Синьото острие

20

Би могла да отиде на вечерята с Пенелопа и Максимилиан, облечена в красива рокля и скрила истинските си чувства зад фалшива усмивка. Мери Сетън рядко отказваше подобни покани, но боейки се от срещата с Виктор, тя се бе извинила с главоболие и бе останала в имението Бродерик.

Къщата изглеждаше огромна с високите си тавани и обширни помещения. Максимилиан очевидно притежаваше разточителен вкус. Всичко бе отрупано с китайски порцелан, а мебелите изглеждаха екстравагантни и скъпи. Прозорците бяха украсени с драперии от сатен, който се диплеше тежко до самия под.

Ето че тази вечер тя можеше на воля да се наскита из разкошния дом на Пенелопа.

Със свещ в ръка, Мери влезе в голямата зала, едно рядко използвано помещение в предната част на къщата, което изглеждаше студено и неприветливо. Салонът бе предназначен за балове и други музикални забави и тържества, каквито Бродерик Хаус почти не помнеше.

Мери винаги бе обичала приемите, шума и бляскавите облекла, танците и флиртовете, но тази вечер не бе в настроение за забави. Трябваше да събере мислите си, затова държеше да остане сама. Точно сега с удоволствие се наслаждаваше на тишината.

— Мина ли ти главоболието?

Тя се извърна изненадано. Съвсем близо зад нея стоеше Далтон — с ръце на кръста и все още с измачканата ливрея, която носеше сутринта. Мери не бе чула стъпките му, а и Далтон не носеше свещ със себе си.

— Напълно — меко каза тя.

— Радвам се.

Мери не виждаше добре лицето на Далтон, затова пристъпи към него, вдигайки свещта пред себе си.

— Ако трябва да бъда напълно искрена — каза тя, осветявайки лицето му, — въобще нямах главоболие.

— И аз така си помислих.

— Виктор сигурно ще бъде там — призна тя, — а аз нямам никакво желание да го виждам отново и да стоя на една и съща маса с него.

Ъгълчетата на устата му се свиха в едва доловима усмивка.

— Радвам се да чуя това.

Далтон сигурно мислеше, че тя се е уплашила от Виктор. Щеше ли да я намрази, ако научеше всичко, което бе сторила? Интимностите, игрите, които бе играла, за да спечели любовта на Виктор, измамата, омразата и завистта към Пенелопа, когато тя бе открила щастието си с Максимилиан.

Мери бе открила, че вече не мразеше Пенелопа и не я винеше за нещастията и разочарованията в живота си. Чувстваше, че самата тя има свои проблеми, които не смееше да сподели с никого.

Един ден, когато откриеше друг дом и събереше смелост, Мери щеше да разкаже на Пенелопа за случилото се в нощта на залавянето на Хет. Тогава тя не бе подозирала колко мъка ще причини измамата й. Колко болка за Пенелопа, за семейство Лаури и за самата нея. Ех, ако знаеше…

Тогава обаче Мери се съгласяваше с всяка дума на Виктор, вярваше, че той скоро ще я обикне, надяваше се на невъзможното.

Сега тя вече не го обичаше. Е, може би съвсем малко, но бе загърбила тази част от живота си. Беше успяла да остави любовта да си отиде, точно както я бе посъветвал Далтон.

— Наистина ли се радваш? — попита тя.

— Да.

— Защо?

Тайнствената усмивка неочаквано изчезна от лицето му.

— Защото ти заслужаваш повече от онова, което може да ти предложи Виктор Чадуик.

Това не бе истина. Дори Далтон да говореше искрено, Мери знаеше, че всъщност не заслужаваше нищо хубаво.

Далтон погали лицето й. Милувката му я накара да потрепери от възбуда, а от съвсем лекото докосване на устните му пулсът й се учести. Дълго бе мечтала за тази целувка. Целувка, която я връщаше към живота.

Далтон постепенно бе притиснал тялото си към нейното. Той взе свещта от ръцете й, сложи я върху масичката до тях, а сетне отново се наведе към Мери, за да я целуне.

Тя се остави на целувката му, отказвайки да се съпротивлява на чувствата, които с всяка изминала секунда я завладяваха все по-силно. Далтон я целуваше все по-възбуждащо и по-дръзко, докато всичко друго изчезна и миг след това за Мери не съществуваше нищо друго освен изгарящата му целувка.

Ръцете й започнаха да галят тялото му, търсещи топлина и покой. Никога преди не бе изпадала в такъв приятен унес. Чувстваше се така, сякаш се издига над земята в прегръдките на този тайнствен мъж.

