Сблъсък на крале

ТЕОН

При Пайк нямаше безопасен пристан, но Теон Грейджой поиска да види бащиния си замък от морето, така както го беше видял за последен път, преди десет години, когато бойната галера на Робърт Баратеон го беше откарала, за да стане повереник на Едард Старк. В оня ден той беше стоял до перилото, вслушан в ударите на греблата и тътена на барабана в ръцете на надзорника на гребците, и гледаше как Пайк се смалява и чезне в далечината. Сега искаше да види как се уголемява и се издига пред него от морето.

Покорна на неговото желание, „Мираам“ цепеше вълните покрай носа, платната плющяха и капитанът псуваше вятъра, екипажа и глупостите на знатните лордчета. Теон придърпа качулката на наметалото си заради пръските и се загледа за родния дом.

Брегът бе само остри скали и навъсени канари, а замъкът сякаш беше едно цяло с тях, кулите, стените и мостовете му съградени от същия сиво-черен камък, мокри от солените вълни, обрасли със същите тъмнозелени лишеи и опръскани от изпражненията на същите морски птици. Издатината от сушата, върху която родът на Грейджой бе издигнал своята крепост, някога се бе вбивала като меч в корема на океана, но вълните я бяха разбивали ден и нощ, докато сушата се натроши и разбие, още преди хиляди години. Останали бяха само три голи и пусти острова и дузина извисяващи се над водата скални грамади, като стълбове от храма на някой морски бог, а яростните вълни се пенеха и разбиваха между тях.

Пуст, мрачен и неприветлив, Пайк се издигаше над тези острови и стълбове като част от самите тях, външната му стена затваряше сушата около подножието на големия каменен мост от най-високата канара до най-голямото островче, и над нея господстваше масивното туловище на Голямата цитадела. По-нататък се разполагаше Магерницата и Кървавата цитадела, всяка на отделен остров. Кулите и външните сгради се бяха прилепили към външните скални купове, свързани една с друга с покрити висящи проходи там, където стълбовете-канари бяха близо един до друг, и с дълги, криволичещи пътеки от дърво и въжета, където отстоянията бяха по-големи.

Морската кула се издигаше от най-външния остров, на самото острие на скършения някогашен меч, най-старата част на замъка, кръгла и висока; стръмният и гладък каменен стълб, на който стоеше, бе полуразяден от нескончаемия прибой. Основата на кулата бе побеляла от столетия солени пръски, горните етажи бяха позеленели от лишея, плъзнал по тях като дебела завивка, а проядената корона на бойницата бе почерняла от саждите на нощния патрулен огън.

Над Морската кула плющеше бащиното му знаме. „Мираам“ все още беше твърде далече, за да може Теон да различи нещо повече от самия плат, но той знаеше какъв знак носи: златния кракен на дома Грейджой, с протегнати напред пипала на черно поле. Знамето се вееше на железен пилон, трепереше и се виеше под напора на вятъра като птица, мъчеща се да се отскубне и да полети. И тук поне го нямаше вълчището на Старк, да засенчи кракена на Грейджой.

По-вълнуваща гледка Теон отдавна не беше виждал. В небето зад замъка през рехавите перести облаци се виждаше тънката червена опашка на кометата. По целия път от Речен пад до Морски страж Малистърови спореха какво означава тя. „Това е моята комета“ — каза си Теон и пъхна ръка в обшитото си с мека козина наметало, за да напипа кожената кесия в джоба си. Вътре беше писмото, което Роб Старк му беше дал. Свитък с цената на корона.

— Замъкът така ли изглежда, както го помните, милорд? — попита дъщерята на капитана и се притисна до рамото му.

— Изглежда по-малък — призна Теон, — но може да е от разстоянието.

„Мираам“ беше широка южняшка търговска гемия от Староград, превозваща вино, платове и зърно — обменяше ги за желязна руда. Капитанът й — шкембест търговец — държеше кораба по-надалече, отколкото му се искаше на Теон. Някой железен капитан на боен кораб щеше да ги преведе покрай канарите и под високия мост, протягащ се над тесния проток между вишката на портата и Голямата цитадела, но този закръглен южняк нямаше нито подходящия съд, нито екипаж, нито кураж за такова нещо. Затова обикаляха на безопасно разстояние и Теон трябваше да се примири с гледката на Пайк отдалече. Въпреки всичко „Мираам“ полагаше мъчително усилие да се задържи настрана от тези скали.

— Доста ветровито трябва да е тук — отбеляза дъщерята на капитана.

Теон се засмя.

— Ветровито, студено и влажно. Окаяно и сурово място, наистина… но милорд баща ми веднъж каза, че суровите места раждат корави мъже, а коравите мъже властват над света.

Лицето на капитана беше добило синкавозеления цвят на морето, когато дойде, поклони се и каза на Теон:

— Можем ли вече да насочим към пристана, милорд?

— Можете — отвърна Теон и на устните му пробяга тънка усмивка. Обещаното злато бе превърнало дебелака от Староград в безсрамен блюдолизец. Пътуването щеше да е много по-различно, ако на Морски страж бе чакал дълъг кораб от островите, както се надяваше. Капитаните от Железните острови бяха горди и своенравни и не изпитваха благоговение към човек заради знатната му кръв. Островите бяха твърде малки за такова благоговение, а дългият кораб — още по-малък. Ако всеки капитан беше крал на борда на своя кораб, както се казваше често, нищо чудно, че наричаха островите „Страната на десетте хиляди крале“. А когато си видял своите крале да серат през перилото и да позеленяват при буря, е трудно да им се кланяш и да се преструваш, че са богове. „Удавения бог кове мъже — бе казал старият крал Урон Червената ръка преди хиляда години, — но мъжете коват короните.“

Един дълъг кораб щеше при това да го преведе два пъти по-бързо. „Мираам“ беше поклащаща се и едва тътреща се бъчва, честно казано, и в буря той едва ли щеше изобщо да се качи на нея. Все пак Теон нямаше особени причини за недоволство. Ето че беше пристигнал, без да се удави, а пътуването му бе предложило и някои забавления. Той прегърна през кръста дъщерята на капитана.

