Сан Феличе

LVIЗАВРЪЩАНЕТО

Мак имаше основание да се опасява от бързото придвижване на френската армия: още същата нощ след битката двата авангарда, на Салвато Палмиери и на Еторе Карафа, тръгнаха по шосето за Чивита Дукале, с надежда да пристигнат, единият в Сора през Талякоцо и Капистрело, другият в Чепрано през Тиволи, Палестрина, Валмонтоне и Ферентина, като затворят по този начин за неаполитанците Абруцките дефилета.

Колкото до Шанпионе, щом приключете работата си в Рим, той щеше да тръгне през Понтийските блата за Велетри и Терачина.

Призори, след като изпрати съобщение на Льомоан и Казабианка за победата от миналия ден и им заповяда да тръгнат за Чивита Дукале, за да се присъединят към корпуса на Макдоналд и Дюем и да поемат заедно с тях пътя за Неапол, той тръгна с шест хиляди души за Рим, мина двадесет и пет мили за един ден, спря се в Сторта и на другия ден в осем часа сутринта се яви пред вратата Дел пополо, влезе в Рим сред тържествени салюти от укреплепието Сан Анджело, пое покрай левия бряг на Тибър и се върна в двореца Корсини, където, както му бе обещал барон Рисках, намери всяко нещо на мястото, на което го бе оставил.

Същия ден заповяда да се разгласи следната прокламация:

Още същия ден в Рим бе възстановено републиканското правителство; двамата консули, Матеи и Дзакалоне, избегнали по чудо смъртта, бяха заели отново длъжността си и на мястото, където се намираше гробът на Дюфо, разрушен — за срам на човечеството — от населението на Рим, издигнаха саркофаг, където, вместо да положат благородните му останки, хвърлени на псетата, само издълбаха славното му име.

Както казваше Шанпионе, неаполитанският крал бе избягал; но тъй като някои черти от този странен характер биха останали непознати за нашите читатели, ако и ние се задоволихме като Шанпионе в прокламацията си само да споменем този факт, искаме позволение да придружим краля в бягството му.

Пред входа на театър Аржентина Фердинанд намери каляската си и се втурна в нея с Мак, като извика на херцог Д’Асколи също да се качи.

Мак седна почтително на предната седалка.

— Настанете се в дъното, генерале — каза кралят, който не можеше да се откаже от навика си да се шегува, като не му идваше наум, че в случая се надсмива и над себе си. — Струва ми се, че ще има да извървите доста път заднишком, та не е необходимо да започвате още преди да е съвършено неизбежно.

Мак въздъхна и седна до краля.

Херцог Д’Асколи седна срещу тях.

Спряха пред двореца Фарнезе; от Виена бе пристигнал куриер с писмо от австрийския император; кралят го отвори набързо и прочете:

Кралят не продължи.

— Чудесно! — каза той. — Ето едно писмо, което идва тъкмо навреме.

И го прибра в джоба си.

После се огледа наоколо си:

— Къде е куриерът, който донесе това писмо? — попита той.

— Ето ме, господарю — приближи се куриерът.

— Ах, ти ли си, приятелю? Ето ти за труда — и му подаде една кесия.

— Ще ми направи ли ваше величество честта да ми предаде отговор за августейшия ми господар?

— Разбира се, само че ще ти го дам устно, защото нямам време да пиша. Нали нямам време, Мак?

Мак наведе глава.

— Няма значение — каза куриерът, — мога да уверя ваше величество, че имам добра памет.

— И си сигурен, че ще предадеш точно на августейшия си господар каквото ти кажа?

— Без да променя нито една сричка.

— Добре, кажи му тогава от мое име, чуваш ли, от мое име…

— Слушам, господарю.

— Кажи му, че неговият брат и братовчед, свако, тъст и съюзник, крал Фердинанд, е магаре.

Куриерът отстъпи уплашен.

— Няма да промениш нито една сричка — продължи кралят, — така ще кажеш най-голямата истина, излязла някога от устата ти.

Куриерът се оттегли слисан.

— А сега — добави кралят, — като казах на австрийския император всичко, каквото трябваше да му кажа, да тръгваме.

— Бих се осмелил да обърна внимание на ваше величество, че не е благоразумно да пътува из римската равнина в кола.

