Реликвата

42

С наближаването на седем часа пред западния вход на музея се образува безразборно струпване от таксита и лимузини. Елегантно облечени хора се измъкваха предпазливо от тях — мъжете в почти еднакви вечерни сака, жените в кожи. Гостите блъскаха чадърите си един в друг, докато притичваха по червения килим към навеса на музея заради проливния дъжд, превърнал алеите в потоци и водосточните улуци във водопади.

Обикновено стихналата в този напреднал час Голяма ротонда сега отекваше от стъпките на хиляди скъпи обувки по мраморния под между двете редици от палми по посока на Небесната зала. Залата беше изпълнена с поставени в качета високи бамбукови стойки, украсени с гирлянди от теменуженосинкави светлини. По бамбуците провисваха гроздове изкусно подредени орхидеи, напомняйки тропическа висяща градина.

От вътрешността невидим оркестър изпълняваше „Ню Йорк, Ню Йорк“. Цяла армия сервитьори в бели вратовръзки си проправяха ловко път през тълпата, понесли големи табли с пълни с шампанско чаши и чинии с ордьоври. Неспирният поток от новопристигнали се смесваше с групичките учени и служители от музея, които вече нападаха безплатните лакомства. Пайетите по дългите вечерни рокли, накитите от диаманти, лъскавите златни копчета за ръкавели и коронките проблясваха под приглушената светлина на синкави прожектори.

През последните дни откриването на изложбата „Суеверие“ се беше превърнало в предпочитаното събитие за висшето общество на Ню Йорк. Всевъзможни артистични премиери и вечери за набиране на средства бяха пренебрегнати заради изкушението от лично присъствие на предизвикалото такъв голям шум откриване. От разпратените три хиляди покани бяха потвърдени пет хиляди.

Облечен в смокинг не по неговата мярка с безвкусно широки и заострени ревери и риза с жабо, Смитбек надникна в Небесната зала и се огледа за познати физиономии. В отсрещния край на залата беше издигната гигантска платформа. От едната й страна беше помпозно украсеният вход към изложбата, все още заключен и охраняван. Двойките бързо изпълваха огромния дансинг в центъра на помещението. Щом пристъпи в залата, Смитбек попадна сред оглушителната глъчка на водените на висок тон безбройни разговори.

— … тази новоизлюпена психоисторичка Грант? Е, най-после изплю камъчето вчера и ми каза върху какво работи през цялото това време. Само си представи: опитва се да докаже, че скиталчествата на Хенри IV след Втория кръстоносен поход са вследствие на загуба на паметта в състояние на дълбок стрес. Едва се сдържах да ней отговоря, че…

— … изтъквайки нелепата идея, че Стабианските бани не са нищо повече от конюшни! Като имаш предвид, че въобще не е стъпвал в Помпей. Не би различил Вилата на мистериите от „Пица Хът“. Но има безочието да се нарича папиролог…

— … моята нова асистентка? Онази с огромния нос? Ами вчера беше застанала до автоклава и изтърва епруветка, пълна с…

Смитбек въздъхна дълбоко и се запровира през навалицата към таблите с ордьоври.

Д’Агоста забеляза внезапно избухналата канонада от светкавици откъм струпалата се пред централния вход на Голямата ротонда група на фотографите, докато поредният високопоставен гост влизаше през вратата — къдрокос красавец, стиснал ръката на мършава дама.

Беше застанал така, че да може да държи под око металните входни детектори и вливащата се през единствения вход на Небесната зала тълпа. Подът на Ротондата блестеше от дъждовната вода, а по стойките се трупаха все повече чадъри. В един отдалечен ъгъл агентите на ФБР бяха инсталирали предната си наблюдателна станция: Кофи искаше да следи от контролния си пост всички протичащи тази вечер събития. На Д’Агоста му стана смешно. Бяха се старали нищо да не се набива на очи, но плетеницата от електрически, телефонни и усукани оптически кабели се извиваше като пипала на октопод във всички посоки от станцията и беше точно толкова незабележима, колкото тежък махмурлук.

Отекна тътен на гръмотевица. Върховете на дърветата с току-що покарали листенца покрай алеята на брега на река Хъдсън се люшкаха като побеснели под поривите на бурята.

Радиото на Д’Агоста изсъска.

„Лейтенант, пак възникна спор при металния детектор.“

До слуха му достигна писклив глас: „Сигурна съм, че ме познавате…“

— Изтеглете я встрани. Тълпата трябва да продължи да влиза. Изтегляйте спрените от опашката. Блокират движението.

Докато прибираше радиостанцията, към него се приближи Кофи, последван от директора по сигурността.

— Докладвай! — изръмжа безцеремонно агентът.

— Всички са по местата си — отвърна Д’Агоста, като свали пурата от устата си и огледа навлажнения й край. — Четирима цивилни обикалят вътре. Четирима униформени патрулират из периметъра с твоите хора. Петима контролират движението отвън, а други петима наблюдават металните детектори и входа. Поставих униформени и в залата. Двама ще ме последват в изложбата след прерязването на лентата. Един е в компютърната зала, един в зоната за сигурност…

Кофи присви очи.

— Тези униформени, които ще влязат с тълпата в изложбата, не са предвидени по план.

— Нищо особено. Просто искам да сме в предните редици на навлизащата в изложбеното пространство тълпа. Не се съгласи за последен оглед, нали помниш?

Кофи въздъхна.

— Върши си работата, но не искам никаква пряка охрана, по дяволите! Дискретно, без да се смущават посетителите. Разбрано?

Д’Агоста кимна.

Кофи се обърна към Иполито.

— А при теб?

— И моите хора са разположени по местата си, сър. Точно където разпоредихте.

— Добре. Оперативната ми база ще бъде тук в ротондата по време на церемонията. След това ще се разгърнем. Между впрочем, Иполито, искам те отпред с Д’Агоста. Навъртайте се край директора и кмета. Знаете каква е практиката. Д’Агоста, искам да стоиш в сянка. Никакво перчене. Не прецаквай последния си ден. Разбрано?

Уотърс стоеше насред окъпаната в неонова светлина хладна компютърна зала с изтръпнало от тежката автоматична пушка рамо. Това беше най-отегчителната задача, която му бяха възлагали. Погледна мухльото — беше започнал да го възприема по този начин, — който тракаше по клавиатурата. Тракаше ли, тракаше вече часове наред. И пиеше диетична кола. Уотърс тръсна глава. Първото, което трябваше да направи тази сутрин, беше да помоли Д’Агоста за по-чести смени. Тук щеше да се побърка.

Мухльото се почеса по врата и се протегна.

— Дълъг ден — подхвърли той.

— Да — отвърна Уотърс.

— Почти свърших. Няма да повярваш какво може тази програма.

— Сигурно си прав — с безразличие се съгласи Уотърс.

Погледна часовника си. Цели три часа до смяната!

— Погледни.

Мухльото удари един клавиш. Уотърс се приближи до екрана и се вторачи. Нищо освен куп безсмислени надписи, вероятно програмата.

Изведнъж върху екрана изникна бръмбар. Отначало кротуваше, но скоро изпружи зелените си крачета и закрачи върху буквите по екрана. След това изникна нов бръмбар. Двете буболечки се забелязаха, приближиха се и се чифтосаха.

Уотърс погледна мухльото.

— Какво е това? — попита той.

— Само гледай.

След малко се родиха четири бръмбара и започнаха да се чифтосват. Не след дълго екранът се изпълни с бръмбари, които започнаха да ядат буквите. След броени минути надписите изчезнаха и останаха само шаващите бръмбари. Накрая бръмбарите започнаха да се изяждат един друг. Не след дълго черният екран опустя.

— Страхотно, а?

— Да — съгласи се Уотърс. След малко попита: — Какво прави тази програма?

— Просто… — започна леко смутен мухльото. — Просто една добра програма, това е. Нищо не прави.

— Колко време ти отне да я направиш? — попита Уотърс.

— Две седмици — гордо отговори мухльото, вдишвайки въздух между зъбите си. — В свободното време, разбира се.

После се извърна към компютъра и поднови тракането. Уотърс се облегна на близката до вратата на компютърната зала стена. До слуха му достигаха звуците на оркестъра над главата му, думкането на барабаните, вибрациите на бас китарите, воят на саксофоните. Стори му се, че чува шума от стъпките на хиляди потропващи и плъзгащи се крака. Затворен в тази килия в компанията на някакъв тракащ по клавишите мухльо. Единствената повтаряща се случка беше поредното надигане на мухльото да си вземе следващата диетична кола.

В този момент чу някакъв шум откъм залата с електрическите системи.

— Чу ли нещо? — попита той.

— Не.

Последва продължителна тишина. След това се чу ясно тупване.

— Какво, по дяволите, беше това? — изруга Уотърс.

— Не знам — отвърна мухльото. Спря да удря клавишите и се огледа. — Може би трябва да погледнеш.

Уотърс поглади гладкия приклад на пушката си и погледна вратата към електрозалата. „Сигурно няма нищо. Последния път и Д’Агоста не е открил нищо.“ Трябва само да влезе и да огледа. Разбира се, можеше да поиска подкрепление от командния пункт. Беше в дъното на коридора. Колегата му Гарсия би трябвало да е там… нали?

По челото му избиха капки пот. Уотърс вдигна механично ръка, за да ги изтрие. Но не пристъпи към вратата на електрозалата.

43

Щом зави зад ъгъла към Голямата ротонда, на Марго й се стори, че попадна в свърталище на демони: изтърсващи мокрите си чадъри хора, други, скупчени на малки и големи групи, чийто говор се смесваше с шума от фоайето в дъното. Тя избута Фрок до опънатия пред металните детектори кадифен шнур, до който беше застанал бдителен полицай. Небесната зала плуваше в жълтеникава светлина. Закаченият на тавана огромен полилей осветяваше пространството във всички цветове на дъгата.

Показаха служебните си карти на полицая, който веднага откачи шнура и ги пропусна да преминат, след като провери набързо чантата на Марго и я изгледа недоумяващо. Тя се досети за причината: все още беше по джинси и пуловер.

— По-бързо — каза припряно Фрок. — Напред, към трибуната.

Поставената върху подиума трибуна беше в далечния край на залата близо до входа на изложбата. Ръчно резбованите крила бяха препречени с вериги, а най-отгоре се мъдреше думата „СУЕВЕРИЕ“, образувана от извити в дъга наподобяващи кости букви. От двете страни бяха поставени дървени стели, които приличаха на огромни тотеми или колони на езически храм. Марго зърна скупчилите се върху подиума Райт, Кътбърт и кмета, които си бърбореха развеселени, докато някакъв озвучител се занимаваше със стойките за микрофони. Заобиколен от тълпа администратори и помощници, до тях стоеше Иполито и разговаряше по радиостанцията си, жестикулирайки ожесточено. Врявата беше оглушителна.

— Извинете! — изрева Фрок.

Хората неохотно отстъпиха встрани.

— Погледни целия този народ — викна той на Марго. — Феромоналното ниво в тази зала трябва да е астрономическо. Звярът ще бъде неудържим! Веднага трябва да спрем всичко това. — Той посочи с ръка. — Виж, ето го Грегъри!

Той махна с ръка на Кавакита, застанал в края на дансинга с питие в ръка.

Помощник-уредникът се запромъква към тях.

— Ето ви най-после, доктор Фрок. Търсят ви. Церемонията ще започне всеки момент.

Фрок се пресегна и сграбчи ръката му.

— Грегъри! — извика той. — Трябва да ни помогнеш! Събитието трябва да бъде прекратено и музеят незабавно да се опразни!

— Какво! — възкликна Кавакита. — Това някаква шега ли е?

Той огледа подигравателно Марго и отново се обърна към Фрок.

— Грег — извиси глас над врявата тя, — открихме какво е убило всички тези хора. Не е човешко същество. То е някакъв звяр. Никога не сме се сблъсквали с подобна твар. Твоята програма ни помогна да го идентифицираме. Храни се с опаковъчния материал от сандъците на Уитлеси. Когато е лишено от него, се нуждае от хормони на човешки хипоталамус като заместител. Сигурни сме, че трябва редовно…

— Моля те! Спри се, Марго, какви ги дрънкаш?

— По дяволите, Грегъри! — изрева Фрок. — Нямаме никакво време за обяснения. Това място трябва светкавично да се опразни.

Кавакита отстъпи крачка назад.

— Доктор Фрок, при цялото ми уважение…

Фрок стисна ръката му още по-силно и заговори бавно и решително:

— Грегъри, изслушай ме. Из музея броди ужасяващо създание. Налага му се да убива и ще убива. Тази вечер. Трябва да изкараме всички навън.

Кавакита отстъпи още една крачка назад, поглеждайки към подиума.

— Съжалявам — надвика врявата той. — Не разбирам за какво става дума, но вие използвате моята програма за някаква шега… — Той издърпа ръката си. — Убеден съм, че трябва да се качите на подиума, доктор Фрок. Очакват ви.

— Грег… — опита пак да се намеси Марго, но Кавакита се отдалечи, продължавайки да ги гледа озадачено.

— Към подиума! — отсече Фрок. — Райт може да го направи. Той може да разпореди помещението да се опразни.

Неочаквано задумкаха барабани и засвириха фанфари.

— Уинстън! — изкрещя Фрок, придвижвайки се с количката в откритото пространство пред подиума. — Уинстън, чуй ме! Помещението трябва да бъде евакуирано!

Последните му думи се извисиха във въздуха, след като фанфарните звуци утихнаха.

— В музея се разхожда на свобода ужасяващ звяр! — извика сред възцарилата се тишина Фрок.

Над тълпата се издигна безразборно мърморене. Намиращите се най-близо до Фрок се дръпнаха назад, споглеждайки се един друг и шепнейки полугласно.

Райт се вторачи във Фрок, а Кътбърт се отдели припряно от групата.

— Фрок — изсъска той, — какви ги вършиш, по дяволите?

Той скочи от подиума, приближи се и зашепна злобно:

— Какво ти става, Фрок? Полудя ли?

Фрок се надигна.

— Ян, в музея се разхожда на свобода ужасен звяр. Знам, че сме на различни мнения, но те моля да ми повярваш. Кажи на Райт, че трябва да изведем всички тези хора навън. Веднага.

Кътбърт го гледаше напрегнато.

— Не знам какво си намислил — изсъска шотландецът, — нито каква игричка разиграваш. Вероятно някакъв последен отчаян опит да провалиш изложбата и да ме превърнеш в посмешище. Но ще ти кажа едно, Фрок: ако си позволиш още една волност, ще бъда принуден да накарам господин Иполито насила да те изведе от тази сграда и ще се погрижа кракът ти да не стъпи повече тук.

— Ян, умолявам те…

Кътбърт се извърна и закрачи към подиума.

Марго отпусна ръка върху рамото на Фрок.

— Излишно е — каза тихо тя. — Няма да ни повярват. Бих искала Джордж Мориарти да е тук, за да помогне. Това е негово събитие и трябва да е наоколо, но не го виждам.

— Какво да направим? — попита Фрок, тресейки се от безпомощност.

Разговорите около тях се възобновиха — явно гостите предположиха, че са станали свидетели на някаква шега.

— Вероятно трябва да намерим Пендергаст — отвърна Марго. — Само той би могъл да направи нещо.

— Той също няма да ни повярва.

— Може би не веднага — продължи Марго, докато завърташе количката. — Но поне ще ни изслуша. Трябва да побързаме.

Зад тях Кътбърт махна с ръка на барабанистите и фанфаристите да подадат нов сигнал. След това се изкачи обратно на подиума и вдигна две ръце.

— Дами и господа! — извика той. — Имам честта да ви представя директора на Музея за естествена история в Ню Йорк Уинстън Райт!

Марго се огледа наоколо, докато Райт пристъпваше по подиума и махаше усмихнат към тълпата.

— Добре дошли! — извика той. — Добре дошли, приятели, нюйоркчани, граждани на света! Добре дошли на откриването на най-забележителната изложба в историята на музейното дело!

Думите му отекнаха по уредбата из цялата зала. Към купола се издигнаха бурни ръкопляскания.

— Ще се обадим на охраната — каза Марго. — Те знаят къде е Пендергаст. Отвън в ротондата има телефони.

Тя затика Фрок към изхода. Зад гърба й от уредбата бумтеше гласът на Райт:

— Това е изложба за най-дълбоките ни вярвания, за най-разтърсващите ни страхове, за най-светлите и най-мрачни страни на човешката природа…

44

Д’Агоста стоеше зад подиума и не отделяше очи от гърба на Райт, който говореше на тълпата. Изведнъж грабна радиостанцията.

— Бейли? — каза тихо той. — Когато прережат лентата, искам двамата с Макнит да застанете пред тълпата. Точно зад Райт и кмета, но пред всички останали. Разбра ли ме? Слейте се с останалите, колкото е възможно, но не позволявайте да ви избутат встрани… Роджър, Лу?

— Когато човекът най-после успял да проумее функционирането на вселената, първият въпрос, който задал, бил: „Какво е животът?“ Следващият бил: „Какво е смъртта?“ Ние вече знаем много неща за живота. Но независимо от всички модерни технологии, много малко знаем за смъртта и за онова отвъд нея…

Тълпата го слушаше притихнала.

— Запечатали сме изложбата, за да бъдете вие, нашите високоуважавани гости, първите й посетители. Ще се запознаете с много редки и изключителни експонати, повечето от които излагаме за първи път. Ще видите изображения на красивото и грозното, на доброто и злото, символи на битката на човека да се докосне и да проумее великото тайнство…

Д’Агоста се питаше каква беше тази история с възрастния уредник в инвалидната количка. Май Фрок му беше името. Изкрещя нещо, но Кътбърт го отпрати. Музейни препирни, по-объркани дори от тези на Полицейски площад №1.

— … най-ревностни надежди, че тази изложба ще постави началото на нова епоха за нашия музей: епоха, в която технологичните нововъведения и ренесансът на научната методология ще се обединят, за да съживяват интереса на широката общественост към съвременните…

Д’Агоста огледа залата, проверявайки своите хора. Като че ли всички бяха по местата си. Кимна на пазача пред входа на изложбата и му даде знак да махне веригите от тежките дървени крила.

След края на речта избухналата буря от овации отново изпълни огромното пространство. След това Кътбърт се върна на подиума.

— Искам да изкажа благодарност на голям брой хора…

Лейтенантът погледна часовника си, чудейки се къде може да е Пендергаст. Ако беше в залата, Д’Агоста щеше да знае — агентът щеше да стърчи сред тълпата.

Кътбърт държеше огромни ножици, които подаде на кмета. Кметът хвана едната дръжка, а другата предложи на Райт и двамата слязоха по стъпалата от подиума към широката лента пред входа на изложбата.

— Какво още чакаме? — подхвърли шеговито кметът и се разсмя.

Прерязаха лентата под взривовете на светкавиците и двама пазачи от музея бавно открехнаха крилата. Оркестърът засвири тържествено.

— Сега — припряно съобщи Д’Агоста по радиостанцията. — Заемете позиция.

Докато овациите и възгласите продължаваха да отекват оглушително, той се промъкна с бързи крачки покрай стената и се мушна през вратата в празната изложба. Огледа набързо помещението и съобщи по радиостанцията:

— Чисто.

След него влезе Иполито и навъсено погледна Д’Агоста. Хванати ръка за ръка, кметът и директорът застанаха на входа, позирайки пред камерите. След това закрачиха с грейнали лица към изложбата.

Докато лейтенантът се отдалечаваше пред групата към вътрешността на изложбата, възгласите и овациите постепенно заглъхнаха. Тук беше хладно и се долавяше застояла миризма на прашни килими и на прогнило.

Райт и Кътбърт поведоха кмета из изложбата. Д’Агоста зърна зад тях двамата полицаи, а зад тях огромното море от хора, които се трупаха, извиваха вратове, ръкомахаха и се надвикваха. Заприличаха му на приливна вълна. „Само един изход. По дяволите!“

Обади се по радиостанцията:

— Уолдън, искам да кажеш на пазачите от музея да задържат потока. Дяволски много народ се е струпал.

„Десет-четири, лейтенант.“

— Това — обясняваше Райт, който продължаваше да държи кмета за ръката, — е изключително рядък жертвеник от Мезоамерика. Отпред е изобразен Богът на слънцето, пазен от ягуари. Жреците са извършвали жертвоприношението върху тази плоча, прерязвали са все още пулсиращото сърце и са го вдигали към слънцето. Кръвта е потичала по тези канали и се е събирала тук на дъното.

— Впечатляващо! — възкликна кметът. — Мога да използвам подобен в Елбъни.

Смехът на Райт и Кътбърт отекна сред стихналите във витрините експонати.

Кофи стоеше разкрачен, с ръце върху бедрата и с безизразно лице на предния охранителен пост. Повечето гости бяха пристигнали, а онези, които не бяха, надали щяха да се появят. Валеше като из ведро и дъждовните потоци плющяха по паважа. През източната врата на ширналата се ротонда Кофи наблюдаваше всичко случващо се в Небесната зала. Залата беше красива с проблясващите звезди върху черния кадифен купол, който се издигаше на около двайсет метра. По стените нежно блещукаха галактики и мъглявини. Райт държеше реч върху подиума и церемонията по срязването на лентата щеше да започне всеки момент.

— Как е? — попита Кофи един от агентите си.

— Нищо за отбелязване — отвърна агентът, оглеждайки контролното табло. — Никакви нарушения, никакви произшествия. Периметърът е спокоен като гробница.

— Така обичам — измърмори Кофи.

Отново погледна към Небесната зала тъкмо в момента, в който двама пазачи открехваха огромните крила на вратата към изложбата. Беше пропуснал прерязването на лентата. Тълпата се понесе напред — всичките пет хиляди едновременно, както изглеждаше.

— Какво ли прави в момента Пендергаст? — обърна се към друг от агентите си Кофи.

Беше доволен, че южнякът не му се пречка в момента, но мисълта, че може да се мотае незабелязан наоколо, го изнервяше.

— Не съм го виждал — отговори агентът. — Да проверя ли в командния пункт?

— Неее — провлачи Кофи. — Добре че го няма. Така е по-спокойно.

Радиото на Д’Агоста изсъска.

„Тук Уолдън. Вижте, имаме нужда от малко подкрепа. На пазачите им е трудно да удържат потока. Прекалено много народ.“

— Къде е Спенсър? Трябва да е там някъде. Нека блокира входа и да пуска хората да излизат, но да не влизат, докато ти и пазачите от музея подредите колона. Тълпата трябва да бъде укротена.

„Да, сър.“

Изложбата все по-бързо се пълнеше с народ. Бяха изминали вече двайсет минути и Райт и кметът бяха стигнали близо до заключения заден изход. В началото се бяха придвижвали бързо из централните зали, подминавайки страничните коридори, но сега Райт беше спрял пред един експонат, за да обясни нещо на кмета, и хората ги подминаваха, навлизайки към най-отдалечените кътчета.

— Стойте най-отпред — съобщи Д’Агоста на Бейли и Макнит, които бяха в първите редици.

Избърза напред и огледа мимоходом две странични ниши. „Изложба на призраци“ — мина му през ума. Изключително изтънчена къща на призраците с всички екстри. Сумрачното осветление например. Но не чак толкова сумрачно, за да не пропуснеш някои зловещи детайли. Като онова конгоанско изображение с опулени очи и разкъсан от остри нокти торс. Или тази мумия тук, поставена права във витрината и нашарена с ивици шурнала кръв. „Тук вече са се престарали!“

Тълпата продължаваше да се пръска във всички посоки и той се мушна в следващата редица от ниши. Всичко беше чисто.

— Уолдън, как се справяш? — попита по станцията Д’Агоста.

„Лейтенант, не мога да открия Спенсър. Не го виждам наоколо, а и не мога да оставя входа, за да го търся при цялата тази тълпа тук.“

— Мамка му! Добре, ще се обадя на Дроган и Фрейзър да ти помогнат.

Д’Агоста се свърза с едната от двете цивилни групи, които следяха тържеството.

— Дроган, чуваш ли ме?

Последва пауза.

„Да, лейтенант.“

— Искам двамата с Фрейзър да помогнете на Уолдън на входа на изложбата.

„Десет-четири.“

Огледа наоколо. Още мумии, но нито една обляна с кръв.

И в този миг замръзна. „Мумиите не кървят!“

Обърна се и започна да си проправя път обратно през нетърпеливите редици от зяпачи. Сигурно беше отвратителна идея на някой от уредниците. Част от шоуто.

Но трябваше да се увери със собствените си очи.

Около витрината — както и около всички останали — се беше струпала навалица. Д’Агоста си проправи път през тълпата и погледна етикета: „Погребение на анасази от Пещерата на мумиите, Каньон на смъртта, Аризона.“

Ивиците засъхнала кръв върху главата и гърдите на мумията изглеждаха така, сякаш бяха изтекли отгоре. Опитвайки се да остане незабелязан, той се доближи плътно до витрината и погледна нагоре.

Капакът над главата на мумията зееше отворен и се виждаха кръстосващите тавана паропроводи и канализационни тръби. От ръба на витрината висеше ръка с часовник и син ръкав. На върха на средния пръст висеше капка съсирена кръв.

Д’Агоста се дръпна в един ъгъл, огледа се и припряно заговори по радиото.

— Д’Агоста до командния пункт.

„Тук Гарсия, лейтенант.“

— Гарсия, при мен има труп. Трябва да изкараме всички навън. Ако го забележат и се паникьосат, загубени сме.

„Господи!“ — изпъшка Гарсия.

— Свържи се с Уолдън и пазачите. Никой друг да не бъде допускан в изложбата. Разбра ли ме? Искам Небесната зала да се опразни, в случай че настъпи паническо бягство. Направи всичко възможно всички да излязат, но без паника. Сега ме свържи с Кофи.

„Прието.“

Д’Агоста се заоглежда в опит да открие Иполито. Станцията му изпищя.

„Кофи е. Какво има, по дяволите, Д’Агоста?“

— Видях труп. Лежи над една от витрините. Засега съм го забелязал само аз, но всеки момент нещата може да се променят. Трябва да изведем целия народ навън, докато не е станало късно.

Тъкмо се канеше да продължи и чу нечий глас да се извисява над мърморенето на тълпата:

— Тази кръв изглежда толкова истинска!

— Там горе виждам ръка — добави друг.

Две жени заотстъпваха назад, гледайки нагоре.

— Това е труп! — извика едната.

— Не е истински — отвърна другата. — Сигурно е трик за откриването.

Д’Агоста вдигна ръце и пристъпи до витрината.

— Моля ви, запазете спокойствие!

Последва кратка ужасяваща вцепенена тишина.

— Труп! — изкрещя някой.

Тълпата се поразмърда и отново се вкамени. Последва нов крясък:

— Убит е!

Тълпата се разцепи на две, а няколко души се препънаха и паднаха. Масивна жена в рокля за коктейли залитна към Д’Агоста и го тръшна върху витрината. Усети, че се задъхва от притискането на все повече тела върху гърдите му. Долови, че витрината зад гърба му няма да издържи.

— Чакайте! — промълви задъхан той.

От мрака над главите им нещо голямо се плъзна покрай витрината и се стовари върху скупчената тълпа, събаряйки няколко души на земята. От неудобната си позиция Д’Агоста успя да види, че трупът е окървавен и е на човек. Не забеляза да има глава.

Настъпи истински ад. Тясното пространство се изпълни с писъци и крясъци и хората се втурнаха да се измъкват, блъскайки се и препъвайки се един друг. Д’Агоста усети, че витрината се олюлява. Мумията се стовари на пода и той рухна върху нея. Хвана се за витрината и строшеното стъкло разряза дланта му. Напрегна сили да се изправи, но втурналата се тълпа го повали обратно.

Чу съскането на радиостанцията, осъзна, че все още я стиска в дясната си ръка, и я вдигна към лицето си.

„Тук Кофи. Д’Агоста, какво става, по дяволите?“

— Избухна паника, Кофи. Трябва моментално да опразниш залата или… Мамка му! — изрева той.

В суматохата някой изрита станцията от ръката му.

45

Марго отчаяно наблюдаваше Фрок, който крещеше по вътрешния телефон върху гранитната стена на Голямата ротонда. Гласът на Райт бумтеше оглушително откъм Небесната зала и Марго не можеше да чуе нищо от думите на Фрок. Най-накрая той се пресегна и тръшна слушалката върху вилката. Завъртя количката и се обърна с лице към нея.

— Това е абсурд! Очевидно Пендергаст е някъде в подземието. Или поне е бил там. Свързал се е по радиостанцията преди около час. Отказват да ме свържат с него, без да им наредят.

— В подземието? Къде? — попита тя.

— Казаха сектор 29. Отказват да уточнят дали е там или е бил там. Предполагам, че не знаят. Сектор 29 покрива огромно пространство. — Той я погледна. — Ще го направим ли?

— Какво да направим?

— Да слезем в подземието, естествено!

— Не знам — неуверено каза тя. — Може би трябва да изчакаме да им наредят да го извикат.

Фрок се размърда нетърпеливо в количката си.

— Дори не знаем кой би могъл да го направи. — Той я изгледа, давайки си сметка за нейната неувереност. — Нямаш причини да се боиш, че създанието ще се изпречи срещу нас, скъпа — продължи той. — Ако съм прав, ще го привлече струпаната на едно място многолюдна тълпа в изложбата. Длъжни сме да направим всичко възможно, за да предотвратим катастрофата. Поехме това задължение в мига, в който направихме тези открития.

Марго продължаваше да се колебае. Лесно му беше да използва високопарни изрази! Не беше се разхождал из изложбата. Не беше чул прокрадващите се стъпки. Не беше тичал като обезумял сред непрогледния мрак…

Тя пое дълбоко въздух.

— Прав сте, разбира се — каза тя. — Да вървим.

Тъй като сектор 29 беше в границите на охранявания периметър, наложи им се на два пъти да показват служебните си карти, за да стигнат до асансьора. Полицейският час не беше в сила тази вечер и пазачите и полицаите бяха повече загрижени да задържат подозрителните и неупълномощени лица, — отколкото да спират служители на музея.

— Пендергаст! — извика Фрок, докато Марго изтикваше количката от асансьора в сумрачния коридор на подземието. — Аз съм доктор Фрок. Чувате ли ме?

Гласът му отекна и замря.

Марго знаеше някои неща за историята на сектор 29. Когато електростанцията на музея се е намирала наблизо, целият район бил прорязан от паропроводи, снабдителни тунели и подземни кабини, използвани от работници за дейностите под земята. След изграждането на нова електростанция през 20-те години старите инсталации били отстранени и започнали да използват безкрайните призрачни лабиринти за складове.

Марго побутваше Фрок из ниските коридори. От време на време той стоварваше юмрук по някоя врата и извикваше името на Пендергаст, но неизменно му отговаряше само тишината.

— Няма да постигнем нищо — каза Фрок, когато Марго спря да си поеме дъх.

Бялата му коса беше разчорлена, а смокингът му беше изпомачкан.

Марго се огледа нервно. Знаеше приблизително къде са: някъде в дъното на лабиринта от коридори се простираше огромната стихнала стара електростанция: тънещ в мрак подземен пантеон, който в момента използваха за хранилище на скелети на китове. Независимо от предположенията на Фрок за поведението на създанието виковете му я притесняваха.

— Това може да ни отнеме часове — добави Фрок. — Може и да не е тук вече. Може изобщо да не е бил. — Той пое дълбоко въздух. — Пендергаст беше последната ни надежда.

