Синовете на Спарта

1

Планината обгръщаше града като майка дете в скута си. Преди да изкачи стъпалата до просторното плато, Кир реши да поведе личната си гвардия до реката. Спартанците оставиха доспехите и оръжията си на брега, хвърлиха се във водата и радостно започнаха да отмиват прахта и потта от дългия четиристотин мили поход.

Яхнал бойния си кон, Кир се усмихна, докато ги гледаше как се плискат и прокарват пръсти през косите и брадите си. Походът на изток ги беше направил мършави като псета, бе потъмнил кожата им и бе опънал жилите на мускулите им. Не се бяха огънали, макар че някои от тях бяха оставили кървави дири по пътя.

— Господарю, няма ли да размислиш? — тихо попита Тисаферн.

Кир погледна стария си приятел и наставник. Тисаферн беше възседнал породист дорест кон, който пръхтеше и тръскаше глава. И гледаше с кисела физиономия към спартанците.

— Нима трябва сам да изкача стълбите? — отвърна Кир. — Да се прибера у дома като просяк? Кой съм аз, ако не син на баща си, царя? Те са моите гвардейци. Те са най-добрите.

Тисаферн сви устни, сякаш го мъчеше зъб. Синът на царя беше вече на двайсет и вече не бе млад и вятърничав. Наставникът ясно беше изразил резервите си, но ето че се намираха на брега на река Пулвар с мъже от Спарта, които се къпеха и лудуваха като коне във водата. Царският син беше довел стария враг в самото сърце на Персия. Тази мисъл накара Тисаферн да се намръщи. Беше виждал гръцки карти на света, от които личеше, че елините не знаят почти нищо за огромната империя на изток. Нямаше желание да помага на спартанците да научат местоположението на Персеполис и още по-малко на царските гробници покрай реката, само на половин ден поход от мястото, на което се намираха.

— Господарю, някои могат да възприемат като оскърбление довеждането на същите онези мъже, които се опълчиха на предците ти и отказаха да им отстъпят земя и море. Спартанци! В името на боговете! Тук, в сърцето на света! Ако баща ти беше по-млад и здрав…

— Щеше да ме поздрави, Тисаферне — рязко го прекъсна Кир с досада в гласа. — Тези мъже тичаха редом с мен. Не се огънаха и нито веднъж не поискаха почивка. Те са ми верни.

— Верни са на златото и среброто — промърмори под нос Тисаферн.

Кир стисна зъби и мускулите на челюстта му изпъкнаха.

— Те не притежават нищо. Дори оръжията им са дошли от техните бащи или чичовци, или са им били дарени за проява на доблест. Достатъчно. Повече няма да говорим за това, мой стари лъве.

Тисаферн прие укора и сведе глава.

Гърците приключиха с къпането и излязоха на брега, за да се изсушат на залязващото слънце. Местни перачки подвикваха при вида на толкова много голи мъже. Един-двама от воините им се усмихнаха в отговор, докато други се заеха да се упражняват. Спартанците не обичаха смеха и вятърничавите приказки.

Раздразнен от спътника си, Кир скочи от коня и с бързи движения свали шлема, бронираната дреха, туниката, гамашите, наметалото и сандалите си. Без да се смущава от голотата си, влезе във водата, като кимна на спартанския офицер Анаксис, който го гледаше от брега.

Като видяха младия мъж, който имаше накъдрена по персийски брада и беше оставил окичения си с пера шлем върху обшитото си със злато наметало, перачките спряха да подвикват. Може и да не знаеха кой е, но не посмяха да подвикват и на него.

Кир се изми с бавни движения, сякаш извършваше пречистващ ритуал, който отмива нещо повече от потта и миризмата на коне. Спартанците на брега се смълчаха в израз на уважение. Все пак принцът се прибираше у дома да оплаче баща си.

Вестта беше стигнала до Кир преди четиринайсет дни и той наложи на спартанците почти непоносимо темпо, за да пристигне навреме. Сменяше коне в държавните странноприемници по големия Царски път или пресичаше напряко през засетите с пшеница и ечемик поля, но те не изостанаха, тичаха до него ден след ден, сякаш това не им струваше никакви усилия. Бяха невероятни мъже и Кир се гордееше с червените им наметала и реакцията на хората, когато разбираха кои са те. Репутацията им беше заслужена многократно.

Кир се чувстваше ободрен на това място, в приближаващата прохладна вечер. Персеполис изглеждаше притихнал, но не от публичните изблици на скръб. По улиците не бяха строени войници, нямаше траурни знамена и горящо сандалово дърво. Но въпреки това, докато минаваше през портата на платото над града, той не беше сигурен дали старецът още е жив. Мисълта го накара да се обърне и да погледне нагоре към планината, преобразена от баща му и дядо му, към величавата равнина, която се виждаше като ивица зелено и сиво в далечината. Соколи кръжаха лениво в топлия въздух и дебнеха за гълъби в овошките. На царската тераса бяха разположени дворци, казарми, театри и библиотеки. Павилионът на баща му се намираше в центъра на тучна градина, която наричаха „рай“, тайното зелено сърце на империята.

По бреговете на реката растяха ниски храсти, чиито корени бяха изгладени като скулптури. Цъфтеше бял жасмин, изпълващ въздуха с аромата си. Кир пое дълбоко дъх и затвори очи, както стоеше до кръста във водата. Беше си у дома.

Спартанците се подсушаваха бързо с наметалата си и прокарваха пръсти през косите си, които им държаха хладно въпреки слънцето. Кир също бе освежен и отново се облече грижливо. Стегна ремъците на бронята над туниката, но също и бронзовите спартански наколенници, които бяха идеално оформени по краката му така, че полираният метал маркираше мускулите и извивките на коленете му. Те бяха по-полезни на воините, които стояха на земята с щитове, отколкото на конници, но Кир обичаше да почита хората си по този начин. Разбира се, Тисаферн смяташе това за чуждопоклонничество, което беше под достойнството му.

Ако не идваше на смъртното легло на баща си, на младия Кир щеше да му стане весело от начина, по който жителите на града се събираха да зяпат чужденците. Бяха дошли търговци от пазара за плодове, а платените им охранители гледаха навъсено. Носещите червени наметала гърци бяха прочути дори тук, макар че цели страни и обширно море лежаха между Персеполис и долината на река Евротас — на три месеца път и на цял свят оттук. Освен легендарните наметала спартанците носеха и характерните си бронзови наколенници, които покриваха краката им от глезена до коляното. Бяха дошли тук готови за война, макар че само ескортираха Кир до дома му.

Преди да се хвърлят във водата, бяха струпали щитовете си на неохранявани купчини, сякаш не можеше и да им мине през ума, че някой би се опитал да ги открадне. От вътрешната страна на всеки щит беше изписано името на собственика му, а единствената буква от външната страна показваше на врага къде в Гърция се намира родината им — ламбдата беше първата буква на областта Лакония, чийто главен град бе Лакедемон, или Спарта. Всеки щит беше полиран до блясък и за него се полагаха грижи като за любим.

Докато възсядаше коня си, Кир се запита дали някой от зяпачите има представа за Спарта като неговата. За майките, сочещи чужденците на децата си, тези воини бяха същите, които неведнъж бяха посрамвали Безсмъртните и се бяха превърнали в легенда. Тези мъже на Гърция бяха смазали войската на Дарий Велики при Маратон. Именно спартанците бяха повели гръцките воини срещу персийския цар Ксеркс при Термопилите, Платея и Микале. Персия беше покорила почти трийсет държави, но беше отблъсната от Гърция — и воините с червени наметала.

Онези мрачни дни бяха далеч в миналото, макар че спомените оставаха. Кир извърна поглед, докато хората му се строяваха в две съвършени редици в очакване на командата му. Крайната цел на спартанците беше да победят Атина и да завладеят цяла Гърция, но те се биеха за него, защото им беше платил — и защото разбираше честта им. Среброто и златото, които им беше дал, бяха отишли в родината им за построяване на храмове, казарми и оръжейни. Те не бяха спечелили нищо за себе си и той им се възхищаваше повече, отколкото на когото и да било друг — с изключение на баща си и брат си.

— Хайде, мой стари лъве — каза той на Тисаферн. — Достатъчно се забавих. Не бива да оклюмвам, макар че и сега не мога да повярвам, че не е някаква грешка. Баща ми е твърде силен, за да умре, нали?

Усмихна се, макар че болката му си личеше ясно. В отговор Тисаферн сграбчи рамото на младия мъж, за да го утеши.

— Бях слуга на баща ти преди трийсет години, преди още да се родиш. Тогава той държеше света в ръцете си. Но дори на царете им е отредено само кратко време под слънцето. Краят настъпва за всички ни, макар че твоите приятели философи се съмняват дори и в това, сигурен съм.

— Иска ми се да знаеше достатъчно гръцки, за да ги разбираш.

Тисаферн изсумтя презрително.

— Това е език на овчари. Какво ме е грижа за приказките на роби? Аз съм персиец.

Изрече го в непосредствена близост до спартанците, макар че те с нищо не показаха, че са го чули. Кир погледна водача им, Анаксис. Анаксис знаеше и двата езика и не пропускаше нищо, но пък отдавна беше отписал Тисаферн като безполезен персиец. За миг погледите им се срещнаха и Анаксис му намигна.

Тисаферн забеляза развеселеното изражение на Кир и рязко се обърна в седлото да види какво е причинило тази промяна в настроението, кой се е осмелил да се подиграе на достойнството му. Видя единствено, че спартанците отново са готови да продължат напред, поклати глава и замърмори нещо за селяни и чужденци.

При дългите преходи спартанците носеха щитовете си на гръб. Сега, макар да не се намираха в опасност. Кир нареди да се подредят като за парад. Докато маршируваха през някоя от трите столици на Персийската империя, те държаха дисковете златист бронз в левите си ръце и дългите копия в десните. На кръста си носеха къси мечове, а до тях — прословутите си мечове копие. Тези тежки извити оръжия бяха страховити и противниците им ги смятаха за нечестни. Спартанците се надсмиваха на подобни оплаквания.

Бронзовите им шлемове покриваха брадите им и дебелите плитки, които се спускаха до раменете им. Скриваха и умората и слабостта, оставяйки единствено студеното впечатление за статуи. Прикриването на чертите беше само едно от нещата, които ги правеха толкова страшни. Репутацията означаваше повече. А носенето на оръжията и щита на баща или дядо означаваше още повече.

Кир и Тисаферн подкараха конете си по улиците. Множеството се разпръскваше пред тях, за да им направи път. Възцари се зловеща тишина — както сред жителите на града, така и сред мъжете, които крачеха през него.

— И все пак си мисля, че трябваше да оставиш наемниците — промърмори Тисаферн. — Какво ще каже брат ти, когато види, че си избрал гърци пред перси?

— Аз съм царски син и командващ войските на баща си. Ако брат ми каже нещо, то ще е, че достойнството ми е чест за дома ни. Спартанците са най-добрите на света. Кой друг би могъл да поддържа темпото ни през последните седмици? Да виждаш тук Безсмъртни? Или слугите ми? Един от робите ми умря по пътя, докато се опитваше да остане до мен. Другите изостанаха. Не, тези мъже си спечелиха мястото до мен, като останаха до мен.

Тисаферн сведе глава, сякаш се съгласява, макар че вътрешно кипеше от гняв. Кир се отнасяше към спартанците като към истински хора, а не като към бесни псета, каквито бяха. И без да се обръща, персийският военачалник знаеше, че някои от тях го наблюдават внимателно. Отнасяха се с недоверие към всеки, който се приближеше до господаря им, досущ като ръмжащи предупредително кучета. Е, това нямаше да продължи още дълго.

Двамата конници водеха спартанците нагоре по склона, към големите стъпала, които щяха да ги отведат още по-високо, до платото на персийския цар.

Големите стъпала бяха изсечени широки и ниски, така че царят да не слиза от коня си, когато се връща от лов. Кир и Тисаферн водеха, следвани от дрънчащите редици спартанци. Кир усещаше погледите на Безсмъртните на баща си върху себе си, докато приближаваше тясната порта на външната стена. Баща му беше изхарчил съкровищниците на цели държави за това плато, както за дооформянето му от планината, така и за целия лукс, който можеше да се намери тук. Макар да бе райската градина на империя, това място беше и крепост, с постоянна стража от две хиляди мъже.

Последното стъпало свършваше при портата, така че нямаше място за евентуалния враг да се събере и да я атакува. Кир почувства как притъмнява, когато персийските воини закриха слънцето над него, загледани надолу към групата му — към спартанците на стъпалата зад него, въоръжени с по четири оръжия на човек. Кир погледна невъзмутимо нагоре към позлатените от залязващото слънце стени.

— Аз съм Кир, син на цар Дарий, брат на принц Артаксеркс и командващ войските на Персия. В името на баща ми, отворете портата, за да го видя.

Забавиха се малко повече от очакваното и Кир започна да се ядосва. Надигащият се гняв утихна, когато чу дрънченето на вериги и вдигането на резета. Портата се отвори и се видя дългият двор. Кир преглътна, твърдо решен да не показва страх. В това отношение той и спартанците му си приличаха.

Кир и Тисаферн подкараха конете си през портата към осветения от слънцето двор. С приближаването на лятната вечер светлината беше омекнала. Кир знаеше, че най-сетне си е у дома, че би трябвало да се отпусне и да очаква с нетърпение да види баща си. Още не беше сигурен как ще реагира старецът на него, нито самият той на Великия цар. Чувстваше се неуверен пред лицето на загубата, стоварваща се устремно върху него. Никоя военна мощ не можеше да задържи баща му на този свят и един ден повече от онова, което му беше определено. Именно тази безпомощност караше Кир да трепери — а не опасният двор, в който влизаше.

Защитата на платото не се изчерпваше единствено с мъжете по външните стени — евентуалните нападатели трябваше да минат през тесни проходи. Дори по някакъв начин да успееха да стигнат до стъпалата и да проникнат през портата, двете части на крепостта бяха отделени една от друга. Вражеските сили щяха да са разделени, докато не минат през два дълги тесни двора.

Без никакво колебание Кир и Тисаферн продължиха напред. Петдесетте редици от по шестима спартанци ги следваха в съвършен строй и дръжките на копията им опряха в прашната земя, когато спряха пред още по-голямата порта пред тях.

Зад тях външната порта вече беше затворена и залостена. Доста спартанци се намръщиха, че са се озовали на място, където не могат да маневрират. Покрай двора минаваха каменни первази, издигащи се на височина два човешки боя над земята. Предназначението им беше очевидно и спартанският офицер Анаксис стисна по-здраво копието си. Чувстваше враждебните погледи на персийските гвардейци, които бяха повече свикнали да изглеждат чудесно с полираните си доспехи, отколкото да влизат в истински бой.

Отпред Кир и Тисаферн се спогледаха и слязоха от конете. Анаксис се опита да види, без да проточва врат, кой е излязъл да ги посрещне, но гледката беше закрита от конете. Това не му харесваше. Негов дълг беше да защитава Кир, а може би и дебелия старец с него. Нямаше обаче заповед да са нащрек и да се оглеждат за заплахи. Анаксис знаеше, че се намира в цитаделата на стария враг, но освен това беше и лична охрана на един от царските синове — човек, на когото се възхищаваше заради честността му и липсата на превземки. Кир определено си го биваше като за персиец. Не беше показал страх или нещо друго, освен загриженост за баща си. А ето че сега Анаксис гледаше каменните первази, подобни на дългите седалки на атински театър. Знаеше, че персите са горе-долу сносни стрелци. На спартанците не им харесваше мисълта, че някой може да ги гледа отвисоко, особено на това място.

Нито една от тези мисли не пролича на лицето му, което и без това беше скрито в сянката на шлема. Анаксис стоеше като бронзова статуя, докато отпред Кир и Тисаферн разговаряха тихо с някого. И остана доволен, когато единият кон се отмести и му позволи да види царския син.

Кир се обърна със сурово изражение назад към спартанците и каза:

— Брат ми заповядва да вляза в царските градини без вас.

Като че ли искаше да каже още нещо, но поклати глава.

Това почти не можеше да се изтълкува като знак, но сърцето на Анаксис се сви и той каза:

— Може би брат ти не би имал нищо против да дойда с теб.

Кир му се усмихна.

— Приятелю, ако става дума за предателство, един човек няма да промени нещата.

— Аз винаги променям нещата — напълно сериозно отвърна Анаксис.

— Така е, но трябва да се доверя на честта на брат си. Той е наследникът на трона и не съм му давал никакви основания да се съмнява в мен.

— Ще чакаме тук, докато се върнеш — каза Анаксис и се отпусна на коляно. Говореше, сякаш полага клетва, и Кир сведе глава, преди да му махне да се изправи.

— Благодаря. Оказваш ми чест със службата си.

После се обърна към Тисаферн, който гледаше с отвращение и му даваше знак да продължат през портата, водеща по-навътре в царското плато. След дългия двор се намираха първите градини, засадени в пръст, донесена от равнините и поддържана от хиляда роби. Дърветата образуваха сенчести алеи, мънички маймунки гонеха птици от клон на клон и въздухът беше изпълнен с аромата на зеленина и жасмин.

Кир не обърна внимание на дребния дворцов управител, който беше дошъл да го посрещне. Не беше съвсем сигурен дали постът на мъжа е оскърбление, или не. Брат му Артаксеркс, естествено, беше при баща им. Това, че беше пратил прост слуга да съпроводи Кир през градините, не означаваше нищо.

Тисаферн като че ли се беше отърсил от тревогите и умората от пътуването и сега вървеше с изправен гръб и вдишваше дълбоко добре познатите му благоухания. Познаваше Кир от самото му раждане и беше негов наставник и приятел през по-голямата част от живота му. Въпреки това двамата гледаха по много различен начин на света. Кир обичаше хората — нямаше друг начин да се опише това. Те бяха неговата страст и той събираше приятели така, както други се стремяха да събират пари. За разлика от Кир, Тисаферн почти не можеше да скрие отвращението си от тълпите и потните войници.

Вървяха дълго по пътеки, които толкова криволичеха, че външен човек би се изгубил из тях десетки пъти. Кир ги познаваше от детството си и следваше дворцовия управител, без да се замисля. Павилионът на баща му се намираше в другия край на платото, заобиколен от палми и роби, всички очакващи сетния му дъх. Кир усети как гърлото му се стяга, докато крачеше; ослушваше се за риданията на жените на баща си.

Щом чу тътренето на сандал върху камък отгоре, Анаксис вдигна поглед. Спартанците стояха мълчаливо вече близо час, следвайки примера му. Анаксис изруга под нос, когато видя персийските войници да излизат по первазите от двете страни. Носеха пищни черни доспехи и лъкове с инкрустирани скъпоценни камъни, сякаш бяха стражи в театрална постановка или може би пред вратите на някой бордей. Приличаха му на деца, изгубили умовете си в царска съкровищница.

Персийският офицер имаше на шлема си пера в черно и бяло, които потрепваха на вятъра и бяха много по-великолепни от всичко, което Анаксис бе виждал в родината си. Кожата му лъщеше от масло, а ръцете му блестяха от скъпоценности. Не носеше лък, а само къс меч в златна ножница, която сигурно струваше колкото цял малък град. При тази мисъл Анаксис повдигна вежда. Това място беше пълно с плячка. А подобни неща си заслужаваше да се запомнят.

— Щитове в готовност — каза Анаксис.

Много от мъжете бяха метнали щитовете си на гръб или ги бяха подпрели на краката си. Вдигнаха ги отново и се намръщиха. Никой не се чувстваше удобно, когато над тях стояха стрелци, а те бяха натъпкани в тясното пространство долу.

Анаксис отново погледна каменните стени и забеляза колко са гладки. Над главата му от двете страни имаше по три редици персийски стрелци, може би толкова на брой, колкото онези, които гледаха намусено отдолу.

Офицерът с перата се спусна по тясна пътека в ъгъла. Сандалът му наполовина стърчеше над каменния ръб, така че Анаксис можеше да види нитовете по подметката.

Известно време никой не помръдваше. Въздухът бе напълно неподвижен, не подухваше никакъв ветрец, който да им даде облекчение. Сенките се бяха издължили, откакто царският син и Тисаферн бяха влезли, но вечерната светлина като че ли не се беше променила. Макар да беше топло, Анаксис усети как скротумът му се стяга. Мъжете, гледащи надолу към спартанците, се усмихваха и опипваха оръжията си. Бяха опънали тетивите на лъковете си. Макар да носеха церемониалните доспехи на царския двор, бяха подредени за клане. Анаксис се почеса по брадата и се обърна към приятеля си Кинис.

— Колко трудно според теб е да се качиш на този корниз?

При по-нормални дни Кинис беше як мъж, който с право се гордееше със силата си. Четиринайсетте дни подтичване по пясъчни пътища го бяха направили по-строен и по-намусен. Той сви рамене.

— Ако двама души задържат един щит ето така — той вдигна своя за ръба, — трети може да бъде вдигнат достатъчно лесно. Мислиш, че ще ни нападнат ли?

— Да — отвърна Анаксис. И повиши глас към останалите: знаеше, че е малко вероятно някой от онези горе да разбира и дума на гръцки. — Изглежда, че са решили да ни ударят. Така. Готови да вдигнете щитове над главите си. Застанете по тройки. Не правете нищо, освен ако не ни нападнат, но ако това стане, искам да метнете хора нагоре към тях. Това място ми харесва. Мисля, че трябва да го задържим, докато Кир се върне.

— Или да си пробием с бой път обратно до реката и да се махаме — промърмори Кинис.

Анаксис поклати глава. Беше дал думата си. Нямаше да допусне позора Кир да се върне и да открие, че е изоставил поста си. Кинис присви рамене в растящ гняв, когато видя как лъковете започват да се огъват.

Над главите им персийският офицер си пое дълбоко дъх да даде заповед. Кинис протегна щита си и краят му моментално беше хванат от негов другар. Двамата се спогледаха, вбесени от предателството.

Офицерът изкряска и персийските лъкове се опънаха максимално и тетивите им избръмчаха, запращайки първите стрели надолу. След като те изсвистяха, Анаксис стъпи на един щит заедно с още десетина спартанци и всички полетяха нагоре към изумените стрелци. Анаксис се озова сред тях с копието и гадния копис в ръце, като се смееше на паниката им.

2

Кир спря на широката пътека между лимоновите дръвчета. Тисаферн продължи няколко крачки, преди да спре и да се върне при него.

— Какво има? — попита възрастният мъж.

— Стори ми се… А, от много време не съм бил у дома. Било е крясък на птици или плач на роби. Империята скърби, стари ми лъве. Сърцето ми плаче и ми се стори, че чувам гласа й. Баща ми сътвори света около себе си. Виж това място! Истинско чудо е да стоиш така високо над равнината, да усещаш вятъра и да познаваш сянката на дърветата, като в същото време знаеш, че цялото плато е изсечено от планинския склон. Царете постигат повече от обикновените хора, ако имат въображение.

— Баща ти винаги е бил човек на волята — каза Тисаферн. — Макар че невинаги беше прав, той вземаше решение и действаше според него. Повечето хора намират подобно нещо за изтощително, но баща ти ставаше по-силен и по-уверен с всяка изминала година.

— И с все по-малко съмнения.

— Съмненията са за децата и старците. Тогава виждаме твърде много възможности и затова е по-трудно те да бъдат сведени до едно действие. А когато сме в разцвета на силите си, орязваме слабите избори и посягаме към меча, лопатата или жената.

Кир погледна мъжа, когото беше познавал през целия си живот, и го видя изгубен в спомени.

— Познаваш го отпреди да стане цар, разбира се — иронично подхвърли той.

Тисаферн вдигна очи към вечерното небе.

— Подиграваш ми се. Да, казвал съм ти го неведнъж, но още тогава видях величие в него. Брат му беше цар — и твоят баща прие това и му се закле във вярност. Просна се на пода и всички разбраха, че ще следва царя си.

— Знам историята — каза Кир, който изведнъж се почувства уморен. Тисаферн обаче продължи, сякаш не го е чул:

— Другият брат обаче не беше така велик духовно. Не, принц Согдиан не беше в състояние да постави честта пред собственото си желание да управлява. Само шест седмици след коронацията Согдиан се промъкна в царската спалня с меден нож. По изгрев-слънце застана пред двора, макар че ръцете му бяха червени и омазани с царска кръв, макар че беше оставил след себе си диря, сякаш се перчеше с нея. Каза на всички, че той е царят, и нито един не надигна глас да възрази. Тогава баща ти пристъпи напред от тълпата.

— Знам, стари лъве. Бил е верен на първия си брат, но отмъстил на втория. Дворът приветствал бурно храбростта и правото му. Той спечелил трона за себе си.

— Обичаше и двамата, но беше мъж с желязна вярност — каза Тисаферн и кимна.

— Както и аз.

— Както и ти — незабавно се съгласи Тисаферн. — Мисля, че имаш бащиното си сърце. Макар че той никога не беше толкова търпим към гърците като теб.

Сега беше ред на Кир да вдигне очи към небето и да измърмори неодобрително.

— Аз спечелих верността им.

— Купи верността им — изсумтя Тисаферн.

— Не. Не ги познаваш. На целия свят няма достатъчно злато, което да купи службата на спартанците, ако те не са решили да я дадат.

— Кир, скъпо мое момче, на целия свят няма достатъчно злато да купиш каквото и да било.

Младият мъж поклати глава, но в същия миг и двамата видяха между дърветата огромния павилион. Гвардейци ги наблюдаваха от пътя и те се смълчаха в очакване да видят умиращия цар.

Кир усети как стегнатият възел в него отчасти се отпуска, когато брат му Артаксеркс излезе да го посрещне. Една година по-голям от него, той беше толкова различен от брат си, колкото беше възможно, и в същото време във вените на двамата течеше една кръв. Артаксеркс открай време беше ученият. Двамата се обучаваха заедно под строгото око на баща си, но Артаксеркс бе онзи, който се препъваше в собственото си копие. Кир пък се упражняваше с майсторите на оръжията и подскачаше като мряна, надавайки радостни викове. По-малкият брат отначало не разбираше лошото настроение и мрачните погледи, които му се отправяха. Дори когато порасна достатъчно, за да си обясни неприязънта на брат си, тя не го безпокоеше. Кир знаеше, че е роден верен; знаеше също, че никога няма да бъде цар. Всички умения, които бе придобил, просто отразяваха славата на бащиния им трон. Дори когато царят го избра да командва войските и го изпрати да се учи при най-великите пълководци, младежът си бе мислил единствено че това ще го направи само по-полезен и по-ценен за баща му.

Артаксеркс беше подбуждан от успеха на брат си и от собствените си амбиции. Бе продължил упражненията с меча и това си личеше ясно от широките му рамене и силната хватка, когато прегърна брат си и го целуна по двете бузи и по устните. Задържа главата на Кир в ръцете си и проблясващите сълзи в очите му извикаха сълзите и на по-малкия брат. Страхът завладя Кир и когато се опита да заговори, от устата му излезе само сух шепот.

— Той…? — Не успя да продължи. Да попита дали баща му е жив означаваше да предположи, че не е. Все едно да пита дали планините са рухнали, дали реките са пресъхнали.

— Не, макар че не му остава много. Зовеше те, братко. Мислех си, че никога няма да дойдеш.

— Искам да го видя — каза Кир, поглеждайки над рамото на брат си.

— В този вид? Дрехите ти са пропити с пот. Няма ли да го оскърбиш така?

— Нареди да ми донесат нови дрехи, ако това те притеснява! Изкъпах се в реката и съм чист. А сега, братко, пусни ме да вляза. Не ме карай да те моля отново.

В гласа на по-младия брат се долови желязна нотка. Артаксеркс се поколеба, но после отстъпи назад и посочи отворената врата. Кир прекрачи прага, без да се обръща да види как ще постъпи Тисаферн.

Павилионът беше огромен и се простираше на стотици крачки във всички посоки от входа. Вътре имаше езерца и градини, помещения за пиршества и десетки лични роби на баща му, които се грижеха за него. Безмълвни младежи със спретнати туники се завтекоха да поемат наметалото на Кир, преди той да е направил и една крачка. Той обаче не спря. Отново беше момче, тичащо при татко си.

Зад него, застанал на входа на огромния павилион, Артаксеркс вдигна ръка към приближаващия Тисаферн. Възрастният мъж падна на колене и се просна пред него. Наследникът на империята се наведе да го изправи и прошепна в ухото му.

— Той говореше ли нещо против трона и против мен?

Тисаферн поклати глава.

— Нито дума, господарю. Кълна се в честта на рода си.

Артаксеркс замръзна, потънал в мисли.

— Ти беше приятел на баща ми. Верен на царя още от младостта си. Ще бъдеш ли верен и на мен?

Тисаферн се просна отново в краката му и притисна чело и устни към земята. Остана така, докато Артаксеркс го докосна леко по бузата, с което му даваше разрешение да се изправи. По кожата на Тисаферн имаше камъчета и песъчинки, залепнали от потта му.

— Верността ми е към твоето семейство, господарю — каза Тисаферн. — Към трона на Персия, към рода на Дарий Велики, през Ксеркс, през баща ти — и до теб. Аз съм верен до смърт и отвъд нея. Призови ме от отвъдното и ще дойда при теб.

Артаксеркс кимна доволен. Ласкателствата никога не му омръзваха. Те бяха нещо напълно естествено и очаквано за него.

— А брат ми? Познаваш го добре, откакто се е родил.

За първи път Тисаферн се поколеба.

— Кир е достоен за възхищение, господарю. Обичам го, както обичам собствените си синове. Но не той ще наследи империята, която ни прави велики. Това е по-важно и от моя живот, и от неговия.

Артаксеркс леко се отпусна, разчувстван от думите му.

— Влез тогава, стари приятелю. Изкъпи се и се преоблечи в чиста коприна. Баща ми проспива по-голямата част от деня, но ще иска да разбере, че най-сетне си дошъл. Мислех си, че ще закъснеете. Благодарен съм, че не се оказах прав.

— Брат ти… доведе отряд от триста души — каза Тисаферн. — Мъже от Спарта, изключителни воини.

Артаксеркс се намръщи и погледна назад към пътеката, по която бе дошъл Тисаферн.

— Знам, че им се възхищава.

— Чух да се говори, че легендата за тях е силно преувеличена, господарю. Аз… не смятам, че е така. Те са умели воини. Брат ти настоя да ги доведе въпреки бедите, които може да причини това. — Замълча, за да подбере внимателно думите си, и ги изрече с известно наблягане върху колебанието си. — Господарю, лично аз не бих позволил да бродят свободно из земите ни.

Артаксеркс го тупна по рамото.

— Няма да бродят. Погрижих се за това.

Анаксис тичаше по по-ниското стъпало, като убиваше всеки изпречил се пред него. Очите му горяха диво заради предателството и той вилнееше като някакъв демон на смъртта сред персите, които продължаваха да пускат стрелите си с цялата скорост, на която бяха способни. През първите мигове Анаксис бе изблъскал петима-шестима от корниза — знаеше, че онези долу ще ги убият по-бързо, отколкото би го направил той. Изгуби копието си в рамото на един — пусна го, за да не падне през ръба. Ухили се на следващия ужасен персиец, който се озова пред него, показа му кописа си и в същия миг замахна към стрелеца на горното стъпало. Отби хвърлилия се към него противник, като го използва, за да осуети атаката на друг. Отсече китката на един, докато той се опитваше да опъне лъка си.

Не беше обхванат от паника, макар да изпитваше известно съжаление. Знаеше, че се бие за последен път в живота си, и беше много спокоен. Персите бяха очаквали клане — и щяха да го получат, макар че нямаше да му се насладят толкова, колкото си бяха мислили.

На двора долу гърците бяха вдигнали щитове над главите си, приковани на място и неспособни да маневрират. Десетки бяха хвърлили копията си по противника или ги използваха, за да пронизват и срязват прасците на стрелците. Земята беше покрита с тела в доспехи, сред които спартанците бяха все още малко. Гърците стояха на стегнати групи, щитовете им се припокриваха и те надничаха през пролуките, но не се огъваха. През кратките мигове, когато можеше да ги погледне, Анаксис виждаше, че Кинис удържа строя и набелязва целите.

Установи, че се усмихва, докато правеше лъжливо движение, за да извади от равновесие човека пред себе си, озъбен стрелец с огромна брада и широки рамене. Мъжът рязко се отдръпна, за да избегне удар, който така и не последва, и в този момент на слабост Анаксис го дръпна рязко за ръкава и го прати през ръба върху спартанците долу. Те му завикаха гневно да внимава какво прави. Анаксис се изсмя в отговор и продължи да сече, същински вихър, разпръскващ около себе си кръв и люспи от персийски доспехи.

Толкова много стрелци бяха изпопадали в дългия двор, че някои гърци бяха взели лъковете и колчаните им. Повечето бяха стреляли по зайци като момчета и трудно можеха да пропуснат персите, които стояха без щитове на височина само два човешки боя над тях. Шестима, после осмина започнаха да им връщат дългите стрели. Персите трепнаха, изправени срещу собствените си оръжия, и започнаха да отстъпват на групички, вместо да продължават клането.

Анаксис събра трима от хората си при себе си. Онези долу им бяха хвърлили щитове и бе облекчение отново да са зад тях и стрелите да отскачат от бронза и дървото. И тримата бяха ранени. От гърдите на двама стърчаха пречупени стрели, но те не показваха признаци на тревога, макар че дишаха трудно и кръвта капеше от раните им заедно с все по-малко оставащите им сили. От голям разрез на гърдите на третия се виждаха бели ребра. Той сви рамене, когато Анаксис му посочи раната.

— После ще я превържа.

— Аз ще ти я зашия — каза Анаксис. — И не забравяй. Гледай Кинис да не те доближава.

— Няма да забравя — каза мъжът. Двамата бяха стари приятели и нямаше нужда да казват повече.^[2]

Анаксис изпъшка от болка, когато една стрела мина през пролука между щитовете и се заби в хълбока му. Той погледна перата, но не посмя да я извади. От раната му прилоша и светът около него се люшна.

— Искам да ни запомнят — каза Анаксис. — Стига да сте си починали, разбира се.

— Мислех си, че ти си почиваш — възмутено отвърна един от спартанците.

Анаксис се ухили. Кописът му отсече бързо черната стрела и той изпъшка, когато нещо в него се преобърна.

В паническото си отстъпление стрелците бяха освободили пространство, което им вършеше чудесна работа. Персийците отчаяно се мъчеха да не позволяват на малцината спартанци горе да ги доближат, нито на други да скочат отдолу и да се присъединят към другарите си.

Анаксис и останалите се хвърлиха към тях с вдигнати щитове. От това разстояние щитът се превръщаше в оръжие — ръбът му вършеше работа като копие в ръцете на човек, обучен да борави с него. Персите изпаднаха в паника и заотстъпваха безразборно. Долу в двора останалите живи спартанци запяха пеан, бойния химн на смъртта.

Анаксис успя да се добере до най-високото стъпало, преди да избият кописа от ръката му. Видя редици персийски воини да излизат от вратите от двете страни — безкраен поток мъже, въоръжени с лъкове, мечове и копия. Копията бяха по-подходящи за убиване на онези, които не можеха да излязат от капана, помисли си Анаксис. Самият той би наредил да атакуват с тях, ако беше персийски офицер. Убиване със стрели бе оскърбление и между мъже нямаше място за подобна низост. Светът около него започна да помръква и той отдаде душата си на Хадес и Хермес. Щеше да е удоволствие да се срещне с цар Леонид, който се беше изправил срещу персите при Термопилите. Леонид бе познавал добре персийското коварство. Анаксис се надяваше да вдигне чаша червено с него още тази вечер — ако успееше да прекоси реката навреме.

Долу в двора Кинис гледаше как подхвърлените горе падат един по един и отнасят със себе си и последната надежда. Копията бяха изчезнали и колчаните бяха празни, макар че навсякъде сред труповете имаше счупени стрели.

Персийските стрелци вече не се смееха подигравателно. Десетки облечени в черно мъже лежаха мъртви в двора, кръвта на други покриваше стъпалата от двете страни. Спартанците обаче бяха изгубили само половината от своите и най-добрият им шанс да се измъкнат от клопката се бе провалил. Един-двама още се опитваха да повдигнат другари горе, но стрелците вече знаеха какво да правят: съсредоточаваха стрелбата си върху всеки подобен опит и мъжете падаха долу с щръкнали от тях стрели.

Кинис извика на всички да вземат оръжията на мъртвите и да ги хвърлят. Макар и приковани на колене към земята, спартанците започнаха да изпълняват заповедта с убийствена точност. Кописи и къси мечове засвистяха във въздуха. Последваха ги един-два щита, които пометоха изпречилите им се перси. Неколцина от тях паднаха в двора и бяха накълцани на мига, но дъждът от стрели се засили.

Кинис държеше хората си на все по-малки и по-малки групи, които се прикриваха зад щитовете си и можеха да се движат, да събират паднали оръжия и да ги запращат обратно към противника. Нови и нови перси продължаваха да излизат на стъпалата, ужасени от броя на падналите им другари. Вадеха мечове или опъваха лъкове и последното, което виждаха някои, беше летящо към тях копие.

Спартанците продължиха да се сражават, докато не останаха само четирима. Всички бяха покрити с кръв и тежко ранени, толкова изтощени, че едва държаха щитовете си, докато стрелите продължаваха да се сипят върху тях. Лъскавият доскоро кован бронз сега приличаше на недооскубан фазан — целите щитове бяха в дупки и счупените стрели, които стърчаха от тях, бяха толкова много, че щитовете натежаваха и се вдигаха трудно.

— Спрете! — чу се заповед отгоре.

Някои от спартанците разбираха персийските команди, но не обърнаха внимание. Стрелците горе обаче се подчиниха и отстъпиха задъхани назад. Първият персийски офицер лежеше мъртъв на земята. Заместникът му пристъпи до ръба и погледна надолу към тях, като клатеше глава в изумление.

— Аз съм Хазар Заоша — каза той на завален гръцки. — Ъъъ… офицер на Жаядан. Разбирате ли? Безсмъртните. Не можете да победите. Ще се предадете ли, мъже на Спарта? Вие сте малко, а ние сме много. Питам дали…

Кинис хвърли меча си по него и мъжът отскочи настрани, извика от ужас, стъпи във въздуха и падна в двора. Вдигна очи към четиримата окървавени спартанци, които се извисяваха над него и го гледаха с жив интерес.

— Убийте ги! — изрева Заоша. — Убийте…

Кинис го накара да млъкне със съсичащ удар с кописа си, след което се строполи върху него и изпъшка. От гърба му стърчаха стрели. Кинис издиша в лицето на персийския офицер, докато двамата умираха, макар че гъркът се усмихваше, за да скрие яростта си. Достатъчно лошо беше, че бяха предадени от стария враг. Още по-лошо беше обаче, че никой нямаше да отнесе вестта в Спарта и да каже на ефорите, че са загинали добре и без срам.

Павилионът се разхлаждаше от вятъра, който се спускаше всяка вечер от планината — чудо, носещо наслада на царя и двора му, на роби и благородници. Когато лятната жега в равнините ставаше нетърпима, това място нямаше равно на себе си. Кир усети как потта по лицето му изсъхва и вдиша дълбоко, забравил за момент мъката си. Стори му се, че може да долови аромата на канела във въздуха, макар че не беше съвсем сигурен. От години не беше виждал баща си. За него лекият ветрец означаваше детство и дом.

Не му беше нужно да пита къде лежи баща му. Броят на робите се увеличаваше, докато навлизаше по-навътре в павилиона. Те се скупчваха около леглото на баща му като пчели, готови да изпълнят и най-малкото му желание. Огромни стражи стояха неподвижни от четирите страни на умиращия цар, обърнати навън към всяка възможна заплаха. Кир вече виждаше лежащия мъж, повдигнат на дълги възглавници. Една жена бършеше челото му с кърпа, потопена в купа вода с някакви цветове в нея. Кир пристъпи към леглото. Ароматът на рози беше противно сладък.

Един от робите прошепна нещо на царя и той завъртя глава. Затърси сина си с очи и Кир пристъпи още крачка напред и спря, когато един страж вдигна ръка.

— Принце, мечът.

Кир разкопча колана си и му го даде. Стражите се дръпнаха и той мина между тях и спря на една ръка разстояние от мъжа, който бе контролирал живота му от самото му раждане.

Усмихна се, по-скоро от болка, отколкото от радост от срещата. Старецът беше буквално изпит от някаква болест. Ръцете, които някога държаха царския меч, сега бяха болезнено тънки, кожата бе опъната върху костите, покрита тук-там със синини и черни петна.

— Тук съм, татко — каза Кир и седна на донесения му стол. — Тръгнах веднага щом научих и дойдох колкото мога по-бързо.

— Толкова те чаках, синко — каза баща му. Гласът му бе едва доловим шепот и Кир трябваше да се наведе, за да го чуе. — Не можех да умра, докато не узная, че си дошъл. Най-сетне.

Кир видя как по лицето на баща му пробягва странно изражение, което можеше да се изтълкува и като яд, и като ликуване. Очите на царя се затвориха и бръчките на челото му се изгладиха. Кир импулсивно се пресегна и хвана ръката, която го бе первала хиляди пъти като момче. Почувства се неловко, докато търсеше думите.

— Благодаря ти за всичко, татко. Исках да се гордееш с мен.

Отговор не последва и Кир положи ръката върху чаршафа, погали я леко и се отдръпна. Робинята с купата розова вода се наведе и отново избърса лицето на баща му. Ветрецът повяваше, макар че сега не изглеждаше нежен, а приличаше по-скоро на свирепите есенни ветрове — горещи, непрекъснати и подлудяващи хората.

— Татко? — каза Кир малко по-високо. Стана от стола и загледа безпомощно, докато някакъв непознат мъж приближи и преслуша дишането и сърцето на царя, като кимаше.

— Още малко остава, господарю. Може и да ни чува. Може и да се събуди — или не. Много пъти те призоваваше. Радвам се, че накрая все пак дойде.

Ето го отново — злобното подмятане. При това от човек, който при други обстоятелства не би се осмелил на подобно нещо. В целия павилион се долавяше някакво негодувание към Кир — той го усещаше навсякъде около себе си.

И в този момент му дойде до гуша. Беше изминавал по повече от десет парасанги^[3] на ден в продължение на две седмици, за да стигне до стареца. Единствено спартанците бяха устояли на темпото му и дори те се бяха изтощили. Каза си да намери утеха във факта, че не е закъснял, но му беше трудно. Не беше получил нито една благодарна дума или израз на задоволство от стареца, а само онази странна горчивина, сякаш всички са очаквали единствено него.

Докато отстъпваше от смъртното ложе, се почувства странно изпразнен и объркан. Дни наред се беше страхувал, че ще закъснее. В нетърпението си беше мислил за бащината усмивка, за прегръдката, която никога не бе получавал. И изведнъж всичко се бе сринало, скъпоценностите от въображението му се бяха оказали от стъкло. Никога не беше успявал да накара царя да се гордее с него. Каквото и да постигаше той, Артаксеркс беше единственият, който имаше значение за баща му.

Кир протегна ръка за меча си. Стражът, който го държеше, го гледаше с широко отворени очи, притиснал инкрустираните с камъни ножница и колан към гърдите си.

— Дай ми онова, което е мое — бавно каза Кир.

Вече си мислеше, че денят няма как да е по-странен… но чу и видя как брат му се приближава заедно с Тисаферн. И двамата изглеждаха спокойни и освежени. Тисаферн бе сменил робата си със свободно падаща коприна и бе намерил време да се изкъпе — косата му беше все още мокра. По-изненадваща гледка бяха въоръжените стражи, които ги следваха и се разпръснаха, докато приближаваха през градините. Намерението им нямаше как да се изтълкува погрешно и Кир наведе глава, обмисляйки положението.

Преди слугата да успее да изквичи, той грабна меча от ръцете му и закопча колана на кръста си.

— Така е по-добре — каза сухо. — Е, братко? Каква заплаха води въоръжени мъже в павилиона по това време?

— Ти — отвърна Артаксеркс. И се усмихна, докато стражите пристъпваха напред и обкръжаваха брат му. Виждаше, че Кир обмисля да окаже съпротива, но баща им умираше само на няколко крачки от тях. Артаксеркс видя как брат му сведе глава и стисна зъби.

— Арестуван си, Кир. По заповед на баща ни. Ще бъдеш екзекутиран.

Кир се канеше да атакува. Беше си набелязал мъжа, когото да съсече, за да разкъса кръга, и щеше да го направи, ако не бяха тези думи. Вместо това се обърна изумен. Видя, че баща му го гледа и че на лицето му е изписан покой. И докато Кир проумяваше, че старецът знае всичко, очите на Дарий се затвориха отново.

Отнеха му меча. Личната гвардия на брат му го поведе през павилиона обратно към райските градини и пътеките им. Артаксеркс и Тисаферн вървяха зад него и Кир се обърна, макар че стражите го сръгаха да продължи напред.

— Защо правиш това, братко? Винаги съм бил верен. Нито веднъж не съм ти давал причина да се съмняваш в мен. Нито веднъж през целия ми живот!

Артаксеркс сви устни и стисна зъби, за да не отговори. Когато Кир се обърна към Тисаферн, старецът поклати глава и заби поглед в камъните на пътеката, за да не го гледа в очите.

3

Кир седеше на войнишко походно легло. Вратата беше заключена. Все пак се намираше в малката стая на офицер от гвардията на баща си, а не в затворническа килия. Където и да се намираше в момента предишният й обитател, очевидно се беше радвал на различни масла и пудри, египетски ножици — при това две, пили за нокти и гребен за брада, както и на фино украсени пръчици от слонова кост за почистване на носа и ушите. Всички тези принадлежности още бяха подредени грижливо до умивалника в ъгъла.

Навсякъде около него се чуваха звуците на казарма, резки заповеди и груб смях. Кир седеше и чакаше, без да откъсва поглед от вратата. Все още не разбираше какво става, но познаваше добре Артаксеркс и не мислеше, че ще бъде замъкнат на дръвника, без да му се даде възможност да говори. Брат му щеше да иска да злорадства, да го обвинява или нещо подобно. Кир го знаеше със сигурност — все пак бяха израснали заедно. Познаваше Артаксеркс. Или поне се надяваше, че го познава. Много дълго беше отсъствал от дома.

С напредването на нощта лунният сърп изгря в безоблачното небе и засия ярко над платото. Кир си мислеше, че няма да може да мигне, но въпреки това се обърна към стената и затвори очи. Мислите бушуваха в главата му като водовъртеж.

Внезапно се събуди, изгубил напълно представа за времето. Скочи от леглото и за момент остана неподвижен, примигваше объркано към утринната светлина. Беше изтощен от дългото пътуване, от напрежението от ареста и мъката за баща си. За свой срам беше заспал като дете и се беше събудил свеж и много по-бдителен. И животът му висеше на косъм! Прокара ръка по лицето си и се намръщи от гъстите къдрици. Предпочиташе да бъде гладко избръснат, но това изискваше труд и най-добрите бръсначи. При умивалника на офицера нямаше бръснач. Очевидно той подкъсяваше брадата си с ножиците или я сплиташе с помощта на конци.

Резето изстърга и влезе Тисаферн. Застана неловко пред Кир. Малкото помещение се изпълни почти изцяло. Стражите надничаха отвън, но нямаше начин да влязат след Тисаферн, за да го пазят. Оставаше им само да гледат свирепо, докато Кир чакаше възрастният мъж му каже какво всъщност се случва.

Тисаферн седна на леглото и то изскърца под тежестта му. Кир остана прав до стената. Един от стражите стоеше на вратата и ги гледаше бдително.

Кир само повдигна вежди.

Мина сякаш цяла вечност преди Тисаферн да въздъхне.

— Съжалявам, че се стигна дотук. Бих могъл да отклоня меча от всяка друга ръка, естествено. Но не и от ръката на баща ти. — Старият му наставник изглеждаше измъчен, сякаш беше прекарал безсънна нощ. — Тук съм, за да ти кажа, че смъртната страна на царя умря през нощта. Съжалявам. От тази сутрин брат ти е Великият цар, богът господар на Персия, благословен да бъде от Митра, Ахура Мазда и всички добри духове. Да бъде приет радушно сред предците си.

Въпреки шокиращата новина Кир усети как внезапно го изпълва надежда.

— Ако съм тук по заповед на баща ми, както и да се е стигнало до нея, Артаксеркс ще ме освободи — каза той с облекчение. — Мислех, че дух или демон е обладал баща ми в края на живота му, промъкнал се може би в момент на слабост или когато го е измъчвала болка. Поне сега той е неподвластен на влиянието им. Мога да…

Тисаферн поклати глава.

— Господарю, брат ти потвърди заповедта. Разбира се, това ме изпълва с печал, но още тази сутрин ще бъдеш екзекутиран. — Мъжът, който беше неговият наставник от детството му, прокара длан по брадата си и докосна конуса на края й. Кир виждаше, че е нервен. — Аз… трябва да те отведа още сега на плаца. Няма да има церемония или свидетели, освен неколцина стражи. Събери достойнството си, момчето ми. Предай душата си на бога и се приготви за съда му.

Кир го зяпна. Не попита за спартанците, които беше довел тук. Нямаше полза да научава съдбата им, а и не можеше да я промени по никакъв начин. От тях обаче се беше научил как да запазва спокойствие в моментите, които са наистина от значение. Остави лицето си да се отпусне, докато мислеше. Нямаше оръжия, макар че можеше да изтръгне оръжие от някой страж. Това означаваше, че животът му щеше да приключи няколко крачки по-рано, отколкото ако отиде при дръвника и коленичи в очакване на брадвата на палача. Не виждаше никакъв знак за подкрепа от страна на Тисаферн, но старият учител не беше единственият му съюзник.

— Искам преди края да видя майка си — каза Кир. — Да се сбогувам с нея. — Наблюдаваше внимателно Тисаферн и скри усмивката си от начина, по който той се намръщи. — Тя не знае ли? Аз съм неин син в края на краищата.

— Мисля, че подобно решение следва да се вземе от Великия цар — сдържано рече Тисаферн.

Отвън се надигна врява и двамата вдигнаха глави. На лицата им се изписаха различни чувства, когато чуха женския глас, който рязко даваше заповеди с абсолютната увереност, че те ще бъдат изпълнени.

Очите на Кир блеснаха.

— Няма да забравя ролята ти в това, Тисаферне.

Тисаферн скочи на крака като кукла на конци.

— Господарю, аз просто се подчиних на баща ти и брат ти — каза той и се огледа нервно в очакване да зърне царица Парисатида.

— Махайте се от пътя ми! — разнесе се познатият на всички глас като буря, връхлитаща изневиделица. Тисаферн трепна, когато гласът прогърмя отново. — Изведете сина ми, където и да сте го скрили! Кир? Къде е синът ми?

Стражът на прага се обърна да я пресрещне. Кир си помисли дали да не го удуши изотзад или може би да счупи врата на Тисаферн, докато той се опитваше да се поклони в тясното помещение.

Царица Парисатида беше облечена в траурно тъмносиньо, макар че не беше нахълтала в казармата, преди да си сложи златни гривни, които дрънчаха при всяко нейно движение. Косата й бе прибрана назад и се поддържаше от златна мрежа на тила. Макар и над четирийсет, тя беше все още красива и се движеше с гъвкавостта на младо момиче. Миризмата й я изпревари — лъх на розово масло към мъжете, които стояха като зашеметени телета.

