Шпионинът на краля

Шеста глава

На другата сутрин Корбет остана сам в стаята си, изпращайки Ранулф навън под някакъв предлог. Беше изтощен от ужаса, преживян предишната нощ. От мисълта за дебнещите убийци по пустите улици, за това колко близо беше до смъртта, му призляваше. Мисълта да се върне там го плашеше и той остана цял ден в стаята си, като се опитваше да подреди откъслечните сведения, които беше събрал. Уотъртън беше наполовина французин; беше писар на английския кралски съвет и знаеше тайните планове на крал Едуард. Държеше се подозрително, французите му носеха подаръци, срещаше се посред нощ с дьо Краон, действията му бяха обгърнати в тайна и изглежда имаше неограничени средства. Но той ли беше предателят? И кое беше момичето? А и как Уотъртън даваше сведения на дьо Краон, когато беше в Англия?

Падна здрач и Корбет стана от леглото. Мислеше да помоли Ланкастър за помощ, но му се струваше, че е прекалено рано, за да се довери на когото и да било. Все пак поиска от иконома на графа някои неща. Мъжът изгледаше изненадан, но му позволи да ги вземе. Писарят слезе по тясното спираловидно стълбище до общата зала — помещение с нисък покрив, покрит с почернели греди и голи белосани стени. В него имаше маса с пейки от двете страни, няколко стенни факли и ръждиви мангали. Както беше казал Ланкастър, французите не се бяха постарали да им създадат удобства. Стаите бяха мръсни, а от килера или кухнята непрекъснато се разнасяха оплаквания, когато готвачите се натъкваха на поредния проблем.

Вечерята беше винаги мрачна. Ланкастър стоеше и се мръщеше на храната си; Ричмънд, в зависимост от настроението си, или мълчеше, или досадно се хвалеше, засипвайки ги с подробности от похода в Гаскония през 1295 г., който беше предвождал и провалил, затова непрестанно се оправдаваше. След като кажеше молитвата, Ийстри започваше да чопли храната си, която въпреки подправките и сосовете имаше вкус на граниво, и мълчеше. Уотъртън се хранеше бързо и си тръгваше колкото може по-бързо. Тази вечер не беше изключение. Той кимна на Корбет, поклони се на Ланкастър и излезе.

Малко по-късно Корбет го последва по пътя от предишната вечер. Скоро разпозна целеустремената му походка. Следенето не беше трудно, защото писарят се отправи към същата кръчма. Корбет се скри в сенките и започна бдението си. Но този път наблюдаваше не само вратата на кръчмата, а от време на време се взираше в сгъстяващия се здрач, но наоколо нищо не се виждаше, нито чуваше. Само слабите звуци, долитащи откъм кръчмата, нарушаваха злокобната тишина на притъмнялата уличка.

Най-после дьо Краон и спътницата му пристигнаха и се вмъкнаха в кръчмата, без да се оглеждат. Корбет изчака няколко секунди, прекоси улицата и се загледа през цепнатината. Уотъртън, дьо Краон и дамата седяха на същата маса. Той ги наблюдаваше, ушите му бяха наострени за всеки звук и сърцето му биеше ускорено. Искаше му се да избяга от опасността, която бродеше из сенките. Слаб звук го накара да се обърне. Безногият просяк беше се появил отново и гледаше към него.

— Дай ми су, господине, само едно су.

Корбет бръкна в кесията си и бавно извади една монета. После му беше трудно да опише какво се случи в следващия миг, макар че тази сцена стана част от кошмарите му. Внезапно просякът извади измежду дрипите си кама и замахна към гърдите на писаря. Корбет се отдръпна встрани, но острието закачи ризницата, която носеше под наметалото си. После писарят замахна на свой ред и камата му се заби в гърлото на просяка. Вперил широко разтворените си очи в кръвта, която шуртеше върху гърдите му, недъгавият се строполи в калта.

Корбет се облегна на стената на кръчмата, опитвайки се да сподави хлиповете си. Огледа се, но не видя да го заплашва нищо друго. Хвърли поглед на убиеца и предпазливо го обърна с крак. Без да обръща внимание на изцъклените очи и дълбоката рана, той го претърси, но не намери нищо. После се изправи и отново погледна през цепнатината. Уотъртън и гостите му още бяха вътре, без да подозират за мрачната трагедия, която се беше разиграла безмълвно навън.

На другата сутрин Корбет се увери, че Уотъртън се е прибрал, преди да разговаря с Ланкастър. Разказа на графа за подозренията си и какво беше станало предишната вечер. Ланкастър почеса още небръснатото си лице и се взря в него.

— Защо си очаквал да те нападне просяк?

— Защото някой като него — отвърна Корбет — е убил Поър и Фовел.

— Откъде знаеш?

— Единственият човек, когото ханджията спомена във връзка с Поър, бил просяк.

— Ами Фовел?

— Бил намушкан пред жилището си. Кесията му била взета, за да изглежда като кражба, но в ръката си още стискал няколко монети. Запитах се защо човек ще държи пари пред собствената си врата. Единственото приемливо обяснение беше, че се е канел да ги даде на някого. Всеки би могъл да стане жертва на просяк, който иска милостиня.

— Но защо просякът не те е убил още първата вечер?

— Не знам — отвърна Корбет. — Може би защото не му дадох възможност. Избягах.

Графът се отпусна на един стол и започна да си играе със златните пискюли на дрехата си.

— Смяташ ли, че Уотъртън е предателят? — попита той.

— Може би, но срещите с дьо Краон не са предателство. Засега нямаме никакви доказателства.

— Ако го заловим, това не бива да става във Франция — отвърна Ланкастър. — Ще имаме и други възможности. — Той вдигна очи и се усмихна. — Вдругиден тръгваме за Англия.

