Сан Феличе

LVIIБЕЗПОКОЙСТВАТА НА НЕЛСЪН

Докато крал Фердинанд се стараете да изпревари своите поданици по шосето от Албано за Велетри, кралица Каролина, която знаеше само за успехите на августейшия си съпруг, бе наредила, според указанията му, да се отслужи благодарствен молебен във всички черкви и да се пеят хвалебствени кантати във всички театри. Всяка столица — Париж, Виена, Лондон, Берлин — има свои конюнктурни поети; но заявяваме високо, за чест на италианските музи, че по отношение на римуваните възхвали никоя страна не може да се сравнява с Неапол. Изглеждате, че след заминаването на краля и особено след успехите му две-три хиляди поети бяха открили изведнъж призванието си. Изля се порой от оди, кантати, сонети, акростихове, четиристишия, двустишия, който заплашваше да се превърне в истински потоп; работите бяха стигнали дотам, че като сметна за излишно да занимава официалния дворцов поет, синьор Вака, с работа, на която се бяха посветили толкова други, кралицата го повика в Казерта и го натовари да избере между двеста-тристата поеми, пристигащи всеки ден от всички неаполски квартали, ония десет-дванадесет поетични постижения, които биха заслужавали да се прочетат в дворцовия театър при някоя извънредна вечеринка или просто в салона при обикновен прием. Само че по едно справедливо решение на нейно величество, като признаха, че е по-уморително да се прочитат по десет-дванадесет хиляди стиха дневно, отколкото да се напишат сто или двеста — цифра, определена като минимум и максимум за платения стихоплетец на негово величество Фердинанд IV, след като бяха взели предвид улесненията, давани от италианския език за този род труд, — заплатата на синьор Вака бе удвоена за времетраенето на този поетичен прилив и за труда, който не можете да се откаже.

Денят 9 декември 1798 година ще остане паметен сред уморителните по-раншни дни. Синьор Вака бе прегледал общо деветстотин различни поеми, между които сто и петдесет оди, сто кантати, триста и двадесет сонета, двеста и петнадесет акростиха, четиридесет и осем четиристишия и седемдесет и пет двустишия. Една кантата, за която капелмайсторът Чимароза композира незабавно мелодия, четири сонета, три акростиха, едно четиристишие и две двустишия бяха признати за достойни да бъдат прочетени в театралната зала на двореца в Казерта, където същата вечер, на 9 декември, имаше извънредно представление; то се състоеше от „Хорации и Курации“ на Доменико Чимароза и един от тристата италиански балета с името „Градините на Армида“.

Бяха току-що изпели кантатата, рецитирали двете оди, прочели четири сонета, три акростиха, четиристишието и двустишието, съставящи поетичната част на вечеринката, пред шестстотинте зрители, които залата можеше да побере, когато съобщиха, че е пристигнал куриер с писмо до кралицата от височайшия й съпруг, което съдържало известия от бойния театър и ще бъде прочетено на присъстващите.

Всички започнаха да ръкопляскат и да настояват веднага да се прочете писмото; и мъдрият рицар Убалда, готов да разгони със свистящия си стоманен жезъл чудовищата, които пазят двореца на Армида, бе натоварен да съобщи на публиката съдържанието на кралското писмо.

Той пристъпи напред, облечен в своята броня, с червено-бяло перо на шлема — националните цветове на кралството на Двете Сицилии — поклони се три пъти, целуна почтително подписа, след това гръмко и ясно прочете пред зрителите следното писмо:

Както виждаме, важната част на писмото изчезваше напълно зад второстепенната; в него се говореше много повече за кралския лов на глигани, отколкото за сражението, започнато от генерал Мак. В своята гордост на самодържец Людовик XIV бе казал: „Държавата съм аз“, но това правило, дори преди да бъде изказано от Людовик XIV, е било и преди, както и след това, правило на всяка деспотична кралска власт.