— Шумовете и врявата може да сплашат създанието и да го принудят да се притаи далеч от тържеството — промълви с не особено убедителен тон Марго.

Фрок отпусна глава върху дланите си.

— Малко вероятно. Миризмата ще привлече звяра. Може да е интелигентен, може да е съобразителен, но той е като сериен убиец — когато заговори кръвта му, нищо не може да го спре.

Фрок се понадигна с подновена енергичност.

— Пендергаст! — извика отново той. — Къде си?

Уотърс слушаше, изопнал тяло. Усещаше пулса си и му се струваше, че не може да си поеме достатъчно въздух, за да напълни дробовете си.

Беше преживял безброй опасни ситуации, бяха стреляли насреща му, бяха го наръгвали с нож, веднъж дори хвърлиха киселина срещу лицето му. Но всеки път беше запазвал хладнокръвие и съобразителност. „Сега се паникьосах от някакво почукване.“ Той разкопча яката си. „Въздухът в тази проклета зала е застоял.“ С усилие на волята започна да вдишва бавно и дълбоко. „Просто ще се обадя на Гарсия. Ще огледаме заедно. И няма да намерим нищо.“

В този момент си даде сметка, че шумът от стъпки над главата му беше променил ритъма си. Вместо плъзгането и потропването допреди малко, сега долавяше несекващо топуркане като от препускащи крака. Заслуша се напрегнато и му се стори, че чу слаб писък. Обзе го ужас.

Откъм електрозалата се чу ново почукване.

„Милостиви боже, случило се е нещо.“

Грабна радиостанцията.

— Гарсия? Чуваш ли ме? Искам подкрепление за проверка на подозрителни шумове в залата с електрическите системи.

Уотърс преглътна. Гарсия не отговаряше на установената честота. Докато наместваше станцията в калъфа, видя, че мухльото се надигна и тръгна към електрозалата.

— Какво правиш? — попита Уотърс.

— Искам да разбера какъв е този шум — отвърна онзи, отваряйки вратата. — Сигурно пак се е повредил климатикът.

Той посегна през вратата, за да напипа ключа за осветлението.

— Я почакай! — настоя Уотърс. — Недей…

Радиото му започна да пищи.

„Избухна паника!“

Пищенето се засили.

„… Всички групи да се мобилизират за спешна евакуация!“

Още пищене.

„Не мога да удържа тълпата… Имаме нужда от подкрепления веднага… Веднага…“

Уотърс грабна радиото и заблъска по копчетата. След миг всички линии прекъснаха. Чуваше, че точно над главата му се случва нещо ужасно.

„Мамка му!“

Огледа се. Мухльото беше изчезнал и вратата на електрозалата зееше отворена, но осветлението все още не беше включено. „Защо не включи осветлението?“ Без да откъсва поглед от отворената врата, той свали внимателно автомата от рамото си, зареди и пристъпи напред.

Доближи рамката на вратата и надникна вътре. Мрак.

— Ей, ти — подвикна Уотърс. — Там ли си?

Пристъпи в помещението и усети как устата му пресъхва.

Вляво от него нещо изтрещя, Уотърс инстинктивно се свлече на колене и стреля три пъти. Избухнаха три ярки светкавици, придружени от оглушителен трясък.

Порой от искри и пламъци изпълни за миг помещението с мека оранжева светлина. Мухльото също беше на колене и гледаше към Уотърс.

— Не стреляй! — промълви сподавено той. — Моля те, не стреляй пак!

Уотърс се надигна на разтрепераните си крака. Ушите му бучаха.

— Чух някакъв шум — извика той. — Защо не ми отговори, проклетнико?

— Беше климатикът — отвърна мухльото. По бузите му се стичаха сълзи. — Помпата на климатика се е повредила като предишния път.

Уотърс отстъпи назад, опипвайки стената за електрическия ключ. Във въздуха се стелеше синкава мъгла от барута. От три огромни дупки с неравни ръбове върху капака на металното табло на срещуположната стена бълваше пушек.

Уотърс отпусна гръб върху стената.

Нещо изпука и откъм повреденото табло блесна електрическа дъга, последвана от пращене и нов гейзер искри. Помещението се изпълни със задушлива миризма. Осветлението в компютърната зала потрепна, помръкна за миг и отново блесна. Уотърс чу бучене на сирена, после още една.

— Какво става? — изкрещя той.

Осветлението отново помръкна.

— Ти повреди централното табло — извика мухльото, докато се изправяше на крака.

— Мамка му! — изпъшка Уотърс.

Осветлението угасна.

46

Кофи отново се разкрещя в радиостанцията:

— Д’Агоста, обади се!

Изчака за момент.

— Мамка му! — изруга той.

Прехвърли на канала на командния пункт.

— Гарсия, какво става, по дяволите?

„Не знам, сър — нервно отговори Гарсия. — Стори ми се, че лейтенант Д’Агоста каза, че има труп в… — Последва пауза. — Сър, получавам съобщения за избухнала паника в изложбата. Пазачите са…“

Кофи прекъсна връзката и прехвърли на друг канал.

„Избухна паническо бягство!“ — изграчи радиото.

Кофи прехвърли отново на командния пункт.

— Гарсия, изпрати разпореждане. Всички групи да пристъпят към процедури за спешна евакуация.

Обърна се и погледна през източната врата на Голямата ротонда към Небесната зала.

През тълпата премина лека вълна и глъчката позатихна. На фона на воя на оркестъра Кофи започна да долавя приглушени писъци и топуркане на препускащи нозе. Движението към входа на изложбата се забави. След това тълпата се люшна назад като блъснала се във вълнолом вълна. Дочуха се възмутени крясъци и тревожни подвиквания. Стори му се, че някой заплака. Тълпата отново стихна.

Кофи разкопча якето си и се обърна към агентите в предния контролен пост.

— Процедури за контрол при спешни случаи. Вървете.

Тълпата внезапно се люшна назад и през отворената врата на залата нахлуха обезумели крясъци и писъци. Оркестърът се разколеба и спря да свири. В следващия миг всички се втурнаха към изхода на Голямата ротонда.

— Върви, кучи сине! — изруга Кофи, блъсна един от агентите си по гърба и стисна радиостанцията в дясната си ръка. — Д’Агоста, чуваш ли ме?

Тълпата започна да се излива от залата и изблъска агентите назад. Кофи също отстъпи малко назад, ругаейки задъхано.

— Като приливна вълна са! — изкрещя един от хората му. — Не можем да ги озаптим!

В този момент осветлението помръкна. Станцията на Кофи отново изпука.

„Тук Гарсия. Сър, включи се червеното аварийно осветление. Таблото блесна като коледно дърво. Включват се всички алармени системи в периметъра.“

Кофи отново тръгна напред и опита да си проправи път през препускащата покрай него тълпа. Не виждаше никого от агентите. Осветлението отново потрепна и откъм залата се понесе глух тътен. Погледна нагоре и видя от цепнатината на тавана да се спуска дебелият ръб на металната аварийна врата.

— Гарсия! — изкрещя в радиостанцията Кофи. — Източната врата се спуска! Блокирай я! Вдигни я обратно, за Бога!

„Сър, контролните уреди показват, че е вдигната. Но тук става нещо. Всички системи са…“

— Майната им на системите. Спуска се надолу!

Препускащата тълпа го завъртя като пумпал. Пространството се изпълни с пронизителни писъци — умопомрачителен, злокобен, вцепеняващ вой. Кофи никога не беше виждал подобно нещо, никога: пушек, примигващи алармени светлинки, хора, които прегазваха други хора, изцъклени от ужас очи. Металните детектори бяха съборени, а контролните рентгенови устройства изпотрошени. Мъже в смокинги и жени в скъпи рокли изскачаха под поройния дъжд, блъскайки се един друг, препъвайки се и рухвайки върху червения килим и по мокрия паваж. Кофи зърна някакви проблясъци върху стъпалата пред музея — отначало съвсем малко, но все повече и повече.

Той изрева по радиото:

— Гарсия, предупреди полицаите отвън. Да възстановят реда, да изгонят репортерите оттам. И вдигнете тази врата — веднага!

— Опитват се, сър, но всички системи отказват. Губим контрол. Охранителните врати се спускат независимо от командите, а не могат да активират системата за безопасност при извънредна ситуация. Включват се всички алармени системи…

Някакъв мъж едва не събори Кофи и в същия миг се чу крясъкът на Гарсия: „Сър! Тотален срив в системата!“

— Къде е шибаната им резервна система?

Промъкна се малко встрани, но се озова притиснат към стената. Нямаше начин да се промъкне през обезумялата тълпа. Вратата вече се беше спуснала до половина.

— Дай ми техника! Трябва ми ръчния шифър!

Осветлението потрепна за трети път и угасна. Ротондата потъна в непрогледен мрак. Над крясъците се извисяваше зловещият тътен на неумолимо спускащата се врата.

Пендергаст опипа с ръка грубата каменна стена на задънения коридор, почуквайки лекичко тук-там с кокалчетата си. Мазилката се ронеше на люспи, а електрическата крушка на тавана беше счупена.

Отвори чантата си и извади жълтия предмет — миньорска каска. Нагласи я внимателно на главата си и включи прожектора. Наклони глава и зашари с мощния лъч по стената пред себе си. След това измъкна изпомачканите чертежи и насочи светлината към тях. Направи няколко крачки назад, броейки стъпалата. След това извади сгъваемо ножче от джоба си, постави върха му върху мазилката и завъртя леко острието. Откърти парче мазилка с големината на чиния и отдолу се показаха очертания на старинен вход.

Пендергаст надраска нещо в бележника си, излезе от задънената ниша и тръгна по коридора, като шепнешком броеше крачките си. Спря пред друга стена с напукана мазилка. Удари рязко стената и мазилката рухна с трясък сред облак от бял прах. Лъчът на прожектора освети разположен ниско върху стената стар панел.

Натисна го преценяващо. Беше здрав. Ритна го с все сила и той се отвори със стържещ звук. Към отвора на подземието отдолу зейна стръмен тесен тунел. Един етаж под него се процеждаше мастиленотъмна водна струйка.

Пендергаст нагласи панела обратно на мястото му, отбеляза нещо върху скицата и продължи нататък.

„Пендергаст! — достигна слаб вик до слуха му. — Аз съм доктор Фрок. Чувате ли ме?“

Агентът спря на място, сключил вежди от изненада. Отвори уста, за да отговори, но се вцепени. Долови странна миризма във въздуха. Остави отворената си чанта на пода, вмъкна се в някакво хранилище, заключи вратата и изключи прожектора.

По средата на вратата имаше замърсено и напукано стъклено прозорче с метални нишки. Бръкна в джоба си, извади носна кърпа, изплю се, за да я навлажни, избърса прозорчето и надникна през него.

В долния край на полезрението му се появи нещо огромно и тъмно. До слуха му достигна някакво сумтене, напомнящо тежко и учестено дишане на задъхан кон. Миризмата стана по-силна. В сумрака Пендергаст различи мускулести плещи, обрасли с груба черна козина.

Притаил дъх, агентът посегна бавно под якето си и извади пистолета. В тъмнината напипа с пръст барабана, проверявайки заредените гнезда на патронника. След това стисна оръжието с две ръце, насочи го към вратата и заотстъпва заднишком. Щом се отдалечи от прозорчето, силуетът изчезна от полезрението му. Нямаше никакво съмнение, че все още е отвън.

Чу лек удар по вратата, последван от тихо драскане. Пендергаст стисна още по-силно пистолета и забеляза — или му се стори, че забелязва — как дръжката помръдва. Заключена или не, паянтовата врата нямаше да спре онова, което беше отвън. Последва нов тъп удар и се възцари тишина.

Пендергаст надникна за миг през прозореца. Не видя нищо. Хвана пистолета с една ръка, а другата опря върху вратата. Преброи до пет, отключи вратата, блъсна я, изскочи в средата на коридора и се втурна към завоя. В дъното на коридора мрачният силует спря пред друга врата. Дори на мъждукащата светлина личаха мощните плавни движения на четириного. Въпреки цялата си сдържаност агентът едва не извика от изумление, като видя как създанието хвана с нокти дръжката на вратата. Осветлението в коридора помръкна и отново се усили. Пендергаст приклекна на едно коляно, зае позиция за стрелба и се прицели. Осветлението отново помръкна. Видя създанието да прикляква на задните си крака, след което се надигна и се извърна към него. Пендергаст се прицели в едната страна на главата, издиша и бавно натисна спусъка.

Едновременно с изтрещелия мощен гръм и блясъка на светкавицата Пендергаст отпусна ръка, за да омекоти „ритането“. За част от секундата зърна появилата се бяла ивица върху черепа на звяра. Миг по-късно създанието изчезна зад далечния ъгъл и коридорът опустя.

Пендергаст разбра какво се беше случило. Беше виждал подобна бяла ивица по време на лов на мечка: куршумът беше рикоширал от черепа, откъсвайки парче кожа с козината и оголвайки костта. Перфектно насоченият куршум 45-и калибър с покритие от сплав на хром беше отскочил от черепа на създанието като сдъвкано хартиено топче. Пендергаст рухна напред, изпускайки пистолета си на пода. В този момент осветлението отново потрепна и угасна.

47

Застанал до масите с ордьоврите, Смитбек се наслаждаваше на гледката на изправения и жестикулиращ пред микрофона Райт, чийто глас бумтеше от близкия високоговорител. Смитбек изобщо не го слушаше, безрадостно уверен, че по-късно Рикман ще го снабди с разпечатката на речта му. Тълпата от половин час се блъскаше да нахлуе в изложбените зали след края на речта му. Но Смитбек си стоеше на мястото, без да прояви какъвто и да било интерес. Огледа отново масата, чудейки се дали да изяде една тлъста скарида или блина au caviar.12

Лапна една палачинка — всъщност пет — и задъвка. Забеляза, че хайверът е сив и неосолен — наистина от есетра, а не фалшификата, който обикновено пробутваха по приеми и всевъзможни други събития.

Все пак изчисти и една скарида, след това втора, последвани от пълна лъжица овкусени с лимонов сок дребни рибки, три намазани с хайвер от треска бисквити с подправки и лимон, няколко тънки филийки студено пушено говеждо, никакъв бифтек тартар — благодаря много, — но задължително две парченца уни суши… Огледа сервираните една до друга чинии с деликатеси, подредени в дълга поне петнайсет метра редица. Не беше виждал подобни неща и нямаше намерение да пропусне нито едно от тях.

Неочаквано оркестърът нещо се разколеба и в същия момент нечий лакът се заби в ребрата му.

Смитбек се обърна да направи забележка на досадника и в следващия миг се озова сред хаоса на блъскаща се, стенеща, крещяща тълпа. Изблъскаха го към масата, той се опита да запази равновесие, но се подхлъзна и падна и се изтърколи под нея. Свит на пода, наблюдаваше препускащите покрай него крака. Пространството се изпълни с писъци и отвратителната суматоха на блъскащи се едно в друго човешки тела. До ушите му достигаха откъслечни изкрещяни думи: „… труп!“, „… убийство!“ Пак ли се беше развихрил убиецът? Насред многохилядната тълпа? Не беше възможно!

Нечий женска обувка от черен филц със заплашително остър ток отскочи под масата и спря пред носа му. Блъсна я с отвращение, забеляза, че все още стиска парче скарида в ръката си, и го напъха в устата си. Каквото и да се беше случило, събитията се развиваха мълниеносно. Не беше за вярване колко светкавично може да обезумее една тълпа!

Масата се разтресе и се отмести и Смитбек видя едно огромно плато да се изтърсва от ръба й. На всички страни се разлетяха бисквити и хапки камамбер. Сграбчи изпопадалите върху ризата му бисквити и парчета сирене и ги налапа. На двайсет сантиметра от лицето му десетки подметки тъпчеха и размазваха голямо парче баница с риба. Още едно плато се стовари с трясък и сивкавата каша на хайвера се размаза по пода.

Осветлението помръкна. Смитбек светкавично напъха дебел резен камамбер в устата си и започна да дъвче, давайки си сметка, че се тъпче като невидял в момент, когато най-колосалното събитие, на което беше присъствал някога, му се сервира като върху сребърен поднос. Претършува джобовете си за портативния касетофон. Осветлението помръкна и пак се засили.

Смитбек започна да говори припряно, прилепил касетофона до устата си, надявайки се, че гласът му ще превъзмогне оглушителния рев на тълпата. Това беше невероятен шанс. По дяволите Рикман! Всички ще се бият за тази история. Надяваше се, че ако присъстват други журналисти, в момента са се втурнали като обезумели да се измъкнат.

Осветлението отново потрепна.

Сто хиляди в аванс, нито цент по-малко! Беше в центъра на събитията от самото начало. Никой не можеше да конкурира шанса му.

Осветлението потрепна за трети път и угасна.

— Копелета! — изрева Смитбек. — Някой да запали осветлението!

Марго избута количката зад поредния завой и спря да изчака Фрок отново да извика Пендергаст. Гласът му отекна самотно.

— Почва да става безсмислено — възкликна с раздразнение Фрок. — В сектора има няколко огромни хранилища. Може да е в някое от тях и да не ни чува. Да проверим няколко. Това е единственото, което ни остава. — Той изпъшка, докато бъркаше в джоба на сакото си. — Никога не се разделям с това — добави той и й подаде един сериен ключ за уредници.

Марго отключи първата врата и надникна в сумрака.

— Господин Пендергаст? — подвикна тя.

В мрака проблясваха подредени по рафтовете огромни кости. От парче скала върху една дървена платформа близо до вратата стърчеше голям колкото фолксваген череп на динозавър с проблясващи черни зъби.

— Следващата! — каза Фрок.

Осветлението помръкна.

И в следващото хранилище не последва отговор.

— Още един опит — настоя Фрок. — Ей там, в дъното на коридора.

Марго спря пред посочената врата с табела „ПЛЕИСТОЦЕН 12Б“ и забеляза в дъното на коридора водещ към стълбище изход. Докато отваряше вратата на хранилището, осветлението потрепна за втори път.

— Това е… — започна тя.

В тесния коридор отекна оглушителен гръм. Марго се огледа с разтуптяно сърце, опитвайки се да определи посоката, от която беше дошъл — по всяка вероятност иззад един завой, до който все още не бяха стигнали.

В този момент осветлението угасна.

— Ако изчакаме малко — обади се Фрок, — ще се включи аварийната система.

Единствено едва доловимият тътен из сградата нарушаваше тишината. Секундите се изнизаха в минута… две минути…

Неочаквано Марго долови странна миризма, смрадлива и зловонна. Изхлипа отчаяно, припомняйки си къде я беше усещала преди това: сред мрака на изложбата.

— Усещате ли? — прошепна тя.

— Да — промълви Фрок. — Влез вътре и заключи вратата.

Задъхана, Марго заопипва слепешком рамката на вратата.

Нададе слаб вик, усещайки, че миризмата става все по-задушлива.

— Доктор Фрок? Можете ли да проследите посоката на гласа ми?

— Нямаме време — отвърна той шепнешком. — Моля те, забрави за мен и влез вътре.

— Не — каза Марго. — Приближете се бавно насам.

Тя чу скрибуцането на количката. Вонята стана непоносима — като смес от гниещо тресавище и затоплен суров хамбургер. Марго долови нечие влажно дихание.

— Съвсем близо съм — прошепна тя на Фрок. — Моля ви, по-бързо.

Мракът беше непрогледен, задушаващ. Притисна се към рамката на вратата, превъзмогвайки желанието си да побегне.

Колелата изтрополяха в катранения мрак и количката се блъсна леко в крака й. Тя сграбчи дръжките и изтегли Фрок вътре. Извърна се, тресна вратата, заключи и рухна на пода, разтърсвана от безмълвно ридание.

Нещо започна да драска по вратата, отначало едва-едва, после по-силно и настървено. Марго се дръпна назад и удари рамото си в рамката на количката. Фрок стисна лекичко ръката й в мрака.

48

Д’Агоста се понадигна сред натрошените стъкла и грабна радиостанцията, поглеждайки към отдалечаващите се гърбове на последните посетители, чиито писъци и викове постепенно заглъхваха.

— Лейтенант?

Бейли, един от полицаите, се изправи изпод друга строшена витрина. В залата цареше пълен безпорядък: изпотрошени и пръснати по пода експонати, строшени стъкла, обувки, дамски чанти, парчета от дрехи. Всички бяха напуснали помещението, освен Д’Агоста, Бейли и трупа. Д’Агоста огледа бегло обезглавеното тяло, зейналите върху гърдите рани, втвърдените от засъхналата кръв дрехи, изтърбушените като на препарирано животно вътрешности. Смъртта беше настъпила преди доста време. Извърна поглед, но след миг отново погледна трупа. Беше облечен в полицейска униформа.

— Бейли! — извика той. — Това е полицай! Кой е?

Бейли се приближи пребледнял.

— Трудно ми е да кажа. Струва ми се, че Фред Борегард имаше такъв голям стар пръстен от Академията.

— Мамка му! — тихичко изруга Д’Агоста.

Бейли се наведе и погледна номера на значката.

— Борегард е, лейтенант.

— Господи! — изпъшка Д’Агоста и се изправи. — Той не беше ли на четирийсет и осма?

— Точно така. Последният му караул беше в сряда следобед.

— Значи е тук от… — Д’Агоста изохка. Лицето му се навъси. — Този кретен Кофи не разреши да огледаме изложбата. Ще му отворя нова дупка на гъза.

Бейли му помогна да се изправи.

— Ранен сте.

— После ще ме превържат — отсече Д’Агоста. — Къде е Макнит?

— Не знам. Видях как го отнесе тълпата.

Иззад ъгъла изникна Иполито. Говореше по радиостанцията си. Д’Агоста изпита известно уважение към директора по сигурността. „Може и да не е много свестен, но не се скатава, когато стане напечено.“

Осветлението помръкна.

— В Небесната зала е избухнала паника — каза Иполито, залепил станцията до ухото си. — Съобщават, че аварийната врата се спуска.

— Пълни идиоти! Това е единственият изход! — Д’Агоста вдигна своята радиостанция. — Уолдън! Чуваш ли ме? Какво става?

„Абсолютен хаос, сър! Макнит току-що се измъкна от изложбата. Доста е пострадал. Намираме се до изхода на изложбата и се опитваме да удържим тълпата, но без успех. Тъпчат се един друг, лейтенант.“

Осветлението помръкна за втори път.

— Уолдън, аварийната врата на ротондата спуска ли се?

„Само секунда — чу се бръмчене. — Да, мамка му! До половината е спусната и продължава да пада! Народът се е струпал като стадо точно под вратата — много народ ще бъде премазан…“

Неочаквано изложбената зала потъна в непрогледен мрак. Нещо тежко се строполи на земята, заглушавайки виковете и писъците.

Д’Агоста извади фенерчето си.

— Иполито, нали можеш да вдигнеш вратата с ръчната аварийна система?

— Точно така. Поддържащата система ще задейства всеки момент.

— Не можем да чакаме дотогава, да вървим там. И внимавайте, за Бога!

Запристъпваха предпазливо към изхода на изложбата. Най-отпред вървеше Иполито, заобикаляйки изпотрошени стъкла, рухнали дървени каси и всевъзможни боклуци. Навсякъде се търкаляха парчета от безценни допреди малко експонати. Като наближиха Небесната зала, писъците и виковете се засилиха.

Застанал зад Иполито, Д’Агоста не виждаше нищо в плътния мрак. Дори тържествените свещи се бяха стопили. Иполито шареше с лъча на фенерчето си към изхода. „Защо не продължава напред?“ — учуди се с раздразнение Д’Агоста. Иполито неочаквано се дръпна назад и повърна. Фенерчето му падна на пода и се търкулна в мрака.

— Какво има, по дяволите? — извика Д’Агоста и двамата с Бейли се втурнаха напред.

В следващия миг замръзна на мястото си.

Огромната зала тънеше в безпорядък. Гледката, която лъчът на фенерчето разкри, му напомняше снимки от земетресения, които беше виждал във вестниците. Платформата беше строшена на няколко части, а трибуната беше превърната на трески. Подиумът за оркестъра беше пуст, покрит със съборени столове и струпани на купчини изпотрошени инструменти. По пода се въргаляха блюда с храна, дрехи, брошури, съборени бамбукови дървета и изпотъпкани орхидеи, прегазени и размазани от хиляди подметки.

Д’Агоста насоча лъча на фенерчето към изхода от изложбата. Огромната дървена стена беше превърната в гигантски отломки. Притиснати под сложно гравираните колони стърчаха неподвижни ръце и крака.

Бейли се върна запъхтян.

— Най-малко осем души са премазани, лейтенант. Мисля, че нито един не е оцелял.

— Има ли наши? — попита Д’Агоста.

— Боя се, че да. Вероятно Макнит и Уолдън, както и един от цивилните. Зърнах двама-трима в униформи на пазачи и трима посетители, струва ми се.

— Всички ли са мъртви? Всички без изключение?

— Доколкото мога да преценя. Не мога да помръдна колоните.

— Мамка му!

Д’Агоста извърна поглед и разтърка чело. В залата отекна мощен тътен.

— Това е аварийната врата — промълви Иполито, бършейки уста, и се стовари на колене. — О, не! Мартин… Господи, не мога да повярвам! — Той вдигна очи към Д’Агоста. — Мартин охраняваше задното стълбище. Сигурно е дошъл да помогне за усмиряването на тълпата. Беше един от най-добрите ми служители…

Д’Агоста се запромъква покрай повалените колони и продължи навътре в залата, заобикаляйки прекатурените маси и потрошени столове. Кръвотечението от ръката му продължаваше. Забеляза още няколко пръснати по пода неподвижни тела, но не можа да разбере дали са живи или мъртви. Чу писъци в дъното на залата и насочи лъча на фенерчето си натам. Струпалите се пред плътно спуснатата аварийна врата хора блъскаха по металната повърхност и крещяха. Осветени от лъча на фенерчето, няколко души се извърнаха към Д’Агоста.

Той се втурна към групата, без да обръща внимание на писукащата радиостанция.

— Всички да се успокоят и да се дръпнат встрани! Аз съм лейтенант Д’Агоста от полицията на Ню Йорк Сити.

Тълпата попритихна и Д’Агоста извика на Иполито да се приближи. Оглеждайки групата, разпозна директора Райт, организатора на целия този фарс Ян Кътбърт, онази Рикман, която също беше от важните клечки — в основната си част първите четирийсетина души, влезли в изложбата. Първи влезли, последни излезли.

— Изслушайте ме! — извика Д’Агоста. — Директорът по сигурността сега ще вдигне аварийната врата. Моля всички да се дръпнат назад.

Тълпата отстъпи и Д’Агоста неволно изпъшка. Под тежката метална врата стърчаха няколко крайника. Подът беше подгизнал от кръв. Единият крайник леко потрепваше и той долови слабо стенание от другата страна на вратата.

— Милостиви Боже! — прошепна той. — Иполито, вдигни тази проклетия.

— Насочете светлината насам.

Иполито посочи малко табло встрани от вратата, приведе се и натисна няколко бутона.

Зачакаха.

Иполито изглеждаше озадачен.

— Не мога да разбера…

Отново натисна бутоните — този път по-бавно.

— Няма електричество — каза Д’Агоста.

— Не би трябвало да има значение — отвърна Иполито, натискайки като обезумял бутоните за трети път. — Системата има много защити.

Тълпата започна да мърмори.

— В капан сме! — изкрещя някакъв мъж.

Д’Агоста насочи светлината към множеството.

— Само запазете спокойствие. Откритата жертва е мъртва от два дни. Разбирате ли? Два дни. Убиецът отдавна е напуснал.

— Откъде знаеш? — извика същият мъж.

— Млъкни и ме чуй — отвърна Д’Агоста. — Ще измъкнем всички навън. Ако не успеем да отворим вратата отвътре, ще го направят отвън. Може да отнеме няколко минути. През това време искам да се отдалечите от вратата, да се съберете на едно място, да намерите здрави столове и да седнете. Разбрано? Тук не можете да помогнете с нищо.

Райт пристъпи в осветеното пространство.

— Вижте какво, полицай — каза той, — трябва да излезем оттук. Иполито, отвори вратата, за Бога!

— Един момент! — отвърна рязко Д’Агоста. — Доктор Райт, моля ви да се върнете в групата. — Той огледа едно по едно ужасените лица. — Има ли лекар между вас?

Не последва отговор.

— Медицински сестри? Санитари?

— Имам известна представа от оказване на първа помощ — обади се някой.

— Чудесно. Господин…

— Артър Паунд.

— Паунд. Вземете един-двама доброволци да ви помогнат. Има няколко премазани. Бих искал да разбера колко са и в какво състояние. Един от моите хора до входа на изложбата, казва се Бейли, ще ви помогне. Той има фенерче. Трябва ни и доброволец, за да съберем свещи.

От сумрака пристъпи млад, дълъг като върлина мъж в изпомачкан смокинг. Престана да дъвче и преглътна.

— Аз ще помогна — каза той.

— Име?

— Смитбек.

— Чудесно, Смитбек. Имаш ли кибрит?

— Разбира се.

Кметът също пристъпи напред. Лицето му беше оплескано с кръв, а под едното му око имаше голям морав оток.

— Нека помогна — промълви той, Д’Агоста го погледна изненадан.

— Кмете Харпър! Май не е зле да се погрижите за всички. Успокойте ги.

— Разбира се, лейтенант.

Радиостанцията му отново запищя и той я грабна.

„Д’Агоста, тук Кофи. Д’Агоста, чуваш ли ме? Какво става там, по дяволите? Докладвай!“

Д’Агоста заговори с раздразнение:

— Слушай, няма да повтарям сто пъти. Има най-малко осем мъртви, може и повече, и неопределен брой ранени. Предполагам, че знаеш за затиснатите под вратата. Иполито не може да отвори проклетата врата. Тук има трийсет-четирийсет души. Включително Райт и кметът.

„Кметът! Мамка му! Слушай, Д’Агоста, системата тотално блокира. Ръчното устройство не се задейства и от тази страна. Ще извикам екип с ацетиленова горелка, за да ви измъкнем. Може да отнеме повечко време. Тази врата е яка като на банков трезор. Кметът добре ли е?“

— Добре е. Къде е Пендергаст?

„Нямам представа.“

— Кой друг е затворен в периметъра?

„Още не знам — отвърна Кофи. — В момента ми докладват. Би трябвало да има хора в компютърната зала и в командния пункт — Гарсия и още няколко. Може би има хора и по другите етажи. Тук има няколко цивилни и пазачи. Тълпата ги изтласка. Някои са в тежко състояние. Какво, по дяволите, стана в изложбата, Д’Агоста?“

— Откриха трупа на един от моите хора върху една от витрините. Изкормен — също като предишните. — Той замълча и добави с горчивина: — Ако беше ме оставил да огледам, нямаше да се случи нищо.

Радиото изписука и млъкна.

— Паунд! — извика Д’Агоста. — В какво състояние са пострадалите?

— Един е жив, но е в тежко състояние — отговори Паунд, приклекнал до едно неподвижно тяло. — Останалите са мъртви. Стъпкани. Може би един-два инфаркта, но не съм съвсем сигурен.

— Направи каквото можеш за живия — каза Д’Агоста.

Радиото забръмча.

„Лейтенант Д’Агоста? — прозвуча хриптящ глас. — Обажда се Гарсия от командния пункт, сър. Имаме…“

Гласът изчезна сред взрив от смущения.

— Гарсия! Гарсия! Какво става? — изкрещя Д’Агоста.