— Кир? Тук ли си? Този с теб Тисаферн ли е? Елате и двамата при мен. Няма да вляза в стаята на някакъв потен войник. Веднага, Кир!

Принцът установи, че се смее от облекчение след преживяния ужас. Тисаферн приличаше на буреносен облак, докато следваше стража през тясната врата в коридора.

— Господарке, синът ти цар Артаксеркс заповяда… — започна той.

Царица Парисатида се обърна към стража и сложи длан върху голата кожа на ръката му.

— Ако този човек ме заговори отново, без да ми се е поклонил преди това, му отрежи главата.

Стражът не показа с нищо, че е чул, но Тисаферн все пак предпочете предпазливостта пред внезапната смърт. Отпусна се сковано на едно коляно, после и на другото, и се поклони, докато челото му не докосна пода. Кир със задоволство забеляза, че той не е особено чист. Когато старецът се изправи, по челото му имаше полепнали миши изпражнения.

— Дадох ли ти разрешение да се изправяш? — попита царица Парисатида.

Лицето на Тисаферн потъмня още повече от унижението, но той отново избра да не подлага на изпитание авторитета на господарката на двореца. Беше живял достатъчно години в царския двор и знаеше, че някои проблеми се решават с кръв — и едва по-късно с извинения. Притисна отново чело в пода и остана така.

— Кир — каза царицата.

Младият мъж хвана ръката й и също коленичи.

— Майко — отвърна той. — Благодарен съм ти. Тисаферн като че ли смята, че смъртта ми е наредена.

Царицата махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха.

— Ще разбера цялата истина, бъди сигурен. Но не тук, сред простите хора. Няма да обсъждаме лични въпроси пред слуги и войници. Ела с мен. Дрехите ти са пропити с пот. Държали са те затворен като животно.

Преди Кир да успее да отговори, майка му вдигна крак и го заби в гърба на Тисаферн, който изпъшка от болка.

— Тези хора прекалиха с наглостта си — заяви царицата. — Но аз ще оправя нещата. Да, ще ги оправя. Ела.

Тя се обърна и Кир погледна към началника на стражата. Физиономията му беше добра преструвка на безпрекословно подчинение, но в очите му се четеше страх. Той знаеше, че животът му е изложен на риск, ако новият цар дойде и попита защо затворникът е бил пуснат да излезе. Не можеше обаче да се противопостави на царицата, която се държеше така, сякаш изобщо не й хрумва, че някой може да не й се подчини. През кратките мигове, в които началникът би могъл да възрази, царица Парисатида мина покрай него. Кир я последва; усещаше, че волята на капитана ще се разколебае. Въпреки това, докато вървеше по коридора на казармата и виждаше Безсмъртните изумени, се боеше, че всеки момент ще чуе зад себе си вик и ще ги спрат.

Майка му вървеше енергично, макар че дрехата й пречеше да прави големи крачки — тя всъщност ситнеше пред сина си, олюлявайки бедра. Много от войниците, които бяха излезли да видят какво става, не можеха да откъснат поглед от царицата. Кир мислено се усмихна на ефекта, който тя все още оказваше върху мъжете.

— Няма да позволя да се държат със сина ми като с долен престъпник — заяви майка му високо, та да я чуят всички. В гласа й звънеше възмущение и някои от излезлите зяпачи забиха поглед в краката си, сякаш са ги хванали да правят нещо срамно.

Кир си помисли, че ако Парисатида се бе поколебала или бе поискала разрешение, това щеше да развали магията и някои от войниците, може би старши офицер, би им попречил да се измъкнат. Авторитетът й обаче се задържа неизвестно как до самия изход.

Казармата бе недалеч от ръба на платото. Дори с царицата до себе си Кир беше напрегнат и очакваше всеки момент да чуе вик или нечия ръка да падне на рамото му. Заслуша се в дрънчането на брони и усети как по ребрата му се стича студена пот. Беше дошъл като агне при вълци и знаеше, че още не се е измъкнал. Докато беше затворен, бе имал време да премисли всичко, което беше видял и чул. Заключението бе колкото неизбежно, толкова и болезнено. Нямаше грешка в издадената заповед.

С наведена глава той последва майка си до робите, които тя беше оставила да чакат отвън. Те лежаха проснати на земята и Кир предположи, че изобщо не са помръднали. Скочиха на крака веднага щом тя се качи в откритата си носилка и потупа възглавниците до себе си. Кир също се качи и прътите на носачите изскърцаха под тежестта му.

— Майко… — започна той.

Тя поклати глава.

— Не сега, Кир. Баща ти беше инат и ще трябва да поговоря с брат ти, преди тази нелепа история да остане зад гърба ни. Да не би да сме египтяни, че да убиваме своите? Още преди Артаксеркс да се сдобие с наследник? В това отношение баща ти прояви неразумност.

Кир бавно примигна.

— Аз… не ми беше хрумвало, че ще заповяда да ме убият.

Майка му вдигна глава и докосна коляното му. Робите вече вдигаха носилката.

— Баща ти беше цар, Кир. Слагаше царството пред всички нас. Не очаквам да му простиш сега, докато всичко това е прясно, но след време ще видиш, че той беше човек с огромна чест. Той виждаше кой си — какъв си станал. И взе решение да те премахне. От негова гледна точка това е голямо признание.

— Направил е грешка — възрази Кир. — Винаги съм бил верен. Ценя високо верността у хората си, както и моята. Аз съм царски син, който няма да бъде цар. Винаги съм го знаел. Никога не съм бил заплаха за Артаксеркс!

— Скъпо момче, цар е онзи, който премахва заплахата, преди тя да е осъзнала, че е заплаха. Царството носи мир и благоденствие на милиони хора. Какво е животът на един човек в сравнение с уверената ръка, която управлява царството? С това не оневинявам баща ти, Кир. Той няма да ми отнеме любимото ми момче в предсмъртните си спазми. Забранявам го. След време ще му простиш.

От думите й Кир се почувства като намусено момче. Потисна желанието си да спори с майка си, която го беше спасила от сигурна смърт. Докато носачите вървяха през платото покрай овощни градини, поливани от роби и пазени с мрежи от слънцето, осъзна, че в този момент щеше да е мъртъв, ако майка му не беше дошла в казармата. Кръвта му щеше вече да се просмуква в пясъка на двора. Мисълта за това беше смразяваща. В известен смисъл тази сутрин беше първата от един нов живот, нов направен избор.

— Къде са хората ми, майко? — попита след малко.

— Всички са мъртви. Брат ти заповяда да ги убият.

Майка му го наблюдаваше внимателно и видя проблясъка на гнева, който Кир не успя да скрие.

— Можеш ли да го виниш за това, Кир? Ти доведе спартанци в сърцето на бащината си столица. Нима трябваше просто да ги пусне да се върнат у дома? Кой знае какво са си мислели онези диваци? Не, в това отношение той беше прав, въпреки ужасяващата цена. Брат ти нямаше да се справи дори с това без… е, вече няма значение. Артаксеркс е цар, макар че царуването му започна зле. Дава заповед да бъдеш убит и се проваля. Праща стрелци да избият хората ти и половин полк намира смъртта си, включително един царски братовчед и двама висши благородници.

Кир се усмихна мрачно. Знаеше, че спартанците биха искали да се разчуе как са загинали. За тях начинът, по който умира човек, бе точно толкова важен, колкото начина, по който е живял. Прошепна кратка молитва на гръцките им богове за тях, за да бъдат посрещнати добре в Хадес. Майка му се обърна и го погледна.

— Доколкото познавам брат ти, той ще е склонен да забрави за вчера. Беше лош ден — и сега кой може да каже, че се е случил? Живи сме и това е важното. Вярвам, че мога да го убедя да отмени заповедта за екзекуцията ти и да те върне като командващ на войските. Артаксеркс се нуждае от теб, Кир! Кой друг е бил толкова верен като теб? Кой друг разбира войската и наполовина колкото теб? Враговете ни бягат, защото се страхуват от теб. Би бил глупак да те изгуби — и ще му го кажа.

Кир се откъсна от мислите си и видя, че вече са при външната казарма, където бе стигнал с коня си предишния ден. Обърна се към майка си и повдигна вежда, а тя въздъхна.

— Остави ме да се застъпя за теб. Не искам да карам брат ти да отстъпва през първия си ден като цар. Ако го принудя да преглътне гордостта си, ще негодува и ще се гневи месеци наред. Не се съмнявам, че Тисаферн вече шепне в ухото му.

— Тисаферн ще му каже, че съм верен — отвърна Кир, макар ясно да осъзнаваше, че не вярва в собствените си думи.

Майка му поклати глава.

— Тисаферн е негов човек. Винаги е бил. Той не ти е приятел.

Кир се намръщи. Предателството го болеше като скъсан мускул. Той беше царски син. Нелепо бе да си мисли, че има приятели в двора, а не хора, които кроят интриги, за да спечелят влияние и власт. Отново закопня за спартанците. Анаксис му беше приятел, както и Кинис. Трудно беше да повярва, че някой може да победи тях двамата, както и останалите. Изпита жестока радост при мисълта, че са си отишли на такава висока цена. Неговите спартанци носеха легенда на раменете си. И биха искали да направят своя принос към нея. Нещо повече, те разбираха верността. А понякога изглеждаше, че никой друг не я разбира.

Слезе от носилката и протегна ръка на майка си. Парисатида я пое и тръгна заедно със сина си към портата. Кир знаеше, че бе оставил Анаксис и спартанците в двора зад нея. Когато портата се открехна и светлината нахлу през отвора, не знаеше какво да очаква. Пусна ръката на майка си и огледа окървавените стени.

Телата ги нямаше, но въздухът бе пълен с мухи и воня на смърт запари очите му. Като момче Кир бе ходил в кланици с баща си, за да гледа как убиват говеда и им източват кръвта. Догади му се, когато вдиша същата миризма, смес от кръв и воня на черва.

— Няма да продължа нататък с теб, синко — каза майка му. — Нека поговоря с Артаксеркс.

Бе пребледняла от вонята. Кир видя как погледът й скача от едно кафяво петно към друго, без да се задържа никъде; личеше си, че се опитва да не си представя насилието, вилняло тук само преди часове.

— Кажи му, че съм верен, майко. Че винаги съм бил верен. Никога не съм му давал повод да се съмнява в мен. Кажи го и на Тисаферн.

— Разбира се, че ще му кажа. — Майка му вдигна ръце и го привлече в прегръдка. — Той знае колко си ценен, сине. Ще му напомня всичко, което направи. А сега се връщай към работата си и не се бой от убийци. Ще ти пиша, когато съм сигурна.

Кир кимна, целуна я по устните и закрачи по пясъка, който вече бе нагорещен под сандалите му. Беше влязъл тук с гвардия от триста души, с Тисаферн до себе си и яхнал любимия си кон. А щеше да си тръгне единствено с живота си.

Не погледна назад към майка си или към мъжете, които затваряха портата след него, и онези, които отваряха другата отпред. Можеше само да се надява, че авторитетът й ще го защити, макар че на всяка крачка, която правеше в този вонящ на кръв двор, се страхуваше от стрела в гърба. Върхове на стрели проблясваха в пясъка редом с трески от копия и люспи бронз, приличащи на златни монети. Кир скърбеше за онези, които се бяха доверили на думата му. Беше сигурен в едно, когато портата се отвори и той погледна към изсеченото в скалата огромно стълбище, водещо към равнините. Той беше верен — на баща си, на брат си. А в замяна те му бяха посегнали. И бяха пропуснали. В крайна сметка нещо в него може би беше умряло.

Заслиза по стъпалата, които бе изкачил с такава лекота на гърба на коня. Град Персеполис се простираше в равнината, но отвъд него се намираше цял свят. Кир беше известен в империята като командващ всички войски на баща си. Затова за известно време щеше да напусне бащината си столица, за да посети далечни полкове и офицерите, които ги командваха — офицери, които бяха коленичили пред него, за да му се закълнат.

Озъби се и се заспуска все по-бързо и по-бързо, за да остави зад себе си погледите на стражите, вонята на кръв и предателството. Щеше да се върне. Закле се, че ще види отново Тисаферн и скъпия си брат. Щеше да събере войска, ако се наложеше. Царският пратеник го беше застигнал в Суза, където започваше Царският път до Сарди. Онова, което изглеждаше край, като нищо можеше и да е начало. В края на краищата това беше едно ново утро.

4

Кир залиташе към крепостта, издигаща се встрани от пътя, водещ на запад. Целият беше покрит с прах и очите му бяха зачервени от пясъка и стичащата се от челото му пот. Пътуваше вече два дни, без храна и само с малък мях вода. Беше се научил на издръжливост от спартанците, които му бяха показали докъде може да стигне човек само със силата на волята си, стига да е достатъчно твърдо решен — или просто да легне и да умре, ако не го знае.

В този район на кафяви хълмове и суха земя нямаше реки. Самата крепост бе построена от кирпич около кладенец, сякаш беше пораснала от земята като стара кост. Кир си помисли, че може да е едно от местата, на които бе почивал със спартанците, но не можеше да е сигурен. Боеше се, че ще я намери изоставена, че кладенецът е пресъхнал, а войниците са избягали при своите племена по хълмовете. Едва не се разплака, когато видя движение на високата стена при портата.

— Отворете — каза той. Гласът му излезе като дрезгав шепот и той си спомни, че е запазил глътка вода, за да разкваси устата си за този момент. Вдигна меха, но той бе празен. Беше изпил и последните капки някъде по пътя.

Войникът го гледаше свирепо отгоре.

— Махай се, просяко — каза мъжът. — Че ще сляза и ще те пребия. Не ме карай да се моря в тази жега. Махай се!

— Вода… — изграчи Кир.

Войникът се намръщи. Всички по тези места знаеха що е жажда — и колко е скъпоценна водата тук. Реките бяха вените на живота и всички живееха покрай тях. Ако пресъхнеха в горещия сезон, загиваха реколти, цели села се превръщаха в кости и прашна кожа, потънали в мъртвешка тишина. Без да каже нито дума повече, той изчезна от поглед.

След малко в портата се отвори малка врата. Стражът излезе с меч в ръка и подозрителни очи. Подхвърли на Кир наполовина пълен мях вода, топла като кръв, и огледа околните хълмове.

Кир загълта жадно. Благословената течност го изпълни с живот и целенасоченост. Усещаше как волята му се завръща и си помисли за цветята, които бе видял да поливат пред очите му. Водата беше живот и той бе отчаяно благодарен на войника.

— Благодаря — каза той. — Ще те наградя за добрината ти към един непознат.

— Няма нужда — отвърна мъжът и протегна ръка за меха. На Кир му бе трудно да му го върне, но не показа с нищо вътрешната си борба.

— Аз съм Кир Ахменидски, синът на цар Дарий. И казвам, че има нужда. Ти спаси живота ми. Как се казваш?

Човекът замръзна смаян. По лицето му си личеше, че е повярвал на думите му.

— Аз… виждал съм те — с почуда рече той. — Когато мина оттук с онези мъже, които тичаха като хрътки. Виждал съм те! — Падна на колене и опря чело в прашната земя. — Господарю. Прости ми. Не те познах.

— Стани, дарителю на вода — рече Кир. — Още не си ми казал името си.

— Парвиз, господарю. Но що за злощастие те е сполетяло, че идваш сам? Дори без меч? Разбойници ли са те нападнали? Тук сме само четирийсет души и командирът често е в града. Господарю, да не си дошъл да го освободиш от поста му? Той е мързелив глупак и подобно решение няма да е лошо.

Кир се засмя на бързината, с която човекът беше започнал да прокарва интересите си.

— Щом знаеш кой съм, значи знаеш и че се намираш под мое командване, Парвиз.

Мъжът понечи да падне отново на колене, но Кир го хвана за ръката и той остана прав. Трепереше.

— Разбира се, господарю.

— Имате ли коне?

— Шест великолепни коня, господарю, макар че единият е куц. Съжалявам. Ако знаехме, че…

— Ще взема петте, които стават за яздене. Трябва да стигна до Суза, откъдето започва Царският път. Твой дълг е да ми помагаш, нали? Чувал ли си за Суза?

Човекът поклати глава и Кир потисна въздишката си. Самият той беше свикнал да препуска през нощта на бързи коне, но почти всички поданици на баща му живееха и умираха на не повече от един ден път от мястото, на което са се родили. За тях далечните земи като Индия, Египет и Тракия бяха само имена, ако изобщо им говореха нещо.

— Намира се на запад, на повече от десет дни път с кон. Така че събери и въоръжи трима от най-добрите ти хора. Ти ще си четвъртият и ще яздиш до мен. Намери ми меч и копие, Парвиз.

— Господарю, тук нямаме нищо, което би носил един царски син.

— Не ми трябват скъпоценни камъни — отвърна Кир. — Донеси ми ловджийско копие и войнишки меч. Искам да ловувам, да препускам бързо и да оставя този прахоляк зад себе си. Искам да видя отново реки и зелени гори.

— Слушам, господарю.

Парвиз отвори малката врата и се втурна през нея да изпълни заповедта. Кир затвори очи и вдигна лице към слънцето.

В Суза Кир остави Парвиз и хората му да чакат с конете и се отби при един лихвар на царската улица. Навсякъде наоколо имаше фонтани и дворове, построени в прослава на баща му и дядо му, чиито образи го гледаха, изсечени в белия камък. При лихваря се подписа и сложи печата си под нареждането за сто златни стрелци, след което хвърли кесията на Парвиз. Най-новият му слуга се опули при вида й и не можа да се сдържи да не надникне вътре и да опипа монетите. Докато Парвиз разменяше половината за сребро, Кир си позволи един ден, за да се изкъпе и да се остави на масажистите да разтрият мускулите му. В царския дворец шивачите му взеха мярка за дрехи, а местният управител му докара най-добрите коне, които можеха да се намерят. Кир се нахрани добре и настани хората си в странноприемница до градските стени. След като изпълни отговорностите си към тях, тръгна към царската казарма и мястото за тренировки.

Беше облечен в коприна и злато и офицерите, които лично бе издигнал и обучил, веднага го познаха и тутакси се втурнаха да изпълнят всяка негова заповед. Прашният просяк от пустинните пътища беше изчезнал и Кир бе благодарен за това. През годините се гордееше, че рядко му се случва да прекара две поредни нощи в едно и също легло, за да може да посети всеки командир и офицер в западната част на империята — от онези, които охраняваха градските стени на Сарди, до разположените в затънтени планини отряди, охраняващи малки светилища. Лицето му беше познато навсякъде.

Казармата в Суза се намираше на края на града, където някога земята била смятана за безполезна. Персийското злато я бе превърнало в обширна площ от зелена трева и бели постройки, напоявана и поддържана от роби. Във всеки момент тук тренираха по хиляда войници. Кир нареди да се строят пред него, за да направи преглед. Парвиз го следваше.

След прегледа му предложиха разхладителни напитки и го настаниха на сянка. Роби му вееха с ветрила. На вечерята всички говореха непринудено, макар че го наблюдаваха и чакаха заповедите му; питаха се какво го е довело тук.

След като се нахрани, Кир избърса уста с кърпа, облегна се назад и се обърна към полемарха, старшия командващ.

— Полемарх Берое, ще ми трябва лична гвардия, разбира се. От онова, което видях, хората ти ще свършат отлична работа. Поздравления за работата ти. Избери… триста от най-добрите, които да ме съпроводят утре. — Наведе се напред, когато командващият кимна над парчето агнешко. — И между другото, някои командири се изкушават да отпращат онези, които не харесват. Мързеливите, мрънкащите, хората с лош характер. Ще разбера, ако случаят е такъв.

— Ще получиш най-добрите ми хора, господарю. Кълна се. Не мога да направя по-малко за син на баща ти.

Кир се вгледа в него. Не беше сигурен дали новината за смъртта на баща му е стигнала дотук. Беше малко вероятно, макар че вестта щеше да го следва по петите. Веднъж беше чул разказ за затъмнение, при което слънцето било закрито от огромна сянка. Старецът, който го описваше на младите царски синове, беше астролог, доведен от хиляди мили, за да ги обучава. Онова, което се беше запечатало в ума на Кир, бе изпълненият с благоговение спомен на човека за сянката, която се носела от хоризонта към него по-бързо от галопиращ кон и покривала целия свят. Новината за смъртта на баща му щеше да е като онази сянка. Човек не можеше да я спре или да й избяга. Тя щеше да покрие всички и да остави след себе си едно променено царство.

Полемарх Берое от царската казарма като че ли се чувстваше неудобно от мълчанието около масата и затова продължи да дрънка, докато Кир отпиваше червено вино.

— Право да си кажа, господарю, мислех си, че си дошъл заради историята с онзи спартански изменник. Кълна се, че ще го прогоним от империята веднага щом пристигнат подкрепленията.

Кир отпи дълга глътка, преди да отговори. Баща му винаги бе предпочитал да води важните разговори по време на хранене заради възможностите за протакане, които това предлагаше.

— Кажи ми какво според теб е право — каза най-сетне той.

Берое се изчерви, но се овладя, готов да докладва на началника си.

— Той командва към две хиляди гърци, господарю. Казаха, че били спартанска войска, изпратена да защитава гръцки градове в Тракия на север от някакво дребно въстание. Спартанецът пратил вест у дома да му пратят хора и те пристигнали при него и минали под негово командване. Но той е безмилостен тиран, както е добре известно. Току-що написах писмата, за да поискам подкрепления.

— Как е името му? — попита Кир.

— Клеарх, господарю. Жителите на Тракия също пращат писма в Гърция и питат защо на този човек, който изклал едно село без никаква причина, му се дава войска, с която да върши още по-големи злини.

— Знам за него — каза Кир.

Клеарх беше прословутият управител на Византион, назначен по времето на управлението на Трийсетте тирани в Атина^[4]. След падането им той също бе низвергнат. Вярно беше, че му се носеше славата на човек, който не вижда място за милост и състрадание. Точно в момента Кир с радост би приел до себе си хора като него. Почувства растящото вълнение в гърдите и стомаха си, сякаш виното беше по-силно, отколкото си бе давал сметка.

— И къде сега е този спартански тиран, Берое? На път към дома ли?

— Господарю, мислех си, че затова си дошъл при нас. Разположил се е на лагер сред хълмовете на няма и три дни път от града. Готови сме да отбраняваме стените, ако дойде, бъди сигурен.

— И има две хиляди спартанци? — попита Кир.

— Заловихме един от съгледвачите му, господарю, който се промъкваше покрай стените на Суза. Каза, че били повече, макар че гърците винаги лъжат.

Кир се усмихна.

— Да. Никога не съм срещал хора, които се наслаждават повече от тях на лъжите. Съгледвачът жив ли е още?

Берое кимна и Кир стана, избърса си устата и пусна кърпата да падне на масата.

— Добре. Покажи ми къде го държите. И намери бърз кон.

Кир пое дълбоко дъх и се насили да се успокои, като призова спомените си за спартанците, които беше познавал, и се помоли наум за тяхната благословия и помощ. Анаксис щеше да го укори заради начина, по който трепереха ръцете му, макар това се дължеше повече на липсата на сън и тревогите, отколкото на нещо друго.

Не беше бездействал през дните в Суза, докато очакваше пристигането на спартанския военачалник. Беше се молил в храмовете и се бе къпал по два пъти на ден, след което се оставяше да подредят и парфюмират косата му. Бе тренирал с меч и щит като прост войник, макар че успя да намери само неколцина, способни да се изправят срещу него. Останалите бяха прекалено сащисани от сана му или се отнасяха с прекалено презрение към тежката физическа работа. Постоянните упражнения и дисциплината, на които се беше научил от спартанците, го изпълваха с раздразнение към разглезените войници на Суза. Те сякаш прекарваха прекалено много време в маршируване в красиви униформи и твърде малко в работа с оръжията си. Вечер Кир четеше в дворцовата библиотека, но не намираше покой. Сънят му беше накъсан, ако изобщо го спохождаше. Баща му беше мъртъв; брат му управляваше империята. Светът се бе променил. Имаше моменти, в които си мислеше, че единствено той си спомня какво е било преди.

Мина достатъчно време сянката на бащината му смърт да достигне до Суза. Кир беше видял пристигащите от пустинята ездачи и сега градът започваше период на траур и всички извръщаха очи от него. Може би майка му се беше наложила над Артаксеркс — нямаше как да разбере. За всеки случаи Кир спеше, стиснал седефената дръжка на кама, макар да се съмняваше, че би чул промъкващ се убиец, преди да е станало твърде късно. От тази мисъл от стомаха му се надигнаха киселини и той се оригна. Тази вечер се чувстваше неудобно, по-неуверен в себе си от обичайното в присъствието на спартанеца.

Клеарх седна така, сякаш беше готов на мига да скочи и да се хвърли в бой. Беше широкоплещест, с покрити с белези ръце и носеше червено наметало, бронзов нагръдник, кожена пола и наколенници. Прасците му бяха голи и мускулести като на борец. Излегна се като котарак на слънце, напълно уверен в собствената си сила. Не се беше пазарил за условията за примирието, а просто беше дошъл в Суза да се срещне с Кир, съпровождан само от двама души, които бе оставил отвън. В края на краищата не бяха във война.

Кир усещаше натрапчиво напрежение, може би защото някаква част от ума му знаеше, че Клеарх е заплаха и трябва да си отваря очите на четири в негово присъствие. Но по някакъв начин тази заплаха бе честна. Това беше едно от нещата, което Кир оценяваше у войниците от онзи далечен град. Атиняните можеха да спорят с всекиго заради самия спор. Трудните въпроси и тежките морални избори сякаш им доставяха удоволствие. Персите приличаха повече на тях, отколкото бяха готови да си признаят. Кир беше виждал със собствените си очи как търговците на пазара зарязват цяла опашка жадни за стоките им купувачи, за да се пазарят с единствения, опитал се да оспори цената.

В сравнение с тях спартанците носеха гордостта си открито, макар че враговете им наричаха това арогантност. Те предпочитаха простотата във всичко, което означаваше, че за тях казването на истината и откритостта са въпрос на лична чест. Ако човек не искаше да получи честен отговор от спартанец, най-добре беше да не задава въпроса. Кир откри, че се усмихва от тази мисъл, макар да знаеше, че Клеарх наблюдава внимателно изражението му.

— Искаш твърде много — рече Клеарх. — За човек, който вече е изгубил триста от сънародниците ми.

Гневът на Кир пламна от тези думи, от намека, че случилото се е било по негова вина. Въпреки това се облегна назад в стола си и си заповяда да се отпусне.

— Вече го обясних. Освен това изпратих заплатите им на ефорите в Спарта до деня на смъртта им.

— Значи си гледал на Анаксис като на наемник — каза Клеарх.

— Той беше наемник — отвърна Кир. — Дори да ме е наричал приятел или аз него, това беше между нас. Аз изпълних задълженията си. И ти напомням, че подкрепата на баща ми и златото на семейството ми ти помагаше във всичките ти кампании. Щеше ли Спарта да сложи на власт Съвета на трийсетте в Атина, ако не бях аз?

— Не говоря от името на Спарта. Особено сега, когато съм наричан тиран от глупаците у дома. Не. За всяко нещо си има време — каза Клеарх. — Дори в този момент атиняните крещят отново на своята агора и твърдят, че са спасили демокрацията си от нашите ръце. Честни военачалници биват избивани от роби и добри мъже остават без чест, лишени от власт от онези, които никога не са знаели какво е заповед. — Въздъхна и се потърка по носа. — Ако атиняните отново вземат властта в Атина, за какво сме се били? Какво се е променило?

— Това е аргумент за бездействие — отвърна Кир, който подозираше, че Клеарх го изпробва. Много добре, той също можеше да бъде не по-малко прям. — Животът на всички ни е кратък. Защо да правим нещо, вместо да спим и да се припичаме на слънце? Така или иначе краят е един и същи. Но ако имаме гордост, се бием до последния си дъх. Познавам те много добре, Клеарх. Както и ти мен. Важно е спартанското оръжие и спартанските закони да управляват цяла Гърция за известно време. Нека малките кучета да си лаят и да се хвалят, че са победители. Някои от нас помним как беше. Трийсет спартанци управляваха в Атина и три хиляди атиняни им се подчиняваха. Ти им позволи да зърнат величието. И те няма да го забравят толкова лесно.

Клеарх се засмя.

— Виждам, че още ти харесва да спориш. В това отношение си почти грък. — Ухили се, когато видя промененото изражение на Кир. — Повярвай, това беше похвала. Виж, не искам да отрека дълга на честта. Ти беше мой приятел, приятел на Спарта и на цяла Гърция. Просто исках да съм сигурен, че не си пропилял напразно хората, които отидоха с теб. Познавах добре Анаксис. Скърбя за загубата му.

— Ще го видиш отново — каза Кир.

— Така е — каза спартанецът с абсолютна увереност. Очите му бяха тъмни, лицето почерняло от слънцето. — Няма да се отдалечи много от реката, независимо колко дълго го накарам да чака. Ще му кажа, че си пратил вестта до Спарта, че името му е отбелязано на бялата стена — и че парите му ще изхранят спартанските синове и дъщери. И ще му кажа, разбира се, че си дошъл при мен, за да търсиш помощ в отмъщението си — и че аз съм откликнал.

— Ще трябва да излъжа мнозина от онези, които ще застанат до мен — сериозно каза Кир. — Разбираш ли го? Искам да знаеш истината за това какво се каня да направя.

— Значи преценката ти е била правилна. Не бих простил лъжа от теб — отвърна Клеарх. — Ти купуваш услугите ми и печелиш приятелството ми. Няма да те разочаровам, но и няма да лъжа заради теб. Ако хората ми ме попитат защо събираш войски за поход в пустините на империята ти, ще им кажа да питат теб. И че аз съм само прост войник, който застава там, където са му казали, и убива, когато му заповядат да убива.

Кир примигна от силата на мъжа, който седеше пред него. Клеарх беше като лъв, който е прибрал ноктите си, но много добре знае колко е силен.

— Ще наредя да ти дадат кон — каза Кир, та да спечели време да събере мислите си. — Не е подобаващо един водач да върви пеша редом с хората си.

— В Спарта е — отвърна Клеарх. — Предпочитам да вървя пеш. — И се размърда неловко. — Честно казано, не харесвам конете. Зяпат ме.

— Нима се страхуваш от коне? — изумено попита Кир, без да се замисля.

Спартанският генерал замръзна, сякаш времето беше спряло. Кир преглътна.

— Не се страхувам от нищо — отвърна Клеарх. — Не обичам коне. Различно е.

Кир откри, че е затаил дъх, и издиша бавно.

— Да, разбира се. Различно е.

Клеарх го гледа известно време. И като че ли остана удовлетворен от видяното. После каза:

— Няма да е зле да обсъдим заплащането.

Кир го погледна в очите.

— Ще ми служиш ли?

— За един златен дарик^[5] месечно на човек или за двайсет и шест сребърни драхми, да. Един и половина дарика за битка или за периоди на особено трудна служба. Разполагам с две хиляди спартанци, около осемстотин роби илоти и малко периоки — воини от по-долна класа. За периоките предлагам сумата да е двойно по-ниска. За илотите, разбира се, е достатъчна само храна и екипировка.

— Разбира се — съгласи се Кир. Условията бяха честни и не повече от онова, което беше плащал преди, макар да усещаше, че генералът смята, че това не е особено важно.

— Ще сложа печата си под заповед за десет хиляди дарика. Това достатъчно ли е?

Сумата беше огромна и Клеарх едва не се задави с виното. Избърса брадичка.

— Да, достатъчно е. За такава сума ще бъдеш почитан — и враговете ти ще се страхуват от теб.

— Описваш единствените неща, които имат стойност на този свят — рече Кир. — Нима златото и среброто са толкова важни в сравнение с тях?

За негова изненада Клеарх се разсмя.

— Думи на човек, който никога не е зарязвал дете през зимата, защото храната не достига. Разбира се, че са важни. С твоето злато спартанците ще тренират и народът ни ще оцелее и ще живее в мир в долината Евротас. От шестстотин години, откакто предците ни са открили Лакония, нито една чужда войска не е стъпвала в нея. — Замълча за момент, загледан в събеседника си. — Макар че персите я доближиха най-много.

Кир кимна — приемаше направения комплимент.

— Имах предвид за теб самия. Заради златото ли служиш?

Клеарх се наведе напред и опря ръце на коленете си.

— Всеки един от хората ми е на възраст между двайсет и шейсет. Ние маршируваме и се бием за Спарта четирийсет години, защото тя е… вода, излята върху горещ камък, наш дом. Тя винаги трябва да се обновява, иначе ще изчезне, сякаш никога не я е имало.

— А когато се приберете, след като сте отслужили, тогава какво?

— Когато се приберем, ще ни дават храна и ще ни оставят да живеем в мир, макар че младите момчета се подиграват на старите войници, докато те спят. Открай време е било така. Всички момчета са глупаци. — Той се усмихна. — Още не съм намерил по-добър начин на живеене от нашия, принце. Да, твоето злато купува службата ми, но и още нещо — ще имаш удоволствието да видиш спартанци в битка. Това е рядък дар, който струва повече от няколко монети. В края на краищата повечето мъже я виждат само веднъж в живота си.

Той се облегна назад и Кир също се усмихна и нареди на слугите:

— Донесете вино. Да вдигнем чаши за редкия дар.

После се обърна към спартанеца и лицето му стана сериозно.

— Благодаря ти. Като те слушам как говориш, Анаксис започва да ми липсва още повече.

— Бий се добре и може би един ден сам ще му го кажеш — отвърна Клеарх.

— Аз съм персийски царски син, макар че в този момент положението ми е може би несигурно.

— В Хадес има царски синове, господарю. Лично съм пратил там един-двама.

— Сега се забавляваш за моя сметка — отбеляза Кир.

— Така е. — Спартанецът отпи от чашата си и млясна с удоволствие. — Познавам това вино. От родината е.

Кир се усмихна, доволен, че жестът му не е останал незабелязан.

— Родено от слънцето, пръстта и лозата. — Вдигна чашата си и спартанецът също вдигна своята.

— За онези, които са си отишли преди нас. Дано ги видим отново — каза Клеарх.

Без нито дума повече двамата се чукнаха и пиха до дъно.

5

Ксенофонт прекрачи прага, затръшна вратата и опря гръб в нея. Бе зачервен и гневен, по хитона и наметалото му имаше тъмни петна. Докато дишаше тежко, нещо мокро и гадно се плъзна от подгъва и падна на каменния под.

Атинянинът, който бе собственик на малката къща, вдигна очи от масата, на която имаше десетки зелени стебла и листа, както и няколко скумрии, които обезкостяваше с нож. Беше дребен и набит, с бяла коса и плешиво теме, кафяво и покрито с лунички като стара обработена кожа. Въпреки възрастта си създаваше впечатление за сила — имаше яки ръце и гърди, а под масата се виждаха леко кривите му голи крака.

— Ксенофонте! — радостно извика Сократ, докато заобикаляше масата и бършеше ръце в престилката си, преди да ги протегне за поздрав. — Да ни гостуваш на вечеря ли си дошъл? Имам една критска рецепта с дафинов лист. И зрели смокини за десерт.

Преди младият мъж да успее да отговори, Сократ го прегърна с огромен ентусиазъм и едва не го повдигна от земята. Въпреки яда си Ксенофонт откри, че настроението му започва да се подобрява.

— Ксантипо! — изрева Сократ през рамо. — Имаме гост за вечеря! — Замръзна за момент, като се вслушваше. — Къде се е дянало това момиче? Толкова ли не може да дойде да поздрави госта ми? Заровил съм се до лакти в риба. Наметалото ти е мокро. Да не би да вали? Не, щях да чуя. Щях да го усетя — покривът протече отново, заради което аз съм виновен, естествено. Така че не е от дъжд. А, вече виждам усмивката ти, докато се мъча да разбера тайните ти, но преди малко не се усмихваше. Значи са били онези деца, шайките политикани.

— Те не са деца, Сократе. Стават все по-дръзки и жестоки всеки път, когато ме видят на улицата. Живеят и се плодят като плъхове.

— По-добре да те замерят с плодове, отколкото с камъни, приятелю.

— Замеряха ме както с плодове, така и с камъни — отвърна Ксенофонт и отметна изцапаното си наметало, за да покаже спартанския копис на кръста си.

Сократ подсвирна.

— Това не е оръжие за атинските улици. Изтеглиш ли спартански меч в сянката на Акропола, какво ще правиш с него?

— Те са бясна тълпа! Следят ме, пращат вест и се събират навсякъде, където отида. Чувам сандалите им по алеите, а после се появяват, крещят ми, плюят ме! Да не би да искаш да вървя през дъжд от камъни и крещящи младоци невъоръжен? — остро попита Ксенофонт. После наведе глава, отново намусен и раздразнен. — Когато бях в съвета, имах право да нося оръжие. То не ми беше отнето, както ми отнеха много други неща. Нима искаш да ходя беззащитен?

Без да каже нито дума, Сократ го хвана под ръка и го поведе навътре в къщата. До спалнята горе се стигаше по паянтова стълба. Ксенофонт приклекна и се размина на косъм с една греда, в която си беше удрял главата неведнъж. Намръщи се и приятелят му се засмя.

— Виждаш ли колко по-добре е да си нисък?

— Нямах този проблем в старата ти къща — отвърна Ксенофонт. — Там поне можех да стоя изправен.

— Ама какъв беше наемът! Онази старица ме изстискваше като смокиня.

Сократ взе две смокини от масата и демонстрира, от което Ксенофонт трепна. Домакинът въздъхна.

— Когато бях зидар, се хранех и спях като цар. Дори когато бях войник. Не ме познаваш от онова време, когато силата и уменията с меча бяха единствените неща, които познавах. Участвал съм в три кампании, Ксенофонте. Три пъти излизах на арената на Арес за господарите си — и спасих живота на Алкивиад!

— Наистина ли? Никога не си ми го споменавал — иронично подхвърли Ксенофонт.

Сократ го тупна по рамото, от което младежът се олюля.

— Знам, че съм ти го казвал много пъти, но добрата история е произведение на изкуството, също като една статуя. Полировката е толкова важна, колкото и камъкът.

— Тоест лъжите.

— Не, не е същото. Полировката. Но да се върнем на твоите беди, приятелю. Всеки ден търпиш тези подигравки и обиди към честта ти. Казваш, че става по-лошо. Показваш ми спартански копис, сякаш може да ти се наложи да го използваш, макар че враговете ти са прекалено млади, за да ги нападнеш с чест. Нима ще се нахвърлиш да убиваш деца?

— Те не са деца — отвърна Ксенофонт.

— Значи са мъже, така ли? Брадати и обучени? Въоръжени за война?

Ксенофонт поклати глава и си спомни парцаливата шайка, която се бе втурнала да го преследва. Видя, че Сократ чака отговора му, и въздъхна.

— Не, не бяха мъже.

Сократ кимна и вдигна пръст, за да подчертае тезата си.

— Да заплашваш с меч, който няма да използваш, е постъпка на слаб човек. А ти, приятелю, не си слаб. Нима това е намерението ти? Да им размахаш парче остро желязо и да ги накараш да се разтреперят от страх и да ти се поклонят?

— Не — с неохота отвърна Ксенофонт. — Макар че си помислих, че може и да ми се наложи да го направя.

— Винаги съм смятал, че не е зле да обмислиш нещата, преди да те арестуват за нараняване или убийство. Ето, нарежи това колкото се може по-ситно. Не дафиновите листа, те са само подправка. Ах, зеленината — тя е пълнежът на живота! Жизнеността на киселеца и копривата, на амаранта и секирчето, на цикорията и черното кучешко грозде.

— Това последното не е ли отрова? — попита Ксенофонт, докато вземаше ножа и започваше да реже.

— Кучешкото грозде ли? Не и ако си го набрал зряло и си го сварил, както направих аз. Нима бих застрашил живота на момчетата ми? Или на благородния си гост? Не. Целият свят е килер с провизии за човек, който има очи да вижда и добри ръце, които да намерят добрите листа сред обикновената трева. Питай ме колко струва тази вечеря, Ксенофонте, тази храна, която ще засити жена ми, синовете ми, госта ми и ще уталожи собствения ми апетит, който прекалено често ми е господар и никога роб?

Ксенофонт погледна скумриите. На масата бяха подредени повече от десет. Познаваше обаче добре философа, така че каза:

— Нито една монета.

— Нито една монета! — като ехо повтори Сократ. — Ах, ти си същински оракул! Старият Анатолий на пристанището ми даде рибата в замяна на това, че му помогнах да си закърпи мрежата. Възлите са много интереси и си тръгнах с ново умение, което струва повече от няколко риби. А той си мислеше, че ми плаща за труда. — Сократ се наведе към него и продължи със заговорнически тон: — Честно казано, аз трябваше да му платя. Нали? — И тупна доволно по масата със силната си ръка, от което цялата стая се разтресе.

Ксенофонт чу тропане над тях и погледна натам. Искаше му се старият му учител да приеме дар или дори заем, за да се настани в по-добро жилище в Атина, но Сократ не искаше и да чуе подобно предложение. У съседите от другата страна на стената избухна спор, който се чуваше ясно, а Сократ продължи:

— Но ти ме разсея, Ксенофонте. С всичките ти приказки за треви и рибари. Да се върнем на твоя проблем. Не обичам да те виждам гневен. И тъй… щом няма да нападнеш голобрадите младоци, щом няма да ги заплашваш като старица, би ли ги събрал, за да им обясниш, че не бива да се подиграват и да хвърлят камъни?

— Не мисля, че бих го направил. Достойнството ми не би го понесло.

— Така е. Момчетата често са груби, все още си го спомням. Все се подиграват на добрия. И все пак… не бива да си суров. Би ли използвал пръчка? Или ритници? По-добре от копие, ако питаш мен.

— Бих — със задоволство отвърна Ксенофонт, като си представи сцената. Режеше дивите растения с бързи и уверени движения и ги сипваше в огромната купа.

— Донесе ли вино? — попита Сократ. Ксенофонт поклати засрамено глава. Философът сви рамене, бръкна под масата, извади стар мях и го отпуши. — Няма значение, тук има малко. Мъжете на словото не могат да говорят със суха уста. Да не би да съм диво магаре или козел, че да пия вода? Не, човекът пие вино, за да стопли кръвта си, за да излезе извън себе си и да погледне назад безпристрастно. Този „екстаз“, който излиза, е тайната на добрия живот, приятелю. Не можем винаги да бъдем себе си. Прекалено е уморително.

Ксенофонт усети, че се усмихва, докато по-възрастният мъж слагаше две чаши на масата и ги пълнеше с вино.

— Скъпата ми Ксантипа не вижда достойнствата на виното така, както ги виждам аз. Тя… — Сократ реши да замълчи, когато жена му се появи на стълбата. — Моето скъпоценно цвете Ксантипа благоволи да се присъедини към нас на вечеря. Не ме ли чу, че те викам?

— Чух — отсечено отвърна Ксантипа. Изглеждаше раздразнена и Ксенофонт се извърна, все едно не ги чува. — Момчетата пак са се покатерили на покрива на съседа!

— Любима, имаме гост. А момчетата се катерят. В природата им е.

— Хм. Когато ги окуражават, може би. Добре дошъл си в дома ни, съветнико. Доколкото това тук може да се нарече дом — каза Ксантипа.

Ксенофонт й се поклони и докосна бузите й, макар че ръцете му бяха покрити с парченца нарязани треви.

— Благодаря — каза той. — Макар че за съжаление вече няма съвет. Съпругът ти ми помага с един проблем.

— О, да, много го бива да решава проблемите на другите — изсумтя тя.

— Моя скъпа сладка смокиньо, отворих последното вино — каза Сократ. — Би ли отишла до магазинчето на Делиос за още?

— Бих, ако имаше с какво да го платиш — отвърна тя.

— Той е приятел, любов моя. Кажи му, че ще му платя другата седмица.

— Той каза, че трябва да му платиш за миналия месец, иначе няма да ти дава още.

— И все пак — настоя Сократ. — Кажи му, че ми е дошъл стар приятел на вечеря. Ще разбере.

Ксенофонт посегна за кесията си, но ръката му бе сграбчена от пръсти, които бяха работили от най-ранна възраст с чук и длето.

— Ти си мой гост — каза Сократ. — Не вади парите си в тази къща.

— Трябваше да се сетя да донеса вино.

— Положението е такова, каквото е. — Сократ сви рамене.

— Остави ми гордостта, глупавата ми суета. От миналата седмица имам трима нови ученици.

— По-добре ги учи как да дялат камък — каза Ксантипа. — Или как да боравят с копие и щит. Поне за това биха ти плащали. А не за всичките ти въпроси. Не плащат за нещо, което им даваш просто така.

— Ще донесеш ли виното, нар мой? — попита Сократ и този път в гласа му се доловиха твърди нотки.

Ксантипа реши, че е на път да прекали, и излезе на улицата, като все пак затръшна вратата.

— Тя е… огнена жена — каза Сократ и погледна вратата с обожание. — Наистина не я заслужавам.

— Наистина ли философията ти носи толкова малко пари? — попита Ксенофонт. — Мога да ти плащам като твой ученик, стига да ми позволиш. Казах ти го още когато напусна предишния си дом.

— Аз съм горд човек — отвърна Сократ. — Всички атиняни сме горди. Не обичам да вървя с протегнати ръце и да хленча „нахранете ме“, „облечете ме“. Не. Аз проправям собствен път. Разчитам на съобразителността си. Изхранвам момчетата и жена си и ако има дългове и трудни дни, какво от това? Отреденото ни време е толкова малко, Ксенофонте! Нима трябва да пропилявам цял ден в тревоги? Какво ми гарантира, че като си легна довечера, няма да си отида в съня си? Скъпата ми Ксантипа може да ме намери изстинал утре сутринта. Жена ми ще е съкрушена, синовете ми ще са принудени да станат роби или да умрат от глад. Но бих могъл да умра в съня си и като зидар, и резултатът ще е същият. Бих могъл да умра на бойното поле и те пак ще страдат не по-малко. Вместо това задавам въпросите си и понякога хората съзират истини, които не са виждали дотогава. Това може да е само по себе си награда, Ксенофонте…

— Питай тогава — мрачно рече Ксенофонт.

— Ти вече знаеш истината. Моето желание е само да я извадя наяве, да те накарам да я задържиш пред очите си и наистина да я видиш. Някои не могат да понесат тази светлина и стават странно гневни, когато я видят. Критий беше един от тях — и гневът накрая го погуби. Дано душата му намери покой.

Ксенофонт сведе глава в памет на споменатия. Сократ кимна, сякаш се съгласяваше със самия себе си.

— Мисля, че ти си замесен от по-добро тесто. Добре.

Двамата се гледаха един друг през масата, напълно забравили за рибата и нарязаните зеленчуци.

— Защо младежите на улицата те замерят с камъни и развалени плодове?

— Защото им се позволява да подивяват. Защото това е бедна част на града. Тук няма никакъв ред.

— По всеки минаващ ли хвърлят камъни?

Последва мълчание. Накрая Ксенофонт поклати глава.

— Тогава защо по теб, приятелю?

— Много добре знаеш защо.

— И въпреки това искам да чуя.

— Виждали са ме много пъти на това място. Знаят името ми.

— Значи мразят името ти, така ли? Явно хвърлят камъните по него.

— Виждат в мен предател — измърмори Ксенофонт и се изчерви.

— Значи не мразят името ти, а онова, което си направил?

— Не съм направил нищо лошо. Нищо!

— Тогава какво основание имат да смятат, че си предател?

Ксенофонт вдигна ръце.

— Дойдох при теб като приятел, не като ученик. Тази вечер не съм в настроение за това. Я налей последното вино или ми позволи да купя още. Можем да говорим за всичко друго. Нека оставя това на улицата, в канавката.

Сократ сложи нарязаните зеленчуци и рибата в купата и добави парчета бяло сирене. Сипа зехтин, докато всичко не заблестя, след което стри между пръстите си бучка сол.

— По-добре да го направя, докато любимата ми не е вкъщи. Твърди, че слагам прекалено много сол, и е вярно, но какво е животът без нея? И, приятелю, не си идвал при мен от цял месец, макар че целият град кипи. Днес дойде тук за отговори, може би за съвет. И тъй, да потърсим сърцевината, както правят продавачите на охлюви с техните малки костени пръчици.

Вратата се отвори и жената на философа се появи на прага. Изгледа свирепо огромната купа и двамата мъже и сложи на масата помежду им две амфори вино.

— Делиос каза, че трябва да му се плати, или няма да има повече. Каза, че не бил лихвар. Че можеш да го докараш до просешка тояга, ако ти позволи.

— Делиос е скъп приятел и герой сред хората — със задоволство рече Сократ. Махна капачките от глина и кожа и подуши с наслада. — Нови, сурови и млади, любов моя. Като първите седмици на брак, нови приятели, нова любов, нови триумфи!

Жена му изсумтя, но не се задърпа, когато той я прегърна. Ксенофонт никога не беше харесвал начина, по който тя се държи със Сократ. Ксантипа сякаш не можеше да понася мъжа си, но двамата бяха отгледали трима синове. Макар че в поведението й се долавяше истинска горчивина, тя почти се потушаваше от любовта й към якия мъж, който я целуваше така звучно в момента.

— Извикай момчетата, прескъпа моя — рече Сократ. — Съветникът ми обясняваше гнева си.

— Съветът беше разпуснат — предпазливо каза Ксенофонт. — Вече нямам пост. — Знаеше, че ще бъде засипан с въпроси, и все още не беше склонен да задълбава повече, но Сократ като че ли беше забравил възражението му.

— А градът нуждае ли се от Съвет? Нима в Атина не са останали добри мъже, които да поемат обществените работи?

Сократ му даде чаша от новото вино и Ксенофонт отпи, докато се настаняваше на масата. Ксантипа изкрещя на синовете си да идват и сложи чинии, лъжици и ножове за всички. После запали маслена лампа и стаята се окъпа в златиста светлина.

— Защо трябва да казвам нещо, което вече ти е известно? — попита Ксенофонт.

— Защо трябва да се съпротивляваш? Не виждаш ли, че го правиш?

Ксенофонт стисна зъби. Настроението му помръкна толкова, колкото стаята се беше изпълнила със светлина.

— Добре. Съветът беше разпуснат, когато властта на спартанците беше съборена. Това ли искаше да чуеш? Трийсетте бяха заловени и повечето от тях бяха избити на улицата от тълпата. Собственият ти спартански ученик Критий беше обесен. Затова няма Съвет.

— А ти, приятелю? — меко попита Сократ. Докато говореше, тримата му синове слязоха шумно по стълбата, като се бутаха и се смееха, но заеха местата си мълчаливо, когато видяха баща си и госта му.

— Какво аз?

— Как така си жив? Как оцеля в бунта, който свали спартанските знамена?

— Беше ми простено, както и на други три хиляди.

Ксенофонт стисна юмрук, докато говореше, и Сократ се пресегна и потупа треперещата му ръка. Храната беше сервирана и Ксантипа благодари на богиня Деметра и морските нимфи за нея. Две от момчетата бяха високи и слаби като клечки, а третото спокойно можеше да мине за по-млада версия на баща си, макар и с гъста черна коса. И тримата се нахвърлиха върху храната като прегладнели кучета, като отопиха и последните капки зехтин с корички сух хляб.

— Щом си бил опростен, защо се държат така с теб на улицата? — попита Сократ. — Защо те замерят с камъни и плодове?

