Ще си останем приятели, нали

— Да бе — усмихва се Саша и кръсто сва глезени д о мен. — Не мисля, че е възможно.

— Над явам се. — Ще ми се д а мисля, че ако ед ин д ен моята д ъщеря тийнейд жърка

забременее, няма д а се д ържа като по след ния ид иот. — Тази вечер смятам д а се обад я на баща

ми, д а му разкажа какво става.

— Ами майка ти? Каза ли й изобщо?

— Ще й кажа. Вед нага, щом се прибера.

Саша накланя глава и ме поглежд а така, сякаш пита: „Защо ед ва сега?“ А аз не знам защо,

о свен д ето про сто така стана и не мога д а го върна назад . Тази работа, д ето се правя на Ник,

май не ми се отд ава, а д нес пък изобщо не мога д а играя. Ако почукате по гърд ите ми, сигурно ще изкънтят на кухо.

— Знам, че отд авна трябваше д а й кажа — признавам. — Дори баща ми е на това мнение.

Трябваше д а й кажа още на Бъд ни вечер.

— Майка ти е готина — казва Саша. — Сигурно в началото ще се разтревожи, но по сле

всичко ще бъд е наред .

— Да. — Саша винаги знае какво д а каже, д аже и в д ен като д нешния. — Ти говори ли

вече с Линд зи?

— Снощи ме е търсила, но на мен не ми се говореше. Сигурно по-късно ще й се обад я.

— А на мен ми се обад и Нейтън — вчера, когато се чупих от д аскало. — Протягам ръка,

вземам кутийката със „Севън ап“ и отпивам няколко глътки. — Понякога имам чувството, че

той е ед инственият човек, о свен теб, който вед нага разбира какво чувствам.

Той и Джилиан, но тя вече си тръгва, а аз още не съм готов д а изслушам под робно стите

около запознанството с онзи студ ент по журналистика. Това, второто, опред елено е нещо,

върху което ще се наложи д а поработя. Всъщно ст то не е ед инственото, но сега, когато

хокеят вече не влиза в програмата ми, ще разполагам с повече време.

— Той е много д обър човек — казва Саша.

— Така е — съгласявам се аз. Той и Саша са най-д обрите хора, които познавам.

— Знаеш ли, може би в крайна сметка ще бъд е д обре вече д а си тръгваш. — Пипва се по

главата. — Трябва д а се изкъпя. Ко сата ми е отвратителна.

— Нищо под обно!

— Сигурно си о слепял — усмихва се тя.

Ставам и заставам д о тоалетката й, изчаквайки я д а стане.

— Можеш ли д а се къпеш в това състояние? — питам.

— Мога, но не във вана. Само на д уш. — Отмествам се, за д а може д а извад и чисто бельо

от чекмед жето зад мен. — А по сле трябва д а си измеря температурата.

Да, май четох и за това в интернет. Треската би означавала инфекция. Кървенето е

нормално, но ако не е прекалено. Казват, че абортът бил ед на от най-безопасните хирургични

процед ури, но това не означава, че няма неща, които не трябва д а се след ят. Като си мисля за

това, изпитвам облекчение, че не го направихме сами и че майката на Саша е д о нея и се

грижи за нея.

— Окей. — Привежд ам се и целувам нежно челото й. — Ще се вид им в понед елник.

— Да, д о понед елник. — Саша скръства ръце пред гърд и, точно както направи през онзи

д ен, когато хукнах след нея в училище. По сле изрича бързо: — Благод аря ти, че д ойд е! Не

знаеш колко много означава това за мен!

Пъхвам ръце в д жобовете и кимвам. Вече сме в края. Няма нищо за казване.

Ед инственото, което трябва д а направя, е д а изляза през тази врата.

Двайсет и едно

От д невната в нашата къща се разнасят гласове, смесващи се с мрачните акорд и на китари

на някаква английска група. Сестра ми е музикален инвалид и все слуша тези боклуци, д ето

ми лазят по нервите. Минавам покрай стаята, решен д а не я закачам, но точно тогава чувам

мъжки глас и се заковавам на стълбите. Над никвам и вижд ам след ната картинка: Холанд и

Диего сед ят ед ин срещу д руг на масичката и играят скрабъл.

Все ед но се върнах поне с три год ини назад във времето. Някъд е оттогава семейната ни

д ъска за скрабъл не е излизала на бял свят. Диего ме поглежд а през рамо, усмихва се и казва:

— Зд расти, Ник! Как е?

— Добре — отговарям. — А при теб?

— Бива — отвръща той.

Холанд ми се усмихва, за д а д ад е и тя своя прино с към зад ълбочения разговор, след

което аз се обръщам и пак тръгвам по стълбите. Качвам се в стаята си и сяд ам на под а д о

леглото. Чаршафите ми са на кълбо и матракът е оголен. През по след ните няколко д ена сънят

ми се състоеше пред имно от въртене във всички по соки и сега се чувствам изтощен, обаче

няма д а легна.

Когато чувам, че мама се е прибрала, слизам в кухнята и я хващам в момента, в който

вад и брюкселското зеле от хлад илника.

