, който се бавеше поради упорството на А. Т. да не отстъпи абзаците за мен. (Но не попитах как е сега, сигурно са отстъпени, сигурно са отстъпени.) А. Т. кима, разбира ме, потвърждава. След това извадих подвързания в два тома машинописен „Август“ и, неволно забавяйки темпото на говора си, опростявайки думите, показвах и обяснявах на Трифонич като на малко момченце, че това е част от едно голямо цяло и каква е, защо е приложена тази карта. Кимаше ми със същото внимание, интерес, дори с по-голям, но отчасти и разсредоточен. Изговори:

— Колко…?

Втората дума не му дойде наум, но много ясен е редакторският въпрос: колко авторски коли? (В колко книжки на „Новый мир“ би се побрало това?…)

Прочетох му бавно и писмото си до Суслов, обяснявах му моите ходове и спънките в „Нобелианата“, и с Яринг, и с парите от наградата, — той поемаше всичко това с голямо внимание и съчувствие и с движенията на главата си и със спънатата си мимика проявяваше далеч не спънатото си отношение. Усилено и иронично кимаше как ме е запознал със Суслов. Май че на няколко пъти и се разсмя, дори се превиваше от смях — но само с очи и с кимане, не с уста, не с пълнозвучен смях. Когато видя картата към „Август“, изумено замуча като глухоням, също и по повод на тайното ми изключване от Литфонда, извършено междувременно. Уж всичко разбираше — и изведнъж започваше да ми се струва: не, не всичко, на пресекулки, само когато се съсредоточаваше.

Случвало ми се е да разговарям с хора, изпитващи частична парализа на говора, — тези мъчения се предават и на събеседника, ти самият започваш да заекваш. При А. Т. не беше така. След като се убедеше в невъзможността да се изрази и не чуе правилна подсказваща дума, той не се ядосваше, но с общия топъл приемащ израз на очите си показваше своята покорност пред висшата стихия, която и всички ние, събеседниците му, приемахме като върховна, но която ни най-малко не ни пречеше да се разбираме и да сме на едно мнение. Активната сила на отвръщането в А. Т. беше скована, но тия топли потоци от очите му не бяха увредени и измъченото му от болестта лице запазваше първоначалния си детски израз.

Когато на Трифонич много му се искаше да се изкаже, а не можеше, аз помагащо го хващах за китката на лявата ръка — топла, свободна, жива, и той в отговор я стискаше — в това се изразяваше разбирателството ни.

…Че всичко помежду ни е простено. Че нищо лошо сякаш изобщо не е имало — нито обида, нито суета…

Предложих на близките му: защо да не пише с лявата си ръка? Всеки човек може, дори без да се е учил, аз през ученическите си години охотно пишех, когато дясната ме болеше. Намериха картон, прикрепиха хартията, за да не се смъква. Аз написах едро: „Александър Трифонович.“ И му предложих: „А вие добавете — Твардовски.“ Сложиха картона на коленете му, той взе химикалката, държеше я уж както трябва, но драскащо-слабите линии едва-едва оформяха букви. И макар че имаше много простор на листа — те се възкачиха върху написаното от мен, насложиха се върху него. А най-важното — цялостна дума нямаше, смисловата връзка се разпадаше:

Т р с и…

Какъв отзив за романа си мога да очаквам от него? Каква ще му е ползата от това четене? Предложих му два цвята хартиени лентички — да отбелязва „хубавите и лошите“ места.

И още колко неща нямаше да види, нямаше да научи! — най-интересното в Русия през XX век. Предчувствал е:

А за болестта си нищо не знаеше. Болките в гърдите, кашлицата — мисли си: от пушенето е. Главата? — „болестта ми е като Лениновата“ — казвал на близките си.

После решиха да ни гощават с чай, обуваха на А. Т. панталон, водиха го до масата. Особено по килима бездействащият му крак все не искаше да се мести, тътреше се, придружителите го придърпваха с ръце; след като настаниха баща си на стола, целия стол заедно с него, а беше едър човек, поместиха към масата.

По време на чая Ростропович с мярка весело, уместно, много разказваше. А. Т. слушаше все по-разсеяно, вече изобщо не реагираше. Беше — в себе си. Или вече там с единия си крак.

А после пак го заведохме до креслото му край прозореца — така че да вижда двора, където преди три години, докато чистел снега, съчинявал писмото си до Федин; и разчистената не от него пътечка до вратничката, по която ние с Ростропович сега ще си отидем.

Ах, Александър Трифонович! Помните ли как обсъждахме „Къщата на Матрьона“? — ако не беше се случила октомврийската революция, страх ме е да се замисля какъв ли щяхте да станете…

Ами щяхте да станете: народен поет, по-значителен от Колцов и Никитин. Щяхте да пишете свободно, както дишате, нямаше да киснете на четиристотин съвещания, не би ви се налагало да се спасявате с водката, нямаше да се разболеете от рак вследствие на неправедното гонение.

А когато след три месеца, в края на май, двамата с Борис Можаев още веднъж пристигнахме при него — Трифонич за мое учудване се оказа значително по-добре. Седеше в същия хол, на същото кресло, пак обърнат с лице към пътечката, по която идваха от света и си отиваха в света, а той самият не можеше да се дотътри до вратничката. Но свободни бяха левият му крак и лявата му ръка (която непрекъснато вземаше и палеше цигари), по-свободна — мимиката на лицето, почти предишната, и, най-важното, говорът му беше по-свободен, така че той можа осмислено да ми каже за книгата (прочел я е! разбрал я е!): „Великолепно“ — и добави още нещо с движение на главата, с мучене.

В хола беше включено весело привечерно осветление, чуруликаха птички откъм двора, Трифонич беше значително по-близо до предишния си вид, разбираше всичко, което му разказвахме, и човек можеше да си въобрази, че той оздравява… Но с лявата си ръка не пишеше и свързани фрази вече не изговаряше.

Уви, и този последен път трябваше да премълчавам някои неща пред него, както често пъти преди това, и не можех да му разкрия, че след две седмици книгата ще излезе в Париж…

Още по-малко можех да му разкрия, не можех да кажа пред неговите близки с какво още съм бил много зает през тази пролет (в паузите между Възлите, в паузите в главната ми работа винаги изригват проекти, вече с мнозина бях обсъждал самиздатското „списание за литература и обществени потребности“ — с открити имена на авторите; вече и в редакционния портфейл имаше това-онова).

През тази пролет на 71-ва ми се случи само едно събитие: излизането на „Август“ открито от мое име. (При това предполагах да публикувам писмото си до Суслов, обяснявайки, че на тях им беше предложено и че те бяха отхвърлили всички мирни пътища. Но после размислих: само по себе си излизането на книгата е по-силно от всякакво писмо, ако ме нападнат — ще го публикувам.)

Не се канеха веднага да нападнат „Август“, сложно се подготвяха. Междувременно, както става при затишие във военните действия, се извършваше непрекъсната подземна, тунелна, минна война. Тя беше запълнена с труд, грижи, висши вълнения — ще мине ли или не? провал или успех? — а отвън изобщо не се виждаше, отвън — бездействие, дрямка, крайградска самота. Ние подготвяхме фотокопия на липсващите на Запад мои книги, имаше още доста празноти; използвайки канал, за който ще разкажа някой ден (Пето допълнение), — двамата с Аля благополучно изпратихме всичко на Запад, създадохме недосегаем за врага сейф. Това беше огромна победа, определяща всичко, което ще се случи по-късно. (Наложи се да дублираме „Архипелага“, да го изпратим повторно. Тази рискована Петдесетнишка пратка после се стопи в човешкото несъвършенство, престанах да съм неин пълен господар и ми се наложи да снабдя адвоката си с независим екземпляр. (За това също някой ден.) Едва от този момент — от юни 1971 година, действително бях готов и за битки, и за гибел.

Не, дори още не оттогава, по-късно. Основното ми завещание (невъзможно за предявяване в съветска нотариална кантора) бе изпратено на адвоката Хееб през 1971-ва, но — незаверено. Чак през февруари 1972-ра пристигналият в Москва Хайнрих Бьол скрепи с несъмнения си подпис всеки лист и чак след като изпратих на Запад това завещание, можех да съм спокоен, че е гарантирана и бъдещата съдба на книгите ми, и посмъртната ми воля.

Завещанието започваше с програма за отделно публикуване:

„…Настоящото завещание влиза в сила в един от трите случая:

— или в случай на явна моя смърт;

— или на мое безследно (до две седмици) изчезване от погледа на руската общественост;

— или на хвърлянето ми в затвор, психиатрична болница, лагер или интерниране в СССР.

Във всеки от тези случаи адвокатът ми г-н Хееб публикува завещанието ми и чрез това публикуване то влиза в сила. Никакво в този случай мое писмено или устно възражение от затвор или друго състояние на лишаване от свобода не отменя, не променя във въпросното завещание нито една точка, нито една дума. Някои скрити подробности и личните имена на спомоществователите и разпоредниците се огласяват от моя адвокат едва след дългоочаквания ден, когато в родината ми настъпят елементарни политически свободи, а гореспоменатите лица няма да бъдат заплашени от разгласата и се открие ненаказуема легална възможност да бъде изпълнено това завещание…“

И по-нататък — разпределението на Фонда за обществено използване (посочвах не цифри, а целите, в които бих искал да участвам, надявайки се, че те ще привлекат и други желаещи да помогнат и по такъв начин — ще бъдат събрани недостигащите суми). Такава публикация сама по себе си представляваше силен самостоятелен удар.

Много, много време отнема това: да подготвиш корпусите за бой, да ги снабдиш до последния патрон и да ги изведеш на изходните позиции.

По време на този дългогодишен изнурителен двубой пропусках и голям брой важни неща. Дълго боледува Александър Яшин и настойчиво ме викаше при себе си в болницата, беше усетил, че съм му нужен, преди да умре, макар че, кажи-речи, не се познавахме. А аз сума време се каних: ту душата ми е заета, ту пък, за да мога да замина, трябва да опразвам скривалищата. Най-сетне се запътихме към болницата пак с Борис Можаев, — спряха ни пред вратата на стаята: почакайте. Май може и да не ни пуснат? Седях и му пишех на коляно писмо. След половин час ни пуснаха — тъкмо през тоя половин час той умрял. Лежеше с още живо лице, вдовицата плачеше.

А разговора с Фьодор Абрамов, още в „Новый мир“ навремето, отклоних, защото за него бяха ми казвали, и не един човек, че е бивш следовател от КГБ. А май че не излезе вярно. Така съм го засегнал за едното нищо.

Тъкмо с тях двамата имаше за какво да си поговорим.

А враговете — копаеха своите тунели, за които ние, естествено, не знаехме. В Западна Германия и в Англия през 1971-ва се появиха пиратски издания на „Август“ с цел да накърнят правата на моя адвокат и откъм тази страна да разрушат евентуалното ми печатане на Запад. В СССР по текста на „Август“ се започна издирване на моя социален произход. Почти всичките ми роднини вече бяха в земята, но изнамерили лелка ми — и при нея отишла компания от трима души от ГБ да изпомпа „разобличителни“ данни за мен.

(С излизането на „Август“ на Запад имаше и комични случки. Появи се статията на проф. Н. Улянов, емигрант, в „Новое Русское Слово“ — „Загадката на Солженицин“: той открил, че никакъв „Солженицин“ не съществува, че това е дело на колектив от КГБ, не може един човек в такива подробности да познава и описва и затворническите процедури, и видовете онкологично лечение, и историческите военни събития, а на всичко отгоре всяка книга да е написана на свой нов език! А преводачът на „Август“ на английски М. Глени, оправдавайки своя претупан и пагубен превод, давал интервюта, че „Август“ е толкова зле написан на руски, че на него, на Глени, му се налагало да променя цели фрази.)

А аз през онова лято бях лишен от моето Рождество, за пръв път от много години писането не ми вървеше, нервничех — и насред лято, което ми е противопоказано, реших да замина на юг, по местата на моето детство, да събирам материали и да започна тъкмо от същата тази леля, у която не бях ходил вече близо осем години.

В пълно съответствие със ситуациите на минната война понякога тунелите се срещат челно. Ако бях стигнал до леля си, компанията от ГБ щеше да дойде при мен. Но из пътя изгорях от слънцето (както си мислех тогава, вж. [46]) и с опърлено лице се върнах от Тихорецкая, до която, кажи-речи, бях стигнал. „Поклонниците“ от ГБ успешно навестили леля ми, от нея получили (за „Щерн“) бележките й, устните й разкази и направо ликували! През 20-те — 30-те обвиненията щяха да са убийствени, всичко това двамата с майка ми бяхме го крили цял живот, треперейки и снишавайки се в приклекнали коптори. Но се провали другият им подкоп: Благодарение на внезапното си завръщане (пак са в сила правилата на минната война) помолих един приятел (Горлов) да прескочи до Рождество и да ми донесе някаква автомобилна част. Той би могъл да иде там всеки друг ден, но така станало, че тръгнал веднага, щом аз се завърнах от юг — на 11 август, и на минутата сгащил деветима от ГБ, които се разпореждали във виличката ми! Ако не бях се върнал от юг, операцията им щеше да мине гладко — кой повече спечели, кой загуби от моето завръщане? В Рождество това лято живееше бившата ми жена, тя се намираше под надзора на своя приятел техен човек) и тоя ден на хората от ГБ им било гарантирано, че тя е в Москва и няма да се върне. А аз съм на юг. Те дотам се били разгащили, че дори не сложили човек на пост и Горлов ги заварил в разгара на работата, а може би — едва в началото й: дали са монтирали някаква сложна апаратура? Но подробен обиск още не били сколасали да извършат или изобщо не са се научили как се прави? Съдя по това, че след една година, когато пак си живеех кротко през лятото в Рождество, открих неунищожен от мен поради недоглеждане отдавна докаран за изгаряне пълен комплект (до предишната глава) на третия екземпляр от същото това „Теле“, което сега чете читателят, и пак такъв комплект от сценария „Знаят истината танковете“! Всеки лист беше писан през две индига, но доста неща лесно се четяха — и гебистите отдавна щяха да разполагат с почти пълни текстове, само че се изложиха! После се научих: на другата заран, в 4 часа, в мъглата, разлайвайки кучетата, пак идвали десетина души от тях да си довършат работата или да заличат следите. Наплашените съседи надничали иззад перденцата, никой не излязъл. Заради Горлов им се наложило да зарежат всичко и да побягнат — Горлов помъкнали със себе ги като пленник, проснали го на земята по очи и несъмнено щели да го убият, но той успял да изобрети в най-разгорещените минути да се представи за чужд поданик, а такъв не може да се убива без указание на началствата, след това се насъбрали съседите, после обикновен разпит в милицията — и така той оцелял. А можеше да си затрае, както искали от кого, и аз нищичко да не науча. Но честността му и повеите на новото време не му позволили да скрие това от мен. Вярно, моята крачка [19] той не очаквал, чак му секнал дъхът, а това беше спасение за него, за да не го притискат скришом. Аз лежах бинтован, безпомощен, но се разярих, както трима здрави не могат да се разярят, и пак ми кипна келят — в писмото си до Косигин [20] първо настоявах за оставката на Андропов, едвам ме разкандърдисаха Ростропович и Витневская, взеха ме на подбив.

Така гръмна навън първият подкоп — и май хубавичко изтрещя, опърли лицето на самия Андропов. Обадиха се но телефона (!) на един нищожен концлагерист, предадоха му лично от министъра (!): не били от ГБ, не, от милицията били… (Човек трябва да знае нашите порядки, за да разбере колко нелепо е това.) Нещо като извинение…

Другите подкопи гръмнаха през есента: двете пиратски издания на „Август“, после статията в „Щерн“. Смятам, чо експлозиите бяха много по-слаби: благодарение на мъдростта преди всичко на английския съдия, който създаде юридически прецедент относно правото на самиздат, те загубиха едногодишни съдебни процеси и правата на моя адвокат станаха още по-непоклатими. А статията на „Щерн“, препечатана от „Литературка“, предизвика в СССР не потискащата атмосфера на хайка, както би станало през славните младо-съветски години, а избухване на весел смях по повод на трудолюбивото добро семейство. (И сами си разтуриха „ционистката“ трактовка на моята дейност.)

(За благополучния завършек на тази история „Щерн“ няма никаква вина. „Щерн“ отново направи всичко възможно, за да сложи главата ми на дръвника: позволи си смелостта (и художествената безвкусица) да твърди, че действието на „Август“ само условно е пренесено в предреволюционното време, а в действителност се разглеждат съвременни проблеми. Списание „Щерн“ подсказваше на съда, че фразата на един от героите за „глупаците, управляващи Русия“ трябва да се схваща като изливане на омразата на Солженицин към съвременните управници на СССР.)

Какви времена настанаха! Ние сме шепа хора, а те разполагат с най-голямата тайна полиция в световната история, какъв опит, колко измекяри, каква механизация за пробиване на тунели, колко динамит, а не могат да спечелят минната война.

От своя страна ние чак попрекалявахме с шегобийството. Например през декември 1971-ва, когато изпращах по пощата писмо за Швейцария до моя адвокат (тези писма понякога се получаваха, понякога не), сложих в плика —

(И най-смешното е, че тази вложка стигнала непокътната до Хееб! — цензурата предпочела да се престори, че не съществува! Много се смяхме с Аля, когато разбрахме това!)

А през март 1972-ра веднъж мои доброжелатели в едно учреждение, където изпратен по работа гебист си оставил чантата и отишъл в друга стая, с безразсъдна смелост надникнали в чантата, успели да ксерографират и ми дадоха:

Аз не се стреснах. Не знаех, че у Самутин, при когото Н. А. вероятно ще отиде, все още, въпреки настояването ми да го изгори, се пази „Архипелагът“.