Ксенофонт наведе глава.

— Бащите на някои от тях умряха по заповед на Трийсетте. И те обвиняват онези, които им помагаха, макар че ние искахме единствено ред и добри условия за живот. Какво ни донесе демокрацията, освен унищожение? Колко атиняни изгубихме при Сиракуза? На три пъти спартанците се обръщаха към нас и казваха: „Всички сме гърци. Да сложим край на войната помежду ни“. И на три пъти демократичният глас на Атина отхвърли благородния жест. Дори когато губехме, те дойдоха и предложиха мир. И ние отказахме.

— И ти им се разгневи? Защото смяташе, че спартанците се по-благородни?

— Да, защото са. Това не е лично мнение. Атина даде глас на тълпата. А какво друго иска тълпата, освен да живее, без да работи, да се излежава на слънце и да получава онова, което не е заслужила! Разбира се, че се присъединих към Трийсетте в делото им. И бях прав.

— А сега? Атиняните простиха ли ти?

— Не. Измъчват ме. След всичко, което направих за тях, те ме възприемат като враг! Държахме властта само за една година в дългата история на Атина, Сократе. И през това време имаше хляб и се организираха чудесни игри. Месеци наред в града нямаше бунтове. На никой престъпник не му се разрешаваше да избира как да умре! Онези, които застрашаваха реда, бяха убити — и в резултат имаше мир.

— Значи насилието е спряло? — почти шепнешком попита Сократ. — След като престъпниците били екзекутирани?

Ксенофонт издиша и наведе глава. Дори момчетата бяха спрели да се хранят, за да чуят отговора му.

— Ставаше все по-лошо. Ден след ден, месец след месец. Мислехме си, че ако убием водачите, останалите ще се укротят и ще се подчинят на закона, но те продължаваха да се появяват. Първо бяха синовете и чичовците на подстрекателите, после започнаха да растат като главите на Хидра. На всяка улица хора, за които не знаехме нищо, се изправяха да говорят на тълпите. Казвахме им да се разпръснат — и не пипахме меко. Наложихме вечерен час за целия град и обесихме още смутители на реда.

— И накрая настана ли мир? — попита Сократ.

— Не. Надигнаха се с факли и оръжия. Изпълниха всички улици, избиваха Трийсетте в леглата им, мародерстваха, грабеха и… — Ксенофонт тръсна глава, за да пропъди спомените.

— Но после са ти простили? Колко мина оттогава, близо година? Трябва да са оставили онези мрачни дни в миналото, нали? И сигурно са възстановили стените, съборени от спартанците, за да покажат на цяла Гърция, че сме покорени?

Ксенофонт ги огледа — жената със суровото лице, тримата сина, които го гледаха като омагьосани, докато обираха с пръсти почти празната купа, без да пропускат нито едно парче риба. Поклати глава.

— Стените си останаха в развалини, камъните отидоха за строежа на нови къщи. И не, не са ми простили. Сега има оратори, които призовават за нови наказания на онези, които са помагали на Трийсетте, и за отмяна на всички опрощения. Твърдят, че са постъпили прекалено снизходително.

Никой не прекъсна последвалото мълчание, докато Ксенофонт не заговори отново.

— Не знам какво да правя. Не мога да избягам, но ако остана, нещата едва ли ще свършат добре.

— Нямаш нито жена, нито деца, Ксенофонте. Животът ти е единствено твой. На колко си, на трийсет?

— На двайсет и шест! — отвърна той.

Сократ се засмя.

— Някой ден трябва да поговорим за суетата, приятелю. Дотогава гледай живота си такъв, какъвто е. Какво ще правиш? Ще продължаваш по същия начин ли? Какви промени можеш да направиш?

Ксенофонт изправи гръб и взе поредната чаша вино, макар че то вече леко го беше опиянило. Опита се да се отдръпне от самия себе си и да погледне живота си, сякаш наблюдава непознат. Силата на виното постигаше точно онова, което се опитваше да направи Сократ — довеждаше до откровения онези, на които не им стигаше смелост да отговорят честно.

— Трябва да напусна Атина — каза той. — Макар да ми е дом, трябва да се махна.

Изрече думите почти замаяно. Сократ му се усмихна и стисна ръката му през масата.

— Не завинаги. Дори атиняните накрая забравят и прощават. Ти си млад, Ксенофонте, а тъпчеш на място, понесъл тревоги и страхове на раменете си. Захвърли ги! Виж света. След време ще се върнеш. Те ще са забравили всички смутни времена, гарантирам ти. Просто хората са такива. Замини някъде далеч и живей. Върни се с истории, с които да забавляваш любимата ми жена.

Ксенофонт стана и го прегърна.

— Единственото, което съм искал, е да се науча как да живея най-добре — рече той. — Ти винаги си знаел онова, което аз мога само да зърна. Ти би трябвало да ги поведеш, Сократе. Така Атина би станала отново велика.

— Ах, момко, та тя е велика сега! Иска ми се да можеше да го видиш. Ако вярваш на преценката ми дотук, трябва да цениш гласа на хората мъничко повече. Критий беше същият. Утре ще дойде един младеж, който твърди, че човек трябва да си има пазител, както овцата трябва да си има пастир. Как така всичките ми най-добри ученици не виждат стойността в атинските спорове, в непрестанните ни въпроси? Останалият свят е пълен с тирани и пазители на хора. Царете са многобройни като пчели! Единствено в Атина даваме глас на младите, на бедните, на умните. На грозници като мен, които нямат нито богатство, нито покровители. Момчето ми, това, което имаме тук, е цвете под обедното слънце, по-крехко и от стъкло.

— Боговете ни съветват и управляват — сериозно рече Ксенофонт. — По същия начин, по който бащата обучава синовете си. Царете и водачите са просто природата на човека, която повтаря този ред. Или предпочиташ да видиш властта у онези, които крещят най-силно? Би ли позволил на най-гласовитите да заглушат с воя си мъдрите и святите?

— Предизвиквал съм боговете да ме поразят — каза Сократ. — Те…

Жена му се пресегна през масата да събере чиниите и закри Сократ от погледа на Ксенофонт. Той чу как двамата си изсъскаха нещо, но се направи, че не е забелязал. Някои неща не бяха за ушите на деца или за арбитрите на обществения морал. Не всеки в Атина би оценил страстта на Сократ да спори и да подлага на съмнение всичко дори с цената на собственото си унищожение. Тази мисъл беше странна и Ксенофонт се зачуди върху нея, докато чашите се пълнеха с още вино и на масата се появи дъска със сирене, хляб и грозде. Момчетата поискаха разрешение да излязат и се втурнаха навън веднага щом го получиха.

— Знаеш ли, Сократе — ти обучаваше спартанеца Критий, който беше един от Трийсетте и управляваше Атина преди тълпата да се разправи с него. Как така мен ме преследват по улиците и ме заплашват заради ролята ми, а теб никой не те закача?

— Мен ме обичат — отвърна Сократ. Жена му, която миеше чиниите, изсумтя и той й се ухили. — Всъщност знаят, че аз ги обичам. Не ме виждат да се държа така, сякаш съм нещо повече от обикновените хора. Що за безумие би било да го правя! Аз съм атинянин. Аз съм грък. Аз съм зидар, войник и човек, който пита. Вървя бос сред тях и те виждат как младежите се събират да ме слушат. Не съм заплаха за тях.

— Наричат те най-мъдрият човек в Атина — иронично подхвърли Ксенофонт.

— Направил ли съм нещо, което да струва колкото чаша хубаво вино? Когато дялах камъка, него го имаше — ново нещо на този свят. Когато стоях с другарите си в строя, познавах болката и виждах кръвта, от мен се страхуваха. А сега единственото, което правя, е да задавам въпроси на пазара.

— Алкивиад каза, че си го накарал да разбере, че целият му живот е бил живот на роб — тихо каза Ксенофонт. — Има хора, които оценяват проникновения като това.

— Алкивиад е велик човек. Радвам се, че спасих живота му, макар че след това той никога повече не отиде на война. Колкото до останалото, аз съм почти на седемдесет. Вървя през пазара, облечен в кърпена дреха и понесъл пастирска тояга. Никой не се бои от мен. Но ти, Ксенофонте. Когато повдигнеш вежда към тях, когато започваш да се държиш като баща си, като онези, които си мислят, че разбират най-добре, може би не правиш най-умното.

Известно време Ксенофонт не каза нищо, макар че се бяха справили с първата амфора и започваха втората. Накрая кимна.

— Ще помисля върху думите ти. Ще ида на пазара, при набиращите наемници. Докато виното е още в кръвта ми. И ще оставя боговете да начертаят пътя ми.

— Ти си чудесен човек, син на Атина — каза Сократ. — Ако можех да върна годините назад, щях да дойда с теб. — Погледна назад към жена си. — Но тъй като младостта ми отмина и съм женен, вече невинаги съм господар на времето си. Желая ти успех.

Прегърнаха се още веднъж и Ксенофонт излезе с малко несигурна стъпка, но с вперен някъде в далечината поглед. Когато се върна на масата, Сократ намери кесията сребърни монети, която Ксенофонт бе скрил под една обърната купа. Погледа ги малко, после сви рамене и прати Ксантипа за още вино, за да отпразнуват неочаквания късмет.

6

Град Сарди се намираше в западния край на царството, южно от Византион. В Сарди хората смятаха, че столицата на Персия е Суза. Персеполис, където планината бе превърната в плато, не беше дори място от легенда.

Богати гърци обикаляха с телохранителите си пазарите на Сарди и избираха стоки и подправки за пазарите в родината си или за самите себе си. В града за огромни суми можеха да се намерят руси роби от Галия и коприна от Китай, но истинското богатство не беше изложено пред погледа на простолюдието. Високи стени скриваха именията на благородниците, така че никой от минувачите нямаше представа, че от другата им страна има огромни градини, невиждани по тези места.

Царският дворец в сърцето на града беше поддържан в пълна готовност, макар че повече от десет години в него не беше стъпвал представител на царското семейство. Цяла армия слуги и роби неуморно почистваха, боядисваха и подрязваха храсти. Те се държаха на разстояние от Кир, така че той и тримата му спътници сякаш се разхождаха в пуста градина. Подобно на много други неща, уединението беше само илюзия.

Кир беше облякъл лека роба заради жегата и на кръста си носеше извит меч, чиято дръжка бе обсипана с рубини. Златен пръстен украсяваше лявата му ръка — единственият друг признак на богатство и власт. Спартанецът Клеарх вървеше до него с голи крака и червено наметало, което се развяваше на лекия ветрец.

— Мислех си, че познаваш тази част от Анатолия, господарю — каза един от мъжете.

Проксен не можеше да си позволи да нарече царския син лъжец особено на това място, но на изсеченото му лице беше изписано съмнение. Всички гръцки бойци бяха стегнати и почернели от слънцето — резултат от професията им. Беотиецът Проксен пък изглеждаше като изваян от кост. Челото засенчваше очите му, а огромният му нос пореше въздуха пред него като носа на кораб. Клеарх го харесваше, но разбираше, че присъства на игра на царе, в която честността може да убие човек още преди да се е превърнал в заплаха.

— Не можеш да познаваш всяко племе от хълмовете, Проксене — отвърна Кир и го тупна по гърба. — Цяла Анатолия е част от империята на брат ми, дори бунтовният юг — а аз командвам войските му. Да не би да искаш да поведа няколко хиляди перси от Изтока към онези хълмове? Мъже, които никога не са стъпвали по онези земи? Не, според мен за тази работа ще ми трябват гръцки войници. Клеарх препоръча теб — а и аз съм чувал да те споменават като отличен водач.

— Ласкаеш ме, господарю — отвърна Проксен и коленичи, след което се изправи.

— Не повече, отколкото заслужаваш. Съгласен ли си? Можеш ли да ми намериш две хиляди добри хоплити? Обучени и опитни мъже, които няма да побягнат от диви племена?

— Мисля, че мога. Познавам хора, които със сигурност имат списъци на мъжете, които са обучавали. Разбира се, някои от тях сигурно са на поход или пък вече не ходят на походи. Две хиляди не е кой знае колко много.

И погледна принца, а после Клеарх. Имаше нещо странно, макар че Проксен не можеше да каже какво точно. Гръцките войници се ценяха по целия свят заради уменията си. Продаваха услугите си като наемници на висока цена. Въпреки това Проксен усещаше, че нещо не е наред. Инстинктът му подсказваше да откаже предложението, но от друга страна, Кир му беше предложил цяло състояние.

— Само за една година ли искаш хората ми? Колкото да разчистят хълмовете от племената?

— Така, сякаш никога не ги е имало — отвърна Кир.

Клеарх забеляза, че очите му са широко отворени. Кир като че ли желаеше Проксен да приеме.

Той потърка четината по изсечената си брадичка и каза:

— Разбира се, ще трябва да им платя предварително като израз на добра воля.

— Както желаеш — отвърна Кир. — Ще те запозная с помощника ми Парвиз. Той ще уреди първото плащане и всичко друго, което трябва. Подготви добре хората си. Направи ги като бръснач, способен да обръсне космите на ръката ми, и ще съм ти благодарен.

— И после ще потеглим срещу онези писиди? На юг?

— И после ще ми докладваш, че сте готови! Може да поискам да видя хората ти строени пред мен, преди да потеглят на поход, дълъг хиляда мили.

— Разбирам. За мен е чест, че ми се доверяваш. И че Клеарх ме е препоръчал, макар да не сме се виждали от десет години. Няма да ви разочаровам. От този момент нататък служа на трона на Персия.

— Служиш на Кир — каза Клеарх.

Гръцкият генерал — тъкмо коленичеше — попита:

— Не е ли едно и също?

Кир се разсмя, макар че в момента му идеше да удуши спартанеца.

— Брат ми е царят! — каза той. — От осем години командвам всеки негов войник от Сарди до Индия. Разбира се, че е едно и също.

Коленичилият мъж се изправи преди да е получил разрешение и Кир се намръщи. Гърците никога не показваха подобаващо покорството си и не се просваха пред него на земята. Разбираше, че са си просто такива, но като човек, израснал в дворците на Персия, поведението им го дразнеше.

След като Проксен си отиде, Кир се обърна към другия мъж, който не бе казал нито дума досега, а само гледаше.

— Малко съм уморен — каза Кир, без да се обръща към никого.

На мига се появи колона слуги: донесоха маса и столове и наредиха чаши. Поднесоха и храна. Кир посегна към маслините и печения чесън, докато сядаше, без изобщо да обръща внимание на слугата, който слагаше стола под него.

Софенет от Стимфал не се сдържа и се обърна, за да се увери, че зад него също чака слуга. Поднесоха му чаша и той отпи от разхлаждащия сок.

— Господарю, не съм свикнал с подобни неща — каза Софенет.

— Може би ще свикнеш, ако служиш добре — каза Клеарх, преди принцът да успее да отговори.

— Софенет, така ли? — каза Кир.

В отговор мъжът сведе глава.

— Чу какво казах на Проксен — продължи Кир. — Предполагам знаеш, че съм се срещал с много като него през последните няколко седмици.

— Явно мразиш с рядка страст писидите — отбеляза Софенет.

Наслаждаваше се на ветреца в градината. Предполагаше, че Клеарх не одобрява подобна демонстрация на лукс. Несъмнено спартанецът поддържаше обичайното си намръщено настроение с коприва или тръни. Софенет така и не можеше да разбере подобен мироглед — та светът беше място на нежни ветрове и полегати хълмове, на красива плът и проблясващи очи. Следеше внимателно и двамата, но най-вече царския син. В града се говореше, че Кир почти не спял напоследък, че събирал всеки войник в радиус от хиляда стадия. Златото определено течеше от него като река.

Софенет чакаше отговор, но и двамата мълчаха. Забеляза, че изражението на спартанеца е станало сковано, а погледът му — отсъстващ. Въздъхна.

— Господарю, двайсет години служих редом със спартанци, коринтяни, тиванци и атиняни. Изградих си авторитет и спечелих доверието на хората си и те изпълняват заповедите ми безпрекословно, каквото и да им струва това. Участвал съм в три големи кампании и десетина по-малки, като излязох от всички тях без нито една драскотина или сериозна рана. На четирийсетия ми рожден ден един кон ме настъпи по крака и ми потроши костите. Половин година не можех да работя и…ами, средствата привършват. Така че не мога да кажа, че парите не ме интересуват, особено тези, които предлагаш. Можеш да купиш услугите ми — и подчинението ми. Ако кажеш „Софенет, не искам да обсъждам истинските ми цели“, ще те разбера. Познавам поне хиляда и двеста мъже от Коринт, готови да скочат от брачните си ложета, за да потеглят на поход срещу добро заплащане. Твоето име буди уважение и хората говорят добре за теб. Мога да събера хиляда и двеста души, които не отстъпват по нищо на спартанците.

Клеарх изсумтя и Софенет го изгледа иронично.

— Познавам Клеарх от много години. Достатъчно добре, за да кажа, че е честен и държи на думата си. Мисля, че и ти си такъв. Предполагам, че и двамата имате някаква причина да премълчавате някои неща, и нямам нищо против. Но все пак не сме вчерашни, нали? Така че нека зарежем приказките за опасни племена по хълмовете, когато сме само тримата. — Засмя се и отпи от плодовия сок. — Доколкото чух, Клеарх командва две хиляди спартанци. Макар че не може да направи разлика между доброто вино и оцета, на света едва ли има диво племе, което би могло да му създаде неприятности, независимо колко много се плоди и на колко високи чукари живее.

Погледна Кир, за да види как приема думите му, и се учуди, като видя, че Кир се смее.

— Смешен ли ти се виждам? — попита Софенет.

— В никакъв случай — отвърна Кир. — Клеарх ми каза, че няма да се хванеш на историята, която избрахме. Както сам каза, имам други причини да събирам войска. Ако тези причини започнат да се обсъждат на пазара, това няма да е добре за мен. — Отпи от чашата си и изгледа преценяващо Софенет.

— Разбирам, естествено. Както казах, златото ти купува услугите ми. Аз съм просто скромен инструмент. Брадвата на дърваря не пита кое дърво ще отсече.

Клеарх се изсмя, което накара и двамата да се обърнат към него.

— Софенет изобщо не е скромен. Досега обаче не съм го чувал да клюкарства.

Софенет се усмихна сдържано.

— Може пък скромната брадва да се запита дали ще се изправи срещу конници, или срещу стрелци с прашки. Или дали ще се бие по вода, или по суша. Разбира се, господарю, изборът е твой.

Лицето на Кир изведнъж стана сериозно и той се огледа да не би слугите да ги подслушват. Направи знак на стимфалеца и той се наведе напред, докато не усети дъха на Кир в ухото си. Клеарх гледаше дали изражението на Софенет ще се промени.

Но Софенет се справи добре — лицето му не изразяваше почти нищо.

— Разбирам. Значи писидите — каза той, когато принцът се дръпна. — Възхищавам се на хората, които не издават намеренията си.

Изправиха се заедно и Клеарх тупна стимфалския военачалник по гърба като стар приятел. Дойдоха слуги, които да изпратят гърка до портата, и Кир и Клеарх останаха сами.

— Каза ли му? — попита Клеарх.

— Да — отвърна Кир. — Ако искам да имам някаква надежда, трябва да разполагам с най-добрите хора. А ако имам някакъв талант, той е в намирането на такива хора.

— Оказваш ми чест и в същото време хвалиш и себе си — каза Клеарх.

— Точно така.

Когато чу зад себе си някой да извиква името му на оживената улица, Ксенофонт се намръщи.

От векове Атина беше най-богатият град в Гърция. Бедните винаги бяха идвали тук да търсят късмета си, а други строяха бойните кораби на атинския флот и харчеха спечелените пари по таверните на пристанището. Някои предпочитаха да крадат, рискувайки да бъдат бичувани публично или прогонени. Ксенофонт се отвращаваше от младежи, които можеха да станат наемници, а вместо това безделничеха, наливаха се с кисело вино и понякога дори протягаха ръка за просия.

Беше опознал някои от тях, докато със Сократ обикаляха по улиците, увлечени в разговори. Разбира се, грозният мъж, който ходеше бос в дреха, цялата в кръпки като на най-бедния просяк, привличаше внимание. Ксенофонт си спомни първия път, когато бе седнал в краката на философа на агората — тогава Сократ беше извикал един младеж, Хефест, да седне до него. Момъкът беше водач на местна банда. Беше се приближил наперено, докато приятелите му подвикваха, че дъртият пръч щял да го такова отзад. Ксенофонт се беше подразнил, а пък Сократ бе засипал Хефест с цял порой въпроси и бе успял да понесе подигравките му и грубите му отговори, за да намери истинската му същност. И успя. Защото когато един от приятелите на Хефест направи някакъв подигравателен коментар, той го цапардоса по главата така силно, че момчето падна и после се омете с подвита опашка.

Оттогава Ксенофонт беше виждал стотици подобни случаи. И въпреки това Сократ твърдеше, че не знае нищичко, че само задава въпроси, докато хората не разберат в какво всъщност вярват. За някои това беше откровение като изгряващото над хълмовете слънце. За други познанието се оказваше непосилно и те се намразваха — или по-често намразваха човека, който ги беше накарал да видят какви са в действителност и в какво вярват.

Ксенофонт погледна през рамо и стисна юмруци, когато видя бръснатата глава на Хефест. Младежът беше крадец и грубиян, а тълпата наоколо тъкмо излизаше от театъра на Дионис. Хората вървяха и обсъждаха какво са гледали, изгубени в измислени светове, докато такива като Хефест се промъкваха сред тях и отмъкваха кесии и всичко, до което можеха да се доберат. Бандите издебваха онези, които бяха твърде слаби, за да се защитят, и Ксенофонт се отвращаваше от тях. Може би Хефест долавяше у него точно тази неприязън. Макар че следваше Сократ като телохранител всеки път, когато философът излизаше, Хефест изпитваше рядка ненавист към Ксенофонт. Беше само на осемнайсет и беше повече кости, отколкото плът, но не бе достатъчно глупав, за да предизвика пряко Ксенофонт. Вместо това подтикваше мършавите си събратя да го замерват с камъни, развалени яйца и гнили плодове.

Отначало Ксенофонт чувстваше яростта си като броня и се втурваше към тях всеки път, когато го доближаваха или когато нещо гадно го удареше в лицето или врата. Момчетата се разбягваха, като дюдюкаха и сипеха обиди. Ако вървеше със Сократ, само гледаха и му се хилеха, но когато беше сам, се подиграваха с тънките си гласове на „благородника“ или „конника“.

Този ден викаха името му просто по навик — имаха по-богата плячка в тълпата. Ксенофонт беше вървял покрай големия градски театър, където всяка година се събираха хиляди по време на фестивала на драмата, за да гледат трагедии и комедии. Дори Сократ беше подиграван от сатирите вътре, макар че старецът така ревна от смях при вида на актьора, който го представляваше, че напълно развали търсения ефект.

Ксенофонт откри, че краката му са го отдалечили от обществената конюшня, където го чакаше конят му. Родовото му имение се намираше извън града и напоследък той идваше тук колкото се може по-рядко. Нямаше жена или човек, който да се нуждае от него. Родителите му му бяха оставили достатъчно средства, за да живее, без да се налага да работи до края на живота си, но тази перспектива очертаваше безрадостни години пред него. Той погледна редицата набиращи наемници и опънатите им сенници, заредени със стомни студена вода и вино. Те усетиха интереса му като ястреби и загледаха с блеснали очи високия млад мъж в разцвета на силите си.

Той се замисли за момент, без да отговаря на поканите им, докато тълпата от театъра се пръсна и Хефест и мърлявите му крадци изчезнаха, може би в търсене на някакво друго порочно занимание. В Атина не беше останало нищо за него, поне за тази година. Ксенофонт беше познал властта като администратор на Трийсетте. Трийсетте тирана, както ги наричаха тогава, макар че Ксенофонт ги познаваше като почтени и безжалостни мъже. Те определено не биха допуснали улични банди да вилнеят безнаказано из града! Публичните екзекуции обаче бяха подпалили огън под града, докато накрая той не избухна в една нощ на насилие. Тогава животът му се бе променил и сега той не виждаше как ще познае отново покоя.

Пристъпи към първия набиращ — спартанец, ако можеше да се съди по дрехата му. Мъжът го погледна и кимна удовлетворено. Ксенофонт неведнъж беше виждал това изражение.

— Остави знака си тук, момче — рече той. — И в замяна ще те направим истински мъж. Собствената ти майка няма да те познае, когато се върнеш у дома. И момичетата ще закичват с цветя косите ти, когато те видят. Те обичат войниците.

— Добре — каза Ксенофонт. Усети изненадата на мъжа, когато написа името си на плочата, вместо да сложи само инициал или восъчен печат.

— Имаш ли някакви специални умения, момко? Освен писането?

— Коне — отвърна Ксенофонт. Чувстваше се някак замаян, сякаш всичко това се случваше на друг човек. — Разбирам от коне.

Спартанецът повдигна вежди.

— Знатен атинянин, значи? От баща си ли бягаш? Или от дългове?

— Аз… служих на Трийсетте — каза Ксенофонт. — Трябва ми ново начало.

На лицето на мъжа се изписа нещо като съчувствие. Като спартанец той беше наясно с омразата на атиняните.

— А. В такъв случай трябва да ти благодаря за службата. Те винаги забравят, че им дадохме три шанса за сключване на мир. Отказаха и трите пъти, така че се наложи да съборим стените им.

— И аз казвах същото — призна Ксенофонт. Умът му се проясняваше и той откри, че старите му тревоги избледняват, докато мисли за бъдещето.

— Къде ще бъда изпратен? — попита след малко.

— Повечето питат първо за заплащането, но щом си благородник, едва ли си закъсал за пари. Заминаваме за Южна Анатолия, момко, да се бием с писидите. Гадни кучи синове с копия. Ще им покажем какво означава гръцко военно обучение, ще донесем няколко дивашки глави, ще се позабавляваме с жените им и до следващата пролет ще сме се прибрали у дома. Ще имаш един-два белега за момите и няколко хубави истории за синовете си. Честно казано, като се замисля, ти трябва да ми плащаш.

Връчи на Ксенофонт една каменна плочка и посочи към един писар, който седеше зад маса, наобиколен от неколцина мъже.

— Виждаш ли онзи дребния там? Той ще ти запише името и останалите подробности — и заплатата ти започва да тече от днес, макар че още не можем да говорим за точна сума.

— Кога заминаваме? — попита Ксенофонт.

— Това се казва дух, момко. Добре. След ден-два най-много. Ще отплаваме на изток и ще се съберем в Сарди. Направи правилния избор, синко. Ще заминеш като момче и ще се върнеш мъж, гарантирам ти го.

Междувременно се беше появил друг потенциален наборник и Ксенофонт видя, че вниманието на спартанеца се насочва към него. Почти не можеше да повярва какво е направил, но му се струваше правилно. Наистина разбираше от коне, а също и от хора. Каквото друго му трябваше, със сигурност щеше да го научи при похода до Сарди. Да. Чувстваше се по-леко, докато вървеше обратно през града към конюшнята. Беше взел правилното решение. Питаше се само дали да не плати за няколко урока с меча, преди да замине.

7

Тисаферн се просна на черния мраморен под в Царската зала в Персеполис. Беше се научил да не се изправя, преди да му бъде казано — пресните ивици по гърба му бяха свидетелство за това. Артаксеркс не прощаваше нито една простъпка, нито една обида.

Младият цар седеше на трона си и приемаше данъците на владетели и васали, сякаш всички хора му бяха роби. Тисаферн беше забелязал мрачните лица на благородниците, докато излизаха, принудени да се откажат от достойнството си. Всички двайсет и осем народа на империята бяха пратили свои синове и големци за погребението на Дарий. Четирийсет дни империята бе оплаквала загубата му, хиляди роби припяваха молитви към Ахура Мазда на всеки час, за да помогнат на душата му да стигне до небето. Пищната гробница беше покрита със злато, а стражите бяха избрани колкото заради уменията си да боравят с оръжие, толкова и заради красотата си. Всеки се беше изправил с готовност, за да бъде убит с един-единствен удар в гърдите. Телата им бяха поставени на златни тронове, обърнати към входа на гробницата, за да охраняват царството на мъртвия. Имената им щяха да бъдат записани до това на царя, а семействата им щяха да бъдат обсипани с почести.

През онзи последен ден в гробницата Тисаферн бе изпитал чувството, че планината е рухнала около него и го е оставила в пълен мрак, ако не се броеше трептящата светлина на факлите от двете му страни. Артаксеркс беше влязъл в гробната камера да се прости с баща си, като плачеше и шепнеше някакви тайни в ухото на трупа. След като излязоха, дървената стълба, използвана от каменоделците и работниците, беше махната. Гробницата остана недостъпна, високо в отвесната стена на царските скали, подобно на изсечен в камъка прозорец.

Тисаферн усети как някакъв мускул на гърба му се опъва от напрежение, докато чакаше бившия си ученик да забележи присъствието му. Беше вече над шейсетте и позата му създаваше неудобства, но той разбираше нуждата на младия мъж да наложи авторитета си в двора. Говореше се, че всички слуги в двореца ходят по вълнени терлици, защото знаят, че и най-малкото неодобрение от страна на царя заплашва главите им да се търкулнат по полирания под. Всеки нов цар се вглеждаше за мързел у онези, които му служеха — и наказваше бързо и безмилостно и най-малката простъпка.

Тисаферн погледна нагоре към една факла. Хвана ръката на слугата, който му помогна да се изправи, и го последва през тронната зала. Стражи бяха подредени покрай широката колкото улица пътека с полирани гранитни колони, докарани с кораби от Египет преди повече от век. Капителите и постаментите им бяха покрити със злато — богатството на империята, стекло се в дворците и храмовете на нейните владетели.

В другия край на залата Артаксеркс се беше разположил удобно и отпиваше от златна купа нещо, от което очите му се бяха изцъклили. Вдигна купата с рязко движение и течността остави червени петна по ъгълчетата на устата му. Когато Тисаферн приближи и понечи да падне отново на колене, царят подхвърли купата на един роб и се изправи. Две млади робини бързо се дръпнаха, за да му направят път. Тисаферн видя как едната гневно ощипа другата, макар че Артаксеркс не забеляза. Огледа ги тайно с окото на ценител. Когато две млади жени се избират от множество кандидатки и бъдат обучени да доставят удоволствие на цар, красотата им е очаквано поразителна. Онази, която ощипа другата, беше с късо подстригана черна коса, разкриваща шията й. Точно тя привлече вниманието му, тъй като лицето й бе живо и изразително. Другата приличаше по-скоро на съвършена кукла.

— Приятелю — топло рече Артаксеркс. — Мисля, че можеш само да се поклониш. Може би трябва да ти дам правото да се кланяш всеки път, когато те извикам. Като знак на моето уважение към годините и опита ти.

Тази идея много допадаше на Тисаферн, но отговорът му се диктуваше от обичая.

— Стига да мога да ти отдавам почит, велики царю, възрастта ми няма никакво значение.

Артаксеркс се намръщи замислено, отстъпи назад и свали протегнатата си ръка.

— Добре тогава, стари приятелю. Можеш да останеш проснат. Традицията оковава всички ни, като се замисля. Дори аз съм зависим от нея.

— Разбира се, велики царю — отвърна Тисаферн и се просна на пода. Поне беше чист.

Изправи се и откри, че намусената робиня го гледа. Забеляза, че устните й са тъмни и пълни. Знаеше, че ако бъде хванат да я зяпа, ще плати не само с живота си, затова отмести поглед. Когато се изправи, видя, че вниманието й се е насочило към медальона му. Махна я от мислите си. Артаксеркс си беше седнал на мястото и отново се опитваше да копира строгия поглед на баща си, но с далеч по-малко авторитет.

— Велики царю, получих доклади за брат ти Кир. Не мога да ги обясня.

Тисаферн направи пауза. Познаваше царя достатъчно добре, за да хвърли стръвта и да го чака да я лапне цялата. И наистина, при споменаването на името на Кир вялата атмосфера се изпари. Артаксеркс не беше говорил за брат си от унижението от намесата на майка им. За известно време Кир сякаш изобщо не се бе появявал тук. Империята продължаваше напред и от всичките й двайсет и осем провинции пристигаха вести. Действията на Кир на запад, на границата с Гърция, се докладваха винаги, но без особено наблягане върху тях. Повърхността на езерото изглеждаше напълно неподвижна, но Тисаферн познаваше прекалено добре синовете на Дарий, за да повярва на това.

— Какво те тревожи? — попита Артаксеркс. Погледна нервно към множеството роби и слуги, които можеха да чуят личните семейни проблеми, но пък, от друга страна, беше цар и бе в тронната зала на столицата си. Махна с ръка, за да пропъди тези дребнави мисли.

— Царю, знаеш, че обучавах Кир, когато беше момче. Ето тези ръце го напляскаха, когато остави черна кобра в стаята ми.

— И един щраус — отвърна Артаксеркс и се засмя. — Да, помня.

Тисаферн определено не споделяше веселбата на царя от спомена.

— Познавам го добре, царю. Достатъчно добре, за да подозирам, че не би простил с лекота загубата на спартанските си гвардейци, нито как за малко щеше да изгуби главата си. Ако не беше намесата на майка ти…

— Да — отвърна царят. — Макар че смъртта му щеше да ни остави слаби. Народите се надяват на нас за стабилно управление, Тисаферне. Кир познава войските ни по-добре от всеки друг човек на тази земя. Може би след време ще го заместя с друг, но както каза майка ми, да се направи това толкова скоро след смъртта на баща ни ще означава пълен хаос. — Признанието като че ли стегна гърлото му. — Пощадяването на живота на брат ми беше мъдро решение.

Артаксеркс се наведе напред. Робинята беше опряла бедро в голия му крак. На Тисаферн му се стори, че чува шепота на кожата й, докато се плъзгаше по царската. Не смееше да сведе поглед, не и докато Артаксеркс го гледаше така напрегнато като кобрата, която момчетата бяха сложили в стаята му преди толкова много години. Тисаферн открай време изпитваше ужас от змии. Тогава беше пищял като жена, след което чу как двамата царски синове едва не се задушават от смях.

— Освен ако нямаш някакви нови сведения, Тисаферне…? Какво съобщават шпионите ти? Брат ми верен ли е?

— Кой може да каже какви са тайните на сърцето, велики царю? Научих обаче, че от хазната се теглят огромни суми. Шейсет, осемдесет хиляди дарика, че и повече.

— Какво от това? Може би строи нови казарми или обучава повече мъже. Войската е силната ръка на империята, Тисаферне. Не си даваш сметка каква е цената за поддържането й. Мисля, че всяка година за изхранването на войниците отиват половината пари от хазната, ако не и повече. Ами конете, доспехите, стрелите! Помня гордостта на баща ми от огромния брой мъже, който можем да изкараме на бойното поле. Разбираш ли? Баща ми не се оплакваше от цената, а й се наслаждаваше! Кой друг би могъл да си позволи подобно множество на множествата? Кой друг, ако не моето семейство? Тисаферне, ако това е всичко, с което разполагаш, разочарова ме.

Тисаферн кимна. Царят го слушаше внимателно, напълно забравил за робините си. Време беше да дръпне въдицата.

— Може би си прав, велики царю, макар че сумите, изисквани от принца, са два пъти по-високи, отколкото миналата година. Загрижен съм обаче от броя гръцки войници, които е наел.

— Като помощни войски ли? Знаем, че харесва онези наемници, и най-вече спартанците. Какво от това? Няколко хиляди тук-там, които да тренират и вдъхновяват нашите Безсмъртни. Тисаферне, брат ми командва войските от години. Каквито и… разногласия да имаме по някои въпроси, той не би изложил на опасност империята, дори ако му се дадат милион спартанци.

— Царю, имам сведения за много хиляди. Изпраща ги на север и на изток. Тренира някои в Тракия, други на Крит. И в същото време всичките са му подръка. Някой по-подозрителен би казал, че прилича на завоевателна войска, царю. Не зная колко гърци е привлякъл, но е свикал под прякото си командване трийсет или четирийсет хиляди персийски войници, всичките от западните градове. Може би вече са дори повече.

Артаксеркс понечи да отговори, но се спря и се замисли. Тисаферн не го прекъсна, но зачака с повдигнати вежди. Имаше още един последен камък, който да сложи на дъската.

— Велики царю, знаеш, че не бих отправил просто така празни обвинения. От години поддържам из цялата империя по няколко зорки очи и писари. Някои от тях са в близост до Кир. Никога не са споменавали нито дума, че се съмняват в мотивите му. Никога.

— И сега това се е променило ли? — попита Артаксеркс, а чертите на лицето му сякаш се втвърдиха.

— Не, царю. Сега те не казват нищо. Птичките вече не ми пеят. И се питам какво ли може да се случва на западната ни граница.

Артаксеркс погали косата на седящата до коляното му робиня, сякаш беше любимата му хрътка. Тисаферн рискува да я погледне крадешком и откри, че тя го гледа сърдито, с почти презрително изражение. Той се изчерви и отмести поглед.

— Добре, Тисаферне. Познавам достатъчно брат си, за да уважа предчувствията ти. Щом казваш, че във въздуха витае нещо, трябва да съм глупак, за да не ти обърна внимание. Иди на запад лично. Вземи само неколцина души, но се срещни с брат ми. Прецени дали ми е все още верен.

Тисаферн се размърда притеснено; мислеше си за месеците, които трябваше да прекара по пътищата.

— Царю, последния път, когато видях брат ти, беше когато трябваше да го изведа за екзекуция. Той няма да ме погледне с добро око, независимо на кого е верен. Може би…

— Изпълнявай каквото ти казах — прекъсна го Артаксеркс. — Позволих на брат ми да си върне старите титли и власт. Отмених заповедите, които дадох в момент на мъка от смъртта на баща ми. Ако те убие, ще разбера, че е все още ядосан. Виждаш ли? — Артаксеркс се усмихна и белите му зъби лъснаха. — Дори със смъртта си можеш да ми бъдеш полезен.

Тисаферн благоразумно реши да не възразява повече и се просна в краката на царя.

— Оказваш ми огромна чест, велики царю. Ще замина и ще се върна при теб с истината. Или ще умра. Така или иначе, ще служа на империята.

Ксенофонт стоеше на слънцето и гледаше как вбесеният гръцки моряк напряга всичките си сили, за да удържи един уплашен кон. Човекът се беше показал достатъчно вещ в морето, но докато останалите новобранци стояха подредени на кея, Ксенофонт можеше само да го зяпа как се мъчи да подчини цвилещото животно. Конят беше облещил очи и морякът ругаеше люто и го шибаше с ремък — сякаш яростта и болката щяха да накарат коня да дойде при него! Той беше запънал крака на мостчето от палубата към кея и теглеше назад с цялата си тежест. В обратната посока теглеше само разяреният моряк и изглеждаше, че животното ще си остане на мостчето до вечерта.

Двеста млади мъже от гръцките градове все още слизаха по второ мостче на кея, за да се присъединят към няколкото десетки, които вече бяха стъпили на земята на чуждоземното пристанище и чакаха някой да им каже какво да правят. Ксенофонт стисна зъби и се огледа за офицерите, които трябваше да са тук. За съжаление, те не бяха от същия сой като онзи, при когото се беше записал. Ксенофонт беше разочарован, че не бе видял отново онзи човек. Вместо това беше предаден на грижите на двама дърти пияници с трийсет години служба и карти на пътуванията им, изрисувани с вените на бузите и носовете им. Веднага щом корабът пристана, двамата слязоха, без да погледнат назад, и се запиляха нанякъде, най-вероятно към любимата си пивница. Младите гърци, които бяха дошли да се бият за принц Кир, бяха оставени да се оправят сами.

Пристанището беше оживено, безброй кораби разтоварваха и товареха стоки. Ксенофонт бръкна под новия си кожен нагръдник в опит да се почеше. Беше видял как някои войници пъхат камъчета между нагръдника и туниката под него и сега, когато сърбежът го разсейваше, разбра защо го правят. Опитните мъже знаеха къде да се намажат със зехтин, как да опушват дрехите си, за да прогонят бълхите, и колко е важно да си носиш вода. Ксенофонт не знаеше нито едно от хилядите малки неща, от които зависеше разликата между несгодите и удобството. Учеше се с цялата бързина, на която беше способен, но… Изруга под нос.

Морякът съвсем беше излязъл от кожата си и закрещя на коня, когато започна да се събира тълпа зяпачи. Ксенофонт тръгна към него и стигна навреме да види как конят тръсна силно глава и подметна мъжа, сякаш беше перце. Веднага щом възстанови равновесието си, морякът отново вдигна ремъка.

Ксенофонт рязко му го изтръгна от ръката и го захвърли настрани.

— Плашиш животно, което е по-силно от теб. Да не искаш да ти счупи крака на кея?

Морякът беше така погълнат от яростта си, че му идеше да удари изпречилия му се млад мъж. Ксенофонт го виждаше в очите му, после видя подтикът да избледнява. Морякът нямаше представа кой е той, но знаеше, че ще си изпати жестоко, ако удари или оскърби офицер. Това беше достатъчно да го накара да спре за момент и Ксенофонт взе повода от ръката му, без да срещне съпротива.

— Хайде първо да го успокоим, а? — каза Ксенофонт по-меко: колкото за коня, толкова и за моряка.

Мъжът измърмори под нос някаква псувня, която Ксенофонт пусна покрай ушите си. Всъщност си личеше, че морякът изпитва облекчение от намесата му, макар че остана наблизо със скръстени на гърдите ръце и подигравателна физиономия. Ксенофонт разбра, че ще чака, за да съди усилията му, както бяха съдили неговите. Разликата беше, че на Ксенофонт не му пукаше какво е мнението на моряка за него.

Конят беше наблюдавал с облещени очи предаването на повода. Много пъти Ксенофонт се бе питал доколко разбират тези животни. Подозираше, че конете са достатъчно интелигентни, за да бъдат злобни и дори да го показват.

— Така. Я да те огледаме, а? — предложи той. — Каква чудесна козина.

Държеше повода здраво, но не дърпаше и не хвърляше тежестта си върху жребеца, който беше способен да влачи човек мили наред. Докато говореше, се обърна настрани, сякаш се канеше да си тръгне.

Конят остана като закован на мостчето. С крайчеца на окото си Ксенофонт видя, че морякът се е ухилил. После се наведе да каже нещо на стоящия до него. Ксенофонт ги погледна и се намръщи, когато позна Хефест.

Младежът се беше записал същия ден като него и при същия набиращ. Несъмнено спартанецът си беше спечелил бонус. Ксенофонт беше зърнал Хефест на пристанището в Атина, когато се събираха, и още не беше сигурен какво да мисли. Двамата не бяха приятели, това беше сигурно. Не бяха разменили нито дума по време на пътуването, макар че и двамата си даваха сметка за присъствието на другия.

Ксенофонт още се питаше дали Сократ не е убедил Хефест да постъпи във войската вместо да пропилява живота си по улиците. По-смущаващата мисъл бе дали старецът не е подбудил Ксенофонт да се запише, за да наглежда Хефест. Сократ винаги бе казвал, че войнишките му години били относително щастливи в живота му. Съвсем в стила му би било да ти препоръча няколко сезона походи и битки, за да погледнеш на живота и тревогите си от различна гледна точка.

— Хайде, Хипос^[6] — обърна се Ксенофонт към коня. — Не искаш да стоиш тук цял ден, нали? Зад теб има и други.

Вниманието на Ксенофонт беше съсредоточено върху коня и той не видя кога Хефест застана до него.

— Кажи ми какво да правя — рече младежът.

Ксенофонт повдигна изненадано вежди, но после кимна.

— Добре. Ще говорим спокойно, за да му покажем, че няма нищо опасно. Мисля, че е все още малко напрегнат от плаването. Конете не могат да повръщат, Хефесте. Те се разболяват — и понякога стават нервни. Иди и го потупай по шията, но внимавай да не се опита да те ухапе. Очите му са още малко диви.

Ксенофонт гледаше как младият атинянин с бръсната глава протяга ръка и докосва кон за първи път в живота си. Шията на животното потръпна, сякаш го бяха накацали мухи, но жребецът не щракна със зъби към Хефест, който започна да се смее тихо от удоволствието от допира.

— Виждам вените му — рече той с почуда.

Ксенофонт се усмихна.

— Да, но мисля, че огромното му сърце вече бие по-бавно. Те реагират на докосване. Продължавай да го галиш. Хайде, стари друже. Мисля, че можеш да се махнеш от тази дъска, нали? Сигурно е било ужасно да вървиш по нея, докато се тресе и подскача под теб, нали? Да, мога да си представя. Хайде.

Ксенофонт се обърна и конят го последва надолу, като почти не показваше доскорошния си страх. Ксенофонт го поведе по кея с Хефест, който не се откъсваше от животното и го потупваше, или просто държеше ръката си на хълбока му. От докосването мускулите под кожата заиграваха, но Ксенофонт виждаше, че животното се успокоява и започва да отпуска глава.

— Имаш усет — каза той.

Хефест го погледна изненадано, абсолютно уязвим в този момент, след което извърна поглед и каза:

— Благодаря. Иска ми се да можех да яздя. Винаги съм искал да се науча.

Гледащият ги моряк махна отвратено с ръка и се качи обратно по моста за следващия кон. Двамата офицери се връщаха, освежени и разквасили уста, готови отново да поемат командването. Видяха стоящите с коня Ксенофонт и Хефест и ги повикаха.

— Значи ти си онзи, който разбира от коне? — попита по-старият.

Ксенофонт кимна. Нямаше представа какво е отбелязано срещу името му, но знаеше, че конете могат да изглеждат плашещи за онези, които не са израснали около тях.

— Да. Баща ми отглеждаше коне.

— Добре. Момчета, които знаят какво правят, могат да се окажат ценни тук, повярвай ми. До Сарди има сто мили — четири или пет дни марш в жегата. Ако вие двамата се грижите за всички коне, може да откриете, че дажбите ви са по-добри. А в Сарди ще има и истинска конница. С добри коне, а не като тези стари кранти.

Ксенофонт видя как Хефест закрива с длан ухото на коня, сякаш за да му попречи да чуе коментара. Действието беше толкова нелепо, че Ксенофонт се усмихна. Сократ му беше обещал нови изживявания. Старецът, който твърдеше, че не знае нищо, беше по-мъдър, отколкото си даваше сметка.

8

Вятърът духаше постоянно, но Кир почти не го усещаше, докато яздеше в тръс великолепния си жребец по края на равнината, която се простираше чак до сините планини в далечината. От изгрев-слънце бе наблюдавал тренировките с Парвиз, който го следваше неотлъчно. Мъжът, който пръв бе дал вода на принца, се беше превърнал в негов верен слуга и направо не можеше да повярва на късмета си и на високото положение, на което се беше издигнал. Парвиз рядко не беше около Кир и той откри, че харесва енергичността и пренебрежителното му отношение към проблемите. Всяка стена може да бъде изкатерена, беше казал Парвиз, което бе странно мото за един крепостен страж.

Шестстотин коринтски хоплити маршируваха по равнината на Сарди, спираха и се разделяха по линии, които Кир не можеше да види, след което се атакуваха в едва ли не ритуален хаос. Това беше война като театър, може би. Кир беше чувал, че гърците обичат зрелища, показващи големи трагедии, на които плачат или се смеят и накрая излизат освежени. Самият той не проявяваше интерес към такива неща, макар да се питаше дали войниците не играят роли в тренировките. При отсъствието на враг той почти не виждаше разлика между силите от гръцките градове и родните войски. Персите също можеха да маршируват, да се въртят и да се строяват в различни формации.

И все пак, когато прозвучаваха тръбите, когато мечовете се вадеха от ножниците за кръв и зверства, гърците минаваха през персийските редици като огромен железен сърп и ги помитаха. Това беше загадка. Дори полковете на Безсмъртните не се справяха добре, особено срещу спартанците. Кир знаеше, че за гърците е важно, че носят щитовете на бащите си, мечовете на братята си или шлемовете на чичовците си. Понякога ги носеха, за да почетат целия си род в битката. Въпреки че можеха да бъдат убити, те не можеха да бъдат накарани да побягнат, когато ги гледаха душите на по-храбри от тях мъже.

Софенет Стимфалеца беше удържал на думата си. Беше обучил нови войници и бе разположил сред тях по-стари, създавайки отличен отряд от хиляда и двеста души. Заедно със спартанците те ставаха един час преди зазоряване и тичаха по хълмовете около планината часове наред, преди да се върнат да закусят и да започнат тренировката с оръжията си. Трудно беше да не ги сравнява човек с персийските офицери. Те живееха като благородници, каквито и бяха — ставаха късно, оставяха се на грижите на роби и рядко се изпотяваха. Софенет — Нет, както вече му казваха, Клеарх, Проксен и другите тичаха заедно с хората си, без да виждат в това никакъв срам. В това имаше уроци за научаване.

Кир забеляза двама конници да галопират с главоломна скорост през равнината и се намръщи. Не беше необходимо да рискуват живота си и дори от това разстояние виждаше, че конете им са чудесни. Макар че земята бе равна, винаги можеше да се намери някой камък или дупка, в която да стъпи копито. Мъжете бяха метнали леопардови кожи върху гърбовете на конете и яздеха, стиснали с колене хълбоците на конете. Единият яздеше великолепно и поддържаше равновесие като акробат. Другият се бе вкопчил в гривата на коня, сякаш всеки момент щеше да падне.

Кир обичаше конете и гледката беше рядка, макар и безумна. Видя, че препускащите животни се носят право към маршируващите редици на хоплитите. Те също бяха забелязали конниците и спряха, когато им бе дадена заповед. Мъжете застанаха в плътни редици, вдигнали щитовете си като стена, която блестеше като златна на слънцето. Копията стърчаха като черни прътове. Маневрата беше направена добре, но двамата конници не забавиха ход, а продължиха да се носят към редиците като пуснати стрели.

Пред очите на изумените хоплити единият конник шибна коня си и рязко зави, след което се наклони под такъв ъгъл, че насмалко да падне, посегна надолу и хвана изпуснатия повод на другия кон, чийто ездач беше абсолютно безпомощен.

Увил ремъка около ръката си, младият мъж умело обърна конете и ги спря. Кир подкара собствения си кон, за да изрази изумлението си от онова, което беше видял. Появата му обаче не остана незабелязана и Нет моментално заповяда на своите шестстотин да застанат мирно като за преглед. Войниците изтропаха едновременно с крак и замръзнаха рамо до рамо.

Младият ездач беше скочил на земята да огледа краката на конете. Вдигна глава, когато Нет даде команда на хората си, но когато другарят му се опита да сложи ръка на рамото му, гневно я махна. Двамата се обърнаха, когато Кир се приближи и скочи на земята. Израженията им се смениха от гняв и срам в ококорена изненада, когато го познаха. Онзи, който не се беше справил с коня си, само се поклони. Другият се отпусна на коляно. Това събуди интереса на принца и той попита коленичилия:

— Как се казваш?

— Ксенофонт, господарю.

— Постъпи много храбро, Ксенофонте. Рискува живота си, за да спасиш другаря си.

— За да спася коня, принце. Той е един от най-добрите. Хефест не биваше да се опитва да го язди, преди да е станал по-опитен.

— Разбирам. Изправи се. Срещал съм мнозина гърци, които само ми се покланят или коленичат съвсем за кратко, сякаш земята под тях е нагорещена. Значи нямаш нищо против да покажеш уважение?

