С ухо на земята

Шеста глава

Когато Хари слезе в Парадайз Сити, на летището го чакаше ролса с Тото зад волана. Малкият японец беше като зашеметен. Щом Хари го попита за Лайза, той само поклати глава и промърмори:

— Лошо, лошо, лошо.

И това беше всичко, което Хари разбра от него.

Ролсът спря пред къщата и Хари изтича по стълбите. В алеята видя паркирани пет полицейски коли. А когато влезе във фоайето, то му се стори пълно с униформени и цивилни полицаи.

Капитанът от полицията Фред Таръл излезе от всекидневната и му се представи. Това не беше необходимо, защото Хари беше виждал често капитан Таръл на игрището за голф и беше чувал за него, че е високо квалифициран и надежден полицейски служител. Щом влязоха двамата във всекидневната, Таръл каза:

— Обирът и убийството са станали между единадесет вечерта и три часа сутринта. Това е най-близкото, което медицинската експертиза може да определи.

Хари седна. Все още се намираше в шок. Докато си палеше цигара, ръцете му трепереха.

— Как е станало?

— Доста загадъчни обстоятелства. Таръл приседна в един фотьойл. — В момента, мистър Луис, се опитваме да установим дали не е работа на някой вътрешен човек.

Хари настръхна и го погледна:

— Какво, по дяволите, искате да кажете!

— Всички от вашата прислуга са заподозрени в момента — тихо каза Таръл. — Проверихме всички врати. Ключалката на парадната врата, страничната врата и тази към вътрешния двор са сигурни и никой не ги е пипал. Един прозорец във вашия кабинет беше отворен. Изглежда е отворен, за да ни насочи, че убиецът е влязъл оттам, но ние сме убедени, че е отворен отвътре.

— Но никой от прислугата не би могъл.

— Почакайте за момент. Откога работи при вас медицинската сестра Хелгар?

— Но това е невероятно. Хелгар беше всеотдадена на съпругата ми.

— Откога работи тук.

— Откакто жена ми претърпя злополуката — две години.

— Има и друг малък проблем, мистър Луис. Сейфовете „Райсън“ са абсолютно обезопасени срещу обир. Аз познавам добре тези сейфове. Кой друг, освен вас знаеше как да го отвори и да обезвреди сигналното устройство.

— Жена ми, разбира се, и… Хелгар.

— Японецът или някой друг от прислугата?

— Не.

Таръл кимна.

— Сейфът е намерен отворен, когато Хелгар е открила убитата. Нали разбирате какво имам предвид. Това е много специален сейф. Който го е отворил, трябва да е знаел къде са скрити тайните бутони. Вече ги проверихме заедно с местния представител на фирмата „Райсън“ Хакет. Единствените, които биха могли да отворят сейфа, са Хакет, техникът, който го е поставил, вие и Хелгар. Сега проверяваме Хакет и техника. Ние ги познаваме добре. И двамата са първокласни специалисти и са категорично извън подозрение. — Таръл подръпна мустаците си. — Оставате вие и Хелгар. Вие сте били във Фриско, така че остава Хелгар.

— Не е тя. Хелгар не може да направи това — рече Хари. — Тя обожаваше Лайза?

Таръл повдигна масивните си рамене.

— От нещата, които чух за Огърлицата на Есмалди, ми се струва, че тя би могла да бъде много голямо изкушение.

Хари скочи на крака.

— Оставям тази работа на вас, капитане. Сега бих искал да видя съпругата си.

Таръл го погледна и отрицателно поклати глава.

— Не бих ви посъветвал да го правите, мистър Луис.

Знам какво чувствате, но не трябва да правите това. Хелгар я идентифицира. Картината е потресаваща. Това е едно много брутално, варварско убийство. Убиецът е ударил съпругата ви с малка бронзова статуя, която, както разбрах, е стояла във фоайето. Нанесени са няколко удара. Убиецът е целял смъртта й. Това не е гледка, която бих ви препоръчал.

Хари пребледня.

— Да… — изглеждаше така, като че ли всеки момент ще повърне. — Извинете ме. Ако ви потрябвам, аз съм в кабинета си — и той напусна стаята с бавни и несигурни крачки.

Веднага щом Хари излезе, в стаята влезе Фред Хес, шефът на отдел „Убийства“, нисък, пълен мъж със студени очи и рязък поглед.

— Нищо, шефе — рече той с тон, изразяващ погнуса. — Никакви отпечатъци от пръсти, никакви следи. Доктор Горли каза, че по убиеца трябва да са останали петна от кръв. Прегледах стаята на Хелгар — нищо. Прегледахме стаите и на останалите от персонала, и там — нищо. И въпреки това аз съм готов да се обзаложа, че това е работа на вътрешен човек. Отвореният прозорец го доказва. Защото без съмнение е отворен отвътре.

— Освен ако не е направено нарочно, за да ни убеди, че е работа на вътрешен човек — каза Таръл замислено.

Хес се почеса по главата.

— Да-а. Тогава как е влязъл убиецът? Освен това е знаел как да отвори сейфа. Какво мислиш за Луис?

— Той е бил във Фриско. Има желязно алиби.

— Да, но той има голяма полза от случилото се. Наследява милиони. Може да е наел някого да извърши убийството. Може да му е дал ключа на входната врата и да му е казал как се отваря сейфа.

Таръл помисли върху това и кимна утвърдително.

— Има нещо в това, Фред. Да. Ако Хелгар не е извършителят, то Луис е основният ни заподозрян. Хайде да поразровим в миналото му.