Още много случки ставаха. Ако разказвам подробно и си спомням всичко, ще излезе, че през всичките тия години по-голямата част от нашите грижи и тревоги са отивали не за големи действия, даващи плодоносни резултати, а за вълнения, щурания, търсения, предотвратявания и изпреварвания, и то след като се знае, че те разполагат с агенти, с връзка, телефонна и пощенска, а ние не бива нито да телефонираме, нито да пишем, понякога и да се срещаме, но трябва все някак да спасяваме положението. Такива остри опасности имаше двайсетина, не преувеличавам — някой ден ще разкажа за тях по-подробно.

Тук ще си спомня две-три случки. Едната — в Свердловск (чак не ми се ще да изписвам това мръсно наименование), където бях изпратил за съхраняване „Първия кръг“, 96 — главня. Не по агентурни данни, не по подозрение, а по обстоятелство, което е невъзможно да се предвиди, в стаята, където се пази „96“-и, идват гебисти. Ясно е, че ще правят обиск и спасение няма. Но те не извършват обиск, само искат признание, че човекът разполага с „Иван Денисович“. Той си признава, дава им го. Но не унищожава „96“-и — нали му е заръчано да го пази. И се започна една дълга кореспонденция по хора — ние знаем за посещението на ГБ, възможно е повторно, и ще заловят „96“-и, по-скоро го изгаряйте! Дълго не получаваме отговор! Докато най-сетне се изгаря.

Друг път като гръм от ясно небе: „Телето“, пак същото това, което държите в ръцете си, „Телето“ се разхожда из Москва! Зашеметяващо! Ами че тук всичко е разголено, всичко е назовано открито, по-опасно от това — няма накъде! Вардихме го, крихме го — как се е изплъзнало? къде? чрез кого? защо? Започваме следствие, проверяваме нашите екземпляри, ще се наложи някой (А. А. Угримов, Пето допълнение) да замине за околностите на града и физически да провери, че е на мястото си, че не е пипано, че не са могли да го преснимат. Подозрение, недоверие, всичко е в суматоха и паника.

И — издирване откъм другия край: кой е чул, че са го чели? на кого са разказали, че някой го е чел? и кой го е чел лично? как е изглеждал екземплярът? в чие жилище са го чели? адресът им; телефонът им? (Няма как да не си казваме по телефона имената с развълнувани гласове, на Лубянка сигурно вече са забелязали, подире ни ей сега ще хукне тяхна потеря!) Към това жилище! Честно си признайте, по-добре пред мен, отколкото да чакате, докато довтаса ГБ. Признават си, казват от кого са го получили. И — слагат машинописния отпечатък пред мен. Екземплярът не е наш! (нашите честно се оказаха по местата си). Щом не е наш — значи нов препис! Още четири-пет такива ли има? Не е наш и не е фотокопие от наш. Но е преписан на машина наистина от нашия, дори ръкописно са добавени последните ми поправки. Значи — крали са го подир мен, преписвали са го скришом, някой най-близък, таен, кой ли ще е той? Да се обадим на човека, който го е донесъл. Не си е вкъщи. Седим и чакаме, поне не търчим. След няколко часа — идва тоя човек и смутено посочва източника. От най-доверените! Дадохме й го само за прочит. Тя тайно го преписала на машина (за историята ли, за да го опази ли? или просто маниакално?). И го дала за прочит — само на него (той й е близък). А той го занесъл — на тия, да им се отблагодари за някаква услуга. А тия се побъркали от радост и повикали най-добрата си приятелка. А тя еуфорично споделила по телефона с една своя приятелка (А. С. Берзер). И на тази четвърта чупка го засичаме ние: Берзер ни съобщи! Голяма е Москва, но пътищата по нея са къси. Обаждам се и на виновничката. Срещам се и с нея. Признания, ридания. Занапред й се отнема доверието. Конфискувам плячката. През тия часове има признаци: гебистите са се развълнували, засновали са гебистките леки коли с по четирима юнаци в тъмното купе. Ще имате да вземате, другарчета! Закъсняхте с половин час! (Те изобщо не знаят: защо е станала суматохата? какво сме търсили? Какво са изтървали?)

А през декември 1969-а много подобна случка с „Пруските нощи“. Пак се пуска слух по Москва: разхождат се! Невъзможно е, но се разхождат! Пак се втурнахме по жилища, по дири, пак хванахме преписа: пак не е наш! Но — точно според нашия! Откраднато е! от близък! От кого? Намират се и дирите: Льова Копелев го държал няколко дена, дал го за прочит на една роднина, тя — по-нататък, а те го пренатра-кали. И го пазили в тайна 4 години! Но след като ме изгонили от Съюза на писателите — защо пък сега да не го пусна в самиздат? Остана ли нещо опасно за автора?

Криво-ляво го угасих в Москва и в Уфа, където също беше се прехвърлило. Движението на ръкописа секна.

Ей от такива спокойни седмици се състоят спокойните ни години, мирни, без особени събития, когато главните сили са неподвижни и „нищо не се случва“.

Още колко години ще издържа така? До днес стават 27 години, от първите ми стихотворения в пандиза, от първите криеници и изгаряници.

А над тази скрита мъничка война като висок облачен слой плава историята, плават видими за всички събития и на свой ред ме приканват към действие, изтръгват отзвук. Що нещо премълчах, що нещо не можах да сдържа.

През декември 1971-ва погребахме Трифонич.

Околните улици бяха преградени отдалеч, не пестяха милиционерите, а край Новодевическите гробища — и войници (погребение на поет!) отвратително командваха по мегафон на колите и автобусите кой да мине. Кордон имаше и във вестибюла на ЦДЛ, но мен все пак не посмяха да ме спрат (после са съжалявали). От неуместната алена коприна, върху която лежеше главата на покойния (още през първите часове след смъртта беше се върнало при него детски добродушното примирено изражение, най-доброто, което притежаваше) и с която беше драпиран целият ковчег, от злобните и механични физиономии на литературния секретариат, от фалшивите речи — всичко, с което можех да го защитя, бяха две прекръствания — след двата митинга: единият в ЦДЛ, другият — на гробищата. Но си мисля, че на нечистата сила и това й стига. Допуснат до ковчега единствено по настояване на вдовицата (а тя по този начин си навреди, защото знаеше, че изпълнява волята на покойния), аз, за да не създавам неприятности на семейството, не посмях още същата вечер да дам в самиздат напътствено слово — и го задържах до деветия ден, затуй всеки ден го четях, преговарях го и се вживях в това прощално настроение, когато събитията от живота се измерват със съвсем други отсечки и височини, а не с всекидневните [21].

Изказах си го. Толкова естествено е сега да млъкна, самото ми гърло не говори. Но само след седмица, на Бъдни вечер през нощта, слушам по западно радио коледната служба, посланието на патриарх Пимен и пламвам: да му напиша писмо. Невъзможно е да не му напиша! И нови грижи, ново бреме, нова сгъстеност на работите.

(От това писмо, не, още от „Август“ започва процесът на разцепление на моите читатели, на загуба на привърженици и с мен остават по-малко, отколкото си отиват. На „ура“ ме приемаха, докато бях наглед само срещу сталинските злоупотпреби, тук и цялото общество беше с мен. В първите си книги се маскирах пред полицейската цензура, но същевременно и пред читателите. Със следващите стъпки ми е неизбежно да се разкривам: време е да говоря все по-точно и да навлизам все по надълбоко. И е неизбежно, че при това ще губя четящата публика, ще губя съвременниците си, разчитайки на потомците. Но ме боли, че се случва да губя дори сред близките си.)

Но защо разказвам всичко това тук? А къде е обещаната Нобелиана?

А Нобелианата си върви по реда. Пер Хеге много се ядоса на Яринг заради долната му роля в цялата нобеловска история и обеща непременно да го разобличи. Но Хеге го експулсираха от СССР, а аз забравих за заканата му. Той обаче я изпълни и уцели най-хубавото време: през септември, един месец преди присъждането на новите награди и в началото на онази сесия на ООН, където ще избират генерален секретар, за чийто пост Яринг жадува, публикува мемоарна книга — и в нея подробно как Яринг е подавал пасове на съветското правителство срещу мен. (Между другото, Хеге поместил там и непроверени слухове — например, че само Сахаров ме убедил да не отивам в Стокхолм; за това никога не сме отваряли дума със Сахаров.) И — вдигна в Швеция скандал, дори на министър-председателя Палме, лекокрилия и бързоумен социалист, също сърдечно разположен към страната на победилия пролетариат, му се наложи да се оправдава — и по шведската телевизия, и в писмо до „Ню Йорк таймс“. Първо, той, Палме не знаел какви са били нарежданията на Яринг. После и по-смело: а какво му оставало да направи? Посолството не е място за политическа демонстрация (колко е уверен предварително, че за чиста литература тук изобщо няма да се говори!). И пак разлюляха Шведската академия, нямат мира от мен, имало ли е някога друг такъв главоболен лауреат? Секретарят на академията Карл Гиров заявил: още в понеделник ще пиша на Солженицин не иска ли да получи Нобелевите отличия в посолството. Смехория: това го казал в събота и същия ден го предадоха по радиото. А аз тъкмо бях намерил човек, който щеше да замине в неделя на Запад, седя през нощта, пиша му писмо. Веднага му отговарям, изпратих го в неделя. А Гиров, както се оказа, не само в понеделник, а и три седмици не ми изпрати писмото. Но отговора ми получил… Моят отговор: нима Нобеловата награда е обирджийска плячка, че трябва да се предава на четири очи в заключена стая?… А междувременно ми изпратиха комюникето на академията (четирийсет легални писма — 3 седмици в едната посока), но аз и комюникето чух по радиото — и отговорих незабавно.

След продължителното си обгаряне тъкмо бях навлязъл в работата над „Октомври Шестнайсета“, оказа се — море, двоен възел, ако не и троен: поради това че бях „икономисал“, прескочил 1915 година, безспорно нужна, и поради това че в Първия възел бях отминал цялата политическа и духовна история на Русия от началото на века, — сега всичко се струпа, напъва, тежи ми. Петимен съм да работя, ама не, пак се обади Нобелианата, сякаш с медала и с дипломата в ръцете ще ми е по-лесно да устоявам срещу ГБ. Щом е тъй, ще трябва да зарежа „Възела“, пак да опреснявам и преправям лекцията, а като я напиша — да я изнеса. А там такива работи ще изприказвам — може и да се сринат паянтовото ми битие и тихият ми безценен подслон у Ростропович, ах, колко ми е жал да зарязвам Втория възел, толкова хубаво се бях наканил да се трудя кротко до 1975 година.

Човек предполага…

При новата редакция можах да освободя лекцията от прекалената публицистика и политика, да я стегна по-точно около изкуството и може би да се приближа до — още от никого неопределения и никому неясен — жанр на нобеловската лекция по литература. Междувременно водех кореспонденция със секретаря на Шведската академия Карл Рагнар Гиров [22]. Шведското МВнР пак отказа да предостави посолството за церемонията, аз предложих жилището на Аля, където аз самият още нямах право да живея [23]. Прецедент май нямаше, но Гиров се съгласи. През тия месеци много оцених тактичността му и дълбоките му душевни пориви, той все повече се проявяваше не като изпълнител на почетна длъжност, а като сърдечен, решителен и смел човек (и в Швеция пред доста хора трябвало да демонстрира смелостта си). Взехме да уточняваме датата. Той не можеше да пристигне през февруари и март. Това отлагане беше добре дошло и за мен: представях си изнасянето на лекцията като експлозия, преди експлозията трябваше да си подредя работите (колкото и да ги подреждаш, все са объркани): поне някои глави от Втория възел да докарам до четивност; да разсортираам преди евентуалния разгром обилните материали, събрани за „Р-17“, да прескоча още веднъж до Питер и да огледам нужните места и пейзажи, до които може би никога вече няма да ме допуснат. (Отделна новела е как проникнах в Таврическия дворец — Пето допълнение.)

Доста сили ми отне непривичното писмо до патриарха, трябваше да се съветвам (с отец Глеб Якунин) и да не допусна разгласяването му. Ненадейно „Литературка“ цапардоса родословието ми и мен и колкото и да не ми се щеше, трябваше да се отбранявам. Понеже още не бях добре запознат с нравите на западните кореспонденти, дадох отговора си чрез кореспондента на хамбургския „Ди Велт“, а той го прехвърлил на трети човек, замазал го, отговорът не излезе както трябва, беше дребнаво-досадно. А да отвръщам (не само за това, много ми се беше насъбрало, изтърпяно мълком) ми се струваше необходимо. И се появи естествената мисъл: няколкото назряващи декларации да придърпам във времето, така че да излязат вкупом, като каскада, нека си изпатя за всичките наведнъж, а не поотделно. Такива сгъстявания на събитията се раждат от само себе си в кризисни моменти, както стана през април 1968-а при излизането на „Раковата“, но освен това човек може да ги сгъстява и по собствен план, използвайки неповторимата особеност на съветските големци: тъпоумието, мудното мислене, неспособността да държат в главата си две грижи едновременно. Датата на нобеловската церемония — 9 април, за първия ден на православния Великден, Гиров съобщил, когато подавал молба за виза, като че ли на 24 март. На 17 март изпратих писмото си до патриарха, разчитайки, че то ще се публикува чак в края на март. Няколко дена след него ще дам интервю, първото от 9 години насам — форма, която властите не очакват от мен, хем голямо. И преди те да сколасат да го преглътнат, ще проведа нобеловската церемония, която очаквах да е най-опасната. След което ще мога да си седя кротко и да чакам какви ли не наказания.

А събитията се развиха така: писмото до патриарха, пуснато само в тесноцърковния самиздат с намерението то да стигне само до онези, които действително засяга, изскочи в западния печат мигновено. Както разбрах по-късно, то предизвикало в Държавна сигурност дива ярост — по-голяма, отколкото много мои предишни и следващи стъпки. (В това няма нищо чудно: атеизмът е сърцето на цялата комунистическа система. Но, парадоксално: и сред интелигенцията тази стъпка предизвика осъждане и дори отвращение: колко съм тесногръд, сляп и ограничен, щом се занимавам с такъв проблем като църковния; или с друга мотивировка: защо се заяжда с духовенството? То е безсилно — тоест както и интелигенцията, самооправданието е по аналогия — нека пише до властите. Не бързайте, ще им дойде ред и на властите. Колкото и много да ме осъждаха, нито веднъж не съм съжалил за тази стъпка: ако духовните отци първи не ни покажат пример за духовно освобождение от лъжата — можем ли да се сърдим на другите? Уви, нашата църковна йерархия си ни остави да се самоосвобождаваме.) И (по-късна реконструкция) някъде след 20 март било прието отдавна отлаганото от правителството решение: да ме оплюят публично и да ме изгонят от страната. За целта се разшири и засили вестникарската кампания срещу мен. Поради обичайната си тъпотия избраха най-неизгодния за себе си терен: да клеветят „Август“ — след като не можаха да го засекат с пиратски препечатки, поне да го обявят за моята най-върла антипатриотична и дори антисъветска книга. За целта мобилизираха комунистическата западна преса (защото кой в СССР можеше да е чел „Август“?) и препечатваха оттам какви ли не жалки драсканици — предимно в „Литературка“, но след това и в други централни вестници, някои пък статии ме обвиняваха с преки формулировки от наказателния кодекс, а послушната съветска „общественост“ от писателите до стоманолеярите изпращаше гневни „отзвуци на отзивите“. Този път бе взето толкова твърдо решение, че се обмисляли и практическите действия за етапирането ми: чрез полицейско задържане, тоест временен арест (до нас достигна и този замисъл, сменил предишния план за автомобилна катастрофа, „варианта на Ив Фарж“); дотам твърдо, че Чаковски на „планьорка“ в редакцията си пред 30 души открито, многозначително заявил: „Ще го екстернираме!“ Изглежда, за средата на април е била набелязана операцията, дотогава вестникарската кампания трябваше да достигне максимума си.

Но моят график беше по-стремглав. Американските кореспонденти дойдоха при мен без телефонно обаждане (разбрахме се чрез Ж. Медведев). Вестниците им бяха двата най-силни в Щатите, това стана месец и половина преди пристигането на американския президент в СССР. Интервюто нямаше обществено значение, аз не говорех нито за политзатворниците, нито за залелите страната несправедливости — кажи-речи, от две години мълчех за това, жертвайки всичко заради „Р-17“, затова и сега внимавах да не прекрача неизбежното ниво на сблъсъка и да не омаловажа лекцията. Интервюто [24] представляваше предимно разклонена лична защита, старателна метла за боклуците, които няколко години подред бяха изсипвали върху главата ми, но самият вид на тези боклуци през ореола на „прогресивния строй“ направи достатъчно впечатление на Запад.

(Един от тези кореспонденти, Хедрик Смит, после многократно се оплакваше публично, че съм ги бил посрещнал с готово интервю — с въпроси, подготвени пак от мен, че съм бил проявил такова пълно неразбиране на законите на западната преса. Наистина, в моята опасна за живота борба с държавата аз се нуждаех само от рязък защитен ход, дори (това щеше да е още по-добре) от публична декларация, а не от някакво интервю. А Смит ми предлагаше „най-актуални“ въпроси: какво е станало с творческата енергия на Евтушенко и Вознесенски, загубила ли е публиката интерес към тях, намират ли се неприятностите им на правата линия от преследването на Пушкин (западняците непременно искат да изградят традицията царска Русия — комунистическият СССР, иначе няма да има дълбокомисленост), — или ме поставяше в опасно положение с въпроса си каня ли се след „Август“ да обясня и болшевишката революция.