Ксенофонт се изправи в целия си ръст. Беше потен, със зачервено от ездата лице. Сви рамене.

— Не се чувствам унизен да почета друг мъж, господарю. Когато ти отдавам чест, не губя своята собствена. В края на краищата аз очаквам подчинение от Хефест например. Очаквам да уважава опита и положението ми. Той не го прави, естествено, но въпреки това го изисквам от него.

Кир примигна изненадано, когато видя как другият поклати леко глава в знак на несъгласие.

— Вие гърците ме изумявате. Сякаш мислите за всичко. Не ви ли се случва просто да действате, без да гледате на действието като на главоблъсканица?

— Дойдох да се бия с писидите — отвърна Ксенофонт. — Представях си другарство и изпитания за смелостта. Исках да изпитам себе си, ако ме разбираш. А вместо това стоя тук месец след месец, обучавам другите и мен също ме обучават. Може би трябваше да обмисля решението си по-добре.

Кир откри, че се забавлява от видимо лошото му настроение, съчетано с мрачния хумор, който се долавяше в подигравателния му тон.

— Предполагам, че с начина ти на говорене си си спечелил доста приятели, Ксенофонте — рече той.

Гъркът инатливо издаде челюст напред. Вдигна глава, сякаш отправя предизвикателство, и Кир се разсмя и вдигна ръце.

— Моля те. Не искам да те обидя, а да разбера. В градовете на баща ми… — Той се поколеба и по лицето му премина сянка. — В градовете на брат ми хората знаят точно своето място. Знаят го било от семейства и произход, от опит, от издигане, от близките и роднините си — но го знаят съвсем точно, до последното зрънце на везната. Ние не прекарваме живота си в такива трескави мисли за възможности, в тази несигурност. Човек знае, че трябва да се просне на земята пред господар и да изисква раболепие от онези, които са по-долу от него.

— Това изглежда… подредено и спокойно — рече Ксенофонт, но честността му го накара да продължи: — Но честно казано, струва ми се… — Гласът му замря неуверено.

Кир вдигна ръка с дланта напред.

— Кълна се, че докато си на служба при мен, нищо казано от теб няма да ме оскърби. Искам да чувам единствено истината.

Ксенофонт си позволи леко да се усмихне. Харесваше персийския военачалник, който беше събрал половината свят в Сарди да тренира.

— Господарю, когато описваш система от господари и слуги, аз й се възхищавам — защото моментално си се представям като господар. А един господар би се възхищавал на система, от която има полза, естествено. Но ако се видя като някой, принуден да се трепе на слънцето, може би за човек, който според мен не заслужава да стои по-високо от мен… тогава бих изпитал негодувание. Ако коленича пред теб, това е защото отдавам почит на традицията и защото смятам, че човек трябва да знае мястото си в живота. Ти обаче се обърна любезно към мен. Ако беше проявил високомерие или ме беше обидил, нямаше да бъда толкова склонен да подгъна коляно. Така или иначе, аз съм свободен грък, атинянин. Заклел съм се да ти служа срещу среброто ти. Клетвата ме обвързва, но когато се изправя пред боговете, пак ще мога да кажа, че изборът е бил мой.

Кир се засмя, развеселен от сериозния млад мъж, който изобщо не се колебаеше да диспутира с него по такъв начин. Не изпитваше раздразнение, както не би се раздразнил и на кутре, опитващо се да го ухапе по пръста. Това бе предизвикателство без истински зъби, което не го нараняваше. Запита се обаче дали не прекарва твърде много време сред гърци.

Вместо да спори, Кир погали крака на чудесния жребец, който бе яздил Ксенофонт.

— Великолепно животно. Мисля, че може да се сравнява и със собствения ми Пасакас.

Ксенофонт хвърли професионален поглед към коня на принца и кимна в знак на съгласие.

— Твоят Пасакас е мъничко по-висок, но да. Баща ми четирийсет години отглеждаше коне. Плащаше цели състояния за персийските.

— Най-добрите на света — каза Кир, знаейки, че това е самата истина.

Ксенофонт се усмихна в отговор. Червенината на лицето му беше изчезнала и Кир осъзна, че би следвало да освободи двамата млади мъже да продължат със задълженията си. Затърси начин да продължи разговора — щеше да го повтори на спартанския генерал по-късно, когато седнат да вечерят.

— Ти си атинянин, който мисли като персиец, Ксенофонте. Понякога си мисля, че аз съм персиец, който мисли като атинянин.

Ксенофонт се засмя и хвана поводите на двата коня. Не обърна внимание на унилия Хефест, който чакаше, без дори да сведе глава, и местеше поглед от единия към другия. Ксенофонт още се чудеше дали Сократ не стои зад това, че двамата са постъпили в един и същи ден във войската. Мисълта повдигна духа му още повече.

— Иска ми се приятелят ми Сократ да можеше да те чуе, господарю — рече той. — Ако някога ти се удаде възможност, потърси го в Атина и му кажи тези неща. Страшно ще му харесат.

Кир поклати глава.

— Не мисля, че ще посетя отново Гърция в близкото бъдеще. Делата ми ще ме отведат на изток, навътре в пустините.

— Съжалявам да го чуя. За мен беше чест, господарю — каза Ксенофонт и отново се отпусна на коляно, макар че го направи с усмивка. Съвсем импулсивно Кир му се поклони, което накара и двамата да се ухилят, докато яхваха конете си. Ксенофонт поведе двата коня на дълъг повод, докато изпадналият в немилост Хефест подтичваше в прахта след тях.

Кир ги гледаше как се отдалечават и усмивката му се стопи. Беше минала почти година от смъртта на баща му. Той се бе върнал към живота си като командващ персийските войски, нищо не се беше променило, докато действителността беше точно обратната. Беше свикал под знамената си гърци и сега ги тренираше до съвършенство под командването на най-добрите военачалници. Разполагаше с може би дванайсет хиляди хоплити, но това не беше достатъчно. Брат му можеше да изкара на бойното поле шестстотин хиляди мъже — Кир знаеше числата по-добре от всеки друг на този свят. Разбираше, че му трябват повече персийски полкове. Не можеше да победи само с дванайсет хиляди гърци, не и срещу толкова многоброен противник! И в същото време колкото повече персийски сили привличаше около Сарди, толкова повече се увеличаваше опасността. Някои от гръцките военачалници вече виждаха недостатъка. На света имаше малко врагове, които да изискват такава голяма войска. И докато тя нарастваше месец след месец, ставаше очевидно, че врагът всъщност е само един.

Кир прехапа устна и задъвка парченце откъсната кожичка. Беше събрал войска, но персийската част от нея беше дошла, защото той бе царски син и брат и командир на войниците на държавата. Беше подбрал внимателно офицерите — хора, които беше издигнал лично и които му вярваха и му се възхищаваха. Можеше обаче да се стигне до момент, когато полковете да разберат накъде са тръгнали. И ако се разбунтуваха, той щеше да бъде унищожен.

Би било немислимо да тръгне срещу баща си — подобно начинание щеше да бъде обречено още в зародиша си. Срещу брат си Артаксеркс обаче се надяваше, че има шанс. За персийските полкове Кир беше принцът, когото познаваха, дясната ръка на новия цар. Може би щяха да останат с него. Той бе заложил на живота си, че ще го направят, когато моментът настъпи.

Помисли си за младите атиняни, които бяха препускали като вятър. Двамата очевидно не бяха приятели, но въпреки това единият, онзи Ксенофонт, беше рискувал живота си, за да спаси другия. Трудно беше да не се възхищаваш на такива хора. Кир открай време знаеше къде му е мястото в семейството и в двора на Персия. И в същото време разбираше, че това може и да е един вид смърт, неизживян живот. Е, беше решил да захвърли всичко. Щеше да успее или да се провали, но никой нямаше да може да каже, че е знаел мястото си. Усмихна се. Мисълта беше ободряваща.

9

Кир стоеше с якия беотиец Проксен, който изглеждаше мизерно в дъжда. Клеарх бе скръстил ръце на гърдите си и се беше увил в спартанското си наметало, макар че беше вир-вода. Кир беше чул Проксен да подсмърча и да кашля през нощта в шатрата си. Както можеше да се очаква, не беше споменал нито думичка за състоянието си. Кир беше забелязал как другите гърци внимават да не се оплакват, когато наоколо има спартанци. Отнасяха се към тях с рядко уважение. Разбира се, Клеарх като че ли не го забелязваше, макар че Кир си мислеше, че вътрешно е доволен.

Планините в северната част на Фригия бяха покрити с гъсти гори и цели армии можеха да тренират по тези места далеч от зорки очи или врагове. Шестдневният поход на север от Сарди осигуряваше достатъчно уединение, за да събере за първи път персийски и гръцки полкове. Клеарх беше настоял за това. Една от ироничните страни в положението на Кир беше, че персийските му офицери още не знаеха каква огромна войска е събрал, докато спартанецът беше наясно — както и че поне някои от останалите гръцки командири подозират, че не са тръгнали да преследват племена по хълмовете.

Клеарх беше пожелал да види качеството на персийските полкове, които ще командва в битка. Съгласяването с това искане беше нещо съвсем разумно, но сега, след почти два месеца тренировъчни битки и упражнения, Кир съжаляваше за решението си. Тази сутрин беше видял как коринтяни, въоръжени само с пръчки и сопи, бяха попилели цял персийски полк и го бяха гонили сред дърветата. Персийският полемарх чакаше до коня си на десетина крачки от тях и се взираше за някакъв знак, че Кир ще го повика.

Кир вътрешно кипеше. Достатъчно лошо беше, че гръцките войници отново и отново пробиваха персийския строй. Хора като Проксен и Клеарх сякаш бяха в състояние да измислят нови планове от нищото и после да накарат хоплитите си да ги изпълнят — при това бързо и с лекота. Това караше персийските полкове да изглеждат тромави и бавни. Те неведнъж се оказваха в положение да продължат да настъпват по дадена заповед, докато гръцките „врагове“ вече се бяха изтеглили настрани и ги гледаха, подхвърляйки подигравки. Кир се надяваше, че тези недостатъци ще бъдат изгладени с времето и с подходящите офицери. Погледна наляво и въздъхна при вида на полемарха. Реши да не протака и му направи знак. Мъжът моментално мина между стражите, изпъчил гърди като петел.

Клеарх и Проксен гледаха как персиецът се просна по очи в калта. Поне в това отношение маниерите му бяха съвършени. Кир сигурно щеше да оцени жеста още повече, ако полемарх Ераз Тиразис не беше позволил хората му на три пъти да претърпят пълно поражение тази сутрин.

— Господарю, оказваш ми огромна чест — сковано рече офицерът. — Не съм достоен да се явя пред теб. Отдели ми само миг от деня си и ще бъде хиляди пъти повече, отколкото заслужавам.

Кир си помисли, че на полемарха му липсва откровената прямота на гърците.

— Искаше да говориш с мен. Ако времето ми е толкова ценно, може би ще е по-добре да пестиш думите си или да говориш по-бързо.

— Да, господарю. Исках само да кажа колко съм разочарован от хората си тази сутрин.

— От хората? — повтори Кир и повдигна вежда.

— Полковете, които ми бяха дадени, са съставени от селяци, повечето мидийци. Не са от най-опитните. Влачат се като говеда. Когато им се каже да спрат, спират, но си остават на място без никаква мисъл. Наказах стотици от тях с бичуване за нахалството им, но от това с всеки ден те сякаш стават все по-намусени и тъпи.

— Какво искаш, полемарх Ераз? Да се върнеш у дома ли? Това може да се уреди.

— Не, господарю, не! — Персиецът изглеждаше истински засегнат. — Моля само да ми бъде дадена някоя от персийските бойни части. Може би мидийците ми ще са по-щастливи, ако са с хора, които говорят езика им по-добре.

— Мидийците не те разбират ли? — подметна Кир.

Персиецът поклати гневно глава.

— Те са глупаци и селяни, господарю. Селяци. Обучен съм в Персеполис заедно с най-добрите офицери. Родът ми може да се проследи назад четирийсет и три поколения. Да не би да съм овчар, че да се грижа за подобни хора? — И се засмя на собственото си остроумие. — Мисля, че ме разбираш, господарю.

— Да — рече Кир. — Макар че разбирането на проблем не е същото като да знаеш как да го решиш. Теб бих могъл да заповядам да те бият. Да ти отрежат ушите или да дамгосат дясната ти ръка заради провалите ти. Бих могъл да те пратя у дома или просто да ти дам въже и да ти заповядам да се обесиш. Имам обаче стотици офицери като теб, които не виждат вината в себе си, когато хората им биват разбивани и обръщани в бягство отново, отново и отново!

Кир изрева последната дума и пристъпи към Ераз Тиразис.

В отговор мъжът се просна отново на земята и покри главата си с ръце.

— Стражи! Отведете този глупак и го съблечете. Ударете му четирийсет камшика пред хората му.

Полемархът изплака от ужас, когато разбра какво го очаква.

— Господарю, с какво съм заслужил това наказание? Моля те! Позволи ми да се обеся, преди да бъда подложен на такова обезчестяване. Какво съм направил? Моля те, не разбирам…

Помъкнаха го, а той продължаваше да се оплаква и да умолява.

Зад него Кир вдигна глава към дъжда, който сякаш галеше със студени пръсти врата му. Проксен кихна и Кир рязко се извъртя към него, все още бесен от собствената си безпомощност. Гъркът вдигна ръце, сякаш се предава, прекалено окаян, за да направи каквото и да било освен да издуха носа си в кърпа.

Спартанецът също се прокашля и Кир го погледна.

— Имаш да добавиш нещо ли, Клеарх?

— Ако мога да го направя, без да наредиш да бъда бичуван, може би да.

Кир се овладя и бавно кимна. Едното ъгълче на устните му потрепваше.

— Не бих бичувал грък, дори да ми дадеш причина. Знаеш не по-зле от мен, че твоята служба не е робство. Трябва да разбереш, че персийските ми офицери очакват подобни неща от мен. Другите ще видят как бичуват Ераз Тиразис пред хората му и ще разберат, че той е бил поне отчасти виновен за лошото представяне тази сутрин. Ще прекара няколко дни под грижите на лекарите. Ако има достатъчно разум да понесе бича мъжки, хората му могат дори да започнат да го уважават повече, отколкото в момента. Може да му пратя учител, който да го научи да дава заповеди на мидийски, докато се възстановява. Да, това си заслужава да се направи.

Клеарх кимна, макар че забеляза, че Кир свива и отпуска юмрук, докато говори.

— Радвам се, че не би дал подобна заповед. Рядкост е владетел да знае какви са границите, още по-рядко — да ги спазва.

Кир стрелна с поглед човека, който му казваше, че не би търпял да го наказват — човек, който му служеше. Усети как гневът му се надига и лицето му се зачервява. Клеарх пък гледаше опитите на принца да овладее гнева си с известен интерес.

— Съжалявам за поведението си — каза Кир. — Днес виждам единствено проблеми. Твоите хора са… превъзходни. Мислех си, че зная легендата за спартанците, но да ви видя как тренирате в условия, близки до бойни… истината е невероятна. Всеки спартанец сякаш мисли като военачалник и в същото време изпълнява заповеди като войник. Как го правите, Клеарх? Ако имах десет хиляди мъже като твоите, останалите изобщо нямаше да ми трябват. Бих могъл да завоювам целия свят само с тях.

— Те са възпитани да мислят самостоятелно — каза Клеарх, — но в свободата няма особен смисъл, ако не можеш да преценяваш. Господарю, всичките ми хора са тренирали и са се били рамо до рамо години наред, още от момчешките казарми у дома. Те следват заповеди, разбира се, но ако видят пробив или слабост, могат да решат да развалят строя и да атакуват. Никой офицер не вижда цялата битка, войниците също не я виждат. Затова ти седиш на висок кон и затова ние пращаме съгледвачи напред и по фланговете. Но независимо колко добре се подготвяме, идва момент, когато някой хоплит прегазва двама по-слаби противници и се оказва пред останалите, може би на един хвърлей от дупка в стената или от вражески генерал. Ако чака заповеди, този момент може да бъде изгубен. Ако се втурне напред без мисъл, собствените му редици могат да се нарушат и да бъдат разбити. Това е въпрос на наистина много добра преценка. Когато такива хора вземат правилното решение, ние ги повишаваме. Правим ги офицери. Дори ги награждаваме с венци и къщи. Но ако докара унищожение на редиците си, всички плюят, когато чуят за онзи ден, и вече никое дете не се кръщава с името му. — Клеарх сви рамене. — Както казвам, всичко е въпрос на равновесие.

Клеарх се загледа за момент в далечината, обмисляйки думите си. Кир го разбра и му даде знак да продължи.

— Мисля, че офицерът, когото прати да бичуват, е прекалено глупав за водач. Той не обича хората си, не оценява техните умения и храброст. Видях неговите мидийци. Те са яки мъже, които не се дават лесно. Разбира се, че не искат да маршируват нагоре-надолу по склона, докато спартанците и коринтяните вият като вълци покрай фланговете им! И на всичкото отгоре да бъдат тормозени от подобен човек… честно казано, изненадан съм, че не са го убили. Бойният им дух трябва да е наистина много нисък.

— И какво биха направили спартанците с такъв човек? — отчаяно попита Кир. — Имам няколко десетки, които не са по-добри от него. И неколцина значително по-лоши.

— Като начало бихме си поговорили насаме с него — отвърна Клеарх. — Петима-шестима от нас ще му обяснят къде е сгрешил, ако случайно не знае. Ще се погрижим да разбере. Когато излезе отново, ще следим дали се е поучил. Някои хора се пречупват от преживяното. Други гледат на него като на изпитание и стават по-силни. Ако не се справи, ще бъде хвърлен на вълците. Ние не позволяваме слабост, но… нашият начин не е за всички. Всъщност нашият начин би пречупил някой от полковете ти. Също както ежедневното биене на кон или куче ще го направи кротко или свирепо, но не и по-добро отпреди.

Кир изруга и удари юмрук в бронята си с такава сила, че кокалчетата на пръстите му се разкървавиха. Клеарх го гледаше спокойно.

— Ако мога да кажа, понякога ми приличаш на човек, погълнат от ярост. За обучаването на всяка войска е нужно време. Виждал съм как тълпи и отрепки се превръщат в отлични полкове. Вие, персийците, не сте в по-лоша форма или по-недисциплинирани от някои, които съм срещал. И въпреки това ти се навиваш все повече и повече, като тетива от конски косъм. Това ли е всичко на този свят за теб?

— Значи тронът на баща ми е просто дрънкулка? — горчиво отвърна Кир. — Значи според теб той не си заслужава борбата?

— В никакъв случай! Не мога да си представя по-голяма награда на света от тази, към която се стремиш. — Спартанският генерал пристъпи смутено от крак на крак и хвърли поглед към Проксен, който беше приближил, за да слуша. — Но… живот, изпълнен единствено с воюване, не е щастлив. Когато не мисли за нищо друго месеци или години наред, човек губи нещо жизненоважно. Мисля, че с отмъщението е същото, ако му се позволи да се превърне в пещ, която поглъща всичко. Човек може да бъде унищожен от собствената си ярост. Виждал съм го. Преценката му може да бъде замъглена, ако преди това сърцето му не се пръсне или лицето му не се отпусне като стопен восък. Мисля, че ако у дома нямах жена, синове и дъщери, нямаше да работя толкова здраво. Когато съм у дома, аз се грижа в мир за малко парче земя. Отглеждам маслини и лук. Мисля за онова малко място и съм напълно глух и сляп за звъна на метал и миризмата на смърт.

Клеарх забеляза, че Проксен го гледа изненадано, и се изчерви. Не беше от хората, които си падат по дълги речи, но въпреки това се беше разприказвал пред Кир. Изглежда, Кир беше от хората, които лесно се харесват. Клеарх пропъди тази мисъл. Макар да водеше полкове и войски, той не беше неподвластен на желанието, което се таеше и шепнеше у всички тях — да следват достоен човек. Знаеше, че за такъв хората му ще са готови да влязат и в огъня. Самият той би го направил.

— Господарю, понякога… ми е трудно да пазя в сърцето си Спарта. Отдал съм й живота си, кръвта си, потта си и цялата си младост, но е трудно да мисля за нея в дъжда, когато ремъците ме жулят и съм уморен. По-лесно ми е да мисля за моята Каландра.

— Познавам голямата любов — призна Кир. — Само една. Но тя се омъжи за друг.

— Може би ще размисли, ако успееш с това начинание — каза Клеарх.

Проксен изпръхтя и двамата се обърнаха и го видяха да се хили, докато бърше зачервения си нос.

— Бих се вслушал в съвета на спартанец по въпросите на войната, господарю. Но не и в съветите му за любовта. Те избират жените си от онези, които печелят състезания.

— Не е вярно — каза Клеарх. Кир го погледна изумено и той сви рамене. — Добре де, понякога е вярно. Бързите жени раждат силни синове.

— Бързи жени с чудни копринени мустаци — обади се Проксен.

Клеарх го изгледа спокойно и Проксен заби поглед в краката си, явно съжалявайки за думите си. После спартанецът рязко се изсмя и тупна подсмърчащия Проксен по рамото с такава сила, че той залитна.

— Събрал си добри мъже, господарю — каза Клеарх. — Ако ми дадеш една година, ще ги превърна във войска, която ще може да разтресе света. Не мога да направя от персийските ти полкове спартанци. Мога обаче да ги направя коринтяни или атиняни. Може би дори беотийци. Това ще е достатъчно.

Проксен замахна към него и Клеарх се приведе със смях. Дъждът се засили, но настроението им се беше подобрило под пороя. Тримата — вече в по-добро разположение на духа — се обърнаха и видяха някакъв вестоносец да се подхлъзва в калта, докато тича нагоре по склона. Беше персиец, още момче. Постла на земята килимче, просна се на него и подаде на Кир кутия за свитъци от полиран камък. Той се намръщи, докато чупеше печата и вадеше пергамента. Дъждът забарабани по него и размаза мастилото. Устните на Кир се свиха.

— Не мисля, че разполагаме с нужната ти година, Клеарх — каза Кир. — Брат ми изпраща стар приятел да прегледа войските на запад. Тисаферн е пристигнал в Сарди и моли незабавно да се срещнем.

Кир нави съобщението, макар че пергаментът беше прекалено подгизнал, за да го върне в кутията. Прекърши свитъка на коляно и нареди да доведат коня му. Скочи и го възседна, без да използва подставка, на която да стъпи. Докато хващаше юздите, Проксен и Клеарх докоснаха левите си рамене и сведоха глави.

— Клеарх, Проксен, мнението ви е важно за мен в Сарди. Ще ми е интересно да чуя какви са ви впечатленията от този персийски велможа. Да наредя ли да ви оседлаят коне?

— Ако заповядаш, разбира се — каза Проксен, преди Клеарх да е успял да откаже. — В края на краищата сме се заклели да ти служим.

Клеарх изгледа кръвнишки беотиеца — вече не можеше да каже, че би предпочел да измине разстоянието пеша. Кир изобщо не се поколеба — вече мислеше за срещата с човека, когото по-скоро би убил, отколкото пуснал да си тръгне свободен.

— Така ще е по-бързо, Клеарх.

— Можеш да се качиш зад мен, ако искаш — предложи Проксен.

— Без тия — отвърна Клеарх, сведе глава и отново чукна с юмрук лявото си рамо. — Разбира се, господарю, както заповядаш.

Тисаферн беше прекарал в двореца в Сарди цяла седмица, когато Кир най-сетне пристигна, следван само от четирийсет души. Персийският велможа беше дошъл с лична гвардия от шестстотин души. Кир предполагаше, че въпреки това му е била нужна немалко смелост да дойде тук след онова, което се беше случило между двамата на платото. Когато влезе в открития двор и скочи от коня, се озова пред безмълвните редици на Безсмъртните, облечени в черни униформи без нито едно петънце по тях. Нямаше как да не се запита колко ли от тях са били в Персеполис, когато животът му беше висял на косъм.

Спътниците на Кир вдигнаха облак прах, докато скачаха от конете и хвърляха поводите на конярчетата роби. Прахта се понесе към войниците на Тисаферн като петно във въздуха.

Кир усети как сърцето му се разтуптява. Не беше сигурен дали брат му не е заповядал да го убият. Беше мислил дали да не дойде с няколко хиляди, но подобна демонстрация щеше да издаде намеренията му. Трябваше да се държи така, сякаш всичко помежду им е простено, сякаш Тисаферн и Артаксеркс не са негови врагове. Трябваше да изиграе ролята, та дори това да костваше живота му.

Затова тръгна напред, без да дава признак, че долавя как напрежението в редиците на Безсмъртните нараства. Усмихна се и протегна ръце, прегърна възрастния мъж и го целуна официално по бузите и устата. Докато го правеше, си спомни една стара гръцка история за човек, който намерил замръзнала в снега усойница. Съжалил умиращото създание и го сложил в пазвата си, за да го стопли. Когато се съживила, усойницата забила зъби в него и отнела живота му. Кир беше държал усойница в пазвата си, когато бе гледал на Тисаферн като на приятел. Нямаше да направи същата грешка отново.

Освен Проксен и Клеарх с принца беше дошъл и Нет Стимфалеца. Той също пристъпи да поздрави персиеца, макар че Тисаферн сбърчи нос от миризмата на пот и коне, която лъхаше от мъжете като горещ полъх, когато те се събраха, за да се представят. Личната му охрана вдигна ръка да попречи на гръцкия военачалник да приближава твърде много и Нет изви пръстите му така рязко, че онзи изкрещя от изненада. Тисаферн се обърна към офицера си, погледна го отровно и нареди:

— По-добре иди да провериш дали кухните са готови.

Офицерът се изчерви от гняв и изгледа стимфалеца кръвнишки. Нет се направи, че изобщо не го забелязва, а Кир изпита задоволство, че намисленото от Тисаферн представление беше развалено. Достатъчно лошо беше, че се среща с враг — а да бъде посрещнат сякаш той е гостът, а Тисаферн — домакинът, беше направо нагло.

Така че се усмихна и прегърна Тисаферн през раменете. Знаеше, че той никак не обича физическата близост, и затова го притисна към себе си, докато влизаха вътре.

— Толкова се радвам да видя познато лице в този дворец, стари лъве. Липсваше ми. Мислех си, че още си ми ядосан за… — махна неопределено с ръка, — за всичко, което се случи в Персеполис. Може и да си въобразявам, но реших, че е най-добре да остана за няколко години настрана, далече на запад, докато брат ми свикне с ролята си на Велик цар и бог-император.

— Разбирам — каза Тисаферн, хвърли изпълнен със съмнение поглед към тримата гръцки военачалници, които вървяха след тях, и се запита дали някой от тях разбира царския език. — Макар че виждам, че продължаваш да се обграждаш с гърци.

За негова изненада Кир му размаха пръст, сякаш гълчеше нахално дете.

— Е, заради теб изгубих спартанската си гвардия. Трябваше да поднеса извиненията си, когато се върнах по тези места. И парите, които трябваше да изплатя на семействата им! Ти ми струваше толкова злато, че с него бих могъл да екипирам цял полк — и за какво? Винаги съм бил верен, както сам го каза. Цял живот съм служил на трона и на баща си — и съм готов да прекарам живота си в служба и на скъпия си брат. Познаваш ме, стари приятелю. Обърнах гръб на всички неприятности. Мога само да се извиня и да оставя случилото се в миналото. Как иначе?

Тисаферн откри, че се отпуска под пороя думи, съпроводени с притискането на ръката на някогашния му ученик върху раменете му. Все още не можеше да се сдържи да играе ролята на домакин, докато навлизаха навътре в коридорите на двореца, оставяйки след себе си жегата и слънцето.

Освен гвардията си Тисаферн беше довел цяло домакинство слуги, сред които убийци, готвачи, отровители, коняри и всякакви други, които бе сметнал, че могат да му потрябват. Всеки от спътниците на Кир беше хванат за ръка и отведен да бъде изкъпан и масажиран преди угощението, което им беше подготвил Тисаферн. Той не видя и намек за недоволство у Кир.

— Вечерята ще бъде поднесена по залез-слънце, господарю — каза Тисаферн. — Главният ми готвач се приготвя за нея от дни.

Макар да не му се искаше да го признае, като че ли щеше да му се наложи да докладва добри новини на цар Артаксеркс. Тисаферн не беше пропилял седмицата в града. Беше пуснал тримата си най-добри шпиони да съберат всяка налична информация. Всеки град имаше мрежа царски шпиони, които докладваха на господарите си. Беше само въпрос на време Тисаферн да научи за всяка стъпка на Кир през последните шест месеца, за всеки разговор, всяко действие и решение. Шпионите записваха всичко и съставяха картина, която можеше да разгледа. Нещо по-важно, щеше да вечеря с Кир и да го наблюдава дни наред. Познаваше го от най-ранното му детство и ако той криеше нещо, Тисаферн със сигурност щеше да го разбере. Старият наставник изправи рамене и гърдите му се изпъчиха гордо от доверието, което му се оказваше. Неговата преценка беше в буквалния смисъл въпрос на живот и смърт — цели войски очакваха думата му.

Тисаферн даде знак на две млади робини да го последват. Обичаше да го къпят и след това беше в отлично настроение.

В края на краищата той беше дясната ръка на Великия цар, кинжалът в царския дом. Това му доставяше удоволствие.

Вечерята мина в дружеска обстановка. Макар да беше довел достатъчно хора, за да изпълнят всички коридори и ъгълчета в двореца, Тисаферн допусна само шестима, които да застанат покрай стените на помещението. Самият той беше облечен в тъмна златотъкана роба, която му държеше хлад, макар да бе натрупал доста тлъстини, откакто Кир го беше видял за последен път.

Прозорците в залата бяха разположени високо. Именно тук навремето Дарий беше посрещнал сатрапа на Индия и беше скрил рубини в купа сливи, които подхвърляше на децата му като лакомства. През помещението полъхваше прохладен ветрец, вкарван вътре благодарение на отворите в покрития с керемиди покрив, гениално решение на архитекта на сградата.

Масата беше от зелен мрамор, толкова добре полиран, че отразяваше гредите на тавана между съдовете и лицата на слугите, когато се навеждаха да поднесат храната. Кир седеше начело, а Тисаферн беше от дясната му страна. Клеарх седеше отляво, а до него се бяха настанили Проксен и Нет Стимфалеца.

Тисаферн продължи да играе ролята на домакин и да препоръчва едно или друго ястие. Следеше внимателно дали Кир няма да прояви колебание към храната, но дори да се страхуваше от отравяне, той не го показа с нищо. Тисаферн трябваше да си признае, че тази липса на подозрение е обещаваща. Един предател би могъл да очаква предателство у другите. Кир обаче късаше хляба с ръце и пиеше големи глътки червено вино напълно спокойно и с видимо удоволствие.

— Тези гърци, принце. Те знаят ли нашия език? — попита Тисаферн.

За негова изненада Проксен и спартанецът Клеарх кимнаха, макар че Проксен протегна ръка и я завъртя насам-натам, за да покаже, че не владее съвършено езика. Нет гледаше напълно неразбиращо, сякаш пред него си лаеха кучета. По леко грубата му реакция ясно си личеше, че не се преструва. Гъркът не възприемаше звуците като истински език и затова ги приемаше като цвърчене на птици — нещо, което може да се игнорира напълно.

— Както виждаш, стари лъве, персийският е езикът на търговията и войната, поне сред онези, които си изкарват хляба, като търгуват бойните си умения. — Кир говореше с лекота, сякаш още бяха приятели.

— Разбирам. Ще внимавам да не бъда недискретен, господарю. Макар че брат ти ме помоли да преценя готовността на войските ни тук. Задачата ми е да се поинтересувам за силите, които са под наше командване. Знаеш ли бройката им?

— Разбира се — отвърна Кир, докато добавяше лъжица мънички бели яйца към хляба и рибата си. — Ще наредя на секретаря си да ти представи цифрите. Ти си ме научил да водя сметки, Тисаферне. Ще се засрамя, ако сега намериш някаква грешка в тях.

Тисаферн се разсмя, допи виното си и даде знак да му налеят отново. Изпълни го приятна топлина и той се усмихна на принца. Може би по-младият син на Дарий беше по-добър и по-прощаващ, отколкото бе предполагал.

— Храната е много добра — каза Клеарх на гръцки.

Тисаферн се намръщи на лошите му маниери, макар че Кир побърза да преведе. Лицето на Нет пък грейна — това бяха първите думи, които разбираше.

— А. Доведох със себе си личния си готвач — отвърна Тисаферн. — Честно казано, на моята възраст никъде не пътувам без него. Нищо не ми понася, освен ако не е приготвено от неговата ръка. — Той потупа тъжно корема си. — Внимавай с киселините на старини, господарю.

За момент Кир се усмихна, сякаш наистина бяха онези стари приятели, каквито бяха навремето. Напомни си, че човекът до него го беше предал, за да му отсекат главата. У тлъстия стар наставник, нагъващ смляно месо с портокали, нямаше нищо, което би могло да се нарече приятелско или добронамерено. Беше достатъчен един поглед към стражите покрай стените, за да се разбере, че са там, за да защитят господаря си. Те гледаха на Кир като на враг и му напомняха, че наистина е такъв. Въпреки това угощението беше чудесно и Проксен изстена, когато станаха от масата. Бяха вкусили над десет блюда и вина, като Тисаферн коментираше оживено всяко от тях и възхваляваше готвача си, докато на Кир не му се прииска да го удуши. Забеляза, че гърците се хранят пестеливо, макар че може би следваха примера на Клеарх, който само опитваше всяко блюдо, сякаш го проверяваше за отрова. И разбира се, може би правеше тъкмо това.

В здрача след дългия ден на Кир му беше трудно да сдържи прозявката си. Той отметна глава назад и закри устата си с длан.

— Утре, стари лъве, ще наредя някои от най-добрите ми полкове да минат на парад пред теб. Цели състояния отидоха за тях, но мисля, че ще съгласиш, че парите не са били пропилени напразно.

— Надявам, се, че не, господарю — отвърна Тисаферн с леко предупредителна нотка.

Думите му бяха посрещнати с мълчание и Тисаферн забеляза как Кир повдига вежда. Осъзна, че очаква от него да се просне в краката му. Не му се виждаше съвсем правилно да го прави — не и пред човека, когото бе дошъл да преценява. Така че само се поклони сковано.

И когато се изправи видя, че Кир го гледа.

Тисаферн опита да се усмихне.

— Настъпи нова епоха, принце…

И за своя изненада видя как чертите на Кир се втвърдяват.

— Не, Тисаферне. Аз съм син на баща си. Аз съм брат на Великия цар Артаксеркс. Нима възнамеряваш да покажеш неуважение към семейството ми? Към царския дом?

Може би беше дребнаво, но Кир беше изтърпял цяла вечер с човек, когото не можеше да понася, като преценяваше всяка своя дума и онова, което може да разкрие тя. Сграбчи момента и отказа да го пусне. Гледаше стареца в очите.

Накрая Тисаферн се изчерви, отпусна се тежко на колене и след това легна на пода по очи.

— Важно е да не се забравя кой от двама ни е домакин и кой гост — тихо каза Кир. После се насили да продължи по-приповдигнато, докато протягаше ръка и помагаше на Тисаферн да се изправи. — Така. Тези гърци като че ли не разбират колко е важно да се покаже уважение към един царски син и брат. Като те гледам да го правиш така добре, Тисаферне, се изпълвам с носталгия по дома.

— Благодаря, господарю. Оказваш ми голяма част — отвърна Тисаферн, макар че в гласа му имаше недоволство, което накара Проксен да изпръхти и да се изсекне, за да прикрие смеха си.

10

Точният статут на Тисаферн като гост не можеше да се определи. Във вените му не течеше нито капка благородническа кръв, но той носеше държавните печати, които му даваха властта да действа от името на царя — и очевидно вярваше, че е дошъл да инспектира западната част на империята. Нищо в държането му не говореше за подчинено положение, докато стоеше на коня си на полето за паради в Сарди. Местният управител също се беше самопоканил на събитието, както и всяко богато семейство, способно да уреди присъствието си на парада с подкупи, ласкателства или заплахи.

Слънцето напичаше свирепо огромното зелено тренировъчно поле. Тисаферн гледаше как полковете маршируват и маневрират. Двамата с Кир бяха защитени от жегата от големи ветрила от бамбук и бял лен, размахвани от роби. Кир се опита да се отпусне и да се наслади на зрелището, но мисълта, че то ще бъде докладвано на брат му, му вгорчаваше деня.

В по-невинни времена Кир щеше да се радва да покаже, най-добрите си мъже и най-сложните маневри на стария си учител. Тогава щеше да се надява, че новините за успеха му ще стигнат до ушите на баща му в Персеполис. Този следобед не можеше да покаже по-малко, след като беше събрал огромен брой мъже и ги бе обучавал месеци наред. Хиляди гърци и още повече перси маршируваха през полето в сложни формации и демонстрираха показни сблъсъци. Кир беше планирал за кулминация показна атака, с която да впечатли Тисаферн. В миналото би го направил с лекота, но сега му се виждаше прекалено. Беше плувнал в пот, въпреки че им носеха разхлаждащи напитки.

Кир и Тисаферн бяха единствените на огромното поле, които бяха яхнали коне; всички останали гости и зрители се бяха наредили на белите извити пейки около тях, сякаш гледаха пиеса в гръцки театър. Настроението беше приповдигнато, търговците и благородниците се наслаждаваха на хубавото време. Не един и двама бяха довели неомъжените си дъщери и те се опитваха да привлекат вниманието на Кир, който, изглежда, отбягваше с презрение пиршествата и игрите и рядко се появяваше сред обществото.

Кир се запита дали има някакъв слух, който да не е достигнал до ушите на Тисаферн и през него до брат му. Съмняваше се. Докато Артаксеркс не се сдобиеше със син, Кир беше единственият пряк наследник на трона. Любовните му връзки или липсата на такива бяха сериозна грижа за короната. Наруга се, че не се беше явявал по-често в обществото през последните месеци. Беше хвърлил цялата си енергия и време да събира полк по полк огромната си войска. Не му беше хрумнало, че брат му може да прати човек, който да попита съвсем невинно дали той ухажва жени от знатни семейства. Двете му гръцки любовници не влизаха в сметките.

Усети как капка пот се стича по бузата му и осъзна, че е много напрегнат. Мразеше да лъже и напрежението от преструвките го изморяваше. Помнеше разказа на майка си за един свят мъж, който бил прочут със самоконтрола си и никой никога не го бил виждал ядосан. След като си отишъл плъзнали подозрения, че е бил отровен, и разрязали тялото му, за да разберат причината за смъртта. Открили, че мускулите му са целите на възли след дългите години сдържане на гнева.

Кир се чувстваше като онзи свят човек всеки път, когато Тисаферн се обърнеше към него и коментираше един или друг аспект от парада, който му беше харесал. Можеше единствено да свежда глава и да се усмихва — а страховете му само растяха. Всички знаеха, че баща му беше държал шпиони из цялата империя — дори самите шпиони не бяха наясно с размерите на мрежата му. Кир се беше опитвал да се държи така, сякаш го наблюдават, сякаш всяка изречена от него дума може да бъде подслушана от най-големия му враг. Това трябваше да е най-безопасният курс, след като не знаеше на кого да се довери. Лесно беше обаче да забрави за предпазливостта през топлите вечери с хубава храна, хубаво вино и приятели. Можеше да пропилее целия си живот само с няколко думи.

Когато четиристотин спартанци излязоха на полето през една порта и се насочиха на бегом в пресечен курс към персийския полк, строен в другия край, тълпата се надигна. Жените си вееха с ветрила, докато гледаха как воините тичат в съвършени редици и червените им наметала се развяват зад тях. Когато ставаше дума за наметалата, сред самите спартанци имаше различни мнения. Някои командири нареждаха на хората си да ги свалят преди битка, тъй като ги смятаха за по-подходящи за зимните нощи или за паради, но твърде неподходящи на бойното поле, където врагът лесно можеше да ги сграбчи и да извади воина от равновесие. Други като Клеарх ги използваха, за да уловят оръжието на противника или да го заслепят с рязкото развяване на плата, след което да забият меч през него. Всичко беше въпрос на личен избор за мъжете, чийто живот зависеше от бойните им умения, но Кир трябваше да признае, че воините наистина изглеждаха добре. Бутафорната битка, която бяха замислили с Клеарх, щеше да остави доволни персийските зрители, макар не и гърците. Самите спартанци просто бяха свили рамене, докато репетираха маневрите. Те знаеха, че са най-добрите, независимо какво иска някакъв си персийски царски син да покаже на стария си наставник.

На няма и четирийсет крачки от Тисаферн и Кир спартанците свалиха щитовете от гърбовете си и промушиха ръце през ремъците им. В същото време бавно наведоха дългите си копия напред. Бяха готови за нападение за мигове и Кир преглътна при мисълта, че може да се изправи срещу такива мъже на бойното поле. Всички други части бяха спрели, за да наблюдават представлението. Дори птиците и зрителите замлъкнаха.

Кир се замоли наум персийският полк да не побегне. Беше добавил към него осемстотин стрелци, които носеха стрели без върхове. Не можеше да направи същото със спартанските копия, без те да станат безполезни. Клеарх беше отказал да унищожи оръжията на бащите им заради някаква си демонстрация. Спартанците щяха да изтърпят дъжда от стрели и да внимават в отговор да не разкъсат персите.

Двете войски заподтичваха една към друга. Кир откри, че е стиснал юмрук, когато персийските редици спряха на двеста крачки от противника. Стрелците опънаха лъкове и пуснаха стрелите. Първо се чу бръмченето на тетиви и виковете на стрелците, последвани от ревове от спартанската страна. Щитове се вдигнаха и се припокриха, създавайки огромна костенурка от блестящ бронз, дърво и кожа, върху които се изсипа същински порой от стрели. Всеки от осемстотинте стрелци носеше колчан с дванайсет стрели — почти десет хиляди, които се посипаха върху щитовете. От това разстояние представлението беше чудесно след дългите часове тренировки в точна стрелба на групи. Само отделни стрели не намериха целта си и Кир забеляза, че Тисаферн гледа с интерес. Старецът плесна гладката кожа на седлото си, аплодирайки атаката.

Спартанците на полето бавно се изправиха. Тълпата, която досега се смееше и коментираше доволно, отново се смълча. Зрителите усетиха убийствения поглед, който отправиха спартанците към персийския полк. Бронзовите шлемове се завъртяха бавно към смеещите се персийски стрелци. Кир видя, че спартанците се пресягат да отчупят стрелите от щитовете си, и преглътна, когато осъзна, че някои от тях не са били обезопасени. Не знаеше дали става въпрос за обикновена грешка, или това е резултат от яда на персийските офицери, надяващи се може би да оставят неколцина мъртви гърци на полето за тренировки. Видя, че спартанците обсъждат как да атакуват. Можеше само да гледа и да се надява, че не обмислят възмездие. Мъжете с червени наметала стояха в предизвикателни пози, крещяха оскърбления към противника си, навеждаха се напред като вързани кучета. Като че ли нямаше ранени. Мрачните им погледи обаче не се откъсваха от стрелците. Кир си спомни думите, които казал цар Леонид на Термопилите. Когато персите му казали, че ако не се предаде, ще затъмнят небето със стрелите си, той свил рамене и отговорил, че ще се бият на сянка.

Тисаферн се смееше на онова, което си мислеше, че вижда, когато спартанските офицери наредиха на навъсените си хора да застанат мирно. Дългите копия се вдигнаха и щитовете бяха метнати отново на гръб като за марш. Изправени срещу тях на полето, персийските стрелци още се тупаха един друг по гърбовете и стояха в разкъсан строй, сякаш бяха на сватба или някакъв друг празник. Кир ги гледаше и вътрешно кипеше. Щеше да се посрами пред Тисаферн, но много му се искаше да види как спартанците нападат, за да дадат урок на хората му никога да не свалят гарда си. Щяха да са като лисици, пуснати сред пилета. Дори като урок щеше да се лее кръв.

Тисаферн като че ли не забелязваше глупостта на персийските стрелци. Представлението беше свършило и двамата с Кир слязоха от конете и ги оставиха на грижите на слугите. Тисаферн се протегна и се прозя, като се усмихваше лукаво, и даде знак да му донесат още една ледена напитка — четвъртата му, макар че всяка струваше цял златен дарик, колкото месечна заплата. Ледът се доставяше на огромни блокове от планински езера и се съхраняваше дълбоко под земята за летните месеци. В чашата от синьо стъкло се събираше самата същност на богатството и цивилизацията. Тисаферн беше пристрастен към сладките сокове с фини ледени кубчета. Още повече беше пристрастен към богатството и властта, която му носеше то.

— Великолепно представление — каза той, отпи и въздъхна с наслада. — Хубаво е тези чужденци да познаят поражението, особено от персийски войници. Не бих искал да докладвам на брат ти, че гърците си въобразяват, че са нещо повече. — Погледна към стоящите редици и се намръщи. — Не виждам белези от бичове по гърбовете на спартанците. Питам се дали си достатъчно строг с тях.

Каза последното като въпрос и Кир едва потисна отговора, който му дойде най-напред. Все пак беше главнокомандващ на всички войски в Персия и Тисаферн със сигурност знаеше, че е много по-опитен от него по тези въпроси. Нещо повече, старецът изглеждаше твърдо решен да го предизвиква и да намеква, че статутът му е по-висок, отколкото при предишната им среща, сякаш се ползваше с одобрението и доверието на цар Артаксеркс. Кир нямаше откъде да разбере дали това е истина: не можеше да го попита направо или да прати пратеник при брат си. В резултат му се налагаше да търпи заядливи подигравки и забулени заплахи, без да показва никакво негодувание. Като нищо Тисаферн можеше да има заповед да го изпита — и той правеше точно това.

— Като цяло оставям спартанските офицери да се занимават с дисциплината им — каза Кир. — Например, ако някой от тях е мързелив или яде прекалено много, бива наказван с изумителна жестокост с довода, че застрашава живота на всички. Те приемат подобни въпроси много сериозно, като посегателство върху честта им — и върху честта и репутацията на родния им град.

— Ама че претенции — изпръхтя Тисаферн. — Сякаш такива като тях могат да имат истинска чест или дори да проумеят идеята за чест. Сигурен съм, че на брат ти не би му харесало да чуе, че им се възхищаваш. Или ще отречеш?

Кир усети как гневът му се надига отново и му беше трудно да отговори спокойно, а не разгорещено.

— Няма да го отрека. Както не бих отрекъл, че небето е синьо. Възхищавам се на добрите воини. Спартанците нямат равни на себе си.

— Значи смяташ, че са по-добри от нашите Безсмъртни? — продължи да го притиска Тисаферн.

— Термопилите казват, че са. Платея казва, че са. Ако искам да запазя границите на брат си силни, трябва да разполагам с най-добрите, които да обучават нашите полкове.

Тисаферн сякаш не знаеше какво да отговори и отдели известно време на питието си, преди да каже:

— Някои биха предпочели да не споменават Платея, принце, където спартанците попиляха пехотата ни и после изклаха онези, които бяха останали в лагера. Онова беше наистина черен ден. А ето, че сега ти възхваляваш синовете и внуците на същите онези диваци и негодници. Виж ги само как гледат! Ако беше добър господар, щеше да заповядаш някой от офицерите им да бъде бичуван заради безочието на хората му. Трябва да кажа, че се питам какво ще си помисли брат ти…

— Артаксеркс ще разбере, че империята е в мир — прекъсна го Кир — и че мирът се печели със силни братя и обучени войски, готови да потеглят по всяко време на поход. Събрах най-добрите, които да направят нашите персийски полкове по-добри. Да бъдат точилото, което ги наточва. Това е единственото, което е от значение за него. — Прехапа устни, за да спре да излива гнева си. Не можеше да каже дали Тисаферн е наистина възмутен от арогантността на спартанците, или се мъчи да го провокира към откровение, което да го унищожи. — Така или иначе, това е моя грижа.

Тисаферн се обърна към един от офицерите, които беше довел със себе си.

— Полемарх Бехкас, виждаш ли онзи спартански офицер? Дето е с леопардова кожа на раменете. Да, онзи там, с перата на шлема. Извикай го да дойде.

Ченето на Кир увисна от изненада. Той не се опита да отмени заповедта, тъй като знаеше, че собственото му достойнство няма да го понесе. Тисаферн беше довел офицера. Несъмнено мъжът беше верен само на един господар.

— Смяташ да раздаваш заповеди в моята казарма ли? — каза вместо това.

Тисаферн се обърна и го погледна. За свое изумление Кир видя, че ръката на стареца се намира много близо до дръжката на камата, затъкната в пояса му, сякаш си мисли дали да не я изтегли. Денят внезапно бе тръгнал към лошо. Кир откри, че е изгубил дар слово, докато генерал Клеарх приближаваше на бегом към двамата конници, спираше и сваляше с плавно движение шлема си. Спартанецът стоеше леко разкрачен и изглеждаше спокоен. Ако не друго, изглеждаше така, сякаш очаква похвала. Повдигна вежди, когато Тисаферн го посочи гневно.

— Арогантността на този човек не ми харесва — заяви Тисаферн. — Като представител и пълномощник на цар Артаксеркс, благословено да е името му и дълъг да е животът му, заповядвам той да бъде бичуван като пример за останалите. Полемарх Бехкас, избери някой по-силен от хората си да изпълни заповедта. Съблечете спартанеца до кръста и го задръжте за земята. Аз ще броя ударите.

— Няма да го направиш — рязко заяви Кир, чието изумление беше отстъпило пред гнева. — Нямаш подобна власт тук. — Обърна се към офицера, който вече посягаше да задържи Клеарх. — Стой назад от този човек. Проснете се незабавно!

Почти изрева последните думи и полемархът се подчини. За изненада на Кир Тисаферн остана прав, макар че бе пребледнял и трепереше.

— Твоят брат, царят — с напрегнат глас каза Тисаферн, — пожела да няма никакви недоразумения. Аз говоря с неговия глас, което означава с авторитета на самия висок трон, поне в тази дупка, така отдалечена от истинския свят. Ако наредиш да ми донесат нещата, имам неговия личен печат — неговата свещена дума, въплътена в злато. Сигурен съм, че не желаеш да не се подчиниш на пряка заповед от самия трон.

— Ти не си тронът и не даваш заповеди тук — отсече Кир. Презрението буквално капеше от гласа му. — Аз командвам войските на империята. Аз сам. Какво разбираш ти от военно дело? Виждаш ли онези спартанци на полето с техните копия, къси мечове и дългите ножове на кръста? Докоснеш ли водача им, те няма да стоят и да гледат. Тръгнеш ли да го бичуваш, няма да съм в състояние да спася от гнева им нито теб, нито хората ти.

— Разбирам — каза Тисаферн. Устните му бяха побелели от растящото напрежение и той престана да се преструва на развеселено търпелив. — Значи те плашат и теб с диващината си! Колко интересно. Чудя се кой ли е истинският господар тук, щом дивите псета могат така лесно да се освободят от каиша ти.

— Ако позволите — обади се Клеарх, с което изненада и двамата. — Негово височество Кир не е съвсем точен в изказването си. Моите спартанци няма да се намесят, ако им заповядам.

Говореше на отличен дворцов персийски с акцент, който можеше да се чуе в Суза. Тисаферн го погледна раздразнено, но спартанецът не му обърна внимание, а се поклони на Кир.