— Може ли д а поговорим? — питам. Човек би си помислил, че след толкова д ни

мълчание не бих могъл д а го кажа, но не е така. Сега съм на автопилот и ми е все тая.

— Мммм — обажд а се тя, като прод ължава д а оглежд а хлад илника. Равният ми тон

очевид но не е успял д а зад ейства алармата й. — Какво има?

— Ами, искам д а кажа… — И по сочвам хлад илника, въпреки че тя изобщо не ме

поглежд а. — Можеш ли д а спреш за малко и д а поговорим?

Тук вече мама изправя гръб и ме поглежд а в очите. Затваря хлад илника и кимва по по сока

на масата. Дръпвам си стол, изчаквам я д а сед не и сяд ам срещу нея. И вед нага след това

изтърсвам:

— Саша направи аборт.

Мама накланя глава. Стисва устни. Втренчва се в мен, без д а каже нищо. Аз свежд ам очи

към масата, по сле обратно към нея и чакам д а о смисли чутото.

— Добре ли е? — пита накрая.

— Ще се оправи.

Очите на мама са неразгад аеми. Вд ига глава и отваря уста.

— Нямах пред става, че вие д вамата сте стигнали чак д отам.

— Бяхме, пред и д а се разд елим — изричам безстрастно.

— И кога стана това? — пита мама.

— Вчера. — Гърлото ми започва д а пресъхва. Не съм близвал капчица вод а след срещата

със Саша. — Ед ва д нес я вид ях.

— Род ителите й знаят ли? Има ли кой д а се грижи за нея?

Кимвам тежко и обяснявам:

— Даже майка й я завед е за аборт. И сега е вкъщи при нея. — Мама се привежд а леко към

мен, а аз прод ължавам: — Казвам ти го ед ва сега, защото вземаш нещата прекалено навътре. И

про сто не знаех какво д а ти кажа.

Мама вд ига глава. Сигурно онова, което казах, не й д опад а о собено, но си е самата

истина.

— Никълъс, винаги можеш д а говориш с мен! Колко пъти д а ти го казвам?

— Невинаги! — протестирам. — Не можеш д а очакваш д а ти казвам всичко!

— Но си казал на баща си, нали?

— Е, д а — признавам. — Но това е различно. Той не е непрекъснато около мен. — Вече

съм твърд е уморен, за д а минавам през всичко и с нея. Защо трябва д а се обяснявам толкова?!

Защо тя не може про сто д а отвори очи и д а вид и нещата такива, каквито са?! — Както ще д а

е. Сега не това е важното. Важното е, че ти казвам. И ако сега решиш д а кажеш нещо против

него зарад и това, аз… — Целият се зачервявам. Чувствам го.

— Не възнамерявам д а казвам нищо под обно — изрича мама с равен глас. — Но не

можеш д а очакваш от мен д а чуя нещо под обно и д а не го обмисля, нали? Защото точно то е

причината д а не си на себе си от известно време, нали?

— Да. От Бъд ни вечер — потвържд авам. — Не можах д а се отърся от този проблем.

— А сега?

— Сега не знам — свивам рамене. — Вече нищо не е същото.

— И как би могло! — възкликва мама. Аз мълча и съзерцавам краката си. — Ситуацията е

изключително сериозна! И смятам, че трябва д а я обмислиш много д обре!

— Да, знам.

— Окей. — Мама скръства ръце пред гърд и и присвива очи, сякаш се кани д а каже нещо

неприятно за ушите ми. — Е, какво очакваш сега д а кажа?

— Нямам пред става — вд игам очи, но глед ам през нея. — Наистина нямам.

— Но пред полагам знаеш, че това нещо не бива д а се повтаря повече, нали? — Тя се

привежд а към мен и аз не мога повече д а я игнорирам.

— Разбира се.

— Защото точно сега вероятно си казваш, че никога повече няма д а попад неш в под обно

положение, но ти гарантирам, че пак ще се случи!

И без това се бях под готвил д а изслушам д оброволно лекцията, която ми е под готвила.

Лицето ми е фиксирано в пасивно изражение и само кимам по слушно.

— Над явам се, че разговорите с баща ти са ти помогнали.

Това вече е изненад а!

— Донякъд е. Той беше много д обър с мен, но от няколко д ена изобщо не съм му се

обажд ал.

— Е, нищо не ти пречи д а го направиш д нес. Сигурна съм, че ще се рад ва д а те чуе.

Нова изненад а.

— Да, защо не. — И д окато го казвам, в главата ми се оформя ед на ид ея. — Даже си

мислех д а по стоя при него няколко д ена. Про сто за д а се махна оттук, нали разбираш?

Мама примигва, поглежд а ме в очите и казва:

— Всъщно ст ид еята не е никак лоша. Стига той д а няма нищо против, разбира се.

— Ще проверя! — отсичам и пред и д а се усетя, съм станал. — Благод аря!

Мама също се изправя и на д вама ни внезапно се налага д а се преструваме, че ситуацията

не е чак толкова неловка.

— Хайд е, върви му се обад и — под каня ме тя. — И по сле ми кажи какво сте решили. —

Правя крачка към вратата, а тя д обавя: — Ако те интересува, вечерята е след около

четирийсет минути. Приятелят на Холанд ще вечеря с нас.

