С ухо на земята

Седма глава

Никой от четиримата не помръдна, докато не чуха колата на Аби да се отдалечава. Джони си взе цигара. Той току-що беше разказал на Аби, че бил ходил в казиното предишната вечер и бил изгубил пет хиляди долара от неговите пари. Аби знаеше, че това е лъжа, но нямаше как да не се престори, че вярва. Искаше колкото е възможно по-бързо да си върне колкото е възможно повече от своите пари и да изчезне от вилата. Беше си тръгнал с деветдесет и пет хиляди долара и беше предоволен, че е успял да закръгли такава сума.

— Хайде да не се отчайваме! — каза тихо Джони. — Нека да видим колко пари ни останаха. У мене са петте хиляди на Аби. — Погледна Хенри. — А ти, Полковник?

Хенри се поколеба за миг, после повдигна старите си провиснали рамене.

— Пет хиляди.

— Джилда?

— Аз ли? Двадесет долара. — Тя махна безпомощно с ръка.

— Плюско, на тебе какво ти остана?

— Смееш да ме наричаш Плюска. Ти, мръсен убиец! Ще ти прережа гърлото!

— Остави гърлото ми сега и кажи колко са ти останали?

Лицето на Марта стана лилаво.

— Виж какво, копеле с копеле такова, аз финансирах целия план. Вече съм похарчила пет хиляди долара по него. И какво спечелихме — нищо. И знаеш ли защо? Защото аз бях толкова глупава да се вържа с хладнокръвен убиец като тебе.

— Не съм ти искал коментарите! — каза тихо Джони. — Питам те колко пари са ти останали?

— Никакви! Каквото ми е останало, то си е мое!

Джони повдигна рамене.

— Добре. Значи нямаш нищо, стара и алчна лъжкиня. И така имаме поне пет хиляди и кадилака. Аз ще го продам и ще взема около четири хиляди. Ще можем да живеем с тия пари двете седмици и даже ще ни останат. Той посочи куфарчето на масата.

— А да не забравяме, че у нас са бижутата.

— Да не си полудял? — разкрещя се Марта и плесна върху масата с дебелите си длани. — Не чу ли какво каза оня плъх? Тая стока е динамит.

Джони я погледна с присмехулен поглед.

— Да, сега наистина е динамит. Но след около две години няма да бъде. Нещата ще се уталожат дотогава и ще можем да я продадем. Трябва да изчакаме. След две години ще си получим нашето.

Хенри кимна одобрително.

— Прав е, Марта. След по-малко от две години аз бих могъл да продам тези неща на Милкес в Ню Йорк. Той ще ги вземе. Вероятно за не повече от четвърт от реалната им цена, но все пак четвърт е по-добре от нищо.

Марта въздъхна дълбоко. Огромните й гърди направиха бавно движение нагоре и надолу. После попита:

— А сега какво ще ги правим?

— Аз ще ги скрия в сейф на летището — каза Джони. — Ще отида там още сега. После ще продам кадилака. Опела ще го задържим. Но преди да правим каквото и да било, трябва да разчистим тук. Моята риза трябва да се махне, а също и роклята, и перуката на Джилда. Досега ченгетата са разбрали всичко за „Ефикасно почистване на килими“. Хайде! — Той се обърна към Джилда. — Ще ги запалим в скарата навън.

След час от окървавената риза на Хари, перуката, престилката и слънчевите очила на Джилда беше останала само пенел в градинската скара за пържоли. Джони взе куфарчето и се обърна към Хенри и Марта.

— Успокойте се. Сега ще скътам това и ще се отърва от кадито. — Погледна Джилда. — Искаш ли да дойдеш с мене?

Тя кимна с глава и го последва към кадилака.

Когато той подкара по крайбрежното шосе, Джилда каза:

— Знаех си, че всичко това е прекалено хубаво, за да е истина. Беше прекалено лесно. Знаех си аз.

Джони й хвърли бегъл поглед и повдигна рамене.

— Нищо не е изгубено. Няма да вземем чак толкова много пари, но ако сме търпеливи, все пак ще спечелим достатъчно.

— Имаш предвид достатъчно за твоя гараж?

— Точно така.

— За какво друго да мисля? Искам да имам този гараж и ще го имам.

Джилда сведе поглед към ръцете си.

— Марта и Хенри не те интересуват, нали?

Джони се намръщи и се размърда на седалката.

— Защо казваш това? Ами да, така е. Не ме интересуват. Тая дърта тлъста кучка, пък и Хенри вече мирише на гроб. Защо трябва да ме интересуват?

— А аз? Също ли не те интересувам?

Джони въздъхна с леко раздразнение и след кратко мълчание каза:

— Ти си объркана в момента. След шест месеца ще си ме забравила напълно. Срещал съм и други момичета в моя живот, на които им се струваше, че чувстват нещо към мене, не знам защо. Когато се случеше да ги срещна след някой и друг месец, не можеха дори да ме познаят.

Джилда гледаше през прозореца на колата. Морето, пясъкът, хората, които се забавляваха на плажа, всичко това представляваше замъглена от сълзи ярка цветна картина.

— Това сигурно ти харесва — каза тя с горчивина в гласа.