„Съжалявам, сър, батериите на мобилния предавател са слаби. Имаме връзка с Пендергаст. Свързвам ви с него.“

„Винсент“ — чу се познатият провлечен говор.

— Пендергаст! Къде си?

„В подземието, сектор двайсет и девет. Разбрах, че е прекъснало осветлението в целия музей и че сте заключени във втора клетка. Боя се, че и аз имам лоши новини. Би ли се изтеглил встрани, за да говорим по-спокойно?“

Д’Агоста се отдалечи от тълпата.

— Какво има? — попита тихо той.

„Винсент, слушай внимателно. Тук долу има нещо. Не знам какво е точно, но е огромно и мисля, че не е човек.“

— Пендергаст, не се шегувай. Не и сега.

„Говоря абсолютно сериозно. Всъщност лошата новина е, че може би е тръгнало към вас.“

— Какво искаш да кажеш? Що за животно е?

„Ще разбереш, като се приближи. Не може да не доловиш миризмата. С какви оръжия разполагате?“

— Чакай да помисля. Три дванайсети калибър, два-три служебни пистолета и два заредени с капсули. И още няколко вехтории, може би.

„Забрави за капсулите. Сега слушай. Разговорът ще е кратък. Изведи всички оттам. Нещото мина покрай мен точно преди да угасне осветлението. Видях го през прозорчето на едно от хранилищата и ми се стори доста едро. Придвижва се на четири крака. Стрелях два пъти срещу него, но то се изтегли по едно стълбище в дъното на коридора. Имам няколко стари чертежа при себе си и ги проверих. Знаеш ли къде извежда стълбището?“

— Не — отвърна Д’Агоста.

„Извежда на всеки втори етаж. Води и надолу под подземията, но едва ли би се спуснало надолу. Има изход на четвъртия етаж и друг зад Небесната зала. Намира се в служебната зона зад платформата.“

— Пендергаст, и без това имам куп проблеми. Какво точно искаш да направим, по дяволите?

„Бих накарал хората ти — всички, които имат автоматични пушки — да заемат позиции край вратата. Ако тази твар влезе оттам, нека си го получи. Вече може и да е минало, не съм сигурен. Винсент, улучих го с четиридесет и пети калибър с метално покритие, но само го одраска.“

Ако го беше казал някой друг, Д’Агоста щеше да си помисли, че си прави майтап с него или е побъркан.

— Разбрах — отговори той. — Преди колко време се случи това?

„Видях го преди няколко минути, точно преди да спре тока. Стрелях веднъж и го проследих по коридора след угасването на осветлението. Стрелях втори път, но светлината ми не беше стабилна и не улучих. Току-що ходих отново да огледам. Коридорът е задънен и съществото е изчезнало. Единственият изход е стълбището към вас или, ако имате късмет, е излязло на друг етаж. Само знам, че не се е върнало тук.“

Д’Агоста преглътна.

„Ако можеш да стигнеш безопасно до мен, направи го. Ще се срещнем тук долу. Тези чертежи като че ли показват как можем да се измъкнем. Ще разговаряме пак, когато си на по-сигурно място. Разбра ли ме?“

— Да — отговори Д’Агоста.

„Винсент? Има и още нещо.“

— Казвай.

„Тази твар може да отваря и затваря врати.“

Д’Агоста напъха радиото в калъфа, облиза устните си и погледна към тълпата. Повечето седяха умърлушени на пода, а няколко души се опитваха да запалят събраните от дангалака свещи.

Д’Агоста заговори колкото му беше възможно по-спокойно.

— Всички да дойдат насам и да насядат край стената. Изгасете свещите.

— И защо? — извика някой.

Д’Агоста позна гласа на Райт.

— Спокойно. Направете каквото казвам. Ти там, как беше… Смитбек, остави това и ела насам.

Докато шареше с лъча на фенерчето си из залата, някой се разбърбори по радиостанцията. Отдалечените кътчета тънеха в плътен мрак, който сякаш изсмукваше светлинката на фенерчето му. В централната част до един неподвижен силует потрепваха няколко свещи. Паунд и още някой се бяха надвесили над него.

— Паунд! — викна Д’Агоста. — И двамата изгасете свещите и се върнете!

— Още е жив…

— Връщайте се веднага! — Той се извърна към тълпата, която се спотайваше зад него. — Никой да не се движи и да не говори. Бейли и Иполито, вземете автоматичните пушки и ме последвайте.

— Чухте ли го? Защо са им пушките? — извика Райт.

Д’Агоста чу гласа на Кофи и рязко изключи станцията. Пристъпвайки предпазливо и шарейки с фенерчетата из мрака пред себе си, групичката се приближи към средата на залата. Д’Агоста заопипва стената с лъча си, намери сервизното помещение и тъмните контури на вратата към стълбището. Беше затворена. Стори му се, че долавя странна миризма във въздуха: на тръпчиво и гнило. Не можа да се ориентира откъде идва. Вонеше цялата зала. Сигурно половината посетители се бяха изпуснали в суматохата при угасването на осветлението.

Той поведе към сервизното помещение, след това се спря.

— Според Пендергаст има някаква твар, животно… Нищо чудно да е на стълбището — прошепна той.

— Според Пендергаст — тихо подхвърли с насмешка Иполито.

— Престани с тези глупости, Иполито. Слушайте внимателно. Няма да стоим и да чакаме в тъмното. Действаме организирано и светкавично. Разбрано? Едно по едно. Махнете предпазителите, патроните в гнездата. Бейли, отваряш вратата и осветяваш — бързо. Иполито, ти покриваш стълбището нагоре, а аз надолу. Ако видите човек, искате да се идентифицира и стреляте, ако не го направи. Ако зърнете друго, моментално стреляте. Действаме по мой сигнал.

Д’Агоста изключи фенерчето си, напъха го в джоба си и стисна здраво пушката. След това кимна на Бейли да насочи лъча на фенерчето си към вратата. Затвори очи и измърмори кратка молитва в мрака. Накрая подаде сигнал.

Иполито се придвижи от едната страна на вратата, а Бейли я отвори с рязко движение. Д’Агоста и Иполито изскочиха навън, а Бейли зад тях, обхождайки мрака с лъча на фенерчето си в полукръг.

На стълбището ги блъсна ужасяваща воня. Д’Агоста се спусна няколко крачки в тъмното надолу, но долови някакво движение над себе си и чу зловещо, гърлено ръмжене, от което му се подкосиха краката. След това чу глух шляпащ звук, сякаш някой запокити мокра хавлиена кърпа на пода. Някакви влажни пръски изпляскаха по стената до него и полепнаха като храчки по лицето му. Завъртя се и стреля срещу нещо едро и тъмно. Лъчът на фенерчето подскачаше.

— Мамка му! — изрева Бейли.

— Бейли! Не го пускай да влезе в залата!

Продължи да стреля отново и отново нагоре и надолу по стълбището, докато куршумите му свършиха. Парливата миризма на барут се смеси с отвратителната воня, а от Небесната зала се понесоха оглушителни писъци.

Д’Агоста хукна нагоре по стълбището, препъна се в нещо и се втурна в залата.

— Бейли, къде е то? — изрева той, докато пълнеше с нови патрони пушката си, временно заслепен от блясъка от стрелбата.

— Не знам! — извика Бейли. — Нищо не виждам!

— Надолу ли слезе или се вмъкна в залата?

„Два куршума, три…“

— Не знам! Нищо не знам!

Д’Агоста извади фенерчето и насочи светлината към Бейли. Полицаят беше оплескан с кръв от горе до долу. От косата над веждите му висяха парчета плът. Той разтърка очи. Вонята беше непоносима.

— Добре съм — увери го Бейли. — Тази гадост се стовари върху лицето ми и не виждам нищо.

Д’Агоста огледа залата, обхождайки я с лъча на фенерчето си, притиснал пушката върху бедрото си. Скупчилите се до стената хора го гледаха ужасени. Насочи лъча обратно към стълбището и видя Иполито — или по-точно онова, което беше останало от него — проснат малко над площадката, а от изтърбушените му вътрешности шуртеше кръв.

Нещото ги беше очаквало няколко стъпала над площадката. „Но къде, по дяволите, е в момента?“ Зашари като обезумял с лъча на фенерчето из залата. Беше изчезнало — в огромното пространство не помръдваше нищо.

Не. В средата на залата нещо се раздвижи. Светлината почти не достигаше дотам, но Д’Агоста забеляза надвесен над ранения мъж огромен тъмен силует, който извършваше странни резки движения. Чуха се човешки стенания, после някакво хрущене, последвано от тишина. Д’Агоста мушна фенерчето под мишница, вдигна пушката, прицели се и натисна спусъка.

Блесна светкавица и изтрещя изстрел. Чу писъци откъм групичката. Още два изстрела и патронникът отново беше празен.

Бръкна за нови патрони, но се бяха свършили, пусна пушката и извади служебния си пистолет.

— Бейли! — изрева Д’Агоста. — Иди при тях и се пригответе за изтегляне.

Насочи лъча, но силуетът беше изчезнал. Запристъпва предпазливо към тялото и на три метра от него зърна точно това, което не би искал да види: строшения череп и разплискания по пода мозък. Към изложбата отвеждаше кървава следа. Беше се втурнало навътре, за да избяга от изстрелите. Нямаше да остане дълго там.

Д’Агоста хукна покрай колоните и блъсна тежката дървена врата към изложбената зала. Вратата се отвори и той препусна към отсрещната стена. Долови някакви звуци — припряно тежко топуркане. Затвори вратата с трясък и чу секретната брава да изщраква. Вратата се разтресе от мощни тласъци.

— Бейли! — изкрещя той. — Свали всички по стълбището!

Блъскането се засили и Д’Агоста неволно отстъпи. Дървото започна да се разцепва.

Насочи пистолета към вратата и чу писъци и викове зад гърба си. Бяха видели Иполито. Чу гласа на Бейли, който се караше с Райт. Вратата се разтресе и в основата й зейна огромен процеп.

Д’Агоста изтича през залата към групата.

— Слизайте по стълбището — веднага! Не се обръщайте назад!

— Не — изпищя Райт, който беше препречил стълбището. — Погледнете Иполито! Не слизам надолу!

— Там има изход! — викна Д’Агоста.

— Не, няма. Но през изложбата и…

— В изложбата има нещо! — изрева Д’Агоста. — Тръгвайте веднага!

Бейли насила избута Райт встрани и започна да блъска през вратата хората, които надаваха писъци, препъвайки се в трупа на Иполито. „Поне кметът запазва самообладание — помисли си Д’Агоста. — Сигурно е преживял и по-тежки моменти на последната си пресконференция.“

— Няма да сляза надолу! — изкрещя Райт. — Кътбърт, Лавиния, чуйте ме. Подземието е смъртоносен капан. Знам го. Ще се качим нагоре, можем да се скрием на четвъртия етаж и да се върнем, когато съществото се махне.

Хората вече бяха излезли през вратата и се препъваха надолу по стъпалата. Д’Агоста чу, че вратата продължава да се разцепва. Спря за момент. Под него имаше трийсетина души, а трима на площадката още се колебаеха.

— Това е последната ви възможност да тръгнете с нас — каза той.

— Тръгваме с доктор Райт — отвърна Рикман.

На смътната светлина на фенерчето изопнатото и ужасено лице на Лавиния приличаше на призрачно привидение.

Без да добави нищо, Д’Агоста се обърна и се спусна след групата. Докато тичаше надолу, до ушите му достигаха отчаяните викове на Райт да се качат нагоре по стълбището.

49

Кофи стоеше в преддверието зад високия свод на западния вход на музея, забил втренчен поглед в сложно украсените с бронз стъклени крила на вратата, шибани от мощните струи на дъжда. Не спираше да крещи по радиостанцията, но Д’Агоста не отговаряше. И какви бяха тези дивотии за някакво чудовище, за които съобщаваше Пендергаст? Този тип от самото начало беше твърдо решен да оплеска всичко, а прекъсването на тока явно го беше вбесило напълно. Както обикновено всички се бяха скатали и отново той трябваше да оправя цялата каша. Пред входа пристигнаха две полицейски камионетки, от които наскачаха полицаи с екипировка за извънредни ситуации и се разгърнаха на бегом, поставяйки заграждения. До слуха му достигна пронизителният вой на линейки, които се опитваха да си проправят път през задръстването от радиоколи, пожарни и коли на медиите. Наоколо се бяха пръснали тълпи от народ — хората плачеха, разговаряха, стояха под дъжда или седяха под огромния навес над входа. Някои репортери се опитваха да се проврат през кордона и завираха микрофони и камери в лицата им, преди полицаите да успеят да ги избутат.

Кофи се втурна под проливния дъжд към сребристия корпус на подвижния команден пункт. Блъсна задната врата и нахълта вътре.

В помещението беше хладно и тъмно. Неколцина агенти седяха пред компютрите, а зеленикавите им лица потрепваха от светлината на екраните. Кофи грабна комплект слушалки и седна.

— Прегрупиране! — извика по командната честота той. — Целият екип на ФБР да се яви в подвижния команден пункт! — После смени канала. — Командния пункт. Докладвай.

Чу се изтощеният и напрегнат глас на Гарсия.

„Системата все още е напълно блокирана, сър. Аварийните системи не се включват. Не могат да установят причината. Разполагаме единствено с нашите фенерчета и батериите на подвижния предавател.“

— И какво? Включете на ръчно.

„Цялата система е компютризирана, сър. Очевидно няма ръчно задействане.“

— А аварийните врати?

„Сър, при електрическия срив цялата система блокира. Предполагат, че проблемът е в хардуера. И всички аварийни врати се спуснаха.“

— Как така всички?

„Аварийните врати на петте клетки се затвориха — не само на клетка две. Целият музей е блокиран.“

— Гарсия, има ли там някой, който да е наясно със системата по безопасност?

„Вероятно Алън.“

— Дай ми го.

Последва кратка пауза.

„Том Алън.“

— Алън, какво става с ръчното задействане? Защо не работи?

„Някакъв проблем с хардуера. Аварийната система е инсталирана от японска фирма. В момента се опитваме да се свържем с техен представител, но е трудно, тъй като телефонната система е дигитална и се изключи, когато компютърът блокира. Всички линии минават през предавателя на Гарсия. Дори линиите Т1 блокираха. След стрелбата по електрическото табло настъпи верижна реакция.“

— Кой е стрелял? Нищо не знам…

„Някакъв полицай… Как се казва… Уотърс… Бил дежурен в компютърната зала, сторило му се, че чува нещо, и стрелял няколко пъти по главното електроразпределително табло.“

— Чуй ме, Алън, искам да изпратя екип, който да евакуира затворените в Небесната зала. И кметът е там, за Бога! Как можем да влезем?

„Тези врати не могат да бъдат разрязвани. Може да стане, но ще отнеме цяла вечност.“

— Какво е положението с подземието? Чух, че долу е шибана катакомба.

„Може би има места за достъп оттам, където сте вие в момента, но компютърните скици са блокирани, а и няма подробни чертежи на зоната. Ще отнеме доста време.“

— А стените? Не можем ли пробием стените?

„Долните трегери са изключително дебели — на повечето места по един метър, а всички останали са подсилени със стоманобетон. В клетка две има прозорци само на третия и четвъртия етаж, но са препречени с метални решетки. А и повечето са прекалено тесни, за да мине човек през тях.“

— Мамка му! А покривът?

„Всички клетки са изолирани и ще бъде прекалено трудно…“

— По дяволите, Алън! Питам те за най-добрия начин да се вмъкнат вътре няколко души.

„Най-добрият начин да се влезе е през покрива — отговори Алън. — Аварийните врати на горните етажи не са толкова тежки. Клетка три се намира над Небесната зала. Това е петият етаж. Но оттам не може да се влезе — покривът е защитен заради радиографските лаборатории. Бихте могли да проникнете през покрива на четвърта клетка. В някои от по-тесните коридори може би ще успеете да избиете с взрив аварийната врата към клетка три. Проникнете ли вътре, можете да влезете директно през тавана на Небесната зала. Има достъп към помещението за обслужване на полилея над тавана на залата. Но е на височина двайсет метра от пода.“

— Ще се свържем по-късно. Изключвам.

Той смени честотата и изкрещя:

— Иполито! Иполито, чуваш ли ме?

Какво по дяволите ставаше в залата? Превключи на честотата на Д’Агоста.

— Д’Агоста! Тук Кофи. Чуваш ли ме?

Той започна да сменя честотите като обезумял.

— Уотърс!

„Тук Уотърс, сър.“

— Какво стана, Уотърс?

„Чу се силен шум в електрозалата, сър, аз стрелях според нареждането и…“

— Няма никакво нареждане да стреляш при шум, идиот такъв!

„Съжалявам, сър. Шумът беше много силен, а се чуваха писъци и тропане от тичащи крака откъм изложбата и помислих, че…“

— За това, което си направил, си мъртъв, Уотърс. Ще те накълцам на пържоли и ще те пека на бавен огън. Имай го предвид.

„Да, сър.“

Отвън се чу някакво боботене, което премина, в рев, щом включиха един от мощните преносими генератори. Задната врата на подвижния команден пункт се отвори и влязоха няколко агенти с подгизнали от дъжда костюми.

— Останалите пристигат всеки момент, сър — каза един от тях.

— Добре. Кажи им, че след пет минути имаме извънреден кризисен инструктаж в подвижния команден пункт.

Той излезе под дъжда. Аварийни работници носеха обемисто снаряжение и жълти ацетиленови цистерни по централното стълбище на музея.

Кофи се втурна под дъжда нагоре по стъпалата и влезе в Ротондата, чийто под беше покрит с всевъзможни боклуци. До металната аварийна врата към източния вход на Небесната зала се бяха струпали няколко лекари. Кофи чу вой на трион за кости.

— Какво открихте досега? — попита той шефа на медицинския екип.

Лекарят го изгледа напрегнато над опръсканата си с кръв маска.

— Все още не знам точното състояние на ранените, но има няколко критични случая. Правим няколко ампутации на място. Мисля, че могат да бъдат спасени още няколко души, ако успеете да отворите тази врата най-много до половин час.

Кофи тръсна глава.

— Това май изобщо няма да се случи. Ще се наложи да я срежем, за да минем през нея.

— Разполагаме с няколко топлозащитни одеяла, с които можем да покрием тези хора, докато работим.

Кофи се дръпна встрани и вдигна радиостанцията.

— Д’Агоста! Иполито! Обадете се!

Изпукаха смущения.

„Тук Д’Агоста — чу се разгневен глас. — Слушай, Кофи…“

— Къде беше досега? Казах ти…

„Млъкни и слушай! Вдигаш много шум и се наложи да те изключа. Придвижваме се към подземието. Някакво същество се разхожда на свобода из клетка две. Не се шегувам, Кофи, това наистина е някакво шибано чудовище. Уби Иполито и се скри в залата. Наложи се да се измъкнем.“

— Какво? Ти си се побъркал, Д’Агоста. Вземи се в ръце, чуваш ли ме? Изпращам хора през покрива.

„Мъртъв е, изкорми го като предишните.“

— И го е направило някакво чудовище? Добре, сигурно е така. Има ли друг полицай с теб, Д’Агоста?

„Да, Бейли е тук.“

— Освобождавам те от задълженията ти. Дай ми Бейли.

„Да ти го начукам. Ето ти Бейли.“

— Сержант — изрева Кофи, — от този момент поемате командването. Какво е положението?

„Господин Кофи, той е прав. Наложи се да напуснем Небесната зала. Спуснахме се по задното стълбище до сервизното помещение. Тук сме трийсетина. И кметът е с нас. Без майтап, тук наистина има нещо.“

— Стига глупости, Бейли. Ти видя ли го?

„Не съм много сигурен какво видях, но Д’Агоста го видя и — за Бога, сър! — само да бяхте видял какво стана Иполито…“

— Чуй ме, Бейли. В състояние ли си да се успокоиш и да поемеш нещата в ръцете си?

„Не, сър. Доколкото ми е известно, лейтенантът отговаря.“

— Аз ти нареждам да го направиш! — Кофи изруга гневно. — Кучият син изключи…

Грег Кавакита стоеше навън под дъжда сред какофонията от крясъци, стонове и ругатни. Сякаш не забелязваше поройния дъжд, прилепил черната му коса върху челото, минаващите аварийни коли с оглушително пищящи сирени, паникьосаните хора, които го блъскаха, притичвайки покрай него. Повтаряше си наум отново и отново онова, което му бяха изкрещели Марго и Фрок. Направи няколко крачки, сякаш имаше намерение да се върне в музея. След това се обърна бавно, понамести подгизналия си смокинг върху тесните си рамене и замислен тръгна към мрака.

50

Марго подскочи при отекналия в коридора втори изстрел.

— Какво става? — извика тя.

Фрок стисна ръката й още по-силно.

Някой притича отвън. След това под вратата присветна лъч на фенерче.

— Миризмата отслабна — прошепна тя. — Дали се е отдалечило?

— Марго — отговори тихо Фрок, — ти ми спаси живота! Рискува собствения си живот, за да ме спасиш.

Чу се тихо почукване на вратата.

— Кой е? — спокойно попита Фрок.

— Пендергаст — отвърна глас зад вратата и Марго се втурна да отвори.

Агентът стоеше отвън с огромен пистолет в едната ръка и изпомачкани чертежи в другата. Добре ушитият му леко измачкан костюм контрастираше с изпоцапаното му лице. Влезе и затвори вратата зад себе си.

— Радвам се да ви видя в безопасност и невредими — каза той, насочвайки лъча на фенерчето към двамата.

— Едва ли се радвате повече от нас! — извика Фрок. — Слязохме да търсим вас. Вие ли стреляхте?

— Да — отговори Пендергаст. — Предполагам, че вие викахте името ми?

— Значи ме чухте все пак? — възкликна Фрок. — Затова ли ни потърсихте тук?

Пендергаст тръсна глава.

— Не.

Той подаде фенерчето на Марго и започна да разгъва чертежите. Марго забеляза, че са изпъстрени с надраскани на ръка бележки.

— Нюйоркското общество на историците няма да е твърде доволно, че съм си позволил да разполагам с неговата собственост — каза агентът.

— Пендергаст — прошепна Фрок, — двамата с Марго установихме какво точно представлява убиецът. Трябва да чуете това. Не е нито човек, нито животно, което познаваме. Нека да ви обясня.

Пендергаст го погледна.

— Не е нужно да ме убеждавате, доктор Фрок.

Фрок премигна.

— Не е нужно? И ще го направите? Ще ни съдействате да спрем откриването на изложбата и да бъдат изведени хората от музея, така ли?

— Вече е много късно — отговори Пендергаст. — Поддържам връзка по радиостанцията с лейтенант Д’Агоста и останалите. Токът е спрял не само в подземието, но и в целия музей. Защитната система е блокирала и аварийните врати са спуснати.

— Искате да кажете… — възкликна Марго.

— Искам да кажа, че музеят е изолиран на пет отделни клетки. Ние се намираме в клетка две, както и хората в Небесната зала. И съществото.

— Какво се е случило? — попита Фрок.

— Възникнала е паника още преди спирането на тока и затварянето на вратите. Открили са труп на полицай в изложбата. Повечето посетители са успели да се измъкнат, но трийсет-четирийсет са били блокирани в Небесната зала. Той се усмихна унило. — Преди няколко часа бях в изложбата. Исках да погледна статуетката Мбун, за която споменахте. Ако бях излязъл през залата, вместо през централната врата, вероятно щях да открия трупа и да предотвратя всичко това. Все пак успях да огледам статуетката, доктор Фрок. Напълно съответства на оригинала. Казва ви го човек, който го е видял със собствените си очи.

Фрок го погледна опулен.

— Видяхте ли го? — успя само да прошепне той.

— Да. Именно по него стрелях. Бях зад ъгъла, когато чух да ме викате. След това долових ужасна миризма. Вмъкнах се в някакво помещение и го видях да минава. Излязох и стрелях, но само одрасках черепа му. В този момент токът угасна. Тръгнах след него и когато стигнах до ъгъла, видях как хвана дръжката на тази врата. — Пендергаст отвори барабана на пистолета и извади два патрона. — Така разбрах, че сте тук.

— Господи! — промълви Марго.

Агентът пъхна пистолета в кобура.

— Стрелях повторно, но не можах да се прицеля добре и не улучих. Проследих го в тази посока, но съществото беше изчезнало. Сигурно се е изкачило по стълбата в дъното на коридора. Друг изход оттук няма.

— Господин Пендергаст — нетърпеливо го прекъсна Фрок, — кажете ми, моля ви, как изглеждаше.

— Успях да го зърна съвсем бегло — замислено отвърна Пендергаст. — Стори ми се ниско и изключително силно. Крачеше на четири крака, но от време на време заставаше на задните два. Частично е обрасло с козина. — Той стисна устни и поклати глава. — Беше тъмно на цвят. Със сигурност мога да кажа, че този, който е направил статуетката, е знаел как изглежда.

На мъжделивата светлина от фенерчето на Пендергаст Марго забеляза върху лицето на Фрок странна смесица от израз на страх, възбуда и възторг.

Над тях отекнаха няколко приглушени последователни експлозии. Последва кратко затишие и изтрещяха нова серия взривове — този път по-наблизо и по-оглушителни.

Пендергаст вдигна глава и се ослуша напрегнато.

— Д’Агоста! — каза той.

След това извади пистолета, излезе и се втурна по коридора, захвърляйки чертежите.

Марго изтича до вратата и освети коридора с фенерчето. На смътната светлина видя как Пендергаст заудря по вратата за стълбището. Той приклекна, за да огледа бравата, изправи се и ритна яростно вратата на няколко пъти.

— Залостена е — каза той, след като се върна. — Изстрелите, които чухме, изглежда бяха откъм стълбището. Някои от куршумите вероятно са изкривили рамката и са повредили бравата. Не помръдва.

Той прибра пистолета в кобура и извади радиостанцията.

— Лейтенант Д’Агоста! Винсент, чуваш ли ме?

Изчака, тръсна глава и напъха обратно станцията в джоба на сакото си.

— Значи сме залостени като в капан? — попита Марго.

— Не мисля. Прекарах цял следобед из тези коридори и тунели, опитвайки се да си изясня как този звяр успява да се измъкне от нас. Чертежите са направени доста преди началото на века и са твърде объркани и неточни, но като че ли показват изход от музея през подземията. Щом всички останали изходи са блокирани, той е единствената възможност за нас. Има няколко начина да проникнем в подземията от тази секция на музея.

— Това означава, че можем да срещнем хората, които са все още горе и да се измъкнем заедно! — възкликна Марго.

Пендергаст я погледна мрачно.

— Но това означава също така звярът да се върне в подземията. Лично аз смятам, че аварийните врати могат да попречат на нас да се спасим, но едва ли биха възпрепятствали особено придвижването на звяра. Предполагам, че от доста време е тук и има свои тайни пътечки, по които може да се придвижва из целия музей или поне из ниските му нива, както си пожелае.

Марго кимна.

— Предполагам, че живее в музея от години. Досещам се също така и защо се е оказало тук.

Пендергаст я изгледа настоятелно.

— Искам двамата с доктор Фрок да ми разкажете всичко, което знаете за това създание, колкото е възможно по-скоро — каза той.

Щом се обърнаха, за да влязат в хранилището, Марго дочу далечен тропот като приглушен гръм. Замръзна на място, заслушана напрегнато. Стори й се, че чува човешки гласове. Не беше сигурна дали са плачове или крясъци.

— Какво беше това? — прошепна тя.

— Това — отговори тихо Пендергаст — са препускащи по стълбището хора, които се опитват да спасят живота си.

51

На слабата светлина, която се процеждаше в лабораторията през решетките на прозореца, Райт едва различи контурите на старинния шкаф. Истински късмет беше, че лабораторията е в периметъра на клетка две. За пореден път изпитваше задоволство, че запази старата лаборатория, когато го направиха директор. Щеше да им предостави сигурност за известно време и възможност да си отдъхнат. В момента клетка две беше абсолютно изолирана от останалата част от музея и бяха същински затворници. Всички аварийни преграждения, капаци и врати се бяха спуснали при спирането на тока. Поне така каза онзи некадърен полицай Д’Агоста.

— Някой ще плати много скъпо за всичко това — измърмори на себе си Райт.

Никой не проронваше нито дума. След като бяха спрели да тичат, постепенно започнаха да си дават сметка за колосалността на катастрофата.

Райт пристъпи внимателно напред и започна да издърпва чекмеджетата едно след друго, тършувайки зад папките, докато най-после откри онова, което търсеше.

— Ръджър, 0,357 магнум — каза той, претегляйки го върху дланта си. — Страхотен пистолет. Изключително мощен.

— Съмнявам се да спре онова, което е убило Иполито — каза Кътбърт.

Беше застанал близо до вратата на лабораторията — неподвижен силует в черна рамка.

— Не се тревожи Ян. Тези куршуми могат да пронижат дори слон. Купих го, след като старият Шортър беше удушен от скитник. Така или иначе, съществото не може да се качи тук. А и вратата е дебела пет сантиметра и е от здрав дъб.

— А онази там? — посочи Кътбърт към дъното на кабинета.

— Тя е към залата с динозаврите и също е от масивен дъб. — Той напъха ръджъра в колана си. — Онези глупаци тръгнаха към подземието като самоудавници. Трябваше да ме послушат.

Той отново затършува в чекмеджетата и извади фенерче.

— Чудесно! Не съм го използвал от години.

Просветна мъждукащ лъч, който потрепна в мрака от лекото потреперване на ръката му.

— Май не му е останал много живот — измърмори Кътбърт.

Райт изключи фенерчето.

— Ще го използвам само в краен случай.

— Моля те! — неочаквано се обади Рикман. — Моля те да го оставиш включено. Само за минута. — Беше седнала на някаква табуретка в средата на стаята, стиснала нервно ръцете си. — Уинстън, какво ще правим? Трябва да измислим някакъв план.

— Всичко по реда си — отговори Райт. — Трябва да пийна нещо, това първо. Нервите ми са изопнати докрай.

Тръгна към дъното на лабораторията и освети с фенерчето някакъв шкаф, от който извади бутилка. Чу се звън на стъкло.

— Ян? — попита Райт.

— За мене нищо — отговори Кътбърт.

— Лавиния?

— Не, не, не мога.

Райт се върна обратно и седна до една работна маса. Напълни чашата и я изпразни на три глътки. След което отново я напълни. Стаята се изпълни с топлия плътен аромат на малцово уиски.

— По-кротко, Уинстън — обади се Кътбърт.

— Не можем да останем в тази тъмница — нервно каза Рикман. — Трябва да има някакъв изход на този етаж.

— Казах ви, че всичко е блокирано — повиши глас Райт.

— А Залата на динозаврите? — попита Рикман, сочейки вратата в дъното.

— Лавиния — отвърна Райт, — залата на динозаврите има само един вход, пред който в момента е спусната аварийна врата. Напълно изолирани сме. Но е излишно да се безпокоите, защото онова, което уби Иполито и останалите, няма да тръгне след нас. Ще тръгне след лесната плячка — групата, която се лута из подземието.

Чу се звук от преглъщане и силен удар на стъкло върху масата.

— Оставаме тук още половин час, за да изчакаме. След това ще се върнем в изложбата. Ако дотогава не успеят да включат тока и да вдигнат вратите, знам друг изход. През изложбата.

— Изглежда познаваш всички тайни кътчета — обади се Кътбърт.

— Това беше моята лаборатория. И досега обичам да се отбивам понякога тук, да се измъквам от административните главоболия, да съм близо до моите динозаври.

Той се изкикоти и отново пи.

