Рожби на разума

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Известно време не осъзнавах какво се е случило. Отначало се бях изплашил при мисълта, че се намирам по средата на високоскоростна магистрала. Веднага разпознах какво беше това — широките асфалтови платна, тревната ивица, която ги разделяше, тежката стоманена ограда, която се виеше от дясната страна във всяка от двете посоки на движение и отделяше платната от останалия свят. После видях спрелите автомобили и това също ме стресна. Една закъсала кола, паркирала встрани, извън асфалта, с вдигнат капак на мотора, не беше необичайна гледка. Но да видиш дузина или повече в същото положение беше нещо съвсем друго. А хора нямаше, никаква следа от хора. Навсякъде виждах само коли, някои от тях с вдигнати капаци. Сякаш изведнъж всички тези автомобили се бяха повредили и внезапно бяха спрели на магистралата. И това не бяха единствено колите в непосредствена близост до мен. Навсякъде по платната в двете посоки, докъдето ми стигаше погледът, стояха други неподвижни коли, някои от които представляваха само черни точки в далечината.

Едва тогава, след като възприех и осмислих факта, че колите са закъсали, до съзнанието ми достигна друг очевиден факт — нещо, за което би трябвало да се сетя веднага.

Отново бях на земята на хората! Вече не се намирах в онзи странен свят на Дон Кихот и на Дявола!

Ако не бях толкова шашардисан от колите, навярно щях да съм безкрайно щастлив. Но гледката ме смути толкова, че забравих всичко друго.

Отидох до най-близката кола и я огледах. На предната седалка лежаха пътна карта и куп туристически брошури, а в единия ъгъл на задната бяха натикани термос и пуловер. От пепелника стърчеше лула, докато ключовете явно бяха прибрани.

Надникнах също в някои от другите коли. Тук-там имаше оставен багаж, сякаш хората бяха отишли да потърсят помощ и възнамеряваха да се върнат обратно.

Слънцето вече се бе издигнало над хоризонта и въздухът взе да се постопля.

Надолу по пътя като тънка линия, замъглена от разстоянието, се забелязваше надлез, извил се в дъга над асфалтовите ленти. Навярно там имаше отклонение, което щеше да ми позволи да напусна магистралата. Тръгнах към него и дълго време вървях сред утринната тишина. Над горичката встрани от оградата на магистралата прелитаха птички, но не чуруликаха.

Значи отново си бях у дома, както и Кети, ако можех да вярвам на Дявола. „А къде ли е тя?“ — запитах се. Най-вероятно в Гетисбърг, вкъщи, на безопасно място. Обещах си, че веднага щом намеря телефон, ще звънна и ще проверя къде е.

Отминах редица закъсали коли, без да си правя труда да надникна в тях. Най-важното беше да се измъкна от магистралата и да намеря някой, който да ми каже какво става тук. Стигнах до знак, на който пишеше „70S“, и когато го видях, разбрах къде се намирам — някъде в Мериленд между Фредерик и Вашингтон. Дадох си сметка, че конят е изминал значително разстояние през нощта — в случай че географското разположение на онзи друг свят отговаряше на това в нашия.

На табелата, която указваше изхода от магистралата, беше изписано името на град, за какъвто никога не бях чувал. Поех уморено по водещото навън странично платно и там, където то се вливаше в тесен път, видях бензиностанция. Вратите й обаче бяха заключени — изглеждаше изоставена. Продължих да вървя, докато стигнах до някакъв малък град. Покрай бордюрите стояха коли, но иначе по улиците нямаше никакво движение. Влязох в първото заведение, което се изпречи на пътя ми, малко кафене, построено от бетонни панели, боядисани в болнавожълт цвят.

Край дългата маса в средата на помещението нямаше седнали никакви посетители, но някъде от сэседно помещение се дочу тракане на тенджери. В печката гореше огън и се разнасяше миризмата на кафе.

Отпуснах се на един стол и почти веднага се появи възпълна жена.

— Добро утро, сър — рече тя. — Много сте ранобуден.

Взе една чаша, напълни я от кафеварката и я постави пред мен.

