С ухо на земята

Трета глава

— За да разберете тази история добре — каза Ал Барни, — трябва да се върна 3 години назад. Скоро ще стигнем, докъдето сме спрели, но сега да се върнем три години назад.

Казах, че разбирам.

Ал кимна и отпи малко бира.

— И така, сега искам да ви разкажа за Хари Луис.

Когато беше на тридесет и осем години, Хари Луис стана съпруг на една от най-богатите жени в света. Той не направи никакво усилие да се ожени за нея, тя се омъжи за него. В момента, в който го зърна, тя го поиска за себе си. Пожела го за свой съпруг, а когато Лайза Коен пожелаваше нещо, го получаваше веднага. Хари не блестеше нито с ум, нито с някакви особени качества в бизнеса. Но за това пък беше истински красавец. Имаше фигура на кинозвезда — висок, широкоплещест, красив, тип Грегъри Пек. Излъчваше силна индивидуалност и сексапил. А каква усмивка имаше! С нея омайваше всяко срещнато момиче. Поддържаше си постоянна колекция от приятелки, които бяха винаги готови да вдигнат краката, щом той даде сигнал. Но освен с жените, Хари нямаше никакви други особени успехи. Ето защо беше доволен от късмета си. Да, повече късмет, отколкото заслуга, беше причината Хари да работи като управител на един от магазините на самообслужване „Коен“ в Парадайз Сити.

Ал млъкна и ме погледна.

— Сигурно сте чувал за Сол Коен?

Казах „да“, защото кой ли не е чувал за Сол Коен.

— Добре-е — продължи Ал. — Хари си се разхождаше из магазина, хвърляше по някоя усмивка на продавачките, опипваше зад ъглите по-благосклонните от тях и за всичко това получаваше шест хиляди долара на година. По един или друг начин му беше станало ясно, че това е максимумът на възможностите му и едва ли някога ще увеличи доходите си. Но той не беше от амбициозните и това не го притесняваше особено. Стабилните шест хиляди му стигаха да се забавлява, да има момичетата, които желаеше, и да плаща наема на двустайния си апартамент с гледка към морето. На балкончето Хари прекарваше своите приятни и уютни уикенди, излежавайки се на слънце и с едно момиче до него, легнало на удобно разстояние.

Не искам да си помислите, че Хари беше глупав. Сол Коен не взимаше глупави на работа. Хари просто не беше нищо особено. Вършеше си работата и толкова.

И така, в една гореща лятна утрин се случи нещо, което преобърна живота му с главата надолу. Представете си как Хари се разхожда из магазина, наглеждайки стоките, хвърля секси погледи на своите любимки, разменя по някоя дума с клиентите и, общо взето, се чувства като капитан на кораб в спокойни води, когато внезапно към него приближава една жена.

Виждал съм Лайза Коен много пъти и затова искам да ви я опиша. Ниска, мургава и слаба. Големите очи бяха най-хубавото в нея, но едрият гърбав нос, наследен от баща й, заемаше по-голямата част от лицето. Устата и брадичката издаваха своенравност и агресивност.

Ако има нещо, в което можете да сте абсолютно сигурен, то е, че Лайза Коен не би се появила в подлистника на „Плейбой“. Това не подлежи на никакво съмнение. Когато срещна Хари за първи път, тя беше на двадесет и девет години. Носеше широки бели панталони и синя фланелка и с тях приличаше на попрехвърлила тийнейджърка.

Коен живееха във Фриско и това беше първото й летуване в Парадайз Сити. От две седмици беше тук, на яхта с група приятели. Баща й я беше помолил да се отбие до магазина, да види как вървят нещата и после да му докладва. Той имаше доверие в правилността на нейните преценки и й бе възлагал такива проверки неведнъж във Флорида. Няколко пъти отзивите й бяха неблагоприятни и управителите на съответните магазини изхвърчаха от местата си.

Лайза беше наблюдавала Хари десет минути, без той да я забележи. Разходи се из магазина, видя как върви търговията, как се справят момичетата и остана доволна. Но още по-доволна остана, като разбра, че онзи красив и снажен самец е управителят на магазина.

Не бих казал, че Лайза Коен беше нимфоманка, но във всеки случай не нещо много по-различно. Можеше да се омъжи двайсет пъти, ако искаше. С нейните пари и наследство, мъжете просто й се редяха на опашка.

Тя лягаше с много от тях, защото имаше нужда от секс. Но беше решила твърдо, когато си взима съпруг, да избере някой по свой вкус и да бъде сигурна, че той я желае не само заради парите.

Още щом видя Хари, Лайза разбра, че ще се омъжи за него. До този момент, тя беше срещала всякакви мъже: високи, слаби, ниски, дебели, деликатни, нахални, млади и стари, но никой от тях не притежаваше красивото лице и снажната фигура на Хари. Да не говорим за яркия сексапил, който направо преливаше през ушите му.

И така, тя се приближи към него, широко отворила големите си, подвижни очи, и му каза коя е.

Ако кажа, че Хари се стресна, като се намери очи в очи с дъщерята на големия шеф, е много меко. Той направо изпадна в паника. Трескаво се питаше откога ли е тя в магазина и дали го е видяла как пощипва отзад момичето на щанда за козметика. Успя някак да се стегне и задейства чаровната си усмивка.

— Добре дошла в магазина, мис Коен. Това е неочаквано удоволствие за нас.

Лайза забеляза паниката му и остана доволна. Хареса й тази усмивка, която накара кръвта й да се движи по-бързо из вените.

