Сблъсък на крале

ДЖОН

В Писклив проход беше тъмно. Огромните каменни стени на планината скриваха слънцето през по-голямата част от деня и затова яздеха в сянка, а дъхът на хора и коне излизаше на бяла пара в мразовития въздух. Ледени пръсти вода се спускаха от снежните преспи горе и се стичаха в малки замръзнали локви, които се пукаха и чупеха под копитата на конете. Зърваха понякога плевел, пробил в някоя скална цепнатина, или петно лишеи, но трева нямаше, а вече бяха и над горите.

Пътеката беше колкото стръмна, толкова и тясна, въртеше се неспирно нагоре и нагоре. Там, където проходът ставаше толкова тесен, че можеха да продължат само в нишка по един, ги повеждаше скуайър Долбридж, който оглеждаше височините, стиснал в ръка дългия си лък. Знаеше се, че той има най-острото зрение в Нощен страж.

Дух крачеше неспокойно до Джон. От време на време спираше и се обръщаше с щръкнали уши, сякаш чуваше нещо зад тях. Джон не мислеше, че скалните котки ще нападнат живи мъже, освен ако не умират от глад, но за всеки случай подръпваше Дълъг нокът в ножницата, за да е готов да излезе по-леко.

Изваяна от вятъра арка от сив камък бележеше най-високата точка на прохода. Тук пътят се уширяваше и започваше дългото спускане към долината на Млечна вода. Корин обяви, че тук ще отдъхнат, докато сенките се издължат.

— Сенките са приятели на мъжете в черно — каза той.

Джон разбра, че това е умно. Щеше да е приятно да пояздят на светло известно време, да оставят яркото планинско слънце да се просмуче през наметалата им и да прогони мраза от костите им, ала не смееха. Там, където имаше трима наблюдатели, можеше да има и още, чакащи да подадат сигнала за тревога.

Каменната змия се загърна в дрипавото си козиняво наметало и заспа почти веднага. Джон раздели дела си осолено говеждо с Дух, докато Ибин и Долбридж нахраниха конете. Корин Полуръката седна, опрял гръб на една скала, и започна да точи дългия си меч с дълги, отмерени плъзгания на бруса. Джон погледа малко стария щурмовак, после събра кураж и отиде при него.

— Милорд — каза той. — Вие така и не ме попитахте как мина. С момичето.

— Аз не съм лорд, Джон Сняг. — Корин бавно плъзгаше мекия камък по стоманата с двупръстата си ръка.

— Тя ми каза, че Манс ще ме вземе, ако избягам с нея.

— Казала ти е истината.

— Твърдеше дори, че сме роднини. Разказа ми една история…

— За Биел Барда и розата на Зимен хребет. Каменната змия ми каза. Между другото тази песен я знам. Манс я пееше едно време, когато се върнеше от обход. Влечеше го него дивашката музика. Да, и жените им също много го привличаха.

— Вие сте го познавали?

— Всички го познавахме — отвърна му Корин с тъга.

„Били са не само братя, но и приятели — осъзна Джон, — а сега са заклети врагове.“

— Той защо дезертира?

— За курва, според някои. За корона — според други, — Корин опита острието на меча с върха на палеца си. — А че обичаше Манс жените, обичаше ги, и не беше от тези, които лесно прегъват коляно. Но имаше и още нещо. Обичаше си той дивото повече от Вала. Беше роден дивак, взет като дете, когато ни убиха няколко щурмовака. И когато остави Сенчеста кула, просто се върна у дома си.

— Добър щурмовак ли беше?

— Най-добрият — каза Полуръката. — И най-лошият също така. Само глупаци като Томен Малък лес презират диваците. Те се не по-малко храбри от нас, Джон. И са също толкова силни, бързи и умни. Но нямат дисциплина. Наричат себе си „свободния народ“ и всеки се мисли за не по-долу от краля и за по-мъдър от майстер. Манс беше същата стока. Така и не се научи на подчинение.

— Като мен — измърмори Джон.

Злите умни очи на Корин сякаш го пронизаха.

— Значи я пусна? — Не изглеждаше изненадан.

— Вие знаете?

— Сега го разбрах. Кажи ми защо я пощади.

Трудно беше да се опише с думи.

— Баща ми никога не използваше палач. Казваше, че дължи на хората, които убива, да ги погледне в очите и да чуе последните им думи. А когато погледнах в очите на Игрит, аз… Знам, че беше враг, но не видях зло в нея.

— Не го е имало и в другите двама.