— Какво друго ще обичате? — попита тя.

— Шунка с яйца — отговорих, — а ако ми дадете малко дребни, бих могъл да се обадя по телефона, докато ги приготвяте.

— Ще ви дам монети — отвърна жената, — но няма да ви свършат работа. Телефонът не работи.

— Искате да кажете, че е развален. Навярно някъде наблизо…

— Не, не това имам предвид — прекъсна ме тя. — Всички телефони не работят. Не работят вече от два дена, откакто спряха и колите.

— Видях колите…

— Нищо не работи — обяви жената. — Не знам какво ще стане с нас. Без радио, без телевизия. Без коли, без телефони. Какво ще правим, когато се свърши храната? Мога да взема яйца и пилета от някоя от фермите наоколо, но синът ми трябва да отиде до там с колелото си, за да ги вземе. Добре, че свърши учебната година. Какво да сторя обаче, когато ми свърши кафето, захарта, брашното и куп други неща? Няма камиони. И те спряха като леките коли.

— Сигурна ли сте? — попитах. — Имам предвид за всички коли. Сигурна ли сте, че са спрели навсякъде?

— За нищо не съм сигурна — отвърна тя. — Единственото, което знам, е, че от два дни не съм виждала кола да мине оттук.

— Но в това сте сигурна, нали?

— Да, напълно — потвърди жената. — А сега ще отида да ви приготвя закуската.

Това ли беше нещото, запитах се, което Дявола имаше предвид, когато ми каза, че разполагал с някакъв план? Когато го спомена там горе на Гробищния хребет, прозвуча просто като идея, която разработва, докато в действителност планът вече е бил пуснат в действие. Навярно всичко бе започнало веднага, щом колата на Кети бе преминала бариерата и се бе озовала в тъмния свят на човешкото въображение. Другите коли по магистралата просто бяха спрели, колата на Кети, обаче, бе прехвърлена на коларския път на върха на планината. Спомних си, че когато Кети се опита да я подкара, двигателят отказа да запали.

Но как е възможно да се постигне такова нещо? Как е възможно да се направи така, че всички коли да се повредят, да продължат по инерция до спиране, а след това двигателите им да не са в състояние да запалят?

„С магия — отговорих си, — най-вероятно с магия.“ Въпреки че, още като си го помислих, идеята ми се стори невъзможна.

Определено невъзможна в света, където седях и чаках жената да ми приготви закуска. Но навярно съвсем не толкова невъзможна в света на Дявола, където магията представляваше също такъв основен и общовалиден принцип като законите на физиката или химията в моя свят. Защото магията бе принцип, утвърден многократно в старите приказки, в древния фолклор, във фантастични произведения, каквито се пишеха дори до ден днешен. Едно време хората са вярвали в нея и в продължение на много, много години, както и днес, мнозина се отнасяха с внимание и съвсем не с пренебрежение към това старо вярване, понеже все още не желаеха да отхвърлят изцяло едновремешните поверия и в много случаи продължаваха донякъде да вярват в тях. Колко хора се отклоняват от пътя си, за да не минат под стълба? Колко все още изтръпват, когато видят черна котка да пресича пътя им? Колко носят скрито заешко краче или някой друг талисман, монета или малка глупава значка? Колко хора, когато им се удаде възможност, претърсват тревата, за да намерят четирилистна детелина? Навярно никое от тези неща не се вършеше преднамерено или се представяше само като шега, за да се оправдае неотговарящо на съвременните възгледи поведение. Но тези действия издаваха останал от времето на пещерите, вечен човешки стремеж да се предпази от лош късмет или черна магия, от зло око или с каквото и друго име да го назовете.

Дявола се бе оплакал, че простите безсмислени поговорки на хората създават много проблеми в неговия свят, който трябваше да ги смята за закони и принципи. И ако такива неща като „три пъти носи щастие“ действително важаха в света на Дявола, то със сигурност можеше да се приеме, че магията е действаща сила.

