Рожби на разума

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

На няколко километра от Гетисбърг пътят свърши, нещо, което трябваше да очаквам, защото на мястото, откъдето заедно с Кети бяхме попаднали в тази страна, също нямаше никакъв път, а само една коларска пътека. Пътят за Болтимор, за Тейнитаун и всички останали пътища, навярно дори самият Гетисбърг, не бяха нищо повече от сценични декори за битката и щом човек напуснеше бойното поле, вече нямаше нужда от пътища.

След като пътят свърши, не се опитах повече да избирам посоката, а оставих коня да върви накъдето пожелае. В действителност нямаше никакъв смисъл изобщо да продължавам. Не знаех къде да отида, но все пак пришпорих коня. По някаква причина ми се струваше, че може би е добре да се отдалеча поне на известно разстояние ог Гетисбърг.

Докато яздех под звездите в меката лятна нощ, за пръв път от момента, в който бях попаднал в тази страна, имах възможност да поразмишлявам малко на спокойствие. Разиграх отново в съзнанието си всичко случило се, откакто бях напуснал магистралата и подкарал по виещия се път към Пайлът Ноб, и си зададох много въпроси за много неща, които бяха станали след това, но не открих задоволителен отговор на нито един от тях. Когато най-сетне го осъзнах, си дадох сметка, че търся отговори, които да се вместват в човешката ми логика, и разбрах, че това няма да ме доведе до верни изводи. Имайки предвид всичко, което знаех, нямаше причина да вярвам, че събитията, разиграли се около мен, се подчиняват на някаква логика. Стигнах до заключението, че единственото възможно обяснение трябваше да се изгради върху хипотезата на стария ми приятел.

Следователно съществуваше свят и аз се намирах в него, където силата-вещество (какъв ужасен термин!) на въображението се бе превърнала в основния материал, от който може да се създава материя, подобие на материя, или нова форма на материя. Помъчих се известно време да измисля определение, което да покрие особеностите на ситуацията и в което да намаля до разумни граници използването на „вероятно“ и „ако“, обаче това беше безнадеждна задача. Накрая условно нарекох света, в който се намирах, Страна на Въображението, и спрях дотук. Не беше най-достойното решение на проблема, но навярно по-късно някой щеше да изкове по-правилна дефиниция за това място.

Значи тук беше светът, създаден от всички фантазии, от всички вярвания, от всички приказки и народни предания, от всички творби и традиции на човечеството. В тази страна се разхождаха, дебнеха или спотайваха всички същества и се разиграваха всички събития, които непрестанно работещите мозъци на всички лекомислени древни и съвременни примати са си представяли. Тук (всяка нощ или само на Бъдни вечер) Дядо Коледа се носеше из небесата със своята шейна, теглена от елени. Тук някъде (всяка нощ или само в деня на Вси Светии) Ишабод Крейн караше изтощената си кобила да галопира по каменист път в отчаяно усилие да стигне магически мост, преди Конникът без глава да хвърли тиквата, която държи отпред на седлото си. Тук Дениъл Буун крачеше гордо през ливадите на Кентъки, преметнал дългата си пушка през рамо. Тук бродеше Сънчо и лукаво хилещи се същества изпълняваха лудешки танци по планинските върхове. Тук се разиграваше битката при Гетисбърг (отново и отново или само при специални случаи?), но не станалото в действителност сражение, а битка безкръвна, увенчана с ореола на величие и слава, каквато общественото съзнание през по-късни години си я представяше. Навярно и други битки, големи и кървави, изглеждаха велики заради значението си и още по-велики заради традицията. Ватерлоо и Маратон, Шайло и Аустерлиц, и някъде в бъдещето, когато щяха да се превърнат в история, безмислените, изпълнени с човешка агония боеве през Първата и Втората световни войни, в Корея и Виетнам. След някоя и друга година щяха да се появят, за да станат част от този свят, неща от знаменитото бурно време на двайсетте години — палта от миещи се мечки, джобни бутилки с алкохол и екстравагантни женски тоалети, както и гангстерите с автомати, скрити за удобство в калъфи на цигулки — дори може би вече се бяха появили.

