Синовете на Спарта

Исторически бележки

Книгата на Ксенофонт „Анабазис“ грубо може да се преведе като „път нагоре“, „отстъпление“ или „изход“. В нея се разказва за въстанието на Кир срещу брат му, за събирането на войската, за битката при Кунакса, която губи — и след това за ужасяващата ситуация, в която се озовали гръцките наемници. Те се намирали далече от дома, заобиколени от врагове, но си оставали такава елитна сила, че не можели да бъдат унищожени с лекота. Събитията се развиват осемдесет години след битката при Термопилите и около седемдесет години преди времето на Александър Велики.

Персийски исторически контекст: Персийският цар Дарий нападнал Гърция през 490 г. пр.н.е. — и бил разбит в битката при Маратон. Събирал нова войска за втори опит, но умрял, така че делото му било продължено от сина му Ксеркс, който потеглил срещу Гърция по суша и море. Ксеркс е царят, с когото спартанците се сражавали при Термопилите. Той стигнал до Атина и я опожарил, но атинският флот спечелил невероятна победа срещу неговия и така го лишил от възможност да маневрира. Ксеркс се върнал у дома, като оставил генерала си Мардоний да се изправи срещу водената от спартанците войска на сушата. Въпреки огромното числено превъзходство на персите гърците нанесли съкрушително поражение на врага, а самият Ксеркс бил убит от началника на собствената си охрана през 465 г. пр.н.е. Синът му Артаксеркс заел престола и проявил благоразумието да остави гърците на мира, с което си осигурил мирно царуване до смъртта си през 424 г. пр.н.е.

Въпросният Артаксеркс имал трима синове. Най-големият станал цар за няколко седмици, преди да бъде убит от втория, който пък бил убит от третия — Дарий II. Дарий II имал двама синове — Артаксеркс и Кир, с които започва този разказ.

В Гърция Спарта станала господстваща сила, след като победила Атина и наложила съвет, който да управлява града — Съвета на трийсетте тирани. Младият Ксенофонт бил атински аристократ, който се възхищавал на спартанците повече, отколкото на своите вечно спорещи съграждани, които можели да изкажат десетки мнения, преди да решат дали да вечерят, или да гледат театрална постановка. Вярно е, че Ксенофонт е бил ученик на Сократ, но за разлика от най-известния ученик на Сократ Платон интересите му били насочени не толкова към екзистенциалните концепции и устройството на съвършеното общество, а към практическото приложение на философията. Ксенофонт бил един от онези атиняни, които се опитвали да създадат добър живот единствено със силата на волята, които искали да знаят как да живеят. Той намирал спартанската дисциплина и готовност за саможертва за достойни за възхищение и поради това винаги бил човек, разкъсван между двете култури — на Атина и на Спарта.

Бележка за разстоянията: Персите от периода използвали „парасанга“ като единица за време, която често се употребявала и като единица за разстояние в гръцките текстове, което понякога може да бъде объркващо. Съвременният еквивалент на парасангата е нещо като „на един час път“. Според Херодот парасангата е приблизително трийсет „стадия“, или 3,5–3,75 мили (5,6–6 км). В текста използвам понякога мили, за да дам по-ясна представа за разстоянията на читателите, които не мислят в парасанги и стадии. Използва се и единицата „статмос“, която също не е с точно определена величина, а означава приблизително разстоянието между две спирания за нощувка, или около 18–20 мили (29–32 км). Според „Анабазис“ при похода си на изток Кир изминавал между двайсет и две и двайсет и четири мили на ден — около седем часа път, включително и почивките. Подобно темпо, поддържано по-късно и от римските легиони, е подходящо за вървене в голяма жега. Интересно е да го сравним с темпото, записано по-късно от Ксенофонт, когато са пътували с хората от лагера. Тогава са изминавали средно по петнайсет мили на ден и е било необходимо да спират при всяка река, за да попълнят запасите си от вода.

