Сан Феличе

LVIII„ВСИЧКО Е ЗАГУБЕНО, ДОРИ ЧЕСТТА“

И наистина, почти веднага влезе кралят, последван от херцог Д’Асколи. Щом пристигнаха и нямате вече от какво да се страхува, кралят зае отново своя ранг и влезе пръв.

Негово величество беше в особено настроение; ядът от поражението се бореше със задоволството, че е избягнал опасността, и той изпитваше присъщата си потребност да се надсмива, само че много по-горчиво при сегашните обстоятелства.

Добавете към това физическата умора на един човек, нещо повече — на един крал, току-що пропътувал шестдесет мили в едно лошо calessino262, без да намери къде да се нахрани, в студен декемврийски ден и дъждовна нощ.

— Б-р-р! — извика той, докато влизаше и си търкаше ръцете, без да обръща внимание на присъстващите. — Тук е по-хубаво, отколкото по шосето за Албано. Какво ще кажеш, Д’Асколи?

И тъй като гостите на кралицата се надпреварваха да му правят реверанси:

— Добър вечер, добър вечер — продължи той. — Много съм доволен да намеря сложена трапеза. От Рим дотук не намерихме нито хапка месо. Хляб и сирене по едно парченце — голяма гощавка! Пфуу! Ама че лоши ханища има из кралството ми! Тежко на нещастниците, които разчитат на тях! Сядай, Д’Асколи, сядай! Гладен съм като вълк!

И кралят седна на трапезата, без да се интересува дали не е заел мястото на някого; само настани веднага Д’Асколи до себе си.

— Господарю, ще бъдете ли така добър да успокоите тревогата ми — промълви кралицата, приближавайки се към своя августейши съпруг, от когото всички стояха почтително настрана, — като ми кажете на какво дължа щастието за това неочаквано завръщане?

— Мадам, струва ми се, че вие ми разказвахте… положително не е бил Сан Никандро… историята с крал Франциск I, който след не знам коя битка, пленен от не знам кой император, писал на госпожа майка си дълго писмо, завършващо с прекрасната фраза: „Всичко е загубено, освен честта.“ Е добре, предположете, че аз пристигам от Павия — така се казваше битката — сега си спомням. Предположете, че пристигам от Павия и като не съм бил толкова глупав, та да оставя да ме пленят като Франциск I, вместо да ви пиша, пристигам да ви кажа лично…

— Че всичко с загубено, освен честта? — извика уплашено кралицата.

— О, не, мадам — отвърна кралят с остър смях, — има една малка разлика: всичко е загубено, дори честта!

— О, господарю! — промълви Д’Асколи, засрамен като неаполитанец от цинизма на краля.

— Ако не беше загубена и честта, Д’Асколи — отвърна кралят намръщено, със стиснати зъби, доказателство, че не беше така нечувствителен към положението, както се опитваше да се представи, — от какво бягаха ония хора, и то така, че с мъка можахме да ги задминем, като платих дукат и половина на кочияша? Бягаха от позора!

Всички мълчаха, в залата владееше смразяваща тишина; защото, макар че не знаеха още нищо, присъстващите подозираха всичко. Кралят, както казахме, седна и покани до себе си Д’Асколи, протегна вилица, взе от насрещната чиния един печен фазан, раздели го на две, остави едната половина в своята чиния, а другата подаде на Д’Асколи.

После се огледа и видя, че всички, включително кралицата, са още прави.

— Седнете най-после, седнете! — каза той. — Работите няма да се оправят от това, че не ще се навечеряте както трябва.

Наля си чаша бордо и подаде бутилката на Д’Асколи:

— За здравето на Шанпионе! — заяви кралят. — Това се казва човек, който държи на думата си — обеща на републиканците да се върне в Рим, преди да минат двадесет дни, и ще се върне на седемнадесетия. Той заслужава да пие това чудесно бордо, а пък аз асприно263.

— Какво говорите, господарю? — извика кралицата. — Нима Шампионе е в Рим?

