Шпионинът на краля

Пета глава

Срещата след това беше кратка и мрачна. Ланкастър сбито обобщи английската позиция — Филип щеше да задържи Гаскония колкото е възможно по-дълго и да я върне само при условия, които са изгодни за французите. Очевидно кралят смяташе, че е в по-силна позиция (всички горчиво се съгласиха с това) и възнамеряваше да осъществи някакъв сериозен замисъл или заговор срещу Едуард. Но най-тревожното бяха откритите провокации на Филип, който знаеше, че в съвета на английския крал има предател. Смъртта на Фовел и нападението по пътя от Бове само сложиха сол в откритата рана. Спътниците на Ланкастър реагираха, както се очакваше — Ричмънд се засуети, Ийстри студено отбеляза, че са направили всичко по силите си и най-добре да си тръгват, а Уотъртън мълчеше, но явно би искал да бъде далеч оттук. Най-накрая Ланкастър ги освободи, но помоли Корбет да остане. Графът затвори вратата на стаята и веднага пристъпи към въпроса.

— Не ми харесваш, Корбет — каза той. — Ти си потаен и сдържан, нямаш опит в дипломацията, но августейшият ми брат те изпрати тук и очевидно ти вярва. Нещо повече — добави той горчиво, — вярва ти повече, отколкото на мен. — Корбет мълчаливо го изчака да продължи. — Предполагам, мастър писарю, че си изпратен, за да откриеш предателя, затова ти предлагам да действаш.

— И ако е така — язвително попита Корбет, — откъде ме съветваш да започна?

— Първо, можеш да продължиш да ни наблюдаваш, мастър Корбет, както аз ще продължа да наблюдавам теб — язвително каза графът.

— И второ?

— Открий кой е убил Поър и Фовел!

Корбет би искал графът да му обясни как да постигне това, но Ланкастър му обърна гръб — знак, че разговорът е приключил.

Затова сега, придружен от вечно словоохотливия Ранулф, Корбет обикаляше улиците на Париж. Бяха получили известни сведения за Поър и Фовел, но за първия те бяха съвсем оскъдни — кратко описание, името на кръчмата, която редовно посещавал, а след дълго търсене, безкрайни въпроси и странни погледи към Корбет заради чуждестранния му акцент, бяха открили и в коя пивница е бил видян за последен път. Но това не им помогна особено. Дебелият съдържател мрачно беше описал мъж, който приличаше на Поър и им беше казал, че е ял и пил там през въпросната вечер. Бил сам и си тръгнал сам. Никой не го последвал, а единственият, който си тръгнал горе-долу по същото време, бил един сакат просяк. Корбет се опита да научи още нещо, но мъжът само сбърчи вежди, обърна се и плю.

Тогава писарят реши да отидат в жилището на убития Фовел. С Ранулф си пробиха път през тълпите, застанали край Сена в очакване на лодките, които превозваха храни от близките стопанства. Прекосиха един от големите каменни мостове над Сена и тръгнаха по алеите, които криволичеха зад каменната сграда на „Нотр Дам“. Ранулф тормозеше Корбет с въпроси и изпадна в мрачно мълчание, когато господарят му не му отговори. Най-после откриха улица „Нел“ — тясна уличка с дълбока канавка, пълна с помия, по средата. Къщите от тъмно дърво и зацапана мазилка бяха скупчени една до друга и имаха по три-четири етажа, като всеки беше издаден по-напред от предишния. Прозорците имаха дървени капаци, някои бяха с рогови пластини, а тук-там се виждаше и цветно стъкло. Корбет откри сградата, която търсеше, и почука на мръсната врата. Чу се тракане и на прага застана нацупена жена на средна възраст в кадифена рокля с бухнали поли.

— Какво има? — попита тя.

— Аз съм англичанин — отвърна Корбет на френски. — Търся…

— Аз говоря английски — прекъсна го жената. — Родена съм в Девън, а покойният ми съпруг беше търговец на вино от Бордо. Когато почина, започнах да давам част от къщата под наем на англичани, дошли в Париж. Знам, че сте дошли заради мастър Фовел — продължи тя задъхано. — Права съм, нали?

Корбет се усмихна.

— Разбира се, мистрес. Бих се радвал, ако науча нещо повече за смъртта му.

Мислеше, че жената ще ги покани вътре, но тя се облегна на вратата и сви рамене.

— Мога да ви кажа съвсем малко — отвърна тя и посочи към калната улица. — Откриха го там с прерязано гърло.

— Само това ли знаеш?

— Да — каза тя и погледна първо към Корбет, а после към Ранулф, който я зяпаше похотливо. Жената се изчерви, когато той се усмихна с открито възхищение и сякаш онемя.