— Господарю, ако хората ми са подразнили представителя на брат ти, ще изтърпя камшика, разбира се. Това не подлежи на съмнение. Те няма да извадят оръжията си в отговор. Ние разбираме от дисциплина — и от справедливост. Мисля, че това ще е отличен урок за тях.

И Клеарх зачака. Гледаше Кир, без да мигне, докато той обмисляше думите му. В присъствието на Тисаферн и двамата трябваше да се досетят за намеренията на другия, без да показват и най-малък признак пред наблюдаващия ги, че си сътрудничат.

След дълго мълчание Кир кимна.

— Добре тогава. Вярно е, че Тисаферн намери в поведението на хората ти нещо, което не му хареса. Ако свалиш нагръдника и наметалото си, ще бъдеш бичуван като пример.

Спартанецът се отпусна на коляно и наведе глава, след което се изправи и свали дрехите си. Кир знаеше, че Клеарх предпочита да се покланя вместо да опира коляно в земята. Това беше знак, че е направил правилния избор. Опита се да скрие облекчението си. Бяха минали само няколко дни, откакто Клеарх му бе казал, че няма властта да заповяда да го бичуват, а ето докъде бяха стигнали.

Когато остана само по кожена поличка и сандали, Клеарх сякаш стана невъзможно по-едър. Сякаш беше издялан от огромни трупи тъмно дърво. Мускулите, изковани върху металния му нагръдник, бяха всъщност по-малко впечатляващи от онези под бронята.

На полето шлемовете на спартанците все още скриваха чертите им и те гледаха хладно, но не помръдваха. Всички бяха видели как Клеарх се съблича до кръста. Той с нищо не показа, че знае, че го наблюдават, докато отиваше до пейките за зрители и опря ръце в боядисаната в бяло ограда. Тисаферн изглеждаше вкиснат от демонстрацията на спартански мускули, но стисна устни и отново даде знак на човека си да донесе бич, твърдо решен да изпълни решението си докрай.

Усещаше, че е изгубил кулминацията, която бе възнамерявал да постигне, но все още искаше да чуе как гъркът вика. Идеята да накара един спартанец да крещи или плаче щеше да е компенсация за този иначе безрадостен ден.

Докато офицерът развиваше камшика, Кир гледаше как спартанците застават мирно. Клеарх погледна към небето и измърмори нещо, но принцът не беше достатъчно близо, за да го чуе. Чу обаче свистенето на ремъците, в чиито краища имаше оловни топчета.

Първият удар се стовари върху стари белези, оставяйки след себе си червени линии, от които потече светлочервена кръв, докато офицерът замахваше отново.

— Един — каза Тисаферн и ъгълчето на устата му се повдигна в лека усмивка. Собственият му гръб започна да го боли от това, че е принуден да стои прав. Докато камшикът изсвистяваше за втори път, Тисаферн прошепна нещо на един слуга и той му донесе стол.

— Две — каза Тисаферн и седна. — Или беше три? Да започнем ли отначало?

— Беше две — каза Кир. — Аз ще броя до четирийсет. Моля, почерпи се с още един сок с лед.

Успя да го каже така, че да прозвучи като обида, и Тисаферн се изчерви. Кир се зачуди как не е забелязвал досега злобата на този човек. Винаги ли я бе имало, или се беше появила със смяната на владетеля на трона? Дълги години Кир го беше наричал приятел, но може би това беше по времето, когато той беше вторият царски син, а Тисаферн — беден офицер от войската и учител. Издигането на единия и падането на другия сякаш беше извело на преден план у Тисаферн някаква горчивина или слабост, която дотогава бе оставала скрита.

Кир гледаше как Клеарх търпи удар след удар. Камшикът бе от десетина ремъка. Всеки удар разкъсваше кожата на линии, които се кръстосваха и образуваха белещи се ромбове, под които се показваше плът. Спартанецът продължаваше да държи ръце на оградата и Кир го видя как в един момент я стиска с все сили. След това издиша и отпусна хватката си; стоеше с леко подгънати крака.

Трудно беше да прецени ритъма на бичуването. Ако камшикът удареше, докато Клеарх поемаше дъх, ударът му изкарваше въздуха. Кир виждаше, че спартанецът се опитва да нагласи дишането си така, че ударите да попадат между вдишванията, но персиецът с камшика беше майстор в работата и ударите бяха неравномерни. Неведнъж той спираше сякаш за цяла вечност, за да прекара пръсти през ремъците и да ги разплете.

Когато преброи до трийсет, Кир видя, че спартанецът е плувнал в пот и мускулестото му тяло лъщи. Ремъците на камшика разпръскваха кръвта му и той беше заобиколен от ореол от червени петънца. Мнозина от околните зрители бяха опръскани с капки кръв. Една млада жена погледна една капка на пръста си с изражение на ужас — но и на удоволствие.

Още два пъти Клеарх трябваше да направи усилие да отпусне хватката си върху дървото, като всеки път го правеше видимо по-трудно от предишния. Не издаде нито звук, ако не се броеше пъшкането, когато камшикът му изкарваше въздуха. Когато четирийсетият удар се стовари върху разкъсаната му плът, тълпата вече гледаше с благоговение. Този ден присъстващите бяха научили нещо за Спарта и от намръщената физиономия на Тисаферн Кир разбираше, че наученото изобщо не се харесва на пратеника на брат му.

Клеарх се обърна към принца с лека усмивка.

— Надявам се кръвта ми да изплати безчестието, господарю. Благодаря за доверието ти в мен и в моите хора. Оказваш ни огромна чест.

— Забравено е — каза Кир, макар и двамата да знаеха, че не е. — Върни се при хората си. Кажи им, че смелостта ти ме е впечатлила.

Спартанският военачалник се отпусна на коляно. Движеше се сковано, докато вземаше дрехите и шлема си от опуления персиец, който ги държеше. Върна се при хората си и всички тръгнаха с маршова стъпка през полето, без да кажат нито дума.

Тисаферн гледаше с кисела физиономия как се отдалечават.

— Питам се дали си заслужават реката от злато, която похарчи за тях — каза той.

— Мисля, че да — отвърна Кир и поклати невярващо глава от онова, на което беше станал свидетел.

— Хм. Уморих се от толкова стоене на слънце. Имам нови търговски предприятия в града, дар от брат ти като награда за дългите години служба. Ще ги посетя утре, преди да се върна при него.

— Като старо семейно куче — отвърна Кир. — Беззъбо, сляпо и със скърцащи стави, но по някакво чудо все още живо.

— О, не е сляпо — каза Тисаферн и се изчерви. — Изобщо не е сляпо.

С голяма показност старецът се просна на земята и изчака неподвижно, докато Кир не му каза да стане. Никой от двамата не изглеждаше доволен от разменените думи, докато се разделяха.

Събралата се тълпа започна да се разпръсква, като си шепнеше.

11

Тисаферн и свитата му влязоха в центъра на града, когато слънцето се издигаше в безоблачното синьо небе. Имаше толкова много тръби, барабани и развети знамена, че сякаш беше дошъл самият цар. Цели квартали на Сарди спряха работа, за да видят големия господар, благоволил да дойде при тях.

Чул възгласите, Кир излезе на балкона на покоите си в двореца. Успя да зърне Тисаферн в далечината малко преди той да изчезне от поглед. Персиецът яздеше сив кон и бе заповядал на робите си да хвърлят сребърни монети на тълпата, а Безсмъртните маршируваха в униформи, по които нямаше никаква следа от битки. Кир стисна зъби и те изскърцаха, докато слагаше ръце на каменния парапет и вдишваше прохладния въздух. Вече не се съмняваше, че го следят шпиони, но въпреки това отиде със слугата си Парвиз до конюшните, където звуците на града и радостните викове на тълпата бяха по-приглушени. Яхна коня си, излезе през портите и с удоволствие зави наляво към казармите в другия край на града, по-далече от Тисаферн.

В тази част на Сарди настроението беше много по-различно. Стражите при портата му направиха път мълчаливо и Кир влезе в почти безмълвния лагер. Само неколцина млади воини се упражняваха на двора, но спряха и го загледаха как слиза от коня. Парвиз долавяше заплахата във въздуха, но се беше заклел да защитава Кир и започна да гледа войнствено като наперен петел, макар че никой от младоците не носеше меча си.

Кир посрещна враждебното им отношение с високо вдигната глава. Дори да го предизвикваха с позите и погледите си, той си припомни онова, което му беше казал Клеарх — че всички младежи са глупаци. Ако извадеха късмет, може би щяха да доживеят до четирийсет или петдесет и да им се иска да могат да разменят цялата си мъдрост и опит само за един ден от някогашната си славна и безразсъдна младост.

Влезе в сумрачното помещение и спря, докато очите му свикнат. Стените бяха варосани, така че казармата изглеждаше светла. Беше чиста и миришеше на слама и на онези мехлеми, с които гърците мажеха натъртвания и рани. Чу стон от стаята пред себе си и се обърна към двамата спартанци, които седяха на една каменна маса. Те държаха малки чаши и Кир видя на масата зарове и купчини медни монети. Никой от двамата не понечи да стане. Просто го гледаха. Кир усети как десният му юмрук се свива. Някакъв импулс го накара да спре и да се наведе над масата.

— Вече не отдавате ли чест? Какво би казал Клеарх, ако види подобно безочие?

Двамата се спогледаха и станаха, забравили играта. Кир мина покрай тях, докато те коленичеха.

Спря на прага на следващата стая, когато видя една млада жена да шие гърба на Клеарх. Кожата му изглеждаше намачкана като плат. Жената вече беше направила десетина спретнати черни шева, които пълзяха по плътта като червеи.

Клеарх се обърна да го погледне. Движението го накара да изсъска през зъби.

— Мислех си, че спартанците не изпитват болка — каза Кир, докато пристъпваше вътре.

Клеарх изстена и почеса четината по брадичката си.

— Кой ти е казал това? Да не би да сме направени от камък показваме? Разбира се, че изпитваме болка! Просто не го. Поне не пред враговете ни.

Кир откри, че е доволен, че не го възприемат като враг. Усмихна се и Клеарх се изкиска, макар че после затвори очи. Изглеждаше уморен.

— Паниеа работи цяла нощ по закърпването ми. Надявам се приятелят ти да е останал задоволен.

— Тисаферн не ми е приятел — сериозно каза Кир. — Съмнявам се, че изобщо ми е бил някога. Виж, дойдох да ти благодаря. Не знам дали просто искаше да ме оскърби, или да ми демонстрира новото си положение. Навремето ни беше просто учител, на мен и на брат ми. Сега е довереник на Великия цар. В същото време аз съм низвергнат и ми е позволено да запазя живота и работата си, но нищо друго. Тисаферн искаше да разбера, че везните са се наклонили не в моя полза. Ако ти беше отказал…

Кир погледна към младата жена и видя само мълчалива съсредоточеност. Клеарх забеляза погледа му и поклати глава.

— Паниеа е глуха. Не може да те чуе. Това обаче не й пречи да е много добра с иглата и конеца.

— Мисля, че въпреки това ще й прережа гърлото — каза Кир и извади ножа си.

Младата жена не реагира и Кир прибра ножа. Клеарх повдигна вежди и Кир въздъхна, отиде да затвори вратата и седна на един стол.

— Ти ми спечели няколко дни, Клеарх. Не мисля обаче, че разполагаме с годината, която искаше. Тисаферн заминава утре — и не знам какво ще докладва.

— Уреди да падне от балкона си — предложи Клеарх.

— Той вече е изпратил доклади по птици, донесени от Персеполис. При тези разстояния никой не може да каже дали ще стигнат до целта си. Не мога обаче и да съм сигурен, че няма да стигнат. Така или иначе, не знам как ще реагира брат ми, докато Тисаферн не се върне при него. Поради лични причини много ми се иска да видя как старият глупак пада от голяма височина, но се нуждая дори от трите месеца, които ще са му необходими да се върне в… — Усети се и млъкна. Сърцето на империята не беше познато на запад и трябваше да положи усилие да спомене столицата на брат си пред чужденец. — В Персеполис. Трябва да съм благодарен, че не е млад. Ще пътува бавно по Царския път.

Жената потупа Клеарх по рамото и му показа със знаци, че трябва да легне по корем. Кир я гледаше как излива червено вино върху шевовете и почиства засъхналата кръв. После взе парче плат и го наложи върху черните линии, след което потупа Клеарх като любимо куче. Той й се усмихна и Кир се запита дали двамата не са любовници. Знаеше, че спартанците са отворени за такива неща и познават поне няколко вида любов. В това отношение те силно се различаваха от персите с всички техни забрани, които Кир беше възприел заедно с майчиното си мляко.

Клеарх се надигна, провери доколко са свободни движенията му, после кимна на Паниеа и й даде един златен дарик.

— Добре — каза й високо, като я гледаше в очите.

Тя като че ли остана много доволна и се поклони дълбоко. И Кир, и Клеарх се възползваха от възможността да огледат гърдите й, които се разкриха от движението.

Когато останаха сами, Кир каза:

— Тисаферн е мой враг. Ако не бях сигурен преди, сега съм. Независимо какво си мисли, че правя тук, дори да не е заподозрял нищо за плана ми, сигурно пак ще шепне в ухото на брат ми, че трябва да бъда сменен. Може би от самия него или от някой от фаворитите му.

— В такъв случай изборът ти е прост — каза Клеарх. — Можеш да се откажеш от всичко това и да започнеш по-прост живот в Атина или на Крит например, или на друго място, отдалечено от персийско влияние. Или да поведеш по-рано полковете, които вече си събрал. Ако си прав за Тисаферн и ако искаш всичко да приключи, ще трябва да изстискаш здравата хората си. Брат ти командва огромни сили. Смятам, че можем да го победим, но бих предпочел да не разбират, че идваме. Изненадата струва колкото десет хиляди мъже.

Кир се умълча и потъна в размисъл. Когато вдигна очи, на Клеарх не му трябваше да го пита кое решение е взел.

— Казвал ли съм ти, че баща ми не е бил най-големият син?

— Мисля, че си го споменавал. Поне три пъти.

— Не е бил дори втори син. Вторият убил първия — и после баща ми излязъл от тълпата с бронзов меч в ръка и отмъстил. Точно това искам и аз, Клеарх. Справедливост и отмъщение.

И трона. Не мисля, че е прекалено много.

— Много добре, принце. Ще наредя на всеки стрелец и соколар около Сарди да свали всички птици, които Тисаферн може да е оставил за шпионите си. Ще претърся всяка стая в града и ще намеря кафезите им. И междувременно ще съберем войските, които свикахме в твое име. Гръцки и персийски, от всички градове на Гърция, от Лидия и Египет — всички ще се качат на кораби, за да се присъединят към теб.

Клеарх млъкна и по лицето му премина сянка.

— Какво има? — попита го Кир.

Клеарх поклати глава.

— Мисля, че когато казваш, че ти имат доверие, това означава, че те познават отпреди. Аз те познавам достатъчно, за да съм сигурен, че си прав. Те ще жертват живота си за теб, защото ти искаш това от тях, но и заради това, което си. Ти командваш отчасти защото си царски син, верен син на семейството си. — Замълча и пое дълбоко дъх. — Когато поискаш такива хора да се изправят срещу самия трон, някои от тях ще се разбунтуват. Бъди сигурен в това. Мога да се подготвя за този момент. Мога да поставя в полковете доверени ми офицери, които лично са положили клетва пред теб. Мога дори да разпространя историята как баща ти е взел трона от по-големия си брат. Ще дойде обаче ден, когато те ще разберат, че не става дума за писиди и други племена по хълмовете — а че врагът е тронът и самият Артаксеркс, командващ огромно множество свои хора. Можем да изгубим всичко преди да е изстреляна и една стрела, преди да е изтеглен и един меч. Такъв е залогът. Може би не е зле да се замислиш хубаво дали да не се оттеглиш в някое хубаво имение и да отглеждаш коне и синове. Това не е толкова лошо. Повечето мъже не биха се замислили, преди да поемат по този път, който ще им донесе спокойствие.

Кир се усмихна малко тъжно. Стаята с бели стени отначало му се беше сторила хладна, но сега, когато вратата беше затворена, в нея ставаше задушно.

— Аз не съм повечето мъже, Клеарх. Аз съм от рода на Ахеменидите. И нещо по-важно — брат ми ме предаде. Бях му верен през целия си живот. Но вече не. Ще го сваля. Аз съм царят по право. Това е решението ми.

— Добре — отвърна Клеарх. — В такъв случай ще събера войските ти.

Тисаферн се беше разположил удобно в личния кабинет на най-богатия лихвар в Сарди. Двама огромни имперски войници стояха от двете му страни, докато той оправяше дрехата на коляното си и изглаждаше една гънка.

Човекът пред него беше далечен братовчед, женен за член на царската фамилия. Тисаферн никога досега не беше срещал Ямшид, но смяташе, че познава този тип хора. Ямшид използваше връзките си с трона, за да изгради търговска империя, която се простираше от Индия до Египет. Ползвайки се с доверието на короната, беше натрупал огромно богатство само от възнагражденията по държавни поръчки. Всяка сделка, от корабите със зърно до сеченето на самите златни монети, му носеше доход. Беше вече на шейсет и рядко въртеше сам делата си. Обикновено ги оставяше на някой от шестимата си синове и племенници, но новината за пристигането на Тисаферн в кантората му беше стигнала до него и той бе побързал да дойде, за да посрещне човека, който говореше от името на царя.

Царският печат лежеше на масата помежду им, като привличаше погледите и светлината, от която сякаш сияеше. Символът върху него беше съчетание от благородник на кон и орела на царската фамилия. Дори Ямшид да имаше някакво съмнение, присъствието на Безсмъртните от Персеполис бе достатъчно доказателство за царското благоволение. Ямшид едва сдържаше вълнението си при мисълта каква ли сделка изисква личното посещение на Тисаферн. Наложи се да изчака, докато слугите донесоха вино за госта, а за него чаша топла напитка, която изпълни стаята със силен аромат.

Тисаферн взе златния бокал червено вино и го даде на единия от Безсмъртните да го опита. Лихварят се престори, че не забелязва, макар че усети оскърблението като жило. Много добре знаеше, че това е човекът, наредил бичуването на спартанския генерал — целият град говореше за това. Този персиец определено беше нещо като оса.

За да скрие неудобството си, Ямшид посочи собствената си вдигаща пара чаша.

— Билки за храносмилането ми. Напоследък е много лошо. От китайската провинция Юнан пристигна пратка лечебни растения и четирийсет топа червена коприна, подобаваща дори за самия цар.

— Много щедро от твоя страна, Ямшид — любезно отвърна Тисаферн и се усмихна, когато търговецът не успя да скрие смайването си от изтърваната грешка. — Негово величество цар Артаксеркс ще остане изключително доволен от такъв дар.

— Разбира се — отвърна Ямшид. Определено беше оса, при това с какво жило! Търговецът отпи от чашата си и тихо изсъска, когато откри, че напитката е вряла. Загледа как Тисаферн пресушава виното си и дава знак да му налеят отново от същата кана. Двамата мъже седяха и се усмихваха, като се наблюдаваха внимателно.

— По пазарите се говори, че утре се връщаш на изток — каза Ямшид.

Тисаферн бавно кимна.

— Мъдростта на пазара е… рядко е погрешна.

— Надявах се да ме удостоиш с честта да ме посетиш по-рано, господарю Тисаферн. Позволи ми да кажа, че за мен е огромно удоволствие да работя с представители на цар Артаксеркс. Сметките са напълно изрядни, дълговете и лихвите са изплатени до последната монета. Светът отново е подреден след трагедията около загубата на обичания му баща, дано царува в небето хиляда години.

— Тези дългове… — каза Тисаферн, като потриваше с пръст двойната си гуша. — Предполагам, че си отпускал злато и сребро на господаря Кир през последните няколко месеца. Едва ли има търговска или лихварска къща, които да не са го правили.

Тисаферн гледаше как кръвта се оттича от лицето на търговеца наред с лукавата му самоувереност. Човек като него се нуждаеше само от намек, за да побегне към хълмовете заедно с всичките си роби и торби с пари.

— Господарю, ако има нещо, което трябва да чуя, умолявам те, кажи го ясно — каза Ямшид. — От л-личните си средства дадох повече от деветдесет хиляди стрелци на господаря Кир. Никога не бих го направил за някой друг, но той е главнокомандващ персийската войска. Кредитът му открай време е неограничен. Всички заеми са били изплащани в миналото, всичките до един! Кажи, моля те, чул ли си нещо? Ще спечелиш благодарността на моя дом и на всички лихвари в Сарди.

Тисаферн се облегна назад и отпи от виното.

— Ахеменидите винаги са плащали дълговете си, разбира се — каза след малко. — Времената обаче се променят като годишните сезони и все някога свършват. Едни хора се издигат, други се провалят. Това е напълно естествено, също като удължаването на деня през лятото и това, че младите остаряват.

Видя объркването на лицето на Ямшид и въздъхна престорено.

— Ако трябва да говоря направо, има хора, които смятат, че Кир разчита прекалено много на гръцки наемници за сметка на собствените ни персийски войници. Царят няма вече да плаща огромни средства, които отиват направо в гръцките хазни. Да не би те да са ни роби или подчинени държави? Не. Защо тогава да пълним устите им със злато? Моят съвет към теб, Ямшид, а и към всичките ти събратя по занаят, е да не посягате по-далече, отколкото можете да стигнете. Ето. Вече казах прекалено много.

Търговецът примигна, после бавно се изправи и се поклони над масата, като опря чело в полираното дърво. Трепереше.

— Благодаря, господарю Тисаферн. Ти си приятел на този дом, за да дойдеш с подобно предупреждение. Хиляди благодарности.

— Ти си верен поддръжник на короната, Ямшид — отвърна Тисаферн и взе царския печат. — За службата ти — и за мълчанието ти — можеш да направиш гипсово копие на този печат и да го сложиш над вратата си. Всички ще знаят, че се ползваш с покровителството на цар Артаксеркс и благословията на царския дом.

Тисаферн излезе, като остави Ямшид и хората му проснати, плачещи и тупащи по пода от радост. Посети още един лихвар в града, за когото му беше казано, че няма да бъде предупреден от Ямшид, защото двамата се ненавиждали. Всички останали търговци и лихвари щяха да научат новината преди слънцето да е залязло. Тисаферн съжаляваше само, че няма да е тук, за да види първите настоявания за плащане и как първите товари храна не излизат от дворовете им. На наемниците трябваше да се плаща. Нямаше да мине много време преди Кир да бъде принуден да отпрати гърците си.

Тисаферн се изкиска, докато му помагаха да се качи на коня си — слугата пъшкаше, докато го поддържаше отдолу. Решението му на проблема с Кир беше майсторско. Показваше неодобрение, без да предизвиква открит конфликт. Щом научеше, че потокът злато от хазната е секнал, Кир щеше да се принуди да се върне в двора на брат си и да чуе новото си положение. Вече нямаше да има прояви на арогантност и язвителни коментари от страна на по-малкия син. Лицето на Тисаферн грееше, докато той гледаше как имперските гвардейци се строяват около него. Огледа ги внимателно. Подобно на него, те представляваха трона.

— Към столицата — нареди той и поклати глава от удоволствие, когато си представи как разказва за пътуването си на царя. Знаеше поговорката: че има повече от един начин да направиш кучето покорно.

Вечерта след заминаването на Тисаферн Кир влезе в нефритената трапезария на двореца, където го очакваха навъсените му хора. Тук бяха Проксен и Нет Стимфалеца. Клеарх също бе тук заедно със слугата на Кир Парвиз, който притискаше увит в кожа свитък към гърдите си и помръдваше нервно на стола си. Тесалиецът Менон беше от онези, които Кир беше наел през предишните месеци — човек, който не задаваше много въпроси, но пък беше довел хиляда гръцки хоплити и в допълнение още осемдесет пелтасти. Без друга броня освен лек щит, въоръжените с копия за хвърляне воини бяха млади, в отлична форма и изключително бързи. Кир бе възхитен — един добър отряд пелтасти беше в състояние да съсипе атаката на противника.

Доколкото знаеше, нито Менон, нито сиракузецът Созис, който седеше до него, имаха представа за истинските му намерения. Двамата бяха събрали и обучаваха хора за среброто и златото му. Кир си помисли, че май почти всички прочути военачалници в Гърция тази година са на служба при него.

Погледът му се спря върху двамата перси на масата, които видимо се чувстваха неудобно от разговора, воден несъмнено на гръцки преди идването му. Оронт беше най-старшият в персийската част от войската, която Кир тренираше през последните месеци. Макар че беше по-тъмнокож от останалите и с по-стройно телосложение, ако числата означаваха нещо, Оронт би трябвало да бъде най-старшият тук, тъй като командваше много повече мъже от гърците. Реалността обаче беше различна, както забеляза Кир. Оронт стоеше малко настрани от останалите, така че спартанецът Клеарх беше човекът, който очевидно бе начело на групата.

Другият персиец, Арией, беше спираща вниманието фигура. Кир бе научил за него първо от репутацията му като конник — говореше се, че почти нямал равен на себе си. На Кир му се искаше да може да работи с него, а не с намусения Оронт. Арией носеше косата си дълга до раменете и физически не отстъпваше на никой спартанец с широките си рамене и мощни крака. Носеше се мълва, че си падал по компанията на младежи и вечер съчинявал стихове за красотата им. Гърците определено предпочитаха него пред Оронт. Но бе само на трийсет, по-младият от двамата, а и родът му беше една степен по-долу от рода на Оронт. Когото и да предпочиташе Кир, Оронт си беше старшият персийски офицер.

Щом Кир влезе, всички станаха. Гърците се поклониха. Арией последва примера им, сякаш в това няма нищо странно. Оронт го изгледа накриво и понечи да се просне на пода, но се отказа. Все пак направи по-дълбок поклон от останалите, след което застана мирно, докато Кир не им направи знак да си седнат по местата. Гръцките навици се разпространяваха като болест сред персийските редици. От друга страна, ако с тях вървеше и същият кураж, Кир не би имал нищо против.

Слугите поднесоха вдигащи пара ястия. Всички бяха гладни, но Кир виждаше, че се споглеждат, докато се чудят как най-добре да му кажат нещо, което не би искал да чуе. Парвиз изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Достатъчно мълчание и скришни погледи! — нареди Кир. — Какво има? Някой няма ли да ми каже?

— Изглежда, че господарят Тисаферн е оставил прощален подарък — рече Клеарх. — Кредитът ти е спрян. Не можем да вземем и една сребърна драхма в Сарди. Не е нужно да ми казваш, че имаш дванайсет хиляди наемници, на които трябва да им се плаща в първия ден на всеки месец — а вече сме осмият.

— А за останалите нямаме достатъчно храна — каза Парвиз и извади свитъка, сякаш Кир можеше да види колоните числа през масата. — Имаме пари да изкараме може би още една седмица, но без заплати уговорките с наемниците отпадат, а без храна хората ни ще започнат да гладуват. Оронт ни запозна с количествата зърно и месо, необходими за осемдесет хиляди мъже. Направо е… невъзможно. Не можем да платим подобни сметки. Мълвата се е разпространила и в Сарди няма нито един скотовъдец или продавач на плодове, който да е склонен да продължи кредита ни и с един ден.

Кир беше взел нож, за да забоде мръвка от блюдото си, но го хвърли на масата и се изправи.

— Тисаферн замина тази сутрин. Лихварите на Сарди може да са затворили вратите си за нас, но колко дълго пътуват новините? Мога ли да ги изпреваря? Злато има във Византион, на четири дни здраво препускане на север. Името и печатът ми все още ще важат там. От колко се нуждаем?

Мъжете около масата го зяпнаха. Пръв заговори Оронт.

— Господарю, ако направиш още дългове от името на короната, те няма да бъдат зачетени. Не само ще докараш лихварите от Византион до просешка тояга, но и ще навредиш на репутацията на царския дом! Моля те! Трябва да има друг начин.

Кир присви очи. Поклати глава, когато си напомни, че Оронт не знае истинската му цел и не разбира заплахите, пред които е изправен. Въпреки това му беше трудно да е любезен с него.

— Оронт, Тисаферн злоупотреби с доверието, оказано му от брат ми цар Артаксеркс. Каквито и да са решенията им, трябва да имам злато, за да платя на хората си. По-голямо безчестие ще е да разпусна войска от наемници, които да разнесат вестта, че Персия не може да си плаща дълговете! Не. Трябват ми… — той спря, за да пресметне, — още деветдесет хиляди стрелци за онова, което съм наумил. Дори два пъти повече, ако мога да ги намеря. Подобна сума ще ми даде възможност и достатъчно време да се обърна към брат си и да се погрижа въпросът да бъде решен. Разбираш ли ме?

Персиецът премисли предишното си решение да се поклони и се дръпна от масата, за да се просне в краката на Кир. Арией го гледаше леко развеселено.

— Съжалявам, господарю, не съобразих. Сега те разбирам и ти служа.

— За което съм ти благодарен — иронично отвърна Кир, който си даваше сметка, че гърците следят сцената. — Клеарх? Ще ми трябва официална гвардия. Не мога да вляза сам в лихварска къща във Византион. Но като се има предвид гърбът ти, не мога да…

— Гърбът ми ще заздравее, докато яздя, принце — отвърна Клеарх. — Не бих пропуснал подобно пътуване.

— Добре. Избери дузина от хората си. Парвиз! Ти също. Тичай в конюшните и се погрижи конете да са готови. Ако е било пратено съобщение, трябва да го изпреварим, в противен случай губим всичко.

— Господарю? Мога ли да дойда с теб? — попита Оронт с приглушен глас.

Кир погледна надолу и поклати глава.

— Не. Ще взема Арией. А ти подготви хората си да са готови за тръгване веднага щом се върна.

Лицето на Арией грейна от решението на принца. Той хвърли на Оронт съжалителен поглед, който Кир забеляза.

Не каза нищо, но в този момент му беше дошло до гуша от собствените му офицери. Някои тях бяха загрижени повече за дребнавите си вражди, отколкото за службата си при него.

12

Четирите дни здраво препускане се отразиха на всички, но най-вече на Клеарх. Въпреки легендарната издръжливост на спартанците шевовете му започнаха да сълзят само след няколко мили друсане върху животно, което той не харесваше и почти не знаеше как да контролира. Всеки ден завършваше със спиране привечер до крайпътен хан и чакане на Клеарх да ги настигне по малките часове. Честта и личната отговорност не позволяваше на Кир да тръгне, докато Клеарх не ги настигне. Закъсненията на спартанеца ставаха все по-дълги с всеки ден, а самият той ставаше все по-блед и гърбът му кървеше през превръзките. Обаче не се оплака нито веднъж, дори сутрин, когато болката беше най-лоша.

Най-после стигнаха Византион. Кир вече се ядосваше за всеки изгубен час и беше готов да се отправи направо към най-богатия лихвар в града. Всички останаха изненадани, когато зад стените Парвиз се пресегна, хвана повода на господаря си и спря коня му. Когато принцът го погледна слисано, Парвиз пусна повода и се поклони толкова дълбоко в седлото, че рискуваше да се озове на земята. Въпреки това се осмели да проговори.

— Господарю, целият си в прах и пот. Прости ми, но… отчаянието е изписано върху теб и всеки може да го види. Извинявай за грубостта ми, но стигна дотук и няма да видя как губиш всичко заради проява на безразсъдство. Моля те, господарю. Баща ти има… имаше чудесно имение в града. Там ще можеш да се изкъпеш и да се преоблечеш в дрехи, подобаващи на титлите и семейството ти.

— И ако новината от Сарди ме изпревари, докато се къпя? — изсумтя Кир. — Цялото това диво препускане ще се обезсмисли.

Слугата му можеше само да сведе глава и Кир взе повода, прокара палец по богатата му украса и каза:

— Извинявай, Парвиз. Прав си, разбира се. И все пак да побързаме.

Само два часа по-късно принцът скочи леко от коня си пред градската къща на търговеца Шастер, облечен в изящна бронирана горна дреха и копринена туника и измит от пътния прахоляк. Докато се привеждаше в приличен вид, беше изпратил Парвиз да оповести идването му и сега портите се отвориха пред него. Вътрешно принцът беше доволен, че е отделил време да се преоблече. Влезе изправен, с обсипана със скъпоценности ножница на кръста си, която сама по себе си можеше да се продаде за пет хиляди дарика. Подобна показност беше важна.

Досега не беше срещал Шастер, но бе чувал името му неведнъж през годините. От всички търговци и лихвари във Византион Шастер беше най-способният да оцелее след загубата, която щеше да понесе, когато короната не изплатеше заема. Говореше се, че бил богат като Крез, някогашния цар на Лидия.

Лицето на Кир грейна и той протегна ръце, когато видя господаря на къщата, пристъпи напред и спря опита му да се просне в краката му.

— Моля те, Шастер, идвам като гост. По спешна работа на царството. Благодарен съм, че те намирам в града, докато минавах оттук. Византион е перлата на Запада. Не ми се искаше да чакам да свърша делата си в Сарди.

Наблюдаваше внимателно домакина, докато изричаше името на града. С Клеарх се бяха разбрали да го използват, за да видят реакцията му. Търговецът само целуна ръката му, докосвайки с устни кокалчетата на пръстите. Кир се съмняваше, че е подстригвал брадата си, откакто му е пораснала. Тя покриваше изцяло лицето на Шастер с изключение на носа, челото и очите. В невероятно дългите й косми бяха вплетени амулети и скъпоценни камъни, които подрънкваха при всяко движение.

— За мен е чест, господарю. От толкова години се надявах да се срещна с теб. Жена ми ще е във възторг, когато й кажа, че си дошъл най-напред при мен, при нас.

Кир изпита вина, когато си спомни думите на Оронт. Трудно беше да гледаш човек в очите и да го съсипваш, но въпреки това той се насили да се усмихне още по-широко. Каузата му беше справедлива. Когато станеше цар, щеше да поправи нещата. Вкопчи се в тази мисъл, но въпреки това тихият гласец на вината продължи да стене в сърцето му.

— Много съжалявам, че не мога да остана да се срещна със семейството ти, но получих вест за голямо въстание в Тракия. Имам под свое командване дванайсет хиляди наемници, най-добрите в Гърция. На тези хора трябва да се плаща. Брат ми цар Артаксеркс ще изплати дълга, разбира се. Ще го гарантирам с пръстена си. Имаш ли деветдесет хиляди? Доведох хора, които да носят сандъците.

За негова тревога Шастер започна да навива косми от брадата си около пръста си, видимо разтревожен. Щеше да се просне отново на пода, ако Кир не беше протегнал ръка да го задържи.

— Господарю, съжалявам, но такава сума… Имам трийсет хиляди в злато. Ако ми дадеш само два дни, ще доставя останалото в дома ти или дори ще наредя да ти го донесат, докато пътуваш. Господарю, съжалявам. Ако ме беше предупредил мъничко по-рано, щях да съм подготвен.

Кир се опита да не показва раздразнението си и потупа Шастер по рамото.

— Няма значение. Трийсет хиляди ще свършат работа. Донеси ми восък и писец. Ще се подпиша в счетоводната ти книга.

— Да, господарю, разбира се. Толкова съжалявам…

— Не мога да се бавя. Бързам — напомни му Кир.

Търговецът се изнесе от стаята, сякаш бяха подпалили брадата му, без изобщо да осъзнава, че се е спасил от разорение.

Трийсетте хиляди монети се побраха в две каруци, които напуснаха града под изгряващата луна, охранявани от спартанци на коне. Останалите четири бяха ненужни и бяха изоставени на пътя. Кир вътрешно кипеше. Не беше сигурен дали причината е в това, че е бил принуден да излъже и да вземе заем, който няма да изплати, или защото се беше сдобил само с една трета от онова, което му трябваше.

По изгрев-слънце на следващия ден срещнаха по пътя ездач, който препускаше откъм Сарди. Тази част на империята беше мирна, но въпреки това човекът застана нащрек при вида на въоръжен отряд. Забеляза ги рано и предпочете да ги заобиколи отдалеч. Клеарх и спартанците хвърлиха погледи на кожената му чанта и се запитаха какво ли съобщение има в нея.

— Искаш ли да се погрижим за него? — попита Клеарх.

— Не. Оставете го да си върви по пътя — отвърна Кир. — Каквито и вести да носи, вече няма значение. Пътят ми е начертан и вече няма връщане.

През следващите дни войските започнаха да се събират в Сарди. Равнините около града се покриха с хиляди отходни ровове, палатки и лагерни огньове. Ниви със зелена пшеница и овес бяха стъпкани, годишната реколта беше унищожена. Гръцките хоплити дойдоха с огромни кораби, а от постове в пустинята пристигна персийска пехота, чиито командири поздравяваха Кир с благоговение. Радостта им, че са се срещнали с първия военачалник на империята, не продължи дълго, когато се присъединиха към растящото множество. Кир поддържаше вътрешния си кръг колкото се може по-малък, но както го беше предупредил Клеарх, нямаше начин да скрие истинската цел на подобно море от въоръжени мъже. Всеки притежаващ очи можеше да си даде сметка, че на света няма планински племена, които биха могли да създадат неприятности на такава войска. Цели държави бяха завладявани или губени от по-малки сили от тази, която се събираше около Сарди.

Кир спеше само по няколко часа — строполяваше се върху сламеника, когато изтощението вземеше връх, и ставаше, когато Парвиз докосваше рамото му. Вечер приемаше персийските си офицери на групи от по десетина, за да прецени настроенията им. Клеарх, Проксен и Нет Стимфалеца присъстваха на всички тези срещи и наблюдаваха персийските си колеги с обезпокоително внимание. Имаше въпроси, които не можеха да се избегнат, и всеки път, когато му ги задаваха, Кир губеше все повече търпение. Не, няма да нападат свободните гръцки градове. Не, няма да назове врага, срещу когото ще се изправят, докато не му дойде времето.

Клеарх се беше оправил от раните си. Едното му рамо беше забрало и той го бе налагал с гъша мас и клисав хляб, които изтеглиха гнойта. Предлагаше да покаже белезите на някои перси, но те сдържано отказваха, смутени от откровеността на странните гърци. Клеарх оставаше последен всяка вечер, когато другите гости се оттеглят. Ако бяха от онези, които не си тръгваха, докато домакините не се оттеглеха. Кир събираше най-доверените си хора в друга стая веднага щом дворецът утихваше и слугите заспиваха.

— С нас ли са, или не? — всяка нощ питаше Кир.

Дори да бяха поласкани, че преценката им се приема сериозно, гърците не го показваха и се споглеждаха начумерено, преди да отговорят.

— Онзи тип цялата вечер не те погледна в очите — каза Клеарх. — Нито мен, когато се опитах да завържа разговор с него. Да предполагам ли, че не е назначен от теб?

— Прав си — отвърна Кир. — Той е отпреди моето време, издигнат на поста си от баща ми. Но е опитен офицер и имам нужда от него. Проксене? Какво е твоето мнение?

— Не ми хареса. Научил съм се да се доверявам на инстинктите си, така че не бих разчитал на него за нищо. — Гъркът завърши думите си със свиване на рамене, което беше като раздвижване на планини. — Не беше като онзи весел дребосък от снощи. Ти си герой за мнозина от хората си, но не за всички. Смятам, че днешният полемарх, този Арас или Араз, както и да е името му, трябва да бъде оставен тук или да бъде изпратен по някаква маловажна задача. Не мисля, че ще ти е верен.

— Не мога да отпратя всеки, който изглежда намусен или нелоялен — отвърна Кир. — Ако искам да успея, трябва да знам, че мога да разчитам на тях, на опита и знанията им. — Тръсна глава, сякаш обзет от гняв. — Не мога да успея, без да се доверявам на офицерите си, а всички те ще ме последват само защото говоря от името на царя. Кажете ми тогава как да ги поведа в битка срещу брат си? Възможно ли е изобщо?

Огледа мъжете, събрали се в негово име. Истината беше, че се доверяваше много повече на гърците, на които плащаше всеки месец, отколкото на персите, които бяха дошли като войници на империята. Гърците искаха да победят и това беше от значение. Нещо повече, те като че ли изпитваха лична неприязън към Тисаферн и всичко, което представляваше той. Подхождаха с почти непрофесионален ентусиазъм към работата си, след като въпросният персиец беше наредил да бичуват един от тях, без значение колко достойно беше понесъл унижението Клеарх.

Нет Стимфалеца прочисти гърлото си. На този напреднал етап Кир беше приел, че гърците трябва да знаят плана му. Дори да негодуваше, че трябва да държи на тъмно собствените си хора, поне можеше да обсъжда проблемите с най-доверените си наемници, без да му се налага да играе игрички или да ги лъже. Погледна Нет и си спомни как се бяха разхождали в градините на Сарди и бяха обсъждали ужасната заплаха, каквато представляваха писидите. Софенет не беше повярвал нито за момент на историята, което поне предполагаше, че преценката му е добра.

— Мислех си за проблема от известно време. Струва ми се, че нямаш правото да седиш на трона вместо брат си — каза Стимфалеца.

— Внимавай, Нет — промърмори Клеарх, без да вдига очи.

— Имам предвид, че персийските ти полкове няма да поискат да се изправят — и не биха го направили — срещу истинския цар за никой друг на света, освен за теб. В края на краищата ти си наследникът на трона. Ако се сблъскаме с цар Артаксеркс в битка и той падне, ако конят му например се спъне и той си счупи врата, прав ли ще бъда, ако кажа, че ти ще бъдеш царят в мига, в който той умре?

— Напълно — отвърна Кир.

Нет кимна.

— В такъв случай може би имаш правото да го предизвикаш. Вместо да водиш войска, която граби и опустошава, ти ще търсиш лично отмъщение срещу брат си за нещо, което ти е причинил. Целта на войската ти е просто да го принуди да приеме предизвикателството и да те пази, докато не получиш правосъдието, което ти е било отказано. Доколкото знам, личната ти гвардия е била избита, бил си затворен и те е очаквала екзекуция. Ти си онзи, с когото са се отнесли несправедливо. Ако твоите перси окажат съпротива, ако се осмелят да заплашат с бунт, бих им казал точно това.

След думите му в помещението се възцари продължителна тишина. Клеарх беше вдигнал вежди толкова високо, че едва не изчезваха в косата му.

— Ама че хитра лисица си бил, Нет — каза Проксен. — Точно така трябва да се изиграе. Командирите ти ще разберат, ако въпросът е личен, господарю. Въпрос на родова чест и разплата. Може и да подейства.

— Сигурен съм обаче, че някои все пак няма да се съгласят — продължи Нет. — Но ще се заемем с този проблем когато или ако се появи. Можем да окастрим някои от най-мърморещите преди да излезем на бойното поле. — Жилавият грък се ухили и дори се засмя, когато Клеарх го тупна по гърба.

— Добре — каза Кир. — Реших да не чакам малцината, които още не са пристигнали. Вече изгубихме седмици в събирането на войската. Тисаферн все още пътува, но трябва да потеглим скоро, ако искаме изобщо да го направим. — Видя, че генералите се споглеждат. — Има ли нещо друго?

— Остава въпросът за заплащането на хората — каза Клеарх. — Трийсетте хиляди дарика от Византион се стопиха. Отидоха за запаси и каруци, достатъчни да изхранят войската за един месец на пътя или за месец и половина, ако дажбите се намалят с една трета. Това е… недостатъчно.

За изненада на всички Кир махна с ръка, показвайки онази безгрижна самоувереност, която не бяха виждали от близо година.

— Помислих по този въпрос и изпратих съобщение до един-двама от най-старите ми и най-богати съюзници. Преди да сме стигнали дотам да караме на жито и вода, ще разполагам с всичко, от което имаме нужда. Не мога да кажа, че няма да има трудности, но коя кампания може да обещае подобно нещо? Едно нещо е сигурно. Обещавам, че ако ме направите цар през трупа на брат ми, никога вече няма да изпитвате нужда от каквото и да било. Това достатъчно ли е? Кълна се в честта си и ще го покажа, като стисна ръката на всеки от вас, ако сте съгласни.

Един по един гърците пристъпиха и стиснаха ръката му. В очите на Кир нямаше колебание. Клеарх не беше сигурен дали това е за добро или лошо, като се имаше предвид какво им предстои.

Когато огромната колона се строи за поход, лятото беше доста напреднало. Гръцкият контингент щеше да се изгуби в множеството персийски пехотинци, ако Клеарх не бе настоял неговите спартанци да застанат в авангарда: посочи, че колоната ще се движи по-бързо, ако хората му налагат темпото, макар че останалите гърци замърмориха, че спартанецът за пореден път се поставя пред всички тях.

Персийският контингент се състоеше от малко повече от сто хиляди пехотинци. Не им достигаха стрелци и прашкари — първите бяха само няколко хиляди. Имаха и малка конница: Кир беше видял, че атинянинът Ксенофонт се грижи за животните и ги поддържа в добра форма. Младият грък си беше намерил роля и изглеждаше доволен, когато Кир препусна покрай него. Като цяло войската не беше точно онова, което принцът възнамеряваше да изправи срещу брат си и огромните ресурси на империята. Не можеше да се освободи от чувството, че цялото начинание е прибързано. Събирането на войска, имаща и най-малък шанс да победи персийския цар, поначало беше почти невъзможно. Хората не бяха толкова добре обучени, колкото му се искаше, макар че Клеарх обеща да продължи работата по време на похода — и формата им със сигурност щеше да се подобрява с всеки ден. Сто и двайсет хиляди войници щяха да потеглят на югоизток в пустините, далеч от Царския път и зорките очи. Кир откри, че се гордее отчаяно, почти болезнено с всички тях.

Първите съгледвачи и пелтасти потеглиха един ден преди основната част на групи по дузина, а на всеки шест часа след това потегляше по още една група. Задачата на основната колона щеше да е да се опитва да настигне лековъоръжените воини. Офицерите знаеха, че тази игра ще повдига духа през дългите преходи през еднообразните терени, и не я забраниха. Перспективата да зърнат група съгледвачи държеше всички войници нащрек и ставаше повод за бързи залагания между полковете и, разбира се, между самите съгледвачи.

Кир не им беше казал накъде тръгват, но бе оповестил, че не бива да се помайват. Макар че щяха да минат през по-диви земи, отколкото Тисаферн, крайната им дестинация трябваше да е място, на което да принуди Артаксеркс да излезе срещу тях. Самата мисъл за огромните разстояния бе плашеща, още повече че трябваше да носят със себе си всичко, от което се нуждаят.

Кир стисна раздразнено зъби при мисълта за множеството, което следваше войската. Беше превърнал Сарди в своя база за близо осем месеца, като плащаше на наемниците си със злато, докато персите получаваха възнаграждението си в сребро от полковите интенданти. През цялото това време градът беше домакин на хиляди войници, имащи пари за харчене. Търговията бе процъфтяла — от ковачи и кожари до майстори на качествени оръжия, брони и, разбира се, интимни партньори от двата пола, които се бяха стекли в Сарди, за да си изкарват хляба от очакващите да тръгнат на война мъже. Някои от тях се бяха сближили с гърци и перси. Други предпочитаха временни връзки или се възползваха от онова, което им паднеше. Резултатът беше още дванайсетина хиляди души, които нямаше да играят никаква роля в бъдещите битки, но въпреки това трябваше да бъдат хранени, обличани и пазени по пътя.

Кир прищипа нос с палец и показалец и прокле Тисаферн. Изобщо не беше очаквал да потегли това лято, в разгара на жеги, способни да убият човек. Нещо по-лошо, отнемането на възможността му да плаща беше сериозен удар, който спокойно можеше да се дължи на дребнава отмъстителност, а не защото Тисаферн се съмнява във верността му. През целия му живот на Кир никога не му се беше налагало да мисли за трудностите при организирането на кампания, без да разчита на неограничените богатства на царската хазна. Все едно да погледнеш към океана и да откриеш, че е изчезнал — сякаш светът се е преобърнал. Трябваше да се учи да се пазари с доставчици и гневът му пораждаше таланти в пазаренето, които изненадваха колкото него, толкова и тях. Откри, че му харесва да договаря по-ниски цени. Това беше упражнение на сила, която никога досега не беше разбирал, форма на конфликт без кръвопролития. Мисълта беше странна за един царски син. Кир знаеше, че войската, която се мъкнеше в колона след него, е повече негова, отколкото би могла да бъде без този недостиг на време и пари. Гордееше се с тях, дори със следващите ги проститутки и мъжете, за които си мислеше, че накрая ще го предадат.

Те се бяха отзовали на призива му, независимо дали причините им бяха благородни, или не. Множеството перси и гърци беше като океан върху голата земя, колона, която беше дълга толкова много мили, че онези в края й бяха на един ден път от онези в началото. От самата мисъл за това му се завиваше свят и пораждаше тъпа болка зад очите му.

Когато бяха готови, стотици пентекости изреваха на отрядите си от по петдесет души да запазят тишина, строени в огромни карета едно зад друго. Кир и Клеарх отидоха в челото на колоната, където два бели бика бяха завързани за железни колове, забити дълбоко в земята. Спартанецът се беше съгласил да изчака последната група хоплити, които идваха от Крит. Беше отказал предложения му кон, като посочи, че последната езда му е била достатъчна. Въпреки това се беше заклел тържествено, че ще доведе хората.

Кир вдиша дълбоко носещия се във въздуха аромат на лимон, мента и въглени. Гадателите бяха готови да гледат и да тълкуват начина, по който ще се разплиска кръвта; всички офицери знаеха, че довечера ще получат големи парчета месо и гледаха с очакване вързаните животни. Кир вдигна ръка и за момент се възцари пълна тишина, нарушавана единствено от вятъра, който развяваше наметалата като криле.

Когато отпусна ръка, гадателите прерязаха гърлата на биковете и кръвта им плисна на земята. Всички щяха да минат през локвите, оставяйки червени следи през следващата една миля или повече. Това нямаше значение. Кръвта беше причината да са тук. Никой не събираше подобна войска за мир.

Рев на тръби разцепи утрото. Навсякъде по колоната и каретата се развяха знамена и заплющяха на вятъра. Полковите барабанисти, които вървяха с инструменти на рамо, подеха ритъм, който да определи темпото на марша.

Кир отправи молитва към синьото небе за добър късмет и златната корона. Река Меандър беше на три дни път през зелените земи на Лидия, а един ден по-нататък се намираше град Колоса. Там щеше да изчака Клеарх да доведе закъснелите.

Гледаше отстрани как спартанците потеглят мълчаливо, стъпваха като един. Тези първи дни на похода несъмнено щяха да разкрият слабости — грешки в планирането, безбройните неща, които бяха забравени и пропуснати. В същото време щяха да покажат и срещу какво се изправят — и онези, които стигнеха благополучно до мястото за почивка при Колоса, щяха да са научили, че са готови за задачата. Кир знаеше, че трябва да събере хора от къде ли не и да ги превърне в едно острие, стъпка по стъпка. Затова се усмихна, докато обръщаше коня си и го смушкваше с пети. Единствено спартанският военачалник и десетина от хората му останаха зад колоната. Кир видя как Клеарх си прави сянка на очите и си помисли, че може да усети погледа му. Кимна му и видя, че Клеарх направи същото. Пътят пред тях беше открит, без значение къде ще ги отведе.

