Реликвата

3

Ню Йорк, в наши дни

Червенокосият малчуган се изкатери върху подиума, наричайки по-малкото си братче „бебчо“, и протегна ръка към крака на слона. Хуан го наблюдаваше безмълвно, но пристъпи напред, когато детската ръчичка докосна експоната.

— Ей! — извика Хуан и се затича. — Ей, не докосвай слоновете.

Момчето го погледна уплашено и дръпна ръката си. Беше още във възрастта, когато един униформен мъж може да го впечатли. По-големите — петнайсет-шестнайсетгодишните — понякога разочароваха Хуан. Знаеха, че е само обикновен пазач в музея. Противна проклета работа! Много скоро щеше да приключи с всичко това и да си вземе изпита за полицай.

Подозрително проследи червенокосия хлапак и малкото му братче, докато обикаляха покрай стъклените витрини в смрачената зала и разглеждаха препарираните лъвове. Пред витрината с шимпанзетата хлапакът започна да подвиква и да се чеше по ръцете, правейки се на маймуна пред по-малкия. Къде, по дяволите, бяха родителите им?

Червенокосият Били задърпа малкото си братче към залата с африкански експонати. От една витрина насреща им се ухилиха маски с плоски дървени зъби.

— Иха! — възкликна братчето.

— Тъпо е — каза Били. — Отиваме да видим динозаврите.

— Къде е мама? — попита малкият, оглеждайки се на всички страни.

— О, загуби се — отвърна Били. — Идвай.

Двамата тръгнаха през огромна ехтяща зала, пълна с тотемни стълбове. В далечния й край една жена с писклив глас и червен флаг в ръката развеждаше последната за деня туристическа група. На по-малкия брат му се стори, че долавя някаква неясна миризма — като пушек и корени на стари дървета. Когато групата се скри зад ъгъла, залата потъна в тишина.

Били си спомни, че при предишното си посещение бяха видели най-големия бронтозавър в света, тиранозавър и трахидент. Поне си мислеше, че се казва трахидент. Зъбите на тиранозавъра бяха дълги най-малко три метра. Най-голямото нещо, което беше виждал някога. Но не помнеше тези тотеми. Може би динозаврите бяха зад онази врата. Зад нея обаче се оказа скучната Зала на тихоокеанските народи, пълна с нефрити, слонова кост, коприни и бронзови статуи.

— Видя ли какво направи — каза с възмущение Били.

— Какво?

— Накара ме да се загубя, такова — отвърна той.

— Мама наистина ще се побърка — смънка малкият.

Били изпъшка. Нямаше защо да бързат да се срещнат с родителите си на голямото централно стълбище, преди да затворят музея. Можеше и сам да намери пътя до изхода — никакъв проблем.

Прекосиха още няколко прашни стаи, спуснаха се по едно тясно стълбище и попаднаха в продълговата мрачна зала. По стените от тавана до пода бяха подредени хиляди препарирани птици, а от слепите им очни кухини стърчаха валма бял памук. Залата беше празна и миришеше на нафталин.

— Знам къде сме — обади се Били окуражен, взирайки се в сумрака.

Малкият започна да скимти.

— Млъквай — скастри го Били.

Хленченето престана.

Залата рязко зави, завършвайки със стена, край която бяха наредени прашни празни витрини. Не се виждаше никакъв изход. Можеха да се върнат единствено през залата с мъртвите птици. Детските стъпки отекваха глухо далеч от останалите неделни посетители. В отсрещния край на залата се издигаше преграда от брезент и дърво, която неуспешно имитираше стена. Били пусна ръчичката на братчето си, приближи се и погледна през преградата.

— Бил съм тук — каза уверено той. — Сега са затворили, но предишния път беше отворено. Бас ловя, че сме точно под динозаврите. Само ще видя дали има изход.

— Не трябва да ходиш натам — предупреди го малкият.

— Виж какво, глупчо, отивам. А ти чакай тук.

Били изчезна зад преградата и след няколко секунди малкият чу скърцане на отваряща се метална врата.

— Ей! — чу се гласът на Били. — Тук има спираловидна стълба. Спуска се надолу, но е страхотно. Ще видя накъде води.

— Недей! Били! — изкрещя малкият, но единственият отговор бяха отдалечаващите се стъпки на брат му.

Момченцето се разрева и тъничкото му гласче отекна в мрачната зала. След няколко минути се разхълца, подсмъркна силно и седна на пода. След това започна да дърпа някакво парченце гума, което стърчеше от гуменката му, докато най-накрая го измъкна.

Внезапно вдигна очи. Залата беше стихнала и задушна. Светлините във витрините мятаха черни сенки върху пода. Някъде избоботи и затътна вентилационна шахта. Били все още го нямаше. Момченцето отново заплака, този път още по-гръмогласно.

Може би щеше да е по-добре да тръгне след Били. Може би не беше чак толкова страшно. Може би беше намерил родителите им и сега го чакаха от другата страна. Но трябваше да побърза. Музеят сигурно вече беше затворен.

Изправи се и се промъкна зад преградата. Залата продължаваше нататък с витрини с потънали в прах и плесен забравени експонати. В единия край зееше леко открехната старинна метална врата.

Момченцето се приближи и надникна през нея. Зад вратата видя най-горната площадка на тясно спираловидно стълбище, което се спускаше надолу. Тук беше още по-прашно и се долавяше някаква странна миризма, която го накара да сбърчи носле. Изобщо не искаше да се спуска по това стълбище. Но Били беше някъде там долу.

— Били! — извика той. — Били, ела горе! Моля те!

Сред пещерния сумрак му отговори само ехото. Момченцето подсмъркна, сграбчи перилото и се заспуска бавно към мрака.

4

Понеделник

Марго Грийн зави на ъгъла на Западна Седемдесет и седма улица и ранното утринно слънце блесна право в очите й. За момент сведе поглед и премигна, после отметна назад кестенявата си коса и прекоси улицата. Нюйоркският Музей за естествена история се извиси пред нея като старинна крепост с огромната си изящна фасада над редицата от червенолисти букови дървета.

Марго тръгна по павираната алея към административния вход. Подмина една товарна платформа и се насочи към гранитния тунел, който отвеждаше към вътрешните дворове на музея. Изведнъж забави крачка — потрепващи ивици червена светлина обагряха отвора на тунела пред нея. По-навътре забеляза хаотично паркирани линейки, полицейски коли и една кола на Службата за спешни случаи.

Марго влезе в тунела и тръгна към една остъклена кабина. При нормални обстоятелства по това време старият портиер Кърли би трябвало да дреме в стола си в ъгъла на кабината, отпуснал ръка с почернялата си лула от кратуна върху широките си гърди. Но тази сутрин беше буден и плъзна вратата.

— Добр’утро, докторе! — поздрави той.

Наричаше всеки „докторе“ — от току-що дипломираните студенти до директора на музея, независимо дали притежаваха титлата или не.

— Какво се е случило? — попита Марго.

— Не знам — отвърна Кърли. — Пристигнаха преди две минути. Предполагам, че този път трябва да ми покажете пропуска си.

Марго затършува в ръчната си чанта, питайки се дали въобще носи пропуска. От месеци никой ней го беше искал.

— Не съм сигурна дали го нося — каза тя ядосана, че не е изхвърлила от чантата си боклуците, които цяла зима беше пускала вътре, благодарение на което приятелите й от Антроположкия отдел наскоро й бяха присъдили званието „притежателна на най-неподредената чанта в музея“.

Телефонът звънна и Кърли вдигна слушалката. Марго откри пропуска и го вдигна към прозорчето, но Кърли изобщо не го погледна, заслушан с облещени очи в онова, което му говореха.

Затвори слушалката, без да каже нито дума, със сковано от напрежение тяло.

— Е? — попита Марго. — Какво има?

Кърли остави лулата.

— По-добре да не знаете — промълви той.

Телефонът отново звънна и Кърли светкавично грабна слушалката.

Марго не го беше виждала да действа с такава скорост. Помръдна рамене, напъха пропуска в чантата си и продължи нататък. Трябваше най-после да довърши следващата глава от дисертацията си и нямаше никакво време за губене. Беше пропиляла цяла седмица в грижи за баща си, служебни формалности и телефонни разговори. Нямаше нито секунда за губене.

Прекоси двора, влезе през служебния вход в музея, зави наляво и забърза по дългия коридор към Антроположкия отдел. Кабинетите тънеха в мрак — което беше обичайно за времето преди десет сутринта.

Коридорът зави рязко надясно и тя спря. Беше преграден с жълта лента, на която пишеше „МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ — НЕ ВЛИЗАЙ“. Джими, пазачът на залата с перуанското злато, стоеше пред лентата заедно с Грегъри Кавакита, младия помощник-уредник от Отдела за еволюционна биология.

— Какво става тук? — попита Марго.

— Типична музейна ефективност — отвърна с кисела усмивка Кавакита. — Изолирани сме.

— Никой не ми каза нищо друго, освен да не пускам никого — нервно се обади пазачът.

— Виж какво — продължи Кавакита, — следващата седмица имам официално представяне и днес ме чака много работа. Ако ме пуснеш…

Джими изглеждаше притеснен.

— Просто си върша работата, нали така?

— Хайде — обърна се Марго към Кавакита, — ела да изпием по едно кафе в клубчето. Там някой може да знае какво става.

— Най-напред трябва да намеря тоалетна, ако все още не са ги запечатали всичките — отвърна с раздразнение Кавакита. — Ще се видим там.

Вратата на служебния клуб, която никога не се затваряше, днес беше затворена. Марго хвана топчестата дръжка, питайки се дали да изчака Кавакита. След това отвори вратата. Едва ли би могла да разчита на подкрепата му, ако й се наложеше.

Вътре стояха с гръб към нея двама полицаи и разговаряха. Единият се изкикоти.

— Какво беше това, номер шест? — попита той.

— Язък за парите! — отвърна другият. — Добре че не е закусвал повече.

Полицаите се разделиха и Марго успя да разгледа помещението.

Просторната зала беше празна. В кухненското отделение в отсрещния край някой се беше привел над мивката. Изплю се, обърса уста и се обърна. Марго позна Чарли Прайн, новия специалист по консервация в Антроположкия отдел, назначен преди шест месеца с временна субсидия, за да подготви експонатите за новата изложба. Лицето му беше пепеляво и безизразно.

Полицаите застанаха от двете му страни и го побутнаха да тръгне напред.

Марго се отмести, за да пропусне групичката край себе си. Прайн пристъпваше вдървено като робот. Марго неволно сведе очи.

Обувките на колегата й бяха подгизнали от кръв.

Поглеждайки я замаян, Прайн забеляза промененото й изражение. Очите му проследиха погледай и той се закова на място така рязко, че полицаят зад него се блъсна в гърба му.

Прайн се ококори и пребледня. Полицаите сграбчиха ръцете му, а той се задърпа, цвилейки панически. Двамата побързаха да го изведат от стаята.

Марго се облегна на стената, за да се успокои, и в този момент в клуба влязоха Кавакита и още няколко души.

— Сигурно половината музей е запечатан — измърмори той, поклащайки глава, докато си наливаше чаша кафе. — Никой не може да стигне до работното си място.

Сякаш в отговор на думите му остарялата радиоуредба на музея изпука.

„Моля за внимание! Моля всички служители, които се намират в учреждението, да се явят в служебния клуб.“

Докато сядаха по столовете, в залата започнаха да влизат още служители на групички по двама-трима. Повечето бяха лаборанти и временно назначени помощник-уредници — все още беше твърде рано за важните клечки. Марго ги оглеждаше с блуждаещ поглед. Кавакита говореше нещо, но тя не го чуваше.

След десетина минути залата се напълни. Всички говореха един през друг — бяха възмутени, че не могат да стигнат до работните си места и никой не ги информира за причината, и обсъждаха гръмогласно всеки нов слух. Нямаше никакво съмнение, че случилото се е твърде необичайно за един музей, в който не се случва нищо вълнуващо.

Кавакита допи кафето си и направи физиономия.

— Ще погледнеш ли утайката? — обърна се към нея той. — Да не си онемяла, Марго? Откакто седнахме, не си казала нито дума.

Тя му разказа със запъване за Прайн. Красивото лице на Кавакита се сгърчи.

— Мили Боже! — промълви накрая той. — Какво става според теб?

Баритоновият му тембър се извиси и тя си даде сметка, че разговорите бяха секнали. На входа беше застанал масивен оплешивяващ мъж в кафяв костюм, който сякаш не беше негов, с напъхано в един от джобовете на сакото полицейско радио и със стърчаща от устата му незапалена пура. Той влезе в залата, последван от двама униформени полицаи.

Застана в предната част на помещението, повдигна панталоните си, извади пурата от устата си, отстрани парченце тютюн от върха на езика си и се изкашля.

— Мога ли да помоля за вниманието ви? — започна той. — Възникна ситуация, която налага да ни изтърпите известно време.

От дъното на залата се извиси нечий укорителен глас:

— Из-ви-нете, господин…

Марго проточи шия над тълпата.

— Фрийд — прошепна Кавакита.

Марго беше чувала за Франк Фрийд — сприхав уредник от Ихтиоложкия.

Мъжът в кафявия костюм се извърна да огледа Фрийд.

— Лейтенант Д’Агоста — отвърна отсечено той. — Полицейско управление Ню Йорк Сити.

Подобен отговор би запушил устата на повечето хора. Но Фрийд, мършав мъж с дълга посивяла коса, демонстрира безстрашие.

— Може би — продължи саркастично той — все пак ще бъдем информирани какво точно се случва тук? Предполагам, че имаме право…

— Бих искал да ви информирам за случилото се — прекъсна го Д’Агоста. — Но в момента можем единствено да съобщим, че в учреждението е намерен труп при обстоятелства, които в момента разследваме. Ако…

Всички заприказваха на висок глас и Д’Агоста уморено вдигна ръка.

— Мога само да добавя, че в момента на местопрестъплението работи полицейски екип за разследване на убийства — продължи той. — От този момент музеят е затворен. Засега никой не може нито да влиза, нито да напуска. Надяваме се това да не продължи твърде дълго.

Той направи пауза.

— Щом е извършено убийство, съществува възможност — само възможност — убиецът все още да се намира на територията на музея. Ще ви помолим само да останете тук за около час-два, докато завърши огледът. С вас ще остане един полицай, който да запише имената и званията ви.

Той напусна помещението сред възцарилата се тягостна тишина и затвори вратата зад себе си. Един от полицаите отнесе стол до вратата и се отпусна върху него. Разговорите постепенно започнаха да се възобновяват.

— Нима ни заключват тук? — изкряска Фрийд. — Това е възмутително!

— Господи! — изпъшка Марго. — Нима е възможно Прайн да е убиец?

— Ужасна мисъл, нали? — отвърна Кавакита. Той се надигна и отиде до кафе-машината, изцеждайки с мощен удар последните капки от нея. — Но не чак толкова, колкото мисълта, че няма да успея да се подготвя за представянето си.

Марго беше сигурна, че младият Кавакита, който правеше светкавична научна кариера, никога не би останал неподготвен за каквото и да било.

— Днес имиджът е всичко — продължи Кавакита. — Само с чиста наука вече не можеш да се докопаш до субсидии.

Марго отново кимна. Чу какво й каза, чуваше и гласовете на надвикващите се около нея, но всичко това й се струваше несъществено. Освен кръвта по обувките на Прайн.

5

— Чуйте ме — обяви след час полицаят. — Вече можете да вървите. Само не минавайте зад жълтите ленти.

Нечия ръка се отпусна върху рамото й и Марго рязко вдигна глава от ръцете си. Високият като върлина Бил Смитбек стискаше в другата си ръка две тетрадки със спирали, а кестенявата му коса изглеждаше както обикновено — сякаш току-що се бе надигнал от леглото. Зад ухото му стърчеше изгризан молив, яката му беше разкопчана, а нечистият възел на вратовръзката му беше разхлабен. Абсолютна карикатура на припрян журналист. Марго подозираше, че умишлено поддържа подобна външност. Бяха му възложили да напише книга за музея с акцент върху изложбата „Суеверие“, която предстоеше да бъде открита следващата седмица.

— Неестествени произшествия в музея за естествена история — прошепна загадъчно в ухото й Смитбек, докато се наместваше в стола до нея.

Тръсна тетрадките на масата и върху пластмасовия плот се разпиляха изписани на ръка листове, ненадписани компютърни дискети и ксерокопия на статии, изпъстрени с жълт флумастер.

— Здрасти, Кавакита! — радушно подхвърли Смитбек, потупвайки го по рамото. — Да си виждал тигри напоследък?

— Само от хартиените — отвърна сухо Кавакита.

Смитбек се обърна към Марго.

— Предполагам, че вече знаеш всички кръвопролитни подробности. Доста гадничко, а?

— Нищо не ни казаха — отвърна Марго. — Само за някакво убийство. Предполагам, че го е извършил Прайн.

Смитбек се разсмя.

— Чарли Прайн? Това приятелче не е способно да убие дори насекомо, камо ли двуного! Не, Прайн просто е открил трупа. Или по-точно тях.

— Тях ли? Какво приказваш?

Смитбек въздъхна.

— Наистина не знаеш нищо, така ли? Надявах се да си по дочул а нещичко, като седиш тук от толкова време.

Той се надигна внезапно и отиде до кафе-машината. Наклони я, разклати я, изруга и се върна с празни ръце.

— Намерили са съпругата на директора препарирана в стъклена витрина в Залата на приматите — каза той, след като отново се намести върху стола. — Двайсет години си седи там, без никой да я забележи.

Марго изпъшка.

— Да чуем истинската история, Смитбек — каза тя.

— Добре де, добре — въздъхна той. — Около седем и половина сутринта в сутерена на старата сграда са открили телата на две мъртви момченца.

Марго притисна с ръка устата си.

— Откъде научи това? — попита Кавакита.

— Докато вие двамата висяхте тук, целият свят се струпа отвън на Седемдесет и втора улица — продължи Смитбек. — Затвориха вратите под носа ни. Пристигна и пресата. Всъщност нямаше много журналисти. Резултатът от всичко това е, че в десет часа Райт ще даде пресконференция в Голямата ротонда, за да успокои вълненията. Всички тези зоологически приказки. Разполагаме с десет минути.

— Зоологически приказки ли? — настоя Марго.

— Това тук е зоологически парк. О, Господи! Ама че бъркотия! — Смитбек се забавляваше, като ги държеше в неведение. — Изглежда убийците са били твърде свирепи. Нали знаете каква е пресата: отдавна подозират, че държите заключени тук всевъзможни животни.

— Имам чувството, че изпитваш истинско удоволствие — усмихна се Кавакита.

— Подобна история ще осигури ново измерение на книгата ми — продължи Смитбек. — Поразяващата истина за зловещите убийства в музея от Уилям Смитбек младши. Диви, ненаситни зверове бродят по пустите коридори. Става за бестселър.

— Изобщо не е забавно — с раздразнение каза Марго.

Сети се, че лабораторията на Прайн се намира близо до нейния кабинет в сутерена на старата сграда.

— Знам, знам — отвърна добродушно Смитбек. — Наистина е ужасно. Горките дечица! Но все още не мога да повярвам. Може да е някакъв трик на Кътбърт, за да рекламира изложбата. — Той въздъхна и се изправи с виновен израз. — Ей, Марго, наистина съжалявам за баща ти. Исках да ти го кажа по-рано.

— Благодаря.

Усмивката й беше по-скоро хладна.

— Слушайте, вие двамата — каза Кавакита и се надигна от стола — аз наистина трябва да…

— Чух, че смяташ да напуснеш — продължи разговора Смитбек. — Да изоставиш дисертацията, за да започнеш работа в компанията на баща си или нещо подобно. — Той я погледна въпросително. — Истина ли е? Мислех, че проучванията ти най-после са потръгнали.

— Какво да ти кажа — отвърна Марго, — и да, и не. Дисертацията поизостана напоследък. Днес ми предстои ежеседмичната консултация с Фрок. Вероятно ще забрави, както обикновено, и ще запланува нещо друго, особено след тази трагедия. Но се надявам да успея да се срещна с него. Открих една интересна монография за класификацията на лековитите растения от кирибиту.

Забеляза, че Смитбек започна да блуждае с очи наоколо, и за пореден път се убеди, че за повечето хора растителната генетика и етнофармакологията не представляват кой знае какъв интерес.

— Е, аз трябва да се приготвя.

Марго се изправи.

— Изчакай за минутка! — каза Смитбек, събирайки припряно хартиите си. — Не искаш ли да присъстваш на пресконференцията?

Докато излизаха от клуба, Фрийд продължаваше да се жалва на всеки, който беше склонен да го изслуша. Кавакита вече препускаше по коридора пред тях и им махна с ръка, изчезвайки в едно странично разклонение.

Когато влязоха в Голямата ротонда, пресконференцията вече беше започнала. Репортерите бяха обкръжили директора на музея Уинстън Райт и бяха напъхали микрофони и камери под носа му, а глъчката отекваше оглушително в огромната зала. От едната страна на директора беше шефът по сигурността Иполито. Малко по-встрани се бяха струпали служители от музея и няколко любопитни ученически групи.

Райт мигаше гневно срещу кварцовите прожектори и отговаряше на подвикваните въпроси. Винаги безукорният му костюм сега беше изпомачкан, а рядката му косица беше клюмнала върху едното му ухо. Цветът на кожата му беше почти сив, а очите му бяха зачервени.

— Не — отговаряше в момента Райт, — очевидно са си помислили, че децата им вече са напуснали музея. Не сме получавали никакво предупреждение… Не, не държим живи животни в музея. Е, с изключение на малко мишки и змии за изследователска дейност, но никакви лъвове, тигри или нещо подобно… Не, не съм видял телата… Не ми е известно какви са осакатяванията, ако има такива… Не разполагам с експертизата, за да обсъждам тази тема… ще се наложи да изчакате аутопсиите… Искам да подчертая, че полицията не е направила никакво официално изявление… Ако не престанете да се надвиквате, няма да отговарям на повече въпроси… Не, казах вече, че в музея няма никакви диви животни… Да, включително и мечки… Не, няма да спомена никакви имена… Как бих могъл да отговоря на подобен въпрос?… Пресконференцията приключи… Казах, че пресконференцията приключи… Да, разбира се, че сътрудничим с полицията по всички възможни начини… Не, не виждам никаква наложителна причина това да отложи откриването на изложбата. Изрично подчертавам, че откриването на „Суеверие“ ще се състои точно според програмата… Разполагаме с препарирани лъвове, да, но ако се опитвате да намекнете… Застреляни са в Африка преди седемдесет и пет години, за Бога! Зоологическият парк? Нямаме нищо общо със зоологическия парк… Просто няма да отговарям на скандални подмятания от подобен характер… Ще престане ли да крещи, ако обича, господинът от „Поуст“?… Не, нямам какво повече да добавя, освен че правим всичко, което е по силите ни… Да, разбира се, че е трагедия…

Репортерите започнаха да се пръскат, изоставяйки Райт, за да се втурнат към самия музей.

Райт се извърна гневно към шефа на сигурността.

— Къде, по дяволите, е полицията?

Райт се обърна и добави през рамо:

— Ако видиш госпожа Рикман, кажи й незабавно да дойде в кабинета ми.

И излезе с бързи крачки от Голямата ротонда.

6

Марго навлизаше все по-навътре в музея, далеч от достъпните за широката публика зони, докато стигна до коридора, наречен „Бродуей“. Проснат по цялата дължина на музея — на разстояние шест градски квартала, — за него се твърдеше, че е най-дългият коридор в Ню Йорк Сити. Покрай стените му бяха подредени старинни дъбови скринове с етажерки, а през всеки десет метра имаше врата с матирани стъкла. На повечето от вратите имаше рамкирани с черен кант златни табели под формата на листо с имена на уредници.