— Искам да поговорим за магазина — отсече тя кратко. — В колко часа затваряте?

— В седем часа — й каза Хари. — Заповядайте в канцеларията, мис Коен!

— Ще почакам в колата — каза Лайза. — Ще вечеряме заедно. След което се обърна, шмугна се в тълпата и Хари я изгуби от поглед. Изруга наум, защото имаше уговорка за тази вечер с едно момиче, което беше обещало интересни неща. Нямаше избор, трябваше да й се обади и да отложи срещата. Момичето се ядоса и се развика по телефона. Хари измърмори нещо и без да я изслуша, затвори.

През целия следобед той се питаше защо ли, по дяволите, дъщерята на магната искаше да вечеря с него. Прекара останалата част от работното време в канцеларията си, където трескаво отчиташе последните печалби и правеше баланса. Единственото, което му идваше наум, беше, че може би ще провери печалбите и загубите, и понеже покупките бяха понамалели през последния месец, Хари се поизпоти. Но нямаше причини за тревога. Докато вечеряха, Лайза дори не спомена за магазина.

Тя го чакаше в един бял „Астон Мартин“. Беше облякла семпла, но явно много скъпа, ярко червена рокля. Нямаше нито бижута, нито чорапи на краката си. Черната, лъскава коса стоеше в безупречна прическа и ако не беше тоя нос, можеше да изглежда дори привлекателна.

Хари седна на предната седалка и Лайза потегли, сменяйки скоростите със завидно умение. Тя не говореше, докато профучаваха по крайбрежната улица. Чак като излязоха от Парадайз Сити, попита рязко:

— Ядеш ли морски храни?

— Да, разбира се — каза Хари. — Ям всичко.

Тя се съсредоточи в шофирането. Хари мразеше да го возят, винаги предпочиташе да шофира сам. Но този път не усети ни най-малко безпокойство, въпреки изключително високата скорост.

Пристигнаха в малък ресторант, за който Хари знаеше, че е убийствено скъп. Намираше се в едно усамотено и екзотично крайбрежно кътче. Той се притесни дали ще му стигнат парите да плати сметката, но отново нямаше място за тревога. Щом видя Лайза, оберкелнерът се поклони ниско и ги отведе в едно усамотено сепаре, отделено от шумната и пренаселена част на ресторанта. Оттук нататък Хари нямаше никакъв пръст в организацията на вечерта.

Вечерята беше поръчана: огромни скариди, провиснали от високите чаши, пълни с парченца лед, омари с майонеза и шампанен сос, за десерт — диви ягоди със сметана.

Лайза седна точно срещу Хари и докато се хранеха, го изучаваше с поглед и му задаваше въпроси, несвързани с магазина, както той очакваше, а отнасящи се до самия него. Въпросите й бяха много точни, целенасочени и строго лични. Хари им отговори. Кои са родителите му? Каква е професията на баща му? Къде е учил? Какви са амбициите му? (На този въпрос Хари отговори малко неуверено, че му харесва в магазина и е доволен от работата си. Обаче забеляза смръщения рязък поглед на Лайза и допълни, че, разбира се, не би имал нищо против да се издига по йерархията, но и така е много доволен). Женен ли е? Какво е хобито му? (Хари отговори — голф, но ако беше казал истината, трябваше да каже секс). Разпитът продължаваше и Хари все повече се изненадваше и даже се подразни малко, но си каза, че човек никога не знае, тя може да го е нарочила за някаква работа.

До края на вечерята Лайза знаеше за Хари почти толкова, колкото сам той знаеше за себе си. Е, не съвсем. Когато тя зададе въпроса за сексуалния му живот, Хари се скри зад облаче цигарен дим. Разпитът беше стигнал твърде далеч.

— Карам някак… Но мисля, че не си заслужава да говорим за това.

— Добре. Искаш ли кафе?

— Вижте какво, мис Коен — започна уверено Хари, чувствайки, че това е моментът да защити честта си на кавалер. — Вие сте моя гостенка тази вечер. Нека сме наясно с това. Кажете вие искате ли кафе?

Тя раздвижи нетърпеливо раменете си.

— Не бъдете глупак — каза с брутална откровеност. — Всичко отива в сметката на татко. Аз само подписвам, той плаща. Като знам колко изкарваш, не вярвам да можеш да платиш тази сметка. Искаш ли кафе?

Размисляйки по-късно, Хари стигна до заключението, че именно този беше съкрушителният момент, в който той трябваше или да й удари един шамар, или да хвърли на масата стоте долара, които имаше, и да си тръгне. Но Хари не беше такъв човек. Той се поколеба малко и включи отново чара си.

— Ами добре, благодаря. Не знаех. С удоволствие бих изпил едно кафе.

Това беше краят на Хари Луис. Пиха кафе и коняк, говориха за най-новите романи, най-новите плочи, най-новите филми. Той през цялото време усещаше как големите черни очи се плъзгаха по широките му рамене, оглеждаха чувствените ръце и изучаваха лицето му.

Изведнъж тя извика оберкелнера и поиска сметката. Прегледа я внимателно, дори събра наум цифрите, и подписа, след което остави десетдоларова банкнота върху таблата. Келнерът се отблагодари за щедрия бакшиш, като ги изпрати с поклон до земята. Хари забеляза това брутално разточителство и го възненавидя.

Отидоха до колата. Хари каза, че отдавна не е хапвал толкова добре, и й благодари. Лайза не каза нищо. Качи се в колата, запали мотора и щом Хари седна до нея, потегли по крайбрежния път към пясъчните дюни.