— Извикайте ме, като стигнем владетелския пристан — каза на баща й. — Ние ще сме долу, в каютата ми. — И поведе момичето към кърмата, докато баща й ги гледаше смълчан и нацупен.

Каютата всъщност беше капитанската, но я отстъпиха на Теон, когато отплаваха от Морски страж. Капитанската дъщеря не му я бяха отстъпили, но тя все едно се пъхна сама и доброволно в леглото му. Чаша вино, шушу-мушу и беше готова. Момичето беше малко пълничко за вкуса му, с бледа и зърнеста като овесена каша кожа, но гърдите й пълнеха приятно ръцете му, а и се оказа девствена, когато я облада първия път. Това беше изненадващо за годините й, но на Теон му се стори забавно. Не смяташе, че капитанът одобрява, и това също го забавляваше — да гледа как горкият човек се мъчи да преглътне гнева си, докато се напъва с учтивостите, полагащи се на височайши лорд, без щедрото обещание за кесия със злато да напуска мислите му.

Докато Теон сваляше прогизналото си наметало, момичето каза:

— Сигурно сте много щастлив, като виждате отново родния си дом, милорд. Колко години не сте си били вкъщи?

— Десет — отвърна й той. — Бях десетгодишно момче, когато ме заведоха в Зимен хребет като повереник на Едард Старк. — Повереник на думи, а всъщност заложник. Половината му живот в заложничество… но дотук. Животът му вече си беше негов, без никакъв Старк наоколо. Той придърпа капитанската дъщеря и я целуна по ухото. — Свали си наметалото.

Тя сведе очи свенливо, но изпълни волята му. Когато тежкото, напоено от морските пръски облекло се смъкна на палубата, тя му се поклони и се усмихна плахо. Изглеждаше много глупаво, когато се усмихнеше, но той никога не бе държал една жена да е умна.

— Ела тук.

Тя пристъпи.

— Никога не съм виждала Железните острови.

— Смятай се за щастлива. — Теон я погали по косата. Беше мека и тъмна, макар и разрошена от вятъра. — Островите са сурови, каменисти места, с оскъдни удобства, и безрадостни. Смъртта тук е чест гост, а животът — беден и жалък. Мъжете прекарват нощите си в пиене на бира и спорове чия участ е по-жестока — на рибаря, който се бори с морето, или на селяка, мъчещ се да ожъне шепа зърна. Честно казано, най-окаяни са миньорите, превиващи денем и нощем гръб долу в тъмното — и за какво? Желязо, олово, калай — това са ни богатствата. Нищо чудно, че в стари времена железните хора са прибягнали към пиратството.

Глупавото момиче, изглежда, не го слушаше.

— Мога да сляза на брега с вас — каза тя. — Бих могла, ако благоволите, милорд…

— На брега можеш да слезеш — съгласи се Теон, докато стискаше гърдата й — но се опасявам, че няма да е с мен.

— Мога да работя в замъка ви, милорд. Мога да чистя риба и да пека хляб, и да бия масло. Татко казва, че яхнията ми с раци и пипер е най-вкусната, която е ял. Можете да ми намерите място в кухнята и ще ви готвя яхния с раци и пипер.

— И ще ми топлиш леглото вечер ли? — Посегна към връзките на корсажа й и започна да ги развързва с ловки и опитни пръсти. — Някога съм могъл да те отнеса у дома като трофей и да те задържа за жена, все едно дали искаш, или не. В стари времена железните мъже са правили такива неща. Мъжът си има скална жена, истинската му съпруга, с желязна кръв като него, но си е имал и своите солени жени, пленени в пиратски набези.

Момичето се ококори, и не защото беше оголил гърдите й.

— Мога да съм вашата солена жена, милорд.

— Боя се, че онези дни са отминали. — Пръстът на Теон закръжи на спирала по натежалата й гърда. — Не можем вече да яздим вятъра с огън и меч и да взимаме каквото поискаме. Сега дращим по земята и теглим бразди по морето като другите хора, и се смятаме за щастливи, ако имаме достатъчно солена треска и овесена каша, за да преживеем зимата. — Захапа зърното й и го стисна със зъби, докато тя не изохка.

— Можете пак да ми го вкарате, ако благоволите — прошепна тя в ухото му, докато той смучеше.

Той вдигна глава от гърдата й. Зъбите му бяха оставили тъмночервен белег върху бялата кожа.

— Ще благоволя да те науча на нещо ново. Съблечи ме и ме задоволи с устата си.

— С устата?

Палецът му леко забърса пълните й устни.

— За това са създадени тези устни, миличко. Ако беше моята солена жена, щеше да правиш каквото ти заповядам.

Отначало беше боязлива, но се научи бързо за толкова глупаво момиче, и това му хареса. Устата й беше мокра и сладка като вулвата й, а и така не се налагаше да слуша безсмисленото й дърдорене. „Някога наистина би трябвало да я задържа като солена жена — помисли си той, докато впиваше пръсти в разрошената й коса. — Някога. Когато още сме държали на Древния обичай и сме живели с брадвата, а не с кирката, взимайки каквото поискаме, било то богатство, жени или слава.“ В онези дни железните мъже не се бяха трудили в мините; този труд е бил за пленниците, докарани след набезите, както и жалкият труд на земеделеца, или гледането на кози и овце. Войната е била истинското препитание за всеки железен мъж. Удавения бог ги бе създал за грабеж и насилие, да изковават кралства и да пишат имената си с огън, кръв и песен.

Ерон Дракона бе разрушил Древния обичай, когато изгорил Черния Харън, дал кралството на Харън на изнежените речни хора и принизил Железните острови до жалко блато в едно много по-голямо кралство. Но кървавите древни сказания се мълвяха все още край напалените с донесено от водата дърво огньове и задимените огнища по островчетата, дори зад каменните стени на Пайк. Бащата на Теон още числеше към своите титли и „Лорда Жътвар“, а девизът на Грейджой заявяваше гордо: „Ние не сеем“.