Като дипломантка Марго разполагаше само с метално писалище и етажерка за книги в една от лабораториите в сутерена. „Поне имам кабинет“ — помисли си тя, докато завиваше по коридора и започна да се спуска по тясно желязно стълбище. Една от познатите й колежки разполагаше само с миниатюрен очукан училищен чин, натикан между два масивни фризера в отдела за бозайници. Дори в най-непоносимите августовски жеги трябваше да ходи на работа с дебели пуловери.

Един пазач в дъното на стълбището й махна с ръка да не се приближава и тя тръгна по сумрачен тунел между подредените от двете страни старинни стъклени витрини с конски скелети. Нямаше никаква полицейска лента.

Марго остави чантата си до писалището и седна на стола. По-голямата част от лабораторията всъщност представляваше склад за експонати от Южните морета: щитове от Майорските острови, бойни кану и тръстикови стрели, натъпкани в подредени от пода до тавана зелени метални скринове. Един стогалонов1 аквариум за риби — симулация на тресавище — на Отдела за поведението на животните беше поставен в желязна рамка под осветителен акумулатор. Беше така обрасъл с морски водорасли и друга растителност, че Марго много рядко успяваше да зърне някоя риба да наднича иззад сумрака.

До писалището й имаше дълга работна маса, върху която бяха подредени потънали в прах маски. Консерваторката, раздразнителна млада жена, работеше с гневно безмълвие, като отделяше средно не повече от три часа на ден за своите задължения. Съдейки по наблюденията си, Марго беше изчислила, че са й нужни около две седмици за консервацията на една-единствена маска. Колекцията от маски, която й бяха възложили да реставрира, съдържаше около пет хиляди бройки, но изглежда никой не се притесняваше от обстоятелството, че при тази скорост на работа задачата щеше да бъде изпълнена за не по-малко от два века.

Марго включи компютъра си. От дълбините на катоднолъчевата тръба бавно изплува на фокус съобщение със зелени букви:

Отвори файла със записките си, за да ги прегледа преди консултацията с Фрок. Нейният научен консултант изглеждаше твърде разсеян по време на срещите и Марго упорито се стараеше да му предложи нещо ново. Проблемът се състоеше в това, че обикновено нямаше нищо ново — освен още прочетени, подробно анализирани и прехвърлени в компютъра статии, още лабораторна работа и може би… може би… още три-четири страници от дисертацията й. Знаеше как човек може да си изкара цял живот на правителствена субсидия с работа, която учените насмешливо наричаха „ВОД“ — всичко освен дисертация.

Когато преди две години Фрок прие да й стане научен консултант, тя допусна, че е станала някаква грешка. Фрок — автор на ефекта Калисто, председател на катедрата по статистическа палеонтология в Колумбийския университет, шеф на Отдела по еволюционна биология в музея — я беше избрал като дипломирана студентка, с каквато чест ежегодно бяха удостоявани шепа хора.

Фрок беше започнал кариерата си с антропология. Прикован към инвалидна количка заради детски паралич, въпреки всичко беше осъществил изследователска работа по събиране на материали на открито, на която и досега се основаваха много учебници. След неколкократни тежки пристъпи на малария, направили по-нататъшните му проучвания невъзможни, Фрок бе пренасочил изумителната си енергия към еволюционната теория. В средата на 80-те години предизвика буря от противоречия с нова радикална хипотеза. Обединявайки теорията на хаоса с Дарвиновата еволюционна теория, хипотезата на Фрок постави под съмнение всеобщо споделяното убеждение, че животът е еволюирал постепенно. Вместо това той настояваше, че понякога еволюцията съвсем не е постепенна и мимолетни анормалности като „чудовищния вид“ са нейни отклонения. Дори приведе доводи, че еволюцията не винаги се е осъществявала чрез произволна селекция и че самата околна среда може да причини внезапни причудливи промени в даден вид.

Независимо че теорията на Фрок беше подкрепена с блестяща поредица от статии и студии, голяма част от академичните кръгове не превъзмогнаха съмненията си. Щом съществуват ексцентрични форми на живот, къде се крият? Фрок отвърна, че неговата теория предрича бърза смърт на вида, а така също и евентуално бързо развитие.

Колкото по-ожесточено експертите го наричаха заблуден и дори побъркан, толкова по-активно широката преса подкрепяше идеите му. Теорията стана известна като Ефектът Калисто по името на гръцкия мит, в който млада жена внезапно се превръща в диво създание. Въпреки че упорито опровергаваше широко разпространените погрешни тълкувания на неговите трудове, същевременно Фрок съобразително се възползваше от славата си, за да продължи академичните си усилия. Като много блестящи уредници той изцяло беше погълнат от изследователската си дейност. Понякога на Марго й се струваше, че всичко друго — включително нейните занимания — го отегчава.

Консерваторката в другия край на залата се надигна и без да каже нито дума, излезе за обяд — сигурен знак, че наближава единайсет часа. Марго надраска няколко изречения на лист хартия и взе тетрадката си.

Кабинетът на Фрок се намираше в югозападната кула в края на изискан коридор в стил Едуард на петия етаж — оазис, отдалечен от лабораториите и компютърните зали, характерни за скритите за външното око части на музея. Върху тежката дъбова врата на вътрешния кабинет имаше семпла табела „Д-Р ФРОК“.

Марго почука.

До слуха й достигна покашляне и тихото бръмчене на инвалидната количка. Вратата бавно се отвори и се показа познатото червендалесто лице с учудено повдигнати рунтави вежди. След това погледът му се проясни.

— Понеделник, разбира се. Влизайте.

Заговори й тихо и докосна китката й, за да я насочи към един тапициран стол. Беше облечен както обикновено в тъмен костюм, бяла риза и ярка вратовръзка от мек вълнен плат. Гъстата му бяла коса беше разрошена.

Покрай стените на кабинета му бяха подредени старинни шкафове за книги със стъклени врати — по повечето от лавиците бяха подредени реликви и странни находки от изследванията му на открито. Книгите бяха струпани в огромни, килнати на една страна купчини покрай една от стените. Двата големи сводести прозореца гледаха към река Хъдсън. Върху избелелия персийски килим се възправяха два тапицирани викториански стола, а на бюрото лежаха няколко екземпляра от последната книга на Фрок „Фрактална еволюция“.

До книгите Марго забеляза едър къс сив пясъчник. Върху плоската му повърхност имаше дълбок отпечатък, странно размазан и издължен в единия край и с три вдлъбнатини в другия. Според Фрок това беше вкаменелост с отпечатък от стъпка на непознато на науката същество: единственото материално доказателство в подкрепа на теорията му за атипична еволюция. Другите учени се разграничаваха, а много от тях напълно отхвърляха вероятността да е вкаменелост, наричайки я „приумицата на Фрок“. Повечето изобщо не я бяха виждали.

— Разчистете тези боклуци и сядайте — каза Фрок, докато се връщаше с инвалидната си количка към любимото си кътче под един от сводестите прозорци. — Шери? Не, разбира се, никога не приемате. Глупаво е от моя страна да го забравя.

Върху посочения стол лежаха няколко стари броя на списание „Природа“ и написана на пишеща машина недовършена статия със заглавие „Филетична трансформация“. Докато ги премести на близката масичка и се настани, Марго се питаше дали Фрок ще спомене нещо по повод смъртта на двете момченца.

Той я погледна за момент, без да помръдне. След това премигна и въздъхна.

— Е, госпожице Грийн, да започваме ли?

Разочарована, Марго прелисти тетрадката си. Прочете бегло бележките си и започна да обяснява своя анализ на растителната класификация Кирибиту и връзката му със следващата глава на дисертацията й. Докато говореше, Фрок бавно отпусна глава върху гърдите си и притвори очи. Външен човек би си помислил, че спи, но Марго знаеше, че я слуша с напрегнато внимание.

Когато приключи, той се раздвижи бавно.

— Класифициране на лечебни растения по-скоро според приложението, отколкото според появяването им — промълви накрая той. — Интересно. Тази статия ми напомня мое преживяване при племето ки в Бехуаналенд.

Марго търпеливо изчака да чуе спомена, който неминуемо щеше да последва.

— Племето ки, както знаете… — Фрок винаги приемаше за дадено, че слушателят му е не по-зле запознат с обсъжданата тема от самия него. — … в един момент са използвали кората на някакъв храст като лек срещу главоболие. През 1869 г. Шарие направил проучване и отбелязал в записките си, че използват този храст. Когато след три четвърти век аз се появих там, те вече бяха престанали да използват това средство. Вместо това вярваха, че главоболието се причинява чрез магия. — Той се размърда в инвалидната си количка. — Общоприетото лечение вече се състоеше в това родствениците на страдащия от главоболие да идентифицират заклинателя и разбира се, да го убият. Естествено, тогава родствениците на убития заклинател трябваше да отмъстят за смъртта му и в отговор много често убиваха страдащия от главоболие. Можете да си представите какво се случи впоследствие.

— Какво? — попита Марго с очакване Фрок да обясни какво отношение има всичко това към дисертацията й.

— Съвсем ясно — продължи Фрок и разпери ръце, — истинско медицинско чудо. Хората престанаха да страдат от главоболие.

Колосаният му нагръдник затрептя от смеха му. Марго също се разсмя — за пръв път през този ден, осъзна тя.

— Е, достатъчно за примитивната медицина — добави с известна тъга Фрок. — По онова време работата на открито все още беше забавна. — Той се умълча за момент. — Нали знаете, в новата изложба „Суеверие“ ще има цял раздел за племето ки — продължи той. — Разбира се, всичко ще бъде ужасно преувеличено за широката публика. Привлекли са някакъв млад, току-що завършил Харвард колега като уредник на изложбата. Дочух, че е по-наясно с компютрите и маркетинга, отколкото с чистата наука.

Фрок отново се размърда в инвалидната количка.

— Така или иначе, госпожице Грийн, мисля, че описаното от вас ще бъде чудесен принос към вашата работа. Предлагам ви да се снабдите с мостри от растения от кирибиту в хербария и да се обосновете с тях.

Марго вече събираше нещата си, но Фрок отново заговори:

— Лоши произшествия тази сутрин.

Марго кимна.

Фрок остана безмълвен за момент.

— Боя се за музея — добави накрая той.

Думите му я изненадаха.

— Били са братчета. Истинска трагедия за семейството. Но скоро всичко ще заглъхне — както винаги.

— Не мисля — отвърна Фрок. — Чух за състоянието на телата. Приложената сила е… от ненормално естество.

— Сигурна съм, че точно вие не допускате, че е диво животно.

Може би Фрок действително беше побъркан, както твърдяха всички.

Той се усмихна.

— Скъпа моя, не правя никакви предположения. Ще изчакам по-нататъшните доказателства. В момента само се надявам тази неприятност да не повлияе върху избора ви дали да останете в музея. О, да, с истинско прискърбие узнах за кончината на баща ви. Но у вас личат три дарби, които са задължителни за един първокласен изследовател: усет какво да търси, усет къде да го търси и стремеж да изведе докрай теориите си. — Той приближи инвалидната си количка до нея. — Академичното усърдие е точно толкова важно, госпожице Грийн, колкото усърдието при изследване на открито. Никога не го забравяйте. Вашите технически умения и лабораторната ви работа са отлични. Би било жалко, ако нашата професия се лиши от човек с такъв талант.

Марго изпита смесени чувства на благодарност и раздразнение.

— Благодаря ви, доктор Фрок — отвърна тя. — Оценявам добрите ви думи… и вашата загриженост.

Ученият махна с ръка и Марго се сбогува. Но щом доближи вратата, Фрок отново заговори.

— Госпожице Грийн?

— Да?

— Моля, бъдете внимателна.

7

Пред вратата едва не се сблъска със Смитбек. Той се приведе над нея и намигна дяволито.

— Какво ще кажеш да хапнем?

— Не — отвърна Марго. — Много съм заета.

Два пъти за един ден — не беше сигурна дали би могла да понесе толкова голяма доза „Смитбек“.

— Хайде! — настоя той. — Научих още някои зловещи подробности за убийствата.

— Струва си.

Тя ускори крачка по коридора, раздразнена, че е успял да разпали любопитството й. Смитбек сграбчи ръката й.

— Казаха ми, че сервират много вкусна запечена във фурна лазаня в ресторанта.

Той я поведе към асансьора.

Ресторантът беше пълен с обичайната тълпа от уредници, мускулести пазачи, които разговаряха на висок глас, техници и препаратори в бели лабораторни облекла. Един уредник показваше мостри на насядалите около една маса негови колеги, които възклицаваха в израз на възхищение и интерес. Марго огледа мострите отблизо. Бяха паразитни червеи в буркани с мътен формалдехидов разтвор.

Седнаха и Марго се зае да разреже препечената кора на лазанята си.

— Точно както ти обещах — каза Смитбек, взе едно парче с ръка, отхапа един ъгъл от него и го схруска. — Най-малко от девет часа сутринта ги запарват.

Той задъвка шумно.

— Полицията най-после направи официално изявление. Снощи тук са извършени две убийства. Блестящо е, че го проумяха! Помниш ли всички онези въпроси на репортерите за диви животни? Е, не е изключено да са умъртвени от диво животно.

— Не докато се храня — прекъсна го Марго.

— Точно така. Буквално са разкъсани.

Марго го изгледа.

— Моля те!

— Не те будалкам — продължи Смитбек. — Правят всичко възможно да решат по-бързо случая, особено заради предстоящата изложба. Ченгетата са привлекли специален коронер. Можела да чете по зеещи рани от нокти, както Хелън Келър разчита брайловото писмо.

— По дяволите, Смитбек! — изруга Марго и пусна вилицата си. — Писна ми от кавалерското ти поведение и от кървавите подробности, които ми сервираш, докато се храня. Не е ли възможно първо да приключа с обяда и след това да чуя всичко това?

— Както ти казах — продължи Смитбек, пренебрегвайки избухването й, — по всяка вероятност е специалист по едри котки. Доктор Матилда Живиц. Ама че име, а! Сигурно е дебела.

Въпреки раздразнението Марго едва потисна усмивката си. Смитбек може и да беше досадник, но все пак забавен досадник. Тя избута таблата си.

— Как научи всичко това?

Смитбек се ухили.

— Имам си източници. — Той напъха поредното парче лазаня в устата си. — Всъщност срещнах един приятел, който пише за „Нюз“. Някой се е добрал до информацията чрез свой познат в полицейското управление. Всички следобедни вестници ще я публикуват. Можеш ли да си представиш физиономията на Райт, когато разбере? О, Господи!

Смитбек се изкикоти кратко, преди отново да напълни устата си. Беше приключил със своята порция и се прехвърли на лазанята на Марго. Беше кльощав, а се хранеше като звяр.

— Но как е възможно див звяр да се разхожда свободно из музея? — възкликна Марго. — Пълен абсурд.

— Нали? А това: докарали са човек с хрътка, за да залови копелето.

— Сега вече ме будалкаш.

— Не и аз. Попитай когото искаш от пазачите. В тази сграда има милиони квадратни метра, из които може да скита една едра котка, включително няколко километра вентилационни шахти, достатъчно големи, за да пълзи човек из тях. А под музея е пълно с изоставени тунели. Заели са се съвсем сериозно.

— Тунели?

— Ъхъ. Не прочете ли статията ми миналия месец? Първият музей е построен върху артезианско мочурище, което не можело да бъде пресушено. Затова са издълбали всички тези тунели, за да отклоняват водата. След като оригиналният музей изгорял през 1911 г., построили върху основите му сегашния. Подземията са огромни и на много нива… Голяма част от тях дори не са електрифицирани. Съмнявам се дали е останал жив човек, който да познава разположението им.

Смитбек налапа последното парче от лазанята и побутна таблата встрани.

— А и всички тези слухове за музейния звяр…

Всеки служител в музея беше чувал тази история. Работници по поддръжката, които работеха до късно през нощта, го бяха съзирали с периферното си зрение. Помощник-уредници го бяха забелязвали да се прокрадва из сенките, докато крачеха из слабо осветените коридори, спускайки се към помещенията с мостри. Никой не знаеше какво точно представлява или откъде се е появил, но някои твърдяха, че преди няколко години звярът убил един мъж.

Марго реши да смени темата.

— Рикман още ли те притеснява?

При споменаването на името й Смитбек направи гримаса. Марго знаеше, че Лавиния Рикман, шеф на връзките с обществеността в музея, беше ангажирала Смитбек да напише книгата. Освен това беше орязала авансирането и хонорара му. Независимо че не беше доволен от някои клаузи в сключения договор, изложбата обещаваше да се окаже толкова успешна, че благодарение на нея продажбите на книгата като нищо биха могли да се изкачат до шестцифрено число. За Смитбек сделката далеч не беше неизгодна, помисли си Марго, особено на фона на съвсем скромния успех на предишната му книга за Бостънския аквариум.

— Рикман? Притеснения? — Смитбек изсумтя. — О, Господи! Тя е самата дефиниция на притесненията. Слушай, искам да ти прочета нещо.

Той измъкна няколко листа от една тетрадка.

— „Когато доктор Кътбърт сподели идеята за изложба на тема «Суеверие» с директора на музея, Райт силно се впечатли. Бяха налице всички предпоставки за сензационен успех — нещо от сорта на «Съкровищата на крал Тут» или «Седемте нива на Троя». Райт се досети, че това означава много пари за музея и несравнима с нищо възможност за получаване на субсидии чрез корпоративно и правителствено спонсориране. Но някои от по-възрастните уредници не бяха убедени — за тях изложбата имаше привкус на сензация“. — Смитбек приключи с четенето. — Виж какво направи Рикман.

Той й подаде листа. Абзацът беше зачеркнат по диагонал, а в полето беше написано с дебел червен маркер: „НЕ!“

Марго се изкикоти.

— Какво толкова смешно има? — възмути се Смитбек. — Тя издевателства над ръкописа ми. Погледни това.

Той заби пръст върху друга страница.

Марго тръсна глава.

— Тя иска всичко да е в изгода на музея. Вие двамата никога няма да сте на едно и също мнение.

— Тя ме влудява. Отстранява всичко, в което има и най-незначителна полемика. Иска през цялото време да разговарям единствено с тази мижитурка, дето организира изложбата. Знае, че той ще ми каже само онова, което му нареди неговият шеф Кътбърт. — Смитбек се приведе съзаклятнически към нея. — Не си срещала подобен доносник в живота си. — Той вдигна очи и изпъшка. — О, Господи, ето го!

До масата изникна млад възпълничък мъж с очила в рогови рамки, закрепил таблата си върху изтъркана кожена чанта за книжа.

— Мога ли да седна при вас? — попита скромно той. — Боя се, че това е единственото свободно място в цялото заведение.

— Разбира се — отвърна Смитбек. — Сядай. Тъкмо говорехме за теб. Марго, запознай се с Джордж Мориарти. Това е човекът, който организира изложбата „Суеверие“. — И той размаха листовете срещу Мориарти. — Виж какво е направила с ръкописа ми Рикман. Единственото, което не е задраскала, са твоите цитати.

Мориарти прегледа набързо страниците и погледна Смитбек с почти детинска сериозност.

— Не съм изненадан — каза той. — Кому е нужно да изкарваш наяве кирливите ризи на музея?

— Хайде стига, Джордж! Тъкмо това прави една история интересна!

Мориарти се извърна към Марго и попита:

— Вие сте тази, която се занимава с етнофармакология, нали?

— Точно така? — отвърна тя поласкана. — Откъде знаете?

— Интересувам се от постиженията в тази област. — Той се усмихна и я погледна за миг. — В изложбата има няколко витрини, посветени на фармакологията и медицината. Всъщност исках да поговорим за една от тях.

— Разбира се. За какво по-точно?

Марго огледа Мориарти по-подробно. Напълно отговаряше на средностатистическия музеен служител: среден ръст, леко закръглен, нормално кестенява коса. Смачканото му яке от груб вълнен плат се различаваше от общоприетите за музейните служители казионни дрехи в меланж. Единствените необичайни неща бяха масивният ръчен часовник с форма на слънчев часовник и очите му — необикновено светлокафяви и излъчващи интелигентност иззад роговите рамки.

Смитбек се приведе напред и се втренчи раздразнително в двамата.

— Е, бих искал да остана и да проследя развоя на тази очарователна сцена, но в сряда ми предстои интервю с някого в залата за буболечки и трябва да довърша последната си глава. Джордж, не подписвай никакви договори за филми за тази твоя изложба, без преди това да го обсъдиш с мен.

Той се надигна със сумтене и тръгна към вратата, лъкатушейки между масите.

8

Джонатан Хам огледа втренчено подземния коридор през дебелите стъкла на очилата си, които силно се нуждаеха от почистване. Около нахлузените върху ръцете му черни ръкавици бяха омотани ремъци, а в краката му послушно клечаха две ловджийски кучета. До него стояха помощникът му и лейтенант Д’Агоста, който държеше изпоцапани и изпомачкани хелиографни чертежи, а двамата полицаи се бяха подпрели на стената зад него. Върху раменете им висяха казионни полицейски ремингтъни дванайсети калибър.

Д’Агоста запрелиства чертежите с шумолене.

— Не надушват ли накъде да тръгнат? — попита с раздразнение той.

Хам въздъхна дълбоко.

— Кучета. Все пак са кучета. И не попадат на следа. От самото начало не са попадали на добра следа. Или по-скоро попадат на прекалено много следи.

Д’Агоста изсумтя, измъкна една овлажнена пура от джоба на сакото си и я насочи към устата си, но засече погледа на Хам.

— О, да — смути се той.

И напъха пурата обратно в джоба си.

Хам подуши въздуха. Беше влажен, което беше добре. Но това беше единственото добро нещо в цялата тази разходка. Най-напред обичайната полицейска тъпота: „Що за кучета са това? Искахме хрътки.“ Това са хрътки, бе обяснил той, пъстра синя хрътка и черно-кафява хрътка. При подходящи условия тези кучета можеха да открият заблуден турист след фъртуна, оставила еднометрови преспи. Но това, помисли си Хам, далеч не са най-подходящите условия.

Мястото на престъплението беше съсипано, както обикновено. Химикали, спрейове, тебешир, тълпи от народ, които влизат и излизат. Освен това основата на стълбището беше буквално подгизнала от кръв. Дори сега — около осемнайсет часа след убийството — във въздуха се усещаше задушливата миризма на кръв, която възбуждаше кучетата.

Най-напред се опитаха да открият следа на самото място на престъплението. Не успяха и Хам предложи да потърсят следа в по-широк периметър около местопрестъплението, надявайки се да я доловят при оттеглянето от него.

Кучетата не бяха обучени да работят на закрито. Естествено беше да се объркат. Но вината не беше негова. Полицаите дори не му казваха дали търсят човек или животно. Сигурно и те не знаеха.

— Да тръгнем насам — обади се Д’Агоста.

Хам подаде ремъците на помощника си, който тръгна след забилите носове в пода хрътки.

След това кучетата се разлаяха срещу една зала, пълна с кости на мастодонти, и когато отвориха вратата, миризмата на парадихлорбензинов консервант, която блъвна отвътре, стана причина за половинчасовото забавяне, докато кучетата възстановят обонянието си. А това беше само първата от цяла редица зали, пълни с животински кожи, горили във формалдехид, фризери с животински образци и претъпкан с човешки скелети склад.