13

Огромната колона стигна до река Меандър с добро темпо. Отначало походът беше малко хаотичен — хората, които не бяха свикнали да вървят в редици шест или седем часа без прекъсване, се препъваха и разваляха редиците зад тях. Но все пак в началото на дългия поход никой не беше пострадал сериозно и без причина. Всяка вечер имаше нови пришки за превързване, макар че повечето от получилите ги последваха съвета на спартанците, че е по-добре да оставят кожата им да загрубее на открит въздух, отколкото да я превързват и да рискуват да гнояса.

Пресякоха реката на импровизиран понтон от седем рибарски гемии, завързани една за друга, което стана причина за голяма веселба. Повечето перси не можеха да плуват и се вкопчваха в бордовете с побелели пръсти, като се пускаха само колкото да се хванат за следващия. Спартанците се чувстваха като у дома си във водата и някои от тях се къпеха, ловяха риба и се разхлаждаха, докато чакаха останалите.

След като продължиха още един дълъг ден, хората започнаха да показват някакви признаци на закаляване. Вярно беше, че имаше навяхвания и наранявания — беше невъзможно да прекараш толкова хора и оръжия през страната без изкълчени колене и изпуснати мечове, които причиняваха изумителни рани. И все пак преживяването беше споделено. Кир се надяваше да изгради войската си около тази обща история, така че когато видят врага, персийските му полкове да изберат своя главнокомандващ пред наблягащия на книгите цар. Да изберат човека, когото познаваха, който се бе сблъсквал с изпитания и бе яздил с тях месеци наред, а не някакъв непознат.

Началото едва ли можеше да е по-леко. Кир остави хората си да почиват седем дни при Колоса, докато самият той ловуваше в царските паркове. От Клеарх нямаше и следа, но пък тесалиецът Менон се появи с още четиристотин души и вест, че спартанецът щял да ги настигне при Келене и че нямало нужда да го чакат. Кир избра за себе си дузина расови коне от царските конюшни и ги предаде на грижите на Ксенофонт. Конниците му все още бяха прекалено малко, но принцът не можеше да призове кавалерия от нищото и нямаше средства, за да си позволи да наеме още. Като се изключеше собствената му конна гвардия от шестстотин души, той разбираше преимуществото от бързи вестители. Можеше да качи на коне всички съгледвачи, ако разполагаше с достатъчно животни. Без тях гледаше на огромната войска като на бавно тътреща се тълпа, уязвима за внезапен удар или засада.

Когато потеглиха от Колоса, пришките бяха заздравели и измъчените мускули бяха заякнали. Поеха отново с пружинираща стъпка, ревът на тръбите караше конете да цвилят, докато препускаха покрай колоната. Гвардейците му представляваха чудесна гледка, възседнали конете си върху метнати на гърбовете им кожи от леопард или газела.

Кир се наслаждаваше на ежедневната езда с хората си. Следваха пътищата и пътеките, но през повечето дни пътуваха през открити поля и долини към далечни ориентири на хоризонта, които не изпускаха независимо какво срещаха пред себе си.

Кир усещаше, че формата му се подобрява, макар да се разтревожи, когато огромната му колона заприлича на джудже в сравнение с планините, които приближаваха, и с боровата гора, която ги погълна. Изпрати хора обратно по пътя да следят за Клеарх, но от него още нямаше следа. Сарди беше останал далече зад тях и Кир осъзна до каква степен е започнал да се доверява на спартанеца. Без солидното му присъствие и увереност всичко изглеждаше кухо, сякаш беше само представление.

От всички тук Кир познаваше най-добре войските на брат си на изток — по-добре дори от Артаксеркс. Ако решеше, че Кир представлява истинска заплаха, и свикаше всеки намиращ се под командването му полк, брат му можеше да изкара на бойното поле половин милион души. Това беше число, което стряскаше Кир в съня му. Още по-лошото бе, че брат му разполагаше с богатството на двайсет и осем покорени държави и царската хазна. Великият цар нямаше да страда от недостиг на храна или дърва. Артаксеркс щеше да пие вино вместо вода всяка вечер, докато води войници, многобройни колкото звездите в небето.

Крепостта Келене се намираше само на три дни път от Колоса, на бреговете на река Марсий. Кир зачака там Клеарх с последните войници, като съжаляваше, че изобщо се е съгласил да го остави назад. Всяка вечер виждаше озадачените погледи на останалите и най-вече на персите. Те не намираха особена причина да чакат един спартанец, колкото и висок да бе постът му. Кир обаче продължаваше да чака и дните се проточиха въпреки цялото бързане досега. Вълнението от началото бавно започна да избледнява, когато хората свикнаха с лагера и започнаха да търсят забавления в града. Кир така и не научи за онези, които трябваше да бъдат обесени, нито за масовото сбиване между хората на Стимфалеца и отряд Безсмъртни. Подобни неща му бяха спестявани.

На четиринайсетия ден Клеарх се появи, спокоен като пролетен ветрец. Водеше осемстотин хоплити от различни градове, двеста пелтасти с техните копия и четирийсет критски стрелци. При вида им Кир тутакси прости забавянето му, макар че Клеарх се извини и коленичи пред него пред очите на новопристигналите.

— Тези са последните — и са изкарали късмет, че са оживели, когато корабът им бил застигнат от буря по пътя от Крит. Имат да разказват хиляди истории и не се съмнявам, че ще ги чуеш всичките, докато пътуваме. Отсега нататък сме само ние. Никой не е останал зад нас. — Спартанецът погледна в далечината като надушила дивеч хрътка и ноздрите му се разшириха.

— По едно време си помислих, че няма да дойдеш — каза Кир.

Клеарх го погледна спокойно.

— Дадох ти думата си. Ще трябва да ме убият, за да ме отделят от теб. — Докато Кир се усмихваше, Клеарх продължи: — Разбира се, това спокойно може да се случи.

Полковете потеглиха отново с повишено, почти празнично настроение. Известно време пътуваха по добре поддържаните пътища на сатрапията. Мъжете с удоволствие маршируваха по плоските камъни и дори в бъдеще да ги очакваше битка, тя изглеждаше толкова далечна, че се превръщаше в проблем, който засега можеха да пренебрегнат.

Командирите не споделяха доброто настроение на войниците си. Клеарх започна да отговаря рязко на небрежно подхвърляни коментари. Гледаше на занаята си сериозно и усещаше как напрежението от предстоящите изпитания бавно се засилва. Кир също се уедини и мълчеше по цели дни, докато маршируваха или яздеха по пътищата на империята. Нямаше как да не мисли за Тисаферн по Царския път и се питаше дали са успели да изпреварят стареца, или той все още е пред тях. По същите тези камъни беше минал първият цар Дарий, когато потеглил да покори Гърция. Синът му Ксеркс също бе тръгнал по великия път на запад, без да подозира, че войската му ще бъде избита, а флотът му — пръснат от ветровете. Кир пък беше принуден да се движи по маршрут южно от него, далеч от царските вестители, които щяха да препуснат към дома веднага щом зърнат хората му.

Подобни мисли натежаваха върху Кир през дългите часове, докато се печеше под слънцето. Той изгуби представата за войската си като за пъргава бойна сила, когато осъзна, че му е нужен половин ден за едно хранене. Те бяха цял пътуващ град и това особено си личеше, когато каруците спираха за обедната почивка. Навсякъде се чуваше тракането на гърнета, събираха се дърва за огньовете. Възцаряваше се настроение като на летен празник дотам, че дори се разпъваха палатки, пред които хората се редяха на опашки, за да купуват предлагани дреболии. Всичко това се проточваше цяла вечност и Кир можеше само да се тормози и да поглежда към слънцето, като заслоняваше очи от ярката му светлина.

Войниците се нахвърляха като скакалци върху изпречилите им се странноприемници, без значение колко малки и западнали бяха те. Кир знаеше, че по Царския път тези заведения са построени по един и същи план по заповед на царя. Всички удоволствия на цивилизацията очакваха уморените пътници подобно на мъниста в огърлица по целия път до Суза.

Лишени от подобен лукс, войниците на Кир опоскваха цели села от всичко, което селяните не успяваха да скрият навреме. Без тези допълнителни дажби войската щеше да гладува, но Кир осъзнаваше, че последните монети изтичат като вода между пръстите му още докато ги брои. Когато му останаха толкова малко пари, че можеше да ги носи с една ръка, поведе колоната шейсет мили през страната до град Тириеон в малкото царство Киликия. Там спря да почине в едно имение, което познаваше добре от детството си.

Както очакваше, след два дни пълководците избраха Клеарх да говори с него. Нито гръцките, нито персийските полкове бяха получили парите си. Кир — седеше на маса на терасата и ядеше фурми и меко сирене — каза:

— Знаех си, че ще те пратят. Заповядай, седни и хапни. Това са най-хубавите фурми и най-хубавото сирене на света.

Клеарх изглеждаше точно като при първата им среща, сякаш времето нямаше власт над него. От своя страна, той видя млад мъж, изтощен от прекалено големите отговорности, струпани на плещите му.

— Благодаря — каза той. Взе една фурма, сдъвка я и изплю костилката в шепа. — Много са добри.

Последва мълчание и Кир зачака, развеселен, че може да изпита решимостта си срещу тази на един спартанец. Довършиха фурмите и един слуга донесе поднос тънко нарязано месо и печен чесън върху легло от малки бели яйца. Клеарх обичаше чесън и си взе няколко скилидки и ги захруска.

— Та значи… — почна той, след като беше изминала сякаш цяла вечност.

Кир се засмя и го прекъсна:

— Ти си добър човек, Клеарх. Въпреки че не понасяш подобни неща, си се съгласил да бъдеш онзи, който да ме попита за плащането. Нали ти казах, че съм изпратил пратеници? Точно затова се отклонихме толкова много от пътя си. Имам приятел в Киликия, който ще ни помогне.

— Царя ли познаваш? — попита Клеарх и се оригна в юмрука си. Вдигна чашата си към боговете и отпи дълга глътка вино, за да махне дъха на чесън. Докато го правеше, забеляза как лицето на Кир става мрачно.

— С него… не сме приятели. Познавах го, когато и двамата бяхме много млади, но после се скарахме и оттогава отношенията ни не са добри.

— Той ли ти я отне, или ти на него? — попита Клеарх.

Кир изпръхтя в чашата си и разля вино на масата.

— Трябва ли да си толкова… спартанец? Толкова прям?

Клеарх сви рамене.

— Открил съм, че подобни неща обикновено са по-прости, отколкото си представяме, че са.

— Е, в този случай да, и двамата обичахме една жена. И тя обичаше мен, но се омъжи за него! Колко просто може да е това? Тук няма чудни приказки за млади влюбени, спартанецо! Тя избра погрешния мъж. — Въздъхна при спомена. Очите му изглеждаха съвсем черни на вечерното слънце. — Още ми липсва.

Клеарх се поизправи в стола си, макар че беше пресушил отново чашата си и почти не забеляза слугата, който дойде да му налее още.

— Някои хора могат да са дребнави дори в победата си. Ти обаче доведе войска в земите му — войска, срещу която той едва ли може да се изправи. Значи става въпрос за завоевание? Ще го убиеш ли?

Кир го изгледа продължително. Потърка дланта си, усещайки мазолите, образували се от дългото държане на юздите всеки ден.

— Ако можех някак да го накарам да падне от коня си и да умре, щях да го направя — бавно каза той. — Но тя го обича и му е родила две деца. Знам, че обича и мен, но избра него. Няма връщане назад от подобно решение, Клеарх. Никога.

— Жени — отвърна Клеарх и вдигна чашата си. — Загадка за всеки мъж.

Чукнаха се и пиха до дъно. Вече усещаха въздействието на виното.

— Обичам я — каза Кир. — Винаги съм я обичал. — Оригна се. — Намираме се на ръба на Киликия, на самата граница. Пратих й вести, че съм тук. И тя отговори. Не зная дали ще ми помогне, Клеарх, но освен нея нямам никой друг.

— Тя ли ще дойде при теб? Или да изпратя коне да я доведат?

— Пратеникът каза, че тя ще дойде. Утре. Следобед.

— А споменава ли съпруга си… поне мимоходом? — попита Клеарх.

Кир поклати глава и Клеарх повдигна вежди.

— Е, това изглежда обещаващо.

— Не. Тя обичаше двама ни, но избра него — нещастно каза Кир и отново отпи. Зъбите му бяха почервенели от виното и очите му бяха леко изцъклени. Клеарх рязко стовари длан върху масата и го изтръгна от унеса му.

— Тогава ще й покажем какво е изпуснала! Ще подготвя хората си за чудно представление. Нека да види енергичния млад мъж, военачалника. Съпругът й някой тиран ли е? Жесток, стар, грозен, дребен?

— Не. — Кир махна с ръка. — Той е просто човек като всички останали. Не мога да видя достойнствата му, но както казах, тя…

— Избра него, да — довърши Клеарх. — Остави на мен, принце. И не пий повече, защото няма да си в добра форма утре. С твое позволение, ще се върна при хората си.

Кир му махна и се облегна. Вдигна чаша да му я напълнят отново, макар че очите му останаха затворени. Клеарх се засмя и се запита дали и той на младини е държал толкова малко на пиене. Реши, че не е. Тръгна си, замислен за онова, което трябва да се направи.

Кир се събуди по зазоряване и повърна цял поток жълта киселина. В имението имаше езеро и той поплува в него, после хапна яйца и сирене, за да успокои стомаха си. Когато успя да се облече и слугите му помогнаха да се качи на коня си с помощта на подставка, беше късна сутрин, слънцето се беше издигнало високо в синия небесен купол и грееше безмилостно. Главата го цепеше. Намери известно облекчение, като държеше лявото си око затворено, докато приближаваше лагера и му викаха да се представи. Стражите му направиха почтително път, след като изпълниха ритуала, макар че го бяха познали още отдалече. Той чу как един от тях подхвърли хаплива забележка за махмурлуците, но нямаше нито воля, нито желание да го скастри.

Започна да си дава сметка за суматохата около себе си и предположи, че спартанският генерал изобщо не е спал. Всички полкове бяха заети да чистят и лъскат екипировката си, за да са колкото се може по-неестествено спретнати. Кир се зачуди. Да не би да беше дал заповед за преглед? Не можеше да си спомни. Някои подробности от предишната вечер му се губеха или се връщаха на епизоди, които го караха да трепва от срам. Да говори за любовта си със спартанеца Клеарх! Плесна се по челото.

— Господарю? — разнесе се глас.

Кир погледна надолу и видя младия началник на конете. Атинянина. Докато се взираше нефокусирано в него, Ксенофонт продължи — изглеждаше отвратително здрав и в добро настроение:

— Господарю, ако благоволиш да слезеш от Пасакас за малко, мога да го почистя и да сплета гривата и опашката му за прегледа.

— За прегледа ли? — бавно повтори Кир. Нишката на спомена се върна и по гърба му се стече струйка пот. Погледна към слънцето и преглътна, когато видя колко е късно. Цялата сутрин му беше толкова зле, че можеше само да се поти и да стене. Едва сега се сети да докосне брадичката си и тихо изруга, когато усети наболата четина.

— Ксенофонте, трябва ми Парвиз, слугата ми. — Той почти се свлече от коня и залитна към атинянина. — Трябва да се избръсна и да се преоблека. Викни Парвиз. Колкото се може по-скоро.

Ксенофонт се отдалечи тичешком, хванал юздите на Пасакас. Кир примижа към слънцето. Закле се, че никога повече няма да пие. Просто цената беше прекалено висока.

— Господарю, ето ме! — разнесе се гласът на Парвиз.

Мъжът, който навремето бе стоял на пост в пустинна крепост, беше влязъл в новата си роля с гордост и неизчерпаема енергия. Носеше сгъваем стол и Кир се отпусна с благодарност на него. Дойдоха слуги с купи, кърпи и масла. Парвиз започна да точи бръснач в кожен ремък, после в груб плат и накрая едва ли не на самия вятър. Не позволяваше на никой друг да докосва принца и бръсненето се беше превърнало в нещо като ритуал и за двамата. Кир затвори очи.

— Сянка! — извика Парвиз до ухото му. — Донесете сенник за господаря Кир. И чисти дрехи. Това да не е пазар? Донесете параван и го сложете около господаря.

Истинско облекчение бе да остави нещата на Парвиз. Пъхнаха някаква чаша в ръката му и Кир погледна съдържанието й и видя, че е мляко. Усмихна се.

— Благодаря. Искам още, Парвиз. Всъщност доведи направо кравата.

Слънцето започна бавно да се спуска към хоризонта, но полковете оставаха строени на карета в безупречни редици. Всеки мъж стоеше с леко разкрачени крака в очакване на прегледа на царицата. От обоза бяха дошли хора с носилки, тъй като всеки момент някой можеше да припадне от жегата. Винаги имаше подобни случаи и тъй като хората рухваха като дървета, нараняванията понякога можеше да са ужасни. Останалият лагер трябваше да се изнесе на три мили назад, така че на царицата да не й се налага да вижда блудници и дечурлига.

Кир откри, че не го свърта на едно място. Разхождаше Пасакас напред-назад пред първата редица, докато чакаше пристигането на царицата. От шест години не беше виждал Епиакса. За това време се беше превърнал в мъж на мястото на момчето, така самоуверено и толкова сигурно, че тя ще избере него. Стомахът му се беше успокоил и главоболието бе почти отминало.

— Ето я. Идва — каза стоящият до него Парвиз.

Кир вдигна очи и видя колесница, теглена от два черни коня и заобиколена от тичащи войници с тъмни доспехи и кожени полички. Поне осемдесет души тичаха до господарката си и гледката отново припомни на Кир, че тя е жена на друг и царица. Той отпусна ръце на лъка на седлото и зачака приближаващата колесница, като се питаше дали тя изглежда по същия начин и какво ли ще види тя, когато го погледне.

Зареваха тръби, които оповестяваха пристигането на гостенката.

Колесницата направи широк кръг, обръщайки се почти в посоката, от която беше дошла, и се насочи към Кир.

Царица Епиакса прие протегната ръка на колесничаря и слезе. Кир изпита стягане в гърдите, което нямаше нищо общо с изпитото снощи вино. Тъмната й коса беше сплетена на плитка, която се полюшна, когато царицата стъпи на земята.

Изглеждаше съвсем същата, недокосната от времето. Принцът слезе от коня и загледа как тя подгъва коляно пред него. Докато се взираше в тила й, се запита дали гърците разбират значението на този жест. Империята включваше двайсет и осем страни — и техните царе и царици се кланяха или коленичиха пред член на императорското семейство. Когато правеха същото, вместо да се проснат на земята, гърците се държаха като членове на тези царски фамилии.

Кир примигна и осъзна, че не й е разрешил да се изправи. Забеляза, че вратът й леко почервеня. Тя си мислеше, че той още й е ядосан.

— Моля те, изправи се, Епиакса. Бях поразен колко малко си се променила. Сякаш съм се върнал в миналото. — Докато говореше, хвана ръката й, но я пусна, когато колесничарят й се размърда неловко. Стражите й не бяха свикнали да виждат някой да докосва господарката им.

— А — каза им тя и се усмихна. — Господарят Кир е стар приятел. Тук не съм в опасност. Капитан Рауш, доведе ме безопасно и можеш да си вървиш. Ще пратя да ти съобщят, когато съм готова.

Капитанът моментално се просна в прахта, обърнат мъничко повече към господарката си, отколкото към Кир, макар че жестът му беше отправен и към двамата. Колесничарят се качи отново на дъската си и хвана юздите. Кир погледна със завист превозното средство и заговори преди колесничарят да е развил дългия си камшик:

— Подготвил съм преглед на хората си. Ако наредиш на колесничаря ти да се върне с останалите, за мен ще е чест да заема мястото му.

Царицата кимна и колесничарят остави камшика и юздите без никакво възражение, макар да погледна сърдито, докато Кир ги вземаше. Епиакса отвори малката вратичка и се качи, като се излегна на тапицираната седалка отзад, вместо да седне.

Кир се ухили, плесна с юздите и колесницата се понесе напред, принуждавайки стражите на царицата да се пръснат пред нея, за да не бъдат прегазени.

— Извинявайте, просто не съм свикнал… — извика им Кир през рамо.

Пътничката му правилно си помисли, че го е направил нарочно. Кир плесна отново с юздите и двата коня препуснаха в галоп. Царицата чу как принцът им подвиква да тичат все по-бързо и по-бързо, далеч от войската, която беше събрал, за да я впечатли. Скоростта беше ужасяваща и опияняваща едновременно и събуждаше спомени за Кир и приятеля му, надпреварващи се покрай бреговете на една голяма река. Беше си същият, помисли си тя. И докато летяха и разчиташе на уменията и силата му, Епиакса гледаше гърба му и си спомняше как играеха мускулите на ръцете му, когато я прегръщаше. Очите й се напълниха със сълзи, но не можеше да каже дали са породени от спомена за изгубената младост, за изгубената любов или просто от вятъра и прахта.

14

След като върна царицата от дивото препускане през полето, Кир подкара колесницата с по-умерена скорост покрай чакащите полкове. Дори спираше от време на време, за да може младата царица да слезе и да говори със старшите му офицери. Епиакса, изглежда, се забавляваше от присъствието както на перси, така и на гърци. Кир видя как поведението на Клеарх стана почти бащинско — широките гърди на спартанеца се изпъчиха още повече, докато отговаряше на въпросите на царицата. Оронт се изчерви като младеж, когато тя хвана ръката му. Епиакса ги потупа и се усмихна, при което и двамата се отпуснаха. Кир стоеше до нея, сякаш я беше изобретил, изключително доволен, че денят, който бе започнал така зле, завършва толкова добре. Неволно се замисли колко ли различен щеше да е животът му, ако тя беше дошла при него онзи последен път, докато я чакаше в кипарисовата горичка. Това бе най-дългата нощ в живота му и когато се зазори, той беше яхнал коня си и си бе тръгнал.

Сякаш цяла вечност останаха на слънце без никаква сянка. Някои от войниците наистина припаднаха и бяха дискретно вдигнати и изнесени.

Кир и царицата се чувстваха странно уморени, когато се върнаха в павилиона, издигнат от Парвиз за вечерята. Полковете бяха разпуснати, за да изминат трите мили до лагера. Там щяха да се нахранят и да почиват след прекарания на слънце ден. Всички бяха изтощени и потни, но се усмихваха на принца, който очевидно обожаваше младата жена до себе си. Мнозина правеха мръсни знаци, докато минаваха, но не и когато ги наблюдаваше офицер, който можеше да ги накаже сурово.

Оронт, Арией и Клеарх седнаха с останалите началници на дългата маса, скована специално за вечерята. Кир и Епиакса се настаниха в противоположните краища, далече един от друг. Клеарх забеляза, че между ястията Кир слага дясната си ръка на покривката с дланта нагоре, сякаш умолява. Спартанецът не можеше да определи дали Епиакса отговаря нарочно, но тя отпусна лявата си ръка на масата, все едно я протягаше към него. Клеарх се усмихна.

Оронт проявяваше видим интерес към храната. Кир беше предложил най-доброто за гостенката си и персите въздишаха при вида на ястия, сготвени с шафран, кардамон и розови листенца — подправки, които бяха твърде скъпи, за да се добавят към обикновеното месо и хляб, давани на войниците.

На масата имаше и други гърци. Проксен ревниво пазеше една стомна вино, която определено бе обявил за своя собствена, макар че слугите се суетяха около масата като пчели. Нет Стимфалеца се разсмя гръмогласно с тесалиеца Менон, след което двамата погледнаха стреснато, когато откриха, че са станали център на вниманието. Виното се лееше, а болежките и изгарянията от деня отслабваха, макар че половината от събралите се още имаха чувството, че кожата им излъчва горещина, сякаш вътре в тях гори огън. Всички бяха опитни мъже и Клеарх не беше единственият, който забеляза небрежното поставяне на ръцете върху масата. Затова поведоха неангажиращ разговор, хранеха се бързо и отказаха допълнително. Един по един офицерите допиваха чашите си, както бе обичаят, избърсваха ножовете си в покривката и се изправяха да си тръгнат, като се покланяха на Кир и царицата.

Тази вечер Кир изобщо не пи вино: обясни, че стомахът му нямало да понесе второ подобно издевателство. Когато и последният гост се оттегли, в павилиона влязоха музиканти по терлици и го изпълниха с нежна песен под звуците на лира. Кир импулсивно стана, тръгна покрай масата и седна до Епиакса.

— Така е по-добре — каза той. — Не можех да те чуя от музиката. Благодаря, че дойде. Денят беше чудесен, истинска скъпоценност във време на несгоди. Видя войската, хората. Понякога са доста груба компания. Това обаче… ме кара да копнея за разговорите, които водехме навремето. Спомняш ли си?

— Разбира се — отвърна тя.

Той взе отпуснатата й на покривката ръка. Откри, че тя трепери. Внезапната близост му позволи да говори за други неща, които бяха по-важни.

— Чаках цялата нощ, преди да се уверя, че няма да дойдеш. Дълго време си казвах, че е все още тъмно, докато не започнах да виждам цялата горичка и зелените хълмове зад нея.

— Трябваше да ти пратя вест — тихо каза тя. — Съжалявам.

— Не, ти направи избора си. Беше по-добре да си тръгна и да продължа с живота си.

— Ти не се ожени — каза тя и се наведе към него.

Той сви рамене, макар че думите й го срязаха като нож. Засмя се малко насила.

— Не успях да намеря друга… която да може да се сравни с теб. Не е ли нелепо?

— Не — каза тя. — Много пъти съм се питала…

Той видя, че тя се колебае.

— Какво си се питала? Тук сме само двамата, Епиакса.

— Питах се какъв ли щеше да е животът ми, ако бях дошла при теб онази нощ. — Тя завъртя ръката си в дланта му като птица, която си прави гнездо, но не я дръпна. — Сиенезис е студен човек. Сигурно не би го познал. Дни, а понякога и седмици наред не ми проговаря нито дума. И в същото време ако не бях отишла при него, а при теб, нямаше да имам синовете си. Много е объркващо. Мисля, че ако не бяха те…

Тя поклати глава и затвори очи. Между гримираните й мигли се процеди сълза и се търкулна по бузата й, оставяйки след себе си черна следа. Кир бавно вдигна ръката й към устните си и я целуна. Усети как през нея премина тръпка.

— Мисля си за теб всяка вечер, когато слънцето залязва — каза той.

— Моля те. Стига толкова приказки. Отпрати слугите — прошепна тя.

На сутринта Клеарх извървя трите мили от лагера до павилиона и завари Кир и Епиакса да закусват на открито под изгряващото слънце. Денят беше прохладен и по тревата имаше роса, макар че тя щеше да се изпари скоро.

— Надявам се, че ще се присъединиш към нас — каза Кир.

Клеарх се поклони на двамата и поздрави любезно царицата, докато сядаше. Поднесоха му резени пъпеш, смокини и сирене. В тази компания Клеарх определено нямаше намерение да споменава за липсата на пари или за онова, което подозираше, че се случва между Кир и Епиакса. Просто се хранеше мълчаливо и наблюдаваше как двамата се гледат един друг.

— Кир, ако ме отведеш у дома, ще наредя да ти пратят колесницата и каруците по-късно сутринта — каза Епиакса. — Както… се разбрахме.

Той докосна ръката й, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Епиакса се изчерви заради присъствието на спартанеца, макар че Клеарх точно в този момент беше намерил чинията си за особено интересна.

Кир се изправи и й протегна ръка. Очите му бяха потъмнели от всички разговори през изминалата нощ, които Клеарх не беше чул.

— Ела, любов моя. Ще те върна при съпруга ти и синовете ти.

Очите й блестяха, докато се изправяше, може би от сълзи.

Клеарх ги гледаше как се отдалечават и дъвчеше замислено парче пъпеш. Надяваше се чутото да означава, че царицата ще осигури парите, които им бяха нужни. Харесваше Кир, но един водач трябва да плаща на наемниците си — или да се оправя без тях. Един-два месеца без заплащане бяха допустими, но след това всички договорки отпадаха и наемниците щяха да дезертират. Гърците знаеха цената си, а персите бяха свикнали да им се плаща редовно всеки месец. Кир отговаряше за всички тях. Клеарх се запита какво ли е трябвало да направи, за да си осигури парите, макар че Кир изглеждаше доста доволен. И определено по-спокоен и отпуснат от всеки друг път, откакто спартанецът го познаваше. Интересно беше да се замисли за двете метреси, които Кир беше взел със себе си и в похода на изток. Едната много приличаше на царицата на Киликия.

Клеарх си помисли за собствената си жена и синове. Бракът му не беше по любов, поне отначало, макар че изпитваше силна привързаност към своята Каландра. Всеки спартанец трябваше задължително да създаде деца, преди да поеме по пътя на наемника. Това беше напълно разумно, като се имаха предвид рисковете на войната. Въздъхна. Беше познавал любовта един-два пъти през годините си като наемник. Сега тя не му изглеждаше толкова важна, колкото навремето. Въпреки това си спомни чувството и завидя на младата двойка, макар че в очите им блестеше мъка от загубата.

Кир се върна с шест каруци и колесничаря, който беше дошъл предишния ден. Клеарх, Проксен и Оронт се втурнаха да надникнат в сандъците, заровиха ръце в златните и сребърните монети и се разсмяха от облекчение. Парите определено бяха достатъчно. Оронт може и да не знаеше крайната им цел, но не беше глупак. Разбираше много добре, че се е объркало нещо много важно, щом лихварите бяха отказали да отпуснат заем на Кир. Парите означаваха военно дело — време да се използва огромната войска, събрана от Кир.

За Клеарх и Проксен монетите бяха възможност да издигнат Кир на престола. Голяма част от тях щяха да бъдат предадени на банкери в персийските градове по Царския път. Срещу разписките, пратени на запад с куриер, гърците можеха да изтеглят пари на границата на империята. Тези пари щяха да поддържат Спарта стабилна и силна, да позволят на атиняните да строят кораби, да пишат пиеси и да спорят в техния Съвет. Каквато и да беше благородната кауза, за нея винаги се плащаше със злато и сребро.

Когато след два дни огромната колона потегли, Кир изглеждаше умърлушен. Отдалечаваха се от границите на Киликия. Кир часове наред просто гледаше как маршируващите редици минават покрай него, сякаш човешкият поток не можеше да го повлече със себе си. Войниците минаваха пред него с изправени рамене, горди с външния си вид — той всъщност не ги гледаше, погледът му беше зареян някъде в далечината. Мислеше за обятията на жената, която му беше дала само една нощ. Това не беше достатъчно. Ако го беше помолила, Кир щеше да поведе войската си, за да я спаси. Щеше да обеси мъжа й на собствените му крепостни стени и да продължи, без да поглежда назад. Тя обаче не беше поискала това от него. Сигурно обичаше синовете си, а може би и мъжа, с когото се беше обвързала. Сърцето на една жена е сложно нещо, помисли си той. Тя му беше подарила една нощ, но Кир нямаше чувството, че това е краят.

— Ще се върна — тихо каза той. — Когато изпълня обещанията си. Ще те видя отново.

През следващите три дни войската на Кир измина шейсет и шест мили. Пътят бе лек и дните оставаха ясни, но Клеарх настояваше да пълнят всички бъчви и мехове всеки път, когато стигнат до някоя река. Това означаваше, че губеха по цели следобеди, когато стигаха до вода, но лятната жега беше постоянна заплаха и войниците пиеха непрекъснато. Кир купуваше сол всеки път, когато стигаха пазар или голям град. Потта на мъжете оставяше бели следи, когато изсъхваше, но опитните войници знаеха, че без сол ще изгубят сили, тъй като няма да могат да задържат водата в телата си.

Осигурените от Епиакса пари бяха огромно облекчение за Кир. Той не я беше попитал дали съпругът й ще има нещо против тя да вземе цяло състояние от съкровищницата и да го даде на стар ухажор. Но си бе обещал, че ще изплати всичките си дългове, след като се разправи с брат си. Справедливостта трябваше да изчака отмъщението.

Докато яздеше с Клеарх и Проксен или с Оронт и Арией, навеждаше глава всеки път, когато доловеше аромата на жасмин, който го караше да си въобразява, че Епиакса пътува с него. Тя беше далечна, почти забравена болка — но допреди да спре на границата на Киликия. Сега, макар че я беше оставил далече зад себе си и тя отново бе спомен, болката бе по-остра и силна.

В Персеполис Тисаферн се изкъпа и се остави на две робини да го масажират, преди слънцето да изгрее. Отдаваше се с огромна наслада на привилегиите на цивилизацията, от които беше лишена огромната част от света. Когато пое с коня си по широките стъпала към платото, беше освежен и в добро настроение. Слънцето изгряваше от другата страна на стените, така че Тисаферн се намираше в сянка, докато светът зад него бе озарен от златна светлина. Спомни си как стоеше на последното стъпало с триста спартанци и младия царски син до себе си, докато Дарий лежеше на смъртното си ложе. Сутрешният ветрец го лъхна и той се усмихна при мисълта как се бяха променили нещата. Докато изкачваше стъпалата, Тисаферн се бе издигнал и по други начини — като положение и влияние. Сега седеше от дясната страна на Великия цар. Дори Кир беше усетил новата му власт и беше объркан от нея.

Войниците на портите се проснаха пред него. Тисаферн оцени жеста, макар че официалното му положение беше несигурно. Разбира се, собствените му слуги и роби се обръщаха към него с „господарю Тисаферн“, но човек можеше да избере каквото си иска обръщение в собственото си домакинство. Тисаферн много добре си даваше сметка, че е просто доверен член в двора. Липсата на официална титла го дразнеше като досаден трън, забил се под кожата, и той се надяваше, че Артаксеркс ще поправи нещата, след като чуе доклада му. Половин година беше отсъствал от двора и удобствата му. Подобно изпитание определено заслужаваше награда.

Градините бяха съвършени както винаги. Робите събираха всяко отронило се листо и подстригваха храстите така перфектно, че приличаха на изкуствени. Тисаферн беше облечен в широки копринени дрехи и с леки сандали. Последва един дворцов управител по сенчестите пътеки, но не се насочиха към павилиона, в който беше умрял старият цар. Той беше разрушен и сега на неговото място имаше поляна, на която бяха засадили дръвчета. Тисаферн видя, че дори камъните на пътеката са махнати. Гледката го изпълни с нещо повече от задоволство. Усещането за съвършенство беше почти болезнено силно. Огромната част от света ровеше в земята, за да си осигури достатъчно прехрана, за да оцелее. Беше радостно да се види какво може да направи човек, ако е свободен и разполага с неограничено богатство. Тисаферн не можеше да си представи, че може да съществува нещо по-прелестно от персийския двор. Членовете на царското семейство бяха като богове за обикновените хора. Той осъзна, че това го прави спътник на боговете, и мисълта му хареса.

Цар Артаксеркс стоеше в края на една поляна с лък от черен рог, покрит с позлата, който изглеждаше гибелно опасен. Тисаферн току го поглеждаше, докато приближаваше. Постла килимче на земята, за да не цапа чистата коприна, и се просна върху него, като сложи покорно ръце на главата си. Артаксеркс можеше да го спре по всяко време, но не го направи, а продължи да гледа, докато процесът не приключи. Синът също бе издигнат от смъртта на баща си. Артаксеркс все още държеше много на ритуалите на подчинение, макар че продължаваше да твърди, че го прави, за да опази достойнството на трона, а не за собствено удоволствие.

Когато Тисаферн се изправи, царят беше сложил стрела на тетивата и гледаше през поляната към шест робини, които вървяха с вдигнати над главите си спартански щитове. Тисаферн видя, че младите жени са прекрасни, облечени в туники, които оставяха краката им разголени до горната част на бедрата. Повдигна вежди от гледката, но царят беше млад и все още не бе уморен точно от този вид лов. Говореше се, че му водят момичета от всички краища на империята, избрани заради красотата си. Някои той запазваше за себе си, а други даваше на гвардейците си като награда.

Тисаферн знаеше, че изгубилите благоволението на царя трябва да държат щитовете, докато той се упражнява в стрелба. Това не беше точно наказание, но определено бе знак за неодобрение или предупреждение. Тисаферн въздъхна. Господарят му беше суров с жените, но след време щеше да стане по-мек, както ставаше с всички мъже.

— Гледай, Тисаферне — каза царят през рамо.

После опъна плавно лъка и пусна стрелата към най-далечния щит. Тя го улучи с такава сила, че момичето, което го носеше, падна на земята и зарита с крака. Царят изсумтя доволно и без да поглежда назад, протегна ръка към един роб, който тутакси му подаде друга съвършено изработена стрела. Царят не каза нищо, докато не стреля още три пъти, като всеки път улучваше целта си. Нито едно от другите момичета не падна, макар да залитаха от ударите.

— Чудесен лък, велики царю. Уменията ти са се подобрили. Ти си истински майстор на оръжието.

Тисаферн много добре знаеше, че ласкателството му е очевидно, но Артаксеркс наистина се упражняваше всеки ден и заслужаваше похвалата. Повечето хора си мислеха за него като за по-неподготвения във военните изкуства царски син, но истината беше, че той бе станал силен, без почти никой да го разбере. Тисаферн знаеше, че царят може да се представи повече от достойно с меча и копието, както и с лъка. Някои се раждаха воини. Всички го знаеха. Всички виждаха, че някои са по-дръзки, по-бързи и по-пъргави. Те имаха умения, които изглеждаха като магия за необучените. Имаше обаче и друг начин, макар и по-бавен и не така бляскав. Човек можеше просто да работи върху уменията си всеки ден. Артаксеркс беше доказателство за това. Ако човек е дисциплиниран, костите му стават по-здрави, а мускулите му заякват. Тялото може да бъде научено да реагира с невероятна скорост. Артаксеркс прекарваше всяка сутрин в усилени тренировки и лееше пот. Освен робите той държеше в двора си и майстори на меча, които да го обучават. Кир беше роден воин, както се казва. Артаксеркс се беше изградил като такъв. Тисаферн го виждаше от начина, по който се движеше царят. Някогашният книжник се бе превърнал в истински леопард в бронирана дреха.

След още десетина изстрела царят разтърка ръката си и се намръщи, докато опипваше играещите под кожата мускули. Връчи убийствено изглеждащия лък на един роб и се обърна към Тисаферн.

— Добре, Тисаферне. Докладвай. Кажи ми как скъпият ми брат си ближе раните на запад.

Докато говореше, закрачи, така че Тисаферн трябваше да ускори крачка, за да остане до него. Отдалечиха се от робите и тръгнаха през зелената поляна към ръба на платото. Артаксеркс махна на момичетата с щитовете и те се оттеглиха със сведени глави, за да не пречат. Тисаферн не се сдържа да не ги изгледа, докато минаваха покрай него, метнали златните щитове на рамене и показващи дълги, загорели от слънцето крака. В края на краищата беше на шейсет и две, а не на осемдесет.

Артаксеркс отиде до самия ръб на платото и спря, когато половината му стъпало остана да стърчи над отвесната пропаст. Птици кръжаха лениво над планината под тях. Главната столица на империята лежеше в краката на Артаксеркс като лабиринт от зелени градини и улици, подобни на сребърни нишки, образуващи плетеница. За Тисаферн сцената беше колкото плашеща, толкова и омагьосваща. Падането от тази височина щеше да е толкова дълго, че умът не можеше да го схване напълно. Част от него разбираше опасността и мисълта накара стомаха му да запълзи нагоре към гърлото му.

— Царю, срещнах се с Кир в западния край на империята, където той продължава да се обгражда с гърци и други наемници. Останах дванайсет дни в Сарди и имах много възможности да наблюдавам него и хората около него.

— И какво видя? Изпратих те, защото ти го познаваш най-добре от всички. Той още ли е верен?

Тисаферн пое дълбоко дъх. По пътя неведнъж беше препрочитал собствените си бележки и докладите, които достигаха до него. Беше се борил с отговора на точно този въпрос през цялото безкрайно пътуване към дома. Месеците път от запада до сърцето на империята означаваха, че много неща биха могли да се променят дори в този момент. Но все пак беше видял достатъчно.

— Царю, не мисля, че е — каза Тисаферн.

Артаксеркс рязко се извъртя към него, забравил за гледката. Лицето му стана твърдо и той го погледна с ястребов поглед, който напомни на стареца за бащата на царя.

— Сигурен ли си? Внимателно подбирай думите си. Защото ги следва война.

Тисаферн преглътна и продължи:

— Царю, разговарях с трима шпиони в Сарди. И тримата ми казаха, че Кир е събрал огромно множество войници. Необичайно много, господарю. Само по себе си това не е толкова изненадващо — много се говори за някакви племена по хълмовете и за бунтове.

— Но въпреки това ти смяташ, че се е обърнал срещу мен, срещу рода?

Тисаферн бавно сведе глава.

— Събрал е десетина гръцки военачалници, както и много наши. Заключението ми е, че гърците са ключът, господарю. Персите са събрани заедно, докато гърците са пръснати по целия запад. Имам доклади от Крит, от Атина, Лидия и Кипър. Те се обучават по онези места, но се подчиняват на брат ти и им се плаща с персийско злато.

— Колко са? — попита Артаксеркс. Не изглеждаше обезпокоен от новината. По-скоро беше доволен, доколкото можеше да прецени Тисаферн.

— Никой не може да каже със сигурност, господарю. Разговарях с един човек, който каза, че били трийсет хиляди, а друг твърдеше, че са само осем хиляди. Това е в основата на подозрението ми. Ако брат ти командва тези сили от името на короната, защо ги държи разделени?

— И какво е заключението ти, Тисаферне?

— Смятам, че той събира войска, с която да се отправи насам. За да вземе трона на империята и самата империя за себе си.

Старецът се изненада, когато Артаксеркс отметна глава и се разсмя, след което избърса сълзите от очите си.

— Иска ми се… ох, иска ми се баща ми да беше тук, за да те чуе. Той го предсказа, споменавал ли съм ти го? Много ще ми е приятно да кажа на майка ми до какво е довела погрешната й милост, какъв червей е запазила жив и с това е изложила на опасност всички ни. — Докато говореше, гласът му стана по-твърд и смехът в него изчезна. — Добре, Тисаферне. Благодаря за положените усилия. Ти се доказа пред мен и съм ти благодарен. Може би спаси живота ми, поради което ти давам титлата пир. Ти си мъдър старейшина и стоящите по-долу ще се обръщат към теб с „господарю“ или „пир Тисаферн“. Дворцовият ми управител ще промени записите и ще ти даде копие.

Тисаферн се просна на земята, този път без да постила килимчето. От прахта в очите му избиха сълзи, което не беше лошо предвид обстоятелствата.

— Царю, просто не знам какво да кажа. Оказваш ми прекалено голяма чест.

— В никакъв случай, Тисаферне. Нима не бива да награждавам за добри новини?

— Добри новини ли, господарю?

— Разбира се! Задачата ми е да изведа имперската войска на бойното поле, както са правели царете от старо време. Ела с мен, Тисаферне. Винаги си говорел така добре за времето ти във войската. Ще ми е приятно да видя как си припомняш златните години от младостта ти.

На Тисаферн не му оставаше друго освен да изрази удоволствието си от подобна перспектива, макар че от мисълта за още месеци върху гърба на кон му се искаше да се разплаче от безсилие.

Царят се загледа към столичния град в краката им.

— Ако брат ми иска да се изправи срещу мен в битка, може би трябва да го изненадам, а? — Бавно сви юмрук и го вдигна към слънцето, сякаш произнасяше клетва. — Не се съмнявам, че баща ми ще гледа и двама ни. Ако двама царски синове излязат на бойно поле, Тисаферне, накрая остава само един. Другият става храна за каните и гарваните. Така е устроен светът.

15

Кир спря войската при Тапсак след дълъг усилен преход. Градът беше богат и древен и той копнееше за баня и за уединението, което можеха да осигурят богатството и властта. Над града се издигаше огромна бяла арка, а река Ефрат течеше до самите му стени. Тапсак беше изникнал върху огромната равнина на великата река, започвайки съществуването си като място за водопой на животни и размяна на стоки. В продължение на безброй поколения градът се бе утвърдил като един от големите центрове на региона. Пазари за подправки и роби си съперничеха за всяко свободно място и градът беше натрупал достатъчно богатство, за да поддържа в добра форма улиците, парковете и двореца на владетеля. Той беше крайната точка на Запада, последният вкус на цивилизацията преди безкрайните пустини и планини, които следваха.

Кир вкара войската си в града, като разквартирува там колкото се можеше повече хора. Търговците по пазарите продаваха не само шафран и захар, слонова кост и железни пирони, но и новини. След час Кир вече знаеше, че Тисаферн преди месец е пристигнал в Суза и е спрял да почива само един ден, след което отпътувал. Колоната настигаше персиеца и скъсяваше разстоянието. Това беше добра новина.

По свечеряване всяка конюшня в града, всяко мазе и склад, всеки дом беше пълен с войници. Кир напълни царския парк с тях, като им позволи да почиват в градините, създадени от дядо му. Въпреки това оставаха много други, за които нямаше място.

Извън стените лагерните работници вдигаха палатки и подреждаха каруци в кръгове, изграждаха пещи и работилници, кухни и нужници. Нямаше много нужда от покрив над главата през летните месеци. Макар че силните ветрове понякога вдигаха прах, по-голямата част от войниците спяха под открито небе, завити само с тънко одеяло или плащ.

Когато слънцето вече обагряше в червено и лилаво хоризонта, военачалниците пристъпиха в малкия царски дворец на Кир, смълчани от великолепието около тях. В златни купи гореше масло, във всяка ниша бяха поставени дебели лоени свещи. Самата светлина беше символ на богатство и власт и придаваше на вечерта усещане за пиршество в тесен кръг, за таен ритуал.

Кир стоеше настрана в залата, вместо да посреща идващите. На пръв поглед разговаряше с Клеарх, докато всъщност наблюдаваше и преценяваше всички дошли. Залата беше едно от малкото места в Тапсак, където можеше да събере всичките си военачалници. В градовете в Персия нямаше театри, макар че Кир възнамеряваше да построи, след като приключи с брат си. Щом един цар можеше да преобрази планина, синът му със сигурност беше в състояние да преобрази империя.

През шейсетте дни поход Кир беше научил имената на всеки офицер и на десетки други с по-ниски чинове. Двата месеца му приличаха на спокоен сън, когато погледнеше назад — пътуване без особено бързане, с малко неща, които да го разсейват или да представляват опасност. Нямаше как да попълва числеността на войската, след като започнаха дългия поход на изток. Не можеше и да поддържа темпото по-високо от разумното. Вече приличаха на изстреляна от лък стрела — можеха да продължат само напред и връщане нямаше.

Както бе обещал Клеарх, основното обучение беше продължило през почивните дни и през вечерите, но през по-голямата част от времето хората му просто вървяха. Трудно беше да останат непознати, след като са вървели рамо до рамо шейсет дни. Кир усещаше изградените нови връзки като железни обръчи. Беше научил с кои хора предпочита да има вземане-даване и кои да избягва. Когато виждаше да влизат мъже като Проксен и Нет Стимфалеца, ги посрещаше като приятели. Чувстваше по-слаба връзка със собствените си сънародници, въпреки че споделяха език и култура, която гърците никога нямаше да разберат. Хора като Оронт и Арией сякаш бяха част от миналото, от света, който той искаше да събори. Усети как неприязънта му се засили, когато ги видя да влизат. Въпреки това им се усмихна. Някои хора вярваха, че лоялността не може да бъде насилствена, но Клеарх имаше теория, която звучеше вярно на Кир. Че независимо какво е мнението на военачалника за хората му, не е трудно да им даде златен спомен, който те ще пазят до края на живота си. Че един владетел е толкова издигнат дори в сравнение с прочутите си военачалници, че дори една негова дума е по-важна от всичките им заповеди. И че ако я каже добре, те ще му служат до смърт. Това беше съветът на спартанеца и Кир не се посвени да го опита.

Кимна на Оронт и Арией и двамата се проснаха пред него като един под любопитните погледи на гърците. След като им беше позволено да станат, Арией поздрави някои от останалите, взе голяма чаша вино и приветства онези, които познаваше и харесваше. Оронт не беше дружелюбен като него, а и пиеше само плодов сок. Още от самото начало Кир виждаше в него само хладно подчинение. Между него и Оронт нямаше изградена желязна връзка, нямаше новооткрито братство. Като не се броеше Арией, в залата имаше петима-шестима персийски офицери, които гледаха Кир като заслепени от слънцето. Той въздъхна наум. Лошо: най-старшият му офицер беше като студена риба. Ако Оронт си счупеше врата при падане от градската стена, Кир нямаше да страда особено от загубата му. За съжаление Оронт не пиеше вино. Беше истинско въплъщение на сдържания персиец. След гощавката сигурно щеше да прекара вечерта в молитви в храма на Ахура Мазда. Кир поклати глава и отпи от чашата си. Простата истина беше, че някои хора се раждаха без чувство за величие. Оронт беше компетентен и разумен, но му липсваше златната нишка на риска и предаността. Или ако ги имаше, предпочиташе да не ги показва на принца.

Тесалиецът Менон седна при сиракузеца Созис, като зяпаше с благоговение сводестия таван. Кир се усмихна и на тези двамата, макар че реакцията му отчасти се дължеше на спомена за един млад спартанец, който имаше проблем с произнасянето на „с“. Клеарх го беше отстъпил за един ден като адютант на Созис и спартанецът беше принуден да обявява името му навсякъде, където отидеше той. Созис направо се разплакваше от смях — а младежът охладняваше с всеки изминал час.

Всеки гост сядаше, а слуга вземаше наметалото или връхната му дреха. Някои останаха прави и разговаряха на приятелски групички. Други сядаха и слагаха ножовете си до онези, които вече бяха поставени пред тях. Кир видя как един грък разглежда с подозрение и любопитство странно оформения нож за пъпеши и опипва острието му с палец. Бе развеселен от гледката, макар че възхищението му към гърците само се задълбочи. Те ценяха пиесите пред поезията, дисциплината пред подчинението, думите пред музиката. Беше научил за тях всичко, което можеше, през годините — и през месеците на пътя бе изградил с тях по-тесни връзки, отколкото бе имал преди. Беше открил, че животът рамо до рамо с войниците му дава рядката възможност да гледа и вижда с други очи. Вече знаеше, че успехите им на бойното поле до голяма степен се коренят в личната гордост, в абсолютната увереност, че са най-добрите на света — и че Гърция няма равна на себе си във военното дело и в изкуствата. Намръщи се, когато си спомни вечерта с персийска музика, която беше устроил за гръцките военачалници. Беше паднал голям смях и положението бе станало още по-конфузно, тъй като те се мъчеха да се сдържат.

Кир си мислеше, че Оронт е може би най-малко агресивният от хората му, но той направо се пръскаше от ярост от коментарите им. На Кир дори му се беше наложило да го убеждава да не предизвиква Проксен на двубой на честта, макар че гъркът сигурно щеше да го схруска жив.

Кир тайно си признаваше, че в някои отношения всичките му гърци са варвари. И все пак те се биеха като демони на Ариман^[7] — и никога не отстъпваха. Това беше ключът на успеха им. Независимо как се развиваше битката, каквито и катастрофи и ужаси да се изправяха срещу тях, те не побягваха. Всяка персийска войска, която Кир бе виждал, приемаше, че има моменти, когато битката е очевидно изгубена и че когато офицерите са мъртви и врагът напредва с рев, е напълно разумно да побегнеш. Това мислене беше вкоренено в културата на империята. Гордост в успеха, лоялност към офицерите — но ако те се проваляха, сценарият се променяше. Ако твоята страна е смазана и разбита, денят не може да бъде спасен. Провалът бе неминуем.