— Тогава беше въпрос на техния живот или нашия — каза Джон. — Ако ни бяха видели, ако бяха изсвирили с рога…

— Диваците щяха да ни изловят и да ни заколят, така е.

— Но сега рогът е в Каменната змия, а аз взех ножа и брадвата на Игрит. Тя е зад нас, без оръжие…

— И едва ли ще е заплаха — съгласи се Корин. — Ако държах да бъде убита, щях да оставя при нея Ибин или щях да я убия сам.

— Тогава защо ми го заповядахте?

— Не съм ти го заповядал. Казах ти да направиш каквото трябва да се направи и те оставих сам да решиш какво да бъде. — Корин стана и пъхна дългия меч в ножницата си. — Когато искам да се огледа планина, викам Каменната змия. Ако трябва да се забие стрела между очите на някой враг от другата страна на заснежено поле, взимам Долбридж. Ибин може да накара всекиго да каже тайните си. За да водиш хора, трябва да ги познаваш, Джон Сняг. От тази сутрин знам за теб повече.

— А ако я бях убил? — попита Джон.

— Щеше да е мъртва и пак щях да знам за теб повече, отколкото преди. Но стига приказки. Трябва да поспиш. Чакат ни много левги път, и опасности. Ще ти е нужна сила.

Джон не мислеше, че сънят ще го споходи, но знаеше, че Полуръката е прав. Намери си място на завет под една надвиснала канара и си свали наметалото, за да се завие.

— Дух — извика той. — При мен. Ела. — Винаги спеше по-добре с големия бял вълк до себе си. Миризмата му му носеше утеха, както и топлината на рунтавата му светла козина. Този път обаче Дух само го погледна. После се обърна и се стопи в тъмнината. „Иска да ловува“ — помисли Джон. Навярно имаше диви кози в тези планини. Скалните котки все пак трябваше да преживяват с нещо. — Само не се опитвай да изядеш някоя котка — промърмори той в полусън. Дори за едно вълчище това щеше да е опасно. Загърна се в наметалото и се опъна под скалата.

Сънува вълчища.

Вместо шест, вълчищата бяха пет и се бяха пръснали надалече едно от друго. Изпитваше дълбока празнота, някакво усещане за липса на цялост. Гората беше огромна и студена, а те бяха толкова малки, толкова сами и изгубени. Братята му бяха там някъде, навън, както и сестра му, но беше изгубил миризмата им. Той клекна, вдигна глава към тъмнеещото небе и викът му отекна през гората, протяжен, самотен и скръбен. Когато заглъхна, той наостри уши и се вслуша за отговор, но единственият звук бе въздишката на снежния повей.

Джон?

Викът дойде някъде зад него, по-тих от шепот, но и силен. Може ли един вик да е тих? Той извърна глава и потърси брат си, потърси дългия сив силует, пристъпващ под дърветата, но нямаше нищо, само…

Язово дърво.

Сякаш бе изникнало от самата скала. Белите му клони се извиваха през милиарди процепи и тънки като косъм пукнатини. Дървото беше по-тънко от язовите дървета, които бе виждал, тънко като фиданка, но растеше пред очите му, клоните му бързо се удебеляваха и се протягаха към небето. Той предпазливо обходи дървото и се озова пред лицето. Гледаха го червени очи. Бяха свирепи очи, но го гледаха с радост. Язовото дърво имаше лицето на брат му. Винаги ли имаше три очи брат му?

„Не винаги — стигна до него безшумният вик. — Не преди враната.“

Той подуши кората, помириса в нея вълк, дърво и момче, но зад това имаше и други миризми — наситената миризма на топла земя и коравата миризма на камък, и още нещо, нещо ужасно. Смърт, разбра той. Душеше смърт. Дръпна се, козината му настръхна и зъбите му се оголиха.

„Не се бой. На мен в тъмното ми харесва. Никой не може да те види, но ти можеш да ги виждаш. Но най-напред трябва да си отвориш очите. Виждаш ли? Ето така.“ И дървото посегна, и го докосна.

И изведнъж той отново се озова сред планините, лапите му бяха затънали дълбоко в снежна пряспа и той стоеше на ръба на огромен пропад. Пред него Писклив проход се отваряше в просторна пустош и една дълга долина се беше проснала пред него като юрган, окъпана в цветовете на есенния следобед.