Джони я погледна и си помисли: „Ех, тия жени!“

Час по-късно те излязоха от Флорида Сейф Депозит Банк на летището. Бяха наели сейф на името на Пол Уитни с фалшив адрес в Лос Анджелис. Куфарчето беше прибрано в кутия на един от многото сейфове и Джони беше доволен, че скъпоценностите са на сигурно място.

— Сега трябва да се отървем от колата.

Джилда се навърташе наоколо, докато Джони се пазареше с търговеца на употребявани коли. Пазарлъкът беше дълъг и труден, но накрая Джони успя да вземе цената, която желаеше — четири хиляди долара. Сложи ролката банкноти в джоба си и отиде при Джилда.

— Всичко е уредено. Единственото, което ни остава, е да си траем и да се държим заедно. Сега сме на чисто.

Двамата пресякоха улицата до стоянката на такситата.

— С какво ще живеем тия две години? — попита Джилда.

— Като изтече времето, за което е наета къщата, напускаме и всички заедно отиваме в Маями. Аз ще се размърдам, Марта ще измисли нещо. Тя може да е тлъстичка, но й сече пипето. Трябва да живеем заедно четиримата, докато нещата се уталожат. После изваждаме бижутата и парите са наши.

Джилда го погледна, изпълнена с надежда.

— Значи ще бъдеш с нас? Ще останеш с нас?

Джони се ухили.

— Ами ти как мислиш? Аз си искам моя дял. Ще трябва да бъдем заедно, докато можем да продадем стоката.

Джилда въздъхна дълбоко. Може би, помисли си тя, през това време, което им предстои да бъдат заедно, Джони ще промени отношението си към нея, може дори да започне да я обича.

Дейвид Хакет, търговският директор на „Сейфове Райсън“, тъкмо се готвеше да затваря офиса и да се прибира вкъщи, когато Стийв Хармас влезе в кабинета му. Макар и никога да не беше го срещал, Хакет беше чувал за него: най-добрият следовател в застрахователния бизнес.

Почувства се щастлив от възможността да се запознае с него.

Секретарката му Дайна Лоуес, която беше умно и привлекателно момиче, въведе Хармас в добре обзаведения кабинет на Хакет.

— Благодаря, Дайна, свободна си да тръгваш — каза Хакет, след като си бяха стиснали ръцете с Хармас. — Заключи външната врата. Аз имам свой ключ.

След като секретарката си тръгна, той посочи любезно на Хармас един стол, а сам седна зад бюрото.

Хакет беше красив и елегантно облечен тридесет и осем годишен мъж, с ясни сиви очи, открит и спокоен поглед. Хармас веднага го хареса, както го харесваха всички, които се запознаваха с него.

— Радвам се, че вие дойдохте, Хармас? — каза Хакет, щом се настаниха в столовете си. — Имаме големи неприятности. Знам, че съм заподозрян и съм сигурен, че Мадокс ти е поръчал да се разровиш в личния ми живот, а също и в този на Дайна.

Хармас се усмихна по своя мързелив и благ начин.

— Точно това бяха неговите думи. Това, което го мъчи, е, че някой все пак е успял да отвори сейф „Райсън“. Досега ние имахме вашите сейфове като най-пълна гаранция за сигурност и изведнъж три от тях се оказват отворени и изпразнени.

Хакет опъна дланите си напред.

— Не мислете, че Мадокс е единственият шокиран. От Централното представителство на фирмата не спират да ми мелят сол. Просто не знам как можа да се случи. И се оказвам заподозрян номер едно. — Той повдигна рамене. — Нашите мерки за сигурност са наистина драконовски. В Дайна мога да се закълна. Джолсън, техникът по монтажа, работи за нас от двадесет и три години. В него също мога да се закълна. — Усмихна се накриво. — Дори в себе си мога да се закълна. И въпреки това някой се е добрал до схемите на различните сейфове. Как са го направили, нямам ни най-малка представа.

Хармас прокара пръст под носа си.

— Къде държите схемите?

— В оня шкаф там. — Хакет посочи шкафа за папки, прилепен до отсрещната стена.

Хармас стана от стола си и огледа ключалката.

— Тази ключалка не е кой знае колко сигурна — каза Хакет. — Но тук навсякъде е оборудвано със средства за охрана. Щом някой влезе в кабинета, пресича лъч, който веднага сигнализира в полицията. Ако докоснете шкафа, задействате алармената инсталация. Този кабинет е напълно осигурен, Хармас. Бъдете напълно сигурен в това.

— Включена ли е алармата сега?

— Не, аз ще я включа, като си тръгна.

— Възможно ли е някой път да забравите да я включите?

— Не. Това е напълно изработен навик. Както бръсненето сутрин. Никога не бих забравил.

— Какво става, ако спре електричеството?

— Имаме собствен генератор.

— Може ли някой да се добере до този генератор.

Хакет изглеждаше стреснат.

— Не мисля. Той е долу в мазето. Портиерът има строги инструкции да не пуска никого там.

Хармас крачеше насам-натам из кабинета, докато размишляваше.

— Някой се е добрал до папките ви — каза той след малко. — Това значи, че са успели да спрат генератора. Искам да ми дадете имената на всички, които са посещавали кабинета ви през последния месец. Имате ли ги.