А на мен, напротив, поради липсата на навик ми се стори непоносима рехавата несвързана форма, в която тези кореспонденти раздрусаха мислите ми, пошлостта на тяхното печатно изложение и безотговорността на формулировките. И още тогава написах откровено лично писмо до Хедрик Смит. Отдалечавайки се от този момент, все повече разбирам, че той е трябвало и е имал правото да се засегне. Но след по-малко от три години — през есента на 1974 г., Х. Смит ни посети в Цюрих и започна да ме моли: не може ли да използва в „Ню Йорк таймс“ целия материал на литературното ми интервю, дадено на Нилс Удгорд за „Афтенпостен“ (28 август 1974). Ами препечатайте го. Не, настоява Смит, тогава няма да представлява нещо ново, нека се престорим, че сега сте дали същото интервю на мен! Пак се съгласих: все пак той познаваше законите на западната преса (какво е това? как изглежда?), а аз не ги познавах. Той точно така го отпечата: като свой реален разговор с мен… (Бел. от 1978 г.))

Поради внезапността на появяването си и разкрилите се мерзости интервюто зашемети моите противници, както бях разчитал. То се появи на 4 април — и за по-малко от денонощие, въпреки обичайната си мудност, властите, без да са обмислили както трябва, се защитиха с рефлекторен отскок, с най-елементарно действие: ставайки за присмех, отказаха на секретаря на Шведската академия да пристигне и да ми връчи Нобеловите отличия. Че ще се изнася нобеловска лекция не бе писано в писмата, не бе говорено под таван, властите можеха само смътно да се досещат, публично ставаше дума само за това, че в частно московско жилище ще бъдат връчени Нобеловите отличия в присъствието на приятели на автора — писатели и дейци на изкуството. И това уплашило световно-могъщото правителство!… Ако левичарският Запад не беше толкова оправдателен към нас, само това самозашлевяне за дълго време щеше да разобличи цялата съветска игра на културно сближаване. Но по закона за лявото извръщане на главите — на червените всичко им се прощава, всички дивотии на червените бързо се забравят. Както пише Оруел: същите западни дейци, които негодували от единични екзекуции където и да е по Земята, ръкопляскали, когато Сталин разстрелвал стотици хиляди; притеснявал ги гладът в Индия, а взелия милиони жертви глад в Украйна не забелязали.

Вярно на традиционното ни ловко умение да се изплъзваме като мокро сапунче, съветското посолство в Стокхолм допълнило впрочем, че „то не изключва, че виза на Гиров ще бъде дадена в друго, по-удобно време“ — за да смекчи раздразнението, да създаде илюзия и плавен преход към нулата. Шведското МВнР направи гъзоблизаческа декларация. Само че ние тук твърде добре разбираме подобна интрига и аз устремно я разсякох със специална декларация [25]. Забраната за идването на Гиров разтуряше, обезсмисляше цялата церемония. А и улесняваше както организаторите, така и далите съгласието си да дойдат.

Подготовката на тази церемония освен битовите трудности — да посрещнеш прилично в едно обикновено жилище шейсет души гости, и то все именити, или пък западни кореспонденти, беше сложна и непривична във всички отношения. Първо: да се определи списъкът на гостите — така че хем да не бъде поканен нито един съмнителен (от гледна точка на общественото му поведение), хем да не бъде пропуснат никой достоен (с оглед на художествената или научната му тежест) и същевременно гостите да са реални, дето няма да се уплашат, а ще дойдат. След това трябваше да крием поканите — до деня, когато Гиров обяви датата на церемонията, и след това гостите да бъдат обходени един по един или да им се изпратят поканите, съпроводени освен от официалните и от мотивировъчни писма, които да подтикнат човека да предпочете обществения акт пред неизбежния бъдещ тормоз от страна на началствата. Броят на съгласилите се писатели, режисьори и артисти ме смая: колко все пак още се бе запазило в хората мъничко безстрашие, желание да се изправят в цял ръст или срам вечно да са роби! А всички можеха да си имат най-сериозни неприятности, но правителството отърва и поканените, и себе си от излишни вълнения. Вярно, имаше и откази — характерни, причиняващи болка; от страна на хора със световни имена, които нямаше да си изпатят кой знае колко.

В подготовката на церемонията влизаше и изборът на неделен ден, та никой да не бъде спрян под предлог че нарушава трудовата дисциплина, и на дневен час — та Държавна сигурност, милицията и дружинниците да не могат в тъмното скришом да им препречат пътя: денем такива действия са достъпни за фотографиране. Трябваше да намерим и такива безстрашни хора, които, отваряйки входната врата, да я вардят от нахлуването на безчинстващи гебисти. Да се предвидят и намеси като прекъсване на електричеството, непрекъснат телефонен звън или камъни през прозорците — напоследък в ГБ бандитските методи стават все по-предпочитани.

Правителството ни отърва от всички тези грижи.

За майтап изпратих покана на министъра на културата Фурцева и на двама съветски кореспонденти — от вестниците, които досега не бяха ме атакували: „Сельская жизнь“ и „Труд“. Чух, че „Сельская жизнь“ наистина изпратила на несъстоялата се церемония единствения гост гебист да провери не са ли се събрали все пак някои. А „Труд“, органът на известния ортодокс Шелепин, побърза да коригира гнилия си неутрализъм и тъкмо през тия дни сколаса да се изкаже против мен.

Но това бяха някои от последните гърчове на загубената битка: обезумели, орезилили се с нобеловската церемония, властите прекратиха публичната хайка и за кой ли път поради злополучността на стеклите се срещу тях обстоятелства ме оставиха в родината и на свобода. (Скоро след това М. Розанова-Синявская казала на Аля, че един виден генерал от КГБ, с когото от време на време се срещала, се изказал за мен: „Ако не се махне доброволно, ще завърши живота си в Колима.“ Отдавна трябваше да очаквам това предупреждение от тях, учуди ме само пътят, който бяха избрали. Но ние с Аля изобщо не се колебаехме: оставаме!)

И така щеше да бъде изчерпана продължилата година и половина Нобелиана, ако не бе останало главното в нея — вече готовата лекция. За да влезе тя в нобеловския сборник, трябваше колкото може по-бързо да я изпратим в Швеция. С мъка, но можахме да го сторим (естествено, отново тайно, с голям риск). До началото на юни тя трябваше да бъде публикувана. Аз все още очаквах експлозия, през оставащото време заминах за Тамбовска област — да глътна и от нея, може би за последен път.

Но нито приз юни, нито през юли на това изнурително-горещо лято лекцията не се появи. Чак толкова незабележимо ли е преминала? Едва през август разбрах, че през лятото излизали в отпуск много от индустриалните предприятия, включително и печатарите. Годишникът излезе от печат чак в края на август.

Пресата беше много шумна, повече от една седмица. Но ме сполетяха две изненади, показващи непълнотата на предвижданията ми: лекцията не предизвика нито трепване у нашите, нито — каквото и да било обществено реагиране, осъзнаване на Запад.

Уж доста много бях казал, дори всичко най-важно бях казал — и излезе, че са го преглътнали. А лекцията беше, макар и прозрачна, но все пак — в общи изрази, без нито едно собствено име. И там, и тук предпочетоха да не я разберат.

Нобелианата приключи, а експлозията, а главната битка все се отлагаше ли отлагаше.

НАСРЕЩНИЯТ БОЙ

Насрещен бой в тактиката се нарича такъв вид бой — за разлика от настъпателния и отбранителния, — когато и двете страни си насрочват настъпление или се намират в поход, без да знаят замислите на противника, — и се сблъскват внезапно. Този вид незапланиран бой се смята за най-сложен: той изисква от военачалниците максимална бързина, находчивост, решителност и наличие на резерви.

Тъкмо такъв бой протече на съветската обществена арена в края на август — началото на септември — до такава степен непредвиден, че нито противниците знаехме нещо един за друг, нито от нашата страна на „колоната“ (Сахаров и аз) знаехме нещо за собствените си движения и планове.

Макар проследените в предишната глава 1971 и 1972 година да не бяха кой знае колко спокойни за мен, не мога да кажа, че бяха и чак дотам разтърсващи, а май бях и посвикнал. През цялото време имах усещането, че съм се скрил, че съм се спотаил, че изчаквам, че печеля време за „Р-17“, а съвременността сякаш преставам да различавам на рязък фокус. И всеки път когато отказвах намеса, дори не можех на никого, а особено на дейците на „демократичното движение“ (много чевръсти в разпространяването на сведения) да обясня защо именно мълча, защо така се дърпам, макар че уж „няма да си изпатя“, ако се намеся. Освен туй при тоя задрямал фатум и самото ми живеене у Ростропович в блажени условия, каквито не бях имал никога през живота си (тишина, извънградски въздух и градски комфорт), също размагнитваше волята ми. Щом не изгърмях с писмото си до министъра на ГБ, не изгърмях с писмото си до патриарха, не изгърмях и с нобеловската лекция, остава ми да кротувам и да си пиша. Още повече че толкова труден се оказа Вторият възел, а и преходът към Третия не обещаваше облекчение. И онази развръзка, която неизбежно винаги бе висяла над мен, аз все я отлагах. И дори когато в края на 1972-ра окончателно насрочих появяването на „Архипелага“ за май 1975-а, това ми се струваше жертва, доброволно ускоряване на събитията.

Живеенето ми у Ростропович малко по малко се топеше. След като се запозна с мен случайно и почти веднага ми предложи подслон с широкодушен порив, без още да има никакъв опит да си представи какъв тъп и дълъг натиск ще се стовари върху му, дори след като обнародва отворено писмо след Нобеловата ми награда и още близо година се отбранява изобретателно от многобройните държавни спънки, Ростропович взе да се изморява и да изнемогва от продължителната безнадеждна обсада, от загубата на любимото му диригентство в Болшой театър, от забраната на най-добрите му московски концерти, от секването на неговите привични пътувания до чужбина, в които преди това му минаваше половината живот. Възникваше въпросът: правилно ли е един художник да линее, за да даде възможност на друг да вирее? (Уви, отмъстителната власт и след като напуснах неговата вила не му прости четиризимното гостоприемство, което той ми оказа.)

Битът ми се подронваше и откъм полицейска страна, вече не само Министерството на културата жадуваше да изтрие очите. А и на всички големци бях като трън в очите, защото живеех в тяхната охранявана, сладка привилегирована спецзона „Барвиха“. А според съветските закони изселването ми оттам не създаваше никакви затруднения: когато става дума за такава специална правителствена зона, достатъчни са 24 часа. Но комбинацията от двете имена — моето и на Ростропович, ги възпираше. А опити бяха правени. Навести ме един капитан от милицията още преди Нобеловата награда, казах му: „На гости съм.“ Той ме остави на мира.

През март 1971 година някак ми се случи „лавинен ден“ — рядък през годината късметлийски ден, когато мислите те връхлитат неудържимо и по различни теми, и в непоръчани насоки, разкъсват те, носят те, само сколасвай да ги записваш, макар и неизцяло, на каквато и да е чернова, после ще ги разработиш, сега ги хващай. В щастливо състояние покарах ски и през това време си дописвах в бележничето, прибрах се — вика ме бабичката Н. М. Аничкова на горния етаж на голямата вила:

— А. И., елате, дойде милиция да ви изселва!

Откога очаквах това, дори бях престанал да го чакам, макар че за такъв случай си имах приготвено писъмце, в синьо пликче, в огнеупорната касичка. Нима са се осмелили, хем непосредствено преди своя XXIV конгрес (дано не дочакат своя XXV-и!), или не разбират какъв скандал ще стане?

Трима са, от капитан и нагоре. Постепенно се изяснява, че главен е цивилният, някой си Аносов — началник на паспортния отдел на Московска област, голяма клечка, умен, с чувство за хумор, и сред тях все пак има хора, срещат се. Аз в моето щастливо състояние също толкова лесно, свободно се влях в разговора — победоносно-небрежно, в най-добрата си форма, както навремето с митничарите.

На мен да ида за писъмцето до моята пристройка ми трябват три минути, ей сега ще ви го дам или ще го прочета прав, с което може би и вас ще ви накарам да се надигнете от креслата. Не. Не, днес още не ме изселват: не пишат първия протокол, а чак по втория ще ме изправят пред съд. Само ме притискат до няколко дена да се погрижа за адресната си регистрация или да си ходя. В Рязан. В капана.

Естествено. Всеки съветски човек без защита отгоре какво може да направи в това положение? Да се подчини кротко. Изход няма. Но, слава Богу, вече съм изскочил от вашите редици и съм изправил гръб.

Най-напред, с голяма загриженост за личните им съдби:

— Другари, ако обичате, напишете протокол, но внимавайте! Много ви моля — не допускайте лична грешка, която може да ви изяде главата. Моля ви, проверете на най-високо равнище наистина ли там са решили, че трябва да бъда изселен. Защото после вината ще бъде стоварена върху ви.

Тъпият майор: — Ако действам според закона и в моя район, няма нужда да питам никого.

— Ах, другарю майор, много отскоро служите!… Ами че вие ще се окажете своеволник. Моят случай е много деликатен.

Областният началник: — Ама аз изобщо не прилагам насилие.

— Оставаше да приложите насилие! Но дори и при най-нежно отношение към мен може да стане голям скандал.

Казвам го толкова уверено, сякаш ако поискам, ей сега ще се обадя от съседната стая на Брежнев. Аносов, явно опитен царедворец, схваща: трябва да се внимава, минирано е, моята самоувереност се дължи на нещо. Подвива си опашката.

Но каква ми е ползата да спечеля няколко дена? На мен трябва да предам по тях нагоре колко сериозно е това, доколко съм готов. Вилата на Ростропович за мен е последното прибежище за живот и работа. Изхвърлят ли ме оттук — няма да се оправя с грамадата „Р-17“. Не, нека знаят, че това няма да мине тихо.

И в новия обрат на разговора, свил страховити арестантски очи, заявявам метално:

— Със собствените си крака да тръгна за Рязан? Нито пеша, нито с влак! На съдебно решение? — няма да се подчиня! Само окован с вериги!

Ей така ми е по-лесно, съвсем лесно. В локва няма да ме удавите, докарайте море! Усещам се млад, силен.

Тръгват си учтиви, смутени. Не са очаквали.

— Ще стане грандиозен скандал! — поощрително ги напътствам аз.

Защото следващия път, когато напишат протокола, ще се направя на съветска буболечка, ще проверя в протоколи всяка запетайка, ще им поискам втори екземпляр за мен, а когато дойде ред да го подпиша — ще извадя моето писмо, ще го подпиша и ще го разменя срещу техния протокол:

С тях всеки път трябва да правиш така: да повдигаш тона с една октава. Да обобщаваш, докато ти стигат думите. Да браниш не само себе си, не един тесен участък, а да взривяваш цялата им система!

И толкоз — не му ли беше дошло времето?! Докога?

След половин година пак дойдоха. Същият Аносов с някакъв цивилен, едноок. Явих се пред тях направо със синия плик. Сложих го, между тях и себе си. Но Аносов, същинско олицетворение на любезността, само ме подсеща: ама какво стана с вашата адресна регистрация?… неудобно е… вече две години (където два дена не бива, където московската адресна регистрация също не върши никаква работа!)… Е, щом тонът е такъв: само да си уредя семейните въпроси… — Ами уреждайте ги, уреждайте ги! — обнадеждава ме, подканва ме. — Ама на мен нали и след сключването на брака няма да ми дадат московско жителство? — Откъде накъде, откъде накъде, спород закона са длъжни да ви дадат адресна регистрация.

За всеки случай — и другия регистър: — Защото като нищо можем да предявим претенции и към Ростропович като към домопритежател. Може дори да му вземат вилата. — Внимавайте, казвам, тиганът и бездруго е нажежен, защо наливате още масло в него?…

А синият плик си трае между нас — безобиден, неразпечатан, нищо и никакъв. И аз: — Ако много ви притиснат — не си правете труда да идвате, дайте на районната милиция нареждане, те толкова искаха да съставят протокол. Вярно, аз ще му дам гласност…

Едноокият: — Какво значи „гласност“? Законът си е закон.

Аз (с метални нотки в гласа): — Гласност ли? Това значи: поради протокола никъде няма да ида, пред съд няма да се явя, а вие произнесете наказателна присъда за изселване.

— Ама как така! — уверяват ме те, — дотам няма да се стигне.

И не влезе в работа „Моят отговор“. Все така незаконно си живях у Ростропович още година и половина.

А когато разводът с първата ми жена се състоя и регистрацията с Аля, която живееше в Москва, също, — и законно подадох молба за московско жителство, баш тогава новият началник на паспортния отдел на град Москва (дошъл от областен) Аносов („според закона са длъжни да ви регистрират“), в кабинета си в министерството, със същата любезна усмивка ми заяви от името лично на министъра, че „милицията изобщо не решава“ въпросите на адресната регистрация, а с това се занимава към Моссъвета съветът на почетните пенсионери (сталинисти): разглежда политическия облик на кандидата, достоен ли е той да живее в Москва. И че към тях трябвало да адресирам молбата си.

Аз също с най-любезна усмивка го помолих да ми издаде отказ в писмен вид. Той — още по-любезно, като стар познат:

— Александър Исаич, абе на вас ли ви е нужна някаква си хартийка?

Очаквах, че ще хъкат-мъкат, но че направо ще ми откажат — все пак не очаквах. Нахалници. Откровено ме подбутваха: сам се махай от руската земя!

(А човек като нищо може да разбере и техния яд: не е ли повлиял на властите слухът, който ми беше толкова досаден, слух от самопровъзгласили се „близки приятели“, каквито се намираха доста, да обясняват живота и намеренията ми: „Ако има начин да се събере със семейството си, незабавно ще замине, нито минута няма да остане!“ Те ме разведоха и — „законно“ очакваха отпътуването ми, а аз защо се будалкам и не заминавам?)

Не исках да вгорчавам повече живота на Ростропович-Вишневская. И през май 1973-а ги напуснах, засега — наникъде, временно взехме под наем вила във Фирсановка, а от есента съм направо бездомен.