— Не знам дали знаеш, но това шосе свършва ей там в пясъците — каза неловко Хари.

— Знам — каза тя.

Хари не беше чак толкова глупав и разбра, че вечерта не е свършила още. Той изведнъж осъзна, че Лайза Коен, дъщерята на неговия шеф, му е хвърлила око и от тази мисъл по гърба му изби студена пот. Защото преди всичко тя съвсем не беше негов тип. Тя беше от тия жени, които Хари дори не поглеждаше. Той обичаше неговите момичета да имат големи гърди и тесни, стегнати дупета. Това момиче нямаше нито фасада, нито задни части. Просто беше кльощава. Освен това беше дъщеря на Сол Коен. Ако Хари легне с нея и Коен разбере, Хари веднага ще изхвърчи от работа.

Лайза паркира под една групичка палмови дървета. Те обграждаха малък отрязък от сребрист пясък, който, както беше огрян от лунната светлина, приличаше на прясно измита улица. Морето поплискваше съвсем наблизо.

Тя излезе от колата и тръгна по твърдия пясък. Хари с разтуптяно сърце я последва. Искаше му се да извика за помощ. Тя седна под палмовите дървета, а той застана до нея. Лайза погледна нагоре към него и каза нетърпеливо:

— Хайде да се любим.

След половин час напълно изтощен, Хари погледна голямата бяла луна. Чувстваше се така, като че ли беше въртян в центрофуга. Никога през целия му сексуален живот не му се беше случвало подобно нещо. Да се любиш с Лайза, беше като да се любиш с дива свиня. Хари се отврати от този потресаващ сеанс. Когато се чукаше с някое момиче, той обичаше сам да ръководи нещата, да регулира темпото и така нататък. Но този път нямаше възможност за никаква инициатива, единствено трябваше да задоволява дивата страст на Лайза.

— Дай ми една цигара — каза тя. Беше си дръпнала роклята надолу и кротко лежеше до него. Докато й палеше цигарата, Хари с изненада видя в светлината на запалката колко успокоена беше сега. Остротата на чертите и се беше смекчила. Гледаше го усмихната, с добри очи, и дори, въпреки големия нос, изглеждаше красива.

Хари не знаеше какво да каже, още се чувстваше разбит на парчета и не й каза нищо. Просто лежеше до нея, докато тя си изпуши цигарата и я изгаси в пясъка.

— Трябва да се връщам. Ще си помислят, че ми се е случило нещо лошо. — Тя стана и прекоси пясъка по посока към колата. Хари я последва. Едва влачеше краката си. Никога не се беше чувствал така изцеден. Щом тя се плъзна под волана, а той се отпусна тежко на другата седалка, последва въпросът:

— Хубаво ли ти беше?

Хари можеше да каже, че е било просто ад, но се сети за работата си. За нищо на света не искаше това, което се случи, да се повтори отново, но си помисли, че в края на краищата тя скоро ще си отиде и затова спокойно излъга: „По-хубаво от всякога“.

Тя кимна, включи скоростите и подкара колата обратно по крайбрежното шосе към светлините на Ситито.

Три дни след това Хари беше възстановил мъжествеността си. Лайза не го беше потърсила повече и той смяташе, че е вън от опасност. Успокояваше се, че всичко е било за Лайза моментно настроение и няма да му се наложи да изтърпи това изтезание отново.

На сбогуване Лайза го беше погледнала многозначително с големите си, блестящи очи и му се беше усмихнала: „Беше хубаво, нали, Хари? И на мен ми беше по-добре от всеки друг път“. И замина.

Е, това беше то, си мислеше Хари с върховно облекчение. Какво преживяване! Кошмар! Слава Богу, че всичко мина и край.

Но много се лъжеше.

Същия ден, докато работеше в канцеларията върху заявките, телефонът иззвъня.

— Аз съм мис Селби — го информира хладен рязък глас. — Личната секретарка на мистър Коен. Обаждам ви се от Сан Франциско. Мистър Коен иска да се срещне с вас на 11, сряда, в три часа. Изпратила съм ви двупосочен самолетен билет. Ще го получите утре. Моля, бъдете точен — и връзката прекъсна.

Хари стоеше като стреснат. В редките случаи, в които извикваха някой управител на магазин при върховния шеф, винаги след това му показваха вратата. Дали дъртият копелдак е научил за него и Лайза? Обливаше се в пот и усилено мислеше. Ако го уволнят, какво щеше да прави. По дяволите, даже имаше дългове. Триста дяволи! Загази яко.

Докато стигна до Фриско и изкачи седемнайсетте етажа с експресния асансьор до разкошния кабинет на Сол Коен, Хари направо се разболя от притеснение.

Посрещна го секретарката мис Селби, за която вече беше чувал. Красива, висока, с дълги прави коси. Очите й приличаха на две стъклени топчета, а усмивката й можеше да смрази и ледник дори. Тя го заведе до вратата на кабинета, почука и я открехна.

Хари чу гневен глас, който опъна гръбначния му стълб. Сол Коен говореше по телефона, по-точно викаше с цяло гърло:

— Германия ли? Виж какво, Сам, стига си ми разправял врели-некипели! Тази партида е от Китай, много добре знам. Не си мисли, че можеш да ме будалкаш. Не ща никакви китайски боклуци! Ясно ли е?

Чу се оглушителен трясък. Сол Коен беше затворил телефона.