Случката в Киликия с царица Епиакса, когато тя дала средства на Кир и прекарала нощта с него, е много интересно събитие. Иска ми се да знаехме повече за него, но Ксенофонт е единственият ни източник. Той описва учебна атака, която имала за цел да впечатли царицата, но случайно довела до разбиването на част от персийската войска на Кир. Ксенофонт описва и една по-дълга среща с участието на съпруга на Епиакса, цар Сиенезис от Tape — родния град на Савел Тарски, който по-късно щял да стане известен като св. Павел.

Трудността при такива подробни исторически разкази е в това, че те не пасват за роман. Ксенофонт може да опише на три реда сблъсък в планините; аз не бих могъл да го вместя в по-малък обем от една глава. За подробностите, които не успях да вместя тук, препоръчвам „Персийската експедиция“, особено на читателите, които се интересуват от начина на мислене и действие на гърците. Книгата определено заслужава да е оцеляла повече от две хиляди години. Понякога, както открих при „Тайната история на монголите“, една ключова книга може да се окаже врата към цял свят.

Ксенофонт пише, че войската на Кир била сто хиляди души, докато тази на Артаксеркс 1,2 милиона, с двеста колесници с коси на колелата и шестхилядна конница. Няма как да знаем дали тези числа не са преувеличени, макар че аз лично смятам, че войската на Артаксеркс се е състояла от около шестстотин хиляди души — огромно множество, в сравнение с което ордите на Чингис изглеждат незначителни.

Персийската войска била командвана от четирима военачалници — Аброком, Тисаферн, Гобрий и Арбак. В романа споменах единствено Тисаферн, за да не обърквам читателя с прекалено много странни и чужди имена. Целта ми е да разказвам история. Както казва Е. Л. Доктороу, „Историкът ще ви разкаже какво се е случило. Писателят ще ви каже какво е било чувството“. Разбира се, моето намерение тук беше да направя и двете.

Във връзка с това бунтът, овладян от военачалника Клеарх, е описан подробно от Ксенофонт. До него се стигнало, когато войската разбрала срещу кого всъщност ще воюва — нещо, което може и да е било известно на военачалниците, но не и на обикновените войници. Клеарх плакал и се тръшкал пред тях и направил истинско театрално представление. Казал, че го принуждават да предаде Кир, но че никога нямало да изостави тях.

В историческия роман писателят търси ключови взаимоотношения, така че фактът, че Клеарх праща на Кир вест да не се тревожи, означава, че помежду им е имало истинско приятелство. Спартанецът спорел и увещавал, за да привлече войниците на своя страна, като апелирал към техните чувства и дълга им — и накрая уредил 50 процента увеличение на заплатите им, което свършило работата.

За битката при Кунакса знаем само от един източник — описанието на очевидеца Ксенофонт. В разказа си той се споменава само веднъж, като говори за себе си в трето лице, когато разменя няколко думи с Кир преди началото на сражението. Няма как да знаем дали сцената се е случила в действителност, или целта й е била да вмъкне Ксенофонт в повествованието.

Младият Кир пратил гърците напред, но те затънали сред огромния брой войници, срещу които били изправени. Тисаферн успял да убеди цар Артаксеркс да събере войска, така че вероятно цялото начинание на Кир е било обречено от самото начало. Трудно е да се каже дали е така. Разбира се, винаги е възможно владетел да бъде убит от случайна стрела. Може би чудото на лидерите като Цезар и Чингис, които участвали лично в сраженията, е в това, че са оцелели при всички тези близки срещи със смъртта.

Кир видял, че битката може да бъде спечелена с един удар, и препуснал с личната си гвардия срещу настъпващия противник — нещо, което днес бихме нарекли безразсъдно рискуване. Той стигнал до брат си и го ранил, но бил повален от хвърлено копие. Изкушаващо е да си мислим, че го е очаквал велик живот, който така и останал неизживян — че това е един от онези моменти в историята, когато една династия е можела да достигне най-голямото си величие, но е била прекършена. Само след няколко десетилетия Александър Велики ограбил гробниците на Ахеменидите. Може би ако историята се беше развила по друг начин, гръцкият завоевател е щял да се отнесе с по-голямо уважение към страната на Кир.