— Точно така, както аз съм в Казерта. Само че и него може би не са посрещнали по-добре, отколкото мене тук.

— Ако не ви посрещнаха тук по-добре, господарю, ако не получихте посрещане, на каквото имате право, трябва да отдадете това само на изненадата от появата ви тъкмо тогава, когато най-малко се надявахме на щастието да ви видим. Само преди три часа получих от вас писмо, с което ми съобщавахте, че ще изпратите куриер, за да ми донесе известия за битката.

— Е, добре, мадам — отговори кралят, — куриерът съм аз, а известията са следните: разбиха ни на пух и прах. Какво ще кажете за това, милорд Нелсън, вие, ненадминатият победител?

— Половин час преди пристигането на ваше величество аз изказах опасенията си за възможно поражение.

— Но никой от нас не искаше да повярва, господарю — добави кралицата.

— Така се случва с половината пророчества, а при това милорд Нелсън не пророкува в своята родина. Във всеки случай той е бил нрав, а другите са грешили.

— Но, господарю, ония четиридесет хиляди души, с които генерал Мак казваше, че ще разгроми десетте хиляди републиканци на Шанпионе?…

— Изглежда, че Мак не е бил пророк като милорд Нелсън, и тъкмо десетте хиляди републиканци на Шанпионе разгромиха четиридесетте хиляди войници на Мак. Слушай, Д’Асколи, като си помисля, че писах на папата да дойде на херувимски крила да отпразнуваме заедно Пасхата в Рим! Надявам се, че не е прибързан да приеме поканата. Подайте ми онова бутче от глиган, Кастелчикала, човек не може да се навечеря с половин фазан, когато не е хапвал нищо цели двадесет и четири часа.

След това се обърна към кралицата:

— Имате ли да ми задавате и други въпроси, мадам?

— Един последен, господарю.

— Кажете.

— Бих желала да се осведомя от ваше величество по какъв повод е този маскарад.

И Каролина посочи Д’Асколи с везания мундир, кръстовете, кордоните и орденските значки.

— Кой маскарад?

— Херцог Д’Асколи в кралско облекло.

— О, да! И кралят в облеклото на херцог Д’Асколи! Най-напред седнете. Неудобно ми е да се храня седнал, докато всички стоите прави около мене, особено техни кралски височества — каза кралят, като стана и се поклони на мадам принцесите.

— Господарю — отговори принцеса Виктория, — при каквито и обстоятелства да го виждаме, ваше величество трябва да бъде уверен, че сме щастливи да го видим отново.

— Благодаря, благодаря. А какъв е този хубав млад лейтенант, който си позволява да прилича на моя син?

— Един от седемте телохранители, които вие дадохте на техни кралски височества — отговори кралицата. — Синьор Ди Чезаре, господарю, е от добро корсиканско семейство, а освен това пагонът дава благороднически ранг.

— Когато този, който го носи, не го унизи… Ако това, което Мак ми каза, е вярно, във войската има не малко нагони, които ще трябва да сменят носителите си. Служете добре на братовчедките ми, синьор Ди Чезаре, и ние ще ви запазим един от тези пагони.

Кралят направи знак на присъстващите да седнат и всички седнаха, макар че никой не продължи вечерята си.

— А сега — обърна се Фердинанд към кралицата, — вие ме питахте защо Д’Асколи е облечен като крал, а пък аз съм облечен като Д’Асколи? Това ще ви разкаже самият Д’Асколи. Разказвай, херцоже, разказвай!

— Не на мен се пада, господарю, да се хваля с честта, оказана ми от ваше величество.

— Той нарича това чест! Горкият Д’Асколи!… Добре, тогава аз ще ви разкажа за честта, която му оказах. Представете си, припомних си изказването на окаяните якобинци, че ще ме обесят, ако попадна в ръцете им.

— И са способни да го сторят!