Мис Селби повдигна вежди и погледна Хари с безизразно лице:

— Можете да влизате.

Сол Коен беше дребен, пълен и плешив човек с голям гърбав нос. Малките му черни очи излъчваха типичния за големите шефове твърд поглед, който проникваше като лазерен лъч.

Докато прекоси огромния килим и стигна до бюрото с размери на билярдна маса, Хари вече се обливаше в студена пот, а коленете му ритмично се удряха едно в друго. Коен се облегна във високия си въртящ се стол и го погледна. Лицето му напомняше тъмна маска, без мимика и изражение. На Хари му се стори, че това е лице на мъртвец.

Изведнъж маската се разтегли в широка, лъчезарна усмивка и Коен се преобрази от безпощаден финансов магнат в сърдечен, дебел евреин, който би направил и на мравка път.

— Хари Луис, нали? — каза той и стана.

Хари зяпна срещу него. Внезапната промяна напълно го изкара от релсите.

— Д-да, сър.

— Седни, момчето ми. Преди всичко, дай да ти стисна ръката.

Смаяният Хари позволи на малката твърда ръка да сграбчи неговата, след което се свлече в стола срещу бюрото, който Коен му беше посочил.

— Значи ти си Хари Луис. — Коен го огледа усмихнат до уши и закима с глава. — Браво, браво! Това се казва хубаво момче. Знам аз, че Лайза разбира от тия работи. Сега, виж какво, Хари. Днес съм адски зает. Постоянно ми създават неприятности. В големия бизнес е така. Работиш като роб. Така че ще трябва да поговорим набързо. Един ден, като си взема отпуск, може да отидем някъде заедно тримата и да си прекараме приятно. Но сега, нали разбираш?!

Хари се беше вторачил в него и не помръдваше.

— Искаш ли пура? — попита Коен.

— Н-не, благодаря, сър.

— О’кей, Хари. И така… Какво ще кажеш да ти стана един тъст.

Хари си помисли: „Някой от нас е луд! Сигурно съм аз!“

— Изненадан ли си? Лайза не ти ли каза? — Коен се засмя. — Моето момиче те обича, ти също я обичаш, така че всичко е наред. Тя иска да се омъжи за тебе, а каквото тя поиска, обикновено това става. Той поклати печално глава. — Да ти призная, Хари, тя направо ме върти на пръста си. Но сега съм доволен, че иска да се омъжи, защото аз искам внуци. Знаеш ли, Хари, много обичам малки деца. Явно евреинът в мене се обажда. Освен това аз не съм вечен. Ще оставя всичко на Лайза, а след нея надявам се, на три, четири, дори пет момчета. Разбираш ли ме?

Хари седеше със зяпнала уста, напълно безсловесен. Капки пот се стичаха по лицето му, а сърцето биеше лудо.

— Проверих делото ти, Хари — продължи Коен. — Май нямаш кой знае какви успехи? Шест хиляди годишно са нищо, кажи-речи, но Лайза смята, че у тебе има нещо специално — той се изсмя цинично, — което й харесва. Между нас да си остане, как е тя в… оная работа.

Хари се дръпна назад и усети как кръвта нахлува в лицето му.

— Ами аз… бих предпочел…

Коен махна с ръка.

— О’кей, момчето ми. Това ми харесва — каза той. — Не обръщай внимание. Ти, разбира се, си мъжко момче и не обсъждаш такива неща, и добре правиш.

И така, Хари, трябва да побързаме. Днес съм затрупан с работа. Ти слушай, аз ще ти изложа набързо нещата. Лайза иска да се ожените накрая на месеца. Вече съм ти намерил заместник в магазина. Така ще можеш да помогнеш на Лайза да намерите къща. Тя се е побъркала по Парадайз Сити и иска да се установи там. Ще ми липсва, но няма как, като пожелае нещо, как да й откажа? Тя ще потърси къща там, а ти ще я придружаваш, за да й помогнеш. Къщата, както и всичко друго, от което ще имате нужда, мебели, коли и т.н., ще купя аз. Отварям обща сметка на името на двама ви във Флорида Депозит Банк. Искам всичко да тръгне добре.

Какво ще кажеш за двеста и петдесет хиляди. Когато сметката вземе да намалява, а това ще стане, доколкото познавам Лайза, аз ще я допълня отново. Не трябва да се притесняваш за нищо. Когато се върнеш, иди до банката и изтегли малко пари. Купи си някакви дрехи. Като се движиш с Лайза, трябва да изглеждаш добре.

Телефонът иззвъня и Коен се намръщи. Хари потрепери като видя това смръщено лице. Беше съвсем различно от предишното лице, сякаш го виждаше в някой кошмар. Коен вдигна друга слушалка:

— Зает съм! С никого няма да говоря! Какво? Хонг Конг? Какво ме интересува, че е от Хонг Конг? — и тръшна слушалката. Няколко секунди гледа смръщен по посока на телефона, след което възстанови доброто си разположение на духа.