Стигнаха до свод с отворена метална врата, зад която се спускаше каменно стълбище. Стените бяха варосани, а стълбището беше мрачно.

— Това сигурно е пандизът — изкикоти се един от полицаите.

— Отвежда в подземията — каза Д’Агоста, след като огледа скицата.

После махна с ръка към другия полицай, който му подаде дълго фенерче.

Късото стълбище ги отведе до тунел с тухлени стени, иззидани под формата на рибена кост, висок колкото човешки ръст. Преследвачът пристъпи с кучетата отпред, а Д’Агоста и Хам го последваха. Двамата полицаи бяха най-отзад.

— На пода има вода — каза Хам.

— И какво? — попита Д’Агоста.

— Ако тук е текла вода, няма да има следа.

— Предупредиха, че може да има локви — отвърна Д’Агоста. — Наводнява се само при валежи, а скоро не е валяло.

— Това е успокоително — съгласи се Хам.

Стигнаха до кръстовище, където се събираха четири тунела, и Д’Агоста се спря да погледне чертежа.

— Тъкмо си мислех, че трябва да се ориентирате — подхвърли Хам.

— Нима? — отвърна Д’Агоста. — Е, имам изненада за вас. Тези карти не обхващат подземията.

Едно от кучетата изскимтя и започна да души като обезумяло, което привлече вниманието на Хам.

— Насам. Бързо.

И двете кучета изскимтяха.

— Надушили са нещо! — обяви Хам. — Следата изглежда прясна. Вижте как е настръхнала козината им! Насочете светлината натам, не виждам нищо.

Кучетата бяха наострили уши и опъваха с все сила ремъците, вирнали носове във въздуха.

— Вижте, вижте! — възкликна Хам. — Следата е във въздуха. Усещате ли свежия въздух по бузите си? Трябваше да доведа болонките. Ненадминати са при въздушна следа!

Полицаите се промъкнаха покрай кучетата — единият с насочено напред фенерче, другият с готова за стрелба пушка. Тунелът пред тях отново се разклони и кучетата се втурнаха надясно.

— Задръжте ги, господин Хам, нататък може да има убиец — предупреди Д’Агоста.

Кучетата се разлаяха оглушително.

— Седни! — извика помощникът. — Долу! Кастор! Полукс! Долу, да ви вземат дяволите! — Кучетата се мятаха напред, без да обръщат никакво внимание на заповедите. — Хам, нуждая се от помощ!

— Какво ви прихваща? — изкрещя Хам, пристъпи към обезумелите кучета и се опита да сграбчи нашийниците. — Кастор, долу!

— Накарай ги да млъкнат! — изкрещя Д’Агоста.

— Измъкна се! — извика помощникът.

Едното куче препусна напред в мрака.

Спуснаха се след заглъхващия кучешки лай.

— Усещате ли? — възкликна Хам и се закова на място. — Исусе Христе, надушвате ли?

Облъхна ги остра смрадлива воня. Останалото куче подскачаше и се мяташе от възбуда, докато накрая се освободи.

— Полукс! Полукс!

— Чакай! — викна Д’Агоста. — Забрави за секунда проклетите кучета. Да въдворим малко ред тук. Вие двамата минете отпред. Свалете предпазителите.

Двамата полицаи заредиха пушките.

В ехтящия мрак пред тях лаенето стана насечено и накрая престана. Възцари се миг тишина. После от тъмния като в рог тунел се понесе ужасяващ писък — сякаш оглушително изсвистяха гуми. Двамата полицаи се спогледаха. Звукът прекъсна внезапно, както се беше появил.

— Кастор! — изкрещя Хам. — О, Господи! Ранен е!

— Стой тук, по дяволите, Хам! — изрева Д’Агоста.

В този момент от мрака пред тях се метна някакъв силует и едновременно блеснаха две светкавици, придружени от два оглушителни взрива, които отекнаха и замряха в тунела. Надвисна напрегната тишина.

— Проклет идиот, застреля кучето ми — промълви тихо Хам.

Полукс лежеше проснат на два метра пред тях, а от главата му бликаше кръв.

— Нахвърли се право срещу мен… — оправда се единият от полицаите.

— Исусе Христе! — прекъсна го Д’Агоста. — Млъкнете най-после. Там все още има нещо.

Откриха другото куче на стотина метра навътре в тунела. Беше разкъсано почти на две и червата му бяха изтекли навън.

— Господи, погледни това — изпъшка Д’Агоста.

Хам не отговори нищо.

Точно зад кучето тунелът се разклоняваше. Д’Агоста не откъсваше поглед от трупа.

— Без кучетата не можем да разберем накъде е тръгнало — каза накрая той. — Да се махаме оттук, по дяволите, и да оставим експертите да се оправят с тази каша.

Хам не каза нищо.

9

Останал неочаквано насаме с Марго в ресторанта, Мориарти се почувства още по-неловко.

— Е? — подкани го тя след кратко мълчание.

— Всъщност аз исках да разговарям с вас за работата ви.

— Наистина?

Марго не беше свикнала някой да проявява интерес към заниманията й.

— Е, косвено. Витрините по примитивна медицина са готови, освен една. Получихме страхотна колекция от шамански растения и изделия от Камерун, която искаме да подредим в последната витрина, но са зле документирани. Ако се съгласите да хвърлите едно око…

— С огромно удоволствие — отвърна Марго.

— Великолепно! Кога?

— Защо не веднага? Имам малко време.

Двамата излязоха от служебния ресторант и тръгнаха по дълъг сутеренен коридор, покрай чиито стените се простираха тътнещи тръбопроводи, а през няколко крачки подминаваха поредната заключена врата. На една от вратите имаше табела „СКЛАД ЗА ДИНОЗАВРИ №4 — ГОРЕН ДЖУРАСИК“. Повечето кости на динозаври и други сбирки от вкаменелости бяха складирани в сутерена, тъй като — така беше чувала — огромното им тегло би срутило високите етажи.

— Колекцията е в едно хранилище на шестия етаж — съобщи с нотка на извинение Мориарти, докато влизаха в един от товарните асансьори. — Надявам се да успея да го открия. Знаете какъв лабиринт от складове е там горе.

— Чухте ли нещо повече за Чарли Прайн? — тихо попита Марго.

— Не много. Очевидно не е заподозрян. Но предполагам, че скоро няма да го видим. Преди обяд доктор Кътбърт ми каза, че е ужасно травмиран. — Мориарти тръсна глава. — Кошмарна история.

На петия етаж Марго тръгна след него по един широк коридор, а после нагоре по метално стълбище. Тесните, лъкатушещи като лабиринт коридорчета бяха точно под покрива на музея. От двете страни се редуваха ниски метални врати, зад които се намираха херметично затворените хранилища с нетрайни антроположки колекции. В миналото периодично бяха впръсквали в тях отровни цианови съединения, за да унищожават вредителите и бактериите, но сега съхранението им се осъществяваше чрез по-изтънчени методи.

Лъкатушейки из тесните коридорчета, двамата подминаха множество струпани край стените предмети: резбовано бойно кану, няколко тотема, редица от разсечени цилиндрични пънове. Беше използван всеки квадратен сантиметър от простиращото се на един милион квадратни фута складово пространство, включително стълбищата, коридорите и кабинетите на младшите уредници. От наброяващите около петдесет милиона артефакти и мостри само около пет процента се намираха в изложбените зали. Останалите бяха достъпни единствено за учени и изследователи.

Нюйоркският Музей за естествена история се състоеше от няколко огромни сгради, свързвани една с друга през годините, за да се стигне до настоящия неизбродим, проснал се върху огромна площ архитектурен конгломерат. Щом преминаха в съседната сграда, таванът стана по-висок и тясната котешка пътечка се превърна в разклонен коридор. През мръсните прозорчета на покрива се процеждаше мътна светлина, която се отразяваше върху подредените по рафтовете гипсови отливки на аборигенски лица.

— Божичко, това място е огромно! — промълви Марго, внезапно усетила хладната вълна на страха, и с облекчение си помисли, че се намира седем етажа над мрачните помещения, където бяха намерили смъртта си двете момченца.

— Най-огромното на света — каза Мориарти, докато отключваше една врата с табела „ЦЕН. АФРИКА, Д–2“.

Той светна 25-ватова крушка без абажур. Марго огледа тясната стаичка, натъпкана с маски, шамански хлопки, боядисани и украсени кожи и цял сноп дълги колове с набучени изрисувани глави. До една от стените имаше цяла редица дървени шкафове. Мориарти кимна към тях.

— Растенията са там. Останалото са шамански принадлежности. Това е огромна колекция, но антропологът Ийстман, който е събирал камерунските материали, не е проявил кой знае каква стриктност по отношение на документирането.

— Това е невероятно! — възкликна Марго. — Изобщо нямах представа…

— Слушай — прекъсна я Мориарти, — когато започнахме проучванията за тази изложба, няма да повярваш какви неща открихме. Само в тази секция има стотина антроположки хранилища и съм готов да се обзаложа, че някои от тях не са отваряни от четирийсет години.

Мориарти изведнъж се въодушеви и придоби самоувереност. На Марго й хрумна, че ако захвърли грубото вълнено яке, свали няколко килограма и смени роговите рамки с лещи, ще стане дори симпатичен.

Мориарти не спираше да говори.

— Миналата седмица открихме един от крайно малкия брой съществуващи образци за юкахирско пиктографско писмо — точно зад онази врата! Щом ми се отвори малко свободно време, ще напиша съобщение за списанието.

Марго се усмихна. Човекът говореше така въодушевено, сякаш беше открил неизвестна пиеса на Шекспир. Беше сигурна, че материалът му би заинтригувал едва десетина читатели на „Списание за американска антропология“. Но ентусиазмът на Мориарти беше симпатичен.

— Както и да е — продължи той, намествайки очилата върху носа си, — имам нужда от малко помощ, за да подредя по смислен начин тези камерунски неща в изложбената витрина.

— Какво искаш от мен? — попита Марго, забравяйки за момент следващата глава от дисертацията си.

Ентусиазмът му се оказа заразителен.

— Не е сложно — отвърна Мориарти. — Направил съм груб сценарий за витрината.

Той измъкна някакъв документ от чантата си.

— Ето — продължи той, прокарвайки пръст по заглавната страница, — тук е уточнено какво целим да покажем с тази витрина. Наричаме го сюжет. От теб се иска само да го поизчистиш и да включиш някои от принадлежностите и растенията.

Марго прегледа документа. Започна дай се струва, че подобен ангажимент бий отнел доста повече време, отколкото предполагаше.

— Колко време ще ни отнеме това?

— О, максимум десетина-петнайсет часа. Ето ти каталога и няколко описания. Но трябва да побързаме. Откриването е след няколко дни.

Тя отново си спомни за следващата глава.

— Чакай малко! Това е много работа, а аз имам да пиша дисертация.

Появилото се недоумение върху лицето на Мориарти беше почти комично. Дори не беше му минало през ума, че тя може да има и други ангажименти.

— Искаш да кажеш, че няма да можеш да помогнеш?

— Може и да опитам да отделя малко време — смотолеви тя.

Лицето му засия.

— Страхотно! Докато сме на шестия етаж, нека ти покажа още някои неща.

Заведе я до друго хранилище и отключи. Вратата се отвори със скрибуцане и разкри поразителна колекция от боядисани биволски черепи, хлопки, пера и цяла редица от скелети, които й се сториха гарванови, завързани с ивици сурова кожа.

— Господи! — задъхана от изумление промълви Марго.

— Това тук е цяла религия! — каза Мориарти. — Почакай да видиш какво избрахме. Тези неща не са включени. Разполагаме с една от най-добрите ризи „Слънчев танц“ в света. Погледни това! — Той отвори едно чекмедже. — Оригинални записи на восъчен цилиндър на цикъл песни „Слънчев танц“ от 1901 г. Прехвърлихме ги на лента и ще озвучим с тях Сиукската зала. Какво ще кажеш? Страхотна изложба, а?

— Причини голяма суматоха в музея — отвърна предпазливо Марго.

— Всъщност няма причина за толкова спорове, както си мислят някои хора — каза Мориарти. — Не виждам защо науката и забавлението да не си подадат ръка.

Марго не се въздържа.

— Обзалагам се, че твоят шеф Кътбърт иска от теб тъкмо това.

— Винаги е смятал, че една изложба трябва да е по-достъпна за широката публика. Хората ще посетят тази, защото очакват да видят призраци и таласъми, и ще го получат. Но ще си тръгнат с много повече, отколкото би могла да се надяваш. Освен това изложбата ще донесе много пари на музея. Какво лошо има?

— Нищо — усмихна се Марго.

Предпочете да остави споровете на Смитбек.

Но Мориарти не беше приключил.

— Знам, че значението на думата „суеверие“ дразни някои хора — продължи той. — Има привкус на манипулация. И не е лъжа, че някои от похватите, които използваме в изложбата, са… е, малко сензационни. Но една изложба „Аборигенска религия“ не би предизвикала интерес, не е ли така?

Той я гледаше в очакване на съгласието й.

— Не мисля, че някой има нещо против заглавието — отвърна Марго. — Струва ми се, че според някои хора целите ви не са изцяло научни.

Той тръсна глава.

— Само за свадливите одъртели уредници и ексцентриците. Като Фрок например. „Суеверие“ беше предпочетена вместо предложението за изложба за еволюцията. Естествено, че няма да каже добра дума за нея.

Усмивката на Марго повехна.

— Доктор Фрок е блестящ антрополог — отсече тя.

— Фрок? Доктор Кътбърт твърди, че напълно се е провалил. Откачен маниак, както обича да казва за него.

Мориарти изрече фразата с шотландския акцент на Кътбърт и думите отекнаха неприятно из сумрачните коридори.

— Не мисля, че Кътбърт е дори наполовина толкова гениален, колкото ти се струва — натърти Марго.

— Моля те, Марго. Та той е върхът!

— Не и в сравнение с Фрок. А ефекта Калисто? — попита Марго. — Това е едно от най-уникалните съвременни постижения.

— А разполага ли поне с едно доказателство в подкрепа на хипотезите си? Срещала ли си доказателство за някакъв непознат чудовищен вид, който се разхожда по земята? — Мориарти тръсна рязко глава и очилата му се плъзнаха рисковано по носа му. — Теоретични измислици. Разбира се, теорията има своето място, но трябва да бъде подкрепена с конкретни доказателства. А и този негов сътрудник Грег Кавакита само го насърчава с екстраполиращата програма, която разработва. Предполагам, че Кавакита има своите основания. Но наистина е жалко такъв феноменален интелект да допуска подобни злощастни отклонения. Да вземем новата книга на Фрок „Фрактална еволюция“? Дори самото заглавие по-скоро подхожда на детска компютърна игра, отколкото на сериозен научен труд.

Марго го изслуша с нарастващо раздразнение. Може би в края на краищата Смитбек имаше право по отношение на Мориарти.

— Имайки предвид — отвърна тя — отношенията ми с доктор Фрок, предполагам, че няма да имаш желание да се забърквам с тази изложба. Бих могла да включа прекалено много измислици в сценария.

Тя се обърна, излезе с бързи крачки през вратата и продължи по коридора.

Мориарти стоеше като попарен. Едва сега си спомни, че Фрок е главният й научен консултант, но вече беше твърде късно. Той изтърча след нея и запелтечи:

— О, не, не, нямах предвид… Моля те, аз просто… Много добре знаеш, че Фрок и Кътбърт не се погаждат. Вероятно съм се повлиял.

Изглеждаше толкова смутен, че Марго усети как гневът й се оттегля.

— Не предполагах, че отношенията им са чак толкова обтегнати — каза тя и даде възможност на Мориарти да я спре.

— О, да. От доста време. Сама знаеш, че откакто Фрок се захвана с този негов ефект Калисто, звездата му в музея започна да залязва. Сега е шеф на отдел само на думи, а Кътбърт дърпа конците. Разбира се, аз познавам само едната страна на историята. Наистина съжалявам. Ще направиш тази витрина заради мен, нали?

— При условие че ме измъкнеш от този лабиринт. Трябва да се върна на работното си място.

— О, разбира се. Съжалявам — с готовност се съгласи Мориарти.

Гафът, който беше допуснал, възвърна цялата му плахост и докато се връщаха по обратния път към петия етаж, не каза нито дума.

— Разкажи ми малко повече за твоята изложба — опита се да го предразположи Марго. — Чух нещичко за някакви баснословно редки експонати, които ще бъдат показани.

— Предполагам, че имаш предвид материалите за племето котога — каза Мориарти. — Една-единствена експедиция е открила следи от тях. Статуетката на техния митичен звяр Мбун е едно от бижутата на изложбата. — Той се поколеба. — Или по-скоро ще бъде едно от бижутата на изложбата. Все още не е изложена.

— Наистина ли? — попита Марго. — Бавиш нещата до последната секунда?

— Ситуацията е малко необичайна — отвърна Мориарти. — Чуй ме, Марго, това не е за широката публика. — Отново се запромъкваха през тесните коридорчета и Мориарти понижи глас. — Напоследък от високите етажи проявяват голям интерес към артефактите на племето котога. Хора като Рикман, Кътбърт… дори Райт, струва ми се. Възникна полемика дали изобщо материалите трябва да бъдат включени в експозицията. Със сигурност си чувала приказките за някакво проклятие над статуетката и подобни глупости?

— Не много — отвърна Марго.

— Експедицията, която открила материалите на котога, преживяла трагедия — продължи Мориарти — и оттогава никой не се беше приближавал до тях. Били затворени в оригиналните сандъци. Едва миналата седмица всички сандъци бяха извадени от подземното помещение и преместени в зоната за сигурност. Оттогава никой не е имал достъп до тях и не съм ги подготвил за изложбата.

— Но защо са ги преместили? — настоятелно попита Марго.

Двамата влязоха в асансьора. Мориарти изчака вратата да се затвори, преди да отговори.

— Явно наскоро е бърникано в сандъците.

— Какво? Искаш да кажеш, че някой се е вмъкнал?

Мориарти я изгледа вторачено с неизменния израз на изумление, което излъчваха късогледите му очи.

— Не съм казал подобно нещо — отвърна той.

Натисна бутона и асансьорът се понесе надолу.

10

Д’Агоста изпитваше огромно желание двойният чили-чизбургер в стомаха му да го няма. Не че го притесняваше — засега, — но усещането не беше твърде приятно.

Помещението беше просмукано с характерната за подобни места миризма. Всъщност вонеше. Никакви дезинфекционни средства на света не биха могли да прикрият миризмата на смърт. Не помагаше и това, че стените на Службата за съдебна медицина бяха боядисани в зелен цвят като от повръщано. Нито пък празната в момента огромна носилка на колела, спряла като неканен гост под ярките прожектори в залата за аутопсии.

Мислите му бяха прекъснати от влизането на едра жена и двама мъже. Д’Агоста забеляза елегантните очила и русите кичури, които се показваха изпод хирургическата шапчица. Жената приближи и подаде ръка, присвила в професионална усмивка начервените си устни.

— Доктор Живиц — представи се тя и стисна ръката му със смазваща сила. — Вие трябва да сте Д’Агоста. Това е асистентът ми доктор Фред Грос. — Живиц посочи нисък мършав мъж. — А това е нашият фотограф Делбърт Смит.

Делбърт кимна, притискайки един „4×5 Диърдорф“ към гърдите си.

— Вероятно често идвате тук, доктор Живиц? — попита Д’Агоста, изпитал неочаквано желание да каже нещо, каквото и да било, само и само да поотложи неизбежното.

— Нюйоркската служба за съдебна медицина е моят дом, когато не съм си у дома — отвърна с все същата усмивка Живиц. — Моята област е — как да се изразя — специалната експертиза. Независимо за кого. Свършваме си работата и изпращаме резултатите. След това научавам от вестниците за какво става дума. — Тя го изгледа преценяващо. — Виждали сте подобни неща, нали?

— О, да — отвърна Д’Агоста. — Непрекъснато.

Бургерът в стомаха му сякаш беше от олово. Защо не помисли по-рано каква е програмата му след обяд, преди да се натъпче като прасе?

— Това е добре. — Живиц разлисти бележника си. — Да видим имаме ли родителското съгласие. Добре. Всичко изглежда наред. Фред, започни с 5-Б.

Тя нахлузи един след друг три чифта каучукови ръкавици, постави си маска и очила и облече пластмасова престилка. Същото направи и Д’Агоста.

Грос изтика носилката до хладилната камера и извади 5-Б. Неопределената форма в пластмасовия чувал се стори странна на Д’Агоста с необичайната си изпъкналост в единия край. Грос плъзна таблата с трупа върху носилката, премести я под осветлението, провери закачената на палеца на крака табелка и включи спирачката. Накрая постави кофа от неръждаема стомана под изходната тръба на носилката.

Живиц се занимаваше с увисналия над трупа микрофон.

— Проба, едно, две, три… Фред, Фред, този микрофон въобще не работи.

Фред се приведе на командния пулт.

— Не разбирам защо, всичко е наред.

Д’Агоста се изкашля.

— Не е включен — обади се той.

Последва кратко мълчание.

— Е — каза Живиц, — слава Богу, че сред нас има човек, който не е учен. Ако имате някакви въпроси или коментари, господин Д’Агоста, моля ви да обявявате името си и да говорите ясно към микрофона. Ясно ли е? Всичко се записва. Първо ще направя описание на трупа и след това ще се заемем с разрязването.

— Ясно — отвърна глухо Д’Агоста.

„Разрязване“. Беше свикнал да оглежда проснати на местопрестъплението трупове. Но когато почнеха да ги кълцат и да отстраняват пластовете… така и не можа да свикне с всичко това.

— Готови ли сме да започнем? Добре. Тук са доктор Матилда Живиц и доктор Фредерик Грос, денят е понеделник, двайсет и седми март, два часа и петдесет минути след обяд. Тук е и детективски сержант…

— Лейтенант Винсент.

— Лейтенант Винсент Д’Агоста от нюйоркското полицейско управление. Пред нас е…

Фред прочете надписа върху табелката:

— Уилям Хауърд Бриджмен, номер 33–А45.

— Свалям калъфа.

Твърдата пластмаса изпука. Надвисна кратка тишина. В съзнанието на Д’Агоста възникна гледката с изкорменото куче. „Номерът е да не се замисляш. Не мисли за своята Вини, чийто осми рожден ден е другата седмица“.

Живиц пое дълбоко въздух.

— Пред нас е труп на мъж… на момче от бялата раса, възраст около… ммм, дванайсет-тринайсет, височина… височината не мога да определя, тъй като е обезглавено. Вероятно метър и петдесет? Тегло около четиридесет килограма. Това е твърде приблизително. Състоянието на трупа е такова, че не виждам други характерни белези. Цветът на очите и чертите на лицето не могат да се определят заради масивната травма върху главата.

Никакви предишни рани или белези по стъпалата, краката и гениталиите. Фред, ако обичаш, почисти коремната област… Благодаря! Налице са неопределен брой разкъсвания върху лявата предна гръдна област под ъгъл сто и деветдесет градуса през ребрата, гръдната кост, завършващи в дясната част на коремната област. Масивна рана с дължина около шестдесет и широчина тридесет сантиметра. Малкото и голямото ребро изглеждат отделени от външната гръдна кухина и вътрешностите са изкормени в значителна степен. Гръдната кост е разцепена и гръдният кош е отворен. Масивен кръвоизлив в областта на аортата… трудно е да се установи преди почистване и подробен оглед… Фред, почисти края на гръдната кухина. От вътрешните органи ясно се виждат стомахът, тънките и дебелите черва. Ретроперитонеалните органи изглеждат на местата си… Изтрий врата, Фред. Във вратната област се забелязват следи от наранявания, няколко контузии, вероятно кръвотечение и възможна гръбначна дислокация. Преминавам към главата… Боже милостиви!