Въпреки своето егоистично лустро писмото на Фердинанд оказа очакваното от кралицата въздействие и никой не дръзна да покаже, че не споделя надеждата на негово величество за изхода на битката. След края на балета, след изпразването на театъра, загасването на светлините, качването на гостите в каляските, които трябваше да ги отведат във вилите из околностите на Казерта и Санта Мария, кралицата се прибра в покоите си със своите приближени, които живееха в двореца и оставаха да вечерят и да прекарат остатъка от вечерта с нея; тези лица бяха преди всичко Ема, дежурните придворни дами, сър Уилям, лорд Нелсън, който се бе върнал преди три-четири дни от Ливорно, където бе придружил осемте хиляди души на генерал Назели; княз Кастелчикала, почти равен по ранг на именитите домакини, които го канеха на трапезата си, както и на благородните сътрапезници, седнали до него, при все че занаятът, до който се бе принизил, го поставяше морално по-ниско от прислугата; Ектън, който разбираше много добре каква отговорност тежи върху него и от известно време бе удвоил грижливостта и почитта си към кралицата, защото чувстваше, че ако настъпи обрат, тя би била единствената му опора; най-после тази вечер съвсем необичайно тук бяха и двете стари принцеси; кралицата си бе припомнила препоръката на съпруга си да не забравя, че мадам Виктория и Аделаида са все пак дъщери на крал Людовик XV, и ги бе поканила да прекарат една седмица в Казерта, като доведат и своите седем телохранители, които не се числяха към неаполитанската армия, но пак по нареждане на краля бяха получили от министър Ариола заплата и лейтенантски чин, хранеха се и спяха при офицерите от кралската охрана и щяха да им гостуват, както принцесите гостуваха на кралицата; само че за да поласкае старите дами дори по отношение на телохранителите им, кралицата им позволи да канят всяка вечер на трапезата един от тях, който ставаше в случая почетен адютант.

Принцесите бяха пристигнали предния ден и започнаха веднага поредицата покани с господин Ди Бокекиампе; тази вечер беше ред на Джанбатиста Чезаре, а тъй като те се бяха оттеглили за малко в покоите си след излизането от театъра, Ди Чезаре — гледал представлението от партера, където бяха офицерите — отиде да ги вземе от апартамента им, за да влезе заедно с тях при кралицата и да бъде представен на нейно величество и на именитите й гости.

Казахме, че Бокекиампе принадлежеше към корсиканските благородници, а Ди Чезаре към стар капоралски род, тоест към някогашни областни военни коменданти. И двамата имаха много хубава външност. А към тази хубава външност, която сам съзнавате, Чезаре бе добавил тази вечер всичко допустимо за облеклото на един двадесет и три годишен лейтенант с красиво лице и изискана фигура. Но хубавото двадесет и три годишно лице и стройната фигура, колкото и да беше изискана, не обясняваха възклицанието на кралицата, когато го видя, повторено от Ема, Ектън, сър Уилям и почти всички поканени.

Възклицанието се дължеше просто на изненадата, предизвикана от необикновената прилика на Джанбатиста ди Чезаре с принц Франческо, Калабрийския херцог; същото румено лице, същите светлосиви очи, същата руса коса, само мъничко по-тъмна, същият ръст, малко по-строен може би: нищо повече.

Ди Чезаре, който не бе виждал никога престолонаследника, и следователно не знаеше благоволението на случая да го оприличи на кралски син, се смути отначало от това неочаквано шумно посрещане; но се опомни бързо като духовит човек с думите, че принцът ще му прости навярно неволната дързост да прилича на него, а що се отнася до кралицата, тъй като всичките й поданици са нейни чеда, не би трябвало да се сърди на тия, които не само я обичат като сина й, но и приличат на него.

Настаниха се на трапезата; вечерята беше много весела; попаднали в обстановка, напомняща Версай, двете стари принцеси почти забравиха, че са загубили сестра си, при все че не бяха се утешили за тази загуба; но дворцовите жалейки имат предимството да са във виолетов цвят и да траят само три седмици.

А вечерята беше весела, защото всички бяха убедени като краля и от краля, че оръдейната стрелба, която той бе чул, вече възвестява поражението на французите; тези, които не бяха толкова убедени или най-малкото бяха по-неспокойни от другите, правеха усилие да поддържат изражението си на едно равнище с най-засмените лица.

Само Нелсън въпреки пламенните изблици, с които го заливате погледът на Ема Лайона, изглеждаше загрижен и не участваше в хора на всеобщата надежда, с който ласкаеха омразата и гордостта на кралицата. Каролина забеляза най-после тази загриженост на абукирския победител и като не можеше да я отдаде на студенина от страна на Ема, реши да го запита лично за причините на мълчанието и сдържаността му.

— Ваше величество желае да узнае какви мисли ме занимават? — запита Нелсън. — Е, добре, дори ако моята откровеност бъде неприятна на кралицата, ще й кажа като груб моряк, какъвто съм, ваше величество, неспокоен съм.

— Неспокоен ли? А защо, милорд?

— Защото съм всякога неспокоен, когато оръдията стрелят.

— Милорд — каза кралицата, — струва ми се, че забравяте колко голямо участие имате в тази оръдейна стрелба.

— Именно, мадам, тъкмо защото си припомням писмото, за което намеквате, моето безпокойство с двойно: ако се случи беда за ваше величество, безпокойството ще се превърне в угризение.

— Защо го писахте тогава? — запита кралицата.