С изражение на доволство върху лицето мисис Лоуенстейн отпи от горещия лимонов сок с вода. След две седмици тя щеше да напусне клиниката, доволна и щастлива, че е свалила голяма част от излишната мас на старото си и изхабено тяло. Включи радиото, за да слуша новините в девет. Когато чу, че Лайза Луис е убита, че абсолютно сигурният сейф „Райсън“ е отворен и Огърлицата на Есмалди е открадната, тези новини така я шокираха, че няколко минути лежа неподвижна в леглото си. Дишаше с усилие и беше неспособна да мисли за каквото и да било. Тя никога не беше харесвала Лайза, но случилото се беше толкова ужасяващо, че тя се чудеше дали да не позвъни на Хари (когото също не харесваше), за да му поднесе съболезнования. Реши да не го прави. Но как са могли да разбият сейф „Райсън“?

Кръвта нахлу стремително в главата й. Щом са могли да разбият сейфа на Лайза, значи биха могли да разбият и нейния собствен сейф.

Тя грабна телефонната слушалка и набра номера на своята резиденция.

След няколко секунди Бейнс, икономът, й отговори.

— Бейнс? Чу ли за мисис Луис? Моите бижута на мястото ли са?

Бейнс току-що бе привършил с доста обилната си закуска и този въпрос му се стори крайно досаден и абсурден.

— Разбира се, госпожо! Вашите бижута са в сейфа.

— Знам това. Но и огърлицата на мисис Луис е била в сейфа, а е изчезнала! Бейнс, иди до сейфа да провериш! Отварял ли си го, откакто аз съм тук?

— Разбира се, че не, госпожо.

— Тогава веднага иди да провериш! Аз ще чакам на слушалката.

— Добре, мадам. — В своя тон на сподавено недоволство Бейнс успя да изрази отчасти своето отдавнашно мнение, че госпожата е истерична стара глупачка.

Четири минути по-късно, точно когато търпението на мисис Лоуенстейн се изчерпи напълно, Бейнс се върна на телефона. Гласът му звучеше колебливо и отчаяно.

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, госпожо, но бижутата ви са изчезнали.

— Всичките ли? — изкрещя мисис Лоуенстейн.

— Страхувам се, че да, госпожо.

— Повикай полицията! Идвам веднага.

По същото време мисис Алек Джаксън, известен в миналото датски топмодел с все още запазена фигура, въпреки петдесет и двете си години, слушаше по радиото новините в пет часа, седейки на палубата на семейната яхта, закотвена в пристанището на Маями.

— Алек, чу ли това? — запита тя и спря транзистора.

Съпругът й, як шейсетгодишен мъж, който пиеше уиски на закуска, откъсна очи от финансовата колона на „Маями Таймс“ и я погледна намръщено.

— Какво да съм чул?

— Никога нищо не слушаш. Лайза Луис е била убита, а огърлицата й била открадната.

Джаксън остави вестника си и подсвирна с уста.

— Убита ли? Я виж ти! Не е чак толкова лошо, за Хари. Ще наследи всичките й пари.

— Алек! — Мона Джаксън беше възмутена. — Ти можеш ли да мислиш за нещо друго, освен за пари? Как не те е срам!

Джаксън направи примирителен жест с ръце:

— Не го взимай толкова навътре. — Знаеш, че е вредно за тебе.

— Крадците са разбили сейфа й. Той е същият като моя. Щом са могли да го разбият, значи биха могли да откраднат и моите бижута!

— О, за Бога! Нищо не се е случило на дрънкулките ти. — Джаксън се пресегна за чашата си. — Представи си само как Хари ще прибере всичките пари. Това са милиони. Удари кьоравото това момче.

— Как можеш да бъдеш толкова безсърдечен! Горката Лайза е убита!

— О, Мона, я по-спокойно. Много добре знаеш, че ти я мразеше. Нали само преди две вечери ми каза, че била двулична кучка.

— Алек, ти си отвратителен! Искам веднага да се обадиш по телефона на Дейвид Хакет и да му наредиш да провери сейфа и бижутата ми. Да видим дали са още там.

Джаксън зяпна в изненада.

— Разбира се, че са там! Къде да са?

— Ще се обадиш ли на Дейвид Хакет, или аз трябва да го направя?

Понеже позна по изражението на лицето й, че за него няма да има спокойствие, докато не се обади, Джаксън стана, мърморейки недоволно.

— Женски работи — възкликна горчиво той. — Дейвид ще си помисли, че нещо съм мръднал.

— Не ме интересува ни най-малко какво ще си помисли. Кажи му да отиде вкъщи, да отвори сейфа и после да се обади отново.

Джаксън пресече кея и отиде до най-близката телефонна кабина. Малко се поколеба, преди да набере номера на Дейвид Хакет — търговски директор на „Сейфове Райсън“. Двамата мъже играеха заедно голф почти всеки уикенд и бяха доста добри приятели.

— Дейвид, Алек се обажда — каза в слушалката Джаксън. — Извинявай, че те безпокоя, старче, но Мона чула за обира на Лайза Луис. Тя иска да отидеш до къщи и да провериш сейфа й, да видиш дали са си на място проклетите й бижута. Би ли го направил?

Последва дълга пауза, преди Хакет да заговори.

— О, разбира се. Веднага ще отида. Надявам се всичко да е наред.

Джаксън се сепна в изненада.

— Какво искаш да кажеш с това „надявам се всичко да е наред“?

— И без това ще прочетеш утре за това във вестниците, така че мога да ти кажа още сега. Още един от нашите сейфове е бил разбит. Този на мисис Лоуенстейн. Обрали са всичко. Един Господ знае как са го отворили.

