Сблъсък на крале

ДАВОС

Утринното небе бе потъмняло от пушека на горящите богове.

Всички вече бяха пламнали, Девата и Майката, Воинът и Ковачът, Старицата с перлените й очи и Отецът с позлатената брада; дори Странникът, изваян така, че да прилича повече на животно, отколкото на човек. Старото сухо дърво и безбройните пластове боя и варак грееха със свирепа, жадна светлина. Зноят се надигаше треперлив в ледения въздух; отзад водоливниците и каменните дракони изглеждаха като в мъгла, сякаш Давос ги гледаше през пелена от сълзи. „Или сякаш зверовете треперят, разбудени…“

— Лоша работа — заяви Алард, макар че прояви поне благоразумие да стаи глас.

— Тишина — каза Давос. — Не забравяйте къде сте. — Синовете му бяха добри, но млади, а Алард беше особено припрян. „Ако си бях останал контрабандист, Алард щеше да свърши на Вала. Станис го спаси от тази участ, още нещо, за което съм му длъжник…“

Стотици бяха дошли при портите на замъка да свидетелстват за изгарянето на Седемте. Миризмата беше гадна. Беше трудно човек да не се чувства притеснен при това оскверняване на боговете, които е почитал през целия си живот.

Червената жена обиколи огъня три пъти, изричайки молитви веднъж на речта на Асшаи, веднъж на висок валириански и веднъж на Общата реч. Давос разбра само последната.

— Р’хлар, при нас ела в нашия мрак — зовеше тя. — Господарю на Светлината, поднасяме ти тези лъжливи богове, тези седем, които са един и който е врагът. Вземи ги и хвърли светлината си над нас, че нощта е тъмна и пълна е със страх.

Кралица Селайс повтаряше думите й като ехо. До нея Станис гледаше безстрастно, челюстта му бе вкочанена като камък под синьо-черната сянка на подстриганата му брада. Беше се облякъл по-богато от обичайното, като за септата.

Септата на Драконов камък си беше на същото място, където Ерон Завоевателя бе коленичил да се помоли в нощта преди да отплава. Това не я спаси от хората на кралицата. Бяха съборили олтарите, бяха преобърнали статуите и с бойни чукове бяха разбили цветните стъкла. Септон Баре можеше само да ги кълне, но сир Хъбард Рамптън поведе тримата си синове към септата, за да я защитят. Рамптън бяха посекли четирима от хората на кралицата преди другите да ги надвият. След което Гънсер Сънглас, най-умереният и благочестив между лордовете, заяви на Станис, че не може повече да поддържа претенциите му. Сега делеше воняща килия със септона и двамата оцелели синове на Хъбард.

Боговете никога не бяха означавали нещо кой знае какво за контрабандиста Давос, въпреки че като повечето хора той поднасяше дарове на Воина преди битка, на Ковача, когато спуснеше нов кораб, и на Майката, когато жена му наедрееше с дете. Призляваше му, докато гледаше как горят, и не само заради пушека.

„Майстер Крессен щеше да спре това.“ Старецът бе предизвикал Господаря на Светлината и заради неблагочестието му го ударила мълния, така поне гласеше мълвата. Давос знаеше истината. С очите си видя как майстерът пусна нещо в чашата с вино. „Отрова. Какво друго е могло да бъде? Изпи чаша със смърт, за да освободи Станис от Мелисандра, но нейният бог успя някак да я предпази.“ С радост щеше да убие червената жена, но какъв шанс имаше, след като цял майстер се бе провалил? А той беше само един прост контрабандист, издигнал се нависоко, Давос от Квартала на бълхите, Луковия крал.

Горящите богове хвърляха нелоша светлина, загърнати в халатите си от танцуващ пламък, червен, оранжев и жълт. Септон Баре веднъж бе разказал на Давос как били издялани от мачтите на корабите, докарали първите Таргариен от Валирия. През вековете те бяха боядисвани и пребоядисвани, позлатявани, посребрявани и инкрустирани със скъпоценни камъни.

— Красотата им ще ги направи преугодни за Р’хлар — заяви Мелисандра, когато поръча на Станис да ги смъкне и да ги извлече извън портите на замъка.

Девата лежеше върху Воина с широко разтворени ръце, сякаш искаше да го прегърне. Майката сякаш потреперваше заради пламъците, облизващи лицето й. Един дълъг меч беше забит в сърцето й и кожената обшивка на дръжката му оживя от пламъка. Бащата беше най-отдолу, първият паднал. Давос видя как ръката на Странника се сгърчи и пръстите почерняха и се разкапаха един по един, превръщайки се в нажежени въглени. Недалече от него лорд Селтигар кашляше на пресекулки и криеше набръчканото си лице под ленена кърпа, извезана с червени раци. Мирците си подмятаха шеги и се наслаждаваха на топлината на огъня, но младият лорд Бар Емон беше посивял, а лорд Веларион гледаше по-скоро краля, отколкото огъня.