— Виждате ли, мадам, и вие сте на това мнение… А тъй като ние тръгнахме, както бяхме, защото нямахме време да се предрешим, в Албано казах на Д’Асколи: „Дай ми мундира си, а ти вземи моя, така че ако ония голтаци, якобинците, ни заловят, да помислят, че ти си кралят, и да ме оставят да избягам, а след като аз се спася, ти ще им обясниш, че не си кралят.“ Но горкият Д’Асколи не се досети — продължи със смях кралят, — че ако ни заловят, не биха му оставили време да обяснява, а най-напред щяха да го обесят, пък после можеше да слушат обясненията му.

— Напротив, господарю, досетих се — отговори скромно херцогът — и тъкмо затова се съгласих.

— Досети ли се?

— Да, господарю.

— И въпреки това се съгласи?

— Съгласих се, както вече имах честта да кажа на ваше величество — каза Д’Асколи, като се поклони, — тъкмо затова.

Кралят отново се трогна от тази толкова скромна и благородна преданост; от всички придворни Д’Асколи му бе искал най-малко благоволения и затова той не бе се сетил никога да направи нещо за него.

— Д’Асколи — заяви кралят, — казах ти и повтарям: ти ще запазиш този мундир с всичките му добавки, корзони и орденски значки за спомен от деня, когато се съгласи да спасиш живота на споя крал, а пък аз за спомен от същия този ден ще запазя твоя мундир. Ако ще ми искаш някога благоволение или ще ми правиш укор, ще дойдеш при мене в този мундир.

— Браво, господарю — извика Ди Чезаре. — Ето какво се казва награда.

— Забравихте ли, младежо — смъмра го мадам Аделаида, — че имате честта да говорите на крал?

— Извинете, ваше височество, но никога не съм разбирал това по-добре, защото никога не съм виждал по-велик крал.

— Охо-о! — каза Фердинанд. — Този момък си го бива. Я ела тук! Как се казваш?

— Ди Чезаре, господарю.

— Ди Чезаре, аз ти казах, че можеш да спечелиш пагони, които ще смъкна от раменете на някой страхливец: няма да чакаш дотогава и няма да те оскърбя с такова нещо: още сега те произвеждам капитан. Синьор Ектън, ще се погрижите заповедта да му бъде предадена още утре. Ще добавите към нея награда от сто дуката.

— Които ваше величество ще ми разреши да споделя с другарите си?

— Ще постъпиш както искаш, във всеки случай утре ще ми се представиш със знаците на новия си чин, за да съм сигурен, че заповедите ми са били изпълнени.

Младежът се поклони и се върна заднишком на мястото си.

— Господарю — каза Нелсън, — позволете да ви поздравя: тази вечер постъпихте два пъти като крал.

— За да се прихване и задните, когато забравям да бъда крал, милорд — отговори Фердинанд с тон, който беше нещо средно между лукавство и простодушие и много затрудняваше тези, които искаха да го преценят.

После се обърна към херцога:

— И така, Д’Асколи, да се върнем на приказката си: спазарихме ли се?

— Да, господарю, при това признателността се пада на мене — отвърна Д’Асколи. — Моля само ваше величество да има добрината да ми върне една малка седефена табакера с портрета на дъщеря ми. Табакерата е в джоба на мундира ми, а пък аз ще ви върна писмото на негово величество австрийския император, което ваше величество сложи в джоба си, след като прочете само първия му ред.

— Вярно, спомням си. Дай го, херцоже.

— Ето го, господарю.

Кралят взе писмото от ръцете на Д’Асколи и машинално го отвори.

— Добре ли е зет ни? — запита малко неспокойно кралицата.

— Надявам се. Ще ви кажа впрочем след малко, защото, както ми припомни Д’Асколи, писмото ми бе предадено, когато се качвах на коня.

— Така че — настоя кралицата — сте прочели само първия ред?

— С който императорът ме поздравяваше за триумфалното ми влизане в Рим, а тъй като моментът беше зле избран, защото писмото пристигна тъкмо когато щях да изляза не особено триумфално оттам, не намерих за уместно да си губя времето да го чета. Сега вече е друго и ако позволите…

— Четете, господарю — поклони се кралицата.