— Разбирам — кисело подхвърли Кътбърт.

— Част от изложбата „Суеверие“ е поместена в старата ниша на трилобитите. Преди години прекарвах часове наред там. Както и да е. Зад една от старите витрини с трилобити имаше проход към коридора „Бродуей.“ Преди години вратата беше задънена, за да се отвори място за нова витрина. Сигурен съм, че когато са подреждали „Суеверие“, само са заковали парче шперплат отгоре и са боядисали. Ще го изкъртим с шутове и ще разбием бравата с моя пистолет, ако се наложи.

— Струва ми се осъществимо — нетърпеливо възкликна Рикман.

— Не си спомням да съм чувал за подобна врата в изложбата — скептично подхвърли Кътбърт. — Сигурен съм, че охраната щеше да знае за това.

— Казах ти, че беше преди години — възрази Райт. — Запушиха я и забравиха за нея.

Последва продължително мълчание, докато Райт си наля ново питие.

— Уинстън — каза Кътбърт, — престани с това пиене.

Директорът гаврътна голяма глътка и отпусна глава.

— Ян — промълви след малко Райт, — как можа да се случи това? Загубени сме, както знаеш.

Кътбърт не отговори.

— Нека не погребваме пациента преди да е произнесена диагнозата — обади се Рикман с изкуствено приповдигнат тон. — Един добър директор на връзки с обществеността може да се справи дори с най-безизходното положение.

— Лавиния, не става дума за няколко смъртоносни таблетки срещу главоболие — отвърна Кътбърт. — Два етажа под нас лежат половин дузина мъртъвци, а може и да са повече. Проклетият кмет също е в капан. След час-два ще сме в късните новини на всички телевизии в страната.

— Загубени сме — повтори Райт.

От гърлото му се изтръгна кратко изхлипване и той отпусна глава върху масата.

— По дяволите! — тихичко изруга Кътбърт, посегна към бутилката и чашата и ги прибра обратно в шкафа.

— Всичко свърши, нали? — простена Райт, без да повдига глава.

— Да, Уинстън, свърши — отговори Кътбърт. — Честно казано, ще съм доволен, ако се измъкна жив.

— Моля те, Ян, да се махаме оттук! Моля те! — проплака Рикман.

Тя се изправи, тръгна към вратата, която Райт беше затворил, след като влязоха, и я отвори едва-едва.

— Тя не е заключена! — почти изкрещя Рикман.

— Мили Боже — възкликна Кътбърт.

Без да вдигне глава, Райт бръкна в джоба си и подаде някакъв ключ.

— Става и за двете врати.

Рикман напъха с треперещи ръце ключа в ключалката.

— Къде сбъркахме? — съкрушен попита Райт.

— Отдавна е ясно — отговори Кътбърт. — Преди пет години можехме да се справим с всичко това.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рикман, докато се връщаше към двамата.

— Много добре знаеш. Говоря за изчезването на Монтегю. Още тогава трябваше да се погрижим да решим проблема, вместо да се преструваме, че нищо не се е случило. Всичката онази кръв в подземието близо до сандъците на Уитлеси, безследно изчезналият Монтегю… Макар и късно, сега вече отлично знаем какво точно се е случило с него. Но още тогава трябваше да стъпим на дъното. Нали помниш, Уинстън? Седяхме в твоя кабинет, когато Иполито дойде и ни съобщи новината. Ти разпореди подът да се измие и случаят да бъде забравен. Измихме си ръцете, надявайки се онова или онзи, който е убил Монтегю, да изчезне.

— Нямаше никакво доказателство за убийство! — извика Райт и вдигна глава. — И че е бил убит Монтегю! Можеше да е заблудило се куче или нещо друго. Откъде можехме да знаем?

— Наистина не знаехме. Но можехме да разберем, ако беше разрешил на Иполито да докладва на полицията за чудовищната локва от кръв. А и ти, Лавиния, доколкото си спомням, също се съгласи, че просто трябва да измием кръвта.

— Ян, беше безсмислено да предизвикваме ненужен скандал. Много добре знаеш, че тази кръв можеше да е от какво ли не — отговори Рикман. — И освен това, тъкмо ти настоя сандъците да бъдат преместени. Тъкмо ти се безпокоеше изложбата да не предизвика въпроси във връзка с експедицията на Уитлеси, тъкмо ти взе дневника, а след това ме накара да го задържа до приключване на изложбата. Написаното в него не съответстваше на твоите теории, нали?

Кътбърт изсумтя.

— Твърде малко неща знаеш. Джон Уитлеси беше мой приятел. Поне някога бяхме приятели. Скарахме се заради една публикувана от него статия, а после така и не се сдобрихме.

Както и да е, всичко това е минало. Но аз не исках дневникът да излиза на светло и теориите му да станат обект на подигравки. — Той се извърна и я погледна втренчено. — Онова, което направих, Лавиния, беше да предпазя един колега, който леко беше мръднал, а не да прикрия убийство. А какво ще кажете за видяното от различни хора? Уинстън, няколко пъти ти беше докладвано за странни шумове и силуети. Така и не предприе нищо, нали?

— Откъде можех да зная?! — изломоти несвързано Райт. — Кой би могъл да повярва? Това бяха безумни, абсурдни приказки…

— Може ли да сменим темата, ако обичате? — извика Рикман. — Не мога да чакам тук в тъмното. Защо не опитаме през прозорците?

— Не става — отговори Райт и изпъшка, разтривайки очи. — Тези решетки са от много здрава дебела стомана. — Той се огледа наоколо. — Къде ми е питието?

— Достатъчно пи — отсече Кътбърт.

— Престани с твоите проклети англикански нравоучения!

Райт се надигна и закрачи към шкафа с леко неуверена походка.

На стълбището Д’Агоста погледна към неясния силует на Бейли.

— Благодаря! — каза той.

— Ти отговаряш, лейтенант.

Групата посетители изчакваха струпани на стъпалата под тях, подсмърчаха и хлипаха. Д’Агоста се обърна към тях.

— Така — каза той. — Трябва да се придвижваме бързо. На площадката под нас има врата, която води към подземията. Ще минем през нея и ще срещнем други хора, които знаят как да се измъкнем оттук. Всички ли ме разбраха?

— Разбрахме — отговори мъжки глас, който Д’Агоста разпозна — беше кметът.

— Тогава да тръгваме. Ще мина отпред и ще осветявам пътя с фенерчето си. Бейли, ти покривай отзад. Съобщи ми, ако забележиш нещо.

Групата започна да се спуска бавно по стълбището. На площадката Д’Агоста изчака Бейли да му даде знак, че всичко е чисто и хвана бравата на вратата.

Тя не помръдна.

Натисна още веднъж, този път по-силно. Без резултат. — Той освети с фенерчето дръжката.

— Мамка му! — измърмори Д’Агоста и добави по-високо: — Всички да останат по местата си за момент, без да вдигат никакъв шум. Ще проведа разговор с полицая.

И той се промъкна към края на групата.

— Слушай, Бейли — каза Д’Агоста, — не можем да влезем в подземието. Няколко куршума са улучили вратата и са блокирали касата. Няма начин да отворим без лост.

Дори в мрака той забеляза, че Бейли се опули.

— И какво ще правим? Да се върнем обратно?

— Чакай да помисля за миг… Колко куршума имаш? На мен са ми останали шест.

— Не знам. В служебния ми пистолет сигурно има петнайсет-шестнайсет.

— По дяволите! — изруга Д’Агоста. — Не мисля, че…

Той млъкна, изгаси фенерчето и се ослуша напрегнато.

Долови някаква тежка смрадлива миризма откъм стълбището над тях.

Бейли приклекна на едно коляно и насочи пистолета си към стълбището нагоре. Д’Агоста се извърна към стихналата зад него група.

— Всички да се спуснат към следващата площадка. Бързо!

Долови някакво приглушено мърморене.

— Не можем да слезем там! — извика някой. — Ще попаднем в капан под земята!

Изстрелът на Бейли заглуши отговора на Д’Агоста.

— Музейния звяр! — изпищя някой и групата се втурна надолу.

Няколко души се препънаха и паднаха по стъпалата.

— Бейли! — изкрещя Д’Агоста. Ушите му все още пищяха от изстрела. — Бейли, тръгвай след мен!

Спусна се надолу по стъпалата, стиснал в една ръка оръжието си, а с другата опипвайки стената. Усети, че каменните стъпала под нивото на подземието са влажни. Нагоре зад себе си виждаше неясния силует на Бейли, който го следваше на разстояние, пъхтейки и ругаейки под носа си. Стори му се, че измина цяла вечност, докато най-после стигна долната площадка. Събралите се там хора сякаш не смееха да си поемат дъх. След малко Бейли се блъсна леко в него.

— Бейли, какво беше това, по дяволите? — попита шепнешком Д’Агоста.

— Не знам — отвърна Бейли. — Усетих онази гадна воня и ми се стори, че зърнах нещо. Две червени очи сред мрака. И стрелях.

Д’Агоста освети стълбището над тях. Видя само сенки и грубо одялани жълти камъни. Миризмата все още се усещаше.

Д’Агоста насочи фенерчето към групата и бързо преброи наум. Трийсет и осем души — с него и Бейли.

— Така — каза шепнешком той. — Намираме се на най-долното ниво. Ще мина напред, а вие ще ме последвате по мой сигнал.

Обърна се и освети вратата. „Господи — помисли си Д’Агоста, — това тук е като под кулата на Лондон!“ Почернялата метална врата беше подсилена с хоризонтални железни ленти. Отвори я и към стълбището нахлу хладен, влажен, плесенясал въздух. Д’Агоста пристъпи, но чу бълбукаща вода, направи крачка назад и насочи светлината надолу.

— Слушайте всички — извика той. — Тук тече вода до глезените. Придвижвайте се към мен един по един — бързо, но внимателно. От външната страна на вратата има две стъпала. Бейли, пази отзад. И, за Бога, затвори вратата зад себе си!

Пендергаст преброи останалите му куршуми, пусна ги в джоба си и погледна към Фрок.

— Наистина впечатляващо. Демонстрирате забележителни детективски умения. Съжалявам, че изпитвах известни съмнения, професоре.

Фрок направи великодушен жест.

— Откъде бихте могъл да знаете? — каза Фрок. — А освен това Марго беше тази, която установи най-важните връзки.

Ако не беше направила анализ на опаковъчните влакна, никога нямаше да разберем.

Пендергаст кимна на Марго, която се беше сгушила върху голям дървен сандък.

— Блестяща работа! — каза той. — Бихме могли да ви използваме в лабораторията по криминалистика в Бейтън Руж.

— Ако й разреша да напусне — възрази Фрок. — И ако се измъкнем живи оттук. И двете възможности са съмнителни, меко казано.

— А така също и ако аз реша да напусна музея — добави Марго, изненадана от собствените си думи.

Пендергаст се обърна към нея.

— Съзнавам, че имате по-ясна представа за това създание от мен. И все пак убедена ли сте, че предложеният от вас план ще свърши работа?

Марго въздъхна дълбоко и кимна.

— Ако екстраполаторът е прецизен, този звяр разчита по-скоро на обонянието, отколкото на зрението си. И ако нуждата му от растението е толкова силна, колкото предполагаме… — Тя замълча, помръдвайки с рамене. — Това е единственият начин.

Пендергаст остана неподвижен за момент.

— Ако така бихме спасили хората, които се намират над нас, длъжни сме да опитаме.

Той извади радиостанцията.

— Д’Агоста? — каза Пендергаст, Нагласявайки честотата. — Д’Агоста, тук е Пендергаст. Чуваш ли ме?

Радиостанцията изпука и се чу: „Тук Д’Агоста“.

— Как е при теб?

„Срещнахме това твое създание — чу се отсреща. — Проникна в залата и уби Иполито и един от ранените гости. Спуснахме се по стълбището, но вратата към подземието беше залостена. Наложи се да слезем още надолу.“

— Разбрах — каза Пендергаст. — Какво оръжие успяхте да вземете със себе си?

„Успяхме да грабнем само един дванайсети калибър и един служебен пистолет.“

— Какво е положението в момента?

„Намираме се под вас вероятно на петнадесет метра от вратата за стълбището.“

— Слушай внимателно, Винсент. Разговарям с професор Фрок. Създанието, с което имаме проблеми, е изключително интелигентно. Може би не по-малко от теб и мен.

„Говори само за себе си.“

— Ако го срещнете пак, не се цели в главата. Куршумите само ще отскачат от черепа му. Цели се в тялото.

Д’Агоста не отговори нищо, после гласът му отново прозвуча:

„Виж какво, Пендергаст, трябва да кажем някои от тези неща на Кофи. Изпраща вътре няколко мъже, но ми се струва, че няма никаква представа какво ги чака.“

— Ще направя всичко възможно. Но първо да обсъдим как да ви измъкнем оттам. Звярът може да ви нападне.

„Като нищо.“

— Мога да ви изведа, но няма да е лесно. Тези чертежи са много стари и може да не са напълно достоверни. Може да има вода.

„В момента газим във вода до глезените. Сигурен ли си в това, което казваш? Навън явно бушува страхотна буря.“

— Трябва да избирате между водата и звяра. Там сте четирийсет души — вие сте най-вероятната цел. Трябва да се придвижите, и то много бързо — това е единствената ви възможност.

„Може ли да ни пресрещнеш?“

— Не. Решихме да останем тук и да го подмамим надалеч от вас. Сега няма време за обяснения. Ако планът ни успее, ще се срещнем по-късно. Благодарение на чертежите открих повече от една възможност за проникване в подземието от клетка две.

„За Бога, Пендергаст, внимавай!“

— Така и смятам. Сега чуй внимателно. В дълъг и прав коридор ли се намирате?

„Да.“

— Много добре. На разклонението тръгнете надясно. След около стотина метра би трябвало да стигнете до ново разклонение. Тогава ми се обади. Разбрано?

„Разбрано.“

— Късмет! Изключвам.

Пендергаст смени честотата.

— Кофи, тук Пендергаст. Чуваш ли ме?

„Тук Кофи. По дяволите, Пендергаст, опитвам се да се свържа с теб…“

— Сега няма време за излишни приказки. Смяташ ли да изпратиш спасителен екип вътре?

„Да. В момента се готвят да тръгнат.“

— В такъв случай се погрижи да са въоръжени с тежкокалибрени автоматични оръжия, здрави каски и защитни жилетки. Вътре има много силно смъртоносно опасно чудовище, Кофи. Видях го. Има достъп до клетка две.

„А бе вие двамата с Д’Агоста… Пендергаст, ако се опитваш да ме…“

Пендергаст заговори бързо:

— Предупреждавам те за последен път. Имаш работа с нещо чудовищно. Много рискуваш, ако го подцениш. Изключвам.

„Не, чакай! Заповядвам ти…“

Пендергаст изключи радиостанцията.

52

Нагазиха във водата, а слабият лъч на фенерчето зашари напред и назад по ниския таван. Въздушната струя продължаваше да се носи леко насреща им. Това притесни Д’Агоста. Звярът би могъл да се приближи откъм гърба им, без да усетят задушливата воня.

Той спря за момент, за да изчака Бейли да го настигне.

— Лейтенант — каза кметът, леко задъхан, — сигурен ли сте, че оттук има изход?

— Разчитам единствено на агент Пендергаст, сър. Той има чертежи. Но съм дяволски сигурен, че не бива да се връщаме назад.

Закрачиха отново напред. От иззидания под формата на рибена кост таван се отцеждаха тъмни мазни капки. Мазилката по стените беше напукана. Всички мълчаха, само една жена тихичко хлипаше.

— Извинете, лейтенант — чу се мъжки глас.

Беше дългият младок Смитбек.

— Да?

— Искам да ви попитам нещо?

— Давай.

— Как се чувствате в момент, когато сте отговорен за живота на четирийсет души, включително и за живота на кмета на Ню Йорк?

— Какво? — Д’Агоста спря и погледна през рамо. — Само не ми казвай, че сред нас има и някакъв проклет журналист!

— Вижте, аз… — започна Смитбек.

— Обади се в управлението и си уреди среща с мен.

Д’Агоста насочи светлината напред и видя разклонението на тунела. Тръгна по десния коридор, както му каза Пендергаст. Имаше лек наклон и водата потече по-бързо, като мокреше крачолите му. Раната на главата му пулсираше. Щом групата се изниза иззад завоя, той с облекчение установи, че вятърът вече не духа в лицата им.

Водната струя довлече подпухналия труп на умрял плъх, който се заблъска между краката на хората като билярдна топка. Някой извика и се опита да го изрита, но никой не протестира.

— Бейли — извика Д’Агоста назад.

— Да?

— Виждаш ли нещо?

— Пръв ще го научиш, ако се случи.

— Добре. Ще се обадя горе, за да разбера какво става с тока.

Извади радиостанцията.

— Кофи?

„Чувам те. Пендергаст току-що изключи връзката. Къде сте?“

— Под подземието. Пендергаст има чертежи. Насочва ни по радиото. Кога ще пуснат осветлението?

„Д’Агоста, не върши глупости! Той ще ви изтрепе до един. По всичко изглежда, че скоро няма да възстановим електрозахранването. Върнете се в Небесната зала и чакайте там. След броени минути през покрива влиза спецекип.“

— Тогава би трябвало да знаеш, че Райт, Кътбърт и директорката за връзки с обществеността вероятно са някъде горе на четвъртия етаж. Това е единственият друг изход, към който води това стълбище.

„Какви ги приказваш? Не ги ли взехте със себе си?“

— Не пожелаха да тръгнат с нас. Райт реши на своя глава. Другите двама тръгнаха с него.

„Значи са имали повече мозък от вас. Кметът добре ли е? Дай ми да говоря с него.“

Д’Агоста подаде радиостанцията.

„Добре ли сте, сър?“ — притеснено попита Кофи.

— В сигурните ръце на лейтенанта сме.

„Категорично смятам, че трябва да се върнете в Небесната зала и да изчакате помощ. Изпращаме спецекип да ви спаси.“

— Напълно се доверявам на лейтенант Д’Агоста. Както би трябвало да постъпите и вие.

„Да, разбира се, сър. Бъдете сигурен, че ще ви измъкна невредим оттам, сър.“

— Кофи!

„Сър?“

— Тук има четирийсетина души освен мен. Не го забравяйте.

„Но аз само искам да ви уверя, сър, че полагаме изключителни…“

— Кофи! Мисля, че не ме разбрахте. Животът на всеки човек тук заслужава всички ваши усилия.

„Да, сър.“

Кметът върна радиостанцията на Д’Агоста.

— Аз ли греша, или този Кофи е пълен идиот? — измърмори той.

Д’Агоста напъха радиото в калъфа и продължи надолу по коридора. Скоро спря и насочи лъча на фенерчето към изпречилото се в мрака пред тях препятствие. Беше затворена метална врата. Мазната вода изтичаше през скарата в долната й част. Той се приближи. Приличаше на вратата в края на стълбището: дебела, двойно облицована, осеяна с ръждиви нитове. Беше заключена със стар зеленясал меден катинар, закачен върху дебела халка. Д’Агоста сграбчи халката и дръпна, но тя не помръдна.

— Пендергаст? — обади се Д’Агоста.

„Чувам те.“

— Подминахме първото разклонение, но стигнахме до заключена метална врата.

„Заключена врата? Между първото и второто разклонение?“

— Да.

„И завихте по десния коридор?“

— Да.

„Един момент.“

Чу се някакво шумолене.

„Винсент, върнете се до разклонението и тръгнете по левия тунел. Побързай.“

Д’Агоста се обърна.

— Бейли! Връщаме се до предното разклонение. Всички да тръгват. С бърза крачка!

Всички се обърнаха уморено и зашляпаха с мърморене през мастиленочерната вода.

— Чакайте! — чу се гласът на Бейли отпред. — За Бога, лейтенант, подушваш ли това?

— Не — отговори Д’Агоста и добави наум „Мамка му!“, щом долови смрадливото зловоние. — Бейли, ще се наложи да се посбием! Идвам напред. Стреляй по кучия син!

Кътбърт беше седнал пред работната маса и почукваше разсеяно по ожуления й плот с гумичката на един молив. Райт седеше неподвижен в далечния край на масата, отпуснал глава върху ръцете си. Рикман се беше надигнала на пръсти пред едно прозорче и насочваше лъча на фенерчето през решетката от външната страна на стъклото, като включваше и изключваше светлината.

Кратък проблясък очерта стройния й силует, след което се чу тътен на гръмотевица.

— Вали като из ведро — каза тя. — Не виждам нищичко.

— И теб никой не те вижда — с отпаднал глас измърмори Кътбърт. — Само изтощаваш батерията. Може да ни потрябва по-късно.

Рикман въздъхна шумно и изключи фенерчето. Помещението отново потъна в мрак.

— Чудя се какво е направил с трупа на Монтегю — обади се глухо Райт. — Изял ли го е?

Смехът му разцепи тъмнината.

Кътбърт продължи да почуква с молива.

— Изял го е! С малко къри и ориз може би! Пилаф Монтегю!

Райт отново се изкикоти.

Кътбърт се изправи, посегна към директора и измъкна магнума от колана му. Преброи патроните и го пъхна под своя колан.

— Върни ми го веднага! — настоя Райт.

Кътбърт не каза нищо.

— Ти си грубиян, Ян. Винаги си бил грубиян, ограничен завистлив грубиян. Първото, което ще направя в понеделник сутрин, е да те уволня. Всъщност вече си уволнен. — Райт се надигна неуверено. — Чуваш ли ме, уволнен си?

Кътбърт се беше изправил пред централната врата на лабораторията и се ослушваше напрегнато.

— Какво, има? — попита тревожно Рикман.

Кътбърт рязко вдигна ръка.

Тишина.

Най-после той се извърна от вратата.

— Стори ми се, че чух нещо. — Погледна към Рикман. — Лавиния? Би ли дошла за момент?

— Какво има?

Кътбърт я дръпна настрана.

— Подай ми фенерчето — каза той. — Сега слушай. Не искам да те тревожа, но ако се случи нещо…

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го тя почти шепнешком.

— Онова, което уби всички тези хора, все още е на свобода. Не съм уверен, че сме в безопасност.

— А вратата! Уинстън каза, че е дебела пет сантиметра.

— Знам. Може би всичко ще е наред. Но вратите на изложбата бяха още по-дебели… Бих искал да предприема някои предпазни мерки.

Той се обърна към директора.

Райт го изгледа с помътени очи.

— Уволнен! Освободи бюрото си до пет часа в понеделник.

Кътбърт сграбчи Райт и го премести насила в един от столовете. С помощта на Рикман избутаха масата пред дъбовата врата на лабораторията.

— Това все пак ще го позабави — каза Кътбърт и изтупа сакото си. — Достатъчно, за да го улуча няколко пъти, ако имам късмет. Забележим ли нещо обезпокоително, искам да влезеш през задната врата в Залата на динозаврите и да се скриеш. След като долу защитните врати са спуснати, към залата няма никакъв достъп. Това означава, че между теб и онова там ще има цели две врати. — Кътбърт отново се огледа неспокойно. — Междувременно нека се опитаме да счупим този прозорец. Така все пак някой може би ще чуе виковете ни.

Райт се изкикоти.

— Не можеш да счупиш стъклото, не можеш, не можеш! Устойчиво е на удар.

Кътбърт обиколи лабораторията и най-накрая намери парче желязо. Опита се да го напъха вертикално между пречките на решетката, но то отскочи от стъклото и се изплъзна от ръцете му.

— По дяволите! — измърмори той, разтривайки дланите си. — Можем да счупим прозореца с изстрел — добави той. — Имаш ли скрити патрони някъде?

— Вече не разговарям с теб — отсече Райт.

Кътбърт отвори шкафа и затършува в тъмното.

— Няма нищо — каза след малко той. — Не можем да си позволим да хабим патрони за прозореца. Останали са само пет.

— Нищо, нищо, нищо. Не казваше ли същото и крал Лир?

Кътбърт въздъхна тежко и седна. В стаята отново надвисна тишина, нарушавана единствено от вятъра и дъжда. И от тътена на далечните гръмотевици.

Пендергаст намали звука на радиостанцията и се обърна към Марго.

— Д’Агоста е в беда. Трябва да побързаме.

— Оставете ме тук — тихо каза Фрок. — Само ще ви забавя.

— Много любезно от ваша страна — отговори Пендергаст. — Но се нуждаем от вашия ум.

Той пристъпи предпазливо в коридора и зашари с лъча на фенерчето си в двете посоки. Подаде сигнал, че всичко е чисто, и тръгнаха по коридора. Марго тикаше количката колкото й беше възможно по-бързо.

Докато се придвижваха напред, Фрок прошепваше от време на време кратки наставления. Пендергаст спираше на всяко разклонение с насочено фенерче да се ослуша и да помирише въздуха. След няколко минути пое дръжките на количката от ръцете на Марго, която не възрази. След поредния ъгъл се озоваха пред вратата на зоната за сигурност.

Марго се помоли безмълвно за стотен път планът й да се окаже спасителен, а не гибелен за тях — включително и за групата под подземието, — осъждайки ги на ужасяваща смърт.

— Третата вдясно! — извика Фрок, щом навлязоха в зоната. — Марго, помниш ли комбинацията?

Тя я набра, натисна лоста и вратата се открехна. Пендергаст приближи и приклекна до малкия сандък.

— Чакайте — каза Марго.

Пендергаст спря и повдигна въпросително вежди.

— Внимавайте миризмата да не се просмуче във вас — добави тя. — Увийте влакната в сакото си.

Пендергаст се поколеба.

— Ето — обади се Фрок. — Използвайте кърпата ми, за да ги хванете.

Пендергаст я огледа.

— Е — каза примирено той, — щом професорът жертва стодоларовата си кърпичка, и аз мога да пожертвам сакото си.

Извади радиостанцията и бележника си, напъха ги под колана на панталоните и съблече сакото си.

— Откога агентите на ФБР започнаха да носят ръчно ушити костюми на Армани? — шеговито подхвърли Марго.

— Откакто дипломираните студентки по етнофармакология започнаха да разбират от мода — отговори Пендергаст и разстла сакото си на пода.

Отдели внимателно сноп влакна и ги постави върху сакото. След това добави още няколко снопа. Накрая напъха носната кърпа в един от ръкавите, нагъна сакото на руло и завърза двата ръкава.

— Ще ни трябва канап, с който да го влачим — каза Марго.

— Виждам някакъв шнур до далечния сандък — посочи Фрок.

Пендергаст завърза сакото и повлече вързопа по пода.

— Хубаво сако беше! Жалко че отдавна не са почиствали пода. — После се обърна към Марго. — Миризмата дали ще е достатъчна, за да го подмами?

Фрок кимна енергично.

— Според екстраполатора обонянието му е значително по-остро от нашето. Не забравяйте, че е проследило сандъците чак до това хранилище.

— И сте убеден, че… храната, която е погълнало тази вечер, не го е заситила?

— Господин Пендергаст, човешките хормони са недостатъчен заместител. Убедени сме, че създанието живее благодарение на това растение. — Фрок отново кимна. — Ако долови миризма на голямо количество влакна, ще ги открие.

— Тогава да тръгваме — каза Пендергаст и повдигна внимателно вързопа. — Достъпът до долното ниво е на неколкостотин метра оттук. Ако сте прав, от сега нататък се излагаме на значителна опасност. Създанието ще се насочи към нас.

Побутвайки количката пред себе си, Марго последва агента в коридора. Той затвори вратата и групичката забърза обратно сред тишината на Старото подземие.

53

Д’Агоста пристъпваше приклекнал през водата с насочен към непрогледния мрак пистолет. Беше угасил фенерчето, за да не разкрива местоположението си. Водата се носеше бързо между краката му, а миризмата на водорасли и вар се смесваше с непоносимото зловоние на създанието.

— Бейли, там ли си? — прошепна в мрака той.

— Да — отговори Бейли. — Чакам на първото разклонение.

— Имаш повече куршуми от мен. Ако изникне този кучи син, искам да ме прикриваш, докато мина отзад и се опитам да разбия бравата.

— Разбрано.

Д’Агоста закрачи към Бейли с премръзнали от студената вода крака. Неочаквано чу неясни шумове в мрака пред себе си, последвани от тихо плискане на вода — първия път по-далеч, а после все по-близо. Бейли стреля два пъти, а няколко души зад Д’Агоста започнаха да хленчат.

— Господи! — чу той вика на Бейли, а след това нещо изхрущя.

В следващия миг Бейли изкрещя и Д’Агоста усети водата пред него да се разплисква.

— Бейли! — извика той, но му отговори единствено бълбукането на водата.

Измъкна фенерчето и освети тунела пред себе си. Нищо.

— Бейли!

Няколко души зад гърба му плачеха, а един крещеше истерично.

— Млъкнете! — извика умолително Д’Агоста. — Трябва да чуя!

Писъците заглъхнаха. Зашари с лъча по стените и тавана, но не забеляза нищо. Бейли беше изчезнал и миризмата отново беше намаляла. Полицаят може би беше улучил създанието или се беше оттеглило временно заради изстрелите. Насочи светлината надолу и забеляза, че изтичащата между краката му вода е червена. Видя течението да отнася откъснато парче син плат от полицейска униформа.

— Имам нужда от помощ! — изсъска през рамо.

Смитбек мигновено застана до него.

— Насочи светлината по коридора.

Д’Агоста опипа каменния под с ръка. Забеляза, че нивото на водата се е повдигнало: щом се приведе, тя плисна към гърдите му. Нещо мина покрай носа му — парче плът от Бейли — и той се извърна за момент.

Не напипа пистолет.

— Смитбек — каза Д’Агоста, — връщам се да разбия бравата. Не можем да си позволим да се мотаем повече, когато това нещо ни дебне. Потърси пистолета на Бейли във водата. Ако забележиш или подушиш нещо, викай.

— Оставяте ме тук сам? — попита притеснен Смитбек.

— Имаш фенерче. Само за минутка. Можеш ли да го направиш?

— Ще опитам.

Д’Агоста стисна рамото му и тръгна назад. Това журналистче беше куражлия.

Някой го хвана, докато се промъкваше през групата.

— Моля ви — чу той женски глас, — кажете ни какво става!

Той деликатно отклони ръката.

Докато се отдалечаваше, чу гласа на кмета, който се опитваше да успокои жената. Може би следващия път ще гласува за дъртото копеле.

— Всички да се дръпнат назад — каза Д’Агоста, заставайки пред вратата.

Знаеше, че трябва да застане на достатъчно разстояние, за да избегне евентуално рикоширалите куршуми. Но бравата беше много масивна и щеше да му е трудно да се прицели в тъмното.

Приближи се на метър от вратата, насочи дулото към бравата и стреля. Когато димът се разсея, напипа дупката в центъра на бравата. Не беше успял да я разбие.

— Мамка му! — измърмори Д’Агоста.

Насочи дулото право срещу резето и отново стреля. Този път успя. Натисна с тежестта на цялото си тяло.

— Някой да ми помогне! — извика той.

Няколко души моментално се втурнаха към него. Ръждясалите панти изскърцаха пронизително и водата нахлу през процепа.

— Смитбек! Откри ли нещо?

— Намерих фенерчето му! — долетя от мрака гласът на младежа.

— Добро момче. Връщай се веднага!

Д’Агоста прекрачи през входа и видя от другата страна на вратата да виси също такава халка. Върна се и заизбутва останалите през вратата. Преброи трийсет и седем души. Бейли вече го нямаше. Смитбек беше последен.

— Така. Да затворим вратата! — извика Д’Агоста.