Давос беше готов много да даде, за да разбере какво мисли той, но особа като Веларион никога нямаше да го сподели с него. Господарят на Приливите носеше в жилите си кръвта на древна Валирия и домът му три пъти бе осигурявал невести за принцовете Таргариен; Давос Държеливия вонеше на риба и лук. Същото беше и с другите лордчета. На никого не можеше да разчита, а и те нямаше да го включат в кръга на личните си довереници. И синовете му презираха. „Но внуците ми ще се свържат с техните и един ден моята кръв навярно ще се слее с тяхната. След време малкото ми черно корабче ще полети също толкова нависоко, колкото морското конче на Веларион или червените раци на Селтигар.“

Тоест ако Станис спечелеше трона. Ако загубеше…

„Всичко, което съм, го дължа на него.“ Станис го беше издигнал в рицарство. Той му даде почетно място на трапезата си, бойна галера, с която да пори вълните на мястото на контрабандисткия скиф. Дейл и Алард също бяха капитани на галери, Марик — началник на гребците на „Ярост“, Матос служеше при бапщ си на „Черната Бета“, а Деван кралят го беше взел за скуайър. Един ден щяха да го помажат в рицарство, както и двете му момчета. Маря беше господарка на малка крепост на нос Гняв, със слуги, които я наричаха „милейди“, а самият Давос можеше да ловува сърни в собствените си гори. „Това, което ми причини, беше справедливо. Цял живот съм се подигравал с кралските закони. Спечелил е предаността ми.“ Давос опипа кесийката, висяща на каишката на врата му. Пръстите бяха късметът му, а сега имаше нужда от късмет. „Както всички ние. И най-много лорд Станис.“

Светли пламъци заблизаха сивото небе. Вдигна се тъмен дим, затърчи се нагоре и се завихри. Когато вятърът го понесе към тях, хората замигаха, зарониха сълзи и затриха очи. Алард извърна глава, закашля и изруга. „Вкусът на бъдното“ — помисли Давос. Много неща щяха да изгорят, докато свърши тази война.

Мелисандра беше в роба от пурпурен сатен и кървавочервено кадифе, а очите й грееха червени като рубина, проблясващ на гърлото й, сякаш и той пламнал.

— В древните скрижали на Асшаи е писано, че ще дойде ден след дълго лято, когато звездите кървят и студеният дъх на мрака пада тежко над света. В този ужасен час един воин ще извади от огъня пламтящ меч. И този меч ще бъде Носителят на Светлината, Светлоносеца, Червеният меч на героите, а онзи, който ще го държи, ще бъде самият възкресен Адзор Ахай, и мракът ще отстъпи пред него. — Тя извиси глас, за да се понесе над занемялата тълпа. — Адзор Ахай, възлюбленико на Р’хлар! Воине на Светлината, Сине на Огъня! Излез, твоят меч те чака! Излез и го вземи в десницата си!

Станис Баратеон закрачи напред като влизащ в битка воин. Скуайърите му пристъпиха от двете му страни. Синът на Давос, Деван, надяна на дясната ръка на краля дълга подплатена ръкавица. Момчето носеше жакет с кремав цвят и извезано на гърдите пламтящо сърце. Браян Фаринг, облечен по същия начин, привърза на врата на Негова милост корава кожена пелерина. Отзад се чу леко подрънкване на звънци.

— Под морето пушекът се вдига на мехури, и пламъци горят, зелени, сини и черни — запя някъде Кърпеното лице. — Знам аз, знам, ох, ох, ох.

Кралят се гмурна в огъня, стиснал зъби, вдигнал пред лицето си кожената пелерина, за да се предпази от пламъците. Закрачи право към Майката, сграбчи меча в облечената си в ръкавица ръка и го изтръгна от горящото дърво с едно-единствено, рязко дръпване. След това започна да се оттегля, вдигнал меча високо, и нефритовозелени пламъци се завихриха по вишневочервената стомана. Притичаха стражи да изтупат жарта, полепнала по дрехите на краля.

— Меч от огън! — извика кралица Селайс. Сир Аксел Флорент и другите от свитата й подеха вика. — Меч от огън! Той гори! Той гори! Меч от огън!

Мелисандра вдигна ръце над главата си.

— Вижте! Знак бе обещан, и вече е видим знакът! Вижте Носителя на Светлината! Адзор Ахай възкръсна! Слава на Воина на Светлината! Слава на Сина на Огъня!

На виковете й се отзова нестроен хор от дрезгави гласове, тъкмо когато ръкавицата на Станис запуши. Кралят изруга, заби острието на меча във влажната земя и затупа в крака си пламналата ръкавица.