Тъкмо за да се върне Древният обичай, а не толкова от празната суета на короната, лорд Бейлон бе вдигнал големия си бунт. Робърт Баратеон бе сложил кървав край на тази надежда с помощта на своя приятел Едард Старк, но сега и двамата бяха мъртви. На тяхно място властваха момченца, а кралството, изковано от Егон Завоевателя, се бе сринало. „Сега е времето — помисли Теон, докато щерката на капитана плъзгаше устните си по коравия му член — сезонът, годината, денят, и аз съм мъжът.“ Усмихна се криво, зачуден какво щеше да каже баща му, когато Теон му кажеше, че той, изтърсакът, бебето, заложникът, той е успял там, където лорд Бейлон се бе провалил.

Избухна като морски щорм и напълни устата на момичето със семето си. Стъписана, тя се опита да се отдръпне, но Теон здраво я задържа за косата. После тя погледна нагоре към него.

— Задоволих ли милорд?

— Съвсем добре.

— Беше солено — промърмори тя.

— Като морето ли?

Тя кимна.

— Винаги съм обичала морето, милорд.

— И аз — каза той и лениво завъртя цицката й в пръстите си. Морето значеше свобода за мъжете от Железните острови. Забравил го беше, докато „Мираам“ не изпъна платна при Морския страж. Звуците му припомниха стари чувства; скърцането на дърво и въжета, кресливите команди на капитана, плющенето на платната, когато вятърът ги изопна, всичко това — познато като пулса на собственото му сърце и носещо същата утеха. „Ще запомня това — закле се Теон. — Никога повече няма да се откъсвам от морето.“

— Вземете ме със себе си, милорд — замоли го капитанската дъщеря. — Не е нужно да отивам в замъка. Мога да остана в някое градче и да бъда солената ви жена. — Посегна и го погали по бузата.

Теон Грейджой отблъсна ръката й и се надигна от нара.

— Моето място е в Пайк, а твоето — на този кораб.

— Вече не мога да остана тук.

Той си навлече кожения брич и го затегна с връзките.

— Защо не?

— Баща ми — отвърна тя. — Щом си отидете, той ще ме накаже, милорд. Ще ме нарича как ли не и ще ме бие.

Теон дръпна наметалото от закачалката и го заметна на раменете си.

— Такива са бащите — съгласи се, докато го закопчаваше със сребърната игла. — Кажи му, че трябва да е доволен. Толкова пъти те чуках, че сигурно си с дете. Не всеки човек бива удостоен с честта да отгледа кралско копеле. — Тя го погледна тъпо и той я остави.

„Мираам“ заобикаляше гористия нос. Под обраслите с бор канари теглеха мрежите си десетина рибарски лодки. Теон се премести на носа, за да вижда по-добре. Най-напред видя замъка, твърдината на Ботли. Като момче го помнеше от дървени греди и кирпич, но Робърт Баратеон го беше сринал до основи. Лорд Савейн го бе възстановил от камък и сега билото на хълма бе увенчано с малка квадратна цитадела. По бойниците на тромавите ъглови кули се вееха светлозелени флагове с извезани на тях ята сребристи риби.

Под съмнителната закрила на замъка се намираше селцето Владетелски пристан, чието заливче гъмжеше от кораби. Последният му спомен от Владетелски пристан беше за димяща пустош, скелетите на опожарените дълги кораби и разбити галери покриваха каменистия бряг като кости на мъртви китове, от къщите бяха останали само разрушени стени и студени пепелища. След десет години от войната бяха останали оскъдни следи. Хорицата си бяха вдигнали нови обиталища от камъните на старите и бяха изрязали нови чимове за покривите. До пристана се бе издигнал нов хан, два пъти по-голям от стария, първият етаж беше от камък, а горните два — дървени. Септата зад него обаче си беше останала невъзстановена; останали бяха само седмоъгълните й каменни основи. Изглежда, гневът на Робърт Баратеон бе вгорчил вкуса на железните хора към новите богове.

Теон го интересуваха повече корабите, отколкото боговете. Сред мачтите на безбройните рибарски съдове забеляза една разтоварваща тирошка търговска галера до един масивен, тромаво поклащащ се кораб от Ибен с черен корпус. Много дълги бойни кораби, поне петдесет-шестдесет, стояха на котва в открито море и чакаха ред да пристанат в чакълестия плаж на север. Някои от платната носеха знаци от други острови: кървавата луна на Винч, черния боен рог на лорд Гудбрадър, сребърната коса на Харлоу. Теон затърси с очи „Тишина“ на чичо си Юрон. От този бърз и всяващ ужас червен кораб нямаше и следа, но затова пък „Великият кракен“ на баща му беше тук — на носа му имаше сив таран с формата на съществото, чието име носеше.

Дали лорд Бейлон бе свикал знамената на Грейджой в очакване завръщането на сина си? Ръката му отново се пъхна под наметалото и напипа кожената кесия. Никой не знаеше за писмото, освен Роб Старк; не бяха толкова глупави, че да поверят тайните си на една птица. Все пак и лорд Бейлон не беше глупак. Сигурно се беше досетил защо синът му се връща у дома след толкова време и бе постъпил както се полага.

Тази мисъл не го зарадва. Войната на баща му отдавна беше приключила. Сега беше настъпил неговият час — часът на неговия план, неговата слава и времето за неговата корона. „Но щом са дошли дългите кораби…“

Възможно бе да е само предпазна мярка. Защитен ход, в случай че войната се разпростре и по море. Старите по природа бяха предпазливи. А баща му вече беше стар, както и чичо му Виктарион, който командваше Железния флот. Чичо му Юрон беше друга песен, разбира се, но „Тишина“ не се виждаше в залива. „Толкова по-добре — каза си Теон. — Така ще мога да ударя още по-бързо.“

Докато „Мираам“ бавно се приближаваше към сушата, Теон закрачи неспокойно по палубата. Не допускаше, че ще завари на кея самия лорд Бейлон, но баща му сигурно щеше да прати някого да го посрещне. Можеше да е стюардът, Сайлъс Киселия, лорд Ботли, навярно дори Дагмър Ждрелото. Щеше да е добре отново да види отвратителното лице на Дагмър. Не че не знаеха за пристигането му. Роб беше изпратил от Речен пад седем гарвана и след като не намериха дълъг кораб в Морски страж, Джейсън Малистър бе пуснал към Пайк свои птици, допускайки, че тези на Роб може да са се изгубили.