Аз поклащам глава, мама кимва съчувствено и д обавя:

— Ще ти о ставя малко, ако по-късно решиш д а хапнеш.

— Благод аря!

Отивам в моята стая и набирам апартамента на баща ми. Обикновено вечер закъснява по

разни срещи и очаквам д а чуя телефонния му секретар, но тази вечер като никога отговаря

самият той.

— Никълъс, как си? — пита. — Какво става?

Казвам си, че можеше д а ми се обад и и сам, щом толкова д ържи д а разбере как съм, но

решавам д а пусна това покрай ушите си. Разказвам му случилото се от по след ните няколко

д ена. А когато стигам д о ид еята си д а му отид а на го сти, той ме прекъсва с д умите:

— Ник, пред известието е много късно! В събота сестрата на Брид жит и семейството й

пристигат от Калгари, а ти трябва д а ход иш и на училище, и на работа!

— Мога д а си взема болнични — обяснявам. — А от училище няма д а изпусна кой знае

колко.

— Проблемът е в това, че вече имам планове, Ник — започва д а нарежд а баща ми с онзи

д ругия, отработено сърд ечен глас. — Какво ще кажеш д а го направим след д ве сед мици? Ще

д ойд а д а те взема и ще си вземем билети за мач на „Листата“, и въобще — пълна програма! А?

Две сед мици ми изглежд ат като д оживотна присъд а и аз казвам:

— Не, няма нужд а. Върши си твоите семейни работи с Брид жит! Аз съм д обре.

Всъщно ст д умите ми са студ ени като лед . Никога д о сега не съм го молил за нищо, а сега

ед инственото, което искам от него, е д а ми отд ели малко време. Не д ори пълни д вайсет и

четири часа — само няколко.

— Никълъс! — срязва ме татко с онзи тон, който иска д а каже: „Не се д ръж така с мен!“

Добре д е, няма. Затварям и над увам уред бата. След минута телефонът звъни, обаче аз не

го вд игам. Трийсет секунд и по късно по вратата ми се тропа и Холанд връхлита вътре и казва:

— Търси те ед ин човек, който твърд и, че е баща ти.

— Поиска ли му д оказателства?

— Не се сетих — отговаря сестра ми. — Ще вд игнеш ли най-сетне?

— Не. — И без това не възнамерявам д а го моля, така че какъв е смисълът?

— Какво става? — присвива очи Холанд . — Вие д а не би д а се скарахте?

— Точно така. Затова сега слез д олу и затвори телефона като д обра сестричка!

— Няма д а стане! — Холанд вд ига слушалката на моя телефон и я хвърля на леглото ми.

— Сам си върши мръсната работа! — По сле затваря внимателно вратата зад гърба си, а аз

глед ам смръщено слушалката на леглото ми.

— Ало? — чувам гласа на татко оттам. — Ало? Ник? Ало!

— Добре д е, д обре — изричам разд разнено, когато хващам слушалката. — Тук съм.

— Ник, няма нужд а д а ми затваряш така! — Татко вече наистина е набрал инерция, както

когато се развежд аха. — Ако благоволиш д а ме изслушаш за момент, бих ти обяснил. Про сто

след ващата сед мица няма д а бъд ем тук. За утре имаме билети за театър, а в събота отиваме в

Монреал за д ва д ена. А на мен наистина ще ми бъд е много приятно д а ми го стуваш след д ве

сед мици! — Млъква, а по сле д опълва: — Ще се рад вам д а те вид я!

— Само д вамата ли ще бъд ем? — Колкото и д а ми се иска д а избягам още сега, разбирам,

че точно тази сед мица няма д а стане. — Защото би било страхотно, ако за разнообразие бихме

могли д а бъд ем само д вамата!

— Добре, Ник — отговаря татко. — Можем д а го направим, но трябва д а разбереш, че

Брид жит е много важна за мен и това вероятно няма д а се промени скоро.

— Това си е твоя работа — казвам.

— Разбира се. Но би било хубаво, ако вие д вамата започнете д а се разбирате.

— Лично аз ще бъд а любезен. Но д руго не мога д а ти обещая. Не можеш д а очакваш от

мен д а я харесам само защото ти я харесваш!

— Ясно — съгласява се баща ми, но в гласа му д олавям безсилие. — След ващата сед мица

ще ти се обад я, за д а се разберем.

— Благод аря! — изричам съвсем искрено.

— А ти ще се оправиш ли? — Тревогата прид ава на гласа му необичайна о строта.

— Няма начин. Про сто ми се иска д а се махна от всичко тук за известно време.

— Напълно естествено — изрича съчувствено баща ми. Ясно ми е, че вече ми е про стил,

че е отд ал д ържанието ми на нещата, които напо след ък преживях. Или поне така звучи. —

Мисля, че си направил д обре, като си казал на майка си. Обикновено тайните не вод ят д о

нищо д обро. — Не каза „всички тайни“, а лично аз прод ължавам д а смятам, че някои неща

наистина не трябва д а се казват.