Далтон с неохота прекъсна целувката.

— Не бива да правим това.

Мери не искаше да спира, но сега нямаше друг избор. Тя не искаше Далтон да узнае нейната тайна, ужасните неща, сторени в името на онова, което бе взела за любов. Младата жена се ужасяваше от мисълта, че той може да научи за връзката й с Виктор. Искаше Далтон да вярва, че е невинна и добродетелна млада дама.

Ако допуснеше отношенията им да се задълбочат, той неминуемо щеше да узнае истината.

— Не бива повече да правим това — рязко каза Мери — Не зная за каква ме мислиш…

Тя мина покрай него и се втурна към спалнята си, където можеше да избяга от Далтон и от Виктор, да остане сама със спомените си.

Оставаше й единствено да се моли тази нощ Далтон отново да я навести в съня й.

— Мери!

Вече на стълбите, тя отново се обърна към него, взирайки се в изкривеното му от мъка лице.

— Знаеш, че не е редно да го правим — прошепна тя.

— Но аз не… — промълви той и внезапно замълча. — Аз няма вечно да бъда иконом.

Сега тя трябваше да му каже с високомерен глас, че стои много над него и че никога не би се съгласила да има нищо общо с един обикновен слуга. Думите обаче не излязоха от устата й. За нищо на света не би наранила Далтон. Може би трябваше да му каже истината.

— Вината не е в теб — промълви тя. — Ти си мил и с добро сърце. Аз… аз не съм достойна за теб.

— Не говориш сериозно, нали? — ядосано отвърна той — Ти си мила и красива млада жена и… въпреки че дълго се борих с чувствата си, аз те обичам. Вече не мога да крия това от теб — призна той. — Хиляди пъти съм си казвал, че за нас няма надежда. Животът, който водя, не би бил подходящ за една истинска дама.

— Извърших ужасни неща — призна тя. — Бях наивна и не разбирах грешката си.

— Зная.

— Нима…

— Чадуик… — прекъсна я той и направи крачка към стълбището — в беседката.

— Ти знаеш — ужасено каза тя. Искаше й се да избяга, да се скрие от пронизващия му поглед.

— Да — прошепна той, приближавайки се още повече. — Видях какво се случи миналата нощ и чух всичко. Защо, мислиш, досега не ти бях казал, че те обичам? Просто не вярвах, че ще ми повярваш… Исках първо да ти покажа какво е любовта, и чак след това да ти призная чувствата си.

— Но кое те кара да мислиш, че ме обичаш?

— Не мога да ти отговоря — призна той. — Просто зная, че те обичам.

— Далтон…

Той стъпи на най-долното стъпало.

— Искам да ти докажа, че онова, което ти е сторил Чадуик, няма нищо общо с любовта. Любовта трябва да е взаимна и… — Той замълча смутено.

— Какво има? — Искаше й се Далтон да не спира да говори.

— Само допреди няколко седмици дори не вярвах в любовта, а сега стоя пред теб и се изразявам като слаб поет. Истината е, че ми се прииска да убия Чадуик за онова, което ти стори в беседката. Възнамерявах да го проследя и да го удуша, когато те чух да плачеш и просто не можах… не можах да те оставя.

— Не зная какво щях да правя, ако не беше ти. — Тя вечно щеше да помни нежните му ръце, попиващи сълзите й.

Далтон продължи с треперещ от напрежение глас:

— Тогава реших един ден да ти покажа как трябва да се отнасят един с друг мъжът и жената.

Сърцето й заблъска лудо.

— Наистина ли?

— Един ден, когато сме готови за това, ще ти покажа какво е любовта. Ако решиш да свържеш живота си с един обикновен иконом. — Думите му вече не бяха свенливи, а на лицето му отново имаше усмивка. Усмивка, която стопли сърцето на Мери и я накара да го почувства безкрайно близък.

— Ще ми покажеш ли сега? — попита тя, пристъпвайки към него. Пламъкът на свещта, която Далтон държеше в ръцете си, трепна и Мери се наведе, за да я угаси.

Далтон прошепна в мрака:

— Да.

Предната вечер се бяха прибрали късно, но Пенелопа се събуди с изгрева на слънцето. Тя незабавно отвори шкафа, в който държеше шаловете си, след което излезе на балкона и завърза за перилата един жълт шал.

Информацията, която бе дочула, можеше да се окаже от полза за мъжа, известен като Синьото острие.