Но не видя познати лица, нито почетна стража, която да го придружи от Владетелски пристан до Пайк, а само улисани в работата си прости хорица. Докери търкаляха бурета с вино от трюма на тирошкия кораб, рибари хвалеха гласовито дневния си улов, деца тичаха и се смееха. Един жрец в морскосиния халат на Удавения бог водеше два коня по чакълестия бряг, а над него някаква повлекана се беше навела от един прозорец на хана и подвикваше на минаващите отдолу ибенски моряци.

Шепа търговци от Владетелски пристан се бяха събрали да посрещнат кораба. Щом „Мираам“ спря и започнаха да връзват въжетата, посрещачите заразпитваха с викове.

— От Староград сме — подвикна им капитанът, — караме ябълки и портокали, вина от Арбор, пера от Летните острови. Имам пипер, щавени кожи, топ мирска дантела, огледала за милейди, две староградски дървени лютни с толкова сладък звук, какъвто не сте чували. — Мостикът се спусна със скърцане и изтропа на кея. — А ви връщам и наследника.

Хората на Владетелския пристан зяпнаха Теон с празни биволски очи и той осъзна, че не го познаха. Това го ядоса. Бръкна в джоба си и лепна един златен дракон в дланта на капитана.

— Накарай хората си да ми донесат нещата. — И без да дочака отговор, закрачи надолу по мостика и ревна: — Ханджията! Трябва ми кон.

— Както кажете, милорд — отвърна му човекът, без да се поклони дори. Теон беше забравил колко дръзки са железните хора. — Имам един, ще ви свърши работа. Накъде ще яздите, милорд?

— До Пайк. — Глупакът все още не го беше познал. Май трябваше да си облече златния жакет с извезания на гърдите кракен.

— Ще трябва да тръгнете скоро, че да стигнете Пайк преди мръкнало — рече ханджията. — Ратайчето ще дойде с вас да ви покаже пътя.

— Няма нужда от ратайчето ти — чу се плътен мъжки глас. — Нито от коня. Аз ще се погрижа племенникът ми да се върне в бащиния си дом.

Този, който го каза, беше жрецът, когото бе видял да води двата коня по брега. Когато мъжът се приближи, простолюдието коленичи и Теон чу мърморенето на ханджията: „Мократа коса“.

Висок и тънък, със свирепи черни очи и нос като гарванов клюн, жрецът беше облечен в роби от зелено, сиво и синьо, мътно преливащите се цветове на Удавения бог. Под мишницата му висеше мях, а в черната му, дълга до кръста коса и рошавата брада бяха вплетени сухи водорасли.

Споменът прониза Теон. В едно от редките си, кратки писма лорд Бейлон бе споменал, че най-младият му брат потънал по време на буря и станал свят човек, след като морето го изхвърлило жив на брега.

— Чичо Ерон? — промълви той колебливо.

— Племеннико Теон — отвърна жрецът. — Лорд баща ви ми поръча да ви посрещна. Хайде.

— Един момент, чичо. — Обърна се към „Мираам“. — Нещата ми — заповяда на капитана.

Дългия му лък от тисово дърво и колчана със стрелите донесе един моряк, но вързопа с дрехите му свали дъщерята на капитана.

— Милорд…

Очите й бяха зачервени. Когато взе вързопа, тя посегна да го прегърне — пред собствения си баща, пред светия му чичо и половината остров.

Теон бързо се извърна настрана.

— Моите благодарности.

— Моля — каза тя. — Аз наистина ви обичам, милорд.

— Трябва да тръгвам. — Той забърза след чичо си, който вече слизаше от кея, и го настигна. — Не очаквах вас, чичо. След десет години раздяла си помислих, че може би лорд баща ми и лейди майка ми ще дойдат лично, или ще пратят поне Дагмър с почетна гвардия.

— Не е твоя работа да оспорваш заповедите на Лорд Жътваря на Пайк. — Жрецът се държеше ледено, съвсем не като човека, когото Теон помнеше. Ерон Грейджой беше най-добродушният от чичовците му, винаги весел и засмян, обичаше песните, бирата и жените. — Колкото до Дагмър, Ждрелото отиде в Стария Уик по искане на баща ти, да разбута Каменните къщи и Тъпаните.

— За какво? Защо са събрани дългите кораби?

— Че за какво се събират дългите кораби? — Чичо му беше оставил двата коня вързани пред крайбрежния хан. Щом стигнаха до тях, се обърна към Теон. — Кажи ми истината, племеннико? На вълчите богове ли се молиш сега?

Теон рядко се молеше на каквото и да било, но това човек не можеше да го признае на жрец, дори да е брат на собствения ти баща.

— Нед Старк се молеше на едно дърво. Не, боговете на Старк не ме интересуват.

— Добре. На колене тогава.

Земята беше камениста и разкаляна.

— Чичо, аз…

— На колене! Или вече си станал твърде горделив, дошло при нас лордче хилаво от зелените земи?

Теон коленичи. Беше дошъл тук с цел и може би имаше нужда от Ерон, за да му помогне да я осъществи. Една корона си струваше малко кал и конски лайна по коленете.