Единият край на долината беше запушен от огромна синкавобяла стена, забита между планините, сякаш ги беше отместила настрани, и за миг той си помисли, че се сънува в Черен замък. След това осъзна, че гледа река от лед, висока хиляди стъпки. Под тази бляскава студена грамада имаше голямо езеро, в чиито дълбоки кобалтови води се отразяваха околните заснежени зъбери. Сега чак видя, че долу в долината има хора. Много хора, хиляди. Някои деряха огромни дупки в полузамръзналата пръст, а други се обучаваха за бой. Пред очите му конници се понесоха срещу стена от щитове, яхнали коне, не по-големи от мравки. Звукът от тяхната игра на битка бе като стържещи стоманени листа, заглъхващ и усилващ се от вятъра. Лагерът им беше безреден; нямаше изкопи, нямаше остри колове, нямаше ги спретнатите редици на коневръзите. Навсякъде безразборно се бяха пръснали землянки и заслони, като пъпки по лицето на земята. Той зърна нахвърляни купища сено, замириса му на кози и овце, на коне и свине, на псета. От хиляди готварски огньове се виеха нишки черен дим.

„Това не е армия, нито е град. Това е цял народ, събран на едно място.“

На отсрещния бряг на дългото езеро една от могилите се раздвижи. Той се вгледа в нея и видя, че изобщо не е от пръст, а е жива, някакъв космат и тромав звяр с опашка вместо нос и бивни, по-големи от тези на най-големия глиган. А съществото, което го яздеше, също беше огромно, и нещо във формата му не беше както трябва, много дебели бяха краката и бедрата му, за да е човек.

А след това внезапен студен лъх накара козината му да настръхне и въздухът затрепера от плясъка на криле. Когато вдигна очи нагоре, към ледено белите планински висини, от небето се спусна сянка. Пронизителен писък разцепи въздуха и той видя как се разгънаха синьо-сивите краища на криле и скриха слънцето, и…

— Дух! — извика Джон, сепна се и изправи гръб. Все още усещаше ноктите, болката. — Дух, при мен!

Но вместо Дух се появи Ибин, хвана го и го разтърси.

— Тихо! Да доведеш диваците ли искаш? Какво ти стана бе, момче?

— Сън — изломоти Джон. — Бях Дух, бях на ръба на планината и гледах една замръзнала река, и нещо ме нападна. Птица… орел, мисля…

Скуайър Долбридж се усмихна.

— А в моите сънища има само хубави жени. Защо не сънувам по-често…

Корин дойде и застана при него.

— Замръзнала река, казваш?

— Млечна вода изтича от едно голямо езеро в подножието на ледник — подхвърли Каменната змия.

— Имаше едно дърво с лицето на брат ми. Диваците… бяха хиляди, повече, отколкото мислех, че съществуват. И великани, яхнали мамути.

По наклона на светлината Джон прецени, че е спал четири или пет часа. Главата го болеше, тилът му, където се бяха забили ноктите, също. „Но това беше насън.“

— Разкажи ми всичко, което можеш да си спомниш, отначало докрай.

Джон се обърка.

— Беше само сън.

— Вълчи сън — каза Полуръката. — Крастър разправяше на лорд-командира, че диваците се събират при извора на Млечна вода. Може би това си сънувал. А може и да си видял какво ни чака. Разкажи ми.

Чувстваше се почти глупак да разказва такива нелепици на Корин и другите щурмоваци, но направи каквото му заповядаха. Но никой от черните братя не му се присмя. Когато свърши, дори Долбридж беше престанал да се усмихва.

— Превръщенец? — каза мрачно Ибин и погледна Полуръката. „Орела ли има предвид? — зачуди се Джон. — Или мен?“ Превръщенци и зверочовеци се срещаха само в приказките на баба Нан, не и в света, в който бе преживял целия си живот. Но тук, в тази странна гола пустош от скали и лед, не беше трудно да го повярва.

— Студените ветрове се надигат. Мормон се боеше от това. Бенджен Старк също го чувстваше. Мъртъвци възкръсват и дървета отново връщат очите си. Какво да си говорим за зверочовеци и великани?

— Означава ли това, че и моите сънища са истина? — попита Долбридж. — Лорд Сняг да си запази мамутите за себе си, аз си искам жените.

— От момче служа в Стража и имам повече обходи от всички — рече Ибин. — Виждал съм кости на великани и съм чувал какви ли не страхотии, но нищо повече. Искам да ги видя с очите си.

— Внимавай те да не те видят, Ибин — каза Каменната змия.

Тръгнаха отново. Дух не се появи. Сенките вече бяха покрили коритото на прохода, а слънцето бързо потъваше зад двата зъбера на грамадното планинско рамо, които щурмоваците бяха нарекли Вилицата. „Ако сънищата са верни…“ Самата мисъл го изплаши. Възможно ли беше орелът да е наранил Дух или да го е хвърлил в пропастта? А какво означаваше онова язово дърво с лицето на брат му, което миришеше на смърт и мрак?

