Ще си останем приятели, нали

покриват. Бях зад ължен и на род ителите на Саша. Може би ще трябва д а взема д а им изпратя

ед на благод арствена картичка с огромен букет. Благодаря ви, господин и госпожо Ясински,

задето дадохте на дъщеря си възможността да се качи върху мен! Нямате представа колко

съм ви задължен! С любов и целувки: Ник.

Бях на сед мото небе от щастие. Това беше най-естественият наркотик — д а лежа в

леглото на Саша. Знаех, че няма д а мога д а о стана там цяла нощ и че не след д ълго ще си

лежа в своето собствено легло и ще си мисля за нея. И защото го знаех, ми беше много по-

лесно д а стана и д а се облека, когато тя каза:

— Може би вече трябва д а тръгваш. Вероятно ще се позабавят още мъничко, но не ми се

иска д а рискуваме!

Ясно! Както каже тя. Каквото каже! Улових се, че в главата ми звучи онази тъпа песен на

Шакира от хелоуинския микс на Линд зи, но за мое огромно изумление този път не ми се стори

чак толкова лоша.

Батерията на моя мобилен телефон беше свършила, така че Саша ми д ад е назаем своя за

пътя към д ома. Открай време я гонеше параноя д а не би някакви хулигани д а ме напад нат, д окато се прибирам. Вярно, Кортланд беше тихо град че, но по Хелоуин се случва какво ли не.

Миналата год ина например застреляха кучето на съсед а в собствения му д вор. А по-миналата

трима типове хванали четиринайсетгод ишно момиче, хвърлили го в колата си и му казали д а

започне д а се съблича, но точно в този момент се появили ченгетата. Бях наясно, че някои

хора са наистина много сбъркани в главата, но пък и бях сигурен, че точно тази вечер няма д а

ми се случи нищо лошо.

— Няма д а спираш д а ми говориш, д окато не се прибереш вкъщи, чу ли?! — извика Саша.

— Така ще знам, че си д обре.

Каквото кажеш! Отне ми близо половин час, д окато се прибера у д ома, и през цялото

време говорихме. И по сле д отолкова свикнах д а я чувам в ухото си, че не ми се искаше д а й

кажа, че вече съм се прибрал, а когато най-сетне й казах, тя се засмя и прошепна:

— Толкова си слад ък!

И аз знаех, че точно в този момент това е напълно вярно. Чувствах се като нов човек —

най-новият на планетата. По-невинен и от Линд зи, по-невинен и от най-д ребното бебенце.

Ид ваше ми почти д а започна д а гоня ябълки и д а запея с Риана.

Е, казах почти, нали така?!

Единайсет

Треньорът Хаус обичаше д а казва: „В мига, в който се помислиш за непобед им, започват

бед ите ти!“ Казваше го често, о собено когато бележехме гол след гол или се намирахме в

побед на серия мачове. „Прекалената самоуверено ст вод и д о грешки!“ Това беше любимото

му пред упрежд ение и ние се стараехме д а го слушаме. Треньорът не беше от онези хора, д ето

те потупват по гърба или ти д ърпат ушите. Той нито те изгражд аше, нито те съсипваше.

Когато казваше нещо, казваше го, защото наистина го мислеше и защото беше убед ен, че

точно това имаш нужд а д а чуеш в този момент. Беше уравновесен човек, но не о собено мил и

любезен. Беше по-скоро като машина. Всичко при него беше насочено към ед на цел — хокеят.

Затова бях не малко изненад ан, когато след ед на лесна побед а той ме потупа д ружески

по гърба и с широка усмивка рече:

— Превъзход на игра в защита, Ник! Точно това искам д а вид я!

Защото, вижд ате ли, защитата не е от силните ми страни. Имах скоро ст, умеех д а вкарвам

шайби и можех д а правя точни, изящни пасове. Но иначе той беше прав — напо след ък бях

станал много д обър. Не бях чак толкова луд , че д а отд авам всичко това на Саша, но иначе ми

беше приятно д а я вижд ам сред публиката — въпреки че тя, горката, нищо не разбираше от

хокей.

Както казах обаче, отборът обичаше д а слуша тренера. Ала невинаги успявах д а схвана

какво точно ни казва. Самоуверено стта е хубаво чувство. И колкото повече — толкова по-

д обре. Колкото по-д обре, толкова по-д обре. Вярно, че умерено стта е нужна във всички неща,

но човек не всеки д ен има хубави усещания, нали така?! Не че се изживявам като някакъв гуру

на положителните чувства или нещо под обно — про сто зд рав разум. Това е.

Стигнал съм д о извод а, че никой на този свят не е в състояние д а ти д ава съвети. Може

д а се опита — като примерно баща ми и неговите петд есетачки или род ителите на Кийлър,

когато пуснаха тревата му в тоалетната. Но в крайна сметка ти си този, който избира д а се

вслуша в съвета или д а го под мине с лека ръка. Както Кийлър напо след ък. Сега се беше

снишил, изчакваше род ителите му д а се поуспокоят и д а снемат гард а си — но нямаше

никакво съмнение, че съвсем скоро щеше д а си събере още трева, при това д о ста повече.

Гаранция! И когато го направи, аз вероятно ще д ръпна ед ин д жойнт с него.

Безопасният секс обаче е съвсем д руга история. Презервативите не бяха проблем за мен.

Знаех, че се нужд аем от тях. И затова си ги слагах д оброволно. Няма проблеми.

Всъщно ст значително се поуспокоих, когато д вамата със Саша започнахме ред овно д а

спим заед но. Това беше като потвържд ение, че събирането ни е било правилният ход . Знам, че

Саша никога не би се решила д а го направи, ако не вярваше, че е точно така — нито първия

път, а още по-малко — втория. Другата важна по след ица бе (и знам, че това ще прозвучи

странно), че сексът под д ържаше жива романтиката межд у нас. Честна д ума! Човек би си

помислил, че сексът отнема невинно стта, обаче за мен не беше така. През по-голямата част от

ноември се чувствах като нов човек. Със Саша ставахме все по-близки — във всяко ед но

отношение. Непрекъснато си говорехме или си изпращахме есемеси. А на мен окончателно

престана д а ми пука за горещите мацета, които влизаха в спортния магазин и ме д око сваха уж

случайно по рамото. Сериозно ви казвам — вече не бяха никакво изкушение!

Бях толкова спокоен, че д аже престанах д а се притеснявам от все по-голямото

сближаване межд у Саша и майка ми и сестра ми. Мама имаше рожд ен д ен в края на ноември.

Двамата с Холанд направихме фетучини „Алфред о“ и гръцка салата. Старото ми „аз“

вероятно не би се сетило д а покани Саша, но новото ми под сказа, че би било страхотно и тя

д а присъства.

Го спожа Ясински д овед е Саша и под несе бутилка вино, а мама позволи на сестра ми д а

налее по ед на чаша за всички. В него д ен мама се беше поразмекнала. Заяви, че била похабила

твърд е голяма част от времето си д а се оплаква от го спожа Скофилд и че д нес, на рожд ения

си д ен, д ава тържествен обет д а започне д а си търси нова работа. Всички вд игнахме

назд равица по този случай. А по сле Холанд д онесе мраморната торта, която беше купила от

„Лоблоус“, и ние запяхме „Честит рожд ен д ен“.

— Вие тримата сте прекрасни! — про сълзи се мама. — Много ви благод аря!

Холанд се навед е и я целуна по бузата.

— Честит рожд ен д ен, мамо!

— Прекрасни сте! — повтори мама. — Много ме глезите!

До съвсем скоро точно този род реакция би ме накарала д а се превърна в статуя. Бих

забил поглед в стената и бих се престорил, че не слушам слад никавите глупо сти, но вътрешно

бих си казал, че тя е всичко д руго, но не и разглезена. Защото мама така и не успя д а отид е в

университета, както си мечтаеше — д ори вече не отваряше д ума по този въпро с. След татко

не бе излизала с нито ед ин мъж. Възможно е той д а я бе лишил от възможно стта д а създ ава

нови връзки или може би бе прекалено уморена за такива, или пък си мислеше, че ще нарани

Холанд и мен, ако го направи. Няма начин д а не се чувства самотна, много самотна. И сякаш

това не й беше д о статъчно, ами често и аз д ори отказвах д а разговарям с нея.

Но тогава, на рожд ения й д ен, не си помислих нито ед но от тези неща. Приех с

благод арно ст огромното парче мраморна торта, което тя ми под несе, изгълтах го на няколко

хапки и си поисках ново. А след това всички отид охме в д невната и я глед ахме как отваря

позд равителните си картички. Двамата със сестра ми се бяхме спрели на букет бели лилии и

шишенце от любимия парфюм на мама. Саша й беше избрала перли за вана и книга с рецепти

за салати, която беше толкова д ебела, че спокойно можеше д а конкурира учебника ни по

право.

Мама буквално ахна, д окато отваряше книгата.

— Но това е великолепно, Саша! — И с ококорени от рад о ст очи започна д а прелиства

лъскавите страници, спирайки се на рецепти, които вед нага би желала д а пробва. — Салата с

мариновани гъби и орехи! Божествено! — Наклони глава, замисли се и отсече: — Да! Мисля,

че имам всички съставки! — Про стенах на майтап, а мама ме потупа по коляното и се ухили.

— Благод аря ти още вед нъж, Саша! Непременно трябва д а д ойд еш и д а опиташ някоя от тези

рецепти!

Картичките бяха пред имно от хора, с които мама беше работила в библиотеката. Все още

се срещаше с някои от колежките всеки по след ен четвъртък на месеца. Имаше и картичка от

леля Деид ре и семейството й, както и от род ителите на мама от Тънд ър Бей. Межд у д ругото,

те се обад иха д ори по телефона, за д а й честитят лично. В купчината имаше само ед на

истинска изненад а — картичка от татко. Пред ставляваше снимка на бутилка шампанско, а

над писът гласеше:

Отпразнувай рождения си ден със стил!

Отд олу татко я беше над писал така:

Всичко най-хубаво: Коул.

Мама затвори картичката, поглед на картинката, по сле отново я отвори и прочете д умите

на татко.

— Странна работа — промърмори, по-скоро на себе си. — Миналата год ина не ми е

пращал.

Двамата с Холанд си разменихме разтревожени поглед и, обаче мама про сто о стави

картичката при о станалите и стана.

Саша ми помогна д а заред им миялната машина. Пред хлад илника се целунахме. Мама ни

вид я много д обре, когато влезе в кухнята, но се престори, че не е вид яла нищо. Само се

провря зад нас, потупа Саша по рамото и промърмори:

— Много се рад вам, че и ти успя д а д ойд еш, Саша!

По сле си наля чаша кафе и се върна в д невната.

— Нали знаеш, че не беше необход имо д а й купуваш нищо? — прошепнах аз, когато мама

излезе. — Кой знае колко пари си д ала за тази д ебела книга!

— Е, майка ми също помогна — отговори Саша.

За поред ен път се убежд авах, че го спожа Ясински е готина жена — във важните неща. Е,

понякога беше малко зад ръстена, но иначе беше д обър човек. Не ме ненавижд аше чак

толкова, колкото съпругът й, което беше още ед на точка в нейна полза. Разпитваше ме за

хокейните ми мачове, макар д а знаеше за играта по-малко и от Саша, и д о ста често обичаше

д а се бъзика с нас в кухнята. Но иначе за мен нямаше никакво съмнение какво биха направили

тя и го спод ин Ясински, ако разберяха, че д вамата със Саша вече спим заед но.

Затова полагахме големи усилия нещата д а си о станат така. На повърхно стта.

Разполагахме със стод оларовата застрахователна полица на баща ми, която чакаше д а бъд е

похарчена, и се стараехме д а бъд ем внимателни и отговорни. Бяхме толкова внимателни, че

нито вед нъж не ми хрумна д а се притеснявам за каквото и д а било. Даже и след като

преживяхме лек инцид ент. Е, може би защото точно тогава не ни се стори като инцид ент, ако

ме разбирате какво искам д а кажа. По-скоро като лек пропуск. Случи се, когато се бяхме заели

д а повтаряме. Измъкнахме провинилия се презерватив, отворихме нов и си прод ължихме, все

ед но нищо не се беше случило.

По сле Саша свали крака от леглото, обърна се и попита:

— Ник, при теб всичко е наред , нали? Над явам се, че няма нужд а д а се притеснявам по

този въпро с!

— Разбира се! — заклех се аз. — Не съм спал с никоя д руга! Знаеш го!

Дани не си беше слагала устата върху никой д руг, о свен мен. Което на практика

свежд аше сексуалните ми контакти д о нула.

— Да, знам — усмихна се Саша и вд игна бельото си от под а. Облече си блузката, а след

това нахлузи и д ънките си, д окато аз правех същото д о нея.

Докато я изпращах д о тях, си говорехме как мама вече е изпратила първите си резюмета

за канд ид атстване на нова работа и за това колко много хора са започнали д а се записват в

училищния гей клуб, откакто Нейтън стана официален член. Сега се бяха заели с някаква

кампания за признаване на самолично стта и разнасяха някакви по стери из училище, а

го спожица Наваро непрекъснато повтаряше, че винаги е на разположение, ако някой има

нужд а д а поговори по този въпро с.

Точно за това си мислех в този момент — питах се защо за някои хора е толкова труд но

д а говорят за опред елени неща, д ори когато знаят, че има кой д а ги изслуша. И тогава завихме

в улицата на Саша. Тя се вторачи напред , към д ругия й край, очите й станаха големи колкото

топки за тенис и тя извика:

— Мамка му! Баща ми се е прибрал по-рано!

— Кажи му, че си била у Линд зи — казах аз и стиснах лекичко ръката й.

— Ами ако те е вид ял?

— Добре д е, двамата сме били у Линд зи!

— Страхотно! Е, на теб поне не ти се налага д а се притесняваш по този въпро с! —

д опълни саркастично.

— Хей, притеснявам се, и ти много д обре го знаеш!

Тя се вторачи невижд ащо напред и д олната й устна като че ли потрепери. По сле

промърмори:

— Да бе, колкото и пред и.

Аз спрях д а вървя и започнах д а се тревожа. Ей така, извед нъж. В ед ин миг всичко беше

наред , а в след ващия се но сехме към пропаст.

— Кога, в стаята ми ли? — попитах. Тя спря д о мен и кимна. — Окей, тук си права.

Трябва д а внимаваме повече. Може би е д обре д а използваме и още нещо, ед новременно.

— Имаш пред вид противозачатъчни ли?

— Или спирала, или каквото и д а е д руго.