Всичко, което човек може да си представи или си е представял много отдавна — цялата лудост и остроумие, цялата буфонада и жестокост, цялата лекомисленост и тъга, която хората от различните времена, като се започне от древния пещерен човек и се стигне до съвременния, са творялили в съзнанията си — беше събрано на това място.

Беше налудничаво, разбира се, ако се погледнеше рационално, от гледна точка на човешката логика, но ето че беше тук, навсякъде около мен. Яздех през местност каквато не може да се види никъде на Земята — приказен пейзаж, замръзнал под призрачната светлина на звезди, струпани в групи, коренно различни от съзвездията, които човек можеше да наблюдава от Земята. Свят на невъзможното, където разни бабини деветини се смятаха за закони, свят, лишен от каквато и да е логика, защото целият бе плод на въображението, непризнаващо никаква логика.

Конят продължаваше да върви напред, преминавайки към бавен ход на по-стръмните места и в лек уверен тръс, където пътят бе чист и равен. Главата ме понаболяваше малко и когато докоснах раната, по пръстите ми отново полепа кръв, но усетих, че започва да се образува коричка — изглежда тя заздравяваше нормално. Изобщо се чувствах по-добре, отколкото си представях, че бих могъл, и продължавах да яздя през замрялото поле под блясъка на звездите.

Очаквах всеки миг да срещна някого от странните жители на тази фантастична страна, но нито от тях не се появи. Най-накрая конят попадна на по-утъпкана пътека и премина изцяло в тръс. Километрите оставаха зад гърба ми и въздухът стана по-студен. От време навреме забелязвах в далечината населени места, които ми бе трудно да разпозная, въпреки че едно от тях доста ми заприлича на добре укрепен форт от типа на онези, който пионерите, тръгнали на запад, строили, когато си пробивали път към новите земи на Кентъки. Понякога на осеяната със звезди тъмнина блясваше далечна светлина, но нямаше как да разбера какво може да е това.

Изведнъж конят се закова на място и само благодарение на късмета си не излетях от седлото над главата му. Досега се бе движил в безгрижен тръс като щастливо люлеещо се конче и спирането му бе съвсем внезапно, без никакво предупреждение. Ушите му се наостриха и ноздрите му се разшириха, като че ли се опитваше да различи нещо в мрака отпред.

После изцвили уплашено и отскочи встрани от пътеката, изправи се на задните си крака и сетне се насочи в обезумял галоп право към гората. Задържах се на гърба му само защото се наведох и се вкопчих в гривата му. И добре че го направих, защото иначе ниските клони сигурно щяха да ми отнесат главата.

Сетивата на коня навярно бяха доста по-изострени от моите, защото чак след като бе напуснал пътеката и втурнал към гората, дочух хлипане, което премина в скимтенене, и долових миризмата на мърша. В същото време зад нас се разнесе силно пращене, сякаш някакво огромно, тромаво и ужасно същество бързо си пробиваше път към нас.

Както се бях вкопчил с всички сили в гривата на коня, си позволих да хвърля бегъл поглед назад и с крайчеца на окото си забелязах някакво отровнозелено с някаква странна форма същество да се движи по петите ни.

Внезапно и толкова бързо, че го усетих едва след като се случи, конят под мен изчезна. Изчезна така, сякаш никога не го е имало, и аз паднах право надолу полуприседнал, докосвайки земята първо с краката си, после се проснах по гръб. По инерция продължих да се пързалям по задник по горската почва още няколко метра. Така стигнах някакъв стръмен склон и се изтърколих чак до подножието му. Въпреки че бях потресен вътрешно и понатъртен и издраскан външно, но успях да се изправя на крака и да се обърна с лице към отровната зеленина, която си пробиваше път през гората след мен.

