Шпионинът на краля

Тринайсета глава

На шестата седмица в Нийт Корбет се чувстваше объркан и напрегнат като вързано куче. Не беше открил нищо, не искаше да напусне Мейв, но се усещаше все повече в капан, тъй като лорд Морган учтиво пренебрегваше молбите му да се върне в Лондон. Дните се влачеха толкова бавно, че разрешението на проблемите му го изненада като меч, изваден светкавично от ножницата или свистенето на стрела във въздуха.

Във вторника след Летния празник замъкът беше необичайно оживен. Вечерта Корбет и Ранулф се върнаха в стаята си и завариха Оуен, облечен в черни кожени дрехи, кацнал на перваза на едно от тесните прозорчета.

— Нося съобщение от лорд Морган — напевно каза той. — Трябва да останете в покоите си.

— Докога? — отсече Корбет. — Същото стана и преди няколко седмици. Лорд Морган има странна представа за гостоприемството. Защо се отнася така с нас? Какво иска да скрие?

Оуен скочи на земята като котка и го доближи толкова плътно, че писарят усети неприятния дъх на тялото му и видя отблизо присвитите му, изпъстрени с кехлибарени точки ириси.

— Лорд Морган — отвърна Оуен — може да прави каквото си иска в своя замък и владения. Запомни това, англичанино!

После се промъкна край него и пъргаво заслиза по спираловидното каменно стълбище.

Оуен беше прав. Морган правеше онова, което му харесва, затова Корбет и Ранулф останаха затворени в стаите си до следващия понеделник. Никой от тях не би искал да преживее това отново: Корбет сновеше из стаята и крещеше на Ранулф, или лежеше на малкото си легло и мрачно зяпаше в тавана, чудейки се какво е намислил Морган, макар да имаше смътни подозрения.

Той знаеше, че въпреки любовта си към Мейв, ще трябва да си тръгне от Нийт с празни ръце. Кралят щеше да бъде бесен, защото Корбет не беше открил нищо за шестседмичния си престой в Уелс. Ранулф се опитваше да го утеши, предложи му да го научи да играе на зарове, да мами и печели, но не получи благодарност за усилията си. Носеха им храната в стаята. Мейв ги посещаваше, но присъствието на Ранулф нарушаваше насладата от взаимната им компания и разговорите им се ограничаваха с въпросите на Корбет какво става и уклончивите отговори на момичето. Пред вратата им постоянно имаше стража — четири-пет от разбойниците на Оуен се бяха разположили в тесния коридор и им разрешаваха да излязат, само за да използват нужника на етажа.

Корбет правеше всичко възможно, за да разбере причината за затварянето им и прекара дълго време, задавайки реторични въпроси, макар че Ранулф направи всичко възможно, за да им отговори. Най-накрая младежът се умори и гневно заяви, че Корбет лесно би могъл да разбере причината за временния им затвор.

— Какво искаш да кажеш? — отсече писарят.

— Лудият Гарет сигурно знае нещо — отвърна Ранулф. — Той броди навсякъде и вижда всичко.

— Но той е луд!

— Не — усмихна се Ранулф. — Само се преструва. Предложи му няколко монети и скоро ще ти заговори разумно.

Корбет изсумтя и се обърна на другата страна, но идеята вече беше посята в съзнанието му.

Късно на другата сутрин усмихнатият Оуен нареди на стражите да се оттеглят и обяви, че Корбет и Ранулф са свободни да вървят където искат, включително в Лондон. Същата вечер лорд Морган повтори поканата, намеквайки открито, че присъствието им в замъка не е вече желано и е време да си заминат. Корбет хвърли изтерзан поглед към Мейв, която прехапа устни, но почти незабелязано кимна. Той разбра какво иска да му каже, макар че на другата сутрин тя сякаш го избягваше, а Морган и Оуен следяха двамата да не разговарят.

Освен това Корбет усети промяна в настроението в целия замък; прислужниците бяха още по-сдържани, а обитателите открито проявяваха омразата си. В атмосферата витаеше нещо злокобно, сякаш безмълвна опасност се трупаше в тъмните кътчета на замъка. Въпреки образованието, получено в Оксфорд и работата си в съда, писарят се доверяваше на инстинктите си и преценяваше, че е в опасност и трябва да бяга или да се бие. Въпреки това, спомняйки си съвета на Ранулф, той откри Гарет в едно ъгълче на уличката, която минаваше по крепостните стени.