Знаех си, че рано или късно щяхме д а стигнем и д о този въпро с. Про сто не пред полагах,

че ще бъд е толкова скоро. Но сега, когато вече д окретахме д о него, аз си д ад ох сметка, че не

се чувствам никак спокоен отно сно нейната реакция.

Поглед ът на Саша спря върху моя и извед нъж като че ли цялото й лице се промени. За

нищо на света не можех д а отгатна какво точно си мисли и това ме накара д а се почувствам

още по-зле.

— А какво ще кажеш д а бъд е още д нес? — д обавих пред пазливо, защото, вед нъж

започнали темата, знаех, че не можем д а спрем. — Може би ще е д обре д а отид ем д о онази

клиника във Феърмонт, за д а ти изпишат онези хапчета, д ето се вземат след акта. Про сто за

всеки случай!

Поглед нах я внимателно и прод ължих:

— Над али ще ни навред и д а го направим. Ако искаш, можем д а отскочим още утре,

пред и д а отид а на работа.

Колкото повече мислех по този въпро с, толкова повече се уверявах, че това е най-

правилната стъпка, която се очаква от нас. Трябваше д а бъд ем отговорни! Би било д обре д а

се бях сетил за това по-рано, но нали не само то ми беше на главата!

— Окей — изрече ед ва чуто тя. — Обад и ми се, когато се събуд иш.

Мислех си, че нещата ще станат така: ще се събуд я в сед ем и половина, ще си хвърля ед ин

д уш, по сле ще хванем автобуса д о Феърмонт и там ще оправим нещата. На връщане ще

вземем такси. Много е вероятно по-късно д а й стане лошо, но по-д обре така, отколкото

д ругото. А след това ще под ход им изключително сериозно отно сно пред пазването от

бременно ст. Ще се справим. Хората непрекъснато се справят с това!

Но не мислете, че нещата се развиха по план. Точно обратното. В събота сутринта Саша

ми звънна по мобилния точно д ве минути, след като се включи алармата на моя, и заяви:

— Забравих, че тази сутрин трябва д а глед ам Питър. Род ителите ми заминават на

изложение за интериорни решения. — Изд иша шумно в телефона и ме изчака напълно д а се

събуд я.

— А кога ще се върнат? — изфъфлих.

— Нямам пред става. Но д отогава ти сигурно ще бъд еш на работа.

Мозъкът ми най-сетне започна д а се събужд а и д а д олавя напрежението в гласа й. Затова

пред ложих:

— Ще им се обад я, за д а кажа, че съм болен. А твоите не може д а ги няма цял д ен!

Саша се поколеба. До ста. Стори ми се, че сякаш бе вчера, когато тя не искаше д а

разговаря д ори по телефона с мен. Обаче накрая изрече:

— Първо исках д а обсъд им по-под робно този въпро с. Довечера ще д ойд а у вас — ако

нямаш нищо против, разбира се. Мисля… Мисля, че ще бъд е д обре, ако първо поговорим.

— Довечера имам мач.

Насоката, в която тръгваше разговорът, започваше д а не ми харесва. И как, моля ви се,

щях д а се концентрирам върху прод ажбата на спортни стоки и по сле върху мача, когато нямах

пред става какво става межд у нас?!

— Тогава утре.

— Окей.

Бях й бесен зад ето ме караше д а се чувствам така, сякаш случилото се вчера бе

ед инствено моя грешка. Но пред почетох д а не го показвам. Замислих се за род ителите на

Саша и за това как тъпото им изложение объркваше всичко. Бях сигурен, че Саша все можеше

д а измисли нещо, за д а ги накара д а не ход ят. Стига д а се беше опитала, разбира се. И д а го

искаше.

Целият ми д ен мина под знака на тази ситуация, но все пак се справих. А на след ващия

д ен Саша ми д ойд е на го сти с разрешението на род ителите си. Започна д а кърши нервно ръце

и д а ми шепне д а сме излезели навън. Аз си метнах якето и я по след вах в град ината. Тя пъхна

ръце в д жобовете си и потръпна от студ а. По сле каза:

— Изглежд аш яд о сан. На мен ли?

— Не съм яд о сан. — По-скоро бях д окачлив. — Хайд е, кажи ми сега какво стана, Саша.

Защо планът ни се провали?

— Животът невинаги върви по плана, който сме му начертали — промърмори тя. По

челото й се изписаха бръчки и аз вид ях как се затваря все повече в себе си. — През по след ните

д ва д ена мислих много по този въпро с и… проблемът е в това, че…

— Погали опакото на д ланта ми. — Проблемът е в това, че когато съм с теб, не мога д а

разсъжд авам трезво. Попад ам в примката на… на всичко, което означава д а бъд а с теб. —

Изреченията й започнаха д а стават накъсани, а очите й — д а примигват все по-бързо. — Не че

не искам д а бъд а с теб, но това е сякаш… не мога д а се влад ея… затова вероятно все още не

съм готова д а…

— Вд игна очи към лицето ми. — Помислих си, че ако позабавим малко темпото… — Тук

гласът й заглъхна, а заплахата, която увисна във възд уха, беше толкова тежка, че ме вцепени.

— Да не би д а късаш с мен? — Примигнах, когато го казах. Умът ми не го побираше как е

възможно д а се окажем отново на стартова позиция, когато всичко вървеше толкова д обре. —

Всичко е зарад и онова нещо в петък, нали? Уплашила си се. Трябваше про сто д а отид ем в

клиниката и…

Като че ли и мен започваше д а ме хваща страх, но по-скоро зарад и нея. Нямаше право д а

къса с мен зарад и нещо, което отд авна исках д а оправя!

— Не късам с теб! — сряза ме тя, а в очите й проблесна тъга.

— Но никой не е застрахован от неща като това в петък, а по сле то се превръща в голям

проблем, с който трябва д а се справяме сами. Така че, прав си, уплашена съм. Точно сега не

желая д а ми се налага д а се притеснявам за под обни неща. Искам д а мисля за училище. Да

мисля за глупави неща, като например какво ще облека за партито на Линд зи за Хелоуин. А не,

че се налага д а мина на противозачатъчни в случай на инцид ент!

— Саша! — Сложих ръка на гърба й. Тя затвори очи и цялата се разтрепери под ръката ми.

Сърцето ми се късаше, като я глед ах в под обно състояние. — Няма нищо. Щом се чувстваш

по този начин, про сто вече няма д а го правим.

Честно д а си призная, никак не ми се искаше д а спрем д а правим секс, но за нея бих

сторил всичко. В крайна сметка животът без секс не е най-лошото нещо на света, нали така?!

— Знаех си, че ще го кажеш — прошепна тя и стисна д ругата ми ръка. — Но не е толкова

лесно, когато сме сами и в разгара на нещо о собено… Искам д а кажа, че и за д вама ни не е

лесно. Но ако решим д а си починем малко…

— Как по-точно? — Точно в този момент покрай нас мина съсед ката го спожа Гомеши

заед но с д ъщеря си, д вете с абсолютно ед накви плетени шалове. Помахах им, но не успях д а

си лепна усмивка. — Звучи ми като късане.

— Но само временно! Про сто д окато овлад еем нещата. — Саша заби нокти в кожата ми.

Поглед на ме и про стена жало стиво: — Много съжалявам! Знаеш какво чувствам към теб, нали?! Аз про сто… Наистина имам нужда от почивка.

— Това е про сто поред ното изпитание, нали? Точно като на Хелоуин. — Усещах, че

очите ми изгарят отвътре. Направо не можех д а повярвам, че тя е спо собна д а ми причини

под обно нещо! Стараех се д а бъд а толкова внимателен с нея, а тя д а скъса с мен! Не е честно!

— И как става това, а? Не си говорим три месеца, обаче си о ставаме приятели, така ли?

Саша изд иша д ълбоко. Дъхът й о стави бяла след а във възд уха.

— Изкривяваш д умите ми. Би ли ме чул както трябва, ако обичаш? Про сто имам нужд а

д а позабавим нещата и д а събера мислите си. Но можем да продължим да си говорим! И ако

успеем д а се справим с това, вероятно ще се справим и с д ругите неща.

— Страхотно! — изсмях се горчиво. — Много благород но от твоя страна! Благод аря ти!

Сключих ръце пред гърд и и й се поклоних.

— Ник! — извика тя след мен, когато й обърнах гръб, но прод ължих д а вървя.

Вървях, вървях и стигнах д о главната магистрала и зареях невижд ащо поглед към

преминаващите коли. Някой ми сигнализира с клаксон. Момиче в евтина д омакинска кола. Не

я познах, обаче тя отби встрани, свали прозореца си и ми направи знак д а се приближа. Аз се

затътрих към нея като зомби. В този момент можеха д а ме накарат д а направя какво ли не —

например д а завържа нечии връзки на обувки или д а пусна нечие писмо в най-близката

пощенска кутия.

— Какво? — промърморих. И по сле вид ях, че това е Дани — руса и великолепна, както

винаги.

— И на теб зд равей! — изрече тя, като се смръщи. — Про сто се зачуд их д али не искаш д а

те откарам. До ста е студ ено.

Да, студ еничко си беше. Но за мен нямаше значение.

— Окей — свих безразлично рамене. — Благод аря.

— Няма проблеми. — Тя никога не беше ид вала у д ома, така че се наложи д а я упътя

откъд е д а мине. Сигурно съм звучал много странно, защото тя попита: — Добре ли си?

Всъщност не. Промърморих нещо в стил, че Саша е скъсала с мен, и Дани ме изглед а

невярващо.

— Буд алкаш ме! Бях сигурна, че ти ще бъд еш този, който ще скъса с нея! — Протегна

ръка, д око сна ме по рамото и д опълни: — Съжалявам д а те вид я толкова разстроен, обаче

винаги съм била сигурна, че вие д вамата не сте ед ин за д руг. — Вече ми е все тая. — Но ще се

оправиш, повярвай ми!

— Да бе, може би някъд е към завършването на гимназията… — промърморих, д окато тя

завиваше към нашата алея.

Дани ме изглед а неразбиращо, като че ли не беше напълно сигурна д али говоря сериозно

или не. Аз пък се усмихнах, но усетих, че на усмивката ми й личи колко е крива. Приличах на

психар, който преслед ва млад и момичета в евтини коли или възрастни д ами, които се возят

на автобус. Благод арях й, зад ето ме д окара, и излязох от колата й. Знаех, че сега Дани ще каже

на Вики и на о станалите момичета, а след това момичетата ще кажат на момчетата, а

момчетата (най-вече Кийлър) ще застанат автоматично на моя страна и ще ми заявят, че Саша

не си струва толкова тревоги. И всичко това ще стане още пред и ед инайсет в понед елник,

затова се замислих д али д а не взема д а се пиша болен за този д ен. Но не, за д а избегна

приятелите си, а за д а избегна Саша.

Ала онова, което се случи, беше още по-жалко. В д евет и половина вечерта в нед еля

Саша ми изпрати есемес, в който ме молеше д а сме се вид ели в кафенето по време на часа по

право в понед елник. Направо не можех д а повярвам как така тя ще пропусне час, защото това

щеше д а й бъд е сигурно първото провинение, пък и нямах никакво желание д а зяпам лицето

й, нито тъпите й д ребни ръчички, обгърнали чашата с кафе. Обаче в крайна сметка отид ох. Не

можах д а се сд ържа и отид ох.

Още пред и тя д а се появи там, вече бях изпил ед ин горещ шоколад . А когато тя се

материализира, възд ухът започна д а изтича от гърд ите ми. Две по-големи момчета в къси

кожени якета се обърнаха и я изглед аха. Изкривените им усмивки под сказваха, че имат

мръснишки мисли по неин ад рес и това ме вбеси д отолкова, че ми се прииска д а им избия

зъбите. Саша се запъти към щанд а, купи д ве кафета и се настани срещу мен.

— Говорим ли си все още? — попита и плъзна ед но от кафетата към мен.

— Щом съм тук.

— Ясно. Благод аря. Притеснявах се, че няма д а д ойд еш. — Отпи от кафето си и поглед ът

й пробяга межд у мен и ламинираната маса.

— И за какво е всичко това? — поисках д а знам. — Ще ми кажеш ли защо съм тук?

Саша започна д а навива на пръст кичур от ко сата си и свед е очи.

— Няма д а ми позволиш д а го направя, нали? Не можем ли поне д а опитаме? Може би,

ако позабавим темпото за известно време, бихме могли д а се върнем към начина, по който

нещата бяха в началото, и…

— Значи прод ължаваш д а настояваш, че това не е късане. — Привед ох се над вд игащата

пара чаша с кафе и я пронизах с поглед . — Да не би д а искаш д а ми кажеш, че най-сетне си се

погрижила за нещата? — Незнайно защо прод ължавах д а си въобразявам, че в крайна сметка

нещата ще се наред ят и че това вече няма д а бъд е проблем, обаче тя очевид но все така

желаеше д а прекратим секса.

Саша поклати глава и започна д а върти капачето на чашата си.

— Почти. Иначе исках д а го направя, обаче се уплаших. — Сниши глас и д обави: — Но ти

нали беше свършил, пред и д а сложиш д ругия презерватив?

Тя знаеше отлично фактите — толкова, колкото и аз. Все пак и тя беше там, нали така?!

Прод ължавах д а й бъд а яд о сан, но тъй като изобщо не бях готов д а я превъзмогна,

потиснах черните си мисли и казах:

— Сигурен съм, че не е станало нищо, но ако искаш, наистина можем д а спрем. Разбирам,

че все още не си изцяло готова за по стоянен секс. Не че е проблем — изобщо не ме разбирай

на криво!

— Но е почивка, Ник! Имам нужд а от почивка! — Гласът й започна д а се разпад а. — Ще

се вижд аме само в училище. Ще говорим…

— И ще излизаме само с д руги хора — д обавих нацупено. — Защото това всъщно ст ще

бъд е краят.

— Не и за мен! — Звучеше категорично, но очите й вече бяха плувнали в сълзи. —

Всъщно ст онова, което ще стане с нас, е изцяло в твои ръце! Ти решаваш!

И точно в този момент разбрах, че е точно така. Вече няма д а ми се налагаше д а бъд а

внимателен. Можех д а правя онова, което си поискам. Нямаше кой д а ме спре. Исках д а бъд а

щастлив — и толкова. Върви на майната си, Саша! Мислиш се за по-добра от останалите, но

не си! И изобщо не знам защо изгубих толкова време с теб! Обаче вътре, в д ушата ми, беше

студ ено. Като че ли вече нищо нямаше значение.

Изправих се, вд игнах ципа на якето си и заявих:

— Е, в такъв случай ще се вид им в училище.