— А как искате да мина през нея? Пеша ли?

— Не, на кон.

— На кон ли? И защо на кон?

— Защото с кола ваше величество ще бъде принуден да се движи по шосетата, докато на кон ще може в случай на нужда да мине през нивите. И тъй като ваше величество е отличен ездач, с добър кон няма да се страхува от лоши срещи.

— Ах! Malora259! — извика кралят. — И това ли може да се случи?

— Малко е вероятно, но смея да обърна внимание на ваше величество, че подлите якобинци са решили, ако ваше величество попадне в ръцете им…

— Е-е?

— Да го обесят на първия фенер, ако това се случи в град, и на първото срещнато дърво, ако се случи в полето.

— Fuimmo, Д’Асколи, fuimmo!… Какво правите там, безделници? Два коня! Два коня! И то най-добрите! Защото тия разбойници ще направят каквото са казали! И все пак ние не можем да пътуваме до Неапол на коне!

— Не, господарю — отговори Мак, — но в Албано ще можете да вземете първата пристигнала пощенска кола.

— Имате право. Чифт ботуши! Не мога да гоня пощата с копринени чорапи. Чифт ботуши! Чуваш ли, хубостнико?

Един лакей хукна по стълбите и се върна с чифт високи ботуши.

Фердинанд започна да се обува в колата, без да се стеснява от Д’Асколи.

Когато нахлузваше втория ботуш, доведоха и двата коня.

— На конете, Д’Асколи, на конете! — заповяда Фердинанд. — Какво правиш в оня край на колата? Господ да ме прости, струва ми се, че си заспал!

— Десет души за охрана! — извика Мак. — И един плащ за негово величество!

— Да — повтори кралят, докато се качваше на коня, — десет души за охрана и един плащ за мене.

Донесоха му един тъмен плащ, в който се загърна.

Мак се качи на кон.

— Тъй като ще се успокоя само когато видя ваше величество вън от градските стени, моля ваше величество за разрешение да го придружа до вратата Сан Джовани.

— Мислите, че има някаква опасност в града ли, генерале?

— Да предположим… което е малко вероятно…

— По дяволите! — промълви кралят. — Все едно, да предположим.

— Да предположим, че Шанпионе е успял да предупреди коменданта на крепостта Сан Анджело и якобинците са заварди-ли вратите.

— Възможно е — извика кралят, — възможно е! Да тръгваме.

— Да тръгваме — повтори Мак.

— Само че накъде тръгвате, генерале?

— Водя ви, господарю, към единствената врата, през която никога не ще допуснат, че ще излезете, защото тя е в тъкмо обратна посока на вратата за Неапол. Водя ви към вратата Дел пополо, която впрочем е и най-близко оттук, за нас е важно да напуснем Рим колкото е възможно по-скоро, щом излезем от града, ще заобиколим крепостните стени и след четвърт час ще бъдем пред вратата Сан Джовани.

— Тия вагабонти, французите, трябва да са много хитри дяволи, генерале, за да разгромят такъв съобразителен юначага като вас.

През това време бяха изминали доста път и бяха стигнали вече края на Рипета.

Кралят дръпна за поводите коня на Мак.

— Я вижте, генерале — каза той, — какви са ония хора, които влизат през вратата Дел пополо?

— Ако би било физически възможно да изминат тридесет мили за пет часа, бих казал, че са войниците на ваше величество, които бягат от неприятеля.

— Те са, генерале, те са! Ах, вие не познавате тия юнаци! Ако трябва да бягат, те имат крила на петите.

Кралят не се мамеше; множеството беше действително началото на бегълците, които бяха изминали повече от две левги260 в час и започваха да нахълтват в Рим. Кралят закри с плащ очите си и мина сред тях, без да го познаят. Щом излезе от града, малката група тръгна вдясно, мина покрай стената на Аврелиан, отмина вратата Сан Лоренцо, след това вратата Маджоре и най-после стигна до прочутата врата Сан Джовани, където преди шестнадесет дни кралят бе приел така тържествено ключовете на града.

— А сега — каза Мак — ето шосето, господарю. За един час ще стигнете в Албано, в Албано сте вече вън от опасност.

— Напускате ли ме, генерале?

— Господарю, длъжен бях да помисля най-напред за краля, сега съм длъжен да помисля за армията.