— Разбира се.

— Добре. Направете ми списък. Имената на всички, които са били тук. Ще го направите, нали?

— Това ще е първата ми работа утре сутринта.

Когато си тръгна, Хармас слезе с асансьора до мазето и разговаря с портиера.

Час по-късно той изкачи изтритите стълби на полицейския участък в Парадайз Сити.

Полицаят-администратор Чарли Тапър тъкмо си тръгваше. Отправи към Хармас студения, безизразен поглед на опитно ченге.

— Тук ли е шефът? — попита Хармас и се облегна на бюрото.

— Да, но има работа.

— И аз имам работа — каза Хармас със своята блага усмивка. — Кажи му, че Хармас от Нешънъл Фиделити го търси. Искам да говоря с него. Тапър взе слушалката, говори нещо в нея, после посочи към един ред стълби, водещи нагоре.

— Оттам се минава.

Хармас намери Таръл заровен с купища рапорти. Старши полицай Джо Бейглър, с цигара в уста и чаша с кафе до себе си, също четеше рапорти.

Хармас се представи и Таръл стана от стола си, за да се ръкува. Той беше чувал за репутацията на Хармас и за безпогрешността на Мадокс.

— Радвам се да се запозная с вас — каза Таръл. — Искате ли кафе.

Хармас поклати отрицателно глава и седна на един груб дървен стол.

— Мадокс ме изпрати да помогна с каквото мога — обясни той. — Докъде сте стигнали?

Таръл опъна на стола масивното си тяло.

— Това е хитроумен и добре обмислен обир. Явно бандата е имала вътрешна информация. Разполагали са със схемите на „Райсън“, за да отворят сейфовете. Възможно е да са направили у Лоуенстейн и Джаксън обирите дни и дори седмици преди удара у Луис. Сигурно са имали информация, че и мисис Лоуенстейн и семейство Джаксън са извън града. Това лесно може да се узнае от клюкарската хроника на местния вестник. Ударът у Луис обаче ме смущава. Не пасва с модела. Другите два обира са чисти. Явно са знаели, че другите две къщи се пазят само от прислуга. Но кражбата у Луис е различна. По всичко личи, че са знаели, че мисис Луис е била в стаята, където е сейфа. Убийството е предумишлено. Съдя по това, че убиецът е взел бронзовата статуетка от фоайето, качил се е горе и брутално е убил с нея жената. Фактът, че е направил това, вместо да вземе нещо от спалнята, показва, че е имал намерение да я убие. Това значително противоречи на модела от другите два обира. Крадците на бижута много рядко правят убийства. Така че сценарият, разигран в къщата на Луис, доста ме смущава.

Хармас кимна в знак на съгласие. Опасенията на Таръл му се сториха напълно основателни.

— Аз разговарях с Хакет — каза той. — Прав сте, че бандата е имала достъп до схемите на Хакет. Неговият офис е много добре охраняван, както знаете, но имат техен собствен генератор. Говорих с портиера. Той ми каза, че преди десет дни дошъл един униформен електричар от Градската електрическа компания и казал, че има някаква повреда. Портиерът го пуснал в мазето. Мисля, че трябва да проверите това, а също и да разгледате генератора за отпечатъци от пръсти.

Таръл се завъртя на стола си.

— Джо, заеми се с това! Прати момчетата веднага в онова мазе да вземат отпечатъци.

Бейглър се изниза от стаята с неочаквана бързина за неговите размери.

— Имам чувството — продължи Таръл, обръщайки се към Хармас, — имам чувството, че ударът у Луис е отделно от другите. Може и да греша, защото и в трите обира личи един и същ професионализъм. Във всеки от трите случая няма следи от проникване в къщата и не е ясно как са влезли. Навсякъде бравите са секретни. Само в случая Луис има един прозорец оставен отворен, за да ни покаже как е влязъл крадецът. Това го няма при другите два обира.

— Мадокс има същите подозрения — каза Хармас. — Поръча ми да се занимая с Хари Луис, съпругът на убитата.

— Ние се занимаваме доста стабилно с него — каза тихо Таръл. — Двама мои хора, много добри, ровят там. Бижутата, взети от мисис Лоуенстейн и мисис Джаксън, могат да бъдат развалени на части, но Огърлицата на Есмалди ще изгуби половината си цена, ако се разбие на части. И все си мисля дали все пак обира у Луис не трябва да се разглежда отделно от останалите.

Хармас се протегна, потискайки прозявката си.

— Да, това е идея… Добре, шефе, имах дълъг ден. Трябва да почина. Аз съм в хотел „Плаца“, ако имате нужда от мене. Ще държим връзка.

Но като излезе от полицейския участък, Хармас не подкара към хотела, а към дома на Алан Фрисби, защото знаеше, че по това време не би могъл да го намери в офиса.

Като местен представител на застрахователната компания Нешънъл Фиделити, Фрисби се зарадва да приеме Хармас в дома си. След като го представи на своята съпруга Джанет и на седемгодишните си синове близнаци, двамата излязоха на терасата и седнаха. Тъмнокосата и симпатична Джанет каза, че ще сложи близнаците да си легнат, след което ще вечерят заедно на терасата.