Беше се надявала Максимилиан да остане в спалнята й през нощта. Напоследък той се държеше много по-внимателно с нея, отколкото през първите седмици от брака им и Пенелопа си бе помислила, че съпругът й се е променил. Вечерта обаче той се бе запътил към спалнята си, оплаквайки се от главоболие и преумора. Пенелопа трябваше да признае, че Максимилиан изглеждаше по-блед от обикновено и едва не бе заспал в каретата на връщане от бала на Хънтландови.

Тя не се бе разсърдила на дрямката му, тъй като ръката му бе върху нейната, а главата му почиваше на рамото й. В такива моменти почти вярваше, че въпреки всичко съпругът й я обича.

Сега обаче нямаше време да търси причините за проблемите в брака си с Максимилиан. Тази вечер, в десет часа, тя отново щеше да се срещне със Синьото острие, мисълта за когото с всеки изминал ден все повече занимаваше съзнанието й.

С черна перука на главата и с дългото палто, което носеше при последната им среща, Макс чакаше Пенелопа, скрит сред буйната растителност край пътеката. Той бе подранил с половин час, за да има възможност да наблюдава градината и да реагира, в случай че съпругата му от ново е била изнудена от Чадуик да изиграе ролята на примамка.

Предната вечер, у Хънтландови, бе забелязал Пенелопа да разговаря с Чадуик, който навярно отново я бе заплашвал, че ще погуби Тайлър.

Точно когато градският часовник удари десет, Макс чу по пътеката да приближават нечии предпазливи стъпки.

Той надникна през листата и видя силуета на съпругата си, загърната в тъмнозеленото наметало с качулка. Макс я изчака да се приближи.

— Не се обръщайте.

Пенелопа спря, подчинявайки се на нареждането му.

— Наистина ли сте добре? — попита тя загрижено. — Толкова се тревожех за вас. Дори мислех… мислех, че сте мъртъв. Когато Виктор ми показа изцапаните си с кръв ръце, ми прималя.

Тихият й глас бе изпълнен с вълнение. Нима наистина се бе влюбила в мъж, когото дори не познаваше?

— Както виждате, аз съм добре.

— Не мога да видя нищо — отвърна тя и Макс разбра, че в този момент, съпругата му повече от всичко желаеше да зърне лицето на Синьото острие. Не биваше да й позволява, още не.

— Тогава ще трябва да ми се доверите.

— Вярвам ви.

Гласът й прозвуча така благоговейно, че сърцето на Макс се сви. Пенелопа се доверяваше на един непознат, бе излязла в тъмната студена нощ само за да се увери, че той е добре. Една среща, една бележка и съпругата му вече напълно бе хлътнала по Синьото острие.

— Защо ме повикахте? Само за да се уверите, че съм добре? — троснато рече той.

— Не — тя въздъхна тихо. — Но първо искам да ви благодаря за писмото. То ми донесе огромно облекчение.

Всяка друга жена на нейно място би се обърнала, за да види мъжа, с когото говореше, но не и Пенелопа. Тя бе уравновесена, решителна и смела.

— Защо настояхте да се срещнем тази вечер?

— Имам новини за вас — развълнувано каза тя. — Виктор Чадуик спомена нещо миналата вечер. Повика ме настрана и каза, че разговарял с Тайлър същия следобед. Това означава, че брат ми е някъде наблизо, нали?

— Да, така е. Това е много полезна информация. — Той почувства облекчение от факта, че Пенелопа не бе настояла за тази среща, защото е омагьосана от сянката му, а за да разговарят за Тайлър.

— Има още нещо. — Той притаи дъх. — Говори се, че утре ще пристигне някаква артилерийска част.

Макс се усмихна в тъмнината. Съпругата му се бе превърнала в същински първокласен шпионин. Той, разбира се, знаеше за артилерийската част, която трябваше да подсили местния гарнизон, и дори вече бе изработил план за посрещането й. Пенелопа продължаваше да изрежда добре известните му подробности, а гласът й трепереше от вълнение. Когато му разказа всичко, което знаеше, Макс пристъпи към нея.

— Благодаря ви, госпожо Бродерик.

— Пенелопа.

— Благодаря ви, Пенелопа — каза той и покровителствено постави ръка на рамото й. Тя не помръдна.

Беше излязъл пронизващ вятър и Макс застана още по-близо до съпругата си, за да я пази от студа.

— Бих могла да продължа да ви сътруднича дори и след спасяването на Тайлър — прошепна тя. — Бих могла да ви доставям информация и при нужда да предавам съобщения. С цялото си сърце желая да ви помагам.

— Това е опасна игра.

— Зная.