— Ник! — Тя тръгна след мен и ми препречи пътя. Аз се изсмях кухо, но тя прод ължаваше

д а плаче. Имах чувството, че гърд ите ми се изпълват със сол. Тя залепваше за ребрата ми и

извираше нагоре към гърлото ми, прегаряйки всички пътища. Саша ме прегърна и ме притисна

така силно, сякаш това беше краят на света. — Повярвай ми, можем д а го направим! —

изхлипа.

Но не можехме.

Към края на сед мицата вече правех всичко възможно д а не я срещам по корид орите, а към

края на след ващата сед мица тя също бе започнала д а ме избягва. Всеки път, когато я вижд ах в

часа по право, глед аща право напред , като че ли изобщо не усещаше, че я глед ам, ми се

искаше д а отид а д о чина й и д а я попитам д али не бихме могли отново д а опитаме. В

началото бях твърд е бесен, за д а го направя, а някъд е към третата сед мица тя сигурно вече ме

мразеше и в червата.

И по сле всичко се обърна с краката нагоре. Вече не ми пукаше д али имам д омашно или

не. На теста по математика получих тройка. Започнах д а се д ържа ид иотски с клиентите в

спортния магазин, а на Грейсън изтърсих, че е най-големият зад ник, когото някога съм срещал.

Режех майка ми, когато се опитваше д а поговори с мен. Ала нищо от нещата, които правех, не

ме накара д а се почувствам по-д обре — д аже точно обратното. Играта ми на лед а стана

отвратителна и не бях в състояние д а сторя нищо по този въпро с. Пушех толкова много трева

с Кийлър, че мозъкът ми започна д а блика от ушите, д а излиза на улицата и д а се оттича в

канавките. А по сле Кийлър — по след ният човек, за когото бих си помислил, че ще ми

направи забележка, ми заяви, че съм започнал д а се д ържа гад нярски и че изобщо не ставам за

лед а.

— Не това е начинът, по който можеш д а я превъзмогнеш, човече! — отсече. — Хвани си

д руга! И тогава тя сама ще д ойд е д а те моли д а я приемеш обратно. — Щракна с пръсти. —

Класически номер!

Класически игрички по-скоро. Ама че тъпа ид ея! Тъжна работа.

Саша ми липсваше. Мразех я, зад ето ме мрази. А по сле д ойд е Бъд ни вечер и превърна

всички д о сегашни проблеми в песен.

Дванайсет

Връщам се обратно в колата на татко и се втренчвам невижд ащо над чистачките на

пред ното стъкло. Снегът се сипе на парцали и всичко прилича на приказка. Точно както би

трябвало д а изглежд а Колед а. За момент си позволявам д а си помисля, че сега, когато татко

знае, всичко ще бъд е наред , но когато той отваря зад ната врата и ми под ава сака, усещането

изблед нява. Той се запътва към шофьорското място, настанява се и съобщава, без д а поглежд а

към Брид жит:

— Връщаме Никълъс обратно в Кортланд .

— Защо? Какво става? — ококорва се тя.

— Връщаме Никълъс обратно в Кортланд ! — повтаря, като натъртва, татко.

— Разбрах — изписква Брид жит с ид иотския си изискан гласец. — Ама защо?

Аз не отговарям. Всъщно ст не съм заед но с тях, в колата. Сплитам пръсти около

д ръжките на сака си и си пред ставям Саша как ме чака. Тази ситуация касае и д вама ни. И нея,

и мен. Само ние сме важни. Всички о станали са периферни елементи. Нещата обикновено

стоят така.

— Ще о ставя Никълъс в д ома на ед ин приятел, а след това няма д а обсъжд аме нищо.

Поне засега. — Долавям познатия безапелационен тон на баща ми, с който пред упрежд ава

о станалите д а не спорят с него. И Брид жит не спори, само се мръщи толкова много, че

бръчките межд у челото й се сливат и образуват пад ина, която плаче за пластичен хирург.

— Да не би д а искаш д а ми кажеш нещо, Брид жит? — поглежд ам я аз, готов д а скоча.

— Ник, нед ей! — обажд а се татко. — Това е по след ното, което сега ни трябва.

А кое е първото? Някой камион д а се забие странично в колата на татко и д а ме убие на

място? Под обни неща обаче се случват точно тогава, когато най-малко ги очакваш.

Аз пускам д ръжките на сака си и се втренчвам тъпо през прозореца. През целия път д о

Кортланд никой не обелва и д ума. Пълно мълчание. Татко очевид но помни отлично пътя д о

Саша и когато стигаме там, той излиза от колата заед но с мен и по ставя ръка на рамото ми.

— Ник, какво точно се случи? Нали говорихме по този въпро с?

Да бе, спомням си. Даже все още пазя д вете петд есетд оларови банкноти, за д а му

д окажа.

— Това невинаги е решението на всички проблеми, татко — изсмивам се горчиво. —

Извинявай, че те разочаровах!

— Не съм казал, че си ме разочаровал, синко. — Зелените очи на татко проблясват.

Прилича толкова много на мен, че все ед но се взирам в собственото си аз след трийсетина

год ини. — Мога ли д а помогна с нещо?

— Нямам пред става. — Но сът ми вече тече от студ а и аз под смърчам като хлапе, което си

е играло твърд е д ълго навън. Чувствам се така, като че ли е трябвало д а си сложа топли

ръкавички или нещо под обно. Голяма ид иотщина! Не съм в състояние д а зад ържа мисълта си

на ед но място д о статъчно д ълго, за д а оформя ед но изречение. — Първо трябва д а поговоря с

нея.

— Непременно! — кимва баща ми и аз кимвам след него. — Да разбирам ли, че след това

ще се върнеш при майка си?

— Ами… сигурно — клюмвам глава. — Къд е д ругад е д а отид а. И вероятно ще изпусна

Колед а.

Татко възд иша и се опитва д а се усмихне.

— Е, не се тревожи сега за това. По сле ще си наваксаме.

— Да бе — изсмивам се пак. Сега не ми е възможно д а си пред ставя след ващите три

минути, а какво о става за утре?! Утрешният д ен ми се струва като научна фантастика.

Татко стиска рамото ми и пита:

— Мислиш ли, че ще се оправиш? Ако искаш, можем д а о станем.

— Не, няма нужд а. Утре ще ти се обад я. — Нямам понятие колко ще се забавя, а от

мисълта как колата на татко виси на алеята на семейство Ясински, а Брид жит безмълвно

беснее вътре никак не ми става по-лесно.

— Окей — кимва баща ми, поглежд а към колата, а по сле обратно към мен. — Ще се

справим с тази ситуация, Ник. Безсъмнено не е хубава, но все ще измислим нещо! Вярвай ми!

— Благод аря! — изричам глухо. Той се д ържи много д обре с мен, но проблемът е, че аз не

съм в състояние д а изпитам нищичко.

Про след явам го с поглед как се качва в колата и тръгва. А по сле е мой ред д а се озова сам

в алеята пред къщата на Саша. Не ми се иска д а помръд вам, но в след ващата секунд а се

спускам към вратата и натискам звънеца.

Отваря го спод ин Ясински. Очите му са изпълнени с под озрение.

— Саша спомена, че може д а се отбиеш — изрича тежко. — Но сега е Бъд ни вечер!

Над явам се, че го знаеш! Имаме го сти, а и Саша няма много време за теб!

Го спожа Ясински се появява зад него. Ко сата й е вд игната на кок, а на кад ифеното й сако

е забод ена колед на брошка. Тя изблъсква съпруга си от вратата и казва:

— Заповяд ай, Ник, влизай! Саша те чака в бърлогата, но д а знаеш, че скоро ще тръгваме

на църква!

Не знам какво д а кажа на когото и д а било от д вамата, затова нищо не казвам. Събувам си

обувките и се насочвам по корид ора към бърлогата. Саша е сед нала на д ивана, облечена в

д ълга тъмночервена пола и бял пуловер. Глед а „Гринч“. Вд ига очи към мен и усилва звука на

телевизора. Стоя пред нея по чорапи и слушам как къщата се оглася от веселите гласове на

фамилията Ясински.

— Къд е ще ход иш? — питам.

— На църква — отговаря тя. — Налага се. Опитах се д а се измъкна, но баба и д яд о също

са тук. — Кимва по по сока на корид ора.

— Мамка му! Мислех си, че ще имаме време д а поговорим! — Присяд ам д о нея с

разтуптяно сърце.

— Да, и аз — изрича безизразно Саша. — Наложи се д а им кажа, че обмисляме д али

отново д а не се съберем. Иначе изобщо нямаше д а те пуснат тук. — Втренчва се в телевизора,

но аз съм наясно, че изобщо не глед а филма. — Баща ми беше побеснял, пред и д а се появиш.

Заяви, че винаги си ни но сел проблеми.

Във всеки д руг д ен щях д а се обид я от това изказване. Днес обаче почти не го

забелязвам.

— Имаш ли някаква пред става какво искаш д а направиш? — питам бавно. Не искам д а я

плаша, но все пак настоявам д а разбера.

— За това д али ще го о ставя ли? — Тя о ставя въпро са д а увисне във възд уха и чака

д отогава, д окато аз вече не мога д а го понеса, след което извръща глава. — Засега не знам. Но

каквото и д а реша, ще се наложи д а кажа на род ителите си. Про сто исках ти първи д а го

разбереш.

— Окей. — Нямам пред става какво точно д а й кажа, защото не знам какво иска д а чуе. —

Можеш ли д а направиш само още ед но нещо за мен? Да си направиш още ед ин тест? Про сто

беше само вед нъж, при това аз изобщо не бях свършил, когато…

— Тези тестове са много точни, Ник.

— Да бе, ясно. Но няма д а навред и, нали? Моля те, направи още ед ин! Про сто за д а

бъд еш абсолютно сигурна, когато им кажеш!

— Окей — съгласява се тя. По ставя ръка върху полата си и приглажд а някакви невид ими

гънки. — Такава глупачка съм! — По ставя лявата си ръка върху корема, а д ясната — върху

челото. — Много съжалявам!

— Нед ей! — д око свам леко ръкава й. — Про сто беше уплашена.

— И глупава.

Не съм готов за това. Не мога д а си сед я там и д а я убежд авам, че не е глупачка, д окато

род ителите й не я завлекат на църква. И въобще, не искам д а я съжалявам повече, отколкото

вече я съжалявам. Съжалението ми няма д а помогне. Вместо това повтарям:

— Значи ще го направиш, нали? Няма д а им казваш, д окато не си направиш още ед ин

тест?

— Разбира се — усмихва се тъжно тя. — Но не храни големи над ежд и!

Кимвам и обяснявам:

— Про сто не искам д а д опускаме още ед на грешка, о собено ако не се налага!

— Ами баща ти? — обръща се към мен тя. — Какво каза той?

— Попита д али може д а помогне с нещо — отговарям. — А аз му казах, че първо трябва

д а поговоря с теб.

— И не се яд о са?

— Само не можеше д а разбере как точно е станало. — Свед ох глава и се засмях — не

успях д а се възд ържа. — Мисля, че в момента е в шок. — Както и аз самият, межд у д ругото. В

ед ин момент не съм в състояние д а спра д а се смея, а в след ващия усещам, че краката ми не

помръд ват от ужас. — Всъщно ст не ми се искаше д а му казвам, но това беше ед инственият

начин д а го накарам д а ме върне тук.

Саша цъква с език. Ръката й д око сва леко моята.

— Благод аря! Знам, че напо след ък нещата межд у нас не са никак приятни.

— Всъщно ст от ед ин месец насам такова понятие като „ние“ про сто не съществува! —

напомням й. — Ти не искаше д а ми вид иш очите, или поне д о д нес. — Истината понякога

боли. — Виж какво, мисля, че про сто не трябваше д а става така! Знаеш, че щях д а д ойд а с теб

там! И всичко щеше д а бъд е наред !

Внезапно ме изпълва гняв, когато най-малко го очаквам.

— Да, знам.

Изрича го толкова тихо, че ед ва успявам д а я чуя от телевизора — про сто чета по

устните й и си мисля колко несправед ливо е всичко. Всичко межд у нас можеше д а бъд е

д обре, но тя никога не ми пред о стави избор.

— Не беше необход имо д а късаш с мен — казвам и д умите замръзват в устата ми.

— Да, знам — повтаря тя. — Никога не съм д опускала, че ще се стигне д отук. — Сега е

мой ред д а замълча. От устата на Саша всичко звучи правилно, д ори когато знам, че не е така.

— Да не би д а си мислиш, че ми е било лесно? Толкова много пъти ми се искаше д а

поговорим, но ти д ържеше д а е така — всичко или нищо!

— Никога не съм твърд ял под обно нещо! — провиквам се аз. По сле поглежд ам

крад ешком към корид ора, очаквайки го спод ин Я. д а се материализира от нищото и д а

направи поред ната ид иотщина.

— По-тихо! — изсъсква Саша.

— Отлично знаеш, че никога не съм казвал под обно нещо! — повтарям, този път с

внимателно мод улиран, од обрен от фамилията Ясински тон. — Казах ти, че можем про сто д а

спрем д а спим заед но!

— Може и д а си го казал, но знаеше, че няма д а се получи. — Очевид но е, че тръгва по

ед на произволно избрана от нея тангента, за д а се опита д а ми обясни целта на скъсването ни

и д а провери д али не бихме могли д а имаме само платонична връзка. Да, знам си — това е

поред ният тест.

В края на речта й се появява го спожа Ясински, с проблясваща като д иамант колед на

брошка. В главата ми нещо прищраква и ми напомня защо всъщно ст съм тук.

— Саша, след д есет минути тръгваме! — обявява майка й. По сле се обръща към мен и

д опълва: — Извинявай, че те пришпорвам, Ник, но д нес е време за семейството. Над явам се,

че го знаеш.

— Разбира се. — Скачам на крака.

— О, не! — махва го спожа Ясински. — Разполагаш с още няколко минути!

И така, аз отново сяд ам, а онзи отвратителен бурен пак прораства в стомаха ми и пуска

пипалата си към гърлото ми. Ид ва ми д а се изд райфам, но си знам, че няма д а го направя.

Сигурно така се чувства човек, когато, без д а иска, е глътнал отровен бръшлян.

— Саша — обръщам се към нея, — трябва д а помислим за д о ста неща. Ще ми се обад иш

ли, след като си направиш теста?

— Няма ли д а се връщаш при баща си? — обръща тя зачервеното си от спора ни лице.

— Казах му д а не ме чака. На д вайсет и шести съм на работа. Мислиш ли, че ще можеш

д а наминеш през магазина някъд е към ед ин?

Саша прокарва пръст по устата си и промърморва:

— Ед ин след обед . Добре.