— Страхотна новина. Ако я съобщя на Мона, направо ще хвърли топа. Виж какво, Дейвид, моля те, иди до нас колкото можеш по-бързо. Обади ми се веднага. Ще чакам до слушалката. — Той продиктува номера на кабината. — Старче, да знаеш, ако са изчезнали бижутата на Мона, не знам как ще се живее с нея отсега нататък.

— Ще ти се обадя колкото мога по-скоро.

Джаксън си поръча двойно уиски със сода и седна да чака. След час и половина Хакет се обади. Гласът му звучеше глухо и сковано.

— Много ми е неприятно да ти го съобщя, Алекс, но вие сте обрани. Всичко от сейфа е откраднато.

Джони излезе на терасата. Беше намъкнал панталони до коленете и размъкната риза с дълги ръкави, за да скрие драскотините по ръцете. Косата му беше разрошена и определено имаше нужда от избръсване. Както изглеждаше, така се и чувстваше — като парцал.

Щом го видя, Марта се сниши на стола си и изпищя истерично.

— Махай се, мръсен убиец!

— Млъкни! — изсъска й Джони. Погледът му беше още мътен, нервна тръпка премина през устните му.

— Не съм го направил аз! Вкарай най-сетне това в тлъстата си кратуна. Чу ли? Не съм го направил аз.

— Ти си лъжец — изкрещя Марта. — Ти искаше да вземеш тази огърлица и правеше планове как да ни измамиш. Тя те е хванала, докато си отварял сейфа, и ти си я убил! Жесток убиец! Гаден кучи син!

Хенри рязко я прекъсна.

— Марта, моля те! Нека аз да говоря с Джони.

— Какво има да говориш с него! Той ни вкара в такава беля! Убиец! По-добре никога да не го бях виждала! — Тя покри лицето си с ръце и се разрида с тежки, мъчителни стенания.

Джони дойде до мястото, където седеше Хенри и застана прав до него.

— Аз не съм го направил! — повтори той този път с неуверен глас. — Бях с една жена през цялата нощ. Попитайте Джилда. Тя я видя. Онази жена, която ме фиксираше. Ние с Джилда се скарахме и тя си тръгна. Тогава онази жена ме заведе в дома си.

Хенри погледна Джилда, която стоеше зад Джони, бяла като платно. Тя кимна утвърдително.

— Коя е тази жена? — попита Хенри.

— Името й е Хелън Буут… Богата нимфоманка. Мъжът й е в Ню Йорк по работа. Тя ме свали. Бях в нейната къща почти до четири сутринта — каза Джони. — Тя е луда жена. Удари ме и ме изподра. Кръвта, която Марта видя по мене, беше моята собствена.

— Той лъже! — изкрещя Марта. — Не му вярвам и една думичка! Той е откраднал огърлицата и е убил онази жена!

Хенри попи потта от лицето си с копринена носна кърпа и погледна Джони:

— Тази случка ли ще разкажеш на полицията, ако те попитат?

— Защо не? Това е истината.

— Мислиш ли, че една богата, омъжена жена ще потвърди такава история?

Джони се строполи на един стол. Краката като чели му изневериха.

— Кълна се, че това е истината!

— Аз ти вярвам — каза Джилда и сложи ръка на рамото му. — Вярвам ти, Джони!

— Вярвай му, малоумна глупачко! — избухна Марта. — Предупреждавах те да се държиш далече от него, казах ти, че е опасен. А сега ни вкара в беля!

— Ако не си затвориш дебелата уста, аз ще ти я затворя! — Джони крещеше вбесен.

— Така, така! Точно така. — Марта беше преминала в истеричен фалцет. — Давай, убий и мене, както си убил онази жена.

— Стига! — отсече властно Хенри. — Сега ме слушайте внимателно. Всички сме в ужасна беда. Аз вярвам на Джони. Не мисля, че той е убил онази жена, но това не ни помага много. Не можем да направим нищо друго, освен веднага да се махнем оттук. Парите са у нас. Трябва да се разделим и да изчезнем веднага.

Джони погледна изплашеното, бледо като на смъртник лице на стареца и поклати отрицателно глава.

— Не трябва да се поддаваме на паниката. Наели сме тази вила за още две седмици и наемът е платен. Ако изчезнем сега, веднага ще си навлечем подозрения. Това не е начин да се измъкнем от положението. Трябва да измислим нещо по-добро. Аз не съм убил онази жена, но, все пак някой го е направил. Някой, който при това е знаел как да отвори този толкова труден сейф. Ние трябва да намерим този някой, убиеца. — Той спря и след кратка пауза продължи. — Ако ченгетата ме хванат, ще ми лепнат обвинение за убийство, но вие тримата също ще загазите. Ние сме в един кюп, независимо дали това ви харесва или не. Така че по-добре да не мърдаме оттук. — Той вдигна ръка, щом забеляза, че Марта се готви да каже нещо. — Ти мълчи! Трябва да разбереш, че дори и да заподозрат, че ние сме го направили, не могат да го докажат. Дори само за да ни арестуват, им е нужно някакво доказателство, а ние знаем, че не сме оставили абсолютно никакви следи или отпечатъци от пръсти. Трябва да бъдем спокойни. Ако побегнем сега, те ще побегнат след нас. Ще стоим тук през следващите две седмици, ще се правим на курортисти, ще си живеем небрежно и аз ви давам деветдесет и девет процента гаранция, че ченгетата дори няма да ни разпитват. Но трябва на всяка цена да изнесем парите оттук. Ако ченгетата претърсят къщата и намерят толкова пари, подозрението ни е в кърпа вързано!