Фред се изкашля сред възцарилата се тишина.

— Главата е отсечена между аксиалния израстък и атласа. Цялата тилна и половината от теменната област на черепа са раздробени или по-скоро строшени и отстранени по необясним начин, като на мястото им зее отвор с приблизителен диаметър двадесет и пет сантиметра. Черепът е празен. Целият мозък като че ли е изпаднал или е изваден през отвора… Мозъкът, или по-скоро онова, което е останало от него, се намира в легенче вдясно от главата, но липсват каквито и да било следи от първоначалното му положение спрямо трупа.

— Открихме го на парчета близо до трупа — обади се Д’Агоста.

— Благодаря, лейтенант. Но къде е останалата част?

— Намерихме само това.

— Не. Нещо липсва. Направихте ли подробно описание на местопрестъплението?

— Разбира се — отвърна Д’Агоста, полагайки усилия да превъзмогне раздразнението си.

— Мозъкът е сериозно травмиран. Фред, подай ми скалпел две и напречен разширител, Мозъкът е прерязан по продължение на продълговатия мозък. Понсът на Вароли е запазен, но разкъсан. Върху малкия мозък личат повърхностни разкъсвания, но е запазен цял. Налице са незначителни следи от кръвоизливи, което подсказва травма след настъпване на смъртта. Главният мозък е напълно прекъснат от гръбначния, а самият той е разполовен и… погледни, Фред, няма никакъв таламус. И никаква хипофиза. Ето това е, което липсва.

— Какво е то? — попита Д’Агоста.

Насили се да погледне по-отблизо. Поставеният в легенче от неръждаема стомана мозък представляваше по-скоро някаква пихтиеста каша, отколкото твърде тяло. Той извърна глава. Бейзбол. Мисли си за бейзбол. Подаване, удар с бухалката…

— Таламуса и хипоталамуса. Телесните регулатори.

— Телесните регулатори — повтори Д’Агоста.

— Хипоталамусът регулира телесната температура, кръвното налягане, сърдечния пулс и метаболизма на мазнините и въглехидратите. Както и цикъла сън-будуване. Предполагаме, че контролира центровете за удоволствие и болка. Много сложен орган, лейтенант.

Тя го изгледа втренчено в очакване на следващия въпрос.

— Как осъществява всичко това? — принуди се да попита той.

— Хормони. Отделя стотици регулаторни хормони в мозъка и кръвния поток.

— Аха — отвърна Д’Агоста.

Той отстъпи назад. Бейзболната топка се извиси към центъра на игрището, централният защитник я върна обратно, вдигната ръкавица…

— Ела да погледнеш това, Фред — възкликна Живиц.

Фред се приведе над легенчето.

— Прилича на… Всъщност не знам…

— Хайде, Фред! — настоя Живиц.

— Ами, прилича почти на… — Фред направи пауза. — Като че ли е отхапано парче.

— Точно така. Фотограф! — Делбърт изтича. — Заснеми това.

По същия начин изглежда парче кекс, отхапано и изплюто от децата ми.

Д’Агоста се наведе напред, но не забеляза нищо особено в сивкавата кървава пихтия.

— Напомня полукръгла човешка захапка, но е по-едра и по-нащърбена от нормалното. Ще вземем разрез. Да направим проверка за наличието на слюнчени ензими, Фред — за всеки случай. Отнеси това в лабораторията и им кажи да го замразят и разрежат тук, тук и тук. Пет разреза на всяко. Да оцветят поне едно с еозинофил. Да оцветят едно със слюнчен активен ензим. И всичко останало, за което се досетите ти или те.

Щом Фред излезе, Живиц продължи:

— Разрязвам главния мозък наполовина. Задният дял е контузен при изваждането от черепа. Снимай. Върху повърхността личат три успоредни рани или белези на приблизително разстояние четири милиметра с дълбочина около сантиметър. Разтварям първата рана. Снимай. Лейтенант, виждате ли, че на повърхността следите са широки, а навътре се стесняват? Какво мислите?

— Не знам — отвърна Д’Агоста, надничайки малко по-отблизо.

„Просто един мъртъв мозък“, мина му през ума.

— Може би дълги нокти? Изострени към върха? Имате ли предвид потенциален убиец психопат?

Фред се върна от лабораторията и двамата продължиха работата си върху мозъка, което на Д’Агоста му се видя цяла вечност. Най-после Живиц нареди на Фред да го постави в хладилника.

— Сега ще направя оглед на ръцете — каза в микрофона тя.

Свали пластмасовата торбичка от дясната ръка и я разтвори внимателно. След това я повдигна и завъртя, оглеждайки ноктите.

— Под палеца, показалеца и безименния има чужда тъкан. Фред, три вдлъбнати предметни стъкла.

— Той е момче — обади се Д’Агоста. — Нормално е да има мръсно под ноктите.

— Може би, лейтенант — отвърна Живиц.

Тя изстърга материал изпод нокътя на всеки пръст поотделно и го постави във вдлъбнатините.

— Фред, стереообектива? Искам да ги огледам.

Живиц нагласи предметното стъкло на статива, надникна през окуляра и фокусира.

— Нормална на вид мръсотия под нокътя на палеца. Същото и при останалите. Фред, пълен анализ — за всеки случай.

По лявата ръка нямаше нищо особено.

— Сега — продължи Живиц — ще огледам надлъжната рана върху предната част на трупа. Дел, снимай тук, тук и тук и всичко, което сметнеш, че ще покаже най-добре раната. Крупни планове на местата на проникването. Убиецът сякаш е направил този У-образен разрез специално за нас, не мислите ли, лейтенант?

— Да — промълви Д’Агоста, преглъщайки с усилие.

Последваха няколко светкавици.

— Форцепс — разпореди Живиц. — Точно над лявото зърно започват три разкъсвания на гръдния кош, проникват навътре и разкъсват мускула. Ще отворя и ще огледам първата рана. Отваряй, Фред… Оглеждам раната. Откривам неопределена чужда материя. Фред, непромокаем плик? Напомня плат, може би от ризата на жертвата. Снимка.

Светкавицата изцъка, тя вдигна нагоре малко парченце, напомнящо окървавена марля, и го пусна в плика. Известно време продължи да оглежда, без да каже нищо.

— В дълбочината на мускула има друго парче чужда материя на около четири сантиметра точно под дясното зърно. Закрепено върху реброто. Изглежда твърдо. Снимка. Постави флагче, Фред.

Тя го измъкна и го вдигна нагоре — някакъв кървав къс на върха на издължения форцепс.

Д’Агоста се престраши да се приближи.

— Какво е това? Може би е добре да го изплакнем и да го огледаме?

Тя го погледна бегла усмивка.

— Фред, донеси ми стъкленица с дестилирана вода.

После пусна предмета и при разбъркването водата се оцвети в кафеникаво червено.

— Запази водата, ще проверим дали има още нещо в нея — каза тя и вдигна находката си срещу светлината.

— Исусе Христе! — промълви Д’Агоста. — Това е нокът. Шибан нокът.

Живиц се извърна към помощника си.

— Това ще е най-пикантният момент от записа, нали, Фред?

11

Марго тръсна книгите и листата върху дивана и погледна поставения над телевизора часовник: десет и петнайсет. Поклати глава. Какъв невероятен кошмарен ден! Допълнителните часове труд добавиха само три нови параграфа към дисертацията. А и оставаше още работа над текста за витрината на Мориарти. Въздъхна, изпитвайки съжаление, че даде съгласието си.

Неоновото осветление на магазина за алкохол от срещуположната страна на авенюто проникваше през единствения прозорец на всекидневната, оцветявайки стаята в електрик. Марго запали горното осветление, облегна се на вратата и бавно огледа безпорядъка. Обикновено поддържаше изключителен ред. Но тъй като вече цяла седмица не беше пипнала нищо, по всички мебели бяха струпани учебници, изпълнени със съчувствия писма, документи, обувки и пуловери. Мивката беше пълна със захвърлени картонени кутии с храна от китайския ресторант в партера. По дъсчения под бяха пръснати всевъзможни изследвания, а Е единия ъгъл кротуваше старата й пишеща машина „Роял“.

Бедняшкият квартал беше още една причина за настояванията на баща и да се прибере в Бостън. „Това място не е за момиче като теб, Мидж — повтаряше топ, използвайки детското и име. — И този музей не е добро място за работа. Всички тези затворени в клетки и буркани мъртви и препарирани животни! Що за живот е това? Върни се да работиш при мен. Ще ти вземем къща в Бевърли, а може и в Марбълхед. Там ще се чувстваш по-добре, Мидж, сигурен съм.“

Марго забеляза, че телефонният секретар мига, и натисна бутона.

„Обажда се Джан — започна първото съобщение. — Днес се върнах и току-що научих. Ужасно много съжалявам за смъртта на баща ти. Ще ти се обадя по-късно. Искам да поговорим. Чао.“

Тя изчака. Обади се нов глас: „Марго, майка ти е.“ Последва изщракване.

Тя стисна силно очи и пое дълбоко въздух. Няма да се обажда на Джан — поне засега. И на майка си няма да се обади — поне до утре. Знаеше какво ще и каже: „Трябва да се прибереш и да се заемеш с бизнеса на баща си. Той би искал това. Дължиш го и на двама ни.“

Обърна се, кръстоса крака пред машината и заби поглед в бележките на уредника, картотечните данни и списъците, които й даде Мориарти. Вдругиден трябваше да е готова, а следващата глава от дисертацията й трябваше да е завършена до другия понеделник.

В продължение на минута-две оглеждаше листата, опитвайки се да събере мислите си. Накрая започна да пише. След малко спря и се загледа в сумрака. Спомни си как баща й правеше омлети — единственото, което можеше да приготви — в неделните сутрини. „Хей, Мидж — подвикваше той, — не е зле за един одъртял бивш ерген, а?“

Със затварянето на магазина част от светлините угаснаха. Марго огледа графитите и обкованите с дъски прозорци. Баща й вероятно имаше право — бедността е тъжна работа.

„Бедност“. Тя тръсна глава, припомняйки си последния път, когато чу тази дума, и изражението, с което майка й я произнесе, Двете седяха в хладната мрачна кантора на изпълнителя на завещанието на баща й, изслушвайки всичките комплицирани основания защо дълговете по ипотеката и липсата на свързани е недвижимите имоти проекти налагат ликвидация, освен ако някой член на семейството не се заеме със спасяването на бизнеса.

Помисли за родителите на двете момченца. Сигурно и те са хранели големи надежди за тях, мина и през ума. Сега вече никога няма да изпитат разочарование. Нито щастие. След това мислите й се насочиха към Прайн. И кръвта по обувките му.

Изправи се и включи още осветление. Време е да приготви вечерята. Утре ще се заключи в кабинета си и ще довърши тази глава. Ще отдели време и за материала на Мориарти. И ще отложи вземането на решение — поне с още един ден. До следващата среща с Фрок, обеща си тя, ще вземе решение.

Телефонът иззвъня. Вдигна слушалката механично.

— Ало — каза тя и се заслуша в гласа отсреща. — О, здравей, мамо.

12

В Музея за естествена история се стъмваше рано. Към пет часа пролетното слънце вече клонеше към залез и тълпите започнаха да оредяват. Туристи, ученици и неспокойни родители се спускаха по мраморните стълбища към изходите. Много скоро отгласът от подвикванията и шумът от стъпките из сводестите зали замряха. Изложбените витрини угасваха една по една и със спускането на мрака върху мраморните подове проблясваха единствено отраженията на все още неугасените светлини.

Някакъв самотен пазач крачеше из една от дългите зали, поклащайки в ръка огромен синджир с ключове, и си тананикаше. Започваше смяната си и беше облечен в стандартната синьо-черна униформа на пазачите на музея. Музеят отдавна беше изгубил блясъка си.

„Тръпки ме побиват от това свърталище — помисли си той. — Ами онова изчадие там! Шибан туземен изрод. Кой, по дяволите, би платил, за да го погледне? Кой знае колко проклятия мъкне със себе си.“

Озъбената маска му се хилеше иззад мрачната витрина. Той избърза към следващото контролно табло и завъртя ключа. Контролният часовник регистрира „22:23“. Щом влезе в следващата зала, изпита обезпокоителното усещане — както често му се беше случвало, — че глухо отекващите му стъпки са придружени от нечие невидимо присъствие.

Приближи следващото контролно табло и завъртя ключа. Часовникът щракна и регистрира „22:34“.

До следващото табло му трябваха само четири минути, така че имаше шест минути за една цигара.

Спусна се по едно стълбище, заключи вратата зад себе си и надникна надолу към мрачния сутерен, където имаше отворена врата към едно от вътрешните дворчета. Посегна с ръка към ключа за осветление, но я дръпна. Няма смисъл да привлича вниманието. Стисна здраво металното перило и запристъпва надолу по стъпалата. В сутерена тръгна покрай стената, докато напипа една издължена хоризонтална дръжка. Натисна и усети да го облъхва хладният нощен въздух. Остави вратата открехната. Запали цигара марихуана и вдъхна с удоволствие лютивия дим. В отсрещната сводеста галерия мъждукаше някаква бледа светлинка. Едва доловимият тътен на уличното движение, приглушен иззад многото вътрешни стени, алеи и прегради, сякаш долиташе от друга планета. Усети топлата вълна на канабиса да се разлива по тялото му — щеше да изкара и тази безкрайна нощ. Допуши цигарата, метна фаса в тъмното, прокара пръсти през късо подстриганата си коса и се протегна.

Беше изкачил обратно стълбището до половината, когато чу вратата долу да се затръшва. Спря, полазиха го хладни тръпки. Отворена ли я остави? Не. По дяволите, ами ако някой го е забелязал? Все пак не би могъл да подуши миризмата от пушека, а в тъмното би си помислил, че е обикновена цигара.

Долови странна миризма на гнило, която нямаше нищо общо с тревата. Нищо не светна и не чу никакви стъпки по металните стъпала. Продължи към горната площадка.

Щом стъпи върху нея, долови някакво рязко движение по стълбата зад гърба си. Извърна се и някакъв мощен удар го запокити в стената зад него. Последното, което успя да види, бяха собствените му тъмни вътрешности, които потекоха върху стъпалата. В следващия миг престана да се пита откъде беше шурнала всичката тази кръв.

13

Вторник

Бил Смитбек седеше в масивното кресло и наблюдаваше мършавата и кокалеста фигура на Лавиния Рикман зад бюрото от брезов фурнир. Тя преглеждаше смачкания му ръкопис и потрепваше с два от лакираните си с червен лак нокти върху гланцирания плот. Смитбек знаеше, че потрепването на ноктите й не предвещава добри последици. Зад прозорците денят беше сив и навъсен.

Кабинетът и не беше типичен за музея. Обичайните за повечето кабинети купчини от хартии, списания и книги тук липсваха. По етажерките бяха подредени дреболии и украшения от пял свят: кукла разказвач от Ню Мексико, месингов Буда от Тибет, няколко марионетки от Индонезия. Стените бяха боядисани в учрежденско светлозелено и стаята ухаеше на боров освежител.

От двете страни на бюрото й, изискано и симетрично като храсти във френска градина бяха подредени всевъзможни антикварини уникати: преспапие от ахат, костен нож за отваряне на писма, японско резбовано украшение от слонова кост. А в средата на композицията се мъдреше самата Рикман, педантично приведена над ръкописа. На Смитбек му мина през ума, че гъстата й оранжева коса не подхожда на зелените стени.

Потропванего се ускори, а след това се забави. Накрая Рикман обърна последната страница, събра пръснатите листове и ги тръсна точно в средата на бюрото.

— Така — каза тя с лъчезарна усмивка. — Имам няколко незначителни въпроса.

— О! — беше реакцията на Смитбек.

— Например за раздела за апдекските жертвоприношения на хора. Прекалено спорел е. — Тя близна изящно пръста си и намери страницата. — Ето.

— Да, но в изложбата…

— Господин Смитбек, в изложбата темата е представена с вкус. А тук липсва вкус. Твърде драстично е.

Тя драсна със замах със свил „Меджик маркер“ по страницата.

— Но всичко е съвършено точно! — възрази Смитбек, потръпвайки вътрешно.

— Загрижена съм за акцентите, а не за точността. Нещо може да бъде съвършено точно, но неправилно акцентирано и по този начин да създаде погрешно впечатление. Разрешете да ви напомня, че в Ню Йорк живее многобройно латиноамериканско население.

— Това как би могло да засегне…

— Продължаваме нататък, раздела за Гилборг просто трябва да отпадне.

Тя драсна върху друга страница.

— Но защо?

Рикман се облегна назад.

— Господин Смитбек, експедицията на Гилборг беше нелеп провал. Търсеха остров, който не съществува. Един от участниците, както усърдно сте отбелязал, изнасилил туземка. Правим всичко възможно изобщо да не споменаваме експедицията на Гилборг в изложбата. Действително ли смятате за необходимо да документирате неуспехите на музея?

— Но техните колекции са изключителни! — колебливо възрази Смитбек.

— Господин Смитбек, не съм убедена, че схващате същността на възложената ви задача. — Последва продължително мълчание и потропването се поднови. — Наистина ли допускате, че музеят ви е наел и ви плаща да документирате провалите и спорните моменти?

— Но провалите и спорните моменти са част от науката, а и кой би прочел книга, която…

— Твърде много корпорации отпускат пари на музея и биха се разтревожили от известни неща — прекъсна го Рикман. — А има и докачливи етнически групи, които биха могли да се почувстват засегнати и да реагират.

— Но ние говорим за неща отпреди сто години, докато…

— Господин Смитбек, налага се да заявя съвсем откровено… — Тя замълча, после се надигна внезапно, обиколи бюрото и застана точно зад писателя. — Налага се да заявя, че изглежда ви е необходимо повече време, отколкото предполагах, за да проумеете нашата гледна точка. Вие не пишете книга за комерсиален издател. Казано направо, от вас се очаква същото благосклонно отношение, което проявихте към Бостънския аквариум при вашата предишна — хм — поръчка. — Тя застана пред Смитбек и приседна сковано на ръба бюрото. — Съществуват известни неща, които очакваме и при това сме в правото си да очакваме. Те са… — И започна да ги изброява с костеливите си пръсти: — Първо — никакви спорни моменти; второ — нищо, което би засегнало някое етническо малцинство; трето — нищо, което би увредило репутацията на музея. Толкова ли е неблагоразумие всичко това? — понижи глас тя и се приведе напред, за да стисне със сухата си ръка ръката на Смитбек.

— Аз… Не.

Смитбек едва превъзмогна връхлетялото го желание да дръпне ръката си.

— Значи се договорихме. — Рикман се върна зад бюрото си и плъзна ръкописа към него. — Остана да обсъдим само още една дреболия — подчертано отчетливо произнесе тя. — На няколко места в ръкописа цитирате любопитни коментари на хора, „близки до изложбата“, пропускайки да споменете конкретни имена. Разбира се, не е чак толкова важно, но бих желала да получа списък на източниците — само за лично ползване, нищо повече.

Тя се усмихна в очакване.

В главата на Смитбек звъннаха предупредителни камбанки.

— Вижте — предпазливо започна той, — бих искал да ви услужа, но журналистическата етика не ми позволява. — Той помръдна рамене. — Известно ви е това.

Усмивката на Рикман моментално се стопи и тя понечи да отвърне нещо. За радост на Смитбек в същия момент телефонът звънна. Той стана да събере ръкописа си, за да се измъкне от стаята. Докато затваряше вратата, чу как Рикман рязко пое дълбоко дъх.

— Не още един!

Вратата тракна зад гърба му.

14

Д’Агоста така и не можеше да свикне със Залата на едрите маймуни. Всички тези огромни озъбени шимпанзета, увиснали по изкуствените дървета с техните космати ръчища, еректирали членове и едри човешки длани с истински нокти! Запита се защо на учените им бе отнело толкова много време, за да установят, че човекът произхожда от маймуната. Това би трябвало да им стане ясно още при пръв поглед към шимпанзе. Беше чувал, че шимпанзетата са също като хората — жестоки, раздразнителни и враждебно настроени помежду си и дори взаимно се избивали и изяждали. „Господи — мина му през ума, — би трябвало да има някаква възможност да обиколя този музей, без да ми се налага да минавам през тази зала!“

— Насам — подкани го пазачът, — надолу по това стълбище. Ужасно е, лейтенант. Пристигнах…

— Ще ви изслушам по-късно — прекъсна го Д’Агоста. След видяното по време на аутопсията на момченцето вече беше готов на всичко. — Казвате, че е облечен в униформа на пазач. Познавате ли го?

— Не знам, сър. Трудно ми е да преценя.

Пазачът посочи към мрачното стълбище надолу, което излизаше към нещо като двор. Трупът беше в сянката в ниското. Всичко беше опръскано в черно — пода, стените, осветителните тела на тавана. Д’Агоста знаеше какво е това черно.

— Ти — обърна се той към един от следващите го полицаи, — подсигури осветление. Искам мястото незабавно да се претърси за тъкани. Спецгрупата тръгнала ли е? Мъжът явно е мъртъв, затова задръжте хората от бърза помощ за известно време. Не искам да обърнат всичко с краката нагоре.

Д’Агоста погледна надолу по стълбището.

— Исусе Христе — възкликна той, — чии са тези стъпки? Изглежда някое магаре е прецапало право през локвата кръв. Или нашият убиец е решил да ни остави тлъста улика.

Отговор не последва.

— Твои ли са? — обърна се той към пазача. — Как се казваш?

— Норис. Ерик Норис. Както казах…

— Да или не?

— Да, но…

— Млъквай. С тези обувки ли?

— Да. Вижте, аз…

— Сваляй обувките. Цапаш килима. — „Шибано копеле!“, помисли си Д’Агоста. — Отнеси ги в криминалната лаборатория. Кажи им да ги запечатат в торба — те знаят какво да направят. Изчакай ме там. Не, не ме чакай там. Ще те викна по-късно. Ще ти задам няколко въпроса. Не, махни най-после шибаните обувки оттук. — Нямаше никакво желание още един „Прайн“ да му се стовари на главата. Какво им ставаше на тия от музея — като че ли ужасно си падаха да газят в локви от кръв? — Ще трябва да отидеш по чорапи.

— Да, сър!

Едно от ченгетата зад лейтенанта се изкикоти. Той го изгледа.

— Смешно ли ти е? Изпоплескал е навсякъде с кръв. Изобщо не е смешно.

Д’Агоста се спусна до половината стълбище. Главата се беше търкулнала в един отдалечен ъгъл с лицето надолу. Не я виждаше добре, но знаеше, че ще намери темето строшено, а мозъкът да се въргаля някъде сред кръвта. Господи, в каква пихтия може да бъде превърнат един труп!

Чу нечии стъпки зад гърба си.

— Спецгрупата — каза един нисък мъж, последван от фотограф и още няколко души в лабораторни костюми.

— Най-после! Искам осветление там, там и там и навсякъде, където пожелае фотографът. Искам ограждения, които трябваше да бъдат поставени още преди пет минути. Искам да се прибере всяко косъмче и всяка песъчинка. Искам всичко да мине през химически анализ. Искам… всъщност какво друго искам? Искам да се приложат всички познати тестове и никой да не минава през огражденията, ясно ли е? Никакви издънки този път.

Д’Агоста се извърна.