— Господарю, хвърлете светлината си над нас! — извика Мелисандра.

— Че тъмна е нощта и пълна е със страх — отзоваха се Селайс и свитата й.

„И аз ли трябва да изрека думите? — зачуди се Давос. — Дължа ли го на Станис? Този огнен бог наистина ли е негов?“

Станис свали ръкавицата и я пусна на земята. Боговете в кладата бяха станали вече неузнаваеми. Главата на Ковача се срина сред облак пепел и въглени. Мелисандра запя на езика на Асшаи и гласът й се заиздига и заспуска като вълни на морски прилив. Станис отвърза покритата със сажди пелерина и заслуша мълчаливо. Забит в земята, Светлоносеца все още блестеше нажежен, но пламъците, които обгръщаха меча доскоро, загаснаха и замряха.

Когато песента свърши, от боговете беше останало само овъглено дърво, а кралското търпение се бе изчерпало. Той хвана кралицата си за лакътя и я поведе обратно в Драконов камък, оставяйки Светлоносеца да стърчи забит в мократа пръст. Червената жена остана още миг, докато Деван и Браян Фаринг коленичат и увият обгорения и почернял меч в кралския кожен плащ. „Червеният меч на героите не прилича на нищо“ — помисли Давос.

Неколцина от лордовете се задържаха и си заговориха тихо. Млъкнаха, щом забелязаха, че Давос ги гледа. „Падне ли Станис, ще ме сринат на мига.“ Не се числеше и към хората на кралицата, онази групичка амбициозни рицари и дребни лордчета, отдали се на този „Господар на Светлината“, за да спечелят благоволението и закрилата на лейди — „не, на кралицата, не забравяй!“ — Селайс.

Огънят беше почти загаснал, когато Мелисандра и двамата скуайъри си тръгнаха със скъпоценния меч. Давос и синовете му се вляха в тълпата, проточила се към брега и чакащите кораби.

— Деван се справи добре — каза им мимоходом.

— Да бе, донесе ръкавицата, без да я изтърве — отвърна Дейл.

Алард кимна.

— Тоя знак на жакета на Деван, пламтящото сърце, това пък какво е? Гербът на Баратеон е коронован елен.

— Един владетел може да си избере повече от един знак — поясни Давос.

Дейл се усмихна.

— Черен кораб и лук, а, тате?

Алард изрита един камък.

— Другите да го вземат нашия лук… и онова пламтящо сърце. Лошо беше да изгорят Седемте.

— Ти откога стана толкова вярващ? — рече Давос. — Какво може да знае синът на един контрабандист за делата божески?

— Аз съм син на рицар, тате. Ти като не можеш да го запомниш, те как ще го запомнят?

— Може да си рицарски син, но рицар не си — рече Давос. — Нито ще станеш, ако си вреш носа в работи, които не те засягат. Станис е законният ни крал и не е наша работа да оспорваме делата му. Караме неговите кораби и изпълняваме неговите поръки. Толкова.

— Колкото до това, тате — каза Дейл, — не ми харесват буретата за вода, дето ни ги дадоха за „Привидение“. Зелен бор. Водата ще се разваля и в най-късия маршрут.

— И аз получих същите за „Лейди Маря“ — каза Алард. — Хората на кралицата сложиха ръка на свястното дърво.

— Ще поговоря за това с краля — обеща Давос.

По-добре да излезе от него, отколкото от Алард. Синовете му бяха добри бойци и още по-добри моряци, но не знаеха как се говори с владетели. „И с ниско потекло, като мен, но не обичат да им се напомня. Когато погледнат знамето ни, виждат само носещия се пред вятъра черен кораб. Но за лука си затварят очите.“

Отдавна не беше виждал пристанището толкова претъпкано. Всеки кей гъмжеше от товарещи провизии моряци и всеки хан пращеше по шевовете от войници, които хвърляха зарове, пиеха и се оглеждаха за курви… съвсем напразно впрочем, тъй като Станис не бе разрешил на нито една да стъпи на острова. Покрай пристаните се редяха кораби: бойни галери и рибарски съдове, широки гемии и плоскодънни баржи. Най-добрите кейове бяха заети от най-големите съдове: флагманския кораб на Станис „Ярост“, който триеше хълбоци с „Лорд Стефон“ и „Морския елен“, „Гордостта на Дрифтмарк“ на лорд Веларион, пищно украсения „Червен нокът“ на лорд Селтигар, внушителния „Риба меч“ с дългия железен нос. А в открито море стоеше закотвен на дрейф огромния „Валириан“ на Саладор Саан, между пъстрите корпуси на още двайсетина по-дребни галери от Лис.