Докато тя се занимаваше с момчетата, Хармас и Фрисби обсъдиха обирите.

— Това е работа на много добре организирана банда — каза Хармас. — Интересно ми е как са разбрали къде да търсят бижутата. Подготвителната им работа е перфектна. Знаели са, че мисис Лоуенстейн е в клиника, иначе момичето не би посмяло да отиде в къщата и да твърди, че мисис Лоуенстейн е поискала оценка на килимите. Същото е и у мисис Джаксън.

— Можели са да прочетат информацията в тукашното жълто вестниче — каза Фрисби.

— Имам едно предположение, че са събрали информация от представителството на „Райсън“ и от тебе също, без вие да разберете. Искам от тебе да ми дадеш имената на всички, които са посещавали офиса ти през последните четири седмици.

— Нищо по-лесно от това. Ние водим дневник с данните на всеки, който идва при нас. Но мисля, че само си губиш времето с това.

Хармас се засмя.

— Мадокс би бил щастлив да чуе тази забележка. Той все мърмори, че аз не правя нищо друго, освен да си губя времето.

Хари Луис седеше неподвижен в кабинета си. Вслушваше се в тътена от стъпките на служителите от Погребалното бюро и всеки път потреперваше. След малко последва продължителна тишина и той си представи как през това време те повдигат обезобразения труп от леглото и го слагат в ковчега. Той стисна юмруци, но не можа да почувства никаква жалост към Лайза. Тя го беше обрекла да живее винаги сам. Единственото, което му беше оставила, бяха пари, много пари.

Чу трополенето на множество крака, когато сваляха ковчега надолу, напрегнатия шепот, с който си разменяха предупреждения, докато маневрираха през острата чупка на стълбището, и накрая чу изтракването на вратата, когато затвориха катафалката.

Така, сега вече я няма, помисли си той и посегна за чашата си. Пиеше непрекъснато, откакто беше се върнал в тази огромна луксозна къща, чийто собственик сега беше самият той. Чу как катафалката се отдалечава. Сега беше се освободил от нея и в същото време не беше свободен. Ще трябва да се отърве от тази къща. Не можеше да продължава да живее тук. И от прислугата трябва да се отърве също. Трябва да си изгради свой собствен нов живот.

Ами Таня! Дали тя ще приеме ролята на любовница? Той добре си спомняше какво му беше казала: „Ако нещо се случи с нея, ще се ожениш ли за мене?“ Хари прокара ръка през лицето си. Трябва да бъде много внимателен, когато й обяснява ситуацията. С огромното богатство, с което неочаквано се сдоби, той би могъл да й осигури абсолютно всичко, което тя поиска, с изключение на брак и позиции в обществото на Парадайз Сити. Той знаеше за себе си, че няма да се осмели да живее открито в грях с нея. Яхтклубът, Английският клуб, всички тези ограничени богаташи, с които отсега нататък ще общува, не биха възприели факта, че той живее с виетнамка келнерка, независимо от това колко са му парите.

Облегна се на креслото и се замисли. Може би беше по-добре, че няма възможност да се ожени за Таня. Той желаеше да се събира с приятелите на Лайза. Освен това Таня беше виетнамка все пак… Не, може би е за добро. Но не можеше да понесе мисълта, че ще я изгуби. Тя беше влязла в кръвта му като някой вирус. Надяваше се да й обясни тактично и тя да го разбере.

Хари си погледна часовника. Беше минало осем часа. Реши да отиде до ресторант „Сайгон“. Не беше обядвал. Въпреки това не беше гладен, но искаше да поговори с Таня. Трябваше да говори с нея.

Щом се изправи на крака, той изведнъж осъзна, че вече е свободен да се среща с Таня, когато поиска. Повече няма да има промъкване посред нощите и никой няма да го проверява. След няколко дена, веднага щом завещанието влезе в сила, ще уволни прислугата, ще продаде къщата и ще си потърси нещо по-малко, където да води ергенски живот.

Когато преминаваше през фоайето, се появи Тото.

— Ще вечерям навън — каза му Хари делово и без да го погледне, отиде в гаража.

Донг То го посрещна с дълбок поклон и погребално изражение на жълтото си лице. Преведе го през шумната гмеж на ресторанта до уединеното сепаре. Виетнамецът не каза нищо за Лайза, но начинът, по който се държеше, дълбоките поклони показаха на Хари неговия потрес и съчувствие.

— Ще взема само супа — каза Хари, настанявайки се на масата. — Тук ли е Таня?

— Ще я изпратя при вас, мистър Луис.

Хари запали цигара и се загледа безцелно през прозореца. Нервите му бяха на скъсване.

Един сервитьор донесе супата. Хари предположи, че Таня щеше да изчака да привърши с храненето си и тогава ще дойде.

Като приключи със супата, той избута напред чинията и се опита да се успокои, докато наблюдаваше туристите по кея.

Вратата се отвори и Таня влезе в стаята. Беше с бяла туника и черни панталони. Никога не си слагаше грим и сега личаха тъмни сенки под очите й. Като затвори вратата, тя спря за момент. Погледнаха се в очите, после тя приближи и седна срещу него.

— Чух по радиото! — каза тя с тих и нежен глас. — Исках да се обадя по телефона, но реших да не го правя. Това е ужасно, Хари!