След като Диего си тръгва, аз хвърлям вечерята си в микровълновата и съобщавам на

мама, че ще отид а при татко, но след д ве сед мици. Тя не ме пита защо. Само казва, че за мен

ще бъд е д обре д а прекарам известно време в Торонто, а повечето време д отогава ще ми

позволи д а си уред я по-лесно отпуската от работа. В този момент си д авам сметка, че още не

съм й казал, че напуснах „Кортланд ските пуми“. И й го казвам.

На след ващата сутрин тя ме буд и, втренчва се в мен и казва:

— Не бях много сигурна д али д нес смяташ д а ход иш на училище, но все пак реших д а

проверя.

Сигурно снощи съм забравил д а си включа алармата, но опред елено ми се ход и на

училище и го промърморвам на нечленоразд елен, сънен език. Мама се усмихва и ме

увед омява, че след всичко, случило се снощи, забравила д а ми каже, че компанията, къд ето

ход и по след но на интервю, я викала за второ интервю.

— Вижд аш ли! — промърморвам все така сънено. — Не съм се съмнявал в теб!

— Ще интервюират още трима д уши, но важното е, че още не са се отказали от мен —

казва мама и се ухилва щастливо. — Второто интервю е в понед елник! — Отмята назад глава,

възд ъхва с престорено нетърпение и казва: — А д нес ме очаква още ед ин отвратителен д ен!

Понед елник е също така и д енят, в който Саша ще се върне на училище и от мисълта за

това потрепервам. Искам тя д а се върне и знам, че няма д а има начин д а я избягвам, но съм

наясно как ще се чувствам, когато пак я вид я — сякаш съм изгубил важна част от

собственото си тяло. И направо нямам престава как ще се д ържа като нормален човек, когато

всеки момент може д а се сблъскам в нея.

Но поне д нес няма д а ми се наложи д а мисля за това. Моят егоманиакален д аскал по

английски си прави шеги за сметка на учениците си, а по сле Кийлър хуква след мен по

корид ора, за д а ме пита как съм. Вед нага разбирам, че той нищо не схваща, но не мога д а не

му призная, че поне се опитва. Знам, че иска д а се върна в отбора колкото е възможно по-

скоро, но се старае д а не ме притиска. Всички се д ържат толкова д обре с мен, което ме рад ва,

разбира се, но д ълбоко в мен о става ед на част, която нищо не е в състояние д а д око сне.

Както винаги, го спожица Наваро о ставя рад иото д а свири по време на часа по

изобразително изкуство. Това опред елено ме успокоява, нищо че е д жаз. Нейтън пък ми

говори с разнежен глас и това също ме успокоява.

— Е, какво точно стана с онзи студ ент по журналистика, а? — шепна му аз. — Ще се

вид ите ли пак?

— Изключено! — Нейтън спира д а рисува и вд ига очи към мен. — Не е мой тип.

Ето че пак нагазихме в онази територия. Знам, че все още стъпвам твърд е непохватно, но

все пак д ържа д а му покажа, че се опитвам д а го разбера. Съвсем сериозно!

— Не се яд о свай, скоро ще се появи д руг! — изричам шепнешком. — Лошото е само, че

живеем в такова тъпо малко град че!

— Може би — поглежд а ме под озрително той.

— Повярвай ми, така е!

— Знаеш ли — оживява се внезапно той, — ако не те познавах, бих си помислил, че се

опитваш д а ми кажеш нещо.

— Я млъквай! — затварям му устата. — Отлично знаеш какво искам д а ти кажа! Не бъд и

такъв зад ник!

— О, благод аря за високата оценка! — ухилва се той и поклаща глава. — Но все още си

толкова зад ръстен, Севърсън! Направо не знам какво ще правиш в университета, когато

гейовете от големия град забележат колко си готин?!

Отговарям му в същия стил и той избухва в гръмогласен смях. Аз също се разсмивам.

Смея се толкова много, че започва д а ме боли, и по сле се превивам на д ве. Го спожица Наваро

хвърля поглед в нашата по сока и аз се опитвам д а се стегна, но по лицето ми прод ължава д а

играе ид иотска усмивка.

Де д а можеше д а прекарам целия д ен в кабинета по изобразително изкуство! Но на

звънеца не му пука. След като иззвънява, д вамата с Нейтън се изнизваме в корид ора, който е

пълен с кънкьори, позьори, нахакани, смотани и мозъци. Всеки д ържи д а бъд е някой и всеки

д ържи д а принад лежи към някоя групичка. Но понякога про сто не ми е д о тях. Понякога

всичко ми се струва чужд о и фалшиво. Пълна загуба на време и човешки материал.

Днес разликата е в това, че се рад вам д а бъд а някъд е, и поглежд ам към Нейтън —

бившия кънкьор и настоящ всичко о станало, и казвам:

— Искаш ли в събота д а глед аме заед но мача?

„Листата“ ще играят срещу „Бо стънските мечоци“, а той все още глед а хокейни мачове.

Човек може д а стане бивш хокеен играч, но не вижд ам как може д а стане бивш запалянко по

хокея.

— Да не би д а си поканил и Кийлър? — пита той, като се заковава на място.

Както вече ви казах, Нейтън винаги знае всичко.

— Точно като ед но време! — възкликвам. Знам си, че това няма д а промени нищо межд у

нас тримата, но на мен ми е нужно — поне за няколко часа.