— Наведи глава. — Чичо му надигна меха, измъкна тапата и тънката струя морска вода потече по главата на Теон. Намокри косата му, закапа по челото и в очите му. Вадичките рукнаха по бузите му и един хладен пръст се плъзна под наметалото и надолу по гръбнака. Очите му пламнаха от солта и той едва се сдържа да не извика. Вкусът на океана полепна по устните му. — Нека Теон, твоят слуга, да се роди отново от морето, както се роди ти — напевно изрече Ерон Грейджой. — Благослови го със сол, благослови го с камък, благослови го със стомана. Племеннико, помниш ли още думите?

— Което е мъртво, никога не ще умре — отвърна Теон.

— Което е мъртво, никога не ще умре — като ехо повтори чичо му, — но възкръсва отново, по-здраво и по-силно. Стани.

Теон стана и примигна да махне солените сълзи от очите си. Безмълвен, чичо му запуши меха, развърза коня си и го яхна. Теон направи същото. Потеглиха един до друг, оставяйки зад гърба си хана и залива, покрай замъка на лорд Ботли и навътре сред каменните хълмове. Жрецът не проговори повече.

— Половината ми живот мина извън дома ми — осмели се най-сетне да каже Теон. — Дали ще заваря островите променени?

— Мъжете ловят риба, ровят земята и мрат. Жените раждат деца в кръв и болка, и мрат. Нощта следва деня. Ветровете и приливите остават. Островите са такива, какви ги е създал нашият бог.

„Богове, колко кисел е станал“ — помисли Теон.

— Ще заваря ли сестра си и лейди майка си в Пайк?

— Няма. Майка ти живее в Харлоу, при сестра си. Там не е толкова сурово, а кашлицата й я мъчи. Сестра ти е взела „Черен вятър“ на път за Голям Уик с писма от лорд баща ти. Ще се върне, бъди сигурен.

Нямаше нужда да казват на Теон, че „Черен вятър“ е дългият кораб на Аша. Не беше виждал сестра си от десет години, но толкова поне знаеше за нея. Странно, че го беше нарекла така, след като Роб Старк беше дал на вълка си името „Сив вятър“.

— Старк е сив, а на Грейджой е черен — промърмори той с усмивка, — но и те, и ние сме ветровити.

На това жрецът не отговори нищо.

— А с вас какво става, чичо? — попита Теон. — Вие не бяхте жрец, когато ме отведоха от Пайк. Помня как пеехте старите пиратски песни, застанал край масата с рог ейл в ръката.

— Млад бях и суетен — рече Ерон Грейджой, — но морето отми от мен глупостта и суетата. Онзи човек се удави, племеннико. Дробовете му се напълниха с морска вода, а рибата изяде люспите по очите му. Когато отново се родих, виждах ясно.

„Не само е кисел, а и луд.“ На Теон му харесваше онова, което помнеше от стария Ерон Грейджой.

— Чичо, но защо баща ми е свикал мечовете и платната си?

— Несъмнено ще ти го каже в Пайк.

— Бих искал да науча плановете му сега.

— От мен няма да ги научиш. Заповядано ни е да не говорим за това с никого.

— Дори с мен? — Теон кипна. Беше водил мъже в бран, беше ловувал с крал, беше печелил мъжка чест в групови битки на рицарски турнири, яздил беше с Бриндън Черната риба и с Големия Джон Ъмбър, спал беше с толкова момичета, че имената им не можеше да изреди, а чичо му се държеше с него така, сякаш беше още десетгодишно момче. — Ако баща ми крои планове за война, трябва да знам за тях. Аз съм наследникът на Пайк и на Железните острови.

— Колкото до това… ще видим — сухо отвърна чичо му.

Думите го удариха през лицето като шамар.

— Ще видим ли? И двамата ми братя са мъртви. Аз съм единственият жив син на лорд баща ми.

— Сестра ти е жива.

„Аша“ — помисли той смутено. Беше с три години по-голяма от него, но все пак…

— Жена може да наследи само ако няма мъж наследник по права линия — настоя гласно Теон. — Предупреждавам те, няма да позволя да ми се отнемат правата.

— Предупреждаваш слуга на Удавения бог ли, момченце? — изръмжа чичото. — Самозабравил си се. И си голям глупак, ако вярваш, че лорд баща ти ще повери тези свети острови на един Старк. Сега мълчи. Пътят е достатъчно дълъг и без глупавите ти брътвежи.

Теон стисна зъби и замълча. „Това било значи.“ Сякаш десет години в Зимен хребет можеха да го направят Старк. Лорд Едард го бе отгледал сред собствените си деца, но Теон така и не стана един от тях. Целият замък, от лейди Старк до последната кухненска слугиня, знаеше, че е заложник за доброто поведение на баща си и се държаха с него по подобаващ начин. Дори към копелето Джон Сняг се отнасяха по-почтително.

Лорд Едард се беше опитвал от време на време да играе ролята на баща, но за Теон той завинаги си беше останал човекът, донесъл кръв и огън на Пайк и отвел го далече от дома. Като момче беше живял в страх от строгото лице на Старк и от големия му черен меч. А жена му беше още по-отдалечена и подозрителна.

Колкото до децата им, по-малките бяха мрънкащи бебенца през повечето му години в Зимен хребет. Само Роб и незаконният му брат Джон Сняг бяха достатъчно големи, за да заслужат вниманието му. Копелето беше мрачно момче, чувствително до обидчивост, ревнуваше Теон заради знатния му произход и приятелството му с Роб. Към Роб Теон изпитваше известна привързаност, като към по-малък брат… но май беше най-добре да не споменава тук за това. В Пайк, изглежда, все още бяха в сила старите вражди. Това не трябваше да го изненадва. Железните острови живееха с миналото; настоящето беше твърде тежко и горчиво, за да се понесе. Освен това баща му и чичовците му бяха старите, а старите лордове са такива; носеха прашасалите си вражди до гроба, нищо не забравяха и още по-малко прощаваха.