— Нямаше нищо особено — заекна жената, — освен монетите.

— Какви монети?

Тя посочи към улицата.

— Няколко су лежаха на земята.

— От кесията му ли са изпаднали?

— Не, от ръката му. Сякаш се е канел да ги даде на някого.

— На кого?

— Откъде да знам! — последва хаплив отговор. — Може би на някой просяк.

Корбет въздъхна. Това бе напълно възможно. Може и да не знаеше защо или по чия заповед са умрели Фовел и Поър, но вече предполагаше кой и как го е направил. Той измърмори някаква благодарност и се обърна, но жената извика след него.

— Господине, имате ли нужда от жилище?

Той се усмихна и поклати глава. Нямаше да се върне в тази къща, но съдейки по вида на Ранулф, той сигурно щеше да го направи.

Корбет се върна при английските пратеници, сигурен, че знае какво се е случило с Поър и Фовел. Но това беше само догадка, логично предположение и дори ако беше вярно, не му оставаше нищо друго, освен да чака, затова реши да насочи вниманието си към своите спътници. Реши да не се захваща с Ланкастър и Ричмънд. Ийстри беше студен човек и прекарваше повечето време в стаята си, така че му оставаше само Уотъртън. Той се бе доказал като способен писар — протоколът от срещата с Филип показваше, че има дисциплиниран и логичен ум. Двете страни си бяха разменили протоколите от срещата и френският крал бе останал толкова впечатлен от работата на английския писар, че му бе изпратил кесия злато.

Въпреки това Уотъртън озадачаваше Корбет — беше потаен и сдържан, използваше всяка възможност да се отдели от спътниците си и да броди сам по улиците. Ако услугите му на писар не бяха необходими, той се прибираше чак по малките часове. Корбет не смяташе това за кой знае колко подозрително, защото Париж беше известен с разгулния си живот, но колкото повече дни минаваха, толкова по-потаен ставаше Уотъртън. Освен това кралският шпионин забеляза, че когато френски служители или пратеници идват в имението, винаги питат дали мосю Уотъртън е там. Понякога му носеха подаръци, а веднъж му се стори, че видя как един от французите тайно подава на писаря пергаментов свитък.

Най-накрая Корбет помоли Ранулф да проследи Уотъртън при едно от нощните му излизания, но когато се върна, прислужникът му съобщи, че не е постигнал нищо.

— Известно време го следих — уморено каза той, — но група пияници ме обгради и когато разбраха, че съм англичанин, започнаха да ме обиждат и да ми се подиграват. Докато се освободя от тях, Уотъртън бе изчезнал.

Подозренията на Корбет нараснаха и той реши да разпита Уотъртън.

Подбра момента внимателно — една неделя след службата намери писаря сам в малката му стая без прозорци. Той седеше на масата и съсредоточено пишеше някакво писмо, заобиколен от рула пергамент, парчета пемза, пера и мастилници. Корбет се извини за внезапното посещение и поде несвързан разговор за времето, последната среща с французите и възможната дата на връщането им в Англия. Уотъртън се държа учтиво, но предпазливо; дългото му тясно лице не изразяваше нищо друго, освен умора и напрежение. Докато говореше, Корбет забеляза, че събеседникът му е облечен в скъпи дрехи, ботуши от мека кожа, наметка от чиста вълна, а елекът му беше украсен с фина батистена дантела по врата. Около врата му имаше сребърна верига, а на малкия пръст на лявата ръка — пръстен с аметист. Вероятно жените го харесваха.

— Заинтригуван ли си от мен, мастър Корбет? — внезапно попита Уотъртън.

— Ти си много добър писар, но твърде потаен. Не знам почти нищо за теб.

— А защо би трябвало?

Корбет сви рамене.

— Всички сме наблъскани тук заедно — отвърна той. — Заплашва ни една и съща опасност, а ти бродиш из Париж дори след вечерния час. Рисковано е.

Уотъртън взе един тънък, зловещ на вид нож за хартия и отряза парче пергамент, после очерта полето и затърка с пемза, докато повърхността му заблестя като коприна. Едва след това вдигна поглед.

— Какво намекваш, Корбет?

— Нищо. Просто се чудех.

Уотъртън раздразнено стисна устни и хвърли пемзата.

— Слушай — отсече той, — каквото и да правя, това си е моя работа. Проучваш ме като селска клюкарка. Баща ми беше богат търговец, затова разполагам с пари. Майка ми беше французойка, затова знам езика и не се боя да се разхождам из френски град. Сега доволен ли си?

Корбет кимна.

— Съжалявам — каза той, макар това да не отговаряше на истината, — просто исках да знам.