Той кимна.

— Спомняш ли си какво ти казах за съдбата? — продължи Таня. — Запалих една свещ за нея.

Хари отново кимна. Той гледаше и осъзнаваше, че не би могъл да отгатне чувствата й по това изражение на лицето. Дори бадемовидните очи не му говореха нищо.

— Сега си свободен — каза тя след продължително мълчание.

— Да.

Погледнаха се и тя прочете в очите му колебание и неувереност. Протегна напред малките си красиви ръце и ги положи върху покривката.

— Свободен си, нали Хари?

Хари се поколеба за миг, после без да гледа красивото ориенталско лице, каза:

— Наследявам всичките й пари, всичко, което тя притежаваше, но не съм истински свободен.

Той забеляза как дланите й се свиха в юмруци.

— Какво означава това? Моля те, обясни!

Хари отново се поколеба. Помисли си, че би могъл да й го каже сега. Рано или късно щеше да го узнае.

— Има една клауза в завещанието. — С усилие я погледна в очите. Седяха известно време неподвижни и мълчаливи. Чертите на нейното лице се бяха стегнали. Като че ли мускулите под кожата й се бяха вкаменили. Очите й заприличаха на черни топчета. Хари никога не я беше виждал такава.

— Каква клауза? — попита тя.

— Ако се оженя отново, губя всичко. Преминава във владение на някакъв приют за инвалиди.

Таня остана неподвижна, със свити юмруци и очи без поглед. Не каза нищо.

Хари изгаси цигарата си в пепелника с трепереща ръка.

— Съжалявам, мила — проговори той накрая. — Тя си остана кучка до края. Но сега имам страшно много пари. Ще ми стигнат за два живота. Няма такова нещо, което да не мога да ти купя…

— Благодаря. Разбирам всичко. Аз трябва да остана твоята курва?

Хари хвана ръцете й, но тя ги измъкна и ги сложи в скута си.

— Не говори така, Таня — умолително каза той. — Сега мога да направя толкова много за тебе, а не бих могъл да направя нищо, ако се оженим. Трябва да разбереш това.

— Какво можеш да направиш за мене? — запита настоятелно Таня.

— Всичко. Поискай нещо. Можеш да имаш красива къща, да я обзаведеш, както пожелаеш. Кола каквато ти харесва, дрехи, бижута. Мога да ти купя всичко, за което ще се сетиш.

— Но не мога да стана твоя съпруга?

Хари разтвори безпомощно ръце.

— Не.

— Няма да мога да се срещам с твоите приятели? Трябва да си остана една държанка?

— Таня! Знаеш колко много те обичам. Боли ме, като говориш така.

— Истината понякога боли.

Хари запали още една цигара. Нима щеше да я изгуби. От това тревожно опасение направо му се гадеше.

— Моля те, опитай се да разбереш, мила! Моля те!

Тя повдигна рамене и стана.

— Ще се опитам да разбера. Трябва да помисля. Моля те, не ме търси няколко дни. И излезе от стаята.

Хари седя дълго време и гледа с празен поглед към кея. После с усилие стана от стола и излезе в шумния салон на ресторанта. Даде на усмихнатия сервитьор десет долара бакшиш. Когато приближи изхода, Донг То излезе иззад някаква сянка.

— Бъдете търпелив с нея, мистър Луис — каза той и се поклони. — Тя е още много млада и романтична.

Хари кимна с глава и се отправи навън към паркираната си кола.

Джони се пробуди рязко. Беше си легнал рано, оставяйки Марта и Хенри на терасата и Джилда, забила поглед в телевизора. Искаше му се да остане сам. Мисълта, че трябва да чака две години, преди да си купи гаража, му тежеше като камък. Беше сигурен, че гаражът в Кармел ще бъде продаден, преди той да се сдобие с парите и че ще трябва да потърси нещо друго. Но Джони разбираше, че трябва да бъде търпелив. Всяко избързване в този момент щеше да е фатално.

Въпреки че чуваше добре гласа на Марта на терасата и шума на телевизора, беше заспал веднага. Това, което го измъкна с раз от неспокойния му сън, беше едно леко отваряне на неговата врата.

Един лунен лъч преминаваше през отворения прозорец и се разливаше на килима в голямо сребърно петно. Джони погледна циферблата на ръчния си часовник — малко след два часа.

Беше готов всеки момент да скочи като тапа от леглото си, но се отпусна, виждайки Джилда да влиза през вратата.

— Буден ли си?

— Да. Какво има?

Той лежеше по гръб и я наблюдаваше. Джилда се приближи до леглото и седна на ръба. Беше стегнала здраво белия си халат.

— Искам да поговорим.

Той посегна към нощната лампа, но дръпна ръката си назад, когато тя вдигна своята в предупредителен жест.

— Не, моля те!

— Защо дойде? Какво има?

— Страхувам се, Джони.

— Защо?

— Имам чувство, че сме в капан. Марта има същото чувство.

— Тая тлъста дърта кучка.

— Тя усеща, че има нещо. Хенри също. Сега те разчитат на тебе, Джони. И аз разчитам на тебе!