— Защото вие твърдяхте, мадам, че вашият зет, негово величество австрийският император, ще тръгне на поход едновременно с вас.

— А кой ви е казал, милорд, че той не е тръгнал или няма да тръгне?

— Ако бе тръгнал, мадам, все щяхме да научим, един германски кайзер не тръгва на поход с армия от двеста хиляди души, без земята да потрепери поне малко, а щом не с тръгнал досега, няма да тръгне преди месец април.

— Но — намеси се Ема — нали той писа на краля да започне военните действия с уверение, че щом кралят влезе в Рим, и императорът ще тръгне в поход?

— Да, така мисля — смънка кралицата.

— Виждали ли сте лично писмото, мадам? — запита Нелсън, като втренчи сивото си око в кралицата, сякаш имаше пред себе си една обикновена жена.

— Не, но кралят бе казал това на синьор Ектън — смънка отново кралицата. — Впрочем трябва ли да се отчайваме, ако предположим, че сме се заблудили или че австрийският император ни е заблудил?

— Не казвам, че трябва да се отчайваме. Страхувам се само, че неаполитанската армия не ще бъде в състояние да удържи сама напора на французите.

— Какво? Вие мислите, че десетте хиляди французи на господин Шанпионе могат да победят шестдесет хиляди неаполитанци, командвани от генерал Мак, който минава за първия стратег в Европа?

— Аз казвам, мадам, че всяка битка е несигурна, а съдбата на Неапол зависи от изхода на започналата вчера. Казвам, най-после, че ако за нещастие Мак бъде разбит, след петнадесет дни французите ще бъдат в Неапол.

— О, господи! Какво приказвате? — прошепна мадам Аделаида, като пребледня. — Нима ще трябва да наметнем отново нашите скитнически наметки? Чухте ли, сестро, какво каза ми-лорд Нелсън?

— Чух — отговори мадам Виктория и въздъхна примирено, — но пак оставям нашето дело в Божиите ръце.

— В Божиите ръце! В Божиите ръце! От религиозно гледище чудесно казано. Само че Бог има, както изглежда, да се грижи за много дела като нашето и няма време да се занимае с него.

— Милорд — обърна се кралицата към Нелсън, като отдаваше на думите му много по-голямо значение, отколкото искаше да покаже, — вие трябва да цените наистина много малко нашите войници, щом мислите, че не ще могат да победят, при все че са шестима срещу едни републиканец, когато вие, англичаните, воювате с французите с равни, понякога дори с по-малки сили?

— По море, да, мадам, защото морето е нашата — на англичаните — стихия. Да се родиш на остров, значи да се родиш в закотвен кораб. Смело заявявам че по море един английски моряк струва колкото двама френски. Но на сушата е друго! Каквото са англичаните по море, това са французите на суша, мадам. Само Бог знае колко ги ненавиждам, само Бог знае какъв обет съм дал да ги изтребя! Само Бог знае, най-после, как желая от сърце всички успели някак да останат живи от този нечестив народ, отрекъл Бога и обезглавил владетеля си, да бъдат събрани в един кораб, за да мога да го абордирам с моя нещастен, разнебитен „Вангард!“ Но омразата към един неприятел не е основание да не го преценяваме справедливо. Омраза не значи презрение. Ако презирах французите, не бих си дал труд да ги мразя.

— О, слушайте, скъпи милорде — каза Ема, навеждайки глава с неповторима грация и чар, — не бъдете буревестник. Французите ще бъдат разбити по суша от генерал Мак, както бяха разбити по море от адмирал Нелсън… Впрочем чувам камшик, значи ще имаме новини. Чувате ли, мадам? Чувате ли, милорд?… Сигурно пристига обещаният от краля куриер.

Действително към двореца се приближаваше бързо плющене на камшик; не беше мъчно да се отгатне, че това плющене е гръмката музика, с която пощенските кочияши имат навика да оповестяват пристигането си; но имаше още нещо, което можеше да обърка малко присъстващите: заедно с камшика се чу и тропот от кола. Все пак всички станаха едновременно и се ослушаха. Ектън дори направи нещо повече — явно по-развълнуван от всички други, той се обърна към кралица Каролина:

— Разрешава ли ваше величество да се осведомя? — запита той.

Кралицата кимна утвърдително. Ектън се втурна към вратата, втренчил поглед в посоката, откъдето трябваше да се покаже лакеят, който щете да съобщи за пристигането на куриера, или пък самият куриер. Чу се тропот на кола, която спря под свода на главната стълба. Ектън направи три стъпки назад и влезе заднишком в залата като човек, поразен от невероятно видение.

— Кралят! — извика той. — Кралят! Какво значи това?