— За какво говорех? А, да. Виж какво, Хари, аз не вярвам, че един мъж може да се чувства добре, без да работи. Лайза не иска ти да работиш. Тя иска да си седиш с нея вкъщи и да си ходите заедно на яхтата постоянно и въобще да си се забавлявате на воля. Но аз не мисля, че така ще е добре. Ти трябва да работиш нещо. Аз притежавам 55 хиляди декара строителна площ във Флорида. Баща ми я е купил на безценица. Държах я години наред, но преди три месеца започнах да продавам. Направих един офис в Парадайз Сити. Оня, дето движи нещата, не върши никаква работа, само вдига шум. Обадих му се тази сутрин и го изхвърлих. — Хари потрепера отново. — Когато някой не ми върши работа, аз веднага се отървавам от него. — Коен продължи. — А на този глупак главата му е напълно празна. И така, Хари, ето ти работа, която може да ти бъде интересна. Не е тежка. Там има една умна малка мръсница, която знае всичко. Практически тя движи нещата в офиса, но бих искал мъж да командва. Мисля, че двайсет хиляди са добре, но ще уговорим това по-късно. Това ще са твоите лични пари. Разбира се, тежките разходи ще се поемат от общата ви сметка. Другите ще са ти за цигари. Разбрахме ли се за всичко?

Хари все още мълчеше, но мозъкът му вече беше започнал да работи. Двеста и петдесет хиляди долара, къща, яхта, 20 000 долара на година, работа в офис…

Мис Селби показа великолепната си глава през вратата.

— Извинете, мистър Коен, но американският посланик се обажда от Лондон, а и Хонг Конг чака на линията.

Коен повдигна ръце нагоре и направи многозначителна физиономия към Хари.

— Виждаш ли, момчето ми, няма мира. И така, разбрахме се. Връщаш се в Парадайз Сити и задвижваш нещата. Лайза ще дойде след няколко дни. Ох, извини ме! Сигурен съм, че ще бъдете много, много щастливи.

Хари почувства, че мис Селби го докосна по ръката и стана бавно. Щом излезе, Коен започна да говори по един от многото си телефони.

Мис Селби огледа Хари с враждебни очи и смразяваща усмивка.

— Поздравявам ви, мистър Луис — каза тя и отиде до бюрото си.

Хари отиде до асансьора. Движеше се като човек, изпаднал в шок.

През останалите три седмици, в които Хари все още беше ерген, много пъти му се приискваше да захвърли всичко и да избяга, но не му достигна смелост. Изкушенията, които го задържаха, бяха прекалено силни. Когато видя избраната от Лайза къща, очите му едва не изхвърчаха от орбитите. Имаше осем спални, осем бани, четири всекидневни, великолепна градина, плувен басейн, с две думи, имаше всичко.

В гаража бяха един ролс, едно кади и астона. Имаше иконом японец, портиер, още петима слуги и трима китайци градинари. Притежаваха яхта със суперлуксозни условия за двайсет души — един малък лайнер. Изведнъж на Хари му беше поднесено на тепсия всичко, за което един човек може да мечтае. Но освен това на тепсията беше и Лайза.

Когато на следващия ден, след интервюто с Коен, Хари си събираше нещата от тясната канцелария в магазина на самообслужване, вратата се отвори и влезе Лайза. Тя затвори и превъртя ключа. Приближи се до Хари и го погледна със сияещ тъмен поглед.

— Здравей, Хари — каза Лайза и се усмихна. — Изненадах ли те?

До този момент Хари вече беше решил. Той беше честно момче и понеже Лайза го беше купила, реши да й даде това, за което е платила.

Знаеше какво й трябва и беше решен да й го даде, дори и това почти да му коства живота. По целия път на връщане от Фриско мислеше какво да прави. Първо реши да си стегне куфара и да изчезне. После си помисли какво всъщност значи да си съпруг на толкова богата наследница. Везните натежаха силно в полза на Лайза. Но често, когато си лягаше вечер и се замислеше за това, което му предстои, на Хари пак му се приискваше да избяга, но не го направи.

И така, пред него стоеше тази дребна, непривлекателна, извънредно богата жена и Хари направи това, което се очакваше от него.

— Изненадан ли? — засмя се той. — Луд съм от радост. Придърпа я към себе си, плъзна ръцете си под роклята й и стисна с двете си ръце малките й мършави гърди. — Ще те направя щастлива, Лайза — каза той и я притисна силно до себе си.

Сол Коен дойде на сватбата. Имаше близо осемстотин гости, една от най-големите дандании, виждани в Парадайз Сити. Сол беше в страхотно настроение. Донесе сватбен подарък лично за булката — Огърлицата на Есмалди.

Тук Ал Барни спря и ме погледна с вдигнати вежди.

— Нали ти казах, че рано или късно ще стигна до огърлицата? А сега да ти разкажа за нея. Огърлицата на Есмалди принадлежала на един от ония южноамерикански диктатори, които винаги нагазват лука. Наложило му се бързо да бяга. Толкова бързо, че единственото, което могъл да вземе, била огърлицата на съпругата му, притежание на семейството от няколко поколения. Отишъл при Сол Коен и му я продал. Никой не знае колко точно е платил Коен за нея. Скътал я с намерение да я подари на Лайза за сватбата й. Огърлицата се състоеше от сто диаманта с големина на грахово зърно, в платинена обковка. Ако се съди по това, кое то пишат вестниците, цената й била около триста и петдесет хиляди долара.

Лайза си я беше сложила на сватбата, а после я заключи в нейния сейф „Райсън“ и заминаха на Бахамските острови за медения месец.

Цял месец бродиха по морето. През всичкото това време Хари й даваше това, за което си беше платила. Лайза направо го убиваше. Беше ненаситна. Имаше моменти, в които му се приискваше да скочи зад борда и да плува до брега, но не го направи.