— Вървете и се постарайте колкото можете повече, само че, каквото и да се случи, желая да си припомните, че аз исках войната и ви отклоних от работата ви, ако сте имали някаква работа във Виена, за да ви повикам в Неапол.

— Уви! Това е съвсем вярно, господарю, и аз съм готов да свидетелствам, че всичко бе наредено от кралицата. А сега Бог да пази ваше величество!

Мак отдаде чест на краля и препусна в галоп по същия път, откъдето бяха дошли.

— А тебе — промълви кралят, като заби шпори в корема на коня си и полетя по пътя за Албано, — а тебе дяволите да те вземат, глупако!

Виждаме, че от деня на дворцовия съвет кралят не бе променил мнението си за своя главнокомандващ.

Каквито и усилия да правеха десетте души от охраната, за да следват краля и херцог Д’Асколи, двамата именити ездачи имаха добри коне, а Фердинанд, който водеше, беше прекалено уплашен, така че охраната твърде скоро изостана; трябва да кажем впрочем, че при своето доверие в поданиците си и при предположението, че по пътя го чака опасност, Фердинанд не смяташе охраната за много сигурна защита; и когато той стигна със спътника си до нанагорнището към Албано, десетте конника отдавна се бяха върнали назад.

През време на цялото пътуване кралят изпитваше панически страх. Ако има някъде местност, представяща фантастична гледка, особено нощем, това е безспорно римската равнина, с нейните разрушени акведукти, напомнящи редици от тръгнали в тъмнината гиганти, с нейните внезапно изникващи гробници ту вдясно, ту вляво от шосето, с тайнствените шепоти, напомнящи стенания на сенките, които са ги обитавали. Фердинанд приближаваше всеки миг коня си до коня на своя спътник, прибирате поводите, за да бъде готов да се прехвърли през някой трап, и питате: „Виждат ли, Д’Асколи?… Чуваш ли, Д’Асколи?“ А Д’Асколи, по-спокоен от краля, защото беше по-храбър, поглеждате и отговаряте: „Нищо не виждам, господарю“; ослушваше се и казвате: „Нищо не чувам, господарю“, при което Фердинанд с обичайния си цинизъм добавяте:

— Казвах на Мак, че не зная дали съм храбър. Сега вече зная: положително не съм.

Така стигнаха в Албано; двамата бегълци бяха дошли само за един час от Рим. Бете почти полунощ; навред беше затворено; и пощенската станция като всичко друго. Херцог Д’Асколи я позна по надписа над вратата, слезе от коня и започна силно да чука. Началникът на станцията, който си бе легнал преди три часа, дойде да отвори, както винаги намръщен, мърморейки недоволно; но херцог Д’Асколи изрече вълшебните слова, които отварят всички врати:

— Не се безпокойте, добре ще ви платим.

Лицето на началника веднага се проясни.

— С какво трябва да услужа на техни превъзходителства? — попита той.

— Една кола, три пощенски коня и един кочияш, който умее да кара бързо — каза кралят.

— Техни превъзходителства ще получат след четвърт час всичко това — отговори стопанинът.

И тъй като започваше да вали ситен дъжд:

— Дотогава господата ще благоволят да влязат в стаята ми, нали?

— Да, да — отвърна кралят, който бе намислил нещо. — Имаш право. Дай ни веднага една стая!

— А какво трябва да правя с конете на техни превъзходителства?

— Прибери ги в конюшнята, ще дойдат да ги вземат от мое име, от името на херцог Д’Асколи, разбра ли?

— Да, ваше превъзходителство.

Херцог Д’Асколи погледна краля.

— Зная какво говоря — каза Фердинанд, — да влезем и да не губим време.

Стопанинът ги въведе в една стая, където запали две свещи.

— Имам само един кабриолет — обясни той.

— Става и кабриолетът, стига да е солиден.

— О, ваше превъзходителство, човек би стигнал до пъкъла с него.

— Аз отивам само на половината път, така че работата е наред.

— А ще купят ли техни превъзходителства кабриолета?

— Не, но ще ти оставят двата коня, които струват хиляда и петстотин дуката, глупако!

— За мене ли остават конете?

— Ако никой не дойде да ги поиска. Ако ги вземат, ще ти платят кабриолета. Хайде побързай.