Но дори и да беше действаща сила там, нима бе възможно обхватът й да се разпростре и върху нашия свят, където принципите на физиката трябваше да вземат надмощие над магиите? Въпреки че, като се замислих над това, причините за цялата тази работа с омагьосването се кореняха в човека. Човекът го бе измислил и го бе предоставил на онзи друг свят, така че ако последният на свой ред го използваше срещу него, човекът просто щеше да си получи заслуженото.

Всичко това изглеждаше безмислено от гледна точка на логическия контекст на човешкия свят. Обаче колите, спрели по пътищата, неработещите телефони, смълчаните радиоапарати и телевизори му придаваха огромно значение. Колкото и да не вярва човек във възможностите на магията, ето че тук, навсякъде около мен, беше доказателството, че тя наистина съществува.

Бях попаднал на такова положение, което на всяка цена трябваше да си обясня. Ако никакви коли не вървяха, ако никакви влакове не можеха да се движат, ако всички комуникации бяха прекъснати, само след още няколко дни страната щеше да се окаже в бедствено положение. Без транспорт и съобщения икономиката на цялата нация щеше внезапно да рухне. В много от големите градове храната нямаше да стига, като настъпването на този момент се ускоряваше от безразсъден стремеж към запасяване. Хората щяха да са гладни и озверели тълпи щяха да се втурнат да търсят храна навсякъде.

Дори сега, според мен, трябваше да се забелязва началото на паниката. Пред лицето на неизвестността и при липсата на свободния поток на информация ще се появят какви ли не спекулации и слухове. След ден-два, подхранвана от тези слухове, ще настъпи абсолютна и пълна паника.

На нашиия свят вероятно бе нанесен удар, от който, ако не се намери верен отговор, той може и да не се оправи. Съвременното общество представлява фин и сложен механизъм, който функционира до голяма степен благодарение на бърз транспорт и мигновени комуникации. Издърпайте изпод краката му тези два основни блока и цялата му крехка структура може да се сгромоляса. За не повече от месец нашата горда обществена формация ще изчезне и човекът отново ще стане варварин, като хищни скитащи банди ще търсят такива места, където да намерят препитание.

Бях открил един отговор на въпроса какво бе станало, но определено нямахпредстава какво може да се направи в случая. Като поразмислих, разбрах, че дори отговорът, с който разполагах, е безполезен. Никой нямаше да ми повярва и много вероятно бе също да не ми се даде даже възможност, да убедя слушателите в правотата на думите си. При сегашната ситуация положително ще възникнат куп налудничави обяснения и моето ще е само едно от тях — също толкова налудничаво.

Жената подаде глава от кухнята и рече:

— Не съм ви виждала наоколо. Сигурно не сте тукашен.

Кимнах.

— Сега има много чужденци в града — продължи тя. — Дойдоха от магистралата. Някои от тях идват доста отдалеч, а няма как да се върнат у дома и…

— Железниците трябва да работят.

Тя поклати глава.

— Не съм сигурна. Най-близката гара е на трийсет километра оттук и чух някой да казва, че влаковете също не се движат.

— А къде точно се намирам? — попитах.

Жената ме изгледа подозрително.

— Струва ми се — рече тя, — че много неща не знаете.

Не й отвърнах, тя почака и най-сетне отговори на въпроса ми.

— Вашингтон — добави накрая — е на петдесет километра оттук по пътя.

— Благодаря — кимнах й.

— Доста дълъг и тежък поход, особено в ден като този — каза жената. — Ще е бая жежко чак до вечерта. Да не възнамерявате да изминете пеша целия път до Вашингтон?

— Обмислям тази възможност — отвърнах.

Тя вдигна рамене и се прибра в кухнята.

Вашингтон е на петдесет километра, а на колко ли е Гетисбърг? На сто или повече? Освен това не бях сигурен, че Кети ще е Гетисбърг.

Запитах се къде ли е — във Вашингтон или в Гетисбърг?

Във Вашингтон имаше хора, които трябваше да научат, които имаха право да научат онова, което щях да им кажа, въпреки че най-вероятно нямаше да ме изслушат. Имаше хора, някои на доста високи постове, които ми бяха приятели, и други, които ми бяха добри познати, но ще се намери ли някой между тях да ме изслуша? Представих си разговора с неколцина и реших, че никой от тях няма да ме вземе на сериозно. Първо, те не можеха да си го позволят; не можеха да се изложат на присмеха, с който щеше да се посрещне фактът, че изобщо са ми повярвали. Бях убеден, че във Вашингтон няма да постигна нищо друго, освен да си ударям главата в каменни стени.