— О, Боже Господи! Ние рискуваме, разбира се, но ще се измъкнем — каза Джони с раздразнение. — Не могат нищо да докажат, дори и да ни намерят. Трябва само да не си изпускаме нервите.

— Бих искала и аз да можех да бъда като тебе.

— Аз не мога да ти прелея смелост. Зависи само от тебе самата.

— Ти се интересуваш само от себе си, нали Джони?

— Защо, по дяволите, да се интересувам от другите? Хайде да не започваме отново!

— Няма. Извинявай. — Тя седеше неподвижна, с ръце в скута. Луната осветяваше косата й, но оставяше лицето в сянка. Така както беше седнала, свела поглед надолу към него, Джилда изглеждаше много красива.

— Знаеш ли, Джони, размислих и реших. Аз те обичам. И понеже имам чувството, че няма да сме заедно още дълго време… Нещо лошо ще ни се случи. Знам, че ти не ме обичаш, но искам с нещо да те запомня… Моля те, хайде да се любим!

— Нещо лошо ли? Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

— Няма значение. — Тя стана и пусна белия си халат на земята. — Аз ти се предлагам.

Той гледаше голото й тяло. Лунният лъч се плъзгаше точно през гърдите й.

— По-добре си отивай — каза той хладно. — Хайде, зарежи това. Правил съм доста гадни неща през живота си, но не искам да постъпвам с тебе така. Измитай се.

Тя се мушна под завивката до него и го прегърна.

— Просто един малък спомен, който да си имам от тебе, Джони — каза нежно Джилда.

Той устоя само няколко секунди на прелъстителната й плът, после я дръпна рязко към себе си.

Капитан Таръл се беше зачел в големия куп рапорти, които го чакаха на бюрото. Часът беше десет и половина и капитанът пиеше третото си за деня кафе, когато в кабинета влезе Стийв Хармас.

— Здрасти, шефе — каза той и седна на един от столовете. — Как върви?

— Търсим белия опел — отговори му Таръл и продължи с усмивка на уста: — Ако щеш, вярвай, но се оказа, че в нашия район има двеста и три регистрирани бели опела и още петнадесет в Агенцията за коли под наем. Ще ни отнеме месеци да проверим всичките.

— Аз мога да ти спестя труда — каза Хармас. — Погледни само списъка на колите под наем. Има ли там един наемател — Полковник Шели?

Таръл го позагледа малко, после вдигна листа със списъка, обходи го с поглед и кимна утвърдително.

— Да. Полковник Шели, вила „Белевю“, наел е бял опел на 27 август.

Щастлива усмивка грейна на лицето на Хармас.

— Става по-топло.

— Белевю — това е къщата на Джак Карсън. Той я дава под наем за хиляда и петстотин долара на месец.

— Нищо чудно тия, дето ги търсим, да са наемателите. Ходих при Фрисби, нашият агент тук, а също и при Хакет. И от двамата взех списък на лицата, които са ги посетили през последните четири седмици. Хармас запали цигара. — И на двата списъка присъстват Полковник и мисис Шели. В твоя списък същите са наели бял опел. Очарован съм от тези съвпадения.

Таръл почеса брадичката си със замислен вид и каза.

— Ще пратя двама от моите хора на мястото да ги наблюдават.

Хармас поклати отрицателно глава.

— По-добре не избързвай, шефе. Ще се обадя на Мадокс. Той познава цялата гилдия крадци на бижута така добре, както ти пръстите на ръката си. Мисис Шели била много пълна. И Фрисби, и Хакет ми казаха, че тя била най-дебелата жена, която някога са виждали. Нека първо чуем какво ще каже Мадокс.

— Обади му се! — Таръл посочи телефона.

След пет минути Хармас успя да се свърже с Мадокс.

— Имам една голяма дебелана между заподозрените — каза Хармас в слушалката. — Ще свърши ли работа? Едра и много, ама много дебела жена, около петдесет и пет годишна, руса. Движи се с един мъж, който се представя като Полковник Шели. Прилича на дърт щъркел, с южняшки дрехи и маниери.

— Това се Лоената Плюска и Джеси Графа — прекъсна го Мадокс. — Ха, ами да. Това е точно в стила на оная дърта крава! Ще ти пратя няколко снимки, Стийв. Чакай самолета в три часа! Добра работа си свършил.

— Нямаме кьораво доказателство обаче — каза Хармас.

— Ами намерете някое! — излая Мадокс и затвори телефона.

Хармас трепна от резкия звук, после остави слушалката и каза на Таръл.

— Познава ги. Ще прати снимките им със самолета в три. — Той предаде цялата информация, която беше чул от Мадокс. — Най-добре да почакаме, докато получим снимките.

— Но дори и със снимките, няма да имаме доказателства — отбеляза Таръл.

— Какво стана с моята идея да се вземат отпечатъци от генератора.

— Чакам резултатите. Там е пълно с всякакви отпечатъци. Пратихме ги във Вашингтон. Очаквам всеки момент да се обадят. — Таръл взе слушалката и набра номера на Хес. — Фред? Има ли новини от Вашингтон?

— Няма, шефе. Казаха, че щом открият нещо, веднага ще се обадят.

Таръл промърмори разбиращо и затвори.

— Налага се да чакаме.

— Хармас бавно се изправи.