В края на каменния вълнолом, където се поклащаха вързани една до друга „Черната Бета“, „Привидение“ и „Лейди Маря“, заедно с още половин дузина други галери с по сто или по-малко гребла, имаше малко схлупено ханче. Давос бе ожаднял, затова се раздели със синовете си и свърна към него. Отпред клечеше висок до кръста водоливник, така обрулен от вятъра и солта, че очертанията на фигурата бяха почти заличени. Двамата с Давос обаче бяха стари приятели. Той потупа каменната глава, промърмори: „Късмет“ и влезе.

В другия край на шумната гостилница седеше Саладор Саан и ядеше грозде от дървена купа. Като видя Давос, му махна да се приближи.

— Сир рицарю, елате, поседнете с мен. Хапнете си някоя чепчица. Много е сладко. — Лисенецът беше добре охранен мъж с вечна мазна усмивка и превзетостта му беше прословута от двете страни на Тясното море. Днес се беше облякъл в бляскава дреха от сребърна нишка, с обшити с ярък ширит ръкави, толкова дълги, че краищата им се влачеха по пода. Копчетата по дрехата му представляваха издялани от нефрит маймунки, а върху рехавите му бели къдрици весело беше кацнала зелена шапчица, увенчана с паунови пера.

Давос се запровира между масите. В дните преди рицарството си често беше купувал товари от Саладор Саан. Самият лисенец беше контрабандист, както и търговец, банкер и прочут пират, и на всичко отгоре — самопровъзгласил се за Принца на Тясното море. „Когато един пират забогатее достатъчно, правят го принц.“ Тъкмо Давос беше предприел пътуването до Лис, за да привлече стария мошеник за каузата на лорд Станис.

— Не видяхте изгарянето на боговете, милорд.

— Червените жреци имат голям храм в Лис. Все палят това и онова, и опищяват света с техния Р’хлар. Скоро ще досадят и на крал Станис, да се надяваме. — Като че ли му беше все едно дали ще го чуе някой — зобваше от гроздето и махаше с пръст семките от устните си. — Моята „Хилядоцветна птица“ пристигна вчера, добри ми сир. Не е боен кораб, дума да не става, търговски е, и се е отбил в Кралски чертог. Сигурен ли сте, че не искате грозденце? Разправят, че дечицата в града са гладни. — Подбутна подканящо гроздето към Давос и се усмихна.

— Бира ми трябва на мен. И новини.

— Това западняците сте много припрени — оплака се Саладор Саан. — Каква полза има да бърза човек, питам ви? Който бърза в живота си, бърза към гроба. — И се оригна. — Лордът на Скалата на Кастърли е пратил джуджето си да се погрижи за Кралски чертог. Сигурно се надява, че грозното му лице ще подплаши нападателите, а? Или че ще се пръснем от смях, като видим Дяволчето да подскача по бойниците, кой знае? Джуджето е прогонило тъпака, дето командваше златните плащове, и е сложило на негово място един рицар с желязна ръка. — Откъсна едно зърно и го стисна. Сокът потече по пръстите му.

Едно от слугинчетата се запровира към тях, пляскайки по пътя си посягащите й мъжки ръце. Давос си поръча бира, обърна се към Саан и го попита:

— Градът добре ли е защитен?

Другият сви рамене.

— Стените са високи и здрави, но кой ще ги пази? О, да, строят скорпиони и огнехвъргачи, но ония в златните плащове са съвсем малко и съвсем зелени, а други няма. Един бърз удар, като ястреб, налитащ на заек, и великият град ще е наш. Вятър ни дай да напълни платната и утре до вечерта вашият крал ще седи на Железния трон. Джуджето можем да го облечем в дрехи на шут и да го боцкаме по малките бузки с копията си да го караме да ни танцува, а добрият ви крал може да ми направи дар с красивата кралица Церсей, да ми стопли леглото за една нощ. От толкова време съм разделен с жените си заради тая служба при него.

— Пирате — каза Давос. — Ти жени нямаш, само наложнички, и ти се плаща добре за всеки ден и за всеки кораб.

— Само с обещания — каза тъжно Саладор Саан. — Добри ми сир, златце искам аз, а не думи на книга. — Лапна едно едро зърно грозде.

— Ще си получиш златото като вземем съкровищницата в Кралски чертог. Няма по-верен на думата си мъж в Седемте кралства от Станис Баратеон. Ще си я спази. — Но докато го казваше, си помисли: „Светът безнадеждно се е извратил, след като долни контрабандисти като мен гарантират за честта на кралете.“

— И той така казва. И аз го казвам, тъй че дай да я свършим работата. Дори това грозде не е по-узряло от оня град, стари ми приятелю.

Слугинчето се върна с бирата. Давос й даде една монета.