Пак се изправям. Този път наистина трябва д а тръгвам, макар д а не ми се иска. Нещата

межд у нас си о стават все така нерешени, а онзи бурен в мен така размахва листа, че сигурно

ще полети. Саша също се изправя. Бузите й буквално отразяват цвета на полата й. Над явам се,

род ителите й д а не започнат д а й зад ават твърд е много въпро си за нас. Така, като я глед ам, над али би могла д а изд ържи на изд евателствата им.

— Сигурна ли си, че ще бъд еш д обре? — питам.

Тя отваря уста и я затваря. По сле изрича глухо:

— Мисля, че ще мога д а се оправя. Поне известно време.

— Ако искаш, по-късно можеш д а ми се обад иш. Не мисля, че ще успея д а мигна тази

нощ.

— Окей, може и д а ти звънна. Все пак се рад вам, че д ойд е!

— Така ли? — Поглежд ам я невярващо. Не съм много сигурен д али тази среща ни

помогна с каквото и д а било.

— Така е. Благод аря ти, Ник!

Прави крачка към мен и обгръща с ръце кръста ми. Прегръд ката й ме хваща напълно

непод готвен. Човек би си помислил, че за ед ин месец е невъзможно д а забравиш как си

прегръщал някого, обаче сега ръцете ми прод ължават д а си висят тежко и глупаво. А по сле

ед ната се вд ига и д око сва ко сата й. Мека е, точно както я помня, и вед нага след това я

притискам към себе си, както някога.

Толкова е хубаво! Толкова, че чак плашещо!

Възможно ли е ед ин човек д а разбие сърцето ти няколко пъти?

* * *

Докато се прибера вкъщи, вече съм заприличал на снежен човек. Чорапите ми са мокри,

пръстите на краката ми са вкочанени, зъбите ме болят от стискане. Но не ми пука. Бих могъл

д а се съблека и д а легна на д вора за цяла нощ, и пак не бих се почувствал по-различно, отколкото се чувствам сега.

Лампичките пред нашата къща все още светят, но вътре е тъмно. Не мога д а си спомня

какво казаха, че ще правят тази вечер мама и сестра ми, но се над явам д а отсъствам повечко,

защото точно сега нямам сили д а се преструвам, че съм д обре. Най-малкото, д ължа им

обяснение за връщането си, но сега не мога д а го измисля. Мозъкът ми се е закотвил върху

онази тъмночервена пола на Саша, д окато глед а д етски филмчета.

Събувам обувките, по сле чорапите си и си заповяд вам какво трябва д а направя по-

нататък. Преоблечи се, замръзнал си! Хапни нещо, не си ял! Движа се на автопилот, като

същински сомнамбул. Преобличам се с ед ин спортен екип и хвърлям д ва ямайски бифтека в

микровълновата. Изяжд ам половината от първия в кухнята, обаче тук е като гробище, затова

се опъвам на д ивана в д невната и пускам телевизора. Дават все колед ни работи: „Кошмарът

пред и Колед а“, „Елф“, „Колед на приказка“, „Дяд о Колед а“. Но моето настроение не може д а

се нарече точно празнично, затова прод ължавам д а сменям каналите, д окато стигам д о

„Специален д оклад “. Глед ал съм го д ва пъти, но по-д обре д а о стана на него.

Год ината е 2054 и Том Круз е натопен за убийство. Непрекъснато повтаря: „Всички бягат“

Това е най-д обрата фраза в целия филм. Всички бягат. Неизбежно е. Понякога това е

ед инственото, което ти о става д а направиш. Ще ми се и аз д а можех д а по стъпя така със

Саша, защото изобщо нямам пред става какво д а й кажа вд ругид ен. Защото истината е, че

никак не ми се иска д а го о ставя. Осъзнавам, че съм като онзи зад ник, за когото ви споменах

— онзи, който убед и приятелката си д а направи аборт. Про сто искам всичко това д а свърши и

Саша д а иска същото, така че д а не ми се налага д а се тревожа за него. Но май забравям, че в

случая е замесена Саша. И никак не ми се ще пак д а ме намрази. Вероятно това е най-важното

за мен. Не съм сигурен.

Както и д а е. Та Том Круз отново бяга с онова момиче, д ето отвлече. Тя е най-крехкото

същество, което някога сте вижд али — блед а кожа и огромни очи. Ед новременно я вижд ам и

не я вижд ам, защото в главата ми непрекъснато се вихри оня вод овъртеж със Саша. А след

това се озовавам очи в очи с Холанд . Пред имно розовите й кичури са втъкнати в барета. Тя се

взира в мен и изрича:

— Ти какво правиш тук?

Улавям кад ър от телевизора и забелязвам, че вече е започнал „Семеен човек“. Но не съм

напълно буд ен и част от мен е наясно, че не иска д а се събужд а.

— Върнах се — изфъфлям.

— Очевид но. Да не би д а сте се скарали?

— Не, аз… — Опитвам се д а сед на на д ивана и забелязвам, че сестра ми е с палто.

Сигурно е чула телевизора и вед нага е влетяла в д невната.

Зад нея се появява мама и изписква:

— Никълъс, скъпи, какво правиш вкъщи?

Звучи нежно и разтревожено, обаче аз не съм готов д а я запозная с истината. Ще престане

д а звучи така, когато я чуе. Всъщно ст разочарованието й ще се завърне, при това по-силно от

всякога.

— Сега не ми се говори за това, ясно ли е? — Хвърлям притеснен поглед към мама и

сестра ми. — Про сто ще прекарам Колед а у д ома. Дано д а нямате нищо против, разбира се.

— Но как ще имаме нещо против?! — Мама. Тя също е още с палто. Вече почти никога не

но си обувки с високи токчета, но точно сега е с такива. Сложила си е д аже сенки и руж. —

Зарад и нея ли е всичко?

Поклащам глава. Струва ми се, че се нацупвам и може би това е д обре. Може би така ще

ме о ставят на мира, д окато се съвзема.

— Мамо, наистина не ми се говори сега за това! Всичко е наред . Про сто ще бъд а тук за

празниците. А с татко вероятно ще се вид им след няколко д ена.

Не мога д а преценя д али ги обърках повече или не. Би било по-хитро д а ги о ставя д а

вярват, че това има нещо общо с Брид жит и татко, но нямам сили д а лъжа. Примижавам по

по сока на празната чиния на масичката д о мен. Вероятно съм изял и втория бифтек, но не си

спомням кога. Спомням си само Саша в онази тъмночервена пола. Тя е бременна. С моето

д ете. И вече си знам, че и вторият тест ще се окаже положителен.

Би трябвало д а проверя телефона си, но не мога д а се измъкна. Холанд и мама са ме

притиснали в ъгъла.

— А вие къд е бяхте? — питам, като разтривам очи и призовавам онзи поглед на слад кото

д обро момченце, за д а ме спаси.

— На църква — отговаря сестра ми, като присяд а на под ръчката на фотьойла. — А по сле

у Кристина.

Кристина е ед на от бившите колежки на мама от библиотеката. Тя се развед е ед на год ина

пред и мама, а по сле се ожени за ед ин тип, който отглежд а д омашни любимци. Той

непрекъснато ни пред лага безплатни грижи за цял живот, стига д а решим „д а си вземем

ко смат приятел“.

— Бари и Кристина питаха за теб — казва мама, д окато разкопчава палтото си. Съблича

го и го мята през ръка. — Той е голям фен на хокея, ако си спомняш.

Не си спомням, но за всеки случай кимвам.

— Купили са ед ин папагал макао за Колед а — д обавя Холанд . — Говори немски.

— Немски ли? — поглежд ам я неразбиращо.

— Wer sind Sie? — изрича Холанд и вд ига очи към тавана, за д а си спомни още нещо. —

Bitte bringen Sie Erbsen. — Типично за сестра ми. Сигурно д ори знае какво означава всичко

това. — Кой си ти? — превежд а. — Моля, д айте ми грах!

Вижд ате ли какво имам пред вид ?!

Обръщам се към мама и възкликвам:

— Тя вече и немски ли говори?

— Nein! — отсича Холанд . — Само „кой си“ и „моля, д айте ми грах“.

— Двете най-важни фрази в немския език! — избухвам в смях аз.

Холанд се усмихва, а аз не мога д а повярвам, че съм изрекъл шега. Сигурно пак е онзи

глас д ълбоко в мен — същият, д ето ми напомни д а се преоблека и д а хапна нещичко. Може

пък това д а означава, че нещата наистина ще се оправят. Може би човек е в състояние д а

прекара целия си живот, усещайки се като парцал, стига този вътрешен глас д а се грижи за

него. Премествам поглед от Холанд към майка ми, а по сле обратно към сестра ми. Имам

чувството, че и д вете ги е страх д а помръд нат, ужасяват се д а ме о ставят сам в стаята с моята

тайна. Те са моята скромна група за под крепа, само д ето не искам д а разговарям с тях.

— Вижте какво, ед ва д ържа очите си отворени — промърморвам. — Смятам д а си лягам.

— Тъкмо се канехме д а си направим горещ шоколад — казва мама и очите й светват. —

Ти обожаваш горещ шоколад !

И тя е напълно права, обожавам. При нормални обстоятелства. Горещият шоколад с

колед ни курабийки на Бъд ни вечер си е трад иция. Пред и шест год ини д вамата с Холанд се

промъкнахме тайно по сред нощ д олу, изяд охме половината плато с курабийки и по сле се

гмурнахме под елхата, за д а си търсим под аръците. Не смятахме д а ги отворим. Само д а ги

вид им как изглежд ат и д а проверим колко тежат. А по сле Холанд загуби равновесие и се

пльо сна с цялата си тежест върху собствените си под аръци, смазвайки ги. Нещо вътре

изпращя и очите на сестра ми изскочиха, сякаш някой я стисна. Изглежд аше много смешно,

няма съмнение. Обаче аз не се засмях.

— Ще скрием д оказателствата! — пред ложих. — Може би няма д а забележат, че нещо

липсва.

И знаете ли — получи се! Разопаковахме под аръка — оказа се ед ин от онези комплекти за

рисуване по мод ел. Малката четчица се беше счупила на д ве, но миниатюрните шишенца с

боя като по чуд о бяха оцелели. Няколко д ена по-късно успяхме д а пренесем незабелязано

номерирания пейзаж в кофата за боклук. Беше от някакъв прачичо и не от нещата, към които

ед но д ете би проявило интерес, но все пак имам чувството, че Холанд си беше прибрала

боичките и ги използва в период а, когато си пад аше по ангели и замъци.

— Добре — примирявам се сега-. — Тогава първо ще изпия ед ин горещ шоколад .

Тримата сед им на масата в кухнята и сърбаме горещ шоколад . Имам чувството, че това

никога няма д а свърши. Но накрая все пак свършва и аз се завличам в стаята си, за д а проверя

имейлите и есемесите си. Имам четири нови съобщения, но нито ед но от Саша. Казах й д а ми

се обад и, защото реших, че това ще бъд е д обре за нея. Но сега си д авам сметка, че и за мен би

било д обре. Ние сме свързани — тя и аз, и онова, което става в нея. Никога през живота си не

съм се чувствал по-силно свързан с нещо, отколкото сега с онова в нея. Но и никога не съм

бил по-самотен.

Тринайсет

Холанд ме събужд а в 9:48 часа на след ващата сутрин. В началото нищо не вд явам. Аз съм

си все старият Ник, който се мръщи на сестра си, че го е събуд ила толкова рано. Настроението

на Холанд личи по очите й, а на гърба й отново се под визава поред ната черна тениска. Точно

тази обявява Сърдито младо момиче на гърд ите, а на гърба й се гърчи някаква розова

анимационна физиономия със стърчаща във всички по соки ко са. Физиономията е оголила

зъби, вбесена на целия свят.

— Каним се д а отваряме под аръците — съобщава сестра ми, като ме наблюд ава как

бавно и болезнено ид вам в съзнание.

Иска ми се д а о стана точно в този миг, когато не си спомням нищичко, но в момента, в

който поглежд ам към сестра ми, всичко нахлува в главата ми. Ник, какво точно се случи? Нали

говорихме по този въпрос? Сяд ам в леглото. Това е ед но от множеството неща, които ще се

наложи д а свърша, д окато чакам д а д ойд е утре. Налага се д а изтикам целия колед ен д ен.

Някак си.

— И какво по-точно се случи вчера? — пита Холанд . — Няма д а кажа нищо на мама,

кълна се! — Скръства ръце пред гърд и, сякаш д а потвърд и вбесения си обет. — Свързано е с

тях, нали?

— Холанд , Колед а е! — изхриптявам аз. Незнайно как, но само за ед на нощ гласовият ми

апарат се е сд обил със стогод ишна ръжд а. — Точно сега не искам д а мисля за това. Слизай, а

аз ще д ойд а след малко. Дай ми само секунд ичка!

Холанд накланя глава и се вторачва в мен. Този поглед ми е д о болка познат. Опитва се д а

реши д али си струва д а прод ължава д а ме натиска д а й кажа. Е, натискай си колкото искаш,

сестричке, но д оникъд е няма д а стигнеш!

— Хубаво — отсича тя и се врътва на пети.

Скачам под д уша, преобличам се и поемам по пътя към колед ната елха. Мама и сестра ми

вече са сед нали на д ивана и ме чакат.

— Весела Колед а! — изчуруликва мама.

Аз се приближавам д о нея и я целувам по бузата. Ухае на парфюма, който д вамата с

Холанд й под арихме за рожд ения д ен.

— Весела Колед а! — позд равявам и д вете. Мисля, че звучи д обре. Само д ето не го

чувствам така.

— Весела Колед а! — припява и Холанд . — Ще го играеш ли Дяд о Колед а?

— Ако искаш, го направи ти — пред лагам й.

— Аз бях миналата год ина. Сега е твой ред .

Защо изобщо попита? Мамка му! Обаче мама изглежд а този път истински щастлива и на

мен никак не ми се иска д а й развалям настроението. Започвам д а копая изпод колед ната елха

и д а вад я под арък след под арък. Чета над писите и ги разд авам.

След това мама приготвя палачинки с боровинково слад ко — още ед на трад иция на

семейство Севърсън. Странно е, че татко не спазва нито ед на от трад ициите на фамилията си,

обаче мама д ържи д а ги под д ържа. Може би точно затова обикновено изглежд а толкова

нещастна по празниците. Защото си д ава сметка, че не е прод ължила напред . От д руга страна,

може и д а греша, защото точно д нес нейната усмивка изглежд а съвсем истинска. За разлика от

моята.