Същото беше и с Малистърови, спътниците му в ездата от Речен пад до Морски страж. Патрек Малистър не беше чак толкова лош спътник; вкусът им към курвите, виното и лова със соколи съвпадаше. Но когато старият лорд Джейсън забеляза нарастващата му привързаност към Теон, беше отвел Патрек настрана, за да му напомни, че Морски страж е построен, за да пази брега от пиратските набези от Железните острови, и че главните им врагове са Грейджой от Пайк. Тяхната Кънтяща кула беше наречена така заради огромната си бронзова камбана, която от стари времена служеше да бие тревога, призовавайки хората от градчето и околните ферми в замъка, когато откъм западния хоризонт се появят дългите кораби на железните „жътвари“.

— Нищо, че камбаната е била веднъж от триста години — казал бе на другия ден Патрек на Теон, споделяйки с него опасенията на баща си в добавка към каната с ябълково вино.

— Когато брат ми нападна Морски страж — отвърна Теон. Лорд Джейсън беше посякъл Родрик Грейджой под стените на замъка и беше отблъснал железните мъже в залива. — Ако баща ти подозира, че храня някаква враждебност заради това, то е само защото не е познавал Родрик.

Смяха се над това, докато препускаха напред, за да се порадват на ласките на една едрогърда жена на мелничар, позната на Патрек. „Да беше сега Патрек с мен.“ Малистър или не, беше много по-приятен спътник от киселия стар жрец, в какъвто се бе превърнал добрият му чичо Ерон.

Пътят извиваше все нагоре и нагоре сред голите каменни хълмове. Морето скоро се изгуби от погледа им, макар че соленият вкус остана да виси във влажния въздух. Яздеха бавно, подминавайки пасища и изоставени рудници. Този нов за него, свят Ерон Грейджой не беше от приказливите. Яздеха потънали в мрачно мълчание. Накрая Теон не можа да издържи повече.

— Роб Старк сега е владетелят на Зимен хребет — подхвърли той.

Ерон продължи напред.

— Вълк. Като всеки друг.

— Роб прекрати васалството към Железния трон и се коронова за крал на Севера. Има война.

— Гарваните на майстера летят и над солената вода, както над скалите. Вестите ти са стари и изстинали.

— Това означава нов ден, чичо.

— Всяко утро носи нов ден, също като стария.

— В Речен пад биха казали друго. Те твърдят, че червената комета предвещава нов век. Пратеник на боговете.

— Че е знак, знак е — съгласи се жрецът, — но от нашия бог, не от техните. Горяща дамга е тя, каквито са носели хората ни в старо време. Това е пламъкът на Удавения бог, излязъл от морето, и предвещава надигащ се прилив. Време е да изпънем платната и да поемем през света с огън и меч, както е било.

Теон се усмихна.

— С това съм напълно съгласен.

— Човек се съгласява с бог както дъждовната капка с бурята.

„Но тази дъждовна капка един ден ще стане крал, старче.“ Писнало му беше от навъсеното мълчание на чичо му. Пришпори коня си и препусна напред с усмивка.

Почти по залез-слънце стигнаха стените на Пайк, полумесец от черен камък, виещ се от една стръмнина на друга, с порталната вишка в средата и трите квадратни кули от всяка страна. Теон все още можеше да различи белезите, оставени по камъните от катапултите на Робърт Баратеон. От руините на старата южна кула се беше издигнала нова, с по-светъл, сивкав камък, още необрасъл с лишеи. Тъкмо там Робърт бе успял да пробие и беше нахлул през рухнали зидове и трупове, размахал бойния си чук и с Нед Старк до дясното му рамо. Теон беше гледал тази сцена от убежището на Морската кула и понякога в сънищата си още виждаше факлите и чуваше глухия тътен на рухващите стени.

Портите сега зееха отворени за него, с вдигнатите високо ръждясали железни решетки. Стражите по бойниците безизразно гледаха как Теон Грейджой най-после се завръща у дома си.

Зад крепостната стена имаше петдесетина акра суша, спечена под откритото небе и от морския вятър. Тук се намираха конюшните, кучкарниците и пръснати безредно други служебни постройки. Овцете и свинете стояха на завет в кошарата и свинарника, докато псетата на замъка тичаха на воля. На юг бяха стръмните канари и широкият каменен мост към Голямата цитадела. Теон чу шума на прибоя, докато слизаше от седлото. Един коняр дойде да прибере коня му. Две мършави хлапета и някакви роби го гледаха отстрани с мътни очи, но нито баща му се мяркаше, нито някой, когото познаваше от момчешките си години. „Какво безрадостно и горчиво завръщане“ — каза си Теон.

Жрецът все още не беше слязъл от коня.

— Няма ли да останете вечерта и да споделите месото и медовината ни, чичо?

— Казаха ми да те доведа. Доведох те. Сега се връщам към божиите си работи. — Ерон Грейджой обърна коня си и бавно премина под калните шипове на решетките.

Една прегърбена старица в сива безформена дреха пристъпи плахо към него.

— Милорд, пратиха ме да ви заведа в покоите.

— Кой?

— Лорд баща ви, милорд.

Теон свали ръкавиците си.

— Значи знаеш все пак кой съм. Защо баща ми не е тук да ме посрещне?

— Той ви чака в Морската кула, милорд. Като си отпочинете от пътуването.

„А аз смятах, че Нед Старк е хладен.“

— А ти коя си?

— Хеля, милорд. Аз поддържам този замък за баща ви.

— Стюардът тук беше Сайлъс. Наричаха го Киселия. — Дори сега Теон си спомняше винената воня от дъха на стареца.

— Умря преди пет години, милорд.

— А майстер Калън, той къде е?

— Спи в морето. Вендамир гледа гарваните сега.

„Все едно че съм чужденец тук — помисли Теон. — Уж нищо не се е променило, а всичко е друго.“

— Заведи ме в покоите ми — заповяда той.

Тя се поклони вдървено и го поведе по спечената земя към моста. Това поне го помнеше: древните камъни, хлъзгави от морската пяна и осеяни с лишеи, морето, кипящо под краката им като някакъв огромен бесен звяр, соления вятър, дърпащ наметалата им.