— Сигурно можем да вземем Кралски чертог, както казваш — рече и надигна половницата, — но колко време ще можем да го удържим? За Тивин Ланистър знаем, че е в Харънхъл с голяма войска, а лорд Ренли…

— Ах, да, по-малкия брат — каза Саладор Саан. — Ей това не е много хубаво, приятелю. Крал Ренли се е размърдал. Не, тук той е лорд Ренли, пардон. Толкова много крале, че езикът ми се умори да я повтарям тая дума. Братът Ренли е оставил Планински рай с хубавата си млада кралица, с лордовете си и бляскавите си рицари, и огромна пеша войска. Тръгнал е по вашия път на розите към същия велик град, за който си говорим.

— Повел си е и невястата?

Другият сви рамене.

— Не ми каза защо. Сигурно не иска да се лиши от топлата дупчица между бедрата й дори за една нощ. А може би е сигурен в победата си.

— Трябва да се каже на краля.

— Посетих го аз, добри ми сир. Макар че Негова милост така се мръщи всеки път като ме види, че треперя, когато трябва да се явя пред него. Смятате ли, че повече щеше да ме хареса, ако се бях облякъл в козина и не се усмихвах? Е, няма да го направя. Аз съм честен човек. Ще ме търпи в коприна и брокат. Иначе ще си откарам корабите там, където повече ме харесват. Оня меч не беше Носителят на светлината, приятелю.

Внезапната смяна на темата притесни Давос.

— Меч?

— Меча, да, дето го издърпаха от огъня. Хората ми казват разни неща, заради приятната ми усмивка. Как ще послужи един изгорял меч на Станис?

— Горящ меч — поправи го Давос.

— Изгорял — каза Саладор Саан, — и се радвай, че е така, приятелю. Знаеш ли приказката за изковаването на Носителя на светлината? Е, аз ще ти я кажа. Било е време, когато мракът легнал тежко над света. За да го пребори, героят трябвало да има геройско оръжие, оо, като никое дотогава. И тъй, трийсет дни и трийсет нощи се трудил Адзор Ахай без сън в замъка, нажежава, чука и гъне, нажежава, чука и гъне, оо, да, докато направи меча. Ама като го пъхнал във водата да го закали, стоманата взела, че се пръснала.

— Нали е герой, не можел ей така да свие рамене и да си потърси сладко грозде като това, ами хайде отново — продължи той. — Втория път му отнело петдесет дни и петдесет нощи, и този меч изглеждал по-хубав и от първия. Адзор Ахай хванал един лъв, да закали острието, като го мушне в червеното сърце на звяра, ама като го мушнал, стоманата взела, че се пръснала. Голяма била почудата му и голяма мъката, щото разбрал какво трябва да направи…

— Сто дни и сто нощи се трудил над третия меч, и когато той засиял нажежен до бяло в светите пламъци, взел, че привикал жена си. „Нисса Нисса — рекъл й, щото така се казвала — гърдата си оголи и знай, че теб най-много съм обичал на света.“ Тя го направила това нещо, но защо — не мога да ти кажа, и Адзор Ахай забил димящия меч в живото й сърце. Казват, че викът й на болка и възторг оставил пукнатина на лицето на луната, но кръвта и душата, и силата й, и смелостта й — всичко това се вляло в стоманата. Такава е приказката за изковаването на Носителя на светлината, Червения меч на героите.

— Сега схвана ли какво исках да ти кажа? Радвай се, че Негова милост е извадил от оня огън само един изгорял меч. Прекалено светлина може да изгори очите, приятелю, а огънят гори! — Саладор Саан изяде последното зърно и млясна. — Кога смятате, че кралят ще ни заповяда да отплаваме, добри ми сир?

— Скоро, струва ми се — каза Давос, — ако неговият бог пожелае.

— Неговия бог ли, сир приятелю? Не вашият? Къде е богът на сир Давос Държеливия, Рицарю на луковия кораб?

Давос отпи от бирата, за да си даде време. „Ханът е пълен, а ти не си Саладор Саан — напомни си. — Внимавай как ще отговориш.“

— Крал Станис е моят бог. Той ме създаде и ме благослови с вярата си.

— Ще го запомня. — Саладор Саан се надигна. — Ще прощавате. От това грозде огладнях, вечерята ме чака на моя „Валириан“. Кълцано агнешко с пипер и печен гларус, пълнен с гъби, копър и лук. Скоро ще ядем заедно в Кралски чертог, нали? В Червената цитадела ще се гощаваме, а джуджето ще ни пее весела песничка. Като седнете да си приказвате с крал Станис, споменете му, моля, че ми дължи още трийсет хиляди дракона до новолуние. Трябваше да ми ги даде тия богове. Много бяха красиви да изгорят бадева, можех да им взема добра цена в Пентос или Мир. Е, ако ми отстъпи кралица Церсей за една нощ, ще му ги простя. — Лисенецът потупа Давос по гърба и се заклати към изхода на хана, сякаш беше негов.