— Рад вам се, че тази год ина си тук за Колед а — отбелязва тя, д окато аз зарежд ам

миялната машина. — Но все пак ще ми кажеш ли какво стана вчера с баща ти?

— Че кой е казвал, че това, което се е случило, има нещо общо с него?!

— Никълъс! — изрича пред упред ително мама. Под пира се с ед на ръка на барплота и

присвива към мен очи, обаче аз се правя, че не я вижд ам, и прод ължавам д а зарежд ам

машината. — Очевид но има някакъв проблем и аз бих желала д а знам какъв е той!

Точно в този момент телефонът звъни. И д вамата се насочваме към него, но мама стига

първа. Смръщва се, когато чува гласа в д ругия край на линията, но все пак изрича любезно:

— Да, тук е, Коул, обаче отказва д а ми каже каквото и д а било! Може би ти би могъл д а

ме о свед омиш какво точно се е случило вчера, а?

Държи телефонната слушалка плътно д о ухото си и стомахът ми се преобръща. Не така

бях очаквал д а се развият нещата. Не и на Колед а. Не и пред и след ващата ни среща със Саша.

— Дай д а поговоря с него — казвам. Чувам гласа на баща ми, но не мога д а разбера какво

точно казва. — Мамо, д ай ми телефона, чуваш ли?!

— Е, поне с теб ще спод ели — казва тя, като ме глед а на кръв. — Аз все още не знам

нищичко. Снощи се прибрахме с Холанд от църква и го заварихме заспал на д ивана в

д невната.

По сле мама ми под ава телефона, обаче аз го по ставям на изчакване. Втурвам се по

стълбите, вд игам телефона в моята стая и изревавам на мама вед нага д а затвори.

— Очевид но още не си казал на майка си — изрича татко, но този път звучи д о ста по-

напрегнато от снощи.

— Само засега. Двамата със Саша искаме д а изясним някои неща.

— И как мина снощи?

— Нямахме много време за разговори — отговарям. — Семейството й се канеше д а отива

на църква. Утре имаме среща.

— А нейните? Какво казват те? — пита татко и изд иша тежко.

— Все още не знаят.

— Ник, наясно съм, че току-що си разбрал, но те съветвам д а не чакате твърд е д ълго!

Род ителите й може би ще помогнат. — Ид ва ми д а се разхиля, но успявам д а се сд ържа. Татко

прод ължава: — Изглежд ат свестни хора.

— Да, така е. — Мисля, че вече започва д а ми писва. Очевид но той не може д а ми

помогне. Про сто не знае как. — Е, как мина Бъд ни вечер? Добре ли си изкарахте?

— Добре. Слушай, Никълъс! Искам в най-скоро време д а ми се обад иш! Знам, че е рано,

но има някои д руги варианти, които точно сега могат д а бъд ат зад вижени!

— Да, знам. — Не мислех д а говоря повече, но д умите про сто се изплъзват от устата ми.

— Вероятно тя ще се реши д а го махне.

— Това би било най-д оброто решение, но все пак решението си е нейно и мисля, че ти

трябва д а си наясно с това! — изрича пред пазливо баща ми.

Наясно съм, и още как! Обаче не мога д а й позволя д а съсипе живота и на д вама ни! Знам,

че има повече планове и от мен и над ежд ата ми е, че ще пред почете тях.

Разговорът с баща ми не прод ължава д ълго. Той ми казва, че се рад ва, зад ето съм му се

д оверил и съм спод елил с него. Аз решавам д а не го светвам, че това беше про сто акт на

отчаяние от моя страна. Благод аря му за обажд ането и му обещавам след няколко д ена д а му

се обад я.

Остават няколко часа д о появата на леля Деид ре и компания, които решавам д а прекарам

пред имно в стаята си. Колед ните ми под аръци са струпани под леглото ми — нови под плънки

за рамене, вод оустойчиво рад ио с часовник за слушане под д уша, д рехи, колекция сид ита и

д ивид ита и ед но вълшебно кълбо. Вълшебното кълбо е от Холанд и сега аз се привежд ам и го

вд игам. Нямам никаква пред става д али трябва д а зад ад еш въпро са си на глас или на ум. Както

и д а го поглед неш обаче, глупава работа.

Саша бременна ли е?

Вълшебното кълбо: По-добре сега да не знаеш.

Ще задържи ли бебето?

Вълшебното кълбо: Съсредоточи се и пак попитай.

Захвърлям кълбото на леглото си, отвратен от самия себе си. Още малко и ще взема д а

звъня на някой телефон на екстрасенси, д ето всяка секунд а ти навърта д олари. Незнайно защо

обаче пак грабвам кълбото и се опитвам д а се концентрирам. А то отговаря: Знаците

подсказват „да“. Разтърсвам го и прочитам след ващия отговор: Както виждам, май е „да“.

Прод ължавам д а го разтърсвам, очаквайки д а прочета отговора, който съм в състояние д а

приема. А то:

Категорично да.

Да, няма съмнение.

Изгледите не са толкова добри.

Така ли? Виж ти! Нямам никаква пред става какво би трябвало д а означава това,

по след ното. По ставям внимателно вълшебното кълбо върху купчината с д ивид ита и се

изправям в сред ата на стаята. Усещам, че е най-д обре д а се махна от къщата и д а свърша

нещо. Сега никак не ми е д о нагъване на пуйка с братовчед ите ми. Мама винаги кара нас с

Холанд д а д унд уркаме Саймън, защото бил на петнайсет — точно межд у нея и мен. Според

нея близо стта във възрастта автоматично пред полага и общно ст на интереси, обаче аз не

разбирам и половината от нещата, които той ръси. Непрекъснато използва някакъв

компютърен жаргон. А това не е моят език.

Но излизането точно на Колед а не е вариант. Къд е ще отид а, д ори д а изляза? Всички,

които познавам, са впримчени в семейни мероприятия. Затова накрая се паркирам пред компа

и проверявам отново имейлите и скайпа си. Нито д ума от Саша.

Навремето непрекъснато си разменяхме имейли и си чатехме по скайпа. И д о д нес

компютърът ми пази част от разговорите и писмата ни — д оказателство, че някога наистина

сме ход ели. Странното е, че сега не си позволявам д а ги препрочета. Сигурно това значи, че се

влад ея, което е д обре.

Но всъщно ст не влад ея нищичко в моя живот. Когато това ми става ясно, кликвам на

имейла й от Хелоуин и го препрочитам три пъти, пред и д а се избутам със стола си от бюрото.

Спомням си всичко от онази нощ, сякаш бе вчера — как се въргаляхме в леглото й, как пях „Аз

съм с теб“ с най-д обрия възможен за мен глас на Аврил, как Саша се сборичка с мен, как ми се

хилеше и ми казваше колко съм специален и как имах чувството, че сме получили втори шанс.

Тази нощ непрекъснато се връща в съзнанието ми — понякога, когато съм под д уша, д руг

път — когато съм на работа в магазина и д ори когато съм на лед а. Спомням си ужасно много

неща за нас д вамата. Дори прегръд ката от снощи. Дали все още вярва в нещата, които ми

говореше на Хелоуин, или за нея всичко вече е в минало време? Това би трябвало д а е

по след ното нещо, за което д а мисля, но не мога д а се сд ържа.

Някак си успявам д а изтикам вечерята с пуйката и леля Деид ре, чичо Мартин и

братовчед ите. Лично аз мълча, но непрекъснатите шумове, които излизат по по сока на

д вамата ми най-малки братовчед и, прикриват прекрасно този факт. След вечерята Саймън

тръгва след мен към стаята ми, сяд а на бюрото ми и започва д а се преструва, че имаме нещо

общо. Аз също полагам усилия д а се преструвам, но си знам, че не съм в настроение. И

изпитвам огромно облекчение, когато в д есет те най-сетне си тръгват. Но само след половин

час отново съм навит като пружина.

До три през нощта не мога д а затворя очи, така че на след ващата сутрин на мама й се

налага д а ме накара д а натисна малко повечко газта. Правим си тези разход ки д о мола,

откакто получих разрешението си за обучаващ се шофьор. Всъщно ст, когато с мама сме

заед но в колата, винаги карам аз. Изпитът ми по кормуване е точно след три сед мици и се

над явам д а го взема — вече ми писна навсякъд е д а ход я пеша.

— Никога не съм пред полагала, че някога ще ми се наложи д а те пришпорвам д а караш

по-бързо — шегува се мама от мястото на пътника д о мен.

И тази моя ко стенурчена скоро ст не е само в колата — същият съм и в спортния магазин.

Менид жърът Брайън цяла сутрин ми опява за това. Някъд е към д ванайсет вече ми е тотално

писнало и сигурно ми личи, защото той ме плясва по гърба и изрича:

— Защо не си вземеш почивката по-рано, а? Върви, заред и се със сили!

— Трябва д а обяд вам в ед ин — казвам му аз. — Имам среща тогава.

— Аха! — кимва съзаклятнически шефът. — Май проблемът е точно в нея, а?

— А защо не в теб? — срязвам го аз. Добре д е, може и д а съм прозвучал леко

паникьо сано, но той защо непрекъснато трябва д а се д ържи така, сякаш знае всичко?!

Брайън ме поглежд а изненад ано.

— Споко, Ник! Не съм искал д а те обид я! А и знам, че не обичаш д а бръщолевиш

излишно — за разлика от някои д руги тук! Никой не знае това по-д обре от мен!

Кимвам и свежд ам очи към под а, опитвайки се д а се сетя как би реагирал на това

нормалният Ник.

— Човече! — Потривам челото си. — Извинявай! Сигурно е от умората. Мисля, че трябва

д а си взема отпуска!

— Аха! Ама това е твоята отпуска! — обажд а се Грейсън, прелитайки покрай нас с чифт

спортни обувки, които е извад ил от склад а.

Както вероятно вече сте се д о сетили, Грейсън си е същият мръсник, както винаги. Глед а

много-много д а не ми се мярка пред очите, а аз — пред неговите. Това негласно споразумение

сработваше прекрасно през по след ните три сед мици, но незнайно защо е решил, че точно

д нес трябва пак д а ми проговори.

Вед нага щом Брайън се изгубва на хоризонта, Грейсън се материализира д о мен под

претекста, че оправя мъжките спортни д рехи на закачалките.

— Днес шефът май много ти е взел мерника — отбелязва. Аз свивам рамене и побързвам

д а се отд ръпна, за д а д ам път на стад ото клиенти, което внезапно решава д а нахлуе в

магазина. — Та какво ти става д нес? Добре ли си, човече?

Поклащам глава. Прекарването на д еня след Колед а в мола не е моята пред става за

приятно изкарано време. Притиснат межд у побеснелите клиенти, които непрекъснато събарят

стоката от рафтовете и сипят обид и зарад и неизгод ните цени на колед ните разпрод ажби,

„приятелските под мятания“ на Брайън и наближаващият ми час за почивка, аз съм точно на

ръба на тоталното откачане.

— Защо не си вземеш почивка, а? — пред лага Грейсън. — Магазинът няма д а се

сгромоляса без теб. Кажи на шефа, че трябва д а се погрижиш за някакъв проблем и толкова.

Спешен случай!

— Имам среща с ед ин човек в ед ин — промърморвам. Очевид но колегата ми е пропуснал

тази част от разговора с шефа ми.

— А, ясно. — Чакам д а чуя неговата лична порция „приятелски под мятания“ по въпро са,

обаче той само д опълва: — В такъв случай, когато човекът се появи, тръгвай си! Аз ли трябва

д а ти казвам какво д а правиш?!

Вд игам изненад ано очи към него, а той взема, че ми се усмихва.

— Справяш се много д обре с под режд ането — се насилвам д а промърморя и д а му върна

усмивката. Уд ивително, но разговорът с него е успял д а ме успокои за цели петнайсет минути.

Започвам д а обикалям магазина в търсене на клиенти, които имат нужд а от моята помощ,

и когато стигам д о отд ела за спортни аксесоари, някаква жена ме заковава. Момченцето с нея

вероятно е към д есетгод ишно, а жената започва д а ми говори така, сякаш съм личният й

психиатър. Много се била тревожела, защото искала д а накара сина си д а се заинтересува от

спорта, обаче той намразвал всичко, с което се захванел, така че не бих ли могъл д а й

пред ложа нещо за него? Можех спокойно д а й бия д узпата — д а я срежа с нещо от род а на: „А

пробвали ли сте шах или д ама?“, но бързо се сетих, че хлапето ще се почувства зле.

Безсъмнено то имаше много по-големи проблеми, отколкото тези със спорта — например, че

майка му не се свени д а ръси лични неща за него пред първия срещнат.

Под обни неща не би ли трябвало д а бъд ат очевид ни?

Вместо това изнасям на жената и хлапето й лекция за инд ивид уално стта в спорта и за

това как някои хора ги бива много повече в отбор, а д руги — в соловите изпълнения.

Обяснявам, че някои пред почитат агресивните спортове, а д руги са стратези. Че има хора,

които биха се захванали с каквото и д а е, само и само д а е спорт, а д руги — на които им

трябва време, д окато открият своето поприще. Изтъквам, че спортът е като всичко о станало.

Някои хора имат призвание — нещо, за което са род ени (например Саша в криминологията),

д окато д руги пред почитат д а изслед ват цял спектър от възможно сти. Докато жената ме

слуша, физиономията й по степенно става замислена. Вед нага разбирам, че е приела съвсем

сериозно лекцията ми, и решавам, че точно сега е моментът д а обясня защо лично аз харесвам

хокея. Зарад и пързалянето. Зарад и скоро стта. Зарад и отбора. Хлапето също ме е зяпнало, но

майка му е тази, която ме разбира. Незнайно по каква причина, но на нея очевид но й е било

необход имо д а чуе точно това. И когато завършвам, тя ми благод ари и излиза от магазина, без

д а купи нищичко.

В мола е по-оживено от всякога и аз се вторачвам в тълпата, опитвайки се д а зърна Саша,

въпреки че все още няма ед ин часа. С всяка след ваща секунд а настръхвам все повече. Все още

не съм решил какво д а й кажа, но съм наясно с д руго — как се чувствам. Не съм готов д а

имам д ете. Про сто няма начин още сега д а стана нечий баща.

Десетте минути пълзят като д есет века. Става точно ед ин, но от Саша — ни след а.

Прод ължавам д а се д ържа още цели о семнайсет минути, а след това се разпад ам. Как може д а

закъснява точно д нес?! Намирам се на ко съм от полуд яването, нервите изпращат гневни

изстрели из вените ми, а тя закъснява! Насочвам се към касата и извиквам Брайън. Той вд ига

глава и ме поглежд а.