— Екипът от криминалната лаборатория в сградата ли е? Или тръгнаха да пият кафе и да ядат кроасани? — Той потупа предния джоб на якето си за цигарите. — Поставете картонени кутии над онези следи. А вие, момчета, когато приключите, забършете пътека около трупа, за да можем да стъпваме, без да цапотим с кръв навсякъде.

— Отлично! — Чу се плътен, мелодичен глас.

— Кой, по дяволите, си ти? — възкликна Д’Агоста към високия строен мъж в черен елегантен костюм, надвесен над перилото в горкия край на стълбището. Русата му почти до бяло коса беше сресана право назад над бледосини очи. — Собственик на погребално бюро?

— Пендергаст — представи се мъжът, докато слизаше по стъпалата с протегната ръка.

Стенал оборудването си, фотографът се промъкна край него.

— Е, Пендергаст, дано имаш основателна причина да си тук, в противен случай…

Пендергаст се усмихна.

— Специален агент Пендергаст.

— О, ФБР? Странно, че не съм изненадан. Е, приятно ми е, Пендергаст. Защо, по дяволите, твоите хора не звъннаха един телефон? Виж какво, там долу има един обезглавен труп с изтекъл мозък. Къде са останалите?

Пендергаст прибра ръката си.

— Боя се, че съм сам.

— Какво? Я не ме будалкай. Винаги се мъкнете на глутници.

Светлините блеснаха и съсирената кръв наоколо заблестя. Всичко, което допреди секунди изглеждаше черно, внезапно се оцвети във всички отсенки на телесните секреции. Закуската на Норис, както Д’Агоста предположи, също лежеше сред помията от телесни течности. Челюстта на лейтенанта се разтресе машинално. След това очите му попаднаха на парче от череп с късо подстригана коса на около два метра от трупа.

— О, Исусе! — промълви Д’Агоста, отстъпвайки назад, и не издържа.

Пред очите на оня тип от ФБР, спецгрупата и фотографа избълва собствената си закуска. „Не мога да повярвам — мина му през ума. — За първи път от двайсет години, и то във възможно най-неподходящия момент.“

На стълбището изникна детективът на коронера — млада жена в бяло сако и пластмасова престилка.

— Кой води случая? — попита тя, докато поставяше ръкавиците си.

— Аз — отвърна Д’Агоста, избърсвайки устата си. Погледна към Пендергаст. — Поне още няколко минути. Лейтенант Д’Агоста.

— Доктор Колинс — отвърна енергично детективът.

Последвана от своя помощник, тя се приближи към трупа по почистеното от кръвта пространство.

— Фотограф — каза тя. — Ще обърна трупа. Пълна серия, ако обичате.

Д’Агоста извърна глава.

— Чака ни работа, Пендергаст — авторитетно каза той. След това посочи повърнатото. — Не го почиствайте, докато спецгрупата не приключи със стълбището. Ясно?

Всички кимнаха.

— Искам да знам входовете и изходите, колкото е възможно по-скоро. Проверете дали можете да идентифицирате трупа. Ако е пазач, доведете Иполито. Пендергаст, да вървим в командния пункт, за да осъществим координация или връзка, или както там го наричате, по дяволите, а след като екипът приключи, ще се върнем за огледа.

— Превъзходно — отвърна Пендергаст.

„Превъзходно?“ — почуди се Д’Агоста. Този тип май беше от дълбокия юг. Беше срещал такива и преди — бяха безнадеждни случаи в Ню Йорк Сити.

Пендергаст се приведе и каза тихо:

— Разплисканата по стената кръв е твърде любопитна.

Д’Агоста огледа наоколо.

— Мислиш ли?

— Бих се поинтересувал от балистичен тест на петната.

Д’Агоста погледна Пендергаст право в бледосините очи.

— Добра идея — отвърна накрая той. — Ей, фотограф, направи близки планове на кръвта върху стената А ти, ти…

— Макхенри, сър.

— Искам балистичен анализ на кръвта. Май е разплискана с висока скорост под остър ъгъл. Интересува ме точното положение на източника, скоростта и пълен доклад.

— Да, сър.

— След трийсет минути да е на бюрото ми.

Макхенри изглеждаше притеснен.

— Добре, Пендергаст, други идеи?

— Не, тази беше единствената.

— Да вървим.

Във временния команден пункт всичко беше на мястото си. Д’Агоста винаги отделяше грижи за това. Нито един неприбран документ или досие, нито един запис върху някое от бюрата. Имаше ред и това в момента му достави удоволствие. Всички бяха заети, телефоните не спираха да звънят, но нещата бяха под контрол.

Пендергаст отпусна мършавото си тяло върху един от столовете. В движенията му имаше нещо котешко. Д’Агоста го запозна накратко с разследването.

— И така, Пендергаст — заключи той, — с какви пълномощия си изпратен? Изложихме ли се? Прецакани ли сме?

Пендергаст се усмихна.

— Няма такова нещо. Доколкото съм в състояние да преценя, самият аз не бих направил нищо по-различно. Вижте, лейтенант, запознати сме със случая от самото начало, но не си давахме сметка.

— Как така?

— Аз съм от службата в Ню Орлийнс. Работехме върху серия убийства, доста странни убийства. Няма да се впускам в подробности, но тилът на черепите на жертвите липсваше и мозъците бяха извадени. Същият начин на действие.

— Без майтап? Кога беше това?

— Преди няколко години.

— Няколко години? Това…

— Да. Останаха неразкрити. Първо се занимаваше Отделът за наркотици, защото предполагаха, че е намесена дрога, но след това се зае ФБР, след като онези не постигнаха нищо. Но и ние не направихме нищо съществено, тъй като следата не ни насочи наникъде. И вчера прочетох в един доклад за двойното убийство тук в Ню Йорк. Начинът на действие е твърде, да, твърде специфичен, за да не потърся пряка връзка, не мислиш ли? Затова пристигнах снощи. Дори официално още не съм тук. Но от утре ще съм.

Д’Агоста се успокои.

— Значи си от Луизиана. Мислех, че си някой новак от нюйоркската служба.

— Ще се появят — каза Пендергаст. — След като докладвам довечера, ще се заемат. Но аз ще поема случая.

— Ти? Няма начин, не и в Ню Йорк Сити.

Пендергаст се усмихна.

— Ще го поема, лейтенант. Следя случая от години и честно казано, лично съм заинтересуван. — От начина, по който агентът произнесе „заинтересуван“, Д’Агоста усети да го полазват мравки по гърба. — Но не се тревожи, лейтенант. Готов съм и имам желание да работим един до друг вероятно по по-различен начин от службата в Ню Йорк. Искам да кажа, — ако се споразумеем. Тук не съм на свой терен и ще имам нужда от помощта ти. Какво ще кажеш?

Той се изправи и протегна ръка.

„Господи — помисли си Д’Агоста, — ония от нюйоркската им служба за два часа ще го разкъсат и ще изпратят парчетата обратно в Ню Орлийнс.“

— Става — отвърна на глас и сграбчи ръката му. — Ще те запозная с този-онзи, като започна с директора по сигурността Иполито. При условие че ми отговориш на един въпрос. Каза, че начинът на действие при убийствата в Ню Орлийнс е бил същият. А какво ще кажеш за следите от захапка върху мозъка на по-голямото момче? Или парчето от нокът?

— Според онова, което ми разказа за аутопсията, лейтенант, следите от захапка са само предположение — отвърна Пендергаст. — Интересно ми е да узная резултатите от теста на слюнката. Нокътят изследван ли е?

По-късно Д’Агоста щеше да си спомни, че е получил половинчат отговор. Сега отговори:

— Днес ще го изследват.

Пендергаст се облегна назад и събра върховете на пръстите на двете си ръце, загледан към тавана.

— Ще трябва да посетя доктор Живиц, след като изследва днешните противни улики.

— Кажи ми, Пендергаст, случайно да имаш нещо общо е Анди Уорхол?2

— Не проявявам особен интерес към съвременното изкуство, лейтенант.

На местопрестъплението имаше доста народ, но цареше ред. Всички действаха енергично и разговаряха приглушено — сякаш от уважение към мъртвеца. Екипът от моргата беше пристигнал, но стоеше настрана, наблюдавайки търпеливо процедурите. Пендергаст беше застанал до Д’Агоста и шефа на сигурността Иполито.

— Направи ми една услуга, ако обичаш — обърна се Пендергаст към фотографа. — Бих искал една снимка оттук, ето така. — Пендергаст посочи гледната точка. — Бих искал и една серия от върха на стълбището с постепенно приближаване надолу. Отдели малко време да избереш добри ракурси и осветление.

Фотографът го изгледа внимателно и се отдалечи. Пендергаст се обърна към Иполито.

— Имам един въпрос. Защо е слязъл пазачът — как казахте, че е името му, господин Иполито, Джоли, Фред Джоли… — тук долу? Това не е било част от обиколката му. Нали така?

— Точно така — отвърна Иполито, който беше застанал върху едно сухо петно близо до изхода за двора, а лицето му беше зеленикаво, сякаш се беше натровил.

Д’Агоста помръдна рамене.

— Кой би могъл да знае?

— Така е — добави Пендергаст и огледа двора зад стълбището, който беше малък и дълбок с издигащи се от трите му страни тухлени стени. — И казвате, че е заключил вратата зад себе си. Трябва да приемем, че е излязъл тук или е тръгнал в тази посока. Хмм! Снощи беше кулминацията на тауридския метеорен дъжд. Може би този Джоли е бил запален по астрономията. Съмнявам се. — Остана известно време на мястото си, оглеждайки наоколо, после се извърна към тях.

— Предполагам, че мога да ви кажа защо.

„Господи, истински Шерлок Холмс!“ — помисли си Д’Агоста.

— Спуснал се е по стълбището, за да задоволи своя привичка. Марихуана. Този двор е изолирано и проветриво местенце. Перфектно място да попушиш малко трева.

— Марихуана? Това е само предположение.

— Мисля, че видях фаса — отвърна Пендергаст, посочвайки към двора. — Точно до страничната част на касата.

— Не виждам нищо — каза Д’Агоста. — Ед, огледай основата на вратата. Точно там. Какво е това?

— Фас — отвърна Ед.

— Какво ви става, момчета, пропуснали сте цял шибан фас? Казах ви да внимавате за всяка песъчинка, за Бога!

— Все още не сме стигнали до тази решетка.

— Добре.

Той погледна към Пендергаст. „Копелето е късметлия. Може пък да не е на пазача.“

— Господин Иполито — провлечено каза Пендергаст, — обичайно ли е за вашия персонал да използва непозволени наркотици по време на дежурство?

— В никакъв случай, но не съм убеден, че тъкмо Фред Джоли…

Пендергаст го спря с ръка.

— Предполагам, че забелязвате всички тези отпечатъци от стъпки.

— Те са на пазача, открил трупа — намеси се Д’Агоста.

Пендергаст се приведе.

— Абсолютно са заличили всякакви възможни доказателства — каза навъсено той. — Наистина, господин Иполито, би трябвало да обучите своите хора как да опазват мястото на престъплението.

Иполито отвори уста да отвърне нещо, но се отказа. Д’Агоста овладя усмивката си.

Пендергаст закрачи внимателно под стълбището към леко открехната метална врата.

— Ориентирайте ме, господин Иполито. Тази врата под стълбището накъде води?

— Към коридор.

— Който води към…

— Вдясно е зоната за сигурност. Не е невъзможно убиецът да е тръгнал натам, защото…

— Позволете ми да възразя, господин Иполито, но съм убеден, че убиецът е тръгнал тъкмо натам — отново го прекъсна Пендергаст. — Нека предположа. След зоната за сигурност са старите подземни помещения, прав ли съм?

— Точно така — отвърна Иполито.

— Където бяха открити двете момченца.

— Бинго! — възкликна Д’Агоста.

— Тази зона за сигурност ми се струва любопитна, господин Иполито. Ще се поразходим ли?

Зад ръждясалата метална врата се изопваше дълъг подземен коридор с цяла редица електрически крушки по тавана. Подът беше покрит с износен линолеум, а по стените висяха фрески с индианци от югозападен Пуебло, които мелят жито, тъкат или преследват сърни.

— Прекрасни са — отбеляза Пендергаст. — Жалко че са тук долу. Напомнят ранния Фремонт Елис.

— Преди са били изложени в Залата на Югозапада — поясни Иполито. — Мисля, че са я закрили прел двайсетте години.

— Аха! — каза Пендергаст, оглеждайки внимателно една от фреските. — Наистина е Елис. О, небеса, прекрасни са! Погледнете осветлението върху тази кирпичена фасада.

— Откъде сте така сигурен? — попита Иполито.

— Всеки, който познава Елис — обясни Пендергаст, — ще го потвърди.

— Исках да кажа, откъде сте сигурен, че убиецът е минал оттук?

— Вероятно предположение — отвърна Пендергаст, докато оглеждаше следващата рисунка. — Разбирате ли, когато някой каже „невъзможно“, имам отвратителния навик, от който не мога да се отърва, незабавно да се противопоставя по възможно най-категоричния начин. Наистина отвратителен навик! Но, разбира се, сега вече е сигурно, че убиецът е минал оттук.

— Защо?

Иполито изглеждаше напълно объркан.

— Погледнете този изумителен пейзаж от стария Санта Фе. Бил ли сте някога в Санта Фе?

Последва кратка тишина.

— Ъъъ… не — отвърна Иполито.

— Зад града се намира планинска верига, наречена Сиера де Сангре де Кристо. На испански означава „Кръвта на планината на Христос“.

— Е, и?

— При залез слънце планината наистина е обагрена в червено, но — смея да кажа — не чак толкова червено. Това е истинска кръв и е прясна. Наистина жалко, че е увредила картината.

— Мамка му! — възкликна Д’Агоста. — Погледнете това.

На височината на талията върху картината личеше размазана ивица кръв.

— Нали разбирате, едно убийство е мръсна работа. Би трябвало да открием кървави следи по целия този коридор. Лейтенант, тук ще ни трябват хората от криминалната лаборатория. Мисля, че нещата се изясняват. — Той замълча. — Нека довършим разходката си и да ги повикаме. Бих искал да потърся доказателства по-нататък, ако не възразявате.

— На твое разположение съм — отвърна Д’Агоста.

— Внимавайте къде стъпвате, господин Иполито, ще ги накараме да проверят пода и стените.

Стигнаха до заключена врата с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН“.

— Това е зоната за сигурност — обясни Иполито.

— Виждам — отвърна Пендергаст. — А какво точно е предназначението на тази зона за сигурност? Останалата част от музея не е ли защитена?

— Не става въпрос за това — отговори припряно директорът по сигурността. — Зоната за сигурност е предназначена за съхраняване на изключително редки и ценни предмети. Това е най-добре охраняваният музей в страната. Наскоро инсталираха система от плъзгащи се метални врати из целия музей. Свързани са с компютърната ни система и в случай на грабеж можем да изолираме отделни сектори, както херметически изолираните помещения на…

— Мога да си представя, господин Иполито, благодаря много — прекъсна го Пендергаст. — Любопитно. Старинна врата с медна обшивка — добави той, оглеждайки отблизо вратата.

Д’Агоста забеляза, че по медта има плитки вдлъбнатини.

— Пресни вдлъбнатини, както изглежда — отбеляза Пендергаст. — А какво ще кажеш за това?

Той посочи надолу.

— Исусе Христе! — пое дълбоко въздух Д’Агоста, щом погледна основата на вратата.

Дървената рамка беше изподраскана и раздробена на пресни трески сякаш с огромни нокти.

Пендергаст отстъпи назад.

— Искам подробен анализ на цялата врата, ако обичате, лейтенант. А сега да проверим какво има вътре. Господин Иполито, бъдете любезен да отворите вратата, без да оставяте отпечатъци върху нея.

— Не мога да допусна никого вътре без официално разрешение.

Д’Агоста го погледна недоумяващо.

— Искате да кажете, че трябва да се снабдим с проклето съдебно постановление?

— О, не, не, просто…

— Забравил е ключа — добави Пендергаст. — Ще изчакаме.

— Веднага се връщам — смотолеви Иполито и забързаните му крачки се отдалечиха по коридора.

Когато се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе, Д’Агоста се обърна към Пендергаст.

— Не ми е приятно да го кажа, Пендергаст, но ми харесва как работиш. Номерът с картината беше много хитър, както и начинът, по който манипулираш Иполито. Късмет с нюйоркските момчета!

Пендергаст изглеждаше развеселен.

— Благодаря! Чувството е взаимно. Радвам се, че работя с теб, лейтенант, а не с някое от онези твърдоглави приятелчета. Съдейки по онова, което се случи одеве, все още имаш сърце. Останал си нормално човешко същество.

Д’Агоста се разсмя.

— Неее, не е това. Беше заради шибаните бъркани яйца с шунка, сирене и кетчуп, които изплюсках за закуска. И късата му коса. Мразя къси коси.

15

Вратата на хербариума както обикновено беше заключена независимо от надписа „НЕ ЗАТВАРЯЙТЕ ТАЗИ ВРАТА“. Марго почука. „Хайде, Смит, знам, че си вътре.“ Почука по-силно и чу ядовит глас:

— Добре де, задръж малко! Идвам!

Вратата се отвори и старият помощник-уредннк на хербариума Бейли Смит седна с шумна въздишка на раздразнение обратно зад бюрото си и започна да прелиства пощата си.

Марго влезе с решителна крачка. Бейли Смит се отнасяше към работата си като към непоносимо бреме. А започнеше ли да се оплаква, беше невъзможно да му затвориш устата. Обикновено Марго изпращаше официална заявка, за да се спаси от мъчението. Но сега й се налагаше да проучи възможно по-скоро растителните екземпляри от кирибиту за следващата глава на дисертацията си. Все още не беше приключила с ангажимента си към Мориарти, а непрекъснато чуваше слухове за ново ужасно убийство, заради което не беше изключено да затворят музея за останалата част от деня.

Бейли Смит си мърмореше, без дай обръща внимание. Независимо че беше към осемдесетте, старецът според Марго само се правеше на глух, за да дразни хората.

— Господин Смит! — извиси глас тя. — Тези мостри ми трябват, ако обичате. — Тя побутна един списък върху бюрото. — Незабавно, ако е възможно.

Смит изсумтя, надигна се от стола си, взе бавно списъка и го прегледа с неохота.

— Както знаете, може би ще ми отнеме време да ги открия. Какво ще кажете за утре сутринта?

— Моля ви, господин Смит. Чух, че всеки момент може да затворят музея. Образците наистина ми трябват.

Доловил възможността да поклюкарства, старецът стана по-благосклонен.

— Ужасна история! — измърмори той, поклащайки глава. — За четиридесет и пет години, откакто съм тук, не се е случвало такова нещо. Но не бих казал, че съм изненадан — добави той, кимайки многозначително.

Марго нямаше желание да му даде повод да продължава и не каза нищо.

— И не е първото, ако е вярно онова, което подочувам. Нито пък последното. — Той се обърна със списъка, който тикна под носа си. — Какво е това? Muhlenbergia dunbarii? Нямаме такова нещо.

В този момент Марго чу глас зад гърба си.

— Не е първото?

Беше младият помощник-уредник Грегъри Кавакита, който я придружи в служебното кафене предишната сутрин. Марго беше успяла да се запознае с биографията му: роден в състоятелно семейство и останал отрано сирак, беше напуснал родната Йокохама и отраснал при роднини в Англия. След завършването на колежа „Мегдълин“ в Оксфорд се беше дипломирал в МИТ, после беше специализирал в музея и беше станал помощник-уредник. Беше най-блестящото протеже на Фрок и това понякога предизвикваше негодуванието на Марго. Според нея Кавакита не беше от онзи тип учени, които биха имали желание да си сътрудничат с Фрок — той притежаваше инстинктивен усет към конюнктурата в музея, а Фрок беше скандален иконоборец. Но независимо от самовлюбеността си Кавакита притежаваше безспорни качества и двамата с Фрок работеха върху модел за генетични мутации, който никой освен тях не разбираше напълно. Под ръководството на Фрок Кавакита разработваше програмата „Екстраполатор“ за сравняване и комбиниране на генетичните кодове на различни видове. Когато вкараха базата данни в мощния компютър на музея, материалът на системата дотолкова се редуцира, та хората се шегуваха, че е в „модус ръчен калкулатор“.

— Не първото какво? — попита Смит, поглеждайки недружелюбно Кавакита.

Марго хвърли предупредителен поглед на Кавакита, но той продължи:

— Ти спомена, че това убийство не е първото.

— Грег, нужно ли беше? — изпъшка Марго. — Сега никога няма да си получа образците.

— Това изобщо не ме изненадва — натърти Смит. — Не съм суеверен — добави той, облягайки се върху бюрото, — но не за първи път някакво създание броди из коридорите на музея. Поне така говорят хората. Не че им вярвам, искам да кажа.

— Създание? — попита Кавакита.

Марго го срита лекичко по глезена.

— Само повтарям онова, което говорят хората, доктор Кавакита. Нямам навика да пускам фалшиви слухове.

— Не, разбира се — подхвърли Кавакита, намигайки на Марго.

Старецът сърдито се вторачи в него.

— Казват, че отдавна се навърта наоколо. Живее в подземието и се храни с плъхове, мишки и хлебарки. Да сте забелязали, че в музея няма никакви плъхове и мишки? А би трябвало да има, за Бога, след като Ню Йорк е пълен с тях. Не ви ли се струва странно?

— Не бях забелязал — отвърна Кавакита. — Ще се постарая да проуча въпроса.

— На времето имаше един изследовател, който отглеждаше котки за някакъв експеримент — продължи Смит. — Мисля, че се казваше Слоун, доктор Слоун, от Отдела за поведение на животните. Един ден десетина от котките му избягаха. И знаете ли какво? Повече никой не ги видя. Изчезнаха. Доста странно. Поне една-две трябваше да се появят.

— Може да са се махнали, защото не е имало мишки за ядене — каза Кавакита.

Смит не обърна внимание на иронията му.

— Някои твърдят, че се е излюпило в някой от сандъците с яйца от динозавър, донесени от Сибир.

— Аха — отвърна Кавакита, опитвайки се да прикрие усмивката си. — Из музея бродят динозаври.

Смит вдигна рамене.

— Казвам само онова, което съм чул. Други смятат, че е заради някой от ограбваните през годините гробове. Някакъв артефакт с проклятие. Като проклятието на крал Тут. А ако питате мен, тези приятелчета си го заслужават. Не ме интересува как го наричат — археология, антропология или магьосничество, това си е най-просто ограбване на гробове. Никога няма да разкопаят гробовете на собствените си баби, но изобщо няма да се поколебаят да разровят някой чужд гроб и да измъкнат всичко ценно. Прав ли съм?

— Напълно — каза Кавакита. — Но какво имаше предвид, като каза, че тези убийства не са първите?

Смит ги изгледа съзаклятнически.

— Ако кажете на някого, че сте го чули от мен, ще отрека, но преди пет години се случи нещо странно. — Той помълча известно време, сякаш за да засили ефекта от разказа си. — Става дума за онзи уредник Мориси или Монтана, или нещо от сорта. Беше един от участниците в злощастната Амазонска експедиция. Знаете какво имам предвид — дето всички измряха. Както и да е. Та един ден той просто изчезна. Повече никой не го видя. Чули един от пазачите да казва, че открили трупа му в подземията — ужасяващо осакатен.

— Разбирам — каза Кавакита. — И предполагаш, че го е сторил музейния звяр?

— Нищо не предполагам — светкавично отсече Смит. — Само казвам какво съм дочул, това е всичко. Мога да ви кажа, че съм чул много неща от много хора.