Уотъртън се намръщи и продължи да търка пергамента, затова Корбет си тръгна, горчиво съжалявайки, че не постигна нищо, освен, че е предупредил писаря, който вече щеше да бъде нащрек.

Той не сподели подозренията си с Ланкастър, който умишлено го избягваше след последната им среща, нещо повече — беше съобщил датата, на която щяха да тръгнат обратно за Англия и се занимаваше с подготовката на пътуването. Не беше забравил нападението по пътя от Бове и настоя да се вземат мерки за безопасност и за по-голям военен ескорт до крайбрежието. Филип се престори на обиден, заявявайки, че Ланкастър не му вярва и графът беше въвлечен в нови сложни преговори, а настроението му не се подобри от лукавите намеци и остроумните подигравки на френските благородници.

Корбет чакаше. Френските пратеници и длъжностни лица продължаваха да посещават къщата и в много случаи Корбет виждаше да предават парчета пергамент на Уотъртън. Изкушаваше се да изобличи писаря веднага, но осъзнаваше, че ще се прояви като последен глупак, ако се окаже нещо безобидно. Затова една вечер той се уви в тежка войнишка наметка, мушна в колана си меч и кама и последва Уотъртън на улицата. Проследи го през истински лабиринт от улици, алеи и площади, покрай къщи с угасени светлини. Движеше се бавно и далеч зад него, но без да изпуска от поглед жертвата си, в случай, че писарят имаше скрити защитници.

Най-после Уотъртън влезе в една кръчма. Корбет остана навън, оглеждайки осветения вход и квадратните прозорци с капаци. Улиците бяха пусти, като изключим някой пиян просяк или дрънченето на ризници, когато нощната стража на квартала правеше обиколката си. Скрит в сенките, Корбет наблюдаваше как те преминават, облени в светлината на факлата, носена от началника на стражата. Освен приглушения разговор и потракването на съдове от кръчмата, цареше тишина. Скоро заваля неприятен студен дъжд. Корбет подскочи, когато един плъх се измъкна от боклука в ъгъла, изцвърча и хукна, преследван от голяма котка, която бързо го улови в яките си челюсти и се отдалечи.

Къщите от другата страна на улицата се издигаха над него като огромна тъмна маса, нощното небе беше покрито с облаци, които скриваха пълната пролетна луна. Корбет потръпна и се уви още по-плътно в наметката си. Вгледа се в сребристия правоъгълник, очертаващ вратата на кръчмата и се зачуди кога ли ще си тръгне Уотъртън. На нощен гуляй ли беше дошъл? Или човекът, с когото имаше среща, вече беше вътре? Корбет се наруга за глупостта. Трябваше поне да разбере това, още когато Уотъртън влезе в кръчмата. Сега не смееше да се доближи до вратата.

Внезапно мислите му бяха прекъснати от тропот на ботуши по калдъръма. Две фигури с качулки се появиха от мрака. Първата влезе в кръчмата, но втората спря в светлината на вратата, отметна качулката и се огледа бързо. Корбет замръзна от вълнение — беше дьо Краон. Писарят го изчака да влезе и малко след това прекоси улицата и се загледа през една цепнатина в капака на прозореца.

Помещението беше слабо осветено от маслени лампи, прикрепени за стените. Корбет се огледа и видя Уотъртън с дьо Краон и придружителя му, който отметна качулката си и разкри златиста коса и лице, на което би завидяла и Хубавата Елена — с алабастрова кожа, плътни червени устни и големи тъмни очи. Въпреки слабото осветление, Корбет забеляза, че Уотъртън изглежда щастлив и спокоен в компанията на посетителите си. Той хвана момичето за китките, после поръча на кръчмаря да донесе от най-хубавото вино. Решил, че е видял достатъчно, Корбет се обърна да си върви и едва не извика, когато видя уродливата фигура в краката си.

— Дай ми едно су — изхленчи просякът. — Само едно су, за Бога.

Корбет се вгледа в мръсното лице и блестящите очи, обърна се и затича с всички сили по тъмната улица. По някое време спря и се ослуша за шум от преследване и макар останал без дъх, продължи да тича. На няколко пъти объркваше пътя и се луташе из тъмни алеи и отрупани с боклук улички, подхлъзваше се и се стряскаше, когато минаваше през купчини смет или стъпваше в пълната с изпражнения канавка в средата на улицата. Веднъж се скри от стражата, друг път блъсна с всички сили една бедна просякиня, която внезапно изскочи от сенките и замоли за милостиня. Той извади камата си и държейки я пред себе си, продължи да тича, докато задъхан и изтощен, не стигна до двореца, в който бяха настанени.