— Ще си взема обед ната почивка сега — съобщавам. Работната ми тениска е залепнала за

гърба ми, а от челото ми струи пот.

— Върви! — кимва той и аз излизам от магазина. Заковавам се при фонтана. Номерът на

мобилния на Саша е записан с нажежено желязо в мозъка ми. Вад я своя и бързо го набирам.

Тя вд ига още на първото позвъняване.

— Ник?

— Къд е си? Чакам те от ед ин часа!

— Положителен е — съобщава безизразно тя. — Тази сутрин си направих нов тест. И той

е положителен.

— Мамка му! — Не че бях очаквал нещо д руго, но това не прави живота ми по-лесен.

Стискам телефона още по-зд раво и промърморвам: — Извинявай.

— Няма проблеми — казва тихо тя. — Няма.

— Трябва д а д ойд еш тук! Трябва д а поговорим!

— Ник, не мога… Всички тези хора у нас… Не мога д а измисля никаква причина, порад и

която точно сега д а изляза, а и ти все още не знаеш, нали? Искам д а кажа, не знаеш нито какво

д а ми кажеш, нито аз какво д а направя. Защото в крайна сметка всичко се свежд а д о мен.

Необход имо ми е спокойствие, за д а го обмисля.

— Това не е честно! — извисявам глас в протест аз. — Саша, не мога повече така! Не

мога д а прод ължавам д а се преструвам, че всичко е наред , когато ед инственото, за което

мисля, е това! Трябва д а вземем някои решения, но д а ги вземем д вамата, а това не може д а

стане по телефона! — Почесвам плувналия си в пот гръб и попивам челото си. — Затова ако

ти не д ойд еш тук, аз ще д ойд а при теб!

— Не! — заповяд ва тя. — Не сега!

— До ста ограничаваш възможно стите ми — изричам с горчивина в гласа.

— Окей, ела! — крещи тя. — Помогни ми д а кажа на нашите! Сигурна съм, че много ще

се зарад ват д а те вид ят!

— Саша. — Изричам името й нежно. Налага се д а я успокоя. — Не смяташ ли, че първо

трябва д а изясним някои неща межд у нас, пред и д а им кажеш? И имаш ли някаква пред става

какво искаш д а направиш?

— Не. Но както изглежд а, ти имаш!

— Знам само, че не сме готови за това. Та ние сме само на шестнайсет! Не ми казвай сега,

че си готова целият ти живот д а се промени! — Гърлото ми започва д а ме гъд еличка, д окато

говоря всичко това. — Може би бихме могли д а оправим нещата само д вамата. Може би те

изобщо не трябва д а знаят!

В д ругия край на линията Саша мълчи. Нямам никаква пред става какво става в главата й и

това ме плаши. По сле изрича накъсано:

— Ник, не съм убед ена, че мога д а го направя. Според теб всичко това може д а изчезне

про сто така, като с вълшебна пръчица. За теб може и д а се получи, но на мен изобщо не ми е

лесно. Трябва непременно да поговоря с мама! — Под смърква в тишината, настанала межд у

нас, и това прозвучава толкова ужасяващо, че почти възд ъхвам облекчено, когато накрая

прошепва: — Ти си първият, на когото казах, защото имаш правото д а го знаеш, но истината

е, че точно с този проблем не мога д а се справя сама!

— Но ти не си сама, Саша!

— Така ли? А знаеш ли, че тази сутрин се събуд их, отид ох д о аптеката и си купих тест за

бременно ст? Съвсем сама. Само аз. Ти твърд иш, че не можеш д а мислиш за нищо д руго, но аз

го живея! Това е с мен във всяка ед на минута, във всяка ед на секунд а!

Поемам си бавно и д ълбоко д ъх, като че ли изпробвам нов чифт бели д робове.

— Добре. И сега какво?

— Ще кажа на мама — повтаря тя.

— Кога мога д а те вид я?

— Ще ти се обад я след ед ин-д ва д ена. Когато съм готова.

— И само това? Ще ме изхвърлиш от играта, така ли? По-д обре не ми се обажд ай! Аз ще

те потърся, когато реша.

— Не ме разбираш — прошепва тя. — Про сто ми е необход имо малко време, за д а реша

кое е най-д оброто за мен.

Не мога д а повярвам, че пак го направи! Пак ме изолира, сякаш това няма нищо общо с

мен!

— Окей, помисли си колкото трябва. Но не се д ръж така, сякаш аз нямам нищо общо с

проблема, Саша! Знам, че решението си е твое, но все пак засяга и мен! Дали ти харесва или

не, касае и д вама ни!

— Да, знам. — Но го казва така, като че ли не е чула и д умица. — След няколко д ена ще

ти се обад я. Обещавам!

След ед ин-д ва д ена, след няколко д ена и д окато се усети човек, може д а стане и

сед мица. И какво се очаква от мен д отогава? Натисни край на програмата. Върви и хапни

нещо за обяд. После се върни в спортния магазин и се престори, че не даваш и пет пари за

шибаната следколедна разпродажба. Това ми казва вътрешният ми глас, обаче аз не мога д а го

направя. Гласът на Саша прод ължава д а отеква в ушите ми и аз прод ължавам д а притискам

мобилния д о ухото си, а тениската — д а се топи на гърба ми. Прод ължавам д а се д ържа.

По сле звукът заглъхва и настъпва мъртвешка тишина. А аз прод ължавам д а се д ържа.

Четиринайсет

Двамата с Кийлър търкаме пейките и чакаме фирмата „Замбони“ д а излъска лед а. Кийлър

е в по стоянна готовно ст, когато става въпро с за хокея. Няма търпение д а излезе и затова се

втурва напред в мига, в който хората от фирмата се изнизват. Гавин е точно зад него. Лично аз

не изгарям от нетърпение д а започна тренировката — нетърпението ми има д руга причина.

Ако трябва д а бъд а честен, д аже нямам пред става какво правя тук. Не ме бива в нищо, след

като Саша ми каза онова нещо на Бъд ни вечер. И сега про сто чакам. Измина само д ен, откакто

ми каза, че ще се обад и, и вече не изд ържам.

Завличам зад ника си на лед а и тренер Хаус оркестрира загрявката. Започваме с линии —

плъзгаме се от голлинията д о синята линия и обратно. Червена линия. Голлиния. Далечната

синя линия. Голлиния. И накрая по цялата пързалка. Треньорът над ува свирката.

— Край! Коремни преси!

Всички заковават кънките и лягат върху лед а. Тялото ми изобщо не е уморено и правя

пресите, без д а се замисля. Треньорът отново над ува свирката. Този път в кръг. Две линии

напред и д ве назад за всеки кръг на лед а. Краката ми си знаят какво д а правят — и го правят.

Играя хокей толкова отд авна, че вече не се замислям за под робно стите.

Виж упражненията по вкарване на шайби са съвсем д руга работа. Всяко под аване е в

кънките на съотборниците ми и изстрелите ми не биха могли д а уцелят д аже стената на

плевня. Никой, с изключение на треньора, не д ава и пет пари как се пред ставяш на

тренировките, но аз си знам и по сле, в съблекалните, глед ам д а не вд игам очи. Не ми се

говори с никого, не ми се слушай никой. Кийлър се е заел д а мели сол на главата на Гавин за

нещо, но точно когато си мисля, че ще ми се отд ад е д а им пробутам номера с невид имия

човек, той ме д ръпва настрани и ме пита д али съм щял д а ход я на новогод ишното парти на

Марк Геру.

През по след ните д вайсет и четири часа бях получил най-малко петнайсет есемеса във

връзка с това парти, но то е по след ното нещо, което сега ме интересува.

— Не знам — отговарям. — Може би.

— Да не би д а имаш д руги планове? — под мята саркастично той. — Хайд е д е, Ник! Ще

ти се отрази д обре! Всички ще бъд ем там — Гавин, Хънтър, Скоти, Вики, Дани.

— А Нейтън?

Кийлър свива рамене.

— Питай него.

Още отсега си знам, че вероятно стта Нейтън д а присъства на този купон е точно нулева.

Това вече не е неговата компания. А споменаването му пред Кийлър е само рефлекс от

миналото.

Свивам рамене, като че ли това всъщно ст няма значение. Нямам никакво намерение д а се

правя на интересен и Кийлър го знае.

— Ще те вземем! — под виква. — И никакви извинения!

— Все тая.

— По д яволите твоето „все тая“, Ник! Говоря сериозно! Ще отид еш на това парти, ако ще

д а ми се наложи лично д а захвърля зад ника ти в колата на Гавин! — очите на приятеля ми

проблясват гневно. — Ти си ход ещо бед ствие, човече! Трябва д а се отърсиш от това! Нещо

трябва д а се промени!

Напълно прав е, обаче и сам не знае колко. Не знае също така, че ед но новогод ишно

парти няма д а разреши проблемите ми.

— Нали ти казах, че ще д ойд а?

Знам, че в този момент не си струва д а споря с Кийлър. А по сле мога д а се измъкна, без д а

ме вид ят.

Насочвам се към д ушовете и заставам под струята гореща вод а. Питам се д али Саша вече

е казала на майка си. Дали род ителите й ще ми позволят пак д а я вижд ам? Но аз не мога д а не

я вижд ам!

По време на развод а на род ителите ми беше различно. Когато стъпвах на лед а, се

чувствах д обре. А сега не мога д а забравя за проблема повече от минута, което пък превръща

спо собно стта ми за преценка в развалина. Например по след ния мач го загубихме, защото

пропуснах ед на превъзход на възможно ст в по след ната минута на третото полувреме. Бяхме

д ва на ед ин, когато шайбата се плъзна свобод на пред мрежата на „Нортам Блу“. Аз бях най-

близо д о нея и се втурнах напред , замахнах със стика и се опитах д а я вкарам в д вижение.

Поне такава беше ид еята, обаче провалих уд ара си и шайбата се заби в ъгъла. Дотук с

побед ата ни.

Понякога шайбата ми намира мрежата, д руг път — не. Но никога д о сега не се бях

пред ставял толкова лошо. Затова не знам как, но за утрешния мач в Бъфало трябва д а се

стегна. Не мога д а позволя на този проблем д а ме превръща в провал! Не е честно спрямо

отбора, а и за мен не е д обре.

Сега правя ед инственото, което би могло д а ми помогне. Приемам поканата на бащата на

Кийлър д а ме закара д о нас и щом влизам в стаята си, вед нага започвам д а пиша имейл на

Саша. Знам, че от мен се очаква д а я о ставя на спокойствие за няколко д ена, но силите ми

стигнаха ед ва за ед ин. Никакви гласове. Само д уми.

На вратата ми се чука точно в сред ата на текста ми.

— Никълъс? — Мама над нича през вратата. — Може ли д а поговорим?

— Имам малко работа — под хвърлям. Всичко е вече в главата ми и не ми се иска д а го

забравя.

— Остави я за малко — казва тя и най-неочаквано влиза в стаята ми и затваря вратата зад

гърба си.

Спирам д а пиша и я поглежд ам на кръв.

— Значи това не е било въпро с!

— Не прави нещата по-труд ни, отколкото са. — Гласът й се стяга. Пред и развод а често я

чувах д а звучи така.

По старавам се д а изтрия всички изд айнически изражения от лицето си, пред и д а се

завъртя със стола си към нея и д а я поглед на. Мама присяд а на ръба на леглото ми и по ставя

ръце на колене.

— Искам д а знам какво става с теб, Никълъс! Все още не си ми обяснил какво се случи на

Бъд ни вечер! Рад вам се, че си говориш с баща си, но с мен също би трябвало д а можеш.

Нещастен си и това си личи!

Столът ми про скърцва, когато се облягам назад и скръствам ръце пред гърд и. По сле

изричам с равен тон:

— За теб може би ще бъд е д обре, ако ти кажа, но за мен — над али.

— Какво би трябвало д а значи това?

— Не ти трябва д а знаеш какво става! Само си мислиш, че искаш!

— Това не е вярно, Никълъс! — Очите на мама омекват и тя накланя леко глава. —

Наистина искам д а знам!

И д а ви кажа честно, почти й повярвах. Почти, но не съвсем. Тя вероятно все още си

мисли, че става въпро с за татко и Брид жит — за някаква голяма кавга, която сме имали на

Бъд ни вечер и която сега изглажд аме. И по сле ще прояви съчувствие и ще ми каже, че това е

само защото баща ми е егоист, но това не означава, че не ме обича.

— Виж какво, мамо, засега се опитвам д а се справя сам с този проблем. — Казвам го с

отговорния си тон, та д ано по сле д а не се притеснява толкова. — Вече не съм малък, за д а

оправяш всичко вместо мен! Има неща, за които трябва д а се погрижа сам!

Мама възд ъхва и поклаща глава.

— Вече не знам какво д а ти кажа!

— Про сто не се тревожи! Приемаш нещата твърд е на сериозно!

Добре д е, знам, че не е честно спрямо нея и че това не е никак маловажно, обаче тя

прод ължава д а ме притиска.

— Твърд е на сериозно — повтаря като замаяна тя. Думите сякаш изпукват — като

изгоряла електрическа крушка.

— Хайде пак! — И искам да го кажа, и не искам.

Мама излиза възмутено от стаята ми, затваря внимателно вратата зад себе си, а аз се

втренчвам в започнатия ми имейл, като се опитвам д а си събера мислите. Пред и няколко

минути всичко беше в главата ми, но сега очевид но ще трябва д а започна отначало.

Саша, знам, че имаш нужд а от време, но аз имам нужд а д а те чуя. Може би си

мислиш, че за мене е лесно, но не е! Дори не бях успял д а те прежаля, когато ти се

появи в д ома ми и ми каза, че си бременна! Тогава ти се яд о сах. Не трябваше д а те

пускам д а си вървиш.

Много неща трябваше д а станат по-различно, отколкото станаха. Съжалявам за

нещата, които са по моя вина, и трябва д а знаеш, че аз наистина искам най-д оброто

за теб — не само най-д оброто за мен! Знам, че ще ми кажеш, когато решиш, и знам,

че за теб е по-труд но, отколкото за мен, но на мен също не ми е лесно! Сега вече

нищо д руго няма значение! Моля те, отговори ми, за д а знам, че си д обре!

Ник.

Натискам иконката за изпращане, пред и д а съм успял д а си променя решението, а по сле

пращам ед ин есемес на Нейтън, за д а го питам какво ще прави на Нова год ина. Имам много

време за убиване, д окато чакам отговора на Саша. Чувствам се като маймунка в тестова

лаборатория — зверя се в монитора с миниатюрните си очички и уд рям ожесточено по

клавиатурата. В след ващия момент сигурно ще започна д а пищя и д а скачам из стаята, а

Холанд ще влети, ще ми под ад е ед ин банан и ще започне д а ми говори с езика на знаците.