— А някой мяркал ли е това… ъъъ… същество? — попита Кавакита, неспособен да скрие усмивката си този път.

— Ами да, сър. Двама-трима души. Помните ли стария Карл Коноувър от железарската работилница? Видял го е преди три години, когато дошъл по-рано, за да свърши някаква работа, да се скрива зад един ъгъл в подземията. Видял го е съвсем ясно.

— Наистина? — възкликна Кавакита. — И как е изглеждало?

— Ами… — понечи да отговори Смит, но не продължи. Най-после беше доловил подигравателния тон в гласа на Кавакита. Изражението му се промени. — Предполагам, доктор Кавакита, че е приличало на господин Джим Бийм — отвърна той.

Кавакита го изгледа с недоумение.

— Бийм? Не се сещам кой…

Бейли Смит избухна във внезапен пристъп на смях и Марго не успя да скрие усмивката си.

— Джордж — обади се тя, — иска да каже, че Коноувър е бил пиян.

— Аха — отвърна хладно Кавакита. — Разбрах.

Доброто му настроение моментално се изпари. „Не обича да се майтапят с него — помисли си Марго. — Приятно му е да се занася с някого, но самият той не носи майтап.“

— Както и да е — добави припряно Кавакита. — Трябват ми някои образци.

— Ало, чакай малко! — запротестира Марго, щом Кавакита побутна списъка си върху бюрото.

Старчето огледа списъка и прониза учения с присвитите си очички.

— По-другата седмица става ли?

16

Няколко етажа по-нагоре лейтенант Д’Агоста беше седнал в един огромен кожен диван в кабинета на уредниците. Млясна доволно, нагласи масивния си крак върху коляното на другия и огледа наоколо. Пендергаст се беше настанил в креслото зад едно от бюрата, задълбочен в една книга с литографии. Над главата му в златна рамка в стил рококо висеше огромна рисунка на Одюбон3, изобразяваща копулационния ритуал на снежнобели чапли. Стените бяха облицовани с покрита със столетна патина дъбова ламперия. От гладкия ламаринен таван висяха изящни позлатени абажури от ръчно издухано стъкло. Сложно изваяна камина от доломит запълваше единия ъгъл на кабинета. „Красиво кътче — помисли си Д’Агоста. — Стари пари. Старият Ню Йорк. Висока класа. Не е място, в което да изпушиш пура за двайсет цента.“

Той запали.

— Два и трийсет минава, Пендергаст — обади се той, издишвайки синкавия дим. — Къде ли, по дяволите, се бави Райт?

Пендергаст вдигна рамене.

— Опитва се да ни сплаши — отвърна той и прелисти нова страница.

Д’Агоста се загледа в агента от ФБР.

— Тези важни клечки от музея си мислят, че всички са длъжни да ги чакат — отвърна накрая той, очаквайки реакцията му. — От вчера сутринта Райт и приятелчетата му се държат с нас като с второразредни граждани.

Пендергаст отгърна следващата страница.

— Нямах представа, че музеят притежава сборник със скиците на Форума на Пиранези — измърмори той.

Д’Агоста изсумтя тихичко. „Трябва да е интересно“ — мина му през ума.

Около обяд се бе обадил на няколко свои приятели от Бюрото. Оказа се, че не само бяха чували за Пендергаст, но знаеха и различни слухове за него. Завършил с отличие някакъв английски университет — това по всяка вероятност беше истина. Офицер от специалните сили, пленен във Виетнам, по-късно успял да се измъкне от джунглата, единственият оцелял от камбоджански лагер на смъртта — в това Д’Агоста не беше убеден. Но все пак ревизира мнението си.

Най-после масивната врата се отвори безшумно и през нея влезе Райт, последван по петите от директора по сигурността. Райт седна точно пред агента.

— Предполагам, вие сте Пендергаст — въздъхна директорът. — Да приключваме по-скоро.

Д’Агоста се облегна, предвкусвайки забавлението.

Последва дълга пауза, защото Пендергаст продължаваше да прелиства страниците. Райт се размърда.

— Ако сте ангажиран — каза с раздразнение той, — можем да дойдем по-късно.

Обемистата книга скриваше лицето на Пендергаст.

— Не — измърмори най-после той. — Тъкмо сега е моментът.

И прелисти спокойно поредната страница. И следващата.

Д’Агоста наблюдаваше развеселен поруменялото лице на директора.

— Директорът по сигурността е излишен на тази среща — измърмори Пендергаст иззад книгата.

— Господин Иполито участва в разследването…

Очите на детектива надникнаха над книгата.

— Аз отговарям за разследването, господин Райт — тихо го прекъсна Пендергаст. — Ако господин Иполито е така любезен…

Иполито нервно погледна Райт, който му махна с ръка да напусне.

— Вижте, господин Пендергаст — започна директорът, след като вратата се затвори. — Имам твърде много грижи по ръководството на целия този музей и не разполагам с много време. Надявам се да приключим бързо.

Пендергаст постави внимателно отворената книга на бюрото пред себе си.

— Често съм размишлявал — изрече бавно той, — че ранният класицистичен период на Пиранези е най-добрият. Съгласен ли сте?

Райт изглеждаше напълно изумен.

— Не виждам — смотолеви той — какво общо има…

— По-късните му произведения са интересни, разбира се, но прекалено ексцентрични за моя вкус — допълни Пендергаст.

— Всъщност — отвърна директорът с лекторски тон, — винаги съм си мислел…

Книгата се затвори, сякаш изтрещя изстрел.

— Всъщност, доктор Райт — заговори отсечено Пендергаст без капчица любезност, — крайно време е да забравите всичко, което сте си мислел досега. Сега ще изиграем една малка игра. Аз ще говоря, а всички вие ще слушате. Ясно ли е?

Райт остана безмълвен. После лицето му почервеня от гняв.

— Господин Пендергаст, не разрешавам да ми се говори по такъв начин…

Пендергаст го сряза.

— Ако случайно не сте прочел заглавията, доктор Райт, през последните четирийсет и осем часа в музея са извършени три зловещи убийства. Три. Пресата намеква, че са причинени от някакъв свиреп звяр. От началото на седмицата посещаемостта е намаляла с петдесет процента. Вашият персонал е крайно разтревожен, меко казано. Направихте ли си труда да се поразходите днес из вашия музей, доктор Райт? Струва ми се, че би било поучително за вас. Усещането за ужас е почти осезаемо. Повечето служители, ако въобще напускат кабинетите си, се движат по двама и по трима. Персоналът по поддръжката се опитва по всякакъв начин да избягва старите подземия. А вие предпочитате да се държите така, сякаш нищо не се е случило. Повярвайте ми, доктор Райт, случило се е нещо изключително.

Пендергаст се приведе напред и бавно кръстоса ръце върху книгата. Отмерените му движения излъчваха такава заплаха, а светлите му очи — такъв хлад, че директорът неволно се дръпна назад в стола си. Д’Агоста несъзнателно затаи дъх. Най-после Пендергаст продължи.

— Сега да обсъдим всеки от трите възможни подхода — започна той. — Вашия, моя и подхода на Бюрото. Досега се налагаше предимно вашият подход. Разбирам, че полицейското разследване изтънчено се възпрепятства. Телефонните съобщения се бавят или въобще не достигат адресата. Служителите постоянно са ангажирани или неоткриваеми. Тези, които са достъпни — като господин Иполито, — не са кой знае колко отзивчиви. Обикновено се закъснява за уговорените срещи. Това е предостатъчно, за да предизвика подозрения. От този момент вашият подход е недопустим.

Пендергаст изчака за отговор. Такъв не последва и той продължи:

— Обичайният подход на Бюрото би бил да затвори музея, да преустанови дейностите, да отложи изложбите. Много лоша реклама, уверявам ви. И прекалено скъпа за данъкоплатците и за вас. Но моят подход е малко по-умерен. Всичко продължава по старому и музеят остава отворен. При известни условия обаче. Първо, държа да ни гарантирате абсолютното съдействие на служителите. От време на време ще се налага да разговаряме с вас и с други висши служители и настоявам за безотказно сътрудничество. Нуждая се от списък на всички в сградата. Налага се да разпитаме всички, които работят или са се намирали поради едно или друго обстоятелство в района на убийствата. Без каквито и да било изключения. Ще бъда доволен, ако поемете лична отговорност за това. Ще направим програма и всеки трябва да се явява в посочения час.

— Но тук работят две хиляди и петстотин служители… — започна Райт.

— Второ — продължи Пендергаст, — от утре ще предприемем ограничаване на достъпа на служители в музея до приключване на следствието — това ще гарантира безопасността на самите служители. Поне така ще им обясните.

— Но в момента се провеждат изключително важни проучвания…

— Трето — насочи безцеремонно Пендергаст трите си пръста към Райт, — ще се наложи за определени периоди да затваряме музея или напълно, или частично. Понякога само за посетители, понякога и за служителите. В някои моменти ще се действа светкавично. Сътрудничеството ви е наложително.

Сега вече Райт избухна.

— Този музей се затваря само три пъти в годината: на Коледа, на Нова година и в Деня на благодарността — натърти той. — Това е безпрецедентно! Ще направи ужасно впечатление. — Той изгледа многозначително Пендергаст. — А и не съм убеден, че имате пълномощия за всичко това. Мисля, че би трябвало…

Той млъкна. Пендергаст беше вдигнал слушалката на телефона.

— Какво правите? — попита директорът.

— Доктор Райт, това става отегчително. Вероятно ще се наложи да обсъдим въпроса с министъра на правосъдието.

Пендергаст започна да набира номера.

— Един момент — каза Райт. — Сигурен съм, че можем да го обсъдим, без да намесваме други хора.

— Зависи от вас — отвърна Пендергаст, след като набра номера.

— За Бога, затворете този телефон! — гневно възкликна Райт. — Разбира се, че ще окажем пълно сътрудничество… в рамките на разумното.

— Много добре! И ако в даден момент отново ви се стори, че нещо е неразумно, ще предприема този вариант.

Той затвори внимателно слушалката.

— Щом като ще сътруднича — добави Райт, — мисля, че имам право да бъда информиран какви мерки са взети след последното зверство. Доколкото мога да преценя, напредъкът ви е твърде незначителен.

— Естествено, докторе — съгласи се Пендергаст. Той огледа листата върху бюрото. — Според показанията на вашите контролни часовници последната жертва Джоли е срещнал смъртта снощи малко след десет и половина. Аутопсията би трябвало да го потвърди. Както знаете, бил е разкъсан като предишните жертви, докато е правел караулната си обиколка, независимо че стълбището, където са го намерили, не е част от обичайния маршрут. Може да се е отклонил заради подозрителен шум или нещо подобно. Възможно е да е спрял, за да пуши. Близо до свода точно пред изхода на стълбището беше открит фас от наскоро изпушена цигара с марихуана. Естествено, ще изследваме трупа за наркотици.

— Господи, само това липсваше! — изпъшка Райт. — Все пак не открихте ли някакви надеждни улики? Какво ще кажете за всички тези слухове за някакъв див звяр? Вие…

Пендергаст вдигна длан и го изчака да млъкне.

— Не бих искал да обсъждам, преди експертите да се запознаят с наличните доказателства — някои от тях може да изберем измежду вашите служители. За протокола, засега не сме открили никакви следи, които да доказват присъствието на животно в близост до местопрестъплението. Трупът е намерен проснат в дъното на стълбището, макар да е очевидно, че нападението е осъществено в горния му край, което личи от кръвта и вътрешностите по стъпалата. Или се е изтърколил по тях, или е бил влачен надолу. Но не се осланяйте на думите ми, доктор Райт — каза Пендергаст и повдигна плик от опаковъчна хартия от бюрото, — вижте сам.

Той извади гланцирана снимка и я постави внимателно върху бюрото.

— Божичко! — изпъшка Райт, вторачен в снимката. — Господ да ни е на помощ.

— Дясната стена на стълбището е покрита с разплискана кръв — обясни Пендергаст. — Ето друга снимка.

Той я подаде на Райт, който моментално я остави върху първата.

— Лесно може да се направи балистичен анализ на разплисканата кръв — продължи Пендергаст. — В този случай доказателствата съответстват на насочен надолу мощен удар, с който жертвата е била изкормена мигновено.

Пендергаст върна снимките в плика и погледна ръчния си часовник.

— Лейтенант Д’Агоста ще контролира заедно с вас дали се спазват условията, които уточнихме — добави той. — Един последен въпрос, докторе. Кой от вашите уредници е най-добре запознат с антроположките колекции тук?

Доктор Райт сякаш не го чу, но скоро отговори с глух глас:

— Доктор Фрок.

— Много добре — каза Пендергаст. — О, още нещо, докторе… преди малко споменах, че музеят може да остане отворен и всичко остава по старому. Но ако между тези стени умре още някой, музеят незабавно ще бъде затворен. Нещата ще излязат извън моя контрол. Разбрахте ли ме?

Райт кимна след продължителна пауза.

— Отлично — продължи Пендергаст. — Осведомен съм, докторе, че откриването на вашата изложба „Суеверие“ е запланувано за този уикенд и че за петък вечерта е насрочен предварителен банкет с многолюдно присъствие. Бих искал нищо да не възпрепятства церемонията по откриването, но всичко ще зависи от това, което открием през следващите двайсет и четири часа. Предпазливостта може да ни принуди да отменим банкета преди откриването.

Левият клепач на Райт затрепка.

— Това е абсолютно невъзможно! Цялата ни рекламна кампания ще пропадне. Отзвукът ще бъде унищожителен.

— Ще видим — отвърна Пендергаст. — А сега, ако няма още нещо, не мисля, че е необходимо да ви задържаме повече.

Райт се надигна с посивяло лице и излезе с вдървени крачки от стаята, без да каже нито дума.

Щом вратата се затвори, Д’Агоста се ухили.

— Разката му фамилията на това копеле!

— Що за език, лейтенант — възкликна Пендергаст, отпусна се в коженото кресло с книгата в ръце и я запрелиства с подновено въодушевление.

— Я стига, Пендергаст! — отвърна изненадан Д’Агоста, оглеждайки съсредоточено детектива. — Забелязах, че си в състояние да зарежеш изтънчените маниери, когато ти отърва.

Пендергаст замига с невинен израз насреща му.

— Съжалявам, лейтенант. Моля да бъда извинен за непристойното ми поведение. Просто не мога да понасям надути бюрократи. Боя се, че понякога ставам твърде рязък с тях. — Той вдигна книгата. — Лош навик, от който не мога да се отърва.

17

Прозорците на лабораторията гледаха към Ийст ривър със складовете и рушащите се индустриални постройки в Лонг Айлънд Сити на отсрещния й бряг. Люис Търоу беше застанал до прозореца и наблюдаваше един натоварен с боклуци и заобиколен от безброй чайки огромен шлеп, влачен на буксир към морето. „Вероятно такова количество боклук се натрупва за една минута в Ню Йорк Сити“ — мина му през ума.

Търоу обърна гръб към прозореца и въздъхна. Мразеше Ню Йорк, но човек винаги трябваше да избира. Неговият избор беше да понася града и да работи в една от най-добрите лаборатории по генетика в страната или да работи в някоя калпаво оборудвана лаборатория в някое приятно провинциално градче. Засега беше избрал големия град, но търпението му постепенно се изчерпваше.

Чу тихо прозвънване, последвано от глухото свистене на минипринтера. Резултатите започнаха да пристигат. Финалното тихо прозвънване означаваше, че принтирането е приключило. Паралелният процесорен компютър „Омега–9“ на стойност три милиона долара, чиито обемисти сиви кутии заемаха цялата стена, престана да жужи. Само няколко светлинки подсказваха, че все още е включен. Беше специален модел, предназначен за изследване на ДНК и за генни тестове. Търоу пристигна преди шест месеца в лабораторията специално заради тази машинка.

Измъкна разпечатката и я разгледа. Първата страница представяше обобщените резултати, последвани от серия нуклеинови киселини, открити в мострата. До тях имаше колони с букви, идентифициращи ДНК сегментите и гените от изследваната група.

В този случай изследваната група беше необичайна: едри котки. Търсеха генни съответствия с азиатски тигър, ягуар, леопард и американски рис. Беше включил и леопард „чита“, тъй като генетичните му параметри бяха много добре познати. Както обикновено, избраната странична група беше homo sapiens, за да се гарантират точността на резултатите и надеждността на мострата.

Той прегледа обобщените резултати.

„Но това са пълни глупости!“ — помисли си Търоу. Мострата съответстваше много повече на страничната група, отколкото на изследваната — обратно на очакваното. Само четири процента вероятност генетичният материал да е от едра котка и трийсет и три процента да е от човек.

Трийсет и три процента. Все още недостатъчно, но в сферата на възможното.

Значи трябваше да потърси съответствие в Генлаб. Това беше огромна международна ДНК база данни — двеста гигабайта и повече, — съдържаща ДНК вериги, сегменти и гени на хиляди организми от бактерията escherichia coli до homo sapiens. Щеше да сравни резултатите с базата данни в Генлаб, за да установи от какво е тази ДНК. Изглеждаше сходна с човешката. Недостатъчно, за да е от човекоподобна маймуна, но вероятно от нещо като лемур.

Това раздразни любопитството му. До този момент дори не подозираше, че лабораторията му работи за полицейския отдел. Какво, по дяволите, ги е накарало да предположат, че мострата е от едра котка — учуди се той.

Резултатите достигнаха обем от осемдесет страници. ДНК броителят изреди идентифицираните нуклеотиди в колони, посочвайки вида, идентифицираните гени и неидентифицираните редици. Търоу знаеше, че повечето редици ще бъдат идентифицирани, тъй като единственият организъм с цялостна генетична карта е споменатата бактерия.

Търоу огледа бегло цифрите и отнесе хартията до бюрото си. С няколко команди от клавиатурата на своята СПАРК-станция 10 можеше да се добере до информация от хиляди бази данни. Ако „Омега–9“ не разполагаше с необходимата му информация, автоматично щеше да влезе в Интернет и да открие компютър, в който има такава.

Оглеждайки по-подробно разпечатката, Търоу се намръщи. „Това трябва да е изроден образец — мина му през ума. — Твърде много неидентифицирани ДНК.“

Той престана да прелиства страниците. Наистина имаше нещо странно: програмата беше идентифицирала значително количество ДНК като принадлежаща на животно, наречено hemidactylus turcicus.

Какво, по дяволите, е това — запита се Търоу.

Биологичната поименна база данни изплю отговора:

Търоу се учуди и напечата: „РАЗШИРИ“.

Търоу излезе от базата още докато информацията продължаваше да тече. Това очевидно бяха пълни глупости. Гущерова ДНК и човешка ДНК в една и съща проба? Но не се случваше за първи път. Не можеше да обвинява компютъра. Беше неточна процедура и бяха познати незначителни количества ДНК от какъвто и да било организъм.

Огледа разпечатката. По-малко от петдесет процента от съответствията бяха човешки — много нисък процент, ако мострата е от човек, но не и невъзможно за похабена мостра. А и винаги съществуваше вероятността за замърсяване. Една-две случайни клетки можеха да опропастят цяла серия. Последното му се струваше все по-вероятно. Какво може да се очаква от нюйоркската полиция? Не можеха да се справят дори с онзи тип, който открито продаваше наркотици на ъгъла срещу жилищната му кооперация.

Продължи да чете информацията.

„Я, чакай — помисли си той, — ето още една дълга редица: Tarentola mauritanica.“ Въведе данните и името. На екрана се появи:

„Стига бе — помисли си Търоу. — Това е някаква шегичка.“ Погледна календара: първи април беше в събота.

Разсмя се. Много добра шегичка. Изключително добра шегичка. Не очакваше, че Бучхолц беше способен на това. Е, и той има чувство за хумор. Зае се с доклада си:

След като приключи, моментално изпрати доклада си на горния етаж и излезе за кафе, като продължаваше да се кикоти. Беше истински горд, че се справи. Чудеше се откъде се е сдобил Бучхолц с проби от гущери. Сигурно ги продаваха в магазини за домашни любимци. Представи си Бучхолц да смесва мостра с клетки от един-два гущера в ултрасмесителя с няколко капки от собствената си кръв. Сигурно си бе казвал: я да видим как ще се справи новакът Търоу. Щом се върна с кафето, Търоу се разсмя гръмогласно. Бучхолц го очакваше в лабораторията, но дори не се усмихваше.

18

Сряда

В инвалидната количка Фрок попиваше челото си с носна кърпа „Гучи“.

— Седнете, моля — обърна се той към Марго. — Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Ужасно, наистина ужасно.

— Горкият пазач! — отвърна тя.

Всички в музея говореха само за това.

— Пазач? — погледна я Фрок. — О, да, истинска трагедия. Не, имам предвид ето това. — Той вдигна някаква записка. — Всевъзможни нови правила. Твърде неприятни. От днешна дата служителите ще бъдат допускани в сградата само от десет до пет часа. Никакви извънредни часове в неделните дни. Във всички отдели ще бъде поставена охрана. Всеки ежедневно трябва да се подписва при влизане и напускане на Антроположкия. Всички трябва постоянно да носят със себе си личните си документи. На никого не се разрешава да влиза или напуска музея без пропуск.

Той продължи да чете.

— Да видим какво още… а, да. Придържайте се възможно по-стриктно към работното си място. И съм задължен да ви кажа да не се движите сама в изолирани зони в музея. Ако все пак се наложи, идете с придружител. Полицията ще разпита всички, които работят в Старото подземие. Вас ви викат в началото на следващата седмица. Някои сектори на музея са обявени за недостъпни.

Той побутна съобщението върху бюрото и Марго видя прикрепената скица с отбелязани в червено недостъпни зони.

— Не се тревожете — продължи Фрок. — Видях, че кабинетът ви е съвсем близо до недостъпната зона.

Великолепно, мина й през ума, съвсем близо до спотайващия се убиец.

— Всичко това ми се струва прекалено сложно, професор Фрок. Защо просто не затвориха целия музей?

— Не се съмнявам, че са опитали, скъпа. Сигурен съм, че Уинстън ги е разубедил. Ако откриването на „Суеверие“ не стане според оповестената програма, музеят ще си навлече значителни неприятности. — Фрок протегна ръка към съобщението. — Да приемем ли, че сме приключили с това? Бих искал да обсъдим някои други неща.

Марго кимна. Музеят ще си навлече значителни неприятности… Според нея неприятностите вече се трупаха една след друга. Колежката й по работно място и половината служители се бяха обадили тази сутрин, че са болни. Онези, които бяха дошли на работа, прекарваха по-голяма част от времето си край кафе машините или ксероксите, обсъждайки на групички слуховете. Като добавка към това изложбените зали бяха почти пусти. Почиващите семейства, училищните групи и провикващите се деца — обичайните посетители — бяха съвсем малко на брой, ако въобще се появяваха. В момента музеят привличаше предимно любители на силни усещания.

— Питах се дали вече успяхте да се снабдите с някое от растенията за главата за кирибиту — продължи Фрок. — Хрумна ми, че и за двама ни би било полезно упражнение да ги анализираме с екстраполатора.

Телефонът иззвъня.

— По дяволите! — изруга Фрок, докато вдигаше слушалката. — Да?

Последва дълго мълчание.

— Наложително ли е? — попита Фрок. Последва нова пауза. — Щом настоявате — каза накрая той и пусна слушалката върху вилката с дълбока въздишка. — Властите искат да сляза в подземието Бог знае защо. Някой си Пендергаст. Имате ли нещо против да ме откарате? Ще можем да разговаряме по пътя.

В асансьора Марго обясни:

— Успях да получа няколко мостри от хербариума, макар и не колкото исках. Но не мога да разбера… Предлагате ми да ги обработим през ГСЕ?