Кир прошепна благодарност към Ахура Мазда и тръгна към мястото си начело на масата. Всички млъкнаха, разговарящите застанаха мирно, а седналите се изправиха. Кир огледа залата и поклати глава, внезапно раздразнен от всички.

Заговори на гръцки, след което повтори речта си на персийски. Уроците по език също бяха част от дългия поход. Напредъкът тук обаче беше много по-бавен, отколкото се беше надявал.

— Виждате ли как сте се подредили на масата ми? Гърци от едната страна и перси от другата? Чуйте ме, вие не сте врагове. Виждал съм ви месеци наред да се храните и да тренирате заедно. Разменете си местата! Смесете се!

Падна голям смях, когато го направиха. Резултатът не беше точно очакваният, тъй като присъстващите просто се оказаха от другата страна на масата, но настроението се повиши и Кир беше доволен от това.

— Благодаря — каза той. Даде знак на дворцовия управител и всички слуги се изнесоха и оставиха гостите да си наливат сами виното от каните на масата. Някои от тях го направиха незабавно.

— Когато казвам, че сте приятели — продължи Кир, — това ми дава надежда за нашите хора и за бъдещето. Ние използваме различни монети, но всички ценят златото и среброто, където и да е било изсечено. Металът е най-важният. Седящите на тази маса може да говорят на различни езици, но всички сме воини. Ние разбираме несправедливостта. Разбираме безчестието.

Усмивките изчезнаха, когато гласът му стана по-твърд. Очите на всички бяха обърнати към принца. Кир говореше тихо, но никой друг в залата не издаваше звук и гостите чуваха всяка дума, изречена и на двата езика.

Кир погледна Клеарх и видя как спартанецът кима едва забележимо. Това беше моментът, който бяха планирали и подготвили. Макар да усещаше как сърцето му бие като сърце на птица, Кир се беше съгласил, че не могат да чакат, докато видят имперската армия на бойното поле. Трябваше да довери на хората си истинската си цел или да рискува да ги изгуби във възможно най-лошия момент.

— Яздих и вървях с вас през целия път от Сарди. Независимо какво ще се случи, вие вървяхте с мен през земите на Вавилон. Видяхте великия Ефрат, артерията на империята. Да ви имам до себе си изпълва сърцето ми с гордост. Но за някои от вас може би пътуването ще свърши тази вечер. — Той пое дълбоко дъх. Дори това просто действие беше нещо, изискващо мисъл и съзнателен контрол. Кир бавно се изправи, опря юмруци в масата и огледа присъстващите.

— Намерението ми не е и никога не е било да преследвам писидите в планините. Не можех да разкрия всичките си планове в Сарди, където слушаха и други уши. Надявам се да ми простите тези необходими заблуди. Дори тази нощ сред нас има шпиони, които подслушват и ще докладват. Въпреки това ви събрах тук.

Той млъкна, за да отпие глътка вино. Клеарх се взираше в масата пред себе си и се молеше Кир да намери подходящите думи.

— Баща ми цар Дарий не е бил най-големият син. Той взел трона от брат си, когато решил, че той е негоден за него. Взел короната, когато тя била покрита с кръв, и я сложил на собствената си глава. Аз…

Наведе се още напред и в този момент присъстващите спряха да дишат, сякаш се взираше в картина. Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Аз смятам, че брат ми Артаксеркс е негоден за високия трон. Събрах ви, обучих хората ви и ви доведох тук не като край, а като начало на едно ново управление.

Персийските генерали си засъскаха помежду си. Шокът им беше очевиден. Гърците трябваше да се престорят на изненадани. Не го направиха особено убедително и Кир се зачуди дали сред тях е останал някой, който не знае каква е причината да поведе такава голяма войска на изток.

— Аз съм главнокомандващ войските на Персия — продължи Кир. — Аз съм син на баща си, пряк представител на рода на Ахеменидите. В този момент аз съм наследникът на трона. Ако Артаксеркс се разболее от треска в съня си и умре тази нощ, утре аз ще съм цар! Така че ме разберете. Не съм узурпатор, нито предател на трона. Аз съм тронът, престолонаследникът. Подобно на баща ми, аз предизвиквам брат си на бойното поле, каквото е изконното ми право.

Клеарх кимна и изръмжа одобрително, както направиха и мнозина други гръцки пълководци. Те зачукаха с юмруци по масата в израз на подкрепа и надигнаха гласове, подканвайки другите да последват примера им. Кир видя, че Арией прави същото и го приветства, докато пълнеше чашата си. Това не беше голяма изненада. Трудно беше да се устои на настроението в залата. Кир се замоли нещата да останат така.

Докато говореше, не смееше да погледне Оронт, макар че всяка жила в него се напрягаше да обърне главата му само колкото да зърне какво е въздействието на думите му върху него. Като най-старши Оронт можеше да повлече всички останали перси със себе си. Или ако не приемеше, можеше да посее зърно, от което да поникне лоза, която да задуши всички.

— Ще отречете ли правото ми на предизвикателство? — остро попита Кир.

Знаещите персийски гърци извикаха два пъти, че няма да го направят, и дружно застанаха в негова подкрепа. Някои перси се присъединиха към тях. Най-накрая Кир си позволи да хвърли поглед към Оронт и видя, че много други също го гледат и чакат реакцията му, преди да решат чия страна да вземат. Макар Оронт да беше със сравнително слабо телосложение и да не можеше да се нарече луда глава, в този момент ясно си личеше, че е истински лидер на офицерите. Те го гледаха по същия начин, по който гледаха Клеарх, и никой не можеше да каже какво общо има между тях двамата освен тази проста истина.

Оронт го гледаше с широко отворени очи и леко увиснало чене. Изглежда, изобщо не бе подозирал цялата истина за големия поход. Кир усети как възбудата му спада, когато видя, че не е спечелил масата и че няма да го направи, докато този човек оказва съпротива. Но все пак не беше страхливец и реагира с директна атака, като извика името му през шума в залата.

— Оронт! Баща ми лично те издигна на поста ти. Ти си положил клетва към него — и към мен като командир на войската.

— Както и към брат ти — отвърна Оронт.

Думите му почти се изгубиха в глъчката, но Кир ги чу. Веждите му се свъсиха и той усети как лицето му потъмнява и се изчервява. Клеарх и Проксен бяха обсъдили какво трябва да се направи с всеки, който откаже да се подчини.

Кир не искаше да види Оронт в локва от собствената му кръв, но стисна зъби и се зарече, че ще стигне и дотам, ако бъде принуден. Вече нямаше връщане назад. Щеше да поправи всичко, когато станеше цар. Ако се наложеше, щеше да плати кръвнина на семейството му. Това щеше да означава още един дълг на негово име, още едно нещо за поправяне.

— Ще отречеш ли правото ми на предизвикателство? — тихо попита Кир.

Шумът позатихна и Кир видя как Оронт преценява хората около себе си, преди да поклати глава. В очите му по-скоро се четеше мъка, отколкото ликуване.

— Не бих го направил — рече той.

Масата избухна в радостни възгласи и мъжете от двете страни на Кир скочиха на крака. Сред врявата принцът видя как Оронт избърса челото си, което лъщеше от пот. Седеше със забит в масата поглед, чашата му с вино бе все още недокосната. Не беше отказал на царския син. На Кир му се искаше да го беше направил — мечовете бяха остри и всичко щеше да приключи бързо. Вместо това персиецът щеше да напусне масата жив и все пак без да се ползва с пълното му доверие. Това добавяше горчив привкус към ликуването на останалите. С болезнена усмивка Кир вдигна чашата си и поздрави хората, които беше събрал тук тази нощ. Оронт взе чаша вода и всички вдигнаха наздравица за Ахеменидите и предизвикателството на Кир. Всички бяха на негова страна. С вино или с вода, бяха на негова страна!

Цар Артаксеркс яздеше пред първите редици на полковете, които продължаваха, докъдето стигаше погледът му. Сърцето му се изпълваше с гордост при мисълта, че толкова много хора се отзовават на призива му, готови да полетят като сокол от ръкавицата на ловеца. Достатъчно беше да каже една дума и те щяха да тръгнат напред и да унищожават. Това беше единствената истинска власт на света и тя го опияняваше като отлежало подсладено вино.

Събралата се по призива на царя войска бе разделена на четири части, всяка с размерите на голям град. Тя бе повече марш на народи, отколкото на полкове. Артаксеркс беше изпратил пратеници на север, юг и изток, но не и на запад. Не искаше да предупреди брат си преди да е дошло подходящото време. Вместо това царският дом на Ахеменидите беше събрал множество, равно на песъчинките в пустинята. Войниците опоскваха земята от храна, докато минаваха през империята, и броят им непрекъснато растеше, когато нови и нови се присъединяваха към тях.

Царят видя приближаващия Тисаферн. Той спря като конска муха, когато безстрастните редици на гвардейците му препречиха пътя. Артаксеркс съжаляваше, че му е дал титла и вървящата с нея власт. Знаеше, че старият му наставник предпочита лекия живот в двора пред този на военна кампания. Тисаферн обаче бе приел новата си роля с ентусиазъм, който доста изненада царя. Тисаферн командваше единия фланг на войската със строго око и посочваше грешки в разположението на частите, докато някои офицери не започнаха да се оплакват от него. Артаксеркс заповяда да бъдат бичувани и трима от тях умряха от наказанието, след което оплакванията моментално престанаха.

Артаксеркс откри, че вече се уморява от организацията, която бе нужна, за да поддържа толкова много войници нахранени и екипирани, както и за грижите за обоза — ковачници, добитък, коне, колесници, палатки… Затвори очи. Ако не друго, брат му вече му струваше невъобразими количества злато. Тези неща обаче не го тревожеха. Той беше соколарят. А войската му беше птицата, готова да полети от ръката му.

— Царю? — повика Тисаферн, като се наведе над раменете, които му пречеха да го доближи. — Сутринта пристигна един от пратениците ми. Птица, царю.

Артаксеркс не му обърна внимание — в този момент искаше единствено тишина. Старият наставник предизвикваше смут в сърцето му. Царят се запита защо не го беше забелязал преди. Някои хора имаха кротка душа, която носеше покой на онези около тях. Тисаферн постигаше точно обратното — оставяше след себе си вълни и гняв. Царят знаеше, че е достатъчно да каже една дума на гвардейците си, за да се отърве от стареца. Те щяха да му отрежат езика и главата без капка колебание. Това обаче беше власт, от която Артаксеркс предпочиташе да се въздържа. Не беше малко дете, за да действа според моментните си прищевки. Не, отговорите му трябваше да бъдат премерени и поради това — още по-ужасяващи.

— Царю… птицата донесе новини за брат ти — продължи Тисаферн.

Царят най-сетне го погледна и видя, че дебелакът се е зачервил и се поти на слънцето. Артаксеркс махна нетърпеливо с ръка и Тисаферн беше пуснат да приближи; оправяше робата си, за да скрие избилите петна от пот.

Царят изчака слугите да помогнат на стареца да слезе от коня и да се просне пред него, като го притиснаха, когато той се опита да не докосва песъчливата земя.

— Докладвай, Тисаферне. Кажи ми за Кир.

— Царю, короната поддържа гълъбарници в Суза, Лариса и Меспила. Баща ти е проявил далновидност, като ги е основал. Разбира се, птиците летят до Персеполис, така че съобщението трябваше да се пренесе от столицата през пустините. Добре…

— Кажи ми за брат ми. Искам да си почина и да се изкъпя, а не да те слушам.

— Разбира се, царю. Само една птица е достигнала целта си, но съобщението споменава за огромна войска, водена от Кир, точно както предвидих, царю. Идват от запад, от Сарди.

— Какво друго? — попита Артаксеркс.

Старецът сведе глава.

— Царю, няма нищо повече. Прикрепяните към птиците свитъци са много малки, за да не им пречат да летят. Цяло чудо е, че един гълъб е достигнал до Персеполис, избягвайки соколите, бурите и странните магии на пустинята. — Тисаферн забеляза нетърпеливия поглед на царя и побърза да завърши, давайки си сметка, че отново се е раздрънкал. — Няма нищо повече, царю.

— Добре. Това е достатъчно. Значи знаем къде се е намирал преди колко, няколко седмици?

Тисаферн кимна.

— Добре. Събрал съм цял океан, Тисаферне. Можеше никога да не го направя и съм благодарен за това. Свиках всички войски на Персия с изключение на онези на запад.

Артаксеркс погледна към маршируващите през пустинята полкове. Войниците бяха присвили очи срещу прахта и вятъра.

— Трябва да благодаря на брат ми, че ми позволи подобно изживяване. Опитвам се да го запечатам в ума си, Тисаферне, за да мога да си го спомням до края на живота си всеки път, когато духът ми падне. Това е… славна, царска гледка.

Тисаферн вдигна глава и погледна безкрайните маршируващи редици. Не споделяше романтичната жилка, която бяха наследили синовете на Дарий, но можеше да оцени суровата сила на войската. На целия свят не съществуваше друга толкова многобройна и разнообразна. Той яздеше със законния цар да унищожи предателите. Трудно беше да си представи нещо по-изтънчено и задоволяващо.

16

На шейсет мили след Тапсак теренът само за един ден се превърна в пустиня — храстите и тревата оредяха и се смениха с все по-обширни площи пясък, докато накрая в далечината не се появиха първите дюни, трептящи в маранята. Не подминаваха нито една река, без да напълнят всяко буре и мях. Картите показваха реките като тъмни нишки, но не бяха толкова точни, колкото му се искаше на Кир, особено когато от тях зависеше оцеляването им. Във Вавилон беше късно лято и жегата бе като жива, огнен език, който се стрелкаше и облизваше маршируващите мъже.

Клеарх беше усетил как настроението сред редиците започва да се разваля. Личеше си по мърморенето на войниците и по начина, по който поглеждаха крадешком към Кир. Новината най-накрая се беше разчула. Никой от тези мъже, било то грък или персиец, не се бе съгласявал да му се плаща, за да се изправя срещу безбройните войски на Великия цар.

Чувството за братство, развито през месеците на тренировки и през дългия поход, сякаш се разкъсваше като гнил плат. Естествено, всяка вечер в лагерите избухваха сбивания. Комбинацията от мъже, пари, вино и оръжия беше опасна. Разприте по време на поход бяха много по-необичайно нещо, особено когато се стигна до масов сблъсък, завършил със смъртта на двама персийци и четирима гърци. Още по-лошото беше, че хората отказваха да кажат какво е причинило сбиването. Клеарх дори не беше сигурен, че знаят. Войниците бяха гневни и гневът им растеше с всеки ден, това беше в основата на всичко. Той предупреди отново офицерите си за жегата и как може да се отрази тя върху настроението. Обясняваше на навъсените полкове как трябва да измиват старата пот, за да не им излизат циреи. Раздаваше хиляди заповеди, за да насочва негодуванието им към себе си, вместо един към друг. Въпреки това настроението ставаше все по-мрачно.

Минаха още шест дни, през които вървяха на югоизток в пустините, оставяйки след себе си последните центрове на търговия и цивилизация. На седмия ден целият гръцки контингент спря в подножието на един хълм и остави персийските полкове да продължават сами. Офицерите им препускаха изумени пред редиците и крещяха заповеди. В отговор войниците продължаваха да стоят като мулета, запънали крака в пясъка и стиснали зъби. Персите ги поглеждаха през рамо и продължаваха напред, докато накрая и те спряха, докато офицерите им не решат какво да правят. Колоната стоеше на обедното слънце, което гореше кожата като удари на камшик. Гръцките полкове не обръщаха внимание на командите и заплахите на офицерите си. Вместо да ги изпълняват, те седнаха, въпреки че от нагорещения пясък им излизаха мехури.

Кир се върна от началото на колоната, пред която съгледвачите все още продължаваха напред, и извика Арией. Персийският генерал допадаше повече на войниците от Оронт. Арией обикновено се движеше в компанията на млади мъже, подбрани заради красотата си. Един от тях го съпровождаше и сега, като изтича да задържи коня му, когато Арией скочи на земята, за да се просне пред принца. Кир го спря с вдигане на ръка.

— Какво става, Арией? Защо спряхме? Не съм давал такава заповед.

Арией коленичи в пясъка, макар че той изгаряше кожата му. Кир откри, че търпението му се изчерпва.

— Отговори! Изправи се и говори.

Персиецът го погледна изумено, докато се изправяше.

— Господарю, не исках да те обидя. Полковете ни спряха, защото гърците спряха първи. Доколкото разбрах, не са посрещнали добре новината. За… крайната ни цел.

— Какво? Нима се бунтуват? — смаяно попита Кир.

Думата носеше със себе си обещание за сурови наказания. В миналото цели полкове били избивани, след като само един войник отказвал да изпълни заповед. В резултат думата „бунт“ рядко се изговаряше от страх до какво може да доведе.

Арией и спътникът му пребледняха. За щастие, точно тогава видяха, че през изгорената бяла равнина приближават други хора. Тримата се обърнаха и заслониха очи. Оронт препускаше към тях, следван от Клеарх, който се бе хванал за опашката на коня.

— Слез и ми се поклони — заповяда Кир преди персиецът да е успял да каже каквото и да било. — Това бунт ли е?

Забеляза гримасата, която направи спартанецът при тази дума, но Клеарх незабавно поклати глава.

— Нека поговоря с тях, преди да използваме такива думи. Имаше известно безпокойство, разбира се. Нищо повече от онова, което очаквахме… — Спартанецът усети погледите на двамата персийци върху себе си и побърза да се поправи: — Нищо повече от онова, което ти ни каза, че можем да очакваме. Чувстват се излъгани и се страхуват от онова, което предстои. От изправянето срещу войските на царя.

— Господарю — каза Арией. — Само кажи и ще наредя да бичуват всички, след което един на всеки десет ще бъде кастриран пред останалите. След това няма да има откази да се продължи напред, можеш да си сигурен. На онези чужденци просто трябва да им се напомни, че ти си престолонаследникът от рода на Ахеменидите. Имаш пълното право да предизвикаш брат си.

Говореше, сякаш от устата му капе зехтин. Макар че Арией беше изложил аргументите си толкова сбито, колкото можеше, те все пак звучаха противно.

— Ако Арией опита подобно нещо с моите спартанци, те ще унищожат войската около себе си — каза Клеарх.

— Ще я унищожат? — предизвикателно попита Кир.

Клеарх продължи да го гледа мълчаливо, все още вбесен от заплахата на персиеца. Кир беше онзи, който пръв извърна очи, и се обърна към Арией.

— Искам да продължат напред. А не да губя добри хора. Нека жегата да поработи върху тях. Изчакай няколко часа и им предложи възможността да продължат към долината, която е пред нас според картите. После ще им дам вода да се разхладят — и спокоен застъпник, когато са готови да ме изслушат.

Клеарх повдигна въпросително вежда и Кир му кимна и му обърна гръб. Арией беше първокласен конник, но не и спокоен застъпник. Кир си помисли, че ако им прати него, със сигурност ще се стигне до още безредици, та дори да няма заплахи за кастриране.

Тесалиецът Менон излезе в тръс от редиците. Неотдавна беше получил удар в лицето и дясното му око беше подуто и вече посиняваше. Проксен го следваше. Лицето на едрия кокалест грък беше червено като пещ, макар че бе трудно да се каже дали това се дължи на слънцето, или на срам. Двамата се поклониха и Менон заговори, когато Кир се обърна към него.

— Господарю, бих искал да се обърна към хората си, преди да се стигне до наказания. Знаехме, че може да има прояви на… несъгласие. В края на краищата те се отзоваха, за да се бият срещу планински племена. Но все пак повечето от тях са невинни. Подозирам, че спартанците ги подвеждат. Моят полк просто чака възможност да тръгне след теб, сигурен съм в това. Ако позволиш да говоря с офицерите си, момчетата ми ще се отделят от останалите.

— Лицето ти… какво се е случило? — попита Кир.

— А, ами… спречкване с един човек. При игра на зарове.

Лъжата беше толкова очевидна, че Кир не си направи труда да отговаря. Вместо това заговори Клеарх:

— Май някой те е фраснал в лицето, Менон. Мислиш ли, че аз не мога да отделя спартанците си? Те не са просто момчета, на които плащам и които обучавам, а мъже, които познавам от деца! Имам четирима братовчеди и двама племенници в редиците им!

— И какво от това? Ако беше толкова сигурен, вече да си го направил — рязко му отвърна Менон за изненада на всички. — Но любимите ти спартанци не са се отделили, нали? Отказват да продължат, също като останалите. Не ги виждам да продължават напред, а ти? Така че времето едва ли е подходящо да се фукаш със спартанците си, Клеарх. Поне този път, докато не оправим нещата.

Последвалото мълчание беше доста неловко.

— Сигурен съм, че и двамата можете да изведете хората си от колоната — каза Кир. — Но ако ви позволя да го направите, другите със сигурност ще ви избият, когато разберат какво сте намислили. Дори да сте прави, войниците няма да излязат по своя воля. Не искам наемници, които се чувстват като роби!

Тонът му се беше повишил и гневът му надделя над мълчаливата борба между двамата военачалници.

Клеарх погледна принца и се отпусна на коляно — жест, който накара Менон да завърти очи и който не остана незабелязан от останалите.

— Справял съм се с подобни ситуации и преди. Нека първо поговоря с тях. Ако се проваля, Менон може да се опита да изведе групата си. Може да се получи, а може и да се стигне до разправии и насилие. Така или иначе, дай ми първо шанс да опитам сам.

— Те изпитват страхопочитание към спартанците — каза Кир. — Всичките ми хора те познават. И всички гърци се обръщат към теб. Нима всичко е само мит? Или има нещо повече от дисциплината и умелото въртене на меча?

Клеарх се усмихна.

— В Спарта не издигаме паметници, статуи и градски стени. Ние сме стените. Ние сме паметниците. Аз съм спартанец и всички спартанци ме познават, защото съм един от тях. — Той сви рамене, когато останалите го изгледаха неразбиращо. — Някои са родени водачи. Други са просто родени. В Спарта тренираме както тялото, така и ума. — Той се усмихна, сякаш си припомняше нещо. — Може би защото умът е също толкова важен, колкото и тялото. Така че нека опитам. Позволи ми да обсъдя проблема с тях. Преди отделянето, преди кастрирането и бичуването. Моля те. Продължи напред с персите и обоза към мястото, където ще прекараме вечерта. Давам ти думата си и се кълна в Арес. Ще дойда, освен ако не ме убият.

— Добре — каза Кир.

Най-голямата чест, която можеше да отдаде на Клеарх в момента, беше да продължи напред, сякаш смята въпроса за решен. Хилядите мъже и жени от обоза ги бяха настигнали, докато водеха този разговор, и гледаха объркано седящите редици, които вече спореха и жестикулираха гневно. Докато минаваха покрай тях, някои жени подвикваха на мъжете, които познаваха, но те ги пренебрегваха или само свиваха рамене.

Няколко десетки ездачи препуснаха покрай редиците. Кир видя сред тях младия Ксенофонт и спътника му Хефест. Конниците спряха и водачите им казаха нещо на седящите гърци. Сцената беше съвсем обикновена и в същото време нова и ужасна. Неговите наемници отказваха да следват заповедите му. В гърдите му сякаш зейна кухина. Кир поклати глава, смуши коня си и потегли напред.

— По залез-слънце, Клеарх — извика той през рамо. — Виното е от мен.

Клеарх погледна хората си и каза:

— Чухте го. Хайде.

Менон понечи да каже нещо, но Проксен го бутна по рамото, докато минаваше покрай него, и моментът беше пропуснат. В различни настроения, от гняв до мрачно примирение, те оставиха Клеарх да се оправя сам.

Клеарх застана пред войниците. Отначало някои започнаха да хвърлят камъни по него, за да го прогонят, но спартанците му сложиха край на това с гневни думи и жестове. Самият Клеарх трябваше да се намеси, за да спре сбиванията на горещия пясък. Под палещото слънце всички вече ги мъчеше жажда и дишаха тежко като хрътки.

— Войници — започна той. — Съберете се и ме изслушайте, но не проливайте кръв в тази лишена от живот пустиня. Тук не расте нищо освен кости. Нима искате да останете за вечни времена на такова място? Не. Тогава защо крещите и заплашвате онези, които до вчера бяха ваши братя?

Войниците отговориха с викове, но Клеарх със задоволство видя, че го приближават. Той имаше силен глас и знаеше, че може да бъде чут от хиляди, но само ако са се събрали около него, сякаш слушат театрално представление.

Зачака ги да приближат, като им махаше и в същото време мислеше. Кир вече се беше отдалечил заедно с Оронт и Арией. Останалите военачалници ги бяха последвали, оставяйки спартанеца сам да успокоява хората, които се чувстваха предадени. Клеарх се зачуди как ли ще успее да постигне това.

Отначало войниците приказваха и пристъпваха. Някои вече бяха ужасени от онова, което бяха започнали, а други се бяха отърсили от страховете си и се чувстваха още по-убедени в правотата си. Те спореха, крещяха си и се заплашваха един друг, но кръгът тишина около Клеарх постепенно започна да се разширява, докато не обхвана всички. Спартанецът стоеше пред тях и по лицето му се стичаха сълзи. Когато всички замълчаха, той избърса очи с почти гневен жест.

— Е? Какво, да не би да си мислите, че един спартанец не може да плаче? Кир стана мой приятел, когато бях изгнаник от собствената си земя и ме възприемаха като прокуден. Но тъй като не желаете да го следвате, аз съм принуден да избирам. Аз съм ваш военачалник. И негов приятел. Трябва или да сложа край на приятелството и да тръгна с вас, или да предам верността си към вас и да тръгна с него. Поставяте ме в невъзможно положение.

Всички се заслушаха още по-внимателно, някои заспориха шепнешком.

— Зная, че трябва да избера вас — каза той. — Да! Няма да допусна да се говори, че съм повел гърци в пустиня и съм ги изоставил заради местните войници. Тъй като няма да ми се подчините, ще вървя редом с вас. Ще понеса всичко, което ви сполети. Не мога да постъпя другояче. Аз ви доведох тук. Аз ви тренирах и тичах с вас. Вие сте мои сънародници — мои приятели и съюзници. Няма да ви изоставя сега.

Някои нададоха одобрителни викове, докато други изглеждаха смутени. Клеарх не се изненада, когато неколцина се изстъпиха напред с желанието да му отговорят, сякаш се намираха на агората в Атина. Гърците не можеха да приемат, че небето е синьо, ако преди това не са го обсъдили и не са стигнали до заключение. Клеарх ги обичаше заради тази им черта, макар че понякога тя можеше да доведе човек до лудост.

Тесалийците се стълпиха около него. Клеарх видя, че някои от най-гневните са от хората на Менон, макар да не знаеше дали гневът им се дължи на недостатъците му като водач, или просто защото имаха повече луди глави в редиците си. Те определено не бяха очаквали да чуят, че спартанецът е на тяхна страна, и сега му се усмихваха. Клеарх изслуша търпеливо трима от войниците, които искаха да говорят, макар че те просто повториха, че се чувстват предадени. Един младеж явно реши, че казаното трябва да се повтаря отново, и започна да припомня как Кир бил искал от тях да се бият с племената по хълмовете, а не с персийския цар. Клеарх кимаше на всяка дума, макар че си мислеше, че говорещият е пълен глупак.

— Но ето че сега сме тук — каза най-сетне той, когато стана ясно, че младият грък няма да млъкне сам. — Не можем да се върнем в миналото и да вземаме по-добри решения. Намираме се тук, на това място без сянка, в този ден. Най-голямата ни грижа би трябвало да е липсата на продоволствие. Няма да имаме храна и вода за вечерта, ако се откъснем от Кир. Не си представям, че ще ни даде последно угощение, преди да си тръгнем! Не, войници. Както казах, принцът ми е приятел — и голям съюзник на Гърция. Неговото злато ще помогне за израстването на следващото поколение синове и дъщери у дома. Но ако той ми беше враг, лично аз бих искал да съм колкото се може по-далече от него. Войниците му са десет пъти повече от нас и не мисля, че ще ни пусне да си тръгнем с всичко, от което се нуждаем, за да прекосим пустинята.

Още мъже почнаха да говорят. Клеарх кимаше, докато те призоваваха да се върнат в Гърция или да си купят провизии от обоза. Можеше само да се надява, че има и по-разумни, които слушат дебата. От опит знаеше, че често най-важните са онези, които не казват нищо, които обмислят всичко и разбират нещата по-добре от другите, за които мислеше като за „ветропоказатели“, които се обръщат натам, накъдето духа вятърът. Със задоволство видя, че след желаещите да говорят няма спартанци, макар че те го гледаха и чакаха. Менон беше прав в едно. Спартанците можеха да поведат останалите, ако обстоятелствата бяха правилните. В същото време беше достатъчна една погрешна дума, за да пламнат стари страсти, особено сред атиняните. Историята на Гърция бе история на постоянни войни и старите вражди имаха дълбоки корени.

Клеарх ги остави да говорят до прегракване в следобедната жега, като вмъкваше собствените си мисли всеки път, когато аргументите им се изчерпваха. Надяваше се, че малко по малко ще ги накара да разберат колко малко са възможностите им. Те не бяха планирали малкия си бунт, а просто бяха оставили негодуванието да се излее във внезапно действие, също както раздразнено дете рита вратата. Истината беше, че не можеха да си тръгнат, без да ги видят — и ако ги видеха, имаше голяма вероятност да бъдат атакувани от хората, с които бяха вървели редом месеци наред. Перспективата изобщо не беше привлекателна. Нещо повече, ако си тръгнеха, нямаше да имат нито храна, нито вода, нито транспорт за тях. Изгледите бяха доста мрачни. Точка по точка Клеарх се погрижи войниците да разберат всичко това, като през цялото време ги уверяваше, че е на тяхна страна. Престори се на скромен само когато най-безразсъдните поискаха да атакуват войската на Кир и да ограбят обоза. Клеарх поклати глава на това предложение и каза, че няма да участва в подобно предателство, но ако настояват, ще им помогне да си изберат друг водач. Предложението не мина и дискусията продължи.

— Войници и приятели — каза накрая Клеарх, когато слънцето вече беше увиснало над хоризонта и ужасната жега започна да намалява. Междувременно мухите ги бяха намерили и смучеха солта от кожата и очите им. Всички бяха изгорели от дългото седене на слънце. — Знаете, че животът на наемника включва рискове и дори смърт. Това е занаятът ни, макар да предпочитаме да причиняваме смърт на другите. — Изчака смехът да утихне. — Може би не сте очаквали да се изправите срещу брата на Кир или срещу Безсмъртните, които разбихме при Платея и Маратон. За такава опасна служба си заслужава да ни се плаща повече, не мислите ли? По един и половина дарика месечно. Само че дори не са ви предлагали такова възнаграждение, нали?

Всички се съгласиха, че никой не им е предлагал толкова злато. Някои мъже се загледаха замислено към слънцето. И най-добрите не можеха да изкарат и една пета от тази сума. За повечето от тях парите само от тази кампания се равняваха на сумата, която печелеха за три или четири години. На Клеарх му се наложи да чака съвсем малко, преди един от коринтяните да се изправи.

— А ако пратим хора при принца и поискаме да увеличи заплатата ни заради рисковете? По един и половина дарика на човек месечно? Той ще се съгласи ли на това?

Стотици глави се обърнаха към Клеарх, за да чуят отговора му.

— Сигурен съм — след известна пауза каза спартанецът. — Но той няма да ви прости, ако приемете това заплащане и после откажете да го последвате. Ако сте съгласни с това, трябва да го следвате до края. Ще победим, кълна се. Аз ще доведа нещата докрай. Ние сме гърци. Плащат ни добре, защото няма равни на нас. Но да ви предупредя, не бива да споменавате какво е заплащането ви пред персите.

Думите му бяха посрещнати с бурен смях и Клеарх се усмихна — кризата беше отминала. Полк след полк войниците се изправиха на крака и изтупаха пясъка от кожата си. Успехът не се дължеше толкова на обещаното злато, колкото на това, че бяха дали израз на недоволството си и Клеарх ги беше изслушал. Когато извика на спартанците си да застанат отпред, те бързо се строиха. Отначало не го поглеждаха в очите, макар че бяха готови да потеглят.

— Спартанци, мирно! — изкомандва Клеарх. — Вдигнете глави.

Изчака да изпълнят заповедта и посрещна уверено погледите им.

— Ще се бием за Кир, когато предизвика по-големия си брат на бойното поле. Има ли сред вас такива, които предпочитат да се върнат у дома?

Отговориха му с мълчание. Вечерният вятър вееше пясъка около глезените им, носейки благословена прохлада. Спартанците стояха в редици с другарите от детството си. Не можеха да избягат, както и не можеха да отлетят като птици. Клеарх сведе глава, сякаш им се покланяше. Беше ги извикал отпред точно заради това — и защото смяташе, че спартанците трябва винаги да са начело. След случилото се днес сред тях нямаше да има предателство.

— След мен към лагера — каза той. — Ще се срещна с Кир от ваше име. Ще уредя заплащането за всички вас. Не се бойте от наказания заради днешните събития. Няма да ги допусна.

Това не прозвуча като пресилено твърдение, след като беше изречено от него. Клеарх се беше изправил сам срещу гневна тълпа. А сега отново вървеше през пясъка, следван от гърци, строени в идеални редици.

Кир откри, че не може просто да чака в лагера с паница супа и къшей стар хляб, докато се решава бъдещето на рискованото му начинание. Затова каза на слугата си Парвиз да му намери кон и остави Пасакас да почива. След малко Ксенофонт и Хефест доведоха чудесен кон, вързан на дълъг повод между техните. Кир забеляза, че младежът седи по-уверено в седлото, и каза:

— Станал си по-добър ездач от първия път, когато те видях.

Младежът се изчерви и кимна. Скочи от коня и коленичи по начин, който намекваше, че е поне царски син, ако не и цар на малко царство. Кир мислено въздъхна и яхна коня.

— Един от съгледвачите съобщи за щрауси на изток. Ще вземем копия и ще отида на лов, докато чакам Клеарх да се върне. Ако дойде, незабавно ми пратете вест.

Принцът се загледа към хоризонта за някакъв знак за огромните бягащи птици, които бродеха като елени и можеха да изминават зашеметяващи разстояния. Като нищо можеше вече да са далече оттук, но му се искаше да препуска. Беше очаквал персите да му създадат неприятности, след като научеха, че ще се изправи срещу брат си. Отказът на гърците да изпълнят заповедта му го беше шокирал и бе осуетил всичките му планове.

Дойде и Арией. Изобщо не обърна внимание на младите атиняни и хвърли повода на Ксенофонт, без изобщо да го погледне. Кир го изчака да се просне пред него на земята. Какво ли бе дошъл да докладва?

— Господарю, пратих няколко души да наблюдават гърците — каза Арией. — Един от тях току-що се върна. Казва, че отново се движат под строй.

И чак тогава погледна към двамата атиняни. Хефест го зяпаше, сякаш чуваше бърборене на маймуна, но Ксенофонт като че ли схващаше думите. Арией леко се обърна, показно изключвайки гърците от разговора.

— Възможно ли е да са враждебно настроени? — продължи той. — Да вдигна ли лагера по тревога? Ами ако идват да ограбят водата и продоволствията ни?

— Клеарх техен пленник ли е? — попита Кир.

— Не мисля, господарю. Момчето каза, че вървял редом с останалите.

— В такъв случай не. Трябва да ги посрещнем радушно. Поръчай вино в палатката ми. Казах на спартанеца, че ще пием заедно, когато дойде. Ще оставя лова на щрауси за утре.

17

На сутринта Кир се събуди с главоболие и обърна с отвращение глава от сложената до леглото му кофа. Беше прекарал по-голямата част от изминалата нощ в напиване до безпаметство с Клеарх. Спомни си, че беше декламирал някаква прочута поема, и изстена от ужас. Спартанецът беше отказал да пее. Бе казал, че хората му пеят само при издигането на нов цар или когато вярват, че смъртта им идва. Кир осъзна, че Клеарх не е бил пиян като него, и се намръщи, когато започна да си спомня откъслечни моменти. Наистина ли беше имитирал рева на магаре пред спартанеца и беше паднал на земята от смях? Замоли се тази сцена да е само трескав сън.

Отметна килима в ъгъла на палатката и се изпика на пясъка със затворени очи. Въздухът беше горещ и зловонен, наоколо лениво кръжаха мухи и кацаха по лицето му. За момент му се стори, че ще повърне отново, и се наруга заради глупавата си постъпка. Знаеше, че ще му е зле до вечерта. Цял ден, съсипан от ексцесиите от предишната нощ. Трябваше да хапне и да пийне вода, след което да поязди, за да успокои стомаха си. В пустинята нямаше скрити места и той не искаше да опъват палатката му всеки път, когато се наложи да изравя малка дупка в пясъка. Разстройството беше доста неприятен елемент от дългия преход, за който не се споменаваше често при обучението. Кир се замоли дано да не се унизи. Баща му веднъж беше казал, че хората могат да простят на водачите си всичко освен две неща. Второто беше страхливостта.

Слугите го изкъпаха, след което го увиха в прохладна кърпа, докато го бръснеха и сресваха косата му, преди да я завържат на опашка. Кир легна на една сгъваема маса да го масажират, след което седна гол на една пейка, докато донесат дрехите и доспехите му. Отпрати слугата, който му донесе фурми и сирене. Докато привършваше с приготовленията, бе чул викове, приканващи войниците да се размърдат. Врявата се засилваше и Кир забрави за момента за собствените си несгоди, излезе навън и примижа към далечината.

Пустинята се простираше докъдето стигаше поглед, но хълмовете и дюните криеха долини, скалисти върхове, реки със зелени брегове и дори села. Макар че изглеждаха сами, хоризонтът разказваше друга история.

В небето на изток се издигаха тънки черни нишки. Кир водеше хората си на изток, винаги на изток, към столицата на баща си. Знаеше, че никоя вражеска войска не може да приближи незабележимо Персеполис, и знаеше и че появата им рано или късно ще бъде докладвана на Артаксеркс. Имперските сили обаче бяха огромни, прекалено големи, за да се съберат само за един ден или дори месец. Кир прехапа замислено устна. Всяка четвърт от имперската войска беше по-голяма от силите, които водеше той. Планът му зависеше от това да не му се налага да се изправя срещу повече от едно елитно ядро около брат му.

Мислеше си, че знае какво означават пушеците, така че не се изненада, когато Оронт дойде при палатката му, докато я събираха за предстоящия преход. Оронт скочи от черния си жребец, предаде меча си на един слуга, легна по очи в пясъка и остана така, докато Кир не му заповяда да се изправи и да докладва.

— Господарю, имам вест от съгледвачите. Стигналите най-далече съобщават за изгорени посеви и изоставени села. Ако вървим през целия ден, привечер ще стигнем първото от тях.

Кир се загледа мълчаливо към бавно виещите се стълбове пушек, тънки като косми от това разстояние.

— Тисаферн — каза той след известно време. — Изглежда, че старият ми учител е видял повече, отколкото се надявах.

Погледна Оронт, но персиецът внимаваше да не показва чувствата си. Кир може и да знаеше какви са намеренията му още в Сарди, но това със сигурност не се отнасяше за персийските му офицери.

— Господарю, питам се… — започна Оронт и спря.

— Какво? Говори спокойно.

— Ако брат ти цар Артаксеркс е потеглил с войска, той още не е тук. Мисля, че щяхме да видим имперските редици, ако бяха наблизо.

— Продължавай — подкани го Кир.

Оронт като че ли събра увереност и думите му потекоха свободно.

— Селата и посевите се изгарят пред настъпваща войска. Това го пише в книгите за водене на война. Но целта на тази тактика е да накараш врага да гладува и да отслабне. Питам се дали това не означава, че брат ти няма крепостите, които са му нужни в този район. Поне за момента.

— Може би. Макар че ако си прав, не виждам как това ми е от полза. Ако не можем да попълваме запасите си по пътя, колко време можем да изкараме с наличната храна? Седмица? Девет-десет дни? Щом си чел книгите за войната, значи знаеш, че има две предложения за защита срещу тази тактика. Ако земята е изгорена по пътя ти…?

— Поемаш по друг път — довърши Оронт. — Макар че доводът ми остава, господарю. Ако цар Артаксеркс и войската му още не са тук, може да сме изправени пред много по-малка сила. Възможно е да има само няколкостотин подпалвачи пред съгледвачите ни, които се опитват да ни отслабят и да причинят колкото се може повече щети. Ако успеем да ги прегазим, ще сложим край на това или най-малкото ще ги забавим и ще ограничим пораженията от действията им.

— Съгледвачите ли? — отвърна Кир. — Ще бъдат избити, ако дам такава заповед. Повечето от тях са още момчета.

Оронт отново се просна на земята.

— Господарю, дай ми сто души от гвардията си, за да се разправя с подпалвачите. Само сто, като хвърлено копие. Ще препусна пред съгледвачите и ще ги изненадам, докато горят и грабят. Унищожаването на запаси отнема време, господарю. Мога да ги настигна, сигурен съм.

Кир никога не бе виждал у Оронт подобна трескава инициативност. Той направо трепереше, докато гледаше към хоризонта.

— Стани, Оронт — отвърна той с блеснали очи. Искаше му се Клеарх да беше тук, за да види това. — Добре. Препусни далече и бързо и ми донеси главите на онези, които горят села в земите на баща ми.

Оронт се изправи, поклони се и опря за момент ръката на Кир в челото си.

— Оказваш ми огромна чест, господарю.

Кир се обърна, когато му доведоха коня и подставката за качване. Още му се гадеше малко, така че преметна с пъшкане крак през гърба на коня и се настани на седлото.

— Казваш, че брат ми не може да е наблизо, Оронт, но не може и да е на много дни път. Ще поведа войската напред в най-доброто възможно темпо. Прати ми довечера съобщение какво си научил. Дотогава да се молим Ариман да бъде сляп за теб. Нека успехът те следва, приятелю.

Докато двамата разговаряха, колоната вече се беше построила и чакаше заповед да потегли. Кир поведе заедно с Клеарх, който изглеждаше отпочинал и в добра форма. Спартанецът, който беше наблюдавал разговора отдалече, загледа как Оронт се качва на коня си и препуска покрай колоната, давайки знак на офицерите от личната гвардия на Кир. Клеарх не беше точно отговорен за тях, макар че смяташе, че като цяло се намират под негово командване. Въпреки това присви очи, когато видя как Оронт събира отряд конници и се готви да препусне.

Спартанецът неволно се замисли за двамата млади атиняни, които беше опознал през последните дни. По-големият, Ксенофонт, беше по средата на някакъв гневен изблик — сипеше обиди и проклятия и жестикулираше след персийските конници. Клеарх не можеше да си спомни името на другия.

— Този персиец, Оронт… Виждам, че взема резервните ти коне — каза Клеарх. — За какво са му?

Ксенофонт едва не се задави, когато позна говорещия. Поклони се и прочисти гърлото си, после перна Хефест по тила, като видя, че младежът е зяпнал.

— За мен е огромна чест — каза Ксенофонт. — Репутацията ти те изпреварва.

— Във въпросната репутация споменава ли се, че съм търпелив с онези, които не отговарят на въпросите ми? — попита Клеарх.

Ксенофонт поклати глава.

— Не. Оронт иска да препусне пред основната колона, за да намери онези, които изгарят земята пред нас.

— Тогава защо си толкова ядосан?

— Той… не пожела да отида с него. Каза, че нямало да вземе грък, че на нас не може да се има доверие.

— Разбирам — каза Клеарх и се потърка замислено по брадичката. Оронт не беше от онези, които биха се втурнали безразсъдно напред. Ако питаха него, много по-вероятно бе така да постъпи Арией. В това имаше нещо нередно.

— Колко коне ни остават сега? — попита той.

Ксенофонт изпъшка и раздразнението му се разпали отново.

— Четирийсет и шест, ако се броят двата, които язди Кир. Затова се ядосвам. Аз съм началникът на конете — и какво ми остави той?

Клеарх само кимна. Реши да пита Кир, макар че имаше ужасното чувство, че вече е късно.

Един конник препусна към Кир.

— Позволи да поговоря с теб, господарю. Става въпрос за братовчед ми Оронт.

Това накара Кир да се обърне.

— Той потегля. Какво за него? — Видя, че човекът се е задъхал от бързане, и му даде знак да приближи.

Персиецът имаше известна прилика с Оронт, може би в носа. Кир изчака, докато мъжът се покланяше до земята и после му подаде пергамент е печат, който му беше познат. Оронт носеше пръстен със сапфир, върху който беше изобразен символът на рода му — пшеничен стрък и див кон. Печатът се различаваше ясно върху диска от глина. Кир видя, че пергаментът е разрязан по ръбовете, и се намръщи при мисълта какво означава това.

— Какво е толкова важно, че ми го носиш? — попита той, като се страхуваше от отговора, който можеше да чуе.

— Господарю, братовчед ми заръча да занеса това на цар Артаксеркс. Пише му, че ще му доведе отряд конници от войската ти, и умолява Великия цар да не го напада, когато приближи. Той е моя кръв, принце. Ако можех, щях от срам да отрежа всичко общо помежду ни.

Кир се вцепени. Усети погледа на капитана на гвардията си и му кимна отсечено. Човекът разбра отлично какво трябва да се направи. На свой ред Кир даде знак на други и заповяда да спрат всякакви подготовки за потегляне.

Оронт се обърна да погледне към настаналата суматоха. Макар че беше далече, Кир си помисли, че вижда донякъде ужаса, който изпитваше Оронт — може би от начина, по който седеше на коня си.

Може би имаше момент, когато Оронт можеше да препусне и да побегне, макар че нямаше да стигне далече в тези пясъци. Капитанът на гвардейците вече беше повел хората си да пресекат евентуалното му бягство. Кир гледаше: очакваше момента, когато Оронт щеше да разбере, че няма измъкване.

И наистина нямаше. Оронт наведе глава и зачака да го свалят от коня и да му вържат ръцете. Арией го завърза с дълго въже за седлото на коня си. Кир беше прекалено далече, за да чуе какви думи си разменят, но реши, че ще научи всичко по-късно.

Колоната най-сетне потегли. Мнозина се обръщаха да гледат как Оронт се препъва след коня на Арией с изопнато от унижение лице.

Кир спря коня си отстрани на многохилядната колона, която минаваше покрай него, и зачака Арией да приближи с новия си роб. Отначало бе смятал да подмине момента с мълчаливо осъждане, но усети как раздразнението му расте. С леко помръдване на пръсти даде знак на Арией да приближи.

Клеарх, Проксен и Нет бяха достатъчно близо да наблюдават сцената. Тесалиецът Менон също се беше приближил, макар че двамата с Клеарх не бяха в особено добри отношения и страняха един от друг. Въпреки това всички изпитваха жив интерес да разберат какво е направил Оронт и каква ще е реакцията на Кир.

Арией, който много добре си даваше сметка, че го гледат, скочи театрално от сивата си кобила. Можеше да позволи на Оронт да запази гордостта си, но вместо това дръпна рязко въжето и го накара да се просне по корем пред Кир. За миг Арией застана разкрачен над сънародника си. Докато Оронт се мъчеше да се надигне, Арией опря ножа си в гърлото му и той замръзна: даваше си сметка, че животът му зависи от една-единствена дума на Кир, когото мразеше — и може би от яростта на наперения воин, когото никога не беше харесвал. Оронт успя да запази спокойствие. Беше го виждал неведнъж у онези, които гледат смъртта в очите. В самия край нямаше борба. Издиша бавно, доволен, че може да посрещне вечността с някакво подобие на достойнство.

— Няма ли протести, Оронт? — неочаквано го попита Кир. — Няма ли възражения?

Оронт, който беше командвал полкове от името на царското семейство, погледна настрани към братовчед си, който стоеше с наведена глава.

— Изглежда, съм се доверил на погрешния човек, господарю.

— Значи помежду ни има нещо общо — рязко отвърна Кир.

Оронт сви рамене и погледна на изток.

— Всъщност… няма значение — каза той.

Кир го изгледа хладно.

— Да съм те оскърбил по някакъв начин?

Оронт безмълвно поклати глава.

— Тогава защо ме предаде? Нима не съм син на баща си? Не си ли положил клетва да служиш на семейството ми?

— Не — отвърна Оронт. Говореше осъдително, тонът му се повишаваше. — Заклел съм се да служа на короната. Реших да го направя, като се присъединя към брат ти, царя. Аз… съжалявам. Дълго обмислях действията си. Не исках да се изправям срещу теб. Ти винаги си бил добър с мен. Хората те възхваляват. И все пак… чувствах, че не мога да продължа. — Вдигна глава. В очите му блестяха сълзи. — Аз направих своя избор. И приемам последствията.

Кир дълго не каза нищо. Знаеше, че е достатъчно само да заповяда и с Оронт ще е свършено. Всички, които гледаха, очакваха от него точно това. Въпреки това той затърси начин да запази Оронт жив. Все пак той беше чудесен войник и се ползваше с уважението на войниците. Ако имаше заповед или една-единствена дума, с която да спечели верността му, Кир би я изрекъл на мига. Погледна към Клеарх за нещо, което не можеше да нарече, за каквото и да било. Погледът му беше посрещнат с мълчание и Кир въздъхна.

— Махнете този пропаднал човек от очите ми — каза той на гвардейците си. — Довършете го бързо, с един удар. И се отнасяйте към него с чест, докато се приготвя.

Обърна се към пленника, извади нож и сряза въжето. Оронт разтърка китки и попита:

— Мога ли да пиша на семейството си, преди да бъде изпълнена присъдата?

Кир потисна надигналия се в него гняв. Искаше му се да види Оронт мъртъв на мига. Но той беше от царски род и син на баща си. Овладя се.

— Разбира се — каза и обърна гръб на Оронт за последен път.

Всички чуха как Оронт въздъхна, примирен със съдбата си.

— Арией? — каза Кир.

Арией очакваше заповедите му и вече целуваше пясъка — още преди Кир да е успял да каже нещо.

— Ти командваш персийските части. Вземи братовчеда на Оронт за свой заместник. Заповядвай на всички освен на гърците — и изпълнявай заповедите на Клеарх. Разбра ли? Ще ми служиш ли вярно при тези условия?

— Да. Ще нося тази чест и в гроба си, господарю — отвърна Арией.

— Просто се справи по-добре от този нещастник — каза Кир.

Видя как Клеарх свежда глава към Оронт, преди да препусне. Проксен и Нет се върнаха с Кир в началото на колоната, следвани от Менон. Гърците бяха сериозни, както подобава при загуба на боен другар, но никой от тях не възрази срещу решението на Кир. Привечер колоната щеше да е навлязла още по-навътре в пустинята. Щяха да оставят тялото на Оронт зад себе си, за да бъде изкълвано от лешоядите.

Вечерта Кир отиде при огньовете на спартанците, за да сподели вечерята им. Съжали, че не е взел храна, когато видя колко оскъдна е тяхната и как я прокарват само с вода. Въпреки това те го посрещнаха радушно и той седна с кръстосани крака с тях на твърдата земя, като вдигна глава към Клеарх. Вечерята беше рядка каша от зърно и пресечено мляко, по парче козе сирене и съсухрени смокини.

— Какво те води при нас? — попита Клеарх, след като приключиха вечерята.