Слизам д олу, за д а не позволя това д а се случи. Не ми се иска д а се засичам с мама, но не

ме свърта на ед но място. Сестра ми говори по телефона и глед а музикални клипове в

д невната. Под хвърля д истанционното, когато сяд ам, а след това се отд алечава. Аз започвам

д а се разхожд ам по каналите и свършвам точно там, откъд ето започнах — при „Отпусни се“

на Еминем. Това е най-д обрата му песен. Музиката започва д а барабани в гърд ите ми и

буквално ме хваща за гърлото.

Обичам музиката, която е в състояние д а стори това. Но точно сега я ненавижд ам. През

след ващите трийсет минути не мога д а спра на нито ед ин канал. Две минути „Антураж“,

д еветд есет секунд и „Бойна звезд а Галактика“, три минути „Маями“ След известно време

д ори не мога д а кажа какво глед ам. Но самото прехвърляне на каналите си е също вид

д ейно ст, нали така?! Обикновено не глед ам често телевизия. Нямам време за нея, а и

д еветд есет процента от програмите са тъпи. Днешният д ен не е изключение и

терапевтичният ефект от тази д ейно ст бързо се стопява. Може би е от „Маури“, може д а е от

всичко, взето заед но. Но каквото и д а е, трябва вед нага д а спра и д а проверя пощата си.

Вземам на спринт стълбите и откривам отговора на Саша в електронната си пощенска

кутия. Прозорчето за темата на писмото е празно, затова затаявам д ъх, пред и д а отворя

имейла:

Благод аря, Ник! Наясно съм, че и на теб не ти е лесно.

Не си мисли, че искам д а те д ържа в невед ение или че не искам д а разговарям с

теб. Про сто точно сега съм много объркана. Говорих с майка ми още вчера, след

като приключихме разговора си. Тя по-скоро се разтревожи, отколкото се яд о са — и

не само защото сме правили секс, а най-вече, защото е трябвало д а се пред пазваме

по-д обре. Иска й се първо д а бях отишла при нея за женски съвет. Каза, че ако е

знаела за онзи инцид ент, е щяла д а ме завед е д о аптеката, за д а ми купи хапчета,

които се вземат след това.

Когато ме попита какво искам д а направя, аз не знаех какво д а й кажа. И тя каза

някои от нещата, които каза и ти — затова, че сме още много млад и и че ако го

о ставя, никак няма д а ми бъд е лесно, а тя не искала д а ми бъд е труд но. Попита също

така д али ти ще вземаш участие, ако реша д а го зад ържа, а аз й отговорих, че не

знам.

Наясно съм, че вече е крайно време д а поговорим за всичко това и ти обещавам,

че ще се по старая д а взема пред вид твоето мнение и състояние, но първо мама ще

ме завед е в някаква клиника, за д а си поговоря с консултант.

Много ме е страх, но сега, когато и тя знае, се чувствам по-д обре — и това, че

каза, че щяла д а бъд е д о мен, независимо какво решение ще взема. Може би не би

трябвало д а ти го казвам, защото смятам, че и ти го искаш, а аз още не съм взела

решение, но вече знам, че няма д а се презирам чак толкова, ако не успея д а се справя.

Моля те, д ай ми още няколко д ена! Обещавам ти, че ще д ойд а при теб и ще

поговорим!

Баща ми не знае нищо по този въпро с. И аз не съм готова д а му кажа. Ти каза ли

на майка си?

Саша.

Не отговарям вед нага. Присяд ам на леглото си — на същото място, на което мама сед еше

точно пред и час. Знам, че не мога д а сторя нищо повече — ед инственото, което мога д а

направя, е д а о ставя на Саша време д а реши какво иска д а прави. Сега, когато майка й вече

знае, нещата ми изглежд ат по-различни. Като че ли се рад вам, че тя знае, д ори изпитвам

облекчение. Но лошите пред чувствия не ме напускат. Може би и аз трябваше д а кажа на Саша,

че ще бъд а д о нея, независимо какво решение ще вземе. Но… така д е… не мога д а си го

пред ставя! Нашето д ете! Как е възможно? Обаче знам, че ако се стигне д отам, няма д а имам

сили д а го игнорирам. Той или тя вероятно ще тръгнат в училищната д етска град ина, която е

през три врати от кабинета по математика. И Саша непрекъснато ще влиза и ще излиза, за д а

проверява как е д етето, д окато се опитва д а свърши и о станалата си работа. Сигурно ще но си

ед на от онези големи торби за памперси, които хората разнасят, а род ителите й сигурно ще й

купят кола, за д а ход и с д етето на училище. Нейните род ители поне имат пари, могат д а си го

позволят. Проблемът не е в парите. Проблемът е в това как ще мога д а срещам Саша и д етето

на паркинга или в корид ора на д аскало и д а се правя, че те нямат нищо общо с мен. Не е

справед ливо! Не е правилно!

Май вече и с д вата крака съм вътре. Род ителски по сещения в д ом Ясински. Вероятно и

глед ане на д етето от време на време. Това е ед инственото правилно нещо, което мога д а

направя. От д руга страна, Саша може и д а не иска д а о ставя д етето. Кацвам пред монитора и

изчитам имейла й за втори път. Майка й смята, че ще бъд е по-д обре, ако не го о ставя. Аз бих

се чувствал по същия начин, ако бях нейна майка. Тя иска за Саша ид еалното бъд еще, а това с

ранното ражд ане изобщо не е. Аз съм непод ход ящият мъж в непод ход ящото време. Животът

й не трябва д а свършва д отук. Тя трябва д а отид е в университет, д а обход и Европа, а след

това д а започне своята невероятна кариера. Абортът е толкова натрапчиво най-под ход ящото

решение, че чак ми ид ва д а се разрева. Това д ете нямаше шанс още от самото начало. При

аборт го изсмукват, нали така? Знам, че засега не е истинско бебе, но все пак е нещо и вината

за това не е негова. Ала не това е най-лошото. Про сто не искам Саша д а преживява под обно

нещо. Впрочем никоя жена не би трябвало д а го преживява, но най-вече Саша.

Сяд ам пред компа и написвам след ния кратък имейл:

Саша, про сто искам д а знаеш, че ще приема всяко твое решение, както и че ще

вземам активно участие в отглежд ането му/й, ако решиш д а го зад ържиш! Не знам

д али това ще промени нещо, но про сто исках д а го знаеш.

Ник.

И наистина го мисля, което е твърд е изненад ващо. И внезапно разбирам, че утре не мога

д а замина за Бъфало с отбора. И не само това — не мога д а кажа кога отново ще бъд а в

състояние д а играя хокей. Втурвам се към телефона и набирам номера на треньора Хаус.

Обикновено стоманеният глас на тренера омеква, когато в телеграфен стил споменавам за

лични проблеми. И реагира изключително д обронамерено, и не ми затръшва вратата на отбора

под но са, като не изключва възможно стта д а се върна д о края на сезона. Тези негови д уми

много ми помагат. Става ясно, че за него отборът не е само сбор от играчи на хокей, а съд би,

които са заед но в тази игра — явление, твърд е ряд ко в спорта. Така с треньора минава лесно.

Далеч по-труд но е обаче с Кийлър. Как д а му съобщя новината? Знам, че няма д а ме о стави,

д окато не му обясня какво точно става. Затова сърцето ми се разтуптява, д окато започвам д а

набирам номера му — тупти точно така, както правеше, д окато слушах Еминем.

— Няма д а ид вам с вас в Бъфало — изломотвам. — Вече се обад их на тренера и му казах.

Напускам отбора — или поне за известно време. Ще извикат някакъв, който д а заеме мястото

ми. Не знам как…

— Не се д ръж като ид иот! — прекъсва ме Кийлър. — Всеки си има гад ни моменти, Ник!

Добре д е, знам, че на теб напо след ък ти ид ва малко в повечко, но няма д а бъд е вечно! Ти си

твърд е д обър, за д а…

— Млъкни поне за момент, човече! Про сто ме изслушай, става ли? — Правя

многозначителна пауза, за д а се уверя, че съм привлякъл вниманието му. — Това няма нищо

общо с хокея.

Лично е. Наистина лично! И не искам никой д руг д а знае, разбра ли?

— Ясно, човече!

— Добре тогава. — Преглъщам. — Свързано е със Саша. Бременна е!

— Сигурен ли си? — пита невярващо приятелят ми. — Може про сто д а й е закъсняло.

Често се д ължи на стрес. Чувал съм, че стресът е в състояние д а обърка целия цикъл на

жените.

— Потвърд ено е! — отсичам. — Два пъти!

— Мамка му! — Гласът на Кийлър вече се изпълва с ужас. — Мамицата му мръсна! —

Правилно. И моята първа реакция беше такава. — Извинявай все пак. Не съм го очаквал, д а

знаеш! — Възд ъхва. — Е, и какво ще прави сега? Нейните знаят ли?

— Майка й. Ще я вод и при някакви консултанти, които ще й помогнат д а реши какво д а

прави. — По сле разказвам на Кийлър повечето от нещата, които се случиха от Бъд ни вечер

насам. Произнасянето на всичко това на глас като че ли но си известно облекчение, затова

прод ължавам. Разказвам му как татко иска д а му се обажд ам ред овно, за д а го о свед омявам

накъд е вървят нещата, и как майка ми все още не знае нищо. — Още не съм готов д а й кажа —

признавам. — Налага се д а изчезна за след ващите няколко д ена.

— Нищо не те бърка д а д ойд еш с нас — пред лага Кийлър. — И без това хотелът вече е

резервиран.

— Но всички ще се питат защо не играя.

— Сигурен ли си, че не можеш д а играеш? Може пък д а ти повлияе д обре. Да отнеме

част от напрежението. Не можеш д а стоиш вечно заврян в д упката си, човече! И без това ми

каза, че това вече те под луд ява!

— Всичко ме под луд ява, но не мога д а играя. Повярвай ми, познавам се!

— Ясно — съгласява се приятелят ми. — Е, в такъв случай можеш д а зачезнеш при

Нейтън. Омотай се с него, д окато се върнем.

— Може би.

От мисълта, че трябва д а изкарам четирийсет и о сем часа с бащата на Нейтън, не ми

става о собено приятно. На света няма ид еално семейство, но напрежението межд у Нейтън и

баща му е твърд е близо д о повърхно стта. Нямам пред става как Нейтън живее с това. Но от

д руга страна, когато човек няма избор, сигурно пък съществуват много д руги неща, които

може д а направи.

Поговорвам си с Кийлър още няколко минути. Разговорът ни пред ава на ситуацията

о собен вид нормално ст, каквато тя нямаше пред и.

— Ще ти звънна вед нага, щом се върнем — обещава той. — И не си въобразявай, че това

те извинява за Нова год ина!

— Не съм в купонд жийско настроение — промърморвам.

— Хайд е, стига! Про сто ще му отпуснем края! А можем и д а си тръгнем по-рано, ако

искаш.

— Да бе! Да си спомняш някога д а си тръгвал рано от някое парти?!

— Добре д е, но този път ще го направя. Виж какво, през след ващите няколко д ена про сто

се отпусни и не му мисли много. Може би няма д а е зле д а вземеш д а звъннеш на твоя старец,

д а го накараш д а се почувства полезен! Може би е прав и може би ще го направя, но точно

сега човекът, на когото ще звънна, е Нейтън. Да кажа истината на Нейтън е д о ста по-труд но,

отколкото д а я кажа на Кийлър, защото той вед нага схваща ситуацията. И не само за това, че

съм ад ски уплашен — нещо, което той автоматично разбира. Гласът му звучи спокойно, но

тихо, когато пита:

— Ще се вид ите ли скоро със Саша?

Петнайсет

Съобщавам на Холанд , че след ващите няколко д ена ще прекарам у Нейтън и я

принужд авам д а се закълне, че няма д а каже на никого. Тя пак побеснява, защото отказвам д а

й кажа какво всъщно ст става. А ако трябва д а бъд а честен, на мен не ми се иска д а я светвам

д ори за това, че засега няма д а играя хокей, но все пак някой трябва д а знае къд е съм.

— Ако се обад ят Саша или татко, кажи им, че могат д а ме открият на мобилния —

прод ължавам инструкциите.

— Саша ли? — поглежд а ме неразбиращо сестра ми. — Да не би пак д а ход ите? Мама

каза, че я е зърнала тук на Бъд ни вечер.

— Не ход им. Про сто сме приятели.

— Приятели ли? — поглежд а ме скептично Холанд .

— Добре д е, опитваме се. Ясно? — Смръщвам се и пъхвам ръце в д жобовете. — Знаеш

ли, че понякога си същата като мама? Не можеш ли поне за пет минути д а си глед аш

собствената работа?!

— Искаш от мен д а лъжа зарад и теб, но отказваш д а ми кажеш какво става! Смяташ ли,

че това е честно?

— Добре д е, прави каквото щеш! — Вд игам ръце, признавайки поражението си.

— Божичко! — изръмжава сестра ми. — Хубаво. Добре! Както кажеш, Ник! Про сто не

забравяй, че си ми д лъжник!

— Хубаво — изръмжавам и аз.

В лошо настроение съм почти с всички около мен, но най-много с мама и Холанд .

Защото те стопроцентово говорят за мен, опитвайки се д а отгатнат какво, за бога, става с

нашия Ник. От майка ми го очаквам, но сестра ми би трябвало д а ме разбира повече. Аз не

говоря зад нейния гръб, нали така?!

Хвърлям някакви д рехи в сака си и се насочвам към Нейтън. Днес не вали, обаче д уха

отвратителен, пронизващ вятър и Нейтън буквално се стряска, когато ме вижд а на прага си.

— Виж си лицето само! — възкликва, като по сочва към оглед алото в корид ора.

Вглежд ам се в отражението си и в лед ено студ ените си, зачервени бузи. Оказва се обаче,

че не са студ ени, а топли.

— Това е нищо! — махвам с ръка. — Да ме беше вид ял само на Бъд ни вечер!

Събличам си палтото, хвърлям сака си в стаята на Нейтън и по сле отивам при него в

кухнята. Той тъкмо приготвя пържени филийки, а межд увременно ми прави чаша кафе.

— Още не си ми казал какво ще правиш на Нова год ина — под мятам.

— Да, вярно. Така и не успяхме д а стигнем д о това. — Грабва ед на шпатула и обръща

филийката. — Ед но момиче от работата, Бетани, ме покани на парти в Торонто. Сестра й е

луд а библиотекарка тук, та тя и съквартирантката й организират купон на тавана си. Обаче

още не съм решил д али д а отид а.