— Звучи чуд есно, но нали знаеш, че още ми е забранено д а излизам? — пита Нейтън, като

повд ига вежд и. — Защо вместо това не вземете д а д ойд ете у нас, а? Ще бъд е гот, нали?

Възможно е. Бих могъл д ори д а чакам срещата с нетърпение, ако не беше с ед ин д ен по-

близо д о понед елник. А на света няма такъв човек, който д а ми помогне д а отменя

понед елника.

В събота сутринта мама ме откарва д о спортния магазин в мола. Изпитът ми за

шофьорска книжка е само след д евет д ена, но д нес нямам сили д а карам. Спах цели сед ем

часа, което си е истинско по стижение за по след ните няколко д ена, но спокойно бих могъл д а

изкарам в леглото още сед ем. Всъщно ст най-д обре би ми д ошла ед на кома, но вместо нея си

имам майка ми, която сед и зад волана и ми говори, че ще разполагаме с много повече пари,

ако успее д а започне новата работа. И толкова е живнала покрай тази история, че стигаме д о

мола за нула време. Започвам д а се притеснявам, че д о понед елник като нищо ще вземе

спонтанно д а се самозапали, ако не се поуспокои.

Когато влизам в магазина, заварвам менид жъра Брайън д а фучи. Цял рафт със стока,

намалена с петд есет процента, се оказва безславно завряна на д ъното на магазина — иначе

няма никакви д руги след и от след колед ната луд о ст. Грейсън кръжи около мен цяла сутрин, за

д а ми описва в най-големи д етайли почивката си. Лично на мен ми е труд но д а повярвам, че

човек, който се хвали толкова, успява д а забие нещо повече от д ва пъти год ишно, но се

спирам навреме, пред и д а му кажа, че е торба с лайна.

Някъд е след д ва след обед Грейсън пак се плъзва д о мен и ми по сочва — толкова

д искретно, колкото е възможно за човек като него — към момиче, което току-що прекрачва

прага на магазина.

— Високите са най-страстни! — отсича компетентно. Прехапва устни и про стенва

театрално.

Обръщам се и се оглежд ам. Под обно изказване не е необичайно за Грейсън, но понякога

се оказва прав. Оказва се, че точно това е ед ин от случаите, когато познава. Към нас се но си

братовчед ката на Кийлър, Джилиан, обута с о семсантиметрови токчета и черни панталони с

ниска талия. Върви право към мен и ми се усмихва.

— Охо, д аже блонд инка! — възкликва под сурд инка Грейсън. — Дали е естествена?

Казвам си, че бях само на крачка д а разбера. Аз също й се усмихвам и тръгвам към нея.

Срещаме се в сред ата на магазина, къд ето усещам, че Грейсън прогаря д упка в гърба ми.

— Утре чичо ще ме откара д о нас — казва тя. — Оуен ми каза, че работиш тук, така че…

— Свива рамене, сякаш не е кой знае какво. — И без това трябваше д а взема някои неща, така

че реших д а се отбия и д а ти кажа д овижд ане.

— Рад вам се д а те вид я! — казвам аз. Може и д а не е кой знае какво, но за мен е нещо. С

тези обувки е по-висока от мен най-малко с д есет сантиметра. Чувствам се като д жуд же или

д есетгод ишно хлапе, което се взира към нея, и не мога д а се сд ържа д а не попитам: —

Впрочем колко си висока?

— Хората непрекъснато ми зад ават този въпро с — разсмива се Джилиан.

— А ти какво им отговаряш?

— Сто о семд есет и д ва сантиметра — отговаря и се изпъчва още повече. — Без обувките.

— Добре е. — Сърцето ми се свива, когато го изричам. Не би трябвало д а бъд а толкова

рад о стен, че я вижд ам.

— Ти също си д обре. Доко сва ме леко по рамото и се взира в очите ми. — Очите ти

направо ме убиват! — Казва го така, сякаш ме бъзика. Нормално, нали съм д жуд же. Освен

това все й се оплаквам.

— Ъхъ — промърморвам неуверено. Обръщам се и поглежд ам към Грейсън, като му правя

знак, че ще изляза. Той се е възстановил д о статъчно от шока, за д а ми кимне, че разбира.

По сле извежд ам Джилиан от магазина.

Присяд аме край фонтана и тя пита:

— Е, как си? Вид я ли се с приятелката си?

— Да, вид яхме се. Ще се оправи.

— Рад вам се. — Изражението й ми под сказва, че е напълно искрена. — Беше много

притеснен за нея.

Да, обаче д умата „притеснен“ над али може д а опише цялото ми състояние. Разказвам й

как съм съобщил на майка си и как след д ве сед мици ще ход я в Торонто, за д а прекарам

няколко д ена с баща си.

— Както разбирам, вече започваш д а ид ваш на себе си — отбелязва тя.

— Сигурно — кимвам, д око свам я и питам: — Ами ти? Как е майка ти?

— Аз съм д обре — отговаря Джилиан и опъва крака напред . — Вчера говорихме и ми се

стори наред , но лошото е, че за нея пълно оправяне няма. — Премества поглед към вод ата зад

нас. — Не мога д а съм сигурна д окога ще прод ължи.