Ксенофонт описва как главата на Кир била набучена на копие и разнасяна като доказателство за смъртта му. Онова, което последвало, демонстрира мащабите на битката. Цар Артаксеркс препускал със страховития си трофей пред войниците си. В същото време Клеарх и гърците още нямали представа, че Кир е загинал. Те продължавали да избиват врага и вярвали, че са спечелили. Новината за истинското положение стигнала бавно до тях — и гърците изведнъж разбрали, че са загазили здравата. Персийската войска, доведена при Кунакса от Кир, била изтеглена от военачалника Арией. От негова гледна точка това бил разумен ход, който можел да запази живота му, но с него той оставил десетте хиляди гърци съвсем сами. Единствено невероятното превъзходство във военното дело спасило гръцките войници. В сцени, напомнящи за подвига на Леонид при Термопилите, те можели да минават през вражеските пълчища и да остават невредими. Персите просто не можели да се сравняват с тях нито по тактика, нито по екипировка, нито по дисциплина. Така се стигнало до изключително странните моменти, в които въпреки огромното числено превъзходство на врага гърците можели да правят на бойното поле каквото си поискат.

Втората част на книгата започва с необичайна ситуация. Гърците се върнали в лагера си — приблизително десет хиляди войници и още толкова цивилни. Намирали се много далече от Гърция и били лишени напълно от подкрепа, храна и вода. Пропуснах спора, в който персите наредили на гърците да предадат оръжията си. Гърците посочили, че са или съюзници и като такива са по-ценни с оръжията си, или врагове и следователно се нуждаят от оръжията си още повече. Така или иначе, нямало да се обезоръжат. Това е просто пример за гръцката логика и инат, едни от характерните черти на обществото им през онази епоха.

Включих разговора, при който на гърците било казано, че ще има война, ако потеглят, и примирие, ако останат на мястото си. В отговор те казали, че разбират, но повторили условията така, че прозвучали като заплаха: „Примирие, ако останем, война, ако тръгнем напред или назад“. Самоувереността на тези елитни воини личи ясно и двайсет и пет столетия по-късно.

Сгъстих последния месец от живота на Клеарх преди смъртта му, когато бил на около петдесет години. Уговореното примирие с Тисаферн означавало дълги дни пълно бездействие. Някои гърци увещавали Клеарх да предприеме нещо, но той отказал. Гръцкият генерал много добре си давал сметка, че не разполага с никаква кавалерия и че персийският цар има огромен брой конници и колесници, с които да ги преследва.

Вместо предателството, което описвам тук, Тисаферн ескортирал гърците от Кунакса в продължение на много дни, като им позволявал да вземат храна, но не и роби от изпречилите им се села. Гърците дори се разминали с персийска войска, която още пътувала с огромно закъснение към мястото на сражението. Подозрението между двете страни се засилило, но Клеарх се проявил като чудесен лидер. В романа можех само да очертая най-общо качествата му.

Тисаферн поканил Клеарх на вечеря с петима други пълководци, двайсетина капитани и няколкостотин войници, които трябвало да събират провизии. След като влезли в шатрата, всички те били заловени и убити. Един умиращ грък успял да се добере до лагера и така предателството било разкрито.

Гърците грабнали оръжието, а Арией и други отишли в лагера, за да им съобщят новината и да поискат да се предадат. С напредването на нощта непосредствената опасност от кръвопролития била намаляла. В края на краищата гърците останали без командири — кой можел да ги поведе вместо тях?

Позволих си да променя името на спартанеца, помогнал на Ксенофонт в най-критичния момент — в „Анабазис“ той е записан като Хирисоф, но аз предпочетох Хрисоф, защото ми се видя по-прегледно. Така че не става въпрос за грешка, а за избор от моя страна. Хирисоф несъмнено е бил интересен човек — именно той успял да убеди гърците да приемат Ксенофонт за свой водач. Може би самият Хирисоф е щял да поеме върховното командване, но Ксенофонт го изпреварил, като взел пръв думата. Идеята за каре в карето е на Ксенофонт и той бил онзи, който разбирал, че най-големият тактически проблем на гърците е липсата на кавалерия. Накратко, Ксенофонт бил единственият, който знаел как да води по време на криза. Заставането му начело на гърците е свидетелство, че убийството на гръцките генерали не е унищожило бойния дух. Гърците си избрали нови водачи веднага щом научили новината — и никога вече не се доверили на персите.