— Веднага ваше превъзходителство.

Като видя краля без плащ, цял накичен с ордени, стопанинът се отдръпна заднишком, кланяйки се до земята.

— Да — каза херцог Д’Асколи, — веднага ще ни обслужат. Кордоните на ваше величество изиграха ролята си.

— Така ли мислиш, Д’Асколи?

— Нима ваше величество не видя, че малко остана нашият човек да излезе на четири крака.

— Слушай, скъпи ми Асколи — започна кралят с най-ласкавия си глас, — знаеш ли какво ще направиш?

— Аз ли, господарю?

— Но може би няма да пожелаеш… — добави кралят.

— Господарю — отвърна сериозно Д’Асколи, — ще пожелая всичко, което ваше величество желае.

— О, зная, че си ми предан, зная, че си мой единствен приятел, зная, че си единственият човек, от когото мога да поискам такова нещо.

— Мъчно ли е?

— Толкова мъчно, че ако ти беше на мое място, а аз на твое, не зная дали бих сторил за тебе това, което ще поискам да направиш за мене.

— О, господарю, това не е основание — отговори с лека усмивка Д’Асколи.

— Мисля, че се съмняваш в моето приятелство — каза кралят, — а това е лошо.

— В момента има значение само едно, господарю — възрази с неизказано достойнство херцогът, — и то е ваше величество да не се съмнява в моето.

— Когато ми дадеш това доказателство, няма да се съмнявам вече в нищо, уверявам те.

— Какво е доказателството, господарю? Позволявам си да обърна внимание на ваше величество, че губи много време за нещо навярно съвсем просто.

— Съвсем просто, съвсем просто — промълви кралят, — с една дума, знаеш ли с какво се осмеляват да ме заплашват ония разбойници, якобинците?

— Да: да обесят ваше величество, ако падне в ръцете им.

— Е, добре, драги приятелю, скъпи ми Д’Асколи, става дума да смениш облеклото си с моето.

— Да — каза херцогът, — та ако якобинците ни заловят…

— Разбираш, нали — ако ни заловят, като сметнат, че ти си кралят, ще се занимаят само с тебе, през това време аз ще офейкам, а ти ще обясниш кой си и без да се изложиш на голяма опасност, ще се прославиш, че си спасил владетеля си. Разбираш, нали?

— Не е важно на голяма или на малка опасност се излагам, господарю, важното е да направя услуга на ваше величество.

Херцог Д’Асколи съблече мундира си, подаде го на краля и каза само:

— Вашия, господарю!

Колкото и голям егоист да беше, кралят все пак се трогна от тази преданост; прегърна херцога, притисна го до сърцето си, след това съблече своя мундир, помогна на херцога да го облече със сръчността и бързината на опитен камериер и го закопча от горе до долу въпреки старанията на Д’Асколи да му попречи.

— Така! — каза кралят. — А сега кордоните!

И постави на шията му най-напред кордона на ордена Сан Джорджо Константиниано.

— Не си ли офицер на ордена Сан Джорджо? — попита кралят.

— Съм, господарю, но без феод, ваше величество все обещаваше да учреди феод за мене и за първородните ми потомци.

— Ще го учредя, Д’Асколи, ще го учредя, с рента от четири хиляди дуката, чуваш ли?

— Благодаря, господарю.

— Не забравяй да ме подсетиш, защото съм способен да забравя.

— Да — каза с леко огорчение херцогът, — ваше величество е много разсеян, зная това.

— Ш-шт! Да не говорим в подобен момент за недостатъците ми, не е великодушно. Но имаш кордона на Мария-Терезия поне?

— Не, господарю, нямам тази чест.

— Ще накарам зет си да ти го даде, бъди спокоен. Значи, драги Д’Асколи, имаш само Свети Януарий?

— И Свети Януарий имам колкото Мария-Терезия, господарю.

— Нямаш ли Свети Януарий?

— Не, господарю.

— Нямаш Свети Януарий? Cospetto261. Ами че това е срамота. Давам ти го, Д’Асколи, давам ти го със значката, която е на мундира ми, ти си го заслужи. Колко ти прилича мундирът! Човек би казал, че е шит за тебе.

— Ваше величество може би не е забелязал, че значката е с елмази.