— Кое тогава ви накара да вземете това решение?

Макс съвсем ясно почувства вълнението, което сякаш струеше от самото й тяло.

— Онова, което правите, е достойно за възхищение. Вие сте горд, не се боите от опасностите и никога не бихте изменили на убежденията си — каза тя с треперещ от вълнение глас, който сега прозвуча почти страстно. — Бих искала животът ми да бъде нещо повече от вечерни приеми, балове и рисуване на красиви пейзажи. Бих искала да се простира отвъд стените на дома ми.

— Бунтарка по дух — промърмори Макс.

— Не съм сигурна, че определението ви е съвсем точно — колебливо отвърна тя. — Никога преди не бях размишлявала сериозно върху идеята за свободата. Живеейки в топлия си и сигурен дом, не се замислях върху въпроса за справедливостта.

— Какво ви накара да се промените?

— Вие — отвърна тя. — Вие сте готов да пожертвате всичко в името на каузата си. Също както и брат ми, който така страстно вярва в свободата. Но най-вече… — изрече тя, правейки драматична пауза — не искам хора като Виктор Чадуик да управляват тези колонии. Винаги съм мислела, че най-големият му грях е неговата безчувственост, но сега зная, че той е зъл и безмилостен и че четирите стени на моя дом няма да ме спасят от хора като него.

— Това с брат ви бе фатална грешка от негова страна.

— Да, така е — страстно отвърна Пенелопа.

Сега Макс можеше да застане лице в лице със съпругата си и да й признае всичко. Можеше да й поиска прошка за грешките и да й признае любовта си. Той обаче не намираше сили да го стори. Тайлър все още не бе спасен, а Пенелопа… той не знаеше как би реагирала съпругата му на тези превратни новини.

— Пенелопа, ти ли си?

Макс успя да зърне през рамото си Мери, която приближаваше към тях по градинската пътека. Той отново се скри в храстите, преди Мери да бе успяла да го забележи.

— Ето къде си била.

Пенелопа бавно се извърна, за да поздрави братовчедка си.

— Какво правиш тук по това време на нощта? — попита я Мери с укор. — Търсих те в стаята ти. Исках да проверя дали си будна, защото не можах да заспя и си помислих, че бихме могли да поговорим. Толкова отдавна не сме го правили.

— Да, така е.

— Нямаше те в леглото, затова излязох на балкона, за да видя дали случайно не си там. Видях някакви силуети в градината и реших, че може би си ти. — Мери се огледа. — Сама ли беше?

— Да — спокойно отвърна Пенелопа. — Сама съм. Не можах да заспя и реших да се поразходя.

— Вече е прекалено студено за разходки — каза Мери, повеждайки братовчедка си към къщата. — Освен това аз наистина се нуждая от някого, с когото да поговоря.

Макс проследи с поглед двете жени, които се отдалечаваха по пътеката към къщата. Пенелопа погледна през рамо и на него му се стори, че на лицето й бяха изписани едновременно страх и копнеж.

Изражението й можеше да разтърси всеки мъж и той се надяваше онова, което си бе помислил, да не е истина.

Прекрасната му съпруга бе запленена от Синьото острие.

Пенелопа знаеше, че не можеше да отпрати братовчедка си и да се завърне в градината.

Разговорът с нея обаче скоро я увлече и тя започна да се наслаждава на всяка минута, прекарана с Мери.

Както някога в миналото, двете жени бяха свели глави една до друга и си шепнеха в мрака за това, как всяка от тях си представяше любовта.

Мери всъщност все още не бе споделила сърдечните си вълнения, но Пенелопа знаеше, че с братовчедка й се е случило нещо прекрасно. Мери й бе признала, че се е убедила в думите й — човек не избира любовта си, а тя избира него.

— Появява се ненадейно като гръмотевица върху небосклона, а светлината й е едновременно плашеща и красива.

Този разговор помогна на Пенелопа да вникне в отношенията си с Максимилиан. Той я бе обичал, знаеше това, но нещо неочаквано бе променило чувствата му. Пенелопа ясно осъзна, че единствено гордостта я бе спирала да си върне изгубеното. Тя все още не знаеше как да спечели отново сърцето на Максимилиан, но чувстваше, че само с негова помощ би могла да си възвърне желанието за живот.

Пенелопа се запита кое се бе оказало по-решаващо за настъпилата с нея промяна — срещата й със Синьото острие или разговорът с Мери.

За съжаление срещата в градината трябваше да остане тайна, която Пенелопа не смееше да сподели нито с Максимилиан, нито дори с братовчедка си.