Сир Давос Държеливия се позадържа замислен над половницата с бира. Преди година беше със Станис в Кралски чертог, когато крал Робърт устрои турнир за рождения ден на принц Джофри. Спомни си червения жрец Торос Мирски и пламтящия меч, който размахваше. Гледката беше страхотна, червеният му халат плющеше и оръжието му бляскаше със зелени пламъци, но всички знаеха, че не е истинска магия, и накрая огънят му беше завяхнал и Бронзовия Джон Ройс го вразуми с най-обикновен боздуган.

„Виж, един истински огнен меч, това ще е чудо невиждано. Но на такава цена…“ Като се сети за Нисса Нисса, пред очите му изникна неговата Маря, добродушна пълна женица с повяхнали гърди и мила усмивка, най-добрата жена на света. Опита се да си представи как я мушка с меч и потръпна. „Не съм омесен с геройска мая“ — реши той. Ако това беше цената на един вълшебен меч, хич не държеше да я плати.

Допи бирата си, избута половницата настрана и напусна хана. На излизане потупа водоливника по главата и промърмори: „Късмет“. Нищо друго не му трябваше.

Беше съвсем мръкнало, когато Деван дойде при „Черната Бета“, повел снежнобял жребец.

— Милорд татко — обяви той, — Негова милост заповяда да го посетите в Залата на Рисуваната маса. Яхайте коня и тръгвайте веднага.

Хубаво му стана като видя Деван в това великолепно облекло на скуайър, но поканата го притесни. „Дали ще заповяда да отплаваме?“ — зачуди се той. Саладор Саан не беше единственият капитан, чувстващ, че Кралски чертог е узрял за щурм, но истинският контрабандист се учи на търпение. „Нямаме надежда за победа. Това го казах на майстер Крессен още когато се върнах в Драконов камък, и нищо не се е променило. Много сме малко, а враговете — твърде много. Топнем ли греблата, загиваме.“ Все пак се качи на коня.

Когато пристигна при Каменния тъпан, дузина рицари и велики знаменосци вече си тръгваха. Лордовете Селтигар и Веларион му кимнаха леко и продължиха, а другите изобщо не го погледнаха, но сир Аксел Флорент спря да поговорят.

Чичото на кралица Селайс беше едър като бъчонка, с дебели ръце и кривокрак. Имаше клепналите уши на Флорент, по-големи и от тези на племенницата си. Космите, които стърчаха от тях, не му пречеха да чува повечето неща, които се говореха из замъка. Десет години сир Аксел беше служил като кастелан на Драконов камък, докато Станис заседаваше в малкия съвет на Робърт в Кралски чертог, но напоследък изпъкваше като един от най-приближените на кралицата.

— Сир Давос, приятно ми е, че ви виждам, както винаги.

— На мен също, милорд.

— Тази сутрин също ви забелязах. Лъжливите богове изгоряха хубаво, нали?

— Изгоряха ярко. — Давос не му вярваше особено, въпреки цялата му добронамереност. Домът Флорент се бе обявил на страната на Ренли.

— Лейди Мелисандра ни уверява, че понякога Р’хлар позволява на своите благоверни слуги да зърнат бъдещето в пламъците. Докато гледах тази сутрин огъня, като че ли видях дузина красиви танцьорки, девици в жълта коприна, които се въртяха вихрено пред един велик крал. Мисля, че това видение съдържа истина, сир. Мигновено надникване към славата, която очаква Негова милост, след като вземем Кралски чертог и трона, който е негов по право.

„Станис няма вкус към подобни танци“ — помисли Давос, но не посмя да обиди чичото на кралицата.

— Аз видях само огън — отвърна той. — Но от пушека ми се насълзиха очите. Простете, сир, кралят ме чака. — Продължи напред, чудейки се защо си направи този труд сир Аксел. „Той е човек на кралицата, а аз — на краля.“

Станис седеше до своята Рисувана маса с майстер Пилос от дясната му страна. Пред тях имаше купчина пергаменти.

— Сир — каза кралят, когато Давос влезе. — Елате да видите това писмо.

И вдигна послушно първия лист, който му попадна.

— Много хубаво изглежда, ваша милост, но се боя, че не мога да чета думите. — Давос четеше добре всякакви карти и скици, но буквите и всякакви други писмена бяха извън възможностите му. „Но моят Деван научи четмото, а младият Стефон и Станис — също.“

— О, да. Бях забравил, — Кралят се намръщи раздразнено. — Пилос, прочети му го.