— Аз заминавам! — размърда се решително Марта. — Вземам своите пари и тръгвам!

— Никъде няма да ходиш! — изкрещя й властно Джони. — Ще оставиш парите си в сейф в банката и ще стоиш тук.

— Да, наистина — обади се Хенри. — Ако побегнем веднага, Марта, наистина ще загазим. Сега го разбирам. Единствената ни надежда е да блъфираме. Джони е нрав.

Марта се разплака и заговори, подсмърчайки тъжно.

— Тоя кучи син развали една от най-хубавите закуски в живота ми.

Джони отвърна отегчено погледа си от нея.

— Веднага щом банката отвори, ще сляза в града с парите.

— Няма да пипаш моя дял! — изкрещя Марта. — Да не мислиш…

— О, млъквай! — Джони почти стана, после се облегна обратно на стола си и погледна Хенри:

— Знаеш какво имам предвид? Мисля, че съпругът на онази жена го е направил. — При такова наследство — куп милиони. Освен това кой друг, освен нас знае как да отвори тоя сейф?

— Това не ни е много от полза — отбеляза Хенри.

— Може и да е. Аз ще наблюдавам този тип. Заслужава си да се похарчат малко пари за това. Ще наема няколко частни детективи да го следят. Сами няма да се справим. Нужна е професионална ръка.

— Слушайте! — каза рязко Джилда.

Чуха звук от кола, приближаваща с бърза скорост по шосето.

Джони скочи на крака. Мускулите на лицето му се стегнаха като струни.

— Не биха могли да ни открият толкова бързо! Това е абсурд.

Той отиде до парапета, за да погледне входната алея. Сърцето му подскочи, когато видя голяма черна кола, която пропълзя през отворената порта и спря пред входната врата. Там той я изгуби от поглед.

Обърна се към останалите и дори плътният слънчев тен не можеше да скрие бледността на страните му.

— Може и да са ченгетата — каза той. — Ако намерят парите…

Чуха звънеца на входната врата. Чуха как Фло отвори вратата и как почти извика от изненада. Джони тъкмо беше тръгнал да влиза в къщата, когато го пресрещна Аби Шулман и неговият черен великан Джъмбо.

Неочакваното появяване на Аби стресна и четиримата домакини. Лицето на Аби, което имаше цвят на гранясала мас, се беше лъснало от пот. Той мина през цялата тераса и постави едно куфарче на масата.

— Връщам ви стоката! — каза той, като повиши гласа си. — Искам си обратно парите! Разбирате ме, нали! Сто хиляди. Искам ги веднага.

Последва дълга пауза, в която Хенри и Марта се спогледаха. Никой от двамата не знаеше какво да каже. Тогава Джони излезе няколко крачки напред. Лицето му беше абсолютно хладнокръвно, решителни пламъчета проблясваха в очите му.

— Аби, да не си полудял? — каза той. — За какви пари говориш? И за каква „наша стока“ става дума?

— Не ги искам! Чух новините в шест часа. Това е убийство. Не си цапам ръцете с такова нещо. Сделката отпада! Върнете си ми парите!

— Каква сделка? Какви пари? За какво, по дяволите, говориш? Не сме правили никакви сделки с тебе, Аби. — Гласът на Джони беше тих и спокоен. — И за какво убийство става дума?

— Не можеш да ме заглавичкаш с тия приказки — изсумтя Аби. — Тая стока — той побутна куфарчето — е нагорещено желязо. Никой няма да я пипне. И аз няма де я пипна! Искам си парите обратно.

— Какви пари? Не разбирам.

Аби се беше втренчил враждебно в Джони.

— Не се опитвай да ме баламосваш, сополив негодник. Аз съм в този бизнес много отдавна, още преди баща ти да си е бил наумил да те прави. Не можеш да ме баламосаш. Ето ви стоката. Не ме е грижа какво ще правите с нея. Вие трябва да ми върнете парите.

Джони си взе една цигара от кутията на масата и започна да я пали. Джилда го наблюдаваше зорко и забеляза, че ръцете му бяха напълно сигурни.

— Прощавай, Аби, но няма да стане. Ти купи стоката и тя е твоя. Сега изчезвай — каза Джони.

— Това ли е последната ти дума? — каза Аби. Внимавай, момче. Ще сглупиш много.

— Казах ти, изчезвай и си вземи черната маймуна.

— О’кей, сега аз ще ти кажа нещо. Зарязвам тия неща тука. Няма да се оставя да ме хванат с тях. Тая стока си е чист динамит. Има едно нещо, което никога няма да се оставя да ми се случи, и то е да ми лепнат обвинение за убийство. Толкова е важно за мене да не си го навлека, че съм готов дори да се простя със сто хилядарки в този миг. Но знаеш ли какво се готвя да направя, копелдако нахален. Ще ти кажа какво се готвя да направя. Щом изляза оттук, ще звънна едно телефонче на ченгенцата, анонимен сигнал, нали знаеш. Ще им кажа кой е откраднал Огърлицата на Есмалди и кой е убил Лайза Луис. Ще им кажа също кой е свил бижутата на Лоуенстейн и Джаксън. Като ви се убият у главата една сюрия упорити ченгета, ще те видя тогава как ще ми прехвърлиш вината. Бижутата не са у мене. Те са си у вас. Не можете по никакъв начин да докажете, че са били у мене. Или си мислиш, че ще можеш да баламосваш седем-осем яки полицаи, които ще те разпитват с часове, и сигурно ще ти сменят нафуканата физиономия с някой и друг удар по белите зъбки. Ако мислиш, че ще можеш да го направиш, добре, задръж си моите пари, но ако мислиш, че няма да успееш, върни ми ги!