— Оронт възнамеряваше да отиде при брат ми — каза Кир, загледан в затихващите пламъци. Понечи да поиска да засилят огъня, но се сети, че трябва да носят със себе си всяка съчка през тази гола пустош. Животът се мъчеше да оцелява на това място без вода и без топлина през нощта. Вече започваше да става студено и зъбите му започваха да тракат. Той ги стисна и продължи: — Смятал е, че царските сили са наблизо. Каза ми, че ще препусне да се разправи с онези, които изгарят посевите и отравят кладенците. Тогава идеята ми се видя добра — и сега също ми се вижда добра.

— Остави това на мен — рече Клеарх. — Ще наредя на моите момчета да го направят. Или може би на онзи атинянин, дето така се вбеси, че му взимат конете.

— Да… — каза Кир. — Трябват ни очи пред нас, за да знаем къде брат ми е опънал палатката си. Но… не знам за хората, които избра Оронт. Възможно ли е някои от собствените ми гвардейци да са предатели? Направо не ми се вярва. Как да им се доверявам отсега нататък?

Клеарх бръкна в торбата и извади бутилка. На светлината на огъня приличаше на изработена от слонова кост, с изрязани по страните й фигури. Кир се вгледа в тях в полумрака и му се стори, че фигурите са заети с някакви игри, макар че това беше малко вероятно.

— Последните ми запаси — каза Клеарх. — Може би тази нощ е подходяща за тях.

Кир взе бутилката, отпи глътка и се ококори.

— Това от грозде ли е направено?

— Да. Но е отлежало — отвърна Клеарх и се засмя. Вдигна бутилката, отпи и млясна. — Виж сега, Оронт беше водач. Издигнал се е, защото е бил умен и силен — и е притежавал качества, заради които другите са били готови да го последват.

— Затова ли му кимна преди смъртта му? — попита Кир.

— А, значи си видял. Не. Направих го, за да го почета за начина, по който прие смъртта. Направи го като спартанец. Подобно нещо е рядкост. Виждал съм големи мъже да се оплакват на ефорите, защото кучето на съседа ги е ухапало. Съвсем като деца! Ние сме войници, Кир. Разбираме, че утрешният ден може да е последният. Или денят след него. Войникът няма власт върху времето и начина, по който ще умре. Може обаче да избере как да посрещне смъртта си.

Умълчаха се за известно време, като си подаваха бутилката, докато не се изпразни.

— А другите?

— Другите са предполагали, че изпълняват заповедите ти. На твое място не бих мислил повече за това. Някои хора се научават да ръководят — не вярвам, че има родени водачи. Повечето предпочитат да бъдат водени. Те не искат много повече освен вино, храна и топлина — и по-късно деца и дом. Не искат да решават накъде да продължат, когато стигнат на кръстопът. Не искат други да идват при тях и да питат: „На изток или на запад?“, „Живот или смърт?“. Оставят тези въпроси на корави и самотни мъже като теб.

— И като теб — отвърна Кир.

— Е, аз съм син на Спарта. Имам сребърен череп и във вените ми тече разтопен бронз. Вървял съм по улиците на Спарта и съм пил от водите на Ефрат, който минава през сухи земи. Стоял съм на акропола в Спарта и съм извиквал името си на възрастен.

Усмихваше се, докато говореше, но думите му звучаха като ритуал, от който Кир потръпна.

Клеарх внезапно се прозя и се протегна като дете. Погледна нагоре към звездите и поклати глава.

— Нощта напредва. Утре ще пратя момчетата ми с коне. Ще намерим онези разбойници и ще ги избесим. Или ще намерим войската на брат ти и ще я посечем. В края на краищата, дошли сме точно за това. Оронт просто трябваше да изчака още малко.

Кир се изправи с приповдигнат дух и от виното, и от думите на спартанеца. Кимна, както Клеарх беше кимнал на Оронт, и тръгна със залитане към палатката си.

Клеарх се изправи и се загледа след него. Харесваше младия мъж въпреки цялата му несигурност и нужда от окуражаване. От него можеше да излезе чудесен цар — стига да успееше да победи брат си.

18

Тръби зазвучаха тревожно в мрака. Сънените войници наскачаха, грабнали мечове и щитове. Чуваше се тропот на препускащи коне, следван от виковете на полемарси и пентекости, които строяваха хората си. Въпреки че бързаха, на войниците им трябваше време да си сложат наколенниците и броните. Офицери вървяха между тях и ги подканваха да побързат, като им напомняха да завържат добре сандалите си и да нахлупят хубаво шлемовете. Сърдитите им гласове бяха почти успокояващи — войниците бяха чували тези думи хиляди пъти. Някъде несъмнено имаше хаос, но не и тук. Или може би това беше поредната тренировка, заповядана от спартанеца Клеарх, който сякаш изпитваше удоволствие от подобни упражнения по време, когато нормалните хора би трябвало да спят.

Полковете се подредиха в карета без паника под виковете в мрака.

„Строй се тук, по атинянина Дeмeтрий!“ или „Първите четирима под знамето!“ Офицерите викаха хората си по име и ранг да заемат позициите, които бяха научили през месеците.

Всичко отне много време, макар да изглеждаше, че е продължило само секунди. С пресипнали сбогувания и пожелания за успех онези от обоза се оттеглиха назад, оставяйки любовници, приятели и господари. Воините на Гърция и Персия зачакаха сами в дълга извита редица в пясъка. Тръбите утихнаха, след като си бяха свършили работата. Войниците стояха, без да говорят, но не и напълно притихнали. Скърцане на кожа, нервно потропване на ръкавица по щит, стон на несмазани доспехи, изсъхнали от пясъка и жегата — всичко това вдигаше шум, сякаш някакво огромно създание от люспи и бронз се е събудило и се готви за бой.

По-опитните войници не бяха извадили оръжия, макар че пръстите им се свиваха и отпускаха около дръжките. Ако в този ден престоеше да убиват, те се нуждаеха от всеки трик, за да запазят силите си, когато слънцето изгрееше. Страхуваха се от палещите му лъчи. Всички бяха почернели, откакто бяха напуснали Сарди или Гърция, макар че някои още се белеха на парцали и на места слънцето ги беше изгорило почти до кост. Останалите бяха измършавели от оскъдните дажби и кожата им бе загрубяла от пясъка и ухапванията на мухите и въшките.

Бяха изминали дълъг път, следвайки Кир. Макар че мнозина бяха нервни, всички черпеха увереност от хората около себе си и очакваха онова, което беше накарало тръбите да затръбят. Стотици търсеха мир с боговете, докосваха амулети или спомени от дома, вдигаха ги към устните си и мърмореха кратки молитви, след което прибираха предметите. Пикаеха направо в редиците, така че парата се вдигаше във въздуха около тях.

Високо над полковете се развяха знамена, носени с огромна гордост от момчета от обоза. Крилатият Пегас, бикът, совата и спартанската ламбда се издигаха над редиците на гърците, а персийските полкове стояха под изображенията на лъв, сокол, грифон и слънце. Момчета носеха вода на всеки, който поискаше, или тичаха да донесат някоя забравена вещ, чието отсъствие войниците бяха забелязали едва когато вече бяха в строя. Отначало момчетата викаха, но високите им гласове затихваха до шепот, когато минаваха между редиците мъже, изпълнени със страхопочитание от тъмната войска под звездите.

На източния хоризонт се появи бледа ивица, носеща със себе си първия полъх на вятъра на новия ден, който сякаш отвиваше нощта. Тя разкри очертанията на войската на Кир. Войниците бяха обърнати в посоката, в която вървяха, на изток, към източника на светлината, към изгряващото слънце, което изгаряше всичките им детински страхове. Те гледаха към сивата ивица и чакаха първите топли лъчи по лицата си, вместо ужаса да бъдат слепи и уплашени, всеки самотен сред другарите си.

Хоризонтът беше като тъмно острие, разделящо земята от небето. Когато бледата светлина се засили, онези с най-остри очи извикаха предупредително, докато останалите продължаваха да се взират и да питат какво става. Сред гърците и персите имаше хиляди, които виждаха размазано надалече, макар че можеха да се сражават добре в ръкопашен бой. Тези мъже хващаха момчета от обоза, обръщаха ги към светлината и ги питаха какво виждат на тъмните хълмове.

Момчетата напрягаха очи. По хоризонта пробягваха вълнички, сякаш самата земя се движеше. Те започнаха да сочат и да викат, когато първата светлина освети върховете на далечните знамена. Всички дошли с Кир чуха грохота, който приличаше на грохот на камъни, падащи в някаква далечна планина — дълго буботене, което продължаваше и продължаваше. В далечината видяха линия, която беше сякаш самата земя, превръщаща се в тъмни щитове и вдигнат от коне прахоляк. Войската на Персия беше излязла на бойното поле срещу тях. Тя напредваше — безчислена, покриваща цялата земя.

Някои полкове изреваха предизвикателно към имперските войски в предвкусване на битката. Ревът им отначало се засилваше, но после се задави и започна да затихва, докато войниците не млъкнаха потресени. Редиците пред тях продължаваха да растат, докато не изпълниха сякаш целия свят. Никой не беше виждал толкова много войници на едно място, същинско море от човешки тела.

Кир беше довел сто хиляди перси и дванайсет хиляди гърци. Хиляди други стояха с ужас зад полковете. Следовниците от обоза започнаха постепенно да отстъпват. Бяха вървели безгрижно през зелените хълмове на Вавилон и след това в пустинята, черпейки увереност от силата на числеността си. Всичко това изчезна пред лицето на безчетното множество, което идваше да ги унищожи без никакъв шанс за милост. Онези, които бяха следвали Кир от Сарди, усещаха как стомасите им се свиват, как мехурите напират да се изпразнят и как по ребрата им се стича студена пот. Обземаше ги отчаяние.

Кир хвърли шлема си на един гвардеец и смуши коня си с пети. Инстинктът на водач му казваше, че хората му трябвала го видят. Той препусна през пясъка с разпуснати коси и развети знамена, следван от Парвиз и шестстотин конници. Не завъртя глава към войската на брат си, а предпочете да гледа редиците на онези, които бяха стигнали чак дотук с него. Те бяха неговите хора по начин, който беше труден за описване. Бяха заложили живота си на неговата дума. Това беше връзка, силна като семейната, а залогът бе по-висок от всеки друг.

Клеарх и гърците се бяха строили в дясното крило до Ефрат, за да не могат да бъдат атакувани отстрани или обкръжени. Кир спря в центъра и вдигна личното си знаме, сокол върху огромен правоъгълник от коприна, обсипан със скъпоценни камъни. Погледна наляво и надясно, горд от стотиците символи на полковете, кръвта и традициите на войската му, издигнати високо на копия, за да ги виждат всички.

От лявата му страна бяха наредени персийските полкове под командването на Арией. Кир пое центъра, където го очакваха хората му. Но докато слънцето изгряваше и той гледаше как войската на брат му приближава все повече и повече, той се вглеждаше за царския орел на Ахеменидите в центъра — и не можеше да го види.

Един пратеник тичаше с всички сили към него, плувнал в пот. Мина сред конете, приближи и се поклони толкова ниско, че почти изчезна под копитата на коня на Кир.

— Клеарх пита за последни заповеди, господарю. Каза да ти кажа, че и всички листа в гората не могат да надделеят над един меч.

Устните на Кир потрепнаха. Спартанецът не можеше да се сдържи да не повдигне духа му. Понякога Клеарх беше като баща за всички.

Преди да успее да отговори, Кир видя, че гвардейците му сочат наляво и засланят очи срещу изгряващото слънце. Изведнъж те завикаха името на брат му. Кир погледна на изток и преглътна. Брат му все пак беше в центъра. Просто войската му беше толкова огромна, че центърът й попадаше отвъд края на силите на принца. За първи път Кир почувства, че трепери, и дъхът му секна. Брат му, или може би Тисаферн, го беше очаквал.

Погледна надясно покрай младия грък, който очакваше заповедите му, към крилото под командването на Клеарх, Проксен и Нет. Тесалиецът Менон също беше там, макар че хората му бяха застанали до персите и заемаха най-лявата част на гръцките части — и най-малко престижната, доколкото разбираше Кир. Когато се разполагаха на лагер, между гърците непрекъснато избухваха дрязги. Те обаче имаха едно предимство, което брат му не притежаваше. Единствената сила, на която Великият цар не можеше да отговори. Кир отправи молитва към Ахура Мазда и затвори очи, обърнат към изгряващото слънце.

— Стани, момче — каза той на пратеника. — Ето заповедта ми. Клеарх да поведе бързо цялото дясно крило пред войската, преди врагът да е доближил. След това да атакува центъра на царските редици, където са знамената с орела, отляво на мястото, на което се намирам. Повтори.

Пратеникът повтори думите на идеален персийски без нито една грешка, макар че се беше облещил. Накрая се поклони и коленичи за миг, преди да се отдалечи тичешком.

Кир гледаше как редиците на брат му приближават като човек, застанал на пътя на лавина и неспособен да помръдне от мястото си.

Клеарх забеляза връщащия се тичешком пратеник. Редиците на дясното крило мълчаливо очакваха врагът да се приближи достатъчно близо, за да влезе в обхвата на камъните и копията. Всички бяха сериозни, макар че гръцките наемници бяха достатъчно уверени в себе си. Бяха виждали какво представляват обикновените персийски войници, когато тренираха с тях. Перспективата да се изправят срещу подобни противници не ги притесняваше особено. Въпреки това огромният им брой ги накара да забравят за смеха и приказките. Гледката на враг, приближаващ подобно на приливна вълна към брега, беше доста отрезвяваща.

— Аз… имам заповед… от господаря — каза младежът.

— Не трябваше ли да си в по-добра форма? — отвърна Клеарх. — Може да ти се наложи да търчиш цял ден, момче.

— Добре съм — задъхано отвърна пратеникът. — Кир каза да преместиш частта си срещу вражеския център, ето там.

И посочи. Клеарх не си направи труда да погледне. Проксен беше наблизо и изглеждаше доста по-щастлив в седлото в сравнение с него. Клеарх даде знак на пратеника да изчака, когато Проксен приближи и повдигна въпросително вежди.

— Кир иска да ни постави пред персите си, за да атакуваме царската гвардия в центъра. Тя се пада някъде там, наляво. Дори не мога да я видя оттук.

— И да оставим реката? — отвърна Проксен. — Това е… необмислено. — Погледна в далечината и поклати глава. — Врагът е… прекалено близо, за да опитваме нещо подобно, Клеарх. Не знам дали ще успея дори да поведа хората си, преди да стигнат до нас.

Двамата се загледаха мълчаливо пред очите на слушащите войници и очакващия пратеник. Заповедта беше отчаяно хвърляне на зарове, което може би щеше да означава смъртта на всички тях — или удар, който щеше да сложи край на битката още преди тя да е започнала. Проксен очевидно не желаеше да предприема този ход, но Клеарх знаеше, че ако потвърди заповедта, той ще се подчини. Другите гърци можеше и да са против, но дисциплината бе вкоренена дълбоко в тях. Те разбираха, че понякога пълководецът трябва да прати хората си на смърт, за да задържи някоя позиция. Тяхната задача беше да изпълняват заповедите и да се бият докрай, за да осигурят победата. За това се изискваше доверие и вяра в онези, които ги водеха. Нещо повече, изискваха се хора, които разбират, че водачите им може да грешат, че самите те може да бъдат пратени на смърт от погрешно решение или от гордост — и все пак да тръгнат.

Въпреки това Клеарх известно време не каза нищо. Виждаше, че Менон приближава да разбере какво става, и това го накара да реши по-бързо. Тесалиецът беше наговорил разни глупости за Спарта с единствения й театър и реката в сухата долина. Ако не бяха съюзници, Клеарх щеше да го накара да си плати за думите. Помисли си, че пак може да го направи, ако Менон оцелее след битката. Беше го сложил най-отляво на гръцката част в знак за понижение, макар че напереният дребосък сякаш не го разбра.

— Върни се при Кир — каза Клеарх. — Кажи му, че ще изпълним заповедта му.

Пратеникът се поклони и се втурна отново към центъра. Проксен откъсна поглед от вражеската линия и погледна Клеарх.

— Ако тръгнеш напречно на бойното поле, ще ни обкръжат. Войската на царя припокрива левия ни фланг. Ако това стане и с десния, ще ни обгърнат като криле и това… ще е краят.

— Да — отвърна Клеарх. — Преди да пробием центъра, трябва да пометем крилото пред нас. Ако го направим бързо, ще обърнем към царя. Няма да допусна Кир да каже, че не сме изпълнили заповедта, но първо ще минем през тях.

Проксен се засмя.

— Наистина те харесвам, спартанецо.

— Не ми пука — отвърна Клеарх. Не беше съвсем ясно дали се шегува, или не, и усмивката на Проксен изчезна. — Връщай се при хората си. Кажи им да са в готовност.

Клеарх погледна към двамата войници, които стояха до него с дълги сребърни тръби, и каза:

— Сигнал за настъпление.

Увери се, че мечът му е разхлабен в ножницата и че кописът му е на сигурно място отзад на кръста му. Усещаше тежестта на щита като стар приятел в лявата си ръка. Протегна дясната и му подадоха копие. Той го взе и се усмихна свирепо.

Тръбите затръбиха. Спартанците поеха напред, повеждайки цялото гръцко крило към персийската войска. Напредваха с реката от дясната им страна и с развети червени наметала. Пред тях имаше движеща се мозайка от облечени в бяло конници и стрелци. Първите редици бяха от колесници, теглени през мекия пясък от измъчени коне. Към тях имаше закрепени коси на височината на човешки ръст и на твърда земя те щяха да са плашещ противник. Тази част от персийската войска се командваше от новоиздигнатия Тисаферн, облечен в бяло и възседнал сива кобила.

Кир видя, че гърците тръгват, и ги благослови. Гледаше ги как се отделят от редиците зад него, но после стисна зъби, когато видя, че не завиват както беше наредил. Позицията на брат му беше далече наляво, а те вървяха напред, сякаш Клеарх не беше разбрал заповедта. Кир стисна копието си, а конят му изпръхтя и започна да рови пясъка, усетил раздразнението му.

Реката проблясваше отдясно под лъчите на изгряващото слънце. Кир разбираше, че Клеарх не иска да бъде заобиколен от толкова многоброен враг, но той беше престолонаследникът. Ако брат му паднеше, Кир на мига щеше да командва цялото бойно поле.

Продължаваше да гледа как гърците продължават да напредват към имперското множество, сякаш те са нападателите. Все едно момче с пръчка е решило да атакува цял полк. Кир преглътна с мъка — в гърлото му беше заседнала бучка. Гърците не бяха отказали и не бяха побягнали при заповедта му. Не можеше да понесе да гледа как ги унищожават.

— Сигнал за настъпление! Общо настъпление. Спокойно! Напред срещу врага!

По редиците зареваха тръби и персийските полкове се люшнаха напред — черни карета, които изглеждаха нищожни в сравнение с онези срещу тях. Въпреки това те също бяха набрали кураж. Кир зае мястото си в челните редици в центъра, макар да знаеше, че брат му няма да има срещу кого да се изправи, когато войските се срещнат — толкова голяма бе разликата в числеността им. Единственият шанс на Кир беше да обърне хода на битката или да помете със силния си десен фланг слабия ляв на врага. Погледна напред и видя, че знамената се приближават и стават все по-ясно различими. Между двете войски вече имаше само осемстотин крачки и стрелците и пелтастите започнаха да разкършват ръце и рамене, готови да атакуват, докато всички останали, които трябваше да издържат дъжда стрели и камъни, приготвяха щитове и се молеха да не бъдат поразени.

Кир затаи дъх, когато видя редиците около брат си. Цар Артаксеркс не се виждаше, скрит от движещия се параван от войници и колесници. Знамената му със златния орел на Ахеменидите се развяваха на група от лявата страна на принца. Кир вдигна своя сокол като предизвикателство. Една от двете птици щеше да падне.

Клеарх подтичваше заедно с осемте редици спартанци и още четири илоти, всяка от по двеста и четирийсет души. Зад него бяха частите на Проксен и Нет, следвани от мърморещия Менон. Клеарх изгледа кръвнишки колесниците срещу тях — знаеше, че те ще са страховити за онези, които никога преди не са виждали подобен противник.

— Вижте как старите каруци затъват в пясъка — извика той по редицата. — Кажете на хората да прескачат остриетата. Ние скачаме по-високо от тях в гимназиума, момчета.

Спартанците му се разсмяха в отговор и Клеарх внезапно реши да не отдава на персите респекта, който те търсеха.

— Гърци! — изрева той, без да забавя крачка. — Кои са онези, които се осмеляват да застанат срещу нас? Никои, въпреки цялата им суета. Ние сме воини. Най-добрите, които е виждал светът. Хомемон — ние имаме обща кръв. Хомотропа — общи обичаи. Хомоглосон — общ език. — Гласът му набираше сила, мощен и въздействащ. — И хомотрискон — общи храмове и богове. Затова побеждаваме. Ние сме един неделим народ. Днес не сме спартанци, тесалийци или атиняни. Ние сме елини. Ние сме мъжете на Гърция. Ще им покажем ли какво означава това?

Спартанците му изръмжаха и останалите отговориха, оголвайки зъби, докато вървяха с него. Малко по малко темпото се ускоряваше. Те знаеха, че навлизат в обхвата на стрелите и камъните. Време беше.

Всички ездачи скочиха от конете и ги тупнаха по задниците, за да ги прогонят. Момчетата, които тичаха покрай войниците, хванаха поводите и обърнаха животните обратно към обоза, на няколко мили зад тях, като поздравяваха бойците с тънките си гласчета.

— Удвоете темпото! — изрева Клеарх.

Чу как други предадоха командата му по редиците и войската нададе рев, който беше нещо повече от просто експлозия на дъх. А предизвикателство към онези, срещу които се изправяха. Хиляди запяха пеан, песента на смъртта.

— Щитове и копия в готовност! — извика Клеарх.

Персийските редици приближаваха бързо и въздухът над гърците се изпълни с хиляди стрели, подобни на стръкове трева или черни косми на синия фон на небето.

— Щитове горе! Успокой темпото! — отново изрева Клеарх. Не беше останал без дъх. Тичаше всеки ден по време на тренировките и почти не усещаше напрежението. — Атакувай врага! Дръж строя! Спазвай дисциплина! За Кир! За Гърция! За Атина! Богове, за Спарта!

Продължи да дава заповеди, докато хората му напредваха като нанасящ удар меч през последните сто крачки. Пеанът завърши с тъжна нотка вместо с рев, но въпреки това вся ужас у врага. Стрелите тракаха по щитовете, но повечето прелетяха над главите им, изстреляни от стрелци, които не бяха преценили темпото на приближаващия противник. Задържани до последния момент, гръцките метателни копия се посипаха върху редиците. Илотите ги мятаха от задните редици, като пъшкаха от усилието. Спартанците продължаваха да държат копията си насочени напред и напредваха като стена от тръни.

Персийските части на Тисаферн се разпаднаха преди гърците да стигнат до тях. Първите редици отстъпиха и всяха хаос, докато войниците се опитваха да избягат от спартанците с червени наметала, които носеха сигурна смърт. Колесници се преобръщаха, когато колелата им затъваха в пясъка, и конете ги повличаха.

Клеарх нададе победен рев. Спартанците му подкарваха персийските войници като добитък и избиваха всички, които бяха прекалено бавни, за да се махнат от пътя им, но в същото време поддържаха и дисциплината. Въпреки това Клеарх извика заповедта — постоянен страх на всеки военачалник беше, че хората му ще се опиянят от яростта на битката и ще нарушат строя. Беше виждал как войски се превръщат в тълпи, след което винаги следваше унищожение.

Неговите спартанци бяха като щит, така че никой от онези зад тях не можеше да се втурне сляпо напред, без да мине през съюзниците си. Напредваха равномерно, вдигнали щитове и мушкащи с копия. Някои войници отзад бяха извадили ножове да довършват ранените врагове и ги съсичаха, докато ги прекрачваха, така че никой да не може да скочи и да всее хаос след минаването на основните редици.

Цялото персийско крило се разпадна и последвалото клане беше ужасяващо: всички гърци бяха оплискани с кръвта на противниците. Единствено фактът, че много перси бяха на коне, ги спаси. Тисаферн изтегли хиляди извън обхвата на стрелите и камъните, като така спаси и собствения си живот. Клеарх и Проксен го виждаха на коня му сред бели знамена, но той беше отстъпил зад основните редици и Клеарх не можеше да стигне до него. Спартанецът видя, че атинските конници се събират и се готвят да атакуват, но им заповяда да задържат позициите си. Само глупци и буйни младежи атакуват по-силен противник. Професионалистите почиват и изкачват планината стъпка по стъпка. А и без това конете им бяха малко. Те не можеха да променят изхода от битката.

Клеарх трябваше да изреве на хората си да спрат, когато те започнаха да настъпват отново, помитайки основните сили, зад които можеше да се зърне лъкатушещата река и равнините. Трябваха му стоте очи на Аргос, за да вижда всичко ставащо. Дотук се бяха справили добре, но царската армия едва кървеше — беше толкова огромна, че почти не бе усетила удара. Мъртвите бяха оставени там, където бяха паднали. Войниците, срещу които се изправяха, бяха свежи, макар че очите им вече бяха разширени от ужас.

— Завий наляво! Пробиваме към центъра! — извика Клеарх.

Той и гърците му щяха да пометат предния край на персийската змия, сякаш навиваха килим, от единия край до другия. Така щяха да стигнат до позицията на Великия цар, точно както бе наредил Кир. Клеарх се отърси от налегналата го умора, след като вълнението от началото на битката отмина. Това беше работа, най-тежката работа, която беше познавал. Жегата се засилваше и той усещаше как езикът му пресъхва. Наоколо не се виждаха момчета с вода и не му оставаше друго освен да свие рамене и да почисти меча си в краткия момент на почивка.

Обърна се и прати Проксен на фланга с отряд критски стрелци в случай, че Тисаферн се опита да атакува или да събере стрелци. Клеарх знаеше, че дотук е изгубил много малко мъже, и искаше това да продължи. Беше видял как един войник става жертва на косата на колесница — беше замръзнал от страх и не помръдна от мястото си, докато другарите му се бяха хвърлили под острието и бяха оцелели. Това беше урокът. Не биваше да спират. Спряха ли, щяха да бъдат пометени, както ястребът бива свален от гарвани.

19

Кир усети как страхът го сграбчва и го подканва да препусне извън бойното поле. Никога не беше изпитвал подобно чувство — сякаш някой го е стиснал за гърлото и го разтърсва. Беше се задъхал, а сърцето му туптеше така, че бойците около него със сигурност го чуваха и разбираха, че го е страх. Виждаше собствената си смърт в огромните редици и металния отблясък на река Ефрат.

— Аз съм от рода на Ахеменидите — прошепна той на себе си. — Аз съм син на цар Дарий, внук на Ксеркс. Няма да избягам. Ще остана.

Отпред виждаше как Клеарх повежда гърците, които сякаш се втурваха срещу вълна, преди тя да се разбие отгоре им. Персите се изляха около тях и гърците бяха погълнати пред очите му — продължаваха напред във вражеското множество.

От лявата си страна Кир видя, че цели полкове на брат му заобикалят войските му. Не разполагаше с толкова много хора, че да им попречи да го обкръжат. Знаеше, че нищо не убива бойния дух по-бързо от осъзнаването, че пътят за отстъпление е отрязан, че не можеш да побегнеш, че враговете са както пред теб, така и зад гърба ти. Това беше най-простата тактика на Ахеменидите — да изкараш на бойното поле толкова много хора, че да погълнеш изправилия се срещу теб. Смисълът на войната бе да нанесе колкото се може по-бързо и по-брутално унищожение. Кир преглътна, гърлото му внезапно беше пресъхнало. Войската на брат му щеше да се извие около неговата като хищен нокът — и всичко щеше да приключи.

Почувства как страхът му отмина веднага щом се изправи пред най-лошото. Ако брат му паднеше, той щеше да бъде цар. Това беше единственото, което имаше значение. Дори Артаксеркс да беше довел целия свят на тази равнина до голямата река, крайният резултат пак щеше да се реши от два живота. Усети как спокойствието се спуска върху него подобно на слягаща се прах. Задиша по-дълбоко. Не беше толкова трудно. Нито толкова сложно. Един удар щеше да сложи край на всичко.

Шестстотин конници яздеха с Кир като негова лична гвардия, всичките верни до смърт. Онези, които бяха тръгнали с Оронт, още изпитваха срам и усещаха подозрението на другарите си. И отчаяно желаеха да се докажат.

Когато видя, че полковете на брат му ще го обкръжат, Кир разбра, че му остава само една възможност. Щеше да заложи живота си. Щеше да бъде върхът на копието — но веднъж хвърлено, то не можеше да се върне назад.

— Парвиз! — изрева той.

Парвиз го погледна, доволен, че е нужен за нещо. Яздеше доста добре старата си кобила, но като воин не можеше да се мери с гвардейците му.

— Отстъпи назад — извика му Кир. — Тук не е място за теб.

Видя как Парвиз пребледнява от ужас, но поне той щеше да остане жив. Кир вече викаше на друг:

— Хадид!

Хадид се приближи и сведе глава в очакване на заповеди, но време за заповеди нямаше. Разстоянието между войските се скъсяваше с бързината на изстреляна стрела. Когато се сблъскаха, нямаше да има място за маневри.

— Гвардейци, с мен! — Кир смуши коня си, уверен, че всички ще го последват.

И те го последваха с кръвожаден вой. Кир се носеше през бойното поле. Беше като лястовица, летяща към гнездото си под облаците, царски сокол в бурята.

Усмихна се, когато вятърът зарева в ушите му и ритъмът на галопа заби като барабан под него. Подпря коляно под лъка на седлото и се надигна, наведен над врата на коня. Двамата бяха едно. Кир държеше копие в едната си ръка и мечът беше разхлабен в ножницата, готов да бъде изтеглен.

Знамената на брат му го приканваха, зовяха го. Гвардейците зад него препускаха, оформяйки клин. Това беше чисто безумие, но въпреки това Кир извика предизвикателно към редиците пред себе си. Гласът му се изгуби в тропота на копита и рева на хора, но в него нямаше думи, само див вик и обещание за отмъщение. Очите му се напълниха с парещи сълзи.

Разбира се, врагът знаеше кой е той. Знаеше го от мига, когато Кир бе препуснал пред полковете си. Никой друг освен него не можеше да събере около себе си шестстотин конници. Кир препускаше презглава към вражеските редици и те се поколебаха, макар че не можеше да се каже дали реакцията им е резултат на страх от атаката. Бяха вече съвсем близо — и мигове по-късно той беше сред тях.

Някои войници отстъпиха, вместо да се изправят срещу летящите устремно копия и конници. Десетки се хвърлиха уплашено на земята. Онези, които бяха по-храбри или твърде бавни, за да отскочат, бяха пометени като от вихър. Кир усещаше ударите по краката си. Видя как хора отлитат от гърдите на коня му и попадат под копитата. Чуваше как писъците им заглъхват, докато гвардейците му се забиваха като шип в множеството около персийския цар.

Двамата братя се видяха едновременно и за миг сякаш всичко замря. Кир забрави, че галопира през движещи се хора: виждаше единствено изпълнените с изумление очи на Артаксеркс, когато главата с богато украсен шлем се обърна към него. Устата на брат му беше отворена и червена. Ръката му посягаше към меча, но Кир беше твърде бърз, твърде устремен, твърде изпълнен с желание за отмъщение. Беше изгубил копието си в гърдите на някакъв войник. Мечът беше в ръката му. Той го вдигна високо и замахна към врата на брат си. Царят размаха ръце и изкрещя от ужас. Острието удари метал и са завъртя в ръката на Кир, когато закачи ръба на нагръдника. И все пак по него имаше кръв.

Това беше момент на съвършена яснота, въздухът бе сладък и хладен. Кир издиша, изпълнен с нещо като радост.

Клеарх нямаше време да изпитва задоволство. Гръцкото каре напредваше устремно в имперските сили, като ги лишаваше от всякаква възможност да се организират. Персите не можеха да реагират достатъчно бързо. Още преди офицерите им да са разбрали какво става, спартанците бяха минали през тях и посичаха следващия полк. Създаваха пред себе си вълна — войниците се обръщаха и побягваха, за да не се озоват пред редиците с червени наметала и кървави мечове в ръцете.

Клеарх се биеше с щит и копие рамо до рамо с мъже, които познаваше от години. Този ден всички те бяха обединени на полето при Кунакса до река Ефрат, огромната змия на живота, която правеше пустинята зелена.

— Какво правите там? Поддържайте разстояние между редиците! — изрева Клеарх към хората на Проксен, които бяха зад неговите. Сгълчани, те забавиха крачка и гневът му се уталожи пред лицето на врага. Щом можеше да намери време да забележи лошия строй, значи положението може би не беше толкова безнадеждно, колкото смятаха някои. Никой от войниците му не беше виждал досега толкова много хора на едно място — нито в театъра на Дионис в Атина, нито тълпите в свещените горички на Делфи. Това беше поглед към империя, по-грамадна от всичко, което можеха да си представят, и не им оставаше нищо друго, освен да примижават, да зяпат и да продължават напред.

Гърците бяха строени в правоъгълник с дълга предна страна, с двеста и четирийсет спартанци и техните илоти начело и четирийсет редици зад тях. Биеха се като истински професионалисти, със спокойна свирепост. Никой не нарушаваше строя и не се хвърляше да преследва бягащите врагове. Вървяха напред, сякаш следваха тясна пътека — и всеки на тази пътека биваше съсичан. На онези от двете им страни не се обръщаше внимание — освен ако не атакуваха. Гърците продължаваха напред с щитове, вече очукани от ударите на камъни и със стърчащи от тях счупени стрели. Врагът виждаше само шлемове, които не можеше да прониже, кръгли щитове и наколенници под тях. Спартанците бяха като мъже от бронз, но без слабостта на метала. Гръцките копия се стрелкаха пред тях като езици на змии и върховете им бяха червени от кръв.

Клеарх видя как един от хората му залитна. Нещо беше прелетяло над гъстите редици и бе улучило шлема му, от което той иззвъня като камбана. Това привлече вниманието на Клеарх и го накара да огледа хората си. Предните редици се уморяваха и постепенно забавяха темпото.

— Проксене, нима ще оставиш моите хора да заграбят цялата слава? — извика той.

Проксен завъртя очи към небето и извика:

— Направи ми път и ще ти покажа какво означава слава! Защо все ти трябва да си пръв, спартанецо? Да не са те тормозили като дете?

— Нямаш си и представа — отвърна Клеарх, но се ухили и поклати глава. Преди десетия си рожден ден беше излязъл победител в три юмручни двубоя със спартански момчета, които бяха по-високи и по-силни от него. Спечели последния бой със счупена дясна ръка. Споменът го накара да потърка кокалчетата на пръстите си.

— Спартанци, освободете предните редици. Отстъпете назад! Показахте им как се прави. Нека сега Проксен покаже какво е научил! Менон да настъпи отляво с по шейсет души в редица. И да не изостава!

Лицата на спартанците бяха скрити от шлемовете, но Клеарх знаеше, че хората му са уморени. Бяха в изключително добра форма, но все пак се нуждаеха от почивка. Нищо не уморяваше човек повече от сражаването, макар че цепенето на дърва се доближаваше изненадващо близо до това. Клеарх погледна редиците, като търсеше някакви признаци за слабост или нарушен строй. Колкото и да се опитваше да се държи шеговито, смяната на три хиляди души с други в разгара на битка беше убийствено трудна. В процеса умираха хора поради невнимание или атака, когато врагът си помислеше, че строят се огъва, и се хвърляше напред. Но ако това не се направеше, най-добрите воини на света щяха да паднат. Всички противници, с които се сблъскваха и които убиваха, бяха отпочинали. Единствено боговете можеха да се сражават цял ден без почивка.

Клеарх гледаше как спартанците забавят бруталното си темпо. Персите пред тях нададоха вой, когато видяха как омразният враг като че ли трепва. Клеарх изръмжа зверски, идеше му да забие меч в гърлата им и да сложи край на писъците. Видя, че облечените в черно Безсмъртни се опитват да окажат отпор, но Проксен и Менон трябваше да се изправят пред тях.

— Готов съм, Клеарх — извика Проксен. — Можеш да дадеш почивка на дъртите си крака.

— Ще остана. Искам да погледам Менон в истинско сражение. Все пак говори като герой.

Тесалиецът Менон се обърна.

— Врагът е отпред, спартански боклук такъв! — извика той, което накара Клеарх да се засмее. Наистина не харесваше Менон, но в думите му имаше истина. Ако тесалиецът се сражаваше толкова добре, колкото се оплакваше и заяждаше, наистина щеше да окаже герой — и Клеарх щеше да му прости всичко останало. Може и да не го харесваше, но въпреки това щеше да стисне ръката му и да напълни чашата му с вино.

В останалата част на полето се чуваше звън на оръжия, звуците на сражението бяха като трептене във въздуха. Там имаше смърт, носеща кисел привкус във всеки дъх. Клеарх знаеше, че бойното поле е място на постоянен страх. И че добрият командир трябва да се съсредоточи върху непосредствената си задача и да не се тревожи за друго. Хората му бяха способни на нечувани постижения, но трябваше да бъдат събирани и пазени така, както скъперникът пази монетите си. Кир беше довел едва дванайсет хиляди гърци във Вавилония. Основната част от битката щеше да се води от перси срещу перси.

Кир видя как брат му пада от коня и нададе ликуващ вик. Всичките му страхове и слабости изчезнаха. Личните му гвардейци все още тъпчеха с конете си подлудените воини около Великия цар, но това ставаше някак на заден план. Умът му бе ясен и спокоен, докато брат му лежеше по гръб и плюеше кръв. Съвсем малко по-високо и Кир щеше да му пререже гърлото и короната на Ахеменидите щеше да се търкулне в пясъка.

Кир видя как хората на брат му се обръщат към господаря си, макар че Артаксеркс беше очевидно замаян и не можеше да дава заповеди. Видя лица на хора, които познаваше и които също го познаха. Той се превърна в център на вниманието им — човекът, който се бе осмелил да посегне на царя. Хвърлиха се към него и за свое изумление Кир видя как Парвиз препуска към него, за да му помогне — не му се беше подчинил и го бе последвал. Пред очите му Парвиз препречи пътя на трима имперски гвардейци със старата си кобила.

Кир не видя летящото копие, хвърлено от някой от хората на царя. То описа дъга и Кир го усети и когато погледна нагоре, копието го улучи в бузата, счупи скулата му и го отхвърли настрани. Той не можеше да разбере какво се случва. Знаеше, че е триумфирал, но ето че светът се въртеше около него и слънцето подскачаше лудо в небето, докато той падаше тежко на земята. Чу още един удар и понечи да се надигне. От неговата уста също бликна кръв. Усещаше парчета кост по езика си, подобни на чирепи от счупено гърне. Тръсна глава, но движението само влоши положението и фигурите на приближаващите Безсмъртни се размазаха пред очите му. Видя Парвиз да стои над него — отказваше да се дръпне пред онези, които се втурваха напред към тях. Кир гледаше как дребният мъж убива имперски гвардеец с премерените удари на крепостен страж. Миг по-късно Парвиз беше съсечен и падна по гръб, загледан сляпо към небето.

Кир се опита да се надигне и извика, когато откри, че ръката му не може да издържи тежестта. Впери поглед в дланта си, неспособен да проумее защо е увиснала и не стиска меча, който лежеше пред него в пясъка.

Слухът му се възвърна, макар че дотогава не беше осъзнал, че е бил оглушен. Светлината бе много ярка и се чуваше силен звън на метал. Гвардейците му бяха скочили от конете да го защитят, като събраха конете си около него. Безсмъртните на брат му изреваха като гръм сред хълмовете, хвърлиха се напред и Кир видя как хората му падат почти върху него. Сетивата му се завръщаха, заедно с представата кой е и къде се намира. Трябваше му само момент да си поеме дъх, да намери сили да се изправи още веднъж срещу брат си.

Видя как Артаксеркс се изправя и взема меча на някакъв воин. Брадичката на брат му бе окървавена и той се изплю, докато вървеше напред, притиснал хълбока си с лявата ръка и превит от счупените ребра. Кир се помъчи отново да се надигне, но не успя. Видя как брат му посреща един от неговите гвардейци, избива меча от ръката му и го съсича с три свирепи удара. Та нали Артаксеркс беше човек на книгите! Нямаше никаква логика в това да крачи през бойно поле. Брат му беше намазал черната си брада с масло и я носеше над бронираната горна дреха по същия начин, по който я бе носил и баща им.

Артаксеркс застана над него и Кир скришом извади камата от колана си. Опита се да заговори, но устата му беше прекалено разкъсана и пълна с кръв. Понечи да се раздвижи, но царят стъпи върху гърдите му и го прикова към земята.

— Благодаря ти, братко — каза Артаксеркс, докато вдигаше меча си. — Не мисля, че бях истински цар, преди да се изправиш срещу мен. Разбираш ли? Днес ти ми поднесе… огромен дар.

При последната дума Кир се раздвижи, но беше твърде бавен. Артаксеркс го посече. Мечът се заби в гърлото на Кир и почти излезе от другата страна.

Освен първоначалната болка Кир не усети нищо повече, докато брат му го сечеше отново и отново, след което взе отрязаната глава и я вдигна високо, за да я покаже на всички наоколо, които гледаха с ужас.

Артаксеркс обърна главата на брат си и я загледа в почуда, преди да целуне устните му почти нежно. Сражението все още продължаваше, но това не означаваше нищо. Единственият живот, който имаше значение, беше този на Кир. Артаксеркс го беше отнел, точно както бе обещал на баща си преди много години. При спомена очите му се напълниха със сълзи от гордост. Дори майка му не можеше да отрече, че е постъпил според царското си право. Артаксеркс бе предизвикан и бе излязъл лично на бойното поле, за да посрещне заплахата. Кир наистина го беше направил цар в този ден по начин, по който кръвта и наследството никога не биха могли. Импулсивно Артаксеркс падна на колене да се моли, притисна юмрук до устата си и наведе глава. В този момент беше абсолютно уверен, че Бог е на негова страна. После се изправи и хвърли главата на по-младия си брат на капитана на Безсмъртните си.

— Забучи я на копие и я вдигни високо. Нека видят! Призови всички дошли с Кир да се предадат. Настъпи към лагера им. Битката свърши. Благодарете на Бог! Ние спечелихме! Победата е наша.

Стоящите около него нададоха оглушителен ликуващ рев, който бе подет от останалите. Царят рязко дръпна нагръдника си, който беше огънат и го притискаше, и той се раздели на две. От врата до кръста отпред имаше цепнатина. Артаксеркс трябваше да разчита на помощта на двама души, за да се качи на седлото. Брат му му беше нанесъл ужасен удар и той знаеше, че има счупени ребра. От устата му още течеше кръв, но тя бе по-скоро от прехапания език, отколкото от някаква вътрешна рана. Надяваше се да е така. Не биваше да рухва точно сега, докато главата на брат му беше набучена на копие до него. Преви се в седлото и затвори с облекчение очи, когато зазвучаха тръбите. Знаеше, че баща му щеше да се гордее, ако можеше да го види.

Клеарх беше готов да върне спартанците отново начело на гръцкото каре. Менон се беше справил достатъчно добре, докато слънцето се издигаше към зенита, макар че хората на Проксен се биеха повече като спартанци, поне докато истинските стояха зад тях. Клеарх ги бе поздравил за отличната им форма. Бяха напреднали около хиляда и шестстотин крачки, откакто спартанците се оттеглиха да починат, като се биеха за всяка една от тях. Клеарх се опита да не мисли за броя свежи полкове пред тях. Кир и персите под командването на Арией водеха свои битки. Клеарх можеше само да се надява, че духът на имперските сили ще се срине, когато открият, че са атакувани във фланг. Не беше имало време гръцкото каре да стигне до царя преди войските да се сблъскат, но Клеарх знаеше, че са си пробили път през хиляди и със сигурност са осуетили настъплението им. Въпреки това пътят пред тях не беше разчистен.

Имперски войници в бели или черни доспехи ги притискаха от всички страни. Онези отпред отстъпваха, всеки опит да организират отпор биваше бързо прекъсван. Кир беше казал, че персите се упражняват в маршируване, но рядко с оръжията, които носят. Тази липса на умения си проличаваше сега, когато гърците ги помитаха безмилостно, войници срещу селяни с мечове. Ужасът се разпространяваше напред, след като редица след редица перси решаваше, че не те ще бъдат онези, които ще спрат настъплението на гърците.

Клеарх знаеше, че това няма да продължи дълго. Рано или късно щеше да се намери полк или офицер, който да избере да не отстъпи и да се бие до смърт. Знаеше, че веднага щом гръцкото настъпление бъде блокирано, останалите ще се нахвърлят върху тях. Веднъж беше гледал как стотици пчели се нахвърлят върху оса. Сама пчела не можеше да устои на натрапницата, дори десетина не можеха, но в крайна сметка я бяха направили на парчета с численото си превъзходство и с тежестта си. Клеарх очакваше този момент, докато извеждаше отпочиналите спартанци на челна позиция.

Пред тях имперските войници пребледняха при вида на червените наметала и бронзовите щитове. Подготвиха се за смъртта — и започнаха да измират. Темпото внезапно се ускори и Клеарх започна да се усмихва, докато напредваше с останалите. Въпреки пълното безумие на позицията им, противно на всички правила на боя, които беше учил, те се приближаваха до нещо като победа. Усещаше го. Доколкото можеше да прецени, не бяха изгубили и сто души от началото на сражението, а бяха избили и ранили хиляди. Ако персите не можеха да извадят нещо по-добро срещу доспехите и уменията им, денят можеше да бъде спечелен — дори срещу най-голямата войска, която бе виждал някога. Усети как надеждата разцъфва в него и избърса потта от очите си. Някъде зазвучаха тръби и се надигнаха викове. Клеарх сложи ръка на ухото си и се заслуша в очакване на победен рев.

Цар Артаксеркс препусна пред редиците, вдигнал високо копието с главата на брат си. Резултатът от битката беше хаотичен и хората на брат му се страхуваха от отмъщението му. И с пълно право, каза си той. Лично щеше да надзирава масовото екзекутиране на полковете, които се бяха осмелили да се изправят срещу короната, поне след като бъдеха обкръжени, разоръжени и взети в плен. Гърдите му се изпълваха с гордост. Ребрата го боляха по-лошо, отколкото можеше да повярва, но духът му беше приповдигнат и лек. Зазвучаха тръби и Безсмъртните в черно и конниците в бяло започнаха да призовават войските на Кир да се предадат. Набучената на копието глава вършеше чудеса, макар че само един на хиляда можеше да познае, че подутата очукана топка доскоро е била глава.

Бойното поле се беше разширило и сега двата му края бяха на часове разстояние. Въпреки това новината се разпространяваше, докато Великият цар препускаше пред полковете като комета, защитен от копията и камъните от стотици победоносни конници, които викаха ликуващо и сочеха с мечове ужасените войници, които бяха предали царската фамилия, и им обещаваха жестока разплата. Мнозина от хората на Кир дори не бяха успели да влязат в сражението, но и те стояха треперещи, докато Артаксеркс се носеше през полето сред развети царски знамена.

Арией беше в разгара на битката още от първия сблъсък на редиците. Под шлема косата му беше мокра от пот, но той не смееше да го свали нито за миг, когато толкова много стрелци и прашкари дебнеха за мишена като него.

Беше пропъдил от ума си всякакви мисли за размерите и силата на врага. Верността и животът му бяха отдадени на Кир. Единствената клетва, която беше престъпил в живота си, беше тази пред брат му, царя. Все още имаше проблем с това и можеше да го реши единствено ако Кир станеше цар и му простеше. Светът беше толкова прост, колкото можеше да го направи Арией — много по-прост, отколкото беше смятал Оронт.

Битката не беше потръгнала добре. Арией бе гледал с растяща тревога как гърците се втурват срещу пълчищата конници и пехотинци под командването на Тисаферн. Беше видял предаването на заповеди и между Кир и гърците и се надяваше, че това не е някакво лично отмъщение. Преди да може да промени собствения си строй в отговор на оголването на фланга му, самият Кир препусна устремно пред персийските си полкове, като личната му гвардия едва успяваше да го следва.

Арией знаеше добре, че водачът може да промени плановете си при вида на врага и дори че трябва да го направи, ако условията са променени или теренът разкрива предимства, останали незабелязани до началото на битката. Военното дело не беше за мъкнещи се бавно селяни, а за мъже с остър ум, които виждат риск и го поемат, докато противникът още спи. Но все пак виждаше как целият план на битката става на пух и прах през първите часове на новия ден. Вместо да участва в бързи маневри и внезапни атаки, той изведнъж се оказа единствен командващ персийския център — сто хиляди души, които разчитаха на него да ги запази живи. Арией беше останал на коня си с мрачно изражение, докато имперските сили приближаваха, но успяваше да задържи строя и да попълва отворилите се в него дупки, като придвижваше новия си фланг към реката, макар с това редиците му да изтъняваха. Проклетият Клеарх го беше оставил напълно уязвим! Имаше реална възможност царската войска да ги обкръжи от двете страни — и това несъмнено щеше да означава край на всичко.

Битката продължаваше с пълна сила и цяла вечност Арией сякаш гледаше сблъсък на гиганти, населения на цели градове, които се колеха и пронизваха в линия, достигаща до хоризонта като брега на някакво черно море. Прахта се вдигаше на огромни облаци. Небето потъмняваше, когато стрели и копия политаха в него от двете страни. Шумът беше невероятен, като рев на звяр, докато бойците настъпваха или биваха отблъсквани. Касапницата сякаш нямаше край и когато вдигна поглед, Арией видя, че знамената с царския орел се движат.

Артаксеркс препускаше през персийските полкове, които така се бяха смесили, че беше трудно да различиш враг от приятел. Един гвардеец погледна нагоре към копието в ръката на царя и белите му зъби проблеснаха, когато се разсмя и завика ликуващо.

Кръвта на Арией се смрази, когато разбра какво вижда. Носеха главата на Кир, вдигната високо над редиците. Заля го ужас, но после той погледна с нови очи прашното бойно поле. Кир беше убит и силите под командването на Арией сякаш изведнъж се бяха смалили. Гърците вече не се виждаха никакви, сякаш никога не ги бе имало.

Арией затвори очи и за момент му се прииска Оронт все още да командваше, макар че това желание го принизяваше. Сърцето му се сви, когато отвори отново очи и видя, че унищожението продължава. Кир беше мъртъв и нищо на този свят не беше добро.

— Сигнал за отстъпление! — извика той. — Оттеглете се в ред на запад и юг. Кир е мъртъв. Вече няма чест на това бойно поле.

— Кажете на хората да не бягат! — продължи той. — Царят ще избие всички ни, ако не се оттеглим веднага. Изтеглете се в ред и може да доживеете и да видите утрешния ден. Побегнете ли, с всички ни е свършено.

Пратениците се втурнаха презглава през редиците. Арией продължи да гледа как имперската армия разпердушинва полковете му, оставяйки след себе си кръв и кости. Всичко беше приключило. Оставаше им единствено да се опитат да оцелеят.

С изправен гръб Арией обърна коня си.

— Бавно, момчета. Марширувайте с мен — с високо вдигнати глави. Каузата ни е изгубена, но ние не сме.

Най-близките редици изпитаха облекчение, че няма да продължават напред към врага, който вече виеше ликуващо докато новината за победата се разнасяше.