— Ваша милост. — Майстерът вдигна един от пергаментите и се окашля. — „Всички знаят, че съм законният син на Стефон Баратеон, владетеля на Бурен край и на неговата лейди съпруга Касана от дома Естермонт. С честта на своя дом заявявам, щото моят възлюблен брат Робърт, покойният крал, не остави свой законен наследник, бидейки момчето Джофри, момчето Томен и момичето Мирцела изчадия, родени в позорен инцест между Церсей Ланистър и нейния брат Джайм Кралеубиеца. По право и рождена кръв, заявявам от този ден насетне законния си иск над Железния трон и Седемте кралства на Вестерос. Нека всички честни люде заявят своята преданост. В името на Светлината Божия, подпечатано с печата на Станис от дома Баратеон, Първия с това име, крал на Андалите, на Ройнар и на Първите, и Владетел на Седемте кралства.“ — Пилос остави пергамента на масата и той тихо изшумоля.

— Добави и едно „сир“ пред Джайм Кралеубиеца — каза намръщено Станис. — Каквото и да е, все пак си остава рицар. Не знам и дали да не махнем това „възлюблен“ пред Робърт. Не ме обичаше кой знае колко, нито аз него.

— Малко вежливост няма да навреди, ваша милост — каза Пилос.

— Лъжа. Махни го. — Станис се обърна към Давос. — Майстерът ми казва, че разполагаме със сто и седемнайсет гарвана. Мисля да ги използвам всичките. Сто и седемнайсет гарвана ще разнесат сто и седемнайсет преписа на писмото ми до всяко кътче на кралството, от Арбор до Вала. Стотина поне ще превъзмогнат бурята, ястребите и стрелите. Ако е така, сто майстера ще прочетат писмото ми на толкова лордове в толкова соларии и спални… а след това писмата сигурно ще изгорят в камините и устните ще сторят оброк за мълчание. Тези велики лордове обичат Джофри или Ренли, или Роб Старк. Аз съм техният законен крал, но ако могат, те ще ме отрекат. Така че имам нужда от теб.

— На вашите заповеди съм, кралю. Както винаги.

Станис кимна.

— Смятам да те пратя на север с „Черната Бета“, към Града на гларуса, Пръстите, Трите сестри и дори Бял пристан. Твоят син Дейл ще отплава на юг с „Привидение“, покрай нос Гняв и Счупената ръка, и все надолу покрай брега на Дорн, чак до Арбор. Всеки от двама ви ще кара сандък с писма и ще ги оставяте на всяко пристанище и във всяка крепост и рибарско селце. Ковете ги по вратите на септите и хановете, за да ги прочете всеки, който може да чете.

— Малко ще са — каза Давос.

— Сир Давос е прав, ваша милост — каза майстер Пилос. — По-добре ще е писмата да се четат на глас.

— По-добре, ама е по-опасно — каза Станис. — Тези думи няма да се приемат радушно навсякъде.

— Дайте ми рицари за четенето — рече Давос. — Това ще им придаде повече тежест от всичко, което казвате.

Това, изглежда, задоволи Станис.

— Да, такива хора мога да ти дам. Имам стотина рицари, които са склонни повече да четат, отколкото да се бият. Бъдете открити, където може, и потайни, когато трябва. Използвайте всяка контрабандистка хитрина, която знаете — черни платна, скрити заливчета, каквото трябва. Ако ви свършат писмата, хванете няколко септона и ги накарайте да ви препишат още. Смятам да използвам и втория ти син. Той ще вземе „Лейди Маря“ през тясното море към Браавос и другите Свободни градове, за да достави на тамошните управители други писма. Светът трябва да научи за моите законни претенции и за позора на Церсей.

„Можеш да им го кажеш — помисли Давос, — но дали ще го повярват?“ Погледна замислено майстер Пилос и кралят улови погледа му.

— Майстер, може би трябва да се заловите с писането. Ще ни трябват страшно много писма, и то скоро.

— Както желаете. — Пилос се поклони и напусна.

Кралят го изчака да излезе и рече:

— Какво не искаше да споделиш в присъствието на моя майстер, Давос?

— Господарю, Пилос е много мил, но всеки път, когато видя веригата на врата му, се наскърбявам за майстер Крессен.

— Той ли е виновен, че старецът умря? — Станис се загледа в огъня. — Изобщо не исках Крессен на онзи пир. Ядоса ме, да, беше ми дал лош съвет, но не съм искал да умре. Надявах се да му останат няколко години спокоен и безгрижен живот. Беше си го заслужил, но… — Станис стисна зъби. — но умря. А Пилос ми служи съвестно.

— Пилос е най-малката беда. Писмото… Вашите лордове как го приеха?

Станис изсумтя.

— Селтигар се произнесе, че е възхитително. Ако му бях показал съдържанието на нощното си гърне, и за него щеше да каже, че е възхитително. Другите клатеха глави като гъски, без Веларион, който каза, че стоманата ще реши въпроса, а не думи, писани на пергамент. Сякаш не го знам. Другите да ги вземат моите лордове, искам да чуя твоето мнение.