— Ченгетата нямат никаква улика срещу нас — каза Джони. — Стига си блъфирал, Аби! Откажи се!

— Нямат никаква улика, така ли? — Аби се ухили и показа малките си жълти зъби. — Ами като разберат, че някога си работил за „Сейфове Райсън“. Ще открият после, че имаш досие за нанесен побой, а също и затворническо досие. Ще разберат, че Марта е била на топло пет години за обир на бижута, а Хенри — таман петнадесет годинки. Как си представяш тази тромава баба да издържи многочасовите разпити в полицията или Полковника, подложен на това изпитание. А представяш ли си ти, кораво момче, за каквото се мислиш, да издържиш побоищата на полицаите, докато те разпитват? Хич не блъфирам, млади приятелю. Искам си парите или хващам телефона.

Безсилна злоба проблесна в очите на Джони.

— Можех да те убия. Аби, и тая черна маймуна също. Защо не го направих?

— Хайде де, опитай! — захили се Аби. — Нямаш изход. Къде са парите ми?

Джони притисна силно цигарата си в пепелника. Мълча няколко секунди, разкъсван от колебания, после погледна Хенри и каза:

— Дай си му скапаните еврейски пари!

Около обяд, когато и последните служебни лица тъкмо напускаха резиденцията на семейство Луис, един лъскав кадилак спря пред парадния вход и от него слезе адвокатът на Лайза, Уорън Уейдман. Той се размина по стълбите с няколко детективи, без дори да ги погледне. Уорън Уейдман смяташе полицаите за нещо като слуги на обществото: хора, които служат за определена цел, но нямат никакво значение. Шефът на полицията Таръл, с когото той си имаше приказка, беше спечелил трудно тази привилегия.

Уорън Уейдман беше висок и едър мъж с осанка и изражение на човек, силно привързан към луксозния живот. Елегантният тъмен костюм се допълваше от черна вратовръзка, която секретарката му спешно беше доставила, за да смени сребристосивата, с малка червена конска глава в центъра. Когато не беше зад бюрото си, Уейдман можеше да бъде намерен или в някой суперлуксозен ресторант, или на хиподрума.

Тото го познаваше добре и веднага го поведе към кабинета на Хари. Почука и отвори вратата.

Уейдман влезе и видя Хари, отпуснат в огромен фотьойл, с димяща цигара в ръка и чаша уиски до лакътя.

Откакто новината се беше разнесла, телефонът не преставаше да звъни. Всички, така наречени, приятели на Лайза искаха да поднесат съболезнования. Приятелите на самия Хари също звъняха. Отсега нататък той беше един от най-богатите хора на света. Накрая не можеше да издържа повече и поръча да прехвърлят всички разговори в офиса. Не го беше грижа как ще се оправя мис Бърнстейн с внезапната телефонна атака. Когато й съобщи какво я чака, гласът й му прозвуча истерично и той твърдо реши, че първото нещо, което ще направи, щом нещата се уталожат, е да се отърве от нея. Тази мисъл му донесе известно задоволство, но все още не се беше отърсил от шока и се чувстваше отвратително.

Не можеше да повярва, че Лайза е в спалнята си мъртва и ужасно обезобразена. Таръл му беше казал, че е по-добре да не влиза. Той никога не беше обичал Лайза, но му беше жал за нея. Да умре по този жесток начин, мислеше си той. Какъв ли е този хладнокръвен главорез, който се е промъкнал в стаята и запратил бронзовата статуя по спящото, беззащитно лице и после продължил да удря с нея това нещастно, разкривено от болките, грозно и болно нейно лице, докато не я умъртвил напълно. Стомахът му се обърна при тази мисъл.

Той седеше във фотьойла вече три часа и слушаше стъпките над главата си, нагоре-надолу по стълбите и напред-назад по коридора на неговия дом. Вслушваше се в шепота на всички тия хора, които не даваха и пет пари за горката Лайза, а се интересуваха само от убиеца.

Дивашко, брутално убийство, така беше казал Таръл. Щом опитен полицай като него говореше така, Хари не смееше и да си представи какво й се е случило.

Когато чу почукването на вратата и я видя да се открехва, Хари трепна и се обърна рязко.

Уейдман влезе тихо в стаята.

— Скъпи приятелю — поде той с мелодичните тонове на гласа си и се насочи към Хари. — Нямам думи… Потресаващо! Дойдох колкото можах по-бързо. Аз съм изцяло на вашите услуги. Той остави на пода куфарчето си и седна срещу Хари. — Има ли нещо, което искате да направя за вас?

Хари не обичаше Уейдман, макар и да знаеше, че е безупречен адвокат. Поклати отрицателно глава. — Не, за сега нищо. Аз… аз се опитвам да си събера главата. По-добре да се видим по-късно. Ужасно съм объркан.

— Разбира се. — Уейдман разположи едрото си тяло по-удобно във фотьойла. — Напълно ви разбирам. Но има едно-две важни неща, които не бихме могли да отлагаме. — Той пусна в действие една професионална съчувствена усмивка. — Първо, що се отнася до Огърлицата на Есмалди. Трябва незабавно да предявя иск. Тя струва триста и петдесет хиляди и е напълно застрахована. Както знаете, беше завещана на Музея за ювелирно изкуство във Вашингтон. Там ще имаме известни проблеми. Трябва да предявим иск за застраховката веднага. Мога ли да продължа?