Историята как Ксенофонт тича нагоре по планината с отряд, за да осуети засада, е взета от оригиналното повествование. Докато Ксенофонт призовавал бойците с героични думи, някой си Сотерид се обадил: „Не сме равни. Ти си на кон! А аз съм уморен и мъкна щит!“. В гнева си Ксенофонт взел щита му и се затичал с него, а останалите започнали да хвърлят камъни по мърморкото.

Изтощените от битки гърци се освободили от персийските си преследвачи едва когато навлезли в планините на кардухите. Историята за огромната персийска войска, която влязла в същите тези планини и била избита, е взета от разказа на Ксенофонт, макар че няма начин да потвърдим достоверността й. Това е първото споменаване на кардухите в историята. Възможно е те да са предците на съвременните кюрди в северната част на Ирак, Иран и Сирия. Ксенофонт пише за села, скотовъдство и земеделие, както и за жестокия и безпощаден враг, познаващ отлично трудния терен. На гърците им трябвали седем дни да пресекат планините. Разказът на Ксенофонт как гърците срещали съпротива на всяко възвишение и как отговаряли на преимуществата на враговете е невероятен.

След битката при прекосяването на реката пътуването през западната част на Армения през зимата било изключително тежко. Гърците страдали от силен снеговалеж, измръзвания, загуба на пръсти и снежна слепота. Всяка нощ умирали хора и гърците били на път да загинат, победени не от врага, а от най-ужасния студ в живота им. Съветът на Ксенофонт за предпазване от снежна слепота чрез слагане на нещо черно пред очите е направо невероятен. Той описва как войници сядали в снега и отказвали да станат, така че били оставяни да умрат. Някои молели да ги убият. Единствено заплахата от вражеската войска зад тях ги принуждавала да продължат напред.

Гърците преодолели около двеста мили, като изминавали по около петнайсет на ден, преди да се стигне до най-прочутата част от разказа на Ксенофонт, когато съгледвачите му видели морето, по чийто бряг имало гръцки селища, и завикали „Талаша! Талаша!“ — морето, морето. Ударението при гръцката дума е върху първата сричка и макар че Ксенофонт я е написал на атически диалект като Талаша, аз предпочетох алтернативния вариант Таласа. Щом чули виковете на съгледвачите, гърците започнали да се прегръщат и да плачат от радост. Най-сетне били намерили пътя към дома.

В разказа на Ксенофонт пътуването не приключва там, а продължава през земята на макроните, където гърците се сблъскали с местни воини. След това стигнали до гръцкия град Трапезунд, където останали да почиват един месец и си устроили игри — борба, юмручен бой, спринт и бягане на дълго разстояние. Именно там Ксенофонт научил за смъртта на Сократ — човека, който предпочел смъртта пред изгнанието с думите „Неизследваният живот не си струва да бъде живян“. Вярно е, че Сократ не е написал нищо — и онова, което знаем за него, е от сведенията на учениците му Ксенофонт и Платон.

В Трапезунд гърците се качили на кораби и тръгнали на грабежи, твърдо решени да си заминат с толкова много плячка, колкото са в състояние да носят. Делът на Ксенофонт му позволил да си купи имение край пътя между Спарта и Олимпия, където написал по-голямата част от историята си.

Отрязах събитията след виждането на морето, защото те по същество са жалък завършек на историята. Нямаше как обаче да не включа идеята на Ксенофонт да си основат град — и факта, че след всичко, което преживели заедно, гърците отхвърлили предложението му. Реших, че този момент е естествен край на едно необикновено събитие — похода на десетте хиляди.

Кон Игълдън, 2017