Знаех точно какво се бе случило, трябваше да го очаквам и да съм готов за него, но язденето на кон ми се бе сторило нещо толкова просто и обикновено, че изобщо не ми хрумна възможността в някой миг представлението със сцената от Гетисбърг да свърши. И ето че сега то бе свършило и там, на онези хребети и заоблени хълмове, оцелелите живи хора и проснатите тела, разпръснати по бойното поле, разбитото оръдие, изстреляните снаряди, бойните знамена и всички други неща, създадени и събрани за битката, просто бяха изчезнали. Представлението бе свършило, а актьорите и декорите бяха прибрани в складовете и тъй като конят, който яздех, беше част от този реквизит, също изчезна.

Оставен бях сам в тази малка долина със стръмни склонове сред гората, и щях да срещна лице в лице отвращаващата ме зеленикавост, която се носеше бясно по следите ми — зелен беше не само цветът й, но също и ужасният й мирис на загнило, който се носеше пред нея. Скимтенето вече беше по-силно и между нотките му се чуваше хлипане и зловещо цвърчене, от които душата ми се разтрепери. Докато стоях така вцепенен, обърнат да посрещна преследвача, най-накрая разбрах точно какво представляваше той — това бе създанието, измислено от Лъвкрафт, похитителят на света, съществото от митовете за Ктулху, онзи Старец, прогонен от Земята и сега върнал се, обзет от кръвожаден, страхотен глад, който го кара не просто да оглозга плътта от костите, а да парализира с неописуем ужас душата, живота и съзнанието на всеки, когото хване.

И аз изпитах този ужас — почувствах как ми настръхва косата, как ми се свива стомахът и как ме завладя слабост, от която ми прилоша и която ме превърна в нещо по-нисшо от човек. Но ме обзе също гняв и именно този гняв, сигурен съм, запази здравия ми разум. Оня проклет Съдия, помислих си, оня малък измамник, оня мръсен негодник! Той ме мразеше, разбира се — имаше право да ме мрази, защото го бях победил не само веднъж, а два пъти, като накрая му бях обърнал гръб и си бях тръгнал презрително, докато той, кацнал върху колелото на счупеното оръдие, се бе опитал да ме извика обратно. Но правилата си бяха правила, казах си, бях играл според тези правила, както той ги бе обявил, и сега по право трябваше да съм извън всякаква опасност.

Зелената светлина вече бе станала по-ярка — по-мъртвешка, отровнозелена, — но все още не можех да различа действителните очертания на нещото, което ме преследваше. Миризмата на костница беше по-силна и заседна на гърлото ми, запуши носа ми и се опитах да повърна, но не успях, а най-лошото от всичко бе тази непоносима воня.

Внезапно съзрях създанието, което се промъкваше към мен през гората — не особено ясно, тъй като черните силуети на дънерите накъсваха формата му и я разделяха на части. Видях обаче достатъчно, че да ме плаши до края на дните ми. Вземете огромна, подута крастава жаба, кръстосайте я с гущер, добавете малко от змия и ще имате съвсем, ама съвсем бегла представа. По-грозно нещо от това, просто не можеше да се опише.

Задавях се и ми се повдигаше, краката ми се подкосяваха от страх, а когато се обърнах да побягна, почвата се надигна изпод мен и ме захвърли по лице на земята. Стоварих се върху някаква твърда повърхност, като одрах лицето и ръцете си и почувствах, че в устата ми някакъв зъб се разклати от удара.

Вонята обаче бе изчезнала и беше по-светло, отколкото преди, светлината не беше вече зеленикава, и когато се изправих, видях, че гората също е изчезнала.

Забелязах, че съм паднал върху асфалт, и внезапен страх проряза съзнанието ми. Дали не беше писта на летище? Или свръхбърза магистрала?

Замаян от умора, огледах дългата асфалтова ивица.

Стоях точно по средата на автомагистрала. Но нямаше никаква опасност. Срещу мен не летяха коли. Автомобили, естествено, имаше, но те не се движеха. Просто стояха на място.