— Добре ли си, Гарет?

Мъжът се усмихна и от ъгъла на устата му се стече слюнка. Корбет бързо се огледа, бръкна в кесията си и измъкна една сребърна монета.

— Това е за теб, ако ми разкажеш за корабите, които отплаваха.

Корбет внимателно наблюдаваше Гарет, убеден, че е съзрял проблясък на разум в сълзливите му очи.

— Какви кораби? Какво иска да разбере мастър англичанинът за корабите?

— Значи знаеш, че са идвали кораби?

Корбет приклекна и извади друга монета. Гарет бързо се огледа, очите му се плъзгаха наоколо като мехурчета по вода.

— Три кораба — прошепна той и протегна ръка. Корбет се отдръпна.

— Какви бяха корабите?

— Френски — отвърна Гарет. — Казах си, че са френски, щом имат големи знамена в синьо и златно. Красива гледка, мастър шпионино.

Корбет се втренчи в него и се усмихна, осъзнавайки, че Ранулф е бил прав и човекът само се прави на луд. Гарет потвърди подозренията му: французите посещаваха Нийт; корабите им с лекота се движеха из малките заливчета по пустото крайбрежие на Южен Уелс. Това обясняваше подготвените дърва за сигнални огньове, потайността на Морган и съдържанието на винарската му изба, макар Корбет да подозираше, че французите му носеха не само вино, но и оръжия, и припаси. Филип явно искаше да предизвика бунт в Уелс и Морган беше главният му съюзник, но имаше ли той връзка с шпионина в съвета на Едуард?

Писарят изпразни кесията си и показа на Гарет купчина монети.

— Ще получиш всичките — каза той, — ако ми разкажеш защо умря Талбът.

Гарет изтри слюнката от отпуснатите си устни и погледна Корбет в очите. Празният му поглед беше заменен от предпазливо лукавство.

— Мастър Талбът — провлечено каза той — беше любопитен човек, който също плащаше.

При тези думи мъжът протегна ръка и Корбет пусна няколко монети в нея.

— Гарет — заплашително каза той, — търпението ми се изчерпва.

Гарет се усмихна.

— Мастър Талбът се скара с лорд Морган.

— За какво се скараха?

— Лорд Морган го обвини, че се бърка там, където не му е работа.

— Нещо друго?

— Не, само чух мастър Талбът да споменава нещо за оседлаване. Предполагам, че е говорел за заминаването си, само че имаше още нещо.

— Какво?

— Човек на име Уотърдоун.

— Имаш предвид Уотъртън?

— Да. Мисля, че чух и лорд Морган, и мастър Талбът да споменават това име.

— Има ли нещо друго?

Гарет се обърна и го погледна лукаво с ъгълчето на окото си.

— Не — отвърна той. — Това е всичко, което Гарет знае. Честно, защо не платиш сега на Гарет?

Корбет му подаде останалите монети и се приготви да си върви. Дочу стъпки по стълбите, които водеха към уличката върху стената, затова побърза да се отдалечи от Гарет, но Оуен се появи, прескачайки стъпалата и застана с разкрачени крака, препречвайки пътя му. Облечен в черно, той приличаше на охранен гарван с пригладени пера. Блестящите му очи се взряха първо в Корбет, а после — в Гарет, който се беше сгърчил от ужас.

— Значи така — каза уелсецът напевно, — англичаните са си поговорили и сега мастър Корбет бърза да си тръгне. Добре — той се отдръпна и подигравателно се поклони, разпервайки ръце с вълнообразно движение, после даде път на писаря.

Корбет се обърна и погледна със съжаление към Гарет, който се беше свил като уплашен заек; с нищо не можеше да му помогне, а трябваше да се приготви. Стиснал камата под наметката си, той изгледа гневно Оуен, мина покрай него и заслиза по стълбите с пресъхнала уста и бясно биещо сърце. Очакваше всеки миг уелсецът да го предизвика и се ослушваше за свистене на стомана — знак, че някой вади меч или кама от ножницата.

Нищо не се случи. Той стигна долу, мина през двора и влезе в крепостта. Там затвори вратата и се облегна на студените сиви плочи, облян в пот, опитвайки се да овладее страха, който присвиваше стомаха му и караше краката му да омекват. Задиша дълбоко, докато сърцето му се успокои и топлината отново се върна в тялото му.