— Правете каквото искате — каза Хари с пълно безразличие. Единственото, което му се искаше, беше този самодоволен мъж да го остави сам.

— Следващото е погребението. Мисис Луис беше пожелала да бъде кремирана. Аз ще се справя с формалностите, ако желаеш.

— Да.

— Следва завещанието, мистър Луис.

Хари чувстваше, че повече не може да издържа. Махна нетърпеливо с ръка.

— Можем да се занимаем и по-късно с това, нали?

— Разбира се, но мислех, че ще пожелаете да узнаете, г-н Луис, че вие наследявате всичко. Всичко. Веригата магазини, къщата, цялото имущество, акции и облигации, яхтата. Всичко. Мисис Луис е оставила на вас да дадете дарение на хората, които заслужават: мис Хелгар, Тото, останалите от прислугата и всеки друг, за когото решите.

Хари гледаше втренчено Уейдман.

— Всичко на мене? — повтори той и усети как го връхлита вълна от чувства, предизвикващи сълзи в очите му. С усилие ги спря да не рукнат по бузите му.

Значи Лайза, въпреки отвратителния начин, по който се държеше с него, въпреки ревността и терора, който му налагаше, все пак го е обичала. Иначе не би завещала всичко на него. Значи наистина го е обичала.

— Да — като забеляза силното вълнение на Хари, Уейдман стана. — Можем да обсъдим тези неща и по-късно, г-н Луис. Сега ще ви оставя. Разбирам чувствата ви. Приемете искреното ми съчувствие. — Той тръгна към вратата, но се спря на половината път и продължи. — Има още едно нещо, което трябва да спомена.

Хари едва не му изкрещя да се маха, но успя да се овладее.

— Какво е то?

— Мисис Луис е поставила едно условие в завещанието, че ако вие се ожените повторно, деветдесет и девет процента от цялото имущество преминават във владение на Дружеството на инвалидите в Сан Франциско. — Уейдман се усмихна с професионалната си усмивка. — Но аз не мисля, мистър Луис, че вие възнамерявате да се жените повторно.

Хари седеше неподвижен и не можеше да повярва на това, което току-що беше чул. После изведнъж мощен прилив на кръв нахлу в главата му. Сантименталните му чувства по адрес на Лайза отшумяха като пролетен дъжд.

— Значи ли това, че никога не мога да се оженя отново? — гласът му звучеше дрезгаво.

— Защо, разбира се, че можете, мистър Луис. — В този момент Хари разбра, че Уейдман го мразеше точно толкова, колкото той мразеше Уейдман. — Естествено, вие сте напълно свободен да постъпвате както пожелаете. И все пак, ако се ожените повторно, ще ви остане тръста „Флорида Дивелъпмънт“, в който, както знаем, и досега сте работили, а също и каквото остане от имуществото. В голямата си част обаче, деветдесет и девет процента, то преминава в собственост на Дружеството.

— Сериозно ли говорите всичко това? — попита Хари. — Нима искате да ми кажете, че не бих могъл никога вече да се оженя, без да изгубя цялото имущество?

— Точно така.

— Но това е отвратително! — Хари стана рязко. — Не можем ли да оспорваме по някакъв начин? Това е нечовешко!

— Става дума за сума от около двеста милиона долара, мистър Луис. Дружеството има много силно политическо лоби. Точките на завещанието са напълно категорични. Разбира се, бихме могли да опитаме да оспорваме, но много се съмнявам, че ще успеем. — Той погледна изпитателно Хари. — Но в този момент вие не възнамерявате да се жените отново, нали?

— Моля, идете си — Хари се строполи на стола си. — Ще говорим по-късно.

Когато кадилакът се отдалечи, Хари удари силно един в друг свитите си юмруци.

„Кучка такава — помисли си той. — Зловредно, омразно, сакото човече! Успя да провалиш живота ми напълно, обрече ме на живот само с любовници! Да нямам никога свои собствени деца! Заслужила си си това, което получи! Кучка! Ужасна е била смъртта ти, но ти напълно си я заслужаваш.“

Стийв Хармас — главен детектив на следователския колектив в застрахователното дружество „Нешънъл Фиделити“, беше висок, грозноват мъж с бодра усмивка на устата си и остър като бръснач мозък в главата си. Той влезе в офиса на Пати Шоу, секретарката на Мадокс. Пати спря да пише на машината. Тя беше руса красавица, освен това интелигентна и отзивчива. Ползваше се със симпатиите на целия мъжки състав. Хармас я смяташе за най-привлекателната жена след своята съпруга.

— Здрасти! — каза той, облягайки се на бюрото й.

— Какво се мъти тук?

Пати посочи вратата, зад която беше кабинета на Мадокс.

— Не е спирал да крещи благословии по твой адрес през последния половин час.

Хармас се ухили.

— Не разбирам защо се пени? Няма още десет часа.

— Сигурно си забравил, че точно в осем той е винаги зад бюрото си.

— Не мога да му помогна, като си е луд човекът. Значи има нужда от мен. Така ли?

— Меко казано. Най-добре се пази да не те ухапе, защото е бесен.

— Мис Шоу, какви ги говориш! Не се стряскай толкова! — Хармас прекоси стаята с обичайната си усмивка, почука на вратата и влезе в кабинета на Мадокс.