— Мисля, че това важи за всичко в този живот — никой не знае д окога ще прод ължи.

— Сигурно — кимва тя и леко се усмихва. — Защо става така, че винаги, когато се

съберем, започваме д а вод им сериозни разговори?

— Сигурно защото и д вамата сме сериозни хора — отговарям и й се усмихвам. — Е, ще

ми д ад еш ли телефона или имейла си?

— Ти сериозно ли?

— Нали казваш, че сме сериозни? — Освен ако не съм й писнал д отолкова, че никога не

би си помислила д а ми нащрака някоя и д руга д ума. — Ако искаш, можеш д а ме д ържиш в

течение какво става при вас в Уинд зор.

Джилиан ми казва телефона и имейла си, но мозъкът ми все още функционира на

половината от обичайните си обороти. Затова се извинявам и отскачам д о магазина, за д а

взема лист и химикал. Връщам се и си ги записвам, а тя откъсва д олната част на листа и си

записва моите.

— Извинявай, че онзи д ен те натоварих с моите проблеми — изричам, д окато пъхам

листчето в д жоба си. — През по след ните д ве сед мици изобщо не бях на себе си.

— Не се притеснявай, и аз бях така. Беше взаимно. — Джилиан се отпуска, кръсто сва

крака и по ставя ръце върху коленете си. — Искам д а кажа зад ълбочаването.

— Е, след като обикновеният секс не свърши работа! — под хвърлям на шега.

— Хей! — Плъзва поглед към мен и прод ължава д а се усмихва. — Истината е, че тогава за

нищо на света нямаше д а спя с теб! — Изправя гръб, поглежд а към витрината на спортния

магазин и казва: — Мисля, че май трябва д а се връщаш на работа.

Изправяме се заед но и аз й казвам, че след ващата сед мица ще й пиша. Звучи клиширано,

но наистина го мисля. Почти не я познавам, но бих желал д а я опозная по-д обре, а точно сега

есемесите и имейлите са най-под ход ящото сред ство за мен. Като увеличим разстоянието

межд у нас, току-виж сме успели д а станем истински приятели. От тази мисъл ми става

толкова хубаво, че замръзвам на място и се чуд я д али ще е д обре д а я прегърна за д овижд ане,

когато тя се привежд а и бързо ме целува по устните.

— Ще се оправиш! — казва.

Обръща се и аз я глед ам как се отд алечава, с всичките й сто и д еветд есет сантиметра

плюс обувките, и русите къд рици, разпилени по гърба й. Странно, но вече не ми напомня за

Кейт Хъд сън. Истината е, че отблизо поглед нати, ед инственото общо межд у тях е русата

ко са. Джилиан опред елено е от онзи тип момичета, по които всички момчета си пад ат,

въпреки че със сигурно ст не го съзнава и не си прид ава важно сти. Но засега всичко межд у нас

е наред и ми се ще д а о стане така.

Връщам се в спортния магазин и Грейсън ме спипва край закачалките с новите панталони.

— Твоето момиче ли е това? — пита, целият сияещ от од обрение.

— Не. Про сто приятелка.

— Жалко! — поклаща тъжно глава. — Какво прахо сване на материал!

Зависи как ще го поглед неш. Само че не д ължа никакво обяснение на Грейсън.

Нейтън ид ва д а ме вземе в края на смяната ми. Кийлър вече е в колата и когато и аз

влизам, усещам такова рязко връщане във времето, че чак потрепервам. По пътя към д ома на

Нейтън се отбиваме в „Тако Бел“ и си купуваме бурито с, нахо с и кезад илас — о сновни

хранителни д обавки за глед ане на мач. Ед инственото, което липсва, е студ ената бира и

колкото повече говорим за това, толкова повече ожад няваме. Докато стигнем д о къщата на

Нейтън, вече звучим като в реклама за бира и бащата на Нейтън д ори се усмихва, когато

тримата връхлитаме мъжки в стаята.

— Невероятно! — прошепва Нейтън, когато се паркираме на д ивана. — От Нова год ина

насам не сме си разменили и три д уми, но д ай му само и намек за тесто стерон, и бинго! Вече е

същински Го спод ин Прекрасен!

— Той ще глед а ли мача с нас? — пита Кийлър.

— Без никакво съмнение! — отговаря акад емично Нейтън. — Да не мислите, че мога д а

го спра?! Това сигурно е ед инствената причина, порад и която ми разреши д а ви поканя!

И наистина, малко пред и началото на мача бащата на Нейтън се материализира при нас.

Изглежд а много по-спокоен, отколкото съм го вижд ал от д о ста време насам — прилича на

човек, който вече д ържи всичко под контрол. На какво ли не е спо собна познатата територия!

Знам го от личен опит! И изпитвам такова щастие, че отново си сед им тримата — Нейтън,

Кийлър и аз, — че изобщо не ми пречи присъствието на бащата на нашия д омакин.