Когато я обхващаше желание за секс, а то понякога я обхващаше два-три пъти на ден, тя го поглеждаше в очите и казваше: „Хари…“ Ставаше от сгъваемия стол и слизаше в кабината си, а Хари я следваше като овца на заколение.

Тя желаеше нещо, той го имаше и й го даваше. Да беше поне мъничко привлекателна, неведнъж си мислеше Хари. Но не, тя беше кокалеста и слаба, гърдите й приличаха на пържени яйца, а ребрата й се брояха. Добре поне, че имаше техника! Братко мили, каква техника имаше тя!

След две седмици Хари копнееше да слезе от яхтата. Ако проклетата яхта се беше блъснала в някой риф, щеше да е голяма радост за него. Но както всичко на този свят, и това мъчение свърши. Нанесоха се в новата си великолепна къща.

Там беше по-добре, защото Хари започна работа в офиса. Беше с Лайза само след шест вечерта, но и това стигаше. Откри, че има две неща, по които Лайза лудее: той да язди нея и тя да язди кон. Докато той беше в офиса, тя направо живееше върху коня. Имаше три чистокръвни жребци и беше постоянно из гората или галопираше по хиподрума сама или с други жени, като нея луди по конете.

Вечер обикновено имаха гости или ходеха на гости. Хари беше голям компаньон и го харесваха. Погледнато отвън, изглеждаше, че бракът върви много добре. Страшното за Хари идваше, когато си лягаха. Но той си изпълняваше стриктно задълженията.

Като изключим секса, иначе му беше изненадващо лесно да живее с Лайза. Но изпълнението на тези проклети креватни задължения му беше заседнало в гърлото.

Надяваше се, че Лайза ще се позасити и ще поохладнее към секса с течение на времето, но това не ставаше. Тя просто не се насищаше. Това влудяваше Хари. Понякога срещаше случайно някое от предишните си момичета и знаеше, че е достатъчно да отвърне на недвусмислено благосклонния и поглед, за да се наслади на някое хубаво тяло вместо тия хърбави форми на Лайза, но Хари беше честен и не го правеше. Знаеше цената на това, което получава, и беше напълно решен да не мами. Освен това беше така изтощен от Лайза, че не му се и приискваше да има някоя друга.

На по-големите събирания Лайза винаги си слагаше Диамантите на Есмалди. Огърлицата караше другите жени да си скубят косите от завист. Като я гледаше Хари мислеше за това безобразно прахосничество на красота. Лайза нямаше нито лице, нито врат, за да носи това великолепно бижу. Затова Хари намрази огърлицата. Понякога се случваше на партито да е някоя о истинските хубавици на Парадайз Сити, а такива ги имаше много. Тогава на Хари му се приискваше да вземе огърлицата от мършавия врат на Лайза и да я окачи на тази хубавица. Беше сигурен, че ефектът би бил невероятен.

Работата в офиса, с петдесетте хиляди декара на Коен, не му се харесваше много. Самият офис беше доста приятен. Имаше си и собствен луксозен кабинет. Но продажбите или по-точно опитите за продажби на парцели земя отегчаваха Хари. Той не чувстваше хъс в тази търговия. Не му се занимаваше с разни карти и не беше много умел с клиентите, което ги правеше подозрителни.

Мразеше и секретарката си Хариет Бърнстейн. Коен му беше казал, че на практика тя движи целия бизнес и това беше така. Трийсет и осем годишна, ниска, дебела, спретната, с малък гърбав нос и мънистени, черни очички. Тенът на лицето й напомняше цвета на говеждата лой.

Още щом се запознаха, Хари разбра, че тя нито го харесва, нито му има доверие. Неговият чар отскачаше от нея като топка за тенис от стена. Беше ужасяващо делова. Още преди да е поискал някое писмо, папка или документ, тя му го беше донесла на бюрото. Знаеше наизуст кредитния баланс на всеки клиент. Знаеше на кого си заслужава да се даде работен обяд и на кого не. Беше ангажирала маса в Яхтклуба, която постоянно беше на разположение на Хари, и всяка сутрин щом отидеше в офиса, той намираше върху бюрото си подробно разписание на срещите си за деня — с кого ще обядва и всички необходими подробности за госта. Хари разбираше защо Коен харесва такива служители, но него самия това просто го задушаваше. Понякога идваше някой симпатичен клиент и на Хари му се приискваше да го заведе до един от чудесните крайбрежни ресторанти, вместо в снобския Яхтклуб, но нямаше нерви да разваля изрядното разписание на мис Бърнстейн.

Накратко, Хари не беше щастлив нито в работата, нито вкъщи. По едно време, преди да се ожени за Лайза, си мислеше, че тя може да се окаже ужасна кучка, но не беше така. Щом креватната гимнастика вървеше гладко, Лайза беше дори симпатична.

Бяха женени от две години, когато стана злополуката. През това време Хари беше понавлязъл по-дълбоко в бизнеса и беше продал около тридесет декара строителна площ. Цената беше висока и Сол беше доволен от него. Хари свикна с луксозния живот. Благодарение на него партитата на Лайза бяха смятани за най-хубавите в града. Тя самата не се харесваше много на гостите. Мъжете се отегчаваха от нея, а жените премного й завиждаха. Но всички без изключение харесваха Хари. Често събираха компании на яхтата. Хари се научи да се гмурка.

На това място Ал Барни млъкна.

— Аз го научих. Плъзгаше се като риба. Това, което искам да ти кажа, е, че на Хари животът не му се струваше чак толкова лош. Беше силен, здрав и успяваше да задоволява Лайза, а тя направо беше обезумяла от любов.