Едва успяха да я избутат срещу течението.

— Смитбек! Светни насам. Може би ще успеем да я залостим по някакъв начин.

Огледа я за секунда. Ако можеха да натикат някакъв метален лост през халката, вероятно щеше да издържи. Обърна се към групата.

— Трябва ми нещо — каквото и да е — но метално! — извика той. — Някой носи ли парче метал, с което да залостим вратата?

Кметът се промъкна през навалицата, приближи се до Д’Агоста и тикна малка колекция от метални предмети в ръцете му. Смитбек насочи светлината на фенерчето и Д’Агоста огледа сбирката от игли, бижута и гребени.

— Не вършат работа!

От другата страна на вратата се чу шумно плискане и гърлено сумтене. Въздухът се изпълни със зловоние. Чу се тъп удар и скрибуцане и вратата се открехна.

— Господи! Помогнете ми да затворим!

Няколко души се втурнаха напред и притиснаха вратата. Чу се тропот и силен удар. Вратата се отвори още по-широко и ги изблъска назад.

Д’Агоста изкрещя и още няколко души се присъединиха към групата, която притискаше вратата.

— Натиснете по-силно!

Последва рев и мощният удар изблъска всички назад. Отново натиснаха, но отворът продължи да се разширява — най-напред около десет-петнайсет, а после трийсет сантиметра. Зловонието стана непоносимо. Наблюдавайки разширяващия се отвор, Д’Агоста забеляза иззад ръба на вратата да се провират три дълги нокътя.

Съществото опипа ръба и протегна лапа напред, като изправяше и прибираше ноктите си.

— Исусе, дева Марийо и Йосифе! — чу Д’Агоста ужасения шепот на кмета.

Някой започна да припява монотонна молитва. Д’Агоста доближи дулото на пистолета до чудовището и стреля. Чу се оглушителен рев и силуетът изчезна сред разпенената вода.

— Фенерчето! — изкрещя Смитбек. — То ще свърши чудесна работа! Напъхай го в халката!

— Ще останем само с едно фенерче — отвърна задъхан Д’Агоста.

— Имаш ли по-добра идея?

— Не — прошепна Д’Агоста и добави високо: — Всички да натиснат!

Най-после вратата се тресна обратно в металната рамка и Смитбек натика фенерчето в халката. То се промуши и залости резето. Докато се опитваха да си поемат дъх, вратата отново се разтресе, но не помръдна.

— Бягайте! — изкрещя Д’Агоста. — Бягайте!

Всички се втурнаха през водата, като се подхлъзваха и падаха. Някой се стовари върху гърба му и Д’Агоста падна по лице. Изправи се и продължи напред, като се опитваше да не обръща внимание на рева и мощните трясъци, от които човек можеше да полудее. С усилие на волята насочи мислите си към фенерчето. Трябва да издържи! С Божията воля трябва да издържи! Групата спря на второто разклонение. Всички плачеха и се тресяха от ужас. „Време е да се свържа с Пендергаст и да се измъкнем от този лабиринт“ — помисли си Д’Агоста. Посегна към калъфа на радиостанцията и с ужас разбра, че е празен.

Застанал в предния охранителен пост Кофи мрачно се взираше в един монитор. Не можеше да се свърже нито с Пендергаст, нито с Д’Агоста. От периметъра все още му отговаряха Гарсия от командния пункт и Уотърс от компютърната зала. Всички други ли бяха мъртви? При мисълта за убития кмет и заглавията на първите страници на вестниците стомахът му се сви на топка.

Една ацетиленова горелка близо до огромната сребриста метална аварийна врата в източния край на ротондата мяташе призрачни сенки по високия таван. Остра миризма на разтопена стомана изпълваше въздуха. В Ротондата се беше възцарила необичайна тишина.

Хирурзи продължаваха да извършват ампутации до аварийната врата, но повечето гости си бяха тръгнали към домовете си или бяха откарани в близки болници. Най-после успяха да изтикат журналистите зад полицейските ограждения. Из околните улици бяха разположени подвижни екипи за оказване на първа помощ и на всяка крачка се виждаха линейки.

Командирът на спецекипа се приближи, закопчавайки муниционния колан върху черната си униформа.

— Готови сме — каза той.

Кофи кимна.

— Докладвай тактическото задание.

Командирът отмести телефоните за спешна връзка встрани и разстла някакъв лист.

— Нашият инструктор ще ни насочва по радиостанция. Разполага с подробните чертежи. Фаза едно: пробиваме дупка през покрива ето тук и се спускаме на петия етаж. Според спецификацията на системата за сигурност тази врата тук можем да разбием с един взрив. Това ще ни осигури достъп към съседната клетка. След това се придвижваме надолу към ето това хранилище на четвъртия етаж, което се намира точно над Небесната зала. На пода има люк, който работниците от поддръжката използват за почистване и обслужване на полилея. Ще спуснем нашите хора и ще изтеглим ранените в завързани на въжета столове. Фаза две: Спасяваме хората на долното ниво — кмета и групата с него. Фаза три: издирваме останалите, които може да са се пръснали из периметъра. Знам, че има затворени в компютърната зала и командния пункт. Директорът на музея, Ян Кътбърт и неидентифицираната до този момент жена може да са се качили нагоре. Няма ли ваши агенти в периметъра, сър? Мъжът от службите в Ню Орлийнс…

— Оставете на мен да се погрижа за него — отсече Кофи. — Кой разработи плана за действие?

— Ние го разработихме с помощта на командния пункт. Онова приятелче Алън разполага с плана на клетките. Съобразно спецификацията на системата за сигурност…

— Значи вие. А кой командва тук?

— Сър, както знаете, при извънредни ситуации командващият спецекипа…

— Искам да влезете вътре и да убиете кучия син. Разбрано?

— Сър, наш приоритет е да спасим и да измъкнем оцелелите. Едва тогава бихме могли…

— За глупак ли ме смятате? Ако ликвидираме това нещо вътре, решаваме всички останали проблеми. Прав ли съм? Това не е обичаен случай, командире, и изисква творческо мислене.

— При наличие на заложници, ако избавим заложниците на убиеца, го лишаваме от превъзходството му…

— Да не би да сте проспал инструктажа при обсъждане на кризисната ситуация? Вътре може да има звяр, а не човек.

— Но ранените…

— Използвайте някои от хората си, за да измъкнат ранените навън. Но настоявам да откриете това нещо вътре и да го ликвидирате. После измъкваме всички останали, без да бързаме, спокойно и сигурно. Това е окончателната заповед.

— Разбирам, сър. Все пак бих препоръчал…

— Не препоръчвайте тъпотии, командире. Действайте съгласно набелязания план, но си свършете работата като хората. Убийте копелето вътре.

Командирът погледна Кофи недоумяващо.

— Сигурен ли сте, че е животно?

Кофи се поколеба.

— Да — отговори накрая той. — Не знам почти нищо за него, но вече е убило няколко души.

Командирът продължи да го гледа втренчено.

— Ясно — каза най-после той. — Каквото и да е, имаме предостатъчно оръжия, за да превърнем цяло стадо лъвове в локва кръв.

— Няма да са ви излишни. Открийте го и го ликвидирайте.

Пендергаст и Марго огледаха тесния служебен тунел към долното ниво. Пендергаст насочи лъча на фенерчето към черната мазна водна повърхност.

— Става все по-дълбоко — каза той и се обърна към Марго.

— Сигурна ли сте, че създанието може да се изкачи по тази шахта?

— По всяка вероятност — отговори Марго. — Изключително пъргаво е.

Агентът отстъпи назад и отново се опита да се свърже с Д’Агоста по радиостанцията.

— Нещо се е случило — измърмори той. — От петнайсет минути не мога да установя връзка с лейтенанта… откакто стигнаха до заключената врата. — Той отново огледа шахтата и попита: — Как смятате да оставим миризма при толкова много вода?

— Според преценката ви са минали под това място преди известно време, така ли? — попита Марго.

Пендергаст кимна утвърдително.

— При последния ни разговор Д’Агоста ми каза, че групата се намира между първото и второто разклонение — отговори той. — Ако не са се върнали, отдавна са подминали това място.

— Така както си го представям — продължи Марго, — ако разпръснем няколко влакна във водата, течението би трябвало да ги отнесе до създанието.

— Това предполага, че то е достатъчно интелигентно да прецени, че влакната са доплували отгоре по течението. В противен случай може да тръгне надолу по течението…

— Мисля, че е достатъчно интелигентно — обади си Фрок.

— Не бива да го възприемаме като обикновено животно. По всяка вероятност е интелигентно почти колкото човек.

Пендергаст отдели с носната кърпа няколко влакна от вързопа и ги разпръсна във водата.

— Не прекалено много — предупреди Фрок.

Пендергаст погледна Марго.

— Ще пръснем още няколко влакна, за да се получи добра следа, после ще завлечем вързопа обратно в зоната за сигурност и ще изчакаме. Така ще заложим капана.

Той разпръсна още няколко влакна и завърза вързопа.

— При тази скорост на течението — продължи Пендергаст — след броени минути ще стигнат до него. Колко бързо ще реагира?

— Ако екстраполиращата програма е точна — отговори Фрок, — може да се придвижва с голяма скорост. Може би с четиридесет-петдесет километра в час или по-бързо, особено ако е в беда. А нуждата му от влакна изглежда непреодолима. Не е в състояние да се придвижва из тия коридори с пълна скорост — прекъснатата следа, която оставяме, е трудна за проследяване. Но не вярвам водата да го забави много. А и зоната за сигурност е наблизо.

— Разбирам — каза Пендергаст. — Твърде обезпокоително. „Който е решен за битка, нека я започне, защото настъпи моментът.“

— Аха! — възкликна Фрок. — Алкей.13

Пендергаст поклати глава.

— Анакреонт,14 докторе. Тръгваме ли?

54

Светлината от фенерчето в ръката на Смитбек едва мъждукаше в непрогледния мрак. Д’Агоста крачеше малко по-напред с насочен пистолет. Тунелът нямаше край, а черната вода продължаваше да шурти. Или се спускаха все по-надолу, или нивото на водата се покачваше. Смитбек я усещаше вече до бедрата си.

Той огледа едва осветеното навъсено лице на Д’Агоста, оплескано с кръвта на Бейли.

— Не мога да продължа нататък — извика някой отзад.

Смитбек чу познатия глас на кмета, който увещаваше и успокояваше с умението на политик останалите, изричайки онова, което всеки искаше да чуе. Тактичността му изглежда отново вършеше работа. Смитбек огледа обезсърчените хора. Крехките жени с вечерни рокли и бижута, бизнесмени на средна възраст, облечени в смокинги, групичката юпита от банки и адвокатски кантори. Вече познаваше всеки от тях и дори им беше дал свои имена и професии. Ето ги сега всички събрани заедно, изпаднали в една и съща унизителна ситуация, пристъпвайки в сумрака на някакъв тунел, потънали в мръсотия, преследвани от освирепял звяр.

Смитбек беше притеснен, но все още не беше изгубил способността си да разсъждава трезво. Вече беше изпитал истински ужас, осъзнавайки, че всички тези слухове за музейния звяр отговарят на истината. Сега вече — изтощен и мокър — се страхуваше по-скоро да не умре, преди да напише книгата си, отколкото от самата смърт. Запита се дали това е проява на смелост, на славолюбие или просто на глупост. Така или иначе, беше убеден, че случващото се с него из подземието е невероятен късмет. Представяне в „Арената“, „Добро утро, Америка“, „Днешното шоу“, „Донъхю“ и „Опра.“

Никой не можеше да опише събитията като него. Никой не можеше да ги разкаже като пряк участник. Беше истински герой. Той, Уилям Смитбек младши, насочи лъча на фенерчето срещу чудовището, когато Д’Агоста се върна да разбие с изстрел катинара. Той, Смитбек, се досети да използват фенерчето за залостване на вратата. Той беше дясната ръка на лейтенант Д’Агоста.

— Насочи светлината вляво — прекъсна мислите му Д’Агоста и младежът моментално се подчини.

— Стори ми се, че видях нещо в тъмното — измърмори лейтенантът. — Предполагам, че е било някаква сянка.

Господи, помисли си Смитбек, само да доживее да се наслади на успеха си!

— Въобразявам ли си, или водата действително става по-дълбока? — попита той.

— По-дълбока и по-бърза — отговори Д’Агоста. — Пендергаст не каза накъде да вървим от тук нататък.

— Не каза ли?

Смитбек усети, че му прималява.

— Трябваше да му се обадя щом достигнем второто разклонение — продължи Д’Агоста, — но изгубих радиостанцията някъде около вратата.

Смитбек усети нов тласък по краката си — доста силен. Чу се вик и плисък на вода.

— Всичко е наред — извика кметът, осветен от насоченото от Смитбек фенерче. — Някой падна. Течението се засилва.

— Не можем да им кажем, че сме изгубени — прошепна Смитбек на Д’Агоста.

Марго отвори вратата на зоната за сигурност, надникна вътре и кимна на Пендергаст. Агентът влезе, влачейки вързопа след себе си.

— Затворете го в хранилището със сандъците на Уитлеси — обади се Фрок. — Трябва да задържим вътре звяра достатъчно дълго време, за да затворим вратата.

Марго отключи хранилището, докато Пендергаст рисуваше някакви сложни следи по пода. Оставиха вътре вързопа, затвориха и заключиха вратата на хранилището.

— Бързо — каза Марго. — По коридора.

Оставиха централната врата към зоната за сигурност отворена и тръгнаха по коридора към хранилището с кости от слонове. Малкото прозорче на вратата беше счупено и отворът беше запушен с парче картон. Марго отключи вратата с ключа на Фрок и Пендергаст избута количката в помещението. Тя включи фенерчето на Пендергаст на най-ниската степен и го закрепи над вратата с насочен към зоната за сигурност лъч. Накрая проби с химикалка малка дупка в картона и след като огледа още веднъж коридора, пристъпи навътре.

Хранилището беше просторно, задушно и пълно със слонски кости. Повечето скелети бяха разчленени и огромните призрачни кости бяха подредени по лавиците като гигантски струни. В един отдалечен ъгъл се извисяваше цял скелет — мрачна клетка от кости с два извити бивника, които блещукаха на слабата светлина.

Пендергаст затвори вратата и изключи миньорската си лампа.

Марго надникна през дупката в картона. Виждаше ясно коридора и отворената врата на зоната за сигурност.

— Погледнете — каза тя на Пендергаст и отстъпи от вратата.

Пендергаст се приближи.

— Отлично — каза след малко той. — Идеално прикритие, поне докато издържат батериите. — Той се отдалечи от вратата и попита учуден: — Как успяхте да запомните това помещение?

Марго се засмя тихичко.

— Когато ни доведохте тук в сряда, запомних тази врата с надпис „ДЕБЕЛОКОЖИ“, защото се запитах как може да се вкара череп на слон през толкова тесен вход. — Тя пристъпи напред: — Ще наблюдавам през дупката. Бъдете готов да се втурнете и да го залостите в зоната за сигурност.

Фрок се изкашля в мрака зад тях.

— Господин Пендергаст?

— Моля?

— Простете, че ви питам, но до каква степен владеете това оръжие?

— Преди да почине съпругата ми, всяка зима ловувахме по няколко седмици в източна Африка. Тя беше страстен ловец.

— Аха! — каза Фрок и Марго долови нотка на облекчение в гласа му. — Това същество вероятно трудно може да бъде убито, но се надявам, че не е невъзможно. Логично е да се предположи, че никога не съм бил кой знае какъв ловец. Но с общи усилия може би ще успеем.

Пендергаст кимна.

— За съжаление този пистолет ме поставя в затруднено положение. Мощно оръжие е, но не може да се сравни с калибър .375 за африкански лов. Ако можете да ми посочите най-уязвимото място на съществото, това ще е от полза.

— От разпечатката — бавно отвърна Фрок — можем да предположим, че има здрави кости. Както сам установихте, не бихте могъл да го убиете с изстрел в главата. Масивните кости и здравата мускулатура в раменната област или в сърдечната област върху гърдите почти сигурно ще отклонят куршума. Ако успеете да го улучите странично зад предния крайник, куршумът би могъл да проникне в сърцето. Но по всяка вероятност ребрата притежават якостта на стоманена клетка. Сега като се замисля, не вярвам някой от жизненоважните органи на звяра да е лесноуязвим. Изстрел в коремната област би могъл да се окаже фатален, но не и преди звярът да си отмъсти.

— Перспективата не е твърде обнадеждаваща — измърмори Пендергаст.

Фрок се размърда неспокойно в мрака.

— Това ни поставя в твърде голямо затруднение.

Известно време никой не каза нищо.

— Вероятно все пак има някакъв начин — обади се най-после агентът.

— Например? — попита нетърпеливо Фрок.

— Преди няколко години двамата със съпругата ми ловувахме елени в Танзания. Предпочитахме да бъдем сами — без оръженосци — и разполагахме единствено с пушки 30–30. Намирахме се в някакъв порутен заслон край реката, когато ни нападна един бизон. Очевидно някой бракониер го беше ранил преди няколко дни. Бизоните са като мулета — изключително злопаметни — и за тях всички въоръжени хора са еднакви.

Заобиколена от дрезгав полумрак в очакване на някакво кошмарно създание и заслушана в ловната история на Пендергаст, която той разказваше с типичния си провлечен маниер, Марго изпита странно усещане за нереалност.

— Обикновено при лов на бизон — продължаваше Пендергаст — човек се опитва да уцели главата точно под роговите изпъкналости или сърцето. В този случай обаче не разполагахме с необходимия калибър оръжие. Съпругата ми, която беше по-точен стрелец от мен, приложи единствената подходяща тактика в подобна ситуация. Приклекна и стреля срещу животното така, че да го подкоси.

— Да го подкоси?

— Не се опитваш да го раниш смъртоносно. Просто правиш всичко възможно да възпрепятстваш придвижването му напред. Целиш предните крака, глезените, колената. Всъщност раздробяваш възможно повече кости, докато престане да се придвижва напред.

— Разбирам — каза Фрок.

— Съществува един-единствен проблем при такъв подход — добави Пендергаст.

— Който е…

— Трябва да си безпогрешно точен стрелец. Всичко зависи от точността. Трябва да запазиш съвършено хладнокръвие и неподвижност, да спреш дъх и да стреляш между два удара на сърцето си срещу връхлитащия освирепял звяр. Всеки от нас разполагаше с време за по четири изстрела. Допуснах грешката да се целя в гърдите и улучих два пъти, преди да осъзная, че куршумите засядат в мускулатурата. Тогава се прицелих в краката. Първия път не улучих, а втория само го одрасках, без да успея да счупя кост. — Той тръсна глава. — Изключително слабо постижение.

— И какво стана? — попита Фрок.

— Три от четирите изстрела на съпругата ми бяха точни. Раздроби двата предни пищяла и счупи единия преден крак. Бизонът заби глава в земята и спря на няколко метра от мястото, където клечахме. Все още беше жив, но не можеше да помръдне. Така че „платих застраховката“, както би се изразил професионален ловец.

— Бих искал съпругата ви да е тук сега — каза Фрок.

Пендергаст замълча.

— Аз също — добави след малко.

Отново се възцари мълчание.

— Много добре — обади се най-накрая Фрок. — Схващам проблема. Звярът притежава някои особености, които би трябвало да познавате, ако възнамерявате да го… ъъъ… подкосите. Първата е, че бутовете по всяка вероятност са покрити с костни плочки или люспи. Съмнявам се, че куршумът би могъл да проникне през тях. По моя преценка покриват горната и долната част на крака до стъпалото.

— Разбирам.

— Ще трябва да се целите ниско — в първата или втората фаланга.

— Най-долните кости на крака — уточни Пендергаст.

— Да. Те би трябвало да съответстват на пищялите при коня. Целете се точно под долната става. Всъщност може би и самата става е уязвима.

— Трудна мишена — каза Пендергаст. — Практически невъзможна, ако съществото е обърнато с лице към мен.

Последва кратка тишина. Марго не откъсваше очи от дупката.

— Убеден съм, че предните крайници на съществото са по-уязвими — продължи Фрок — Според данните от екстраполатора те са сравнително по-слаби. Костите на глезенните стави би трябвало да са уязвими при пряко попадение.

— Предното коляно и долната част на крака — повтори Пендергаст. — Мишените, които описахте, съвсем не са елементарни. До каква степен трябва да бъде възпрепятствано съществото, за да престане да се движи?

— Трудно е да се прецени. Боя се, че трябва да простреляте двата предни крака и поне единия заден. Дори тогава би могло да продължи да лази. — Фрок се закашля. — Ще успеете ли?

— За да имам възможност да го направя, ще ми е необходимо разстояние поне петдесет метра, ако атакува. При идеално стечение на обстоятелствата би трябвало да улуча с първия изстрел, преди да е разбрало какво става. Това ще го забави.

Фрок се замисли за момент.

— В музея има няколко прави и дълги коридора. За съжаление повечето от тях в момента са блокирани от тези проклети аварийни врати. Все пак предполагам, че в клетка две е останал поне един неблокиран коридор. На първия етаж в сектор осемнайсет зад ъгъла до компютърната зала.

Пендергаст кимна.

— Ще го запомня — каза той. — Ако не успея тук.

— Чувам нещо! — прошепна Марго.

Тримата затаиха дъх. Пендергаст се приближи до вратата.

— Някакъв силует току-що прекоси осветеното пространство в дъното на коридора — добави тя.

Последва ново продължително мълчание.

— Ето го — зашепна Марго. — Виждам го. — И добави още по-тихо: — О, Господи!

Пендергаст прошепна в ухото й:

— Дръпнете се от вратата!

Тя отстъпи назад.

— Какво прави?

— Спря пред вратата на зоната за сигурност. Влезе за момент и моментално се върна. Оглежда се и души въздуха.

— Как изглежда? — обади се Фрок.

Пендергаст се поколеба, преди да отговори.

— Този път го виждам по-добре. Голямо е, огромно. Чакайте, обръща се насам… Мили Боже, изглежда ужасяващо, има… плоско лице, малки червени очи. Горната част на тялото му е покрита с рядка козина. Също като статуетката. Чакайте… Чакайте за момент… Идва насам.

Марго неочаквано осъзна, че се е дръпнала чак до стената в дъното на помещението. Иззад вратата се дочу сумтене и нахлу познатата зловонна миризма. Краката й се подкосиха и тя се отпусна на пода, без да откъсва очи от потрепващата в мрака светлинка, която проникваше през дупчицата в картона. Фенерчето на Пендергаст мъждукаше едва-едва. „Звездно сияние“… Чуваше някакъв тих глас в съзнанието си.

В този момент върху дупката падна сянка и всичко потъна в непрогледен мрак.

Чу се приглушен удар по вратата и дървото проскърца. Дръжката на вратата изтрака. Възцари се продължителна тишина, нарушавана от тромавите движения на нещо тежко зад вратата, последвана от внезапен трясък.

Тихият глас в главата на Марго стана ясно доловим.

— Пендергаст, включете миньорската лампа! — извика тя. — Насочете я към звяра!

— Какви ги говорите!

— То живее нощем, не помните ли? Вероятно мрази светлината.

— Абсолютно вярно! — изкрещя Фрок.

— Дръпнете се! — извика Пендергаст.

Марго чу леко щракване и в същия момент блясъкът от светлината на миньорската лампа я заслепи за момент. Когато зрението й се нормализира, видя приклекналия на едно коляно Пендергаст с насочен към вратата пистолет на фона на яркия кръг светлина от лампата.

Чу се звук от разцепване на дърво и от зейналата във вратата цепнатина отхвърчаха трески. Вратата се огъна навътре.

Пендергаст не помръдна от мястото си.

Последва нов трясък от разцепване на дърво и вратата рухна, изкъртена от разкривените си панти. Марго се притисна към стената с такава сила, че изпита болка в гърба. Чу вика на Фрок, в който долови нотки едновременно на изумление, възхищение и ужас. Съществото приклекна на входа — чудовищен силует на ярката светлина, нададе гърлест рев, разтърси глава и тръгна назад.

— Останете там — каза Пендергаст.

Той ритна строшената врата встрани и пристъпи дебнешком в коридора. Чуха се два изстрела. Последва тишина. Сякаш измина цяла вечност, докато Пендергаст най-после се върна. Махна им с ръка да се приближат. Към ъгъла в дъното на коридора отвеждаше следа от ситни капки кръв.

— Кръв! — възкликна Фрок. — Значи успяхте да го раните!

Пендергаст вдигна рамене.

— Може би. Но не само аз. Следите идват откъм долното ниво. Виждате ли? Лейтенант Д’Агоста или някой от хората му трябва да го е ранил преди това. Отдалечи се с изумителна скорост.

Марго погледна Фрок.

— Защо не взе стръвта?

Фрок вдигна очи към нея.

— Имаме работа със същество, надарено със свръхестествена интелигентност.

— Според вас се е досетило, че това е капан? — недоверчиво попита агентът.

— Нека ви задам един въпрос, Пендергаст. Вие бихте ли се хванал на тази въдица?

Пендергаст се замисли.

— Вероятно не.

— Следователно — продължи Фрок — сме го подценили. Трябва да престанем да го възприемаме като тъпо животно. То притежава интелигентността на човек. Правилно ли разбрах, че откритият в изложбата труп е бил скрит? Звярът е знаел, че е преследван. Явно се е научил да крие жертвите си. Освен това… — Той се поколеба. — Мисля, че вече става дума не само за глад. По всяка вероятност изяденото тази вечер го е заситило. Но е ранено. Ако аналогията ви с бизона е основателна, съществото може би е не само гладно, но и разгневено.

— Предполагате, че е тръгнало да отмъщава? — тихо попита Пендергаст.

Фрок не отговори, но след малко едва-едва кимна.

— В такъв случай кого търси? — попита Марго.

Отговор не последва.

55

Кътбърт отново провери вратата. Беше заключена и масивна. Включи фенерчето и го насочи към Райт, който седеше отпуснат в стола си и мрачно гледаше към пода. Кътбърт угаси светлината. Във въздуха се усещаше силна миризма на уиски. Единствено барабаненето на дъжда по непристъпния прозорец нарушаваше тишината.

— Какво ще правим с Райт? — тихо попита той.

— Не се притеснявай — с категоричен тон отговори Рикман. — Ще съобщим на пресата, че е болен, и ще го откараме в болницата, а след това ще обявим пресконференция за утре следобед…

— Нямах предвид това. Говоря за момента. Ако звярът се появи тук.

— Моля те, Ян, не говори така. Плашиш ме. Не мога да си представя, че животното ще го направи. Доколкото ни е известно, то обитава подземието вече години наред. Защо да се качва точно сега?

— Не знам — отговори Кътбърт. — Тъкмо това ме безпокои.

Той отново провери пистолета. Пет изстрела.

След това се приближи до Райт и разтърси рамото му.

— Уинстън?

— Още ли си тук? — попита директорът и вдигна помътен поглед.

— Уинстън, искам двамата с Лавиния да отидете в Залата на динозаврите. Хайде.

Райт отблъсна ръката му.

— Тук се чувствам отлично. Може би ще подремна.

— В такъв случай върви по дяволите — отвърна Кътбърт и седна на един стол срещу вратата.

Чу се някакъв шум — потракване — зад вратата, сякаш някой натисна дръжката на бравата, после я пусна.

Кътбърт скочи и стисна пистолета. Приближи се до вратата и се ослуша.

— Чувам нещо — прошепна той. — Иди в Залата на динозаврите, Лавиния.

— Страх ме е — тихо отвърна тя. — Моля те, не ме карай да ходя сама там.

— Направи, каквото ти казах.

Рикман се приближи до вратата в дъното и я отвори, но остана на мястото си.

— Върви.

— Ян… — умолително промълви Рикман.

От мястото си Кътбърт виждаше огромните скелети на динозаврите, които се извисяваха в мрака. Масивните черни ребра и зейнали челюсти внезапно проблеснаха, осветени от синкавата светлина на светкавица.

— Влизай вътре, проклета жено!

Кътбърт се извърна и отново се ослуша. Нещо като че ли се търкаше по вратата. Той се наведе и прилепи ухо към гладкото дърво. Може би полъх на вятъра.

Нещо го блъсна с колосална сила навътре в стаята. Чу писъка на Рикман откъм Залата на динозаврите.

Райт се надигна неуверено.

— Какво беше това? — измърмори той.

Превъзмогнал болката в главата си, Кътбърт грабна пистолета от пода, изправи се и хукна към един отдалечен ъгъл, изкрещявайки на Райт:

— Бягай в Залата на динозаврите!

Райт тежко се стовари върху стола си.

— Каква е тази отвратителна воня? — попита той.

Вратата се разтресе от нов мощен удар и трясъкът на разцепено дърво отекна като изстрел. Кътбърт инстинктивно натисна спусъка, пистолетът изтрещя и от тавана се посипа мазилка. Мигновено наведе дулото с разтреперана ръка. „Глупак, изхабих един куршум!“ Искаше му се повече да разбира от оръжия. Повдигна пистолета и се опита да се прицели, но ръцете му се тресяха неконтролируемо. „Трябва да се успокоя — мина му през ума. — Поеми няколко пъти дълбоко въздух. Прицели се точно. Четири изстрела.“

В стаята отново се възцари тишина. Райт не помръдваше, сякаш се беше вкаменил върху стола.

— Уинстън, идиот такъв! — изсъска Кътбърт. — Върви в залата!

— Щом настояваш — измърмори Райт и се затътри към вратата.

Изглежда най-после се беше уплашил достатъчно, за да се размърда.

Кътбърт отново чу тихо шумолене зад вратата и проскърцване на дърво. Онова нещо отвън я натискаше. Разнесе се оглушителен трясък и вратата се разцепи, а едно парче дърво полетя към средата на стаята. Масата отскочи встрани. През зейналия отвор откъм мрачния коридор се протегна някаква лапа с три нокътя и сграбчи разцепеното дърво. Чу се нов трясък и останалата част от вратата изчезна в тъмнината. Кътбърт забеляза тъмен силует на входа.

Райт залитна през вратата на Залата на динозаврите и връхлетя върху застаналата на входа Рикман, която хлипаше неудържимо.

— Застреляй го, Ян, моля те, убий го! — изпищя тя.

Кътбърт изчака, насочи дулото, задържа дъх. „Четири изстрела.“

Командирът на спецекипа лазеше като котка по покрива на фона на черното като индиго небе и следваше напътствията на застаналия на улицата под него инструктор. Кофи стоеше до него под една брезентова мушама. И двамата държаха гумирани водонепромокаеми радиостанции.

— Дъгаут до Червен. Придвижи се още метър и половина на изток — каза по радиото инструкторът, взирайки се нагоре през телескопа за нощно виждане. — Почти стигна.

Той оглеждаше разстланата върху масата и покрита с плексигласово стъкло скица на музея, върху която с червена линия беше отбелязан маршрутът на спецекипа.

Тъмният силует се придвижи внимателно по покрития с плочи покрив на фона на потрепващите светлинки на Горен Уест Сайд. Отдолу върху водното огледало на река Хъдсън проблясваха като редици от ярки кристали отраженията от фаровете на линейките по алеята към музея и на високите жилищни сгради по Ривърсайд Драйв.

— Точно там — каза инструкторът. — Това е мястото, Червен.

Кофи видя, че командирът приклекна и бързо започна да нагласява взривовете. Екипът му чакаше на стотина метра зад него, а непосредствено зад тях бяха застанали медицинските работници. Наблизо зави сирена.