Давайки си сметка за тези евентуални резултати, всичко ми подсказваше, че трябва да намеря Кети колкото е възможно по-бързо. Ако светът бе изправен пред крах, двамата трябваше да бъдем заедно, когато рухне. Кети беше единственият човек на земята, знаещ всичко онова, което знаех и аз. Тя беше единственият представител на човешката раса, който би разбрал душевните ми терзания — единственото същество, което би ми съчувствало и би пожелало да ми помогне.

Макар да не ставаше дума просто за съчувствие и помощ, а да имаше нещо повече от разбиране. Спомних си топлината и уханието на тялото й в ръцете ми, щастливото й лице, когато погледна нагоре към мен осветено от огъня на вещицата. „След толкова много години — помислих си, — след много други жени в странни и далечни земи, тук най-накрая бях открил Кети.“ Бях се върнал в градчето, където бях прекарал детството си, без да съм уверен, че постъпвам правилно, без да съм сигурен какво ще намеря, и там бях открил Кети.

Жената се появи с чиния с яйца и шунка и аз се заех със закуската.

Докато се хранех, в съзнанието ми се прокрадна една странна и адски натрапчива мисъл и постепенно ме обзе целия. Опитах се да се отърся от нея, защото беше лишена от смисъл. Но колкото повече се опитвах да я отхвърля, толкова повече се вкопчваше в мен — убеждението, че ще намеря Кети не в Гетисбърг, а във Вашингтон, пред оградата, опасваща Белия дом, където ще храни катеричките.

Спомних си, че бяхме говорили за катеричките през онази вечер, когато я бях изпратил до дома й; опитах се да се сетя какво ни беше навело на тази тема и за какво си бяхме приказвали във връзка с нея. Обаче не можех да си спомня друго, освен че бяхме говорили за катеричките, и бях съвсем сигурен, че в приказките ни не бе имало нищо, което да породи сегашното ми странно хрумване. Независимо от всичко продължавах да изпитвам безсмисленото твърдо убеждение, че ще открия Кети край Белия дом. А после, отгоре на всичко, ме обзе паника. Трябваше да стигна колкото се може по-бързо до Вашингтон, за да не изпусна Кети.

— Господине — прекъсна мислите ми жената зад тезгяха, — как сте си одрали така лицето?

— Паднах — отговорих й.

— Имате страшна рана отстрани на главата — забеляза тя. — Изглежда възпалена. Трябва да отидете на лекар.

— Нямам време — рекох.

— Старият доктор Бейтс живее съвсем наблизо — каза жената. — Едва ли има много пациенти и няма да ви се наложи да чакате. Не е голям хирург, но сигурно ще се справи с разцепената ви глава.

— Не мога — отвърнах. — Трябва да отида колкото се може по-бързо във Вашингтон. Нямам време за губене.

— В кухнята имам шишенце с йод. Мога да ви измия раната и да й сложа малко от него. Навярно ще намеря някоя чиста кърпа за чинии, за да ви превържа. Не бива да ходите така навън, защото може да се замърси и разлюти.

Понаблюдава ме още известно време, докато се хранех, накрая заяви:

— Няма да е голям проблем, господине. Освен това знам как да го направя. Едно време бях медицинска сестра. Нещо трябва да не ми е било наред в главата, за да зарежа такава работа и да държа тая дупка тук.

— Споменахте, че синът ви имал колело — обадих се аз. — Той би ли ми го продал?

— Е, откъде да знам — каза жената. — Раздрънкано е и не струва много, но на него му трябва, за да ми носи яйцата.

— Ще му дам добра цена — предложих.

Тя се поколеба, после отвърна:

— Ще го попитам. Но можем да поговорим за това и в кухнята. Трябва да намеря йода. Не мога да ви пусна да си тръгнете оттук в такова състояние.