— Че защо не? Звучи готино!

— Може би — кимва Нейтън и ме поглежд а. — А твоите планове какви са? Мислех си, че

бихме могли д а се съберем или нещо под обно.

— Добра ид ея, обаче трябва д а отид а на онова парти.

— Партита — с лопати д а ги ринеш — свива рамене той.

— Но не и на тавана в Торонто. — И мама беше библиотекарка и имаше колежки

библиотекарки, но сред тях не съм чувал д а има луд и пред ставителки на професията. —

Освен това Кийлър много ме натиска д а отид а на купона у Марк Геру.

— От къд е на къд е ще те натиска?! — възмущава се Нейтън. — Ти си този, който решава

за себе си!

— Той про сто се опитва д а ми помогне.

Нейтън пак свива рамене и повтаря:

— Обаче решението си е твое!

Изяжд аме филийките, а по сле глед аме телевизия и играем вид еоигри. По сле бащата на

Нейтън се прибира. След вечеря Нейтън ни кара на кино и глед аме някакъв шпионски филм,

базиран на бестселър, който никой от нас не е чел. Не съм в състояние д а зад ържа вниманието

си върху сюжета, но отд елните екшън сцени успяват д онякъд е д а ме разсеят.

Когато се прибираме, бащата на Нейтън застава в корид ора и пъхва ръце в д жобовете си.

— Ти тук ли ще спиш? — поглежд а ме под озрително.

— Стига, татко! — срязва го Нейтън.

Баща му кимва и отбелязва:

— Знам, че той си има приятелка, но вие, млад ите, сте толкова непо стоянни, че понякога

се питам д али това би имало значение!

— Виж какво, аз съм хетеро сексуален! — уверявам го аз. — Няма нужд а д а се

притесняваш!

— И аз така си мисля, но съм д лъжен д а проверя. — Вторачва се в мен, над явайки се, че

го разбирам, но на мен само ми става неуд обно зарад и него. — Ние с Нейтън сме сключили

сд елка. Той може д а членува в онзи клуб в училище, обаче не искам д а става нищо д руго! Все

пак някой трябва д а се грижи за него, а аз съм ед инственият, който той има! — Аз фокусирам

поглед а си върху петното на стената над главата му, а той прод ължава:

— Не искам той д а д опуска грешки! Все още е млад . И сам не знае какво иска! — Разбира

се, че знае — иска Ксавие или Диего.

— Затова се налага д а огранича щетите д о минимум!

— Не мисля, че точно по този начин ще успееш д а ограничиш щетите! — изричам,

смъквам бавно поглед от стената и се вторачвам в очите му. — Хората често се опитват д а

д ават хиляд и съвети на д ругите, но те невинаги ги слушат. Всеки д ържи д а пробва сам!

Очите на бащата на Нейтън стават като топлийки. Заявява, че ако ще о ставам у тях,

трябва д а спя на д ивана в д невната.

Когато по-късно д вамата с Нейтън о ставаме сами в д невната, аз му се извинявам:

— Нямам пред става какво ми стана, че казах онези работи! Трябваше д а си д ържа устата

затворена. Не искам още повече д а влошавам нещата у вас!

— Те не са лоши — ухилва се приятелят ми. — Само по-интересни. Вероятно не трябваше

д а споменаваш, че си хетеро.

— Да д е, ама тази вечер трябваше д а спя някъд е! — напомням и също се ухилвам.

Нейтън отбелязва, че напо след ък сигурно не мога д а спя д обре, което си е напълно

вярно. Описвам му скорошната си консултация с вълшебното кълбо и колко странно ми е

изглежд ало всичко, а той започва д а се под смива под но с. Звукът от възд уха, който излиза от

устата и но са му, ми се струва много смешен — също като болен от астма. И когато се опитва

д а спре, свистенето става още по-силно, и по сле и д вамата започваме д а се смеем толкова

високо, че в очите му се появяват сълзи.

— Извинявай — смотолевя по ед но време Нейтън, — не е толкова смешно.

— Смея се на теб! — изричам, като го соча с пръст. — Смееш се така, сякаш нещо не ти е

наред !

— Вярно е, не ми е наред ! — кимва той, ед ва поемайки си д ъх. — Нали чу баща ми?

Тук вече започвам д а вия, макар че и това не е чак толкова смешно. По след ния път,

когато се смях толкова силно, започнах д а хълцам. Беше в колата, когато вед нъж отивахме на

север, за д а вид им род ителите на мама. Холанд започна д а ме щипе по врата. Никога не бях

д опускал, че там имам такъв гъд ел, но истината е, че направо се парализирах. Ед инственото,

което бях в състояние д а правя, бе д а се заливам от смях. Накрая мама се скара на сестра ми д а

спре, но вед нага, след като гъд еличкането спря, започна хълцането. Беше отвратително и

изцед и всичките ми сили, но точно сега не бих имал нищо против и д а се разхълцам, щом

това е цената за бурния смях.

— Е, смяташ ли, че поне тази вечер ще можеш д а по спиш? — попита Нейтън, когато най-

сетне се укротихме.

— Може би изобщо няма д а се опитвам — промърморих. — Мога про сто д а глед ам

телевизия.

— Да, така сигурно ще ти бъд е по-д обре — изрече съчувствено приятелят ми.

— Иначе само ще си лежа и ще си мисля разни работи. — Отпускам се на д ивана и пъхвам

крака под масичката. — Спомняш ли си как вед нъж говорихме за обвързването с д руг човек?

— Нейтън кимва. — Все още го чувствам. Знам, че съм свързан с нея. Нямам пред става как се

чувства тя, но при мен все още е така.

— Разбирам.

— Ако не бяхме скъсали, нещата щяха д а бъд ат много по-различни. Сигурен съм, че

щяхме д а се справим!

— Може би и при нея е същото — отбелязва замислено Нейтън. — И може би пак ще се

справите. Ти й каза, че ще вземаш активно участие в отглежд ането на д етето, нали?

— Естествено! Обаче няма д а бъд ем заед но! Не и както бяхме някога. Все си мисля… —

Прочиствам си гърлото, което е пресъхнало от смях. — Все си мисля, че вината е изцяло моя!

— Не можеш непрекъснато д а се самообвиняваш, Ник! На всеки се случват инцид енти! —

Нейтън се изпъва напред и обръща глава към мен, като че ли межд у д вама ни има някаква

невид има преград а. — Нали ми каза, че си искал д а я завед еш в онази клиника? Значи си

направил максималното! Какво д руго би могла д а очаква от теб?!

Думите на Нейтън са верни, но са само част от истината. Оценявам позицията му, но аз си

знам най-д обре — аз бях този, който я накара д а спи с мен. Аз бях този, който започна всичко.

— Аз съм род ен хищник — повтарям неговите д уми. — Нали ти го каза?!

— Със Саша не беше такъв — клати глава той. Аз свежд ам поглед към д ънките си и

кимвам, но не о собено убед ено. — Самообвинявай се, колкото искаш, Ник, но не забравяй, че

тя също е взела участие!

— И какво значение има сега? — Прокарвам пръсти през ко сата си и го поглежд ам. —

Стана каквато стана!

Всъщно ст не съвсем. Нещата все още са неизяснени и сега съм по-объркан от всякога.

Заспивам пред включения телевизор и про спивам цялата сутрин. Мобилният ми телефон ме

буд и малко след д ванайсет на обяд . Първоначално съм твърд е замаян, за д а разбера какво

става, но по сле се сещам. Претъркулвам се по гръб, грабвам сака си и изсипвам съд ържанието

му на под а. Все още звънящият телефон се плъзва под разтегаемия д иван. Ръката ми се стрелва

след него и аз вед нага го включвам.

— Ало?

— Аз съм — казва Саша. — Питах се д али бих могла д а д ойд а, за д а се вид им, обаче

Холанд ми каза, че си при Нейтън.

— Аха. — Разтърквам сънено очи. — Ако искаш, аз мога д а д ойд а при теб.

— Питър и мама са у д ома. Но мога д а я помоля д а ме д окара при теб.

— Не, по-д обре д а се вид им у д ома. Майка ми ще се прибере чак д овечера.

Някак си не ми изглежд а правилно д а разрешавам личните си проблеми в д ома на Нейтън.

Къщата на майка ми е най-уд обният вариант, нищо, че Холанд си е вкъщи.

Разбираме се д а се вид им в ед ин и половина, но аз д ържа д а отид а по-рано. Над явам се

д а заваря сестра ми д а глед а телевизия в д невната или д а се е затворила в стаята си, за д а

работи по мистериозния си блог. И съм прав. Но само отчасти. Наистина е в д невната и на

д ивана, но върху нея се е опънало нечие момчешко тяло. Целуват се яко, като че ли всеки

момент ще прод ължат д окрай, и аз под скачам стреснато. По сле излизам тихичко от стаята,

насочвам се към кухнята и там започвам д а вд игам разни шумове — хвърлям сака си на под а,

трополя с прибори. Холанд се втурва при мен само д вайсет секунд и по-късно. Ко сата й

хвърчи във всички по соки, устните й са под пухнали.

— Какво правиш тук? — извиква тя. — Нали беше у Нейтън?

— Саша ще д ойд е всеки момент — отговарям и се втренчвам в празното про странство

над главата й. — Е, кой е?

— Какво значение има?! — Поглежд а притеснено през рамо, а по сле д обавя тихо: — Ако

искаш д а знаеш, това е Диего! — Вирва брад ичка и д опълва важно: — Ти не би трябвало д а

си тук!

— Аха, Диего — повтарям. Онзи сед емнайсетгод ишният, който е ед ва ли не сгод ен за

някакво момиче от Квебек. А д али тази история не е про сто уд обно прикритие, което той

използва, за д а не се обвързва с момичетата, които сваля?

Холанд вирва глава и ме поглежд а така, сякаш ме пред извиква д а й опонирам, но точно в

този момент на вратата се звъни.

— Това трябва д а е Саша — промърморвам и раменете ми се отпускат.

Напускам с широки крачки кухнята, без д а отроня и д умица повече. Саша вече стои на

прага на къщата ми. Колата на майка й чака на алеята и Саша се обръща, за д а й помаха. По сле

влиза в антрето. Стискам я лекичко по рамото и тя ме прегръща бързо. Долавям ухание на

д иня, но вед нага след това тя се отд ръпва и на мен ми се иска д а я прид ърпам обратно към

мен, но не го правя. Саша започва д а се бори с копчетата на палтото си. Копчетата й открай

време се откопчават и закопчават много труд но. Знам го от личен опит. По сле метва палтото

си на закачалката и застава пред мен с отпуснати ръце.

— Трябва д а се качим горе — изричам тихичко. — Холанд си има го сти в д невната —

Диего!

— Диего ли? — изненад ва се Саша. — Какво прави тук?

— Мачка сестра ми на д ивана.

— Сериозно?! Откога? Ами Елод и?

— Нямам пред става. Току-що разбрах за тази работа.

Качваме се в моята стая и Саша присяд а на бюрото ми.

Вълшебното кълбо се мъд ри важно върху монитора и тя го взема, прочита безмълвно

по сланието му и го връща обратно на мястото му. Облечена е с кафяв пуловер с голяма яка, а

ко сата й изглежд а скоро измита — като в реклама за шампоан. Улавям се, че я зяпам и се

опитвам д а запаметя всяка под робно ст от външния й вид . Мъча се д а спра, но не мога.

— Как се чувстваш? — питам, като присяд ам на леглото. Думите ми звучат точно

толкова неловко, колкото и се чувствам, но са по-д обре от мълчанието.

— Тялото ми се чувства много странно — признава тя и ме поглежд а. —

Свръхчувствително. Нещата миришат много по-силно от пред и. Например тези д ни съм в

състояние д а д оловя аромата на елхата, независимо в коя стая на къщата се намирам. И

гърд ите ми са ужасно натежали.

— Тези неща не се ли случваха по-късно?

— По принцип, д а — кимва Саша и прехапва устни. — И аз четох за това. Консултантката

обаче ми д ад е няколко брошури, къд ето пише, че при някои жени започва много по-рано.

Включително гад енето и честото пишкане.

Иска ми се д а я попитам д али консултантката е успяла д а й помогне с нещо, но знам, че

първо трябва д а изясним най-главното.

— Виж какво, мислих много по въпро са и вече съм напълно убед ен, че ще можем д а го

направим. Стига д а искаш, разбира се. — Пред вид обстоятелствата, гласът ми не би могъл д а

звучи по-уравновесено от това. — Знам, че няма д а бъд е лесно. Нямам никаква пред става

какво означава д а имаш д ете, както и д али ще мога д а бъд а д обър баща, но съм сигурен, че

ще д ам максимума от себе си! — Усмихвам се, но избягвам поглед а й. — Ще правя всичко, с

което бих могъл д а ти помогна — ще глед ам д етето, ще ти пиша д омашните, въобще —

всичко, от което имаш нужд а.

Саша ме оглежд а внимателно. По сле ед на от ръчичките й изчезва в широкия ръкав на

д ругата.

— Ник, знам, че всъщно ст не го искаш.

Отпускам рамене и се почесвам по главата. Буренът, приклещен в корема ми, се оказва

човекояд но растение. Бавно, но сигурно прояжд а вътрешно стите ми и си проправя път към

света. Какво ли ще стане, когато излезе, никой не може д а каже.

— Така е — кимвам накрая. — За мен опред елено беше шок. Но оттогава насам имах

д о статъчно време д а размисля и затова смятам, че точно това е правилният начин, по който

трябва д а се по стъпи.

— Не мисля. — Саша започва д а примигва притеснено. Пръстите й над никват от ръкава, а

по сле изчезват обратно. — Страхотно е, че искаш д а ми помогнеш, но аз не мисля, че мога д а

го направя. В началото наистина смятах, че точно така трябва д а се по стъпи, защото имах

чувството, че про сто нямам д руг избор. Сякаш това нещо вече се е случило и аз трябва д а го

направя. Но… — Под пира се на колене и се вглежд а в лицето ми, но като че ли я боли д а го

направи. — Истината е, че това ме унищожаваше! Сякаш вече нямах право д а искам нищо за

себе си! Сякаш, искам или не искам, бях д лъжна д а го направя и д а живея с онова, което е

о станало от мен!

— Нали не е зарад и майка ти? — питам прегракнало. Цяло чуд о е, че гласът ми изобщо

работи.

— Не е нито зарад и нея, нито зарад и теб. — Замълчава. А по сле прод ължава д о ста по-

бавно и д умите сякаш се процежд ат от устата й капка по капка. — Вече имам час за сряд а.