— Напротив.

— И струва може би шест дуката?

— Бих желал да струва десет хиляди…

Кралят облече на свой ред мундира на херцога, където беше забодена само сребърната значка на ордена Сан Джорджо, и го закопча набързо.

— Странно — каза той, — колко удобно се чувствам в твоя мундир, Д’Асколи, не зная защо другият ме задушаваше. Ох!…

И кралят си отдъхна.

В този миг чуха стъпките на началника на станцията, който идваше към стаята. Кралят грабна плаща и се приготви да наметне херцога.

— Какво прави ваше величество? — извика Д’Асколи.

— Намятам плаща ви, господарю.

— Но аз не ще допусна никога, ваше величество…

— Напротив, ще допуснеш, то се знае!

— Все пак, господарю!…

— Мълчи!

Началникът на пощенската станция влезе.

— Конете са впрегнати в колата на техни превъзходителства — каза той.

И се спря смаян; стори му се, че двамата пътници някак се бяха променили, без да разбере в какво, че извезаният със сърма мундир е на друг гръб, а кордоните украсяваха други гърди.

През това време кралят намяташе Д’Асколи с плаща.

— За да не го безпокоят по пътя — каза кралят, — негово превъзходителство иска да плати пътуването до Терачина.

— Нищо по-лесно — отговори началникът на станцията, — имаме осем прехода и четвърт, по два франка на кон, прави тринадесет дуката, два коня за смяна по два франка — един дукат, стават четиринадесет. По колко плащат техни превъзходителства на кочияшите си?

— По един дукат, ако карат добре, само че на кочияшите не плащат предварително, защото няма да карат, ако им платим.

— С един дукат на водач — каза началникът, като се поклони пред Д’Асколи — ваше превъзходителство ще пътува като крал.

— Точно така — извика Фердинанд, — негово превъзходителство желае да пътува именно като крал.

— Но струва ми се — продължи началникът все към Д’Асколи, — че ако негово превъзходителство толкова много бърза, можем да изпратим нарочен куриер да приготви конете за смяната.

— Изпратете, изпратете! — извика кралят. — Негово превъзходителство не се досети. Един дукат за куриера, половин дукат за коня, това прави още четири дуката за коня. Четиринадесет и четири правят осемнадесет, ето ви двадесет. Разликата остава за безпокойството, което създадохме в хотела ви.

Кралят порови в джоба на мундира и плати с парите на херцога, като се смееше, че го е изиграл. Стопанинът взе една свещ да свети на Д’Асколи, а Фердинанд му повтаряше необикновено грижливо:

— Ваше превъзходителство трябва да внимава, тук има стъпало, моля ваше превъзходителство да внимава — тук липсва едно стъпало по стълбите, ако обича ваше превъзходителство да внимава, на пътя му има дърво.

Когато стигнаха до колата, Д’Асколи, сигурно по навик, се отстрани, за да даде път на краля.

— Никога, никога! — каза кралят, като се поклони с шапка в ръка. — Само ваше превъзходителство.

Д’Асколи се качи пръв и поиска да седне отляво.

— Отдясно, ваше превъзходителство, отдясно — каза кралят, — за мене с вече преголяма чест да се возя в една кола с ваше превъзходителство.

И като се качи след херцога, кралят седна отляво.

Кочияшът се метна ловко на коня и подкара колата в галоп по посока на Велетри.

— Всичко е платено до Терачина с изключение на кочияша и куриера — извика началникът на станцията.

— А негово превъзходителство — добави кралят — плаща двойно.

При това съблазнително обещание кочияшът завъртя камшика и кабриолетът се понесе в галоп, отминавайки сенките, които се движеха необикновено бързо от двете страни на пътя.

Тези сенки обезпокоиха краля.

— Приятелю — обърна се той към кочияша, — какви са тези хора, които вървят в една посока с нас и тичат като смахнати?

— Днес, ваше превъзходителство — отговори кочияшът, — е имало, както изглежда, сражение между французи и неаполитанци и неаполитанците били бити, а тия хора са бегълци.

— Ей Богу — обърна се кралят към Д’Асколи, — мислех, че сме първите, но сме изпреварени. Просто унизително! Какви нозе имат тия юначаги! По шест франка на кон, кочиягао, ако ги задминете.