И от юни 1973-та приложиха нова изтласкваща хватка: анонимни писма от псевдогангстери със заплахи към моето семейство. По пощата, припряно-небрежно разобличавайки се и с лепенка върху пощенския щемпел за получаването (веднъж за стряскане бяха лепнали загадъчен къдрав косъм), и със светкавичното пощенско доставяне (докато останалата ми кореспонденция се спираше). С печатни разноцветни букви, а стилът — апашки, с много безвкусица. Отначало: не: сме гангстери, давате ни 100 хиляди долара, а срещу това „ние ви гарантираме спокойствието и неприкосновеността на Вашето семейство“, и за да потвърдя съгласието си, трябва да се появя на стъпалата на Централната поща. Следващия път — вече никакви искания, а откровено само заплахи: „Трето предупреждение няма да има, не сме китайци. (Алюзия с Китайското външно министерство, чиито «сериозни предупреждения» към САЩ навремето май надхвърлиха цифрата хиляда. — Бел. пр.) Ще се лишите от нашето доверие и оттук нататък нищо не можем да ви гарантираме“ — така да ме стреснат, че за да се спася от тези „гангстери“, да забягна в чужбина.

След второто такова писмо и аз на свой ред приложих нова хватка: откровено „вътрешно“ писмо до ГБ, безлично предупреждение [26]. Писмото било получено, дойде обратно известие: експедитор на КГБ еди-кой си (четливо). Три седмици умуваха. После по телефона ми се обади пак полковник Берьозин, който през 1971-ва ме потърси също по телефона от името на Андропов. И сега пак старата грамофонна плоча: „Молбата ви (??) е препратена в милицията.“ Такова писмо — и да го препратят?… Блъскаха ме, намекваха ми, както и в анонимните писма: търсете закрила от милицията. (А след това самите те, под формата на охрана, ще ми се качат на главата.) За повече от месец подхвърлените писма секнаха. В края на юли обаче дойде трето: „А бе, куче, защо не дойде? Сега сам си си виновен. Ще те оправим.“ Нищо не искаха, само ме плашеха: разкарвай се, гад!

Тежко беше това лято за нас. Много загуби. Занемарени, дори погубени бяха много начинания. Двете си дечица и жена си в тежка бременност оставях за много седмици в беззащитната вила във Фирсановка, където не можех да работя заради ниските самолети, и заминавах да пиша в Рождество. Фалшиви ли са бандитите или истински, дали само ще имитират нападение, или ще го осъществят, — двамата с жена ми бяхме готови за всички видове изпитания, бяхме се примирили с това.

Да отстъпим пред насилието заради децата? Тогава в какво упрекваме Запада? Ръката ми вече сама започна да пише, да реди думите:

„Ще отговоря на онези, които заплашват мен и децата ми днес или ще се заловят да ни заплашват занапред. Много пъти съм казвал, че съм готов да умра. Това не е риторична формула. Наистина съм готов да умра всеки ден и всеки час — и единствено поради това е възможна дейността ми от много години насам. И съпругата ми се омъжи за мен със същото съзнание и същата готовност: да умре всеки миг, без да отстъпи. След като призовавам света да се противопостави на насилието, пет пари нямаше да струвам, ако отстъпех пред страха, че ще убият някого от нас. Няма да се поддадем на ничия заплаха — дали от страна на тоталитарното правителство, дали от страна на левите банди. Под знамената и на едните, и на другите вече са погубени толкова хиляди дечица в нашата родина — и оставени без родители, и изпратени във вледенената тайга на каруци с «разкулачените» семейства, и в Украйна от комсомолската «гладна блокада», когато обреченото семейство не било допускано дори до кладенеца в собствения му двор. Всички тези измрели деца не ви ли стигат, още недостатъчно ли е украсено с тях марксисткото знаме? — и нашите деца ли се напъвате да прибавите там? Всички условия, които ни поставят каквито и да било насилници по света, ще изпълним тъкмо наопаки.“

Само още един натиск от страна на „гангстерите“ да беше последвал, щях да го довърша и да го публикувам. Но те повече не се проявиха.

Ако се озърна, кажи-речи, през целия ми живот, от арестуването насам, все така ми се е случвало: тъкмо през тази седмица, през този месец, през този сезон или тази година по някакви причини е неудобно или опасно, или нямам време да пиша — и би трябвало да отложа. Но аз пишех, докато зидах стени, в многолюдни бараки, без молив, когато ме прехвърляха от лагер в лагер, докато умирах от рак, в дървената къщурка по време на заточението ми, след две училищни смени, пишех, без да знам прекъсване заради опасност, пречки или почивка, — и единствено затуй на 55 години ми остава неизпълнена само 20-годишна работа, другото — сколасах.

Знам, че притежавам голяма инерционност: когато навляза дълбоко в работата си, трудно може да ме развълнува или разконцентрира която и да било сензация. Но и в най-дълбокото течение на работата ми не съм съвсем защитен от съвременността: тя всекидневно нахълтва чрез радиото (западното, разбира се, но оттам се схваща и нашата обстановка), а и от някои други смътни повеи, които човек не може да изтълкува, да определи, ама ги усеща. Тези струйки облъхват душата, преплитат се с работата, без да й пречат (за нея те не са странични, както са странични битовите пречки околовръст), създават атмосфера на живот — спокоен или тревожен, или триумфален. А понякога тези повеи започват да се наслагват до дебелината на някакво решение или хрумва не (понякога ти е ясно защо, понякога — не): дошло е времо да се действа!

Не мога да обясня това причинно, тук не винаги можеш да различиш желанието от предчувствието, но такова усещане ми се е появявало доста пъти — и все правилно.

Така стана и това лято. Независимо от несполуките и заплахите, които бяха ни наобиколили, взех да си мисля как да разтърся Запада, задето собствените си работи не са способни да вършат: около по-слабите бушуват непримиримо, а на каменните тирани непрекъснато пускат аванта, непрекъснато вдигат бялото знаме пред тях („Мирът и насилието“). И кой знае защо се появи импулсивното, никога дотогава незамисляно „Писмо до вождовете“. И това писмо толкова ненадейно ме повлече, мислите и изразите така се посипаха — като лавина, — че за два дена в началото на август трябваше да прекратя основната си работа и да позволя на тоя поток да се излее, да го запиша, да го групирам по раздели.

Всички тези статии се пишеха бързо и лесно, защото беше нещо като жетва — използване на натрупани и бегли ескизи, естествено изправяне.

Сред тези повеи понякога се срещат и реални събития, ние не винаги съумяваме да ги изтълкуваме. Долавях душен продънващ се надир (Точка на небесната сфера, долу, под краката на наблюдателя, противоположна на зенита (астр.).) в обществения живот: нови арести, спрямо други — заплахи и тутакси — паническо побягване към чужбина. Идва Синявски да се сбогуваме (същевременно и да се запознаем) и ми дожаля, че все по-малко стават хората, готови да поемат нашия руски жребий, накъдето и да кривне той. Сметката на властите да „изпуснат парата“ посредством третата вълна на емиграцията излезе съвсем точна (на какво щях да заприличам аз, ако се окажех в нея, па макар и с нобеловските знаци в ръце…): в страната оставаха все по-малко гласове, способни да протестират. В началото на лятото изключиха от Съюза на писателите Максимов, през юли той ми изпрати справедливо-горчиво писмо: къде остана „световната писателска солидарност“, която толкова прехвалих в нобеловската си лекция, защо не защитавам него, Максимов?…

Не го защитавах, както и останалите, по една и съща причина: тъй като си бях разрешил да се занимавам с историята на революцията, сам си опростих всички останали дългове. И до ден днешен: не ме е срам от такива периоди на млъкване: художникът няма друг изход, ако не иска да изкипи в протичащото и изчезващо днес.

Но настъпват дни и започваш да чувстваш тяхното надирно продънване, когато всичките ти забравени дългове те заграждат като стените на ждрело. За Втория възел не ми достигна съвсем малко — към четири месеца, до края на 1973-та. Но — никой не ми ги даваше. (Само спешно да дублирам на филм направеното, та да не загине при катастрофа.) Още повече помръкваше Третият възел, който толкова ме примамваше към себе си, към революционния пламтеж. Прекършваха се всичките ми изкуствени срокове, нищо не оставаше ясно освен: трябва да се изкажа!

И очевидно с усвоената хватка на каскадата: да нанеса пет-шест удара подред. Да започна с отбрана, със самозащита от моето потънало положение, да се постарая да застана на твърда земя — и да настъпвам.

Когато пишеш с извърната към миналото глава, не ти е ясно: от какво чак толкова си се опасявал? не е ли преувеличено? И колко пъти така, защо е тая паника?! — и всеки път ми се е разминавало.

Винаги ми се разминаваше — и винаги можеше да не ми се размине (и някой ден няма да ми се размине). А размахът на удара ми всеки път се увеличава, разтърсването на обстановката нараства и опасността става по-голяма, и пред нея с основание се готвиш за прекратяване на твоето, макар и сиромашко, но горе-долу уредено битие.

Освен ръкописите каква друга веществена скъпоценност притежавам? — декар и нещо е моето „именийце“ Рождество, където през половината от това — последното, както си мислех — лято направо се впивах в работата си. Само през половината, защото сега го делях във времето с бившата си жена. Тя настояваше да ми го вземе изцяло и очевидно преди очакваните удари разумно беше да й припиша парцела. В средата на август, докато се стягах за бой, обикалях всички места наоколо и всяка педя от парцела, сбогувах се с Рождество завинаги. Не искам да крия: плачех. Ей това късче земя на завоя на Истия и познатата ми гора, и дългата поляна наблизо са за мен най-реалното овеществяване на Русия. Никъде другаде толкова не ми е вървяло писането и може би вече няма да ми върви. Колкото и измъчен, съсипан, завеян да пристигах тук, нещо се влива от тревата, от водата, от брезите, от върбите, от дъбовата пейка, от масата над самата рекичка и след два часа вече можех да пиша. Това беше чудо — никъде не ставаше същото.

Последната седмица, последните нощи преди настъплението бяха съвсем безсънни. Непрестанно ръмжеха самолетите над самите покриви на Фирсановка, както се завръщат черните щурмоваци, след като си хвърлят бомбите. Опасявахме се, че на вилното ни място сме казали гласно някоя непредпазлива фраза и пръснатите микрофони са я доловили, и врагът вече може да се досети, че подготвям нещо си. А целият успех зависи от внезапността: преди започването на атака трябва да си особено безгрижен, одряман, нито излишно разтакаване, нито излишни гости и срещи, и разговорите, сигурно подслушвани, трябва да са мудни, безгрижни.

Тревожеше ме именно: ами ако не успея да изпълня целия замисъл?! Усещането ми е, сякаш съм тръгнал да пълня някакъв вече определен, очакващ ме в природата обем, нещо като приготвен за мен калъп, който току-що съм зърнал, и аз като вещество разтопена течност трябва да сколасам, непоносимо ще ми е, ако не сколасам да го запълня догоре, без шупли, без кухини — преди да се втвърдя и изстина.

Колко пъти става все така: преди поредната крачка, пробив, атака, каскада — целият се съсредоточаваш само върху това, само върху тези малки последни срокове, а останалият живот и времето след тези срокове ти изхвърчат от главата, престават да съществуват, само и само да устоиш на тоя срок, да го прескочиш, а оттам нататък!…

Първият набелязан удар беше писмото до министъра на вътрешните работи — да ги ударя за крепостното право [27]. (Не се изсилвам, наистина си е такова: крепостно. Само че като противопоставих правото на милиони да бъдат свободни в собствената си страна — на правото на стотици хиляди да емигрират, шокирах „обществото“.) Това е промененият онзи мой син плик, писмото, което толкова дълго втасваше. А на Запад все едно изтърваха най-важното — крепостното право, а го разгласиха само като „молба за адресна регистрация“.

Датирах писмото с 21 август (петата годишнина от окупирането на Чехословакия), но поради сериозността на текста забавих изпращането му до 23-ти, за да нанеса безпрепятствено втория удар — да дам интервю. Интервюто е лоша форма за един писател, загубваш перото си, градежа на фразите, езика, влизаш в ръцете на кореспонденти, незапознати с онова, което те вълнува. Преди година и половина направиха на нищо интервюто ми, но пак се видях принуден да избера тази неизгодна форма поради необходимостта да се защитавам по сума дребни поводи. (И него пак ще го направят на нищо в „Монд“, непочтено, а пълния текст дори ще го скрият във френското МВнР (май за да не си развалят отношенията със СССР?), и ще ми се наложи с многомесечно закъснение да отпечатвам пълния текст в руско емигрантско списание, за да възстановя обема и смисъла му.) Но в това интервю можах да стъпя на твърда земя — първо на коляно, после и на двата си крака — и от унижената отбрана да премина към лудешко нападение [28].

Веднага след интервюто излязох в слънчевия ден на улица „Горки“ (толкова обезобразена, че чак не ти се иска да я наречеш „Тверская“) и закрачих към пощата да пусна препоръчаното писмо до министъра, като си повтарях мислено: „Я да видим колко тежим!“ Двата удара заедно май тежаха доста.

На всичко отгоре малко преди това бях научил от радиото, че независимо от мен (отдалеч това се възприемаше като съгласувано действие и властите бяха сигурни, че е хитро съгласувано) същия ден, 21 август (първото съвпадение), е тръгнала в настъпление другата колона: Сахаров дал пресконференция по международните въпроси, която по откровеността и активността си беше зашеметяваща: „СССР е голям концентрационен лагер, заграден с бодлив тел.“ (Браво на него! Изрече нашата концлагеристка мисъл преди мен! Закъсня „Архипелагът“. „С какво лекомислие Западът се отказа да излъчва телевизионни предавания, насочени към територията на Съветския съюз“, „Москва прибягва към пряко мошеничество.“

Само не знаех, че през същите тия часове на 23 август в тъмното „достоевско“ и на всичко отгоре наблъскано със съквартиранти жилище на улица „Роменская“ в Ленинград се е самоубивала или са я убивали клетата Елизавета Денисовна Воронянская, която разказа на ГБ къде е заровен „Архипелагът“. Противникът настъпваше според своя план.

(Не подозирах за това и бях настроен веселяшки. През тия месеци не преставахме и да правим зевзеклъци. Ту, за да озадачим КГБ, сами си изпращахме по градската поща писъмце (и, естествено, не ни го връчиха): „Драги А. И.! Най-сетне можах да изпълня молбата Ви. Извинявайте, че Ви пиша без Ваше разрешение, но нашият познат сега е в отпуск, а времето си върви. Трябва спешно да се видим, иначе всичко отива на кино, а втори път надали ще ни се уреди играта. След 2 юли ще е късно. Чакам да ми се обадите. Искрено Ваш К. Б-ч.“ — Ту на 31 август изпратих шеговито-злобно писъмце до КГБ на адреса на експедиторката, която толкова четливо се бе разписала на съобщението [29]. Този път съобщението не се върна: генерал Абрамов не беше оценил възможностите за такова откровено заяждане. (А може вече да е прелиствал „Архипелага“, изровен от земята на 30 август край Луга?)

Сподирян от започналото дюдюкане на нашата преса, САхаров, без изобщо да очаква никакво положително продължение, замина на почивка в Армения и част от събитията възприемал там, защото не можел да се качи на влак (предсептемврийските навалици).

А властите още по-малко знаеха плановете ни. Техният план беше: до есента окончателно да разгромят опозицията. За целта (поради тъпащината им) трябваше да проведат показателния процес срещу Якир-Красин, които да се разкаят, че цялото „демократично движение“ е съчинено със западни диверсионни пари, и тогава съветската интелигенция и западната общественост окончателно ще обърнат гръб на тая мерзост и последните дисиденти ще заглъхнат. Естествено, поражението им се криеше още в самия идиотски замисъл: да приложат през 70-те години банална хватка от 30-те. И все пак потискането на общественото настроение в Съюза, още по-голямото му понижаване щяха да бъдат постигнати, ако те не бяха се оплескали с тоя съдебен процес — и веднага да се втурнат в насрещен бой: 14 месеца все отлагаха, отлагаха този свой бездарен процес, надявайки се, че така по-страховито ще го подготвят, повече ще стреснат хората, и го започнаха на 27 август!

Тази дата, естествено, никой от нас не я знаеше. Но аз, предвиждайки, че те все някога ще се наканят, реших предварително да ги парирам, да ги нападна още преди започването, и казах в интервюто, че процесът ще е унило (на Запад го превели „прискърбно“, смисълът е съвсем друг) повторение на бездарните фарсове на Сталин-Вишински дори ако бъдат допуснати западни кореспонденти. Публикуването на интервюто насрочих за 28 август, за Успение Богородично.

На 27-и те започнаха процеса, който беше още по-долнокачествен — без допускане на чуждестранни кореспонденти и без да могат да се насладят на петдневната скукотевина, тъй като още на другия ден Асошиейтед прес разнесе по цял свят презрителната ми оценка. (Съвпадение второ. Вярно, заради това на бърза ръка втъкнаха и мен в процеса: изкараха, че съм бил главният вдъхновител и че съм определял насоките на „Хроника“! „Литгазета“ излая: „Солженицин загуби в лицето на Якир съмишленик“, тутакси и аз на свой ред ги излаях с едно писмо [30]).

Насрещен бой! — веднъж ние ги вкараме в капана, веднъж — те нас. На 29-и, 30-и и 31-ви слушах по всички радиостанции как върви интервюто ми, ликувах и дописвах — бях набрал инерция — „Писмото до вождовете“. А междувременно бил изровен „Архипелагът“ и — лошите новини бързо се разнасят — на 1 септември дойдоха да ми кажат за това, още не съвсем точно. На 3-ти — вече категорично.