Корбет се радваше, че ще напусне Франция. Беше твърде опасно да стоят тук. Той беше премахнал наемника на дьо Краон и французинът нямаше да му го прости. Колкото до Уотъртън, беше почти сигурен, че той е предателят, виновен за смъртта на поне двама души в Париж и унищожението на един английски кораб и неговия екипаж. В Англия щеше да събере повече доказателства и да изпрати Уотъртън на ешафода в Елмс.

Но младежът продължаваше да се държи нормално, макар да прие приятелските сбогувания на френските посетители и още една кесия злато от Филип IV. Корбет нямаше друг шанс да го наблюдава, защото с Ранулф прекараха следващите няколко дни в приготвяне на багажа, помагаха и за организиране на отпътуването. Ланкастър ги пришпорваше безмилостно; внезапното му изявление, че ще заминат, трябваше да изненада французите и да не им позволи да планират ново нападение. Конете бяха оседлани, сандъците и ковчежетата, приготвени посред нощ, бяха свалени и натоварени на гърбовете им. Ланкастър се погрижи да прибере някои документи в кожени калъфи, които запечата, а други изгори. Всички оръжия бяха разпределени — шлемове, мечове, ками и арбалети. Корбет задържа ризницата, която беше взел от оръжейната и получи разрешение от Ланкастър да язди в средата на колоната.

Английското пратеничество напусна Париж в определения ден, без да развива знамената си. Благородниците и писарите бяха обградени от войници. Когато излязоха от Париж, само на миля северно от бесилката при Монфокон към тях се присъедини френски ескорт от шестима рицари и четиридесет конни войници, както и известен брой наемници. Ланкастър колебливо прие предложението им да ги защитават, но въпреки възраженията им, настоя той да определи местата им. Корбет, който наблюдаваше прегърбения граф с оредяла коса, тайно заключи, че едва ли той е предателят.

Оказа се, че мерките на Ланкастър са били ненужни и английските пратеници пътуваха бързо, без да бъдат обезпокоени от някакви необичайни събития по целия път до френското крайбрежие. Когато стигнаха Кале, Корбет беше уморен, изтормозен и натъртен от седлото, но облекчен, че всеки миг ще напуснат Франция. Уотъртън беше потаен и сдържан, както винаги, но не правеше нищо, което би предизвикало нови подозрения. Ранулф беше много мрачен. Корбет си мислеше, че това се дължи на вродения му мързел, но той си имаше други причини — беше се върнал на улица „Нел“ в жилището на убития Фовел, за да ухажва високомерната дама и се беше насладил на благоволението й.

Мадам Арера, както се наричаше тя, отначало се бе престорила на недостъпна, но Ранулф успя да я спечели с дребни подаръци, сладки думи и погледи, изпълнени с копнеж. Тя бе студена и непристъпна като дамите от песните на трубадурите, но като цвете, обърнало лице към слънцето, скоро се разтвори и отвърна на ухажването на напористия млад англичанин. Тя въздишаше и го молеше да я остави на мира, дори когато я разсъблече в собствената й стая, но без да й обръща внимание, Ранулф я потупа отзад, а после погали гърдите, бедрата и шията й, докато накрая се озоваха върху голямото легло, където тя завика и застена от удоволствие. Сега с това беше свършено и той гледаше с гняв необщителния си господар, сякаш той беше виновен за края на насладите му.

Корбет не му обръщаше внимание, а помагаше на Ланкастър, който беше изложил плановете си. Английски ког с ескорт от войници ги чакаше в пристанището на Кале. Под суровия поглед и хапливия език на графа англичаните се качиха на борда, следвани от конете и слугите. Ланкастър дори не си направи труда да се сбогува с френския ескорт, а застана пред тях, плю в копитата на конете и се запъти към подвижното мостче. Същата вечер английските кораби вдигнаха котва и се отправиха през Ламанша към Англия.

Дейвид Талбът, земеделец, йомен7 и наследник на процъфтяващи земи в Хиърфорд и край уелските блата, препускаше с всички сили, за да спаси живота си. Заби шпори дълбоко в меките, потни хълбоци на коня, който се спусна напред с протегната глава, а подкованите му копита превръщаха засъхналата кал по пътя във фин бял прах. Талбът се обърна и бързо погледна през рамо. Беше сигурен, че го преследват.

Хората на Морган го гонеха из криволичещите уелски долини, защото знаеше твърде много. Крал Едуард Английски му бе обещал цяло състояние в злато, ако му донесе сведения за водача на бунта в Уелс, който тайно преговаряше с французите. Талбът беше ги събрал, знаеше и името на предателя в съвета на Едуард. Вече беше предал някои от подробностите на краля, но тази смяташе да му съобщи лично и да получи огромно богатство в награда, стига да се изплъзнеше от преследвачите си. Бяха го открили в една от пристройките на Морган да проучва начина, по който английският шпионин се беше свързвал с предателя уелсец.

Талбът трябваше да избяга, да се измъкне от опасните долини, обградени от обрасли с прещип хълмове, зад които може би го дебнеха стрелците на Морган. Уелсците познаваха тези долини и пътища и Талбът беше видял огньове, които сигурно сигнализираха да му преградят пътя. Той се обърна и сърцето му подскочи, когато видя, че преследвачите му също навлязоха в долината с развети черни наметала, преследвайки го в див галоп. Долепи се към врата на коня и го подкани да препуска по-силно не само с окървавените си шпори, но и с думи. Пред него се появи тесният изход от долината. Той извика от радост и се надигна на седлото, а това направи смъртта му неизбежна. Тънките остри жици, опънати през тесния проход прерязаха врата му и окървавената му глава се затъркаля като топка по пътя.