Искаше му се да остане скрит в полумрака, но знаеше, че трябва да се приготви, затова въздъхна и бавно тръгна към стаята си, където на открехната врата бързо събра багажа в дисагите си и се увери, че кесиите, заповедите и тайният меморандум са добре скрити. Разрови най-големия сандък, докато не откри онова, което търсеше и го извади, напрегнал до краен предел слуха си, за да долови и най-тихия звук от стълбите навън. Чу тихо тътрене на ботуши и се обърна, молейки се да не е Ранулф. Метна чула върху ръката си и се обърна към вратата, точно когато Оуен се вмъкна в стаята, подобен на Смъртта в черните си дрехи. Носеше меч и Корбет видя кръвта по острието.

— Май си ме очаквал, англичанино?

— Чаках те, Оуен. — Корбет погледна към меча. — Как е Гарет?

Оуен се усмихна широко.

— Гарет е мъртъв. Винаги съм мислил, че само се преструва на луд. Много пъти го казах на лорд Морган, но както си разбрал, той има меко сърце, също като племенницата си Мейв.

— Като племенницата си Мейв — повтори Корбет подигравателно и с радост видя, че Оуен почервеня от гняв. — Е, мастър уелсецо — продължи той, — защо си дошъл?

— За да те убия, англичанино.

— И защо?

— Първо, защото си англичанин. Второ, защото си слуга на английския крал, трето, защото си шпионин и четвърто, защото така искам.

— Защото Мейв обича мен? — подразни го Корбет.

Оуен гневно отметна глава и изрева от смях. Писарят не чака повече, а остави чула да се свлече, дръпна спусъка на малкия метален арбалет и назъбената стрела полетя към гърдите на Оуен. Още преди да е вдигнал глава, тя го улучи точно под сърцето и го отхвърли към полуотворената врата. Уелсецът изстена и изненадано погледна Корбет, докато се свличаше на пода. Голямо тъмно петно се появи около дълбоко забитата в гърдите му стрела, а от устните му протече кървава пяна.

— Защо? — прошепна той.

— Както всички убийци — отвърна Корбет — и ти говориш прекалено много.

Но Оуен вече не го чуваше — изстена, изкашля кръв, главата му клюмна и след миг беше мъртъв. Корбет се приближи и гузно докосна още топлата му шия, но не усети пулс. После скочи, посягайки към камата си, защото вратата се отвори и тялото на уелсеца се блъсна в него. На прага стоеше Мейв с бяло като сняг лице и отворена уста. Гърдите й се издуха, но тя успя да спре надигащия се вик.

— Хю! Видях Оуен да пресича двора с изваден меч и разбрах, че идва тук. Очаквах…

— Да намериш Оуен жив, а мен мъртъв ли? — прекъсна я Корбет.

Мейв кимна, все още пребледняла от ужас. После погледна към уелсеца.

— Мъртъв ли е? Корбет кимна.

— Уби Гарет и дойде да свърши и с мен.

— Но защо?

— А защо не? — отсече Корбет и уморено се свлече на леглото. — Мейв — бавно продължи той, — ти знаеш защо бях изпратен тук. Разбрах, че чичо ти заговорничи срещу краля. Това трябва да спре. Филип Френски само го използва. Оуен знаеше, че съм шпионин и ме мразеше заради това, както и защото те обичам.

— Обичаш ли ме? — Тя прескочи тялото на уелсеца и приближи до Корбет. — Ах, англичанино — продължи момичето, — ето че стоя в собствения си замък с трупа на мъжа, който би ме защитавал срещу целия свят, а аз го пренебрегнах заради един шпионин, който твърди, че ме обича. Но вярно ли е това?

Корбет хвана белите й ръце и я привлече, за да я целуне.

— С цялото си сърце — прошепна той страстно. — Замини с мен, Мейв. Хайде!

Тя лекичко го целуна по челото, погали го по бузата и проследи с пръст бръчките около устата му.

— Не мога — прошепна момичето и се отдръпна от него, — но ти трябва да заминеш веднага! Още сега! Не! — Мейв сложи пръсти върху устата му, за да възпре възраженията му. — Чичо ми ще те убие, ако разбере, че си убил Оуен. Не взимай коня си, а тръгни по море. Ще ти покажа пътя. — Тя огледа стаята. — Намери Ранулф — заповяда му. — Бързо!

Корбет стана и се накани да каже нещо, но видя решителния й поглед и покорно се подчини.