Как именно и какво е станало в Ленинград — тогава не научихме, не го знаем точно и до днес: всички засегнати от тази история се следяха от КГБ и откритото ми отиване там веднага след случката би могло само да навреди. Воронянская вече беше прехвърлила 60-те, разстроено здраве, болен крак — ленинградската Голяма къща я налегнала с цялата си мощ, започнало се с подробен обиск, после 5 денонощия разпити, после дни на непрекъснато следене. През цялото това време никой не можа да ни изпрати никакво съобщение. Какво именно е ставало с Воронянская — всички последни сведения са от една нейна съквартирантка, която на свой ред не поражда доверие, нарочно настанена в жилището прокурорска племенничка. Във вариантите на нейния разказ има кървави петна или дори рани от мушкане с нож по обесения труп, което противоречи на версията за самоубийство чрез обесване. Има големи основания да се подозира и убийство, ако са се страхували, че Е. Д. ще ми съобщи, ако е правила такива опити. Но медицинската констатация е записана — „самообесване“, а трупът не бил показан на втората й братовчедка. От края на разпитите се били минали две седмици, през това време в клетата жена надделели други чувства, различни от страха, който тя винаги изпитваше от косматите роднини, чиито нокти и зъби особено остро измежду всички ни предусещаше, — макар уж на шега. Тя се щурала из стаичката си, очевидно е търсела изход — как да ни съобщи за опасността. Откъде и как са сполетели Воронянская подозрението и следенето — тепърва ще си го изясним някой ден докрай, както и цялата история на смъртта й. Реална работа с мен тя не вършеше вече три години и почти не се виждахме. Но най-тъпото е, че никакъв провал нямаше да стане: не й бях оставил нищо за пазене, но от страст към тази книга, от страх, че останалите екземпляри ще се затрият, тя ме излъга, закле ми се и най-подробно ми описа как, изпълнявайки вече третото ми настойчиво искане, е изгорила „Архипелага“. И само заради тази лъжа Държавна сигурност набарала книгата.

Но я набарала чак след време. Смятайки, че книгата вече им е в ръцете, не бързали. Очевидно най са се опасявали (и с основание) да не би аз да науча, това беше дори по-важно, отколкото да я намерят. Пазеното от нея Воронянская започнала да държи във вилата на Леонид Самутин, бивш концлагерист. А по време на разпитите тя сама разказала за скривалището. (Доколкото ми говори моят опит, никога нищо заровено не е било откривано чрез пряко копаене, винаги — чрез дознание и доброволно признание. Земята пази тайни по-сигурно от хората.) Открили я, но не отишли да я вземат. Но когато Копелев открито ми предаде по телефона в Москва новината за нейната смърт, Държавна сигурност очевидно решила, че мога да пристигна за „Архипелага“ след няколко часа. И тръгнали да я вземат. Това също го научих покрай една съвсем фантастична засечка, с каквито често ни смайват многомилионните ни градове — Държавна сигурност се надявала да глозга и гризе плячката си тайно от мен, а аз, почти без да се помръдна, още на 5 септември реагирах в световния печат [31]. Тук не всичко е точно, но бяха ми казали, че Елизавета Денисовна се е върнала от ГБ на 28 август и е сложила край на живота си на 29-и. Това е то обаче насрещен бой — ударите не се планират, не се проверяват, а се нанасят в движение.

Така съдбата окачи и този труп пред корицата на многострадалната книга, обхванала милиони такива.

Провалът изглеждаше пропастен, непоправим: най-опасната и най-откровената ми книга, която винаги бях смятал за „главата в торбата“, дори ако беше издадена в цял свят и ме защитаваше по този начин, — сега се намираше в техните ръце още преди да е поела пътя към отпечатването, готова за скришно удушаване, заедно с мен. Провалът беше значително по-голям, отколкото през 1965 година, когато хванаха „Кръга“, „Пира“ и „Републиката на труда“.

А настроението, а усещането ми е съвсем друго: не само че няма никакъв край, гибел както тогава, но, кажи-речи, почти не изпитвам и усещане за поражение. А защо? Първо: сейфът е на Запад, нищо няма да се изгуби, всичко ще бъде публикувано, макар и да съм повален в момента. А второ: наоколо лъскат саби, звънтят, води се бой, и то в наша полза, и ние погваме врага, води се бой, следен със съчувствие от цялата планета, пред очите й — и дори ако главният ни полк бъде обкръжен — няма страшно! това е временно! — ще го отървем! Настроението ми е весело, борческо и се сещам: тъкмо на 4 срещу 5 септември 1944-та край Нарев, близо до Длугоседло, непредпазливо изскочихме напред и нашата педя земя я изтласкваха от главните сили, притискаха провлака и от двете страни, ние сме шепа хора, но, кой знае защо, никак не сме оклюмали: защото цялото движение е в наша полза, размахнато фронтокрило движение и още утре не само че ще бъдем освободени, но и ще минем през реката със салове да завземаме плацдарм.

Нито час, нито дори минута униние не успях да изпитам този път. Жал ми беше за клетата шантава жена с нейния порив — да опази тая книга по-добре от мен, и взе, че погуби — и нея, и себе си, и може би мнозина. Но, вече достатъчно научен от такива премеждия, както ми беше настръхнала косата на темето, виждам: пръст Божи! Това си ти! В целия този наш август-септемврийски бой, независимо от гръмовната ни победа — нима сам щях да посмея? нима щях да разбера, че е дошло време да пускам „Архипелага“? Надали — все щях да отлагам това за пролетта на 75-а, седейки мнимо спокойно на буретата с барут. Но пръстът се мярна: защо дремеш, мързелив робе? Времето отдавна дойде и отмина — вади на показ!!!

И бездруго бях пощаден — колко провала прескочих: предната година с „96“-ия, година и половина преди туй — с „Телето“, когато бях ни жив, ни умрял, парализиран, неспособен да се изправя бързо. А сега — яхнал съм коня, препускам, в избрания от мен момент (голямо нещо е предчувствието! — да започна кампанията, когато уж е кротко и не бива!) — и край мен и другите препускат храбро, и трябва само да завия леко встрани — и да размахам сабята!!! Провал — в момент, когато се движат цели исторически маси, когато за пръв път сериозно се разтревожи Европа, а на нашите са им вързани ръцете от очакване на американските търговски преференции и на европейското съвещание, и пред мен се ширват няколко месеца, които просто плачат за моето действие! Онова, което преди месец ми изглеждаше „главата в торбата“, днес е боен зов, предпобеден! Ако е рекъл Господ, ще издържим!

Схващане, обратно на 65-а година: след залавянето на архива ми — кой е потърпевшият? Аз ли? или те? Тогава, полуудушен, чакайки да ме арестуват, мечтаех и нямах начини: о, кой би съобщил за изземването на моя архив? Съобщиха го след два месеца и мина в мъгла за Запада. А сега — аз лично, след 2 дена, и то така, че се разчу в цял свят, и всички реагираха: охо! че какъв ли е животът там, щом за книга плащат с обесване?

И що за нахъсена полицейска алчност е това: да търсят и да отмъкват укривани ръкописи? „Първият кръг“ още щеше да си стои ли стои, ама не, издириха го, грабнаха го, зарадваха се — и аз го пуснах, и след 3 години беше отпечатан. „Архипелагът“ щеше да си кротува, ама не, издириха го, грабнаха го — аз го пускам! Четете след 3 месеца! За втори път сами си търсят белята!

Ако се озърна — през всичките години, във всички случаи: колкото и да ме бият — само са ми трошили веригите, само са ме освобождавали! Тъкмо това показва тяхната обреченост.

На 3-ти вечерта го научих и веднага двамата с Аля се решихме, малко преди тя да роди третия ни син; на 5-и вечерта изпратих не само съобщението за изземването на „Архипелага“ — а и нареждане: незабавно да се отпечата!

И — допълнение, което да предварва титулната страница:

„Със свито сърце години наред се въздържах от отпечатването на тази вече готова книга: дългът пред още живите надделяваше дълга пред покойните. Но сега, когато Държавна сигурност все едно залови тази книга, не ми остава нищо друго, освен да я публикувам незабавно.“

И същия ден изпратих „Писмото до вождовете“. И това беше най-подходящото време за изпращането на такова писмо: когато те за пръв път усетиха силата ни. (Мен в такива мигове ме прихваща, аз вече пишех. Бях намислил да правя „Писмото до вождовете“ гръмогласно още от първата минута, жена ми ме спря: това е безсмислено и убива всяка надежда, че ще се вслушат, веднага — като пропагандата, дай им да помислят на спокойствие! Дадох им. „Писмото“ потъна като въдичарска кука, запокитена далеч в тинята. Запокитена, но ще я издърпаме.)

Буря във вестниците, ударите по Сахаров бяха повече, но се стоварваха и по мен, нашите имена ги обединяват и на Изток, и на Запад. До мен ударите стигат вече изплеснати от неговото рамо, а другояче казано — като бягане подир водач: той ми цепи въздуха, а аз си пазя силиците. И не ме е срам от това: моят бой тепърва предстои, моите сили ще ми дотрябват. (А впрочем западното радио ехти по десет пъти на ден: преследвания, гонения срещу Солженицин, а аз тия гонения засега хич не ги забелязвам, пу-пу-пу, гонения ли си това в сравнение с лагерния живот? Това, дето го джавкат и нашите вестници, не го чета, за нервите на един концлагерист то е нищо. А останалите гонения никога не са ми ги спестявали. Свикнал съм с тях.)

За 55 години това беше според мен първият случай, когато погнати от съветската преса смееха да се зъбят. През тази есен действията и решителността на нашата шепа „иначемислещи“ (изказаха се Турчин, Шафаревич) бяха успешни, защото представляваха просто естествено изправяне на вдървен, изтръпнал от превиване гръб. А освен туй и защото се надигнахме в самия надир, когато повече беше невъзможно да мълчим и да търпим. Когато вече стана толкова зле, че просто да устоим — не беше спасение за нас, искаше ни се да дочакаме победата. През същата разгарна седмица изпратих за публикуване „Мирът и насилието“. Бях замислил тази статия като конкретно разяснение на нобеловската ми лекция — против западните илюзии, които деформират пропорциите. По своята цел тя не беше свързана с Нобеловите награди за мир, макар и да ги тълкуваше. Но когато на 31 август, в самия разгар на боевете, чух, че Нобеловският комитет за мир е подбрал 47 кандидати и сред тях Никсън и Тито (още не знаех за Кисинджър и Ле Дък Тхо!), реших да превърна статията в своеобразна спънка за тези кандидати и да предложа Сахаров за тази награда в съответствие със смисъла на изложеното. До 4 септември статията бе завършена, на 5-и (всичкото в един и същи ден) изпратена. А на б-и, няколко дена преди набелязаната нубликация, я дадох на Сахаров да я прочете. Това ни беше единственото виждане и съгласуване през целия насрещен бой. През ония дни победата вече се очертаваше. Но все пак и през ум не ни минаваше, че е толкова близка! — че след един ден ще дадат отбой на хайката, а след още четири дена ще спрат да заглушават западните предавания!

Когато се втурвахме в този бой, нито той, нито аз можехме да разчитаме на западна подкрепа с по-голям размах, отколкото биваше тя през всичките тия години: достатъчно осезателна, за да ни опази от арестуване и унищожаване, но недостатъчна, за да влияе върху развоя на нещата у нас или в чужбина. А сега, както и, кажи-речи, всички исторически движения, са непредсказуеми за човешкия ум, и нажежаването на западното съчувствие започна да се разгаря до непредвидена температура.

(От какви незначителни неща могат да зависят големите събития. Например дългогодишната подкрепа, оказвана ми от Запада, до голяма степен се дължеше на една глава в „Раковата болница“ — разговора на Шулубин и Костоглотов за социализма. Бях я написал чисто експериментално, опитвайки се да представя едно от възможните гледища, или какво може да крепи такъв опустошен човек като Шулубин. А на Запад тая глава я прочели (художествено — съвсем неоправдано) като мой собствен манифест в защита на „нравствения социализъм“, прочели я, защото искали да я прочетат, защото им било необходимо да видят в мое лице привърженик на социализма, толкова бяха замаяни от социализма, че им стигаше някой да размаха пред тях тая глупотевина. Тогава това изобщо не го разбирах, а дори и да бях го разбрал, в името на никаква тактика не бих започнал да се превивам, щеше да ме догнусее, никога една похвална дума за социализма не съм казвал, ама така изтълкували главата. И тъкмо като привърженик на социализма ме защитаваха толкова задружно, толкова единно, чак до всички левичари включително. Ако бях отпечатал през септември 1973-та „Писмото до вождовете“ или ако не бях извадил ленинската глава от „Август“, веднага щях да проваля цялата подкрепа. А тъкмо от тази подкрепа съветските началства дотам бяха тероризирани, че не можаха да оползотворят дори заловения „Архипелаг“. И „Архипелагът“ сам си проправи път през тая възбуда много по-добре, отколкото ако беше се появил в съответствие с моя замисъл през пролетта на 1975-а, когато съветските началства в размаха на Уотъргейт и към края на Виетнам щяха да се почувстват триумфално. Никакви мои предвиждания не биха ми свършили работа, всички събития бяха насочвани от Божията воля. (Бел. от 1978 г.)

Изложените по-нататък факти и цитати съм записвал на бърза ръка от руските предавания на западните радиостанции още през периода на заглушаването им, не всичко е чуто както трябва, не всичко е слушано, нито един вестник не бях видял по това време. Датите може да са сгрешени до ден-два: понякога — денят на събитието, понякога — денят на слушането. Още през цялата първа седмица, от 24 август до края му, „иначемислещите в СССР“ бяха парливата тема за целия европейски печат (а тук беше се втъкнал и процесът срещу Якир-Красин). Но свръх очакванията ни още по-нажежена беше следващата седмица — първата септемврийска: в отговор на съветската вестникарска хайка — там още повече раздухваха огъня.

„За намаляването на напрежението ни предлагат да плащаме твърде висока цена — с укрепване на тиранията.“ „Съветската власт пак иска да избудалка западните интелектуалци. Може би затова Сахаров и Солженицин са решили да предупредят Запада за опасността“ (Би Би Си). „В мрачната обстановка Солженицин и Сахаров отправят предизвикателството си и към съветските, и към западните ръководители. Ако бъдат накарани да млъкнат насила, това само ще докаже, че казват истината.“ Бившият посланик на Великобритания в СССР В. Хейтър: „Не бива да си сътрудничим в намаляването на напрежението с диктаторски режим.“

В подкрепа на съветските иначемислещи се изказаха: на 3 септември — канцлерът на Австрия; на 6-и — шведският министър на външните работи (хем от правителството на Палмьо, което досега се държеше толкова толерантно спрямо СССР! — и това беше „най-острото изказване в Швеция за СССР от окупирането на Чехословакия насам“); във ФРГ — не само християн-демократите, а и президиумът на социалдемократите (затрая си само миротворецът Бранд); от 7-и нататък вдигна скандал Гюнтер Грас, дотогава един от обществените стълбове на Брандовата Ostpolitik: сега той я нарече (в „Щерн“) политическо безумие: не бива да се провежда намаляване на напрежението в икономиката за сметка на областите на културата; той даде предизвикателно интервю на германската телевизия.

До 8 септември се натрупа достатъчно много, та нашите власти да разберат, че са сгафили с вестникарската хайка и трябва да й сложат край. На 8-и в „Правда“ направиха равносметка — и привършиха по този сигнал. По създаван от десетилетия навик ЦК си мислеше, че с това ще секне всичко: щом млъкнат викачите от хайката, веднага благодарно ще въздъхнат наплашените преследвани и, естествено, ще стихне Западът. Да, ама не! — всичко тепърва щеше да започне!

На 8-и Сахаров даде нова пресконференция — за злодейската психиатрия у нас, за галоперидола и, за да отхвърли вестникарските обвинения: съветските вестници „безочливо използват омразата на нашия народ към войната“. („Дейли телеграф“: „Ръкавица, хвърлена в лицето на КГБ!“ До онзи ден на западната преса й се струваше: „Все повече се затяга обръчът около тях“, а сега: „Цялата кампания се водеше, за да млъкнат, но и двамата са твърдо решени да се държат докрай.“) И на 9-и даде интервю на една холандска радиостанция: нека представители на Червения кръст направят инспекция на нашите психиатрии! На 9-и президентът на американската Академия на науките: „Обзе ни чувство на негодувание и срам, когато научихме, че в тази хайка са взели участие 40 академици. Нарушаването на етоса на науката лиши руския народ от пълния му гений в нея. Ако Сахаров бъде лишен от свобода, на американските учени ще им е трудно да изпълняват поетите от тяхното правителство задължения по сътрудничеството със СССР.“ (Най-болезненият удар по нашите, а и за ядосване си е: „Никсън подписал, а учените ще откажат — и нищо няма да изкопчиш!“) — Присъедини се към защитата ни и младежката организация на социалдемократите на ФРГ (те пък бяха най-големите левичари: „Не бива да се разширяват търговските отношения за сметка на хора като Сахаров и Солженицин.“ — И младежката организация на ХДС. — И министърът на външните работи на Норвегия. — И Баварската академия на изкуствата: „Ако изпратят Нобелов лауреат в Сибир — това ще е фашизъм, сравним с процеса срещу Карл Осецки.“ — На 10-и се раздаде гласът на болния, от фермата му, Уилбър Милз, председател на бюджетната комисия на Конгреса на САЩ: той е против разширяването на търговските връзки със СССР, докато не бъде прекратено преследването на хора като Солженицин и Сахаров. Тоест разширяваше се поправката на Джексън: от емиграцията — до правата на човека в СССР. А в неговата комисия обсъждането тъкмо по това време наближаваше решителния момент.