Както обикновено, Мадокс беше наведен над бюрото си, претрупано с вестници, застрахователни полици и писма. Изтънялата прошарена коса беше разрошена, а лицето — зачервено и смръщено. Въпреки че изглеждаше могъщ зад прикритието на бюрото си, Мадокс не беше едър мъж. Имаше рамене на боксер и крака на мъник. Студените му очи излъчваха безмилостен и енергичен поглед. Пепел от цигара се беше посипала по реверите и ръкавите на иначе скъпото му сако. Имаше навика постоянно да прокарва дебелите си пръсти през косата, което чувствително допринасяше за небрежната му външност.

— Чакам те от сума време! — излая гръмко той и се облегна на стола си. — Десет часът е вече! Не ти ли се случва да поработиш понякога?

Хармас сгъна дългото си тяло на един стол и запали цигара.

— Поработих до два часа тая нощ върху онова досадно разследване — случая Джонсън. Жена ми настоя да поспя малко.

Мадокс изсумтя недоволно. Тъй като беше смятан за най-добрия и опитен експерт по исковете в застрахователния бизнес и се стараеше да не изгуби тези позиции, Мадокс държеше доста изкъсо следователите си, макар и да не можеше да стресне кой знае колко Хармас, който пък от своя страна беше известен като най-добрия следовател в бизнеса и освен това гледаше на живота достатъчно леко и безгрижно, за да се стегне от някакво си началство.

— Видя ли това?

Мадокс подхвърли на Хармас един телекс.

— Сега пък какво се е случило?

— Прочети го.

Хармас прочете телекса от Алан Фрисби, техният агент в Парадайз Сити. Докато го четеше, той бавно се облегна назад. Небрежната му, почти сънена физиономия се промени и придоби изражение на енергична бдителност.

— Направо не е за вярване! — възкликна и пусна телекса на бюрото. — Диамантите на Есмалди! Как, по дяволите, са успели да ги извадят от сейф „Райсън“?

— Успели са! — Мадокс се усмихна горчиво. — И това ще ми струва триста и петдесет хиляди, освен ако ги намерим, разбира се. Искам да заминеш за там още сега. Това е добре изчислен и хитро измислен обир. Отворен е не един, а цели три сейфа „Райсън“. За нас не са важни обирите на Лоуенстейн и Джаксън. Те не са застраховани при нас. Интересуват ни дотолкова, доколкото се включват в целия организиран обир. Първо поговори с Хакет. Искай му някакво обяснение. Ние се бяхме споразумели с мисис Луис да намалим застрахователната вноска, ако държи огърлицата в сейфа си, защото „Райсън“ са абсолютно сигурни. И все пак някой е успял да го отвори. Някой, който вероятно е знаел как да изключи скритата алармена инсталация. Кой може да е този някой? Те там имат един доста добър полицейски шеф — Таръл. Но това не е по силите му. Искам ти да работиш заедно с него и да ровиш, ровиш колкото е възможно по-дълбоко. Няма да платя, докато не се уверя, че нямам друг изход. Така че искам да работиш бързо. Всеки момент ще ми бъде отправен иск за застраховката на тази огърлица. Няма да платя и долар, ако, по дяволите, не ми се наложи да го направя. А ако ми се наложи да го направя, ти ще съжаляваш жестоко, да знаеш!

Хармас слушаше с неподвижна физиономия и мрачно кимаше с глава. Тези заплахи толкова често му бяха отправяни, че отдавна вече само го забавляваха, и той ни най-малко не се плашеше от Мадокс, макар че щедро го оставяше да си мисли обратното.

— Добре — каза той и се изправи. — Някакви подозрения?

Мадокс прокара пръсти през косата си.

— Засега, докато не научим нещо друго, знаем само двамата, които могат да отворят този сейф — Дейвид Хакет и човекът, който е монтирал сейфа.

— Ами секретарката на Хакет? Тя сигурно има достъп до регистрите му.

Мадокс кимна одобрително.

— Точна така. Може да е изпяла на някой приятел. На прав път си. Всички тия хора трябва да бъдат огледани под микроскоп, но аз не мисля, че оттам ще излезе нещо. Мирише ми на професионална работа. Никакви отпечатъци от пръсти, никакви други следи. Един аматьор, дори и да е разбрал как да отвори сейфа, не би могъл да влезе в къщата, без да остави следи. Но въпреки това, Стийв, ти трябва да провериш тия хора. Но аз все пак смятам, че това е операция на умна банда крадци на бижута, които са се добрали по някакъв начин до вътрешната информация.

— Може някой от тях да е измъкнал информацията от секретарката на Хакет? Нали не подозираш самия Хакет.

— Защо не? Всички, които ти споменах, са заподозрени. Цялата плячка е близо милион долара.

— Но Огърлицата на Есмалди… — каза замислено Хармас. — Как биха могли да продадат една толкова известна огърлица? Мислиш ли, че ще я разрушат на части?

— Ако го направят, тя губи половината от цената си. Може да са намерили някой частен търговец или побъркан колекционер. Не знам. Всичко е възможно.

— Добре тогава, отивам там и ще ти се обадя веднага щом намеря нещо.

— Има още две неща, които трябва непременно да имаш предвид — каза Мадокс. — Жената е била убита. Съпругът й наследява всичките й нари. Виж дали обирът не е само димна завеса, за да се прикрие убийството. — Забелязвайки учуденото изражение на Хармас, Мадокс продължи: — Е, да, звучи шантаво. Но аз съм виждал съпрузи, които подреждат сцената да изглежда като обир и убиват съпругите си. Дръж Луис под око. И второто нещо. Кажи на Таръл да прегледа контингента в района. Там е Аби Шулман, а в Маями — Барни Баум. Тия двамата непременно да ги попритисне.