„Готово“ — докладва командирът. Изправи се и внимателно запристъпва назад, размотавайки кабела.

— Взривявай, когато си готов — обади се Кофи.

Видя, че всички на покрива залегнаха. Блесна кратък взрив и миг по-късно чу трясъка. Командирът изчака още малко и пристъпи напред.

„Червен до Дъгаут. Имаме отвор.“

— Влизайте — разпореди Кофи.

Спецекипът се спусна през дупката на покрива, последван от медицински екип.

„Вътре сме — докладва командирът. — Намираме се в коридора на петия етаж и продължаваме според указанията.“

Кофи зачака нетърпеливо. Погледна часовника си: девет и петнайсет. Стояха заклещени и безпомощни тук — най-дългите деветдесет минути в живота му. Натрапчивото привидение на мъртвия и изкормен кмет не го оставяше на мира.

„Намираме се пред аварийната врата на пети етаж, сектор четиринайсет. Готови сме да поставим взрива.“

— Действайте — каза Кофи.

„Поставяме взривовете.“

Д’Агоста и групата му не бяха се обаждали повече от час и половина. Господи, ако нещо се случи с кмета, никой няма да се интересува чия е вината! Ще стоварят всичко върху него. В този град постъпваха по този начин. Беше положил такива усилия, за да стигне дотук, беше внимавал за всяка своя крачка, а сега копелетата щяха да му отнемат абсолютно всичко. Пендергаст е виновен. Ако не се бъркаше в работата на другите…

„Взривовете са поставени.“

— Взривявай, когато си готов — повтори Кофи.

Пендергаст беше оплескал всичко, не той. Пое командването едва вчера! Може би все пак няма да обвинят него. Особено ако Пендергаст не е наоколо. Този кучи син можеше да надприказва всеки.

Тишината се проточи. Под подгизналия брезент Кофи не чу никакъв взрив.

„Червен до Дъгаут. Имаме проход“ — докладва командирът.

— Продължавайте. Влезте и убийте кучия син!

„Както вече обсъдихме, сър, първата ни задача е да евакуираме ранените“ — отвърна с категоричен тон командирът.

— Знам! Само побързайте, за Бога!

Кофи яростно удари бутона на радиостанцията.

Командирът слезе от последното стъпало и се огледа внимателно, преди да даде знак на екипите да го последват. Мрачните силуети закрачиха един след друг, вдигнали газовите маски над челата си. Тъмните им униформи се сливаха с околния мрак. Оръжията на всички бяха с натъкнати ножове. Най-отзад нисък набит полицай носеше 40-милиметров гранатомет, обемисто оръжие, което приличаше на бременен автомат.

— Достигнахме четвъртия етаж — предаде командирът. — Включваме инфрачервен прожектор. Точно пред нас е Залата на дребните маймуни.

Инструкторът подаде указания:

„Продължете на юг през залата и след тринайсет метра завийте на запад — след още седем метра ще стигнете до врата.“

Командирът извади малка черна кутия от колана си и натисна един бутон. Рубинен лазерен лъч с дебелина на молив прониза мрака. Зашари наоколо с лъча, докато на екранчето се появи необходимото разстояние. Придвижи се напред, после повтори процедурата, насочвайки лазерния лъч към западната стена.

— Червен до Дъгаут. Виждам врата.

„Добре. Продължавайте.“

Командирът се приближи до вратата и подаде знак на останалите да го последват.

— Вратата е заключена. Поставяме взрив.

Няколко души светкавично прикрепиха две пластмасови устройства към бравата и отстъпиха назад, размотавайки кабел.

— Взривът е поставен.

Чу се глух тътен и вратата зейна отворена.

„Люкът би трябвало да е точно пред вас в средата на помещението“ — насочи го инструкторът.

Хората от екипа отместиха няколко кулиси и люкът се показа. Командирът отключи закопчалките, хвана желязната халка и повдигна капака. Облъхна го спарен въздух. Той се наведе напред. В Небесната зала отдолу цареше абсолютно спокойствие.

— Намерихме отвора — докладва командирът. — Всичко изглежда нормално.

„Добре — чу се гласът на Кофи. — Заключете всички входове на залата. Медицинският екип да евакуира ранените. Бързо.“

— Прието, Дъгаут.

След това заговори инструкторът:

„Разбийте горния пласт на мазилката в центъра на северната стена. Зад него ще откриете дебела греда, за която да завържете въжетата.“

— Разбрано.

„Внимавайте. Височината е двайсет метра.“

Командирът и хората му разбиха мазилката, прикрепиха две вериги към гредата, закачиха карабини, скрипец и такелаж. Един от екипа закачи въжена стълба за едната верига и я пусна през отвора.

Командирът се приведе още веднъж и насочи лъча на мощния си прожектор към тънещата в мрак зала.

— Тук Червен. Долу виждам няколко трупа — докладва той.

„Някаква следа от съществото?“ — попита Кофи.

— Никаква. Струва ми се, че труповете са десетина-дванайсет, а може и повече. Въжената стълба е спусната.

„Какво още чакате?“

Командирът се обърна към медицинския екип.

— Ще подадем сигнал, когато сме готови. Започнете да спускате сглобяемите носилки. Ще ги измъкваме един по един.

Той хвана въжената стълба и се заспуска надолу, олюлявайки се над ширналото се празно пространство. И останалите се спуснаха бързо един след друг. Двама се дръпнаха встрани, за да осигурят прикритие със стрелба при необходимост, а други двама поставиха триножници със закачени върху тях халогенни лампи, които свързаха със спуснатите с въжета преносими генератори. Много скоро централната част на залата грейна от светлина.

— Блокирайте всички входове и изходи! — извика командирът. — Медицинският екип да се спусне!

„Докладвай!“ — изкрещя Кофи по радиостанцията.

— Блокирахме всички врати към залата. Няма никаква следа от животно. Медицинският екип в момента се спуска.

„Добре. Трябва да откриете и да убиете съществото и да установите местонахождението на групата на кмета. Предполагаме, че са се спуснали по стълбището през служебната зона.“

— Прието, Дъгаут — отговори командирът.

Щом изключи радиостанцията, той чу глух изстрел.

— Червен до Дъгаут. Току-що чухме изстрел от пистолет. Като че ли стреляха някъде над нас.

„Проследете го, по дяволите! — изкрещя Кофи. — Вземи хората си и го проследете!“

Командирът се обърна към бойците.

— Червен две, Червен три, приключвате и оставате тук. Вземете гранатомета. Останалите тръгват с мен.

56

Лепкавата вода стигаше вече до кръста на Смитбек. Беше изтощително дори да пази равновесие. Краката му отдавна бяха вкочанени и целият се тресеше.

— Водата се покачва ужасно бързо — каза Д’Агоста.

— Поне няма да се боим от съществото — обнадежден отвърна Смитбек.

— Вероятно си прав. Знаеш ли — продължи Д’Агоста, — преди малко прояви страхотна съобразителност, когато залости вратата с фенерчето. Спаси живота на всички.

— Благодаря — отвърна Смитбек.

Д’Агоста му ставаше все по-симпатичен.

— Не позволявай да стигне до главата ти — извиси глас над бълбукането на водната струя Д’Агоста. След това се обърна назад към кмета. — Всички ли са добре?

Кметът имаше изтощен вид.

— Едва се крепят. Няколко души може всеки момент да припаднат от ужас или изтощение, или и от двете. Оттук накъде?

Той не откъсваше напрегнатия си поглед от тях.

Д’Агоста се поколеба.

— Всъщност не съм съвсем сигурен — отговори най-после той. — Двамата със Смитбек ще опитаме първо по дясното разклонение.

Кметът изгледа групата зад себе си и се приближи до Д’Агоста.

— Чуйте ме — прошепна умолително той. — Знам, че се заблудихте. И вие го знаете. Но ако тези хора отзад го разберат, не мисля, че ще успеем да ги накараме да продължат по-нататък. Тук е адски студено и водата се издига все повече. Тогава защо не опитаме всички заедно? Това е единствената ни възможност. Дори ако решим да се върнем назад, половината не биха могли да тръгнат срещу течението.

Д’Агоста го погледна и помълча.

— Добре — отговори накрая и се обърна към групата. — Чуйте ме внимателно — извика той. — Ще тръгнем по десния тунел. Всички да се хванат за ръце и да образуват колона. Дръжте се здраво. Придвижвайте се близо до стената — течението в средата е много бързо. Ако някой се подхлъзне, викайте, но не се пускайте при никакви обстоятелства. Всички ли ме разбраха? Да тръгваме.

Тъмният силует влезе през рухналата врата, пристъпвайки като котка по натрошените парчета дърво. Кътбърт усети, че краката му изтръпват. Поиска да стреля, но ръцете му не се подчиняваха.

— Моля те, махни се — промълви той с толкова спокоен тон, че се изненада от себе си.

То спря и се втренчи право в него. Кътбърт не виждаше нищо друго на слабата светлина, освен огромния мощен силует и малките червени очички. Стори му се, че излъчват интелигентност.

— Не ме наранявай — продължи умолително той.

Съществото не помръдваше.

— Въоръжен съм — прошепна Кътбърт и се прицели внимателно. — Няма да стрелям, ако се махнеш — добави тихо.

То пристъпи бавно встрани, без да отделя очи от него. В следващия миг се извъртя рязко и изчезна в мрака.

Кътбърт се дръпна уплашен назад и лъчът на фенерчето му зашари като обезумял по пода. Завъртя се около себе си, парализиран от ужас. Цареше абсолютна тишина. Миризмата на животното изпълваше помещението. Неочаквано се озова в Залата на динозаврите и тръшна вратата зад себе си.

— Ключът! — изкрещя той. — За Бога, Лавиния!

Заоглежда изтръпнал потъналата в мрак зала. Насред нея се извисяваше огромен скелет на тиранозавър. Пред него беше приклекнал мрачният силует на трицератопс с приведена глава, чиито огромни черни рога блещукаха в сумрака.

Чу хлипане, усети да пъхат ключа в ръката му. И светкавично заключи вратата.

— Да вървим — каза той и двамата се отдалечиха от вратата, заобикаляйки окончаващия с нокти крак на тиранозавъра.

Навътре мракът беше още по-плътен. Кътбърт дръпна Рикман рязко встрани и я накара да се сгуши в един ъгъл. Втренчиха се напрегнато в мрака. Залата на динозаврите тънеше в злокобна тишина. Дори шумовете на проливния дъжд не проникваха в това светилище. Единствената светлина се процеждаше през високите прозорци на централния купол.

Отвсякъде ги заобикаляха зловещи щраусовидни скелети, подредени в отбранителен полукръг пред чудовищния скелет на един месояден дриптозавър, привел глава със зейнала челюст и протегнал ноктите на огромните си лапи напред. Кътбърт винаги беше харесвал внушителната с размерите и експонатите си зала, но сега тя го плашеше. Той вече познаваше усещането да бъдеш преследван.

Зад тях входът към залата беше блокиран от тежка аварийна стоманена врата.

— Къде е Уинстън? — прошепна Кътбърт.

— Не знам — простена Рикман и сграбчи ръката му. — Успя ли да убиеш съществото?

— Не улучих — отвърна шепнешком той. — Моля те да ме пуснеш. Трябва да стрелям точно.

Рикман го пусна, запълзя назад между два скелета и се сгуши в един ъгъл, разтърсвана от сподавени ридания.

— Млъкни! — изсъска Кътбърт.

В залата надвисна зловеща тишина. Той се заоглежда, втренчен напрегнато в сенките. Надяваше се, че Райт се е спотаил в някой от мрачните ъгли.

— Ян? — чу се глух глас. — Лавиния?

Кътбърт се обърна и се ужаси, като видя как Райт се е облегнал на опашката на един стегозавър. Директорът се олюля, но запази равновесие.

— Уинстън! — изсъска Кътбърт. — Скрий се!

Райт тръгна неуверено към тях.

— Ти ли си, Ян? — попита смутено той. Спря за момент. Подпря се на ъгъла на една от витрините и добави уморено: — Зле ми е.

Внезапен оглушителен трясък разтърси залата, отеквайки в огромното пространство. Последва нов тътен. Кътбърт забеляза в сумрака, че вратата към кабинета на Райт се е превърнала в назъбена дупка, в която стоеше тъмен силует.

Зад него Рикман изпищя и покри глава с ръце.

През ребрата на скелета на дриптозавъра Кътбърт видя как мрачният силует се понесе към сянката на Райт. Двата силуета се сляха.

До слуха на Кътбърт достигна глухо хрущене, писък… И се възцари тишина.

Вдигна пистолета и се опита да се прицели между ребрата на скелета.

Силуетът се надигна, захапал нещо в уста, леко разтърси глава и издаде звук, сякаш смучеше нещо. Кътбърт затвори очи и натисна спусъка.

Пистолетът подскочи в ръката му и изтрещя изстрел, последван от силно тракане. Кътбърт забеляза, че част от реброто на дриптозавъра липсва. Зад него Рикман се задъхваше от неудържими стенания.

Мрачният силует беше изчезнал.

Изминаха няколко секунди и Кътбърт изпита усещането, че започва да губи разсъдък. През високите прозорци блесна светкавица и той ясно видя притичващия покрай близката стена звяр право срещу него, без да откъсва червените си очи от лицето му.

Започна да стреля като обезумял — три изстрела, чиито проблясъци осветиха етажерките с мрачни черепи, зъби и нокти. Истинският звяр препускаше сред останките от свирепи древни създания. Накрая пистолетът защрака в ръката му — петлето напразно удряше по празните гнезда.

До слуха му като в неясен сън достигнаха приглушени човешки гласове иззад старата лаборатория на Райт. Внезапно се втурна към разбитата врата, без да обръща внимание на изпречилите се по пътя му препятствия, прекоси лабораторията и изскочи в мрачния коридор зад нея. Чу собствения си писък, заслепи го ярка светлина, някой го сграбчи и го притисна към стената.

— Спокойно, всичко е наред! Виж, по него има кръв!

— Вземете оръжието му — каза друг глас.

— Него ли търсим?

— Не, казаха, че е животно. Но не рискувайте.

— Престани да се дърпаш!

В гърлото на Кътбърт се надигна нов крясък.

— То е там отзад! — изпищя той. — Ще избие всички! То знае, по очите му се вижда, че знае!

— Какво знае?

— Не си губете времето да му говорите. То е побесняло.

Краката му се подкосиха.

— Има ли някой друг там? — попита командирът, разтърсвайки рамото на Кътбърт.

— Да — успя да отговори той. — Райт. Рикман.

Командирът вдигна очи.

— Имате предвид Уинстън Райт? Директора на музея? В такъв случай вие сте доктор Кътбърт. Къде е Райт?

— То го ядеше — отговори Кътбърт, — ядеше мозъка му. Просто го изяде. То е в Залата на динозаврите — от другата страна На лабораторията.

— Върнете го в залата и медицинският екип да го евакуира — обърна се командирът към двама от екипа. — Вие тримата — с мен. На бегом.

Той вдигна радиостанцията.

— Червен до Дъгаут. Открихме Кътбърт и го изпращаме вън.

— Намират се в тази лаборатория, ето тук — каза инструкторът, сочейки чертежите.

След като проникването беше приключило и екипът беше навлязъл във вътрешността на музея, двамата с Кофи се бяха прибрали на сухо в помещението на подвижния команден пункт.

„Лабораторията е чиста — чу се монотонният глас на командира по радиостанцията. — Напредваме към Залата на динозаврите. И тази врата е разбита.“

— Влезте и изкарайте това нещо навън! — изкрещя Кофи. — Но си отваряйте очите за доктор Райт. И поддържайте линията. Искам постоянна връзка!

Кофи зачака напрегнато, заслушан в глухото съскане и пращене от атмосферните смущения по отворената линия. Чу изщракване на оръжие и някакъв шепот.

„Усещаш ли миризмата?“

Кофи се приведе. Почти бяха стигнали. Той сграбчи ръба на масата.

„Да“ — отвърна някой.

Чу се трополене.

„Угаси светлината и застани в тъмното. Червен седем, покрий лявата страна на този скелет. Червен три, тръгни напред. Червен четири, застани с гръб към стената и покрий далечния сектор.“

Последва дълго мълчание. Кофи долавяше само тежко дишане и приглушени шумове от стъпки.

Изведнъж се чу силен шепот:

„Червен четири, погледни, тук има труп.“

Стомахът на Кофи се сви.

„Няма глава“ — чу той. — „Приятна гледка.“

„Ето още един“ — прошепна друг глас. — „Виждаш ли го? Лежи сред онези динозаври.“

Последва щракане, дрънкане на оръжия и задъхано пъхтене.

„Червен седем, покривай изтеглянето ни. Няма друг изход.“

„Може да е още тук“ — прошепна някой.

„Това ни е предостатъчно!“

Кокалчетата на ръцете на Кофи побеляха. Защо не приключат с това нещо, по дяволите? Тези типове бяха компания от дърти моми.

Отново чу дрънчене на метал.

„Нещо се движи! Ей там!“

Гласът прозвуча толкова силно, че Кофи подскочи. Последвалата пукотевица от автоматична стрелба заглъхна в атмосферни смущения от претоварването на честотата.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — заповтаря Кофи.

Чу нечий писък и връзката отново се изгуби. Избухна насечена стрелба, последвана от тишина. След това нещо издрънча. Какво? Пръснати кости от динозаври по мраморния под?

Кофи изпита неочакван прилив на облекчение. Каквото и да беше, вече е мъртво. Нищо не би могло да оцелее след стрелбата, която беше чул току-що. Кошмарът беше приключил. Той се отпусна в един стол.

„Червен четири! Хоскинс! Мамка му!“ — чу се крясъкът на командира.

Стакатото на насечена стрелба заглуши гласа му и отново нахлуха атмосферните смущения. Или нечий писък?

Кофи се надигна и се обърна към агента до него. Понечи да каже нещо, но от устата му не излезе звук. В очите на агента прочете собствения си ужас.

— Червен едно! — изкрещя в микрофона Кофи. — Червен едно! Чуваш ли ме?

Отговори му все същото припукване.

— Обади се! Чуваш ли ме? Някой чува ли ме!

Премести като обезумял на честотата на екипа в Небесната зала.

„Сър, в момента изваждаме последния труп — обади се някой от медицинския екип. — Хората от спецекипа току-що качиха доктор Кътбърт на покрива. Преди малко чухме стрелба горе. Трябва ли да евакуираме още някого?“

— Моментално се измъквайте! — изкрещя Кофи. — Спасявайте си задниците! Изтеглете се светкавично и издърпайте въжената стълба!

„Сър, а другите от спецекипа? Не можем да ги оставим така…“

— Мъртви са! Ясно ли ти е? Това е заповед!

Той остави радиото и се отпусна назад. Погледна отчаяно през прозореца — камионетка от моргата се придвижваше на бавна скорост към масивната сграда на музея.

Някой го потупа по рамото.

— Сър, агент Пендергаст иска да разговаря с вас.

Кофи поклати бавно глава.

— Не. Не искам да разговарям с това шибано копеле, ясно ли е?

— Сър, той…

— Не ми споменавай повече името му.

Един агент отвори задната врата и влезе. Униформата му беше подгизнала от дъжда.

— Сър, в момента изваждат мъртъвците.

— Кой? За кого говориш?

— Хората от Небесната зала. Седемнайсет трупа, нито един оцелял.

— Кътбърт? Този, когото измъкнахте от лабораторията? Излезе ли?

— Току-що го спуснаха на улицата.

— Искам да говоря с него.

Кофи излезе навън и притича покрай пункта за бърза помощ. Мозъкът му не можеше да го побере. Как е възможно спецекипът да се окаже така безпомощен?

Приближиха се двама медицински работници с носилка.

— Ти ли си Кътбърт? — попита вцепенения мъж в нея.

Човекът зашари наоколо с помътен поглед.

Един лекар избута Кофи и разкъса с рязък жест ризата на Кътбърт, после огледа лицето и очите му.

— Има кръв — каза той. — Ранен ли сте?

— Не знам — отговори Кътбърт.

— Дишане трийсет, пулс сто и двайсет — съобщи единият от медицинските работници.

— Добре ли сте? — попита лекарят. — Това вашата кръв ли е?

— Не знам.

Лекарят огледа набързо краката на Кътбърт, опипа ги, опипа и слабините му и накрая врата му. След това се обърна към санитарите.

— Откарайте го за преглед.

Двамата затикаха носилката.

Кофи забърза отстрани.

— Кътбърт! Видя ли го?

— Видя ли го? — повтори Кътбърт.

— Видя ли шибаното същество!

— То знае — каза Кътбърт.

— Какво знае?

— Знае какво се случва, знае точно какво се случва.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— То ни мрази — каза Кътбърт.

Двамата санитари отвориха вратата на една от линейките. Кофи извика:

— Как изглежда?

— Очите му излъчват тъга — каза Кътбърт. — Безпределна тъга.

— Полудял е — измърмори Кофи на себе си.

— Няма да го убиете — спокойно и убедено добави Кътбърт.

Вратата на линейката се затвори с трясък.

— Няма да го убия, мамка му! — изкрещя Кофи след отдалечаващата се линейка. — Майната ти, Кътбърт! Няма да го убия, мамка му!

57

Пендергаст свали радиостанцията и погледна Марго.

— Съществото току-що ликвидира няколко души от спецекипа. Доктор Райт също, доколкото можах да чуя. Кофи изтегля всички и не отговаря на повикванията ми. Изглежда смята, че вината е изцяло моя.

— Той трябва да чуе! — изрева Фрок. — Сега вече знаем какво да направим. Трябва само да влязат тук с мощни прожектори!

— Разбирам какво става — продължи Пендергаст. — Дошло му е в повече и търси изкупителни жертви. Не можем да разчитаме на съдействие.

— Господи! — възкликна Марго. — Доктор Райт… — Тя закри устата си с ръка. — Ако планът ми беше успял… ако бях обмислила всичко, тези хора може би щяха да са живи.

— И вероятно лейтенант Д’Агоста, кметът и всички останали там долу щяха да са мъртви — добави Пендергаст. Той огледа коридора. — Моето задължение в момента е да изведа вас двамата на сигурно място — продължи той. — Вероятно трябва да тръгнем по маршрута, който предложих на Д’Агоста. При положение че тези чертежи не са го заблудили, разбира се. — Той погледна към Фрок. — Не, не мисля, че това ще свърши работа.

— Тръгвайте! — извика Фрок. — Не се бавете тук заради мен!

Пендергаст се усмихна едва-едва.

— Не това е проблемът, докторе. Проблемът е отвратителното време. Знаете, че през дъждовни периоди долното ниво се наводнява. Някой спомена по радиостанцията, че през последния час дъждът непрекъснато се усилва. Докато разпръсвах влакната, забелязах, че водата е поне половин метър и течението се носи на изток с голяма скорост. Това означава, че се е повишило нивото на реката. Дори да искаме, в момента не можем да се спуснем долу. — Пендергаст свъси чело. — Ако досега Д’Агоста не се е измъкнал, шансовете му и в най-добрия случай са минимални.

Той се обърна към Марго.

— Може би за вас двамата е най-добре да останете тук в зоната за сигурност. Сигурни сме, че съществото не може да премине през тази армирана врата. След няколко часа положително ще възстановят електрозахранването. Убеден съм, че няколко души все още са блокирани в командния пункт и компютърната зала. Може би са заплашени. Вече знаем много неща за това същество, познаваме слабостите и предимствата му. Тези зони се намират близо до дълъг и неблокиран коридор. Ако двамата останете тук на сигурно място, бих могъл да го проследя.

— Не — отсече Марго. — Не можете да го направите сам.

— Вероятно не, госпожице Грийн, но възнамерявам да опитам.

— Идвам с вас — категорично заяви тя.

— Съжалявам.

Пендергаст застана до отворената врата към зоната за сигурност в очакване.

— Това същество е изключително интелигентно — продължи тя. — Не мисля, че можете да му се противопоставите сам. Ако смятате, че понеже съм жена…

Пендергаст я погледна изненадан.

— Госпожице Грийн, изумен съм, че имате толкова лошо мнение за мен. Просто никога не сте попадала в подобна ситуация. Без оръжие не бихте могла да направите абсолютно нищо.

Марго го изгледа предизвикателно.

— Именно аз ви спасих задника преди малко, като ви казах да запалите лампата си — възрази тя.

Той повдигна вежда. Фрок се обади от мрака:

— Пендергаст, не разигравайте ролята на южняшки джентълмен. Вземете я.

Агентът се извърна към него.

— Сигурен ли сте, че ще се чувствате добре, ако останете тук сам, докторе? — попита той. — Ще се наложи да вземем двете фенерчета и миньорската лампа, за да разчитаме на евентуален успех.

— Естествено! — Фрок махна с ръка в знак да тръгват. — Малка почивка след всичко преживяно ще ми се отрази добре.

Пендергаст се поколеба още известно време, размишлявайки трескаво.

— Добре тогава — промълви той. — Марго, заключете вратата на зоната, вземете ключовете и останките от сакото ми. Да вървим.

Смитбек разтърси яростно фенерчето. Светлината потрепна, за миг се засили и отново отслабна.

— Ако угасне — измърмори Д’Агоста, — загубени сме. Изключи го. Ще го включваме само от време на време за ориентация.

Продължиха в мрака сред клокочещата вода. Най-отпред вървеше Смитбек, след него Д’Агоста, стиснал ръката на журналиста, почти напълно вкочанена като цялото му тяло.

Смитбек наостри уши, долавяйки някакъв нов шум в мрака.

— Чуваш ли нещо? — попита той.

Д’Агоста се ослуша.

— Чувам.

— Прилича ми на… — Смитбек не продължи.

— Водопад — добави с категоричен тон Д’Агоста. — Но каквото и да е, явно е на голямо разстояние. В тунела има силна акустика. Не казвай на никого.

Групата продължи да напредва безмълвно.

— Светни — каза Д’Агоста.

Смитбек включи фенерчето, и освети празното пространство пред тях и веднага го изключи. Шумът беше станал по-силен, макар и незначително. По водната повърхност премина вълна.

— Мамка му! — изруга Д’Агоста.

Усетиха някаква суматоха зад гърба си.

— Помощ! — чу се женски глас. — Подхлъзнах се! Не ме пускайте!

— Някой да я хване! — извика кметът.

Смитбек включи фенерчето и го насочи назад. Жена на средна възраст се мяташе във водата, а вечерната й рокля се беше издула над тъмната водна повърхност.

— Изправете се! — изкрещя кметът. — Стъпете здраво на краката си!

— Помогнете ми! — изпищя тя.

Смитбек напъха фенерчето в джоба си и застана срещу течението. Жената се носеше право към него. Видя я да размахва ръка и в следващия момент се вкопчи с все сила в бедрото му. Усети, че се подхлъзва.

— Спри! — извика той. — Престани да се мяташ! Хванах те!

Тя ритна с крака и ги уви около коленете му. Смитбек изпусна ръката на Д’Агоста и залитна напред, изумен от силата й. Губеше равновесие.

— Дърпаш ме надолу! — извика той, затъвайки до кръста във водата.

С периферното си зрение забеляза, че Д’Агоста приближава. Обезумялата от ужас жена се бе вкопчила в него, натискайки главата му под водата. Измъкна се изпод мократа й рокля, която прилепна по носа и брадичката му. Изведнъж усети огромно изтощение. Отново потъна и в ушите му отекна странно глухо бучене.

Успя да изскочи над водата, кашляйки и поемайки въздух на пресекулки. Откъм тунела пред тях се носеше ужасяващ писък. Някой го стискаше здраво. Беше Д’Агоста.

— Изтървахме я — каза той. — Хайде.

Разтърсващите писъци продължиха да отекват все по-глухо в далечината, докато течението я отнасяше. Някои крещяха напътствия към нея, други плачеха неудържимо.

— Бързо! — изрева Д’Агоста. — Приближете се плътно до стената! Да продължим напред и каквото и да правите, не пускайте ръцете си. — След което измърмори тихо на Смитбек: — Кажи ми, че фенерчето все още е у теб.

— Тук е — отговори той, напипвайки го.

— Трябва да продължим, иначе ще ги загубим всичките — добави Д’Агоста и се засмя унило. — Този път май аз ти спасих живота. Значи сме квит, Смитбек.

Журналистът не отговори, опитвайки се да не обръща внимание на ужасяващите и изпълнени с болка писъци — все по-глухи поради разстоянието. Шумът на ревяща вода беше станал по-ясен и заплашителен.

Събитието беше сломило групата.

— Всичко ще бъде наред, стига да се държим здраво за ръце! — чу се викът на кмета. — Не разкъсвайте колоната!

Смитбек сграбчи здраво ръката на Д’Агоста и продължиха по течението.

— Светни — каза Д’Агоста.

Смитбек включи фенерчето и дъното под краката му сякаш изчезна.

На стотина метра пред тях високият таван се спускаше косо надолу, образувайки тясна пресечена фуния. Водната струя се извиваше, бушуваше оглушително под нея и политаше в зейналата мрачна бездна. Във въздуха се издигаше гъста мъгла, която покриваше обраслото с мъх отвърстие на ямата с тъмни водни пръски. Смитбек гледаше с отворена уста — въртопът сякаш отнасяше всичките му надежди да напише бестселъра, всичките му мечти, дори желанието му да оцелее.

Постепенно осъзна, че писъците зад гърба му не са от ужас, а от възторг. Погледна назад и видя, че всички се взират нагоре. Там, където извитият таван се срещаше със стената на тунела, зееше мрачна дупка около един квадратен метър. От нея стърчеше краят на ръждясала желязна стълба, прикрепена с болтове към очуканата зидария.

Възторжените възгласи постепенно утихнаха, когато хората си дадоха сметка за ужасната истина.

— Шибано високо е, за да я достигнем — измърмори Д’Агоста.

58

Напуснаха зоната за сигурност и се изкачиха безшумно по някакво стълбище. Пендергаст се обърна към Марго и с пръст пред устните си посочи кървавите петна по пода. Тя кимна: звярът беше минал оттук, след като побягна от насочената към него светлина. Спомни си, че предишния ден беше на горния край на същото стълбище, когато със Смитбек се спотайваха от пазача. Тръгна след Пендергаст, който изгаси миньорската лампа, открехна внимателно вратата към първия етаж, пропусна я и пристъпи зад нея с вързопа влакна върху рамото.

Агентът спря за момент и вдъхна дълбоко.

— Не усещам никаква миризма — прошепна той. — Накъде да тръгнем за командния пункт и компютърната зала?

— Мисля, че трябва да завием наляво — отговори Марго. — След това ще прекосим Залата за древни бозайници. Не е далеч. Точно зад ъгъла след командния пункт е дългият коридор, за който говореше доктор Фрок.

Пендергаст включи фенерчето за момент и освети коридора.

— Няма следи от кръв — измърмори той. — Боя се, че е продължило нагоре покрай тази площадка право към доктор Райт. — Той се извърна към Марго. — Как предлагате да го подмамим тук?

— Да използваме отново влакната — отговори тя.

— Предишния път не се хвана на номера.

— Но този път не се опитваме да го хванем в капан. Само искаме да го примамим зад ъгъла. Ще застанете в дъното на коридора готов за стрелба. Ще пръснем само няколко влакна в единия край и ще устроим — как го наричате? — в другия край.

— Примамка?

— Точно така — примамка. И ще се спотаим в тъмното. Когато се появи, ще насоча миньорската лампа насреща му, а вие ще стреляте.

— Става. А как ще разберем, че се е появило? Ако коридорът е толкова дълъг, колкото твърди доктор Фрок, може да не усетим навреме миризмата му.