Изобщо силата на западната гневна реакция беше неочаквана за всички — и за самия Запад, който отдавна не бе проявявал такава масова настойчивост против една комунистическа страна, и още повече за нашите власти, от силата на тази реакция те бяха направо зашеметени. Коментаторите сумираха, че в момента „съветското правителство се е озовало почти в същото положение както през август 1968-а“. И за да се спаси от това състояние, на 13 септември правителството прекрати заглушаването на западните предавания, въведено тъкмо когато дрънкаха веригите на танковете, окупиращи Чехословакия!!! Това беше вече смайваща победа, съвсем неочаквана (като всички победи, изтръгвани от ръцете на нашите) и напълно историческа — защото дотогава само XX конгрес бе спирал заглушаването.

И как живна нашето общество, доскоро толкова паднало духом, че дори се отказа от самиздата!

На 10-и „Афтенпостен“ публикува „Мирът и насилието“ (статията беше предназначена за „Монд“, но той се сепна: за благоприличното му левичарство чак такава прямота от Съветския съюз звучеше дори обидно). Отначало тя бе схваната само като лансиране на Сахаров за Нобеловата награда за мир, той още на 10-и отговори на кореспондентите, че на драго сърце ще я приеме, че „лансирането на моята кандидатура за Нобеловата награда ще се отрази положително върху положението на преследваните в нашата страна. Това е най-добрият отговор“ на хайката. И се надигна нова всесветска кампания около лансирането на Сахаров. Въпреки че Нобеловският комитет за мир (където вече зрееше позорната мисъл да разделят наградата между завоевателя на Виетнам и капитуланта?) още същия ден отхвърли моето право и време да предлагам кандидати, — веднага се получиха насрещни предложения: на 11.IX. лансирането се поде от членове на британския парламент, на 12.IX. — от цялата либерална група в датския парламент, след това — от мюнхенска група физици, след това и от други: ако не през 1973-та, то поне през 1974-та да дадат на Сахаров наградата! (Чак на 12.IX. преведоха по-пълно статията ми от норвежки, схванаха, че тя не се ограничава с лансирането на Сахаров, и се възбудиха противоречиви коментари по същината на статията. Тя вървеше в разрез и не по вкуса на същите онези западни кръгове, който най-много ни бяха подкрепили.)

Но кампанията на западната подкрепа като набрал обороти маховик с все сила продължаваше по-нататък. Публикуваха се телеграми до Сахаров ту от сто британски психиатри, ту от триста френски лекари („да се изпрати международна комисия за проверка на психиатриите в СССР“). В наша подкрепа се изказаха министър-председателят на Дания, кметът на Западен Берлин, италианските социалдемократи („Може ли да се има вяра на страна, която преследва мненията вътре в себе си?“), Комитетът на разтревожените учени (САЩ), Комитетът за интелектуална свобода (пак там), италианският парламент, Консултативната асамблея на Европейската общност, норвежките писатели, учени и актьори, швейцарските писатели и художници, 188 канадски творчески интелигенти; събираха се подписите на 89 Нобелови лауреати по цял свят (това ще се позабави и после те самите ще го забавят заради близкоизточната война); в Париж се свика конференция на писатели, философи, редактори, журналисти и свещенослужители, където упрекваха френското общество заради примиренчеството му към съветските несвободи. Сенатът на САЩ публикува декларация (незадължителна за правителството) в защита на свободата в СССР, а конгресът още същия ден предложи да бъде дадено на Сахаров и Солженицин званието „почетен гражданин на Съединените щати“. На 19.IX. Би Би Си: „И самият Запад ще се окаже инфектиран от тиранията, ако подминем преследването на иначемислещите в СССР.“ И като сумираме на 22.IX. четвъртата седмица от нашия бой: „По всичко личи, че съветските власти не са можали да сплашат иначемислещите.“

През тази седмица и генерал Григоренко беше прехвърлен в обикновена болница. През същите дни мина през огъня Евгений Барабанов. На 15.IX. той дойде при мен (вече знаех, че го придърпват в ГБ и го задушават) и у дома направи пред кореспондент също напълно повратна декларация: изправяше се обикновеният роб, досега никому неизвестен, тръгваше от нулата — и веднага ставаше световноизвестен, изправяше се, заявявайки нещо, което ни държеше превити половин век: че да изпратиш ръкопис в чужбина не е престъпление, а чест: по този начин ръкописът ще се спаси от смърт. И — чудо! Вече бе насрочен на Барабанов в ГБ последният разпит, та да не се прибере от него вкъщи, бяха му обещани 7 години затвор! — и ненадейно нечистата сила го изпусна, сякаш й бяха изсъхнали ръцете: материалът на застрашителното следствие, изнесен пред очите на света, се оказа похвална грамота. Барабанов само го изгониха от работа.

Тъкмо това изправяне, само това духовно изправяне без никакво действие от страна на всичките ни роби би било достатъчно, за да станем свободни, докато ни мигне окото. Ама — не смеем.

Западната реакция на декларацията на Барабанов, както и още много неща през този месец, надхвърли очакванията ни. В Италия на католическите свещеници било препоръчано да отбележат постъпката му в проповедите си, във Франция го защитаваха академици.

След като западният свят равнодушно беше отминавал с мълчание унищожаването у нас на цели народи и милионни събития, сегашният отзвук на такова малозначително събитие на Изток като публичното охулване на малка групичка иначемислещи ни смайваше, не вярвахме на ушите си, преминавайки от една радиостанция на друга, всяка заран и всяка вечер. Още не бяха успели да изсъхнат интервюто ми и моята статия с горчивите упреци към Запада заради неговите слабост и безчувственост, а те вече остаряваха; Западът се развълнува, неочаквано се размърда, така че човек би могъл да се поддаде на илюзията, че се възражда свободния дух на великия Стар континент. Фактически бяха съвпаднали някакви временни причини, които оттук нямаше как да забележим (вероятно — наболялата подозрителност към СССР поради спънките, правени на емиграцията). Това пламване, подсещащо за славните времена на Европа, щеше да е невъзможно само един месец по-късно, когато същата тази Европа страхливо и разединено преви гръб пред арабското нефтено наказание.

Но през септември тя пламтеше! И ослепи нашите бухали. Тъпо замисленият, туткаво подготвен Якиров процес отзвуча като кьорфишек, без да улучи когото и да било, без да сплаши когото и да било, само като позор за КГБ. Те заеха по-лоша позиция, отколкото ако не беше се състоял процесът. Стъкмиха, съчиниха декларация на съветски психиатри, че у нас не вкарват в лудници (на 3.Х.), — светкавичнв (на 4.Х.) в западната преса им отговориха Сахаров и Шафаревич. Седем месеца се перчеха, подготвяха — кой ще спъва излизането на съветски ръкописи в чужбина, на 21-ви заранта се съобщава за създаването на ВААП, — на 21-ви вечерта се съобщава, че съм им „отправил предизвикателство“: за да изпробвам тяхната юридическа сила, давам на самиздат глави от „Кръг“-96 [32]. Трето съвпадение в наша полза! Това беше поредният от моята серия удари по графика.) Ние сякаш действахме със свръхтанкова бързина, с техника, с каквато изобщо не разполагахме. Хвърчехме из бойното поле, като че ли бяхме десет пъти повече, отколкото в действителност.

А откъм Запад, с неизбежните грешки на гледането отдалеч, това изглеждаше ето как. В края на август, преди започването на боя („Дейли телеграф“): „В СССР всичко е удушено, остава единствено гласът на Сахаров, но скоро ще замлъкне и той.“ В края на септември („Дойче Алгемайне“) „От Магдебург та чак до Москва Държавна сигурност вече не разполага с досегашната си сила, от нея вече не се страхуват, пет пари не дават за нея.“

През цялото това време най-остро се изказваха левите и либералните кръгове — всички до един приятели на СССР и най-влиятелни в западното обществено мнение, създавали десетилетия наред общото олевяване на Запада. Американската интелигенция застана в опозиция спрямо американско-руското сближаване. В безизходно положение се извъртаха и лицемереха комунистите във всички западни страни: хем е невъзможно изобщо да откажат подкрепа на свободата на словото в „бъдещото“ общество, ама същевременно трябва тутакси и нас да ни принизят и опорочат. В същото затрудннение се озоваха и правителствата на Никсън и Бранд, на които нашето противостоене им разваляше цялата игра. Кисинджър как ли не се извърташе. Американските министри на финансите и здравеопазването през цялото това време гостуваха в СССР, единият обеща кредити, другият, след като се завърна в родината си, настояваше: американско-съветското сътрудничество в здравеопазването (с нашите психиатри ли?!) е по-важно от преследването на иначемислещите. От Бранд собствената му партия изцеди неохотното „духовно сродство със съветските дисиденти“ — на 9.IX., а само след три дена, за да спаси Ostpolitik: „търсел начин да оправи отношенията със СССР дори ако начело на него стоял Сталин“. („Да оправиш отношенията“ с убиеца на милиони — ами защо тогава не с братчето му Хитлер? С излишната крайност на декларацията си Бранд засегна и всички нас, живите, и всички загинали концлагеристи.) Към края на септември направи и крачка назад, с друго оправдание. И така продължи да марширува на място.

И с още по-голяма настойчивост през тези седмици от боя за свободата подкрепяха източната тирания — западните бизнесмени, разбирай: „диктатурата на пролетариата“ най-яко я подкрепяха капиталистите. Те кандърдисаха американския Конгрес, че именно търговията щяла да издигне на по-високо равнище правата на човека в СССР!… Кажи-речи, единствен измежду тях Самуел Пизар публикува на З.Х. отворено писмо до Сахаров: „Свободата на един човек е по-важна от цялата световна търговия.“ И Ватиканът, парализиран от същото това сближаване с Изтока, цял месец мълча, въпреки че обикновените свещеници критикуваха папата. Папата изобщо не обели зъб. Началникът на неговия „Отдел печат“ с голямо закъснение, чак през октомври, вече „след дъжд качулка“: „Правата на човека в СССР не са негова вътрешна работа.“

За мен целият този размах на световната подкрепа, толкова неочаквано огромен, победоносен, направи от средата на септември излишно по-нататъшното ми участие в боя и завършека на замислената каскада: боят и бездруго протичаше от само себе си. А на мен ми трябваше да пестя времето си за работа, силите, резервите — за следващия бой, вече наближаващ, по-жесток — неизбежен сега, след като заловиха „Архипелага“.

На 21 септември, точно един месец след започването, сметнах кампанията за спечелена и за мен засега завършена (чрез пускането през тоя ден на глави от „Кръга“). За себе си — уви, поради несъгласуваността на действията ни не бях в състояние да съобщя това на Сахаров.

А неговото излизане от боя се проточи още цял месец и с ядосващи, чувствителни загуби. Андрей Дмитриевич закъсня с оттеглянето си, защото не умееше да отказва на любопитните, честолюбиви и дори мързеливи журналисти, които дори не си даваха труда да пристигнат в Москва, а вдигаха слушалката някъде в Европа и по телефонната жица откъсваха късче от Сахаровата душа и за себе си. Яснотата на действията на Сахаров беше доста замъглена поради раздвоеността на житейските му намерения: да остане ли в тази страна докрай, или да си позволи да я напусне? (Непрекъснато се обсъждаше планът дали да не си измоли един курс от лекции в САЩ.) И освен туй от доверчивостта му към доброжелателни съветници. Забъркаха го в злощастния епизод с Пабло Неруда (21.IX.) — да докаже и на свои, и на чужди, че сме обективни, че сме за свобода навсякъде и сега за всеки случай се тревожим за Пабло Неруда (когото нищо не заплашваше). Само че не по приетия у нас просташки начин — а да пише защитно писмо, като същевременно учтиво спомене за възвишените цели на възраждането на страната, които евентуално има предвид чилийското правителство на Пиночет, — и по този начин и нашите, и западните комунисти се подложиха в беззащитна позиция. Срещу Сахаров връхлетяха люто и бяха отслабени вече спечелени позиции. След като даде интервю на същински или подставен кореспондент на ливански вестник, Сахаров също разкри своята беззащитна страна и на комунистическия, и на арабския свят, когато арабско-израелската война вече беше определила естествения предел, или прекъсването на нашия бой. Това интервю повлече след себе си нападение на пак мними арабски терористи — отново Сахаров беше застрашен, трябваше да бъде спасяван, такава беше зловещата тактика на гебистите. Само че сега никой и отникъде не му се притичаше на помощ. Да се намесвам в момента, когато трябваше кротко да изчакам взривяването на „Архипелага“, за мен означаваше лекомислено изостряне на положението, но и нямаше как да оставя Сахаров толкова самотен и застрашен. Написах на А. Д. писмо и го пуснах по самиздат [33], то незабавно се разпространи.

На излизане от боя по навик си правех сметка от гледна точка на противниците ми: какво ли ще измислят сега, каква ли крачка ще предприемат? Най-голяма опасност за тях беше не това, което вече стана, а това, което може и трябва стане: лавинното публикуване на всичко написано от мен. Те винаги бяха ме подценявали; и чак до последните дни, когато спипаха „Архипелага“, дори в най-мрачните си предположения май не са могли да си представят: абе какво чак толкоз опасно и вредно може да е съчинил? Най-много още два „Пира на победителите“. Сега, когато държат в ноктите си „Архипелага“, когато го разнасят от бюро на бюро (сигурно са го засекретили от собствените си хора и го крият в огнеупорните каси от експертите на висшите началници, дори и на самия Андропов), сигурно са се вледенили, че такава публикация е почти смъртоносна за техния строй (на строя — бабината му, за техните кресла!)? Длъжни са да търсят начин не как да ми отмъстят някой ден след време, а как да спрат тази книга преди появата й. Може пък и изобщо да не допускат, че ще посмея? Ами ако допускат? С техните очи виждах следните ходове:

1. Вземане на заложници — децата ми — от „гангстери“, естествено, (Те не знаят, че и тук е взето свръхчовешко решение: нашите деца не са ни по-свидни от паметта на погубените милиони, онази Книга няма да я спрем за нищо на света.)

2. Да задигнат ръкописите там, на Запад, където те се готвят за отпечатване. Бандитско нападение на ИМКА. (Но могат ли да са сигурни, че ще сложат ръка на всички екземпляри и ще спрат всякакво печатане?)

3. Да смажат отпечатването юридически, открито да наблягат, че то е противозаконно. (Предвиждайки този натиск, адвокатът ми Хееб вече съставя за мен проект за „Потвърждение на пълномощията“ — специално за „Архипелага“ и в условията след конвенцията.)

4. Да громят тайните ми приятели и помощници. (Но това изисква време и все едно няма да спре публикацията. Дори наопаки: ще я ускори, аз вече не ще има какво да губя.)

5. Личното ми опорочаване (криминално, битово) — за да се изкарат недостоверни показанията ми.

6. Да ме сплашат — по точка 1 или 4?

7. Преговори?

Това съвсем го слагах под въпрос, тяхната надменност не ще им позволи да слязат до преговори под междуправителствено равнище. Дьомичев вече беше се изхвърлял: „Преговори със Солженицин? Има да чака!“ (А пък аз си мисля, че ще дочакам. Когато може би ще е късно и за делото, и за тях, и за мен.)

Завършвайки списъка с този въпрос — „Преговори?“, не вярвах в тяхната реалност, не си ги представях и не ги исках: за какво ще преговаряме сега освен за написаното в „Писмото до вождовете“? Не беше ми останало за какво да се пазаря: нито какво да искам от тях, нито какво да им отстъпвам.

А и по кой начин ще се обърнат те към мен? Всички подозрителни, междинни преносвачи и услужвачи отдавна ги бях отрязал. Общи познати с тях нямаме.

Съставих тоя списък на 23 септември, а на 24-ти развълнувано се обажда по телефона бившата ми жена Наталия Решетовская и ме моли да се срещнем следващия ден. В гласа й — голяма многозначителност. Но все едно не се досетих.

Два дена преди това се видяхме с нея и тя ми повтаряше всичко точно като по фейлетона в „Комсомольская правда“: че се държа истерично, крещя за мнима заплаха, клеветя Държавна сигурност. Уви, вече слагала доноснически на съдийската маса мои писма, засягащи важни проблеми, а всичките ми писма вече била дала на ГБ. И вече беше публикувана съвместната й с тях (под фирмата на АПН) статия в „Ню Йорк таймс“. Но все пак: имаше и колебания, имаше и отстъпки и на човек му се ще да вярва в доброто, невъзможно ми беше да я отъждествя напълно с тях.

На Казанската гара, с очи от толкова години насам вече стоманени, злобни, гледайки ме гордо:

— Обади ми се Инокентий Володин. Много сериозен разговор, такъв досега не сме водили. Но — не се тревожи, за теб е много добър.

И — разбрах. И изтръпнах. И мигновено надянах маската на уморена ленивост. И не я свалих до края на срещата ни.

Бях похабил в самота заточеническите си години — години на ярост по жена, от страх за книгите ми, от опасение, че комсомолка ще ме предаде. След 4 години война и 8 години затвор, зарязан от жена си, аз съсипах, стъпках, удуших пьрвите си три години на свобода, жадуващ да намеря такава жена, на която ще мога да доверя всички ръкописи, всички имена и собствената си глава. И когато се прибрах от заточението, предадох се, върнах се при бившата си жена.

И ето че след 17 години тая жена идва при мен, без да се прикрива, като вестоноска на КГБ, с твърда крачка по перона, законно встъпвайки от личната област в обществената в тази книга. (Водил съм си тия бележки още през първия час след разговора, още цялата ми кожа е опърлена.)

— Ще се съгласиш ли да се срещнеш с някои хора, да си поговориш с тях?

— Защо?

— Е, по-специално, да обсъдите възможноста за отпечатване на „Раковата болница“.