— Точно така. Съобразно състоянието на растенията, естествено. Има ли подходящ за отпечатване материал?

ГСЕ означаваше Генетичен секвентен екстраполатор — разработената от Кавакита и Фрок програма за анализ на генетични „отпечатъци“.

— В по-голямата си част растенията са в добро състояние — призна Марго. — Но не виждам каква ще е ползата от екстраполатора, доктор Фрок.

„Дали просто не ревнувам от Кавакита? — мина й през ума. — Затова ли се съпротивлявам?“

— Скъпа Марго, вашето положение е идеално за случая! — възкликна Фрок, който от въодушевление я нарече на малко име. — Не сме в състояние да възпроизведем еволюцията. Но можем да я „симулираме“ с компютър. Може би тези растения са генетично свързани в същата последователност, която шаманите на кирибиту са разработили за своята класификация. Това няма ли да е любопитно допълнение към вашата дисертация?

— Не бях се замисляла — отвърна Марго.

— В момента провеждаме бета-тест на програмата и тъкмо такова нещо ни е необходимо — продължи с въодушевен тон Фрок. — Защо не поговорите с Кавакита да работите съвместно?

Марго кимна, макар да предполагаше, че Кавакита не обича да споделя с друг колега нито светлината на насочените към него прожектори, нито изследванията си.

Вратата на асансьора се отвори към пропускателен пункт, пред който бяха застанали двама въоръжени полицаи.

— Вие ли сте доктор Фрок? — попита единият.

— Да — беше раздразненият отговор.

— Последвайте ни, ако обичате.

Марго подмина с количката няколко разклонения, докато най-накрая стигнаха до втори пропускателен пункт. Зад преграждението стояха други двама полицаи и висок слаб мъж в черен костюм със сресана назад руса до бяло коса. Полицаите отместиха преграждението и той пристъпи напред.

— Вие трябва да сте доктор Фрок — каза той и протегна ръка. — Благодаря ви, че слязохте. Както вече ви казах, очаквам друг посетител, поради което не бях в състояние да дойда сам в кабинета ви. Ако знаех… — той кимна към инвалидната количка — … не бих си позволил да ви помоля. Специален агент Пендергаст.

„Интересен акцент — помисли си Марго. — Алабама? Този тип изобщо не прилича на агент от ФБР.“

— Всичко е наред — отвърна Фрок, успокоен от любезността на Пендергаст. — Това е моята асистентка госпожица Грийн.

Марго пое хладната ръка на агента.

— За мен е чест да се запозная с толкова известен учен като вас — продължи Пендергаст. — Надявам се да мога да отделя време, за да прочета последната ви книга.

— Благодаря — кимна Фрок.

— В нея прилагате ли сценария „Разорението на комарджията“ към еволюционната си теория? Винаги съм си мислил, че той твърде адекватно подкрепя хипотезата ви, особено ако приемем за дадено, че повечето видове започват непосредствено от поглъщателната граница.

Фрок се понадигна в количката си.

— Вижте… аз… имах намерение да се позова на известни отпратки в следващата си книга…

Той като че ли не можеше да намери подходящите думи.

Пендергаст кимна на полицаите, които затвориха бариерата.

— Имам нужда от вашата помощ, доктор Фрок — тихо каза той.

— Разбира се — отвърна Фрок с готовност.

Марго остана изумена колко светкавично Пендергаст беше успял да спечели предразположението му.

— Първо трябва да ви помоля този разговор да си остане засега между нас — продължи Пендергаст. — Мога ли да разчитам на вас? Както и на госпожица Грийн?

— Естествено — отговори Фрок.

Марго само кимна.

Пендергаст направи знак на един от полицаите, който донесе обемиста пластмасова торба с надпис ДОКАЗАТЕЛСТВА. Той извади от нея малък тъмен предмет и го подаде на Фрок.

— Това, което държите, е каучукова отливка на нокът, намерен върху едно от убитите в края на миналата седмица деца.

Марго се приведе да го огледа по-отблизо. Беше дълъг около два сантиметра, извит и грапав.

— Нокът? — възкликна Фрок, приближавайки предмета до лицето си, за да го огледа по-подробно. — Доста странно. Предполагам, че е фалшив.

Пендергаст се усмихна.

— Не успяхме да открием произхода му, докторе. Но не съм убеден, че е фалшив. В канала на корена открихме материя, която в момента анализираме за ДНК. Резултатите засега са неясни и продължаваме тестовете.

Фрок повдигна вежди.

— Любопитно.

— А ето — продължи Пендергаст, бръкна в торбата и извади доста по-обемист предмет — реконструкция на това, с което са изкормени децата.

Той го подаде на Фрок.

Марго огледа с отвращение отливката. В единия край каучукът беше неравен, но в другия беше с добре очертани подробности. Завършваше с три извити като куки нокътя: голям централен и два по-малки от двете му страни.

— Боже Господи! — възкликна Фрок. — Приличат на гущерови.

— Гущерови? — зачуди се озадачен Пендергаст.

— Дино-гущерови — уточни Фрок. — Типичен птичи преден крайник, според мен, с една-единствена разлика. Погледнете тук. Централният израстък е чудовищно удебелен, докато дребните са недоразвити.

Пендергаст повдигна вежди в знак на лека изненада.

— Честно казано, сър — изрече бавно той, — бяхме се насочили към едрите котки или друг някой месояден бозайник.

— Но вие положително знаете, господин Пендергаст, че всички хищни бозайници имат по пет пръста.

— Разбира се, докторе — отвърна Пендергаст. — Ако ми позволите, бих искал да ви опиша един сценарий.

— На драго сърце — съгласи се Фрок.

— Съществува теория, че убиецът използва това — той повдигна крайника — като инструмент за изкормване на жертвите си. Имаме усещането, че държа копие на човешко изделие, изработено от примитивно племе — да речем преден крайник на ягуар или лъв. ДНК увредена. Може да е много стар артефакт, донесен твърде отдавна в музея, а впоследствие откраднат.

Главата на Фрок клюмна надолу и брадичката докосна гърдите му. Възцари се продължителна тишина, нарушавана единствено от пристъпващите до преграждението полицаи. Накрая Фрок заговори.

— А убития пазач? Раните му подсказват ли за счупен или липсващ нокът?

— Добър въпрос — отвърна Пендергаст. — Проверете сам.

Той пъхна ръка в пластмасовата торба и извади тежка каучукова пластина с издължена правоъгълна форма и три нащърбени ивици в средата.

— Това е отливка на една от раните в коремната област — поясни Пендергаст.

Марго потръпна. Гледката беше зловеща.

Фрок заоглежда съсредоточено дълбоките резки.

— Дълбочината е необикновена, но не се забелязва следа от счупен нокът. Затова допускате, че убиецът използва два сходни артефакта.

Пендергаст го погледна с известна неловкост, но кимна.

Главата на Фрок отново клюмна. Мълчанието продължи няколко минути.

— Още нещо — възкликна внезапно той. — Забелязвате ли, че навътре следите се събират? Че на повърхността са по-широки, отколкото на дъното?

— Е? — отвърна Пендергаст.

— Като свита в юмрук ръка. Това говори за гъвкавост на инструмента.

— Съгласен — потвърди Пендергаст. — Човешката плът все пак е твърде мека и податлива. Не можем да разчетем много неща върху тези отливки. — Той замълча. — Доктор Фрок, отговаря ли това на някой липсващ от колекцията артефакт?

— В колекцията изобщо няма подобен артефакт — отвърна с едва доловима усмивка Фрок. — Разбирате ли, това не принадлежи на нито едно животно, което съм изучавал. Забелязвате ли конусовидната форма на този нокът и дълбокия напълно затворен корен? Виждате ли как е заострен на върха в почти трипирамидален напречен разрез? Това се наблюдава единствено при два класа животни: динозаври и птици. Тъкмо поради тази причина някои биолози еволюционисти смятат, че птиците са произлезли от динозаврите. Бих казал, че е от птица, ако не беше толкова обемист. Следователно е от динозавър.

Той постави каучуковия нокът в скута си и отново вдигна очи.

— Естествено, находчив човек, който познава морфологията на динозаврите, би могъл да оформи подобен нокът и да го използва като инструмент за убийство. Предполагам, че сте анализирали оригиналния фрагмент, за да проверите дали действително се състои от истински биологичен материал като кератин, а не е отлят или изрязан от някакъв неорганичен материал?

— Да, докторе. Истински е.

— И сте сигурен, че ДНК е истинска, а не от кръвта или плътта на жертвата?

— Да — отвърна Пендергаст. — Както вече казах, от кореновия канал е, а не под епидермиса.

— И какъв, моля ви да ми съобщите, е ДНК резултатът?

— Все още не сме получили окончателния доклад.

Фрок вдигна ръка.

— Разбрано. Кажете ми защо не използвате нашата ДНК лаборатория тук в музея? Разполагаме с апаратура, равностойна на всяка друга в щата.

— Равностойна на всяка друга в страната, докторе. Но трябва да разберете, че нашите правила го забраняват. Можем ли да бъдем сигурни в резултатите, ако тестовете са направени на местопрестъплението? При напълно допустима вероятност самият убиец да работи с апаратурата? — Пендергаст се усмихна. — Надявам се да извините моята настойчивост, докторе, но бихте ли се съгласил да размислите за възможността това оръжие да е направено от реликви от антроположката колекция и да прецените на какъв артефакт или артефакти най-вече ви напомня тази отливка?

— Щом желаете — отвърна Фрок.

— Благодаря. Можем да го обсъдим след ден-два. Междувременно мога ли да получа копие от списъка на антроположката колекция?

Фрок се усмихна.

— Шест милиона експоната? Можете да използвате компютърната картотека. Желаете ли компютър?

— Може и по-нататък — отвърна Пендергаст и прибра каучуковата пластина в пластмасовата торба. — Предложението ви е изключително любезно. Нашият команден пост засега е разположен в неизползваната галерия зад ксероксите.

Зад тях отекнаха стъпки.

Марго се обърна и видя високия силует на заместник-директора на музея доктор Ян Кътбърт, последван от двамата полицаи до асансьора.

— Вижте какво, колко ще продължи всичко това? — възмущаваше се Кътбърт. Той спря пред заграждението. — Охо, Фрок, и теб ли са довлекли! Що за безобразие!

Фрок кимна едва забележимо.

— Доктор Фрок — каза Пендергаст, — моля за извинение. Това е господинът, когото очаквах, когато ви се обадих. Можете да останете, ако нямате нищо против.

Фрок отново кимна.

— Е, доктор Кътбърт — енергично продължи агентът, като се обърна към шотландеца. — Помолих ви да слезете, защото се нуждая от известна информация за зоната зад мен.

Той посочи към една огромна врата.

— Зоната за сигурност? Какво ви интересува? Със сигурност и някой друг би могъл… — започна Кътбърт.

— Да, но моите въпроси са насочени към вас — прекъсна го вежливо, но с нетърпящ възражение тон Пендергаст. — Ще влезем ли вътре?

— Ако няма да ми отнеме много време — отвърна Кътбърт. — Предстои ми да организирам цяла изложба.

— Да, действително — обади се Фрок с едва доловим сарказъм. — Изложба.

Той направи жест към Марго да го придвижи напред.

— Доктор Фрок? — обърна се любезно към него Пендергаст.

— Да?

— Питах се дали мога да получа обратно отливката на нокътя.

Обкованата с мед врата към зоната за сигурност беше свалена и на нейно място беше поставена нова стоманена врата. В дъното на коридора имаше малка врата с надпис „ДЕБЕЛОКОЖИ“. Марго се запита как бяха успели да внесат огромните слонски кости през нея.

Тя завъртя количката и подкара Фрок по тесния коридор зад отворената врата към зоната за сигурност. Най-ценните експонати се съхраняваха в малки ниши от двете страни на коридора: сапфири и диаманти; подредени по рафтовете слонски бивни и рога от носорози; кости и кожи на отдавна изчезнали животни; зуни божества на войната. В дъното стояха двама мъже в тъмни костюми и тихо разговаряха. Щом Пендергаст влезе, двамата изпънаха тела.

Пендергаст спря пред една подобна на останалите отворена врата на ниша с обемиста овална черна секретна брава, месингова дръжка и богато украсена резба. Една електрическа крушка осветяваше с ярка светлина металните стени. В нишата имаше няколко сандъка, само един от които беше малък. Неговият капак липсваше, а един от по-обемистите беше силно повреден и някои от дъските му бяха раздробени на талаш.

Пендергаст изчака всички да влязат в нишата.

— Разрешете ми да дам някои предварителни пояснения — каза той. — Убийството на пазача е станало недалеч оттук.

Изглежда след това убиецът е минал по коридора отвън. Опитал се е да разбие вратата, която води към зоната за сигурност. Може да е опитвал и преди това. Опитите са били неуспешни.

Първоначално не бяхме сигурни какво е търсел. Както знаете, тук се намират голям брой ценни материали. — Пендергаст направи знак към един от полицаите, който се приближи и му подаде някаква хартия. — Затова поразпитахме и установихме, че през последните шест месеца нищо не е изнасяно или внасяно в зоната. Освен тези сандъци. Донесени са в тази ниша миналата седмица. По ваше нареждане, доктор Кътбърт.

— Позволете ми да обясня… — обади се Кътбърт.

— Един момент, ако обичате — прекъсна го Пендергаст. — Когато проверихме сандъците, открихме нещо твърде любопитно. — Той посочи повредения сандък. — Обърнете внимание на дъските. Върху тези тук има дълбоки драскотини от нокти. Експертите ни по съдебна медицина ми казаха, че драскотините върху жертвите по всяка вероятност са от същия предмет или инструмент.

Пендергаст млъкна и съсредоточено погледна Кътбърт.

— Нямах представа… — смотолеви той. — Нищо не беше изнесено. Само си помислих, че…

Той не продължи.

— Питам се, докторе, дали бихте ни казал нещо за тези сандъци?

— Няма нищо сложно за обясняване — отвърна Кътбърт. — Няма никаква мистерия. Сандъците са от една стара експедиция.

— Подочух това — каза Пендергаст. — Коя експедиция?

— Експедицията на Уитлеси — отговори Кътбърт.

Пендергаст изчака.

Накрая Кътбърт въздъхна.

— Експедиция в Южна Америка отпреди пет години. Не беше… съвсем успешна.

— Беше катастрофална — подхвърли подигравателно Фрок. Пренебрегвайки гневния поглед на Кътбърт, той продължи: — Навремето предизвика скандал в музея. Експедицията беше прекратена още в самото начало поради лични конфликти. Някои от участниците бяха убити от враждебно настроени туземци, а останалите загинаха при самолетна катастрофа на път за Ню Йорк. Възникнаха неизбежните слухове за проклятие и подобни неща.

— Това е преувеличение — отсече Кътбърт. — Не е имало никакъв скандал.

Пендергаст ги изгледа.

— А сандъците? — попита той със спокоен тон.

— Бяха доставени впоследствие — отговори Кътбърт. — Но това няма нищо общо със случая. В единия от тях имаше изключително необичаен предмет — статуетка, изработена от изчезнало южноамериканско племе. Един от важните експонати в изложбата „Суеверие“.

Пендергаст кимна.

— Продължавайте.

— Миналата седмица, когато отидохме да вземем статуетката, установих, че един от сандъците е разбит. — Кътбърт посочи към сандъка. — Затова разпоредих всички сандъци да бъдат пренесени в зоната за сигурност.

— Какво беше взето?

— Точно това беше доста странно — продължи Кътбърт. — От сандъка не липсваше нито един артефакт. Самата статуетка струва огромно състояние. Абсолютен уникат, единствената от този род в целия свят. Племето котога е изчезнало преди много години.

— Искате да кажете, че нищо не е липсвало? — попита Пендергаст.

— Нищо съществено. Липсваха само семенниците или каквото там бяха. Максуел, ученият, който ги е натоварил, почина при самолетната катастрофа близо до Венецуела.

— Семенници? — попита Пендергаст.

— Откровено казано, не знам какво точно бяха. Изчезна цялата документация, освен антроположките материали. Разполагахме единствено с дневника на Уитлеси. Когато сандъците пристигнаха, бяха осъществени незначителни възстановителни дейности, но оттогава…

Той не продължи.

— Добре би било да ми разкажете за тази експедиция — каза Пендергаст.

— Няма много за разказване. Според първоначалните планове трябваше да потърсят следи от племето котога, да направят проучване и да съберат колекция в един абсолютно изолиран район в джунглата. Доколкото знам, според предварителните проучвания деветдесет и пет процента от растителните видове в района бяха неизвестни на науката. Ръководител беше антропологът Уитлеси. Мисля, че имаше и палеонтолог, експерт по бозайници, физически антрополог, вероятно ентомолог и няколко помощници. Уитлеси и Крокър, един от помощниците му, изчезнаха — вероятно са ги убили туземците. Останалите починаха при самолетната катастрофа. Единственото, за което имахме документация, беше статуетката — от дневника на Уитлеси. Всичко останало е мистерия, никакви сведения за произход, нищо.

— Защо целият този материал е останал толкова дълго в сандъците? Защо не е бил изваден, картотекиран и поставен в колекциите?

Кътбърт сви неловко рамене.

— За това — отвърна той с оправдателен тон — питайте Фрок. Той е шеф на отдела.

— Колекциите ни са огромни — каза Фрок. — Разполагаме с кости от динозавър, които стоят опаковани още от 30-те години, без никой да ги е докосвал. Необходими са страшно много пари и време за обработка на тези неща. — Той въздъхна. — Но конкретно в този случай не става въпрос за недоглеждане. Доколкото си спомням, след пристигането на тези сандъци на Антроположкия отдел беше забранено да ги изследва.

И многозначително изгледа Кътбърт.

— Това беше много отдавна! — отвърна язвително Кътбърт.

— Как установихте, че в неотворените сандъци няма редки артефакти? — попита Пендергаст.

— В дневника си Уитлеси намекваше, че статуетката в малкия сандък е единствената ценност.

— Може ли да видя този дневник?

Кътбърт тръсна глава.

— Изчезна.

— Вие ли разпоредихте преместването на сандъците?

— Предложих на доктор Райт, след като разбрах, че е бърникано в тях — отвърна Кътбърт. — Оставихме материалите в оригиналните сандъци, докато бъдат проучени. Това е едно от правилата на музея.

— Следователно сандъците са пренесени в края на миналата седмица — измърмори почти на себе си Пендергаст. — Точно преди убийството на двете момчета. Какво е търсел убиецът? — Той отново погледна Кътбърт. — Какво казахте, че е взето от сандъците? Семенници, така ли?

Кътбърт дигна рамене.

— Както вече казах, не знам точно какво представляваха. Приличаха ми на семенници, но аз не съм ботаник.

— Можете ли да ги опишете?

— Минаха години и не си спомням добре. Едри, овални, тежки. С грапава повърхност. Светлокафяви. Надниквал съм в сандъка само два пъти, нали разбирате. Веднъж, когато пристигна, и миналата седмица, когато взех Мбун. Така се казва статуетката.

— Къде е статуетката сега? — попита Пендергаст.

— Подготвят я за изложбата. Вече би трябвало да е поставена. Днес ще бъде приемането.

— Извадихте ли и нещо друго?

— Не. Статуетката е единственият уникат.

— Бих искал да я видя — каза Пендергаст.

Кътбърт започна да тъпче с притеснение на едно място.

— Можете да я видите при откриването на изложбата. Откровено казано, не разбирам какво целите. Защо си губите времето с някакъв строшен сандък, когато един сериен убиец се разхожда безпрепятствено из музея, а вие не сте в състояние да го пипнете?

Фрок се изкашля.

— Марго, приближете ме, ако обичате — помоли той.

Марго приближи количката до сандъците. Той се приведе със сумтене, за да огледа счупените дъски.

Всички го погледнаха.

— Благодаря — каза той, след като се надигна.

После обходи с поглед присъстващите един по един.

— Моля да обърнете внимание, че дъските са надраскани не само отвън, но и отвътре — обяви накрая той. И след пауза добави: — Господин Пендергаст, няма ли да направим едно заключение?

— Никога не правя заключения — с усмивка отвърна агентът.

— Вече направихте — настоя Фрок. — Всички заключихте, че някой или нещо е проникнало във вътрешността на сандъка.

В помещението се възцари внезапна тишина. Марго усети във въздуха миризмата на прах и стърготини.

И изведнъж стаичката се изпълни с оглушителния хриплив смях на Кътбърт.

Докато се връщаха обратно към кабинета му, Фрок беше необичайно оживен.

— Видяхте ли отливката, Марго? Характерни птичи особености и морфология на динозавър. Това би могло да е самото нещо!

Той не можеше да скрие възбудата си.

— Но, професор Фрок, агент Пендергаст е убеден, че е изработено като някакво оръжие — отвърна моментално тя.

И в същия момент си даде сметка, че й се иска да убеди самата себе си.

— Глупости! — изсумтя Фрок. — Докато гледахте отливката, не изпитахте ли усещането за нещо болезнено познато и същевременно безкрайно далечно? Пред нас е еволюционна анормалност, реабилитацията на моята теория.

Щом влязоха в кабинета, Фрок моментално измъкна бележник от джоба на сакото си и започна да пише.

— Но, професоре, как е възможно подобно създание…

Марго млъкна, усетила дланта на Фрок върху ръката си.

Той я стисна необичайно силно.

— Мило мое момиче — изрече Фрок, — има по земята и небето много неща, както казва Хамлет. Не винаги е задължително да анализираме. Понякога е достатъчно само да наблюдаваме. — Говореше тихо, но се тресеше от възбуда. — Не бива да пропуснем тази възможност, чувате ли? Проклет да е този мой стоманен затвор! Трябва да станете мои очи и уши, Марго. Трябва да сте навсякъде, да дебнете във всеки миг, да сте продължението на пръстите ми. Не бива да пропуснем този шанс. Съгласна ли сте, Марго?

Той стисна още по-силно ръката й.

19

На Смитбек му се струваше, че старият товарен асансьор в двайсет и осми участък на музея винаги вони на мърша. Опита се да диша през устата.

Асансьорът беше огромен като манхатънско ателие. Операторът го беше обзавел с маса и стол и го беше украсил с фотографии, изрязани от издаваното от музея списание: търкащи шиите си жирафи, съвокупляващи се насекоми, надупен песоглавец и туземки с провиснали гърди.

— Допада ли ви малката ми художествена галерия? — попита операторът с непристойна усмивка.

Беше около шейсетгодишен и носеше оранжева перука.

— Приятно е да срещнеш човек, който проявява интерес към естествената история — саркастично отвърна Смитбек.

Щом излезе от асансьора, в носа го удари още по-силна воня на гнила плът.

— Как я понасяш? — едва поемайки си въздух, запита той оператора.

— Какво да понасям? — отвърна мъжът, докато спускаше вертикалната решетка.

— Добре дошъл! — долетя жизнерадостно подвикване откъм коридора.

Надвиквайки шума на климатичната инсталация, застаряващият мъж стисна ръката на Смитбек.

— Днес има готвено само от зебра. Пропуснал носорога. Влизай все пак, влизай!

Смитбек знаеше, че силният му акцент е австрийски.

Джост фон Остер завеждаше препарационния отдел по остеология, в чиято лаборатория от животинските туловища оставаха само кости. Беше над осемдесет, но заради розовичкия му, жизнерадостен и закръглен външен вид много хора го смятаха за доста по-млад.