— Добре.

Хармас излезе от кабинета и спря пред бюрото на Пати.

— Завиждай ми — усмихна й се той. — Заминавам за Парадайз Сити.

Пати ококори големите си очи.

— Късметлия. И умната, Стийв! Помни, че си женен мъж.

Хармас се ухили широко.

— Няма как да го забравя! Чао! — Шмугна се бързо през вратата, взе стълбите надолу по две и подкара към къщи, за да си приготви куфара.

Капитан Таръл се облегна на стола си и взе пластмасовата чашка с кафе. Срещу него бяха седнали старши полицай Хес от отдел „Убийства“ и старши полицай Доу Бейглър, едър луничав мъж, който беше най-добрият служител на Таръл.

— Да-а. Доста сериозна работа ни се стовари — каза Таръл. — Организиран троен обир плюс убийство.

— Притесняват ме тия сейфове „Райсън“, които са уж неразбиваеми — каза Бейглър, палейки цигара. Той рядко оставаше без цигара в уста. — Те са абсолютно сигурни, но ако узнаеш чалъма им, е детска работа да ги отвориш. Затова хората на „Райсън“ имат строга охрана на информацията. Така че всички от екипа на фирменото представителство тук са евентуални заподозрени. Хакет — търговският представител, Джолсън, който монтира сейфовете, и секретарката на Хакет Дайна Лоуес, която има достъп до архива. Всеки от тях може да го е направил или да е продал информацията на банда, която да е извършила обирите. Вече проверихме Джолсън. Той е на екскурзия с кораб, но може да е продал информация. Хакет е бил в Кънтриклуба до два часа и после се е прибрал вкъщи заедно с жена си. Но той също може да е продал информация. Мис Лоуес има приятел, за който ще се омъжва. Провери го, изглежда всичко е наред, но и на нея не би й навредила една тлъста сума, която да ускори сватбата.

В този момент някой почука на вратата и помощник-детективът Том Ленски влезе в стаята. Ленски беше един от най-добрите детективи на Таръл. Висок и жилав мъжага, той минаваше между колегите си за нещо като палавник, който винаги рита срещу дисциплината, но е неизменно първокласен в работата си.

— Хванах следа, шефе! — каза той, като се опря на бюрото. Орловото му лице грееше. — Нашият първи важен пробив. В града има осемнадесет сейфа „Райсън“ и аз обиколих всичките.

Таръл му посочи един стол.

— Седни, Том. Пийни едно кафе!

Бейглър, който беше най-големият любител на кафето, сипа в една празна картонена чашка.

— Посетих дома на Уорън Крейл — каза Ленски, докато си изваждаше една цигара от кутията на Бейглър. Това беше петото ми посещение. Разпитвах дали се е появявал някой непознат, който да задава разни въпроси. Икономката на Крейл е умна жена. Тя ми каза, че идвало едно момиче от фирмата „Ефикасно почистване на килими“, което твърдяло, че мисис Крейл искала оглед на килимите за оценка, преди да поръча почистване. Икономката не я пуснала да влезе. Това ми прозвуча като камуфлаж и проверих в телефонния указател. Няма никакво „Ефикасно почистване на килими“. Отидох в дома на мисис Лоуенстейн и икономът ми каза, че идвало момиче от фирма за почистване на килими, но той го пуснал. То мерило килима в стаята, където е сейфът. Говорих и с портиера на мисис Джаксън — същото момиче е било и там. — Отвори със замах бележника си. — Ето описанието: слабо телосложение, черна коса, големи тъмни очила, които нито веднъж не е свалила, възраст около двадесет и пет или по-млада, облечена със синя престилка, бяла якичка и ръкавели.

— Ленски затвори бележника си. — Описанието и на тримата, прислужницата, иконома и портиера е едно и също без абсолютно никаква разлика. И тук идва най-важната следа: всички те твърдят, че момичето карало бял опел, но никой от тях, разбира се, не е записал номера на колата.

Ленски се облегна назад и погледна Таръл, в очакване на неизбежната похвала.

— Добра работа си свършил Том — каза Таръл. — Това момиче сигурно е от бандата. Така, сега вече имаме за какво да се захванем. Няма да информираме пресата. Бандата може още да е тук. Ако дадем описанието на момичето, могат да духнат веднага. Трябва да намерим тоя бял опел. Искам имената на всички собственици на този модел в целия район, без да забравяте фирмите за коли под наем. Това ще е първият ни ход. — После се обърна само към Хес. — Пусни четири-пет от твоите хора да изпълнят тази задача. Не вярвам да са чак толкова много белите опели в града, но за да сме сигурни, ще се обадим на полицията в Маями и ще включим и тях. Тая банда сигурно се е установила в Маями.

Хес кимна и излезе.

Таръл се замисли за известно време.

— Не виждам как бихме могли да използваме описанието на момичето засега. Поне знаем, че има младо момиче в бандата. Том, искам да говориш с всички агенти за даване на имоти под наем, да разбереш дали в последния месец е давана под наем някоя вила и наемателите да са група от хора, между които има и момиче на около 25 години. Това е стреляне напосоки, но може и да улучим нещо. Искам също няколко наши хора да проверят всички хотели. Искам списък на хората, които не са идвали преди в Парадайз Сити. В хотелите трябва да знаят дали са от редовните. Да се проверят регистрационните книги.

Ленски стана от стола.

— О’кей, шефе — каза той и излезе, като остави Таръл и Бейглър в стаята.