Кралят започна да чете; но на втория или третия ред изведнъж се смути, промени изражението си и настроението му явно се помрачи. Кралицата и Ектън се спогледаха, после втренчиха жадно поглед в писмото, което кралят продължаваше да чете с растящо вълнение.

— О! — промълви Фердинанд. — Ето нещо странно, кълна се в Свети Януарий! И ако не съм почнал да недовиждам от страх…

— Какво има, господарю — запита кралицата.

— Нищо, мадам, нищо… Негово величество императорът ми съобщава вест, която не очаквах, нищо повече.

— По изражението на лицето ви, господарю, се страхувам, че вестта е лоша.

— Лоша ли? Не се мамите, мадам. Такъв ни е денят днес. Нали знаете поговорката: „Гарваните летят на ята.“ Изглежда, че лошите известия са като гарваните.

В този миг един лакей се приближи до краля и прошепна на ухото му:

— Господарю, този, когото ваше величество повика, когато слезе от колата, беше случайно в Сан Леучо и чака ваше величество в покоите му.

— Добре — отговори кралят. — Ще отида при него. Чакайте. Научете дали Ферари… Той донесе новото писмо, нали?

— Да, господарю.

— Добре, научете дали е още тук.

— Разбирам, господарю, той щеше да си тръгне тъкмо когато узна, че пристигате.

— Добре. Кажете му да не мърда. Ще ми потрябва след четвърт или половин час.

Лакеят излезе.

— Мадам — каза кралят, — ще ме извините, загдето ви оставям, но излишно е да казвам, че след това прекалено бързо пътуване имам нужда от почивка.

Кралицата кимна в знак на съгласие.

После Фердинанд се обърна към двете стари принцеси, които не преставаха да шушукат неспокойно, откакто бяха узнали положението.

— Медам — каза той, — бих желал да ви предложа по-сигурно и главно по-продължително гостоприемство, но във всеки случай, ако бъдете принудени да напуснете моето кралство и не ще ви бъде приятно да дойдете там, където ние ще бъдем може би принудени да отидем, няма да се безпокоя за ваши кралски височества, докато имате за телохранители капитан Ди Чезаре и другарите му.

Накрая се обърна към Нелсън:

— Милорд Нелсън, надявам се да ви видя утре, или по-точно днес, нали? При сегашните обстоятелства за мене е потребно да зная на какви приятели мога да разчитам и доколко мога да разчитам на тях.

Нелсън се поклони.

— Господарю — отвърна той, — надявам се, че ваше величество не се е съмнявал и няма да се усъмни никога в моята преданост, в любовта на моя августейши господар, както и в подкрепата на английския народ.

Кралят махна с ръка, сякаш искаше едновременно да благодари и да каже каже: „Разчитам на вашето обещание.“

После се приближи към Д’Асколи.

— Не ти благодаря, приятелю, ти извърши нещо толкова просто, поне според тебе, че не си струва труда да ти благодаря.

Най-после се обърна към английския посланик:

— Сър Уилям Хамилтън — добави той, — припомняте ли си, че когато се реши започването на тази злополучна война, аз си измих ръцете като Пилат за всичко, което можеше да се случи?

— Отлично си спомням, господарю. Самият кардинал Руфо ви държеше легена — отговори сър Уилям.

— Е, добре, отсега нататък, каквото и да се случи, не се интересувам, да му мислят тези, които вършеха всичко, без да ме питат, а когато ме попитаха, не пожелаха да се вслушат в мнението ми.

И като обгърна с общ недоволен поглед кралицата и Ектън, излезе от залата.

Кралицата се приближи веднага до Ектън.

— Чухте ли, Ектън? — попита тя. — Спомена името на Ферари, щом прочете писмото от императора.

— Чух, разбира се, мадам, но Ферари не знае нищо. Всичко стана, докато той беше в безсъзнание и спеше.

— Няма значение! Благоразумно ще бъде да се отървем от този човек.

— Добре — отговори Ектън, — ще се отървем.