Фон Остер беше в музея от края на двайсетте години. Работата му се състоеше в препарация и демонстриране на скелети на изложби. Върховното му постижение от онова време беше серия конски скелети ходом, в тръс и в галоп. Говореше се, че тези скелети предизвикали истинска революция в начина на показването на животни. През четиридесетте години Фон Остер се беше заел с пресъздаването на естествената среда и външния облик на различни видове, постигайки абсолютно правдоподобие и в най-незначителния детайл — чак до провисналата от устата лига.

Но „ерата на естествената среда“ беше отминала и заточиха Фон Остер в Залата на бръмбарите. Отхвърляйки с презрение всички предложения за пенсиониране, той с въодушевление беше поел ръководството на лабораторията по остеология, в която всевъзможни животни — предимно от зоологическите паркове — бяха превръщани в чистички белезникави кости за всевъзможни изследвания или изложби. Така или иначе, уменията му като майстор ваятел си оставаха ненадминати и затова го бяха поканили да разработи специална шаманска серия за изложбата „Суеверие“. Смитбек искаше да посвети цяла глава от книгата си тъкмо на тези негови усилия.

В отговор на поканата Смитбек влезе в препарационната зала. До този момент не беше пристъпвал в това прочуто помещение.

— Толкова се радва, че можеш видя моя работилница — каза Фон Остер. — Сега тук не много хора заради тез ужасни убийства. Наистина много се радва!

Работилницата приличаше по-скоро на странна готварница. Покрай една от стените бяха подредени дълбоки цистерни от неръждаема стомана. От тавана близо до цистерните висяха огромни макари, вериги и куки за по-едрите туловища. В средата на пода имаше канализационна скара, в която се беше заклещила дребна строшена кост. В един отдалечен ъгъл на работилницата се мъдреше носилка на колела от неръждаема стомана с едро животно върху нея. Ако не беше завързаната за крака му голяма табела с надпис с ръкописни букви, Смитбек изобщо нямаше да се досети, че вече почти напълно разложената пихтия някога е била „Морска крава от Саргасово море“. Около нея лежаха шила, щипци и малки ножове.

— Благодаря, че ми отдели време — каза Смитбек.

— Няма за какво! — гръмогласно възкликна Фон Остер. — Бих искал да е отворено за туристи, но ти знаеш, че тази зона затворена за тях, което жалко. Трябваше да видиш носорог. Gott4, била голяма работа!

Прекосявайки с бързи крачки помещението, той показа на Смитбек цистерната с трупа на зебрата. Независимо от абсорбатора, който изсмукваше изпаренията, миризмата беше много силна. Фон Остер повдигна капака и се дръпна горделиво встрани.

— Какво каже за това!

Смитбек погледна пихтиестата кафеникава течност, с която беше пълна цистерната. Под мътната повърхност лежеше подпухналото туловище на зебрата, чиято плът и меки тъкани бяха започнали да се втечняват.

— Малко е подута — измърмори тихо Смитбек.

— Какво искаш да кажеш е това подута? Прекрасна е! Отдолу е нагревателят. Поддържа постоянна температура на водата деветдесет и пет градуса. Виж, първо изкормваме труп и го пускаме в цистерната. След това накисва и след това издърпваме тапа и всичко изтича в шахта. Остават само тази голяма купчина мазни кокали. Тогава отново напълваме цистерната, добавяме малко стипца и сваряваме тези кокали. Не бива да вариш дълго, защото омекват. — Фон Остер спря да си поеме свеж въздух. — Нали знаеш, също както свари пиле много дълго. Пфу! Лошо! Но тези кокали още мазни, затова измива mit5 бензин. Това прави чисто бели.

— Господин Фон Остер… — започна Смитбек. Ако не сменеше веднага темата, никога нямаше да се отърве. А и надали би могъл да понесе миризмата още дълго време. — Питах се дали бихте могъл да ми разкажете нещо за шаманската група, над която работехте. Пиша книга за „Суеверие“. Помните ли разговора ни?

— Ja, ja!6 — Разбира се!

Той се втурна към едно бюро и измъкна някакви рисунки. Смитбек включи портативния си касетофон.

— Първо рисува фон на двойно извита повърхност, за да няма ъгли, разбира? Искаш илюзия за дълбочина.

Фон Остер започна да описва процеса, почти викайки от въодушевление.

„Това ще свърши работа — помисли си Смитбек. — Този симпатяга е мечтата на писателя.“

Фон Остер продължи да говори дълго време, промушвайки въздуха, размахвайки неочаквано ръце, поемайки дълбоко въздух между изричаните със силен акцент изречения. Когато приключи, тържествуващо погледна Смитбек.

— Сега искаш види бръмбари? — попита той.

Смитбек не можеше да откаже. Бръмбарите бяха прочути. Процедурата беше изобретение на самия Фон Остер и сега се прилагаше във всички значителни музеи за естествена история в страната: бръмбарите оглозгваха малки трупове, като оставяха изчистени, съвършено запазени скелети.

„Хранилището“, в което се помещаваха бръмбарите, беше горещо и влажно и малко по-голямо от шкаф. Бръмбарите се казваха дерместиди, бяха от Африка и живееха в бели порцеланови вани с мазни стени, покрити със стъклени плочи. Те бавно пълзяха върху редици от умрели животни с одрана кожа.

— Какви са тези неща? — попита Смитбек, вторачен в покритите с бръмбари трупове във ваните.

— Прилепи! — отвърна Фон Остер. — Прилепи за доктор Хайсманс. Ще трябва десетина дни, за да изчисти тези прилепи.

Той произнесе „дез брилеби“.

Миризмите и бръмбарите му дойдоха в повече. Смитбек се изправи и протегна ръка към стария учен.

— Трябва да вървя. Благодаря за интервюто. Тези бръмбари наистина са интересни.

— Винаги добре дошъл! — възкликна Фон Остер. — Я почака. Интервю, казва. За кого пише тази книга?

Едва сега беше разбрал, че го интервюират.

— За музея — отговори Смитбек. — Рикман отговаря за нея.

— Рикман?

Фон Остер внезапно присви очи.

— Да. Защо? — попита Смитбек.

— Ти работи за Рикман? — повиши глас Фон Остер.

— Не точно. Просто тя най-много се бърка — отговори му Смитбек.

Устата на Фон Остер разцъфна в широка усмивка.

— Ах, тя отрова, таз жена! Защо работи за нея?

— Просто така се случи — добави Смитбек, доволен, че е намерил съюзник. — Няма да повярвате какви неприятности ми създава. О, Господи!

Фон Остер плесна с ръце.

— Аз вярва! Аз вярва! Тя прави навсякъде неприятности! Тази изложба тя прави всякакви неприятности!

На Смитбек му стана интересно.

— Как така? — попита той.

— Тя всеки ден там и казва това добро, това не добро. Gott, тази жена!

— Способна е на това — потвърди Смитбек с мрачна усмивка. — И какво не одобрява?

— Това, което ти нарича племе котога. Вчера следобед аз бях там и тя разкрещяла: „Всички да напусне изложба! Ние внася статуетка на котога!“ Всички прекъснали работа и излезли.

— Статуетка? Каква статуетка? С какво е толкова забележителна?

На Смитбек му мина през ума, че нещо толкова съществено за Рикман би могло да му е от полза някой ден.

— Тази статуетка Мбун голямата работа на изложбата. Не знам много нещо, но беше много притеснена, казвам ти!

— Защо?

— Както казах, заради статуетка. Не чул ли? Много приказки за нея, много, много лоши. Не искам слуша.

— Какви приказки например?

Смитбек изслуша продължителните обяснения на старчето. Накрая напусна работилницата, последван от Фон Остер чак до асансьора. Дори когато вратата се затваряше, той продължаваше да бърбори.

— Ти няма късмет, че работи за нея! — провикна се накрая, точно преди асансьорът да потегли нагоре.

Но Смитбек не го чу, зает със собствените си мисли.

20

Към края на следобеда Марго уморено отдели очи от компютъра. Протегна ръка да включи принтера, който се намираше в дъното на коридора, облегна се на стола и разтърка очи. Текстът за Мориарти най-после беше готов. Малко недоизгладен и недотам подробен, колкото би й се искало, но не можеше да отдели повече време за него. Все пак изпитваше тайно удовлетворение и нямаше търпение да занесе разпечатката в кабинета на Мориарти на четвъртия етаж на обсерваторията „Батърфийлд“, където се помещаваше екипът на изложбата „Суеверие“.

Прелисти служебния указател, за да открие вътрешния телефон на Мориарти, придърпа телефона и набра четирицифрения номер.

— Изложбената централа — провлечено изрекоха отсреща.

Чу отдалечени шумни сбогувания.

— Там ли е Джордж Мориарти? — попита Марго.

— Предполагам, че е долу в изложбената зала — отвърна гласът. — Тук затваряме. Да предам нещо?

— Не, благодаря — отвърна Марго и прекъсна.

Погледна ръчния си часовник: почти пет. Време за полицейския час. Но официалното откриване на изложбата беше в петък вечерта и беше обещала материала на Мориарти.

Тъкмо се канеше да се надигне, когато си спомни предложението на Фрок да се обади на Грег Кавакита. Въздъхна и отново вдигна слушалката. Ако вече беше напуснал сградата, щеше да му остави съобщение на телефонния секретар.

— Грег Кавакита на телефона — чу познатия баритонов тембър.

— Грег? Обажда се Марго Грийн.

„Престани с този извинителен тон! Да не е шеф на отдел или нещо подобно.“

— Здрасти, Марго. Какво има?

Чу подрънкване на ключове.

— Искам да те помоля за една услуга. Всъщност предложението е на доктор Фрок. Правя анализ на някои растителни образци от племето кирибиту и той предложи да ги тествам с твоя екстраполатор. Може да открием някои генетични съответствия.

Последва мълчание.

— Доктор Фрок смята, че би било полезна проверка за твоята програма, а и на мен ще помогне — настоя тя.

Кавакита не отговори веднага.

— Знаеш, Марго, че наистина бих искал да ти услужа. Но екстраполаторът все още не е готов да бъде използван от всеки. Все още отстранявам някои технически несъвършенства и не бих могъл да гарантирам за резултатите.

Лицето й пламна.

— От всеки ли?

— Съжалявам, зле избрах думата. Разбираш какво искам да кажа. Освен това в момента наистина съм претоварен, а и този полицейски час допълнително обърква всичко. Виж какво, защо не ми се обадиш отново след една-две седмици? Става ли? Тогава ще поговорим.

Линията прекъсна.

Марго се изправи, грабна сакото и чантата си и тръгна по коридора, за да вземе разпечатката. Беше убедена, че той ще направи всичко възможно да протака нещата до безкрайност. Е, да върви на майната си. Ще открие Мориарти и ще му даде разпечатката, преди да си тръгне. Ако не друго, може да обиколи изложбата с гид и да разбере за какво е цялата тази суетня.

Няколко минути по-късно прекоси бавно пустата мемориална зала „Селус“. На входа стояха двама пазачи, а в информационния център един гид заключваше ведомостите и подреждаше експонатите за продажба за следващия ден. „Ако въобще има посетители“ — помисли си Марго. Трима полицаи стояха точно под огромната бронзова статуя на Селус и разговаряха, без да я забележат.

Марго си спомни сутрешния разговор с Фрок. Ако не открият убиеца, мерките за сигурност може да станат по-строги. Може би защитата на дисертацията й ще се отложи. Или ще затворят целия музей. Марго тръсна глава. Ако се случи така, положително ще замине за Мазачусетс.

Тръгна към галерията „Уокър“ и задния вход на „Суеверие“. За неин ужас огромните метални врати бяха затворени и пред тях бяха поставени две месингови стойки, свързани с кадифен шнур. Встрани стоеше полицай, без да помръдва.

— Мога ли да ви услужа, госпожице?

На баджа му прочете Ф. БОРЕГАРД.

— Имам среща с Джордж Мориарти — отвърна Марго. — Предполагам, че е в изложбените зали. Трябва да му предам нещо.

Тя размаха разпечатката към полицая, който не се впечатли особено.

— Съжалявам, госпожице — каза той. — Минава пет. Не би трябвало да сте тук. Освен това — добави по-любезно той — до откриването изложбата е запечатана.

— Ама… — понечи да възрази Марго, но се обърна и тръгна с въздишка към ротондата.

Като зави зад ъгъла, спря. В дъното на пустия коридор зърна потъналата в сумрак огромна зала. Полицай Ф. Борегард зад ъгъла не я виждаше. Зави рязко наляво и тръгна по късо разклонение с нисък таван, което извеждаше в друг, успореден коридор. Може би все пак ще успее да открие Мориарти.

Изкачи едно широко стълбище, огледа се предпазливо и пристъпи бавно в една сводеста зала за насекоми. След това зави надясно и влезе в една галерия на второто ниво на Морската зала. Като всички кътчета в музея, беше зловеща и пуста.

Марго се спусна по едното от двете широки стълбища, които стигаха до гранитния под на основната зала. Пристъпвайки по-бавно, подмина група моржове в реални размери и една реалистично възпроизведена подводна скала. Знаеше, че подобни диорами като тази от трийсетте и четирийсетте години вече не се правеха, защото бяха много скъпи.

В далечния край на залата се намираше входът към галерия „Вайсман“, където се устройваха мащабните временни изложби. Беше една от залите, в които се помещаваше изложбата „Суеверие“. Двукрилите стъклени врати бяха покрити с черна хартия с огромен надпис:

Лявата врата беше заключена. Дясната обаче се открехна с лекота.

Погледна колкото е възможно по-небрежно зад гърба си: нямаше никого.

Вратата се затвори със съскане зад гърба й и тя се озова в тясното пространство между външните стени на галерията и гърба на изложбените витрини. Навсякъде беше осеяно с шперплатови плоскости и огромни пирони, а по пода се преплитаха електрически кабели. Вляво от нея се извисяваше подсилена с дървени подпори огромна конструкция от грубо приковани една към друга греди, която много напомняше гърба на декор в някое холивудско студио. Нито един от посетителите на „Суеверие“ нямаше да зърне това кътче от изложбата.

Запристъпва внимателно през тясното пространство, търсейки проход към централната част на залата. Светлината беше съвсем слаба — покритите с метални плочи крушки мъждукаха едва-едва на пет-шест метра разстояние една от друга, — а нямаше никакво желание да се препъне и да се стовари на пода. Откри тясна пролука между две дървени табла и реши да се промуши през нея.

Озова се в просторен вестибюл с шест стени. Готически сводове в три от стените отвеждаха към сумрачни коридори. По-голяма част от светлината идваше откъм няколко фотографии на шамани, осветени отзад от разположени близо до тавана осветителни тела. Огледа с боязън трите изхода. Нямаше никаква представа къде точно се намира — дали в началото или в края на изложбата — и накъде би трябвало да тръгне, за да открие Мориарти.

— Джордж? — подвикна плахо тя, боейки се да повиши глас сред безмълвния сумрак.

Закрачи по централния коридор към друга мрачна зала, по-продълговата от предишната и претъпкана с експонати. От време на време проблясваше по някой артефакт: маска, костен нож, покрита с нокти причудлива резба. Експонатите сякаш плуваха в кадифения сумрак. По тавана блещукаха странни, неопределени светлосенки.

В отдалечения край на галерията разстоянието между стените се стесняваше и Марго изпита смътно усещане, че навлиза в дълбока пещера. „Доста манипулативно“ — мина й през ума. Разбра раздразнението на Фрок.

Продължи да крачи през сумрака, придружена единствено от приглушения шум от стъпките си по дебелия килим. Забелязваше експонатите едва когато се озовеше пред самите витрини и се запита как ще намери обратния път към залата с шаманите. Надяваше се да открие незаключен изход — добре осветен незаключен изход — в друг край на изложбата.

Тясната зала пред нея се разклони. След моментно колебание избра десния коридор. Щом тръгна по него, забеляза малки ниши от двете страни, във всяка от които имаше по един чудноват артефакт. Тишината беше толкова плътна, че тя задържа дъх.

Коридорът се разшири в зала и Марго застана пред няколко татуирани майорски глави. Не бяха съсухрени — черепите очевидно бяха вътре, съхранени — според надписа — чрез опушване. Очните кухини бяха натъпкани с памучна материя, а махагоновите кожи блещукаха. Черните съсухрени устни оголваха зъбите. Бяха шест на брой — цяла зловещо ухилена, поклащаща глави тълпа. Сините татуировки бяха поразително сложни: пресичащи се една друга спирали, усукани около страните, носовете и брадичките. Татуировките бяха направени приживе, съобщаваше табелката, а главите бяха съхранени в знак на почит.

Марго забеляза, че малко по-навътре галерията се стеснява и свършва. Пред самото дъно се извисяваше масивен тумбест тотем, осветен от пода с бледа оранжева светлина. Гигантски вълчи и птичи глави със зловещо извити клюнове стърчаха от тотема и сивите им сенки забулваха черния таван. Убедена, че не може да продължи по-нататък, Марго се приближи с неохота до тотема и забеляза тясно отверстие към малка ниша вляво пред себе си. Запристъпва бавно и възможно по-безшумно нататък. Изобщо ней минаваше мисълта отново да повика Мориарти. „Слава Богу, че не съм близо до Старото подземие!“ — помисли си тя.

В нишата бяха изложени няколко идола. Някои представляваха най-обикновени издялани от камък животни, но повечето бяха чудовищни изображения на страховити фантастични създания. Друг изход отведе Марго в продълговата тясна заличка. Цялата беше облицована с дебело черно кече, а осветлението се процеждаше от невидими ниши. Таванът надвисваше току над главата й. „Смитбек ще трябва да лази на четири крака тук“ — мина й през ума.

Помещението се разшири в осмоъгълна зала с висок кръстовиден свод. Пъстрата светлина се процеждаше през изрисувани върху стъкло закачени под сводестия таван цветни изображения на средновековни преизподни. На всяка от стените имаше огромен прозорец.

Приближи до най-близкия от тях и се оказа, че наднича към гробница на майте. В средата й лежеше проснат скелет, покрит с дебел пласт прах. Около него бяха пръснати всевъзможни артефакти. Гръдният кош беше покрит със златен нагръдник, а по костеливите пръсти бяха нанизани златни пръстени. Боядисани гърнета бяха подредени в полукръг около черепа. Едното беше пълно с малки изсушени царевични кочани.

Зад другия прозорец беше представено ескимоско скално погребение заедно с увитата в кожи мумия. Гледката през следващия прозорец беше още по-зловеща: прогнил европейски ковчег без капак с Труп в него. Силно разложеният труп беше облечен в изгнил редингот и имаше вратовръзка. Главата му беше вдървено извита към Марго, сякаш се канеше да й съобщи някаква тайна, опулил невиждащите си очни кухини насреща й, със застинала в болезнена гримаса уста. Тя направи крачка назад. „Милостиви Боже, това е нечий прапрадядо.“ Прозаичният надпис върху табелката, който подробно описваше характерните ритуали за типичното американско погребение от деветнайсети век, не отговаряше на зловещата картина. Музеят определено рискуваше с подобни ужасии.

Реши да подмине останалите прозорци и излезе през нисък свод в противоположния край на осмоъгълната зала. Малко след това коридорът се разклони. Вляво от себе си видя плитка ниша, вдясно дълъг и тесен, потънал в мрак коридор. Нямаше желание да тръгне по него — не и в този момент. Пристъпи в тясното пространство и внезапно спря. Приближи се да огледа по-отблизо една от витрините.

Галерията беше посветена на представите за абсолютното зло с многобройните му митични превъплъщения. Имаше всевъзможни изображения на средновековни дяволи — тук беше и злият дух на ескимосите Торнарсук. Но вниманието й прикова разположен в средата на помещението груб каменен олтар. Осветена със сноп жълта светлина, върху олтара беше поставена миниатюрна статуетка, изваяна с такива подробности, че Марго онемя от изумление. Беше с четири крака, цялата покрита с люспи. И все пак нещо — издължените предни крайници, наклонът на главата — й се стори обезпокоително човешко. Потръпна. „Що за въображение би могло да измисли създание с люспи и козина едновременно?“ Сведе поглед към табелката.

Марго усети да я полазват тръпки. Погледна по-отблизо, отвратена от наподобяващата влечуго статуетка, от малките, злобни очички… ноктите. По три на всеки крайник.

„Милостиви Боже!“

Беше невероятно.

В този миг инстинктът й подсказа да остане абсолютно неподвижна. Измина цяла минута. Втора.

И отново го долови — звука, който я беше вцепенил. Странно шумолене — бавно, предпазливо, влудяващо тихо. Стъпките по дебелия килим би трябвало да са наблизо… съвсем наблизо. Задуши я някаква ужасна смрадлива воня.

Огледа се като обезумяла, опита се да потисне връхлетялата я паника, потърси най-безопасния изход. Мракът беше абсолютен. Измъкна се възможно най-безшумно от затвореното пространство и стигна до разклонението. Отново долови шумоленето и хукна презглава в сумрака покрай кошмарни изображения и злобно ухилени статуетки, които сякаш изскачаха насреща й от тъмнината, по внезапно изникващи разклонения и лъкатушещи коридори, опитвайки се да избере най-безопасните.

Накрая, напълно объркана и останала без дъх, се пъхна в една ниша с експонати на примитивна медицина. Задъхана, тя се притаи зад една витрина с трепаниран човешки череп върху метална поставка. Сгуши се в сянката и се ослуша.

Не долови нищо: нито шумолене, нито помръдване. Постепенно възстанови дишането си и дойде на себе си. Наоколо нямаше нищо. А и надали въобще имаше нещо — всичко беше плод на възбуденото й въображение, подхранено от тази кошмарна обиколка. „Глупаво постъпих, че се вмъкнах. Сега надали ще искам да дойда пак — дори и в най-многолюдната събота.“

Все пак трябваше да намери начин да се измъкне. Беше станало късно, но се надяваше, че все още има хора, за да чуят чукането й, ако се озове пред някоя заключена врата. Щеше да изпадне в неловко положение, ако й се наложи да дава обяснения на някой пазач или полицай. Но поне ще е навън.

Надникна над капака на витрината. Дори всичко да беше плод на въображението й, нямаше никакво намерение да се върне по обратния път. Задържайки дъха си, тя пристъпи тихо и се ослуша. Нищо.

Обърна се наляво и тръгна бавно по коридора, като се опитваше да открие изход от изложбата. Спря на едно обширно разклонение и се вторачи в сумрака, обсъждайки накъде да тръгне. „Не е ли редно да има знаци към изходите? Вероятно все още не са поставени. Типично.“ Но коридорът вляво й се стори обнадеждаващ: като че ли извеждаше към обширно фоайе, доколкото можеше да забележи в сумрака.

С периферното си зрение долови някакво помръдване. Вцепени се и колебливо погледна надясно. Някакъв силует — черен на черния фон — се прокрадваше безшумно към нея, лъкатушейки сред забулените в мрак витрини и зловещи експонати.

Тласната от вълна на ужас, Марго се втурна по коридора. По-скоро усети, отколкото видя прелитащите от двете й страни стени да се разширяват. Видя два вертикални светли процепа пред себе си, очертаващи контурите на огромна двукрила врата. Без да забавя скорост, тя се насочи натам. Крилата се люшнаха напред и нещо от другата им страна изтрака. Нахлу неясна светлина — слабото червеникаво дежурно осветление, което включваха в музея през нощта. Усети полъх на хладен въздух по страните си.

Разтърсена от конвулсивно ридание, тя се обърна и блъсна двете крила на вратата. Облегна се на тях със затворени очи, притисна чело върху студения метал и се опита да си поеме дъх, хлипайки.

Откъм пурпурния сумрак зад гърба си ясно дочу покашляне.