Марго не отговори.

— Рисковано е — съгласи се накрая тя.

Известно време никой не каза нищо.

— В дъното на коридора има стъклена витрина — обади се Марго. — В нея се излагат нови книги от служителите в музея, но госпожа Рикман не полага особени грижи да я поддържа. Сигурно не е заключена. Можем да поставим вързопа вътре. Съществото може да търси кръв, но се съмнявам, че ще устои на изкушението. Щом се опита да разбие витрината, стреляйте.

— Съжалявам — отговори след кратка пауза Пендергаст, — но ми се струва прекалено нагласено. Отново трябва да си зададем въпроса: ако аз се натъкна на подобна клопка, ще се досетя ли, че е капан. В този случай отговорът е положителен. Трябва да измислим нещо по-хитро. Всеки следващ капан, в който използваме влакна за стръв, ще предизвика съмненията му.

Марго се облегна на хладната мраморна стена.

— Притежава остър слух и силно обоняние — каза тя.

— Е?

— Може би най-простият подход е най-добър. Ще използваме самите себе си за стръв. Ще вдигнем някакъв шум. Ще разговаряме на висок глас. Да му се сторим лесна плячка.

Пендергаст кимна.

— Като яребица, която се преструва, че крилото й е счупено, за да заблуди лисицата. А как ще разберем, че е там?

— Ще включваме от време на време фенерчето. Ще го размахваме, осветявайки коридора. Ще използваме слабата степен — може да го подразни, но няма да го прогони. А ние ще можем да го забележим. То ще си помисли, че се оглеждаме за посоката. И когато се насочи към нас, аз включвам миньорската лампа, а вие започвате да стреляте.

Пендергаст се замисли.

— А ако се появи от противоположната посока? Зад нас?

— Коридорът свършва до служебния вход на Залата на тихоокеанските народи — обясни Марго.

— Значи ще сме заклещени в края на коридора без изход — неодобрително каза агентът. — Това не ми харесва.

— Дори да не сме заклещени — отвърна Марго, — няма да успеем да се спасим, ако не го улучите. Според екстраполатора може да се придвижва със скоростта на хрътка.

Пендергаст отново се замисли.

— Знаете ли, Марго, този план може и да успее. Измамно елементарен е като натюрморт на Сурбаран или симфония от Брукнер. Щом това същество е унищожило цял спецекип, вероятно има самочувствието, че хората не биха могли да му сторят кой знае каква злина, и няма да е особено предпазливо.

— При това е ранено, което може да го забави.

— Да, ранено е. Предполагам, че Д’Агоста го е прострелял, а може и някой от екипа да го е улучил един-два пъти. Може би аз също успях да го уцеля. Не мога да бъда сигурен. Но ако е ранено, това го прави още по-опасно. Бих се изправил по-скоро срещу десет здрави лъва, отколкото срещу един ранен. — Той разкърши рамене и посегна към пистолета си.

— Да вървим, моля ви. Не съм спокоен сред мрака с този вързоп на гърба. От сега нататък ще използваме само фенерчето. Бъдете много внимателна.

— Защо не ми дадете миньорската лампа, за да ви е по-лесно с оръжието? — предложи Марго. — Ако го срещнем неочаквано, ще се наложи да го прогоним със светлината.

— Ако е тежко ранено, надали нещо ще е в състояние да го прогони — отвърна Пендергаст и й подаде лампата.

Тръгнаха безшумно по коридора, завиха на ъгъла и влязоха през служебната врата в Залата на древните бозайници. На Марго й се струваше, че тихите й стъпки отекват като изстрели върху излъскания каменен под. Подредените в редици стъклени витрини отразяваха слабата светлина на фенерчето: гигантски лос, котки с остри като саби зъби, страховити вълци. В средата на галерията се извисяваха скелети на мастодонти и мамонти. Двамата се приближиха крадешком към изхода на залата. Пендергаст беше насочил пистолета в готовност за стрелба.

— Виждате ли вратата в дъното с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ“? — прошепна Марго. — Зад нея е коридорът, в който се намират командният пункт, служебните помещения и компютърната зала. Зад ъгъла е дългият коридор, където можете да устроите своята примамка. — Тя се поколеба. — Ако съществото е вече там…

— По-добре да бях останал в Ню Орлийнс, госпожице Грийн.

Двамата влязоха през служебния вход в сектор 18 и се озоваха в тесен коридор с множество врати. Пендергаст освети пространството пред тях: нищо.

— Ето там — каза Марго и посочи една врата вляво. — Командният пункт.

Докато минаваха покрай вратата, тя чу гласове.

Минаха покрай друга врата с надпис „ЦЕНТРАЛЕН КОМПЮТЪР“.

— Тези вътре са много лесна плячка — каза тя. — Няма ли да…

— Не — прекъсна я той. — Нямаме време.

Завиха зад ъгъла и спряха. Пендергаст освети коридора с фенерчето.

— Какво е това там?

По средата на коридора на светлината на фенерчето насреща им насмешливо проблясваше масивна стоманена аварийна врата.

— Добрият доктор сбърка — измърмори Пендергаст. — Клетка две разделя коридора на половина. Това там е краят на периметъра.

— На какво разстояние е? — тихо попита Марго.

Пендергаст присви устни.

— Доколкото мога да преценя — най-много петдесет метра.

— Достатъчно ли е?

— Не. Но трябва да стигне. Хайде, госпожице Грийн, да застанем на позиция.

В подвижния команден пункт беше задушно. Кофи разкопча с рязък жест горното копче на ризата и разхлаби вратовръзката си. Влажността сигурно беше сто и десет процента. От двайсет години не беше виждал такъв дъжд. Канализациите изригваха като гейзери и водата стигаше до главините на колелетата на аварийните коли.

Задната врата се отвори и на входа застана мъж в униформата на спецекипа.

— Сър?

— Какво има?

— Хората искат да знаят кога се връщаме вътре.

— Да се връщате вътре ли? — изрева Кофи. — Да не сте се побъркали? Четирима от вашите току-що бяха убити, разкъсани на парчета като хамбургери!

— Но, сър, вътре все още има заклещени хора. Може би ще успеем…

Кофи се нахвърли срещу мъжа с обезумял поглед и от устата му полетяха слюнки.

— Ти не разбираш ли? Не можем да се разхождаме вътре, както ни скимне. Изпратихме толкова хора, без да знаем какво им предстои. Трябва да се възстанови електрозахранването и да се включат системите, преди да…

Някакъв полицай надникна през вратата на фургона.

— Сър, току-що ни съобщиха, че в река Хъдсън плава труп. Забелязали са го край Боут Бейсън. Изглежда струята го е изхвърлила през някоя от големите канализационни шахти.

— На кой, по дяволите, му пука…

— Сър, трупът е на жена във вечерна рокля, която е разпозната като една от изчезналите по време на откриването.

— Какво?

Кофи изтръпна. Не беше възможно.

— От групата на кмета ли е?

— Една от затворените вътре. Единствените все още неоткрити жени очевидно са се спуснали преди два часа в подземието.

— Заедно с кмета ли?

— Предполагам, че е точно така, сър.

Кофи усети, че му прималява. Не можеше да е вярно.

Този шибан Пендергаст! И проклетия Д’Агоста! За всичко бяха виновни те. Не му се подчиниха, провалиха плана му и пратиха всички тези хора на сигурна смърт. Кметът мъртъв! Щяха да му светят маслото за това.

— Сър?

— Изчезвайте — прошепна Кофи. — И двамата изчезвайте.

Вратата се затвори.

„Тук Гарсия. Някой чува ли ме?“ — изграчи радиостанцията.

Кофи се завъртя и заби пръст в бутона.

— Гарсия! Какво става?

„Нищо, сър, освен че все още сме без електрозахранване. До мен е Том Алън. Иска да разговаря с вас.“

— Дай ми го.

„Тук Алън. Започваме леко да се притесняваме, господин Кофи. Нищо не можем да направим, докато не възстановят електрозахранването. Батериите на предавателя на Гарсия отслабват и го държим изключен, за да пестим енергия. Бихме искали да ни измъкнете навън.“

Кофи се изкикоти пискливо. Агентите пред контролните уреди се спогледаха неловко.

— Искаш от мен да ви измъкна навън? Слушай, Алън, вие генийчетата забъркахте тази каша. Проглушихте ми ушите, че системата ще работи безотказно, че всички програми имат заместители. Така че сами измъкнете задниците си оттам. Кметът е мъртъв и загубих повече мъже, отколкото… Ало?

„Отново Гарсия. Сър, тук е тъмно като катран и имаме само две фенерчета. Какво стана със спецекипа, който изпратихте?“

Смехът на Кофи рязко секна.

— Гарсия! Мъртви са! Чуваш ли ме! Мъртви. Червата им висят вътре като новогодишни гирлянди. И виновен за това е Пендергаст, виновен е Д’Агоста, а по всяка вероятност и ти. Сега тук работят хора, които се опитват да възстановят електрозахранването. Казват, че ще стане, но ще отнеме няколко часа. Разбра ли? Ще пипна онова проклето нещо вътре, но по мой начин, когато дойде моят момент. Така че си стойте на задниците. Нямам намерение да излагам на явна смърт още мъже, за да ви спасявам.

Някой почука.

— Влизай — излая агентът и изключи радиостанцията.

Влезе един агент и се приведе над Кофи. Потрепващата светлина на мониторите обагри лицето му в синьо.

— Сър, току-що ми съобщиха, че заместник-кметът е тръгнал насам. На телефона чака служител от кабинета на губернатора. Искат последни сведения.

Кофи затвори очи.

Смитбек вдигна очи към стълбата. Ръждясалото й най-долно стъпало висеше на метър и двайсет над главата му. Вероятно би могъл да го достигне със скок, но при стигащата до кръста му вода беше невъзможно.

— Виждаш ли нещо горе? — попита Д’Агоста.

— Не — отговори Смитбек. — Светлината е слаба. Не мога да преценя на каква височина се издига.

— Тогава изключи фенерчето — изпъшка Д’Агоста. — Остави ме да помисля една минута.

Последва дълго мълчание. Смитбек усети да го тласва нова вълна. Водата продължаваше да се издига. Още трийсетина сантиметра и всички щяха да се понесат към… Тръсна глава, пропъждайки ужасната мисъл.

— Откъде, по дяволите, идва тази проклета вода? — запита безадресно той.

— Намираме се под нивото на река Хъдсън — отговори Д’Агоста. — При проливен дъжд сградата пропуска.

— Явно пропуска, вероятно дори се наводнява — въздъхна Смитбек. — В момента има порой. Отвън сигурно си строят Ноеви ковчези.

Д’Агоста не отговори.

— Стига вече! — чу се нечий глас. — Някой да се качи на раменете ми. Ще се изкачим един по един.

— Млъкни! — извика Д’Агоста. — Дяволски високо е.

Смитбек се изкашля.

— Имам идея! — възкликна той.

Настъпи тишина.

— Вижте, тази стълба ми се струва доста стабилна — продължи той. — Ако закачим коланите си един за друг и ги метнем през стълбата, можем да изчакаме водата да се вдигне достатъчно, за да достигнем първото стъпало.

— Не мога да чакам толкова време! — изкрещя някой.

Д’Агоста го изгледа втренчено.

— Смитбек, това е най-шибаната идея, която съм чувал някога — изръмжа той. — А и половината от мъжете тук са препасани с пояси.

— Забелязах, че ти си с колан — настоя Смитбек.

— Така е. Но какво те кара да предположиш, че водата ще се вдигне достатъчно, за да достигнем стъпалото?

— Погледни нагоре — отвърна Смитбек и насочи лъча на фенерчето към стената в основата на металната стълба. — Виждаш ли тъмната ивица? Предполагам, че водата е стигала дотам. Поне веднъж се е вдигала на тази височина. Ако бурята продължи още известно време, както предполагаш, водата пак ще стигне някъде дотам.

Лейтенантът тръсна глава.

— Продължавам да мисля, че идеята ти е налудничава — каза той, — но все пак е по-добра, отколкото да чакаме да измрем. Всички мъже да свалят коланите си и да ми ги дадат!

Д’Агоста събра всички колани и ги закачи един за друг, като започна с най-широката катарама. След тогава ги подаде на Смитбек, който ги преметна през раменете си. Размаха тежкия край, застанал срещу течението, изпъна се назад и го метна към най-ниското стъпало. Четириметровата кожена лента цопна обратно във водата, без да улучи. Отново опита, но отново без успех.

— Дай го на мен — каза Д’Агоста. — Остави мъжката работа на мъжете.

— Да те вземат дяволите! — изруга Смитбек, отстъпвайки рисковано назад и замахна още веднъж.

Този път се наложи да приведе глава, за да избегне увисналата тежка катарама. Напъха края на последния колан в катарамата и изпъна силно закаченото за най-долното стъпало импровизирано въже.

— Чуйте ме всички — извика Д’Агоста. — Успяхме. Искам да се хванете за ръце и да не се пускате. Щом водата се вдигне, ще се приближим до стълбата и ще се катерим един по един… Надявам се тази проклетия да издържи — измърмори накрая той, оглеждайки подозрително закачените един за друг колани.

— Водата се издига доста бързо — добави Смитбек.

— Ако не се вдигне достатъчно, ще те питам какво да правим, господинчо.

Смитбек се обърна да отговори, но предпочете да си спести силите за дишане. Водата вече стигаше до гърдите му, докосвайки подмишниците, и той усети как стъпалата му неумолимо се отделят от гладкия каменен под на тунела.

59

Гарсия следеше светлото петно от фенерчето на Алън, което шареше напред-назад по бездействащите контролни уреди. Дежурният пазач Несбит се беше отпуснал върху командното табло за извънредни съобщения в средата на командния пункт. До него седяха Уотърс и мършавият непохватен програмист от компютърната зала. Преди десетина минути двамата почукаха на вратата на командния пункт и ужасиха почти до смърт тримата вътре. Сега програмистът кротуваше в тъмното, гризеше ноктите си и подсмърчаше. Уотърс беше оставил служебния си пистолет върху масата и го въртеше нервно между пръстите си.

— Какво беше това? — възкликна рязко той и сграбчи пистолета.

— Сега пък какво има? — попита навъсено Гарсия.

— Стори ми се, че чух шум в коридора — отвърна Уотърс, преглъщайки с усилие. — Сякаш мина някой.

— Непрекъснато ти се счува нещо, Уотърс — каза Гарсия. — Затова седим тук.

Настъпи кратко неловко мълчание.

— Сигурен ли си, че точно си разбрал Кофи? — продължи Уотърс. — Ако това нещо е ликвидирало цял спецекип, като нищо ще се справи с нас.

— Престани да мислиш за това — прекъсна го Гарсия. — Станало е три етажа над нас.

— Не мога да повярвам, че Кофи ни заряза да изгнием тук…

— Уотърс! Ако не млъкнеш, ще те пратя обратно в компютърната зала.

Уотърс се умълча.

— Свържи се пак с Кофи — каза Алън на Гарсия. — Трябва моментално да се измъкнем оттук, по дяволите!

Гарсия едва-едва поклати глава.

— Няма смисъл. Стори ми се, че е на пет бири. Може би нервите му не издържат на напрежението. Заклещени сме тук, докато всичко приключи.

— Кой му е шеф? — настоя Алън. — Дай ми радиото.

— В никакъв случай. Аварийните батерии са почти изчерпани.

Алън понечи да възрази, но замълча.

— Надушвам нещо — каза след минута.

Гарсия се изправи.

— Аз също.

Той посегна неуверено към автоматичната си пушка като задрямал човек, който е сънувал кошмар.

— Това е звярът убиец! — изкрещя Уотърс.

Всички моментално скочиха на крака. Столовете се стовариха с трясък на пода. Някой се удари в ръба на едно от бюрата и изруга. Миг по-късно последва трясък от строшен върху пода монитор. Гарсия сграбчи радиостанцията.

— Кофи! Тук е!

Чу се драскане и дръжката на вратата изтрака. Гарсия усети някаква топлина по краката си и разбра, че се е подмокрил. Вратата се изкриви навътре и дървото изпращя от яростния удар. В непрогледния мрак зад него някой започна да се моли.

— Чухте ли това? — прошепна Пендергаст.

Марго освети коридора с фенерчето.

— Дочух нещо.

Иззад завоя в дъното на коридора се чу шум от разцепващо се дърво.

— Опитва се да влезе през някоя от вратите! Трябва да привлечем вниманието му — каза Пендергаст и се провикна: — Кой е…

Марго го сграбчи за ръката.

— Не казвайте нищо, което не бихте искал да разбере — изсъска тя.

— Госпожице Грийн, сега не е време за шеги — рязко отвърна Пендергаст. — Със сигурност не разбира английски.

— Не знам. Но така или иначе поемаме риск, ако се доверим на данните от екстраполатора. Съществото е с високоразвит интелект и може би години наред е подслушвало от всевъзможни скрити местенца. Може да разбира отделни думи. Не бива да рискуваме.

— Както желаете — прошепна Пендергаст. След което повиши глас: — Къде сте? Чувате ли ме?

— Да! — извика Марго. — Но се изгубих! Помощ! Някой чува ли ни?

Пендергаст отново заговори тихо:

— Трябва да ни е чуло. Сега можем само да чакаме.

Той застана на едно коляно, стисна с лявата си ръка китката на дясната и насочи пистолета напред.

— Продължавайте да шарите със светлината около завоя на коридора, сякаш сте се загубила. Когато го забележа, ще ви кажа. Запалете миньорската лампа и я насочете право към него, каквото и да се случи. Ако е разгневено — ако просто иска да си отмъсти, — трябва да използваме всички средства, за да го забавим. Имаме само трийсет метра, за да го убием. Ако може да препуска толкова бързо, колкото предполагате, звярът ще измине разстоянието за няколко секунди. Нямаме време за колебание и паника.

— Няколко секунди — повтори Марго. — Разбрах.

Гарсия беше клекнал пред контролното табло и притискаше приклада на автоматичната пушка към бузата си с насочено към тъмнината дуло. Очертанията на вратата се мержелееха смътно. Зад него Уотърс също беше заел позиция за стрелба.

— Когато влезе, започни да стреляш и не спирай — каза Гарсия. — Имам само осем куршума. Ще се опитам да ги изстрелям, докато презаредиш поне веднъж, преди да се доближи. И загаси това фенерче. Искаш да го ориентираш ли?

Останалите в командния пункт — Алън, програмистът и пазачът Несбит — се бяха изтеглили до стената в дъното и се спотайваха под потъналата в мрак схема на защитната мрежа на музея.

Уотърс целият се тресеше.

— То унищожи цял спецекип! — проплака той.

Чу се нов трясък и вратата изскърца, а пантите изскриптяха. Уотърс изпищя, подскочи и запълзя към мрака назад, а пистолетът му остана да лежи на пода.

— Уотърс, копеле такова, върни се веднага!

До слуха на Гарсия достигна удрянето на кост по метал, докато Уотърс лазеше под бюрата към стената в дъното и блъскаше черепа си в тъмното.

— Не му разрешавай да ме докопа! — изпищя той.

Гарсия се извърна с усилие на волята към вратата. Опита се да хване здраво пушката. Вратата се разтърси от поредния мощен удар и непоносимата воня на съществото го задуши. За нищо на света не му се искаше да зърне онова, което се опитваше да проникне в стаята. Изпсува и обърса чело с опакото на ръката си. Единствено хленченето на Уотърс нарушаваше тишината.

Марго шареше с лъча на фенерчето към дъното на коридора, опитвайки се да имитира неуверените движения на заблудил се човек. Светлината потрепваше по стените и пода, проблясвайки смътно по стъклените шкафове. Сърцето й блъскаше като лудо и тя едва успяваше да си поеме дъх на пресекулки.

— Помощ! — извика отново тя. — Изгубихме се!

Гласът й прозвуча необичайно дрезгаво в ушите й.

Шумовете иззад завоя престанаха. Съществото се ослушваше.

— Ей? — подвикна тя с усилие на волята. — Има ли някой там?

Гласът й отекна и замря по коридора. Тя зачака, втренчена напрегнато в сумрака, за да забележи и най-малкото помръдване.

В далечината започна да се очертава някакъв смътен силует, но светлината на фенерчето не достигаше до него. Силуетът спря и сякаш вдигна глава нагоре. До слуха им достигна сумтящ звук като от подушване.

— Още не — прошепна Пендергаст.

То направи още няколко крачки от ъгъла. Сумтенето се засили и я връхлетя познатата отвратителна воня.

Звярът пристъпи отново.

— Още не — отново прошепна Пендергаст.

Ръката на Гарсия се тресеше толкова неудържимо, че едва успя да натисне бутона на радиостанцията.

— Кофи! — изсъска той. — Кофи, обади се, за Бога! Чуваш ли ме?

„Тук агент Слейд от предния команден пост. Кой се обажда, моля?“

— Тук командният пункт — отговори Гарсия, едва поемайки въздух. — Къде е Кофи? Къде е Кофи?

„Специален агент Кофи е временно неразположен. В момента аз командвам операцията до пристигането на регионалния директор. Каква е ситуацията при вас?“

— Каква е ситуацията ли? — задавено се изсмя Гарсия. — Ситуацията ни е шибана. То е пред вратата. Опитва се да влезе. Умолявам ви да изпратите екип.

„По дяволите!“ — чу се гласът на Слейд. — „Защо не съм информиран?“

Последва неясен разговор.

„Гарсия? Въоръжен ли си?“

— Какво мога да направя с една автоматична пушка? — прошепна почти през сълзи Гарсия. — Трябва да влезете вътре с базука. Помогнете ни, умолявам ви!

„Гарсия, опитваме се да оправим цялата тази каша. Постепенно въдворяваме ред в командването и контрола. Изтрай още малко. То не може да влезе през вратата на командния пункт, нали така? Метална е, нали?“

— Дървена е, Слейд, най-обикновена шибана учрежденска врата! — отвърна Гарсия.

Сълзите се стичаха неудържимо по страните му.

„Дървена! Що за местенце е това? Гарсия, чуй ме внимателно. Дори да изпратим хора вътре, ще минат двайсет минути, докато стигнат до вас.“

— Умолявам ви…

„Налага се да се справиш сам. Не знам какво е насреща ти, Гарсия, но трябва да се вземеш в ръце. Ще влезем при първа възможност. Запази хладнокръвие и се цели…“

Гарсия се отпусна отчаян на пода и пръстът му се плъзна от бутона. Нямаше никаква надежда. Бяха обречени.

60

Смитбек сграбчи въжето от колани и го издърпа още няколко инча към групата. Водата се издигаше още по-бързо. На всеки три-четири минути прииждаха нови вълни и макар течението да не се засилваше, ревът в дъното на тунела ставаше все по-оглушителен. Най-възрастните, немощни и слаби плувци се намираха точно зад гърба му, стиснали импровизираното въже. Останалите се бяха скупчили малко зад тях, плувайки отчаяно в изправено положение. Никой не проронваше нито звук — не бяха им останали сили нито да хленчат, нито дори да говорят. Смитбек вдигна очи: още две педи и щеше да успее да сграбчи стъпалото.

— Отвън сигурно е невиждана буря — промълви Д’Агоста, който подкрепяше една възрастна жена съвсем близо до Смитбек. — Провървя му като по вода на това откриване — изсмя се той.

Смитбек само повдигна очи и включи фенерчето. Още педя.

— Смитбек, престани да святкаш и гасиш това фенерче! — каза с раздразнение Д’Агоста. — Ще ти кажа кога да провериш.

Смитбек усети прииждането на нова вълна, която го блъсна в тухлената стена на тунела. Няколко души изохкаха, но никой не изпусна коланите. В противен случай всички щяха да се издавят за трийсетина секунди. Опита се да пропъди мисълта.

Кметът започна да разказва нещо на останалите с изтощен, но убедителен глас. Ставаше дума за някои известни личности от общината. Независимо че му замириса на сензация, Смитбек усети, че му се доспива. Сигурен симптом за хипотермия, спомни си той.

— Хайде, Смитбек. Провери стълбата.

Прегракналият глас на Д’Агоста го разсъни.

Смитбек насочи светлината нагоре и сенките затрептяха. През последните петнайсетина минути водата се беше вдигнала и вече почти можеше да достигне стъпалото. Той изсумтя от задоволство и подаде още въже към групата зад него.

— Ето какво ще направим — каза Д’Агоста. — Ти ще се изкатериш пръв. Аз ще помагам тук отдолу и ще тръгна последен. Разбрано?

— Разбрано — отвърна Смитбек и се разтърси, за да дойде на себе си.

Д’Агоста изпъна въжето, сграбчи Смитбек през кръста и го повдигна нагоре. Той се протегна и хвана най-ниското стъпало със свободната си ръка.

— Дай ми фенерчето — каза Д’Агоста.

Смитбек му го подаде и сграбчи стъпалото с две ръце. Изтегли се малко нагоре и отново се отпусна, усетил мускулите на ръцете и гърба му да се стягат конвулсивно от усилието. Пое дълбоко въздух, изтегли се отново нагоре и успя да хване второто стъпало.

— Сега ти хвани стъпалото — чу той Д’Агоста да казва на някого.

Смитбек се подпря на стълбата, задъхан от напрежението. Погледна нагоре и хвана третото стъпало, после четвъртото. Размаха леко крака, за да стъпи на първото стъпало.

— Внимавай да не стъпиш върху ръцете му! — предупреди го отдолу Д’Агоста.

Нечия ръка насочи крака му и той най-после успя да се закрепи върху стъпалото. Усетил опора под краката си, изпита невероятно облекчение. Протегна ръка надолу и улови възрастната жена. След това погледна отново нагоре и се заизкачва, усещайки, че силите му се завръщат.

Стълбата стигаше до отвора на широка хоризонтална тръба, където се събираха сводестият таван и стената на тунела. Прехвърли се внимателно в тръбата и запълзя в мрака.

Облъхна го остра миризма на гнило. Канализация, мина му през ума. Неволно спря за момент, но отново продължи напред.

Тръбата свършваше в непрогледен мрак. Протегна внимателно крак напред и надолу. Докосна с обувките си твърд и стабилен пръстен под на около трийсет сантиметра под отвора на тръбата. Не можеше да повярва на сполетелия ги късмет: между подземието и долното ниво се простираше помещение с неизвестни размери. Вероятно архитектурна останка, отдавна забравена вследствие на някоя от многобройните реконструкции на музея. Измъкна се от тръбата и направи няколко малки крачки напред, след това още няколко, тътрузейки крака по пода в мрака. Вонята наоколо беше непоносима, но не беше на звяра, а това беше причина да изпита истинско задоволство. Някакви изсъхнали неща — съчки? — хрущяха под краката му. Зад себе си чуваше шумовете от приближаването на останалите по тръбата.

Обърна се, приклекна до отвора на тръбата и започна да помага на оплесканите с нечистотии хора да се измъкнат навън, насочвайки ги да отстъпят встрани.

Допълзяваха един по един, отпускаха крака внимателно върху пода и заставаха покрай стената, отмалели от изтощение. Никой не проронваше нито дума — долавяше се единствено насеченото им дишане.

Смитбек най-после чу гласа на Д’Агоста откъм тръбата.

— Господи, каква е тази воня? — измърмори той. — Проклетото фенерче най-после угасна и го пуснах във водата. — Хайде, народе — повиши тон той и се изправи. — Искам да се преброим.

Звукът на процеждаща се вода сепна Смитбек и сърцето му заблъска учестено, но в следващия миг си даде сметка, че Д’Агоста изстисква подгизналото си яке.

Един по един изредиха имената си с изтощени гласове.

— Добре — каза Д’Агоста. — Сега да разберем къде се намираме. Може да се наложи да потърсим по-високо място, ако водата продължи да се изкачва.

— Не би било зле да се измъкнем оттук — чу се глас в тъмнината. — Вони отвратително.

— Ще бъде трудно без светлина — каза Смитбек. — Ще трябва да се придвижваме в колона по един.

— Имам запалка — обади се някой. — Да проверя ли дали работи все още?

— Внимателно! — предупреди друг. — Ако питате мен, мирише на метан.

Смитбек премигна при проблясването на жълтото пламъче, което освети помещението.

— О, Господи! — изпищя някой.

Помещението отново потъна в непрогледен мрак при неволната конвулсия на ръката, която държеше запалката. Но Смитбек все пак беше успял да зърне за миг ужасяващата гледка наоколо.

Марго се беше втренчила в сумрака, шарейки бавно с лъча на фенерчето из коридора, като се стараеше да не го насочва право срещу приклекналия на завоя звяр, който ги наблюдаваше съсредоточено.

— Още не — за пореден път прошепна Пендергаст. — Изчакай напълно да се покаже.

Съществото не помръдна цяла вечност, неподвижно като каменна статуя. Марго не можеше да отдели поглед от втренчените в нея малки червени очи в сумрака. От време на време те угасваха при премигванията му и отново проблясваха.

Съществото направи още една крачка и отново замръзна, сякаш обмисляше нещо. Напрегнатата вцепенена стойка излъчваше ужасяваща мощ.

Втурна се внезапно към тях по коридора със странни смразяващи кръвта скокове.

— Сега! — изкрещя Пендергаст.

Марго вдигна миньорската лампа и целият коридор се обля в ярка светлина. Почти в същия миг чу оглушителния трясък от пистолета на Пендергаст. Съществото спря за момент и Марго забеляза как присвива очи срещу светлината, разтърсвайки глава. После я наведе, сякаш за да захапе бута си, където го беше улучил куршумът. Марго изпита усещането, че разсъдъкът й помътнява при гледката на приведената, издължена като в кошмар глава, белезникавата рязка от куршума на Пендергаст над очите, мощните предни крайници, обрасли с гъста козина и завършващи с издължени, способни да разкъсат всичко нокти, покритите с набръчкана кожа задни крака с по пет пръста с остри нокти. Козината му беше сплъстена от засъхнала кръв, а по плочките на задните му крайници блещукаше прясна кръв.

ТРЯС! Десният преден крак на съществото отскочи назад и то нададе оглушителен яростен рев. Извърна се отново към тях и препусна напред с провиснали от устата му отвратителни струйки лига.

ТРЯС! — гръмна отново пистолетът, но не улучи и съществото мълниеносно продължи напред.

ТРЯС!

Като на забавен каданс Марго видя как левият крак отскочи конвулсивно назад и съществото залитна на една страна. В следващия миг се окопити и с нов оглушителен рев и настръхнала по краката му груба козина продължи насреща им.

ТРЯС! — отекна поредният гръм, но съществото не намали скорост. В този момент Марго осъзна с вцепеняваща яснота, че планът им няма да успее, че разполагат с време само за още един изстрел и че нищо не е в състояние да спре звяра.

— Пендергаст! — изкрещя тя, политайки назад и лъчът на миньорската лампа се метна като обезумял нагоре, отклонявайки се от втренчените право в нея червени очи, които излъчваха тържествуваща ярост.

Гарсия седеше на пода и се питаше дали наистина беше чул някакъв глас. Дали отвън имаше и друг заклещен в този кошмар човек, или това беше само слухова халюцинация — плод на изтерзаното му съзнание?

В този момент зад вратата изтрещя гръм — съвършено различен от предишните трясъци! След това още един… и още един.

Той се понадигна. „Не може да бъде.“ Затършува за радиостанцията.

— Чу ли го? — каза някой зад гърба му.

Последва нов гръм — двукратен… Тишина… И отново.

— Кълна се в Бога, в коридора някой стреля! — изкрещя Гарсия.