Последният слънчев лъч изчезна зад зъберите на Вилицата. Здрач изпълни Писклив проход. Изведнъж като че ли стана много по-студено. Вече не се катереха. Всъщност теренът започна да се спуска, макар и не толкова рязко. Беше осеян с цепнатини, скали и купчини камъни. „Скоро ще се стъмни съвсем, а Дух все още го няма.“ Това го късаше отвътре, но не посмя да извика вълчището, както му се искаше. Други неща може би също слухтяха наоколо.

— Корин — тихо каза Долбридж. — Ето там. Виж.

Орелът беше кацнал на върха на една канара далеч над тях, очертан на тъмносиньото небе. „Виждахме и други орли — помисли Джон. — Едва ли съм сънувал точно този.“ Все пак Ибин беше готов да му пусне стрела, но скуайърът го спря.

— Птицата е извън обсега ни.

— Не ми харесва как ни гледа.

— На мен също, но не можеш да го спреш. Няма смисъл да хабиш стрелата.

Корин изгледа продължително орела.

— Продължаваме — каза накрая. Щурмоваците отново тръгнаха надолу.

„Дух — понечи да извика Джон. — Дух, къде си?“

Тъкмо се канеше да последва Корин и останалите, когато между две канари пред очите му просветна нещо бяло. „Пряспа“ — помисли той, но бялото се размърда. Той веднага слезе от коня си. Когато коленичи до него, Дух вдигна глава. Вратът му блестеше влажен, но звярът не издаде звук, когато Джон свали ръкавицата си и го опипа. Ноктите бяха раздрали кървава диря през козина и плът, но птицата не бе успяла да прекърши врата му.

Корин Полуръката спря до него.

— Много ли е зле?

Дух с мъка се изправи.

— Силен е вълкът — каза щурмовакът. — Ибин, вода. Каменна змия, дай си меха с виното. Дръж го, Джон.

Двамата измиха съсирената кръв от козината на вълчището. Дух се задърпа и оголи зъбите си, когато Корин изля вино в разкъсаните червени дири, оставени от орловите нокти, но Джон го прегърна, заговори му утешително и скоро вълкът се укроти. Когато откъснаха ивица плат от наметалото на Джон, за да го превържат, вече беше станало съвсем тъмно. Само звездният прахоляк делеше черното небе от черното на камъка.

— Продължаваме ли? — попита Каменната змия.

— Да — каза Корин. — Но обратно.

— Обратно? — слиса се Джон.

— Орловите очи са по-остри от човешките. Видяха ни. Вече бягаме.

Полуръката уви през лицето си дълъг черен шал и се метна на седлото.

Другите щурмоваци се спогледаха, но никой не помисли да възрази. Един по един обърнаха конете назад.

— Дух, ела — извика Джон и вълчището закрачи до него като светла сянка в нощта.

Яздиха цяла нощ. Вятърът се усили. Понякога ставаше толкова тъмно, че слизаха и продължаваха пешком, всеки повел коня си. Веднъж Ибин подхвърли, че някоя и друга факла няма да им дойдат зле, но Корин каза „никакви факли“ и толкова. Някъде в тъмното скална котка изпищя свирепо и гласът й заотскача от скала на скала, сякаш й отвърнаха още дузина котки. Веднъж на Джон му се стори, че зърна две блеснали очи, големи като месечина по жътва.

В най-черния час преди съмване спряха да напоят конете и да им дадат по шепа овес.

— Не сме далече от мястото, където умряха диваците — каза Корин. — Там един мъж може да спре сто. Подходящият мъж. — Погледна Долбридж.

Скуайърът кимна.

— Оставете ми толкова стрели, колкото можете да заделите, братя. — Той потупа лъка си. — И дайте на коня ми една ябълка, като се върне у дома. Заслужи си го, горкото животно.

„Остава тук да умре“ — осъзна Джон.

Корин плесна скуайъра по ръката.

— Ако орелът се спусне да те види…

— …ще му пораснат още пера.

Последното, което Джон видя от скуайър Долбридж, беше гърбът му, когато се закатери по тясната пътечка към височините. На зазоряване Джон вдигна очи към безоблачното небе и видя едно черно петно да се движи през синевата. Ибин също го видя и изруга, но Корин му каза да замълчи.

— Чуйте.

Джон затаи дъх и чу. Далече зад тях отекна ловен рог.

— Вече идват — каза Корин.