А и мачът опред елено си го бива. „Листата“ се лишават от четирима играчи, които

получават травми, но се бият мъжки. Киарамонте започва с бавен старт и д отолкова се

вбесява от безличното си изпълнение, че троши стика си в стената. Това му печели

наказателен картон за неспортсменско повед ение, обаче д обре насоченият гняв е в състояние

д а сътвори чуд еса и щом се връща отново на лед а, се стяга и отбелязва д ва по след ователни

гола. Шейн Ванд ербреген също успява д а вкара шайбата в мрежата на „Бо стънските мечоци“.

И извед нъж нашите се оказват непреод олима сила. Стрелкат се като светкавици по лед а.

Невероятно е за глед ане! И когато вратарят на „Листата“, Мълкейхи, накрая пуска по

невнимание ед на шайба във вратата през третото полувреме, съотборниците му автоматично

отвръщат с гол.

Накрая заковават „Мечоците“ с пет на д ва и аз се наслажд авам на побед ата, а Кийлър и

Нейтън се наслажд ават заед но с мен. Пред и време тримата сме преживявали толкова много

моменти като този — като че ли беше вчера. Най-странното обаче е, че бащата на Нейтън

очевид но е ед инственият в стаята, който разбира точно какво чувствам. Що се отнася д о

Кийлър и Нейтън, те отд авна са отново приятели.

Да, нещата отново са такива, каквито трябва д а бъд ат. И това са моите най-д обри

приятели, независимо какво си мислят тайничко ед ин за д руг. Двамата заед но обаче са в

състояние д а ме накарат д а спра д а мисля за всичко о станало. Поне за по-голямата част от

вечерта.

Двайсет и две

Нед елята минава муд но и болезнено. Пиша си д омашните и мисля за понед елник. Отсега

нататък Саша ще бъд е в училище всеки божи д ен, за д а ми напомня за станалото. Като

някаква гад на шега. Виж какво изгуби! Виж какво направи! А сега върви в час по английски и

слушай господин Дийбъл как се подиграва на всички, които нямат академично разбиране за

„Старецът и морето“!

Мама, агонизираща за пред стоящото си второ интервю в понед елник, е почти толкова

напрегната, колкото съм и аз. А сестра ми коментира, че и д вамата се д ържим толкова

откачено, че тя като нищо можела д а се превърне в тийнейд жърка беглец. Според мен ще

стигне не по-д алече от къщата на Диего, но това е д руга история и си е изцяло нейна работа

(както тя не пропуска д а ми изтъква час по час).

До вечерта съм вече толкова неад екватен, че ми се налага д а изчета края на „Старецът и

морето“ д ва пъти, защото нищо не ми влиза в главата. Някъд е след д ва през нощта заспивам

със слушалки на ушите и се събужд ам в шест часа и три минути сутринта. Рано е, обаче аз съм

напълно буд ен, така че започвам д а се приготвям за д аскало. Сякаш нищо не се е случило и

всичко трябва д а бъд е перфектно. Изтривам петната от сол по обувките си и прекарвам

д вайсет минути под д уша. Мама също е станала рано и д вамата колективно закусваме с

препечени филийки и портокалов сок. Интервюто й е чак в д есет и половина, затова тя

пред лага на мен и сестра ми д а ни откара д о училище.

Снегът се сипе на парцали и пътищата са толкова хлъзгави, че всички закъсняват за там,

закъд ето са тръгнали. Заставам пред шкафчето си и вътре в мен нещо потреперва, като че ли

знае какво пред стои д а се случи. Решавам д а изчакам, д а се приспо собя, но не забелязвам

някакви положителни резултати.

Хлапетата се възползват от времето и се мотаят край вход а на училището, а аз се качвам

на горния етаж и минавам случайно покрай шкафчето на Саша. Нея я няма, а аз не знам какво

има първия час. Връщам се при моето шкафче и грабвам учебника си по физика. Под готвен

съм за всичко и оглежд ам всеки, с когото се разминавам по пътя към кабинета. Не мога

повече, но и мога. Избор — никакъв. Стоя си като пълен ид иот, примигвам като мишка в

трици и чакам.

Така минава цялата сутрин, а обед ната почивка на Саша сигурно е по д руго време,

защото не вижд ам в стола нито нея, нито Линд зи, нито Ясмин. Или може би ме избягва, макар

д а се разбрахме д а не го правим. Няма начин д а узная, обаче сега гърлото ми отново се стяга,

сякаш точно това е отговорът, и аз ед ва не се чупя от д аскало, обаче Кийлър точно навреме

ме включва в някакъв разговор и ме д ържи под око, д окато не бие звънецът.

След ва часът по изобразително изкуство и част от мен се отпуска — въпреки всичко.

Рад иото, го спожица Наваро и Нейтън — точно това е атмо сферата, от която се нужд ая сега.

И по сле се но ся из корид ора, опитвайки се д а зад ържа това състояние, и точно тогава зървам

Саша. Линд зи и Ясмин са застанали от д вете й страни, като че ли опитващи се д а я направят

невид има, и аз се заковавам на място и я зяпам. Тя все още не ме е вид яла. Наклонила е глава, а

Ясмин й шепне нещо. Внезапно главата й се вд ига и очите й се приковават право в моите.

Ко съмчетата на тила ми се изправят. В стомаха ми нещо се преобръща. Ужасен съм от това

момиче с миниатюрните ръчички и всички онези чувства, които избликват на повърхно стта

— в над превара д а проверят кое от тях е най-силното.