(„Раковата болница“? След дъжд качулка…)

— Учуден съм. За това не е необходима никаква среща. Съвсем естествено е руските книги да се издават от руски издателства.

(Ама все пак — преговори! Те скланят да водят преговори? Излиза, че здравата сме ги цапардосали! По-яко, отколкото си мислехме.)

— Но ще идеш ли в издателството да сключиш договор? Хората не знаят какво да очакват от теб, страхуват се. В и рая на краищата трябва да обсъдите условията.

(Искат да спечелят време! Помирисаха „Архипелага“ — и искат да ме забавят, да ме приспят. Но и аз трябва да спечеля три месеца. За мен също е полезно да ги приспя.)

— Не може да има никакви условия: точният текст дословно.

— А след издателството с още някого ще се срещнеш ли?

— Тоя някой, цивилен, ще седи до бюрото на главния редактор, отстрани.

Тези цивилни и сега от успоредните перони май ни фотографират или подслушват? Усещам ги с гърба си, това свикнал човек не може да го сбърка.

— А… по-горе?

— Само политбюро. И то за общите ни съдбини, а не лично за моята.

— Теб те преследваше не КГБ, а ЦК. Тъкмо те издаваха „Пира на победителите“ и това беше грешка. (Каква уверена политическа оценка в устата на една обикновена жена.) …А тия, разбери го, са съвсем други хора, те не са отговорни за предишните ужаси.

— Щом е тъй, трябва публично да се отрекат от миналото, да го осъдят, да разкажат за него — и чак тогава няма да носят отговорност. Кой изби 60 милиона души?

Не ме пита какви „60“, макар и да не знае, но бързо, но уверено:

— Не са го сторили те! Сега моят кръг много се разшири. Да знаеш с какви умни хора се запознах! Ти не познаваш такива, около теб има толкова глупаци… Защо стоварваш всичко върху Андропов. Той няма нищо общо (!). Други са виновни. — Вглежда се в мен като в заблуден, като в объркан, като в тъпак: — Изобщо теб някой те лъже, разпалва те, страшно те шантажира! Изобретява мними заплахи.

— Например „бандитските писма“?

— (разпалено): КГБ няма нищо общо с тях.

— Откъде знаеш?

Мързелив съм, допускам и моя грешка. Тя — войнствено уверена в себе си и в новите си приятели:

— Някой път ми покажи едно от тези писма! Те не те нападат, теб никой не те закача!

— А това, че ме изритаха от Ростропович, че не ми дават жителство?

— Стига си настоявал за жителство! Не могат веднага да ти го дадат! Постепенно.

— За втори път ми прибират архива…

— Такава им е функцията — да търсят!

— Художествени произведения ли?

Само се учудвам, не споря, изморен съм от дългата наистина борба с този КГБ, ще ми се да си поема дъх… От ролята си не се отклонявам нито на косъм.

— Заявяваш, че главните ти произведения тепърва предстоят, че ако бъдеш убит, ще потекат — и по този начин ги принуждаваш да търсят. Например в твоето писмо до Конгреса си споменал „Знаят истината танковете“, сега търсят и тях..

(А откъде знаеш ти, че търсят, какво търсят? А ти самата кои заглавия сама си им добавила? И това „Теле“ ли?)

— …Принудени са да търсят у някоя си Ева.

А- издала ли си я вече?… (Н. И. Столярова.) Аз — за пръв път с все сила:

— Освен теб друг не може да я издаде! И ако…

— Ти тръгна да се развеждаш — трябваше да предвидиш всички последици.

(Бях ги предвидил. Колко отдавна не знаеш сума неща и сума хора. А — предишните?…)

— Но не подлост.

— Не се тревожи, знам какво върша.

(Да, да! Час по-скоро да печатам „Архипелага“. Та никого да не спипат, да не схрускат в тъмното. На тях им трябва тъмнината, но аз ще им я осветя!)

— …Я направи декларация, че всичко е изключително само у теб. Че 20 години нищо няма да публикуваш.

(Много й се ще да постигне тъкмо това, заради тях го прави, непременно им се иска да стане така! Но излиза, че ти цял живот не си ме познавала, ако мислиш, че месец след провала още има за какво да си приказваме? че един час след провала още не е било решено? а след един ден — приведено в действие?)

Започвам да мета на друго място:

— Ако пипнат някого от двеста и двайсетимата или такива като Барабанов — незабавно ще се застъпвам за всички пострадали.

А тя — с метлата насам, насам, знае:

— Който е разказвал за лагерите, няма да си изпати. Ама тия, които са ти помагали да го направиш…

(През цялата оная пролет на 1968-а как сме преписвали на пишеща машина в Рождество — с Воронянская, Люша Чуковская и Надя Левитская, — в задушевен разговор с тия незкрайно умни хора — ти и това ли си разказала вече, а?…)

— Ще защитавам всеки отделен човек незабавно и без да се жаля!

(Толкова откровени бяхме някога двамата с теб… Но отдавна те усещам, че си актриса, не, не те усетих, не го забелязах навреме. Но днес на тоя баир, на главния път в моя живот — няма да ме изиграете, с всичките си режисьори.)

— Изобщо, ако кротуваш, за всички ще е по-добре!

— Че аз нападам ли? Те ме принуждават…

— Смахнат човек, собствените си деца не жали…

И още веднъж за децата:

— Ами ако се случи нещо на някое от децата ти, пак ли КГБ ще е крив?

(Такава е тяхната логика: за дете няма да ги заподозрат.)

— Да, наистина, този път победихте. Но ако сега отпечатат „Раковата болница“ — нали няма да публикуваш декларация, че си победил?

— Никога. Въпросът ти чак ме учудва. В краен случай ще кажа: разумна мярка, за руската четяща публика… На мен това отпечатване комай вече не ми трябва.

(А наистина: трябва ли ми, или не ми трябва? Как да не желаеш, да не се стремиш преди всичко да те отпечатат в родината ти? Но тъпото е: с такова закъснение ще стане, че не си струва жертвите. Символичен тираж, само колкото да се заприказва за нашата свобода? Да го продадат на московските интелигенти, които и бездруго имат самиздатски екземпляр в библиотеките си? Или след като я покажат в книжарниците, да претопят целия тираж? Докъде я докарахме! — вече и аз не искам. Москва я прочете, а на Русия цялата истина й е по-нужна от старата „Ракова“. Да създавам спънки? — не смея, няма да го сторя. Но вече и не ми е нужно…)

— През декември 67-а „Раковата“ не я отпечатаха по твоя вина!

— Как тъй??

— Спомни си: ти се направи на болен, не замина, изпрати мен. А Твардовски искаше да те помоли да подпишеш едно съвсем меко писмо до вестника.

(Да, съвсем меко: посипване на главата е пепел: защо на Запад вдигат врява… Само за това ставаше дума тогава и в секретариата… Точно така ще изопачат моята история: не властта ме е завирала в миша дупка (и всички преди мен), ами аз сам… (ние сами)…)

— Като ти отпечатат книгата, ще получиш някакви пари… Но трябва да дадеш известни гаранции. Нали няма да направиш декларация пред кореспондентите за това предложение? За този ни разговор? Той трябва да остане в пълна тайна.

Надхвърляйки най-големите им желания — и техните, и нейните, аз:

— Разговорът ни няма да напусне границите на този перон.

(Дълъг, тесен перон между двата коловоза на рязанските влакове, откъдето пристигахме и закъдето заминавахме с продукти, с новини, с надежди — 12 години… Безкраен перон в слънчевото септемврийско утро, където се разхождахме филмирани или записвани на магнетофон. В границите на този перон сега описвам станалия разговор.)

Научавам, че тя се старае в моя полза:

— Смятам, че с моите изказвания в разговорите и с отделни глави от мемоарите ми, изпратени на този-онзи, обясних твоя характер, защитих те, облекчих ти участта…

Тя се захванала да обяснява! След като никога не ме е разбирала, никога не е вниквала, нито една моя постъпка никога не е предвидила (както и сега), се захванала да обяснява мен — на тайната полиция! И съвместно с нея — да ме обяснява на цял свят?…

Винаги ли става така: засищане търси уязвеното самолюбие, и толкова по-голямо, колкото повече са зрителите? Когато става дума за самолюбие, сигурно — винаги. Но да тръгне подир тайната полиция?… Не всяка ще го стори.

Абе не преписвахме ли с теб от бележник в бележник? не ми ли издиктува ти и тая пословица: свястна овца подир вълк не тръгва.

— Внимавай, Наташа, не приемай лесно услугите на черните крила. Толкова е приятно: изведнъж те поемат и те понасят…

— Не се тревожи, знам какво върша.

И каквото и да направи по този път и за тези си господари (днешния разговор тя не го проведе така, не ме склони към частна среща с гебистите, ще „чакаме“ предложение от издателство, — за сметка на което уверено е доказано, че аз не атакувам, не издавам „Архипелага“, че съм мирно настроен), — каквото и да направи тя занапред, никога не ще мога да се разгранича и да й запратя в лицето: „Това ти го направи!“ Щом тя, тогава и аз.. И каквато и отрова да ми поднесе бъдещето — то е и от миналото, аз съм си виновен: по затворите пронизвах хората още с влизането им в килията, но нито веднъж не съм се вгледал в жената до мен. Допуснах това да тлее и да пламне.

Така си плащаме грешките в пренебрегнатата второстепенна област — така наричания в профсъюзните пощенски картички личен живот.

Уви, със съседната съюзническа колона не бяхме си осигурили начини за съветване и съвместни действия.

Ще се осмеля да кажа тук за Сахаров — дотолкова, доколкото трябва, за да бъдат разбрани неговите постъпки, вече довели или обещаващи да доведат до значителни за Русия последици.

Когато Ленин замислил и основал, а Сталин развил и укрепил гениалната схема на тоталитарната държава, те предвидили и осъществили всичко, за да може тази система да съществува вечно, като се променя единствено ако нейните вождове дадат знак с пръстчето си, за да не може да се раздаде свободен глас и да не може да се роди противоречие. Те предвидили всичко освен едно — чудото, ирационалното явление, чиито причини не могат да се предвидят, предскажат и прережат.

Тъкмо такова чудо беше в съветската държава появата на Андрей Дмитриевич Сахаров — в навалицата на подкупната, продажна, безпринципна техническа интелигенция, а на всичко отгоре в едно от най-важните, тайни, отрупани с блага гнезда — около водородната бомба. (Ако беше се появил в някоя по-затънтена сфера, щяха да му видят сметката.)

Създателят на най-страшното оръжие на XX век, три пъти Герой на социалистическия труд, каквито стават генералните секретари на комунистическата партия, и заседаващ заедно с тях, допуснат в онзи тесен кръг, където не съществува „не може“ за каквато и да било потребност, — този човек като Толстоевия княз Нехлюдов една заран усетил, а по-скоро — от раждането си вечно усещал, че цялото изобилие, в което го накисват, е нищо, а душата му търси истината, и не е лесно да намериш оправдание на това, което вършиш. До едно равнище е можел да се успокоява, че това е защита и спасяване на нашия народ. Но оттам нататък станало прекалено явно, че то е нападение, а по време на експериментите — съсипване на земната среда.

Десетилетия наред създателите на всички страшни оръжия у нас бяха безмълвно покорни не само на Сталин или Берия, но и на който и да било полковник начело на научноизследователски институт или „пандизбюро“ (според това къде са благоволили да настанят изобретателя), бяха безкрайно благодарни за златната звездичка, за вилата край Москва или за чашата сметана към закуската и ако възразяваха от време на време, това беше само с цел да се постигне най-доброто техническо изпълнение на желанията на същото това началство. (Нямам сведения, че „бунтът“ на П. Капица се е издигнал над неудовлетвореността му от начина, по който го ръководел Берия.) И, не щеш ли, Андрей Сахаров се осмелил под размахнатата ръка на шантавия Никита, който вече беше станал пълновластен владетел, да иска прекратяване на ядрените опити — и то не на някакви никому неизвестни полигонни, а на многомегатонните, разтърсващи и обхващащи целия свят… Още тогава той изпаднал в немилост, подложил се на гнева и заел особено положение в научния свят, — но Русия още не знаеше, не виждаше това. Сахаров станал усърден читател на самиздат, един от първите ходатаи за арестуваните (Галансков-Гинзбург), но и това още не го виждахме. Видяхме неговия меморандум през лятото на 1968-а.

И ето че тук ние вече съзираме водещата черта на този човек: прозрачната доверчивост, идваща от собствената му чистота. Меморандума си той раздава да го преписват на части служебни машинописки (с други начини не разполага, не знае такива начини) — смятайки (! — служеше в наши учреждения — и не служеше в тях, рееше!), че на тия секретни машинописки няма да им стигне умът да вникнат в смисъла, а от частите — да възстановят цялото. Но на тях им стигнал умът да занесе всяка своя дял от екземплярите в специалната част и тя четяла меморандума на Сахаров още преди той да нареди страниците на бюрото си, подготвяйки самиздата. Сахаров беше най-малко пригоден (и поради това — най-готов от всички ни!) да влезе в двубой с безсърдечния зорък настръхнал непрощаващ тоталитаризъм! В последната минута министърът на атомната промишленост се опитал да разкандърдиса, да спре Сахаров, предупреждавал го за последиците — без полза. Както едно дете не разбира надписа „епидемична зона“, така беззащитно се затътрил Сахаров от ситата, дебелосерковска, щастлива каста — към унижените и оскърбените. И — кой друг би могъл да направи това освен дете? — накрая оставил край напуснат праг „излишните пари“, платени му от държавата „ей тъй“ — 150 хиляди в хрушчовските нови пари, милион и половина в сталински.

Когато Сахаров още не познавал либерално-самиздатовския свят, притекъл му се на помощ един млад безстрашен историк (с неговите грандиозни изводи, че световната закономерност е била погубена от един калпав характер) — как да не се зарадваш на съюзник? как да не изпиташ върху си неговото влияние? Прочетете в първия Сахаров меморандум какви реверанси, каква почит от долу на горе към Рой Медведев. Висящите предмети тежат на балона. Предполагам, че забавянето на Сахаровото извисяване до голяма степен се обяснява с това влияние на Рой Медведев, сътрудничеството с когото се е отразило върху съвместните им документи с тесногръдието на мисълта, а когато Сахаров се отърва от марксистките конски капаци, завърши с изстрел земя-въздух в гърба на аеронавта.

(Макар че политическите изводи на Рой Медведев винаги се оказват най-изгодните за съветския режим — западният ляв печат още дълго ще го превъзнася като най-видния в страната социалистически опозиционер. (Заб. от 1978 г.))

За пръв път се срещнах със Сахаров на 28 август 1968-а, веднага след като окупирахме Чехословакия и скоро след обнародването на неговия меморандум. Тогава той още не беше освободен от положението на особеносекретна и особеноохранявана личност: нямаше право да се обажда от улични телефони (не могат да го подслушат тутакси), а само от служебния и домашния си; не можеше да посещава произволни жилища или места освен няколко определени, проверени, за които е известно, че се появява там; телохранителите му ту вървяха подир него, ту не вървяха, това той предварително не можеше да го знае. Затуй никак не беше лесно да се уреди срещата ми с него. За щастие намери се жилище, където аз вече бях ходил веднъж, а той често ходел там. Така се срещнахме.

Още от пръв поглед и от първите думи той правеше обаятелно впечатление: висок ръст, пълна откритост, светла мека усмивка, светъл поглед, топло-гърлен глас и много лошо изговаряне на „р“-то, с което после свикваш. Въпреки задухата той беше със старомодно стегната вратовръзка, със стегната яка на ризата, със сако, което разкопча чак по време на разговора, — неща, очевидно наследени от неговото старомосковско интелигентско семейство. Прекарахме заедно четири вечерни часа, за мен вече доста късни, така че не всичко схващах и говорех не точно каквото трябва. На всичко отгоре ни прекъсваха и не винаги ни оставяха насаме. Необикновено беше и първото ми усещане: само да докоснеш синкавия ръкав на сакото — в него е ръката, която даде на света водородната бомба!

Сигурно съм бил недостатъчно учтив и прекалено настойчив, макар че осъзнах това чак след време: не му благодарях, не му честитях, а все го критикувах, опровергавах, оспорвах меморандума му, на всичко отгоре без подготвен план — уви, не знам защо не се сетих, че ще ми потрябва такъв. И тъкмо по време на тази моя шантава двучасова критика той ме покори! — нищо не го засегна, макар че имаше поводи, възразяваше ми ненастойчиво, усмихваше се слабо-смутено — нито веднъж не се засегна, ни най-малко, — признак за голяма, щедра душа. (Между другото, един от аргументите му беше: защо се занимава предимно с разглеждане на чуждите проблеми, а не на нашите, съветските? — болезнено за него щяло да е, ако навреди на своята страна! Не връзката между доводите го бе настроила така, а ей това чувство на синовна любов — това стеснително чувство го е водело! Тогава не оцених това, подпираше ме пружината на моето лагерно минало и все му сочех пороците на аргументацията и групирането на фактите.)

После взехме да обмисляме не можем ли по някакъв начин да организираме някаква декларация във връзка с Чехословакия, но не ни идваше наум кого да съберем за силна изява: всички именити отказваха поголовно, той потвърди, че от видните физици никой няма да подпише.

Май тази наша среща премина тайно от властите и аз поради присъщата си предпазливост още дълго криех, че сме се запознали, външно не го демонстрирах по никакъв начин: такова едно съединяване би трябвало да се стори на властите особено опасно. Но след една година, когато се преселих в Жуковка у Ростропович, се оказах на сто метра от вилата на Сахаров, страхотно съвпадение. А щом сме съседи, как няма да има беседи. Взехме да се срещаме от време на време. В края на 1969-а му дадох статията си по повод на неговия меморандум („Когато се връщат дишането и съзнанието“) — същата критика, само че вече систематизирана и предназначена за самиздат (но не им я дадох). Сахаров, кажи-речи, единственият читател на тази статия тогава, макар и да я прочел с болка (призна си), дори я препрочитал — но това не хвърли и сянка на неприязън в отношението му към мен.