След малко протакане най-сетне успя да продаде един малък парцел на един англичанин, търсещ свое място под слънцето. Подписаха договора, стиснаха си ръцете и щом клиентът излезе, Хари се облегна доволен на стола си. Тъкмо реши, че ще изведе Лайза тази вечер да го отпразнуват, когато мис Бърнстейн влезе и нещо в пълното й лице накара Хари да замръзне. Обикновено беше суха и делова, но сега лицето й приличаше на телешка мас, изпусната на земята.

— Д-р Горли иска до говори с вас — каза тя с треперещ глас.

Д-р Горли беше домашният им лекар. Лайза обичаше докторите, затова постоянно си правеше контролни прегледи и настояваше Хари да прави същото.

Хари се вторачи в секретарката си.

— Д-р Горли ли?

— Случило се е нещастие — каза мис Бърнстейн и за ужас на Хари се разплака.

Той грабна слушалката. Лайза паднала от коня си. Някакво куче пресякло внезапно пътеката и конят отскочил рязко.

Тихият, погребален глас на доктора прокара ледена тръпка по гърба на Хари.

— Тя е тук в болницата, мистър Луис. Зле е. Бихте ли дошли веднага?

Злополуката осакати Лайза. Беше се ударила на камък и гръбнакът й беше счупен. Това я направи пълен инвалид. Животът на Хари отново се преобърна с главата надолу. Отначало той не можа да повярва на това, което докторът му каза. После му просветна, че повече няма да има креватни изпитания и скала му падна от гърба. После бе шокиран от мисълта, че Лайза няма да може повече никога да ходи. И накрая, доста по-късно разбра, че беше вързан с един инвалид за цял живот.

Щом чул новината, Сол Коен получил сърдечен удар. Издъхнал още преди високомерната мис Селби да докосне телефона за помощ.

Смъртта на Сол Коен хвърли Хари в паника. Лайза беше в полусъзнание в болницата, Сол — мъртъв и Хари си помисли, че ще му се наложи да управлява цялото кралство на Коен. Но скоро разбра, че Сол се е погрижил за всичко. Имаше си вицепрезидент, съвет на директорите, адвокати, очилати съветници — те поеха всичко.

Чак когато Лайза излезе от клиниката в инвалидната си количка, отвориха завещанието на Коен. Тя наследяваше всичко. Хари дори не беше споменат. И да беше жив Сол, за Хари щеше да е същото.

Но злополуката с Лайза промени живота му, и то много. Когато осъзна, че вече никога няма да спи с мъже и да язди коне, нещо се случи в главата и.

Хари винаги подозираше, че дълбоко в себе си тя е кучка и сега тази кучка излезе наяве.

От момента, в който тя се върна в къщата, животът на Хари се превърна в истински кошмар. Първият тревожен сигнал дойде, когато тя закри общата им сметка и я откри отново, но само на свое име.

— Татко е оставил всичко на мене — каза тя на Хари. — Аз ще движа нещата. Ти си имаш своите джобни пари, с останалите ще се занимавам аз.

Прекратиха всякакви празненства и гости. (На кого му е притрябвало да идва и да ме гледа в тая проклета инвалидна количка?)

Хари се опитваше да разсее тези нейни мрачни настроения, но безуспешно. (Да не мислиш, че ще забавлявам тук разните му луксозни курви, да можеш ти да им се увърташ. И виж какво, като стана дума за курви. Щом аз не мога да го правя вече, ти също няма да го нравиш! Ясно ли е? Предупреждавам те!)

Разстроен, Хари й говореше плахо:

— Не говори така, мила. Всичко това е толкова ужасно за мене, колкото и за тебе.

Тя го гледаше и пламъчета горяха в големите й очи.

— Трябва да е ужасно и за тебе, Хари, защото иначе изхвръкваш оттук веднага!

Двете години разкош бяха променили Хари, някак си го бяха размекнали. Мисълта, че може да изхвърчи от работата си, от красивата къща, от шефския си кабинет, го плашеше до смърт.

Но дълбоко в себе си съзнаваше, че ако пожелае да кръшне, лесно ще го направи, без Лайза да разбере. Скоро обаче разбра, че отвсякъде е обграден от шпиони. Мис Бърнстейн, Тото, японецът иконом, Хелгар, всички те го шпионираха постоянно.

Хелгар, медицинската сестра на Лайза, беше дълга, кокалеста върлина, около петдесет и пет годишна, с накъдрена коса, студени сиви очи и конска физиономия. Хари чувстваше, че тази жена го мрази и би му създала неприятности, ако й се удаде възможност. На свой ред и той я намрази.

През целия ден Лайза беше на телефона. Говореше с Фриско, банката, адвокатите си, подлудяваше мис Селби.

Хари беше доволен, като си помислеше, че тя се държи така гадно и отвратително с всички тия хора, не само с него. Но най-страшни бяха вечерите и почивните дни. Връщайки се от работа, той никога не знаеше в какво настроение ще я намери. Понякога биваше и нормална, макар и постоянно да се оплакваше, но повечето време да си с нея, беше истински ад.

Една вечер, след като Лайза разби телевизора с една статуетка и захвърли книгата си в другия край на стаята, Хари направи отчаяно предложение да организират парти.

— Ще ти подейства добре — каза той. — Не можеш да продължаваш така…

— Млъкни веднага! — изкрещя Лайза. — Не искам тия влечуги да ме съжаляват. Аз съм в затвор и ти също. Ако не ти харесва, върви по дяволите.