Всеки път, когато си беше представял завръщането си, виждаше уютната стая с топлата постеля в Морската кула, където беше спал като дете. Но жената го поведе към Кървавата цитадела. Залите тук бяха по-големи и по-богато обзаведени, но не по-малко хладни и влажни. Отредили му бяха няколко студени стаи с толкова високи тавани, че се губеха в сумрак. Сигурно щеше да се впечатли повече, ако не знаеше, че тъкмо тези стаи бяха дали името на Кървавата кула. Преди хиляда години синовете на Речния крал бяха избити тъкмо тук, насечени на късове в леглата им, за да ги върнат на баща им на сушата.

Но нямаше в Пайк убити Грейджой, освен малцина, заклани от братята си, а двамата му братя бяха мъртви. Не страхът от духове го накара да се огледа с неприязън. Гоблените по стените бяха позеленили от плесен, постелите бяха хлътнали и миришеха на гнило, рогозките по пода бяха стари и чупливи. Години бяха изтекли, откакто тези стаи бяха отваряни за последен път. Влагата проникваше до кости.

— Искам леген с гореща вода и огън в тази камина — заповяда той на старицата. — И се погрижи да запалят мангалите в другите стаи, за да ги стоплят малко. И милостиви богове, прати веднага някой да смени тези рогозки.

— Да, милорд. Както заповядате. — Тя излезе.

След малко донесоха горещата вода. Беше по-скоро хладка и скоро изстина, и на всичко отгоре морска вода, но поне отми праха от ездата по лицето, косата и ръцете му. Докато двама роби палеха мангалите, Теон смъкна мръсните си от пътуването дрехи и се преоблече за срещата с баща си. Избра си ботуши от мека черна кожа, меки панталони от агнешка кожа в сребристосив цвят и черен кадифен жакет с извезан на гърдите златния кракен. На шията си закачи малка златна верижка, на кръста — колан от щавена бяла кожа. Окачи кама на едното си бедро и дълъг меч на другото, в ножници от черно и златно. Извади камата и опита острието й на палеца си, извади брус от кесията на колана си и я тръкна няколко пъти. Гордееше се, че държи оръжията си винаги наточени.

— Като се върна, искам да заваря топла стая и чисти рогозки — предупреди той робите, докато си слагаше черните ръкавици, чиято коприна бе украсена с изящно везмо от златен конец.

Върна се в Голямата цитадела през покрития каменен проход. Ехото от стъпките му се смесваше с морския рев долу. За да стигне до Морската кула на нейния килнат скален стълб, трябваше да премине по още три моста, всеки от които — по-тесен от предишния. Последният беше от въжета и дърво и влажният солен вятър го караше да се поклаща като живо същество. Сърцето на Теон се вдигна до гърлото му, докато стигне до средата. Далече долу вълните мятаха облаци пяна и се блъскаха в скалите. Като момче беше тичал по този мост, дори в тъмните нощи. „Момчетата вярват, че нищо не може да ги уязви — нашепна съмнението му. — Порасналите мъже са по-разумни.“

Вратата беше от сиво, обковано с желязо дърво и Теон я завари залостена. Заудря с юмрук и изруга, когато една треска проби тъканта на ръкавицата му. Вратата беше влажна и плесенясала, а железните пъпки — ръждясали.

След малко излезе някакъв страж в черна желязна броня и шлем.

— Ти синът ли си?

— Дръпни се от пътя ми, че да не разбереш кой съм.

Мъжът се отмести. Теон изкачи витото стълбище към солария. Завари баща си седнал до един мангал, загърнат в халат от мухлясали тюленови кожи, които го покриваха от глава до пети. Щом чу тропота на ботуши по камъните, владетелят на Железните острови вдигна очи да види единствения си жив син. Беше по-дребен, отколкото го помнеше Теон. И много измършавял. Бейлон Грейджой открай време си беше слаб, но сега изглеждаше, сякаш боговете са го топнали в казан и са стопили всяка излишна ока плът от костите му, докато остане само коса и кожа. Тънък беше и кокалест, с лице, изсечено сякаш от кремък. И очите му бяха кремъчни, черни и остри, но годините и солените ветрове бяха придали на косата му сивотата на зимно море, изпъстрено с бели петна. Несплетена, тя висеше надолу по гърба му.

— Девет години, а? — най сетне рече лорд Бейлон.

— Десет — отвърна Теон, докато сваляше скъсаната ръкавица.

— Момче взеха — каза баща му, — Сега какво си?

— Мъж — отговори Теон. — Вашата кръв и вашият наследник.

Лорд Бейлон изръмжа.

— Ще видим.

— Ще видите — обеща Теон.

— Десет години, казваш. Толкова те държа Старк. И сега идеш като негов пратеник.

— Не негов — каза Теон. — Лорд Едард е мъртъв, обезглави го Ланистърката.

— И двамата са мъртви. Старк и оня Робърт, дето ми сринаха стените с камъните си. Заклех се да доживея да ги видя в гроба, и доживях. — Лицето му се сгърчи. — Но ставите ми пак така болят от студа и влагата, както докато бяха живи. Тъй че каква полза.

— Полза има. — Теон пристъпи към него. — Нося писмо…

— Нед Старк ли те облече така? — прекъсна го баща му и го изгледа примижал над вмирисания си кожен халат. — Той ли благоволи да те навлече в тези кадифета и коприни и да те направи своя мила дъщерица?

Теон усети как кръвта нахлу в лицето му.

— Не съм ничия „дъщерица“. Ако не ви харесват дрехите ми, ще ги сменя.

— Ще ги смениш, я. — Лорд Бейлон смъкна кожите от гърдите си и стана. Не беше толкова висок, колкото го помнеше Теон. — Тази дрънкулка на врата ти — със злато ли е купена, или с желязо?

Теон опипа златната верижка. Беше забравил. „Беше толкова отдавна…“ Според закона на древните жените можеха да носят накити, купени с пари, но един воин носеше само онова, което е свалил от трупа на врага, посечен от собствената му ръка. Казваше се „платено с желязо“.