— Ще взема да поразгледам вашия град до три часа и като получа снимките, ще дойда отново тук. Така добре ли е?

— Да, става — каза Таръл.

Сутринта на Стийв Хармас мина доста бързо. Той се върна в хотела да си облече банския костюм и слезе на плажа. Обичаше да се отдава на пълна почивка. Ако Мадокс го видеше отнякъде как е полегнал блажено под слънчевия чадър и наблюдава момичетата в оскъдните бански костюми, които се забавляват във водата, ако само зърнеше тази сцена, Мадокс щеше да получи инфаркт. Хармас се чувстваше щастлив. Инстинктът му подсказваше, че съвсем скоро ще разплете този случай, така че не виждаше причини да се напряга. Запозна се и побъбри с една весела русокоса хубавица. После обядваха заедно. Отношенията бяха съвсем платонически, макар че Хармас усети колко лесно биха могли да престанат да бъдат такива. Достатъчен щеше да бъде и съвсем малък намек от негова страна, но тъй като беше покорно верен на своята любима съпруга, той се въздържа да го направи.

На аерогарата пристигна точно когато самолетът от Фриско докосна пистата. Стюардесата му връчи плика със снимките. Хармас го прие и отдели малко време невинно да пофлиртува с нея. Хубавите момичета бяха неговата слабост, но все пак доста добре контролирана слабост.

От аерогарата се качи в колата си и отиде направо в офиса на „Сейфове Райсън“. Показа на Хакет двете снимки, които, щом ги зърна, веднага ги позна.

— Да, те са. Кои са тези хора?

— Според Мадокс тя е Мазната Плюска, а той е Джеси Графа. И двамата били опитни крадци на бижута.

— Значи вие смятате, че те са се добрали до моя архив?

— По всичко личи!

Хакет вдигна безпомощно ръце.

— Моите шефове много ще ме похвалят.

— Не се ядосвай! На всеки може да се случи.

Следващия, когото Хармас посети, беше Алан Фрисби. Той също идентифицира снимките. Доволен от себе си, Стийв подкара към Дирекцията на полицията. Хвърли снимките на бюрото пред Таръл и каза:

— Ето ги. И Хакет, и Фрисби ги разпознаха. Сега остава да намерим някакви доказателства против тях.

— Мисля, че намерих нещо. Искри на задоволство проблясваха в очите на Таръл.

— Току-що ни се обадиха от Вашингтон. Отпечатъците върху генератора принадлежат на някой си Джони Робинс. — После той разказа накратко биографията на Джони и заключи: — Склонен към насилие. Говорих с хората от „Рентакар Херц“. Те казаха, че опелът е бил откаран от мъж, отговарящ на описанието на Робинс. Говорих и с агента по недвижимото имущество, който е дал под наем вилата на семейство Шели. Той даде същото описание на техния шофьор.

— Това все още не е доказателство — каза Хармас.

— Вярно. Остава да ни се усмихне късметът. Получих разрешително за обиск. Ще отидем веднага и ще обърнем вилата с главата надолу. С малко късмет трябва да намерим все нещичко, с което да ги уличим.

— Ами ако не намерите нищо?

— Имаме достатъчно улики да арестуваме Робинс. Ще го докараме тук и ще го обработим. Може и да се огъне.

— Нещо против да дойда и аз?

— Разбира се, че не, заповядай! Ще ни бъде приятно.

Хармас последва Таръл към изхода, където чакаха Хес, Бейглър и Ленски. Шестима униформени полицаи вече се бяха настанили в една кола на полицейския паркинг.

Джони плуваше в широк кръг около Джилда. Тя се беше отпуснала по гръб във водата и лениво движеше само дланите на ръцете си, за да пази равновесие. Беше зареяла поглед в ясното синьо небе и усещаше как топлите слънчеви лъчи галят лицето й.

Джони се приближи към нея и се изправи във водата. Усещайки погледа му, тя се обърна към него и му се усмихна.

Бяха прекарали заедно една чудесна нощ. Първия път той я облада брутално и й причини болка. Но по-късно, в малките сутрешни часове, когато на хоризонта се появи червената дъга на слънцето, те се любиха така, както тя се надяваше, че могат да го правят двамата. Неговите бавни и нежни тласъци й причиняваха точно тази наслада, която тя винаги беше мечтала да усети от секса, но до този момент не беше преживяла с никой мъж. След като свършиха, Джони я прегърна с такава нежност и топлота, че Джилда едва повярва на очите си.

И сега, докато плуваха заедно, тя беше уверена в себе си, сигурна, че е постъпила правилно, като се е отдала на Джони. Погледът в очите му беше нов и съвсем различен, когато отвърна на нейната усмивка и каза:

— Хайде да се връщаме! Има два часа до вечеря. Искам те.

Тя постави мократа си ръка на рамото му.

— Аз също.

Плуваха бавно един до друг и когато достигнаха брега, тръгнаха хванати за ръка. Мокрият бял бански се беше прилепил плътно до тялото на Джилда и като я погледна, на Джони му се прииска да я сграбчи още тук и да я люби върху горещия пясък. Той стисна силно и болезнено ръката й. Но тази малка болка беше сладостна за Джилда, която прочете мислите му и отвърна, като на свой ред стисна неговата ръка.