Той си имаше свой период на замиране: дълго боледува и умря жена му. Изобщо не се мяркаше, после взе да идва неделен ден с любимия си син, тогава към дванайсетгодишен. Понякога си говорехме за евентуални съвместни действия, но все неопределено.

И за зоната на унижените-оскърбените Сахаров все още беше прекалено чист: той не предполагаше, че и тук може да има не само благородни пориви, не само търсения на истината, а и тънки сметки: да си създадеш име не по общоприетия служебен начин, не в потока от леки коли и камиони, а чрез докосване до чудото, а чрез вкопчване в този странен, огромен, забележим отдалеч въздушен балон, който без мотор и без бензин литва към висините.

Друг един от хората, които набраха височина с помощта на въздушния балон, беше В. Чалидзе. Отначало той издаваше безкрайно скучно самиздатско юридическо списание. След това изобрети комитет за защита на човешките права със задължителното участие на Сахаров, но с хитро съставен устав, позволяващ на Чалидзе да парира в комитета всяка чужда воля. През октомври 1970-а Сахаров дойде при мен да се посъветва за проекта за комитета, но донесе само декларацията за създаването му, за никакъв устав изобщо не стана дума, структурата не личеше. Странен комитет, наистина: да консултираш човекоядците (ако те попитат) за правата на оглозгваните. За сметка на това имаше принципна безпартийност, при нашето безправие — все пак нещо. Не намерих възражения. На 10 декември, в самия ден на връчването на Нобеловите награди, Сахаров пристигна от града с такси, много спешно, за 5 минути, да ме попита не бих ли се съгласил да вляза в комитета като член-кореспондент. Това нямало да изисква от мен конкретна дейност, участие в заседания и т. н. Ами… Май изобщо не ми е там мястото, а от друга страна — защо да се дърпам, да не ги подкрепя? Съгласих се „по принцип“, тоест изобщо някой ден… И през ум не ми минаваше — защо толкова спешно? И самият Сахаров не разбираше, той беше наивен вестоносец. Излезе, че Чалидзе го бил погнал толкова бързо да измине 30 километра, та да проведе след неговото завръщане 5-минутно заседание, на което „комитетът“ спешно приел мен (и Галич). А Чалидзе незабавно съобщил това на западните кореспонденти и, наслагвайки се върху нобеловската процедура, към западния печат литна важната новина, че Нобеловият лауреат в същия този ден и час, вместо да присъства в Стокхолм, е направил решителна повратна крачка в живота си — влязъл е в комитета, благодарение на което (било обяснено допълнително на кореспондента) „се започва нов важен период в живота на писателя“, пълна дивотия.

В този именно комитет Сахаров вложи много време и сили, разпилявани от префинените дебати, изследвания и уточнения на Чалидзе — там, където е трябвало да се действа. (Ако възникне въпрос за политзатворниците — „трябва да се даде дефиниция на политзатворника“, сякаш в СССР това не е ясно; за лудниците против иначемислещите — да се разшири изучаването на цялата сфера на правата на душевноболните чак до „възможностите да бъдат освободени от контролиране на техния сексуален живот“.) Със студено-рационалните си спирачки, с ледено-юридическата си кръв Чалидзе спря и провали доста начинания на комитета, който би могъл да изиграе в общественото ни развитие и значително по-голяма роля. (От един момент нататък, изморен от защитата на човешките права, Чалидзе реши да се прехвърли отвъд океана. И най-големият наивник ще се съгласи, че за да получиш виза за чужбина (през 70-те години) с цел да четеш лекции за човешките права в СССР — трябва да си се споразумял с ГБ, а това не се постига с еднократна среща, щом си и член на комитета!) След като в комитета влезе Игор Шафаревич, постепенно се създаде превес на действието, бяха изразени главните обръщения на комитета — към световните конгреси на психиатрите, по повод на преследванията на религията и др. Всичките многобройни застъпвания на Сахаров за отделни преследвани, стоенето му пред съдилищата, където обикновено не го пускаха, ходатайствата за оправдаване, помилване, намаляване на наказанието и освобождаване под гаранция често пъти имаха формата на дейност уж от името на комитета, но в действителност бяха негови собствени действия, негов постоянен настойчив подтик — да се застъпи за преследваните.

Тази форма — защита не на цялото „човечество“ вкупом или на целия „народ“, а на всеки отделен потиснат, правилно бе възприета от нашето общество (стига хората да бяха чули по радиото, ако ще и в дълбоката провинция, стига да се бяха научили) като чудесното наше правдотърсачество и човеколюбство. Но пак тя (на фона на злобно-дребнавата съпротива и глухота на властите) беше изтощителна, отнемаща на Сахаров сили и здраве непропорционално на резултатите (почти нулеви). И пак тя поради неизброимостта на подписаните от него обръщения вече започваше да замрежва очите, да издребнява в съобщенията на световната преса, още повече че се прилагаше (понякога измолваше, изтръгваше) несъразмерно спрямо бедствието. И когато през пролетта на 1972-ра Сахаров написа най-решителния си дотогава документ от обществен тип („Послеслов към Меморандума до ЦК“, където далеч и смело остави зад гърба си своя първи „Размисъл“, където са изречени много неприятни за властите истини за състоянието на страната и се предлага статутът на „Международен съвет на експерти“), този документ мина незаслужено под равнището на същинското си значение вероятно поради честотата на прахосвания подпис на автора.

Макар че през 1972-ра продължавахме да се срещаме в Жуковка, между нас не възникнаха съвместни проекти и действия. До голяма степен това се дължеше на променените обстоятелства в живота на Сахаров и аз се опасявах, чо сведенията ще се процеждат през рехавото кълбо около „демократичното движение“. Донякъде заради това се разстрои и опитът ми да привлека Сахаров към вече започнатата по това време подготовка на сборника „Изпод канарите“. (От собствените ми действия през всичките тия години не си спомням нито едно, за което би могло да се говори не тайно преди настъпването му, цялата им сила се раждаше тъкмо от скришността и внезапността. Дори за едно най-обикновено прескачане до града не споменавах нито под тавани, нито по телефона, все с намеци или според предварителна уговорка, ти да не сколаса ГБ да извърши нападение на леговището ми, както се случи в Рождество, и да прерови всичко.) Отчасти и Сахаров не се вдъхнови от тоя замисъл.

Така се обрекохме на поотделност и при срещи си казвахме само новини и преценки на вече станали събития. Пък и той идваше все по-рядко.

През зимата срещу 1973 година се разваляха и отношенията на А. Д. с „демократичното движение“ (половината от което впрочем вече беше заминала за чужбина): „движението“ дори написа „отворено писмо“ с упреци към Сахаров. На всичко отгоре и откъм официозната страна пуснаха клюка, че Сахаров бил виновникът за смъртта на ректора на Московския университет Петровски. Както може да се случи в най-огромни дела или биографии, стечението на дребни, та чак и гадни, враждебни обстоятелства помрачаваше и разстройваше един велик живот, големите контури. Към сбора от всички тия дребни ядове се добавяше и общата безнадеждност, в която сега Сахаров виждаше бъдещето на страната ни: никога нищо няма да постигнем и цялата ни дейност има смисъл само като израз на нравствената потребност. (Съдържателно не можах да му възразя, просто аз през целия си живот, напук на разума, не съм изпитвал такава безнадеждност, а, наопаки, някаква глупашка вяра в победата.) През пролетта на 1973-та Сахарови за последен път бяха у мен в Жуковка — в това мрачно настроение и ми разказаха за плановете си: децата на Е. Г. Бонер получили покана да учат в един от американските университети, самият А. Д. скоро ще получи покана да чете лекции в друг — и те ще направят опит да заминат.

Пак същият, същият фатален избор, преминал през всички ни, се раздвои и легна този път пред А. Д. Не легна като две раздалечаващи се пътеки, а затисна врата му като чатал.

Беше се появила нова негова поза: да седи на стола не изправено-високо, както едно време, когато се запознахме, когато той с добродушно-весела усмивка навлизаше в тази непозната нему област на обществените отношения, а смъкнат покрай облегалката и прибрал вече доста оплешивялата си глава в туловището, така че раменете му щръкваха.

После аз напуснах Ростропович, подобието на нашето съседство със Сахаров престана да съществува — и не се видяхме чак до августовско-септемврийския насрещен бой, влязохме в него поотделно. В августовските му бойни интервюта не заглъхва разрушителният мотив за отпътуването. Чуваме, че „би ми било приятно да прескоча до Принстън.“ На 4.IX. западната преса прави заключението, че „Солженицин и Сахаров са декларирали своето твърдо намерение да останат в родината си, каквото и да се случи“. На 5.IX. Чалидзе от Ню Йорк: разговарял по телефона със Сахаров, той разглежда поканата на Принстънския университет. На 6.IX. — същото потвърждава и Сахаров. На 12.IX. (за германската телевизия) Сахаров „се опасява, че не ще го пуснат да се върне“. На 15.IX. (за „Шпигел“): „Принципно съм готов да поема катедра в Принстън.“ (И западният печат: „Сахаров е готов да напусне СССР. Това е ново предизвикателство (??) към съветското правителство?“)

Мелодията на емиграцията е неизбежна в страна, където обществеността винаги е губила всички битки. За тази слабост не бива да упрекваме никого, още по-малко ще го направя аз, особено след като в предишната глава описах и собствените си колебания. Но има частни лица и частни са всичките им решения. Има лица, заели твърде явна и значителна позиция, решенията на тези лица могат да бъдат частни само през „тихите“ периоди, а през период на напрегнато обществено внимание те са лишени от такива права. Тъкмо този закон наруши Андрей Дмитриевич, на пресекулки ту го спазваше, ту го нарушаваше и най-лошото беше, че го нарушаваше не воден от убежденията си (да избяга от отговорност, да пренебрегне руската съдба — такъв подтик в него е имало нито за минута!), нарушаваше го, отстъпвайки на волята на близките си, отстъпвайки на влияния.

Отдавнашните, многомесечни усилия на Сахаров в подкрепа на емиграцията от СССР, именно на емиграцията, едва ли не загърбвайки всички останали проблеми, вероятно са били навети до голяма степен от същата воля. И още едно такова залитане, което, кажи-речи, не бе забелязано от наблюдателите на боя, а всъщност — пречупи нашия бой, лиши ни от главния успех, А. Д. допусна в средата на септември един-два дена след като спряха заглушаването, когато ние почти по инерция се носехме напред. Група от близо 90 евреи написала писмо до американския Конгрес с молба по повод на техните си работи: Конгресът да не давал търговски преференции на СССР, докато не разрешат еврейската емиграция. Чужди на тази страна и желаещи само да се изскубнат, тези деветдесет души можеха и да не мислят за останалия развой на нещата. Но за да придадат тежест на посланието си, те отишли при Сахаров и го помолили да подпише от свое име същия текст отделно — вече беше станало традиция, че при Сахаров може да се ходи с такива молби, той няма да откаже. И наистина, по традиция и поради отношението си към този проблем Сахаров им го подписал — 2–3 дена след поправката на Уилбър-Милз! — без да се замисли, че оголва фронта, предава вече завзети позиции, стеснява поправката на Милз отново до поправката на Джексън, разменя всеобщите човешки права срещу свободата само на емиграцията. И писмото на 90 евреи веднага потъна, никой не го забеляза, а писмото на Сахаров „Вашингтон пост“ набра на 18.IX. с едри букви. И Конгресът се върна към поправката на Джексън… Щом ние молим само за емиграцията — защо трябва американският Сенат да се грижи за нещо повече?…

Този прелом в хода на боя, това колебание на съседната колона мина незабелязано за онези, които не живееха в ритъма и смисъла на събитията. Но мен ме жегна. На 16.IX. от околностите на Москва написах на А. Д. писмо [34] — и това беше вторият и последен контакт на нашите колони в насрещния бой.

През ноември Сахаров по цели дни седеше в следствената приемна, докато разпитваха жена му, и на 29.XI. чухме по радиото: „Сахаров е подал молба за пътуване до Принстън.“ И „Дейли Мейл“ изрази общото чувство: „Струваше ни се чудо съпротивата на малка група лица срещу тоталитарната държава. Тъжно ни е да съзнаваме, че чудото не стана. Тиранията отново победи.“

А в Москва, след като спряха заглушаването, дори мнозина ученици взеха да се залепят за радиоапаратите, да следят талазите на нашия бой. В някакво училище един осмокласник спрял учителката по история: „Щом така говорите за Сахаров (по вестникарски), нищо полезно няма да научим от вас.“ И веднага започнали да свиркат, да мяукат, провалили й урока, предупредили двата паралелни класа, провалили го и там. И сега всички те ще трябва да научат, че Сахаров е бил дотук и ги напуска. Идват писма от провинцията, телефонът звъни: „Кажете на Сахаров — за нищо на света да не заминава!“

На 1 декември Сахарови дойдоха у нас. Жената — болна, съсипана от разпитите и от общата нервност: „Мен след две седмици ще ме вкарат в затвора, синът ми е кандидат за Потма, зетя след един месец ще го изселят като тунеядец, дъщерята е без работа.“ „Но нали все пак ще си помислим?“ — предпазливо възразява Сахаров. — „Не, ти мисли.“

Ние пък очаквахме отпечатването на „Архипелага“ след един месец и с него — съдбата, която вече твърдо бяхме приели. Тук. И същото искахме да внушим и на тях.

А. Д., зачервен до темето от непоносимия проблем, затъва още по-дълбоко в коравото кресло, с глава между раменете. Мога да повярвам, че никога досега не му е било толкова трудно, изгонването си от кастата той понесе весело. Излезе, че още не е подавал молба за заминаване, но помолил да му дадат характеристика в неговия академичен институт, както го изискват стандартните съветски порядки. Той! — през септември арбитърът на европейските правителства, победилият най-страшното от тях, сега се молеше през най-долното гишенце да му напишат характеристика злобно-сразените!..

„Ама аз начаса бих се върнал, искам само тях (децата на жена му) да ги отведа… Изобщо нямам намерение да забягвам…“ — „Но вас няма да ви пуснат да се върнете, Андрей Дмитриевич!“ — „Как тъй могат да не ме пуснат, ако привстигна право на границата?…“ (Искрено не разбира — к а к .)

Вече толкова се е напатил от това си начинание, но и през ум не му минава да забегне. Не само няма да го пуснат — мисля си, че той самият в последната минута ще трепне, няма да вземе визата. Двамата с него вече сме станали, тъй да се каже, не лица, а нещо като географски понятия, толккова сме се свързали с нашата повърхност, че сякаш не подлежим на физическо придвижване по нея, а само с три аршина надолу.

Целият отминал бой за мен е имал значение, както сега проличава, колкото за да заема защитена и атакуваща позиция — преди следващото, главното сражение, шлемосвяткащо, мечезвънтящо. Вече виждам кълновете му, някои неща още отсега може да се набележат, но това вече отива към разполагане на силите, към план на операцията.

А те, противникът, — научили ли са нещо през насрещния бой? Както започват, май не са. Издува ги славата на световни победители и им пречи да виждат, и им пречи да предвиждат действията си. Заканват се да изкарат семейния скандал на улицата, да бият децата не в килера, а на улицата, да започват в чужбина съдебни процеси срещу „Архипелага“. По-глупаво нещо не може да се измисли, ала надменността им ги подвежда. Но ако преценяваме от тяхна гледна точка: а какво друго им остава?

Изпращат ми се нови анонимни писма: „В смъртта ще намериш успокоение! Скоро!“ На лекции за висши чиновници, в тесен кръг, тия дни, през декември: „Солженицин не ще го оставим да шета дълго.“

Чувам: зъбите на дракона стържат по камъка. Ах, колко жадува той за моята кръв! Но и: а че моята смърт ще ви излезе през носа — за това помислихте ли, злодеи? Няма да ви завидя.

Има прилика между времето, между настроението, с което завършвах главния текст на тази книга през пролетта на 1967-а и с което завършвам сега — може би вече и завинаги, а то си е и редно, целия си живот няма как да опишеш с перо. И тогава, и сега разплитах нишките на паметта си, за да ми е по-лесно преди удара, преди атаката. Тогава ми се струваше, а и си беше, по-страшно: по-слаба позиция, по-малка увереност. Сега ударите ще са много, взаимни, но и аз вече стоя много по-здраво на краката си и за пръв път, за пръв път излизам на бой, изправен в цял ръст и с целия си глас.

Бях завършил биографията си за нобеловския сборник точно по този начин — с намек: дори събитията, вече станали с нас, почти никога не можем да преценим и осъзнаем тутакси, по тяхната диря, а още по-непредсказуем и удивителен се оказва за нас развоят на бъдните събития.

За моя живот — велик момент, схватката, за която може би съм живял. (А да можеше някой ден тия боеве да отшумят? Да се свра за няколко години в пущинака и между полето, небето, гората и конете — да си пиша романа, без да бързам…)

Ами за тях? Не е ли дошло най-сетне времето, когато Русия ще започне да се събужда? Не е ли това мигът от предсказанията на пещерните призраци, когато Бърнамската гора ще тръгне?

Вероятно пак има грешки в предвижданията и сметките ми. Още доста неща и отблизо не ги виждам, още много има да ме поправя Висшата Ръка. Но това не вселява в гърдите ми страх. Мен ме весели и ме прави по-твърд това, че аз не всичко замислям и провеждам, че съм само меч, добре наточен за нечистата сила, орисан да я сече и разгонва.

О, дай ми, Господи, да не се прекърша при ударите! Да не изпадна от ръката Ти!

Декември 1973

Переделкино