Откри прислужника си, удобно разположен в една от пристройките, да се крие от силното следобедно слънце, както правеше и целият гарнизон. Опитваше се лениво да прелъсти едно момиче, което обаче му говореше на уелски и отказваше да приеме или разбере комплиментите му. Корбет го извлече навън и шепнешком му разказа случилото се. Когато младежът възкликна ужасено, той го ритна по глезена и двамата бързо се върнаха в стаята си. Писарят се тревожеше, че гарнизонът скоро ще се надигне от дрямката си и ще започне да задава въпроси. Не си правеше илюзии какво ще се случи, ако са още в Нийт, когато бъде открит трупът на Оуен. Мейв не беше изляза от стаята.

Тя беше допълнила и завързала дисагите им. Ранулф изстена от страх, когато видя трупа на Оуен, но Мейв му каза да пази тишина и ги подкани да я последват. Слязоха бързо по стълбите, минаха покрай голямата зала, където Корбет видя с ужас, че няколко прислужници вече се размърдват. Чу джавкането на кучето, което въртеше шиша — малко уродливо създание, завързано за железен стълб. Разнесоха се гласове, покрай тях мина котка, понесла мишка в челюстите си. Мейв ги изведе от крепостта и ги поведе покрай стената. Когато завиха зад ъгъла, спряха, докато тя се мъчеше с тежката заключалка на обкована с желязо врата.

Корбет тревожно се огледа: гарнизонът се пробуждаше от следобедната си дрямка, някъде пееше момиче, едно куче се протягаше и прозяваше, без да обръща внимание на мухите, които кръжаха около главата му. Скоро тишината щеше да бъде нарушена от викове, когато откриеха Гарет или Оуен. Мейв още се бавеше с ключалката и писарят се опита да овладее паниката си, въртейки се неспокойно под тежките дисаги. До него Ранулф почти бе примрял от ужас. Най-после вратата се отвори със скърцане. Мейв им прошепна да внимават и те предпазливо заслизаха по хлъзгавите стъпала. По стените горяха насмолени факли в ръждиви скоби, влажните слузести стени блестяха на светлината им.

Най-долу Мейв взе една факла и ги поведе по просторен тунел, заобикаляйки внимателно калните локви. От него излизаха много разклонения и Корбет предположи, че те водят до тъмниците и складовете на замъка. Момичето продължи напред, обърна се само веднъж и с царствен жест им нареди да пазят пълна тишина. Корбет се изкашля и звукът отекна из тунелите като тропота на многобройни крака. Той замръзна като преследван заек, но подтикван от жестовете на Мейв, я последва навътре в тунела. Стана по-тъмно и студено и Корбет се зачуди къде отиват: студен вятър снижи пламъка и го накара да затанцува в мрака. Плъх пресече пътя им, цвърчейки гневно, а над главата си Корбет чу шумолене и пърхане на прилепи. Далечен шум, наподобяващ тропот на конница преди атака, го стресна и той спря, докато осъзна, че това е ревът на морето.

В пещерата стана по-светло и по-влажно, завиха и писарят въздъхна от облекчение, съзрял слънчевите лъчи, проникващи през входа на пещерата. Когато излязоха от тунела, Корбет се огледа. Зад него се издигаха стръмните скали на Нийт, а отпред — отвъд пясъците — морето бушуваше яростно под ясното небе. Мейв спря и посочи по продължение на брега.

— Ако се движите покрай скалите, ще стигнете до малко рибарско селце.

Тя свали от ръката си пръстен с келтски кръст и го подаде на Корбет.

— Дай това на Грифит рибаря. Кажи му, че аз съм ти го дала и той ще ви отведе до Бристол.

— Мейв, наистина ли няма да дойдеш?

— Хю, моля те, тръгвай! Това е единственият начин да прекосите морето. Чичо ми ще прати хора след вас.

Корбет хвана ръката й и се усмихна.

— Но лорд Морган няма ли власт над рибарите?

— Не — отвърна Мейв. — Тези права са дадени от твоя крал на граф Ричмънд. Чичо ми преговаря с него да ги откупи.

Тя улови стреснатия поглед на Корбет.

— Какво има?

— Нищо — прошепна той. — Нищо.

— Тогава тръгвай.

Тя го целуна леко по устните и се обърна.

— Мейв! — Корбет свали от ръката си пръстена на починалата си жена. — Вземи това за спомен от мен.

Тя кимна, взе пръстена и влезе безмълвно в тунела.