— Червиш се като девица, Теон. Зададе ти се въпрос. Златната цена ли си платил, или желязната?

— Златната — призна Теон.

Баща му пъхна пръсти под наниза и го дръпна толкова силно, че щеше да откъсне главата на Теон, ако верижката не беше се скъсала първа.

— Дъщеря ми е взела бойна секира за любовник — каза лорд Бейлон. — Няма да търпя синът ми да се кипри като някоя курва. — Хвърли скъсаната верижка в мангала и тя се плъзна в жарта. — Точно от това се боях. Зелените земи са те размекнали, а Старките са те направили свой.

— Грешите. Нед Старк беше тъмничарят ми, но кръвта ми все още е солена и желязна.

Лорд Бейлон обърна гръб, за да стопли дланите си над мангала.

— Но кутрето на Старките те прати като добре обучен гарван, стиснал в нокти жалкото му писъмце.

— Нищо жалко няма в писмото, което ви нося — каза Теон, — а предложението, което прави, му бе внушено от мен.

— Този вълчи крал се допитва до теб за съвет, така ли? — Хрумването сякаш развесели лорд Бейлон.

— Да, слуша ме. Ловувал съм с него, учил съм се с него, делял съм месо и медовина с него, воювах редом с него. Спечелил съм доверието му. Той гледа на мен като на по-голям брат, той…

— Не! — Баща му заби пръст пред лицето му. — Не и тук, не в Пайк, не и пред мен, няма да го наричаш брат, този син на оногова, който подложи на меч истинските ти братя. Или забрави Родрик и Мейрон, които бяха от твоята кръв?

— Нищо не забравям. — Нед Старк всъщност не беше убил нито един от братята му. Родрик бе посечен от лорд Джейсън Малистър при Морски страж, а Мейрон го затрупа рухналата стара южна кула… Но Старк щеше да ги убие също толкова бързо, ако приливът на битката ги беше сблъскал. — Много добре помня братята си — настоя Теон. Помнеше предимно пиянските свади на Родрик и жестоките шеги и безкрайните лъжи на Мейрон. — Помня и когато баща ми беше крал. — Извади писмото на Роб и го изпъна напред. — Ето. Прочетете го… ваша милост.

Лорд Бейлон счупи печата и разгъна свитъка. Черните му очи пробягаха по него.

— Тъй, значи момченцето е готово отново да ми даде короната — рече той. — От мен се иска само да унищожа враговете му. — Тънките му устни се изкривиха в усмивка.

— В този момент Роб е вече при Златния зъб — каза Теон. — Падне ли и той, ще прехвърли хълмовете за един ден. Войската на лорд Тивин е в Харънхъл, откъсната от запада. Кралеубиеца е пленник в Речен пад. Единствено сир Стафорд Ланистър със събраните от него неопитни наемници остава да се противопостави на Роб на запад. Сир Стафорд ще се разположи между пътя на войската на Роб и Ланиспортови, което означава, че градът ще бъде незащитен, когато го нападнем откъм морето. Ако боговете са с нас, дори самата Скала на Кастърли може да падне, докато Ланистър разберат, че сме тръгнали срещу тях.

Лорд Бейлон изпръхтя.

— Скалата на Кастърли никога не е падала.

— Досега. — Теон се усмихна. „И колко сладко ще е това падане.“

Баща му не отвърна на усмивката.

— Затова значи Роб Старк те връща при мен след толкова време? За да спечелиш моето съгласие за този негов план?

— Планът е мой, а не на Роб — отвърна с гордост Теон. „Мой. И победата ще е моя, а след време — и короната.“ — Аз лично ще поведа щурма, ако благоволите. За награда ще ви помоля да ми дарите Скалата на Кастърли за свое седалище, след като го отнемем от Ланистърови. — Със Скалата щеше да може да държи Ланиспорт и златните земи на запад. А това щеше да означава богатство и власт, за каквито Грейджой не бяха и сънували.

— Много щедро се възнаграждаваш за едно хрумване и няколко надраскани реда. — Баща му отново прочете писмото. — Вълчото пале нищо не казва за награда. Само че ти говориш от негово име, а аз трябва да слушам, и да му дам своите платна и мечове, а в замяна той ще ми даде корона. — Кремъчните му очи се вдигнаха и срещнаха погледа на сина му. — Той ще ми даде корона — повтори той, по-рязко.

— Лош подбор на думите. Смисълът е, че…

— Смисълът е в това, което е казано. Момчето ще ми даде корона. А това, което се дава, може да се отнема. — Лорд Бейлон хвърли писмото в мангала върху верижката. Пергаментът се сви, почерня и пламна.

Теон се стъписа.

— Полудял ли сте?

Баща му го зашлеви с все сила.

— Дръж си езика! Вече не си в Зимен хребет, а аз не съм Роб Момчето, за да ми говориш така. Аз съм Грейджой, Лордът Жътвар на Пайк, кралят на Солта и скалата, Синът на Морския вятър, и никой няма да ми дава корона. Аз плащам желязната цена. Аз ще взема короната си, както Урон Червената ръка преди пет хиляди години.

Теон отстъпи, стъписан от внезапния гняв на баща си.

— Вземи си я тогава — процеди през зъби. Бузата му пламтеше. — Наречи се крал на Железните острови, все едно им е… докато не свършат войните и победителят не се огледа и не забележи стария глупак, кацнал на каменния си бряг с желязна корона на главата.

Лорд Бейлон се засмя.

— Добре. Поне не си страхливец. Не повече, отколкото аз съм глупак. Мислиш ли, че събирам корабите си, за да гледам как се клатят на котва? Смятам да изкова кралството си с огън и меч… но не от запад и не по нареждане на крал Роб Момчето. Скалата на Кастърли е твърде яка, а лорд Тивин — твърде хитър. Да, Ланиспорт можем да вземем, но няма да го удържим. Не. За друга слива съм гладен… не толкова сочна и сладка, но виси, презряла и непазена.

„Къде?“ — щеше да попита Теон, но разбра.