Надвисна дълга вцепеняваща тишина.

— Спряха го — успя само да прошепне Гарсия.

— Улучиха ли го? Улучиха ли го? — изскимтя Уотърс.

Тишината стана непоносима. Гарсия сграбчи автоматичната пушка, чиято ръкохватка и предпазител на спусъка бяха хлъзгави от потта му. Беше чул само пет или шест изстрела. А съществото беше ликвидирало цял тежко въоръжен спецекип…

— Улучиха ли го? — отново попита Уотърс.

Гарсия се ослуша съсредоточено, но не долови никакъв звук откъм коридора. Това беше най-ужасното: краткотрайното проблясване и внезапното помръкване на искриците на надеждата. Той зачака.

Вратата се разтресе.

— Не — прошепна Гарсия. — Върна се.

61

— Подай ми запалката! — изрева Д’Агоста.

Препъвайки се назад, Смитбек видя проблесналото пламъче и инстинктивно закри очи.

— О, Господи… — изпъшка Д’Агоста.

Младежът се дръпна конвулсивно, усетил някой да го сграбчва за рамото и да го вдига на крака.

— Виж какво, Смитбек — изсъска в ухото му Д’Агоста, — сега не е моментът да си почиваш. Трябва да ми помогнеш да удържа тези хора.

Смитбек открехна с усилие очи и устата му зина от ужас. Подът пред него беше осеян от кости: малки, едри, някои натрошени и крехки, други с все още прилепнали към заоблените им краища хрущяли.

— Не са съчки… не са съчки — заповтаря той шепнешком като замаян. — Не, не, не са съчки.

Светлината в ръката на Д’Агоста угасна.

След миг жълтеникавото пламъче отново заблещука и Смитбек се заоглежда като обезумял. Онова, което беше подритнал встрани с крак, бяха останки от куче — приличаше на териер — с изцъклени очи, светла козина и малки кафеникави, провиснали в две редички цицки от двете страни на изкормения търбух. По пода около тях се въргаляха още трупове: котки, плъхове и всевъзможни други животни, прекалено деформирани и прогнили, за да бъдат разпознати. Зад него някой пищеше пронизително.

Светлинката помръкна и отново просветна на известно разстояние, тъй като Д’Агоста се беше отдалечил.

— Смитбек, ела до мен — чу се гласът му. — Всички да гледат право пред себе си. Да вървим.

Смитбек запристъпва бавно напред, поглеждайки бегло към краката си, за да не настъпи някоя гадост. Забеляза с периферното си зрение някакви контури и извърна глава към стената от дясната си страна.

На височината на раменете си различи останки от водопровод или канализационна тръба, която очевидно отдавна беше рухнала върху пода, заровена до половина в боклуците. Тежките метални подпори на тръбопровода бяха закрепени върху стената със стърчащи като остри зъби болтове. Върху някои от тях бяха закачени човешки трупове, които се полюшваха на мъждукащия потрепващ пламък на запалката. Сякаш като в кошмарен сън Смитбек с ужас забеляза, че всички трупове са обезглавени. По пода покрай стената бяха разпръснати натрошените им на дребни парченца глави.

Най-отдалечените трупове бяха закачени най-отдавна — бяха останали само скелетите им. Извърна глава, но го връхлетя ново ужасяващо досещане: върху покритата все още с плът китка на най-близкия труп имаше необикновен часовник под формата на слънчев часовник. На Мориарти!

— О, Божичко… О, Божичко! — заповтаря той. — Горкият Джордж!

— Познаваше ли го? — попита навъсено Д’Агоста. — По дяволите, това започва да пари!

Запалката отново угасна и Смитбек се закова на мястото си.

— Какво е това кошмарно място? — изкрещя някой зад тях.

— Нямам никаква представа — измърмори Д’Агоста.

— Аз имам — глухо промълви Смитбек. — Килер за храна.

Пламъчето отново заблещука и той отново закрачи напред — вече по-бързо. Чу зад себе си гласа на кмета, който с безизразен тон увещаваше останалите да продължат.

Светлинката отново угасна и журналистът замръзна на едно място.

— Стигнахме до разклонение — чу се в тъмното гласът на Д’Агоста. — Единият коридор се спуска надолу, а другият се изкачва нагоре. Тръгваме нагоре.

Запали отново и продължи напред, следван от Смитбек. След известно време миризмата започна да намалява. Подът под краката му стана влажен и мек. Смитбек долови — или си въобрази, че долавя — лек хладен полъх по бузата си.

Д’Агоста се засмя.

— Господи, това вече е по-приятно!

Подът подгизваше все повече. В края на тунела се озоваха отново пред стълба. Д’Агоста пристъпи напред и протегна запалката над главата си. Смитбек енергично се приближи, вдъхвайки свежия вятър. До слуха им достигна някакво трополене, чу се гръмотевица — гръмотевица! — и над главите им проблесна ярка светлина. Отгоре плющеше пороен дъжд.

— Люк! — изкрещя Д’Агоста. — Успяхме! Не мога да повярвам! Успяхме, по дяволите!

Той се изкатери по стълбата и се опита да повдигне кръглия капак.

— Не мога да го помръдна — с пъшкане каза той. — Двайсет души не биха могли да го помръднат. Помощ! — изкрещя Д’Агоста, прилепил уста до една дупка. — Някой да ни помогне, за Бога!

И избухна в неудържим смях, вкопчи се в металната стълба и изпусна запалката. Смитбек рухна на пода, разтърсван от неконтролирани спазми на смях и ридание.

— Успяхме! — не спираше да повтаря през взривовете от смях Д’Агоста. — Смитбек! Успяхме! Целуни ме, Смитбек! Обичам те, шибано журналистче! Пожелавам ти да натрупаш милиони от всичко това!

Смитбек чу глас от улицата над тях: „Чу ли някой да вика?“

— Ей, човече! — изкрещя Д’Агоста. — Искаш ли да спечелиш награда?

„Чу ли? Долу има някой.“

— Чуваш ли ме? Измъкнете ни оттук!

„Колко?“ — попита друг глас.

— Двайсет долара! Извикай пожарникарите да ни измъкнат!

„Петдесет долара, мъжки, или си тръгваме.“

Д’Агоста не можеше да укроти смеха си.

— Тогава петдесет! А сега ни измъкнете, да ви вземат дяволите!

Той се обърна и разпери ръце.

— Смитбек, всички да се приближат. Приятели, кмет Харпър, добре дошли отново в Ню Йорк Сити!

Вратата отново изтрещя. Гарсия притисна приклада върху бузата си и изхлипа тихичко. Онова пак се опитваше да влезе. Пое дълбоко въздух и се опита да укроти пушката в ръцете си.

В същия момент осъзна, че трясъците всъщност бяха почукване.

Чу се ново по-силно почукване и глух глас:

— Има ли някой вътре?

— Кой е? — дрезгаво попита Гарсия.

— Специален агент от ФБР Пендергаст.

Гарсия не повярва на ушите си. Открехна вратата и видя в сумрака висок слаб мъж със светла коса, който го огледа спокойно и съсредоточено. В едната ръка държеше фенерче, а в другата — огромен пистолет. Върху лицето му имаше струйка кръв, а ризата му беше оплескана с парчета плът. До него стоеше нисичка млада жена с кестенява коса, а над челото й беше закрепена миньорска лампа. Лицето, косата и пуловерът й бяха покрити с тъмни влажни петна.

Пендергаст най-после се усмихна и само промълви:

— Успяхме!

От усмивката му Гарсия разбра, че петната по тях не бяха от собствената им кръв.

— К-как…? — заекна той.

Двамата пристъпиха покрай него в стаята. Изправени под тъмната схема на музея, няколко мъже ги гледаха втренчено, вцепенени от ужас и изумление.

Пендергаст насочи лъча на фенерчето към един от столовете.

— Седнете, госпожице Грийн — предложи той.

— Благодаря — кимна Марго и миньорската лампа над челото й се олюля. — Това се казва кавалер.

Пендергаст също седна.

— Някой има ли кърпа? — попита той.

Алън пристъпи напред и извади кърпичка от джоба си.

Пендергаст я подаде на Марго, тя изтри кръвта от лицето си и му я върна. Той също избърса грижливо лицето и ръцете си.

— Безкрайно съм ви задължен, господин…

— Алън. Том Алън.

— Господин Алън.

Пендергаст подаде окървавената кърпа на Алън, който понечи да я напъха обратно в джоба си, но се отказа, пусна я на пода и погледна Пендергаст.

— Мъртво ли е? — попита той.

— Да, господин Алън. Абсолютно мъртво.

— Убихте ли го?

— Двамата го убихме. По-точно госпожица Грийн го уби.

— Наричайте ме Марго. Господин Пендергаст беше този, който стреля.

— О, Марго, но вие ми казахте къде да насоча изстрела! Никога не би ми хрумнало. На всички едри зверове — лъвове, бизони, слонове — очите са разположени странично и когато нападат, не можеш да се прицелиш в тях. Такъв изстрел е просто невъзможен.

— Това същество — обясни Марго на Алън — има лице на примат. Очите са разположени отпред и зрението му е стереоскопично. Единственият пряк път към мозъка поради невероятно плътния череп. Успееш ли да улучиш окото му, започва да се върти в кръг, докато се изтощи и рухне.

— Убихте го с изстрел в окото? — недоверчиво попита Гарсия.

— Щях да го улуча няколко пъти — отговори Пендергаст, — но беше прекалено силно и разгневено. Все още не съм го огледал подробно — мисля да го направя, след като мине достатъчно време, — но със сигурност мога да кажа, че никакъв друг изстрел не би могъл да го спре навреме.

Пендергаст намести възела на вратовръзката си с тънките си пръсти — неуместна изтънченост, помисли си Марго, имайки предвид кървавите петна и парчетата сивкава плът по бялата риза. Никога нямаше да забрави гледката на пръсналия се през разрушената очна кухина мозък на звяра — едновременно ужасяваща и прекрасна. Всъщност тъкмо очите му — излъчващи вцепеняваща ярост — бяха причина за внезапно хрумналата й отчаяна идея, докато отстъпваше назад, сякаш за да се скрие от задушаващата воня и смрадливото му дихание.

Неочаквано сграбчи лицето си, разтърсена от конвулсивни гърчове.

Пендергаст кимна на Гарсия да свали униформеното си яке, което наметна върху раменете й.

— Успокойте се, Марго — тихо каза той, прикляквайки до нея. — Всичко приключи.

— Трябва да изведем доктор Фрок — помръдна посинелите си устни тя.

— След малко, след малко — успокоително добави Пендергаст.

— Да докладваме ли? — попита Гарсия. — В батерията е останала енергия за още едно съобщение.

— Да. И трябва да изпратим спасителен екип за лейтенант Д’Агоста — добави Пендергаст. И се навъси. — Това вероятно означава, че ще разговаряме с Кофи.

— Вероятно не — отговори Гарсия. — Очевидно са сменили командването.

Пендергаст повдигна едната си вежда.

— Наистина ли?

— Наистина. — Гарсия му подаде радиостанцията. — Някой си агент Слейд твърди, че е поел командването. — Защо не му поднесете почитанията си?

— Както желаете — съгласи се Пендергаст. — Радвам се, че не е специален агент Кофи. Ако беше той, боя се, че бих го наругал. Реагирам твърде невъздържано на обиди. — Той тръсна глава. — Много неприятен навик, от който не мога да се отърва.

62

Четири седмици по-късно

Когато влезе, Марго завари Пендергаст и Д’Агоста в кабинета на Фрок. Пендергаст съсредоточено оглеждаше нещо върху една ниска масичка, а до него Фрок му говореше оживено. Явно отегчен, Д’Агоста крачеше из кабинета, сякаш не можеше да си намери място, от време на време вземаше в ръка по някой предмет, за да го огледа, и отново го оставяше на мястото му. Латексовата отливка на нокътя стърчеше върху бюрото на Фрок като някакво кошмарно преспапие. Поръчаната от Фрок огромна торта в чест на предстоящото заминаване на Пендергаст беше поставена в средата на огрения от слънчева светлина кабинет и бялата й глазура беше започнала да омеква.

— Последния път си поръчах супа от раци и беше наистина забележителна — говореше Фрок, сграбчил Пендергаст за лакътя. — О, Марго! — възкликна той, завъртайки количката си. — Елате да хвърлите едно око.

Марго прекоси стаята. Пролетта най-после властваше над града и тя зърна през сводестия прозорец ширналата се синева на река Хъдсън, която се носеше на юг, блещукайки под ярките слънчеви лъчи. Минувачите крачеха забързани по алеята под прозореца.

Върху ниската масичка до варовиковата плоча със следи от изкопаемо беше поставена огромна отливка от крака на съществото. Фрок огледа възторжено двата отпечатъка.

— Ако не е от същото семейство, със сигурност е от същия разред — обяви той. — При това съществото действително имаше по пет пръста на задните крака. Още една прилика със статуетката Мбун.

Марго се приведе, за да ги огледа по-отблизо, но не забеляза кой знае каква прилика.

— Фрактална еволюция? — предположи тя.

Фрок я погледна.

— Възможно е. Но са необходими пространни филогенетични анализи, за да се установи с положителност. — Той направи гримаса. — Естествено, това не е възможно, след като властите отмъкнаха останките с Бог знае каква цел.

През изминалия месец след кошмарните събития в нощта на откриването на изложбата общественото мнение се променяше от ужас и недоверие през изумление до абсолютно одобрение. През първите две седмици пресата не преставаше да публикува истории за звяра, но противоречивите разкази на оцелелите предизвикваха объркване и несигурност. Единственото веществено доказателство, което можеше да разреши противоречията — трупът, — незабавно беше откаран от мястото на събитията в огромен бял фургон с правителствени номера и никой не го видя повече. Дори Пендергаст твърдеше, че не знае къде са го откарали. Вниманието на общественото мнение много скоро се съсредоточи върху свързаните с бедствието човешки жертви и съдебните процеси, които заплашваха производителите на системата за сигурност и в по-незначителна степен полицейския отдел и самия музей. Списание „Таим“ публикува уводна статия под заглавие „Безопасни ли са националните ни институции?“. Няколко седмици по-късно хората бяха започнали да се отнасят към съществото като към единично явление: атавистична аномалия, подобна на динозавърските риби, които от време на време попадаха в мрежите на излезли в открития океан рибари. Интересът беше започнал да избледнява: вече не интервюираха в никое токшоу оцелелите през нощта на откриването, проектът за анимационен сутрешен съботен сериал беше изоставен и механичните фигурки „Музеен звяр“ събираха прах в складовете за играчки.

Фрок се огледа.

— Простете ми липсата на гостоприемство. Някой да иска шери?

Чуха се две „Не, благодаря“.

— Само ако имате и малко севън ъп — обади се Д’Агоста.

Пендергаст се обърна да го погледне.

Д’Агоста взе латексовата отливка на нокътя от бюрото на Фрок и я повдигна.

— Гадост! — измърмори той.

— Изключително противно — съгласи се Фрок. — То действително се оказа отчасти влечуго, отчасти примат. Няма да навлизам в техническите подробности, ще ги оставя на Грегъри Кавакита — възложих му да анализира данните, с които разполагаме, — но изглежда характерните за влечуго гени са му придали сила, скорост и мускулна маса. Гените на примат са допринесли за интелигентността и ендотермичността му. Топлокръвно. Забележителна комбинация!

— Да, сигурно — измърмори Д’Агоста и постави отливката върху бюрото. — Но какво беше все пак, по дяволите?

Фрок се изкикоти.

— Любезни ми приятелю, просто все още не разполагаме с достатъчно данни, за да определим точно какво е. А тъй като изглежда е последният представител на своя вид, възможно е никога да не узнаем. Току-що получихме официално проучване за платото, откъдето произхожда това същество. То е абсолютно опустошено. Растението, с което се е изхранвало — между впрочем посмъртно го нарекохме Liliceae mbwunensis, — изглежда напълно е изчезнало. Минната индустрия е отровила всички мочурища около платото. Да не говорим, че целият регион преди това е изпепелен с напалм, за да бъде освободен за минни дейности. Няма никаква следа от други подобни същества, които да обитават горите. Независимо че такива екологични катастрофи ме възмущават, в този случай изглежда сме се отървали от ужасяваща заплаха. — Той въздъхна. — Като предохранителна мярка — и въпреки съветите ми, бих добавил — ФБР унищожи всички използвани за опаковка влакна и растителни мостри в музея. Така че и растението вече е напълно изчезнал вид.

— Как можем да сме сигурни, че е последният представител на вида си? — попита Марго. — Не е ли възможно другаде да е оцеляло още някое?

— Неправдоподобно — отвърна Фрок. — Според всички налични описания платото е представлявало своего рода екологичен остров — уникално място, където животни и растения са развили единствена по рода си взаимна зависимост в продължение на милиони години.

— И в музея с положителност няма повече същества — добави Пендергаст, пристъпвайки напред. — Благодарение на странните чертежи, които открих в Обществото на историците, успяхме да разделим долното ниво на секции и да претърсим всеки квадратен сантиметър. Открихме множество интересни за урбанистичните археолози обекти, но нито следа от съществото.

— Изглеждаше толкова тъжно в смъртта си — промълви Марго. — И толкова самотно. Изпитвам дори нещо като съжаление.

— Действително се е чувствало самотно — каза Фрок. — Самотно и изгубено. Пропътувало е хиляди километри от родната джунгла по следата на последните оцелели мостри от скъпоценното растение, което е поддържало живота му и го е спасявало от болки. Но беше изключително зло и свирепо. Преброих най-малко дванайсет дупки от куршуми върху трупа му, преди да го отнесат.

Вратата се отвори и влезе Смитбек, размахвайки с театрален жест кафяв плик в едната си ръка и двулитрова бутилка шампанско в другата. Измъкна няколко листа от плика и ги вдигна високо над главата си.

— Договор за книгата, приятели! — ухилен обяви той.

Д’Агоста се намръщи, обърна се и отново взе нокътя.

— Получих всичко, което исках, и направих агента си богат — продължи тържествуващо Смитбек.

— Себе си също — измърмори Д’Агоста с такъв тон, сякаш имаше намерение да използва нокътя срещу писателя.

Смитбек се изкашля многозначително.

— Реших да направя дарение с половината от процента за авторското си право за фонд в памет на полицай Джон Бейли. В полза на семейството му.

Д’Агоста се извърна към него.

— Хайде бе! — възкликна недоверчиво той.

— Без майтап — каза Смитбек. — Половината от процента. След като покрия аванса, разбира се — добави припряно той.

Д’Агоста тръгна към него, но внезапно спря.

— Разчитай на помощта ми — тихо каза той, едва помръдвайки устни.

— Благодаря, лейтенант. Мисля, че ще имам нужда.

— От вчера капитан — поправи го Пендергаст.

— Капитан? — възкликна Смитбек. — Повишиха ли те?

Д’Агоста кимна.

— Шефът каза, че е напълно заслужено. — Той протегна заплашително пръста си. — Искам да прочета всяка дума, която напишеш за мен, преди да го дадеш за печат, Смитбек.

— Чакай малко — възрази младежът. — Съществува журналистическа етика, която трябва да се съблюдава…

— Не на мен тия! — избухна Д’Агоста.

Марго се обърна към Пендергаст.

— Както виждам, това ще бъде едно изключително вълнуващо сътрудничество — прошепна тя.

Агентът кимна.

В този момент се почука и през открехнатата врата надникна Грег Кавакита.

— О, съжалявам, доктор Фрок! — извини се той. — Секретарката не каза, че сте зает. Можем да обсъдим резултатите по-късно.

— Глупости! — викна Фрок. — Влизай, Грегъри. Господин Пендергаст, капитан Д’Агоста, да ви представя Грегъри Кавакита. Авторът на ГСЕ, екстраполиращата програма, която ни позволи да направим изключително точен профил на съществото.

— Поднасям ви своята благодарност — каза Пендергаст. — Без тази програма нито един от нас нямаше да присъства тук в този момент.

— Искрено ви благодаря, но всъщност програмата е интелектуална рожба на доктор Фрок — отговори Кавакита, поглеждайки към тортата. — Аз само сглобих мозайката. А и екстраполаторът не успя да ви посочи твърде много неща. Разположените отпред очи например.

— Какво става, Грег, успехът те е направил скромен? — възкликна Смитбек и се обърна към Пендергаст. — Между впрочем, бих искал да ви задам няколко въпроса. Това изключително шампанско трябва да се заслужи, нали разбирате. — Той се втренчи съсредоточено в агента от ФБР. — Чии бяха труповете в леговището все пак?

Пендергаст леко повдигна рамене.

— Предполагам, че не бих навредил никому, ако ви кажа — макар да не бива да го публикувате без официално разрешение. Пет от осемте трупа са идентифицирани. Два са на улични бездомници, промъкнали се вътре, за да търсят подслон в някоя студена зимна нощ. Един е на чуждестранен турист, когото открихме в списъка за изчезнали на Интерпол. Четвъртият, както знаете, е на Джордж Мориарти, помощник-уредника на Ян Кътбърт.

— Горкият Джордж! — прошепна Марго.

Цели четири седмици беше избягвала да мисли за последните му мигове, за фаталната му среща със звяра. Да умреш по подобен начин и да те закачат като заклано животно…

Пендергаст направи пауза, преди да продължи.

— Петият труп засега е идентифициран по данни от стоматологичната картотека като мъж на име Монтегю, изчезнал преди няколко години служител в музея.

— Монтегю! — възкликна Фрок. — Значи историята се потвърждава.

— Да — отвърна Пендергаст. — Изглежда някои представители на административното ръководство на музея — Райт, Рикман, Кътбърт и вероятно Иполито — са подозирали, че нещо броди из музея. Когато в Старото подземие било открито огромно количество кръв, разпоредили да бъде измита, без да уведомят полицията. Тъй като изчезването на Монтегю съвпаднало с това разкритие, групичката направила всичко възможно да възпрепятства разследването на събитието. Освен това са имали основания да подозират, че съществото е свързано по някакъв начин с експедицията на Уитлеси. Вероятно именно тези подозрения са причина за преместването на сандъците. Погледнато ретроспективно, ужасяващо недалновиден ход — тъкмо той ускори убийствата.

— Имате право, естествено — каза Фрок и придвижи количката си към бюрото. — Знаем, че съществото беше изключително интелигентно. Даваше си сметка, че би било заплашено, ако се разкрие присъствието му в музея. Предполагам, че е наложило контрол над естествено свирепата си природа като средство за самозащита. Когато се е озовало в музея, е изгубило надежда и от умопомрачение е убило Монтегю, когато го е видяло с археологическите образци и растенията. Но след това е станало изключително предпазливо. Знаело е къде са сандъците и е имало достъп до растението — или би го имало поне до изчерпването на опаковъчния материал. Използвало го е пестеливо, за да удовлетворява глада си. Естествено, хормоните в растенията били изключително концентрирани. И звярът ги е допълвал от време на време с лов. Плъхове, избягали от лабораториите котки… един-два пъти дори хора, залутали се прекалено дълбоко сред потайните кътчета на музея. Но винаги е полагало грижи да скрие жертвите си и така в продължение на няколко години останало неразкрито.

Той се размърда и количката изскрибуца.

— И в този момент сандъците били преместени и заключени в зоната за сигурност. Постепенно звярът огладнял, а след това освирепял. Яростта му срещу съществата, лишили го от растенията, се разраствала все повече и повече. При това самите те можели да му послужат като заместител, макар и недостатъчен, на онова, което му отнели. Изпаднало в умопомрачение, то започнало да убива.

Фрок извади носната си кърпа и изтри челото си.

— Но не изгубило напълно разсъдъка си — продължи той.

— Помните ли как скри трупа на полицая в изложбената зала? Независимо от събудената му кръвожадност, независимо от непреодолимата нужда от растенията, то знаело, че с убийствата излишно насочва вниманието върху себе си. Сигурно е имало намерение да отнесе и трупа на Борегард в леговището си. Вероятно не е имало възможност да го стори — изложбата беше прекалено отдалечена от обичайните му свърталища, — затова е скрило трупа. В края на краищата хипоталамусът беше основната му цел — останалото е било за него само месо.

Марго потръпна.

— Неведнъж съм се запитвал защо е влязло в изложбата — обади се Пендергаст.

Фрок вдигна показалеца си.

— Аз също. И мисля, че знам отговора. Господин Пендергаст, спомнете си какво още имаше в изложбата.

Агентът кимна едва забележимо.

— Разбира се. Статуетката Мбун.

— Точно така — продължи Фрок. — Изобразяваща самия звяр. Единствената му връзка с безвъзвратно загубената родина.

— Изглежда всичко сте проумели — обади се Смитбек. — Но ако Райт и Кътбърт са били наясно с това, откъде са знаели, че е свързано с експедицията на Уитлеси?

— Предполагам, че мога да отговоря на този въпрос — каза Пендергаст. — Те с положителност са узнали защо корабът, който е пренасял сандъците от Белем до Ню Орлийнс, се е забавил толкова дълго — вероятно по същия начин, по който го узнахте вие, Смитбек.

Смитбек видимо се притесни.

— Вижте, аз… — опита се да възрази той.

— Те също са прочели дневника на Уитлеси. И са чували легендите като всеки друг. А когато Монтегю — комуто било възложено проучването на сандъците — изчезва и в близост до хранилището е открита кървавата локва, не е била необходима кой знае каква прозорливост, за да се изясни всичко. При това — мрачно продължи той — Кътбърт до известна степен потвърди всичко това пред мен. Доколкото му беше възможно, разбира се.

Фрок кимна.

— Заплатиха ужасяваща цена. Уинстън и Лавиния са мъртви, а Ян Кътбърт е настанен в лечебно заведение за душевноболни… Трагедията е неизразима.

— Наистина — обади се Кавакита, — но не е тайна, че благодарение на нея сега сте най-вероятният кандидат за поста директор на музея.

„Веднага си го е помислил“ — каза си Марго.

Фрок тръсна глава.

— Не вярвам да ми го предложат, Грегъри. Щом прахът се уталожи, разумът ще надделее. Аз съм прекалено неудобен. А и директорският пост не ме привлича. Натрупал съм ужасно много материал за новата си книга и не искам да отлагам повече.

— Единственото, което Райт и останалите не знаеха — продължи Пендергаст — и което всъщност никой от вас не знае, е, че първото убийство не беше извършено в Ню Орлийнс. Аналогично убийство беше извършено в Белем — в склада, където се намираха сандъците, преди да бъдат превозени. Научих за него, когато разследвах извършените на кораба убийства.

— Това трябва да е била първата спирка на съществото по пътя му към Ню Йорк — каза Смитбек. И поведе Пендергаст към канапето. — В такъв случай, господин Пендергаст, това вероятно разбулва мистерията за случилото се с Уитлеси.

— Изглежда почти сигурно, че съществото го е убило — отговори Пендергаст. — Нали нямате нищо против, ако си взема едно парче от тази торта…

Смитбек задържа ръката му.

— Откъде знаете?

— Че е убило Уитлеси? Намерихме един сувенир в леговището му.

— Така ли?

Смитбек светкавично измъкна портативния си касетофон.

— Ако обичате, пъхнете го обратно в джоба си, господин Смитбек. Да, очевидно Уитлеси го е носел на врата си. Медальон с изображение на двойна стрела.

— Същият герб беше щампован върху дневника му! — възкликна Смитбек.

— Както и на бланката, на която беше написал писмото до Монтегю — добави Марго.

— Очевидно това е семейният герб на Уитлеси. Намерихме го в леговището. Всъщност парче от него. Защо звярът го е донесъл от Амазония никога няма да узнаем, но е тук.

— Открихме и други неща — обади се Д’Агоста, дъвчейки парче торта. — Между които и няколко от семенниците на Максуел. Този звяр е бил същински колекционер.

— Какви например? — попита Марго, докато се приближаваше към сводестия прозорец, за да огледа далечния пейзаж.

— Каквито не бихте очаквали. Комплект ключове за кола, голям брой монети и жетони за метрото, както и един красив златен джобен часовник. Открихме собственика, тъй като името му беше гравирано върху часовника, и той ни каза, че го е изгубил преди три години. Откраднали го от джоба му при посещение в музея. — Д’Агоста повдигна рамене. — Вероятно трупът на джебчията е един от неидентифицираните, когото така и няма да открием.

— Беше го закачило на верижката му на един пирон в леговището си — добави Пендергаст. — Харесвало е красиви вещи. Още един признак за интелигентността му, струва ми се.

— Всички вещи ли са от вътрешността на музея? — попита Смитбек.

— Доколкото сме в състояние да преценим — отговори Пендергаст. — Няма никакви доказателства, че съществото е можело — или е имало желание — да напуска сградата на музея.

— Никакви? — усъмни се Смитбек. — А какво ще кажете за изхода, към когото насочвахте Д’Агоста?

— Той го откри — отговори Пендергаст. — Просто имахте късмет.

Смитбек се обърна, за да зададе въпрос на Д’Агоста, и Пендергаст се възползва от възможността да стане и да се приближи към тортата.

— Много мило от ваша страна, че организирахте това събиране, доктор Фрок — обърна се той към професора.

— Спасихте живота на всички ни — отговори той. — Хрумна ми, че една малка торта е подходящ начин да ви пожелаем на добър път.

— В такъв случай имам опасения — добави Пендергаст, — че присъствието ми тук е неуместно.

— В какъв смисъл? — учуди се Фрок.

— Може би не напускам Ню Йорк завинаги. Управлението на нюйоркската ни служба възнамерява да направи кадрови промени.

— Искате да кажете, че отстраняват Кофи? — ухили се Смитбек.

Пендергаст тръсна глава.

— Горкият господин Кофи! — каза той. — Надявам се да хареса новата си работа във Вако. Така или иначе, кметът, който стана голям покровител на капитан Д’Агоста, изглежда ме смята за подходящ кандидат.

— Поздравления! — извика Смитбек.

— Все още не се знае — продължи Пендергаст. — А и май не съм сигурен, че предпочитам да остана тук. Макар че мястото не е лишено от известни предимства.

Той се изправи и се приближи до сводестия прозорец, пред който беше застанала Марго, загледана към река Хъдсън и веригата от зелени хълмове в далечината.

— Какви са вашите планове, Марго? — попита я той.

Тя го погледна.

— Реших да остана в музея, докато завърша дисертацията си.

Фрок се разсмя.

— Истината е, че аз не я пуснах да си тръгне — обяви той.

Марго се усмихна.

— Всъщност получих предложение от Колумбийския университет като професор от следващата година. Колумбийският университет е alma mater на моя баща. Така че очевидно се налага да завърша дисертацията си.

— Страхотни новини! — извика Смитбек. — Налага се да ги отпразнуваме довечера.

— Довечера?

— „Cafe des Artistes“15, седем часа — обяви той. — Вижте какво, принудени сте да дойдете. Ами че аз съм световноизвестен писател или поне скоро ще стана такъв! Шампанското ще се стопли — добави той и посегна към бутилката.

Всички се струпаха накуп, докато Фрок изваждаше чаши. Смитбек наклони под ъгъл бутилката към тавана и корковата тапа гръмна тържествено.

— За какво ще пием? — попита Д’Агоста, след като напълниха чашите.

— За моята книга — предложи Смитбек.

— За специален агент Пендергаст и спокойното му пътуване до дома — добави Фрок.

— За паметта на Джордж Мориарти — каза тихо Марго.

— За Джордж Мориарти.

Възцари се мълчание.

— Господ да ни благослови! — припя Смитбек.

Марго закачливо го сръга с лакът.