Така си живяха следващите няколко месеца. От време на време се случваше по нещо по-забележително. Веднъж например Хари си купи два летни костюма, понеже беше свикнал да си купува всички дрехи, които му харесваха. Плати с чек от общата сметка, понеже беше забравил, че е закрита вече. Сцената, която се развихри след това, го убеди за сетен път, че Лайза не е с всичкия си.

Като се прибра вкъщи след цял ден в офиса, Лайза захвърли сметките в лицето му и изкрещя:

— Плати си ги сам! Имаш си пари! Как смееш да ги препращаш на моите сметки.

В сметката на Хари не беше останало много. Двадесет хиляди на година изглеждаха много на пръв поглед. Но разходите за цигари, питиета, газ за колата, тлъстите бакшиши в Яхтклуба и всички други инцидентни разходи, които се налагат на един богат мъж, бяха изпразнили сметката. На шивача явно трябваше да плати следващия месец от следващия чек, който му пращаха съветниците.

Понякога Лайза беше трогателно тъжна. Когато се отървеше от Хелгар и останеше сама в просторната си, богато обзаведена спалня. В такива моменти тя позволяваше на Хари да я утешава, а той, бидейки все така честен, даваше всичко от себе си, за да го постигне. Понякога й се приискваше той да отключи сейфа „Райсън“ и да й даде Огърлицата на Есмалди. Слагаше си я, закарваше количката си пред огледалото и след като се видеше, заплакваше горчиво. Плачът й беше сърцераздирателен и Хари дълбоко й съчувстваше.

Накрая, след като минаха два ужасни месеца, Хари пое риска от евентуално ново избухване и предложи да се качат на яхтата и да се махнат от къщата за известно време. За негова изненада Лайза се съгласи веднага. Беше й омръзнало до смърт да се самосъжалява. Набрал смелост, Хари предложи да вземат и някои от най-близките си приятели. Много внимателно подбра предложенията — три жени, привлекателни като зъболекарски бормашини, и техните мъже, живеещи само заради конете. Лайза отново се съгласи.

Пътешествието беше успешно. Няколко дни след завръщането им Лайза каза на Хари, че ще организира парти. В края на краищата кой го е грижа, че тя е в инвалидна количка, като може да се напие с прекрасните питиета и да яде чудесната храна, която е сервирана. Така че, по дяволите, защо не!

Нормалният ритъм на живота бавно се възстановяваше, но Хари трябваше да бъде много внимателен. Беше като да живееш с бомба със закъснител под мишница. По време на събиранията той не се делеше от инвалидния стол на Лайза. Трябваше да е неотклонно до нея, иначе рискуваше нервен припадък вкъщи след партито. След шест месеца монашески живот сексуалният глад започна да измъчва Хари до смърт, но той се бореше. Знаеше, че това ще му навлече най-голямата беля. Освен това не виждаше по какъв начин би могъл дори да си наеме проститутка. Нямаше никаква възможност. Тръгваше в десет сутринта за офиса и знаеше, че шпионката мис Бърнстейн ще телефонира на Лайза, ако закъснее дори само половин час. Обедната му почивка беше заета от обеди с клиенти. Прибираше се в шест следобед. Останалата част от вечерта прекарваше с Лайза, докато тя си легне в десет и половина. После беше свободен, но знаеше, че Хелгар и Тото дебнат навсякъде и нямаше как да се измъкне.

Освен всичко това, той не познаваше жена в Парадайз Сити, заради която си струва де се рискува този охолен живот. И така, Хари стискаше зъби и пазеше въздържание.

Така продължи още два месеца и изведнъж му се отдаде една възможност. Лайза беше поканила няколко гости и между тях беше Джек Инглиш. Той също като Хари беше женен за богата жена и много внимаваше да не обърка конците. Инглиш беше симпатичен и скромен. Лайза го харесваше. На външност не беше нещо особено, висок, слаб, с кучешка физиономия, но приятен. Внезапно той се обърна към Лайза:

— Знаеш ли какво? Хари е взел да напълнява. Проблемът е, че не спортува. Търся си партньор за голф. Не смяташ ли, че Хари трябва да свали малко от тия тлъстини?

Лайза се поколеба за няколко секунди, през които сърцето на Хари беше спряло да бие. Тя беше в добро настроение.

— Искаш ли пак да играеш голф, Хари? — попита тя.

Той престорено поклати глава.

— Не… не. Когато не съм на работа, искам да прекарвам времето си с тебе.

Това беше точно на място. Лайза се обърна към Инглиш.

— Настоявам Хари да играе. Наистина си прав. Ще му се отрази добре.

И така, беше решено Хари да играе голф с Джек Инглиш всяка неделя сутрин. Когато се срещнаха за пръв път в Голфклуба, Инглиш каза:

— Слушай, братле. Аз не играя голф. Ти си ми алиби, разбираш ли. Имам си едно маце, за което трябва да се погрижа.

Хари отвърна изненадан:

— А аз какво да правя?

Инглиш се ухили:

— Можеш да играеш двойка с някой. Нали си приятел. Ще ти върна услугата, когато поискаш.

Хари игра по двойки, докато Инглиш открадва няколко часа със своето момиче. Тогава Хари разбра, че му се отдава възможност да се измъква, но му трябваше преди всичко момиче.

Една вечер, след като се беше върнал от офиса, самата Лайза му помогна да намери това, което търсеше. Самата Лайза го заведе на мястото.