— Хайде, по-бързо — каза тя и като се откъсна от него, затича нагоре по стълбите, потръсквайки мократа си коса, и се изкачи на терасата. Там спря рязко и сърцето й подскочи в гърдите, защото на бамбуковите столове, с лице към Марта бяха седнали четирима мъже. Зад тях стояха петима полицаи. Те бяха облегнати небрежно на перилата на терасата, но си личеше, че бяха нащрек. Джони я докосна по гърба и тя почти подскочи. Той я отмести внимателно настрана и излезе на терасата. Отиде до Марта, която приличаше на огромна купчина безжизнена плът, с поглед на уплашен заек, вторачен в капитан Таръл.

— Какво става? — попита спокойно Джони.

Добивайки кураж от поведението на Джони, Хенри се обади:

— Има някаква грешка. Тези господа са от полицията. — Той ги посочи с костеливата си, старческа ръка.

— Вие сте Джони Робинс? — попита Таръл и стана.

— Да, така се казвам — отговори Джони с тих и спокоен глас.

— Имаме сериозни причини да смятаме, че вие лично, както и останалите тук, сте замесени в обирите на бижута в домовете на Джаксън и Лоуенстейн, а също и в убийството на мисис Луис. Имаме разрешение за обиск. Имате ли да кажете нещо.

Джони отиде и взе хавлиената кърпа, която беше прехвърлена на гърба на един стол и започна да попива водата от тялото си.

— Нямам представа за какво говорите. Както каза Полковника, сигурно имате някаква грешка.

Таръл погледна Джилда, която стоеше вцепенена, с бяло като тебешир лице.

— Вие имате ли да кажете нещо?

Джилда се опита с всички сили да овладее паниката си.

— Н-не.

Хес излезе на терасата, идвайки от вътрешността на вилата. Триумфален блясък светеше в суровите му очи. Посочи Джони с дебелия си показалец.

— Твоята стая ли е третата отляво по коридора?

Студена пот изби по гърба на Джони.

— Да. И какво?

— Ела с мене. Искам нещо да ти покажа.

Вече не като преди, а притеснен и малко изплашен, Джони тръгна след Хес. Прекосиха голямата всекидневна, минаха по коридора и влязоха в неговата спалня.

— Оставих я, както я намерих — каза Хес. — Сега ще кажеш, че никога не си я виждал.

Един полицай с волево изражение на лицето държеше едно от саката на Джони и извади от джоба му троен наниз перли.

— Ваша ли е? — излая Хес.

Джони гледаше втренчено огърлицата и кръвта се отдръпваше от лицето му. Съвсем беше забравил за нея. Беше я взел от Аби като глоба за нечестния бизнес и я държеше, както каза на Марта, за черни дни. Той се възстанови бързо от шока, но все пак недостатъчно бързо. Хес го наблюдаваше внимателно и забеляза как лицето му пребледня рязко, преди отново да стане безизразно и спокойно.

— Не знам нищо за това — каза Джони, осъзнавайки ясно, че гласът му звучи дрезгаво. Той си прочисти гърлото и продължи. — Вие сте ми я подхвърлили.

— Кажи това на съдията! — подигравателно рече Хес. — Загази яко, копеленце такова!

Сега Джони се беше съвзел напълно, но разбираше, че е малко късно.

— Нагласили сте всичко това — каза той. — Подхвърлили сте ми я, защото не можете да докажете по друг начин.

— Да видим какво ще каже Плюската — каза Хес, взе перлената огърлица от полицая, мина покрай Джони и отиде на терасата. Пусна огърлицата на масичката пред Марта.

— Виж това тук — каза той. — Така. Знаем, че не си я убила ти. Но ако не се изясни всичко, ако не си напълно чиста, ще изпереш пешкира за съучастничество и ще влезеш на топло за много, много дълго време.

Марта позна огърлицата. Дебелото й лице се разтресе като пача.

— Той го направи. Тоя кръвожаден кучи син! — извика истерично тя. — Аз не знаех нищо. Той се опита да ни измами. Отишъл е там, убил я е и е взел Огърлицата на Есмалди. Ние не знаехме нищо! Кълна се!

— Престани! — изкрещя Джилда и се спусна към нея. — Престани! Ужасна бабичка! Той не го е направил!

Двама полицаи я задържаха от двете страни.

Джони излезе на терасата. Ридаейки, Джилда се опита да отиде при него, но не й позволиха.

— О, Джони, Джони! Знаех си аз!

Марта и Хенри влязоха в първата полицейска кола. Джилда, която все още плачеше, влезе във втората, с нея беше и Фло — слугинята. Джони, с белезници на ръцете, заедно с Хес бяха в третата.

Марта цяла се тресеше, сложи ръка между дланта и лакътя на Хенри за опора. Хенри помръдна устни едва-едва.

— Носиш ли онова хапче?

Марта поклати отрицателно глава. Хенри повдигна рамене и избута ръката й. Той внезапно се усъмни дали, ако тя все пак носеше хапчето, той щеше да го изпие. Вероятно не. Беше нужна много смелост да сложиш така хладнокръвно край на живота си, а на неговата възраст Хенри вече не беше много смел.