Саша отново накланя глава и казва нещо, което не чувам. Ясмин и Линд зи минават

наперено покрай мен, а Саша се спира точно пред мен.

— Зд расти! — изрича тържествено. — Как си?

— Добре — лъжа, поклащам глава и така се изд авам. — И аз не знам. — Пет момчета със

сноуборд ове минават покрай нас и Саша ме сграбчва за ръкава и ме прид ърпва към

шкафчетата.

— Ами ти? — питам аз. — Изглежд аш д обре.

Всъщно ст аз съм прекалено объркан, за д а имам ясна пред става за каквото и д а било, но

вед нага, щом го изричам, я оглежд ам по-внимателно и установявам, че е вярно. Ко сата й

блести, сложила си е спирала и ухае на ванилия. Човек никога не би пред положил, че е

преживяла нещо под обно.

— Добре съм. — Говори толкова тихо, че се налага д а привед а глава, за д а я чуя. —

Много по-д обре, отколкото по след ния път, когато се вид яхме. Про сто ми е странно д а съм

отново на училище.

— Да, знам. — И на мен ми е странно тя д а стои д о мен и д а изглежд а както някога.

Нямам никаква пред става как ще се справим по-нататък със споразумението, но сега я

поглежд ам в очите и казвам: — Рад вам се, че се върна. — Облягам се на шкафчетата и не

позволявам на болката зад очите ми д а излезе на повърхно стта. — Мислех си, че ме избягваш.

— Знаеш, че никога няма д а го направя — казва тя.

— Е, вече стана вед нъж — напомням й.

— Но тогава и д вамата се избягвахме. — Прочиства гърлото си, примигва и казва: — Е,

вижд аш, че не те избягвам, обаче сега трябва д а влизам в час по химия.

— Да, вярно. Аз пък — д а се връщам на изобразително изкуство, но… — Протягам ръка и

стискам лекичко нейната. — Добре д ошла при нас! — Как е възможно това? И какво ни

остава за утре? Ала не мога д а зад ам под обни въпро си, а може би и тя не знае отговорите,

точно като мен. Ед инственото, което мога д а сторя, е д а приемам нещата така, както ид ват,

д ен за д ен — както каза баща ми. Струва ми се невъзможно, но е ед инственото решение.

— Благод аря! — отвръща тя. Очите й все още са приковани в моите и тя прави крачка

към мен и ме прегръща през кръста. Това най-много ми липсваше! И аз побързвам също д а я

прегърна и д а вд ишам уханието на ко сата й. Почти всичко изглежд а наред , но ед новременно с

това ме боли, но по сле разбирам, че Саша е била права — межд у нас вече нищо няма д а бъд е

същото. Про сто ще си напомняме ед ин на д руг за всичко, което се случи, и всичко, което не

успя д а се случи. Нещата са такива, каквито са. И аз прод ължавам д а я притискам към себе си

и позволявам на чувствата д а проникнат в мен — на всичките, д о по след ното.

Нямам никаква престава какво ще се случи утре, но знам, че никога повече няма д а бъд ем

така, както сме сега. И затова прод ължавам д а я прегръщам. Тя чака д а спра. Знам го, защото

знам всичко за нея. Е, накрая я пускам и я наблюд авам как отстъпва крачка назад . Тя изглежд а

така, както се чувствам аз. Възможно е известно време д а не можем д а провед ем свестен

разговор, но силно се над явам д а греша.

— До скоро, Ник! — изрича тя, без д а отлепя очи от мен.

— До скоро! — кимвам аз.

Тя се отд алечава, а аз о ставам така, под прян на шкафчето, оборил глава, скръстил

защитно ръце пред гърд и. Трябва д а овлад ея д ишането си и точно това се опитвам д а направя

— поглъщам бавно кислород в д робовете си и глед ам как народ ът се ниже около мен. По сле

някой ме потупва по гърба. Нейтън, който ми съобщава, че вече закъсняваме за час. Отлепям

се от шкафчетата и д вамата се гмурваме напред през тълпата.

Информация за текста

Информация за текста

$orig_author=Carolyn Martin

$orig_lang=en

$orig_title=I Know It’s Over

$year=2008

$pub_year=2009

$translator=Антоанета Дончева-Стаматова

$trans_year=2009

$type=Роман

$category=Съвременни романи и повести

$labels=Съвременен роман (XX–XXI век)

Супер сканиране: Papi, 2015

Разпознаване и корекция: aisle, 2015

Издание:

Кели Мартин Ще си о станем приятели, нали?

Американска Първо изд ание

Коректор: Мария Тод орова

Технически ред актор: Ангел Йорд анов

Пред печатна под готовка: Веселка Стоянова

Изд ателска къща Кръгозор

ISBN 978–954–771–208–9

Document Outline

Кели Мартин Ще си останем приятели, нали

Едно

Две

Три

Четири

Пет

Шест

Седем

Осем

Девет

Десет

Единайсет

Дванайсет

Тринайсет

Четиринайсет

Петнайсет

Шестнайсет

Седемнайсет

Осемнайсет

Деветнайсет

Двайсет

Двайсет и едно

Двайсет и две

Информация за текста