— Словата ви са сурови и силни.

— И верни.

— И верни. Но нямате доказателство. За този инцест. Не повече, отколкото преди година.

— Има едно доказателство, в Бурен край. Едно копеле на Робърт. Дето го направи в нощта на сватбата ми, в леглото, отредено за мен и младоженката ми. Делена беше от дома Флорент и девица, когато я облада, така че Робърт призна бебето. Едрик Буря, така го наричат. Разправят, че бил като огледален образ на брат ми. Ако го видят хората и после погледнат отново Джофри и Томен, доста ще се позамислят, струва ми се.

— Но как ще го видят хората, като е в Бурен край?

Станис забарабани с пръсти по Рисуваната маса.

— В това е трудността. Една от многото. — Вдигна очи. — Имаш още нещо да ми кажеш за писмото. Давай. Не съм те направил рицар, за да ми говориш празни учтивости. За това си имам лордове. Кажи каквото имаш да кажеш, Давос.

Давос кимна.

— В края имаше една фраза. Как беше? „В името на Светлината божия…“

— Да. — Кралят вдигна брадичка.

— Хората няма да харесат тези думи.

— Като теб ли? — сряза го Станис.

— Ако бяхте казали вместо това „Пред очите на богове и хора“ или „По милостта на старите и новите богове…“

— Да не си станал вярващ, контрабандисте?

— Същото се канех да ви попитам и аз, господарю.

— Това ли било? Като че ли не обичаш новия ми бог повече от новия ми майстер.

— Не го знам тоя Господар на Светлината — призна Давос, — но познавам боговете, които изгорихме сутринта. Ковача е закрилял корабите ми, а Майката ми е дала седмина здрави и силни синове.

— Жена ти ти е дала седмина здрави и силни синове. Да не би да й се молиш? Тази сутрин изгорихме дърво.

— Може и така да е — рече Давос, — но когато бях хлапе в Квартала на бълхите и просех за някой медник, септоните често ме хранеха.

— Сега те храня аз.

— Вие ми дадохте почетно място на трапезата си. А в замяна аз ви давам истината. Хората няма да ви обичат, ако им отнемете боговете, които винаги са тачели, и им дадете един, чието име дори звучи непривично на езиците им.

Станис се изправи.

— Р’хлар. Какво толкова му е трудното? Няма да ме обичат, казваш? Че кога са ме обичали? Как мога да изгубя нещо, което никога не съм имал? — Отиде на южния прозорец и се загледа в огряното от луната море. — В богове престанах да вярвам в деня, в който „Гордата ветрогонка“ се разби в залива. Заклех се, че чудовищните богове, удавили майка ми и баща ми, никога повече няма да получат почитта ми. В Кралски чертог Върховният септон ми пълнеше главата с приказки как всичкото право и добро произтичало от Седемте, но доколкото срещах от едното и от другото, то беше човешко дело.

— Щом не вярвате в богове…

— …защо си губя времето с този, новия ли? — прекъсна го Станис. — Сам съм се питал. Малко разбирам и още по-малко ме е еня за боговете, но червената жрица има сила.

„Сила, но каква?“

— Крессен беше мъдър.

— Разчитах на мъдростта му, както и на твоите хитрини, но какво ми донесоха те, контрабандисте? Лордовете на бурята те отпратиха. Отидох при тях като просяк и те ми се надсмяха. Е, повече просия няма да има, край на присмеха. Железният трон е мой по право, но как да го взема? Кралете във владенията са четирима и всеки от останалите трима разполага с повече мъже и злато от мен. Аз имам кораби… и нея. Червената жена. Половината ми рицари се страхуват дори името й да споменат, знаеш ли? Дори нищо друго да не може, една магьосница, която може да внуши такъв страх, не е за подценяване. Изплашеният мъж е победен мъж. А сигурно може да направи и повече. Смятам да го разбера.

— Веднъж като момче намерих ранен ястреб. Грижих се за птицата и тя оздравя. Нарекох я Горделивка. Кацаше на рамото ми и прелиташе от стая в стая след мен да взима храна от шепата ми, но не искаше да се зарее в небесата. От време на време я водех да я уча на лов, но тя не политаше по-високо от короните на дърветата. Робърт я нарече Хилавка. Той си имаше планински сокол Гръмотевица, който никога не изпускаше плячка. Един ден дядо ми сир Харбърт ми предложи да опитам с друга птица. С тази Горделивка само съм се излагал — и беше прав. — Станис Баратеон обърна гръб на прозореца и на духовете, понесли се над южното море. — Седемте не са ми донесли и едно врабче. Време е да опитам с друг ястреб, Давос. Червен ястреб.